Освободителнитѣ борби на Македония, I
Хр. Силянов

 

III. РЕВОЛЮЦИОННОТО ДВИЖЕНИЕ СЛЕДЪ ВИНИШКАТА АФЕРА (1898, 1899, 1900 и 1901)

 

 

3. Революционери и църковници

„Екзархътъ и Караджата”. — Мисията на Екзархията. — Първи опозиционни прояви. — Между турския чукъ и революционната наковалня. — Дамянъ Груевъ за Екзарха. — Екзархийско окрѫжно противъ неблагонадеждните. — Посредничеството на Върховния комитетъ. — Екзархията отстѫпва. — Две партии въ Солунъ. — Различия и борби. — Метаморфозата на Благодетелното братство. — Капитулацията на еволюциониститѣ. — Ролята на Ив. Гарвановъ

 

Заедно съ копнежа за политическа свобода, революционеритѣ отъ букурещката школа на Любенъ Каравеловъ насадиха у младитѣ си съвременници и неприязненото отношение къмъ Църквата и духовенството. Благодарение на това, че Априлското възстание послужи за стимулъ на външни събития, които въ своето последователно развитие завършиха, въ непълни три години, съ освобождението на България, познатиятъ лапидаренъ стихъ на Каравелова „Свободата не ще Екзархъ, иска Караджата”, получи въ съзнанието на новитѣ поколѣния историческо оправдание и значението на догма.

 

Повече отъ половинъ вѣкъ българската общественость плаща дань на тая съмнителна „догма”, която смѣта Екзарха и Караджата за олицетворение на две полярно противоположни консепции и дейности безъ всѣка взаимна зависимость.

 

Въ сложния исторически процесъ на нашето национално възмогване иматъ своя положителенъ смисълъ и дветѣ движения, олицетворявани отъ Екзарха и отъ Караджата. Доминиратъ въ дадена епоха едното или другото, но безъ да се обезсмислятъ взаимно. Мечтатели и борци за политическа свобода не липсватъ и презъ време на най-безпросвѣтенъ мракъ, но тѣхнитѣ позиви заглъхватъ безответно, понеже се отправятъ къмъ една недостатъчно осъзнала се народна маса. А осъзнаването на българското племе е дѣло на Възраждането — най-величавата епоха въ новата ни история, вѣнецъ на който е създаването на Екзархията. Революцията се явява като новъ етапъ, като едно добавъчно срѣдство, по-скоро, въ процеса на националната емансипация, но

 

120

 

тя не може нито да погълне, нито да обеззначи трайната мисия на независимата народна Църква, като учреждение, което въплощава националното единство и направлява, чрезъ църквата и училището, културно-просвѣтното развитие на народа. Поета отъ независимата национална държава, тая трайна мисия остава, подиръ Берлинския конгресъ, върху плещитѣ на Екзархията, що се отнася до българитѣ въ предѣлитѣ на Турция. И Екзархията я изпълнява споредъ обективнитѣ възможности и споредъ разбиранията и методитѣ си, които не винаги се одобряватъ отъ мѣстната млада интелигенция, но — винаги съ дълбокото съзнание, че нейното дѣло е здравата и непоклатима основа на народния напредъкъ. Правотата на това съзнание не може да се отрече. Семето на революционната проповѣдь не би могло да закълни и разрастне, ако македонската почва не бѣше разработена отъ църквата и училището презъ 80-тѣ и началото на 90-тѣ години. Революционната организация не би могла да просѫществува, ако следъ нейното появяване бѣше пресъхнало църковно-училищното дѣло. Защото училището е неизчерпаемиятъ резервуаръ, който непрекѫснато я снабдява съ рѫководенъ кадъръ.

 

Творцитѣ на Революционата организация не могатъ да бѫдатъ упрѣкнати въ подценяване и омаловажаване, а още по-малко — въ отрицание на екзархийското дѣло. Абсолютниятъ критерий „свободата не ще Екзархъ” бѣше имъ винаги чуждъ. Тѣ скѫпятъ за църквата и училището. Тѣхнитѣ грижи за народната цѣлина не сѫ по-малки, а отпорътъ имъ противъ разрушителната и развратна сръбска пропаганда върви паралелно съ тоя на Екзархията. Ако при все това между двата фактора се явяватъ отъ рано търкания, а понѣкога се стига и до остри конфликти, обяснението лежи другаде.

 

Първоначално опозиционното настроение на революционнитѣ деятели е отражение на недоволството отъ нѣкои похвати на екзархийската политика. Това недоволство сѫществува у младата интелигенция и у еснафа още преди създаването на Организацията. По причини, които, споредъ насъ, се коренятъ повече въ противодействието на турското правителство и по-малко въ абсолютическитѣ склонности на Йосифа I, Екзархията въ продължение на цѣли 40 години бѣ лишена отъ своето уставно рѫководно тѣло — смѣсенъ съветъ и Синодъ и остана да се управлява отъ Екзарха, който отъ време на време повикваше въ Цариградъ на съвещания епархийскитѣ митрополити. Отстранението на изборния граждански, елементъ отъ управлението на Църквата даде решителенъ превесъ на общинскитѣ председатели — архиерейскитѣ намѣстници и въ управлението на мѣстнитѣ общини. Назначението на директоритѣ и на главнитѣ учители премина изцѣло почти върху Екзархията. Последната,

 

121

 

чрезъ своитѣ прѣки органи — владицитѣ, архиерейскитѣ намѣстници и директоритѣ, се стремѣше да завладѣе изцѣло общинитѣ и да централизира въ себе си рѫководството на цѣлия духовенъ и общественъ животъ. Младата интелигенция, жадна за по-интенсивна дейность и недоволна отъ установения порядъкъ въ църковно-училищнитѣ общини, критикуваше остро централизаторската политика и „абсолютизма” на Екзархията, печелейки постепенно на страната си и еснафството.

 

Недоволницитѣ отъ екзархийската политика, по-младитѣ преди всичко, се увличатъ първи отъ революционното движение, но заедно съ това и борбата противъ Екзархията остава вече на втори планъ. Организацията не се занимава съ устройството и политиката на Екзархията. Последната я интересува доколкото нейнитѣ действия могатъ да бѫдатъ полезни или вредни за революционната кауза. Само съ огледъ на това съображение, Организацията, както държи за влиянието си въ училищнитѣ настоятелства, за да може да настанява свои членове за учители, сѫщо така се старае по разни пѫтища да прокарва чрезъ Екзархията отдѣлни свои кандидати, нуждни главно за рѫководни мѣста въ революционното дѣло. Но тръгнала по свой пѫть, сурово прямолинейна, като всѣко революционно движение, тя не се церемони и съ ония екзархийски служители, духовни или свѣтски лица, които се проявявятъ като нейни активни и опасни противници. Все поради сѫщата прямолинейность, тя понѣкога отстоява исканията си по начинъ, който се схваща отъ Екзархията като недопустимо намѣсване въ нейнитѣ вѫтрешни работи и отъ естество да я злепостави предъ властьта. [1] Учреждение духовно, имаще своята легална основа въ единъ императорски ферманъ, Екзархията се намираше между турския чукъ и революционната наковалня. Тя бѣ предметъ на хиляди подозрения, заобиколена съ врази и разполагаща съ безрезервната подкрепа само на българскитѣ правителства. По-скоро отъ чувство на самосъхранение, отколкото отъ органическа вражда къмъ революцията, тя предпочита „благонадежднитѣ” учители и нейниятъ червенъ моливъ нерѣдко минава презъ имената на „неблагонадежднитѣ”. Трѣбва, обаче, да се забележи, че често пѫти „неблагонадежднитѣ” ставатъ жертва на клеветнически донесения изъ вѫтрешностьта, най-често— на респективнитѣ архиерейски намѣстници, които ги чернятъ предъ началството като „социалисти” и „безбожници” или ги представляватъ като недостатъчно усърдни изпълнители на учителскитѣ си задължения. Самъ Екзархътъ, обаче, —

 

 

1. Особена омраза бѣше си навлякалъ Пелагонийскиятъ митрополитъ Григорий. Цариградскиятъ комитетъ реши презъ 1898 г. убийството на митрополита, но за щастие, решението остана неизпълнено.

 

122

 

повече политикъ, отколкото духовникъ, — имаше по-широко схващане за нуждитѣ на българщината и за своята собствена мисия. Той се въодушевяваше отъ желанието да снабди Македония съ интелигенция напредничава и съ европейски духъ [1] и да не изтощава народнитѣ сили въ остри взаимни борби. Но той бѣ въ сѫщото време длъженъ да пази учреждението и себе си чисти отъ всѣкакви подозрения и да манифестира недвусмислено вѣрноподаннически чувства къмъ султана. И съумѣва съ голѣмо самообладание и тактъ да примирява дветѣ нагледъ непримирими задачи. Наковладенъ отъ председателя на общината въ „безбожие” и загубилъ презъ 1897/98 уч. година своето инспекторско мѣсто въ “Солунъ, Дамянъ Груевъ се явява предъ Йосифа I и му обяснява, че ако има нѣщо, отъ което Екзархията може да се опасява, то не е неговото „безбожие”, а революционерството му и изобщо растежътъ на революционното дѣло. „Екзархътъ се отнесе благосклонно,— разказва Груевъ [2] — не ме съветва да се откажемъ, но тогава само изказа опасение, да не би съ прибързани действия да предизвикаме австрийска окупация на Македония. Ние враждебно се отнасяме къмъ сръбската пропаганда; Екзархътъ сигурно е билъ убеденъ, че нашата деятелность не е безполезна, защото той изобщо не намѣри, какво друго да забележи освенъ споменатия страхъ отъ австрийска окупация. Раздѣлихме се добре”. [3]

 

Притисната здраво отъ турското правителство да манифестира своята лоялность и да го подкрепи въ борбата му противъ враговетѣ на държавата, Екзархията, нѣколко месеца следъ горната среща между Екзарха и Груева, издава до всички митрополити, архиерейски намѣстници, директори и главни учители едно окрѫжно, съ което ги задължава да следятъ за дейностьта на подведомственитѣ си учители и да ѝ донасятъ за всичко, което уличава последнитѣ въ „неблагонадеждность”. Поради престараването на нѣкои намѣстници, последваха доста уволнения, които имаха и тая лоша страна, че съ факта на уволнението тѣзи учители се сочеха

 

 

1. С. Радевъ твърди, че като ученикъ въ Галатасарайския лицей, веднажъ разговарялъ съ Екзарха върху нуждата отъ изучване на турския езикъ. Йосифъ I се изказалъ категорично, че българскитѣ ученици въ Лицея трѣбва да научатъ добре французки и заключилъ: „Азъ не искамъ арменска интелигенция” — т. е. интелигенция съ турски духъ и турска култура.

 

2. „Спомени”, стр. 20—21.

 

3. Йосифъ I обладаваше способностьта да пленява събеседницитѣ си. Въ единъ свой обширенъ докладъ отъ 10 юний 1897 (№ 41) Дим. Ризовъ, току що назначенъ за търговски агентъ въ Скопие, пише: „Презъ дългия си екзархийски животъ Негово Блаженство е привикналъ тъй сполучливо да попада въ тона на всѣки свой посетитель и събеседникъ, щото извънредно трудно е да се намѣри човѣкъ въ разладъ съ него, и още по-трудно, да тегли демаркационна линия между собственитѣ свои убеждения и ония на Негово Блаженство.”

 

123

 

единъ видъ на властьта като неблагонадеждни и се излагаха на преследване. Отношенията между Екзархията и Организацията се изостриха и имаше изгледи, че ще стигнатъ до открита война — за голѣма радость на турцитѣ и на противобългарскитѣ пропаганди. Намѣси се Върховниятъ комитетъ, председателствуванъ тогава отъ Б. Сарафовъ. Специаленъ пълномощникъ и на двата комитета — вѫтрешния и външния — поручикъ Любомиръ Стоенчевъ, се яви предъ Екзарха и следъ дълги обяснения Екзархията се съгласи да възстанови мнозина отъ уволненитѣ учители и да назначи нови, по списъкъ, приготвенъ отъ Централния комитетъ.

 

По-късно, презъ възстанието въ Джумайско, септемврий 1902 г. притиснатъ пакъ отъ турското правителство, Екзархътъ отправи до митрополититѣ и архиерейскитѣ намѣстници циркулярна телеграма, съ която ги натовари да въздействуватъ върху населението за да не се поддава на „измамничествата и подстрекателствата на размирницитѣ” и да остане непоколебимо въ своитѣ вѣрноподачнически чувства къмъ Н. В. Султана.

 

*

 

Безъ съмнение, не липсватъ, още отъ самото начало и изпъкнали личности, които въ растящето влияние на Организацията виждатъ смъртна опасность за църковно-училищното дѣло и за самата Екзархия. Това сѫ главно екзархийски органи — висши чиновници въ Цариградъ, архиерейски намѣстници, директори. Всрѣдъ гражданството тѣ се срѣщатъ по-рѣдко и то повече между състоятелнитѣ. Най-изпъкнали тѣхни привърженици въСолунъ сѫ: книжарьтъ К. Г. Самарджиевъ, Кондовъ и др. Постепенно тѣ се оформяватъ въ особено течение, въ отдѣлна „партия”, която има своитѣ най-ярки привърженици и идеолози всрѣдъ персонала на солунската гимназия: партия на  е к з а р х и с т и т ѣ  или  е в о л ю ц и о н и с т и т ѣ. Тѣхната агитационна програма се свежда къмъ следното: да се крепи църковно-просвѣтното дѣло — и само то — и да се сплотимъ всички около Екзархията като се съсрѣдоточатъ народнитѣ сили противъ националнитѣ и религиознитѣ пропаганди;  д р у г о т о — когато му дойде време — ще свърши България съ своитѣ 200.000 щика. Въ революционното дѣло тѣ не виждатъ освенъ едно опасно увлѣчение на млади „учителчета”. За самия Самарджиевъ не бѣше лесно да се помири съ водачеството на единъ Д. Груевъ, доскорошенъ коректоръ въ неговата печатница. Освенъ личния елементъ, известна роля въ това дѣление играятъ дветѣ книжарници въ Солунъ, К. Г. Самарджиевата и Ив. х. Николовата, всѣка една отъ които се стреми да прокара издаванитѣ отъ нея учебници въ училищата. Съвсемъ несериозно е, обаче, да се свежда цѣлата разпра до обикно-

 

124

 

вена търговска конкуренция между две книжарски фирми, както нѣкои правѣха. Достатъчно е да се спомене, какви хора представляватъ дветѣ идейни течения. Еволюционисти сѫ: Василъ Кънчевъ, началникъ на училищния отдѣлъ при Екзархията [1] и пръвъ български географъ, М. К. Сарафовъ, директоръ на дветѣ гимназии въ Солунъ, [2] Н. Начевъ, писатель, А. Тошевъ, [3] Анастасъ Наумовъ, известенъ педагогъ, д-ръ Н. Колушевъ, [4] Ив. Гарвановъ, А. П. Стоиловъ и др., все учители отъ солунската гимназия. Въ Солунъ еволюциониститѣ иматъ значително влияние между богатитѣ търговци.

 

За духовенъ баща на революционното течение въ Солунъ може да се смѣта Конст. Величковъ, макаръ че не принадлежи къмъ организацията на мѣстнитѣ революционери. Преподаването на всеобщата литература въ гимназията му даваше възможность да увлича, съ присѫщия му елегантенъ и патетиченъ слогъ, ученицитѣ си, сочейки имъ пѫтя къмъ свободата, ярко освѣтенъ отъ историческия опитъ изобщо и отъ прѣсния още случай съ България: пѫтьтъ на Бенковски, Каблешковъ, Петлешковъ, чието дѣло самъ Величковъ бѣ подкрепилъ съ скромнитѣ си юношески сили и възвеличилъ съ перото си. Безъ да е македонски революционеръ, К. Величковъ допринесе най-много за революционизиране на учащата се македонска младежь въ Солунъ.

 

Начело на това течение стоятъ познатитѣ ни вече първи пионери на революционното дѣло: Д. Груевъ, д-ръ Хр. Татарчевъ, Ив. х. Николовъ, Гьорче Петровъ, Пере Тошевъ, Хр. Матовъ, Хр. Коцевъ и др. Безъ да имъ липсватъ и приятели отъ по-заможнитѣ слоеве, революционеритѣ иматъ на страната си еснафа, работния народъ отъ кукушката махала и най-буйната и събудена часть между ученицитѣ.

 

Революционеритѣ, достатъчно заети съ активна и рискована работа и силни съ популярностьта на своето дѣло, смѣтатъ „екзархиститѣ” като една отъ многото прѣчки, които има да се преодоляватъ и само между друго се занимаватъ и съ тѣхъ. „Екзархиститѣ” пъкъ, заети главно отъ грижата да предпазятъ народа и Екзархията отъ „крайности” и „авантюри”, следятъ стѫпкитѣ на противницитѣ си и правятъ патриотически предупреждения въ Цариградъ и въ София за опасностьта, която застрашава българската народна кауза. Покрай тоя лайтъ-мотивъ имаше и второстепенни. Изтъкваше се, че революционеритѣ разхайтватъ учащата се младежь и я подбуждатъ къмъ непокорство и бунтъ. Едно скарване между двама учители отъ гимназията, принадлежащи къмъ

 

 

1. Трагично загиналъ въ 1902 година, като министъръ на просветата.

2. Бившъ министъръ въ България.

3. После търговски агентъ и пълномощенъ министъръ.

4. После пълномощенъ министъръ и нар. представитель, загиналъ подъ развалинитѣ на Св. Недѣля на 14 априлъ 1925 г.

 

125

 

двата противни лагера, стигна до обявяване на дуелъ и послужи като поводъ за да избухне наеженостьта на ученицитѣ, отдавна набирана, въ откритъ бунтъ. Директорътъ и учителитѣ екзархисти, противъ които бѣше насочено ученическото движение, обвиняваха, и не безъ основание, нѣкои оть революционеритѣ въ подбудителство. Тоя паметенъ бунтъ, който насмалко не свърши съ затварянето на гимназията, изостри отношенията между дветѣ страни.

 

Раздѣлението се пренесе и въ провинцията — Прилепъ, Велесъ и нѣкои други градове. Обстоятелството, че революционеритѣ боравѣха съ значително количество народни пари, подхранваше мълви за злоупотрѣбления — клеветнически, безсъмнено, като се знае пуританската честность на П. Тошевъ, Хр. Матовъ и останалитѣ тѣхни другари. Пущаха се и нелестни епитети като „авантюристи”, „сепаратисти”, „вагабонти” и пр., макаръ че Комитетътъ се председателствувуваше отъ д-ръ Хр. Татарчевъ, който и по солидность и по декоративната си външность импонираше и на чуждитѣ колонии въ Солунъ.

 

Нещастието на църковната партия лежеше въ самитѣ ѝ лозунги, съвършенно злополучни за онова динамично време. Само единици и недоволници можеха да се съблазнятъ отъ една политика, която проповѣдва: „Нищо да не се предприема противъ турцитѣ, засилване на Екзархията, борба съ униятитѣ” [1] и съ чуждитѣ пропаганди изобщо. Това не можеше да запълни душата на младежьта, формирана подъ обаянието на Ботева и Левски и кипяща отъ ненависть къмъ петвѣковния тиранинъ.

 

Като умни хора, „екзархиститѣ” съзрѣха причината на злополучието си и — подобно на Мохамеда — сами отидоха къмъ планината: обявиха се за революционери. Тѣ прекръстиха „Братството” си отъ „Благодетелно” въ „Революционно”, съ задача „да отбиятъ Комитета отъ лошия пѫть, по който вървѣше.” Начело застава Ив. Гарвановъ. „Революционното братство” си създаде таенъ хектографиранъ вестникъ „Борба”, въведе заклеване на членоветѣ си, създаде клонове въ Прилепъ, Велесъ и Сѣръ. Въорѫжени съ революционната идея,  ц ъ р к о в н и ц и т ѣ  можаха вече да намѣрятъ привърженици между ученицитѣ и да образуватъ свой отдѣленъ крѫжокъ въ гимназията.

 

Между това, на 3 юний 1898 г. става въ кафене „Коломбо” убийството на учителя-химикъ Хр. Гановъ, отъ Плѣвенъ, нагласено отъ българина ренегатъ Пейчиновски. Присѫтствуващиятъ Ив. Гарвановъ се притича смѣло на помощь на нападнатия си другарь и пада тежко раненъ. Макаръ че

 

 

1. Така Ив. Гарвановъ („Спомени”, стр. 111) формулира теорията на директора М. К. Сарафовъ, водачъ на „екзархиститѣ” въ Солунъ презъ годинитѣ 1894, 1895 и 1896.

 

126

 

по това време отношенията между „Революционното братство” и Организацията сѫ най-изострени, сръбското нападение премахва за мигъ враждата. Ив. х. Николовъ придружава сѫсщата нощь ранения Гарвановъ въ болницата; Хр. Татарчевъ му предлага да го лѣкува безплатно; Хр. Матовъ му изпраща отъ Скопие сърадвателно писмо, а Дамянъ Груевъ замисля и организира наказанието на Пейчиновски, устроитель на Ганевото убийство. [1]

 

Въпрѣки тия хубави прояви на рицарски патриотизъмъ, „Революционното братство” полага върховни усилия да спечели почва: засилва агитациитѣ си въ вѫтрешностьта и влиза въ връзки съ Върховния комитетъ въ София, замисля дори да организира и свои чети и да предприеме обири. Презъ априлъ 1900 г. комитетски хора въ Сѣръ стрелятъ върху директора на педагогическото училище, Наумовъ [2]. Това нападение разпалва страститѣ и настава единъ моментъ, когато братоубийствата изглеждатъ неминуеми. Братството решава да убие Матова, Груева, Хаджи Николова и П. Тошева [3] и само случайностьта осуетява изпълнението на присѫдата. Гарвановъ отива въ София да търси поддръжката на Върховния комитетъ и да освѣтли политическитѣ крѫгове върху опасностьта отъ „бързането съ революцията”. Макаръ че по това време Борисъ Сарафовъ е въ обтегнати отношения съ задграничния представитель на Вѫтрешната организация Гьорче Петровъ, отъ Върховния комитетъ съветватъ „Братството” да работи за помирение. Сѫщиятъ съветъ Гарвановъ получава и отъ м-ръ председателя Рачо Петровъ. Не сѫ по-насърдчителни за Гарванова и неговитѣ срещи съ другитѣ партийни водители, нито обяснението му съ Екзарха, което става сѫщата година. Запитанъ: „Ваше Блаженство, какъвъ е билъ и ще Ви бѫде планътъ на работата Ви въ Македония ?” — Екзархътъ отговорилъ: „Да имаме повече владици и да нахвърляме повече интелигенция въ страната, та тя сама да си решава въпроса”. [4]

 

Тая мѫдра политика на Йосифа I — да снабдява страната съ интелигенция, предоставяйки по-нататъкъ на последната „да решава сама въпроса”, не можеше да се хареса на бившитѣ църковници, които, метаморфозирани сега въ революционери, искаха да направятъ отъ Екзархията съюзница и активна участница за смазване на революционното дѣло. Разочарованието имъ, когато чуха доклада на Гарванова, бѣше голѣмо. Трѣбваше или да продължатъ до край

 

 

1. Пейчиновски загина въ Солунъ презъ августъ с. г. отъ рѫката на единъ организационенъ терористъ.

2. Хр. Матовъ въ своитѣ „Лични бележки” (стр. 116) твърди — и трѣбва да му се вѣрва —че нападението било извършено безъ знанието на Централниятъ комитетъ.

3. „Спомени на Ив. Гарвановъ”. стр. 12.

4. „Спомени на Ив. Гарвановъ”, стр. 124—125.

 

127

 

безнадеждната борба и да загинатъ безславно всрѣдъ локви отъ братска кръвь, или да капитулиратъ. Патриотизмътъ и здравиятъ разумъ имъ подсказаха да предпочетатъ второто. Преодолѣ решително всрѣдъ тѣхъ мнението на ония, които казваха: „Единството е по-добро и кривиятъ пѫть на Централния комитетъ е за предпочитане отъ разногласието”. [1] Ролята на посрѣдникъ изигра пратеникъть на Върховния комитетъ, поручикъ Камбуровъ. Презъ октомврий 1900 година се постигна споразумение. Членоветѣ на Братството бѣха подведени подъ клетва и приети въ Организацията.

 

Съгласно споразумението, Централниятъ комитетъ трѣбваше да приеме по свой изборъ едного отъ другата страна въ Централния комитетъ и другиго въ мѣстния. И по правда и по разумъ, членството въ Централния комитетъ се падаше на Гарванова, защото Гарвановъ бѣще не само формалниятъ председатель, но и душата на „Революционното братство”. Не му го дадоха. Дадоха го на Йосифъ Кондовъ, почтенъ мѣстенъ търговецъ, но безъ всѣкакви качества на вождъ, а Гарванова — призвания да бѫде вождъ — направиха членъ на мѣстния комитетъ. Гарвановъ мълчаливо преглътна огорчението си и заработи, макаръ и не въ общото рѫководство на Организацията, съ рицарска прямота и твърдость. „Отъ Савелъ, който бѣ подгонилъ неофититѣ на революционната организация, се преобърна въ ревностенъ Павелъ”, както се изразява Л. Милетичъ. Нѣколко месеца по-късно събитията сами извикаха Гарванова на поста, който му бѣ отказанъ. И когато, презъ Солунската афера, Организацията се лиши отъ всичкитѣ си стари водители „Павелъ” поема нейното рѫководство. Той брани с фанатизъмъ нейната независимость отъ всѣкакви външни посегателства и си спечелва неприязъньта на генералъ Цончевия Върховенъ комитетъ, който го смѣта за „ренегатъ”. Нѣщо повече. Той, „църковникътъ”, ускорява съзнателно Илинденското възстание.

 

Начинътъ, по който биде ликвидирана „църковната партия”, е напълно обяснимъ и оправданъ за ония членове на „Благодетелното братство”, които, попаднали тамъ случайно или по погрѣшка, се чувствуваха чужди въ лагера на еволюциониститѣ. А такива, безспорно, имаше. Такъвъ бѣ преди всичко Ив. Гарвановъ. Синъ на баща убитъ презъ Руско-турската война отъ турцитѣ въ Стара Загора, [2] съ здрава физика и рицарски духъ, Гарвановъ не можеше да се чувствува на мѣстото си между църковницитѣ тогава, когато революционната вълна завличаше и младо и старо. За насъ, членоветѣ отъ ученическия „революционенъ крѫжокъ на

 

 

1. „Спомени на Ив. Гарвановъ”, стр. 125.

2. Биографична бележка за Ив. Гарвановъ е написана отъ А. Тошевъ („Бѣгли спомени”, стр. 61—72).

 

128

 

Дамянъ Груевъ” Гарвановъ, макаръ и принадлежащъ къмъ противния лагеръ, бѣше любимецъ, свой. Самъ той въ „Споменитѣ” си признава, че  с л у ч а й н о  е попадналъ въ „църковната партия”. Но веднажъ попадналъ и поелъ задължения, той се увлича съ всичката горещина на природата си и отива по-далеко отъ другаритѣ си. Неговата по-послешна еволюция и ролята, която изиграва като революционенъ вождъ, потвърждаватъ, че наистина  с л у ч а й н о  бѣ попадналъ оттатъкъ, когато мѣстото му бѣ отсамъ.

 

Всичко това, обаче, не може да се каже и за ония, които и по складъ на мисли, и по отхрана, и по темпераментъ, бѣха призванитѣ идеолози на „църковната партия”. Еволюционизмътъ като теория е обяснимъ и защитимъ и тогава, когато динамиката на дадена действителность насилва законитѣ на неговото развитие. Въ Македония еволюциониститѣ не удържаха напора на революционната стихия, но веднажъ отстѫпили отъ теоритическитѣ си позиции, не имъ оставаше друго, освенъ да тръгнатъ по революционното течение, канализирано вече отъ Вѫтрешната организация. Опитътъ имъ да организиратъ нѣщо като полуреволюционна сила, за да я противопостявятъ срещу сѫществуващата, нѣмаше никакво оправдание, ни теоритическо, ни практическо. И не можеше да свърши инъкъ, освенъ съ капитулация.

 

 

[Previous] [Next]
[Back to Index]