Освободителнитѣ борби на Македония, I
Хр. Силянов

II. НАЧАЛО НА ОРГАНИЗИРАНАТА РЕВОЛЮЦИОННА БОРБА

5. Винишката афера

Първи разкрития. — Бомби въ Битоля. — Доне Стояновъ — праотецъ на твърдостьта. — Народна демонстрация въ Прилепъ. — Заловенъ скопски куриеръ. — Афера въ Дѣдино. — Винишкото убийство. — Заловени материали. — Инквизиторътъ Дервишъ ефенди. — Аферата обхваща цѣлия Скопски санджакъ. — Турски инквизиторски гений. — Предательтъ Георги Ивановъ. — Трагедията на Йосифъ Даскаловъ. — Отгласътъ на аферата въ България и въ чужбина. — Държането на Хр. Матовъ. —Султанска игра на великодушие. — Равносмѣтка.— Македонскиятъ въпросъ въ нова форма. — Българската опасность и мѣркитѣ на властьта. — Походъ противъ учителитѣ. — Сръбската пропаганда въ помощь на турцитѣ

Цѣли две години се разстилаше организационната мрежа, куриери сновѣха съ кореспонденция и революционна литература, револвери, пушки и бомби се пренасяха безъ властьта да заподозре сѫществуването на такъвъ повсемѣстенъ заговоръ противъ държавата. Разкрития не липсваха, но не отиваха далеко.

Първото разкритие стана не въ Скопския санджакъ, кѫдето има вече усиленъ превозъ и складове на орѫжие, а въ Битоля. Единъ денъ шишътъ на колджиитѣ, [1] опитанъ въ чували съ оризъ, попада на нѣщо твърдо. Стоката веднага се разтоварва и на земята се изтърсватъ нѣколко голѣми желѣзни топки. Кираджията Доне Стояновъ, щипянецъ, се опитва да избѣга, но го залавятъ. Опитва да се отърве съ подкупъ — не се приема. Това сѫ първитѣ бомби, праздни отвѫтре, изпратени отъ Щипъ по желание на битолчани, които искали „да ги видятъ какъ изглеждатъ и да имъ се порадватъ”, както казва Гьорче. Бомби въ Битоля! Впечатлението бѣ поразително. Турцитѣ се запретнаха да изтръгнатъ отъ преносвача разкрития. Комитетскитѣ хора трепнаха при мисъльта, че заловениятъ преносвачъ може да прояви слабость. Но щипянецътъ се оказа твърдъ като скала.

1. Агенти на Режията, (претърсвачи за контрабанденъ тютюнъ).

74

Затворенъ въ единъ долапъ, кѫдето бѣ невъзможно да се легне, той изтърпѣ всички изтезания — бой, горене по гърба съ нажежено желѣзо и пр. — и не измѣни до край отговора си: нищо не знае, другъ нѣкой турилъ бомбитѣ въ чувалитѣ, безъ да го пита... Въ долапа на затворения почнаха да идатъ баници и печени пилета — вещественъ изразъ на благодарностьта и възхищението на битолчани отъ Доневата твърдость. Всичко се свърши съ осѫждането на арестувания на доживотенъ затворъ.

Първото изпитание бѣ преодоляно. Доне се прочу изъ цѣла Македония: „създаде си име въ Организацията като праотецъ на твърдостьта при най-голѣми страдания”, — както основателно бележи Гьорче Петровъ.

Все по това време — втората половина на 1895 год. — и другъ работникъ отъ с. Виница, Щипско, хванатъ съ орѫжие и изтезаванъ — „нажеженъ вѫгленъ въ устата, желѣзенъ нажеженъ ръженъ въ дирника” [1] — изтърпѣ всички мѫчения и не издаде нищо. Тоя виничанецъ бѣ така изтезаванъ, че онѣмѣ и цѣла година не проговори. [2]

Доневата случка предизвика, по подозрение, масови арести въ Прилепъ. Тия арести показаха нагледно, че Организацията разполага съ човѣшки материалъ, на който може да се разчита. Въ Прилепъ бѣха подведени мнозина за непокорство. При изпращането на арестуванитѣ около 40 души, съ желѣзаря Йорданъ Гавазовъ начело за Битоля, чаршията въ Прилепъ, тоя типиченъ български градъ, [3] бѣ въ знакъ на протестъ затворена и цѣлиятъ народъ изпроводи до шосето съгражданитѣ си, които, оковани въ вериги, маршируваха, пѣейки патриотични пѣсни. Начело на шествието вървѣха желѣзаритѣ Гавазови, баща и синъ. Случката се разчу въ Битоля и турската власть, за да осуети приготовляваното отъ българитѣ демонстративно посрѣщане, вкара затворницитѣ въ града по странични улици.

Въ нѣкои мѣста важни и опасни разкрития бѣха потулени чрезъ подкупъ. Така, презъ априлъ 1897 г. бѣ заловенъ организационниятъ куриеръ съ една пратка отъ Скопие за Тетово: цѣла торба вестници, между които и издаваниятъ тогава въ Скопие хектографиранъ вестникъ „Санъ-Стефанска България”. Изтезаванъ, куриерътъ издаде двамина, но следствието бѣ прекратено съ цената на 80 лири рушветъ, дадени на скопския полицай Дервишъ ефенди, сѫщиятъ, който къмъ края на сѫщата година се прочу като рѣдъкъ инквизиторъ.

1. „Спомени на Гьорчо Петровъ”, стр. 22—24.

2. Заслужава да се спомене за другъ единъ типиченъ случай на твърдость, Кузо отъ Манякъ, Костурско, воденичарь, арестуванъ въ 1901 г., по поводъ убийството на Нурединъ, съмнявайки се дали ще изтърпи изтезанията, разпара съ чекийка корема си и започва да дърпа съ рѫце изтеклитѣ си черва, но пада въ несвѣсть.

3. По броя на българското си население Прилепъ държи въ онова време първо мѣсто между всички македонски градове: надъ 15000.

75

Къмъ най-раннитѣ напасти, които сполетѣха Организацията, трѣбва да се отнесатъ произшествията въ с. Дѣдино, Радовишко, важни не толкова по станалитѣ разкрития, колкото по размѣра на последвалитѣ страшни за населението резултати. На 25 августъ въ това село бѣха убити отъ организационни хора двама колджии за тютюнъ. При последвалитѣ обиски властьта намѣри въ кѫщата на попъ Петъръ една торбичка съ патрони, а въ другитѣ кѫщи — нѣколко пушки. Предприеха се масови арести и изтезания, които засегнаха 120 души. Отъ тѣхъ 28 бидоха осѫдени отъ скопския сѫдъ на 3 до 101 година затворъ, а шестима умрѣха въ затвора „Куршумли ханъ” преди разглеждането на дѣлото.

Двойното убийство бѣ подведено като криминално престѫпление и последицитѣ му се ограничиха въ две села: Дѣдино и Инево. То е, обаче, едно предзнаменование за ужаситѣ, които въ бѫдеще ще съпѫтствуватъ евентуалнитѣ разкрития.

*

Минаха се само три месеца и дойде страховитата  В и н и ш к а  а ф е р а.

Името на смѣсеното село Виница, Кочанско, гръмна къмъ края на 1897 година по цѣлата българска земя и стана синонимъ на звѣрщина и на гавра надъ човѣшкото достойнство.

Събитията които се разиграха въ него, а после въ цѣлия почти Скопски санджакъ, заслужватъ по-подробно описание, защото изправиха Организацията предъ угрозата на пълно унищожение и набелязаха съ кървавата си диря кръстния пѫть на подхванатото рисковано дѣло.

На 14 ноемврий 1897 г. една разбойническа банда минава отъ България и, разполагаща съ ятаци въ Виница, влиза подиръ полунощь въ селото, убива мѣстния богатъ турчинъ Кязимъ ага и задига отъ дома му около 800 лири. На другия день кочанскиятъ каймакаминъ се явява съ стражари и войска въ Виница, подлага селянитѣ на бой и излавя съучастницитѣ на бандата, осемь души, между тѣхъ и рѫководителя на комитета, Георги Ивановъ, синъ на винишкия кметъ. Арестувана бѣ и една жена, мѫжътъ на която, селски пазачъ, бѣ намѣренъ сутриньта убитъ. Тая именно жена издаде съучастницитѣ на бандата и обади на властьта, че въ кѫщата имъ има складирани комитетски пушки.

Намѣрилъ посоченитѣ пушки, каймакаминътъ обискира и другитѣ кѫщи и открива: петдесетина пушки, двадесетина бомби, нѣколко сандъка съ патрони и малко барутъ.

Интересътъ на властьта се отклони отъ извършеното обикновено убийство — толкова повече, че авторитѣ и съучастницитѣ бѣха вече установени — и се съсрѣдоточи върху

76

разкритата конспирация. Скопскиятъ валия Хафъзъ-паша, известенъ по своето българоненавистничество, си постави за амбиция да разкрие всички нишки на заговора. По заповѣдь направо отъ Илдъза пакъ бѣ натоваренъ да води следствието полицаятъ Дервишъ ефенди. Илдъзкиятъ пълномощникъ тури въ действие всички познати инквизиционни способи, но не всички изтезавани се оказаха Доневци. Разкритията бързо обхванаха повече или по-малко съседнитѣ кази: Щипска, Кратовска, Паланечка, Радовишка, Кумановска, Малешевска и пропълзяха чакъ до Скопие. Множество организационни първенци по селата и градски рѫководители бѣха арестувани и изпитаха ужаситѣ на инквизицията, други успѣха да забѣгнатъ.

Следнитѣ данни, изнесени на времето въ „Мемоара” на Вътрешната организация, даватъ представа за пъклената изобретателность на инквизиторитѣ:

Въ с. Виница, Кочанско: учителя Червенъ-Елековъ биде жестоко изтезаванъ и обезчестенъ по содомски отъ войници; главата на селския кметъ Иванъ Петровъ биде стѣгана съ мокри вѫжета; селянина Христо Грънчарь 24 часа биде държанъ увисналъ съ глава надолу и битъ по гърдитъ; младежътъ Ямпо Захариевъ умрѣ отъ жестоки изтезания; войници убиха въ една оризова динка Атанасъ Петковъ, Григоръ Медлининъ и двама работници отъ с. Галичникъ (Дебърско); обезчестени бидоха Катерина Митева (отъ чаушина на Дервишъ ефенди и единъ войникъ), Мария Гюрушова и Гина Иванова.

 

Попъ Никола отъ с. Зърновци (Кочанско), е обесванъ съ главата надолу и държанъ въ такова положение цѣли 3 часа; държанъ е нѣколко часа въ замръзнала вода, горенъ е съ желѣзо по тѣлото и anus-а и пр. Тасо Мишевъ отъ сѫщото село е обесванъ съ главата надолу и горенъ съ желѣзо по тѣлото.

 

Учительтъ отъ с. Панчево (Кочанско) Алекс. Бъличевъ е мѫченъ съ забиване спици подъ ноктитѣ и държанъ дълго време надъ огъня.

 

Коце Захариевъ отъ гр. Кочани е държанъ нѣколко часа съ голи крака подъ силно огорещена печка.

 

Учительтъ отъ с. Дъдино (Радовишко) Хр. Георгиевъ е битъ петь вечери наредъ, обесванъ е съ главата надолу и езика му е хващанъ съ нагорещена маша. Обезчестени сѫ въ сѫщото село: Спасена Георгиева и момитѣ: Катерина Янева и Зоя Илиева. И дветѣ първи умрѣха отъ изнасилване.

 

Именуемитѣ Кара Тасе, Пане Пищоло, Василъ Лъската, Гьошо Икономски и Коце Бакалчето — всички родомъ отъ гр. Щипь, следъ като получиха по 40 камшици и дипчици, презъ цѣли 24 часа бидоха държани по на единъ кракъ и бити, когато омаляваха. Василъ Лъската умрѣ отъ жестоки изтезания.

 

Свещеникътъ попъ Димко отъ с. Свети Николе (Щипско) биде обезчестенъ отъ войници.

Младиятъ свещеникъ Ананий отъ с. Кокошине (Кумановско) биде битъ по краката и горенъ по корема съ огорещено желѣзо; учителя отъ същото село Арсений Николовъ е битъ по краката и горенъ съ огорещено желѣзо по седалището и дѣсния кракь.

 

Учительтъ въ гр. Кратово Йосифъ Даскаловъ е жестоко изтезаванъ, горенъ съ желѣзо въ устата и anus-а.

77

Човѣшкитѣ жертви и страдания, които костува Винишката афера въ засегнатитѣ кази надминаха, и по естество и по размѣръ, всички очаквания. Наброяватъ се:  218  у б и т и,  б и т и  и  и з т е з а в а н и  (5 убити, 5 умрѣли отъ изтезания, 111 бити, 85 изтезавани, 13 жени и мѫже обезчестени); арестувани въ казалийскитѣ затвори и въ Скопие 528; забѣгнали въ България 300. По-голѣмата часть отъ всички категории пострадали сѫ, разбира се, селяни земледѣлци. Процентно, обаче, пострадаха повече другитѣ съсловия: еснафи, търговци, учители, свещеници. Така, имаше изтезавани 27 учители и 13 свещеници; арестувани учители 30 и духовни лица 12; управители на училища 3; избѣгали учители 10, свещеници 11.

Отъ интелигентнитѣ хора най-трагично свърши учительтъ Йосифъ Даскаловъ, кратовски рѫководитель. Изтезаванъ най-безчовѣчно, горенъ съ нажежено желѣзо въ устата и въ anus-а, Даскаловъ се решава на единъ безумно дързъкъ подвигъ: завежда мѫчителя си на една Скалиста стръмнина, за да му посочи ужъ складирано орѫжие и се хвърля отъ тамъ въ пропастьта. Той искаше да завлѣче съ себе си и придружаващия го турчинъ, но не успѣ: самъ се струполи отгоре въ пропастьта, но за чудо, остана живъ.

*

Близо 2 месеца продължиха ужаситѣ. Мнозина не издържаха и въ отчаянието си изказаха по нѣщо [1] но и мнозина понесоха мѫченията съ твърдостьта на първитѣ християни. Въ Скопие, въ Солунъ, въ Цариградъ и въ София Организацията и другитѣ български фактори не бездействуваха. Всички полагаха усилия да заинтересуватъ Великитѣ сили и да донесатъ за вършенитѣ звѣрства до знанието на чуждия свѣтъ. Кореспонденти на голѣми европейски вестници отидоха въ Скопие и видѣха съ очитѣ си разкапанитѣ меса на бититѣ, изгорѣлитѣ съ нажежени желѣза части по тѣлата на изтезаванитѣ, обезчестенитѣ мѫже и жени. Единъ отъ тѣхъ, Емери (на „Манчестеръ Гардиянъ”) бѣ, поради ревностно изпълнение на дълга си, малтретиранъ отъ турцитѣ, та английското посолство въ Цариградъ изпрати после първия си секретарь Елиотъ, да анкетира случката. Благодарение на тази анкета се спасиха нѣкои отъ първитѣ бъл-

1. Между ония, които проявиха не само обикновена слабость, но отидоха до измѣна и станаха после орѫдия на турцитѣ, трѣбва на първо мѣсто да се спомене Георги Ивановъ. Отъ преданъ и смѣлъ работникъ (бившъ рѫководитель въ Виница) той, по силата на нѣкакво пречупване, се превърна въ гонитель на Организацията и то твърде опасенъ, понеже познаваше първитѣ деятели отъ села и градове. Хр. Матовъ твърди, че отъ време на време предательтъ изпращалъ при него хора да моли да бѫде простенъ. Стрелянъ на два пѫти отъ изпратени екзекутори — веднажъ въ Щипъ, втори пѫть въ Виница — Г. Ивановъ загина въ Щипъ отъ рѫката на терориста Мите Блацалията.

78

гари въ Скопие. Между тѣхъ бѣ и арестуваниятъ Хр. Матовъ, директоръ на скопското педагогическо училище. Матовъ преди това бѣше освѣтлилъ кореспондента Емери върху станалото, завелъ при него изтезавани хора и пр. Хр. Матовъ удиви всички съ своето самообладание и твърдость до и следъ арестуването си. Въ разгара на изпитанието, не виждайки края му, той замисля единъ смѣлъ планъ: съобщава на Дѣлчева, че нищо не остава, освенъ да се нападне съ голѣма чета Виница и да се задигнатъ заловенитѣ архиви, да се освободятъ арестуванитѣ и пр. Дѣлчевъ, наистина, се прехвърля въ България, за да стъкми голѣма чета и да предприеме смѣли нападения, но въ разгара на приготовленията винишкитѣ събития взиматъ другъ обратъ: решителнитѣ постѫпки на българското правителство, подкрепени отъ нѣкои посолства, заставятъ най-после Високата порта да освободи всички невинни.

Презъ втората половина на м. януарий 1898 г. сѫдътъ осѫди 10 души по на 3 до 101 година затворъ за участие въ заговоръ противъ държавата. Седемь месеца подиръ осѫждането имъ тѣ бѣха изпратени на заточение въ малоазийската крепость „Подрумъ-кале”. Освенъ тѣхъ осѫдени бидоха и други 12 души (единъ на смърть) по убийството на Кязимъ ага. [1]

Поради възмущението на чуждото обществено мнение и възбуждението на духоветѣ въ България, султанътъ, вдъхновительтъ на инквизитора Дервишъ ефенди, сервира на жертвитѣ си и на Европа една игра на великодушие. Една телеграма отъ 2. II. 1898 г. на Българската телеграфна агенция отъ Цариградъ гласи: „Високата порта изпрати вчера до отоманскитѣ представители въ странство едно окрѫжно, въ което имъ известява за освобождението на почти всички българи, които бѣха арестувани въ Скопския санджакъ. Окрѫжното прибавя, че анкетната комисия получила мандатъ да наказва чиновницитѣ, които ще бѫдатъ признати за виновни въ превишаване на власть”.

*

Макаръ и тържествуваща на пръвъ погледъ, Турция не излѣзе съ печалба отъ разкритията въ Скопския санджакъ.

Още неизживѣнъ потресътъ отъ арменскитѣ кланета въ Цариградъ и Армения, до цивилизования свѣтъ стигнаха воплитѣ на винишкитѣ жертви. Турция за лишенъ пѫть подчерта своята вѫтрешна разкапаность и своята неспособность да се изцѣри отъ баташкитѣ и арменскитѣ методи спрямо християнскитѣ ѝ населения.

1. Членоветѣ на самата банда, която извърши обира и убийството въ Виница, бидоха заловени въ България и осѫдени отъ воененъ сѫдъ въ Кюстендилъ.

79

Но винишкитѣ разкрития имаха и своя конкретенъ политически смисълъ. Докато европейскиятъ концертъ се занимаваше съ уреждането на критската автономия, Македонскиятъ въпросъ изпъкна предъ свѣта въ една нова и по-опасна форма. Касаеше се тоя пѫть не за чети отъ македонски емигранти, образувани и дошли отвънъ, а за едно широко организирано съзаклятие, съ участието на мѣстната народна маса и подъ рѫководството намѣстната българска интелигенция. Покрай Армения, Критъ, Йеменъ, още единъ вулканъ, смѣтанъ за безвреденъ до тогава, започваше да клокочи. И неговото по-нататъшно действие се рисуваше по-опасно поради непосрѣдственото съседство на безпокойната България, съперничествата между балканскитѣ държави и прѣката заинтересованость на Австро-Унгария и Русия. Занапредъ Македонскиятъ въпросъ ще доминира надъ всички други въ грижитѣ на европейската дипломация и ще виси като Дамоклевъ мечъ надъ агонизиращата империя на халифитѣ.

Заедно съ това, Винишката афера изтъкна на пръвъ планъ въ съзнанието на турския владѣтель българската опасность. Но тая опасность бѣ многолика и така дълбоко забиваше своитѣ видими и невидими острила въ снагата на държавата, че само една сложна система отъ репресивни мѣрки можеше да я парализира. Необходимо бѣ да се пресушатъ всички източници, снабдяващи съ жизнени сокове българското население, въ чиито недра се откърми виденото вече чудовище — Революционната организация.

Наистина, задачата не се оказа така лесна, понеже, колкото повече се притискаше ненавистната българщина, толкова по-здрави се оказваха пружинитѣ на нейното упорство. Не може, все пакъ, да се откаже, че турскитѣ управници съумѣха да съчетаятъ гнета въ всички негови разновидности съ максимитѣ на макиавелизма, за да си осигурятъ въ тая борба на животъ и на смърть, подкрепата на редица странични фактори.

Турскитѣ управници бѣха вече достатъчно прогледнали, за да не се отнасятъ съ нѣкогашното безразличие къмъ духовния животъ и просвѣтата на своитѣ християнски поданници. Да се мисли, обаче, за унищожение на Екзархията, бѣше вече твърде късно. Затова се заеха да разстроятъ общинитѣ и учебното дѣло. Въ тая посока проявиха рѣдка изобретателность. За да разстроятъ общинитѣ, тѣ взеха да нарушаватъ правото имъ на участие въ мѣстнитѣ административни съвети, опитаха се дори — но безуспѣшно — да отнематъ отъ тѣхното ведомство училищата и да ги превърнатъ въ частни. Винишката афера ги научи да виждатъ въ учителитѣ и свещеницитѣ башъ душмани на държавата. Особено учителитѣ. Потвърждаването на тѣхнитѣ дипломи отъ вилаетскитѣ училищни лнспекции се подложи на маса прѣчки отъ фор-

80

маленъ характеръ. Всички учители бѣха поставени подъ полицейски надзоръ и при най малкото подозрение се интернираха по роднитѣ имъ мѣста. Създадоха се специални наредби, за да се затворятъ вратитѣ на училищата за учителитѣ, български поданници. Най-после, съ везирското окрѫжно отъ м. февруарий 1901 г. биде предписано на валиитѣ да интерниратъ всѣки учитель, който не притежава свидетелство за благонадеждность, издадено отъ каймакамина на неговата родна каза.

Срѣщнало енергичната съпротива на Екзархията и принудено да държи смѣтка за настроението на България, турското правителство можеше да прилага тия мѣрки само частично и негласно — споредъ обстоятелствата. Но затова пъкъ то се стараеше — и отчасти успѣваше — да прави пробиви въ българската народна цѣлина посрѣдствомъ чуждитѣ пропаганди. Подкрепяйки отбранителнитѣ усилия на гърцизма въ Южна Македония и на сръбското настѫпление откъмъ северъ, властьта успѣваше да отрази отъ себе си часть отъ българската народна енергия. Особено ценни услуги въ това отношение ѝ принесе сръбската пропаганда, чиято мародерска роля презъ Винишката афера имахме вече случай да видимъ. Занапредъ сръбскиятъ натискъ за църкви и училища ще се облѣга не само на подкупа и на доброволния шпионажъ. Сърбоманскиятъ клинъ ще се забива въ снагата на българщината подъ ударитѣ на турския държавенъ чукъ. При нужда, ще се турятъ въ действие аскерскитѣ щикове въ полза на пропагандата, настървена, подиръ Винишката афера, за нови завоевания.

Съ това, обаче, не се изчерпваха орѫжията на турския противобългарски арсеналъ. Властьта разполагаше съ широки възможности да допълни гонението противъ църквата и училището съ двоякъ гнетъ — физически и стопански — за да съкруши окончателно духа и сѫщевременно да влоши до опросяване поминъчнитѣ условия на българина, като се почне отъ селянина земледѣлецъ и се свърши съ занаятчията и търговеца.

Какви бѣха проявитѣ на тоя засиленъ двоенъ жестъ и на какъвъ отпоръ се натъкна той отъ страна на Организацията и на осъзналото се българско население, това ще видимъ по-нататъкъ.

[Previous] [Next]
[Back to Index]