Освободителнитѣ борби на Македония, I
Хр. Силянов

II. НАЧАЛО НА ОРГАНИЗИРАНАТА РЕВОЛЮЦИОННА БОРБА

3. България и затрудненията на Турция презъ 1895—1897 г.

Македония и арменскитѣ събития. — Първиятъ Македонски комитетъ въ България. — Трайко Китанчевъ. — Офицеритѣ. — Четнишко движение въ Македония. — Доспатъ и Мелникъ. — Цели на движението. — Движението и Вѫтрешната организация. — Движението като прецедентъ. — Реформената политика на Стоиловото правителство. — Нови султански реформи. — Македония и Гръцко-турската война отъ 1897 г. — България и Гръцко-турската война. — Преговори за турско-български съюзъ. — Цената на неутралитета

Арменскитѣ събития и застѫпничеството на Европа за реформи въ Армения заинтересуваха княжеското правителство и раздвижиха македонската емиграция въ България. Затрудненията на Турция разкриваха примамливи перспективи, които нито официалнитѣ български крѫгове, нито македонскитѣ емигранти не искаха да пропустнатъ.

Презъ първата половина на 1894 г. бѣ образуванъ първиятъ Македонски комитетъ подъ председателството на Трайко Китанчевъ, съ около двадесетина организирани дружества. Голѣмият общественъ кредитъ, на който се радваше председательтъ — виденъ политически деятель, доблестенъ борецъ и мѫченикъ  за своитѣ убеждения, обедини македонската емиграция и спечели симпатиитѣ на българското общество за предстоящето народно дѣло. Направиха се митинги. Лозунгътъ бѣ: чл. 23 отъ Берлинския договоръ. Приготовленията ставаха доста шумно и явно. Кабинетътъ на К. Стоиловъ и Дворецътъ проявяваха нѣщо повече отъ благосклонность къмъ Китанчеват инициатива. Офицерстврто бѣ обладано отъ искренъ възторгъ.

При полковетѣ, по инициатива на по-увлѣчени офицери, се образуваха групи, които събираха парични вноски и подаряваха собственитѣ си карабини-манлиxерки на Комитета. Съ десетки офицери изказаха желание да заминатъ. Като свой технически съветникъ, единъ видъ началникъ щаба, Китанчевъ ангажира поручикъ Дим. Венедикова отъ с. Баня, Раз-

56

ложко, на служба въ артилерийската инспекция при Военното министерство.

Най-напредъ бидоха мобилизирани старитѣ войводи: Кочо Лютата, дѣдо Кацареа, Димо Дѣдото, Никола Героятъ, Дѣдо Стою, Кочо Муструка, Дончо Златковъ, Колю Ризовъ, Дѣдо Анго и др. нѣкои. Войводитѣ познаваха отлично цѣлата область на Турция, погранична съ Княжеството. Всѣки единъ отъ тѣхъ имаше въ тая область своя периметъръ, кѫдето „действуваше” лѣтно време: дѣдо Стою въ Неврокопско и Драмско, Никола Героятъ въ Скопско и пр. Ангажирани сега въ едно народно и политическо дѣло, тѣ дадоха, подъ клетва, дума, че ще се придържатъ най-строго за даденитѣ имъ инструкции: нѣма да си позволятъ никакъвъ обиръ и никакво своеволно действие; нѣма да посѣгатъ на мирното и безорѫжно турско население; всичко което се взима вѫтре за храна и пр. ще се заплаща и т. н.

Още презъ пролѣтьта бидоха изпратени като авангарди и за разузнаване нѣколко малки чети подъ водителството на дѣдо Кацареа, Никола Героятъ и др.

Организираха се четири по-голѣми възстанишки отряда и нѣколко по-малки чети, всичко около 800 души. Воденето на д ружинитѣ се предостави на войводитѣ, а командуването — на офицеритѣ, около 40 души. [1] Въ всѣка дружина влизаха по нѣколко чети, командувани отъ офицери.

Първият отрядъ, нареченъ „Струмишка дружина”, отъ около 160 души, командуванъ отъ поручикъ Начевъ, имаше задача да нападне ненадейно Струмица, да унищожи квартируващето тамъ артилерийско отделение и да разруши топоветѣ му. (Въ Струмица нѣмаше пехота). Четата мина границата при Царево село. На Голакъ, още първата нощь, тя изгуби началника си. [2] На третата нощь четата налетѣ на турска застава при Карагьозли и даде единъ тежко раненъ. После надъ с. Сушица бѣ обградена отъ аскеръ, сражава се цѣль день и изгуби 8 души. Тръгнала обратно за България, дружината бѣ наново заобиколена и нападната при с. Габрово, Джумайско. Тукъ тя се сражава цѣлия день и си проби пѫть съ атака, но даде съ десетки убити и ранени, мнозина отъ които бидоха пленени. Въ това сражение загина поручикъ Мутафовъ. Тази дружина има най-много и най-кръвопролитни сражения и даде най-много жертви: убити,

1. Поручикъ Начевъ, подпоручикъ Борисъ Сарафовъ, капитанъ Матровъ, поручикъ Мутафовъ, поручикъ Луковъ, подпоручикъ Йорданъ Венедиковъ, подпоручикъ Дим. Атанасовъ Думбалаковъ, поручикъ Т. Давидовъ, подпоручикъ Жостовъ и пр.

2. Походътъ бѣ извънредно дълъгъ и изнурителенъ. Мнозина капнаха. На поручикъ Начевъ се поддуха краката и припадна. Свестенъ. честолюбивиятъ офицеръ остана нарочно по-назадъ отъ дружината и се самозастреля. Командуването на дружината пое поручикъ Мутафовъ.

57

ранени и пленени. Отъ 160 души въ България се върнаха само 75. [1]

Втората дружина, отъ около 150 дущи, наречена „Пиринъ-планина” на Кочо Лютата, съ офицери капитанъ Антонъ Бозуковъ и др., потегли нѣколко дена по-късно за да подкрепи отряда на поручикъ Начевъ при изпълнение на неговата струмишка задача. Дружината се размина съ тая на Начевъ, когато последната се връщаше следъ сражението при Сушица. Тя се натъкна на раздвижилия се аскеръ и има нѣколко схватки. Още на минаване тя трѣбваше да се сражава на сѫщото мѣсто, надъ с. Габрово. Нейнитѣ схватки поулесниха до известна степень оттеглянето на Начевата дружина.

Най-многоброенъ, около 200 души бѣ отрядътъ на дѣдо Стою, съ офицери Тома Давидовъ, капитанъ Димитриевъ и др. [2] Дѣдо Стою, който, покрай многото си качества на изкусенъ и неуморимъ войвода, притежаваше своеволието и другитѣ навици на колегията си, поведе безопасно дружината изъ познатитѣ му Родопи и се приближи неусѣтно къмъ Доспатъ. [3] Голѣмото помашко село биде нападнато и предадено на пленъ и пожаръ. Нѣколко богати мѣстни турци бидоха обрани отъ войводаха. Извършиха се изобщо надъ населението деяния, прямо противоположни на инструкциитѣ, които Комитетътъ бѣше далъ на старитѣ харамийски войводи. На всичко отгоре дѣдо Стою следъ като се разправи по своему съ Доспатъ, още сѫщата нощь отдѣли

1. Интересни неща за държането на населението ми разказа запасниятъ полковникъ Йорданъ Венедиковъ (тогава поручикъ), единъ отъ офицеритѣ въ Струмишката дружина :

„Ние само при необходимость или безъ да щемъ влизахме въ контактъ съ населението. Намираха се отдѣлни млади хора, овчари, говедари и пр., които охотно ни услужваха и ни дадоха, особено при отстѫплението ни, ценно съдействие. Повечето, обаче, бѣха обладани отъ страхъ и ни предупреждаваха: „Ще обадимъ на турцитѣ. Не можемъ да не обадимъ, защото инъкъ ще изгоримъ!” — „Можете да имъ обадите.” — отговаряхме и ние, знаейки, че е безполезно да ги увещаваме да не казватъ”.

Нѣколко години по-късно сѫщото това население ще бѫде неузнаваемо.

2. Между комитета и дѣдо Стою се яви конфликтъ поради несъобразяване на заповѣдитѣ на Комитета. Тоя конфликтъ застави Жостова, Думбалокова и др., които не желаеха да отидатъ въ разрѣзъ съ комитетскитѣ разпоредби, да напустнатъ отряда. Дѣдо Стою мина границата безъ пълномощно отъ Комитета.

3. Кирилъ Пърличевъ, единъ отъ доброволцитѣ, студенти и други интелигентни младежи, постѫпили въ тая чета, ето какъ описва антуража (стари четници и войводи на дѣдо Стою): ,,Все отборъ юнаци, мнозина отъ които следъ цвѣтисти и въ изобилно количество юнашки псувни и закани срещу турцитѣ, изказваха своеобразно и своитѣ чувства къмъ кадънитѣ. Успоредно съ това, не единъ пѫть тѣ се провикваха, галейки самоувѣрено своята пушка бойлия: „Ехъ бабамъ! Я кемеръ долусу, я хендекъ долусу!” (или кемерътъ или нѣкой долъ да се напълни).

Една вечерь четата приближава с. Доспатъ, подпалва го и. . . се разтуря.

„Така бѣше до основаването на революционната организация въ Македония”. („Видове четничество” — Сб. „Илиндень” 1927 г. стр. 12—13).

58

16 свой косъмъ момчета, напустна отряда и заедно съ помощникъ войводата Кр. Захариевъ се отправи къмъ Драмско, за да задигне единъ богатъ турски чифликчия. [1] Четата се разтури и чѣтницитѣ на части се прибраха въ България. Безъ схватки, безъ сражения, безъ жертви.

Подпоручикъ Борисъ Сарафовъ съ четитѣ на Кочо Муструка и Колю Ризовъ, всичко 45 души, мина границата на Петровденъ, 20 юний и презъ Разлога хвана Пирина, кѫдето се съедини съ дѣдо Анговата чета, та станаха всичко 65 души. Тая, както и другитѣ чети, се движеха на харамийски начала, държейки все планината и криейки се отъ населението, хранени главно отъ влашкитѣ овчари. Старитѣ войводи отъ типа на Кочо Муструка създадоха доста главоболия на началника и на другаритѣ му офицери.

Много мѫчно бѣше за мене, — разправя съ присѫщата му откровенность Б. Сарафовъ, [2] — да съглася тѣзи хора, за да извършатъ патриотически подвизи. Голѣма часть отъ тѣхъ си мисли само да направятъ една малка тупурдия, па и кемерътъ имъ да не остане празенъ, па и да не загинатъ, ами да се върнатъ въ България. Азъ имъ доказвахъ, че много по-голѣмо значение има, ако нападнемъ града Мелникъ, петь пушки да хвърлимъ, но въ града да ги хвърлимъ. Трѣбваше много да ги кандардисвамъ да се въздържатъ при това нападение отъ всѣки обиръ, за да остане дѣлото чисто, патриотическо, политическо. За да ги смиря, имъ казвахъ, че сетне на връщане може да се допусне нейде плячка.

Акцията противъ Мелникъ излѣзе сполучлива и доста ефектна. На 12 юлий призори четата зае ненадейно тѣснината и нахълта въ града, завзе хукюмата, кѫдето се разправи с десетина задрѣмали заптии и телеграфната станция, които и подпали, после нападна и разби затвора. Въ околийското управление стана взривъ отъ подпаленитѣ нѣколко товара патрони. Следъ кратка престрелка съ турци и съ притеклия се аскеръ отъ казармата, последниятъ, заблуденъ относно количеството на противника, се пръсна по полето и възстаницитѣ останаха господари на града. Сарафовъ събра първенцитѣ и имъ обясни, че цельта на борбата имъ е освобождението на Македония и къмъ обѣдъ напустна града. Презъ време на престрелката четата подпали 37 турски кѫщи. [3]

1. Въ нападението на тоя чифликъ при с. Алистрати дѣдо Стою падна убитъ. Помощникъ му Кр. Захариевъ се повърна обратно, нападна отново чифлика, съсѣче на малки парчета тѣлото на войводата и ги пръсна по полето, за да не се узнае смъртьта на дѣдо Стою, който бѣ страшилище за турцитѣ въ тия краища.

2. „Спомени на Дамянъ Груевъ, Борисъ Сарафовъ и Иванъ Гарвановъ” (Материали за историята на македонското освободително движение), стр. 38.

3. Сарафовъ не споменава за това въ споменитѣ си, но Муструковци, безсъмнено, сѫ показали харамийскитѣ си рога и вѫтре въ Мелникъ. Нѣколцина гърци пострадаха и самиятъ гръцки владика се видѣ принуденъ да се спасява съ бѣгство въ кадънски дрехи.

59

На връщане четата има едно продължително сражение при село Влахи и на 22 юлий встѫпи на българска територия. Всичко загуби: двама леко ранени въ Мелникъ. [1]

Въ България обществото и самъ Тр. Китанчевъ очакваха отъ организираното движение нѣщо повече и по-продължително. Очаквания неоснователни, като се знае, че цѣлата акция имаше характеръ на нахлуване отвънъ, безъ каквато и да било подготовка отвѫтре. Трайко Китанчевъ искренно вѣрваше, че и политическитѣ резултати на движението ще бѫдатъ по-значителни. Неговото разочарование бѣ твърде голѣмо и той не можа да го понесе, когато по-после се увѣри, че движението биде използувано и за цели, които нѣмаха връзка съ неговата прѣка цель. Твърде зле се отразиха върху Китанчева и безобразията на Муструковци и Стойовци. „Офицерството, което най-безкористно подкрепи движението и даде две скѫпи жертви — Начева и Мутафова, бѣше погнусено отъ тия неочаквани деяния на харамиитѣ, — разказва организаторътъ на четитѣ, Димитъръ Венедиковъ (сега запасенъ полковникъ). — Китанчевъ бѣ просто съкрушенъ отъ това, че турцитѣ правѣха анкети въ Доспатъ и разпространяваха въ европейския печатъ въ най-преувеличенъ видъ описания на „българскитѣ жестокости.”

За правителството и за Двореца движението, като едно предупреждение къмъ Европа, бѣше постигнало своето двойно предназначение. Министритѣ, следователно, не можеха да не измѣнятъ отношенията си спрямо ония, които го бѣха изнесли. Ето защо всички участници, Тр. Китанчевъ на първо мѣсто, се смѣтнаха за подведени и измамени. Китанчевъ е мислилъ, — разказва Б. Сарафовъ [2] — „че движението ще трае по-дълго. А па и правителството бѣше спрѣло да подкрепя, та той бѣше малко отчаянъ.

Правителството вече не ни гледаше съ добро око; да ни приеме на служба, не му бѣше ловко.”

*

Вътрешната революционна организация не взе абсолютно никакво участие въ това движение. Нейното съдействие не бѣше поискано. Но и да бѣше поискано, тя, въ оня първиченъ стадий на своето сѫществувание, едва ли би могла да допринесе нѣщо.

Мѣрка ми се въ паметьта, — разказва Гьорче Петровъ, [3] когото 1895 г. завари въ Битоля, — какъ се отнесохме къмъ

 

1. Въ сражения съ турската войска паднаха въ пленъ 64 души четници отъ четитѣ на поручикъ Начевъ, Никола Героятъ и др. Тѣ бѣха заточени въ о. Родосъ и осѫдени отъ родоския сѫдъ на разни наказания, но после получиха амнистия отъ султана и се върнаха въ България.

2. „Спомени” стр. 40—41.

3. „Спомени на Гьорче Петровъ”, стр. 21.

60

това възстание. Никакво предизвестие нямахме, че ще става подобно нѣщо. Следихме съ просто любопитство — нито го осѫждахме, нито му дадохме никакво голѣмо значение. Но повече клонѣхме къмъ симпатия. Нашата психология на чисто мѣстни рожби не допускаше мисъльта, че може България тукъ да играе нѣщо за свои цели. Ни най-малко не повлия това събитие на нашата дейность — нито да ни спре, нито да ни измѣни пѫтя.

Дамянъ Груевъ, учителъ въ Щипъ по това време и дочулъ за приготовленията въ България, използува ваканцията и идва за малко въ София, за да научи „какво се гони съ четитѣ”.

„Дотогава, — разказва Груевъ, [1] — нѣмахме никакви връзки съ външната организация въ Княжеството.

Срѣщнахъ се съ Тюфекчиева, Ляпчева и съ Китанчева. Разказахъ имъ за нашата организация вѫтре, какво имаме и какво сме извършили. Китанчевъ бѣше вече боленъ, та не можахме да приказваме за възстанието. Последното много ни бъркаше на плана. Азъ веднага разбрахъ, съ какви средства се е почнало и не очаквахъ никакви особени резултати.

Като акция, подготвена отвънъ, безъ да се пита волята на Македония, но за нейна смѣтка, движението отъ 1895 г. е прецедентъ твърде знаменателенъ. Върху базата за и противъ подобни акции, се оформиха после две идеологии, създадоха се два противни лагера и изникнаха борби отъ грамадно значение за македонското освободително дѣло. Идеята за самостойностъ и суверенностъ на Вѫтрешната революционна организация, идея, която после се издига въ основенъ и святъ принципъ за вѫтрешнитѣ дейци, намира въ акцията отъ 1895 г. съ нейния характеръ и съ нейнитѣ последици, единъ отъ своитѣ важни аргументи. За такъвъ аргументъ послужи тая акция и на Хр. Матовъ въ подкрепа на тезата, че „Организацията се осланя преди всичко на вѫтрешностьта”. Хр. Матовъ пише: [2]

Презъ 1895 година македонската емиграция се опита съ възстание отвънъ да постави въпроса на зелената маса. Ала това не помогна: съ ефектътъ други си послужиха, именно ония, въ чиято територия се организуваше възстанието и отъ чиято територия се дирижираше. Отъ друга страна, и Европа не е проста; тя знае, че щомъ се разбере съ българския князъ и съ българскитѣ държавници, свършена е работата и съ немирната емиграция: тази последната не бивало да злоупотрѣбява съ гостоприемството. Рѫце — нозе на емиграцията могатъ всѣкогашъ да бѫдатъ връзвани.

 

Но и ако ѝ сѫ развързани рѫцетѣ, какво може да стори тя: да дига шумъ съ митинги, протести и пр. и сегисъ-тогисъ да изпраща чети и да безпокои „болния човѣкъ”, повечето по пограничнитѣ мѣста. Па и тия чети, за да могатъ да вирѣятъ,

1. „Спомени на Дамянъ Груевъ”, стр. 21.

2. „Основи на Вѫтрешната революционна организация” (Македонска революционна библиотека, кн. 1), стр. 11—12.

61

трѣбва да е подготвена почвата извѫтре между населението: инъкъ рискуватъ на всѣка стѫпка да гладуватъ и да бѫдатъ издавани.

 

По гореизложенитѣ причини потрѣбна е борба, който да не почива на външни — често случайни — фактори и следователно да не зависи отъ тѣхъ, а борба упорита и дълготрайна, борба която зависи главно, ако не изключително, отъ него. Начало и край, нишки — ключове на борбата да бѫдатъ въ негови рѫце.

*

Докато Тр. Китанчевъ съ офицеритѣ правеше своитѣ четнишки приготовления, обществото манифестираше една невиждана до тогава заинтересованость за сѫдбата на братята си подъ турски режимъ. Цѣлиятъ печатъ се занимаваше съ Македония. Особено остро атакуваха Турция органитѣ на македонската емиграция, вестницитѣ „Право” и „Македонски гласъ” — толкова остро, че великиятъ везиръ направи горчиви оплаквания предъ дипломатическия агентъ П. Димитровъ [1] отъ ругателския езикъ на казанитѣ два вестника по адресъ на Негово Императорско Величество Султана. Въ сѫщото време правителството даде на своя цариградски представитель инструкции да действува енергично предъ Високата порта за прилагане на чл. 23 и за нови владишки берати за македонскитѣ епархии. Раздразнено отъ тия искания, цариградското правителство отговори най-напредъ съ отказъ. „Доколкото можахъ да разбера, — пише П. Димитровъ [2] до м-ра на въшнитѣ работи Г. Д. Начовичъ, — тоя отказъ и надмѣненъ езикъ на великия везиръ произхожда отъ това, че Портата знае, че съ изключение на Англия, никоя друга отъ Великитѣ сили не желае истински реформи за християнитѣ въ Турция”.

Дипломатическата престрелка продължи, докато презъ юний се появиха въ Пиринъ четитѣ на Тр. Китанчевъ. Портата отправи нѣколко ноти до София и прибѣгна къмъ частична мобилизация. Но вмѣстто да се уплаши, българското правителство подаде въ Цариградъ единъ Меморандумъ, съ който поиска формално прилагането на чл. 23 и заповяда на П. Димитровъ да отпѫтува веднага отъ Цариградъ безъ да се обади на Високата порта (11 юний 1895). Мѣрката произведе своя ефектъ. Султанътъ се разтревожи; великиятъ везиръ усвои по примирителенъ езикъ и прибѣгна къмъ неопределени обещания.

На 19 ноемврий въ София стана голѣмъ македонски митингъ. По тоя поводъ Г. Д. Начовичъ излага съ шифрована телеграма до цариградския дипломатически агентъ мѣркитѣ, които правителството ще вземе противъ действията на македонскитѣ комитети, но предупреждава Високата порта, че

1. Рапортъ на П. Димитровъ, № 384 отъ 2 мартъ 1895 г.

2. Рапортъ № 463 отъ 13 мартъ 1895 г.

62

трѣбва да изпълни обещанитѣ реформи. Цариградъ проявява вече известна отстѫпчивость, но само по въпроса за нови владишки берати и то при условие, „ако княжеското правителство гарантира, че ще възпре македонскитѣ агитации въ Княжеството и идущата година не ще допусне преминаване на революционни чети въ Македония.” [1] Министърътъ на външнитѣ работи побърза да отговори, че „княжеското правителство приема условието”, [2] но преписката продължи при очевидното решение на Портата да не отстѫпи дори по въпроса за владицитѣ.

Четнишкото движение не малко разтревожи и европейскитѣ сили. Очаквайки нови усложнения въ развоя на арменската криза, тѣ искаха всѣкакъ да предупредятъ неговото евентуално възобновяване презъ пролѣтьта на следната 1896 година и направиха сериозни предупреждения въ София. Между това, четнишката акция послужи като подготовка и за събития отъ значение специално за Княжеството и за династията. При съдействието на французката дипломация, Стоиловиятъ кабинетъ можа да постигне помирение съ Русия. Последва кръщението на престолонаследника князъ Борисъ и официалното признание на князъ Фердинанда. Тия събития сѫщо направиха впечатление въ Цариградъ. Постѫпкитѣ на България за разпространение на арменскитѣ реформи и въ Македония се подкрепяха вече до известна степень и отъ руския посланикъ Нелидовъ. Вѣренъ на своята тактика, султанътът, за да осуети свръзването на двата въпроса, издаде презъ априлъ едно ираде за реформи въ Румелийскитѣ вилаети.

Тия реформи се състоеха въ следното: 1. Броятъ на членоветѣ въ вилаетскитѣ административни съвети се увеличаваше отъ 4 на 6; 2. За всѣки два вилаета се предвиждаше по една контролна комисия; 3. На валиитѣ се даваха помощници; 4. За формалноститѣ по построяване на нови църкви се опродѣляше срокъ; 5. Допускаше се като опитъ въ една околия отъ всѣки вилаетъ десятъкътъ да се плаща въ пари; 6. Земледѣлцитѣ, които не се занимаваха съ търговия се освобождаваха отъ данъкъ върху прихода (темету). 7. На 10 % отъ християнското население въ казитѣ, кѫдето то е болшинство, се даваше достѫпъ въ жандармерията.

Разбира се, и тия реформи, колкото и незначителни, не се обявиха съ намѣрение да бѫдатъ приложени. Напраздно българското правителство настоява месеци наредъ за тѣхното изпълнение. Единствената реформа, която Високата порта започва да прилага състои въ това, че захваща назначаването на помощници на валиитѣ, подбирани между безлични

1. Шифрована телеграма отъ 21 ноемврий 1895 на П. Димитров до Г. Д. Начовичъ.

2. Шифр. телеграма на Г. Д. Начовичъ до П. Димитровъ отъ 24 ноемврий 1895 г.

63

християни съ турски духъ, които тогавашнаха преса нарича „еветчии” и „чибукчии”. От своя страна, Турция не престава да се оплаква от действията на комитетитѣ въ България и императорскиятъ комисарь въ София постоянно прави постѫпки противъ въображаеми и действителни преминавания на чети. Презъ това време въ Цариградъ става голѣмото арменско клане. На 21 октомврий Англия подава на Портата своя Меморандумъ. Великитѣ сили засилватъ колективнитѣ си постѫпки и султанътъ се вижда принуденъ да отстѫпи. На 11 ноемврий той издаде декретъ, съ който предвиденитѣ преди година реформи за Армения се разпространяваха въ всички вилаети на държавата, но тъй окастрени, че отъ българска страна ги прецениха като по-долни отъ декретиранитѣ и вече „прилагани” султански реформи.

Безсъмнено, Стоиловото правителство използува доста ловко арменската криза. Само съ единъ дипломатически натискъ то не би могло да пожъне повече отъ постигнатия книженъ резултатъ въ полза на реформитѣ въ Македония, както и Англия не успѣ да издействува нищо сѫществено за нещастнитѣ арменци. Всепакъ, Македонскиятъ въпросъ се наложи на европейската дипломация и стана едно плашило за нея. Занапредъ наближаването на пролѣтьта ще извиква всѣка година опасения и тревоги отъ възможно възстание въ Македония.

*

Токущо „ликвидирала” арменската криза по известния намъ начинъ, Турция се изправи предъ нови бурни събития, които наново застрашиха дипломацията съ откриването на Източния въпросъ.

Възстанието на критянитѣ презъ  пролѣтьта на 1897 г. предизвика тоя пѫть прѣката намѣса на Гърция. Гръцкото правителство изпрати въ острова единъ окупационенъ отрядъ начело съ полковникъ Васосъ. Последва Гръцко-турската война. Благодарение на турскитѣ победи и на усилията на Великитѣ държави, пожарътъ биде локализиранъ въ Тесалия.

Българското население въ Македония следѣше съ трепетъ военнитѣ действия, съчувствувайки отъ всичката си душа на Гърция и на Критъ. Официалнитѣ съобщения за победитѣ на Едхемъ паша се посрѣщаха въ градоветѣ съ истинска горесть. Двата християнски елемента се почувствуваха за мигъ обединени чрезъ ненавистьта къмъ общия угнетитель. Гръцката интелигенция бѣ изненадана и дори смутена отъ тия нескривани симпатии на българитѣ и не на едно мѣсто се отдаде на излияния и увѣрения за пълно помирение и за бѫдеща съвмѣстна дейность. [1] Въ пъленъ унисонъ съ народ-

1. Интересни данни за тия настроения у гърцитѣ изнесе В. Думевъ (тогава учитель въ Сѣръ) въ сборника „Илиндень”.

64

ното настроение, Вѫтрешната организация даде, отъ своя страна, нареждане да се саботира правителствената акция за събиране отъ християнското население доброволни пожертвувания за тесалийската войска.

Загубена на бойното поле отъ гърцитѣ, но ликвидирана съ фактическото откѫсване на Критъ отъ турската империя, Гръцко-турската война има две важни последици за революционна Македония. Поробеното население получи още едно нагледно доказателство, че свобода и автономия се добиватъ чрезъ въорѫжена борба и че Турция е осѫдена отъ историята да губи една следъ друга териториитѣ си, дори и когато побеждава. Отъ друга страна, завърналитѣ се отъ Тесалия войници и мекереджии наводниха Албания и Югозападна Македония съ гръцки пушки „Гра”. Организацията се сдоби съ единъ сигуренъ източникъ за въорѫжаване на самото мѣсто. Значително количество отъ тия пушки мина въ нейни рѫце. Една сравнително малка часть бѣ прибрана, при разни случаи, отъ властьта, а съ другата, по-значителната, се извърши Илинденското възстание.

*

Гръцко-турската война завари отношенията между България и Турция подобрени — външно поне. Една година по-рано, презъ мартъ 1896 г., князъ Фердинандъ бѣ посетилъ Цариградъ, кѫдето Абдулъ Хамидъ го посрещна като свой лояленъ васалъ и го отрупа съ любезности и подаръци. За Стоиловия кабинетъ се представя случай да закрѫгли придобивкитѣ си отъ арменската криза и да издействува нови. Случаятъ е несравнено по-удобенъ, понеже се касае за компенсации срещу неутралитета на България. За въорѫжена намѣса не може да става и дума: Стоиловъ бѣ миролюбиво настроенъ и твърдо решенъ да се съобразява съ политиката на Великитѣ сили, които искаха на всѣка цена да се локализира тесалийската война. Оставаше му, прочее, да действува чрезъ приятелски преговори.

Най-важниятъ отъ нерешенитѣ въпроси бѣ тоя за нови владишки берати. Високата порта не се противопоставяше по начало, но се барикадираше задъ нѣколко „независящи отъ нея” спънки: опозицията на гръцката патриаршия, претенциитѣ на Бѣлградъ за сръбски митрополитъ въ Скопие, заинтересуваностьта на Великитѣ сили, особено на Русия. Отъ всички тия спънки първата бѣ най-маловажна — само претекстъ. Втората спънка бѣ действителна въ този смисълъ, че сърбитѣ сѫщо искаха, срещу своя неутралитетъ, редъ компенсации: официално признаване на сръбската народность; владика въ Скопие; сръбски училища въ тритѣ вилаета; признаване на Хилендарския монастиръ въ Св. гора за сръбски. Колкото за Русия, тя неохотно подкрепяше постѫпкитѣ

65

на софийското правителство и на Екзарха за нови владишки берати, като настояваше, че докато не се ликвидира войната съ Гърция, не бива да се иска нищо отъ Високата порта.

Тъкмо по това време сѫ въ ходъ настойчиви слухове, че българското правителство се е споразумѣло съ сръбското за установяване „сфери на влияние” въ Македония. Началото си тия слухове водятъ отъ официалното посещение на сръбския краль Александъръ въ София къмъ края на февруарий 1897 г. Безсъмнено, въ София е повдиганъ тоя въпросъ отъ краля. Още преди това Александъръ се старае да ангажира българското правителство въ тоя пѫть. Съ дата 12 февруарий дипломатическиятъ агентъ Мих. Георгиевъ съобщава, [1] че на динето-гала, дадено въ негова честь въ двореца, краль Александъръ му говорилъ по въпроса за „териториалното раздѣление на влиянието въ Македония”. За да отблъсне слуховетѣ за дѣлежъ, твърде непопуляренъ въ България и да ликвидира въ сѫщото време владишкия въпросъ, Стоиловъ намалява исканитѣ берати отъ петь на три, но съ условие, единиятъ да бѫде непремѣнно даденъ оттатъкъ Вардара. [2]

Все по това време между България и Турция ставатъ разговори и за политически съюзъ. За сериозни намѣрения на едната или на другата страна едва ли може да става дума. Турцитѣ искатъ да спечелятъ време докато се ликвидира окончателно войната съ Гърция, или по-точно Критския въпросъ, отъ една страна, а отъ друга — да париратъ възможноститѣ за сръбско-българско споразумение. Софийското правителство пъкъ подема охотно турското предложение, като се надѣва да извлѣче максимумъ придобивки. Съ шифрована телеграма отъ 13 май 1897 г. до Дим. Марковъ, д-ръ Стоиловъ набелязва и условията на евентуалния съюзъ между дветѣ държави. Тия условия сѫ: „Специални реформи за Македония, берати и сключване на желѣзницитѣ (предпочтително презъ Джумая) считаме за сѫществено условие. Вънъ отъ това, каквото повече изкарате, ще ви кажемъ берекетъ-версинъ. Къмъ тази последната категория принадлежи и независимостьта”.

Отъ турско-българскиятъ съюзъ не излѣзе, разбира се, нищо. Срещу неутралитета си България издействува три нови владишки берати за епархиитѣ Битолска (Пелагоникска), Дебърска и Струмишка, търговски агентства въ Одринъ, Дедеагачъ, Сѣръ, Солунъ, Битоля иСкопие, както и разрешението на нѣкои второстепенни въпроси, като амнистирането на заточеницитѣ въ о. Родосъ и др.

Презъ сѫщото време Сърбия спечели почва за настаняването на митрополитъ Фирмилиянъ въ Скопие.

1. Рапортъ № 127.

2. Д-ръ Стоиловъ до цариградския дипломатически агентъ Димитъръ Марковъ, 2 юний 1897 г.

[Previous] [Next]
[Back to Index]