Освободителнитѣ борби на Македония, I
Хр. Силянов

 

III. РЕВОЛЮЦИОННОТО ДВИЖЕНИЕ СЛЕДЪ ВИНИШКАТА АФЕРА (1898, 1899, 1900 и 1901)

 

 

1. Постоянни агитационно-организаторски чети

Винишкиятъ ударъ. — Дефекти и уроци. — Съвземане и реорганизация. — Новиятъ четнишки институтъ. — Нова фаза. — Предтечи на четничеството. — Харамийскиять елементъ въ новото четничество. — Окрѫжното отъ 1898 г. — Ролята на Гоце Дѣлчевъ. — Четнишки школи : Мих. Попето, Хр. Чернопѣевъ и Марко Лерински. — Възпитаницитѣ имъ. — Свещени сѣнки ... — Интелигенцията завладява четите. — Четата — символъ на подготовка и сила. — Екзекуции на турски злодеи. — Наставническа и реформаторска дейность. — Революционизиране на селото

 

Винишката напасть подействува като ненадеенъ зашеметителенъ ударъ върху Организацията. Несвикнала на подобни изпитания и незаякнала достатъчно за да ги посрѣщне, тя се почувствува за мигъ раздрусана въ самитѣ си основи. Залавянето на орѫжието не бѣше най-голѣмата беда.

 

Дълго и дълго време въ пострадалата область личеха следитѣ на моралното опустошение, което винишкиятъ циклонъ остави подире си. Организацията, обаче, не разполагаше съ нуждното време, за да се отдаде на настроения и размишления. Врагътъ я дебнѣше, за да ѝ нанесе съ желѣзния си юмрукъ нови съкрушителни удари. Налагаше ѝ се да си даде набързо смѣтка за станалото, да се приспособи къмъ новитѣ влошени условия и въорѫжена съ нови методи и съ по-ефикасни технически срѣдства, да продължи започнатото дѣло.

 

Булото на таинственностьта, което обвиваше нейнитѣ действия, бѣше вече разкѫсано. Всички се увѣриха въ нейното сѫществувание, всички надзърнаха въ лабиринта на нейната подземна дейность, всички разбраха кроежитѣ и целитѣ ѝ. Мнозина преувеличиха постиженията на Хафъзъ паша и на Дервишъ ефенди и си представиха Организацията прострѣна на земята като полумъртавъ трупъ, който едва-ли вече ще се съживи. Необходимо бѣ, прочее, да се възкреси вѣрата на народа въ нейната несъкрушима мощь, измѣн-

 

96

 

ницитѣ и предателитѣ да почувствуватъ силата на нейната отмъстителна дѣсница, а замислениятъ взривъ подъ основитѣ на султановото царство да се нагласи по начинъ по-съвършенъ, по-сигуренъ. Необходимо бѣ тя да съчетае въ едно умъ, изкуство и воля, за да не бѫде сразена.

 

Нищо не говори така красноречиво за дълбокия смисълъ на нейното появяване и за неумолимостьта на нейната велика мисия, както бързината, съ която тя се съвзе. Изпитанието, обаче, я научи да бѫде безмилостна спрямо всички, които се изпрѣчватъ на пѫтя ѝ и коравосърдечна къмъ прегрѣшенията на собственитѣ си членове. Въ тоя суровъ образъ на фурия, всѣваща наоколо си трепетъ и страхъ, ще я видимъ занапредъ да преживява нови Виници, но да минава невъзмутимо презъ труповетѣ на най-свиднитѣ си служители, чужда на всѣко съмнение и колебание. Ще отмалѣе рѫката на палача отъ сѣчь, но на мѣстото на всѣка отсѣчена нейна глава ще никнатъ, като на нова Лернейска хидра, по нѣколко нови. И нѣма да се намѣри Херкулесъ, който да я умъртви.

 

*

 

Виница извади наяве всички праздноти и слаби страни на дотогавашното организационно устройство. Съ арестуването на градскитѣ рѫководители въ засегнатитѣ околии останали безъ мѣстенъ рѫководенъ центъръ, организационнитѣ институти спрѣха да функциониратъ. Търсенитѣ но незаловени работници нѣмаха никакво убѣжище. А търсѣха се най-дейнитѣ и ценни хора, които на всѣка цена би трѣбвало да се задържатъ вѫтре. Организацията не разполагаше съ каква да е подготвена материална сила, за да може да реагира срещу гонението, та да разстрои отчасти макаръ действията на инквизиторитѣ, да ограничи на часа предателствата и да вдъхне куражъ на преследванитѣ. Положението се рисуваше още по-безизходно при аналогични изпитания въ Централна и Южна Македония, тъй много отдалечени отъ българската граница. Пазенето на наличното орѫжие сѫщо изискваше по-целесъобразни грижи.

 

Само постояннитѣ районни чети можеха да дадатъ на освободителното движение оня мѫчно уязвимъ, стабиленъ органъ, отъ който то се нуждаеше. Чрезъ четитѣ Организацията се сдоби съ постоянна въорѫжена сила — съ собствена полиция и собственъ армейски кадъръ. Отъ друга страна, постоянно растящето количество хора, станали нелегални поради разкрития и гонения и лишени отъ сигурно убѣжище, спомогнаха за спонтанното появяване на тия чети.

 

Така ограничено схващана въ началото, задачата на четитѣ бързо се разширява и поглъща въ себе си много сѫществуващи вече служби и нови функции. Отъ допълни-

 

97

 

теленъ органъ, тѣ по силата на събитията, ставатъ подвиженъ центъръ на околийскитѣ комитети и стожеръ на цѣлото революционно движение. Съ тѣхното по-нататъшно усъвършенствуване се измѣня и общата физиономия на Организацията: отъ проповѣдническа, административна и градска, тя се превръща въ масова и активно-борческа. Тая втора фаза въ развитието на революционното дѣло се характеризира съ обсебването на горитѣ, съ бързото революционизиране на селското население и съ ускоряване темпа на цѣлото движение.

 

*

 

Далечни предтечи на четничеството и на освободителната борба изобщо сѫ обикновенитѣ харамии християни. Макаръ че се бои и страда отъ тѣхъ, народътъ се възхищава отъ юначеството и изкуството имъ, радва се на пораженията, които тѣ понѣкога нанасятъ на турскитѣ потери и ги възпѣва. Първи носители на воленъ духъ и на непокорство, харамиитѣ сѫ и първитѣ несъзнателни народни учители по бунтарство. Отъ срѣдата на харамиитѣ изникватъ първитѣ отмъстители и бунтари. Хайдутитѣ и  к л е ф т и т ѣ  [1] образуватъ ядката на първата въорѫжена народна сила, съ която всички балкански народи започватъ своята организирана освободителна борба противъ турцитѣ. Филипъ Тотю, Панайотъ Хитовъ и др., преди да бѫдатъ обжегнати отъ революционния огънь на Сава Раковски, бѣха обикновени хайдути отъ рода на Алтънъ Стоянъ, Илю, Страхилъ, Атмаджа, Манушъ, за нѣкои отъ които и до днесъ се пѣятъ пѣсни.

 

Истински и прѣки предтечи на македонското четничество трѣбва да се смѣтатъ ония храбреци, които поради турски обиди или следъ кърваво отмъщение, хващатъ гората. Такива сѫ Спиро Църне, убиецътъ на кърволока Кара Сюлейманъ, Калешъ Димко, [2] Чакревци — въ Прилепско, Сте-анъ, Миайле, Мицко [3] — въ Кичевско и пр. Когато нѣма още ни поменъ отъ революционна борба Чакревци, обсадени отъ многоброенъ аскеръ, се сражаватъ юнашки и за да не попаднатъ въ пленъ, се самоубиватъ.

 

Още при първитѣ си стѫпки Организацията попада въ селата и на бивши харамии или калаузи и укриватели на харамии въ миналото. Тѣ сѫ въ първо време едва ли не единственитѣ престрашени хора —  о т п л а ш е н и, както се изразява Хр. Матовъ. Тѣ сѫ най-годни за екзекутори, куриери, преносвачи на орѫжие и други такива рисковани служби.

 

 

1. У гърцитѣ.

2. За него въ Прилепско се пѣе пѣсеньта „Ела, калешь Димко, вечерь на вечера”

3. Героятъ, възпѣтъ въ песеньта: „Седналъ е Джемо слободенъ подъ тая круша мокрица...”

 

98

 

Тѣхната харамийска опитность и изкуството имъ да манипулиратъ съ орѫжие, използува широко Организацията при формирането на първитѣ революционни чети.

 

*

 

Преходътъ къмъ новата фаза на постоянното агитационно-организаторско четничество се извърши сравнително бързо, но не изведнажъ. Техническото изпълнение на замисления планъ не бѣше лесно. Наистина, чети се явяватъ на лѣво отъ Вардара и презъ първата революционна фаза, [1] но тѣ преследватъ конкретни, временни обекти — прехвърляне на орѫжие, революционни обири, наказателни актове и пр. Тѣ не сѫ постоянни тѣла, не сѫ свързани съ опредѣлени райони и не вършатъ организаторска работа.

 

Между първитѣ творци на Организацията само Гоце Дѣлчевъ обладава техническата подготовка, физиката и темперамента на четнишки вождъ. Той е родоначалникътъ на революционното четничество, организаторъ на първитѣ агитаторски чети и възпитатель на нѣкои отъ първитѣ войводи — агитатори и рѫководители. Отъ края на 1896 год., когато напуска учителството въ Банско, Дѣлчевъ, като задграниченъ представитель на Организацията, (по-после и като подвиженъ членъ на Централния комитетъ) остава докрай тѣсно свързанъ съ вѫтрешностьта. Неговата главна работа въ България [2] се състои въ прехвърляне на орѫжия, литература и хора презъ границата, която и самъ твърде често прескача за по-малка или по-голѣма обиколка вѫтре. Прочее, той бѣше призваниятъ, необходимиятъ човѣкъ, комуто се падна да приложи на дѣло решението на Централния комитетъ [3] за създаване на постоянни околийски чети. Това решение бѣ оповестено къмъ края на 1898 година съ специално окрѫжно отъ 14 точки. [4] Признатъ за началникъ на новия институтъ, на Дѣлчева се възложи да търси и подготви нуждния рѫководенъ персоналъ за околийскитѣ чети.

 

Своето четуване Гоце Дѣлчевъ започва съ другари, които спадатъ къмъ две категории: стари „горски пилета”, като Кочо Муструка, [5] Иванъ Карасулията, Илия Кърчова-

 

 

1. Залавянето на Назлъмъ бей при Струмица отъ Дѣлчевата чета предшествува съ два месеца Винишката афера. Сѫщата година, въ свръзка съ Гръцко-турската война, минаха българската граница и други нѣкои чети, изпратени отъ Македонския комитетъ въ София.

 

2. П. К. Яворовъ. „Гоце Дѣлчевъ”, стр. 43—44.

3. Тогава въ Централния комитетъ влизатъ д-ръ Хр. Татарчевъ, Хр. Матовъ, Пере Тошевъ и Ив. х. Николовъ.

4. „Хр. Матовъ за своята революционна дейность”, стр. 8—9.

 

5. Тоя Кочо Муструка, както презъ 1895 г. се отдѣли отъ Сарафовъ, за да се отдаде на харамилъкъ, така и въ 1898 г. се отдѣли отъ Г. Дѣлчевата чета за да плени единъ калугеръ отъ монастира Св. Иванъ въ Сѣрско. Калугерътъ бѣ пустнатъ срещу откупъ отъ 300—400 лири. По-късно Муструка бѣ наказанъ съ смърть.

 

99

 

лията, Атостолъ Петковъ, Атанасъ Градоборлията, Георги Бродалията и пр., и нови, по-млади хора, минали презъ казармата, като Михаилъ Апостоловъ Попето.

 

Попето е най-голѣмиятъ по значение ученикъ на Дѣлчева. Той е първиятъ войвода на агитационно-организаторска чета. Мих. Апостоловъ Попето е шопъ отъ Софийско. За него Мих. Герджиковъ казва:

Попето бѣше кавалеристъ, знаеше да стреля съ лѣвата рѫка, сетне е билъ стражарь въ София, въ Стамболово време, пращали го да слуша въ клуба на социалиститѣ и той тамъ намѣрилъ, че тѣзи хора не приказватъ глупости. Въ Тиквешко се случи единъ пѫтъ, че вече трети день нищо не бѣхме яли и бѣхме много изнурени. Хванахме единъ овчаринъ и го пратихме за хлѣбъ; всички бѣхме изпаднали. Едни спѣха, а Попето се кърпѣше. Азъ седнахъ до него и бѣхъ взелъ малко отчаяна поза. Той никого не оставаше да се отчайва, той пѣеше пѣсни, катерѣше се по дърветата, правѣше шеги, разсмиваше ни, изобщо не даваше да се отчайваме. Азъ бѣхъ се умислилъ. Той ме погледна и ме попита: „А бе, адашъ, какво си се умислилъ?” Азъ му се оплакахъ, че измежду тоя народъ, за който сме решили да дадемъ и живота си, има и такива, които сѫ готови да ни предадатъ и пр. Попето отговори: „Знаешъ ли, азъ не съмъ тръгналъ за тия хора, що ни предаватъ, а за тия хора въ народа, които чувствуватъ и мислятъ като насъ. И ако бѣхме срѣщнали ние тѣзи хора, сигурно тѣ щѣха да ни донесатъ хлѣбъ”. Този отговоръ ми направи впечатление и азъ се убедихъ, че Попето съзнателно се бѣше предалъ на революционна работа, а не както нѣкои други войводи, които, тъй да се каже, по инерция бѣха потеглили по общото течение. [1]

Въ началото на 1900 г. постѫпа въ четата на Попето Черню Пѣевъ отъ с. Дерманци, Луковитско, фелдфебелъ отъ българската армия, прекръстенъ отъ другаритѣ си на Чернопѣевъ (Христо).

Въ сѫщото време се изпраща въ Костурско и Леринско Марко (Георги Ивановъ), съ прѣкора Геройски, отъ Котленско, сѫщо подофицеръ отъ българската армия. Михаилъ Попето, Чернопѣевъ и Марко сѫ първитѣ и истински войводи агитатори, организатори и инструктори. Тѣхнитѣ чети изиграха ролята на школи, отъ които излѣзоха множество известни четници и войводи [2] за районнитѣ чети отъ дветѣ страни на Вардара.

 

Повече отъ година следъ издаването на окрѫжното, Централниятъ комитетъ търси подготвени войводи и четници за околиитѣ. Поради липса на опитни хора, прибѣгва

 

 

1. „Спомени,” стр. 28.

2. Ученици на Мих. Попето и на Чернопѣева сѫ: Мих. Герджиковъ, Ник. Дечевъ, Петъръ Юруковъ, Дѣлчо Коцевъ, Пешо Самарджиевъ, Ник. Жековъ, Стефанъ отъ Карлово, Атанасъ Бабата, Антонъ Кьосето, Кръстю Българията, Карчо, Гоце Китинъ, Гоне Бегининъ, Трайко Йотовъ, Ив. Варналията и мн. други. Възпитанници на Марко Лерински сѫ: Леко Церовски, Методи Патчевъ, Сп. Арсовъ, Дине Клюсовъ и Кице отъ Екши-су, дѣдо Андрея, Темелко отъ Цапари, Митре Влаха и др.

 

100

 

се къмъ услугитѣ на мѣстни и други охотници, значителна часть отъ които бивши харамии или сътрудници на харамиитѣ. Опитътъ съ тия прости хора даде двоякъ резултатъ. Едни отъ тѣхъ се оказаха неспособни да се вчовѣчатъ и опитомятъ. Обиритѣ и убийствата на върли турци изчерпваха за тѣхъ всичкото съдържание на комитското призвание. Негодни за агитационно-организаторска работа, подъ тѣхното рѫководство четитѣ взеха лоша насока и се изложиха на разложение. Наложи се очистването имъ. Не малко отъ тѣхъ, многократно увещавани, прощавани и осѫждани за непокорство, своеволни обири и дори убийства на другари, заплатиха най-после съ главитѣ си. [1] Мнозина пъкъ успѣха да се отърватъ и се превърнаха въ хроническа язва за околиитѣ си. За образецъ може да се посочи Коте отъ с. Руля, Костурско, който свърши кариерата си като ренегатъ — андартски войвода. Тая първа епоха на революционно четуване, обаче, даде и другъ, положителенъ типъ горски деятели. Внушително множество прости и неграмотни хора, заразени и не отъ харамийски духъ, се преродиха духовно, отдадоха се беззаветно на освободителното дѣло, създадоха легенди около имената си и загинаха като герои. Дълъгъ е тѣхниятъ списъкъ: Йорданъ Пиперковъ отъ с. Козица, Демиръ-Хисарско, дѣдо Илия Кърчовалията, Андрея Разсолковъ, отъ с. Сланско, Ат. Тешовалията отъ Демиръ-Хисарсхо, Митре Влаха отъ с. Кономлади, Костурско, Кице и Дине Клюсовъ отъ Екши-су, Леринско, Смиле Войдановъ и Деянъ Димитровъ отъ с. Лактинье, Охридско, Никола Митревъ отъ с. Опшани, Охридско и много други. Повечето отъ тѣхъ сѫ хора съ груба, но непокварена и прекрасна душа, скромни и беззаветни. Не мога да устоя на съблазъньта да не кажа нѣколко думи за Митре Влаха, съ когото съмъ другарувалъ. Малцина, и между най-известнитѣ, биха могли да се сравнятъ по несъкрушимъ духъ, абсолютна безупрѣчность и заслуги съ Митре Влаха, бившия неграмотенъ овчарь, който получи въ четитѣ образование до степень, че носѣше винаги въ чантата си революционна литература и си служеше съ шифъръ. Митре надвиши всички по нравствено величие: той никога ни мигъ не се отлѫчи отъ народа, съ който бѣ срастналъ. Дори следъ възстанието той не напустна Македония и загина безъ да види България, която толкова много обичаше, занесълъ въ гроба нейния идеализиранъ образъ.

 

Къмъ края на 1899 и въ началото на 1900 година е вече разбита окончателно легендата, споредъ която учителитѣ и гражданитѣ изобщо били неприспособими къмъ тежкитѣ условия на горския животъ. Маса мѣстни интелигент-

 

 

1. Иванчо отъ с. Дѫмбени въ Костурско, Кочо Муструка, Павле капитанъ, Алексо Поройлията, Тане Горановъ и много други.

 

101

 

ни хора, доброволно или по принуждение, нахълтаха въ четитѣ и, съ нѣкои изключения, станаха отлични войводи. Изпърво интелигентнитѣ заеха секретарь-агитаторската длъжность, а на старитѣ войводи се предостави боевото командуване на четитѣ. Следъ недълга практика секретаритѣ се произвеждаха въ войводи и имъ се повѣряваха районни чети. Общиятъ идеалъ, денонощното другаруване и общата несигурна участь сдушиха прости и учени. Все пакъ, остана тукъ-тамъ да ги дѣли една скрита неприязънь, която навремени избухваше и въ конфликти.

 

Друга една вълна отъ интелигентни четници се зададе откъмъ България. Студенти идеалисти, ученици и други млади хора, увлѣчени отъ революционната стихия или попадали подъ обаянието на Дѣлчева, Сарафова и други водители, напущаха училища, бащинъ домъ и свободна родина и се зачисляваха въ четитѣ. Едни отъ тѣхъ запазиха отъ своето мимолѣтно четуване спомена за единъ труденъ и рискованъ туристически излетъ, но други, здраво прихванати отъ революционната треска, не се откѫснаха вече отъ Македония. Чисти въ тѣхнитѣ младежки пориви, неотразимо мили образи изкачатъ отъ задгробното царство на свещенитѣ македонски сѣнки, и добили плъть и кръвь, шествуватъ въ тоя мигъ предъ просълзения ми погледъ. Василъ Поповъ отъ Ст.-Загора, хубавецътъ съ матово лице и съ нѣженъ мъхъ по горната устна... Коста Нунковъ отъ Чирпанъ, високъ, съ блага усмивка, която никога не изчезваше отъ брадатото му лице, винаги загриженъ за хода на комитетскитѣ работи и винаги заетъ съ приготовления за заминаване отвѫдъ... Кръстю Асеновъ отъ Сливенъ, човѣкъ-хала, разнасящъ изъ македонскитѣ села и планини наследеното отъ вуйча си Хаджи Димитра могѫщество на духа... Георги Папанчевъ, сѫщо отъ Сливенъ, спретнатъ, незабравящъ и въ опаснитѣ моменти своя тоалетъ... Юлий Розенталъ, студентътъ-поетъ съ русата остра брадичка, покосенъ отъ турски куршумъ въ самия дебютъ на своето четуване... Мих. Даевъ, Мерджановъ, Соколовъ, Никола Дечевъ отъ Ст.-Загора, Пешо Самарджиевъ, П. Юруковъ и другаритѣ имъ отъ революционния крѫжокъ при самоковското желѣзарско училище... Нѣма имъ броятъ...

 

Оплаквайки загубата на едного отъ тѣхъ, когото много отблизо познахъ, въ друга една книга [1] писахъ:

Свободната родина на хаджи Димитра откѫсва отъ сърдцето си и ни дарява най-скѫпитѣ свои рожби — ония, въ които се е въплотила живата ѝ тѫга по нашето настояще, страдалческо, като нейното минало. Марковци сѫ най-благоуханнитѣ цвѣтя отъ нейната пъстра градина. Въ тѣхъ се е преродила несломимата

 

1. „Писма и изповеди на единъ четникъ”, стр. 209.

 

 

102

вѣра на Левски, отекнало се е копнението на Ботева и е оживѣлъ немирниятъ духъ на Раковски.

 

Що отъ това, че новото слънце е огрѣло роднитѣ имъ балкани? Любовьта и омразата имъ сѫ по-широки отъ границитѣ на освободената родина и заливатъ сь вълнитѣ си македонскитѣ поля, гдето още има робство на еднокръвни братя.

 

Колко ли наши хора—четници, рѫководители, терористи, куриери, затворници, заточеници — щѣха днесъ да бѫдатъ кротки овчари, орачи, бакали, занаятчии — мирни граждани, ако бѣха родени въ Котленско или Пловдивско! Робскиятъ животъ ги засѣга непосрѣдствено, разумъть имъ търси пѫтя на спасението и тѣ неусътно се виждатъ завлѣчени отъ потока на революцията. Ония пъкъ, които сѫ оставили свободна родина, за да дойдатъ тукъ и подкрепятъ усилията ни, тѣ носятъ вѫтре въ себе си стихията на борбата — любовьта и омразата на исполини. Тѣ сѫ истинскитѣ избранници на нацията.

*

 

Градскитѣ рѫководители останаха смаяни отъ бързината, съ която агитационно-организаторскитѣ чети завладѣха и революционизираха селата. Словото на четата упражняваше друга магическа сила. А това, което не достигаше на словото, допълваха го видътъ и примѣрътъ на тия хора — въорѫжени, зарѣзали домъ и близки, готови всѣка минута да посрѣщнатъ смъртьта. Четата бѣ материализиранъ образъ на проповѣдвания бунтъ, осезателно съчетание на слово и дѣло. При свещенослужението на войводата церемонията на клетвата добиваше формата и значението на религиозенъ обрядъ, който раздрусваше издъно душитѣ и ги приобщаваше съ свѣтлината на една нова вѣра, опасна и многообещаваща, заслужаваща изискванитѣ кървави жертвоприношения.

 

Колкото и малка, четата бѣ въорѫжената сила на съзаклятието — ядката на бунтовната армия, която околията ще вдигне на кракъ, когато удари часътъ на предопредѣлената разправа. Ободрително за посветенитѣ, сѫществуването на тая тайнствена въорѫжена сила, разнасяно отъ мълвата, оказваше върху непосветенитѣ и върху враговетѣ по-поразяваще въздействие, отколкото сѫществуването на комитетъ отъ легални революционери. Първитѣ екзекуции на върли турци и на отдѣлни прононсирани предатели потвърдиха мълвата за появяването на новия факторъ.

 

Безъ да бѫдатъ главенъ обектъ на четнишката дейность, тия екзекуции се наложиха по много причини. Всѣка околия имаше своитѣ мѫчители и издеватели въ лицето на нѣкои свирепи пѫдари, кяи, бегове или разбойници. А премахването на единъ такъвъ мѣстенъ бичъ издигаше авторитета на Организацията, принасяше реална полза на народа и всѣваше страхъ у едновѣрцитѣ и колегитѣ на екзекутирания злодей. Екзекуциитѣ имаха своето възпитателно значение и за четницитѣ: оправдаваха сѫществуването на четата въ тѣхнитѣ

 

103

 

собствени очи, повдигаха самочувствието имъ, каляваха новацитѣ. Само екзекуциитѣ даваха въ първо време възможность на проститѣ момчета неангажирани въ никаква работа, да пласиратъ набраната си енергия, да се отличатъ, да зарегистриратъ и тѣ подвизи въ своя активъ.

 

Имаше и мѣста, кѫдето Организацията не би могла да пробие бронята на страха и на селското окаянство безъ да се унищожи всесилния полякъ или бегътъ — икономическиятъ поробитель и неограниченъ повелитель на чифлигаритѣ. Така, напримѣръ, множество села въ Костурско въздъхнаха, престрашиха се и повѣрваха въ комитетската сила следъ като загинаха отъ четнишка засада Касъмъ ага и беговетѣ Абединъ и Нурединъ. Започналъ кариерата си като простъ пѫдарь, Касъмъ бѣ успѣлъ да завладѣе икономически множество села въ Корещата. Свои периметри бѣха си създали и Нурединъ, Абединъ, Сафединъ и Юмеровци. По всички села тѣ имаха и своитѣ любовници-шпионки. Въ това отношение Абединъ бегъ отъ Костуръ надминаваше всички. Поляци, бегове, прочути разбойници, предатели и шпионки блудници загинаха въ почти всички околии. Привеждаме само нѣколко случаи: Абдураманъ бегъ и още двамина дебърски бегове, все едри чифликчии — грабители и експлоататори; Ремко, заробитель на нѣколко села, разбойникътъ Зулко съ бандата си и др. загинаха въ Кичевско. Въ Охридско бѣха избити отъ четата на Деянъ Димитровъ Ризо, кърволокъ-сейменинъ, три жени (майка и две дъщери въ с. Слатина) загдето предадоха четата и др. Демиръ-хисарскиятъ войвода Ив. Пиперката унищожи трима дерудеджии на прочутия разбойникъ Билялъ Баланца и множество други върли турци. Нѣколцина поляци, и цѣла една турска разбойническа банда бѣха избити въ Прилепско. Въ Ресенско загинаха Смаилъ, Зенилъ и други поляци и разбойнишки ятаци, избити бѣха разбойницитѣ Неджибъ и Хасанъ и цѣла една влашка разбойнишка банда на нѣкой си Пано. [1] Въ Кукушко загина Кьоръ Алията, разбойникъ, който въ мѣстностьта Чифитъ-дере взимаше данъка си отъ всички арабаджии, отиващи за Солунъ и пр. и пр.

 

Разбира се, действията на четитѣ не минаваха безъ страдания и мѫки за селянитѣ. При всѣко деяние, отдадено на комити, властьта действуваше по-свирепо, за да се докопа до разкрития. Не малко отъ аферитѣ, които по-после ще разгледаме, сѫ предизвикани отъ такива разкрития и отъ сражения съ чети. Страданията и рисковетѣ, обаче, се изкупваха съ благодеянията които агитационно-организаторскитѣ чети

 

 

1. Въ Ресенско е отбелязанъ и единъ случай отъ отравяне на цѣла разбойнишка банда. По наставление отъ войводата Славко Арсовъ, селянитѣ отъ с. Круше, обложени съ разбойнишки данъкъ отъ Асанъ Секира, занесоха на бандата кисело млѣко съ мишеморка. Изтровиха се 14 разбойници.

 

104

 

донесоха на македонското село. Премахването на единъ бегъ, полякъ или разбойникъ бѣ понѣкога равносилно на полуосвобождение за цѣли села. Планинитѣ и царскитѣ друмища, опасни по-преди за мирнитѣ жители, сега станаха страшни за пѫдари, спахии, таксилдари, кехаи и дерудеджии.  Участьта на избититѣ бегове напомняше на живитѣ, че има вече и наказания и мъсть за престѫпленията и застави мнозина отъ тѣхъ да позанемарятъ чифлицитѣ си и да поизмѣнятъ донейде обноскитѣ си къмъ своитѣ роби. Четитѣ станаха сигурно убѣжище на селянитѣ въ опасни моменти. Населението се привърза къмъ тѣхъ като къмъ свои закрилници, наставници и просвѣтители. Чрезъ тѣхъ Организацията доби за селата значението на истинска народна власть, авторитетна, справедлива до жестокость и способна да налага решенията си.

 

Тази нова власть разшири атрибутитѣ си и разпрострѣ братскитѣ си грижи надъ цѣлия народенъ животъ. Тя си постави за задача да разслаби до последна възможность моралната зависимость на селянитѣ отъ официалната власть и тѣхнитѣ материални връзки съ турската държава. И отбелязваше все нови и нови постижения, особено въ околии, кѫдето горското началство се представляваше отъ напълно подготвени и просвѣтени войводи. Селянитѣ свикнаха да се обръщатъ най-напредъ къмъ четата за всичко, което се отнася до общитѣ селски въпроси, до разправиитѣ имъ съ разнитѣ турски власти, до тѣхнитѣ собствени взаимни спорове. Четата имъ раздаваше истинско правосѫдие на самото мѣсто и по твърде кѫса процедура — безъ разтакане, безъ разноски, рушвети. Турскитѣ сѫдилища загубиха своята клиентела. Ограничиха се криминалнитѣ престѫпления по селата — грабежи, палежи, побоища, блудства. Въ наказателния кодексъ на новитѣ сѫдии имаше само четири вида наказание: мъмрене, глоба, бой и смърть.

 

Въ околии, кѫдето селянитѣ робуваха икономически и на българи лихвари, четитѣ подействуваха за намаление на лихвата до поносими размѣри [1] и наложиха на чорбаджиитѣ да не прибѣгватъ за парични спорове съ селянитѣ къмъ услугитѣ на турскитѣ сѫдилища. Четитѣ въ Битолско, Ресенско, Охридско, и другаде, въ съгласие съ селскитѣ рѫководни тѣла, поведоха борба и противъ скѫпитѣ накити по селскитѣ носии, противъ златнитѣ нанизи, противъ червилото, противъ обичая да се раздаватъ на Задушница въ църква излишни ястия, да се колятъ овни и да се устрой-

 

 

1. Споредъ Сл. Арсовъ („Спомени”, стр. 51—52) въ Ресенско лихвата се ограничи отъ 60 и дори 100 % на 20 %. Четата въ Ресенско ограничи и експлоатацията на търговцитѣ и тѣхнитѣ пълномощници, които служеха за посредници въ паричнитѣ пратки на гурбетчиитѣ въ Цариградъ и тѣхнитѣ семейства.

 

105

 

ватъ грамадни угощения при умрѣло. [1] Съкратиха се сѫщо многодневнитѣ и скѫпо костуващи сватбени угощения.

 

Но, приучвайки селянитѣ къмъ бойкотиране на турскитѣ учреждения и къмъ пасивна съпротива при изпълнение на тѣхнитѣ задължения къмъ държавата, четитѣ имъ внушиха и ги привикнаха да не се подчиняватъ на беззаконнитѣ искания на беговетѣ и да се застѫпватъ за правата си въ крѫга на турскитѣ закони. Ангарията по чифлицитѣ се забрани, поведе се борба срещу злоупотрѣбленията при събирането на десятъка, на мѣста се прекрати всѣкакво търгуване съ турци. Надлежнитѣ разпоредби се изпълняваха отъ населението съ фанатична строгость. При по-крупни насилия и беззаконни преследвания отъ страна на войската, жандармерията или башибозука, организираха се масови оплаквания и протести до по-горната административна инстанция и до европейскитѣ консули въ вилаетскитѣ центрове. Въ такива случаи широко и ловко се използуваха женитѣ. Презъ декемврий 1902 г. се дигнаха стотина селянки отъ Корещата, отидоха въ Костуръ, втурнаха се, въпрѣки съпротивата на стражата, при каймакамина, протестираха противъ извършенитѣ въ селата имъ насилия и грабежи и издействуваха освобождението на арестуванитѣ свои мѫже. Отъ Ресенско на нѣколко пѫти по 100—150 жени и мѫже отиваха презъ планината нощно време, скришно отъ мѣстната турска власть, въ Битоля, за да се оплачатъ отъ насилия и изтезания предъ консулитѣ. Тия масови протести обикновено не оставаха съвсемъ безрезултатни.

 

Последицитѣ отъ това духовно емансипиране на македонския селянинъ, благодарение на новото четничество, ще се видятъ по-нагледно въ по-нататъшното ни изложение.

 

 

1. „Съ една заповѣдь се прекрати съвсемъ (тоя обичай) като се установи да се раздава само жито (въ една паница) просфора за свещеника и зейтинъ съ свѣщи за църквата” (Сл. Арсовъ „Спомени”, стр. 53—54). Чистникъ, какъвто бѣше, Сл. Арсовъ обяви война и на въшкитѣ въ Преспанско — това царство на въшкитѣ и приучваше населението на по-голѣма чистоплътность.

 

 

[Previous] [Next]
[Back to Index]