Освободителнитѣ борби на Македония, I
Хр. Силянов

 

V. ПРЕДИЛИНДЕНСКИ ПЕРИОДЪ

 

 

1. Януарскиятъ конгресъ въ Солунъ и голѣмиятъ споръ около възстанието

Съставъ на конгреса. — Разисквания. — Ролята на Ив. Гарвановъ и А. Лозанчевъ. — Доклади. — Какъ се постигна „единодушието”. — Съвещания въ София. — Два лагера: за и противъ възстанието. — „Перманентното възстание” на Гьорче Петровъ. — Идеитѣ на Г. Дѣлчевъ. — Две категории революционери: битолчани и „прелетни борци”. — Постигнатъ компромисъ. — Доволни и недоволни. — Най-крайнитѣ. — Зародишъ на бѫдеще разцепление

 

Въ интервала между султанскитѣ и австро-рускитѣ реформи Централниятъ комитетъ свика въ Солунъ сѫдбоносния януарски конгресъ.

 

На 24 декемврий бѣше разпратено надлежното окрѫжно, а на 2 януарий 1903 г. се откри въ една отъ стаитѣ на мѫжката гимназия конгресътъ. Присѫтствуваха 17 делегати, всички до единъ легални работници. Председателствуваше Ив. Гарвановъ, председатель на Централния комитетъ. Третото заседание, на 4 януарий, трая само часъ и половина. На това заседание се прие и подписа Протоколътъ за извършената работа и за взетитѣ решения и делегатитѣ — всички, съ изключение на единъ-двама, учители по професия — се разотидоха, безъ да бѫдатъ подушени отъ органитѣ на турската власть.

 

Протоколътъ [1] на тоя исторически конгресъ, който реши въпроса за голѣмото македонско възстание, гласи:

    Централниятъ македоно-одрински комитетъ, като взе предъ видъ особеното положение на страната, изключителнитѣ условия, въ които се постави Организацията следъ провъзгласеното отъ Върховния македонски комитетъ Джумайско-Петричко възстание, като съобрази, че Организацията грози опасность отъ нови опити за възстание, опустошаване и деморализиране нови райони; като взе предъ видъ изявеното желание отъ нѣкои райони за едно общо съвещание, и най-сетне като взе предъ видъ и разположението и интереса на европейската дипломация къмъ народното

 

1. Обнародванъ е по запазения оригиналъ отъ проф. Л. Милетичъ въ „Вестникъ на вестницитѣ” отъ 2 августъ 1918 г., по случай 15 годишнината отъ Илинденското възстание.

 

198

 

ни дѣло, реши да свика конгресъ отъ представители на окрѫжнитѣ и по-важни околийски райони за обсѫждане на всичко това. На конгреса присѫтствуваха: членовет на Централния комитетъ Иванъ Гарвановъ, Спасъ Мартиновъ и Димитъръ Мирчевъ; двама наскоро освободени и заслужили дейци на народното дѣло — Христо Коцевъ и Тодоръ Лазаровъ, и представители отъ дванадесеть района; отъ цариградския Никола Петровъ, отъ одринския Велко Думевъ, отъ сѣрския Лазаръ Димитровъ, отъ кукушкия Влаховъ, отъ солунския Иванъ Сапунаровъ, отъ гевгелийския Хърлевъ, отъ воденския Димитъръ Занешевъ, отъ велешкия Пейковъ, отъ скопския Ганчевъ, отъ струмишкия Ингилизовъ, отъ битолския Лозанчевъ и отъ радовишкия Георги Варналиевъ. Отсѫтствуватъ поканенитѣ представители отъ Щипъ и Тиквешъ, първиятъ, защото властьта попрѣчила на идването му, а вториятъ, защото е билъ арестуванъ. При всичката голѣма важность и значение на конгреса, Централниятъ комитетъ не можа да извика представители и отъ други райони поради голѣмата бдителность на полицията и възможната опасность отъ откриването му.

 

    Конгресътъ въ горния си съставъ почна заседанието на вторий януарий 1903 година въ деветь и половина часа преди пладне, откритъ отъ господина Иванъ Гарвановъ, който се избра за председатель, а за секретарь се опредѣли Димитъръ Мирчевъ.

 

    Поради тѣсната връзка и зависимость на всички предстоящи за решаване отъ конгреса въпроси съ въпроса за едно близко възстание, по общо желание на членоветѣ председательтъ поиска, всѣки представитель да изложи състоянието на всѣки районъ, отъ гдето да се сѫди по-нататъкъ за въпроса за възстанието.

 

    Следъ това председательтъ постави на разискване въпроса: трѣбва ли да има възстание напролѣть? Сериозни и дълги разисквания се почнаха отъ страна на всички членове, разкриха се и се обсѫдиха всички страни на въпроса. Разискванията продължиха и на другия день, 3 януарий. Следъ като се намѣри въпросътъ напълно изчерпанъ, пристѫпи се най-сетне къмъ гласуване, и всички еднодушно гласуваха въ положителенъ смисълъ. Това стана на 3 януарий, на единадесеть часа и двадесеть минути преди обѣдъ, минута свещена и сѫдбоносна за единъ петвѣковенъ робъ. Дано тя, изходеща отъ мрачното минало, озари бѫдещето съ щастие на страдалческия народъ! Това бѣ общъ сърдеченъ кликъ на членоветѣ, които решаваха сѫдбата на народа. Разискванъ и въпросътъ, какво трѣбва да бѫде възстанието, частично или повсемѣстно-стратегично, реши се да стане повсемѣстно-стратегично. Направи се още единъ прегледъ на действуващитѣ по настоящемъ войводи и колко такива сѫ още потрѣбни за деня на възстанието, за да вземе актъ отъ това Централниятъ комитетъ за по-нататъшно разпореждане. Постави се на разискване въпросътъ за начина на действуване въ голѣмитѣ градове.

 

    Заседанието продължава до четири и половина часа и продължи на другия день, 4 януарий, отъ четири часа следъ пладне до петь и половина, когато се призна закрито съ сърдечни благопожелания.

 

    (Подписали): Иванъ Гарвановъ, председателъ на конгреса, Спасъ Мартиновъ и Димитъръ Мирчевъ, членове на Ц. комитетъ, и членове представители: Лазаръ Димитровъ, Тодоръ Пейковъ, Иванъ Сапунаровъ, Велко Думевъ, Никола Петровъ, Влаховъ, Хърлевъ, Д. Занешевъ, Лозанчевъ, Димитъръ Ганчевъ, Иванъ Ингилизовъ, Георги Варналиевъ, Тодоръ Лазаровъ, Христо попъ Коцевъ.

 

    Солунъ, четвърти януарий, хилядо деветстотинъ и трета година.

 

199

 

Така протоколярно редактиранъ, тоя документъ представлява само единъ скелетъ, безъ плъть и кръвь. Допълнителнитѣ обяснения, които ще дадемъ, ще освѣтлятъ сложната обстановка, върху фона на която се яви и наложи идеята за възстание и дълбокитѣ конфликти, които тя предизвика.

 

Безъ да разглеждаме въпроса за редовностьта на конгреса отъ уставно гледище, оспорена после отъ мнозина видни деятели, както и отъ нѣкои делегати, [1] трѣбва да констатираме неговия досущъ непъленъ съставъ и несъразмѣрното представителство на районитѣ. Въ Протокола се говори за „представители на райони”, когато нѣкои отъ делегатитѣ представляватъ не отделни райони, а цѣли революционни окрѫзи. [2] На конгреса липсватъ творцитѣ на Организацията. Отъ тѣхъ Дамянъ Груевъ е още на заточение. Хр. Матовъ, д-ръ Татарчевъ и Пере Тошевъ сѫ амнистирани, но едновременно и „екстернирани” въ България. Въ София по това време се намира и Гоце Дѣлчевъ. [3] Ако тѣхното отсѫтствие се дължи на физическа невъзможность или на нежелание да присѫтствуватъ, не може да се каже сѫщото и по отношение на мѣстнитѣ войводи и нелегални рѫководители. Изглежда, че участието на тѣзи последнитѣ не бѣше желано за двамата главни дейци въ тоя конгресъ — Ив. Гарванова, председатель на Ц. К. и инициаторъ на конгреса и Ан. Лозанчевъ, председатель на Битолския окр. комитетъ и представитель на най-важния — съ огледъ на обсѫждания въпросъ за възстание — окрѫгъ. [4] Не бѣше желано поради неудобствата и рисковетѣ, съ които то би било свързано, а по всѣка вѣроятность, и за по-лесното и бързо прокарване на решението, до което Гарвановъ и Лозанчевъ, едномисленици по въпроса, се домогваха.

 

 

1. Л. Димитровъ („Спомени”, стр. 108).

 

2. Лозанчевъ — Битолския, В. Думевъ — Одринския, Л. Димитровъ — Сѣрския и др.

Пандо Кляшевъ („Спомени”, стр. 105-106) говори съ явна неприязънь за конгреса: „Той не бѣше окрѫженъ или общъ македонски конгресъ, както е трѣбвало, а е билъ конгресъ на нѣколко градски рѫководители и учители, слабо запознати отблизо съ състоянието на работитѣ. Отъ градъ Кукушъ е имало единъ представитель, отъ цѣло Битолско пакъ само единъ и пакъ градски рѫководитель, Лозанчевъ”.

 

Сл. Арсовъ („Спомени”, стр. 61) казва : „Насъ въ Ресенско и лично мене нито и дума не бѣха сондирали, нито бѣха споменали изобщо какво мислимъ за възстание и пр.”

 

3. П. К. Яворовъ („Гоце Дѣлчевъ”, стр. 89) пише: „Гоце, покрай другото и подвиженъ членъ отъ Централния комитетъ, не обръщаше внимание на оскърблението, което му бѣше нанесено, като се вземаше сѫдбоносното решение безъ негово знание”. Това твърдение на Яворова се нуждае отъ корекция въ тоя смисълъ, че Дѣлчевъ получи къмъ края на декемврий въ София съобщение и покана за конгреса. Михаилъ Герджиковъ, който по Коледа се срѣща съ Дѣлчева въ София, казва: „По окрѫжното отъ Солунъ Дѣлчевъ ми каза, че това трѣбва да е станало по настояването на битолчани, но той самъ каза, че и той е билъ повиканъ, но че не искалъ да иде въ Солунъ”. (Спомени на Мих. Герджиковъ. стр. 47).

 

4. „Между делегатитѣ най-мѣродавенъ по въпроса бѣше Лозанчевъ, битолскиятъ делегатъ”, пише Хр. Коцевъ, участникъ въ конгреса (Сб. „Илиндень”, 1921 г, стр. 45).

 

200

 

Отъ направенитѣ  доклади за състоянието на отдѣлнитѣ райони, най-благоприятенъ, въ смисълъ на въорѫжение и готовность за възстание, бѣ  тоя на Битолския делегатъ. Л. Лозанчевъ настояваше, [1] „непременно да се извърши една акция, която да има изгледъ на възстание”, защото битолчани се страхуваха, „че скоро обискитѣ ще се разширятъ и оттатъкъ Вардара или пъкъ ще станатъ разкрития и афери, които ще ни лишатъ не само отъ тѣхното орѫжие, а и отъ хора”. „Освенъ това тѣ изтъкваха, че самото население не може вече да чака, губи търпение и заявява, че ако не се прави възстание и това лѣто, нѣма защо да чака, а масово ще замине по работа въ Цариградъ и Америка”. [2] Другитѣ делегати констатираха, че не сѫ достатъчно въорѫжени за възстание.

 

Какъ при констатирана обща неподготвеность можа да се гласува  е д и н о д у ш н о  решение  д а  и м а  н а п р о л ѣ т ь  в ъ з с т а н и е ?

 

Е д и н о д у ш и е т о  е само формално и за неговото постигане спомогнаха други странични обстоятелства и съображения. Най-голяма роля изигра страхътъ отъ „нови опити за възстание” като Джумайското и отъ „опустошаване и деморализиране на нови райони”. Делегатътъ Хр. Коцевъ пише: „Председательтъ на конгреса Ив. Гарвановъ докладва, че сѫ били заловени възвания изпратени отъ върховиститѣ, съ които се караше населението да се готви напролѣть за още по-голѣмо възстание. Това изненада всички делегати на конгреса, които съ очитѣ си видеха тия възвания”. [3]

 

Касаеше се, наистина, само за  с ъ г л а с и е т о  на всички делегати да се присъединятъ къмъ мнението на Централния комитетъ и на битолския делегатъ, споделяно отъ болшинството въ конгреса. Решително противъ възстанието се обяви само сѣрскиятъ делегатъ Л. Димитровъ, но накрая и той се присъедини къмъ общото мнение. [4] Скопскиятъ делегатъ

 

 

1. Споредъ Хр. Коцевъ, въ сѫщата статия „Предъ прага на 1903 г.” (Сб. „Илиндень”, 1921 г.).

 

2. Споредъ сѫщия Хр. Коцевъ, конгреса констатира, че Битолскиятъ окрѫгъ съ всички райони на изтокъ отъ Вардара „разполагаше съ повече отъ 7000 пушки”.

Отъ другитѣ райони за най-въорѫжени, по моята преценка, могатъ да се смѣтатъ Щипскиятъ, Кукушкиятъ и М. Търновскиятъ въ Одринскиятъ вилаетъ.

 

3. Пакъ тамъ стр. 45. „Тѣ (делегатитѣ) — продължава Хр. Коцевъ — не можеха да се начудятъ на престѫпната мания у върховиститѣ да подигатъ възстание отвънъ безъ да питатъ населението желае ли, готово ли е, безъ да сѫ се погрижили тѣ отвънъ поне да му набавятъ орѫжие за отбрана, ако не и за борба, безъ да държатъ смѣтка за впечатлението, което ще направи такова едно възстание отвънъ съ нахлуване на чети, а не отвѫтре отъ самия народъ и най-после безъ да жалятъ за сѣчьта и разорението, на които ще бѫде подложено населението”.

 

4. „Нѣмаше опозиция, — пише Л. Димитровъ („Спомени”, стр. 108-109) —: едничекъ азъ бѣхъ опозиция и затова конгресътъ се проточи два дена. Азъ бѣхъ противъ първо, защото нашиятъ районъ — Сѣрскиятъ — не бѣше подготвенъ за възстание, а знаехъ, че и други не сѫ подготвени, второ, защото смѣтахъ момента неблагоприятенъ, следъ като Ламсдорфъ изрично бѣше се изказалъ противъ възстанието. Освенъ това знаехъ отпонапредъ мнението на Сандански, на Дѣлчевъ и др., които бѣха противъ.

 

Гарвановъ най-много ми възразяваше: французкиятъ посланникъ въ Цариградъ се изразилъ, че ако стане едно движение въ Македония, сигурно ще се дадатъ широки правдини въ Македония, че ако две седмици издържимъ въ възстание, България ще отвори война. . .” „Най-сетне се реши и мене ме накараха да подпиша протокола, въ който се мотивира нуждата отъ възстание”.

 

201

 

Дим. Ганчевъ, изпратенъ съ директива да действува за отлагане на възстанието „поне съ една година”, сѫщо подписа понеже „и другитѣ подписали”. [1]

 

Най-важниятъ аргументъ противъ възстанието — липсата на достатъчно орѫжие въ повечето райони — бѣ до известна степень обезсиленъ отъ уверенията на Гарванова, че въ скоро време ще станатъ крупни доставки, както и отъ надеждата, че при общо възстание, четитѣ отъ България ще прехвърлятъ значително количество пушки и други материали.

 

Що се отнася до позоваването върху „разположението и интереса на европейската дипломация къмъ народното ни дѣло”, конгресътъ бѣ очевидно зле осведоменъ върху действителнитѣ стимули на европейската и особено на австро-руската дипломация, както се помѫчихъ да изтъкна въ предишната глава върху австро-рускитѣ реформи. Като отминемъ тоя несъстоятеленъ аргументъ, остава да приемемъ следнитѣ нѣколко важни обстоятелства, които надтежаха за взетото „единодушно” решение: неудържимостьта на положението въ Битолско и сравнителната подготвеность на тоя окрѫгъ; страхътъ отъ нови върховистки експерименти; решителното застѫпничество на единствения делегатъ отъ Битолско въ полза на възстанието; властното настояване на Гарванова, сѫщо убеденъ и горещъ привърженикъ на възстанието; отсѫтствието отъ конгреса на по-авторитетни противници на възстанието.

 

*

 

Още преди солунското решение, между вѫтрешнитѣ (централиститѣ) въ София бѣха се очертали два лагера. Освенъ окрѫжното отъ 24. XII., за което споменахме, Гарвановъ бѣше изпратилъ и подробно изложение до задграничнитѣ представители съ познатитѣ ни вече съображения за неудържимостьта на положението.

 

Мисъльта, че сѫдбоносниятъ въпросъ може да се реши отъ конгреса въ положителенъ смисълъ, хвърли въ тревога всички, които по събрания, въ печата и съ оръжие въ рѫка бѣха се борили за да осуетятъ върховисткото възстание. Задграничното представителство свика всички намиращи се

 

 

1. Ник. Пушкаровъ, скопски окрѫженъ рѫководитель, който изнася въ „Споменитѣ” си, (стр. 185) тоя фактъ, продължава: „Следъ като е взето решението и съобщено, отъ Скопие се отговори въ Солунъ, че сме възмутени отъ това решение, защото, не сме готови и че е дори немислимо да се дига тукъ възстание”.

 

202

 

тукъ по-видни вѫтрешни деятели на съвещания около въпроса на въпроситѣ. Тия съвещания бѣха вече привършени, когато къмъ средата на януарий се явиха въ София Гарвановъ и В. Думевъ съ протокола на конгреса въ джоба и съ мисия — както пише В. Думевъ, — „да свикатъ на съвещание намиращитѣ се тамъ нелегални и видни дейци и да се постараятъ да ги убедятъ съ доводитѣ, които убедиха и делегатитѣ въ конгреса, въ взетото отъ последния решение”. [1]

 

Макаръ че решението бѣше безвъзвратно взето, необходимо бѣ „да се убедятъ” и намиращитѣ се въ София — да се вземе и тѣхното „съгласие.” Гарвановъ съзнаваше напълно тая необходимость, защото, отъ една страна, битолскитѣ райони бѣха ангажирани само чрезъ Лозанчева, а отъ друга, тѣ, колкото и „готови”, надали биха намѣрили въ себе си достатъчно мораленъ куражъ да възстанатъ сами, безъ съгласието и безъ подкрепата на останалитѣ.

 

Азъ присѫтствувахъ на нѣкои отъ тия паметни съвещания, въ които различията между вѫтрешнитѣ  по кардиналния въпросъ дойдоха въ открито стълкновение. Събираха се двадесетина души: Гоце Дѣлчевъ, [2] Гьорче Петровъ, Пере Тошевъ, Хр. Матовъ, д-ръ Хр. Татарчевъ, Ив. х. Николовъ, П. Сaрафовъ, Сл. Ковачевъ, Мих. Герджиковъ, Кир. Пърличевъ, Сава Михаиловъ, Вълчо Антоновъ, Ник. Наумовъ Дим. Стефановъ и др.

 

Всрѣдъ гробно мълчание се прочете обстойното писмо на Централния комитетъ, въ което се изреждаха познатитѣ съображения въ подкрепа на солунската теза. Съсрѣдоточена мѫка свиваше душитѣ. Едва сдържанъ гнѣвъ святкаше въ очитѣ на нѣкои. Като че ли се касаеше не за оня многоблѣнуванъ свещенъ актъ, който ще донесе свободата, а за едно предумишлено престѫпление противъ Македония...

 

Хр. Матовъ, претеглилъ всички съображения за и противъ, разрешилъ, може би, отдавна за себе си мѫчителната дилема, защити твърдо солунската теза, като я подкрепи и съ нови аргументи. Д-ръ Татарчевъ и мнозина други се изказаха въ сѫщия смисълъ: за възстание. Между тѣхъ бѣхъ и азъ. Пледоарията въ полза на солунското решение страдаше нагледъ отъ една нелогичность: признавахме общата неподготвеность, а искахме възстание. Искахъ го и азъ, но безъ следа отъ възторгъ и безъ всѣка илюзия за блѣскавъ край — като единственъ изходъ отъ фаталното стечение на събитията. Бѣхъ дълбоко убеденъ, че пропустне ли се и тая година, идеята и възможностьта за възстание въ Битолския

 

 

1. Сб. „Илиндень” 1926 г., стр. 111—114. В. Думевъ, твърди, че тая мисия имъ се възложила по решение на конгреса въ Солунъ.

 

2. Дѣлчевъ не участвува до край въ тия събрания. Презъ първитѣ дни на януарий той замина вѫтре, за да се не върне вече никога. . .

 

203

 

край ще бѫде безвъзвратно компрометирана: губеното орѫжие мѫчно се наваксваше, търпението на населението бѣше на изчерпване, нервитѣ на мѣстнитѣ рѫководни лица, върху които тежеше положението, бѣха опнати до скѫсване.

 

Съ тия впечатления и преценки бѣхъ дошелъ отъ Македония преди три месеца. Оная нощь, когато се простихъ съ костурскитѣ  другари за да се отправя къмъ гръцката граница, Чекаларовъ и Пандо Кляшевъ ме заклеха да действувамъ тукъ както мога и колкото мога за възстание презъ идната година. Отъ Кляшева токущо бѣхъ получилъ дълго писмо, въ което положението въ Костурско се рисуваше много по-черно отколкото презъ есеньта, по време на Янковитѣ лудории: властьта, решена да използува настъпилата зима за обезорѫжаване и омаломощаване на района, настанила по селата аскеръ; всѣка нощь ставали внезапни обиски; четитѣ преустановили всѣка работа и пръснати на малки части изъ околията, само се криели, спасявайки се при опасность, въ специално приготвени подземни скривалища и чакали пролѣтьта, за да се раздвижатъ пакъ. Населението било отчаяно и само съ обещания за близко възстание поддържали още духа му. Въ такъвъ смисълъ тѣ направили постѫпки въ Битоля и получили отъ тамъ отговоръ, че нѣма да се чака още много; тая надежда ги крепила сега.

 

Противъ солунската теза възстанаха всички, които вѫтре и тукъ бѣха прѣвко ангажирани въ борбата противъ върховизма. Изпраксани полемисти въ тая разпра, тѣ развиха предъ насъ цѣла една стройна теория и я защитиха красноречиво, съ помощьта на една необорима нагледъ аргументация. Ако имаше между насъ арбитри отъ хора странични и безъ живи впечатления за общото положение вѫтре, и специално въ Битолския край, сигурно биха дали право тѣмъ, а насъ биха смѣтнали за авантюристи. При все това, азъ не се разколебахъ. Теорията на другата страна, тъй както я разви въ многочасовото си плавно и увлекателно говорене Гьорче Петровъ — най-силниятъ неинъ диалектикъ, се и откѫсваше, въ крайнитѣ си изводи, отъ живата действителность. Тя бѣше въ дисхармония и съ перспективите, които духътъ на нашата агитация и революционно възпитателната дейность на четитѣ откриваха предъ населението въ вѫтрешностьта.

 

Едно възстание — недоносче, — казваше Гьорче, като подценяваше съзнателно моралната и материалната подготовка дори и на Битолския край, — ще ни постави отсамъ Вардара, кѫдето би се действувало само съ чети изъ България, въ противоречие съ себе си и съ основнитѣ задачи на Организацията, защото ще повторимъ 1895 г. и ще се представимъ като върховисти, а съ повдигането на нѣколко околии, въ Битолско ще подбиемъ за дълго време идеята

 

204

 

за всенародно възстание. Нека, вмѣстто това, четитѣ напустнатъ досегашната си тактика на прикриване и отстѫпление и минатъ къмъ по-голѣма активность, нека и градскитѣ организации изоставятъ досегашната си пасивность и започнатъ да проявяватъ нападателна инициатива — и тогава страната ще мине въ едно състояние на „перманентно възстание”, безъ то да се обявява формално. Защото възстанието е най-могѫщето средство на Организацията, но само докато е идеалъ, къмъ който се стремимъ; стане ли то „реалъ”, ще настане после разочарование и ще се лишимъ завинаги отъ най-ефикасното ни плашило. [1]

 

Дѣлчевъ сѫщо поддържаше необходимостьта отъ преминаване къмъ нападателни действия, но да не се прибѣгва къмъ народно възстание, за което страната не е ни морално, ни материално подготвена. Възстанието трѣбва да остане като една далечна и последна резерва, която не бива да се рискува; нашата пушка насочена срещу врага трѣбва да си остане докрай пълна. Дѣлчевиятъ биографъ П. К. Яворовъ, който придружава известно време Гоце презъ неговата предсмъртна обиколка, ни даде въ сгѫстена и изящна форма идеята за възстание и плана на действие, който великиятъ апостолъ, привърженикъ на нападателна борба, излагаше предъ по-просвътенитѣ деятели въ вѫтрешностьта:

Ние имаме задъ себе си, — говореше той, — примѣра съ арменцитѣ, а предъ себе си — изгледитѣ, които ни открива австро-руското съглашение. Освенъ това, престѫпно е да се освобождава народъ чрезъ преднамѣрено създавани пожарища и касапници. Инъкъ ний ще заприличаме на просекътъ, който човърка ранитѣ си и вади гноища и кърви, за да застави хората да се избавятъ съ единъ десетакъ отъ зрелището на една гнѫсотия.

 

— И практически съображения, — учеше той, — ни налагатъ борбата съ най-голѣма економия на срѣдства и сили. Ний не сме сигурни, че като предизвикаме турцитѣ на пленъ и опустршение, непременно ще предизвикаме и намѣсата на Великитѣ сили. А не сме сигурни още, че даже и ако последва една европейска намѣса, непременно ще ни се даде и нѣщо, което достатъчно би оправдало една крайна жертва.

 

— Ний трѣбва да почнемъ, — смѣташе той, — съ нападения отъ страна на четитѣ върху аскерски отделения и съ атентати отъ страна на решителни момци по желѣзопѫтни линии, сѫщо и по държавни учреждения. И да продължимъ така, но всѣкога далече отъ българското население, което не трѣбва да излагаме на турски преследвания и жестокости. Българитѣ въ Македония носятъ почти сами върху гърба си товара на революцията — и тѣ сѫ нуждни, за да се продължи борбата ни докато постигнемъ крайната ни цель.

 

Да се хвърли цѣло Турско въ анархия, да се разклати царството на султана отъ основа, да се направи положението нетърпимо по-нататъкъ... И по тоя начинъ, изобщо казано, да се

 

1. Теорията на Гьорче е развита досто обстойно, макаръ и малко разхвърлено, въ „Споменитѣ” му (стр. 152—167). Тамъ сѫ субективно и доста тенденциозно предадени и спороветѣ, станали въ въпроснитѣ софийски съвещания.

 

205

заставятъ ония, които днесъ, въ името на всевъзможни интереси, треперятъ надъ едно варварско statu-quo, да предприематъ, пакъ въ името на тия си интереси, промѣна къмъ една по-човѣшка наредба.

Разбира се, друго е, ако бихме имали една нова гръцко-турска, или нѣкоя сръбско-турска или най-после българо-турска война; — обаче, лошо бихме отплатили на България за многобройнитѣ нейни жертви подиръ насъ, ако искаме да я вкараме боса въ огъня. [1]

Въ съвещанията се очерта и едно течение, което като отхвърляше идеята за възстание, препорѫчваше като най-ефикасенъ начинъ на действие системата на непрекѫснатъ тероръ надъ турскитѣ административни власти и на терористически акции срещу европейскитѣ капиталистически предприятия въ Турция: желѣзници, банки и пр. Тая теория, кдахо напълно споделяше Г. Дѣлчевъ и която представляваше една разновидность на Гьорчевитѣ „нападателни действия”, се разви отъ Мих. Герджиковъ. За нея се обяви и Вълчо Антоновъ, социалъ-демократъ, терористъ. (В. Антоновъ препорѫчваше да се ликвидира окончателно съ върховизма, като се накаже виновникътъ на Джумайското възстание генералъ Цончевъ).

 

Построението на Гьорче бѣ стройно и логично. Примамливо бѣ нарисуваното теоритически състояние на „перманентно възстание” въ Турция. И все пакъ, облъхна ни лъхъ на доктринерствуване и на фантастика.

 

Никога не бѣхъ смѣталъ възстанието за „идеалъ”, който трѣбва да се гони безъ никога да се догони, а за средство, чрезъ което ще предизвикаме въ Турция усложнения и чужда намеса — неизбѣжно условие за подобрение политическата сѫдба на Македония. Самото възстание ми се рисуваше споредъ познатитѣ  отъ недавнашното минало образци на съседнитѣ народи: организиранъ бунтъ на населението съ орѫжие въ рѫка. Така го схващаха първитѣ  революционни учители, така ние го възприехме отъ тѣхъ и така то се възприемаше отъ кръщаванитѣ. Ще революционизираме народа — по възможность цѣлия народъ — и ще го вдигнемъ въорѫженъ срещу неговия вѣковенъ потисникъ. Колкото по-скоро го подготвимъ за тоя моментъ — толкова по-добре. Бързането бѣ естествена потрѣба на народната душа, закопнѣла за освобождение и стимулъ за по-голѣма самодейность. Самиятъ моментъ ще избератъ, въ зависимость отъ размера на подготовката и отъ други обстоятелства, рѫководнитѣ институти на Организацията. Но проявитѣ на революционния процесъ и на турското гонение не оправдаха известни наши очаквания. Дѣлото не се развиваше равномѣрно. Докато едни околии пращаха отъ здравина, други

 

 

1. „Гоце Дѣлчевъ”, стр. 85—86.

 

206

 

тежко боледуваха, а трети едвамъ почваха да се осъзнаватъ. Въ зависимость отъ слѣпи сили, здравитѣ околии преминаваха лесно въ категорията на болнитѣ, а по силата на щастливи случайности, закъснѣли райони се въздигаха съ удивителна бързина. Растѣше и опитностьта на турцитѣ въ гоненето. Дойде и Джумайскиятъ експериментъ, подъ знака на който върховизмътъ се разкри въ вѫтрешностьта като новъ факторъ на форсиране отвънъ, на смутъ и разложение.

 

Подъ влиянието на вѫтрешната сурова действителность представитѣ за всенародна подготовка, за повсемѣстно масово възстание и за общи благоприятни моменти, не можеха да не отстѫпятъ мѣсто на единъ разуменъ посибилизъмъ у ония деятели, които — далече отъ българската граница — израстнаха като самороденъ продуктъ на мѣстната революционна атмосфера. Революционеритѣ отъ тая категория носѣха неизмѣнно върху плещитѣ си бремето на борбата, живѣеха непрекѫснато съ личния рискъ и съ рисковетѣ за дѣлото и имаха по-вѣренъ усѣтъ за революционнитѣ възможности. Тѣ нѣмаха време и вкусъ за умствени спекулации. Най-яръкъ представитель на тоя духъ на практицизъмъ, който азъ бихъ нарекълъ  б и т о л с к и  опортюнистъ отъ най-благородна проба — бѣше Дамянъ Груевъ.

 

Другитѣ революционери — нека ги наречемъ  п р е л е т н и  б о р ц и  — се намираха подъ двояко влияние: на напъна въ вѫтрешностьта и на периодичното пребиваване въ България. Опрѣснявайки често физиката и духа си, тукъ тѣ преставаха да чувствуватъ непосрѣдствено напрежението, застрастяваха се въ фракционнитѣ борби и подъ влиянието на разни теоритици лѣвичари, съвършенно чужди на вѫтрешната революционна действителность, добиваха вкусъ къмъ словопренията. Активното имъ участие въ борбата противъ върховизма пъкъ ги тласна къмъ противоположната крайность и тѣ взеха да влагатъ абсолютенъ смисълъ въ понятията: революционна подготовка, самостойность на Вѫтрешната организация, повсемѣстно и масово възстание и пр. Къмъ искренната имъ загриженость за сѫдбата на дѣлото се примѣсваше у нѣкои отъ тѣхъ и гласътъ на личното честолюбие, наранено отъ това, че солунското решение имъ налагаше да поотстѫпятъ отъ теоритическитѣ си позиции. Най-голѣмъ доктринеръ отъ тѣхъ и най-неотстѫпчивъ защитникъ на принципитѣ, кристализирани въ полемиката срещу върховизма, бѣ Гьорче Петровъ. Макаръ и самороденъ продуктъ на вѫтрешностьта, неговото петгодишно непрекѫснато пребиваване тукъ, боричканията и сплетнитѣ бѣха го значително отдалечили отъ психиката и манталитета на нѣкогашнитѣ му битолски другари. Намразенъ смъртно отъ сарафисти и цончевисти, дезавуиранъ после и отъ Централния комитетъ, той, който

 

207

 

живѣеше съ самомнението, че има повече умъ отъ всички взети заедно, като че ли търсѣше своя реваншъ въ тая препирня. Въ съвещанията той се изправяше като шампионъ на „перманентното възстание” срещу Хр. Матова, който, ако не го надминаваше, но и не му отстѫпваше по упорство, нито по логика, колкото и ѫгловата.

 

Противницитѣ на солунското решение се обединиха около мнението на Дѣлчева, Герджикова и други за терористични акции противъ предприятията на чуждестранния капиталъ. Тая тактика, комбинирана съ засилени четнишки действия въ невъорѫженитѣ околии и съ повдигане, въ една или друга форма, на въорѫженитѣ райони, даваха максимума на онова, което можеше да се организира срещу Турция. По тоя начинъ се приближиха дветѣ становища и се дойде до единъ повече формаленъ компромисъ, подъ название „партизански действия”. Това бѣ една концесия къмъ противницитѣ на решеното въ Солунъ „повсемѣстно стратегично възстание”, които, заедно съ нерешителнитѣ и колебливитѣ, се оказаха болшинство въ съвещанията. Обединенитѣ около Хр. Матова — за възстание, останаха все пакъ по-доволни отколкото другата страна, понеже, въпрѣки замѣняването на термина възстание съ „засилени партизански действия”, постигаше се едно споразумение, което не измѣняше по сѫщество солунското решение. Противницитѣ на солунското решение съзнаваха това и не останаха много възхитени, че се прие тѣхната формула.

 

Що се отнася до идеята за отдѣлнитѣ терористични акции, като допълнително срѣдство за борба въ мирно време, тя нѣмаше противници, камо ли пъкъ въ време на „засилени партизански действия”. Ето защо, заявлението на Дѣлчева и Герджикова, че тѣ още отъ сега мислятъ да устроятъ по нѣкой динамитенъ атентатъ, се посрѣщна съ общо одобрение. Така се свършиха тия знаменити съвещания, които фактически нищо не измѣниха и нищо не предотвратиха.

 

*

 

Веднажъ взето въ Солунъ решение за възстание, по-нататъшната борба срещу върховиститѣ ставаше безсмислена и безпредметна. Наопъки, трѣбваше да се хвърли мостъ между двата лагера, за да се използуватъ и върховисткитѣ сили въ общата борба срещу врага. Ето защо, Централниятъ комитетъ, следъ завръщането на Гарванова отъ София въ Солунъ, още презъ м. януарий, разпрати до надлежнитѣ мѣста вѫтре и въ София — въ това число и на Върховния комитетъ, следното съобщение:

Тайниятъ Централенъ мак.-одрински комитетъ е натоваренъ отъ всичкитѣ рѫководители на революционнитѣ райони въ страната и отъ всички видни дейци на тайната мак.-одринска организация да ви извести следното:

 

208

1. Т. Ц. М. О. организация реши да подигне въ недалечно бѫдещена настоящата година възстание въ Македония и Одринско и да се бори съ всички средства, до когато не извоюва човѣшки права на роба.

 

2. .Организацията осѫжда домогванията на всички официални. и неофициални фактори въ България, които мимо нейното съгласие сѫ се старали и стараятъ да увличатъ народа въ възстание; защото тѣзи фактори съзнателно или несъзнателно сѫ подкопавали и подкопаватъ отъ основи каузата на македоно-одринския робъ, като съ своитѣ действия сѫ давали на борбата му колоритѣ въ външно подстрекателство — обстоятелство толкова силно експлоатирано отъ Турция и европейската дипломация.

 

3. Организацията заявява велегласно, че до деньтъ на възстанието ще се бори съ всички комитети, корпорации или частни лица, които съ постѫпкитѣ си биха я изнасилили да се хвърли въ неравна борба не на време и би разсипали планътъ ѝ за действие. Тя ще държи смѣтка за всички онѣзи, които по какви и да е съображения и влияния би пожелали да използуватъ борбата на роба за други цели, а не за подобрение на неговата участь.

 

4. Следъ обявата на възстанието, всички борци, готови да подкрепятъ роба въ неравната борба, ще бѫдатъ посрещнати съ отворени обятия. Желателно е, обаче, всички боеви сили да влѣзятъ въ предварително съгласие съ Организацията.

Това бѣ предупреждение и въ сѫщото време покана къмъ върховиститѣ да се откажатъ отъ всѣкаква сепаративна дейность и да се готвятъ за общата борба. Тѣхнитѣ въжделения най-после се осѫществяваха, съ тая разлика, че Вѫтрешната организация взимаше инициативата въ собственитѣ си рѫце. Група видни македонски емигранти въ София, съ проф. Л. Милетичъ начело, взеха инициативата да помирятъ формално дветѣ страни. Тия усилия се съвпадаха съ желанията на двамата задгранични представители Хр. Матовъ и д-ръ Татарчевъ, но не и съ чувствата на най-крайнитѣ отъ вѫтрешнитѣ.

 

*

 

Най-болезненъ бѣ ефектътъ отъ солунското решение между деятелитѣ които, година вече, съ орѫжие въ рѫка бранѣха позициитѣ на Организацията въ вѫтрешностьта. „Казаното известие морално ни съкруши, — казва Я. Сандански. — Друго мислехме за Организацията, друго агитирахме, а съвсемъ друго излизаше. Вече нѣмахъ ни лице, ни сърдце да агитирамъ както по-напредъ. Оставихъ на момчетата да агитиратъ. Просто плакахме. . .” [1] „Като ни съобщиха това, азъ се залудихъ”, — казва Чернопѣевъ. [2] Съвършенно легитимно се бунтуваше уязвеното чувство у тия полуинтелигентни хора, слѣпо привързани къмъ противовърховистката идеология, създадена тукъ отъ по-учени теоритици. Върховизмътъ,

 

 

1. „Спомени на Яне Сандански, Черньо Пѣевъ и др.” стр. 36-37.

2. Пакъ тамъ, стр. 67.

 

209

 

схващанъ като основно зло и безпощадната борба противъ него, зарегистрирала вече и братски гробове, бѣха направили отъ тѣхъ истински сектанти, готови зарадъ догмата на всички крайности. Това е особено вѣрно за Яне Сандански. Неукъ, макаръ и постигналъ доста съ природния си умъ и чрезъ самообразование, той остана съ ограниченъ крѫгозоръ съ първичната си жестокость. Свирепата енергия, съ която бранеше незиблемитѣ принципи на организационната самостойность и суверенность, издигнати отъ него въ своеобразенъ култъ и качествата му на четнишки началникъ му създадоха значителенъ авторитетъ не само между прости фанатизирани младежи, но му спечелиха известно обаяние и между интелигентни идейници. [1] Фанатизмътъ на Сандански и на други сектанти отъ неговия уровенъ имъ пречеше да виждатъ противоречията, въ които често изпадаха.

 

Въ всѣки случай, зародишътъ на обособяването на Сандански като опозиция срещу Вѫтрешната организация и на Сѣрския окрѫгъ като „лѣвица” — нѣща, съ които ще се занимаемъ въ следващитѣ книги, — трѣбва да се търси въ раздвоението, настанало въ редоветѣ на вѫтрешнитѣ подиръ Солунския конгресъ. Още тогава Сандански, въ душата си, обяви за „върховисти” и революционери отъ нечиста проба всички, които не споделяха неговитѣ разбирания за възстание.

 

1. Покрай многото момчета съ срѣдно и непълно образование, въ четитѣ на Сандански презъ 1901-1903 г. влизатъ и не малко вишисти и известни личности: Добри Даскаловъ, Г. Скрижевски, Сава Михаиловъ, по-после началници на чети; поручицитѣ Янгеловъ и Наумовъ; Георги Баждаровъ, Ив. Харизановъ, тогава студенти, Ал. Радославовъ, Д. Стефановъ, юристъ и бившъ задграниченъ представитель, публицистътъ Н. Наумовъ, П. К. Яворовъ и др.

 

[Previous] [Next]
[Back to Index]