Освободителнитѣ борби на Македония, I
Хр. Силянов

I. МАКЕДОНИЯ И МАКЕДОНСКИЯТЪ  ВЪПРОСЪ

2. Македония следъ Берлинскиятъ договоръ

Първиятъ въорѫженъ протестъ. — Възстания въ Кресненско и въ Разлога. — Съзаклятие въ Югозападна Македония, съ митрополитъ Натанаила начело. — Видимо примирение съ турското владичество. — Мирна просвѣтна дейность. — Екзархътъ затвърдява положението си въ Цариградъ. — Солунската гимназия и нейната роля. — Събитията отъ 1885—86 г. въ княжеството. — Последици отъ Съединението, Сръбско-българската война и разрива съ Русия. — Руската политика въ Македония

Безсилна да измѣни повелята на Берлинскитѣ гробари, Македония оплака своитѣ разбити мечти. Все пакъ една часть отъ синоветѣ ѝ дадоха изразъ не само на нейната горесть, но и на нейния гнѣвъ.

Неизсъхнало още мастилото на Берлинския договоръ и непрокарана новата граница между Турция и България, живописното Кресненско дефиле, по течението на Струма, бѣ огласено отъ бунтовни гърмежи. Това бѣха първитѣ пушки на новопоробенитѣ противъ турската тирания — първиятъ въорѫженъ протестъ противъ Берлинската неправда.

Възстанието се предшествува отъ едно събрание на войводи, хайдутували по-рано въ Македония. [1] Минали демаркационната линия на окупираната отъ руситѣ територия, водителитѣ (Стоянъ войвода отъ Петричъ, Атанасъ войвода, Дим. попъ Георгиевъ отъ с. Берово и др.) лесно увлѣкоха населението, известено отъ по-рано за готвения бунтъ. Презъ втората половина на м. октомврий възстаницитѣ нападнаха турския гарнизонъ край кресненската клисура, плениха часть отъ него и завзеха дефилето. Следъ като прогониха всички турски постове, възстаницитѣ минаха и на дѣсния брѣгъ на Струма (Кършияка) и сѫщо го очистиха отъ турскитѣ войски. Въ възстанието взеха масово участие селата Кресна, Ощава, Мечкулъ, Сѣнокосъ, Осиково, Врабча и др. Чакъ презъ декемврий многобройна турска войска разби

1. Душата на Комитета, който организира възстанието въ Кресна и Разложко бѣ рускиятъ офицеръ Калмиковъ, казакъ.

16

възстаницитѣ и завзе стратегичното дефиле. Възстанието бѣ жестоко потушено; селата разорени, населението пръснато по планинитѣ и отчасти избѣгало отсамъ  новата граница.

Две седмици по-късно избухна възстание и въ китната Разложка котловина [1] между Рила, Родопитѣ и Пиринъ.

Въ Г. Джумая, окупирана още отъ руситѣ, отецъ Пахомий отъ Рилския монастиръ и войводитѣ Бано Мариновъ, Тодоръ Паласкара, Ангелъ, Георги Тодоровъ и др. организираха една чета отъ 376 души. Съсрѣдоточена въ с. Градево, тая чета на 8 ноемврий (Архангеловъ день), въ споразумение съ мѣстнитѣ водители на бунта, нападна Банско. Въ селото квартируваше гарнизонъ отъ 50 души войници, но се намѣриха тамъ и 7 души спахии съ едно заптие. Следъ нѣколко часово сражение гарнизонътъ бѣ избитъ, заедно съ мюлязимина си. Презъ време на сражението отъ Мехомия потегля войска, която Бано Мариновъ пресреща и отблъсва. Спахиитѣ и заптието продължаваха да се съпротивляватъ. Привечерь заптието изказа готовность да се предаде на главния войвода, но щомъ Бано Мариновъ приближи, заптието го посрѣщна съ куршуми и го рани. Мариновъ бѣ изваденъ отъ строя [2] и вьзстаницитѣ се лишиха отъ своя главенъ вождъ.

Заедно съ Банско се разбунтуваха и селата Долна и Горна Драглица, Годлево и Добърско. Войводата имъ Щерю влѣзе въ разбирателство съ възстаницитѣ отъ Банско и на 13 ноемврий нападна с. Баня, населено отчасти съ помаци. Въ сражението съ башибозука, укрепенъ въ кулата, дошлитѣ отъ Банско възстаници употрѣбиха и своето черешово топче, което се пръсна следъ първия и единственъ изстрелъ.

Следъ падането на Баня възстаницитѣ се готвятъ да нападнатъ съ всички сили Мехомия. Но на 14 ноемврий аскерътъ отъ Мехомия и пристигналата отъ Неврокопъ многобройна войска и башибозукъ разбиватъ възстаницитѣ при с. Баня, опожаряватъ българскитѣ кѫщи и избиватъ заваренитѣ вѫтре тридесетина старци, жени и деца. Следъ това турцитѣ нападатъ Банско, изпразднено отъ населението, опленяватъ го и избиватъ неизбѣгалитѣ селяни, около 300 души.

Тържеството на възстаницитѣ въ Разлога трая само седемь дена. По-голѣмата часть отъ жителитѣ на разбунтуваната котловина потърси спасение отсамъ границата. Това бѣха първитѣ бѣжанци, които свободна България подслони. Повечето отъ тѣхъ после се възползуваха отъ амнистията, която княжеското правителство издействува отъ Високата порта и се завърнаха по домоветѣ си.

1. Тукъ имаше наченки отъ революционна организация още отъ времето на Василъ Левски, а презъ пролѣтьта на 1886 г. мѣстнитѣ революционни водители се намираха въ връзка съ Бенковски, за да вдигнатъ и Разлога едновременно съ Срѣдногорието.

2. По-късно Бано Мариновъ почина отъ ранитѣ си.

17

Брожението противъ Берлинския договоръ не се ограничи само въ Кресненско и Разлога, гранични съ новото княжество. Въ Югозападна Македония, съ центъръ Охридъ, далечъ отъ границата и безъ всѣкакво въздѣйствие и подстрекателство отвънь, бѣ замисленъ заговоръ противъ турското владичество. Начело се постави самъ охридскиятъ митрополитъ Натанаилъ. Съзаклятието бързо се разрастна и обхвана Охридско и частъ от Ресенско, Демиръ Хисарско, Крушовско и дори Прилепско. Възстанието трѣбваше да избухне през пролетта на 1880 година, но бѣ издадено от игумена гръкъ на Слепчанския монастиръ, Демиръ Хисарско, и осуетено.

Властьта разкри всички нишки на заговора и излови инициаторитѣ. Най-много пострада Охридъ. Между арестуванитѣ и осѫденитѣ първенци бѣха: Конст. Лимончевъ, Зафиръ Бѣлевъ, Ангелъ Спространовъ, Кр. Блажевъ, К. Маноловъ и др. Осѫденъ бѣ като съзаклятникъ-комита и Златанъ, братъ на Натанаила. Всички осѫдени бѣха изпратени на заточение. Тогава Охридската епархия изгуби своя доолестенъ кириархъ митрополитъ Натанаилъ.

*

Потушаването на дветѣ възстания и цената, съ която се заплашаОхридското съзаклятие, не угасиха копнежа за свобода. Но тоя копнежъ несе изразява въ конкретни усилия. Настава единъ периодъ на видимо примирение съ турското владичество. Европа доби впечатлението, че „семето на независимостьта не бѣше пустнало дълбоки корени” и че „докато албанцитѣ, черногорцитѣ, гърцитѣ и ромънитѣ, отказвайки да изпълнятъ предписанията на Европа, заплашваха, че ще прибѣгнатъ къмъ орѫжието, покорната Македония се поддаде на всички прищѣвки и стана пакъ турска”. [1]

Но тъкмо презъ тоя периодъ (1880—1893) на „вѣрноподанство” българщината се окопитва отъ удара, който събитията около руско-турската война ѝ бѣха нанесли и събира сили. Народътъ наново се сплотява около своитѣ църковни общини. Екзархията, злепоставена предъ турското правителство, успѣва да закрепи позициитѣ си. Екзархъ Йосифъ I се завръща отъ Пловдивъ, кѫдето го завари освобождението и съумява да запази своето положение на духовенъ глава на цѣлокупния народъ, съ седалище Цариградъ. Училищната мрежа бързо се разширява. Образователната система се поставя на модерни начала и просвѣтното дѣло се униформира. Нуждата отъ учители по селата въ първо време се задоволява отъ четвъртокласнитѣ училища въ вилаетскитѣ центрове. Дори по-уреденитѣ трикласни училища въ гра-

1. Victor Berard: “La Macedoiné” („Revue de Paris”, № 12, 15. VII. 1903).

18

дове като Велесъ, Прилепъ, Охридъ и др., ставатъ пипиниери за селски учители и за една мѣстна интелигенция, у която идеализмътъ и пламенното родолюбие твърде често замѣстватъ липсата на солидни знания. Българскиятъ национализъмъ е въ настѫпление и атакува успѣшно последнитѣ крепости на елинизма въ Централна, Южна и Източна Македония. Екзархията непрекѫснато увеличава съзнателното си българско паство. Разкошенъ вѣнецъ на тия усилия представлява създаването на пълна гимназия въ родния градъ на славянскитѣ Първоапостоли.

Откритото презъ 1866 г. въ невзрачна стая отъ родолюбката Славка Динкова българско училище въ Солунъ, започва учебната 1885—1886 година съ пълни седемь гимназиални класа и дава първия випускъ свършивши. Три години по-късно излиза ѝ първиятъ випускъ на педагогическото училиш,е, открито при гимназията. Девическото класно училище сѫщо се превръща въ шестокласна гимназия. Помѣстена въ една вехта паянтова сграда, сгушена въ дъното на обширенъ терасовиденъ дворъ, солунската гимназия скоро се издига въ едно образцово срѣдно учебно заведение, съ уредени кабинети, богата библиотека и заслужено спечелва името Македонска Alma mater. Сбѫдватъ се пророческитѣ думи, казани въ 1873 година отъ знаменития Мидхадъ паша, когато той, въ битностьта си солунски валия, бѣше посетилъ, покрай другитѣ учебни заведения, и първоначалното българско училище: „Това българско училище, малко и бедно, както си е, ще расте постепенно и единъ день не ще държи последно мѣсто между другитѣ учебни заведения въ града”.

При единъ извънредно сполучливо подбиранъ преподавателски персоналъ, въ който твърде често попадатъ и най-видни български педагози, писатели, поети и политически деятели, [1] солунската гимназия изхвърля всѣка година по една двойна реколта гимназисти и педагогисти и става идеенъ и духовенъ центъръ на българщината въ Македония. Най-голѣмитѣ имена, които ще срѣщнемъ по-нататъкъ и които красятъ Пантеона на македонското освободително движение, сѫ учителствували или учили въ тая гимназия. [2] Всрѣдъ нейнитѣ стени и всрѣдъ стенитѣ на нейнитѣ пансиони се оформи и закали оня духъ, който завладѣ цѣлата българщина и разтърси империята на султанитѣ. Всичко което вълнува, въодушевлява или раздѣля на лагери македонската интелигенция, получава своя потикъ отъ Солунъ, по точно,

1. Григоръ Пърличевъ, В. Кънчевъ, Дим. Матовъ, К. Величковъ, Д. Т. Страшимировъ, Маринъ Пундевъ, Андрей Тошевъ, М. К. Сарафовъ, Ан. Наумовъ, Благой Димитровъ, д-ръ Н. Колушевъ. Хр. Матовъ и др.

2. Ето нѣкои отъ тѣхъ : Дамянъ Груевъ, Гоце Дѣлчевъ, Пере Тошевъ, Борисъ Сарафовъ, Тодоръ Лазаровъ, Лазаръ Маджаровъ, Петъръ Васковъ, Лазаръ попъ Трайковъ, Хр. Узуновъ, Методи Патчевъ, Пандо Кляшевъ, Г. Баждаровъ и мн. други.

19

отъ солунската гимназия. Солунската гимназия е рѫководниять центъръ и умътъ на Македония. И избранници на нацията, съединяващи въ себе си качествата на истински вождове, и скромни труженици, способни да мрать съ смирената самоотверженость на първитѣ християни, и рицари на гръмкия подвигъ, и теоритици на национална политика, и безподобно ловки конспиратори — всички или почти всички сѫ пили отъ живата вода на нейната наука и сѫ дишали въздуха на нейната революционна атмосфера.

*

Презъ това време, когато солунската гимназия подготвяше за народния животь своя първи випускъ, въ княжеството станаха важни събития, които, макаръ и свързани едно съ друго, оказаха различно въздействие върху развоя и интереситѣ на македонската освободителна кауза.

Съединението на дветѣ Българии, Северна и Южна, бѣ първия атентатъ противъ statu quo-то, създадено отъ омразния Берлински договоръ и не можеше да не възрадва македонското население, толкова повече, че съ него се увеличаваше мощьта и международното значение на свободната братска страна. За самонадѣянитѣ, но семплистични духове то бѣ щастливъ прецедентъ — предвестникъ на неминуемата аналогична развръзка и на македонската политико-национална проблема. Въ действителность, Съединението нанесе сериозенъ ударъ на идеята за автономна Македония, още преди тя да бѫде издигната въ политически лозунгь отъ организираната македонска народна сила. Съединението не престана да буди подозрения у разни чуждестранни фактори, способни да подпомогнатъ естественото еволюиране въ македонския въпросъ къмъ обособяване на Македония въ самоуправляваща се область подъ турско владичество. То, отъ друга страна, даде единъ козъ за лицемѣрна игра и за експлоатация въ рѫцетѣ на българскитѣ съперници, които мечтаеха и работѣха за разпокѫсването на Македония.

Пакостьта отъ Съединението биде въ значителна степень компенсирана отъ победоносния изходъ на последвалата Сръбско-българска война.

Македония сподѣли всички перипетии на сръбско-българската война: [1] гнѣва противъ сръбското вѣроломство, колебанията на военното щастие и тържеството на българския устремъ. Мнозина се отзоваха въ княжеството и постѫ-

1. Живущитѣ въ България македонци, които не бѣха служили въ армията, влѣзоха въ доброволческия отредъ на майоръ Паница, който се отличи при Пиротъ. Поимененъ списъкъ на доброволцитѣ, македонци отъ тритѣ дружини на отреда е помѣстенъ въ изложението на М-вото на външнитѣ работи : „La question Bulgare et les Etats Balcaniques”, Sofia, 1919 стр. 231—136.

20

пиха доброволци, други не успѣха да минатъ границата и се върнаха, но всички чакаха . . .

Ехото на сливнишката победа прескочи Рила и Родопитѣ, отекна се въ душитѣ и окрили вѣрата имъ въ желѣзнитѣ мишци на България. Победоносното „ура” на българското войнство стана символъ на расово превъзходство и залогъ за бѫдещи триумфи. Едно българско поражение на 1885 г. би понижило самочувствието на македонскитѣ българи и би удвоило сръбската агресивность. Победенитѣ побързаха да се реванширатъ чрезъ засилване на своята пропаганда въ Македония, но тѣхниятъ еланъ бѣ вече пречупенъ на Сливница. Сливница имъ спечели презрението на македонската народна маса, особено на младежьта.

Най-съкрушителната дума, съ която българскитѣ пансионери си служеха въ репликитѣ си при среща съ сръбски ученици въ Солунъ и други градове, бѣ:

— Сливница!

Събитията около свалянето на князъ Батембергъ и последвалиятъ разривъ между България и нейната освободителка се отразиха най-неблагоприятно върху Македония.

Поколѣнието, което дочака руско-турската освободителна война и сподѣли общото народно опиянение отъ Санъ-стефанския триумфъ на руситѣ, запази и следъ Берлинския конгресъ своята дълбока вѣра въ могѫществото и братското съчувствие на голѣмата славянска империя. Тая вѣра, която и у македонцитѣ, както и у освободенитѣ българи, отиваше често до мистицизъмъ, претърпѣ трагично крушение, когато руската дипломация, презъ време на Стамболовия режимъ въ княжеството, даде на своята политика една ориентация далечъ небратска спрямо българското народно дѣло въ европейскитѣ вилаети. Рускитѣ консули въ Македония взеха подъ своя закрила сръбската пропаганда и всѣкакъ подкрепяха нейнитѣ усилия за разпокѫсване и деморализиране на българския елементъ.

Това поведение на представителитѣ на братска Русия, мѫчно обяснимо и най-болезнено преживявано отъ македонскитѣ българи, само до известна степень се смекчи следъ помирението, постигнато отъ Стоиловия кабинетъ презъ 1896 година. Руската политика въ вилаетитѣ запази докрай своята благосклонность къмъ дѣлото на бѣлградската пропаганда, като я провеждаше въ форма на помирение и споразумение между двата славянски народа. Но докато едни отъ рускитѣ консули, като солунския Гирсъ, се държеха коректно и оказваха защита на мѣстнитѣ българи, оплакващи се отъ турски произволи и насилия; докато други, като битолския Ростковски, правѣха понѣкога и добро на българския елементъ, имаше и такива, които открито си слу-

21

жеха съ сръбскитѣ шпиони и сътрудничеха охотно съ турскитѣ инквизитори на българщината. Първенство въ това отношение държи Машковъ: скопскитѣ българи основателно го смѣтаха за свой народенъ врагъ и го ненавиждаха толкова, колкото и валията Хафъзъ-паша, на когото Машковъ бѣ интименъ приятель, вдъхновитель и ревностенъ помощникъ въ гоненията му противъ българитѣ. [1]

Машковци понижиха престижа и покриха съ срамъ името на своята страна и подхраниха лоши чувства у македонскитѣ българи къмъ Русия. Австрийскитѣ консули държеха повече смѣтка за настроенията и въжделенията на мѣстното българско население и съумѣха да спечелятъ неговото довѣрие, макаръ че Австро-Унгария бѣ, която следъ присъединението на Босна и Херцеговина насочи аспирациитѣ на сърбитѣ къмъ западнитѣ краища на българското княжество и къмъ Вардарската долина ...

1. Т. Недковъ, княжески търговски агентъ въ Скопие (рапортъ № 279 отъ 20 априлъ 1903) предава следната сцена по разказа на тогавашния скопски митрополитъ Синесий: По поводъ арестуването на митрополийския секретарь Левъ Огняновъ, главниятъ инспекторъ Хилми паша повиква дѣдо Синесия, за да го предупреди да се не мѣси въ неговитѣ разпоредби. Машковъ, който присѫтствува на тая сцена, се обръща изведнажъ къмъ Хилми паша и го пита, за кой арестуванъ българинъ е думата. И когато главниятъ инспекторъ споменава името на митрополийския секретарь, рускиятъ консулъ добавя на турски : „О биринджидиръ!” — той е първиятъ (комита).

Позовавайки се на това и на други подобни провокаторски действия на Машкова, тогавашниятъ м-ръ на външнитѣ работи д-ръ Даневъ настоя чрезъ българскиятъ представитель въ Петербургъ д-ръ Д. Станчевъ за отстранение на Машкова отъ Скопие.

[Previous] [Next]
[Back to Index]