11. Примирие.
Още на другия день отъ пристигането ни на този бивакъ продължихме укрепяването на главната позиция, която се простираше по голѣмия Чаталджански гребенъ, което укрепяване бѣше почнато отъ 1-и пех. полкъ. Въ сѫщото време почнаха да се носятъ между офицеритѣ и войницитѣ слухове за предстояще близко примирие. И наистина на 12. XI узнъхме, че въ този день 1 часа следъ пладне се прекратява всѣкаква стрелба отъ дветѣ страни. Това е било уговорено отъ наша и турска страна. Командирътъ на картечната рота, капитанъ Савовъ, бѣше ходилъ като парламентьоръ, та ни разказваше, какъ му връзвали очитѣ и го водили най-внимателно подъ рѫка, до като дошълъ до палатката на нѣкой си паша, който го приелъ много любезно. Разбира се, преди да доближи открили му очитѣ. Разказваха ни какъ отъ 1-и пех. полк за парламентьоръ ходилъ санитарния подпоручикъ Д-ръ Николовъ, понеже знаялъ френски, но за да не го узнаятъ турцитѣ, че е лекарь билъ е въ формата на строеви офицеръ — капитанъ. И тука почнаха пакъ да се носятъ слухове за падането на Одринъ, които следъ нѣколко дена се опровергаваха.
Вече се знаеха имената на членоветѣ на българската делегация опредѣлена за водене на преговоритѣ за примирие. Само малцина отъ офицеритѣ се отнасяха съ недовѣрие къмъ въпроса дали ще имаме скоро миръ; голѣмото болшинство отъ офицеритѣ искрено вѣрваха, че мирътъ ще бѫде сключенъ въ най-скоро време; даже почнаха да се опредѣлятъ и датитѣ когато ще сме вече въ София.
На 17. XI смѣнихме 1-и пех. полкъ и заехме пакъ стария си участъкъ като 1-а, 2-а и 3-а дружина бѣха бойна часть, а 4-а дружина полкова поддържка пакъ до самия лѣвъ брѣгъ на Куюнъ-дере въ влажната падина. Всѣка сутринь щомъ ставахме първата ни работа бѣше да излеземъ веднага на гребена и тамъ прекарвахме до като се вдигне мъглата, която всѣка сутринь падаше върху нашия бивакъ.
Следъ нѣколко дена откакъ полка застѫпи отново на позиция, завърна се отъ лазарета и командирътъ на полка, та и дружиния командиръ си дойде въ дружината. Въ това време холерата още върлуваше и ний постоянно преварявахме водата за пиене. Дружинниятъ командиръ се боеше много отъ заразата; колкото бѣше смелъ въ боя, толкова сега се пазеше: съ нѣкаква вода постоянно пръскаше изъ палатката си.
Преговоритѣ за примирието бѣха вече започнати. До голѣмия желѣзнопѫтенъ мостъ надъ реката Кара су пристигаха всѣкой день къмъ 4 часа следъ пладне два трена; еди-
42
ниятъ български, носящъ българскитѣ делегати за примирието, а другиятъ турски съ турскитѣ делегати. Една турска команда съ музика стоеше въ това време до кантона при моста и отдаваше честь на нашата делегация. Отъ позицията на малкия гребенъ виждахме всѣкоя день, какъ пристигаха двата трена, какъ нашитѣ делегати слизаха отъ трена и пеша минаваха по моста, по който поради разрушенията неможеше де минава трена и какъ българскитѣ делегати влизаха зъ турския тренъ.
Нѣма никога да забравя деньтъ 20. XI. 1912 г. Знаеше се, че въ този день ще се подпише договора за примирието Тренътъ носящъ нашата делегация пристигна отъ Чаталжа до моста на Кара-су къмъ 4 часа следь пладне. Всички офицери и войници бѣхме наизлезли изъ окопитѣ и палаткитѣ по малкия гребенъ да гледаме дали скоро ще се върнатъ нашитѣ делегати. Картината, която видяхъ въ този моменть стои още предъ очитѣ ми. Всичкитѣ наши и турски голи баири до кѫдето ни виждаха очитѣ, надлъжъ по цѣлата бойна линия бѣха обсипани съ хора, устремили погледитѣ си на долу, къмъ долината въ двата трена, които се бѣха спрели отъ двете страни на моста на Кара-су. Нашитѣ планински гребени чакъ до надъ града Каликратия на югъ и на северъ до „Чаталжа” до кѫдето можеше да се виждай турскитѣ отъ Буюкъ-Чекмеже далечъ до надъ Хадемкйои и Бахчеишъ-Кйой и по-нататъкъ бѣха обсипани съ хора. Това бѣха двѣтѣ войски, двата воюващи народа, които жадуваха и чакаха за миръ! Тъзи картина си остана така неизмѣнна до като настѫпи нощьта. Тогава азъ се прибрахъ. Чакъ къмъ 11 ч. вечерьта чухме силното и продължително извирване на локомотива на рашия тренъ — а ние му познаваме вече гласътъ — който се връщаше вече. Всички въ палаткитѣ и окопитѣ се отново раздвижиха и разприказваха дали се е подписало примирието или не. Но къмъ 1 часа следъ полунощь получи се по телефона съобщение, че примирието е подписано. Въ нѣкои роти, кѫдето войницитѣ не бѣха още заспали щомъ узнаха това почнаха да викатъ „ура”. Тука като полкова подръжка нашата дружина прекара до 26. XI. Азъ като адютантъ спехъ съ дружиния командиръ зъ една палатка. До насъ на близо бѣше офицерската палатка на 15-та рота — собственно това бѣше пакъ войнишка палатка, която капитанъ Б. си бѣше направилъ за себе си, като бѣше съшилъ 4 платнища. До неговата палатка бѣше тъзи на дружиния лекарь Д-ръ Войводовъ, ззпасенъ санитаренъ подпоручикъ. Тамъ спѣше и Савата и отпосле дойде и Хаджиевъ, защото и музикантската команда бѣше до насъ. Всичкитѣ палатки бѣха само на нѣколко крачки отъ рѣката Куюнъ-дере. Всѣка сутринь си правихме попара въ една голѣма тенжера купена нарочно за това отъ гр. Чаталжа; Хаджиевъ, Савата, док-
43
тора и азъ давахме по равно хлѣбъ и всичко потрѣбно. Савата бѣше много приказливъ, най-духовния между насъ, та компанията ни винаги привличаше и други офицери. Следъ закуската, нѣкои почваха да играятъ карти, доктора следъ прегледа на болнитѣ седаше да пише писма до жена си. Той бѣше младоженецъ и то какъвъ още: въ недѣля се венчалъ, а въ понедникъ се обявила мобилизацията и той сѫщия день вечерьта заминалъ съ трена за София.
И тукъ пакъ имахме нѣколко дъждовни дни. Въ една дъждовна нощь къмъ единъ часа слушаме врѣва, шумъ. Оказа се че Куюнъ-дере придошла много, преляла, та наводнила палаткитѣ на музикантската команда. Музикантитѣ изплашени в — защото бѣха вече заспали измокрени почнаха да викатъ и кой какъ сварилъ —избѣгалъ въ по-горнитѣ палатки.