IV.
( 4. Кратъкъ исторически очеркъ на Албания )
Прѣди да заговоримъ за настоящето положение на работитѣ въ Албания, нека бѣгло очертаемъ историята на този народъ, който, безъ да е образувалъ нѣкога своя държава, е участвувалъ въ всичкитѣ балкански държави и е игралъ немаловажна роль всѫдѣ, гдѣто държавнитѣ мѫже сѫ разбирали хубавитѣ военни качества на този народъ и сѫ сумѣвали да се ползуватъ отъ тѣхъ.
Албанцитѣ сѫ потомци на старитѣ илирийци и епироти и съ право се считатъ за най-старитѣ жители на Балканския полуостровъ. Наистина, нахлуванието на славянитѣ въ този полуостровъ и политическитѣ прѣврати, които сѫ послѣдвали това нахлувание, смѣсили много народи и плѣмена съ старитѣ илирийци и епироти; голѣма часть отъ родственнитѣ тѣмъ македонци, тракийци, гети и даже даки, изтикани отъ славянскитѣ вълни, намѣрили убѣжище въ гостолюбивитѣ албански планини и се смѣсили съ илирийцитѣ и епиротитѣ ; славянитѣ тоже проникнали въ тѣхната земя и образували голѣми заселища: ала старитѣ жители запазили своята плѣменна индивидуалноеть и своя езикъ. Илирийцитѣ и епиротитѣ сѫ считали мирното занятие за твърдѣ унизително, а сѫ се занимавали съ воювание, прѣхранвали сѫ се съ грабежи и се гордѣели съ това: тѣзи черти, които изпъкватъ много рельефно въ всичкитѣ исторически моменти, гдѣто се забѣлѣзва присѫтствието на тѣзи плѣмена, веднага ни припомнятъ днешнитѣ албанци.
Най-старата история на този народъ е покрита съ непроницаемъ мракъ; исторически докумевти липсватъ съвършенно и всичкитѣ историци, които сѫ се опитвали да отдѣлятъ и опрѣдѣлятъ нѣщо отъ този мракъ, сѫ свършвали съ прѣдположения и догадки. Едно е само извѣстно: албанцитѣ никога не сѫ могла да образуватъ уредено и трайно господарство, което да е групирало всичкитѣ сродни плѣмена и да е оставило печатъ на национално единство. Има наистина отдѣлни моменти, славни за албанския народъ, които сѫ станали достояние на всесвѣтската история — такъво е напр. царуванието на Епирския Деспотъ Пиръ — но
43
тѣ все си оставатъ отдѣлни геройски подвизи, които изкарватъ на явѣ голѣмитѣ военни способности на този народъ и заедно съ това неговата неспособность да създаде едно обединено и силно господарство отъ разпокѫсанитѣ части на този народъ. Илирийцитѣ и епиротитѣ послѣдователно сѫ подпадали всѣкога подъ властьта на околнитѣ силни господарства и сѫ имъ давали могѫща подпорка. Слѣдъ римското завоевание на Балканския полуостровъ албанцитѣ, извѣстни тогава подъ името илирийци, падатъ едно подиръ друго, подъ властьта на готи, българи, сърби, нормандци и пр. Албания е съставлявала часть отъ българското царство на Симеона, въ X столѣтие; влизала е въ състава на Самуиловото българско царство: била е тоже подъ властьта на, българскитѣ царе отъ Асѣновата династия. Въ врѣмето на Самуила се забѣлѣзва, че Албания не влиза въ неговото царство, като провинция напълно покорена, но като самостоятелна държавица, съ свой князъ подъ върховното управление и покровителство на Самуила. Тогавашния князъ на Албания е билъ Дукиянския квязъ Иоанъ Владимиръ, земитѣ на когото били завладѣии отъ Самуила. Едиа отъ романтичнитѣ дъщери на Самуила, Косара, се влюбила въ Владимира, когато този кротъкъ и красивъ момъкъ билъ въ плѣнъ, и се оженила за него [1], слѣдъ което Самуилъ го направилъ управитель на цѣлата Сѣверна Албания. Владимиръ е билъ почти самостоятеленъ господарь и, макаръ въ неговото княжество да сѫ влизали много сръбски земи н самъ той да е билъ сърбинъ по произхождение, албанцитѣ го считали за свой господарь и името му и до днесъ се е запазило между тѣхъ. Въ това врѣме (XI ст.) албанцитѣ за пръвъ пѫть се опитватъ да образуватъ едво господарство съ националенъ колоритъ, което не просѫществува за дълго врѣме, тъй като нови завоеватели се явяватъ въ лицето на нормандцитѣ, подъ водителството на Роберта Гюскарта и бърже унищожаватъ първия хубавъ опитъ за национално господарство у албанцитѣ [2]. Въ това врѣме забѣлѣзваме да се подигатъ и да траятъ доста врѣме двѣ самостоятелни държавици въ Южна и Срѣдня Албания — Епирското гръцко Деспотство и Драчското Дукство. Обаче, тѣзи двѣ господарства нѣматъ народенъ колоритъ — едното е било папълно подъ влиянието на гръцката култура и се управлявало отъ гръцки деспоти, другото е било италиянско господарство, подъ управле-
1. К. Иречекъ. История на българитѣ, стр. 251.
2. Ср. Leon Lamouche. La Peninsule Balkanique, p. 96. Бендеревъ, стр. 34.
44
лѣтие цѣлата Сѣверна-Албания паднала подъ властьта на сръбскитѣ крале. Сръбския краль Душанъ навлѣзалъ въ Албания и я покорилъ, като замѣстилъ италиянскитѣ принцове съ сръбски управници. Въ това врѣме става едно забѣлѣжителмо движение по между албанцитѣ въ Срѣдня и Южна-Албания къмъ Тесалия. Албанцитѣ напущатъ планинското си отечество и въ голѣми маси нахлуватъ въ Тесалия. Никаква сила не е могла да спрѣ това диво нашествие, което е носяло смърть и разорение. Цѣлата Гърция е била опустошена. Албански колонии покрили слабо населената Тесалия [1]. Въ Албания сръбскитѣ крале владѣли не само ония албански плѣмена, които сѫ живѣяли въ непосрѣдственно съсѣдство съ сърбитѣ. Тѣхното владичество се е прострѣло въ Южна-Албания и Епиръ. Обаче, тѣ сѫ биле въ постоянна борба съ албанцитѣ, у които духътъ на национално единство за втори пѫть свѣтва, но не за дълго. Слѣдъ смъртьта на Душана албанцитѣ се отцѣпватъ отъ сръбското кралство, но многото управници, които се заявяватъ самостоятелни, разпокъсватъ Албания на малки и враждующи една съ друга самостоятелни държавици. Анархията, която болѣзненно разяжда цѣлия Балкански Полуостровъ въ онова врѣме и която създава нѣколко неприятелски разположени една къмъ друга държавици въ България, Сърбия и Византия, намира приготвена и хубава почва въ Албания. Братътъ на Душана, Синишь, се провъзгласява за императоръ на Сърбия и Гърция и присвоява Епиръ; въ Южна-Албания Александръ Георгиевичъ става деспотъ на всичкитѣ албански земи между рѣкитѣ Воюца и Шкумба; той е воювалъ дълго и отчаяно съ деспота Тома, който образувалъ малка държавица между неговитѣ и на Синиша владѣния и който по-послѣ става пъленъ господарь на Епиръ и часть отъ Южна-Албания (1383 год.); Сѣверна-Албания се разпокъсва на нѣколко части, подъ управлението на албански шефове, повечето отъ които сѫ биле славяни по произхождение; а въ Шкодра се издига повелительтъ Балша, който образува добрѣ уредено господарство отъ града и околноститѣ му. Ненаситното стрѣмление на всѣкой отъ тѣзи управители да завладѣятъ земитѣ на съсѣда си прѣдизвиква кървави сблъсквания между албанцитѣ, които стръвно се спущатъ подирь случайнитѣ си войводи-повѣлители. Въ тази анархия, която прѣдставлява прѣдсмъртната агония на единъ високо войнственъ и жестокъ народъ, заварватъ Албания първитѣ ттрски нахѫлтвания въ тѣзи зеии. Отъ тази анархия
1. Гл. Бендеревъ. Военная Географія и Статистика, стр. 35.
45
сѫщо се отдѣля и величественно издига най-славната албанска фигура на Скендеръ-бега (Александръ Кастриоти).
Първото нападение на Албания отъ турцитѣ става около 1380 година. Въ края на XIV и въ първитѣ години на XV столѣтие, почти всички албански шефове трѣбваше да признаятъ могѫществото на новодошлия завоеватель и да се подчинятъ на неговото сюзеренство. Единъ отъ тѣхъ, Иванъ Кастриоти, владѣнията на когото се намирали на сѣверъ отъ р. Шкумба, по цѣлото течение на р. Матъ [1], е показалъ голѣмо съпротивление на турцитѣ, но слѣдъ нѣколко битки, е билъ принуденъ да признае за свой върховенъ началникъ Султанъ Мурада II (1421—1451 год.) и се задължилъ да му плаща годишенъ данъкъ, а за залогъ на своята вѣрность далъ най-малкия отъ четворицата си синове, Георги—Александръ, който става извѣстенъ подъ турското име Скендеръ бегъ [2] и прослави своето отечество, като въплоти въ себе си най-юнашкия протесть на сънародницитѣ си противъ вънкашното господарувание. Сполучилъ да избѣга отъ плѣна, Скендеръ-бегъ се явилъ между своитѣ войнственни съотечественници, които бързо се групиратъ около него. Той захваща ожесточена борба противъ многочисленната турска войска, която въ това врѣме (1443 год.) била разположена въ добрѣ укрѣпения градъ Кроя. Турската войска била разбита и Скендеръ-бегъ направилъ прѣвзетия градъ своя столица. Бързитѣ побѣди, които той нанася една подирь друга на изпратенитѣ срѣщу му турски войски, групиратъ около него не само съсѣдното албанско население, но и много славянски плѣмена, които сѫ живѣли по край брѣговетѣ на Адриятическо море (около Дурацо), сърбитѣ отъ Зета и българитѣ отъ Дебрския край — храбритѣ Мияци. Най-блѣскава побѣда надъ турцитѣ Скендеръ-бегъ е одържалъ въ 1444 год. при Дебръ. Самъ Султанъ Мурадъ е билъ на два пѫти разбитъ и принуденъ да отстѫпи съ голѣми загуби. Хубавото географическо положение, което е давало всичкитѣ прѣимущества на албанцитѣ; храбростьта на войницитѣ, които се групирали около Скендеръ-бега и които прѣдставляватъ най-войнственния елементъ на Балканския полуостровъ; помощьта, която му сѫ оказвали отъ Римъ, Венеция и Неаполъ; най-послѣ, слабостьта на турцитѣ отъ къмъ сѣверъ: тъкмо въ това врѣме турцитѣ водятъ войнитѣ си
1. Въ настояще врѣме по горното течение на тази рѣка живѣятъ войнственнитѣ родове Мати и Фанди (Фунта).
2. Историка г. Иречекъ намира невѣрно прѣданието, че Скендеръ-бегъ е билъ заложникъ у турцитѣ, защото имало достатъчно данни, отъ които се заключава, че младитѣ си години Скендеръ-бегъ прѣкаралъ въ отечеството си.
46
съ Бранковича и Ивана Хунияди [1], всичко това е спомогнало на Скендеръ-бега да обедини всичкитѣ албански плѣмена и да върви отъ побѣда на побѣда въ продължение на цѣлия си животъ. Въ продължение на 24 години Скендеръ-бегъ отблъсва геройски многобройната войска на Мурада II и на неговия наслѣдникъ Мухамеда II (1451—1481), която се е отеглювала слѣдъ кървави битки и ужасни поражения. Албания се обръща на воененъ лагеръ, въ който се прибиратъ остатъцитѣ отъ разбититѣ християнски войски изъ цѣлия полуостровъ: въ редоветѣ на Скендеръ-беговата войска се срѣщатъ всичкитѣ нации на полуострова и взаимно се биятъ противъ общия врагъ. Военнитѣ способности на Скендеръ-бега, най-великото чедо на планинска Албания, сѫ допълняли войнственностьта на ония християни, които не искали да се покорятъ на турцитѣ. Обаче, Скендеръ-бегъ не успѣлъ да основе здрава и уредена държава, която да може да трае слѣдъ неговата смърть. Въ продължение на цѣлия си животъ той държалъ разковничето на албанската независимость и непобѣдимостьта на кръста. Но слѣдъ смъртьта му (17-и януарий 1467 год.) [2] настѫпва колебание между неговитѣ войници и цѣлата Албания остава въ пълна анархия. Турскитѣ войски, които не прѣставали да нападатъ, разбиватъ единъ подиръ друго разпокѫсанитѣ части на непобѣдимата до тогава Скендеръ-бегова войска и албанцитѣ биле принудени да признаятъ владичеството на Султана. Турскитѣ войски заели само крайбрѣжията на Адриятическото-море. Планинскитѣ албанци, макаръ и да признали върховното господство на Султана надъ тѣхната земя, запазили пълна вѫтрѣшна свобода, при условие да даватъ ежегодно войници на турското царство.
Това положение на работитѣ прилягало много на албанския характеръ и голѣма часть отъ тѣхъ бързо приела мухамеданската религия. По този начинъ този буденъ войнственъ народъ, който послѣденъ се покори слѣдъ дълга и геройска отбрана, става силна опора на турското царство, като му дава здрави и войнственни войници и вѣрни и добри чиновници [3].
1. Голѣмото сражение между съединенитѣ войски на Унгария и Мурада II при Варна, въ което е падналъ Краль Владиславъ Унгарски, е станало въ сѫщата (1444 год.), въ която Скендеръ-бегъ спечелилъ победа при Дебъръ. Само че при Варна победители сѫ били турцитѣ.
2. Историцитѣ не сѫ съгласни относително годината, въ която е умрѣлъ Скендеръ-бегъ. Г-нъ Иречекъ твърди, че Скендеръ е умрѣлъ на 17-и януарий 1464 год., когато г. Ламушъ споменува 1467 година. Но вѣрна трѣбва да е послѣднята година, защото вт 1466 година Скендеръ-бегъ е водилъ война съ турцитѣ.
3. Гл. Leon Lamouche. Peninsule Balkanique, p. 96 et suiv.
47
Войнитѣ на Скендеръ-бега прѣдставляватъ единъ периодъ отъ живота на албанцитѣ, прѣзъ който духътъ на този народъ се подига най-високо и създава най-хубавата страница на историята му. Има моменти, прѣдъ които изслѣдователя се спира за да погледне на възкръсналото албанско национално чуство и единство; моменти, когато забѣлѣзва, че албанцитѣ, слѣдъ като сѫ служили на всичкитѣ съсѣдни тѣмъ народни плѣмена, помислюватъ да заработятъ за своя народъ и да образуватъ свое господарство, на което можаха да дадатъ здрави и сърдцати войници, толкова нужни за независимостьта на страната имъ по онова врѣме. Ала тия моменти блѣсватъ и се изгубватъ въ вихритѣ на онази епоха, прѣпълнена съ кървави събития и несигурность, когато всички сѫ биле до полуда сплашени отъ силния завоеватель, който е сѣялъ смърть и разорение на всѣкѫдѣ. Скендеръ-бегъ е нѣмалъ врѣме да мисли за уреждание на господарството си, защото е трѣбвало да търчи отъ побѣда на побѣда все въ албанскитѣ земи. Турскитѣ войски не му оставяли нито единъ моментъ за спокойна работа. Неговитѣ албанци, както всѣкога, сѫ биле най-малко способни да се погрижатъ за уреждание на вѫтрѣшно управление, гдѣто законно-установена власть, а не пушката, да урежда вѫтрѣшнитѣ имъ работи. И създаденото отъ Скендеръ-бега рухва безъ всѣкаква слѣда веднага слѣдъ неговата смърть. Ала неговия животъ е оставилъ неизгладими спомени между албанцитѣ и околнитѣ тѣмъ народи, които и до днесъ го славятъ като свой герой. А войнитѣ и управлението му прѣдставляватъ послѣдното и най-силното проявявание на албанското национално единство въ срѣднитѣ вѣкове. По-нататъкъ ще видимъ, че това толкова слабо чувство у албанцитѣ, което за пръвъ пѫть се проявява при управлението на Самуила, на ново изникна въ настоящето столѣтие и, култивирано — макаръ и не съзнателно — отъ непокорнитѣ султански паши, постепенно, но много бавно, расте и зрѣе.
Слѣдъ въдворяванието властьта на турцитѣ въ Албания, голѣма часть отъ населението на крайбрѣговата равнина захванало да се изселва въ Италия, гдѣто е намирало широко гостоприемство у народъ съ еднаква религия и близко плѣменно роднинство. Това прѣселявание е станало въ продължение на двѣ и половина столѣтия (отъ края на XIV ст. до половината на XVII), тихо и незабѣлѣзано. Прѣселенитѣ албанци сѫ се установили най-вече въ южнитѣ провинции на Неаполското краство и въ Сицилия. Тамъ тѣ образували 79 общини, населението на които се възкачва на 210,000 души. Албанцитѣ отъ тѣзи общини не сѫ
48
забравили своето отечество, езика на което още си говорятъ. Италиянското влияние между албанцитѣ по край Адриятическо-море и успѣхътъ на италиянската пропаганда въ тѣзи мѣста се длъжи на колониститѣ албанци, които сѫ дали добри проповѣдници на италиянската пропаганда, както и добри държавни мѫже на Италия.
Отъ началото на XV столѣтие Албания е подчинена на турцитѣ, фактическата власть на които не е отивала много на далечъ отъ крайбрѣговата равнина и градоветѣ, които сѫ разположени въ нея. Останалата часть на Албания, въ която се е прибрало почти цѣлото албанско население, което не е пожелало да се поддаде на чуждо влияние, е признала номиналната власть на султанитѣ.
Когато се говори за покоряванието на Албания отъ турцитѣ, не може да не се спомене и за геройската защита на града Шкодра (Скутари), който по онова врѣме се е намиралъ подъ владичеството на Венециянцитѣ и се е управлявалъ отъ сенатора Антонио Лоретано. Турцитѣ за пръвъ пѫть обсаждатъ този градъ въ 1473 година, но градътъ, умно защищаванъ отъ добрѣ обучени албанци, между които една голѣма часть сѫ били добрѣ калени въ редоветѣ на Скендеръ-беговата войска, отстоялъ геройски на всичкитѣ атаки отъ страна на турцитѣ, които, слѣдъ тримѣсечно безполезно обсаждание, се оттеглили. Прѣзъ 1476 година този градъ е билъ на ново обсаденъ отъ многобройна турска войска, прѣдвождана отъ самия Султанъ Мухамедъ II. Градътъ се защищавалъ съ храбростьта на отчаянието. И женитѣ взели участие въ защитата, като се биели въ редоветѣ на мѫжетѣ. Много албанки умрѣли въ укрѣпленията на градътъ съ орѫжие въ рѫцѣ. Мухамедъ II два пѫти се опиталъ да го прѣвземе съ пристѫпъ, но билъ отблъсванъ съ голѣми загуби и самъ билъ тежко раненъ. Обезнадѣжденъ, че ще може да го прѣвземе съ битка, Мухамедъ II оставилъ на своитѣ пълководци да го държатъ въ обсада, до като гладътъ принуди жителитѣ му да се прѣдадатъ. Обсадата е траяла 15 мѣсеци, но никой отъ обсаденитѣ не е помислювалъ за капитулирание. Въ 1478 година Венецианската Република, уморена отъ войната, която водила по всичкитѣ морски пунктове на своитѣ обширни колонии, поискала миръ. Въ съглашението, което било направено по този случай, влизалъ и градътъ Шкодра, който се отстѫпвалъ на турцитѣ. Но шкодренци се отказали да останатъ подъ властьта на мухамеданитѣ и се изселили въ Италия, отъ гдѣто по-послѣ се завърнали и се заселили въ албанскитѣ планини между другитѣ свободни албанци-католици, които оста-
49
вили имуществата си и прѣдпочели да живѣятъ свободенъ пастирски животъ, далечъ отъ съприкосновението съ умразния завоеватель.