Освободителнитѣ борби на Македония, I
Хр. Силянов

II. НАЧАЛО НА ОРГАНИЗИРАНАТА РЕВОЛЮЦИОННА БОРБА

4. Организацията и чуждитѣ пропаганди

Българитѣ и румънското национално движение. — Съзнателнитѣ власи участвуватъ масово въ революционната борба. — Организацията и гърцизмъть. — Революционна проповѣдь всрѣдь гъркоманитѣ. — Застрашениятъ елинизъмъ воюва. — Българитѣ протестанти и унияти. — Сръбската пропаганда носителка на разколъ и поквара. — Турско-сръбски фронтъ. — Сърбитѣ презъ Винишката афера. — Борбата въ Куманово. — Екзекуции на шпиони. — Македонската политика на Бѣлградъ. — Предвижданията на първитѣ революционери

Ние вече видѣхме, колко бързо еволюираха революционнитѣ водители до идеята за сплотяване на всички мѣстни недоволни елементи, безъ разлика на народность и вѣра, за борба противъ турския режимъ.

Отъ гражданската и духовна интелигенция на другитѣ християнски народности, най-отзивчива къмъ революционното движение се оказа влашката. Осъзналитѣ се власи водиха сѫщо борба противъ гръцката патриаршия, както и българитѣ. Самото това обстоятелство създаваше вече известна близость и довѣрие между двата елемента. Вънъ отъ това, не на едно мѣсто освобождението на власитѣ отъ гръцкото духовно иго се осѫществи при активната подкрепа на българитѣ. Въ Охридъ, напримѣръ, власитѣ разрешиха своя църковно-националенъ въпросъ, като минаха направо подъ ведомството на Българската екзархия. Въ Битоля единъ отъ протагониститѣ за отдѣлянето на власитѣ въ отдѣлна община е българскиятъ свещеникъ Атанасъ Алтъпармаковъ. Добъръ познавачъ на ромънския езикъ, попъ Атанасъ привлѣче множество власи въ своята енория къмъ българската църква и можа да имъ влѣе съзнанието, че тѣ сѫ отдѣлна народность, която нѣма нищо общо съ гръцката. Когато по-после се тури въ Битоля начало на отдѣлна влашка община, свѣстенитѣ отъ попъ Атанаса власи образуваха едно отъ най-старитѣ и солидни нейни ядра. Близостьта, създадена върху почвата на народностното свѣстяване, улесни сътрудничеството на двата елемента и въ полето на революционната борба, въ името на автономията. Въ

68

Крушево, въ Охридъ, въ Магарево, Търново, Маловища и други селища отъ Битолския вилаетъ, както и влашкитѣ селища въ Пирина и другаде, власитѣ не бѣха само съчувственици, но и активни участници въ революционната борба: понасяха всички тяжести и рискове на общото дѣло. Специално власитѣ отъ Крушово и отъ Битолско иматъ и своя почтенъ дѣлъ въ Илинденското възстание.

Далечъ не така гладко се развиха отношенията съ гърцитѣ. Революционното движение завари борбата противъ Патриаршията на привършване. Гърцизмътъ бѣ изтласканъ къмъ неговитѣ естествени граници — по крайбрѣжието и се крепѣше благодарение на нѣкои погърчени вече центрове като Костуръ и Сѣръ и на градове като Битоля, Гевгели и други, кѫдето гърчеещитѣ се власи съставляваха неговата маса. Между българитѣ гъркоманството бѣше още запазено тукъ-тамъ въ малки, островчета всрѣдъ българско море — Мориово, Прѣспата, Кастанарията [1] и др. Патриаршията отбраняваше последнитѣ си позиции противъ пристѫпитѣ на пробудилия се български духъ. Въ тоя моментъ се яви Организацията съ своята противотурска проповѣдь предъ българитѣ патриаршисти:

— Вашата църковна принадлежность не ни интересува. Настояваме дори да останете тамъ, гдето сте — подъ Патриаршията. Ние искаме отъ васъ само едно: да се покръстите и вие въ светото освободително дѣло и да заработите заедно съ всички други християнски братя за избавлението на нашата обща родина отъ турското робство.

Тая проповѣдь допадаше на патриаршиститѣ, внасяше въ душата имъ просвѣтление, притѫпяваше гъркоманския имъ фанатизъмъ, сродяваше ги съ тѣхнитѣ еднородни братя подъ Екзархията и ги отчуждаваше отъ влиянието на „Великата църква”. Освободителната идея се оказа срѣдство по-радикално за националното осъзнаване, отколкото Словото Божие на български езикъ.

Гръцката пропаганда, въ лицето на висшия патриаршески клиръ, гръцкитѣ консули и разнитѣ силогоси, съзрѣ всичката опасность отъ новия врагъ и му обяви война. Като поводъ ѝ послужиха първитѣ екзекуции, къмъ които Организацията прибѣгна спрямо отдѣлни провинени гъркомани.

Въ патриаршийското стадо се намираха и мърши, както и въ екзархийското. А Организацията не можеше да мѣри пакостницитѣ — нарушители на тайнитѣ ѝ, турски шпиони и пр. — съ друга мѣрка само защото сѫ патриаршисти. Тя прилагаше и къмъ тѣхъ, на общо основание, наказа-

1. За забелязване е, че поменатитѣ мѣстности, кѫдето гъркоманството най-дълго просѫществуаа, сѫ едни отъ най-назадналитѣ въ Македония.

69

телни санкции, но не за тѣхния патриаршизъмъ, а за конкретни провинения и нанесени пакости на Дѣлото.

Около наказванитѣ патриаршисти, най-често жертви на подучвания и подстрекателство отъ страна на гръцкитѣ владици, печатътъ въ гръцкото кралство вдигаше патриотически шумъ и възбуждаше гръцката ненависть къмъ българщината изобщо, създавайки легенди около жертвитѣ на „българската кръвожадность” въ Македония. Наказванитѣ сѣ прогласяваха за мѫченици на елинизма и на гръцкото православие. Отричаше се идейниятъ характеръ на революционното движение и освободителната борба се представляваше като акция на бѣсни фанатици, насочена едва ли не изключително противъ Патриаршията и елинизма. Успоредно съ печатната кампания, гърцизмътъ, въ лицето на своитѣ владици, тури въ ходъ старото срѣдство, така широко прилагано още презъ църковната борба: доноса и клеветата предъ турската власть. Противъ българщината бѣ обявена война на животъ и смърть, въ която не се подбираха срѣдствата и която отврати, както по-после ще видимъ, мнозина преданни приятели на елинизма въ Европа.

Не по-малко отзивчиви отъ патриаршиститѣ се оказаха къмъ освободителното дѣло и българитѣ, принадлежащи къмъ други вѣроизповѣдания: протестантитѣ въ Разлога, Радовишко, Струмишко, униятитѣ въ Кукушко, Дойранско, Солунъ. Абсолютно чужда на екзархийскитѣ домогвания да събере въ своето православно лоно всички разновѣрни българи, Революционната организация заработи отъ самото, начало и съ протестанти и съ унияти. Това сътрудничество не доведе до никакви недоразумения и конфликти съ тѣхнитѣ духовни началства, понеже последнитѣ, бидейки чужди на денационализаторскитѣ домогвания на Цариградската патриаршия, не подстрекаваха пасомитѣ си къмъ противореволюционни действия и къмъ шпионажъ.

Що се отнася до сръбската пропаганда, тя бѣше лишена отъ каквито и да било морални и правни основания. Тя нѣмаше да брани никакви останки отъ придобивки, спечелени презъ робскитѣ вѣкове, какъвто бѣ случаятъ съ Патриаршията. Нейнитѣ агенти бѣха дошли да създаватъ сръбска народность отъ купени съвести, разчитайки единствено на човѣшкитѣ слабости и пороци, използувайки сиромашията, невежеството и лакомията на хората. Нейната слабость я застави да се облегне отъ самото начало на властьта и на турската податливость къмъ подкупа.

Така, сърбизмътъ изпадна въ една страшно изобличителна двойственость: отвѫдъ Шаръ се застѫпваше за сръбското малцинство, тиранизирано и изтрѣбвано отъ арнаутитѣ, а отсамъ Шаръ кѫсаше и деморализираше българското население, при подкрепата на турската власть и въ

70

съюзъ съ подкупени арнаутски катили. За турцитѣ, знаещи изгодата на максимата „раздѣляй и владей”, новата пропаганда бѣше добре дошла. Но тѣ я взиматъ открито подъ своята защита, когато Организацията се изправи предъ тѣхъ като рушитель на държавата имъ. [1]

Организацията още при първитѣ свои стѫпки се натъкна на сръбско-турски фронтъ въ Северна Македония. И не можеше да остане равнодушна. „Можешъ ли да оставишъ да се загнѣзди и да се разшири една пропаганда, която цепи компактното българско население и си служи съ турци”, — пише Хр. Матовъ, [2] когото нѣкои другари упрѣкваха, че се увличалъ много въ борба съ сръбската пропаганда въ Скопие. Сѫщитѣ другари, обаче, не се колебаятъ да атакуватъ сърбизма, когато той се явява и въ тѣхнитѣ райони.

Турско-сръбскиятъ съюзъ се манифестира по единъ провокаторски начинъ презъ време на Винишката афера, която по-после ще разгледаме. Арестуванитѣ въ Куманово българи се разпитватъ въ присѫтствието на мѣстнитѣ сърбомански първенци. На мнозина отъ тѣхъ се предлага отъ сѫщитѣ първенци, пустнати въ затвора отъ самата турска власть, да признаятъ всичко и да се обявятъ за сърби, ако искатъ да бѫдатъ простени и освободени. Винишката напасть ободри пропагандата, но ожесточи и българскитѣ родолюбци и революционеритѣ.

Въ Куманово последва упоритата и героична борба на кумановскитѣ българи противъ сръбско-турскитѣ усилия да имъ отнематъ църквата „Св. Никола”. Неуспѣли да завладѣятъ църквата, сърбоманитѣ завзеха съ турска помощь едно българско църковно мѣсто и забиха въ него кръсть. Тогава се дигнаха на кракъ кумановскитѣ българи, предвождани отъ една жена. Храбрата учителка Екатерина Симидчиева мина презъ аскерския кордонъ и събори кръста, но биде промушена заедно съ рожбата, която носѣше въ утробата си и стана народна светица. Въ всички по-нататъшни фази на революционното движение въ Куманово сърбоманството се явява въ помощь на турцитѣ. [3]

1. Два примѣра:

Презъ 1895 г. турското правителство отхвърли просбата на българитѣ отъ новата махала въ Скопие за постройка на църква, а удовлетвори сѫщата просба на три сърбомански кѫщи въ тая махала сѫщата година. Каймакаминътъ въ Щипъ върна единъ сръбски учитель и една сръбска учителка, изпратени да отворятъ сръбско училище въ тоя градъ, мотивирайки постѫпката си съ това, че въ Щипъ нѣма никакви сърби. Скопскиятъ валия, обаче, ги връща пакъ въ Щипъ съ заповѣдь до каймакамина да имъ оказва всякакви услуги при изпълнение на мисията имъ. (И двата случая сѫ разправени въ едно обширно изложение на Екзархията до Високата порта).

2. „Хр. Матовъ за своята революционна дейность”, стр. 85.

3. Вижъ „Деятелностьта на сърбоманитѣ въ Куманово и околията” отъ В. Д. Карамфиловъ (Сб. „Илиндень”, 1922, стр. 94—99).

71

Сръбската пропаганда нѣма навсѣкѫде еднакъвъ успѣхъ, но навсѣкѫде методитѣ ѝ сѫ все така отвратителни както въ Куманово. Навсѣкѫде нейнитѣ първи купени орѫдия сѫ сѫщевременно и турски шпиони. И като такива, тѣ си навличатъ гнѣва на Организацията.

Въ Прилепъ първиятъ пионеръ на сърбизма е Тодоръ попъ Антовъ, издържанъ съ месечна заплата. Преследванъ отъ презрението и ненавистьта на цѣлото гражданство, попъ Антовъ си отмъщава съ предателства. Презъ 1899 год. на 6 януарий вечерьта шпионинътъ падна мъртавъ при кемерлията мостъ подъ ударитѣ, които му нанесе съ брадвичката си организационния терористъ Стоянъ Лазовъ. Погнатъ отъ турци, младиятъ прилепчанецъ издържа самъ цѣло сражение и следъ като повали съ револвера си нѣколцина турци, се самозастреля и биде съсѣченъ съ ножове. Прилепъ устрои на юначния момъкъ всенародно погребение, което смути мѣстнитѣ турци и хукюмата. Дълго време после се пѣ Стоянъ Лазовата пѣсень:

Решихъ да стана

Достойно чедо

На Македония,

Майката наша.

Въ Охридъ дълго време организационното рѫководство е спъвано отъ бдителното око и доноситѣ на дръзкия сърбоманинъ и турски шпионинъ Дим. Гърдановъ. Трима учители: Кирилъ Пърличевъ, Хр. Узуновъ и Методий Патчевъ хвърлятъ жребе и на последния се пада честьта да унищожи Гърдана. Убийството се извърши на 5 августъ срещу Преображение 1898 г. Всички охридски учители, основни и класни, бѣха арестувани. Патчевъ лежа въ битолския затворъ близо три години.

Покушения върху сърбомани-шпиони станаха и въ други околии, понеже на много мѣста се явиха Гърдановци и попъ Антовци.

Докато пропагандата хване тукъ-таме корени, [1] държавната сръбска политика въ Цариградъ систематично се нагажда къмъ противобългарскитѣ настроения на турското правителство и на европейската дипломация. Сръбскиятъ пълномощенъ министъръ д-ръ Владанъ Джорджевичъ презъ 90-тѣ години е единъ отъ първитѣ любимци на султана. Хамидъ му подарява арабски коне и награждава госпожата му съ ордена Шефакътъ. Наистина, Джорджевичъ се вижда принуденъ да

1. Сравнителенъ успѣхъ до възстанието пропагандата отбеляза главно въ ония мѣста, отъ които отиваха гурбетчии въ сръбското кралство: Порѣчето, Азотъ и др. Застрашавайки поминъка на тия хора, сърбизмътъ можа да откупи доста съвести по тия мѣста.

72

прави отъ време на време постѫпки противъ албанскитѣ и турскитѣ золуми въ Беране, Прищина и други мѣста на Стара Сърбия, но по отношение на българщината въ Македония той е неизмѣнно въ услуга на Турция. Въ началото на 1894 г. когато българското правителство се готви да заговори официално за реформи въ Македония, д-ръ Вл. Джорджевичъ дава на султана „нови увѣрения, че ако България повдигне Македонския въпросъ и го подкрепи съ орѫжие, то Сърбия ще се обяви за Турция и ще воюва срещу България”. [1]

По-после Бѣлградъ завърза съ кабинета на д-ръ К. Стоиловъ преговори за „сфери на влияние” въ Македония и въ сѫщото време действува, при подкрепата на Високата порта и на руската дипломация, да настани Фирмилияна за митрополитъ въ Скопие. За сръбската политика всичкитѣ срѣдства сѫ добри и всички комбинации сѫ позволени, стига да способствуватъ за дѣлежа на Македония.

Създателитѣ на революционната организация разбраха отъ самото начало, че сплотеностьта и единството на българскитѣ имъ сънародници и освободителната кауза на македонската имъ родина нѣматъ по-голѣмъ врагъ отъ сръбската пропаганда. И не се излъгаха.

1. Рапортъ № 411 отъ 4 мартъ 1894 г. отъ П. Димитровъ, Цариградъ, до министъръ Г. Д. Начовичъ.

[Previous] [Next]
[Back to Index]