Освободителнитѣ борби на Македония, I
Хр. Силянов

 

IV. СѪДБОНОСНАТА ГОДИНА (1902)

 

 

1. Битолскиятъ окрѫгъ

1902 година и издигането на II-рия революционенъ окрѫгъ. — Отвѫдвардарската обиколка на Г. Дѣлчевъ. — Гоце на работа вѫтре. — Реорганизиране на Костурския районъ. — Четнишката школа на Марко Лерински.—Методи Патчевъ въ Прилепско. — Кадино-село. — Сл. Арсовъ въ Ресенско. — Ник. Петровъ Русеновъ и неговитѣ ученици. — Самородни войводи въ Охридско.—Сражения и афери въ Битолския окрѫгъ.— Сражение въ Търсье. — Пѫтелейската катастрофа. — Подвигътъ на Дине Абдурамана. — Леринскиятъ районъ разстроенъ. — Ракитнишката афера

 

Годината 1902 е извънредно богата откъмъ революционно и политическо съдържание. Презъ тая година станаха крупни стълкновения и се разиграха драматични конфликти, които насилиха развоя на революционното движение и усложниха общото положение въ Македония до степень, че ускориха и наложиха Илинденската развръзка.

 

Отъ нѣколкото глави, които ще ѝ посветимъ, първата се пада, по право, на Битолския революционенъ окрѫгъ. Защото тоя окрѫгъ, който до тогава крета въ нѣкои отношения подиръ другитѣ, се изстѫпва, още презъ първитѣ месеци, начело и по уредбата си и по моралната и материалната си подготовка.

 

Разни обстоятелства спомогнаха за теза, но най-много — обиколката на Гоце Дѣлчевъ и възпитателната роля на Марковата чета.

 

Тая обиколка на Дѣлчева е една отъ най-дългитѣ и най-плодовититѣ въ неговата революционна кариера. Напустнаттъ България къмъ края на августъ 1901 год., той преброжда или прекосва Кочанско, Малашевско, Радовишко, Тиквешко и Прилепско, свършва мисията си въ Битоля и къмъ срѣдата на ноемврий се срѣща съ Марковата чета въ Леринско. Турцитѣ, подушили още отъ самото начало неговото присѫтствие между раята, туриха въ действие, покрай войницитѣ и шпионитѣ си, още и съблазъньта на златото: на 1000 лири е оценена главата на тоя „канатлѫ

 

132

 

шейтанъ”, [1] който играе на гоненица съ потеритѣ имъ и се смѣе презглава на тѣхната тромавщина и простота. По нѣкакво чудо, той винаги изпреварва опасностьта, а гонителитѣ му, подобно на Офенбаховитѣ стражари, винаги закъснѣватъ. Така, дветѣ негови свиждания съ Груева презъ тъмничната решетка се узнаватъ отъ турската власть и предизвикватъ преследвания и новъ строгъ режимъ въ затвора тогава, когато Гоце тържествено шествува изъ костурскитѣ села. Когато аскерътъ смѣта, че се сражава съ него той, преобразенъ въ солиденъ гражданинъ, се разхожда изъ близкия градъ, или се движи по царското джаде, примѣсенъ между селянитѣ-пазарджии. Познавачъ на турскитѣ гонитбени методи и вѣрващъ до подценяване въ турската слѣпота, Дѣлчевъ умѣеше да обърква потеритѣ чрезъ бързи и остроумни маневрирания и диверсии, на които се отдаваше понѣкога съ увлѣчението на страстенъ спортистъ. Но и една щастлива звезда закриля сякашъ и напѫтствува стѫпкитѣ му. Колко пѫти го облъхна съ ледения си лъхъ и го отмина смъртьта! На минаване презъ Радовишко той, привлѣченъ отъ работа на друго мѣсто, остави за нѣколко дена мѣстната чета сама; тъкмо презъ това време тя бѣше издадена въ с. Уланци, нападната, ангажирана въ сражение и даде седемь убити отъ всичко 9 четника.

 

Биха помислили нѣкои, че Гоце се явява и изчезва като метеоръ презъ районитѣ, безъ сериозни следи подире си. Съвсемъ не. Основна ревизия и преустройство на Организацията — ето работата, която той върши навсѣкѫде, използувайки най-целесъобразно условията въ всѣка околия, спестявайки времето си, но и безъ да го жали, когато се касае за сериозни дѣла, мѫчно оправими безъ неговото съдействие. Повече отъ всичко въ тая трескава работа му помагатъ неговата слава на несравнимъ хвъркатъ войвода и неотразимото обаяние, което, при пръвъ още контактъ, излѫчва неговата физическа и духовна личность. Ония, които го знаятъ само отъ София, когато той — обитательтъ на скромната стая № 9 въ хотелъ „Батембергъ” — небрежно облѣченъ, малко неловъкъ и дори срамежливъ въ срещитѣ си съ нови познати, вършеше своята прозаична и досадна работа, не биха могли чрезъ никакви описания да добиятъ представа за Дѣлчева — апостолъ и вождъ. Подъ това впечатление бѣхъ останалъ и азъ презъ лѣтото на 1900 година, когато, токущо свършилъ битолски гимназистъ, имахъ дълго блѣнуваното щастие да се запозная съ него въ София. Трѣбваше две и половина години по-късно да го видя въ Загоричани на дѣло, въ неговата Хаджи Димитровска носия и въ всичката му чарующа сила надъ прости и учени четници, за да

 

1. Хвърковатъ дяволъ.

 

133

се вдъхновя напълно и азъ отъ другия,  в ѫ т р е ш н и я  Дѣлчевъ, тъй много различенъ отъ  с о ф и й с к и я  и да излѣя възторзитѣ си не въ проза, а въ стихове. [1] Единъ Марко — за момчетата му да не говоримъ — просто го боготворѣше. Всички се смѣтаха щастливи, че имъ се удаде да другаруватъ съ него и да се поучатъ отъ опитностьта и примѣра му. И всѣкѫде неговото минаване оставяше дълбоки бразди въ македонската почва и свѣтли дири и въ най-примитивнитѣ и сурови души.

 

Дѣлчевъ бързо се ориентираше върху особенитѣ нужди на дадена околия и се залавяше съ най-болнитѣ ѝ въпроси. За Леринско той не отдѣли, на отиване, много време, защото тамь завари единъ районъ образцовъ въ всѣко отношение. Работници ентусиазирани, организации стегнати, чета дисциплинирана и въ пълната смисъль на думата агитационно-организаторска. Всичко това бѣ дѣло на котленеца Марко, неговъ познайникъ отъ една обиколка изъ Одринско. [2] Гоце забра Марковата чета и се озова въ Костурско. Месецъ и половина прекара той въ тая околия, която още се тресѣше отъ конвулсиитѣ на токущо преминалата страшна Иванчова афера. Трѣбваше да се изличи окончателно впечатлението отъ измѣната на единъ четникъ-извергъ, да се въодушевятъ наново разколебанитѣ, да потреператъ вразитѣ, а самата Организация да се очисти отъ плевелитѣ си и да заработи на нови начала. Работата се почна отъ първото посетено село Кономлади. Освенъ Марковата чета отъ 13 души, тамъ се концентрираха всички костурски рѫководители (Чекаларовъ, Кузма Стефовъ, Лазаръ Московъ, Пандо Кляшевъ, Мих. Николовъ), войводи (Петровъ, Коте, Митре Влаха) и четници; леринскиятъ рѫководитель Кожухаровъ, членоветѣ на Битолския окрѫженъ комитетъ Георги Пешковъ и Г. п. Христовъ, нѣкои учители, по-първи революционери и пр. За всички тая 5—6 седмична дейность на Дѣлчева бѣше нѣщо като висшъ агитационно-организаторски курсъ. Всички тѣ чуха какво и какъ трѣбва да се приказва предъ селянитѣ при подвеждане подъ клетва, какъ да се поставя предъ тѣхъ въпросътъ за възстанието; какъ да се разхвърлятъ и събиратъ парични помощи; какъ да се постѫпва въ случаи на общоселски въпроси и общински разпри или спрямо криминални престѫпници. Още въ първото посетено село Кономлади, се даде по цѣлата тая материя единъ нагледенъ урокъ. Всички непосветени, около 30 души, бидоха покръстени при тържествена обстановка: заобиколени отъ въорѫжени четници; речь отъ самия Дѣлчевъ; клетвения обрядъ

 

 

1. Повече впечатления отъ Дѣлчева и подробности за неговата дейность въ Костурско, Кайлярско и Леринско дадохъ въ ,,Писма и изповѣди”.

2. Личностьта на Марко, дейностьта и трагичната му смърть сѫ описани въ. „Писма и изповѣди” — книга, въ която той е главното дѣйствуваще лице.

 

134

 

извършенъ отъ Марко. Съ това се освети едно ново начало: масова и явна организация, всички посветени и всички въ всичко подчинени на комитетския редъ. Кономлади представляваше добри условия за нагледно обучение. Добри, храбри хора инъкъ, кономладци страдаха отъ взаимни караници, чести кражби, разпустнати нрави и развратни жени, приятелки на турци. Тѫжители и обвиняеми се изпровървѣха предъ „най-голѣмия човѣкъ на Комитета”, всѣки съ своя частенъ дертъ, съ паричнитѣ си спорове, съ семейната си трагедия и съ провиненията си спрямо съселянитѣ. Търпеливо, безъ да му измѣня естествениятъ хуморъ, съ широка усмивка, разлѣна по цѣлото лице, Дѣлчевъ изслушваше, разпитваше, събираше свидетелски показания, разрешаваше сѫдебни дѣла, помиряваше или налагаше наказания. И всички се подчиняваха. Въ Кономлади се уреди и ново управително тѣло, разхвърлиха се и се събраха помощи. Воденето на четата, отношенията между войвода и четници, обноскитѣ на войвода и четници спрямо селянитѣ, повиновение, дисциплина и другарство въ четата — това пъкъ съставяше друга важна область която сега, подъ върховното водителство и наставничество на Дѣлчева, се разкри за мнозина подъ съвършенно друго освѣтление. Най-после, дойде редъ да се занимае и съ язвата, която разяждаше четничеството въ Костурско. Тая операция бѣ отъ най-болезненитѣ. Реши се нѣкои да се прехвърлятъ въ други чети, нѣкои да се изпратятъ въ България и да се задържатъ само най-добритѣ. Имаше, обаче, единъ грѣшникъ, чиято чаша бѣ отдавна препълнена и когото костурското началство изправи на сѫдъ предъ Дѣлчева: Коте. Изложиха се своеволията и грѣховетѣ му, бунтоветѣ му противъ началството, установи се непоправимостьта на неговия харамийски нравъ. Коте призна грѣховетѣ си. Сѫдътъ се произнесе: смърть. Костурчани, Чекаларовъ особено, настояваха да се изпълни незабавно присѫдата. Тукъ Гоце прояви онова великодушие къмъ провинени и осѫдени хора на Организацията, което и П. К. Яворовъ му приписва. Той изказа вѣрата, че Коте може още да се поправи и го помилва. А за да освободи Костурско отъ него, реши да го вземе съ себе си за другарь въ продължение на 2—3 месеца, а после или да го остави въ България, или да го повърне поправенъ. Коте се показа много доволенъ отъ това решение, благодари на Дѣлчева, а когато наближи деньтъ да се напуска Костурско, помоли да му се позволи да отиде до селото си Руля, за да се прости съ своитѣ. Дѣлчевъ и тукъ се отнесе съ довѣрие къмъ него. Но тогато стигна въ Руля и се почувствува силенъ съ многото свои укриватели и помощници тамъ, Коте каза на придружаващитѣ го четници, че могатъ да си вървятъ сами и отправи една цвѣтиста псувня по адресъ на костурското началство. Коте причини после голѣми пакости на Организа-

 

135

 

цията, измѣни и на народа си. Чекаларовъ не можеше да прости на Дѣлчева за проявената „мекость” спрямо Коте. Въ всички посетени села се работѣше вече по кономладски образецъ. Сегисъ-тогисъ се отдѣляха отдѣлни групи, за да се обхванатъ едновременно повече села, или за да се извърши нѣкоя екзекуция. Такива екзекуции се извършиха нѣколко, понеже станаха и нѣколко предателства. Плъпнали бѣха по селата потери и за да се заблуди бинбашията, който ги предвождаше, комититѣ манифестираха присѫтствието си ту въ едно, ту въ друго село, избивайки жестоко единъ или другъ шпионинъ. Силно впечатление направи избиването на две шпионки, които издадоха четата и на една прочута блудница въ Кономлади. Въ самия Костуръ биде убитъ най-голѣмиятъ отъ предателитѣ — Траянъ. За това трудно и рисковано убийство, предложено отъ Гоце, се явиха нѣколко доброволци. Падна се да го извърши Марковиятъ четникъ Христо отъ Леринъ. Извърши го геройски, но загина после вънъ отъ града, въ престрелка съ подгонилитѣ го войници. Дѣлчевъ си служеше изкусно съ такива диверсии. Въ Костурско тѣ направиха грамаденъ ефектъ и между християнското население и между турцитѣ. Самъ бинбашията се смути отъ многото екзекуции, съ които се отговори на неговия походъ и се прибра въ Костуръ. [1]

 

*

 

Всичко видено и чуто отъ учени и прости деятели презъ отвѫдвардарската обиколка на Дѣлчева остана като единъ траенъ лихвоносенъ капиталъ. Порастна общото революционно самочувствие и агитационно организаторската работа на четитѣ се подхвана съ едно задълбочаване въ общия животъ на народа.

Що се отнася до командуването и боевото обучение на четитѣ, голѣмата заслуга се пада на Марко. Марко работи непрекѫснато две години: отъ юлий 1900 до края на юний

 

 

1. Цѣлата дейность на Дѣлчева въ Костурско е живо и съ скрупульозна точность предадена въ „Споменитѣ на Пандо Кляшевъ” (стр. 60—67). Раздѣлата съ костурчани стана въ Загоричани. Дѣлчевъ продължи пѫтя си съ Марковата чета до Зелениче. Тамъ присѫтствието ни бѣ подушено отъ мѣстнитѣ турци и стана нужда да се прехвърлимъ другата нощь въ Ракита (Кайлярско). Въ Ракита и после въ Екши-су, Леринско. Дѣлчевъ работи по кономладски образецъ. Въ Екши-су, голѣмо и богато село, стана нужда да престоимъ цѣли седемь дена. И тукъ, както и въ Зелениче, бѣхме открити отъ турцитѣ, но можахме преди пристигането на потерата да се прехвърлимъ въ Пѫтеле и да прекараме единъ день въ най-строго инкогнито въ кѫщата на Марковия четникъ Дине Абдурамана. Движението ни ставаше подъ знака на щастливата Гоцева звезда: когато турцитѣ, приключили обискитѣ и ареститѣ въ Екши-су, се запѫтиха къмъ Пѫтеле, ние бѣхме вече въ с. Острово — друга каза и другъ вилаетъ, сякашъ друго царство. Гонението спръ на границата между двата вилаета. Въ съседното село Гугово се раздѣлихме съ Дѣлчева: той продължи пѫтя си въ Воденско, а Марко се върна въ Леринско. Подробно описание въ „Писма и изповѣди.”

 

136

 

1902 год., когато намѣри смъртьта си въ с. Пѫтеле. Той организира въ Битолския окрѫгъ първата чета, въ която агитационно-организаторската работа се поведе правилно и паралелно съ бойното обучение. Харамии като Коте не можеха да понасятъ казармената дисциплина въ неговата чета. Но непокваренитѣ прости хора и интелигентнитѣ, незакалени физически и крѫгли профани въ военното изкуство, имаше на какво да се научатъ при Марко. Строгъ къмъ себе си, ограничилъ нуждитѣ си до самоизмѫчване, съ желѣзна твърдость при понасяне на несгодитѣ, Марко действуваше върху другитѣ главно чрезъ своя собственъ примѣръ. Той приучи проститѣ си другари да се занимаватъ до преумора съ обучение и насърдчи амбицията имъ да обучаватъ отъ своя страна селянитѣ, особено младитѣ, запълвайки съ съдържание праздното имъ време по селата и въ гората. Дори неговото източно наречие, въ което той не примѣсваше нито една мѣстна дума, оказа влияние върху неграмотнитѣ четници и по-събудени селяни. При такъвъ издигнатъ и опитень началникъ не бѣ мѫчно за учителитѣ да понасятъ положението на прости четници и да добиятъ въ кратко време най-необходимитѣ знания и практика, за да могатъ и сами да командуватъ чети. Мнозина костурски четници получиха отъ Марко първитѣ упражнения съ пушка. Подъ Марково влияние се прероди и Митре Влаха, когото вече познаватъ читателитѣ ни. Дине Клюсовъ, по-сетнешенъ войвода, Лечо Настевъ, гимназистъ, войвода презъ възстанието, Кице и Дине Абдурамана сѫ най-личнитѣ възпитанници на Марко отъ Леринско. При Марко школуваха и учителитѣ Методи Патчевъ отъ Охридъ, Славко Арсовъ отъ Щипъ, както и пишущиятъ.

 

*

 

Още презъ януарий 1902 г. Методи Патчевъ застана начело на първата агитационно-организаторска чета въ  П р и л е п с к о. Преди Патчева въ тоя районъ се яви четата на стария комита Мирче Ацевъ отъ с. Орѣовецъ, после презъ 1901 г. за кратко време бѣ организирана чета отъ Марко Лазовъ, подофицеръ, родомъ отъ с. Косача (Радомирско), но бѣ разтурена поради сериозното заболяване на Лазова. И на Патчева, обаче, не бѣ сѫдено да действува по-дълго. Заграденъ въ Кадино-село на 25 мартъ, той се сражава цѣлъ день срещу пехота и кавалерия и най-после той и седемтѣ му другари се самоубиха. За да се позакрепи районътъ, сериозно засегнатъ отъ последвалата Кадиено—селска афера, въ Прилепско отива временно Г. Сугаревъ, учитель, походилъ известно време съ четата на Сл. Арсовъ. Следъ Сугарева по-продължително работи бившиятъ учитель Петъръ Ацевъ, отъ семейството Ацеви (с. Орѣовецъ), което даде

 

137

 

двама войводи (Мирчо и Петъръ) и единъ четникъ (загиналъ после, като брата си Мирчо).

 

Въ  Б и т о л с к о  известно време се подвизава четата на Донски отъ с. Битуша (Кичевско) простъ човѣкъ, като пръвъ войвода-организаторъ действува сѫщо за кратко време Славко Арсовъ. Своя траенъ организаторъ тоя районъ намѣри презъ втората половина на годината въ лицето на Георги Сугаревъ. Тактиченъ и уменъ, колкото и смѣлъ, Сугаревъ по дѣла и заслуги спада къмъ най-издигналитѣ се самородни интелигентни войводи въ Битолския окрѫгъ.

 

Р е с е н с к о  и отчасти  П р ѣ с п а н с к о  се организираха на нови начала отъ Марковия възпитанникъ Славко Арсовъ. Преди него въ Ресенско обикаляха известно време четитѣ на Петровъ, неграмотенъ, отъ с. Шестеово, Костурско, и поменатиятъ вече Донски; въ Прѣспанско известниятъ Коте правѣше отъ време на време харамийски обири и набѣги.

 

Никола Петровъ Русеновъ (отъ Малашевско) е първиятъ войвода-агитаторъ и организаторъ въ  Д е м и р ъ-Х и с а р с к о  и  К р у ш о в с к о  (1901). Петровъ, макаръ и малограмотенъ работникъ, дърводѣлецъ, получи като социалистъ въ България известно самообразование и комитска практика — като четникъ на Дѣлчева. Въ Македония той изостави социализма и благодарение на природната си интелигентность, стана добъръ войвода-агитаторъ. Въ неговата чета сѫ школували Юрданъ Пиперковъ, опитоменъ харамия, прославенъ после като демиръ-хисарски войвода; Вельо Марковъ, крушовски войвода. Г. Сугаревъ сѫщо е придружавалъ известно време неговата чета.

 

Въ  О х р и д с к о  несполучливъ опитъ се прави презъ 1901 г. съ познатия ни Тале Горановъ, не много грамотенъ бояджия отъ Прилепъ. Костурското началство едва успѣва да се освободи отъ услугитѣ на тоя представителенъ на видъ, но съ много човѣшки слабости войвода, а битолското, все не губейки надежда, че ще се поправи, препраща го въ Охридско. За щастие, при него попадатъ твърде солидни мѣстни хора, като Деянъ Димитровъ, Смиле Войдановъ (и двамата отъ с. Лактинье), Тасе Христовъ (отъ с. Присояне) и други, така че, когато отъ Битоля, напролѣть, препратиха Горанова въ Прилепско, за да бѫде тамъ екзекутиранъ отъ Патчева. Деянъ пое рѫководството на четата, подпомаганъ въ агитацията отъ Тасе Христовъ, а по-късно отъ Смиле Войдановъ. Всички тия природно умни и беззаветно предани на дѣлото селяни, напѫтствувани отъ градското рѫководно тѣло, въ което влизаха учителитѣ Хр. Узуновъ, А. Христовъ, А. Кецкаровъ, Н. Чакъровъ, Н. Златаровъ и други, работиха по-добре отъ Тале Горановъ, изтрѣбваха върли турци и предатели и издигнаха района на голѣма висота до пристигането на поручикъ Тома Давидовъ отъ България (1902).

 

138

 

Следъ Деяна въ Охридско се организира още една мѣстна чета: на попъ Христо („Страхилъ” отъ с. Велгощи). Тоя свещеникъ хвана гората и стана войвода следъ като уби попадията си, уличена въ грѣшни връзки съ едного отъ турскитѣ пѫдари. Попъ Христо загина въ сражението при с. Койнско и четата му се пое отъ Никола Митревъ, сѫщо мѣстенъ човѣкъ (отъ с. Олшани), дълги години билъ на работа въ България и други страни.

 

Въ  К и ч е в с к о  се подвизаватъ презъ 1901/1902 г. Йорданъ Пиперката, Цвѣтковъ, Янаки, Мицко Арсовъ (отъ с. Подвисъ), по-после Марко Павлевъ, отъ с. Безево, Дебърско, Сърбакътъ — все мѣстни, самоуци войводи.

 

*

 

За подхванатата интензивна дейность въ окрѫга свидетелствуватъ многото афери и сражения въ всички околии.

 

Въ Костурско, следъ заминаването на Дѣлчева, уредиха покупки и пренасяне на орѫжие отъ Гърция въ по-голѣмъ масщабъ. Съ това се привърши, може да се каже, въорѫжението на Костурско и Леринско.

 

На 12 февруарий стана и първото сражение въ Костурско. Четата на Кузма Стефовъ, съгледана отъ турски ловджии и издадена, биде нападната въ с. Шестеово. Раненъ въ самото начало на две мѣста, Стефовъ се прибра въ жилището на годеницата си, учителката Василка Иванова. На другия день турцитѣ изкъртиха вратата и се натъкнаха на труповетѣ на двамата самоубили се годеници. Въ Шестеово загина младиятъ четникъ Накито, убити бѣха и двама селяни отъ самата стража. Отъ турцитѣ паднаха сѫщо нѣколко души. [1] Това сражение даде поводъ да се манифестира новиятъ редъ и новиятъ духъ въ Костурско. Вестьта за обграждането на четата раздвижи селянитѣ. Отъ Кономлади, Търсье, Поздивища се вдигнаха съ пушкитѣ си около 60 души, потеглиха къмъ Шестеово и стигнаха до Черновища, кѫдето узнаха, че въ Шестеово всичко е свършено и се върнаха по селата си.

 

Въ Леринско станаха по-крупни събития, които се оказаха сѫдбоносни за тоя районъ. Презъ февруарий Марковата чета екзекутира двама пакостници отъ с. Неокази. Макаръ че убийството се извърши много далече отъ селото — въ Попадийската планина, потърсенитѣ отъ властьта селяни не искаха да се дадатъ и около двадесетина души, заедно съ свещеника и съ двамата му сина, избѣгаха при четата. Марко раздѣли четата си на две.

 

 

1. Това е третото по редъ сражение въ окрѫга. Първото, 20 априлъ 1901 г. се даде въ с. Пуста-ръка, Крушовско, а второто на 1 септемврий 1901 г. при с. Бѣловарица, Прилепско.

 

139

 

Презъ май една потера отишла да дири фирари въ с. Търсье. Тамъ се натъква на единъ нелегаленъ селянинъ, учителя Геле, подгонва го и го ранява, а той въ бѣгството изтървава чантата си съ архивата. Между друго, въ турски рѫце попада ѝ списъка на въорѫженитѣ работници съ обозначение и номерата на пушкитѣ имъ. Марко се запѫтва веднага къмъ Търсье, за да вземе мѣрки. Тамъ трѣбваше едновременно да се срещне и съ костурскитѣ началници Чекаларовъ и Кляшевъ, за да обмислятъ унищожението на Коте, за когото бѣ установено, че е влѣзълъ въ подозрителни връзки съ гръцкия владика въ Костуръ. На 19 май, търсейки отъ кѫща въ кѫща пушки по заловения списъкъ, турцитѣ попаднаха на една отъ четнишкитѣ квартири. Тогава четата откри огънь отъ всичкитѣ си квартири. Въ търсьенското сражение паднаха десетина души войници. Четата се измъкна безъ ни една жертва. За тоя изходъ много допринесоха женитѣ. Прикрити задъ една редица селянки, четницитѣ отъ една квартира можаха да се измъкнатъ и да ударятъ аскера въ гърба. Това първо сблъскване съ аскера се посрѣщна въ селата като победа. Скоро, обаче, станаха събития, които раздрусаха по-голѣмата часть отъ околията. Още сѫщия день отъ Леринъ се изпрати въ Търсье многоброенъ аскеръ. Около 120 души селяни бѣха подложени на изтезания, навързани, откарани въ Леринъ и тамъ наново изтезавани. Нѣкои, кметътъ Доне на първо мѣсто, понесоха всички изтезания, нищо не издадоха, макаръ и фигуриращи въ заловения списъкъ и се отърваха. Заловиха се 120 пушки — по-голѣмата часть отъ орѫжието, съ което разполагаше Търсье. Около 40 души отъ Търсье и отъ Буфъ бѣха задържани, дадени подъ сѫдъ и мнозина отъ тѣхъ осѫдени.

 

Търсье бѣ най-добре въорѫженото село въ района. Тамъ нѣмаше непосветени хора и четитѣ ходѣха открито. Търсьени имаха и тая заслуга че, като работници по бичкиджийницитѣ въ Тесалия, спомогнаха най-много за пренасяне на орѫжие отъ Гърция. Марко се гордѣеше съ това село и хранѣше къмъ него особена слабость. И затова твърде болезнено преживѣ търсьенската катастрофа. „Той считаше това за свой позоръ, — разказва Пандо Кляшевъ, [1] свидетель на Марковитѣ душевни терзания, — бѣше го хванала меланхолия, отчаяние, бѣше се измѣнилъ и се тъкмѣше да отмъщава, да гори турски села, да напада Леринъ, готовъ да загине, ала да омие това петно на своя районъ.”

 

Въ това душевно състояние върху главата му се разразява другъ мълниеносенъ ударъ: селото Пѫтеле предаде

 

 

1. ,,Спомени”, стр. 77.

 

140

 

на турцитѣ стотина пушки. [1] Тукъ вече нѣмаше търсьенскитѣ страшни изтезания, нѣмаше смекчаещи обстоятелства. Въ тая слабость Марко видѣ страшенъ прецедентъ, отъ естество да зарази и другитѣ села и да свърши съ пълна катастрофа за района му. И безъ колебание решава чрезъ единъ гръмотевиченъ ударъ да стресне малодушнитѣ и да спаси дѣлото. Събира на бърза рѫка милиция отъ горнитѣ села и съ около 70 души се явява безъ предизвестие въ селото, готовъ да пали кѫщитѣ и да вземе главитѣ на най-главнитѣ виновници. Но издаденъ още сѫщата вечерь и обсаденъ съ пехота, артилерия и кавалерия, принуждава се да изведе хората си презъ турския обрѫчъ, като отложи наказанието за друго време. Като по чудо, почти всички четници можаха да се измъкнатъ невредими отъ адския непрекѫснатъ огънь. Само единъ куршумъ попадна въ месо и тоя куршумъ улучи Марка въ гърдитѣ. Сутриньта турцитѣ намѣриха, облегнатъ до каменния зидъ при изхода отъ селото, трупа на единъ мършавъ, скромно облѣченъ комита. Не можеха да повѣрватъ, че сѫ убили царя на гяуритѣ, пашата, който владѣеше душитѣ и сърдцата на султановитѣ поданници въ Леринско. Слѣпата сѫдба имъ донесе неочаквано щастие. Тържеството имъ бѣ донейде помрачено отъ четиридневното упорство на единъ Марковъ четникъ, Дине Абдурамана, който не пожела да напустне Пѫтене — своето родно село, а се барикадира въ една кѫща и призова на страшенъ двубой цѣлия аскеръ на султана. Турцитѣ настѫпиха, изтиквайки предъ себе си жената, сестрата и други негови близки, вѣрвайки, че по тоя начинъ ще постигнатъ едно отъ дветѣ: или ще заставятъ упорития комита да се предаде, или ще се доближатъ до кѫщата и ще я подпалятъ. Но разярениятъ Дине не се смути. Той продължи стрелбата, повали, покрай многото врази, и собственитѣ си близки. Чакъ на четвъртия день, когато не му останаха вече патрони за стрелба противъ врага, той се втурна съ голъ ятаганъ къмъ турскитѣ редици и загина. Изми срама на селото си чрезъ единъ отъ най-рѣдкитѣ подвизи въ македонската освободителна борба и изобщо въ историята на революциитѣ. [2]

 

Но нанизътъ отъ нещастия не се свърши за Леринско съ пѫтелейската катастрофа.

 

 

1. Въ началото на юний въ пѫтелейскитѣ лозя загина четникътъ Кице, който заедно съ четника Стефо Поповъ бѣ натоваренъ отъ началника на втората леринска чета Хр. Силяновъ да убие отъ засада единъ лошъ турчинъ, кая. Неолученъ отъ първитѣ куршуми, турчинътъ залегна и завърза престрелка, която се продължи до пристигането на стражаритѣ отъ селото. За да избѣгнатъ сѫдбата на търсьени, селянитѣ подведени отъ мѣстнитѣ чорбаджии, предадоха безъ особенъ натискъ пушкитѣ си.

 

2. И все пакъ Пѫтеле не избѣгна турския гнѣвъ. Презъ време на обсадата изгорѣха десетина кѫщи и около петдесеть души бидоха подложени на изтезания. Единъ отъ тѣхъ  умрѣ, а други бѣха подведени подъ сѫдъ.

 

141

 

Заетъ съ работа въ Нидже-планина, азъ получихъ късно отъ подоколийския центъръ Вощарани писмото, съ което ми се казваше да се приближа къмъ Пѫтеле, когато Марко бѣше вече загиналъ. На менъ се падаше сега да отмъстя и за Търсье, и за Пѫтеле, и за Марко. Хипнотизиранъ отъ тая мисъль, изпадналъ въ едно състояние подобно на Марковото следъ търсьенската капитулация, азъ поведохъ къмъ Попадийската планина 25 въорѫжени хора отъ с. Сетино и устроихъ подъ върха Барбешъ засада на единъ башибозушки отрядъ, който на 19 юний, връщайки се отъ пѫтелейската обсада къмъ Мориховско, трѣбваше да мине отъ тамъ. Случи се, обаче, така, че турцитѣ, предизвестени още сутриньта отъ каракачанитѣ, до чиито мандри бѣ поставена засадата, вмѣсто да минатъ по пѫтя, заобиколиха чукитѣ ни и привечерь се явиха надъ насъ. Ние бѣхме разбити. Въ това тричасово сражение паднаха шестима наши четници и селяни, четникътъ Траянъ съ нѣколко селяни се предаде на неприятеля. Нашето сражение закрѫгли цикъла отъ нещастия, започнатъ съ предаването на търсьенскитѣ пушки. Писаха ми отъ Леринъ да се прехвърля временно въ Костурско. Тамъ бѣха прибрани и останкитѣ на Марковата чета, предвождани отъ старшия четникъ дѣдо Яндре. [1]

 

*

 

Макаръ и не раздрусани колкото Леринско, другитѣ околии на окрѫга сѫщо минаха презъ горнилото на тежки изпитания.

 

Още преди търсьенската случка Битолско, Леринско и Крушовско пострадаха отъ издайничествата на битолския куриеръ Йосифъ Петковъ отъ с. Жабени. Йосифовата афера води началото си отъ едно скарване между двама братя въ село Егри. Единиятъ братъ, извергъ, непосветенъ, предаде брата си, посветенъ като комита. Просветениятъ изтърпѣ мѫкитѣ, безъ да издаде нѣщо. Тогава турцитѣ се нахвърлятъ на непосветения и той предава още единъ работникъ. Последниятъ се оказа слабъ и издаде куриера Йосифъ. Йосифъ издаде първитѣ хора отъ нѣколко села въ Битолско и Леринско, издаде и леринския куриеръ Кьосе Дзоле, а Кьосе Дзоле — крушовския. Крушовскиятъ пъкъ издаде крушовскитѣ работници. Тая верига отъ издайничества засегна 9 села въ Битолско и 8 въ Леринско. Надъ 70 души бѣха изтезавани, около 40 осѫдени, отъ които петима — и членътъ на Битолския окрѫженъ комитетъ Георги попъ Христовъ въ това число — на смърть. Заловиха се и пушки.

 

 

1. Всички тия трагични събития, които вѫтре въ единъ месецъ се разразиха въ Леринско, сѫ подробно описани въ „Писма и изповѣди”.

 

142

 

Тоя ударъ, обаче, се понесе лесно, безъ да остави сериозни следи.

 

По-голѣми пакости нанесе на Прилепско Кадино-селската афера. У самоубилиятъ се Патчевъ се намѣриха книжа, нѣкои написани съ околийския шифъръ, който турцитѣ успѣха да откриятъ. Голѣма часть отъ нишкитѣ на Организацията бидоха заловени. Стотина души прилепчани отъ двадесетина села и отъ града дълго време лежаха въ битолския затворъ, а 16 души отъ тѣхъ бѣха осѫдени на разни наказания.

 

Патилата на Крушово и Крушовско презъ тая година водятъ началото си отъ едно колективно оплакване на крушовскитѣ граждани противъ полицейския приставъ Али ефенди — типъ на покваренъ турски полицай, който бѣ обезчестилъ едно малолѣтно момиче. На оплакването битолската власть отговори съ бързо изпращане на анкетна комисия. Но вмѣсто да анкетиратъ повода на оплакването, анкетьоритѣ, къмъ които се присъединява и самъ приставътъ-насилникъ, започватъ анкетата съ обиски и побоища надъ оплаквачитѣ. Случаятъ е типиченъ турски. Гонението се разпрострѣ и надъ десетина села. Мнозина отъ арестуванитѣ бѣха откарани въ Битоля, а десетина граждани — между тѣхъ и трима учители съ директора Петъръ Ивановъ начело — забѣгнаха.

 

Наскоро следъ това става сражение въ с. Ракитница, едно отъ най-кървавитѣ презъ тая година и свързано съ нови изпитания за града Крушово. Да 26 май крушовската районна чета на Велю Марковъ, увеличена съ бѣгълцитѣ отъ града, бѣ издадена и нападната въ с. Ракитница ненадейно отъ аскеръ и башибозукъ. Борбата продължи цѣлия день при страшни перипетии. [1] Една група въорѫжени крушовчани, изпратена отъ крушовския рѫководитель дяконъ Йосифъ, дойде на помощь и нападна аскера. На помощь пристигна и демиръ-хисарскиятъ войвода Пиперката съ 80 милиционери. Но и тая помощь се оказа безсилна да разкѫса обрѫча на турцитѣ, които се сражаваха съ голѣма ярость. Четата даде б души убити, между тѣхъ и войводата Велю, който загина пръвъ — и нѣколцина пленници. Отъ турцитѣ паднаха повече. Въ Ракитница загина и най-голѣмиятъ крушовски кръвопиецъ Йонусъ.

 

На другия день потеритѣ продължиха изстѫпленията си въ селото: убиха шестима селяни и раниха двама, подложиха на изтезания 30 души, опожариха 14 кѫщи и ограбиха 14.

 

 

1. Въ описанието на крушовскитѣ събития и на сражението въ Ракитница (Сборникъ „Илиндень”, книга V, 1903—1926 г. стр. 33—40), Наумъ Томалевски предава и безпримѣрната трагедия на юначния четникъ Тирчо Каревъ отъ Крушово. Не успѣлъ да се самоубие, съ прерѣзано гърло, Каревъ се домъква до другаритѣ си, които трѣбваше да изпълнятъ молбата му и да го доубиятъ съ единъ куршумъ.

 

143

 

Страшната Ракитнишка афера засегна наново и Крушово. Най-звѣрски бѣ изтезаванъ учительтъ Андрей Христовъ. Нѣкои забѣгнаха, други бѣха арестувани, залови се и орѫжие.

 

Въ Охридската околия революционното движение презъ 1902 г. се развива по-нормално. Тамъ бунтовнишкиятъ духъ се прояви, и то твърде внушително, на следната 1903 г.

 

*

 

Описахме по-важнитѣ събития въ революционния животь на Битолския окрѫгъ далече не изчерпателно. Другитѣ окрѫзи сѫщо не минаха безбурно описания периодъ отъ време.

 

Струмишката околия пострада сериозно и презъ 1902 г. На 15 октомврий, следъ едно сражение съ чета въ с. Бориево, селянитѣ бѣха подложени на грозни изтезания. Пострадаха и нѣкои съседни села. Всичко арестувани 428, изтезавани 230.

 

Афери отъ тоя родъ станаха въ с. Волакъ (Драмско), въ Старошево (Сѣрско), въ Радовишко, въ Кочанско, въ Одринската околия и пр.

 

Ако за Битолския окрѫгъ отдѣлихме повече мѣсто то, е, защото въ районитѣ отъ тоя окрѫгъ се разиграха следната година най-героичнитѣ борби презъ възстанието.

 

 

[Previous] [Next]
[Back to Index]