Освободителнитѣ борби на Македония, I
Хр. Силянов

V. ПРЕДИЛИНДЕНСКИ ПЕРИОДЪ

2. Презъ реформената ера

Главниять инспекторъ Хилми паша. — „Най-блѣскавиять адвокатъ на своя господарь”. — Неговата мисия. — Блокади, обиски и арести. — Постоянна екзекуция. — Обявяване на австро-рускитѣ реформи. — Амнистията. — Пѫдарската клауза. — Турцитѣ противъ стражарската реформа. — Албанскиятъ бунтъ. — Убитъ руски вице-консулъ въ Митровица.—Мобилизация и съсрѣдоточаване на войски въ Феризовичъ. — Фалитъ на австро-рускитѣ реформи. — Първа мобилизация на организационнитѣ сили въ Западна Македония. — Сражение и операции около Избища. — Борбата около Ѫрбино и смъртьта на Т. Давидовъ. — Чети отъ България

Главниятъ инспекторъ Хюсеинъ Хилми паша ще ни се разкрие съ всичкия си рѣдъкъ талантъ на тънъкъ и лукавъ ориенталски дипломатъ въ следващата книга, когато ще го видимъ да сътрудничи съ двама чуждестранни цивилни агенти и да бѫде сѫщевременно контролиранъ отъ тѣхъ — при прилагането на друга една реформа, мюрцщегската.

Сега той се явява въ Солунъ облѣченъ отъ своя господарь въ изключителна власть, натоваренъ съ специална мисия и отговоренъ само предъ него. Да приложи „реформитѣ”, дарувани съ ноемврийското ираде на султана — това съставя официалната страна на тая мисия. То е външното було, предназначено да маскира неговата истинска и сѫществена задача: да смаже бунтовниятъ духъ на българитѣ.

Хилми паша е администраторъ съ доказани дарби. Като валия въ Йеменъ, той е усмирявалъ арабскитѣ племена, разбунтувани противъ неговата централизаторска политика. Отъ това време той носи въ тѣлото си куршумъ отъ револвера на единъ нападатель-бедуинъ. На тоя куршумъ длъжи реномето си на администраторъ съ „силна рѫка”, а до голѣма степень — и благоволението на Абдулъ Хамида. Безъ да е излизалъ вънъ отъ Турция, Хилми паша говори безукоризнено французин и импонира на събеседницитѣ си европейци съ спокойната си речь, съ привидна обективность, съ работоспособность, съ безупрѣчния си рединготъ и съ изящнитѣ си

212

маниери. Безъ да има гръцка кръвь въ жилитѣ си (макаръ и роденъ въ о. Митилинъ), той притежава „изтънченостьта на гърка и енергията на османлията”. Подъ освѣтлението на неговата шестгодишна реформаторска политика въ Македония, горната характеристика на г. Рене Пинонъ би спечелила откъмъ правдоподобность при следното допълнение: „изтънченостьта на гърка” въ лицеприятието при най-пъклени промишления и „енергията на османлията” срещу непокорството на раята.

Хилми паша подкупва събеседника си европецъ съ това, че никога не отрича изцѣло дефектитѣ на турската администрация и ексцеситѣ на полицията и на войската: [1]

— Оплакватъ — и не безъ право — сѫдбата на християнитѣ. Но кой се смилява надъ турския селянинъ? Кой мисли за тоя селянинъ, който страда безъ да се оплаква, който напуща нивата, семейството и селото и отива да служи въ продължение на много месеци въ войската, да пази желѣзницитѣ и да преследва четитѣ? Страната се съсипва отъ 90 хилядната армия, която се държи на кракъ. Защо? Защото на неколцина агитатори — не на масата на населението — се иска да предизвикатъ революция въ Македония! Турция страда тъй много отъ размирията, а Европа не ѝ позволява да ги потуши съ сила.

По поводъ на една такава пледоария Хилми паша е нареченъ отъ Рене Пинонъ „най-блѣскавъ адвокатъ на каузата на своя господарь”. [2]

За Хилми паша не би могло да се каже, че се заблуждава, като отдава всичко на „неколцина агитатори”. Той е достатъчно уменъ за да не вижда, че безъ подкрепата на народа „неколцината агитатори” не биха представлявали никаква опасность и съ тѣхъ властьта твърде лесно и бързо би се разправила. Той има по-вѣрна представа за причинитѣ и целитѣ на българската борба и като добъръ старотурчинъ, насочва ударитѣ си срещу самото население, сѫдбата на което оплаква предъ чужденцитѣ.

Само така той можеше да оправдае доверието и очакванията на своя господарь.

Истински реформи т. е. реформи при чуждестраненъ контролъ и реални гаранции въ дадена область, — това въ съзнанието на султана и на турското население значи етапъ къмъ автономия и къмъ окончателно откѫсване на тая

1. За способностьта на Хилми паша да печели доверието на събеседницитѣ си говори и следниятъ факть. Следъ срещата си съ него, княжескиятъ агентъ въ Скопие Т. Недковъ пише (Докладъ № 446 отъ 7 декемврий 1902 г.):

„Менъ и на всички колеги, които го посетиха. Негово Високо Превъзходителство е направилъ едно и сѫщо впечатление — човѣкъ безспорно уменъ, не фанатикъ и съ добри намѣрения. Дано последнитѣ не останатъ само намѣрения.

2. „L’Europe et l’Empire Ottoman”, стр. 171—176.

213

область отъ империята: опитътъ съ Критъ потвърждава това. Прочее, ролята на султанския довѣреникъ въ Македония не може да бѫде друга, освенъ да компрометира реформитѣ, макаръ и „пждарски” и да убие охотата и възможностьта на българското население да вика и да се бори за истински реформи.

Въ вестницитѣ отъ това време срещнахме следнитѣ думи, казани отъ нѣкакъвъ турчинъ и обясняващи всичкото безмислие на реформени проекти, провеждани отъ турци:

Вие не можете да реформирате, провинциитѣ безъ да реформирате Цариградъ Отъ главата трѣбва да почнете реформитѣ. Или Македония трѣбва да се отдѣли съвършенно отъ Цариградъ, или и Цариградъ да се реформира.

Политиката на Хилми паша не представлява нѣщо ново. Тя е, както знаемъ, замислена веднага следъ Винишката афера. Разликата презъ новата „реформена” ера е въ това, че сега планътъ е разширенъ и е улеснено неговото прокарване. Валиитѣ сѫ сведени до обикновени изпълнителни органи на главния инспекторъ. Отъ Хилми паша изхождатъ всички инициативи. Отъ него се диктуватъ мѣркитѣ и се контролира прилагането имъ въ цѣлата область.

Хилми паша бързаше. Той се напъна да разреши задачата си вѫтре въ нѣколко месеци чрезъ: повсемѣстни блокади и обиски; арести на всичко по-будно; разквартируване на малки войскови отделения по селата. Всички тѣзи мѣрки се прилагаха сега безъ всѣкакъвъ външенъ поводъ. Блокадитѣ имаха за цель да се обезорѫжи населението и да се турятъ на рѫка „фираритѣ” и набелязанитѣ по-първи комитетски хора. Блокадитѣ ставаха внезапно, най-често нощно време. Войска и башибозукъ блокиратъ ненадейно селото, събиратъ всички мѫже, понякога вънъ отъ селото и ги подлагатъ на мѫки, за да дадатъ орѫжието си и да издадатъ криещитѣ се компрометирани лица. Картината е страшна :

На една страна наслагани по земята селяни и всѣкиго група войници отъ по 4-5 души биятъ до умора ; когато жертвата примре и изгуби съзнание, поливатъ я съ вода свѣстяватъ я и отново изтезаватъ . . На друга страна, други селяни висятъ обесени съ глава надолу, съ очи кръвясали, излѣзли изъ орбититѣ . . . На трета страна, жестокосърдечни мѫчители съ ножчета рѣжатъ месата на стенещи обесени ... На четвърта — царски войници съ газь поливатъ примрѣлъ отъ бой и изтезаванъ селянинъ, готови да драснатъ кибритъ и го запалятъ, ако не посочи скритото орѫжие. . . [1]

Това е прологътъ. Следваха обиски по кѫщитѣ придружени съ грабежи, гощавки на селска смѣтка, оргии.

1. „Мемоара”, стр. 96.

214

Купища заявления валѣха до главния инспекторъ и до валиитѣ. Специални депутации отиваха въ консулствата да просятъ застѫпничество, милость и правда. Това сѫ автентични документи, съ поименно изреждане на жертвитѣ, съ посочване на мѫчителитѣ, на изтезанията, изнасилванията, грабежитѣ и подкупитѣ. Въ едно такова заявление (25. XII. 1902) отъ Ново-село, Струмишко, скрепено съ селския печатъ, до солунския валия Хасанъ Фехми паша, се описва нѣколкодневното пребиваване на едно войсково отделение начело съ бинбашия което прибра каквото орѫжие имаше. Но следъ заминаването на аскера пристига самъ каймакаминътъ съ 1000 войника, които настанява насилствено по кѫщитѣ на селянитѣ и подлага последнитѣ на всевъзможни изтезания, подробно описани.

Сами войницитѣ, — казва се въ заявлението, — които ни биеха или гледаха страданията, казваха ни: „ако нѣмате, купете и дайте, иначе каймакаминътъ нѣма да ви остави живи”. Това ни и отърва отъ мѫкитѣ. Поискахме срокъ дано да намѣримъ пушки и да ги предадемъ. Нѣкои намѣриха: Атанасъ п. Николовъ купи за 3 1/2 лири една пушка отъ Хасанъ Налбантъ отъ с. Борисово; Лазаръ Гоневъ купи отъ с. Шушица, Иванъ Гнасовъ — отъ с. Мокриево, Кола Цвѣтановъ даде на юзбашията 3 лири и се отърва отъ бой... [1]

Има, обаче, нѣколко случаи на обезорѫжаване, които надминаватъ по жестокость и кръвнишки изстѫпления всѣко въображение. Така, само по едно подозрение, че е донесено орѫжие отъ една чета, село Балдево, Неврокопско, бѣ на 16 априлъ блокирано отъ войска и башибозукъ начело съ неврокопския каймакаминъ. Кѫщитѣ по заповѣдь на последния бѣха напръскани съ газь чрезъ тулумби донесени отъ града и подпалени. Почти всички училища, плѣвни и пр. станаха жертва на пламъцитѣ. 22 селяни отъ Балдево и 34 отъ други околни села (Ючъ-Дурукъ, Дахъ-чифликъ, Срѣдня, Фотовища, Либяхово, Осиково и Скребатно) бидоха изклани и 56 — арестувани.

Одринскиятъ вилаетъ, макаръ и лишенъ формално отъ реформаторскитѣ грижи на Хилми паша, изпита сѫщо прелеститѣ на неговата система. Множество села въ Одринската и Лозенградската околии бидоха презъ тоя периодъ блокирани и екзекутирани и маса народъ потърси спасение задъ граница. Най-страшна, обаче, бѣ сѫдбата на с. Ениджия (Лозенградско). На 20 май селото бѣ ненадейно обсадено. Разярени отъ безрезултатнитѣ обиски, войницитѣ и башибозука се отдадоха на сѣчь въ селото и по нивята. Убиваше се всѣки заловенъ българинъ. Труповетѣ на 40 души бѣха заровени въ пѣсъцитѣ на рѣката Теке-дере. Часть отъ тру-

1. „Мемоара”, стр. 97-98. Такива заявления, пълни съ ужасяващи подробности има и отъ селата Присовяни, Охридско, Пуста-рѣка, Крушовско и др.

215

повети бѣха отпосле изровени отъ замѣстника на руския консулъ въ Лозенградъ, Сакелариди. 70 души бѣха хвърлени въ затвора, другитѣ мѫже избѣгаха въ България. Останаха въ Ениджия само часть отъ женитѣ и децата да оплакватъ тежката си сѫдба.

Ако блокадитѣ се разразяватъ и утихватъ като буря, то разквартируването на аскеръ по селата е продължителна напасть — нѣщо като постоянна екзекуция. Въ села съ разквартируванъ аскеръ, покрай обикновенитѣ издевателства, изложени въ заявлението на новоселчани, особено много изобилствуватъ изнасилванията и обезчестяванията на жени. Трагиченъ приоритетъ въ това отношение държи, презъ първитѣ месеци на реформената ера, село Страцинъ, Кратовско; въ единъ день, на 1 априлъ, бидоха обезчестени 20 жени и моми. Единъ нещастенъ баща отъ Лешко, Г. Джумайско, въ заявлението си до солунския валия (8. I. 1903) описва, какъ квартируващи въ селото войници сѫ нападнали дъщеря му Яна:

Въ съпротивлението ѝ тя е изпромушена отъ войницитѣ съ щиковеть имъ и надъ корема разпорена, а следъ това изнасилена и захвърлена почти мъртва, като непотрѣбна вещь... [1]

Но „гръцката изтънченость” и „османлийската енергия” на Хилми паша не се ограничиха само съ тия мѣрки. Главниятъ инспекторъ знаеше какво значи материалното разорение на българитѣ за постигане на преследваната цель. Никога въ миналото не сѫ били практикувани въ такива размери и безъ конкретенъ поводъ ареститѣ, интерниранията, въдворяванията на мѣстожителство, ограниченията на движението. Интернираха се по роднитѣ мѣста и се изпращаха на заточение търговци, комисионери и работници. Запрещаваше се на селянитѣ да излизатъ следъ залѣзъ слънце вънъ отъ селото. Много състояния се опропастиха, много кантори се затвориха и много работници въ Солунъ, Скеча, Сѣръ и други градове бѣха презъ тия месеци лишени отъ средства за препитание. [2]

Картината е още по-страшна, когато е заподозряно нѣкѫде присѫтствие на комити или когато стане сражение съ чета. Въ такива случаи, покрай пожарищата и кланетата, турцитѣ си служатъ твърде често при разрушаването на селата и съ артилерия. Следъ сражението, 13.1.1903 г., въ Койнско, Охридско, пострадаха отъ това село и отъ съседнитѣ Елшани и Велгощи: 3 убити, 29 арестувани; 43 изтезавани, 7 избѣгали. Аферата следъ сражението при с. Ѫрбино,

1. „Мемоара”, стр. 107. Все тамъ сѫ изнесени данни за насилия въ селата Чуричино и Елешница, Петричко, Падежъ, Джумайско, гр. Воденъ и пр.

2. Броятъ на арестуванитѣ по това време възлизаше на 5000 души. Презъ цѣлата 1903 година въ битолския затворъ умрѣха 32 затворници българи и 44 — въ солунския.

216

Охридско, на 15 мартъ с. г. засегна около 15 села и цѣлата мѣстность наречена Дебърца: изтезавани бѣха 318 души; отъ тѣхъ 145 души бѣха хвърлени въ затвора и на 22 мартъ изпратени безъ присѫда на заточение въ Мала Азия, а 17 души умрѣха отъ изтезания изъ пѫтя и въ мѣстозаточението.

Такива афери, при много страдания и човѣшки жертви, станаха следъ сраженията при Избища (18. III. Ресенско), Чуричино, (Петричко) Могила, (Битолско) Карбинци, Трогерци и Неманица (Щипско), Горно-Броди и Баница (Сѣрско), Смърдешъ (Костурско) и пр и пр. [1]

*

Обявяването на февруарския австро-руски реформенъ проектъ завари Хилми паша въ разгара на неговия обезорѫжителенъ и българоизтрѣбителенъ походъ.

Даруването на нови, „европейски” реформи — три месеца подиръ султанскитѣ — направи известно впечатление ча населението. Твърде скоро, обаче, християнитѣ се убедиха, че обявенитѣ преобразования не сѫ въ състояние да смекчатъ турската ярость и да внесатъ какво годе подобрение въ тѣхната участь. Новиятъ проектъ съдържаше само две клаузи, които зарадваха българитѣ: амнистията на политическитѣ затворници и отстранението на поляцитѣ турци отъ християнскитѣ села. Повечето отъ осѫденитѣ българи напустнаха мало-азийскитѣ крепости и се върнаха въ родния си край — въ това число и Дамянъ Груевъ. Тѣхнитѣ мѣста, обаче, твърде скоро се заемаха отъ други жертви въ още по-голѣмъ брой.

Ефектътъ отъ другата клауза — пѫдарската — сѫщо се помрачи отъ мѣркитѣ на главния инспекторъ: постояннитѣ блокади на селата и вилненията на разквартирувания въ тѣхъ аскеръ бѣха нѣщо по-страшно отъ присѫтствието и издръжката на единъ пѫдарь турчинъ. Но и тая клауза не мина безъ съпротива и безъ деяния крайно обидни за дветѣ реформаторски Сили. Имаше околии, кѫдето органитѣ на Хилми паша се намѣсиха по най-бруталенъ начинъ и осуетиха прилагането ѝ. Така, кумановскиятъ каймакаминъ, разгнѣвенъ отъ това, че селянитѣ отъ Павлишенци, Винци, Тръстеникъ, Младо-Нагоричино и Пчине си назначиха християни пѫдари, изпрати 80 конни стражари, начело съ полицейския приставъ Юсеинъ ефенди, който наложи навсѣкѫде поляци турци, като имъ опредѣли самъ и заплатата. Нѣкои отъ селянитѣ, които се осмѣлиха да забележатъ, че сѫ се възползували отъ даруванитѣ реформи бѣха, по заповѣдь на пристава, наказани съ бой и изпратени въ кумановския затворъ. Въ други села (Градище, Кукушине, Сопотъ, Дрѣнокъ и др.) сѫщиятъ приставъ накара съ бой селянитѣ да

1. За нѣкои отъ тия сражения ще стане дума и по-долу.

217

подпишатъ съставени отъ него заявления, че не искатъ християни пѫдари, а предпочитатъ турци и арнаути!

Всесилието на Хилми паша и безнаказанитѣ провокации на турската администрация бѣха истински бламъ за Европа, която въ лицето на Русия и на Австрия не само си даваше видъ, че вѣрва въ успѣха на своитѣ реформи, но и приканваше християнското население къмъ безпрекословно повиновение, като го заплашваше дори и съ турския гнѣвъ. Разочарованието, обаче, не закъснѣ.

Най-несмилаема за турцитѣ се оказа клаузата, споредъ която на християнитѣ въ всѣка околия се даваше достѫпъ въ полицията и жандармерията. Християнското население, водимо отъ своя вѣренъ усѣтъ, разбра несериозностьта на цѣлата акция и не отлѫчи отъ срѣдата си охотници за стражарски служби. Все пакъ намѣриха се тукъ-тамъ отдѣлни кандидати. Това бѣ достатъчно, за да се почувствува смъртно уязвена мюсюлманската гордость. Стражарь-християнинъ, — това бѣ за турцитѣ нечестивъ опитъ да се издигне раята по-високо отколкото ѝ е сѫдено, посѣгателство върху турско-господарскитѣ права на владѣтелното племе. Единъ такъвъ нещастникъ, осмѣлилъ се да надѣне турската стражарска униформа, биде посрѣдъ бѣлъ день прострѣнъ мъртавъ отъ разярени турци въ Тетово. Въ Куманово нѣколцината стражари-християни не смѣеха да се покажатъ въ чаршията, понеже възбуденитѣ редифи ги търсѣха подъ дърво и камъкъ, за да накажатъ дързостьта имъ. На други мѣста стана нужда стражаритѣ-християни да бѫдатъ вардени отъ стражари-турци, за да избѣгнатъ гнѣва на тълпата.

Все пакъ, това сѫ инциденти нищожни предъ вълнението въ албанскитѣ окрѫзи на Скопския вилаетъ. Тамъ нѣмаше нужда да се явятъ по градоветѣ християни въ стражарски униформи, за да изиграятъ ролята на червения платъ: полудивиятъ албански бикъ се разяри отъ самия слухъ, че на християнитѣ ще се даде достѫпъ въ жандармерията. Въ Прищина арнаутитѣ се отдадоха на грабежи и буйства надъ сръбското малцинство. Въ Митровица станаха сблъсквания съ войската. Единъ фанатизиранъ албанецъ, Ибраимъ, застреля въ тоя градъ младия руски вице-консулъ Щербинъ. Призренъ се застраши отъ нападение. Абдулъ Хамидъ се видѣ въ скръбната необходимость да вземе мѣрки противъ любимитѣ си албанци, чието влияние въ Илдъза бѣ твърде силно: албанска гвардия пазѣше скѫпия животъ на падишаха. По обичая си, Хамидъ изпрати първо емисари да действуватъ предъ албанскитѣ шефове съ увещания и обещания. Това не помогна: албанцитѣ останаха непреклонни. Започна се концентриране на многобройна войска въ Феризовичъ, подъ командата на Омеръ Ружди паша. Албанскитѣ шефове добре познаваха своята цена въ Илдъза и не взимаха бележка

218

отъ заплашванията на Ружди паша, че ще нахлуе съ войската си въ албанскитѣ околии, ако не спратъ борбата противъ реформитѣ. Въ сѫщото време турското правителство се възползува отъ мобилизацията, за да засили гарнизонитѣ си край българската граница и да се сдобие съ една съсредоточена армия съ огледъ на положението въ Македония и на евентуални изненади откъмъ българското княжество. Разбира се, работата не стигна до турско-албанско стълковение, въпрѣки енергичнитѣ постѫпки на руския посланникъ Зиновиевъ въ Цариградъ, да се сломи албанското упорство, за да олекне на тероризиранитѣ сърби отвѫдъ Шаръ-планина. Убиецътъ Ибраимъ, осѫденъ набързо на смърть, не увисна на вѫжето, поради това, че рускиятъ императоръ даде съгласието си да остане смъртната присада неизпълнена. Но и тоя жестъ на императора не измени положението.

*

Албанскиятъ бунтъ извади наяве една истина, упорито пренебрегвана отъ европейската дипломация: че Турция представлява конгломератъ отъ области съ различенъ битъ и културно ниво, всека една отъ които се нуждае отъ особени преобразивания. Пѫдарскитѣ  реформи, досущъ незадоволителни и считани отъ християнското население едва ли не за подигравка, съставляваха цѣла провокация за албанците. Прибавенъ къмъ оплакванията отъ кървавитѣ репресии на Хилми паша и къмъ новото раздвижване на четите, отбелязано съ пукването на пролѣтьта, тоя бунтъ раздразни Русия и уби окончателно надеждите, и безъ това слаби, на Западнитѣ сили, въ австро-руската реформена инициатива.

За да се покорятъ албанцитѣ, — казваше се презъ втората половина на мартъ въ едно писмо отъ Солунъ до английския полуофициозъ Standart, — нуждно е, първо, да се очисти Дворецътъ отъ тѣхнитѣ съотечественици и, второ, да се предприеме една редовна война въ Албания. Едничкиятъ изходъ за Силитѣ, и особено за Англия, която прие съ извънредни резерви плана на реформитѣ, е, за сега, да се поиска пъленъ чуждестраненъ контролъ надъ всички отрасли на управлението въ Македония. Не трѣбва, обаче, да се върва, че приемането на чуждестраненъ контроль е възможно по другъ начинъ, освенъ чрезъ сила.

Все по това време рускиятъ полуофициозъ „Новое время” упрекна английския печатъ и особено французкия, загдето съ критическитѣ си писания за реформитѣ насърдчавалъ македонскитѣ революционери. Косвенъ отговоръ на тая статия даде парижкиятъ „Temps” отъ 5 априлъ съ една статия, въ която се казваше:

Нищо не ангажира повече отговорностьта на силитѣ, отъ това, че се даватъ на Абдулъ Хамида съвети за насилническо потушаване на възстанието. Европа не може да даде carte blanche на султана. Вече и това е твърде много, гдето думи на нещастни

219

дипломати могатъ да бѫдатъ претълкувани не само въ смисълъ на бѣло пълномощно, ами и като предизвикателство къмъ пагубна енергия. Напраздни сѫ всѣкакви препирни и разсѫждения. За всѣки прямъ и непредвзетъ умъ, всички събития, които сѫ се развили и се готвятъ въ Македония, съ бляскава и необорима очевидность доказватъ, че идеята за единъ европейски контролъ се налагаше не само за да се бди върху лоялното и искрено изпълнение на реформитѣ, но и да се предупреди чрезъ умѣстно употрѣбление на сила едно ужасно избухване на враждебни варварства.

Полуофициозътъ „Standart” (2. IV. 1903), въ унисонъ съ „Times” и други английски органи, предупреждаваше Русия и Австрия, че тѣ „не могатъ да разполагатъ сами съ съдбата на Турция” и че има и други Велики сили, които трѣбва да се питатъ, въ случай че се проектиратъ актове, способни да предизвикатъ обсѫждането на Източния въпросъ.

И така, къмъ средата на пролѣтьта положението бе такова, че при пълна „реформена ера” никой отъ никого не беше доволенъ: реформаторътъ Хилми паша унищожаваше българщината като неизбежно предусловие за реформи; революционеритѣ се готвеха най-усилено за решителна саморазправа; албанцитѣ се бунтуваха; Англия и Франция манифестираха открито недоволството си, а Русия и Австрия — раздразнението си отъ фалита на реформената акция.

*

Въпрѣки всички блокади и екзекуции, прекараната зима не беше еднакво страшна за всички околии. Имаше въ Западна Македония нѣколко района, кѫдето четитѣ още не бѣха се срещнали лице въ лице съ аскера.

Въ Ресенско, Преспата, Охридско, Малесията и други мѣстности по-бързо се подигна духътъ и още по-бързо Организацията влезе въ своята роля на авторитетна народна власть, безъ тия мѣстности да изпитатъ сътресенията на опустошителни афери. Големитѣ изпитания въ тия краища започватъ едвамъ къмъ края на 1902 г.

Презъ зимата, на 15 декемврий с. г. стана едно събитие, което доказа, че революционното семе въ тая часть на Македония бе попаднало въ благодатна почва.

Разчува се тоя день, че Демиръ-Хисарскиятъ войвода Йорданъ Пиперката е заграденъ въ с. Брезово и се нуждае отъ помощь. Селянитѣ отъ множество села на три съседни района, Охридско, Ресенско и Битолско, се дигатъ на кракъ. Известието заварва Сл. Арсова, ресенски войвода, въ с. Дърмени, 15 часа далече отъ Брезово. Арсовъ потегля веднага и въ с. Златари намира, че го чакатъ 80—90 въорѫжени селяни отъ близкитѣ села, получили вече известие отъ Ресенъ и съсредоточили се въ Златари. 80—90 души, кой както е могълъ да се въорѫжи, облѣче и приготви за пѫть:

220

Облѣклото и въоръжението имъ, — разказва Сл. Арсовѣ [1] — бѣха оригинални: имаше едни въ пълна четнишка униформа; други безъ коланъ, безъ патрони (патронитѣ въ торби или въ джебъ или въ кърпа вързани), безъ раници, кой безъ поясъ, я взелъ гуна, я не взелъ, кой босъ. Взехъ съ себе си около 50 души и тръгнахме презъ Бигла. Газейки снѣгъ до поясъ, съ усиленъ маршъ, дори търчейки, стигнахме въ Смилево. Всички бѣха бодри и доброволно понасяха всички мѫчнотии на пѫтя. Въ Смилево намѣрихъ Сугарева [2] съ около 50 души, събрани отъ с. Цапари и Гявато, все тъй оригинално облечени. Смилевци — до 150 души, въоръжени повечето съ „Гра”, както и другитъ, и по-добре облъчени, бѣха се събрали тъй сѫщо, като биеха камбаната. Цѣлата нощь лампитѣ свѣтѣха по всички кѫщи. Възбуждение и възторгъ. Пръвь пѫть се събираха отъ тия мѣстности, Битолско, Ресенско и Долни Демиръ-Хисаръ, така да освобождаватъ обсадена чета. Когато стигнахъ въ Смилево, нѣкои отъ моитѣ четници изявиха желание да влѣзятъ въ селото съ „ура!” (чули, че въ България, като се биятъ войници, викатъ ,,ура”). Азъ имъ позволихъ и на нашето „ура” събранитѣ въ Смилево отговориха тъй сѫщо съ „ура”! На зараньта тъкмо бѣхме тръгнали, около 80 души на брой, първата чета, и женитѣ ни изпращаха кръстейки се съ благопожелания,— пристигна известието, че Пиперката успѣлъ да се избави [3].

Току що разпратилъ обратно селянитѣ, едно ново известие, че Пиперката е повторно заграденъ въ Велмевци — Охридско вече — заставя Арсова и Сугарева да потеглятъ заедно съ смилевци къмъ Охридско. Изъ пѫтя въ с. Боища намиратъ селянитѣ готови за пѫть. По-нататъкъ въ с. Вирово хората, около 25—26 души, сѫ тръгнали вече сами да спасяватъ Пиперката.

Въ сѫщото време три охридски чети: Езерската на попъ Христо, Горно-Дебърцката на Тасе и Долно-Дебърцката на Деяна, дигнали на кракъ нѣколко десетки селяни, сѫщо се запѫтиха къмъ Велмевци.

Не стана нужда ни еднитѣ ни другитѣ да отидатъ чакъ до Велмевци, понеже Пиперката пакъ успѣ  да се измъкне незабелязано презъ обсадата, а следъ заминаването на потерата, прибра се пакъ въ селото.

Това раздвижване на нѣколко района изигра ролята на спонтанна мобилизация на организационнитѣ сили. Констатирани бѣха много праздноти въ въоръжението и екипировката и доста неудобства и рискове при изпълнението на разпоредбата за притичане въ помощь на застрашени чети. Отъ всичко това се взе бележка и първиятъ резултатъ бѣ, че се внесе редъ и система при случаи на подобни наложени мобилизации.

1. „Спомени” стр. 57—60.

2. Георги Сугаревъ, битолски войвода.

3. Пиперката, прочутъ съ своята дяволска изобретателность и ловкость, обсаденъ въ Брѣзово съ трима четници, двама отъ които болни. Презъ нощьта той зашемети обсадителитѣ, хвърляйки отъ прозореца разни предмети, въ това число и една нажежена печка, и се измъкна съ единия здравъ другарь. Той пристигна самъ въ с. Велмевци. отгдето и се обади на организациитѣ.

221

Новата 1903 година започна за тия краища съ събития, които туриха край на дотогавашната идилия.

На 5 януарий стана първото сблъскване въ Охридско: въ село Велгощи между мѣстната селска чета и аскера. Десетина дена по-късно въ с. Койнско бѣ предадена четата на Страхилъ (попъ Христо); загинаха трима души, между които и самиятъ войвода. Всичко се свърши бързо: братската помощь бѣше закъсняла . . .

На 18 сѫщия месецъ януарий спасенитѣ момчета на попъ Христо, заедно съ часть отъ четата на Сл. Арсовъ, всичко 25 души, бѣха забелязани отъ заптии и нападнати въ с. Избища, което се намира само на единъ часъ отъ Ресенъ. Пазаренъ день е. Градътъ се вълнува отъ гърмежитѣ. Турцитѣ сѫ наежени. Войска се запѫтва къмъ Избища. Селянитѣ, разбрали всичко, прекратяватъ покупкитѣ си и напущатъ бързо съ колята си града. Арсовъ и Давидовъ сѫ въ с. Янковецъ, до самия Ресенъ. Тѣ сѫ вече разпоредили селата Царедворъ, Дърмени, Дупени, Ехла и Боинци да отидатъ на помощь, а Сопотско, Леорѣка, Златари, Кривени и Круше да дигнатъ на орѫжие по 10 отбрани момчета. Три села обаче — Болно, Леорѣка и Круше — безъ да дочакатъ разпоредби, се дигнаха щомъ чуха гърмежи. Болничани стигнаха, надвесиха се надъ Избища и помогнаха на четата. Леорѣчани на пѫтя се срѣщатъ съ аскеръ, запѫтенъ сѫщо къмъ Избища и завързватъ сражение. Пристигатъ по това време крушени и влизатъ въ огъня. Турцитѣ отстѫпватъ, селянитѣ имъ отправятъ още нѣколко залпа и се завръщатъ въ селата си. Между това, вѫтре и вънъ отъ Избища сражението продължава. Кѫщата на петимата обсадени четници е вече подпалена. Две отъ момчетата, останали безъ патрони, излизатъ и падатъ пронизани до труповетѣ на убити предъ кѫщата турци. Другитѣ три момчета, замаяни отъ пушека, попадатъ въ рѫцетѣ на аскера. По мръкнало потеглятъ съ четитѣ си Давидовъ и Арсовъ и стигатъ въ Избища. Войската ги посрѣща съ стрелба. Въ разгара на новото сражение, турцитѣ сѫ атакувани въ тилъ, — напущатъ позициитѣ си, прибиратъ се въ селото и се укрепяватъ по кѫщитѣ. Атакуващитѣ въ тилъ бѣха смилевци. Славнитѣ смилевци се дигнаха щомъ чуха гърмежитѣ, забраха съ себе си изъ пѫтя и 15 души отъ с. Кривени — и право въ Избища!

Тия сложни операции съ центъръ Избища, които на 18 януарий се развиха въ Ресенско, макаръ и да не спасиха отъ гибель петимата заградени четници, бѣха втората спонтанна мобилизация на организационнитѣ сили въ тоя районъ, която завърши съ успѣхъ. Чакъ на другия день турцитѣ, подкрепени съ цѣлъ полкъ отъ Охридъ и съ кавалерия и пехота отъ Битоля, станаха господари на положението. Избища бѣ ограбено до игла. Въ тритѣ села — Избища,

222

Болно и Леорѣка — паднаха убити трима и двама ранени, изтезавани бѣха 28 и арестувани 15 души.

Два месеца по-късно съ войводата Деянъ се повтори Пиперковата история, но тоя пѫть мобилизацията завърши съ бойното кръщение на селската милиция, съ славни атаки, но и съ много скѫпи, непрежалими жертви.

На 14 мартъ Деянъ е въ с. Ѫрбино, кѫдето, между друго, нарежда и отстранението на поляка турчинъ, съгласно реформитѣ. Но той е съгледанъ отъ сѫщия полякъ и следъ полунощь селото е заградено отъ 200 души аскеръ и башибозукъ. Часть отъ четата се измъква отъ селото и призори захваща сражение. Въ единъ критически моментъ, когато Деянъ започва да отстѫпва, 20 души отъ с. Лактине атакуватъ аскера въ гръбъ. Откъмъ северъ и западъ взе да приижда нова помощь: отъ с. Годивле 15 души, отъ Върбяни 23, отъ Сливово 15, отъ Мраморецъ 30, отъ Турие 10 души. Откъмъ изтокъ сѫщо пристигнаха 50 души отъ Слатина, откриха огънь и турцитѣ-обсадители сами се видеха заградени. Но не се мина много, слатинчани бѣха ударени отъ 45 души аскеръ и 200 души башибозукъ, дошли на помощь откъмъ Велме. Затичва се тогава Деянъ съ 30 души селяни, разпръсва съ залпове новодошлитѣ  турци. Сражението продължава съ колебливъ успѣхъ, но пристигането на войводата Наке решава борбата въ полза на комититѣ. Наке идѣше чакъ отъ Кичевско съ 18 четници, отъ които 9 души съ манлихери и около 40 безорѫжни селяни, повлекли се ей тъй съ четата отъ селата, презъ които бѣ миналъ.

Турцитъ, като усетиха манлихеритѣ отъ разстояние на 2000 крачки, — разказва простичко и безпретенциозно Деянъ”, [1] една отъ най-симпатичнитѣ фигури на възстанието въ Охридско, — поколебаха се и ние ги озорихме отъ една добра позиция и после вече съ „ура” ги подгонихме дори до Издеглавье, до мюдюрницата.

Вънъ отъ тия сили, които влязоха въ действие, къмъ Ѫрбино бѣха потеглили посрѣдъ пладне, сѫщия день, 15 мартъ, четири чети: ревизионната на Тома Давидовъ, на Смиле Войдановъ, на Марко Павлевъ и на Ник. Митревъ. [2] Минали презъ Куратица, Лешани, Бучища, Сошани и стигнали подъ село Оздоляни, тѣ забелязаха 6—7 башибозука и имъ откриха огънь: тѣзи башибозуци се връщаха отъ Ѫрбино, пръснати следъ разбиването на аскера. Давидовъ съ четири момчета се запитва да заеме гробищата, за да не се укрепятъ тамъ турцитѣ. Единъ турчинъ, легналъ на пѫтя, гръмва и олучва Давидова въ устата.

1. „Спомени”, стр. 91.

2. Ник. Митревъ пое рѫководството на Сѣрската чета следъ смъртьта на попъ Христо.

223

Щомъ падна Давидовъ, — разказва Смиле Войдановъ [1] — дигнахме го и разбрахме, че сражението съ Деяна се прекратило. Занесохме тѣлото на Давидова надъ селото Оздоляни: носѣхме го 8 души на пушкитѣ, минахме покрай кулата, въ която се случили трима башибозука, тъй сѫщо избѣгали отъ сражението съ Деяна. Тѣзи не гръмнаха на насъ, ами ни оставиха да минемъ посрѣдъ село, — 80 души бѣхме.

Ѫрбино е една генерална репетиция на голѣмата Илинденска драма, но несвикана и нерѫководена отъ никой режисьоръ. Послушни на гласа на сърдцето си и на наредбата на началството, селяни отъ разни села се отзоваха на мѣстосражението. За пръвъ пѫть организационнитѣ мобилизирани сили атакуватъ султанската войска, разбиватъ я и я преследватъ по петитѣ. Цената на тая победа би била нищожна — само трима ранени и единъ убитъ срещу повече отъ 30 души турци — ако убитиятъ не бѣше Давидовъ. [2]

После равносмѣтката съвсемъ се измени въ полза на турцитѣ, понеже Ѫрбинската афера засегна, както видехме, 15 села: 318 изтезавани, 17 души измрели изъ пѫтя за мѣстозаточението си и пр.

И все пакъ Ѫрбино остана една епопея. Вдигането на селска милиция се практикува още отъ по-рано въ отсамвардарскитѣ райони, никѫде обаче, до момента въ който стигнахме, то не бѣ се проявило въ такъвъ масовъ характеръ, както въ случаитѣ съ Пиперката и съ Деяна.

Въ Костурско тая практика, проповядвана отъ самото начало, се изпълнява при повече редъ и дисциплина отъ организиранитѣ мѣстни чети. На 31 декемврий 1902 г. при известието, че Чекаларовъ и Ив. Поповъ сѫ нападнати надъ с. Дѫмбени, станаха на кракъ нѣколко селски чети. „Щѣше да стане цѣло възстание, — казва Ив. Поповъ [3] — ако не бѣхъ прекратилъ да стрелямъ и ако не бѣхме се отдръпнали на страна”. На 28 мартъ четитѣ на Б. Сарафовъ и на костурскиятъ войвода Ив. Поповъ бѣха предадени и обсадени въ Смърдешъ. Едно 12 годишно момче отнася известието въ съседнитѣ села. Първи се притичатъ на помощь селскитѣ чети отъ близкитѣ села Връбникъ и Вѫмбелъ, ударятъ аскера въ гръбъ и олесняватъ отдръпването на четитѣ.

Нищо не доказва по-блѣскаво революционното възмѫжаване на населението, както готовностьта, съ която то грабва орѫжието и, презирайки всички рискове, излиза

1. „Спомени”, стр. 88—69.

2. Давидовъ прекара въ Охридско само 15 дни. Неговото появявяне увѣри хората, че наистина ще има възстание и окрили духа имъ. Цѣлиятъ край затѫгува за неговата загуба и дълго време зовѣше Давидовата сѣнка, пѣейки пѣсеньта:

Стани Давидовъ,

Стани юнако,

Народъ те чака ....

3. „Спомени”, стр. 16.

224

явно срещу войската. Положението стана неудържимо и възстанието се искаше като единственъ изходъ именно въ тия райони, кѫдето населението достигна тая висока степень на революционна зрѣлость.

*

Отъ началото на 1903 г. и презъ цѣлото време докато трая Илинденското възстание, непрекѫснато почти минаваха презъ границата чети, организирани въ Княжеството. Не влиза въ прѣката ни задача да дадемъ статистически данни за тия преминавания и да разгледаме по отделно дейностьта на всѣка една отъ тия чети. Налага ни се все пакъ да споменемъ поне за ония, които се застояха по-продължително време въ вѫтрешностьта и изиграха по-значителна роля презъ Илинденското възстание. Такива сѫ повечето отъ четитѣ, които, въ свръзка съ решението на Солунския конгресъ и съ станалитѣ въ София съвещания, заминаха отъ тукъ презъ първитѣ месеци на 1903 година.

Отъ членоветѣ на Сарафовия комитетъ най-напредъ замина поручикъ Тома Давидовъ. Той пръвъ отъ офицеритѣ върховисти се убеди въ правотата на становището; че базата и рѫководството на борбата сѫ вѫтре въ Македония. И понеже, както самъ вече се изразяваше, „революционерството край границата не е никакво революционерство,” той потегли право за Западна Македония. Презъ м. ноемврий той бѣше вече оттатъкъ Вардара и се постави въ услуга на Битолския окрѫженъ комитетъ. Съ своята чета, въорѫжена съ манлихери, той обиколи почти всички райони на окрѫга и загина, както видехме, при с. Оздоляни.

Въ началото на януарий замина Г. Дѣлчевъ. (За тая негова последна обиколка ще говоримъ на друго мѣсто.)

Къмъ края на сѫщия месецъ замина Борисъ Сарафовъ съ около 40 души [1] и съ 150 килограма динамитъ. Сарафовъ, макаръ и предназначенъ за Малешевско и Петричко, въ споразумение съ Гарванова, мина на 1 мартъ Вардара. Въ Прилепско той се срѣщна съ членоветѣ на окр. комитетъ А. Лозанчевъ и Г. Пешковъ. После, до самото възстание, той обикаля непрекѫснато битолскитѣ райони. Както по-после ще видимъ, отиването на Сарафова въ Битолско има грамадно значение за Илинденското възстание.

Заедно съ Сарафова заминаха четитѣ на Сава Михаиловъ и Андонъ Кьосето — около 25 души. Сава Михаиловъ

1. Въ неговата чета влизаха Василъ Поповъ, интелигентенъ и извънредно симпатиченъ момъкъ отъ Ст.-Загора, Конст. Бараковъ, учитель отъ с. Скребатно (Неврокопско) Д. хаджи Димовъ, бившъ учитель, Дачо Ивановъ, фелдфебелъ отъ с. Княжево (Софийско), поручикъ Стойковъ отъ с. Гайтаниново (Неврокопско), поручикъ Панайотовъ отъ Търново, Дим. Дечевъ, отъ Ст.-Загора, портупей-юнкеръ и др. Осемь момчета, между които учительтъ Бараковъ и фелдфебелътъ Дачо Ивановъ, загинаха въ сражението при с. Владимирово на 12 февруарий.

225

занесе 150 килограма динамитъ и нѣколко товара пушки, сръбски „кокинки” и „берданки” въ Гевгелийско, кѫдето и остана да действува презъ възстанието.

Малко по-късно замина съ 35 души демиръ-хисарци и Силянъ Пардовъ съ стотина килограма динамитъ, предназначенъ за Битолско.

Дошелъ въ България презъ априлъ, Яне Сандански се върна, въ началото на май въ Мелнишко съ чета отъ тридесетина души.

Чернопѣевъ се върна отъ вѫтре презъ февуарий, а на 24 мартъ мина границата. Вънъ отъ неговата чета (около 40 души) съ него тръгнаха още нѣколко чети, предназначени за разни райони: Коста Мазнейковъ за Радовишко, Ник. Дечевъ за Велешко, Тимо Ангеловъ за Тиквешко, Кондовъ за Битолско, Ванчо Мицковъ за Кичевско. Въ политѣ на Плачковица, при Левески, четата бѣ нападната, сражава се цѣлъ день и даде четирма убити и 1 раненъ. Нѣколко дена по-късно, на 1 априлъ, стана между сѫщитѣ чети и Левтеровата, отъ една страна, и аскера, отъ друга, ново сражение — едно отъ най-кръвопролитнитѣ: загинаха 23 момчета. Почти никоя отъ заминалитѣ чети не стигна до мѣстоназначението си.

[Previous] [Next]
[Back to Index]