Освободителнитѣ борби на Македония, I
Хр. Силянов

 

I. МАКЕДОНИЯ И МАКЕДОНСКИЯТЪ  ВЪПРОСЪ

 

 

1. Европа, Турската империя и македонскиять въпросъ

 

Членъ 23 отъ Берлинския договоръ. — Реформаторски опити въ Турция презъ XIX вѣкъ. — Гюлханскиятъ Хати-шерифъ, Хати-хумаюна и Отоманската конституция отъ 1876 г. — Европа и покровителството на християнитѣ. — Борбата между Слона и Кита. — Противореформениятъ методъ на Турция. — Сѫдбата на чл. 23. — Новиятъ законъ за вилаетитѣ

 

Македонскиятъ въпросъ получи своето зачатие на 1878 година въ Берлинъ. До тогава той не сѫществува като отдѣленъ въпросъ, понеже и за Западна Европа и за Русия сѫдбата на Македония е нераздѣлно свързана съ еволюцията на  б ъ л г а р с к и я  в ъ п р о с ъ, който е пъкъ часть отъ голѣмия  И з т о ч е н ъ  в ъ п р о с ъ. Берлинскиятъ конгресъ събра българитѣ отъ Мизия въ отдѣлно княжество България, а населението между Балкана и Родопитѣ — въ отдѣлна автономна провинция, наречена Източна Румелия. „Българитѣ, които поселяватъ Македония и Тракия — казва голѣмиятъ познавачъ на Източния въпросъ Адолфъ д’Аврилъ, [1] — оставатъ, прочее, въ сѫщото положение, както и преди, освенъ евентуалната и проблематична полза, която биха могли да извлѣкатъ отъ членъ 23 на Берлинския трактатъ”.

 

Българитѣ отъ дветѣ страни на новата изкуствена граница нѣмаха основания да бѫдатъ очаровани отъ членъ 23 на Берлинския договоръ. [2] Постановленията на тоя членъ далечъ

 

1. “Преговоритѣ относящи се до берлинския трактатъ. 1875—1886”. (Български преводъ на д-ръ В. Карамихаловъ, стр. 323).

 

2. Тоя членъ гласи:

 

Високата порта се задължава да приложи добросъвестно (scrupuleusement) въ островъ Крить органическия уставъ отъ 1868 година, като направи въ него измѣнения, които биха се намѣрили за справедливи.

 

Подобни устави, приспособени къмъ мѣстнитѣ нужди, съ изключение на постановленията относящи се до освобождението на Критъ отъ известни данъци, ще се въведатъ и въ другитѣ части на Европейска Турция, за които настоящиятъ договоръ не е предвидѣлъ особено устройство

 

Високата порта ще възложи на специални комисии, въ които мѣстното население ще бѫде широко представено, да изработятъ подробноститѣ на тѣзи устави за всѣка провинция.

 

Организационнитѣ проекти, изработени отъ тѣзи комисии ще се подложатъ на разглеждане отъ Високата порта, която преди да издаде разпоредби за влизането им ь въ сила, ще поиска мнението на комисията, учредена за Източна Румелия.

 


8

 

не можеха да компенсиратъ загубата на народното обединение въ две български автономни области, решено отъ Цариградската конференция на 1876 г., а още по-малко — политическата независимость на всички българи, постигната въ Санъ-Стесрано. Все пакъ. членъ 23 бѣ нѣщо — дори много нѣщо. Той установяваше едно право за населението и едно задължение за владѣтеля на Македония и за силитѣ подписали Берлинския договоръ.

 

Приложенъ  д о б р о с ъ в е с т н о, той би донесълъ несъмнени подобрения: изравняване правата на всички вѣроизповѣдания, общинско самоуправление, ограничение правата и произволитѣ на турското чиновничество и пр. Но кое преобразование, прогласено било подъ натиска на Европа, било по собствено турско вдъхновение, не би дало добри резултати, ако можеше да бѫде добросъвестно и напълно приложено? Историята на Турция презъ XIX вѣкъ изобилствува съ реформаторски опити които, дори когато задъ тѣхъ стои добрата воля на енергични и напредничави султани като Махмудъ II (1809 — 1839) завършватъ неизмѣнно съ неуспѣхъ и съ разочарование за християнитѣ и за Европа. Гюлханскиятъ Хати-шерифъ отъ 2 ноемврий 1839 г. Хати-хумаюнътъ отъ 10 февруарий 1856 г. Отоманската конституция отъ края на декемврий 1876 г. сѫ тържествени актове, съдържащи предостатъчно писани преобразования, които, приложени на дѣло, биха непременно реформирали по единъ радикаленъ начинъ турската държава. Всички тия актове, обаче, оставатъ писани на книга или отбелязватъ начални стѫпки на неискрено и своеобразно прилагане, за да бѫдатъ скоро хвърлени въ архивата.

 

Обяснението на тоя периодично повтарящъ се фактъ лежи въ редица дълбоки причини: теократическиятъ строй на Турция и феодалното землевладение въ най-угнетителна за земледѣлското население форма, религиозниятъ фанатизъмъ на клира и на мюсюлманското население, силата на закостенѣли традиции, невежеството и покварата на чиновничеството. Изтощена и безъ това отъ продължителнитѣ войни съ Австрия и Русия, Турската империя, поради посоченитѣ органически недѫзи, се оказа най-неподготвена да се справи съ отражението на онова стихийно движение, което подъ влиянието на великата французка революция раздруса и

 

 


9

 

преобрази, презъ първата половина на XIX вѣкъ, почти всички европейски държави.

 

Подвластнитѣ християнски народи се възраждатъ единъ следъ другъ и се домогватъ съ орѫжие въ рѫка за политическа независимость. Християнска Европа съчувствува на тѣхната борба, а християнскитѣ правителства използуватъ и борбитѣ и страданията имъ за намѣсване въ вѫтрешнитѣ работи на империята. Европа, обаче, не е единна. Отъ тукъ, зараждането на дветѣ начала, задъ които въ разни моменти се нареждатъ ту едни, ту други отъ великитѣ сили: разпокѫсването на Турция и запазването на нейната цѣлость. Русия, въ неизмѣнния си стремежъ къмъ Проливитѣ и къмъ южно топло море, воюва въ пълна хармония съ чувствата на своя православенъ народъ срещу турцитѣ и допринася най-много, отъ Петра Велики насамъ, за разпокѫсване и омаломощаване на Турция. Но тя се натъква на съпротивата на Англия, която се стреми да я държи вѣчно затворена въ Черно-море — далечъ отъ пътищата, които водятъ къмъ владенията ѝ въ Азия и Австралия. Въ титаническата борба между „Слона и Кита”, другитѣ държави участвуватъ било като активни дейци, било като мародери. Китътъ и Слонътъ обаче, понѣкога си размѣнятъ ролитѣ: Англия атакува турската империя, а Русия брани нейната цѣлость. Нелишена отъ такива противоречия е и политиката на Франция. Наполеонъ Велики измѣня на традиционното турско-френско приятелство, което датира отъ времето на Франциска I и Сюлеймана Великолепни и води, чрезъ своя пратеникъ Коленкуръ, продължителни преговори съ императора Александъръ I за дѣлежа на турцитѣ, а неговиятъ внукъ Наполеонъ III, въ съюзъ съ Англия и съ султана, води Кримската война (1856) срещу Русия. Не липсватъ и моменти, когато силитѣ, безъ да се откажатъ отъ вѣковния си антагонизъмъ, участвуватъ въ общи акции за постигане опредѣлени цели. Такъвъ е случаятъ съ Наваринската битка (1827), отъ която, благодарение на англо-френско-руската морска победа, се роди политическата независимость на Гърция.

 

Има, обаче, въ тая борба една магическа дума, която презъ цѣлия XIX вѣкъ не слиза отъ устата нито на опекунитѣ, нито на рушителитѣ на Турция:  р е ф о р м и. Защитницитѣ на Турция се стараятъ да я приобщятъ къмъ европейскитѣ понятия и начала за редъ и управление и по тоя начинъ да обезсилятъ чуждитѣ завоевателни апетити, като отстранятъ поводитѣ за вмѣшателство и за „освободителни” войни. Тѣ гарантиратъ чрезъ тържествени международни актове нейната цѣлость, като вѣрватъ, или като се самозаблуждаватъ съзнателно, че империята на султанитѣ е способна да се реформира и модернизира. Нападателитѣ сѫщо се борятъ за очовѣчаване и преобразуване ча Турция, но

 


10

 

използуватъ, когато имъ дотрѣбва, всѣко реално доказателство за нейната непоправимость (масови кланета на християни, избиване на чужди консули, неизпълнение на договорни ангажименти и пр.) за да прибѣгнатъ къмъ разновидни репресии или къмъ война. За забелязване е, че при всѣка размѣна на ролитѣ, традиционнитѣ опекуни си служатъ съ стереотипнитѣ аргументи на традиционнитѣ рушители и обратно ...

 

Отъ поразителното повторение на фактитѣ, което съпѫтствува европейската политика, Турция е извлѣкла ценни поуки. Макаръ и не винаги, тя съумѣва да се запази незасегната отъ ударитѣ, които презъ нейната глава си размѣнятъ опекунитѣ и рушителитѣ ѝ. Опитътъ я е научилъ, че дълбокитѣ противоречия между силитѣ оставатъ въ сила и тогава, когато тѣ действуватъ въ Цариградъ съ видима солидарность и че липсата на пълна хармония въ европейския концертъ е единъ козъ, съ който може твърде успѣшно да се играе. Отъ опитъ тя знае сѫщо, че реформаторскитѣ настроения на европейскитѣ държави и любовьта имъ къмъ християнскитѣ народи на Изтокъ сѫ нѣща твърде измѣнчиви, а понѣкога и лесно замѣними съ жертви по-малко ценни (привилегии, доставки и пр.) отколкото е ампутирането на цѣли провинции отъ нейното тѣло. Опитътъ, по-нататъкъ, е установилъ, че поне въ своитѣ колективни, морални и договорни реформаторски обязаности спрямо отдѣлнитѣ турски провинции, Европа е феноменално кѫсопаметна. Като синтезъ на всички тѣзи исторически уроци, турскитѣ султани и държавници сѫ изработили единъ методъ, къмъ който прибѣгватъ винаги, когато чуждестранниятъ натискъ стане неотразимъ: тѣ по собствена инициатива сервиратъ на Европа по една трапеза отъ реформи, по-широки и по-радикални отъ нейнитѣ. Такава пищна трапеза представлява Хати-хумаюнътъ отъ 1856 год. Англия и Франция, съюзници на Турция презъ току що привършената война противъ Русия, посрѣщнаха съ довѣрие и възторгъ тая „велика хартия на свободитѣ” и побързаха да издадатъ на империята атестатъ за модернизиране, като я признаха, чрезъ Парижкия трактатъ, за равноправенъ членъ на Европейския концертъ. Желание и воля за реформи не липсваха нито на тогавашния султанъ Абдулъ Меджидъ, нито на тогавашнитѣ турски държавници Фуадъ паша и Али паша. И при все това, въ какво се изрази теоритичното европеизиране на Турция ? Сключиха се една серия заеми, които се изразходваха въ строежъ на разкошни дворци, безъ ни едно почти производително мѣроприятие. Тогава се тури начало на финансовото заробване на империята. Хати-хумаюнскитѣ реформи не попрѣчиха на мюсюлманската тълпа въ Джида да убие английския и французкия консули (1858) и на свирепитѣ друзи да извършатъ масово клане надъ католицитѣ маронити въ Ливанъ (1860). При пълна „реформена ера” настѫпватъ

 


11

 

редъ други драматични събития: Херцеговинското възстание (1875) и Сръбско-турската война (1876), Срѣдногорското възстание и баташкитѣ кланета, избиването на германския и французкия консули въ Солунъ (6 май 1876), детронирането, затварянето въ Чираганския палатъ и умъртвяването на султанъ Абдулъ Азиса (23 май 1876) и възцаряването на Абдулъ Хамидъ. Но върхътъ на турското противореформено изкуство е достигнатъ съ coup de théathre-а, който новиятъ владѣтель устрои къмъ края на м. декемврий 1876 г.: За да катурне дѣлото на заседаващата Цариградска конференция, той обяви съ топовни гърмежи, че въвежда конституционенъ режимъ въ Турция! Русия, по инициатива на която бѣ свикана конференцията, смѣтна тая комедия за провокация и два месеца по-късно Александъръ II обяви Освободителната война.

 

Загубата на редъ провинции, съ която биде заплатенъ дръзкиятъ опитъ, не вразуми новия повелитель на правовѣрнитѣ. Наопъки, той се зае да усъвършенствува турския противореформенъ серумъ и надмина въ това отношение всички свои предшественици. Неговитѣ лични качества му дойдоха на помощь. Абдулъ Хамидъ се оказа деспотъ, надаренъ съ тънъкъ дипломатически усѣтъ и съ лукавство рѣдко дори и за Ориента. Той познава до съвършенство слабоститѣ на европейцитѣ и човѣшкитѣ слабости изобщо и умѣе да ги гъделичка. На македонцитѣ и на арменцитѣ се падна да изпитатъ въ най-осезателна форма това перфидно изкуство на най-мракобѣсния и най-жестокия между султанитѣ, които сѫ заемали Османовия тронъ.

 

*

 

Следъ тая кратка екскурзия изъ реформаторското минало на Турция, да се върнемъ сега на членъ 23.

 

Докато европейската комисия за Източна Румелия работѣше върху румелийския уставъ, Високата порта не остана съ скръстени рѫце. Тя назначи специални комисии, на които възложи да изработятъ, съгласно предписанието на членъ 23, единъ проектъ за реформи, по образеца на критския органически уставъ отъ 1868 г. Въ тия комисии, обаче, мѣстниятъ елементъ — християнитѣ, не се допуснаха. Това бѣ първото отклонение отъ постановленията на чл. 23. Както и да е, проектътъ бѣ изработенъ и презъ априлъ 1880 г. членоветѣ на източно-румелийската комисия бѣха поканени да се произнесатъ по него. Комисаритѣ го прегледаха, обсѫдиха го, внесоха въ него не малко измѣнения и така преработенъ, препратиха го въ Високата порта за да бѫде санкциониранъ и приложенъ.

 

За преценката на комисаритѣ върху представения имъ проектъ може да се сѫди отъ доклада на английския комисарь лордъ Фицморисъ, който пише до своето правителство:

 


12

Общото мнение на делегатитѣ е неблагоприятно за проекта. Делегатитѣ мислятъ, че критскиятъ уставъ не е билъ взетъ достатъчно подъ внимание; че отдѣлитѣ за бюджета и финанситѣ не само сѫ твърде общи, но и съвсемъ недостатъчни въ основнитѣ си черти; че съставътъ на събранието и на областнитѣ съвети трѣбва внимателно да бѫде прегледанъ, за да не могатъ назначенитѣ членове да обезсилятъ изборния елементъ; че подобно преглеждане трѣбва да стане и на системата на изборитѣ, която представлява мизерна стѫпка напредъ отъ сѫществуващата система; че, отъ една страна, въ проекта има цѣли глави, които най-добре би било съвсемъ да се изхвърлятъ, а отъ друга, съвсемъ липсватъ работи отъ първостепенна важность, напримѣръ, организацията на сѫдилищата, жандармерията и затворитѣ ; най-после, много отъ привилегиитѣ, които формално бѣха дадени, фактически сѫ ограничени, съ задължение, да се разширятъ отъ централнитѣ власти ....

Независимо отъ тази отрицателна преценка на английския комисарь, може смѣло да се приеме, че проектътъ, получилъ въ окончателния си видъ името  Н о в ъ  з а к о н ъ  з а  в и л а е т и т ѣ  в ъ  Е в р о п е й с к а  Т у р ц и я, би могълъ да задоволи християнското население и да спести много неприятности на Турция. Гражданско равенство за всички турски поданици безъ разлика на религия и народность, гарантирана сигурность на личностьта, реорганизирана администрация, областни съвети съ доста широко участие на изборни лица, модерно правосѫдие, свобода на съвестьта, национална просвѣтна организация и пр. — това биха били ценни придобивки и условия, при които би могло доста свободно да се диша и да се твори културния напредъкъ на нетурскитѣ народности въ империята. Но какъ можеше „новиятъ законъ за вилаетитѣ” да бѫде строго и добросъвестно приложенъ и да избѣгне участьта на другитѣ турски реформени проекти — на Танзимата, Хати-хумаюна, Отоманската конституция и пр., когато задъ него не стоеше никакъвъ чуждъ контролъ и никакви други гаранции, освенъ платоническото „колективно покровителство на християнитѣ”, което Европа е поела върху си по силата на Парижкия и Берлинския конгреси? За какво строго и добросъвестно прилагане можеше да се мисли, когато самото изработване на проекта нѣмаше друга цель, освенъ да погребе членъ 23 отъ Берлинския договоръ и да се забрави заедно съ него?

 

Отъ какъвъ скептицизъмъ сѫ обладани самитѣ румелийски комисари, се вижда отъ следнитѣ заключителни думи на тѣхния общъ докладъ:

Добри закони никога не сѫ липсвали на Турция, но тѣ обикновено не сѫ намирали достатъчно приложение. Завършвайки, подписанитѣ препорѫчватъ своето дѣло на покровителството на Великитѣ сили.

 Привеждайки тия думи на комисаритѣ, именитиятъ французки публицистъ и отличенъ познавачъ на Източния въпросъ Рене Пинонъ казва:

 


13

Трогателна и напраздна препорѫка, на която самитѣ подписали се едва ли сѫ възлагали голѣми надежди! Законътъ за вилаетитѣ, въ своята цѣлость, никога не влѣзе въ изпълнение: изоставенъ на усмотрението на турскитѣ чиновници той, естествено, остана неприложенъ. [1]

Сѫщата констатация и сѫщата преценка за Закона за вилаетитѣ, макаръ и въ по-драстична форма, прави и Вѫтрешната революционна организация въ своя „Мемоаръ” отъ 1904 година:

Новиятъ законъ за вилаетитѣ, при всичкитѣ свои недостатъци, ако бѣше добросъвестно приложенъ, щѣше да създаде нова ера за християнитѣ въ Македония и Одринско. Ако днесъ тоя законъ представлява анахронизъмъ предъ широкитѣ свободолюбиви ламтежи, преди 24 години той щѣше да осигури за християнитѣ въ поменатитѣ провинции доста широкъ просторъ за културно развитие и преуспѣване, а недостатъцитѣ му, които биха се указали, съ течение на времето щѣха да се поправятъ. Но новиятъ законъ остана мъртва буква, подобно на всички дотогавашни дипломатически актове, касающи се до сѫдбата на християнскитѣ населения въ Турция. Той просто бѣ захвърленъ въ дълбокитѣ торби на турската архива, отгдето се излиза само въ видъ на мухълъ и прахъ. [2]

 

1. René Pinon, “L’Europe et l’Empire Ottoman”. Paris 1909. (стр. 167).

 

2. Македония и Одринско (1893—1903). Мемоаръ на Вѫтрешната организация. 1904 г. (стр. 10).

 

 

[Previous] [Next]
[Back to Index]