VI. ДУХОВНА КУЛТУРА
6. Обичайна и празнична система
б. Календарни празници и обичаи
а. Каменна пластика. Пластика върху обредни хлябове
г. Художествено коване на метали
6. ОБИЧАЙНА И ПРАЗНИЧНА СИСТЕМА
Обичаите и празниците на българския народ се характеризират със своята многофункционалност: религиозно-магическа, продуцираща плодородие по нивите, приплод по добитъка, здраве и щастие в семейството; разтоварваща, развлекателна; социално-нормативна, предаваща опит, знания и норми на поведение; естетическа и не на последно място като форма на социално общуване.
Обичаите, обредите и празниците привличат вниманието още на нашите възрожденци, но едва след Освобождението с дейността на Д. Маринов, Ив. Д. Шишманов, М. Арнаудов, Хр. Вакарелски е направена съществена крачка в проучването на обичайната и празничната система. Тези учени не само обхващат обичаите и обредите на българите в цялата им етническа територия, но търсят паралели в съседните балкански народи, сред славянските и други европейски народи. На много от традиционните български празници и обичаи е разкрит не само генезисът, но и тяхното развитие.
Най-младото поколение български етнографи посвещава специални студии на традиционните български обичаи и обреди (Р. Ангелова, Т. Колева, Р. Дражева, М. Василева, Ст. Генчев, Л. Йорданова, П. Петров, П. Динеков, Т. Ив. Живков, Р. Иванова и др.) (Генчев, 1981, 160—161).
Въпросът за подялбата на обичайната и празнично-обредната система на българите е труден и все още нерешен (Генчев, 1981, 159—160). Затова засега се запазва традиционното деление на празниците и обичаите на семейни празници и обичаи и календарни празници и обичаи. В отделна група ще бъдат разгледани и някои трудови празници и обичаи.
а. Семейни празници и обичаи
Семейните празници не само носят красота и щастие, но са изиграли огромна роля за опазване на народностно-националния бит и култура на българския народ. Чрез тях се възпитава подрастващото поколение да обича родния си език и народ, родната си култура. Семейните обичаи и обреди съпътствуват трите основни цикъла от човешкия живот: раждане, сватба и смърт.
Родилните обичаи и обреди са свързани с периода на бременността, раждането и кръщенето. Те представляват една цялостна система от обичаи и обреди, от действия, свързани със стре-
219
межа на човека да осигури продължение на рода, да предпази жената — бъдещата майка, от «зли духове» и да осигури най-добри условия за раждането и доброто бъдеще на детето.
У нашия народ съществува схващане, че първото задължение на едно семейство е да се сдобие с деца, да ги отгледа и възпита. Жена, която не може да роди деца, е наричана яловица и на нея народът гледа с недобро око. Ако младата булка не роди до първата година, започват тревогите около нейното лечение.
Названията на бременната жена са изцяло табуистични: трудна, тежка, непразна, пълна, с корем, в положение.
Обичаите и обредите от предродилния цикъл, имат за обект бременната жена и са насочени към осигуряването на нормално износване и раждане, на здраво, жизнеспособно дете (Генчев, 1985, 163 и сл.). Този цикъл обхваща норми за поведение на бременната и обредни действия, които целят да я предпазят от вредоносни влияния. Тези норми са определени и се основават на рационалния опит и на старинните представи за света, за връзките между отделните индивиди, между индивида и родствената група, между човека и природата, между света на живите и света на мъртвите.
Неспазването на определени норми за поведение на бременната жена води до прекъсване на бременността или до раждане на мъртво дете. Много от забраните нямат никакво рационално обяснение, но се спазват по традиция. В същото време някои от нормите на поведение отразяват опита на българката и почиват на рационална основа. Така например на бременната се забранява да вдига тежко, да ходи боса, да гази вода и пр. На бременната жена трябва да се дава опита от всичко, което види, за да не пометне. Това е т. нар. пощянка.
Другите забрани са свързани с дейности, които биха довели до раждане на дете с недостатъци. Така има вярване, че ако бременна жена се уплаши, детето й ще прилича на онова, от което се е уплашила. Затова се гледа бременната да не се уплаши. Това вярване е познато из цяла България, но по-последователно се спазва в Западна България (Генчев, 1985, 164).
За осигуряването на нормална бременност и раждане, на живот и здраве на детето се практикува носенето на амулети, регистрирано главно в Западна България.
По време на бременността жените гадаели по най-различни признаци за пола на бъдещото дете. Докато в някои гадания може да се види дългогодишният опит на българката, то при други липсва подобно рационално зърно. Вярвало се, че родените през пролетта ще бъдат щастливи, през лятото — богати, през зимата — здрави, а през есента — сити.
Гадането се пазело в тайна, като бременната се е уединявала в зимника или в плевнята, за да не я види или чуе някои. При раждането й помагали свекървата и специална жена, наричана баба, която бабувала. След раждането по традиция бабата отрязвала пъпа със сърп, та да е работно детето. Самият пъп е връзван с червен ко-
220
нец, изпълняващ апотрофейна, отгонителна функция. За дете, родено в риза (т. е. в цяла плацента), се вярвало, че ще бъде здраво и щастливо. Освен това на плацентата се приписвали свръхестествени сили.
До 40-ия ден след раждането родилката е наричана лехуса, левуса, родилка, родителка, лауса и др. под. Названията с корен род- се срещат в екавските говори (Западна България), докато левуса и др. варианти се срещат в якавските говори (Източна България), а лаунка — в екавските говори в Македония (Генчев, 1985, 166).
Както по време на раждането, така и през първите 40 дни след раждането поведението на жената е строго определено от традицията. През този период тя е заплашена от зли сили. Вярвало се, че през този период родилката е нечиста.
След 40-ия ден родилката се очиства. След очистването в църква родилката отива у майка си или у кума си, където се извършва народното очистване. Там тя стъпва на прага на къщата, майка й я полива върху краката с малко вода. Чак след това може да влезе вкъщи, където майка й белосва детето с брашно, дава му яйце и пр. (Генчев, 1985, 167).
Важни моменти в живота на новороденото са хвърлянето на пъпната връв, първото повиване, кръщаването. Хвърляли пъпната връв на определено място — в църква, за да стане поп, в училище, за да стане даскал, и т. н. Първото повиване се извършвало в стари, но изпрани дрехи на един от родителите: ако е момче — на бащата, ако е момиче — на майката. Това е един древен начин за приобщаване на детето към родствената група на родителите.
След раждането веднага се пече питка, наричана богородична пита, бърза пита, първа пита. До третия ден след раждането се меси втора пита, наричана понуда, повойница, кадене. При новороденото се канят съседските и роднинските жени, които, идвайки, носят подаръци. Питата се разчупва, като първото парче родилката слага в сито, за да е сито детето.
Интересен обичай е и захранването на детето. Най-често това се извършва от друга жена кърмачка, която трябва да е здрава и работна. Двете деца, закърменото и детето на кърмачката, се смятат за побратими и когато пораснат, не бива да се любят или вземат. Затова, когато кърмачката не е кръвна родственица, гледат децата да са от един и същи пол (Генчев, 1985, 169).
Вярвало се, че на третата нощ след раждането идват орисниците, наречениците, които идват да «орисат детето», т. е. да предопределят съдбата му. Те се представят като три жени, сред които решаваща дума има последната, най-възрастната. Предопределеното от тях се смята за неотменимо. За да предразположат орисниците, оставяли зад вратата трапеза с вкусни ястия.
Кръщаването на детето в църква е чисто християнски обред. През втората половина на ХIX и началото на XX в. църковното кръщение е само част от народния обреден комплекс, наричан кръщене, кръщавка. Този обреден комплекс е типична проява на кумството,
221
където се преплитат християнски и паганистични представи и обреди. Обекта на обредите е кумът — кръстник. У българите той е наследствен (Генчев, 1985, 169). Само в изключителни случаи (когато кръстените от кръстника деца редовно умират) това наследствено право се изгубва и се търси нов кръстник. В този случай поредното дете се оствя на път или кръстопът и който мине пръв, става новият кръстник на детето.
В Източна България кръстникът извършва обреда крадене на детето за осигуряване здраве, навременен и плодовит брак и добра, доходна професия (Генчев, 1985, 170). Детето се краде тайно или привидно, щом навърши една година, или по Гергьовден, когато се крадат всички деца, родени след миналогодишния празник. Някъде този обред е съчетан със залагане на детето — около него нареждат предмети и по избора на един от тях гадаят за бъдещата професия или наклонност. Понякога кръстникът или някой от домашните, който е «откраднал» детето, извършва и обреда стрижба на детето. Но като самостоятелен обреден комплекс той е най-добре запазен в Западна България.
Други важни моменти в живота на детето са: прохождането, израстването на първия зъб и отбиването му. С прохождането на детето е свързан обредът прощъпалница, прощъпулник. За този ден се прави обредна пита без украса или с изобразен крак върху нея. Тя се поставя на софрата и около нея различни предмети, по които се гадае за бъдещата професия. С този обред е свързано и тичане, гонене на търкулната питка от деца и най-вече от прощъпулничето, за да му върви в живота.
Отбиването на детето става, след като то вече може да се храни заедно с възрастните. За целта се избира хубав ден, най-често понеделник. Майката меси питка, търкулва я и казва на детето си: «Ето вече майка ти!» Вярва се, че ако дете бъде допуснато да суче, след като вече е отбито веднъж, ще добие лоши очи, т. е. ще притежава способността на урочасва другите (Генчев, 1985, 171).
У българите съществуват някои обреди с деца близнаци или деца едномесеци (родени през един и същи месец) за запазване здравето им и основани на вярването, че такива деца имат еднаква съдба. Ако едното почине, ще почине и другото. Затова чрез тези обреди — символично разделяне — се цели осигуряването на самостоятелен живот на всяко от децата.
Обичаите и обредите, свързани с бременността, раждането и ранната детска възраст, имат общобългарски, единен, хомогенен характерна цялата етническа територия. Регионалните и локалните варианти говорят за различната степен на запазването им и за богатство на обичайно-обредната система.
Сватбените обичаи и обреди у българите се характеризират със своята празнична атмосфера и зрелищно-развлекателни елементи, които правят сватбата своего рода народна драма. Освен това сватбата има редица нормативни функции, създава, предпоставки за брачно щастие, многодетност и имотност на млади-
222
те, за добра реколта и добруване на целия селски колектив (Генчев, 1985, 171).
Българската традиционна сватба е била предмет на изследване у редица автори, които са разкрили различни страни от нея (Княжески, 1846, 65—83; Волков, 1890—1893, Арнаудов, 1931, Вакарелски, 1931, 1939, 1962, 1974, Колева, 1967, Георгиева, 1971, Иванова, 1984).
Брачната възраст у българите не е строго конкретизирана. Тя е в зависимост от традицията, от църковните правила, от поминъка, на населението, от въвеждането на редовна военна служба за мъжете и др. фактори. В брак могат да встъпват момчета, които могат самостоятелно да работят на полето, и момичета, които могат да месят хляб, да готвят. Встъпването в тази брачна възраст (16—17 години) по традиция е групово и обредно —за момчетата това е участието в коледуването, а за момичетата — в лазаруването (Генчев, 1985, 172). Брачният сезон се определя от поминъка и от религиозния календар. Най-често сватбите се правят през есенно-зимния или зимно-пролетния сезон. Това е времето на активното общуване между двата пола след края на селскостопанската работа или след завръщането на гурбетчиите ергени.
Традиционният избор на съпругата е право на момковото семейство, на родителите на момъка, докато момината страна играе пасивна роля. Ролята на момъка е твърде малка в традиционния избор на бъдещата съпруга, макар че са познати форми на брак, които говорят за наличие на възможност за свободен, избор на брачния партньор — приставане и влачене на бъдещата невяста (Генчев, 1985, 173).
Сватбените обичаи и обреди могат да бъдат обособени в три групи: предсватбени, същински сватбени и следсватбени.
Към предсватбените обичаи и обреди спадат: сгдедата, сватуването и годежите (малък и голям). Сгледата е практикувана, когато момичето е от друго село и родителите на момчето не знаят нищо или знаят малко за него и родителите му дали е работно, дали е здраво. За да узнаят тези неща, те пращат сгледници. Често пъти сгледата е прераствала в сватуване, т. е. в допитване за пращане на сватове. Като сватовници ходели близки хора, означавани като сватовници, женихли (Източна България), слубаре (Тракия, Източна България), годежари, одумници (Пловдивско), момаре (Родопите, Тракия), девоснопове (Чепинско), сгодичари, пращелници (Тракия), сгодиатици (Разложко).
Ходенето на сватовниците става тайно, най-често вечерно време, за да се прикрие евентуалният отказ от момина страна. Сватовниците след обикновените разговори за времето присядат до огъня и го разравят с машата, дилафа. Това е символичен намек за целта на посещението. Сгледниците казват, че търсят гълъбица за своя гълъб, соколица за своя сокол, жътварка за своя жътвар и т. н. Родителите на девойката дават съгласието си или отказват под предлог, че момичето им е още малко, че не са готови с даровете или
223
направо, че момичето им не е за женене. Понякога, дори и да харесват момчето, първия път отказват уклончиво, за да се придаде по-голяма тежест на момата.
При получаване на съгласие следва годежът, наричан още главеж (Тракия), тъкмеж (Западна България), менеж (Източна България), запив, углава (Западна България), даване на нишан, удворяне (Тракия), притвърдък (Врачанско), одумки (Панагюрско) и др. Често пъти годежът не се изчерпва с една среща, затова има малък годеж и голям годеж (Вакарелски, 1974, 564 и сл.).
За разлика от сватуването годежът е явен. На него ходят близки и роднини, придружени от музика. Годежарите носят подаръци на бъдещата невеста. Най-често това е китка, на която са завързани тек жълтици, за да се роди дете на бъдещото семейство. Момата дарява гостите с ризи и кърпи, черпи ги.
След годежа двете семейства се смятат вече за родственици. Те се обръщат един към друг с думата свато, свате и пр., а младите са годеници, главеници. Те могат да се срещат денем, да играят на хорото един до друг, да сядат на седенки един до друг, но винаги в присъствието на някой по-възрастен човек. Така сгодени, те могат да ходят от няколко месеца, до няколко години. При развалянето на годежа виновникът е бил длъжен според традицията да върне получените подаръци и да възстанови направените разноски около годежа.
На годежа често пъти ставало и уговарянето, какво ще даде всяка една страна в подаръци и времето на сватбата. Бащиното право, означавано освен бабахакъ още с названията прид, агарлък, е заплащано не само обредно почти навред до края на миналия век. Размерът му се определя от местната традиция, от количеството на моминия дар или зестрата на момата (Генчев, 1985, 176).
Обредните лица в българската народна свадба са: младоженците, означавани като зет или юнак и невеста (Западна България) или булка (Източна България). Останалите лица в сватбения обред могат да се разделят на две категории. В едната категория влизат лица, определени по наследство (кумове, кръстници) или по силата на родствените връзки, докато във втората група спадат лица, специално определяни за сватбата, например т. нар. старойкята в Западна България (Генчев, 1985, 176).
Най-почетни гости на сватбата са кумовете (кръстниците). Кумът (кръстникът) е наследствена позиция. Задължително е кумът да е женен. В западните български краища друго почетно лице на сватбата е старойкята, който често пъти дели първото място по значимост в този обред с кума. В източните български краища в сватбения обред има една двойка обредни лица, означавани като побащим и помайчима. Те ръководят сватбеното тържество и обикновено са родственици на младоженеца. Сред обредните лица в Североизточна България изпъква и заложникът или заложниците (мъж и жена), чиято роля е да веселят сватбарите чрез своите шеги и остроумия.
224
Често пъти това лице е означавано и като маскара, магаре, смешник и пр. (Генчев, 1985, 177).
Към обредните лица спадат още деверът, наричан още драгинко (обикновено племенник на зетя), зълвата, наричана още деверина или стоячка (обикновено по-млада, неомъжена сестра или близка родственица на младоженеца).
Обредният реквизит на българската народна сватба не е твърде голям — сватбено знаме, сватбено дръвце, сватбено покривало, обредни хлябове. Централно място заема сватбеното знаме, означавано още като оруглица, пряпор, стяг или байрак. За Средните Родопи е характерен т. нар. кожел, къжел (преходен вариант между сватбено знаме и сватбено дръвце) (Генчев, 1985, 178).
Сватбеното дръвце е познато под названията кумово дръвце, бахча, бор, ела, каниска, трън, яблоница и пр. Сватбеното покривало е означавано още прекривка, було и по традиция е черведо и плътно, стигащо до под коленете.
Важно място заемат и обредните хлябове със своята богата символика. Главните обредни хлябове са: меденик, кумов кравай, старойков леп, ляп за младоженците и др.
Калесването, поканата за сватбата, обикновено се извършва в предсватбения цикъл. За сватбата калесват и двете страни поотделно. Калесниците са обикновено момци и носят китка, вързана с червен конец, и бъклица с червено вино. Формулата за покана съдържа поздрав от родителите на младоженците и заръката поканените да дойдат на сватбата.
Същинската сватба обхваща засевките, меленето на булгур, прощалните вечери на момъка и девойката, подготовката на сватбеното знаме и сватбеното дръвце, на сватбените венци, плетенето на невястата и бръсненето на момъка и обичаите и обредите, извършвани в деня на сватбата. Този цикъл от обичаи и обреди има повече обществен характер и служи за общественото утвърждаване, признаване на брака.
За начало на същинската сватба се приемат засевките, обредното приготвяне на хлябовете. Освен това название за този обичай се срещат още и означенията квас, месене на квас, замески, замесване на ляп, чукане (мелене) на булгур. Засевки и погача, означавана меденик, се правят и в момината, и в момковата къща. Пресяването на брашното става през нечетен брой сита в нечетен брой нощви (3, 5, 7, 9). В Западна България в брашното за пресяване се поставят и пръстените на младоженците. Обредът се придружава от песен.
По време на засевките, докато се пече меденикът, освен песните се играят и хора. Опечената пита се намазва с мед, откъдето и названието и, разчупва се и всеки хапва от нея. От меденика на момъка се носи едно парче на момата,
Меленето на булгур има същите функции като засевките и на места е част от тях. Този обичай е познат още като чукане на булгур, кешкек, грованки (в Добруджа, отчасти в Мизия и Тракия). И тук се
225
изпълняват песни, в които се припяват както годениците, така и други моми и ергени, които се любят.
Друг важен момент от сватбата е приготвянето на сватбено знаме, наричано още стяг, пряпор, препорец, ферутлица или оруглица, от бяла или червена кърпа, прикрепена на обикновен прът, който на върха си има цвете (червена или позлатена ябълка или кромид лук).
В Родопско, Северна и Западна България се приготвя и сватбено дръвце, наричано още кумово дърво, ела, ръченик, бор, бахча, каниска, кужел или яболшница. То е клонче от ела, бор или някое плодно дърво, окичено с цветни прежди или панделки и хартийки, живи цветя и ябълки. Сватбеното дръвце се прави в дома на невястата и после се предава на кума. То придружава сватбената церемония и се разваля чак след свождането на младоженците.
В деня преди сватбата става сплитането на девойката и бръсненето на момъка — два акта, които регистрират последните мигове на моминството и ергенството. Обредите са съпроводени с много песни, отразяващи тъгата по волния момински или ергенски живот, тревогата пред неизвестността в бъдещия съпружески живот:
Плачи, плачи, младо моме,
няма вече туй моминство,
туй моминство, туй сербество. . .
. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
Кого слушаш, моме ле, че се жениш,
майка си ли, баща си ли
или него Ивана лъжовника,
дет те лъже вейка вечер
по трошейки, по седенки?. . .
Находи ли се, булко ле, наноси ли се,
на твойта хубост и младост,
на твойта герджик премяна?
Досега беше при майка,
бяла бе като кадъна,
червена като ябълка,
оттук нататък, булко ле,
при втора майка мащеха. . .
. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
Барем се ерген, мамо, находих,
на хубави моми, мамо, налюбих,
и русокоси ямболки,
и чернооки сливенки,
и белолики добруджанки,
и тънконоги тракийки.
Моминство, мамо, везирство,
ергенлък, мамо, пашалък. . .
Забулването на невястата също е придружено от песни, в които се говори за раздялата с близки, с бащини дворове и цветната
226
градинка. Настъпва «жива раздяла», която народният певец представя като «изскубване на дърво от корен», като «оронване на житото от сламата», като «отделяне на ясното слънце от синьото небе» (Колев, 1973, 387—397).
Загубата за моминия дом е толкова голяма, че народният певец я сравнява със «слана», която го е попарила, докато в момковия двор «две слънца изгряват»:
В момините дворове
тъмна мъгла припадна,
момините роднини,
къде ходят и плачат,
в момковите дворове
ясно е слънце огреяло,
момкови роднини,
къде ходят и пеят. . .
Пристигайки за невястата, сватбарите намират вратата затворена и трябва да платят откуп. Същото се повтаря и когато младоженецът трябва да влезе при невястата — тук се плаща откуп на дружките ѝ.
Прибулената невяста се прощава с родителите и близките си поред, като им целува ръка. Всичко това става под звуците на известната в цяла България мелодия и песен:
Ела се вие, превива,
мома се с рода прощава:
— Прощавай, мила майчице,
и ти рождени бащице!
Прощавай, брате, сестрице. . .
По излизащите младоженци се хвърля жито, просо, орехи, сушени плодове, а в по-ново време и бонбони, «за плодовитост, богат и сладък живот». На много места младоженецът пуска в пазвата на «баба си» златна монета, с което се плаща майчиното мляко при отхранването на невястата му.
След венчаването сватбеното шествие се насочва към къщата на младоженеца, където сватбарите са вече очаквани от свекъра и свекървата, които по традиция не ходят за булката. Свекърът смъква булката от колата, а свекървата я посреща с два хляба под мишница, съдинка с мед, а някъде и с масло и ябълки, които младата булка трябва да поеме и да внесе вкъщи, за да влезе с «берекет». Невястата влиза вкъщи по бяло платно или друга тъкан. Тя се покланя на прага и на огнището, където се вярва, че се крие духът на стопанина на къщата. После поглежда през комина, за да ѝ са чернооки децата. Дават ѝ да държи в ръцете си малко дете, обикновено момче, което трябва да разплаче, за да си роди и тя момче.
Брачното свождане ставало обикновено през нощта след венчавката в специално приготвената за целта стая. Някъде се играят обредни танци, придружени със съответните песни (Дилмано, Дил-
227
беро, кажи ми как се сади пиперо. . .) Младоженецът с изстрел от пищов или пушка съобщава края на свождането. Брачната риза се поставя в сито и този, който иска да се убеди в честността на булката, пуска пари в ситото и чак тогава може да провери лично ризата. Приготвя се блага ракия, от която се носи и на момините родители, като им се поднася с песента:
Блазя на момина мама,
добро е чедо хранила:
мама си не засрамила,
татка си не зачернила. . .
Ако невястата излезе нечестна, веселбата се прекъсва, защото се вярва, че в къщата ще настъпи нещастие — неплодородие по нивите, липса на приплод по добитъка, смърт на някого и т. н. Ако младоженецът все пак иска да задържи булката, то той прикрива нейната нечестногт, но иска допълнителна зестра от баща ѝ.
Ако младоженецът не може да изпълни съпружеските си задължения, се вярва, че любимата му го е вързала, и започват да правят «развързващи магии» — отключват всички катинари, развързват всички възли, смъкват колелетата от колата и т. н.
От следсватбените обичаи и обреди по-важни са разбулването на булката, воденето ѝ за вода, т. нар. повратки, одвратки.
Разбулването се извършва от кумата или девера. В Западна България снемането на булото е съчетано със забраждането на младата булка, което вече я отличава от момите и я причислява към групата на женените жени.
Воденето на чешмата става на другия ден след свождането на младите. На чешмата или кладенеца тя няколко пъти пълни котлите, в които деверът или някой друг хвърля боклуци. Пак тук чрез ритане на менците се гадае за бъдещото дете — ако котелът се обърне с дъното нагоре, ще е момче.
Докъм края на първото десетилетие на XX в. невястата е говеела (мълчала) в присъствието на свекър и свекърва, на девер и зълва, на кумовете. Говеенето е продължавало седмици и месеци, докато се проведе обредът прощаване, прошка, придружен със съответното угощение.
Сватбените обичаи, разгледани цялостно, представляват същинска драматична игра, наситена с музика (инструментална и вокална) и танци. Драматичен момент е напускането от невястата на родния ѝ дом. Сватбената драма кулминира в момента на брачното свождане, след което се отприщва във фриволно-весела форма или заглъхва в трагедия и за двата дома.
Сватбените обреди отразяват една първобитна идеология, проявена в многото символични постъпки, които имат най-често апотропейно (отблъскващо) значение — червено було, поставяне на лук и други билки на сватбеното знаме, вдигането на шум, минаването по друг път и т. н. Значително място в сватбената обредност заемат действията с оплодително значение — пръскане на семена, ръсене с
228
вода, разплакване на малко дете от невястата. Християнскорелигиозните обреди са много слабо застъпени.
Единна в основното си ядро, българската народна сватба в своето продължително историческо и етническо развитие е достигнала до нас с голямото си етнографско регионално разнообразие. Тази богата вариантност разкрива богатата душевност на българина и чувството му за красота (Тодоров, 1984, 15).
Под влияние на промените в икономическия, обществено-политическия и културно-битовия живот единството и целостта на обредната система на традиционната сватба се нарушава. Отпадат редица компоненти от традиционната сватба, настъпват промени в състава на обредния реквизит и в броя и функциите на обредните лица. Съвременната сватба е запазила смисъла и значението си на необходима социално-регулативна норма за утвърждаването на брака в рамките на регионалната и селищната общност. В сравнение с традиционната сватба съвременната българска сватба е разширила състава на участниците (Тодоров, 1984, 16—17).
Погребалните обичаи са едни от най-старите. Страхът от умрелия или желанието на живите да го запазят около себе си е причина за възникването на различни начини на погребения: заравяне, изгаряне, разсичане, мумифициране, канибализъм и пр. Така се появява вярата в задгробния живот на хората, станала причина за усложняване на погребалните обичаи.
Народът е вярвал, че съдбата на човека е предопределена още при неговото раждане, но никой не знае кога ще настъпи краят на живота му. За разкриване на тази тайна той търсел разни предсказания, прокобявания. Най-голямо значение е отдавано на сънищата. Вярвало се, че ако човек сънува, че му пада зъб, това означавало смърт и в зависимост от това, кой зъб изпадва, ще умре по-близък или по-далечен роднина.
Освен сънищата като прокобявания за смърт се вярва, че били още пропяването на кокошка като петел, неочакваното спиране на часовник, самоотваряне на врата и др. под. Голяма част от тези прокоби могат да бъдат обяснени с асоциации на отделни моменти от погребението, в оприличаване на гроба като вечно жилище.
Вярата, че кукувицата (или кукумявката), кацнала на комина на някоя къща, предвещава смърт на някого от тази къща, е не само българско явление, а се среща и във вярванията и на другите славяни, по-нататък при балтийските и германските народи (Петров, 1966).
Агонията е най-често означавана с израза бере душа. При мъртвеца се запалва свещ, за да не се обърка душата на агонизиращия. Продължи ли дълго агонията, вярва се, че този човек има много грехове и за да ги изкупи, някъде той бива впряган в хомот (Петров, 1958).
Строго се спазва практиката да се затварят очите на починалия, за да не повлече след себе си някого.
Щом умре човек, вкъщи отварят прозорците, излива се водата
229
от съдовете. Традиция е да се избягва споменаването на думата умрял или да се спомене името на починалия. Вместо това казват покойният, клетият, сиромахът и др.
Мъртвецът се пази много внимателно да не бъде прескочен от котка, кокошка или друго животно, за да не вампиряса. Страхът на българския народ от вампири е много голям, поради което са практикувани различни мерки — пробождания, покриване с рибарска мрежа и т. н. Тялото на умрелия бива изкъпвано и облечено в чисти дрехи. Ако умре младеж или девойка, те се обличат в сватбени дрехи и самото погребение наподобява сватба. В ковчега при мъртвеца се поставя нещо за ядене и най-необходими неща — гребен, лула, тютюн. В джоба му се слагат пари, а някъде ги поставят в устата на умрелия, за да си плаща на оня свят «пътните» и «борчовете».
Мъртвецът е оплакван от близките или от специални жени оплаквачки. В песните при оплакването, наричани отреждане, редене, се съдържат спомени за умрелия, характеристики и възхвала на добрите му качества, подкани да се върне там, откъдето си отива, или упреци и клетви, загдето оставя живите сироти (Хаджийски, 1974, 58—59; Генчев, 1968, 169—200, 1972, 365—396).
Мястото, където е лежал мъртвецът до погребението му, е свързано с различни ритуални практики, свързани с вярата, че душата на умрелия се връща тук и трябва да бъде нахранена и напоена. От друга страна се вярва, че където е била главата на умрелия, са останали болестта, смъртта, затова там се забива гвоздей или слагат тежък камък след изнасянето на ковчега, за да притискат болестта и смъртта.
Гробището се намира обикновено извън селището по хигиенични причини. Гробовете се копаят на дълбочина 180 см, след което се измитат, както се измита едно жилище. Има даже поговорка: «Да ти измета къщата, за да не изметеш ти моята!» В някои селища на Северозападна България гробовете се иззиждат с тухли. Ковчегът се спуска с въже, след което направо върху него се хвърля пръст. Има обичай всеки да хвърли по една шепа пръст и да каже «Лека ти пръст!». Сечивата, с които е изкопан и заровен гробът, по правило пренощуват в гробищата или се оставя по една тресчица от дръжките на сечивата, «та всичко да си остане там» (Вакарелски, 1974, 586).
На гробовете се поставят кръстове — първоначално дървени, а след една година и каменни. Женските кръстове имат заоблена форма, откъдето и названието кукли.
За умрелия се коли курбан (овца, говедо, но никога свиня). Към обредното ястие има винаги варено жито, означавано като коливо, пилаф, и вино, с които се гощават близките и участвувалите в погребението.
С това за външните хора грижите около мъртвеца свършват, но за близките продължават. До 40-ия ден те всеки ден ходят
230
на «прелив», зашото се вярва, че едва след 40-ия ден душата се разделя завинаги с тялото. Тогава се изравнява и гробът.
Тъгата, траурът по умрелия, наричан още жалене, тъжене, се изразява с носенето на черно облекло. Само в Източна България, Тракия и Родопско се носи бяла забрадка като траурен знак (Вакарелски, 1974, 589). Жените, близките на умрелия, не си мият косите, а мъжете не се бръснат до 40-ия ден, докато продължава дълбокият траур.
Помени се правят по-късно на 3, 9 и 12 месеца. След три години почит към умрелия се отдава само на общите помени, наричани задушници, които по традиция се правят на 15 август, на 8 ноември и на по-големи християнски празници — Коледа, Великден, Гергьовден.
Ако се наложи да бъде погребан друг човек в същия гроб, то костите на умрелия се изваждат, измиват се и се заравят отново, като се поставят в една торба.
Самоубийците, некръстенита и «магьосниците» са погребвани извън гробищата, защото се вярва, че не са приобщени към християнската религия.
Обичаите и обредите, свързани със смъртта и погребението на починалите хора, са тясно свързани с представите и понятията за душата и смъртта (Вакарелски, 1939). Според народните вярвания душата е свързана с тялото, но може да го напуска в образа на птица, насекомо или пара. Когато душата напусне тялото, то остава безжизнено. Макар и отделена от тялото, душата притежава същите нужди и страсти. В зависимост от отношението към нея тя е добре или зле настроена към хората, поради което до 40-ия ден ѝ се поднасят различни ястия и пития.
б. Календарни празници и обичаи
Календарните празници и обичаи са свързани с отделните празници от календара и със стопанската дейност на българина като земеделец и скотовъд. В тази система от обичаи и обреди доминира не редуването на астрономическите периоди, а цикличността на селскостопанската дейност. Това дава основание да се приеме схващането за народния календар като селскостопански, земеделски по своя характер (Василева, 1985, 89).
Народните обичаи и обреди, свързани със селскостопанския труд, се групират според сезоните на земеделската работа, които най-общо се вместват в астрономическите сезони. В същото време границите между годишните сезони се определят не толкова от църковните или гражданските календарни дати, колкото в сроковете на селскостопанската работа, установени в представите и обредите на народа. Оттук произтича и подвижността на тези граници, т. е. те обхващат един по-голям период от време.
Както повечето древни народи, и славяните разделяли годината според движението на слънцето и луната. Идвайки на Балканския полуостров, те запазват първоначално двойното деление на годи-
231
ната — от Димитровден до Гергьовден е зимата и от Гергьовден до Димитровден е лятото.
Старите календарни празници на българите показват слаба и случайна връзка с църковния календар и наличие на една практическа основа, която чрез магически действия и думи цели предпазване от болести и нещастия. Празниците на нашия народ са били устроени главно в зависимост от стопанския календар на земеделското и скотовъдното население.
Християнската църква се е опитала да се пребори с тези езически обичаи и обреди, но виждайки, че е безсилна пред тях, поставя на тези празници свои светци покровители, светци патрони и така усложнява народната обредност.
Ето какъв съвет дава папа Григорий I (601) на мисионерите сред келтите и други непокръстени племена на запад: «Наместо да се дразнят и оскърбяват езичниците, по-добре е да се поставят жертвоприношенията и молитвите под закрилата на новата вяра, но при условие всичко да се върши в името на неговите задължения и радости. . .» (Арнаудов, 1971, 8).
Така е станало възможно да бъде доведен целият годишен кръг от празници (Коледа, Великден, Гергьовден и т. н.) в мирно съжителство с наследените езически обреди и забави.
Днес българските народни календарни обичаи и обреди са загубили значението си като цялост, като система, но отделни празници, тясно свързани с народния бит и култура, с трудовата дейност на българина, продължават да се чествуват, като в тях се влага ново съдържание, едно съвременно осмисляне — така Бабинден се празнува като Ден на родилната помощ, Трифон Зарезан — Ден на лозаря, Гергьовден — Ден на овчаря и т. н.
Календарните празници и обичаи се делят условно на четири основни цикъла: зимни, пролетни, летни и есенни.
Зимната календарна обредност обхваща обичаи и обреди, които се извършват през зимния цикъл на годината (декември—февруари). Според едни етнографи този цикъл започва с Игнажден (02. 12. ст. ст./ 15. 12. н. ст.), според други — с Андреевден (30. 11. ст. ст./ 13. 12. н. ст.), а според трети с деня на св. Варвара (04. 12. ст. ст./ 17. 12. н. ст.). Най-големият народен празник от този цикъл в миналото е бил Бъдни вечер, наричан още Божич, Коледа, Кадена вечер, Суха Коледа (24. 12. ст. ст./ 06. 12. н. ст.). Обичаите и обредите, магическите действия и думи, вярванията и гаданията на Бъдни вечер могат да се групират така: бъднивечерска трапеза и вечеряг бъднивечерски огън и коледуване.
По традиция на бъднивечерскзта трапеза трябва да бъдат представени всички ястия, за да ги има и през следващата година. Те биват поставяни върху слама. В стаята се внася и един лемеж, палеш-ник, а някъде и цяло рало. На трапезата трябва непременно да има грозде, тиква, диня, царевица, жито, ръж, круши, сливи, мляко и млечни продукти, сарми или пълнени чушки, баница, вино и ракия. Домакинята приготвя обреден хляб, наричан боговица, вечерник,
232
коледник, който е изпъстрен със символи — орач с рало и волове, кошара, пълна с. овце, и т. н. След нареждането на трапезата най-старият от къщата прекадява трапезата, а също така домашните животни в обора. Стопанинът разчупва боговицата и дава на всички членове на семейството. След вечерята се правят различни гадания: за любов и женитба — ладуване, надпяване на пръстените, за времето и плодородието.
Бъднивечерският огън е предмет на особено внимание. В него се поставя дебело дърво или пън, наричано бъдник, бъдняк (Средна и Западна България), коладник (Котленско), прикладник (Кюстендилско). Този пън трябва да гори през цялата нощ, защото неговото угасване означавало нещастие за цялото семейство. От неизгорялата част на бъдника се правят клинчета за ралото, а по искрите при горенето се гадае за плодовитостта на добитъка: повече искри — повече агънца.
Третият важен момент от коледните празници е коледуването. Коледуват деца и възрастни — коледарчета и коледари, но винаги само мъже. Коледуването е мъжки обичай. Малките коледарчета ходят през деня по къщите, като носят коледарки —тояги и торбички, и казват «Коледа, бабо, Коледа». Даряват ги с орехи, сланина и кървавица, а също така и със специално приготвени кравайчета и по някоя паричка.
Възрастните коледари са организирани на групи по десетина човека, като всяка група има водач, наричан станеник, четник, кудабашия, мармарин. Този, който е определен да събира получените дарове, се нарича трохобер или магаре, а носачите на блажни подаръци — мачки, котки.
Станеникът се избира преди Коледа. Той трябва да е опитен и да знае всички благословии, които понякога надминават 80 на брой. Облечени празнично, научили коледарските благословии, коледарите обикалят всичките къщи в селото и пеят песни за всички членове на семейството: стари и млади, земеделци или животновъди, моми и ергени и т. н. В песните се хвали домакинът на къщата, пожелава се плодородие в полето и приплод по добитъка. На стопанина овчар се пеят песни за Нойко овчар, момъка възхваляват с песента за Пейо юнак, който гони сур елена, а на момата изпяват песен, в която се говори за състезанието по красота между мома и слънце, в което момата побеждава слънцето (Димитрова, 1973, 24 и сл.).
След изпяването на песните благословии за всички членове на семейството стопанинът на къщата взема хляба благословник и го подава на четника, който, като си сваля калпака, поема хляба и започва да слави.
След изпълнението на славата коледарите потеглят за друга къща. Ако се случи коледарите да не са посрещнати добре, то те си отмъщават, като задигат някоя кокошка или отнасят портата (външната врата) на реката или до някоя по-далечна чешма в селото.
Характерен обичай по Коледа е и заплашването на овощните дръвчета да раждат. Стопанинът взема брадвата и при всяко дръвче
233
в градината замахва да го отсече, но някой от домашните го възпира, като му казва, че те ще родят през идващата година. Вярва се, че по този начин е осигурена тяхната родитба.
Нова година (01. 01. ст. ст./ 14. 01. н. ст.), наричана още Сурваки, Силвестри, Сурува, се характеризира също с някои интересни обреди: трапеза с блажни яденета (пача от свинска глава, коли се черен петел), прави се баница с късмети, провежда се надпяване на пръстените, наричано най-често ладуване. Специфичен обичай е т. нар. сурвакане, изпълнявано също от момчета. Този обичай дойде да замени отпадналите от обичайната практика обхождания на коледарите.
Сурвакането се състои в удрянето на близки и съседи със сур-вакница от дрян, украсена с панделки, пуканки и парички за здраве. Сурвакането е придружено с благословия:
Сурва, сурва година!
Весела година!
Пълен клас на нива,
жълт мамул на леса,
червено грозде на лоза
и жълта дюля в градина. . .
Пълна кесия с пари. . .
Сурва, сурва година,
догодина със здраве,
догодина, до амина.
При сурвакането словесната магия е придружена от магията на действието — човекът, когото благославят, е докосван със сурова, изпълнена с жизнени сокове дрянова пръчка. А червеният цвят в украсата ѝ действува апотропейно.
Към зимния цикъл се отнася и Бабинден (08. 01. ст. ст./ 21. 01. н. ст.). Това е празник на народните акушерки. Родилите през изтеклата година жени гостуват на бабата, като ѝ поднасят подарък — кърпа и калъп сапун. Жените поливат на бабата да се измие. Някъде има практика бабата да бъде водена на реката, натоварена на предния колесар на колата. В това шествие вземат участие и мъже, които понякога стават обект на шеги и подигравки от развеселените и посръбнали си този ден жени.
Зимните празници и обичаи отбелязват настъпването на новата година и са свързани с благопожелания за здраве, плодородие, лично и семейно щастие.
Пролетните празници отразяват събуждането на природата — както на добрите сили, така и на злите (змии, болести) сили и борбата между тях.
Трифон Зарезан (01. 02. ст. ст./ 14. 02. н. ст.) е най-ранният пролетен празник, наричан още Трифоновден, Зарезан. Денят се празнува в чест на лозята, тъй като св. Трифон се смята за патрон на лозята. На този ден трудолюбивите стопани излизат в лозята и зарязват, макар и само по няколко лози.
234
Всички са облечени празнично, носят със себе си ядене и пиене. Порязаната лоза се полива с вино от бъклица, като се благославя: «Хайде да е хаирлия! И тая година берекет! Да се роди грозде и виното да прелива през праговете! Да няма прибиране на гроздето, да няма изпиване на виното!» След това започва веселба с обща трапеза и кръшни хора.
На много места се практикува избирането на т. нар. цар на лозята. За такъв се избира най-добрият, най-честният, най-трудолюбивият селянин, защото се вярвало, че от него зависи берекетът по лозята. След избирането му той ги води вкъщи и ги гощава, черпи ги от виното цар.
Според М. Арнаудов началото на този празник трябва да се търси в прочутите Дионисиеви тържества в древна Гърция. Легендата разказва, че Дионис е научил хората да отглеждат лозата и да правят от тежките ѝ гроздове вино.
Не можейки да премахне езическите празници изцяло, християнската религия била принудена да постави на този ден празнуването на св. Трифон — патрон на лозарите. На иконите той е изобразяван винаги с косер в ръката.
Пастирският поминък на българите е отразен в много пролетни обичаи, между които изпъкват тези на Власовден, Песи понеделник, Тодоровден и Гергьовден. Власовден (11. 02. ст. ст./ 24. 02. н. ст.) се празнува за рогатия добитък и за овцете да не заболяват от смъртоносната болест влас. Правят се обредни хлябове, намазани с мед, и се раздават за здраве на добитъка (Вакарелски, 1974, 601 — €02).
Със Сирница българите означават седмицата между двете заговявания пред великденския пост. През тази седмица се палят големи обредни огньове край селата, наричани купни, кладни, на много места се въртят и оратници (факли от слама). Вярва се, че чрез тях се прогонват бълхите. Все през тази седмица е познато и хвърлянето на чавги, т. нар. туйкане, когато момците хвърлят към дома на любимото момиче специални стрели.
През Сирница се ходи при родители и кумове за «вземане на прошка», един хубав народен обичай за възстановяване на добрите отношения, ако са нарушени от казване на лоши думи през изтеклата година.
Все в неделя на Сирни заговезни се прави и т. нар. «хамкане на халва». На конопен конец се окачва парче «бяла халва», което деца и възрастни се мъчат да захапят с уста. След успешното захапване на парчето се запалва конецът и по неговото изгаряне се гадае за растежа на конопа през идващата година.
Пак по време на Сирни заговезни в Източна България се провеждат карнавални обичаи, означавани като кукерски игри. Същите игри се провеждат в Западна България по време на Коледа или Сурваки, откъдето и названието им коледжане или сурваскари (Вакарелски, 1974, 705).
235
Карнавалните обичаи, означавани в българската наука с термина кукери, имат твърде разнообразни означения в различните български краища: кукери, кукувици, бабугери, бабушари, джамали, джамалари, старци, дервиши, арапи, калугери, ешкари, ешкинари, дракуси и др. (Вакарелски, 1974, 699—700).
Кукерските игри, изпълнявани през Сирната неделя, са типични за Източна и Южна Тракия, Средногорието, Родопите и Североизточна България. В този тип маскирани игри може да се разграничат две основни разновидности. Първата се характеризира с обредното заораване и засяване, докато втората разновидност е свързана с появата на камила или се извършва обредно къпане на кукерите (Стаменова, 1982, 18 и сл.).
В Югоизточна България кукерът е най-важното лице, чийто главен атрибут е фалусът, с който той има право да докосва бездетни жени, като се вярва, че по този начин те ще имат вече деца. В шествието тук вземат участие още бабата, момците, царят, телохранителите, попът, циганите. Играта се провежда в селото пред публика — жителите на селото, които този ден не ходят на работа.
Действията на кукерите са мимически — жестове и симулации. Играта им е съпроводена с голям шум, произвеждан от скачането и дрънкането на звънците. Всеки кукер има по два предни и от два до четири задни звънеца, като всеки един от звънците тежи по 800—2000 грама. Бабата носи дете. Често пъти тя е отвличана от публиката и се налага кукерите да я спасяват. Данъчните агенти събират закъснели «данъци», бръснарят «бръсне», когото хване. Царят се явява в края на играта. Той има задача символично да заоре и засее, като се вярва, че така се осигурява реколтата за следващата година. Този обред е придружен и от благословия, която трябва да се схваща като словесна магия: «Да дава господ много берекет! Да има мамули много, да има жито много, деца да има повече! Най-малкото жито да бъде като мене, от едно да стане хиляда!» (Стаменова, 1982, 30.)
В Добруджа кукерските игри имат по-опростен състав. Тук ръководното лице е бабата, майката, придружавана от неопределен брой кукове, въоръжени с клюнкове, дървени саби и топузи. Така сформираната чета обикаля по къщите и играе хоро под звуците на кавал. Бабата не играе, тя преде и само предвожда четата. Домакините се стараят да отвлекат бабата, за да влезе плодородието в техния дом, като по този начин влизат в конфликт с куковете (Вакарелски, 1974, 704—705).
Кукерските игри в цяла Тракия, както и в някои селища на Северна и Югозападна България, са съпроводени често пъти с т. нар. бесене, церене на кучета, откъдето идва и названието на този обичай песи понеделник.
Сурвакарската обредност в Западна България показва твърде съществено сходство с кукерската. Водещи играта тук са т. нар. старци, дедици, придружавани от бабата, девера и един коняр. Обикалят по къщите, играят лудо, благославят, като за това им се
236
прави трапеза и им се дава жито, брашно, хляб, сланина, сирене. И тук е налице оргиастичният и фалически елемент в играта на кукерите. При сурваскарите в Радомирско се присъединяват и скитащи цигани, сватбено шествие, поп, който постоянно венчава младоженците, хайдушка дружина и др. под.
Освен изброените маски участниците в кукерските игри представят и определени животни: бразая (животно с голям клюн и рога в Северна България), джамал (камила) в Тракия, кон, овен, мечка с мечкар и др.
Традиционните кукерски игри са изпълнени предимно с оплодителна символика и магия. Със своите особености те говорят за една архаична традиция, присъща на всички славяни, която на Балканския полуостров се обогатява с някои отражения от обичаите на древните местни обитатели — траките (Арнаудов, 1972, 7 и сл.; Петров, 1971).
Прекъснати по време на Втората световна война, след 50-те години на XX в. народните кукерски и сурвакарски игри се възстановяват и този процес постепенно обхваща все повече селища и райони в страната. Днес кукерските игри са любим народен празник, а периодично устройваните регионални и национални прегледи на кукерските и сурвакарските игри са популярно и очаквано с интерес културно събитие (Стаменова, 1982, 5).
През първата събота от великденския пост в миналото у нас е празнуван т. нар. Конски великден, Тудорица. Това е празник в чест на конете. За този ден се меси обреден хляб, наричан копито, конче, който се раздава за здраве на конете. Устройват се надпрепусквания на коне, като на победилите кон и ездач се присъждат награди.
Първи март е считан от българския народ за началото на пролетта. С него е свързано носенето на мартеници.
Според народните вярвания червеният цвят има силата да прогонва злото. Той е цвят на живота. Затова в някои области на първи март жените окачват червени парцали и червена прежда на вратите и стрехите.
Първоначално мартениците са представлявали усукан червен конец. По-късно към този конец се прибавя и бял конец. Белият цвят е символ на слънцето, на чистотата. Ако с червения цвят са целели да прогонят злите сили, то с белия пожелавали здраве и сила, бодрост и щастие.
По традиция мартениците били връзвани на ръцете на децата и ги смъквали, когато видели щъркел или лястовичка. Тогава ги закачвали на зелено дърво или ги слагали под камък. В последния случай след 40 дни се поглежда под камъка и по това, дали при мартеницата има животинка или нещо друго, гадаели за здраве и т. н.
Обичаят да се носят мартеници е възникнал на славянска основа. Може да се срещне в Южна Румъния, Албания, Северна Гърция. Най-широко разпространение този обичай обаче е получил в България. Поддържането му и в наши дни както в града, така и в
237
селото може да се възприеме като пример за съхраняване на хубав български обичай, запазил само художествената си форма, израз на човешкия копнеж по красота и щастие.
Един от най-жизнерадостните празници на пролетта е денят, в който момите лазаруват (10. 04. ст. ст./ 23. 04. н. ст.).
Лазаруването е задължителна обичайна норма за всички подрастващи момичета и се явява като преломен момент, в който момичето става мома (Колева, 1977, 286).
Лазаруването е общобългарски обичай, известен почти в цялата българска етническа територия, както и сред компактните маси български заселници в чужбина — главно в СССР и Румъния (Василева, 1982, 8 и сл.).
Основни изпълнители на обичая са момичета на възраст от 5— 6 до 10—12 години. Те започват да се подготвят за празника още от великденските пости. Подготовката се състои в разучаването на лазарските песни и игри. Лазарките се обличат в невестински костюми, взети от наскоро омъжени жени, снабдяват се с накити, които имат обреден характер.
Сутринта на Лазаровден първи тръгват най-малките лазарки. Те обикалят домовете, пеят и играят, за което получават яйца и по-рядко дребни пари. Техните обиколки продължават до обяд.
След тях на следващия ден — Връбница — тръгват големите лазарки. За разлика от малките лазарки те изпълняват специфични обредни игри, съчетани с извънредно богат репертоар от лазарски песни. Изборът на песните е в зависимост от посетения дом, от членовете на семейството и желанието на домакините. В своите песни лазарките възпяват малкото детенце — свидна рожба, пеят за любовта на моми и ергени, за младоженеца, за красотата и достойнствата на младата булка, за радостта ѝ с любимия мъж и свидни рожби, за голямото сговорчиво семейство, за богатството и гостоприемството на домакина:
А бре Бое, бело Бое,
тука ли си, дома ли си?
Я отваряй равни двори,
равни двори, чемшир порти,
да ти влязат лазарници. . .
Ой, Лазаре, Лазаре!
Чудно дърво чудновато:
вършето му дор небо,
листата му чисто злато,
род родило две ябълки!
Щото било чудно дърво —
това било тежка сватба;
щото било две ябълки —
то си било до два млади,
до два млади под два венци.
238
Ой, Лазаре, Лазаре,
тука са ни казали,
че има мома и ерген.
Я момата женете,
я момъка годете:
доде е вино червено
и тая бистра ракия. . .
В системата на лазарските обичаи и песни са включени още два обичая — кумичене и буенец. На Връбница девойките си свиват върбови венчета, отиват на реката или чешмата, нареждат ги върху една бухалка, след което я потапят в реката и пускат венчетата да плават. Девойката, чието венче заплава първо, бива наречена кумица. До следващия Великден тя се ползува с особено уважение.
Веднага след избирането ѝ лазарките я отвеждат тържествено и с обредни песни до дома ѝ, където продължават песните и се устройва обредна трапеза. До Великден лазарките говеят на кумицата. На самия ден Великден те я посещават и носят боядисани яйца и обреден хляб, също украсен с яйца. Кумицата ги прощава, с което ги освобождава от говеенето.
Лазарските песни и обичаи битуват активно в живота на българите до първите десетилетия на нашия век, след което престават да съществуват като система или са нередовно практикувани.
Гергьовден е най-големият български пролетен празник, свързан със събуждането на природата, с времето, когато горите, ливадите, нивите се раззеленяват и се понася омайващият аромат на цветята, тревите и билките.
Хубав ден Великден,
още по-хубав Гергьовден. . .
(Народна песен)
Обичаите и обредите, свързани с Гергьовден, са били обект на изследване от много автори (Арнаудов, 1969, 332 и сл.; Георгиева, 1970; Теодоров, 1972; Колева, 1981). По общия си смисъл и насоченост тези обичаи и обреди се свързват преди всичко с грижите, на трудовия селянин за добитъка в началото на животновъдната година, за плодородието по нивите, с желанията му за здраве, дълголетие и щастие.
Отделните компоненти на тази богата и разгърната обредност ни отвеждат към дълбока древност.
Към най-ранния пласт по своето осмисляне и начини на взаимодействие между човека и природата се отнасят разнообразните магически практики, които съответствуват на ловния период и на събирателство. Така запазването на кожата и заравянето на костите на жертвеното животно корелира в съзнанието на човека с идеята за възраждане на убитото животно. Събирането на зеленина и лековити билки също води началото си от този ранен пласт (Дражева, 1982, 49—50).
239
Обредното изливане на първото мляко в земята или реката, раздаването на прясно мляко, сирене и месо за мъртвите са практики, които трябва да бъдат отнесени също към този най-стар пласт, свързан с патриархалнородовото общество.
С приемането на християнството старинните представи, свързани с езическите покровители на стадата и на плодородието, се асоциират с християнски светци, които запазват своята първооснова. Коленето на агнето от семейно-родова жертва се превръща в жертвоприношение на св. Георги.
По-голяма част от обичаите и обредите по Гергьовден се извършват извън селището — при кошарите, на зелените поляни, на нивите, край реките и изворите.
В навечерието на Гергьовден или рано сутринта на самия празник момите, момците и младите булки, пръснати на групи сред ливадите и поляните, край реките, берат цветя и откършват разлистени клонки, пеят гергьовски песни. С цветята и клонките се окичват моми и ергени, стопански постройки, кошарите и вратите на къщите.
През нощта срещу Гергьовден жени и девойки ходят из росните ливади, събличат се голи и се търкалят върху покритата с роса трева, за да се изкъпят, защото според народните вярвания на този ден всичко е покрито с блага роса.
Срещу Гергьовден се приготвят и обредни хлябове. Символиката, изразена в пластичната украса по тези хлябове, сочи, че те са посветени на основните поминъци на българина — земеделието и животновъдството. Месят се и специални хлябове, свързани с овцевъдството, върху които символично са изобразявани овце и агнета, кошара и овчар. За Южна България е характерно и приготвянето на специални хлябове и за мъртвите, т. нар. подавки, просурки.
На Гергьовден в цялата страна се люлеят на люлки, вързани на разлистено дърво. Вярвало се, че по този начин се пренася растителната сила на дървото върху човека по време на пролетното събуждане на природата. Люлеенето се придружава от песни и припевки, които имат закачлив или любовен характер.
С този празник са свързани и много гадания — за здраве, за богатство, за узнаване на любимия. Добре познатият в цялата страна обичай надпяване на китки или пръстени, свързан предимно с празника Еньовден, се среща и на Гергьовден.
Един от съществените моменти на Гергьовден е първото обредно издояване на овцете. Най-напред се дои първата обагнила се овца, чието агне се принася курбан на св. Георги. Първото мляко се излива в реката, за да тече млякото на овцете като реката, т. е. като вода. В Западна България оставят първото мляко край огнището, където се крие духът на прародителя, и играят хоро покрай него.
Друг важен момент в празника Гергьовден е жертвоприношението с първото обагнило се през годината агне. То се извършва от най-възрастния мъж, който е празнично облечен и закичен с китка. Отлъченото от майка си агне, почистено и сресано, окичват с венец. Преди да го заколят, го захранват с трици, сол и трева (солта
240
означава ситост, триците — плодородие, а тревата — изобилна паша за овцете).
Задължителен момент в обредното жертвоприношение е прекадяването или паленето на свещ на дясното рогче на агнето, изгарянето на част от вълната (вероятно отзвук от минало изгаряне на жертвеното животно).
С кръвта на закланото животно намазват стената и прага на къщата, за да не влизат магии и лошотии в къщата, бележат децата по челото и брадичката, а също и добичетата, за да бъдат здрави и читави.
По традиция на Гергьовден обикалят нивите и бодват в тях разлистени клонки. В този обред се влага следното разбиране — силата на зеленото клонче дз се предаде на нивата, за да се увеличи плодородието ѝ. В Южна България стопанинът къса двойно изкласилите стебла и ги занася в хамбара си, за да не може да се направи магия на нивата му.
През русалската седмица (седмицата преди Петдесетница през май) се устройват игри, наричани русалии, русалийски игри. Тези игри са изпълнявани от групи, водени от ватаф. Съблюдава се броят на русалиите да е тек 3, 5, 7, 9, 11. Играта на русалиите е бърза, луда. Вярва се, че ако поставят болен в средата на хорото, той ще оздравее след този танц. Много пъти обаче вместо болният да оздравее, някой от играчите пада болен до него. В Северна България този обичай е сравнително ново явление (XVI—XVIII в.). Пренесен е от румънските преселници на юг от Дунава. Този обичай, лишен от оргиастични елементи, изобилствуващ с екстазни положения и съпроводен с дълбока тайна, води началото си от древно-тракийските «розалии», преминали у романизованите траки и запазени у техните наследници в стари румънски поселения в Македония и Румъния (Вакарелски, 1974, 611).
Нестинарските игри са провеждани главно в деня на св. Константин и Елена (21 май) и по-рядко на други празници (Арнаудов, 1971, 54). До 1912 г. обичаят е широко разпространен между българите и гърците в Странджанско (Югоизточна България), а след тази година само в едно българско и едно гръцко село (Българи и Кости).
Първите описания на този обичай са направени от П. Р. Славейков през 1866 и 1875 г. След него този обичай е наблюдаван и описван от С. Русев, Ст. Шивачев, Д. Маринов и др. Значими изследвания върху нестинарските игри са оставили М. Арнаудов, Р. Ангелова и Е. Шаранков (Арнаудов, 1969, 372 и сл. 1971, 7— 161; Ангелова, 1955; Шаранков, 1980).
Лицата, които излизат да играят по огъня или да правят прокоби, да лекуват или да врачуват, излизат от името на светците Константин и Елена. Те могат да бъдат мъже и жени, но главно жени, понеже жените са повече податливи на внушения по силата на нервната възбудимост и чувствителност. Особено място в обществото на
241
нестинарите заема т. нар. «главен нестинар», «пръв нестинар», роля, изпълнявана най-често от жена.
Огънят, по който ще играят нестинарите, се прави на селския площад, където се изгарят 4—5 коли дърва, за да се образува жарава. Народът насядва на трапеза около огъня. Когато жаравата, дебела до 10—12 см, е вече готова и се засвири нестинарското хоро, прихванатите събличат горните си дрехи, събуват се боси и нагазват огъня. В ръцете си лържат иконата на св. Константин и Елена, вярвайки, че тези светци ги закрилят в този момент. Под звуците на гайдата и тъпана продължава нестинарският танц. Някои от нестинарите имали способността да разкриват бъдещето, да пророкуват — например, за да оздравее този или онзи селянин, трябвало да се заколи крава курбан; за да не мрат децата на друг, трябвало да направи това или онова. Запитвани относно целта на обичая да играят в огъня, нестинарите отговарят, че това ставало «за берекет» или «за здраве», тъй като «огънят погарял всички болести».
За да обясни произхода и значението на този обичай, М. Арнаудов търси паралели в близки и по-далечни страни, между съвременните и древните народи (Арнаудов, 1971, 68 и сл.). У нас този обичай е възприет под влияние на гърците около Цариград. У тях той е запазен под влияние на източни религиозни култоье, пренесени през ранното средновековие. Обстоятелството, че на това сериозно изпитание се поддават само някои субекти, и то по наследство, показва, че към нормалния религиозен мироглед у някои се прибавят и болестни изживявания — халюцинации, екстазоподобни пристъпи от рода на истерията, които водят към временна анестезия спрямо огъня.
При безводие през горещите летни дни народът прави обреди, с които цели да си осигури валежи, а чрез това и плодородие по нивите. Това са обичаите пеперуда, Герман и гонене на змей.
Обичаят пеперуда, наричан още додола в Източна България, се изпълнява от девойки. Окичват момиче, което трябва да е сираче, в зеленина от клонки и обикалят къщите, като останалите момичета припяват, а то играе. Някъде момичето в зелено е поливано с вода, за да може по аналогична магия да се осигури валеж на дъжд. Песента на пеперударките е своего рода молитва за дъжд:
Пеперуда ходи,
ходи та се моли:
— Дай, боже, голям дъжд,
да се роди просо,
просо и пшеница,
по лятна росица,
на коте трошица,
на куче корица,
на конче зобчица,
на малките дяца,
242
на сираченцата,
по корица хлебец
и по кръшчи солец. . .
При обичая Герман, наричан още Калоян, Скалоян, се приготвя човешка фигура от глина с ясно очертан мъжки пол, като фалусът умишлено е уголемен. Тази фигура, наричана Герман, бива погребвана край река или извор и погребващите я оплакват: «Умрял Герман, умрял от суша, умрял Герман за киша.» Обичаят е известен само на север от Стара планина, като някъде фигурата се прави от слама или парцали.
В Северозападна България при безводие се практикува «гонене на змей». Това е свързано с поверието, че определен змей, враг на селото, спира някъде водата, като пропъжда облаците от землището на селото. Тъй като се вярва, че този змей се крие някъде из селото, то мъжете, организирани на групи, съблечени съвсем голи и въоръжени със сопи и тояги, викат и мушкат навсякъде, където се съмняват, че змеят се крие. След това се изкъпват в близката река.
И трите обичая за осигуряване на дъжд са изградени на примитивната вяра във възможността да се въздействува върху природата — имитативната магия и умилостивяване на силите, които задържат дъжда, чрез участие на сираче в обичая, чрез погребването на Герман, умрял от суша за киша.
Най-големият летен празник е Еньовден, чествуван в деня на лятното слънцестоене (24. 06. ст. ст./ 07. 07. н. ст.). Този ден е свързан с много обичаи и поверия. На този ден слънцето се намира на най-високата точка от земята (в зенита си) и грее най-продължително, затова и билките имат най-голяма лечебна сила. Затова народът казва: «Слънцето на този ден грее, прекатурва се, завъртва се и тръгва към зимата» или «Еньо наметнал кожуха, да иде за сняг». Вярва се, че който види слънцето на този ден, ще бъде щастлив и здрав през цялата година.
На Еньовден се палят обредни огньове, а младежите от Южна България практикуват хвърлянето на огнени стрели, наричани чавги. Тези стрели са насочвани към дома на любимата, като при хвърлянето им момците рецитират:
Ората-копата-а-а-а!
Дай ми, дядо, момата,
да я водя гората,
да ѝ сека бяла хурка.
Ако не ми дадеш момата,
ще ти запаля купата!
Вярва се, че билките на този ден имат най-голяма лечебна сила, поради което старо и младо излиза да бере билки, които прави на венец или изсушава и използува впоследствие за лекуване, за засилване приплода по добитъка и т. н.
Все на Еньовден се вярва, че бродници житомамници ходят съблечени голи из чуждите ниви, обирайки росата им или най-едри-
243
те класове и като ги пренасят в своята нива, вярват, че по този начин пренасят, «открадват» чуждата реколта.
И на този празник, както на други големи празници, се надпяват пръстени. Вечерта преди Еньовден всяка девойка си прави китка, която бележи със свой нишан — най-често пръстен. Донасят от чешмата мълчана вода и поставят китките в този съд. Съдът с китките се оставя да пренощува под звездите или под трендафил. На другия ден момите се събират, обличат като булка едно момиченце от «цяло семейство» и поставят на лицето му червено було. Тази Еньова булка вади от котлето по една китка, когато момите са припели. На когото е китката, припявката е за него. Това са обикновено наричания за щастие и женитба на съответната мома:
Запретни, Еньо, бели ръкави,
та бръкни, Еньо, в сребърен баркарач,
извади, Еньо, еньовска китка,
който е честит, той да я носи!
(означава «здраве»)
Шарени торби — гости чакат!
(Ще се ожени)
Шарен кожух черква мете!
(Ще вземе даскал)
Ново кринче — вехто дъно!
(Ще вземе вдовец)
Мокри гащи на върлина!
(Ще вземе рибар).
Припевките имат много регионални и локални варианти, които са свързани с географската среда или поминъка.
Към летните празници спадат още Петровден (29. 06 ст. ст./ 12. 07. н. ст.), когато се коли пиле за курбан, т. е. тогава се коли първото пиле, както на Гергьовден се коли първото агне; св. Прокопий (08. 07. ст. ст./ 21. 07. н. ст.) се смята от народа за патрон на пчеларите и затова на този ден се правят обредни хлябове, които се раздават, намазани с мед, за здравето на пчелите. Горещляците са три дни (15—16—17. 07. ст. ст./ 28—29—30. 07. н. ст.), през които не се работи, за да няма пожар по нивите; св. Богородица (15. 08. ст. ст./ 28. 08. н. ст.), смятана за патрон на родилките, е отбелязвана също с курбан и селски събори. Денят на св. Симеон (01. 09. ст. ст./ 14. 09. н. ст.) е денят на първото есенно засяване; Димитровден (26. 10. ст. ст./ 08. 11. н. ст.) е денят, с който привършвала стопанската година на българите в миналото. Свързан е с много гадателни практики за времето.
Традиционните селски събори са специфични народни празници, които са играли многостранна роля в живота на българския народ. Те са били една от формите на социално общуване в миналото.
Свързани с трудовата дейност на хората, народните събори са
244
струпани през пролетта (по-малко през лятото) и есента, като по изключение някои от тях се провеждат и през зимния сезон.
Съборите у нас са съществували преди налагането на християнската религия. След покръстването на българите църквата е принудена да се приспособи към тях, като свързва свой светец със съборния празник.
По време на съборите имало развлечения за всички. Те били организирани в центъра на селището — на мегдана, на тържището, на продавалото. Ако провеждането на събора е свързано с някой манастир или аязмо, то развлеченията били пренасяни на красиви поляни край тези места, считани за свещени.
По тези събори имало много музика, песни и танци. Тук се предавало умението за игра от възрастното поколение на по-младото. Тук се запознавали младите, а възрастните избирали снахите и зетьовете си. Тук момите показвали умението си да приготвят красиви одежди, изпълнени с пъстри шевици.
На съборите била застъпена и търговията, най-често амбулантната търговия, при която подвижни търговци предлагали на сергии лакомства за децата, предмети от първа необходимост за домакинствата и т. н.
На основата на традиционните народни събори се родиха нови и разностранни по форма и съдържание празници, означавани като събори, напр. художествените прегледи на народното творчество. Първото народно надпяване се проведе през 1960 г. в с. Граматиково сред Странджа планина. Примерът бе последван в почти всички области на страната — «Пирин пее», Окръжен фолклорен събор в Хасково, Национален фолклорен събор и др.
в. Трудови обичаи и обреди
Трудовите обичаи и обреди съществуват от дълбока древност, от времето, когато човек започва да се труди. В миналото, когато той е бил зависим от природните сили, чрез магически действия и словесни изрази е целел да предразположи природните сили към себе си. Към словесните изрази трябва да се отнесат пожеланията, с които стопанката изпраща орача на оран, сеяча на сеитба, изразите при започването и свършването на жътвата, надпяването на паламарките в края на жътвата и не на последно място песните, изпълнявани от жътварките.
Трудовите обичаи придружават човека в неговата ежедневна работа. Такива обичаи има при земеделието — заораване, засяване, зажънване, рязане на брада, вършитба; при животновъдството — задойване на овцете; при различните занаяти — викането на нова къща (при зидарството), отиването и връщане от гурбет; при различните видове седенки — напр. тлаката, на която се довършва чеизът на някоя мома, на която предстои скорошна сватба, и т. н.
При строеж на къща, за да бъде тя здрава и трайна, в основите ѝ трябва да се вгради човек или сянката му. Това е свързано с вя-
245
рата, че всеки нов строеж иска курбан (жертва). Някъде този курбан е петел, агне или овен, а в народните песни е зарегистрирано и «вграждането» на жив човек или сянката му.
Известни са редица рационални и магически практики, които целят осигуряването на здрава постройка, здраве и щастие на стопаните и на майсторите.
След като майсторите вдигнат дървената конструкция на покрива, приковават кръст, на който поставят венец от цветя, байрак от червена забрадка. След построяването на украсата стопанинът на къщата носи подаръци на майсторите. Главният майстор или някой друг по-гласовит майстор започва да пее, да вика с монотонен глас т. нар. дакия, молитва, в която съобщава за донесения подарък, изразява своята и на колектива благодарност и пожелава благополучие на приносителя и неговите близки.
Благодарността на майсторите е типичен обреден текст, изграден на принципа дар за дар. Същият принцип лежи и в основата на коледарските благословии. Така викането на нова къща трябва да се възприема като своего рода магия, която има успоредици както в трудовите обичаи и обреди, така и в останалите дялове на обичайната система (Колев, 1980, 97—111, 1982, 177—192).
7. НАРОДНО ИЗКУСТВО
Изкуството е човешка дейност за опознаване и отразяване на света чрез образи — веществени, словесни, музикални или кинетични (т. е. чрез движение) (Вакарелски, 1974, 623). Изкуството е висша форма на естетическо усвояване и преобразуване на света.
Терминът изкуство е употребяван двояко: като синоним на съвършено майсторство и в смисъл на художествено творчество. Когато творби на изкуството се създават от «некнижен човек», който дори не свързва името си с тях, и когато те се възприемат от широките народни маси, член на които е и той, говори се за народно изкуство. Народното изкуство като част от народната култура се характеризира със своята анонимност, масовост и традиционен начин за предаване на умението.
За развитието на българското народно изкуство в първите векове на нашата история се знае твърде малко. Повече сведения има за периода XVI—XVII в., когато стават известни промени в общата култура и изкуство на българите. Това е съществена последица, дошла в резултат на икономическото и социалното изменение на света. Българското народно изкуство бележи напредък и достига своя връх през XIX в. Днес народното изкуство е неделима част от социалистическата ни култура.
В зависимост от материала, от който са съградени или с помощта на който са изразени, творбите на народното изкуство се класифицират в следните жанрове (клонове): народно изобразително изкуство, означавано още като народно приложно изкуство; устно
246
народно поетично творчество, наричано още фолклор; и народна музика и народни танци.
Народното приложно изкуство от своя страна се проявява във: изрязването на фигури от дърво и кост, в изкусната дърворезба върху тях, в тъкането на хармонично оцветени тъкани, в украсата на облеклото и другите тъкани с везба от разноцветни нишки, в майсторското коване на желязо и други метали.
При изработването на творби на народното изкуство народните майстори са имали предвид два принципа — магически и естетически. В ранния период на човешкото общество нуждите за предпазване от невидимите зли сили и украса били в пряка връзка във всекидневната практика, при което надделявал магическият принцип. С течение на времето вторият принцип, естетическият, все повече вземал превес над първия. В днешно време магическият принцип изцяло е. забравен, изместен от естетическия принцип.
Отношението към народното изкуство през различните обществено-икономически формации е било различно. В робовладелското общество то е било толерирано, а във феодалното — преследвано като езическо. По време на романтизма (XVIII—XIX в.) народното изкуство е вече предмет на проучване от етнографията и други хуманитарни науки.
В наше време са създадени много добри условия за развитието на народното изкуство. Народните майстори създават неповторими образци на това изкуство.
а. Каменна пластика. Пластика върху обредните хлябове
Обработването на камъка в художествени форми е стара българска традиция, за което свидетелствуват археологическите разкопки на градовете от Първото българско царство. Майсторите от онова време са прилагали широко каменната украса както във външното, така и във вътрешното оформление на постройките — дворци и църкви.
Българските майстори каменоделци са оставили незабравими каменни творби по църкви, жилища, мостове и чешми, надгробни плочи и др. паметници. Така например незнаен майстор в Копривщица е изваял на чешма кипариси и змия. Колю Фичето е оставил своеобразна галерия от каменни фигури на лъвове, лебеди и дракони, които говорят за естетическия вкус на тогавашните майстори, които разбирали, че една сграда, една постройка не бива да служи само за практически нужди.
В своите произведения на каменната пластика народните майстори използували богато разнообразие на мотиви: човешки фигури, животни (лъвове, елени, коне), птици (гълъби, двуглав орел), змии, риби, растения (цветя, лози, розети), а също така и геометрични орнаменти.
Каменоделството се развива там, където има естествени условия за него: наличие на материал — гранит и мрамор. Центрове на ка-
247
меноделството в миналото са били Плиска, Преслав, В. Търново, като по-късно то се развива и в някои планински градове — Копривщица, Сопот, Карлово, с. Владая — Софийско, с. Кунино — Врачанско, и др.
Друга форма на пластично изкуство у българския народ представлява приготвянето на обредните хлябове по различни празници и тържества — първоначално езически, а по-късно християнскорелигиозни. Обредните хлябове трябва да се възприемат като своего рода безкръвна жертва, приготвяни в миналото за уми-лостивяване, за спечелване, за предразполагане на свръхестествените сили. Този вид народно изкуство е творчество само на жената.
Обредни хлябове са приготвяни както на календарни празници (Коледа, Нова година, Трифон Зарезан, Гергьовден и др.), така също и на семейни празници (свързани с раждането, сватбата и погребението). Приготвянето им е придружавано с магически обреди и действия, които целят да придадат на хлябовете магическа сила. Така например брашното за обредните хлябове е пресявано през нечетен брой сита, в нечетен брой нощви и замесвано с мълчана вода.
Обредните хлябове могат да се обособят в четири групи в зависимост от украсата им.
Към първата група — хлябове с релефна украса — се отнасят различните полепвания върху повърхността на хлябовете: валячета и топчета от тесто, които символизират гумно, кошери, къща или отделни животни (овце, кози, пчели, птичета) или с помощта на които се изобразява кръг, символизиращ слънцето, кръст — символизиращ кръстчец от снопи, розети, кукли, символизиращи човек, и т. н. Върху хлябовете могат да се изобразят и цели композиции (на Коледа —вечерница, боговица, на Гергьовден — кошари, стопански двор, рало с волове и орач, на Никулден — лодка или кораб, рибарска мрежа с риба, на сватбата — сватбени краваи с птички (с главите навътре, ако са момкови, и с главите навън, ако са момини).
Към втората група — самостоятелни скулптури — спадат т. нар. «кукли» — човешки фигури, великденска кошничка с яйце, бъчва на Трифон Зарезан, хлябове птички или др. животни.
Към третата група — хлябове с немоделирана (плоска) украса — се отнасят начертавания върху повърхността с помощта на пръст, на вилица, на огрибка, кръгове, направени с чаша или цев, а така също и хлябовете с печати от просфорници.
Към четвъртата група — хлябове, украсени с чужди материали — се причисляват хлябове с яйца, с пуканки, нанизани на гердан и окачени на сватбените хлябове, хлябове с плодове или семена, хлябове с набучен босилек и пр.
Тази богата украса, тази богата символика е плод на творческото вдъхновение, копнеж по изобилие, щастие и радост през настъпващата година или съответния празник. Това изкуство намира място и в социалистическата празнично-обредна система.
Мнението, че обредните хлябове са християнски църковни атрибути, християнски реквизити, не може да се приеме без уговор-
248
ка. Хлябът в обредите има различни функции, но най-често основната цел е постигането на здраве за добитъка и хората, плодородие, увеличаване на семейството и имота, опазване от зли сили и болести. Към тази цел са насочени и действията с обредните хлябове — повдигане нависоко, за да растат високо житата, отделяне парче от хляба за духа, покровител на дома, натрупване на хлябовете един върху друг, за да се трупа богатството, и т. н. В обредните хлябове е въплътен стремежът към общо благополучие в дома. Това е основната идея в семантиката и пластиката на обредния хляб, което го прави своеобразен вид народно изкуство, създавано от сръчните ръце на българката.
б. Дърворезба
Дърворезбата като художествен занаят е типична само за мъжете. Съществува два вида резба: дребна, плоска, наричана още «пастирска», и едра, дълбока, скулптурна, релефна, наричана още «занаятчийска».
Пастирската дърворезба е най-първичното, самобитно народно творчество, създадено от пастирите през свободното им време. Те изработвали предмети от овчарския бит (ведра, чаши, солници, качета, лъжици, лъжичници, геги и др.); предмети за дар на майка и любима (хурки, бодчета на къдели); музикални инструменти.
Използувайки естествения цвят и форма на дървото, издълба-вали само с помощта на нож геометрични фигури и образи, преплетени и съчетани в художествено изразителни композиции, предадени с първична простота. Украсените предмети народът често нарича «писани» (писана гайда, писана хурка, писан кавал), защото в издълбаните орнаменти овчарите поставяли по малко синило. Орнаментите при пастирската дърворезба са предимно зооморфни (птици, змии и др. под.).
По време на Българското възраждане дърворезбата навлиза широко в бита на замогналите се занаятчии и търговци. Резбарската украса става по-богата, по-едра и обхваща всички дървени части на възрожденската къща. Чрез нея стаите придобивали празничен вид, създавала се уютна домашна обстановка. Прекрасни образци на дърворезба могат да се видят по таваните, корнизите, стенните долапи, детските люлки в много селища на страната — Копривщица, Трявна, Жеравна, Карлово, Банско, Мелник и др. Създават се прочутите резбарски школи: Тревненска, Самоковска и Дебърска, и подшколите — Тетевенска и Банска, като всяка от тях има свои специфични особености.
Българските дърворезбарски школи са повлияни от стиловете ренесанс и барок, проникнали от изкуството на Запад (главно от Италия) през XVIII—XIX в. Заимствуваните мотиви са обаче винаги изискано разработени както в композиционно, така и в техническо отношение, при пълна съгласуваност с българските традиции.
249
Тревненската резбарска школа разработва мотиви предимно с растителен характер: цветя (ружа, лале), житен клас, плодове, слънчоглед. Срещат се и зооморфни орнаменти: птици (гълъб), агне, но те са по-рядко употребявани. Също така човешката фигура е много рядко употребявана (Антонов, 1956, 8 и сл.). Във вътрешната архитектура при светската резба са сполучливо резбовани растителни мотиви в нисък релеф, а това решение запазва зрителното въздействие за равнинност. Високохудожествени постижения имат тревненските майстори в светската резба при оформянето на таваните. Разработените мотиви са поставени чрез «таблета» в разни геометрични фигури и чрез разграничаващи ги профили. Самата резба е разработена именно върху тези таблета. Таблетата и профилите са едновременно и декоративен елемент, част от цялостния мотив и преградна плоскост, т. е. от самия таван. По този начин е постигната пълна спойка между функцията, украсата и материала.
Прогресивен елемент в Тревненската резбарска школа в църковната резба по таблите, колоните и обрамчванията е избягването на фантастични животински мотиви с уродлива форма. Богатата украса е разрешена посредством разни композиционни варианти от растителни и геометрични мотиви, които са изцяло валидни и за нашето време.
Дело на тревненските майстори дърворезбари са иконостасите в църквите «Св. Архангел» и «Св. Георги» в Трявна, църквите в Севлиево, Ловеч и Плевен, иконостасите в църквите от Преображенския и Троянския манастир, олтарът в църквата «Св. Димитър» в Сливен. От светската дърворезба е достатъчно да се посочат таваните в Даскаловата къща в Трявна.
Самоковската резбарска школа се характеризира с дълбока релефна и ажурна резба. Орнаментът има висока композиционна и техническа стойност. За разлика от традиционния завършек на иконостаса при всички източноправославни църкви, който се явява като канон, в Самоковската резбарска школа има още много фантастични мотиви, като дракони, лами, змейове, съчетани с мотиви от растителен характер при таблетите и във фризовете на църковната резба. В композиция с растителни мотиви са употребявани още човешката уродлива маска и човешката полуфигура. Любими резбовани цветя са белите нарциси, розата и слънчогледът.
В светската резба са налице забележителни постижения при оформянето на вътрешната архитектура. Резбованите тавани в Сарафската къща в Самоков притежават голямо богатство и разнообразие в мотиви и композиционни замисли. Дело на самоковските майстори дърворезбари са иконостасът в църквата на Рилския манастир и иконостасът на катедралата в Самоков.
Дебърската резбарска школа е създала оригинална и художествена резба с най-високо качество. Резбоването на растителни мотиви е разнообразно и свежо в резултат на изтеглените холкерчета напречно на посоката на спиралите или посоката на мотивите по листата и цветовете. Майсторите употребяват с голям
250
творчески размах човешки фигури сред растителни мотиви. Разработването на фигурите е смело и уверено. Тези фигури са майсторски изработени в силен релеф, орелеф и ажур. Любими резбовани цветя са розата и белите нарциси. Ажурната техника е достигнала най-широко приложение и най-фина обработка. Композициите се отличават с голяма гъстота на мотивите. Дело на тази школа са иконостасите на много църкви в югозападните български земи.
Банската подшкола по дърворезба възниква върху основата на Дебърската и Самоковската школа. Характеризира се с ажурна техника, чрез която са изобразени растителни мотиви, комбинирани със стилизирани човешки и зооморфни образи. Срещат се и геометрични орнаменти. Дело на тази школа е иконостасът на църквата «Св. Богородица» в Банско.
Тетевенската подшкола по дърворезба е междинна на Тревненската и Самоковската резбарска школа. Майстори от тази школа са се изявили във възрожденските къщи на Хаджииванови, Бобековската и Йорговата къща в Тетевен.
Когато се говори за дърворезбата в България, не трябва да се пропуска и миниатюрната дърворезба. Като пример за такава може да бъде посочен «Напрестолният кръст» в Рилския манастир, над който монахът Рафаил работил цели 12 години с игла и лупа, за да ослепее накрая от този непосилен труд. Размерите на кръста са 80х40 см. Изработен е от чемширово дърво.
На кръста са изобразени 36 религиозни сцени, предимно от Новия завет, като в тях са включени 600 лица. Многоплановата композиция в отделните сцени обогатява пространственото решение. Творбата има силно въздействие. Динамизмът в развитието на каноническите композиционни сцени разкрива усета на автора като разказвач.
Към дърворезбата може да се отнесе и резбата върху кост, практикувана от пастирите и ловците. И тя, както пастирската дърворезба, е плитка с линеарна и геометрична орнаментика, като най-предпочитан орнамент е кръгът и изобщо кръглите форми.
в. Тъкани и шевици
Художествените тъкани се характеризират с богатството и разнообразието на техники, цветове и композиции. Към тези тъкани могат да бъдат отнесени декоративните черги, тъкани на хоризонтален стан, с ритмично редуване на ивици, разпръснати зигзаговидно, с ромбични шарки и други геометрични фигури. Прекрасни образци на пъстротъкани черги има в цяла България, но ако трябва да се посочат най-оригиналните, това са тези от Тетевенско, Котленско, Видинско, Разложко и Самоковско.
Особено място трябва да бъде отделено на родопските тъкани. Характерно за тях е изпридането на преждата в натуралния ѝ цвят или оцветяването ѝ с естествени багрила. От тези тъкани лъхат първична свежест и стилна простота. Характерни цветове за родопски-
251
те тъкани са аленият, виненочервеният, жълтият, оранжевият, ко-балтовосиният, тъмносиният и черният.
В зависимост от предназначението се определят цветовете, при българските художествени тъкани. На първо място се нарежда червеният цвят, следван от зелен, син, черен и др. Червеният цвят е използуван не само поради естетически, но и поради причини от магически характер — в народните вярвания червеният цвят отблъсква злото. Белият и червеният цвят се използуват като контрастиращи цветове. Най-рядко е използуван жълтият цвят, тъй като народът го възприема като символ на болест и даже на смърт.
Богати традиции на народното тъкаческо изкуство има и в производството на килими. Този занаят е познат на славяните и прабългарите още преди образуването на българската държава. Той се развива непрекъснато през тринадесетвековната история на българския народ (Кръстева, 1983, 135 и сл.).
В България има няколко главни килимарски центъра: Чипровци, Берковица, Пирот, Самоков, Котел и др. Килимите, произвеждани в тези центрове, се различават по техника, по орнаментика и по колорит.
При чипровските и самоковските килими преобладават растителните орнаменти, често пъти геометризирани. Основен мотив за чипровските. килими е дървото, като «дърво на живота» или дърво с плодове. Среща се мотивът цвете (цветен храст, роза, стомничка с цветя, ваза с цветя, цветен храст с птиче, цветен клон), гирлянди, представени като вълновидно извито стебло, в извивките на което са разположени клонки, цветя или листа.
При котленските и пиротските килими широко приложение намират геометричните мотиви (триъгълник, ромбоид, звезда). Много характерна за котленския килим е «къдравата звезда» — ромб с контур от кукички.
Зооморфните и антропоморфните мотиви, които се срещат и в чипровските, пиротските и котленските килими, не се отличават с голямо разнообразие на видовете. Най-често това са птици, женска фигура. Наред с изображенията на отделни човешки фигури се срещат, макар и рядко, цели жанрови сцени, които представляват хоро.
Характерни цветове за старите чипровски килими са вишнево-червеният и тъмносиният, докато при котленските килими преобладава червеният цвят, който достига до светловинен, следван от сиво-зеления и светлосиния. Колоритът на старите български килими се отличава с особена мекота на тоновете, получена при боядисването на вълната с растителни багрила.
През 1895 г. в Панагюрище се открива първата работилница у нас за производство на персийски тип килими.
Към големия дял от тъкани спадат и дребните предмети, които са най-представителната страна на художественото виждане, на българката. Това са възглавници, торби, вълненици, пешкири за домашна употреба. Старинното изкуство на българката се е изявявало и в плетене на чорапи, ръкавици, калци, във везаните
252
родопски терлици. Най-пъстри чорапи се плетат и носят в Родопите и Пиринския край. В миналото е ставало състезание между селските моми, коя ще приготви най-пъстри и най-много чорапи.
Особено голямо самостоятелно творчество е постигнала българката при шевиците. В основата на българската шевица лежат славянските елементи, които ясно разкриват нейната близост и общност с характерните белези във везбата на другите славянски народи. В българската шевица се срещат следи и от влиянието на другите народи (византийски и ориенталски образци), с които България е имала досег в своето историческо развитие. Но тези чужди орнаменти са пресъздадени в стила на българското и имат национално своеобразие и самобитност.
Традиционната българска шевица според техническото си изпълнение може да се обособи в две разновидности: везане по брой на нишки на тъканта и на бодовете, от една страна, и везане по предварителна рисунка, от друга. По-широко приложение и по-голямо разнообразие като художествено творчество имат шевиците от първата разновидност (Велева, 1983, 78 и сл.).
Везмата се прилагат върху тъкани от различен произход, по-често върху памучни, ленени, конопени, рядко копринени, понякога смесени и вълнени. Старинните шевици се изпълняват с вълнени (малките елементи и с копринени) конци. Конците се източват по специален начин — на ръка, с цапец, с игла и се усукват до степен, съобразена с изискванията на орнаментиката. Уредите за везане са ограничени по брой и устройство. Необходим уред е иглата, наричана най-често шиварка или копринарка. При някои шевици се използува и уред, означаван като гергеф и служещ за опъване или стесняване на полето на плата за везане.
Българските везачки разполагат с множество разнообразни бодове. Всички могаг да бъдат групирани в няколко дяла в зависимост от ориентирането на везбената нишка спрямо нишките на тъканта: бодове, които следват посоката на тъканните нишки; бодове под наклон на тъканните нишки; бодове, които изместват или стягат тъканните нишки; бодове с по-свободни очертания, но пак под брой на нишки. Бодовете от всяка група могат да бъдат в различни комбинации — прости, сложни или комбинирани. От различните комбинации се създава едно голямо разнообразие в техническо изпълнение на шевиците: цепен, полегат, кръстат, жабешки и др.
Богатството на цветове е голямо. Преобладава червеният цвят, но има области, където червеният цвят е напълно изместен от черния, тъмносиния и тъмнокафявия.
Най-често срещаната орнаментика е растителната. От растителните орнаменти широко разпространение намират лозата, розата и стилизацията ѝ в розета, лалето, карамфилът.
Животинските орнаменти нямат обособени райони, а се преливат и преплитат по орнаментиката на текстилните произведения в цяла България. Паунът, чиито пера са използувани не само за украса, но и против магия и уроки, е любим мотив. На второ място
253
идва петелът — символ на слънцето, който е изобразяван в Самоковско, Разградско и Свшцовско. Почти всички видове насекоми са орнаментирани в българските везма: бръмбари, гъсеници, мухи, дървеници, паяци, пчели и копринена буба. Изобразяването на коня и конската глава също се свързва със слънцето. Наред с тези мотиви се срещат и образите на козата и заека (женски ризи във Варненско). Прилепът е изкусно орнаментиран върху пазвите на мъжки ризи сред капанското население в Разградски окръг, а изобразяването на гущера предпазва носещия тази тъкан от змии и гущери (Коев, 1982, 30).
Антропоморфните (човешките) фигури се срещат предимно в крайдунавските български земи (Видинско, Никополско и Русенско).
Геометричният орнамент представлява последната степен от развоя на декоративната текстилна украса. Чрез постоянното стилизиране се стига постепенно до геометрична украса. Геометричните орнаменти обхващат всички видове линии, които образуват квадрат, ромб, триъгълник, многоъгълник, разни зигзаги, пречупени линии, звазди и розети. Свастиката като старинен геометричен орнамент се среща по ръкавите и пазвите на женските ризи в Софийско, Трънско, Станкедимитровско, Ловешко и върху възглавници от Карнобатско (Коев, 1982, 66 и сл.).
В традиционната българска шевица са закодирани следи от трите етнически групи, влезли в образуването на българската народност. Така тракийски субстрат може да се проследи в Софийско, Брезнишко, Пернишко, Кюстендилско, Трънско, Станкедимитровско, Самоковско, Ихтиманско, Санданско и Петричко, а славянобългарски — в Северна (Дунавска) и Южна България (Маричина Тракия) (Коев, 1982, 68).
В зависимост от орнаментите, колорита и техниката на българската шевика са се обособили географски области: русенска, разградска, провадийска (съртска), габровска, ловешка, плевенска, никополска, врачанска, видинска, кулска, софийска, граовска, трънска, самоковско-ихтиманска, дупнишка, кюстендилска, пиринска, карловска, казанлъшка, сливенска, елховска, родопска, източнотракийска и др. (Вакарелски, 1974, 722). Ето някои от най-характерните черти на някои от тези шевици:
Русенската шевица се състои от зооморфни и антропоморфни, а също така и стилизирани растителни орнаменти, като зооморфните са разположени върху полите на женската риза, докато растителните се намират върху пазвата и маншетите на ръкавите на ризата. Преобладаващ бод е възловият, а основен тон — оранжевият.
Видинската шевица е типична със своята миниатюрност и с геометричните орнаменти, разположени по пазвата и маншетите на ризата. Орнаментите са асиметрично и наклонено разположени. Цветовете на видинската шевица са бледорозови и бледочервени, а понякога и бледожълти. Видинската шевица е рамкирана, като всеки орнамент е поставен в позитивна рамка.
254
Самоковската шевица се характеризира с растителни орнаменти, които са симетрично разположени. Преобладава червеният цвят, който се уравновесява със зелено, синьо, жълто, кафяво. Наклоненият бод при самоковската и станкедимитровската шевица се смята от някои специалисти за източна (ориенталска) заемка.
г. Художествено коване на метали
Традицията да се украсяват предметите от ковано желязо е много стара и обхваща всички произведения на ковашкия занаят — мотики, търнокопи, косери, коси, сърпове, панти, чукчета за врати, звънци и пр. Някои от тях, като палешници и мотики, са били рядко украсявани, докато други са били обект на специална украса — сърпът на младата жътварка или косерът на млад лозар били украсявани със звездички, кръгчета, цветчета, чертички, зигзаги.
Декоративните украси на тези произведения биха могли най-общо да се отнесат към два дяла: а) орелефни (изпъкнали) моделирани украси (змии, цветя, орнаменти), чието скулптиране е от цяло желязо; б) врязани чрез резец или други инструменти върху повърхността на желязото растителни и животински орнаменти, геометрични фигури и др.
Заслужават внимание най-вече предметите от ковано желязо, употребявани в бита. Истински художествени произведения са синиите, чукчетата за порти, свещниците, светилниците за борина, култовите и жилищните полилеи, ковчежета за пари и други принадлежности. Най-хубавите предмети от ковано желязо безспорно обаче са свещниците и въглярниците. Майсторите ковачи са обръщали внимание не само на практическото предназначение, а и на въздействието им, като върху тях са изобразявали цели композиции от стилизирани растения, предимно цветя, птици, човешки силуети, листа, геометрични орнаменти и др.
Един от най-широко употребяваните битови предмети, който се е запазил до XIX в. и се ползувал при поддържане на главните в огнището, е въглярникът. Той има формата на «конче», «магаре», «мечка» или пък образ на митическо същество — змей, ламя. Главата му е скулптурно произведение. Тя представя змия, волска глава или фантастично животно, най-често змей. На шията на въгляр-ника има разнообразни скулптурни украси под формата на лъкатушеща змия или пък халки. По тялото на въглярника с длето (секач) са изсечени вълнообразни и зигзагообразни линии.
Традицията да се създават художествени произведения от ковано желязо е широко разпространена и при правенето на отделни украсителни елементи от «пеещите» каруци в Североизточна България, при изработването на катинари и някои черковни предмети.
Особено внимание заслужава златарството, което е един от най-старите художествени занаяти. При него се изразява с пълна сила традицията в българската орнаментика, тъй като накитите винаги са допълвали облеклото на българина и са били в съзвучие с
255
функционалната му стойност и изискване. Те най-мъчно са се поддавали на чуждо влияние.
При златарските предмети преобладават растителни орнаменти, но се срещат и животински орнаменти (птица, двуглав орел и др.). Особено ефектна е украсата на златарските произведения с филигран. Тънките сребърни или златни нишки дават възможност за красиво ажурно преплитане, за изобразяване на розета, листа, пера, пеперуди и др. форми на плътна метална подложка.
д. Приложна живопис
Народната приложна живопис е друг художествен занаят, който е бил добре развит в България. Народни майстори са рисували по стените на църквите, по булчинските ракли, по стените на сандъците на железните каруци, върху великденските яйца. Украсата на някои народни жилища чрез правене на перваз от хума също е своеобразна народна приложна живопис (Вакарелски, 1974, 733).
Писаните сватбени ракли (сандъци) са интересни и богати предмети със свое определено място в историята и развоя на българското приложно изкуство (Йорданова, 1974, 71 и сл.).
Най-често върху раклите са рисувани цветя — самостоятелно или букети във ваза, стилизирани дървета и храсти. Почти винаги върху раклите се изписва годината на сватбата или производството на раклата, имената на младоженците или на майстора. Първите възрожденски ракли са внесени от Брашов (Румъния), но по-късно българите започнали сами да ги правят. Центрове на производство и употреба станали Банско, Трявна и Стара Загора.
Рисунките са изпълнявани с блажни бои и отразяват художественото виждане и живописния усет на народния творец. Такъв писан сандък е бил скъп дар за всяка мома, която ще става невяста. В него тя тъкми сватбените дарове. Раклите са заемали централно място в стаята на младоженците.
Народната технология за изработване на дърводелски произведения за домашна употреба и производствени уреди — лъжичници, стенни долапи, чекръци, хурки и др., може да се обособи в две големи групи: а) рязане върху дървена плоскост, предварително оцветена с постни бои. По този начин орнаментите, които се издълбават след оцветяването, имат естествения цвят на дървото, а за фон имат оцветената плоскост; б) рисуване с блажни бои върху грундирано дърво. Този начин на оцветяване, на боядисване е вече изпълнение на майстор художник. Елементите, които се срещат върху този вид произведения, са главно от растителния свят — кипариси, цветя, листа в композиционно решение и строга симетрия.
Изписването на каруците е явление, за което условия се появяват едва по време на Българското възраждане и навлизането на капиталистическите отношения сред българите (Маринов, 1978, 54 — 63; Колев, 1983, 28—32).
Теренните проучвания показват заимствувано културно вли-
256
яние от Русия, Бесарабия и Румъния. Първоначално писаните каруци се появяват в Североизточна България (Силистренско, Толбухинско), откъдето се разпространяват в останалите райони на страната.
Възприето веднъж от българските майстори коларо-железари, това явление добива свой български колорит и съдържание, с което става елемент от българската народна култура.
Трудно могат да се очертаят ареали на определени мотиви, използувани при украсата на каруцата, тъй като декоративното оформление на всяка изписана каруца е в повечето случаи плод на индивидуалните художествени възможности и вкусове на всеки майстор, от една страна, и вкусовете и желанията на потребителя, от друга страна.
Най-стари изобразявани фигури, срещани днес все по-рядко, са геометричните фигури: кръг, триъгълник, правоъгълник, пресечен трапец, начупени линии. Обикновено те се използуват за рамките на сандъка или дъната, като вътре в тях се разполагат други орнаменти. Към рамкираните фигури трябва да бъде отнесена и сърцеподобната фигура, в която народният художник след това рисува различни растителни орнаменти.
Често срещани орнаменти са зооморфните: лъвска глава — сама или в комбинация със змия — конски глави, обърнати една срещу друга, или даже цели коне и магарета. Изобразяването на тези фигури не е случайно. Те или са схващани като първи помощници на човека, или като символи на слънцето, на силата и на красотата.
Най-често срещаните орнаменти са растителните. Изобразявани са клонки с листа, пъпки, житни класове, плодове (грозде, праскови, круши, ябълки), букети от цветя или цветя във вази. Предпочитани са лалета, рози, кокичета, хризантеми, маргаритки, зюмбюли, макове. Това са мотиви, които народният художник вижда около себе си. При това явен е стремежът на майстора художник да ги предаде така, както ги е виждал в заобикалящата го среда, без опити за стилизация.
Срещат се и пейзажни изображения в романтичен или пасторален дух. По-рано е изобразяван и св. Георги, яздещ кон и пробожващ с копието си триглавия змей или ламя.
Прилагането на живопистта при боядисването на яйцата е добило широко разпространение сред българите. Боядисаните яйца народът нарича «писани яйца» или «перашки» яйца. Обичаят е познат на много народи — индийци, балтийци, шведи, германци, което говори за неговата старинност, т. е. той ще да е съществувал още в езическо време, възприет по-късно и от християнската религия.
Яйцето е символ на живота, на плодородието, на здравето. Червени яйца се боядисват на Великден. Все на този ден децата си разменят яйца и измерват здравината им, като всяко дете си има борук, борец, най-здраво яйце. Истинските яйца понякога са заменяни от дървени, боядисани в червено и изпъстрени с растителни орнаменти.
257
Изписването на орнаментите става с помощта на разтопен восък, нанасян с металическо перо или пък с металическа тръбичка. Изображенията имат богат замисъл и всестранен обхват: ивици като шевици, стилизирани човешки или геометрични фигури, цветя, звездички и пр. Майсторството се проявявало и при едноцветното боядисване на яйцата. Българката е използувала широко растителни бои: боя от дюлеви листа, от лукови люспи, които давали тъмночервен цвят, млечка за жълто, липов цвят за бежово и т. н. Познато е и рисуването със солна и сярна киселина. Яйцето се боядисва с основен фон, след което със солна или сярна киселина, която разтваря грунда, се рисува желаната форма, желаният орнамент. Практикува се и лепенето на разноцветни конци, на лист от магданоз. Облепването на яйцата с картинки е ново явление, характерно повече за града, отколкото за селото.
Стенописите и зографството (иконографството) са също дял от народното художествено творчество. Прекрасни образци на стенописи има в манастирските църкви: (Рилски манастир, Бачковски манастир, Преображенски манастир, църквите в с. Арбанаси), във възрожденските къщи (Копривщица, Карлово, Арбанаси).
Както при дърворезбата, и тук се оформят школи, които са оставили забележителни произведения на народната приложна живопис: Търновска, Тревненска и Самоковска школа.
Търновската художествена школа е създадена през средновековието (XII—XIV в.). Най-известни от запазените паметници на тази школа са: стенописите от болярските църкви на Трапезица, в църквата «Св. 40 мъченици» (1230 г.), в Боянската църква (1259 г.), в скалната църква при с. Иваново — Русенско (XIV в.), в църквата «Св. Петър и Павел» (края на XIV в.) в Търново и др.
Търновската художествена школа възприема някои от основните особености на константинополската живопис от XII—XIV в. — античната телесност на фигурите, раздвижеността на стойките, архаични пейзажни тонове. В Търновската школа се развива монументална стенна живопис с новата за епохата техника на темперните бои. В изографисаните църкви и особено в Боянската църква изображенията достигат до голяма психологическа дълбочина и човечност в израза на лицата, истински портретен реализъм.
Редом с образа на идеалния, на съвършения човек се явява и образът на реалния човек. Последният е противопоставен на аскета и в неговия образ има една жизнерадост, един стремеж към по-добро земно съществуване. Зографите ни въвеждат в тогавашната българска атмосфера чрез свободното вмъкване на елементи от облеклото, сечивата, оръжието, музикалните инструменти, взети от съвременната действителност. Така например в сцената «Тайната вечеря», изобразена в Боянската църква, е показана употребата на лук и чесън като храна.
Търновската художествена школа се отличава от съвременната ѝ византийска живопис и с по-голямата опростекост в композиция-
258
та, по-убит и благороден колорит, чрез който се изтъква повече духовното съдържание на образа. Пак при тази школа се развива и книжната миниатюра (илюстрация на богослужебни и светски книги): Манасиевата хроника (1331—1340 г.), Иван-Александровото (Лондонското) евангелие (1356 г.), Томичовия псалтир (XIV в.).
Тревненската художествена школа се развива по време на Българското възраждане. При формирането ѝ влияят старите традиции на Търновската художествена школа. Дейността на майсторите от тази школа обхваща цяла Северна България, преминава в Румъния, а на юг стига до р. Марица и Странджа планина. Тревненската живописна школа е преди всичко иконописна (зографска) школа.
В иконите на тревненските майстори се проявява по-голяма творческа свобода. Битовата характеристика в тях е подчертана и наситена с реквизита, архитектурата и естествените багрила на родния край. Прочути зографски тревненски фамилии са тия на Витановците, Захариевците, Даскаловите, Миньовците и др.
Повечето от рецептите и производствената технология са били домашна, родова професионална тайна, предавана по наследствена линия. Особено място сред иконографските творби заемат народните примитиви, които с рисунъчната си деформация и експресионистичния артистичен колорит бележат прехода към съвременното изобразително изкуство. Те са предвестници на новата българска гражданска живопис.
Самоковската художествена школа е също иконописна школа, създадена в края на XVIII в. и достигнала пълен разцвет през XIX в. Представители на тази школа са прочутите Захари Зограф и Станислав Доспевски.
Самоковските живописци се влияят от светогорската живопис, като внасят и свое тълкуване в образите и сюжетите на църковната живопис. По време на Възраждането те започват да рисуват светски, битови сюжети, портрети на платно и стена. Творби на майстори живописци от тази школа се срещат из цяла България, а също така и извън границите на България — Атон, Йерусалим, Сърбия, Босна, Русия.
е. Народна поезия и проза
Българското устно народно поетично творчество (фолклорът) заема важно място в живота на народа до края на XIX в., а в някои области и до много по-късно. В жанрово отношение то се разделя на народни песни, народна проза, народни пословици и поговорки, благословии и клетви, гатанки, наричания, детски фолклор, хумор, сатира и народна драма.
Главни носители на народната песен в България са жените. Българката е създала хиляди песни, които са пряко свързани с живота. Всяка песен има свое предназначение — било в трудовия процес, било в народните обичаи, в народните танци или ве-
259
селие. Тази функционална определеност на песните намира отражение в музикалните и поетическите белези. Отделни жанрове имат свои собствени черти, по които българинът ги различава. Той никога не може да сгреши трудовата песен при жътва с коледарските песни или с песните, придружаващи хорото.
Народната песен е създавана по два начина — от отделни изпълнители и колективно. Творчеството при първия начин е значително по-разпространено, отколкото при втория. В миналото творци на народни песни е имало във всяко селище. Това са били поетично надарени личности, които «правят», «гласят», «съставят» песента както по тяхно собствено желание, така и по молба или по поръчка на някои съселяни. «Поръчаните» песни са най-често за умрял човек, когото близките не могат да прежалят.
Създадената от талантливия народен певец песен тръгвала из селото. Ако тя имала поетически качества, скоро излизала извън границите на селото и получавала широко разпространение, като всеки нов певец внасял по нещо ново в нея, докато текст и музика достигнат върховете на народната поезия. В почти всички случаи, известни досега, певецът създава само текста, който е в духа на старото народно творчество и често заимствува от стари песни — отделни стихове или поредица от стихове. Мелодията е винаги заим-ствувана от позната песен.
Качествена разлика между създадените песни от отделни певци и тези, създадени от колектив, няма. И едните, и другите подлежат на непрекъснато изменение и обогатяване.
Старите народни певци са се отнасяли с голяма почит към народната песен. Удивителна е тяхната памет. Обикновено неграмотни, те са били в състояние да запомнят и незабавно да възпроизведат песен с 200, пък и дори с повече стихове. Чуят ли песен, която да ги развълнува, те я помнят така, че и след много години могат да я възпроизведат в пълните ѝ подробности. Особено здрави следи оставят в съзнанието им народните песни, които са научили на младини, докъм 20-годишната си възраст. Тези песни те помнят до гроб.
Огромната памет на народните певци и силната им любов към народната песен личи от обстоятелството, че често знаят над 500 песни. В отделни случаи тази граница е далеч надхвърлена. Така например народният певец от Добруджа Павел Атанасов е изпял 742 песни, които са записани и изследвани от сътрудници на Института за музика; Васила Вълчева, също от Добруджа — около 1000 песни; Пенка Поптодорова от Северна България — над 1000 песни и др. (Кауфман, 1970, 10).
Още първите български фолклористи се сблъскват с необходимостта от класификация на народните песни. Използуват се главно три критерия: а) функционалният принцип, при който се изхожда от предназначението на песента — време, условия, обстановка на изпълнение (при обреди, на трапеза, на хорà, при жътва, на седянка, на копан, на сенокос и пр.); б) жанрово-художествен принцип,
260
при който песните се делят на лирически и епически или по признаци на поетиката, стихосложението и др.; в) идейно-тематичен принцип (Динеков, 1972, 275; Романска, 1965, 27—30).
Петър Динеков класифицира народните песни в девет групи (Динеков, 1972, 280 и сл.): 1) обредни песни, свързани с календарните и семейните обичаи и обреди; 2) митически песни, отразяващи езически и християнски религиозни представи; 3) юнашки песни; 4) исторически песни, обхващащи периода XIV—XX в. и отразяващи различни моменти от историята на нашия народ: а) песни, отразяващи турското нашествие и свързаните с него бедствия и страдания (XIV—XVIII в.); б) песни за националноосвободителните движения през XIX в.; в) късни исторически песни от края на XIX и началото на XX в.; 5) хайдушки песни, които по същество са исторически песни, но се налага да бъдат обособени в отделна група поради своята идейна насоченост, високото си поетическо развитие и голямата роля, която играят в живота на нашия народ; 6) балади; 7) битово-социални песни, които могат да бъдат разпределени в няколко дяла (семейни, любовни, трудовопрофесионални, социални и хумористични песни; 8) детски песни и залъгалки; 9) съвременни народни песни, които биват свързвани с политическите борби на нашия народ (1923—1941), песни, свързани с антифашистката съпротива (1941—1944), и песни, свързани със социалистическото строителство.
Обредните песни са плод не само на поетическата чувствителност на нашия народ, но и на съкровена вяра. Обредната песен е неделима част от обичая и от словесните заклинания. Тя отразява жизнените икономически интереси и религиозно-магическите представи на народа, свързани с празника. В нея трябва да се вижда не проста забава, както при много видове песни, не само проява на една естетическа потребност, но и израз на жизнените чувства и желания. Обредната песен, изнесена при съответната празнична обстановка, е не само очарование за слуха и ума, но и упование за надежди, породени от условията за препитание, и за успех в труда. Тази песен крие призивната сила на молитва, на заклинание и в този смисъл тя допълва и осмисля обредно-магическия акт. Онова, което се цели в обикновените обществени отношения чрез едно просто благопожелание, чрез един установен от традицията поздрав, тук се постига чрез обредната песен с всичко формално завършено и идейно подчертано в нея. Песента се превръща в жизнено важно дело, полезен подход към една нова цел, практически израз на което дава религиозно-магическият акт.
Същински обредни песни са изпълнявани само в определени дни по календара за разлика от много други песни, битови и новелистични, които само по-късно са свързани с празниците, без да имат органическа връзка с обреда.
Обредните песни придружават коледуването, лазаруването, пеперудата и Герман, ладуването и Гергьовден, както и обичаите и
261
обредите, свързани с трите цикъла от човешкия живот: раждане, сватба и погребение (БНТ, 1962).
Митическите песни са възникнали на почвата на представи за силите, които движат света, предполагат вярата в богове и в духове, които влияят върху природата и човека в разрез с естетическите възможности и закони.
Определянето на част от народните песни като митически не означава, че те са запазили една стройна и развита митология, наследство от езически времена. В тези песни се съдържат отделни митични представи, запазили се дълго време в патриархалната среда като част от нейните поверия, демонология и «низша» митология. Такива са вярата в митични същества и във възможността да се общува с тях, в свръхестествената сила на определен род слово и действие (проклеване, магия, урочасване), превръщането на хора в животни, птици и растения (и обратно), «човешките» качества на животните (говорят, отблагодаряват се, отмъщават), контактите между живи и мъртви и т. н. (Бояджиева, 1985, 245).
Редом с юнашките и хайдушките песни, които народът възкресява в спомени за един героичен век или от по-ново време с апотеоз на мъжката сила и смелост и редом с битовите новели, които занимават въображението с любопитни, точно предадени събития от личния и обществения живот, митическите песни образуват особен кръг малки поеми, често истински балади по сюжет и техника, достойни да съперничат по реалистично вживяване или художествено овладяна фантастика с други — най-хубави и лирически създания на народния певец.
Не всякога може да се постави строго разграничителна черта между отделните видове народни песни било поради сродство на мотивите, било поради еднаквата поетична техника. Все пак различията тук почиват на някои очебийни основни черти в подбора на материала и осветлението на живота.
Митични образи и теми срещаме както в юнашките, така и в битовите и обредните песни, без това да е типично за мотива и изложението им. При митични песни в по-тесен смисъл главното внимание се насочва към намесата на свръхестествени сили в съдбата на човека, често, но невинаги при напрегнати чувства и преживявания. И тук реалистично-битовото държи обикновено широко място, но то е само в услуга на вярата в чудното, тайнствено стечение на обстоятелствата.
Митичните същества могат да бъдат групирани така според Цв. Романска: 1) олицетворения на природни стихии — самовили, самодиви, вили, юди, змейове, змеици, лами, хали; 2) олицетворение на небесни светила — слънце, месец, звезди; 3) олицетворение на болести; 4) орисници (наречници).
Най-често срещаните митични образи в народните песни са: слънцето, месецът и звездите («Слънце и юнак», «Слънце и Грозданка»), самовили и самодиви («Гюргя самодива», «Ребрю юнак и самодива»), ламя, змей, змеица («Радка и змей», «Стана и змей»,
262
«Овчар и змеица»), орисници или наречници («Орисан Ангелчо»), чумата («Чума и Станка сираче»), души отзъд гроба («Лазар и Петкана», «Вградена невяста», и др. (БНТ, 1961).
Битовите песни заемат важно място в българския песенен фолклор. Това са песни за всекидневните грижи и радости на човека, за неговия личен, семеен и трудов живот. Така те включват: любовни, семейни, трудово-професионални, социални песни, насочени към теми от съответния кръг — младост и любов, семеен живот и роднински отношения, труд и поминък (Бояджиева, 1985, 249). Към битовите песни са прибавени и хумористичните песни на българите.
Битовите песни пазят следи от старинни родствени връзки и битово-социални отношения, като в същото време отразяват последователно и по-чувствително от останалите песенни видове промените в живота и културата на българското село през последните 100—150 години. Изпълняват се при всички поводи за пеене в селския бит.
Като образни на семейно-битови песни могат да бъдат посочени: «Чие хоро е най-хубаво», «Седянка се кладе», «Донка двори мете», «Войник на сватбата на жена си», «Два са бора ред поредом расли», «Слънце ми трепти, захожда», «Залибил Стоян Борянка», «Залиби дядо три моми» (БНТ, т. VII, 1962).
От трудово-поминъчните песни могат да бъдат посочени «Що ми е мило и драго», «Зажни, Ружо, тебе лека ръка», «Обзаложила се Петкана», «Яна наджева кираджийче», «Сбогом, прощавайте», «Яна жали деветте си братя жътвари», «Стоян и агънце», «Троица братя града градили», «Тъкала Донка престилки», «Стоян керванджийче» (БНТ, т. VIII, 1962).
Българският юнашки епос е тясно свързан с епоса на другите балкански народи и особено със сръбския. Използувани са черти на митични и исторически образи. Освен това хиперболизацията играе голяма роля. Чрез нея са възпети физическата сила и юнашките добродетели. Фантазията превръща обикновени феодални владетели в юнаци със свръхестествена човешка сила, борци за свобода на народа и закрилници на угнетените.
Централна фигура, около която е създаден цикъл песни, е Крали Марко. Други популярни герои на българската епика са легендарният Момчил, 0олен Дойчин, Филип Маджарина, Рельо Шесто-крильо, Груица войвода и т. н. Българският юнашки епос има реалистичен характер и подчертан национален колорит.
Макар някои от юнаците да са исторически личности, в песните за тези юнаци историческото е много малко. Преобладават народното предание, народната фантазия. Като всеки национален епос и нашият е израз не толкова на историческата документалност, колкото на народното самочувствие, на народния героичен идеал, окрилен от едно богато въображение.
Подобно е положението и в други национални епоси, където историческите събития, историческото лице са само повод за създаването на идеален герой.
263
Каква е историята и каква е поезията в живота на най-големия герой в нашия народен епос — Крали Марко? Как става така, че синът на крал Вълкашин, станал впоследствие васал на турците, участвувал в боевете на страната на турците първоначално, става в народните песни народен закрилник, става героят, който освобождава «три синджира роби»?
Образът на Крали Марко търпи развитие в българския народен епос. Първоначално той служи на султана, като освобождава дъщеря му Айкуна от Чер Арапин. Едва по-късно той е вече закрилник на българите от турците. Така че Крали Марко ще да се е развил първоначално като великан, а след това вече и като борец против турската власт.
В някои от песните Крали Марко е по-силен от своите противници. В други той е по-слаб и тогава ги побеждава с хитрост или с помощта от самовила — според едно предание Яна самовила от благодарност, че е напоил жадните ѝ деца, го дарява с юнашка сила и му помага винаги, когато той е в беда.
В едни от песните Крали Марко воюва заедно със своите побратими, а в други се бие против тях. Тези песни са отражение на историческия момент, в който са създадени. В първия случай балканските народи воюват съвместно срещу турския поробител, по-късните песни отразяват феодалните размирици, станали причина за падането на България под османско иго.
Народният певец не може да прости на юнака Крали Марко, когато той се самозабравя, когато се откъсва от народа. Тогава той му предрича неговата гибел («Крали Марко загубва силата си»). Така от положителен герой Крали Марко преминава в своята противоположност — неговите положителни качества са изместени от отрицателни качества (БНТ, 1961).
Историческите песни обхващат събития и лица от XIV до XX в. (БНТ, 1961). Напоследък някои автори издигат тезата за съществуването на песни отпреди падането на България под османско иго, т. е. говорят за съществуването на т. нар. «царски песни».
Най-старите записани исторически песни отразяват турските нашествия. В тях са обрисувани образите на последните български владетели и най-вече подвизите и героичната смърт на Иван Шишман. По-късно историческите песни отразяват тежкото положение на българския народ по време на османското робство, убийствата, насилствените потурчвания, а също така и борбата за политическа свобода и освобождение на България. След Освобождението при новите обществено-икономически и културни условия продължава създаването на песни, особено във връзка с войните — Сръбско-българската война, Балканската война (превземането на Одрин).
Съвременното устно поетическо народно творчество обхваща песните, създадени по време на антифашистката борба на българския народ и партизанското движение през Втората световна война, както и песните, възникнали през периода на социалистическото строителство у нас.
Известни исторически песни са: «Цар Иван Шишман на Софий-
264
ско поле», «Хан Татар и Тодорка», «Даваш ли, даваш, Балканджи Йово», «Чифликчия турчин открадва жената на жътвар», «Велчова завера», «Смъртна на Гоце Делчев», «Бояне, либе, Бояне» и др.
Хайдушките народни песни са източник, от който могат да се почерпят сведения за историята на българското хайдутство и да се нарисува картината на неговия бит. Поради устното предаване на народните песни в тях много често са разменени имена и събития.
Хайдутин е название, означаващо народен закрилник и отмъстител по време на османското робство (БТР—1070). Кога и как е възникнало хайдутството, в какви форми и при какви обстоятелства, на тези въпроси е трудно да се отговори. Вероятно хайдушкото движение се е появило едновременно на разни места по нашите земи.
Много и разнообразни са били причините за излизането на хайдушкото поприще, но всички те могат да се обобщят в едно: робството. Хайдутството е възникнало по необходимост: при едного турците убили родителите или брат му, другиму откраднали булката или поругали сестра му, едни били лишени от целия си имот поради потисничестЕото на бейовете, а други били ограбени по пътищата, с което били лишавани от средствата за съществуване.
По-известну хайдушки войводи са: Чавдар, Страхил, Татунчо, Мануш, Стоян, Семко, Индже, Кара Танас, Вълчан, Панайот Хитов, Хаджи Димитър, Стефан Караджа, Капитан Петко и жени войводки — Румяна, Рада, Сирма, Бояна, Янка, Богдана, Драганка и др.
Дом на хайдутите е планината с определени сборища, каквото е например Агликина поляна (около Сливен). Оттам хайдутите са излизали за изпълнение на някоя задача и пак там са се връщали за почивка. Трудният живот на хайдутите е бил немислим без подкрепата на населението — на първо място овчарите и говедарите, които ги снабдявали с храна и ги осведомявали за живота наоколо: какво става, кой минава по пътищата.
Труден, опасен, изпълнен с лишения е бил животът на хайдутите, затова и съвсем естествено наесен идвали умората и копнежът по мирен живот при своите. Зимата хайдутите прекарвали кой където намери.
По някои мотиви хайдушките песни много си приличат с юнашките песни. Създаването на народната песен е представлявало един непрекъснат процес, като новото всякога държи връзка със старото, с предходното. Когато на историческата сцена излиза хайдутството и се появява нуждата от песни за него, при липсата на хайдушка песенна традиция естествено е народните певци да се обърнат към улегналата традиция на юнашката песен. Тази взаимност е запазена до много късно, поради което хайдушките песни запазват елементи, свойствени на юнашките песни. Така юнашките подвизи, юнашката сила и ловкост са прехвърлени на хайдутите и хайдутите, също както и юнаците, с един замах унищожават цели потери, притежават оръжие, неотговарящо на възможностите и силата на обикновения човек, разговарят с конете си и т. н.
В характеристиката на хайдушките песни влизат няколко чер-
265
ти: на първо място, това е техният реализъм, на второ място, историзмът, следвани от демократизма и оптимистичния дух. Героите хайдути са свързани с имена на личности, които са исторически засвидетелствувани. Това са хора, тръгнали да възстановяват правдата, да накажат потисника. Хайдутите са хора, които се отнасят с презрение към смъртта.
Въпросът за произхода и географското разпространение на хайдушките песни е колкото интересен, толкова и труден за разрешаване. Що се отнася до общата външна насока на движението на мотивите, тук с положителност може да се каже, че по правило то върви от Източна България към Западна България, обратно на движението на епичните песни, които идват от югозапад към североизток. Разбира се, изключение има, доколкото хайдути е имало в цялата страна, но главното хайдушко гнездо е било в Тракия с център Сливен, града на стоте войводи (Табаков, 1924).
Отношението на нашата съвременност към народните песни и въобще към народното творчество е един от най-важните проблеми на народната ни култура. У нас се борят главно две направления, две становища: едното гледа на фолклора като на отживелица, която трябва да се нагоди към западния вкус, да се «цивилизова», а другото течение държи, щото българският фолклор да запази своята самобитност, своята свежест, своята автентичност.
След Деветосептемврийската революция дейността по проучването на фолклора се съсредоточи главно в Етнографския институт — отдела по фолклористика, обособил се през 1975 г. в Институт по фолклор и Институт по музикознание при БАН. Записани са вече над 70 000 народни песни. Ревностни събирачи на народни песни са Ст. Джуджев, Р. Кацарова, Н. Кауфман, Ив. Качулев, Ст. Стойкова. Неотложна задача на фолклористи и етнографи е. записването на наличните, незаписани народни песни.
Към народното поетично творчество спадат още приказки, предания и легенди, пословици и поговорки, а също така и гатанките.
Народните приказки представляват народни разкази, в които възможното, действителното е примесено с невъзможното, с фантастичното. Приказките биват вълшебни, за животни,битови и анекдоти.
Приказките за животни са най-старите творби на прозаичния фолклор. Това се обяснява с факта, че по пътя на своето културно развитие човекът се сблъсква най-напред с животното. Него дебне той с часове и дни, за да го убие и да нахрани себе си и близките си с месото му и облече кожата му, или пък го прогонва, за да обезпечи безопасността на близките си; пак животното боготвори и се стреми да умилостиви с магия и заклинание, виждайки в него свой прадед и покровител (БНТ, 1963). Най-често герои на народните приказки за животни са вълкът и лисицата («Болен здрав носи»).
Фантастичните приказки, наричани още вълшебни, са вторият голям дял от народните приказки. Те са възникнали също тъй в дълбока древност. Тези приказки разкриват пред нас един широк
266
и необятен свят на неустрашими и непобедими юнаци, които побеждават триглави лами, скитат през девет царства в десетото да дирят жива вода, като показват наред с голямата си физическа сила и редица човешки добродетели и качества: благородство, справедливост, честност, скромност, умение, ловкост, досетливост. Освен юнаци във фантастичните приказки се срещат образите на животни и митически същества. Като пример за фантастична приказка може да бъде посочена приказката «Тримата братя и златната ябълка», където най-малкият брат побеждава ламята, защото е смел и благороден човек.
Битовите приказки възпроизвеждат всекидневния живот и бит на народа пряко и непосредствено, без да се прибягва до условните похвати, които срещаме при вълшебните приказки и приказките за животни. В тях се поставят най-жизнени въпроси — за брака, за съпружеската вярност, за отношението между родители и деца, за бедността и богатството, за труда и леността, за честността и лъжата. Това са проблемите, въпросите, с които човек живее: какво да се прави, как да се живее, какво е мястото на отделния човек в обществото. Битовите приказки вдъхват вяра на трудовия човек, укрепват надеждата му в идването на по-добър и по-справедлив свят. Като пример за битови приказки могат да бъдат посочени: «Примък-отмък», «Хитър Петър и Настрадин Ходжа», «Глупавият мъж» и др. (БНТ, 1963).
Преданието представлява разказ за нещо отдавна минало, това е «историята на народа, както си я разбира той сам» (Шишманов, 1889). Българските народни исторически предания, както и историческите песни са създадени за едни и същи исторически събития и исторически личности: борбата срещу турските завоеватели. Историческата правда е различно застъпена в тези два жанра — при историческите предания историческите факти търпят по-значителни промени.
Различаваме предания за исторически събития (Търновското предание за възобновата на Българското царство, преданието за стъпките на Русия); предания за бележити личности (Иван Шишман, Крали Марко, преданията за хайдутите, за българските революционери, участници в народоосвободителното движение от XIX в.); топонимични предания (за произхода на скали, селища, строежи) (Коцева, 1985, 287—290).
Легендите са прозаически повествователни фолклорни произведения, в които съответно със степента на знанията в определен исторически период са разкрити възгледите и мислите, на хората за природата и обществото (Коцева, 1985, 290). Класификацията на българските народни легенди обхваща следните основни дялове: легенди за митически същества — таласъми, караконджовци, вампири, устрели, самодиви, вили, юди, змейове, лами, хали, дяволи; религиозни легенди (господ, Христос, Богородица, св. Никола, св. Трифон, св. Илия, св. Георги); етиологически легенди — за сътворяването на света и човека, за произхода на слънцето, луната, звез-
267
дите, на земята, за произхода на мъжа и жената, за произхода на различните народности, на храната, на облеклото, на птиците и другите животни, на растенията и т. н.
Много популярни предания сред българите са: «Как е бил основан Търновград», «Момина крепост», «Жидов гроб», «Шишмановото дърво», «Патриарх Евтимий» (Попова—Панайотова, 1969); «Невестин камък край Триград», «Искърският пролом», «Самодивски или Свети кладенец край Златица», «Русалското изворче край Сопот», «Рабишкото блато и Магура», «Хисарската крепост», «Нос Калиакра» (Огнянова, 1984).
Наред с приказките, преданията и легендите в българския фолклор значително място заемат и т. нар. кратки жанрове — пословици, поговорки, гатанките и наричанията.
Пословиците са кратки изречения, които изразяват в сбита форма съждения, обобщени наблюдения от живота: «Камъкът тежи на мястото си», «От стар бук обръч не става» (Стойкова, 1985, 293— 298).
Поговорките са образни изрази, обикновено с преносно значение, при което не представляват завършена синтактична цялост и се свързват със съседна фраза: «като кучето на нивата», «ден до пладне», «ни в клин, ни в ръкав».
Докато пословиците отразяват възгледите на народа за света и живота, за обществото, за доброто и злото, за истината и лъжата, за ума и глупостта и т. н., то поговорките не съдържат самостоятелно значение, а се употребяват само при конкретен повод, като влизат в състава на друго изречение. Значителна част от българските пословици и поговорки принадлежи към един общ международен фонд (балкански, славянски, европейски). Възникнали през различни исторически епохи, те отразяват различно идейно съдържание, често пъти противоречиви възгледи.
Гатанките са изречение или кратък словесен израз, в който се посочват признаци на някои предмети и трябва да се разкрие самият предмет: «Гърбава баба — сребърни обеци» (кобилица с менци), «Две огледала на една тиква» (очите), «По тавана свещи горят» (небето със звездите) и пр.
ж. Народна музика
Богатото разнообразие на българската народна музика е резултат от разноплеменните култури, които са се влели през вековете в единното русло на общобългарската култура: тракийска, славянска и прабългарска. В своята същност българската народна музика е клон от народната музика на украинци, белоруси, руси и особено много се родее с музикалния фолклор на югославяните, като при това притежава редица специфични черти и своеобразен инструментариум.
Българската наука не разполага с достатъчно документи, които биха позволили да се характеризира музиката на траки, славяни
268
и прабългари. Оскъдни са и музикалните документи от Първата и Втората българска държава.
Траките са употребявали различни музикални инструменти: китари, лири, флейти, гайди, различни видове тъпани и звънци.
Името на легендарния музикант Орфей е най-популярното име на музикант от древността. Музиканти са изобразени в стенописите на Тракийската гробница около Казанлък (IV в. пр. н. е.), свирач се вижда и в Панагюрското съкровище (IV в. пр. н. е.) (Кръстев, 1970, 6 и сл.). Ксенофонт е оставил няколко сведения за маниера на пеене у траките, а също така и описание на народните инструменти, на обичаи, придружавани с музикални изпълнения.
Византийският хронист Теофилакт Симоката свидетелствува, и че в края на VI в. е видял в двора на императора Маврикий трима пленени славяни, които вместо оръжие носели музикални инструменти — лири. По същия повод византийският историк Теофан говори, че инструментите на тримата славяни били китари. Според сръбския славяновед В. Ягич под названието лира и китара тези византийски историци са разбирали славянската гусла. Особено ценни са отговорите на римския папа Николай I на въпросите на българския цар Борис (Михаил), в които се говори, че преди да влязат в сражение, българските войници извършвали игри, пеения и някакви заклинания. Това никак не се харесвало на папата, тъй като езическите игри и песни са били сериозно препятствие срещу новата вяра. Срещу светските народни песни реагира остро и Презвитер Козма (X в.). В известната негова беседа се порицават ония християни, които с «гусли, игри и бесовски песни вино пият».
До нас са дошли други сведения и паметници за музикалните инструменти, употребявани във феодална България: статуетка на свирещ музикант на тристранна лютня (VIII—IX в.), релефна плоча със свиреща на едноцевна свирка девойка (IX в.), кокалена свирка с шест дупки, намерена в една могила край Панагюрище (XII в.), фреска на тъпанджия в скалната църква край с. Иваново, Русенско (XIV в.); тъпанджия от Хрельовата кула в Рилския манастир (XIV в.).
През средновековието (XIII—XIV в.) може да бъде посочен титанът на музикалното изкуство по това време Йоан Кукузел, наречен «Ангелогласния». Той бил укоряван за «варваризмите» в музиката, а тези варваризми били мелодиите и мотивите на българската народна песен, съчетани със стилистиката на църковното песнопеене.
Стефан Герлах (XVI в.) съобщава, че българските коняри идвали в Цариград, за да постъпят на султанска служба, с гайди и игри. Йеромонах Спиридон говори за обреди и песни, изпълнявани на Бъдни вечер, Нова година, при гадаенето на пръстени и при засушаване (XVIII в.).
България се дели на няколко основни фолклорни области, отличаващи се помежду си по характера на народната песен, инструментариум и инструментални мелодии. Обикновено фолклорните области съвпадат с ареалите на езиковите диалектни групи. Очер-
269
тават се няколко мелодични диалекта: севернобългарски, добруджански, тракийски, шопски, родопски, пирински, средногорски, без да се очертават строго определени граници на тяхното географско разпространение (Кауфман, 1970, 61 и сл.).
Севернобългарската фолклорна област е най-сложната за описание поради преселническите движения към Балкана, а после от Балкана на север, идването на тракийците, наличието на старинни етнографски групи, като капанци, хърцои в Разградско, Търговищко и Русенско, ерлийци в Средна Дунавска равнина, шопски район в Северозападна България, торлашки район в Белоградчишко, съртски район в Провадийско. При тази фолклорна област се откриват несвойствени за другите области пентатонични песни, старинни групи сватбени песни, жътварски песни с оригинални провиквания и др. някои особености.
Преселническите движения са оказали влияние и върху добруджанската фолклорна област. Тук са си дали среща два стила — тракийски и балкански. Но има и нещо типично добруджанско — това са инструменталните мелодии на гъдулка, кавал, джура гайда, прочутите добруджански мелодии ръки, сборенки, ръченица.
Тракийската фолклорна област се характеризира с едногласно пеене и богато орнаментирани бавни песни, респективно бавни хора. Кавалът е незаменим другар на тракийския селянин, следвай от джура гайда и по-рядко гъдулка.
Шопската (северозападнобългарската) фолклорна област има свои специфични черти. Шеговитият, с буен темперамент, духовит и находчив шоп е създал и народна музика, която отговаря на тези му качества. Тя не е особено богата на емоции, както родопската песен, но трогва със своята находчивост и изобретателност. Двугласните песни обхващат тук всичките жанрове. Гъдулката, двугласната цафара и тъпанът са типични музикални инструменти. До края на XIX в. тук се срещала и еднострунната гусла (старинен славянски инструмент).
При родопската фолклорна област народната песен е най-добре запазена. Тя звучи така нестихващо, както е звучала в миналото навред в нашата страна. Народната песен тук е тясно свързана с живота и с хората. В сгушени сред необятните, борови гори махалички девойките, събрани на межо 'седянка', редят 'творят' песни, в които описват различни случки от живота.
Откритото гърлено пеене, типично за повечето фолклорни области, в Родопите отстъпва място на полузакритото, нежното тонообразуване. Текстовете тук са кратки — 10—25 стиха, като само в епическите песни могат да се срещнат повече стихове. Срещат се и седенкарски, и жътварски песни, и песни на гурбет.
От музикалните инструменти типични за тази фолклорна област са каба гайди, тамбура и кавал. Планината постоянно ечи от мелодиите на медните овчарски звънци чанове, чиито звуци напомнят нежните звуци на родопската тамбура.
270
Пиринската фолклорна област е характерна със своя двугласен стил. Най-обичани са жътварските, седенкарските и хороводните песни. Тук липсват тракийските орнаментирани бавни песни, срещащи се в Родопите и Северна България. При музикалните инструменти зурната говори за турско влияние в тази фолклорна област.
Музикалните инструменти могат да бъдат класифицирани в три основни групи: духови, струнни и ударни.
Към духовите инструменти се отнасят: кавалът, свирката, означавана още и като цафара, дудукът, двоянката, гайдата, зурната и окарината.
Към струнните инструменти спадат: един лъков инструмент, означаван като гъдулка, наричана още кемане, копанка или цигулка и един дрънков инструмент, означаван като тамбура, или байлама, бугария и саз.
Ударни инструменти са: тъпанът, тарабуката, дайрето.
Наред с трите основни групи инструменти познати са и шумопроизводителни инструменти: кречетало, използувано при карнавалните игри. Гордост за овчарите са били звънците на стадата, по чиято мелодия овчарите разпознават стадата си. Техният звън е единствената музика при народните карнавални игри
Докато едногласното пеене е характерно за цяла България, то двугласното и многогласното пеене е ограничено в Югозападна България: целия Пирински край, много от селищата по западните склонове на Родопите, Северозападните Родопи (Велинградско), Станкедимитровско, Пернишко, голяма част от Софийско и много от селищата на Пазарджишко, намиращи се на запад от Пазарджик.
При двугласното пеене първи глас пее мелодията, а втори глас пее равен ток. Първи глас се «извива», «издига» се. Той е главен, докато втори глас е зависим, следящ мелодията. Певците от втори глас се стремят да заглушат първи глас. Най-доброто пеене според тях е, когато втори глас «надделее» над първия. Затова винаги втори глас се пее най-малко от две певици, а се случва да се пее от 6—7 певици. Първи глас никога обаче не се пее от повече от една певица.
з. Народни танци
Танцът е игра, движение на тялото, главно на краката, под определен ритъм, при съпровод на музика или песен. Танцували са още първобитните хора. Това се потвърждава от скални рисунки — например в пещерата «Магурата» са изобразени танцуващи жени, ловни сцени, датирани от бронзовата епоха.
В миналото чрез танца хората давали изява на вътрешното си състояние (например нестинарския танц, русалийските танци), чрез танци си «осигурявали» добър лов или победа при предстоящото сражение с неприятеля (напр. мечи танц, боен танц), пак чрез танца приемали юношите в групата на възрастните (например буенишкия
271
лазарски танц), чрез танца пропъждали болестите, давали израз на радостта и мъката си.
Докато при примитивните народи танцът е нещо синкретично, то при цивилизованите народи на първо място изпъква естетическата функция на танца. Докато в миналото всички хора вземали участие в танците, в наше време освен играчите има вече и публика, която все повече се увеличава за сметка на играчите на народни танци.
Най-ранните вести за народните танци е оставил Презвитер Козма (X в.), който виждал заплаха за религията в «бесовските хора», които народът играел под съпровода на песни и гусли (Въгларов, 1967, 7 и сл.). В една църква в Арбанаси има стенопис, представящ хоро, където изпълнителите са заловени за пояс (XVI в.).
Сведения за народните танци на българите са оставили и някои чужденци: Стефан Герлах (XVI в.), Ами Буе, Ф. Каниц, К. Иречек и др. Сцени, на които са изобразени народни танци, има в Лесновския и Рилския манастир (средата на XIX в.). В картината на Георги Данов «Южнобългарско хоро», на Иван Мърквичка «Ръченица» и на Н. Образописов «Самоковско хоро» (всички от края на XIX в.) са изобразени народни танци по различен начин. Народните танци са богат извор за проучване душевността на народа.
Често пъти наименованията на народните танци говорят за характера и произхода на танците. В Мечешкото хоро момъкът, облечен в меча кожа, играе мечешки. В Добруджанския «ръченик» се съдържат движения, изразяващи стилизирано целия трудов процес от засяването на нивата до прибирането на зърното. Трети названия говорят за областта, от която произлизгт — Свищовско хоро, Граовско хоро. Четвърти танци носят имената на техните създатели или на хората, от които са играни — Ганкино хоро, Дайчово хоро и т. н.
В зависимост от броя на изпълнителите, подреждането им, начина на залавянето и организацията при играта народните танци могат да се групират на: хорà, леси, групови и индивидуални танци. В зависимост от състава на изпълнителите народните танци биват: смесени, мъжки и женски. В зависимост от външната форма, предимно на хората и лесите, различават се водени (отворени) и сключени (затворени) хорà и леси.
Българските народни танци по своя различен начин на изпълнение са групирани в следните хореографски групи: тракийска, родопска, пиринска, шопска, северняшка и добруджанска. Резки граници между тях не могат да се поставят, тъй като те са си оказвали Езаимно влияние.
Тракийската хореографска група се характеризира с разнообразни танци, от които лъха свежест и бодрост. Тракиецът се движи с широка и сигурна стъпка, с изправено тяло и гордо вдигната глава. Тракиецът изживява играта, влагайки силни чувства и много настроение. За играта на мъжете е характерно по-буйно изпълнение. Жените играят по-сдържано и кипро, но не сковано. Най-разпространени тук са хорàта и лесите, а от индивидуалните танци — ръченицата. Играят се още и някои други солови, ин-
272
дивидуални или ансамблови танци, свързани обикновено с даден обичай — сурвакарски, кукерски, нестинарски и др. под.
Родопската хореографска група се характеризира с бавни и умерени, със сравнителна простота и малко разнообразие на движенията танци. Бавността и тромавостта се обясняват с това, че планинският климат изисква по-плътно и тежко облекло през по-голямата част от годината, което от своя страна затруднява движенията. Хората се играят в кръг или полукръг. Най-често те са мъжки или женски, а ако са смесени, то мъжете играят в единия край на хорото, жените в другия край, като свързването на мъжката и женската част е ставало с кърпа или за длан. И тук са налице танци, свързани с някои обичаи — годежни, сватбарски, лазаруване, пеперуда, чествуване на именни дни, правене на седейки, събори и пр.
Пиринската хореографска група се отличава със смесени танци, като се срещат и отделно мъжки и женски танци. Характерно за тази хореографска група е, че имат малко запазени танци с чисто пирински стил, т. е. местни танци. Много от танците са с влияние на съседните хореографски групи: тракийска, шопска и родопска. Освен това чувствува се и гръцко влияние. От обредните танци тук се изпълняват русалийските игри и лазаруването.
Шопската хореографска група се представя от буйни, темпераментни танци. Основната им черта е т. нар. «натрисане». Шопът играе своите танци с голяма лекота. Шопските танци са предимно смесени. Не липсват обаче и мъжки и женски танци. Най-често се играят танци на леса или на хоро. От обредните танци са познати лазарските и сурвакарските танци.
Танците на северняшката хореографска група се отличават от останалите танцови райони по своя стил и характер. Широтата на полето е предадена не само в по-широките движения, но и във волното люлеене на ръцете и многото подскоци. При техните танци има и «натрисане», изразено в трептене на трупа и раменете. Вихреността и динамиката са изразени в много северняшки танци. Ръченицата е също много популярна тук. Коледуването и лазаруването са обичаите, при които се изпълняват обредни танци.
Танците на добруджанската хореографска група са много разнообразни. Най-характерни местни танци са: Ръченик, Сборенка, Ръка, Опас, Сей, сей боб. И тук в народните танци се чувствуват широтата на полето, привързаността към земята. Добруджанското хоро се играе най-често смесено. По-малко са мъжките хора, а най-малко — женските танци. От обредните танци тук могат да се споменат: коледуване, лазаруване с буенец, коледарският обичай брезая.