VI. ДУХОВНА КУЛТУРА
Духовната култура обхваща традиционния народен мироглед, народната медицина, игри и представления, обичайната и празничната система, народното изкуство.
1. НАРОДЕН МИРОГЛЕД
Мирогледът (светогледът) е система от възгледи, принципи и убеждения за света (за природата и обществото). Главният въпрос на мирогледа е основният въпрос на философията — отношението на съзнанието към битието, на мисленето към материята, природата. В зависимост от решаването му се различават материалистически и идеалистически мироглед.
Мирогледът е тясно свързан с процеса на познанието, който най-общо съдържа два етапа: констатация и систематизиране на фактите в резултат на практиката и оценка на тези факти с оглед потребностите и интересите на обществото. Възгледите, знанията, убежденията, принципите превръщат светогледа в програма, която определя дейността и регулира поведението на отделния индивид или група.
Етнографията изучава не мирогледа въобще, а мирогледа на широките народни маси от периода на докапиталистическото развитие. Този мироглед е тясно свързан с всекидневното съзнание. То отразява емпирично непосредствените нужди на масите и е практическо съзнание, насочено към конкретно усвояване на света. Затова в народния мироглед се съдържат елементарни идеи и представи за природата и обществото (Георгиева, 1981, 150).
Традиционният народен мироглед, както и мирогледът въобще, е обусловен от общественото развитие, от развитието на производителните сили, на науката и просветата.
Народният мироглед изпълнява няколко основни функции — ориентационна, инструментална и етническа (Георгиева, 1981, 150 и сл.).
Обобщените и систематизирани знания, натрупани в резултат яа процеса на познанието и като пряк резултат от дейността на хората, имат характер на ориентири. В зависимост от степента на опознаването и отражението на действителността те могат да бъдат рационални, които са доминиращи и водещи в процеса на развитие-
186
то, и ирационални, които, непотвърждавани от практиката, постепенно отпадат от мирогледната система.
Инструменталната функция на мирогледа отразява и регулира активно преобразователното отношение към действителността. Етническата функция на мирогледа се определя от етническата натовареност и етническата самооценка на неговите отделни компоненти, както и функционирането му като цяло в културната система. При формирането и консолидирането на българската народност се изгражда и нейният светоглед, който изпълнява и определена интегрираща функция. Той има подчертана трудово-рационална основа, но същевременно носи белезите на един средновековен религиозен мироглед. Чрез християнството, което влиза в него, той интегрира различните етнически съставки и техните езически миро-гледни системи. През средновековието и особено през Възраждането църквата и християнската идеология стават осъзнат политически и идеологически фактор за утвърждаване на народността и нацията, белег за народностна и национална принадлежност и фактор за формиране на националното българско самосъзнание. С решаване на националните проблеми и с разпадането на религиозната система църковният институт и религията загубват своята етническа функция. В съвременността интегрираща роля между различните социални групи и групи с различна културно-битова специфика имат научният и атеистичният мироглед (Георгиева, 1981, 151).
Познанията за природата и обществото, които отразяват обективни закономерности в развитието и имат рационален характер, в по-малка степен съдържат етническа и етнографска специфика. Тя е налице повече в религиозните представи за предмети от реалния свят и във вярванията за свръхестествени същества, което е превратно отражение на действителността и носи белезите на специфични исторически, етнически и културно-битови условия (Георгиева, 1981, 151).
Мирогледът е винаги социално и класово обусловен. Така традиционният български мироглед отразява интересите, възгледите и идеалите на широките народни маси от докапиталистическия период. Мирогледът на българския народ през средновековието няма единен характер. Мирогледът на господствуващата феодална класа съществено се различава от този на широките народни маси. В учението на богомилите е налице опит да се скъса с господствуващия средновековен светоглед.
През епохата на Възраждането мирогледът на селското и градското население започва значително да се различава по темпове на изменение, на проникване на научни знания, по мястото на религиозния компонент, по социално поведение, по отношение на възгледи и оценки за съществуващия социален ред. При това в градовете съществува различие в мирогледните системи на различните социални прослойки.
Под влияние на проникващите социални и природонаучни учения сред най-прогресивната част от градското население се развива
187
тенденция към формиране на елементите на материалистичен светоглед. След Освобождението тази тенденция обхваща все по-широки слоеве в града и под влиянието на марксистката идеология се формира научноатеистичният мироглед на работническата класа. С утвърждаването на капиталистическите отношения като господствуващи, с разрушаване на локалната затвореност, с проникване на просветата на село и особено с разпространението на социалистическите знания качествено се променя светогледът на селското население и традиционният мироглед се разрушава като система (Георгиева, 1981, 152).
Измененията в мирогледа на населението обаче не настъпват едновременно и еднакво бързо във всички краища. Там, където стопанството по-дълго време запазва своя натурален и затворен характер, те са по-бавни. Освен това в самата мирогледна система измененията не настъпват едновременно във всичките ѝ подсистеми. Най-бързо това се забелязва във вярванията за природата, атмосферните явления, в които отпада религиозният елемент, а рационалният бързо се увеличава с разширяването на опита и знанията. По-дълго се запазват вярванията, които са свързани с определени обичаи и имат емоционално-психическа основа.
При традиционния народен мироглед на селското население като обща закономерност разрушаването на религиозната система протича по-бързо при отпадането на теологичните и митологичните представи, като последните се възприемат само като художествени образи. Сравнително бързо настъпват измененията при демонологичния слой и суеверията (Георгиева, 1976, 35).
Традиционните представи за света могат да се разделят на следните компоненти: представи за космоса (небе, слънце, луна, звезди), представи за земята, представи за атмосферните явления (облаци, дъжд, роса, мъгла, гръм, градушка, вихрушка, небесна дъга и др.), представи за флората (растителния свят) и фауната (животинския свят).
Космогоничните схващания на българския народ са се формирали под влияние на библейските легенди, предавани чрез християнската религия, под влиянието на някои източни религии и ереси, съшо така дошли чрез християнството, и под непосредствените наблюдения над природата и живота. Поради ограничения си опит обаче трудовите слоеве на феодалното общество не са имали възможност да достигнат и създадат по-задълбочени и абстрактни теоретични обобщения за света и небесните тела (Стоев, 1978, 33 и сл.).
Сред народните разкази са запазени няколко версии на схващането за сътворението на земята и небето. Те са изградени върху библейската легенда за сътворението на света от бога, но под влияние на някои източни религии и на богомилството тук е отразено и схващането за наличието на две първоначални и противоположни сили — бог и дявол, и за борба за надмощие между тях (Стоев, 1978, 34, 36).
Макар към небето българският народ да проявява сравнително
188
по-малък интерес, налице са различни представи и вярвания за небето, слънцето, луната и звездите.
Според традиционните народни възгледи небето е отражение на земния живот. Сред представите на българина, запазени до средата на XIX в., небето е твърда кора от седем дипли. То е връшник, който похлупва земята. На най-долната му дипла са слънцето, луната, звездите, които са закачени като кандила. Мястото, където се допират небето и земята, се нарича край-земля, край-свет, усвет (Георгиева, 1983, 14).
Според някои легенди небето някога било много ниско, достигало се с ръка и тогава господ ходел между хората. Но хората злоупотребявали с тази близост и то само или с помощта на господ се вдигнало нагоре, отдалечило се от хората.
В българските народни представи са запазени следи от по-стари космогонични митове, присъщи на много народи, които обясняват установяването на космическия ред. Един от широко разпространените митове е за разделянето на земята и небето, в резултат на което се получава тричленното вертикално устройство на вселената (Георгиева, 1983, 14).
В народното творчество е запазена митологемата за брака на земята и небето, в резултат на което завалял дъжд и настъпило пло дородие. От брака им се родила луната. Когато небето се вдигнало, се разтрогнал бракът между небето и земята (Ковачев, 1914, 15). Връзката между небето и земята се осъществява чрез дъжда и слънчевите лъчи, които осигуряват плодородието, тъй необходимо за хората.
Съществува народно вярване, че на небето се намира раят, че там живеят господ и светците. От земинте жители на небето отиват само тия, които са праведни, другите отиват в ада, който според някои схващания е на небето, но най-често е под земята.
От небесните тела нашият народ е отделил най-значително място в своите схващания за света на слънцето, луната и някои звезди. Тези небесни тела са привличали вниманието на човека, той се е опитвал да ги обясни, но неговите обяснения са наивни, неубедителни, най-често изградени с влиянието на християнската религия (Стоев, 1978, 38).
Слънцето е схващано и като неодушевен предмет (кравай, тепсия, тава, огнено кълбо), и като живо същество (биволче или най-често човек). Приписвани са му редица човешки черти: има майка, звездите са ми сестри, месецът му е рбат или сестра. Храната му е свързана с поминъка на българите — храни се с хляб, симид, качамак, мляко, ялови крави. Притежава и някои човешки слабости: натъжава се, нервира се, иска да се жени, обича славата и т.н. (Маринов, 1914, 10, Ковачев, 1914, 42).
В някои български легенди са запазени редица елементи, които обясняват светлината и движението на слънцето. С това движение се обяснява увеличаването и намаляването на деня и смяната на годишните времена. Почти до средата на XX в. са запазени вяр-
189
ването и свързаните с него обичайни практики, че слънцето се завърта към зима на Еньовден и при изгрева на този ден то играе. Според народа слънцето се завърта към лято на Андреевден. От този ден слънцето започвало да расте, да се увеличава.
У българите е налице определен култ към слънцето. Така при изгрев слънце хората спирали да работят и се кръстели срещу слънцето; не се хвърля смет срещу слънцето, не се вършат неприлични неща срещу слънцето; поклон на младоженеца и невястата при извеждането им от бащиния дом към слънцето и т. н. След залез слънце се забраняват някои действия: спират да работят, за да може слънцето да «сколаса»; не се дава брашно назаем; родилка до 40-ия ден не бива да излиза навън, нито пък да оставя пелените навън и т. н.
Женитбата на слънцето е често срещан мотив в българското народно творчество. Най-популярна песен във връзка с този мотив е песента «Слънце и Грозданка». Митологемата за сватбата на слънцето със земна девойка отразява един твърде съществен социален момент. Майката забранява на своето дете момиче, когато достигне определена възраст, съвпадаща с половото съзряване, да излиза навън, за да не го види слънцето и да не го отвлече.
Мотивът за слънчевата женитба отразява опасността от космическа катастрофа, която би настъпила вследствие увеличаването на слънчевата сиетлика и топлина (Георгиева, 1983, 21).
В народните песни се среща и темата за надбягване на слънцето от юнак или кон. Юнакът надбързал слънцето и «му взел милна сестра хубавица, ясна звезда вечерница, вечерница и зорница» (Стоев, 1978, 41).
Луната най-често е възприемана като същество от женски род и много рядко като мъжко същество. Според фазите тя носи различни названия: нова месечина, млад месец, новина, нова свещ, ново видело. Когато се изпълни, се казва пълна месечина, дядо боже, пълна свещ, пълнеж, лампеж. Когато намалява, е гинеж, усип, расип. Щом изчезне съвсем, се нарича на хандак, на мижду (Георгиева, 1983, 22).
С фазите на луната се свързват определени видове действия. Така, когато е новолуние, на нова или на пълна месечина е хубаво да се започва нова работа, за да върви на пълно; тогава се сее, сади се и се присажда, защото ще има плод и ще е пълно; правят се сватби и годежи; слага се темел на къща; прави се прощъпулка и т. н. Тези обичаи са изградени на основата на асоциативната връзка — както луната се изпълва, така всичко ще се пълни и върви напред (Георгиева, 1983, 23). И, обратно, на стара месечина не се започва никаква работа. Тогава само се секат дървета за къща, защото няма да ги ядат червеи; лекуват се болести. И тези обичаи са основани на асоциативната връзка — както луната изчезва, така ще изчезне болестта.
Вярвало се, че луната влияе и върху съдбата на човека. Ако дете е заченато или се роди през расип, ще боледува и може да умре, «ще се разсипе», защото се вярва, че месецът постоянно го яде. Об-
190
ратно, дете, родено през новолуние, ще бъде здраво, богато и щастливо.
Широко разпространена е митологемата за свалянето на месечината от жени магьосници, кърмачки, с което се обяснява лунното затъмнение. Щом те започнели да баят, месечината слизала като крава и с издоеното от нея мляко правели магии.
Също така се среща и представата, че луната някога е била по-ниско, но Господ я вдигнал, защото хората злоупотребявали с нея.
Предназначението на звездите в народното разбиране е да красят небето, да светят и ориентират хората за времето, плодородието или за война.
У нас се среща представа, обща за всички славяни, че всеки човек си има своя звезда на небето, която изгрява, когато той се ражда, и пада, когато той умира. Имало магьосници, които можели да свалят която звезда пожелаят и човекът, на когото тя принадлежи, тозчас умирал.
Звездите и съзвездията са привличали погледа на хората още в зората на техния съзнателен живот. По тях те са се ориентирали при своите пътувания из непознатите местности. Още в древността небето е било разделено на участъци съзвездия, във всяко от които по-ярките звезди образуват характерна фигура. Хората от древността са дали на съзвездията удивителни имена на герои от митологията.
Към някои от тези древногръцки митове и легенди българите прибавили и свои легенди и митове, които отразяват техния мироглед, тяхната творческа фантазия и душевност. Така съзвездието Млечният път у българите носи названието кумова слама, попова слама, сламата, пато. Най-разпространена е следната легенда: в една люта зима, когато хората нямали храда за добитъка, един кумец отишъл у кръстника си една нощ и напълнил кош със слама. На кошът бил продънен и по пътя сламата се разсипала. На сутринта кръстникът видял, че през нощта някой е откраднал слама. Тръгнал по дирята от разпръснатата слама и стигнал до къщата на кумеца си. Започнал да го упреква защо е трябвало да краде, а не му е поискал. Кумецът отрекъл, но кръстникът го хванал за ръка, извел го на пътя и му показал дирята от разпиляната слама. Засрамил се кумецът. . . Тръгнал си кръстникът и изрекъл: «Нека тази крадена слама се запали и никога да не гасне, за да се знае и помни, че от кръстник не трябва да се краде. . .» (Бонов, 1976, 248—250, Георгиева, 1983, 28).
Красивото съзвездие «Голямата мечка» е привлякло погледа и на българския народ, който го нарича Колата и го е свързал със следната легенда: един момък отишъл в гората, за да насече дърва. Стигнал там, разпрегнал воловете и ги пуснал в гората да пасат. Изневиделица излязла мечка и изяла единия вол. Момъкът, който бил голям юнак, хванал мечката и я впрегнал в колата на мястото на вола, който тя изяла. Но мечката не можела да тегли колата, дърпала встрани и затова в съзвездието колата е разкривена (Бонов, 1970, 22—24).
191
Според народните представи до средата на XIX в., много от които са аналогични на средновековни дуалистични легенди, земята е образувана от бога с активното участие на дявола като негов съдружник: от пръст, извадена от морското дъно; от морската пяна, донесена оттам, където се бият моретата; или от мая, взета изпод морето, както и от морския пясък (Драгоманов, 1892; Ковачев, 1914, 49—50; Стоев, 1978, 34—35; Георгиева, 1983, 29).
Според дуалистичните легенди земята отначало била равна и плоска като тепсия, но тя толкова се увеличила, че небето не могло да я покрие. Господ не знаел какво да прави и затова изпратил пчелата, за да узнае от дявола как да постъпи. По съвета на дявола той започнал да бие земята, от което се образували планините (Георгиева, 1983, 29).
До средата на XIX, а в някои места и до края на XIX в. е запазена представата, че земята е плоска и неподвижна, а слънцето и месечината се въртят около нея. Тя се схваща като подница, а небето като връшник.
Въображението на хората се е занимавало изключително много с въпроса, на какво се държи земята. Според много поверия тя се държи върху петел, костенурка, вол, змия, върху вилата на сляп старец, на ръцете на бога, върху рогата на бивол и т. н. Земетресение се получава, когато биволът сменя регата си, върху които държи земята.
Светостта и чистотата на земята е характерна за вярванията както на българите, така и на всички останали славяни. Това е отразено и в поверието, че не приема грешните мъртъвци, самоубийци и др. Затова една от най-тежките клетви е «да не те приеме земята». Клетвата в парче земя се смята за свята. В България при спор като обичайноправна норма се смята клетвата в шепа пръст (Георгиева, 1983, 30).
Земната пръст играе голяма роля в някои обичаи и обреди. Така например орачът при първа оран се прекръства и целува бучка пръст; от донесената пита хвърля на земята; а с бъклица вино полива земята. Оставянето на обредна храна при първия посев (кокошка, вино, хляб) се разглежда от някои уч,ени като магия за плодородие и като жертвоприношение на земята.
Представите на българина за атмосферните явления са наситени с повече рационално зърно, защото са изградени на основата на вековни наблюдения на човека върху заобикалящия го свят. Така например представите за същината на облаците съдържат формално близки до действителността елементи: че са от пара, от мъгла, от дим, от дъжд. Вярването е зарегистрирано в българската книжнина през XIII в., което подкрепя едно предположение, за още по-стара традиция. Приема се и това, че облаците са от парата, излизаща от устата на хала, ламя. В други вярвания дъждът се държи заключен в облаците от св. Илия, който се разхожда по тях с колесница, която гърми, когато той препуска (Вакарелски, 1974, 488).
192
Народът различава светли и тъмни облаци. Светлите облаци са на почит у българите, защото се вярва, че господ или неговите ангели са светлите облаци, те ходят из тях и говорят. В същото време тъмните облаци се посрещат със страх и трепет, защото с тях почти всякога идват големи наводнения, опустошения и градушки (Маринов, 1914, 25).
Небесната дъга, наричана още пояс, зуница, тканица, божи-лък, вино-жито, е друго атмосферно явление, на което българинът е обърнал внимание. Тайната на нейното образуване не е известна на хората, но те знаят от практика, че тя се появява близо до вода (реки, езера), и то след като вали дъжд. Вярва се, че ако човек премине под дъгата, ще промени пола си (Маринов, 1914, 16). В зависимост от цветовете се гадае за плодородието през годината: ако преобладават червените цветове, ще има много грозде и вино, зелените — ще има трева и берекет, жълтите — много царевица. Вероятно от тези гадания идва и названието «вино-жито» (Дражева, 1976, 58).
Сравнително рационални са представите за мъглата, росата и сланата. Смята се, че произлизат от пàрите, излизащи от земята, макар че има схващания, че росата и сланата «падат от небето» (Вакарелски, 1974, 498).
Представите за градушката са от митологичен характер: според едни вярвания тя се прави от умрели удавници, самоубийци или извънбрачни деца, според други — тя е във властта на някои светци (Вартоломей, Герман, Марко-градобия), които уж я приготвят. Оттук и култът към тези светци. Така например в определени дни през годината (четвъртъците от Великден до Спасовден, Костадин и Елена, Марковден, Ереминдец, Вартоломей, Сирна неделя и др.) не се пере, не се преде, не се върши полска работа, за да не бие градушка.
Когато започне да бие град, за да спре, се извършват някои магически действия или се изговарят някои магически формули и молитви: обръщат брадвата с острието нагоре, бият камбани, дават на първото или последното дете да глътне три зърна от градушката или да ги сложи под мишница и др. Вярата, че св. Елена носи градушката, води до обръщане, към нея с молба да отнесе облака в «гора зелена» (Георгиева, 1980, 463).
Вятърът според стари представи се произвежда от духането на халите. Според други представи той съществувал нейде затворен зад моретата или в някоя дълбока пропаст и бил под наблюдението на св. Дух. За пазач имал сляп старец. Според това, колко време оставала отворена дупката на пропастта, толкова и вятърът духал (Вакарелски, 1974, 488—489).
Ветровете се делят на три категории: по посока или направление на духането; по сила и стремителност и по положението (ниско или високо), където духат. По посока или направление се различават: горняк (западен вятър), долняк (източен вятър), юг, бял вятър, лодос (южен вятър), кривец, мъгляр, порез, север (северен
193
вятър), кошава (югоизточен), козица (североизточен), подунавец (който духа от Дунав на юг) и др.
По силата, с която духат, се различават: полибник (тих, разхладителен ветрец), бруен, брулен (по-силен вятър, който брули, разкъсва листата на дърветата), вихрушка (много силен вятър). За силен вятър има още и означенията сприя и хала (Маринов, 1914, 32— 33, Ковачев, 1968, 1—44, 1974, 1—42).
Вихрушката е внезапно появил се поривист вятър, който при въртеливо движение около мигновена ос повдига към небето листа, треви, леки предмети и прахоляк.
Старите славяни и българи, не можейки да си обяснят това природно явление, смятали, че то е пораждано от зли сили, често пъти персонифицирани: дявол, караконджол, таласъм. Вярването, че вихрушката е предизвиквана от дявола, се среща и у други народи, живеещи в Европа (германци, фини, французи, италианци) и Америка. Германците вярват, че вихрушката е предизвиквана от магьосници и вещици. А българите прибавят към тези зли сили самодиви, самовили и юди. Вихрушката е самодивски танц, както поляци и германци смятат, че е дяволски танц.
Много често се вярва, че това е душата на умрял човек, който идва да види близките си, да обиколи имота си. Срещат се и вярвания, че вихрушката е божия работа, чрез която бог наказва някого за извършените от него зли дела. Вихрушката е носител само на нещастия на хората. Ако не със смърт, тя завършва с тежка болест за този, който я е преживял — той онемява, ослепява, урадисва (получава мозъчен удар).
Лечението на попаднали във вихрушката хора е различно. Преди всичко те трябва да бъдат успокоени чрез баене, четене на молитви, правене на обредни хлябове, изпиране на дрехите, с които са били по време на попадането във вихрушката.
Образът на вихрушката е намерил място в народните песни и легенди.
Познанията на българина за флората (растителния свят) са ограничени до тези растения, които го заобикалят, но за сметка на това пък той знае всичките им разновидности: напр. той познава не само дъба, но и неговите разновидности — цер, горун, граница, благун, сладун, храстица; букът е познат в два вида — бяла бука и черна бука. По отношение на тревистите растения народът има още по-ограничени познания. За него те са «билки», «бурени», «цветя». Имена са получили онези растения, които са принасяли на човека конкретна полза или вреда.
В българската мирогледна система са отразени редица реални свойства на растения, установени въз основа на богатия трудов опит и наблюденията на човека. Тези познания са отразени в редица легенди, разкази, песни, както и в обичайно-магическата практика и системата табу (Георгиева, 1983, 35 и сл.).
Бръшлянът символизира здраве и дълголетие. Като лечебно
194
средство се прилага отвара от неговите листа и клонки. При епидемични болести бръшлянът се носи като амулет (Шишков, 1965, 371).
Като символ на дълголетие неговите листа украсяват сватбеното знаме в Югозападна България и бъклицата за калесване, от него се плете венчето за невястата. По неговите листа гадаят за здраве и живот на Бъдни вечер, Еньовден или на Йордановден (Георгиева, 1983, 36).
Бръшлянът взема участие и в погребалната обредност. При посещение на гроб се оставя бръшлянова китка при главата, а при помени — върху житото (Телбизов—Телбизова, 1963, 181). Според представата на народа бръшлянът е едно от растенията, проклети от св. Богородица, затова няма плодове за ядене.
В българския фолклор често се среща мотивът за прокълнати дървета, мотив, разработен под влияние на апокрифите и в християнски дух, макар да прозира неговата езическа основа. Към тези дървета спада трепетликата, проклета от св. Богородица заради това, че когато се родил Исус, всички дървета спрели да послушат песента на коледарите за раждането на Христос, само трепетликата не спряла. Богородица прокълнала и други растения: елата, овеса, а св. Сисиний прокълнал върбата и къпината.
В легенда се обяснява произходът на лековитите билки. Господ създал човека от кал, а дяволът го надупчил с шило или с тояга. Тогава Господ запушил дупките с треви, които благословил и станали лековити. Но останала една дупка незапушена, откъдето излиза душата на човека и той умира (Георгиева, 1983, 40).
Босилекът и здравецът са едни от най-тачените цветя от българите. Тези момински цветя, символ на здраве и дълголетие, намират място в много български обичаи и обреди — в сватбените китки и венци, при новороденото дете и пр.
На някои растения нашият народ приписва голяма магическа сила. Сред тях първенствуващо място заемат жълтата вратика, синята комунига, жълтата и синята тинтява, възпявана още като «едностръката тинтява». Чрез отвара от тези три билки майка успява да откъсне дъщеря си, любена от «змей горянин».
Дрянът и чемширът са смятани за най-здрави и вечни дървета, затова в обичайно-обредната практика на българите те са символ на здраве и дълголетие. Неслучайно от дрян се правят суровакници, на бъднивечерската трапеза има пъпки от дрян, които после се пукат на бъднивечерския огън за здраве. Дрянов цвят се поставя в котлето с пръстените, и китките при ладванките. Коледарите възпяват «чемшир порти», а невястата раздава чемширови китки на сватбарите, ако се е оказала целомъдрена (Маринов, 1914, 49—50).
Важно място в обичайно-обредната практика заема ябълката. Тя е символ на плодородие и любов. Когато двама се харесат, те си разменят ябълка — най-голям знак на любовта. Младоженците ядат ябълка, за да имат деца. Тя украсява сватбено знаме и кумовото дръвце. С ябълка калесват за сватба. Ябълката заменя ризата на невястата след първата брачна нощ: когато булката е честна, вместо
195
ризата показват ябълка. Върху тази ябълка сватбарите оставят пари (Георгиева, 1983, 37).
Ябълката семантично се свързва със света на мъртвите и затова играе определена роля и в погребалната обредност. Едно от най-разпространените схващания е, че Архангел Михаил взема душата с ябълка. Ако някой умре неженен, прави се оруглица — цяло малко дръвче. То е отсечено до самия корен, а клоните му са заострени и на върха им се поставя по една «позлатена ябълка». Някои автори допускат, че в случая се касае за дръвце, поело ролята на «световно дърво», посредник между двата свята (Георгиева, 1914, 37).
В българската народна култура и практика се срещат интересни представи и обичаи във връзка с други растения и дървета. Някои са смятани като свещени дървета — бук, дъб, бряст. Неслучай-но оброците и жертвоприношенията са правени при такива вековни дървета. Интересни поверия има за ореха, чиито листа са използувани в народната медицина и при боядисването на тъканите с растителни багрила. Вярва се, че ако мъж посади орех, щом стволът на ореха стане дебел колкото врата на този, който го е посадил, то той умира.
Други растения са използувани в магически практики като растения, притежаващи апотропейна сила — чеснов лук, кромидов лук, глог, леска. Вярва се, че от глога бягат всички лоши сили, че чесънът прогонва всички зли сили, предпазва от ухапване от змии, от самодиви и болести.
От известните около 3000 растения в България към 80% носят български названия, а останалите са от чужд произход — турски, гръцки, италиански и др. Чуждите названия се отнасят най-вече за южните растения или за растения, с които нашият народ се запознава през късното средновековие и Възраждането.
Българските названия са зарегистрирани още в старобългарски език, а други се срещат като български образувания в среднобългарския речник. Това говори за значителните познания на старите българи за растителния свят, а големият запас от анимистични схващания по отношение на растенията — и за много отдавнашна духовна култура (Вакарелски, 1974, 490—491).
При фауната (животинския свят) българинът има познания за домашните животни, а от дивите — за тези, които са предмет на ловуване. Тук не е налице строга диференциация за различните видове животни, както при растенията. Така например всички видове патици, дори явно от различни породи, са патки или юрдечки, или биби, или шатки; всички видове охлюви са охлюви, плужеци с изключение на голия охлюв, означаван с лигавец, гол охлюв и др. Изключение прави означаването на различните видове гълъби. Тук строго се различават обикновеният гълъб от гривека и гърлевицата (Вакарелски, 1974, 492).
Познанията за дивите животни са намерили отражение в много пословици и поговорки, в много басни и легенди, в които вълкът е
196
представян като глупав, лисицата като хитра и т. н. (БНТ, 1963, 273, 277—278).
Налице са много предания и легенди за произхода на животните, повечето от които са възникнали на библейско-апокрифна основа. Така например се смята, че вследствие на разни клетви човеци са се превърнали в животни: напр. лястовицата е произлязла от млада невяста; кукувицата и бухалът — от девойка и момък, от брат и сестра (БНТ, 1963, 293); невестулката — също от невяста (БНТ, 1963, 289); костенурката — от снаха, прокълната от свекър, загдето изяла погачата (БНТ, 1963,287); щъркелът е наказан за своето любопитство човек (БНТ, 1963, 294) и т. н.
Има записани много песни и легенди, които отразяват представите на нашия народ, неговите познания и вярвания за елена, орела, коня, змията и др.
Еленът най-често е възпяван като другар на самодивите. Народът вярва, че човек, убил елен, няма да види добро, тъй като елен не трябва да се убива. Мляко от кошута и рог на елен са лековити, а рогата, които еленът хвърля, имат магическа, апотропейна сила. По-нататък народът вярва, че еленът е слуга божи господ, когато иска да съобщи нещо на хората, изпраща ангел или светец в образа на елен. Такъв елен е необикновен:
На чело му слънце грее,
на гърди му месечина;
роговете му чисто злато.
(СбНУ, т. 28, с. 83)
Стаиа ясно, че българският фолклор в поетична форма е съхранил представата за елена като слънчев символ и връзката му с двата свята (небе и земя) (Георгиева, 1983, 41). Затова еленът може да служи като посредник между небето и земята.
В България широко е разпространена легендата за самоволната жертва на елена, като по-рядко той е заменен от сърна или друго животно (бик, крава). На определено място в определен ден (Гергьовден, Илинден, Костадиновден, Петровден) от планината слизал елен който доброволно сам лягал да бъде заклан. Но една година той закъснял, защото трябвало да нахрани своите малки. Хората загубили търпение и го заклали без да изчакат да си отпочине. Оттогава той повече не се явил (Георгиева, 1983, 42).
Орелът е владетел на небето. Той единствен отива в горния свят и слиза в долния. Според сведения от средата на XIX в. митичният образ на орела се свързва с небето и подземния свят. Според народните възгледи орелът предвожда градоносните облаци и се бие с тях или ги отвежда там, където трябва да бие град. Затова, когато българите видят градоносен облак, започват да стрелят срещу него за да изплашат и върнат орела, който го предвожда (Георгиева, 1983, 45). Вероятно под влияние на Византия орелът се среща
197
често върху български средновековни паметници като символ на величие, сила и мощ. Силата се подчертава чрез двуглавостта му.
Конят в народните представи на българите е вярно и предано на човека животно. Той е недосегаем за самодиви и змейове, даже и чума не напада човек на кон (Георгиева, 1983, 53 и сл.). Затова спрямо коня има определен култ. На Бъдни вечер се пече специален хляб за коня. Има специален патрон, покровител на коня у южните славяни — св. Тодор Тирон. Празнува се ден, посветен на коня, наричан Тудорица, Тодорова събота, Конски великден, когато у нас се провеждат конни надбягвания. Почитането на коня е характерно повече за южните славяни, отколкото за източните и западните славяни. На почит е бил конят и у траките, както и в други индоевропейски народи (Георгиева, 1983, 54—55). Една втора линия от езическото наследство в митичния образ на коня идва вероятно от прабългарите, където конят е и тотем, и слънчев символ.
Направата на главнярници в образите на кон показва връзката с култа към слънцето във вид на неговия земен огън на огнището, а, от друга страна, имайки отблъскваща сила, прогонва злите сили от огнището, което най-тясно е свързано с представата за дома.
От древните митове и ритуали проличава, че основната функция на коня е посредничеството между двата свята, между живите и небесната обител на прадедите. Аналогична е функцията и на огъня (Георгиева, 1983, 56).
Особена роля е приписвана и на главата на коня. Доскоро у българите черепът на коня е окачван по огради, където е изпълнявал апотропейна функция.
В българските народни вярвания и мироглед змията заема изключително важно място. Схващанията за нея са твърде смесени и противоречиви — те отразяват не. само неприятното чувство на страх, което събужда у всеки видът на това животно, уплахата от неговата смъртоносна отрова, но върху тях са се наслоили без съмнение и стари представи, които могат да ни отведат към началните етапи от развитието на човешкото познание (Георгиева, 1983, 57 и сл.). Двойствеността и противоречивостта в представите за змията са присъщи на вярванията на много народи и българските в това отношение не са изключение.
Според народните вярвания и представи, значителна част от които са запазени почти до началото на XX в., макар и без определена мирогледна функция, както и според фолклора, змията е многофункционално същество с определено отношение към космическия и социалния ред, което намира своето още по-пълно развитие в представите за змея. Преди всичко в народните вярвания прави впечатление митологизирането на змията, макар че представите се отнасят до реално животно. Това отношение се определя от редица предписания и забрани норми, които го отделят от сферата на обикновените отношения човек — животно. Едва когато вярването за змията отпада от мирогледната система, когато на нея народното съзнание не приписва определени свръхестествени качества, тя се въз-
198
приема като реално съществуващо животно, с което човек е свободен да постъпва, както намери за необходимо (Георгиева, 1983, 58).
Според народните представи змиите живеят накрай света или в долния свят в голяма пещера. С това змията се явява подчертано хтонично същество, намира се в тясна връзка с подземния свят и местата, които водят до него.
Във фолклорните произведения змията често е представена като мъдро, вещо и умно животно, което знае езика на всички животни и тази дарба може да предаде и на човек, като плюе в устата му. Змията според народа познава всички лековити треви и билки.
Известна връзка съществува между представите за змията и смъртта. Вярва се, че змията влиза в гроба и изпива очите на мъртвеца, а в косата му свива гнездо. Тя първа влиза в гроба и нейното появяване около него се смята за душата на човека (Георгиева, 1983, 59).
Страхът от змията и нейното смъртоносно действие върху живота на човека е отразен в редица предпазни действия и обичаи, в които участвуват някои елементи от природата и културата. Някои от тези обреди са прикрепени към обичаи и дни, в които се смята, че излизат змиите: Св. 40 (9 март), Благовец (25 март), Еремия (1 май). Значително място в пролетното пропъждане на змиите се пада на огъня. Вярва се в обредното пропъждане на змиите с лескова пръчка, в апотропейната сила на чесъна и др. под.
По отнощение на змията съществува забрана да се споменава името ѝ, особено срещу Еремия. Тя се нарича с табу-имена, като Шаро, Анаста, злина, дявол, алахова гуя, бабулка (Георгиева, 1983, 60).
Всеки дом има своя змия, наречена стопанка, ижница, домошарка, къщница, пазачка, глухарка и мишкарка (понеже гони мишките). Тази представа някога е била разпространена в цяла България, но към средата на XX в. почти изчезнала от Северна и Източна България. Сравнително по-пълно е запазена в Западна и Южна България, особено в Родопите. Вярва се, че тази змия никога не се явява, не се показва. Ако се яви, това е белег, нишан, предзнаменование, че нещо лошо ще се случи — «на пущинак е, на умирачка». Ако се убие, някой от къщата непременно ще умре (Георгиева, 1983, 61).
Представите за змията са типологично явление, присъщо на много народи. Генетически то се свързва с началните етапи от формирането на културата и на цялостната концепция за света. Елементи от тази концепция, макар и в твърде модифициран вид, се запазват почти до края на XIX в. Според тях змията изпъква като универсален класификатор, защото свързва трите елемента: смърт — плодородие — живот.
Според българските народни представи, запазени до края на XIX в., змията изпъква с два противоположни един на друг аспекта, с положителен и отрицателен знак: тя е зла сила, опасна за жи-
199
вота на човека, и добра сила, която носи плодородие, здраве, живот, успех (Георгиева, 1983, 63).
В религиозните вярвания на българите от края на XIX и началото на XX в. като част от мирогледа могат да се открият три пласта — демонологичен, митологичен и теологичен, като първите два носят езически характер, а третият — битово-християнски (Георгиева, 1976, 30—31).
В българската народна традиция са запазени вярвания за свръхестествени същества, към които човек има повече поетическо или изобщо художествено-съзерцателно отношение. Това са митически същества без култ: самовили, самодиви, ламя, змейове, змеици, русалки и др. под. Тези вярвания са били обект на проучвания от редица автори, които са изказали различни мнения за произхода им, разкрили са мястото им в българската народна поезия (Каранов, 1894; Ангелов, 1911; Маринов, 1914, 201—206; Стоилов, 1921; Вакарелски, 1936; Венедиков, 1963; Богданова, 1972; Вакарелски, 1974, 503—507; Калоянов, 1979, 159—165, 220; Венедиков, 1983, 194—195; Георгиева, 1983, 110—137).
Самодивите според народните представи са красиви млади жени, които живеят по високите планини, край езера, реки, извори, под големи дървета. Те са облечени с бели дрехи — прозрачна бяла риза или бял сукман, златен пояс и забунче, препасани със зуница, която има цвета на дъгата. Имат и було, бяло наметало, наречено сянка или лъч, в което се крие тяхната сила — ако някой го открадне, те се превръщат в обикновени жени (Георгиева, 1983, 110).
Самодивите били грациозни, обичали да свирят, да пеят и да играят хоро. В Самоковско се среща представата, че самодивите, летят на елени до облаците. Поетичен е и образът на самодивата, която язди сур елен, обюзден със змии.
Тези свръхестествени същества са известни най-често под името самовили (в Западна България, в Странджа), юди (в Пиринския край и Западните Родопи) и в останалите краища най-често самодиви. В песенното творчество се срещат и индивидуализирани образи на самодиви: Стана самовила, Дена самовила, Магда самовила, Вида самовила, Стойна самовила (Георгиева, 1983, 114).
Самодивите се явяват на земята от пролетта до есента, от Благовец до Секновение. Според народните вярвания те се явяват само през нощта, в потайна доба, в злото време, в глуа доба. Тогава и водите спирали да текат. Щом пропеят петли, те веднага изчезвали.
Определени местности са свързани с предания за самодивите, което е отразено и в топонимията: самодивски кладенци и езера, самовилско играло, самовилско селище, самовилско свърталище, а мястото, където играят, е най-често наричано игрище, тръкало, самодивско коло, орамие, пепелище, самовиляк, гяволско пепелище (Георгиева, 1983, 112—113).
Широко разпространена в народните поверия и народните песни е представата, че самовили пазят изворите и чешмите. Тези, които черпят вода от самодивски извори, трябвало да оставят малка
200
жертва. Като господарки на поляните те искат данък тревнина. Затова овчарите принасяли на юдите жертви, за да не пакостят на овцете (Георгиева, 1983, 113).
Самодивите са невидими — обикновено се чува техният глас. Но има определена група хора, които могат и да ги видят — това са родените в събота, наричани съботници, родените преди Великден, в полунощ на Бъдни вечер и т. н.
В народните песни самодивите са представени като жестоки и отмъстителни същества, особено когато ги разгневят. Но те проявяват и своето добро отношение към хората. Те се побратимяват с Крали Марко и други юнаци (Георгиева, 1983, 114).
Често срещан мотив в народните песни е любовта на самодива със смъртен овчар, женитбата на самодива и овчар. Такава женитба е възможна, но нетрайна. Ако овчар открадне дрехите на самодива, тя му става покорна съпруга, ражда му деца, но когато получи отново дрехите си, изчезва без грижа за създаденото семейство.
В народното творчество е отразено заболяване, причинено от самодивите. Нагазилите самодивски хорища или минали в близост до местата, където те се къпят, се разболяват. За самодивска болест се смята и епилепсията, наричана вонкашна болест. Профилактиката и лечението са различни, но най-често се практикува провиране през къпина, миене на лице и ръце в самодивска вода, оставяне на парче от дрехата (Георгиева, 1983, 113).
Особено място във вярванията на българите заемат същества, близки до самодивите или тяхна разновидност — т. нар. русалии (Георгиева, 1983, 121).
Според народните вярвания от средата на XIX до началото на XX в. русалиите са самодиви, които ходят само през Русалската неделя, когато е и техният празник. Вероятно русалии е друго име на самодивите, срещано в Северна България. В Южна България също са познати вярвания и практики, свързани с Русалската неделя, но без да се среща названието русалии, а поверията се отнасят до самодивите.
Според редица вярвания от Северна България русалиите са моми, които идват само през Русалската неделя. От тях зависи плодородието. Тогава те ръсят с жива вода класовете на нивите, класовете, «връзват хляба» (Маринов, 1914, 119).
През Русалската неделя не се работи и съществува вярване, че който не спазва тази забрана, ще се разболее.
Според българските народни вярвания, когато дойдат самодивите на Спасовден да берат росен и да се кичат с него, те са милостиви, весели и лекуват. Затова съществува и практиката болните от треска, парализа или друга «самодивска болест» да преспят през русалската неделя в поляни, където расте росен, с надеждата, че самодивите ще ги излекуват. Този обичай се е запазил до 20-те години на XX в. на много места в България (Панагюрско, Пловдивско, Пазарджишко, Габровско, Великотърновско, Плевенско и др. (Георгиева, 1983, 123).
201
През Русалската неделя в Северна България до началото на XX в. ходели русалии-калушари, които играели за плодородие; и здраве и лекували от самодивски болести, от които са заболели кора, неспазили самодивските забрани.
Названието вила е зарегистрирано още в старобългарската литература от XIII в., а самовила — от XV в. Хр. Вакарелски смята, че групата на самовилите самодиви е специфична южнославянска. Тяхното начало е на Балканския полуостров. Но названията и някои техни вариации говорят за съществувала и по-раншна славянска подложка, напълно затрупана от местното творчество (Вакарелски, 1974, 505). Името русалии е твърде старо у българите и други славяни и стои във връзка с гръко-илирийския и римския празник розалия, в който се кръстосват карнавално-магически и погребални обичаи. Обичаите русалии в Македония и калушари в Северна България и Румъния се приемат за древнотракийско наследство (Георгиева, 1983, 127).
Други митически същества са змейовете. Вярванията за змея започват да отпадат от средата на XIX до края на XIX в., като сфера на неговото битуване остава единствено българското народно поетично творчество (Георгиева, 1983, 79 и сл.).
Външният образ на змея напомня змия, човек и птица. Змеят има крила, крака и опашка. Владее вихрушки, управлява гръмотевици, прави облаци и т. н. В народните песни е отразен образът на змей-змия, по-точно на митологизираната змия. Обикновено тя е многоглава и многоопашата, което е хиперболизация на нейната сила (Георгиева, 1983, 80).
Според българските народни представи змеят е добро и благоразположено към човека същество. То е стопан на землището на селото и го пази от лами, хали и другоселски змейове, от градушки и други бедствия. Където има змей, има и плодородие, защото змеят прогонва градоносните облаци. Щом се зададе черен облак, който носи порой и град и се предвожда от хала, змейовете на синорите излизат в бой с тях.
Според представи, широко застъпени в народното песенно творчество, змеят може да се влюбва в обикновена девойка или жена, а съответно змеицата в младеж. Раздялата на мома от змея, който я люби, и на момък от змеица може да стане само ако се знаят билки разделни, от които да се направи отвара и се полее с нея девойката, любена от змея. Обикновено любените от змея не живеят дълго. Самият народ означава змейната любов като болест. Любените от змей имат слухови и зрителни халюцинации, бълнуват. Ако не се прокуди змеят, раждат се деца с крилца под мишниците, но те скоро умират (Богданова, 1974).
Представите за змея и змията не са специфично българско явление. Те са присъщи на широк ареал народи и ни отвеждат на своя генезис към началните етапи от формирането на цялостната концепция за света в човешкото съзнание (Георгиева, 1983, 91). Предста-
202
вите за змията и змея в основата си в България са тракийски. Почти всички поверия за змията стоят във връзка със старите тракийски представи за змията — покровител на домашното огнище и на култовите места, за змията, съжителствуваща с жената, и за змията, представляваща божество или митологично същество (Венедиков, 1983, 211).
Към образа на змейовете трябва да се прибавят образите на ламята и халата. Ламята е представяна като грамадно влечуго с остроноктести крака и кучешка глава или глави с остри зъби. Устата ѝ е толкова широка, че може да глътне цял човек или животно. Има големи ципести крила. Тялото ѝ е покрито с жълти люспи. Чести са образите с три или девет еднакви глави. Тя живее в пусти гори, спира водите на кладенци и реки и иска жертви, за да ги пусне отново. На борба с нея излизат обаче юнаци, които я побеждават — св. Георги, Крали Марко, Бранко юнак, Храбрю юнак.
Халата българският народ си представял като гъста мъгла над полето, която поврежда плодородието. Според друга представа тя е като черен облак, който излива от опашката си дъжд, отвличащ всичко на земята.
И двете названия — ламя и хала — имат гръцки произход (Вакарелски, 1974, 506).
Българският народ вярвал в съществуването на още една група митични същества, които са обикновено враждебно настроени към хората. Това са демоничните същества: орисници, означавани още като наречници; вампири, означавани още като дракуси, тенци, плътеници, устрели; караконджули, които се покриват с образите на таласъмите; вещици, наричани още бродници, и някои болести — чума, шарка, нави, червенка и др.
Орисниците според народните вярвания се появяват на третата нощ след раждането на детето. Те са три жени на различна възраст: 18, 20—25 и 30—35 г., при което най-младата от тях е най-добре разположена към новороденото, а най-възрастната — най-зле. Според други легенди най-младата предопределя ума на новороденото, втората — здравето и красотата, а третата — професията. Трета легенда гласи, че първата орисница давала живота на детето, втората — растежа и женитбата, а третата — смъртта, погребението му (БНТ, 1963, 374—375).
Вярванията за вампири почиват на вярата във възможното превъплъщаване на човека след неговата смърт. У българите вампирът е известен с различни наименования: вампир, вапир, вопир. В Родопите и Хасковско демонът се назовава дракос, в Странджа и Пиринска област — устрел. За Северозападна България е характерен терминът тенец, а за Североизточна България, Ломско и заселените в Банат българи — плътеник. В Македония го наричат гробник, в Русенско — бродник, жин — в Родопите и др. (Попов, 1983, 37).
За превъплъщаването на умрял човек във вампир има две основни групи обстоятелства (субективни и обективни). Към първата
203
група обстоятелства спадат тези, при които умрелият не е водил достоен, праведен живот или се е самоубил, или е починал от преждевременна неестествена смърт. При втората група обстоятелства умрелият се превръща във вампир, когато бъде прескочен от някое животно (котка, куче, кокошка и др.).
В народните, вярвания са оформени две основни представи за това същество. Според едната то е видимо — човек или животно, а според другата — невидим дух или сянка. В най-често срещаните български представи вампирът прилича на своя предшественик, но тялото му е меко, пихтиесто. Костна система липсва. Очите му са червени, а на мястото на носа му зее дупка. Често вампирът е представян като надут мях с кръв, който се придвижва, търкаляйки се (Попов, 1983, 39).
Общобългарско е вярването, че вампирът не се разлага в земята. Анализът на тази представа показва, че тя не е само плод на народната фантазия, а почива на факти, утвърдени от народния опит и потвърдени от науката. При определени природни условия (температура, влажност, хигроскопичност и вид на почвата) трупът може да се запази доста дълго време (Марков, 1962, 332).
Според народните вярвания вампирът преминава през няколко стадия на развитие. Типична негова черта е страстта му към кръвта. Той се храни само с кръвта на хора и животни.
Вампирът не е неуязвимо същество. Както вече се каза, той може да бъде разкрит от родени в събота хора или от кучета. Вампирът се бои от дневна светлина или от соларните символи — огън, петел, слънчоглед, сито и др. Бои се и от християнски култови предмети. Особена сила крият някои бодливи растения — черен глог, къпина и др.
Вярванията за превъплътени мъртъвци се срещат и у другите славянски народи, но вярванията за вампири у южните славяни се отличават с по-голямо богатство и разнообразие. Трябва да се изтъкне и влиянието на съседните балкански народи при изграждането на българските вярвания за таласъми, напр. гръцки заемки са тенец и дракос.
Българските вярвания за вампира наред с вярванията на останалите славянски народи твърде често се смесват и преплитат с вярванията за други демонични и митични същества — върколака, таласъма, мората, караконджото, самодивите. Това преплитане е най-силно отразено в последния период от битуването на традиционния народен мироглед и обичайно-празничната система, когато активната вяра в свръхестествени същества е отмряла и най-възрастният слой от населението трудно прави разлика между отделните демонични и митически сили (Попов, 1983, 42).
Наред с представата за вампира се среща представата за друго демонично същество, означавано като върколак. Според народните вярвания, когато изедник или хайдутин загине по планини и гори и тялото му се сплуе, става върколак. За него се знае, че е лош и отмъстителен дух. Може да се преобразява на различни животни. Из-
204
пива кръвта на всеки, който мине покрай мястото, където живее или е умрял (Маринов, 1914, 221; Георгиева, 1983, 163 и сл.).
Вярванията във върколаци са описвани още в средновековието. Срещат се и при другите славяни — чехи, поляци и особено у източните и южните славяни. Върколакът «ядял» месеца или слънцето, т. е. така си обяснявали лунното и слънчевото затъмнение.
Демонично същество, за което се смята, че обитава къщата или някой полски имот, се нарича стопан, наместник. Най-често това същество се явява като змия или смок, които не бива да се убиват. Духът на стопанина живее под огнището и под прага, затова младата булка, като дойде в момковата къща, се покланя на тези две места.
Отношението към стопанина е винаги приятелско, благоразположено. Ежегодно на определен ден му се устройва гощавка — стопанова гозба, като му се коли курбан — кокошка или овен. Кръвта на курбана се слага в огнището в нарочна дупка. Приготвят се още пита и баница. При разчупването им се произнася молитва, която има повече характер на заклинание: «Радвай се, стопане, весели се, кукьо! Къде ходиш, да ходиш, тука да доходиш, роса да изтърсиш. . . жито да донасяш, грозде да донасяш!» и пр.
Вярванията и обичаите, свързани със стопанина на къщата, са разпространени предимно в пиринско-родопската и тракийската част на България. В някои краища от тези региони се вярва в «общоселски стопан» (Вакарелски, 1974, 510—511).
В други краища вярването е по-рядко срещано, при което покровителят е наричан таласъм. Това същество е с неопределен облик. Вярва се, че таласъми стават взидани хора или техните сенки като пазители на мостове, чешми, крепости или къщи. За участта на така жертвуваните хора, особено жени, е създадена богата народна проза и поезия у българите. Вероятно терминът таласъм с гръцко потекло е изместил старославянското стопан.
До средата на XIX в. в България е било разпространено вярването в съществуването и на караконджул, каракончо, демонично същество, което по атрибути не се различава много от таласъма (Вакарелски, 1974, 512).
На най-ниско стъпало на народната демонология и митология стоят бродниците, вещиците, баснарките, магесниците. Вярвало се, че това са определени жени от селото, които поради общуване с духове се превръщали на полудемонични същества и се занимавали предимно със зловредни магии — отмъщавали на неприятни тям лица, създавали свади между съпрузи без причина, привличали плодородието от чужда нива в своята, мляко от чуждо стадо в своето, меда от чужд кошер в своя кошер и т. н. Тези магесници можели да свалят месечината от небето, да я превръщат в крава и да я доят (Вакарелски, 1974, 513—514; Арнаудов, 1972, 1, 256—269).
Според традиционните народни вярвания некръстени, мъртвородени, пометнати или умъртвени деца след своята смърт се превръщат в зли демони, наричани най-често нави, навяци, неврейчета, лаусничета. Те са невидими, летят от «голяма вечеря до първи пет-
205
ли», като пищят, свирят, престорват гласа си на детски и плачат като деца. Нощем те търсят къде има родилка, бременна жена или новородено, спускат се през комина, изпиват кръвта на жертвата или я удушават (Георгиева, 1983, 165).
Все от некръстени деца се образуват демонични същества, познати под названието мора, морава. Тези същества имали вид на разярено животно и давели с непоносимата си тежест заспалите, щото те започвали да крещят насън (Георгиева, 1983, 168).
Според народните представи болестите са невидими свръхестествени същества, които нямат божествен произход, макар най-често да са изпращани от бога като наказание. Те живеят накрай света и идват само когато ги изпратят или те пожелаят. Отношението към тях е твърде внимателно — прибягва се до евфемизми и се наричат с табу-имена, умалителни и ласкателни, в тяхна чест се извършват определени обреди и им са посветени празници (Маринов, 1914, 192; Георгиева, 1983, 145 и сл.).
Болестите са невидими, но се мислят в образа на жени, т. е. най-често те са персонифицирани. Причинители на различните заболявания могат да бъдат самодивите, ако се извърши нещо непозволено по отношение на тях, магьосниците, както и другоселци и непознати хора (Радева, 1979, 478).
Чумата се мисли в образа на стара грозна жена с невчесани дълги и рошави коси, дълги ръце, големи нокти. Носи коса, с която отсича глава. Била толкова страшна, че който я погледнел, умирал. Разказва се, че чумата имала дете чумниче, което водела със себе си. За да бъде умилостивена, при епидемии във всяка къща ѝ оставяли вода, сапун и гребен да умие и окъпе детето си. Оставят ѝ също софра с мед, пита, вино и сол.
При вярванията за чумата има известна социална насоченост — тя напада най-много тези къщи, в които има разбойник, магьосница, кръчмар и т. н. Не наказвала сираци и стари хора, страхувала се от къща, където има кучета, особено ако тези кучета са съботници, т. е. родени в събота. Предпазване от чумата става чрез някои магически практики — носене на чесън, обличане на «чумава» риза и т. н. Вярвало се, че заорано в кръг село е защитено магически от чумата. Заораването се извършвало от двама близнаци с два вола — близнаци, като се започвало от изток и се свършвало, когато пропеят първи петли. Обичаят заораване е познат само в Южна България и в Добруджа, където има преселници (Георгиева, 1983, 146—147).
Шарката, или сипаницата, бива три вида: едра, средна и ситна, които се представят в образа на три сестри — моми. Названията, с които тази болест се среща у българите, са евфемистични: баба Шарка, шаруля, сладка и медена (почти в цяла Северна България), богинка (Западна България), цветенцето (Силистренско), редушка, медена-маслена, Леличка (Петричко), баба Ката (Георгиева, 1983, 147).
Когато дете се разболее от шарка, се спазват определени забра-
206
ни и обикновено се месят питки, мажат се с мед и се раздават за здраве.
Треската е болест, персонифицирана в образа на седем сестри. Когато някой се. уплаши или ако самодивите устрелят някого, треските веднага пристигат да го втресат. Лекува се чрез баене, заклеване и наричане (Маринов, 1914, 196).
При епидемични болести освен заораване на селото се практикува добиването на жив огън, на нов огън, изнасянето на болестта навън и др. Самото изнасяне на болестта става, като жени омесват питка, вземат китка, вино, намазват с мед и в нова кърпа оставят всичко вън от селото. Вярва се, че който го намери, той ще прибере чумата (Георгиева, 1983, 147).
Теологичните вярвания и представи са свързани с живота и деянията на бога и светците. Светците са органическа съставка на християнския култ.
Култът към светците е изразен в страхопочитание, съпроводено със съответни молитви, жертвоприношения, предназначени за определените светци в определени дни. Техните дни в календара са празници, които се чествуват преди всичко чрез неработене, ходене на църква, палене на свещи пред иконите им и пр.
Едни от светците са покровители на живата стока (св. Георги, св. Влас, св. Модест, св. Тодор), други на земеделието (св. Георги, св. Трифон), трети пазят от определени болести (св. Харалампий от чумата, св. Богородица от родилни болки), четвърти властвуват над морето (св. Николай), пети над природните стихии (св. Илия, св. Герман, св. Варвара, св. Вартоломей) и т. н.
Култът към тези светци много често съдържа преживелици от предхристиянски култове и мирогледи, които нямат нищо общо с християнството (Колев, 1982, 207).
* * *
Към традиционния народен мироглед спадат и представите за обществото и нормите на поведение. Възгледите на народа за обществото като част от мирогледа се съдържат във всички форми на общественото съзнание и преди всичко в моралната система. От своя страна моралът се реализира във всички области на човешката дейност, тъй като няма чисто морални явления, действия и постъпки. Те винаги са аспект на друго явление или дейност (Георгиева, 1981, 157).
В традиционния бит нравствените норми, които очертават границата на възможното в поведението, се утвърждават от действията и волята на широките народни маси. Те се изработват бавно и стихийно, но закрепени от традицията, след това показват голяма устойчивост и консервативност. Нравствената система на селския колектив изпълнява регулационна функция, която няма институционен характер, а се осъществява по лично убеждение и като изискване на общественото мнение.
Характерът на общуването в традиционните селски колективи
207
носи белезите на неразвитите обществени отношения. Те от своя страна пък определят някои черти на социално поведение, като колективизъм, задружност, взаимопомощ.
Поведението на индивида се определя от установената традиция, от авторитета на възрастните, равенството в групата, от чувството за родство и общественото мнение като израз на господствуващата нравственост. При тези условия личността в традиционния бит е нивелирана, ограничена от господствуващите правила на поведението. Възможностите за нейното развитие, за разгръщане на нейната инициатива са ограничени.
Едва с развитието на капиталистическите отношения през епохата на Възраждането се дава тласък в развитието на индивидуалността и отделният човек започва да воюва за своето освобождаване от ограниченията и предразсъдъците на традиционния светоглед. Първият масов носител на индивидуалността у нас става занаятчийството.
Кариерата на българския занаятчия се осъществява главно от неговата собствена личност, благодарение на неговите качества. Започнал като невзрачно чираче, с голямо напрежение на физически и духовни сили той усвоява занаята и навлиза в обществото (Хаджийски, 1974, 2, 249).
Докато селянинът от традиционната селска задруга рядко е чувал своето име, еснафът вече е уста Генчо, майстор Никола, чорбаджи Васил. Занаятчиите усещат нужда да бъдат личност не само в стопанството си, в занаята си, но и в обществото. Те имат свой език, обичаи, облекло, просвета, черковна служба. Така се заражда борбата за българско училище, за българска църква, за българска държава.
* * *
Традиционният народен светоглед на българите е изграден на рационално-трудова и паганистична основа. В него е налице борба на двете тенденции: рационална, жизнено-материалистична, тясно свързана с труда и практиката, и стихийно-идеалистическа, отразяваща безсилието на човека пред природата вследствие на ниското развитие на производителните сили. В религиозната система на българите като част от традиционния светоглед християнството заема сравнително по-малко място, отколкото паганистичните и по-висши религиозни представи и суеверия.
Измененията в традиционния народен мироглед започват още в края на XIX в., макар тези изменения да са слаби и частични и да не засягат цялата страна и всички подсистеми на мирогледа. Значителни изменения настъпват през първите десетилетия на XX в., когато традиционният мироглед престава да съществува като цялостна система (Георгиева, 1981, 159).
2. НАРОДНА МЕТРОЛОГИЯ
Метрологията е учение за мерките и теглилките, описание на всички видове мерки. Народната метрология обхваща традицион-
208
ните мерки за дължина, пространство, вместимост, мерките за време, народния календар и работите.
Най-типичната мярка за дължина, използувана от българския народ, е педя. Това е разстоянието между изпънатия палец и малкия пръст, което е обикновено 18—26 см в зависимост от ръката на мерещия, затова народът уточнява — една моя или две твои педи.
По-малка мярка това е т. нар. чеперок, чеперек, хромица (Добри дял, В.-Търновско). Това е дължината на разстоянието между разтворените палец и показалец. В народните песни сабята на Крали Марко се мери с педя и чеперек: «щото беше (сабята му — Н. К.) надлъж двадесет педи, а пък нашир — педя и чеперек» (Вакарелски, 1974, 478 и сл.).
По-голяма мярка от педята е лакътят. Това е дължината на ръката от края на пръстите до прегъвката в лакътя и е около 50 см. С тази мярка се мери дължината на плата при тъкане и др. под. Като мярка за дължина е използуван и «турският аршин», равен на 6 см. При случайно измерване народът си служи със случайни мерки. — дължината на дръжката на мотиката, сапа на брадвата, дължината остена, или копралята.
Големите разстояния се измерват с крачки — разкрач. Една средна човешка крачка се равнява на един метър. 3а измерването на по-големи разстояния са познати мерките един ден човешки ход (около 30км) и един ден конски ход (около 60 км).
Измерването на дебелината става с пръсти, с длани, с ръка или с две ръце. Има изрази един хват, колкото двоица да го обхванат. Височината се измерва обикновено с човешки ръст — един човешки бой (Вакарелски, 1974, 477 и сл.).
Мерките за пространство се отнасят предимно за големи пространства: уврат (около два декара), нива от два дена оране, нива от два дена оране с два чифта волове, леха (около 300 м2), един гроб място, място, колкото магаре да се търколи, цяла мерия място (с тази мярка се мери мястото, определено за паша). От феодално време е останала мярката «колкото може да се обиколи едно място с кон за един ден». Лозе при копане се измерва, като се броят дънерите, кютуците — напр. това лозе има сто дънера. В Югозападна България се среща мярката стряма, стрема, срема (40—56 м2).
Мерките за вместимост са в зависимост от материала. Основна мярка е ведрото, дървен съд, използуван за доене от пастирите. Едно ведро събира около 11—12 оки в Средните Родопи (една ока е равна на 1225 грама). Друга мярка е кутел (1/5 от ведрото), четвъртник (1/4 от кутела), една лъжица (1/8 от четвъртинка). С ведро освен мляко се мери и виното. За вино има и друга мярка — половяк, полвяк, половек.
Измерването на зърнени храни става с крина, шиник, мярка, която на различни места има различна вместимост. Друга мярка е килото, което също има различна вместимост, и чувалът. Една крина събира около 15 кг зърно (14—17), а един чувал събира 5—6 крини (75—90 кг). Едно дунавско кило събира 12 шиника (равно на
209
два чувала, или около 180—200 кг). Един кутел тежи 5 оки, а един половяк тежи 20 оки. В Гоцеделчевско едно кило зърно е равно на пет крини (два шиника, два половяка, или 40 оки), а в Софийско едно кило зърно е равно на 20 оки. Мярката от сто грама на много места се означава с даля (Вакарелски, 1974, 479—480).
Мерките за време се определят от изгряването и залязването на слънцето: ден, нощ, денонощие, сутрин, утрина, изгрев слънце, пред изгрев слънце, ручок (около 10 часа), обяд, пладне, след обяд, след пладне, икиндия (около 16 часа след обяд), вечер, залез слънце или заход слънце, надвечер, привечер.
Земеделските стопани се ориентирали по сянката — на обяд хората и растенията нямат сянка. Пастирите се ориентират по големината на зеницата на очите на животните или по поведението на животните.
Нощно време народът се ориентирал по звездите или по пеенето на петлите. Петляно време е времето след полунощ. Първи петли пеят един час след полунощ, а трети петли — един час преди разсъмване.
По-дълги периоди от време се определят от седмица — неделя, месец, година. Старославянските названия на месеците са запазени днес само при западните и източните славяни. У нас са възприети римските названия на месеците.
През последните векове месеците се определяли в зависимост от празниците, които са в тях: Гергьовски месец — април, Костадиновски месец, Ирмийски месец — май, Петровски месец — юни, Илийски месец — юли, Богородичен месец — август, Симеоновски месец — септември, Димитровски месец — октомври, Архангеловски месец — ноември, Никулденски месец — декември. Декември е наричан още Божичев месец, януари — големин, голям месец, Голям Сечко, февруари — Малък Сечко. За януари има и название коложег.
Годината е разделяна традиционно на две части по 6 месеца: от Гергьовден (6 май) до Димитровден (8 ноември) и отДимитровден до Гергьовден . По-ново е деленето на годината на сезони —зима, пролет, лято, есен. В Тракия и Родопите вместо названието есен се употребява терминът подзима.
Българският народ и особено населението на Родопите (Широка лъка, Гела, Смолянско) доскоро масово са използували т. нар. календарни тояги, или календарни рабоши, овчарски четули. Тези тояги били изработвани от дряново, буково или орехово дърво и с тях си служели векове наред, т. е. имали своего рода вечен календар, по който много бързо се ориентирали (Колева, 1967, Маринов, 1907, Захариев, 1929). На дървените календари изрязвали различни «черти и резки», кръстчета, кръгчета, зигзаги и други знаци, за да отбележат празниците и делниците в годината.
На такива «рабоши» са отбелязвани също многобройните данъци и налози. На рабош си водели сметките кръчмари, търговци н занаятчии. Доскоро този начин за записване е бил запазен сред ов-
210
чарите в планинските места. На него записвали млякото и полученото сирене и др. млечни продукти.
За да може да се провежда контрол, рабошът се състои от две части: по-голяма, която се нарича майка или женско, и по-малка, наричана мъжко или щене. Щенето се прави, като от готовия рабош се отцепи едно парче, което точно да съвпада с голямото. Правят се знаците, така че да ги има и върху двете части. Стойността на знаците е различна за различните краища и стопани.
3. НАРОДНА МЕТЕОРОЛОГИЯ
Народната метеорология се състои в предвиждането, предсказването на времето, на природните явления за по-близко или по-далечно време. Този стремеж към предвиждането е много стар — той се е появил, когато човек е започнал да се занимава със земеделие и животновъдство, когато е пожелал да знае какъв ще бъде резултатът от неговия труд. Така възникнали житейските предвиждания, изградени на основата на вековни наблюдения на природата и заобикалящата човека флора и фауна.
Предвиждането на времето е от значение не само за земеделеца и животновъда, но и за занаятчията, за търговеца и керванджията.
Предсказанията за времето съдържат в себе си рационално зърно и са изградени на основата на дългогодишни наблюдения на човека върху заобикалящия го свят: слънце, луна, звезди, дъга, облаци, вятър, растения, животни и т. н.
Ако слънцето изгрява или залязва в облак, очаква се дъжд; ако слънцето залезе в червен облак — вятър; ако слънцето пече силно, ако «припича» — на дъжд е; ако при залез и изгрев слънце около него няма облаци — ще има хубаво време.
Ако луната има харман (ореол) — на развала е; ако луната «гледа» с «роговете» надолу — ще има дъжд, обърнати ли са «роговете» нагоре — ще има суша или обратно.
Ако нощта е ясна и се виждат много звезди, които трептят — времето ще е хубаво; зимно време, ако небето е ясно и се виждат много звезди, означава студено време; ако на небето не се виждат звезди — времето ще се развали. Появата на опашата звезда (падащ метеор) за народа е знак, че ще има война, болести, мор по добитъка и т. н.
Дъгата, когато се появи, означава, че няма да вали повече.
Южният вятър предвещава топло време, а северният — лошо, студено време, мъгли; силният вятър по време на дъжд е знак, че скоро ще има слънце; ако вятърът през деня се засилва, а през нощта затихва — времето ще се задържи хубаво.
Овлажняването на солта предвещава валежи.
Ако дъждът започне с едри капки — ще спре бързо, ако е с дребни — ще вали продължително време. Ако дъждът образува мехурчета в локвите, също е знак, че ще вали продължително време.
Утринните гръмотевици са признак на преваляване; ако за-
211
гърми в необичайно време (февруари, март), ще има изобилни валежи и неплодородие; ясното чуване на отдалечени звукове означава валеж (Колев, 1982, 201).
Най-много предсказания за времетоима чрез различните животни и тяхното поведение: ако кацат много мухи по добитъка или налитат да хапят човека, ако лястовиците летят ниско — лошо време; ако кокошките се къпят в пясъка или в пепел — ще вали; ако жабите крякат силно през лятото — означава хубаво време или даже суша; преди дъжд животните се събират накуп; чайките се къпят най-много преди буря; в мравуняците настъпва паника преди дъжд; ако пчелите не излизат сутрин от кошера — очаква се лошо време; ако катеричките се запасяват с много зимнина — дълга зима; ако рибите подскачат от водата, за да ловят ниско хвъркащите мухи — лошо време; ако паяците тъкат дълги мрежи — хубаво време и, обратно —дъжд; ако къртицата прави високи къртичини — дъжд; дъждовният червей винаги се стреми към повърхността по време на дъжд; ако раците излизат на открито, на сухо място — времето ще се развали.
Много от животните предвещават наближаващото земетресение. Плъховете напускат жилищата, кучетата лаят, воловете и конете късат въжетата си и излизат навън от оборите, ако вратите са отворени.
За промяната във времето гадаели и по растенията: ако цветята миришат силно — времето ще се развали; повторното цъфтене на дърветата означава люта зима, много жълъди — топла зима. Мине ли бързо есенният листопад — зимата ще е сурова.
Освен тези рационални наблюдения у българите са регистрирани и опити за гадаене на времето по някои религиозни празници: каквото е времето през първия ден на януари, през втория на февруари и т. н., такова ще бъде времето през целия месец; ако на Йордановден замръзне китката на попа — годината ще е здрава; ако на Трифон Зарезан времето е хубаво — житото ще е хубаво, ако има сняг — няма да има царевица; вали ли на Трифон Зарезан. — ще има берекет; времето на Благовещение предсказва какво ще бъде времето през лятото; ако март е сух — лятото ще бъде дъждовно; гер-гьовденският дъжд е на добро — всяка капка става жълтица; ако на Димитровден димът от комините се вдига нагоре — зимата ще бъде мека; ако на Бъдни вечер е ясно — суша, ако е облачно и вали сняг — означава плодородна година.
Вярванията и предсказанията, свързани със стопанската дейност, са изведени от дългогодишни наблюдения, поради което те носят подчертано емпиричен характер. В някои от тях има рационална основа, докато други почиват на ирационални вярвания: например валежите през април са сигурна гаранция за плодородие, а гаданията за времето по дните на седмицата или на месеца са ирационални (Дражева, 1976, 62).
212
4. НАРОДНА МЕДИЦИНА
Традиционната народна медицина е важен дял от духовната култура на българите, който включва познанията за различните заболявания и начините и способите за тяхното лечение.
Интересът към народната медицина датира още от средата на XIX в., когато се появяват и първите събирачи на материали по народна медицина. Значителен принос в изучаването й имат Ц. Гинчев, д-р Ст. Ватев, А. Явашов, М. и К- Телбизови, Ив. Урумов, Хр. Вакарелски, В. Маринов, Л. Радева (Радева, 1985, 76—88).
Българската народна медицина е наследник на много положителни градидии от медицината на траки, славяни и прабългари.
У траките имало култ към водата, те практикували психотерапия (Орфей лекувал с музика, песни и баяния) и билколечение. Прабългарите също вярвали в очистителната сила на водата. Данни за практикуваната от тях медицина има във въпросите на Борис I (Михаил) и отговорите на папа Николай I — например за използуването на червен камък (глина — Н. К.) за лечение, тъй като той съдържал желязо; за постенето; за това, какви животни трябва да се ядат, и т. н. Славяните познавали и използували много лечебни растения.
Народните знания и начините за лекуване се запазили и обогатили през следващите векове. Крупни народни лечители през средновековието в България били Климент Охридски и Йоан Екзарх (IX в., в Шестоднева на Й. Екзарх има раздел «Описание на човешкото тяло»), Иван Рилски (X в.), Боян Магът (третият син на Симеон, който лекувал чрез хипноза и билколечение), Василий Врач (XIII в.).
Появата на богомилските учения оказва влияние и върху народната медицина. Богомилското съчинение «Зелейник» е най-старият известен лекарственик. В друг богомилски сборник — «Разумник», са поместени естественонаучни и медицински знания и съвети към хората, как да се хранят, как да живеят и да се радват на добро здраве и дълголетие.
През следващите векове продължава практикуването на народната медицина. За това говорят запазените писмени лековници, наричани още лекарственици (Радева, 1985, 79—80). Традиционните начини на лечение са практикувани до 20-те години на XX в. Народните лечители най-често са наричани баячи, знахари, врачове, правилци и др. Знанията си те не предавали на случайни хора, защото вярвали, че по този начин се губи силата на лечението. Чрез тях са запазени за поколенията много рационални начини на лечение, а също така и знания за свойствата на диворастящите билки и тяхната употреба.
В народната практика има интерсни предания и вярвания, свързани с болестите. Считайки заразните епидемични болести за резултат от действието на свръхестествени сили, населението извършва определени действия (заоравапе на селища; хващане на нов, жив
213
огън и прекарване на стадото, което боледува, през него; провиране на болните през корените на вековни дървета; месене на питки, които се намазват с мед или петмез и се оставят за умилостивяване, и др. под.).
Много често болестите са персонифицирани. Така например шарката е стара, грозна жена, която никои не иска да разсърди и даже не споменават името й, а я наричат с хубави имена — «милата майчица», «сладка и медена» и пр. За да я умилостивят, месят питка, намазват я с мед и я оставят някъде, за да си «хапне и да си иде блага-медена» (Радева, 1985, 81).
В традиционната народна медицина има две практики на лечение на различните болести: рационална и ирационална. Използуването им се определя от вида на заболяването —дали болестта е предизвикана от свръхестествени сили, или се касае за настинка, травма от удар, падане и т.н. Често ирационалните практики се прилагат, след като рационалните са безрезултатни. При ирационалните се наблюдават моменти от хипноза и внушение, които нерядко довеждат до възстановяване на здравето.
Лечебната магия е заместител на безсилието и ограничеността на обществената практика през първобитната епоха. Магичните лекувания биват главно предметно-обредни и словесни, а значителна част от тях са смесени (Георгиев, 1980, 17 и сл.). При това магията може да бъде имитативна, контагиозна и смесена, а към словесните магии спадат баянията и молитвите.
При имитативното магично лекуване се извършват прости действия с обикновени достъпни предмети, ефектът от които се пренася мислено върху други — недостъпни физически (болестта) и дори мислено недостижими (нейната същност) обекти.
При контагиозните магични лекувания се цели съпречистяване на обекта (болния човек) с видимите и доказани свойства на достъпен обект. Така при уплаха на дете майката допира три пъти разперените пръсти на дясната ръка до гърдите на детето и до земята с думите «земня да се уплаши, ти да не се уплашиш» (СбНУ, VI, 117). Така се извършва своеобразна «размяна» на болестта с неспособността на земята да се уплаши (Георгиев, 1980, 8). Тук спадат и контагиозните магии по механизъм — например носенето на амулети.
Към смесените (имитативно-контагиозни) лечебни практики се отнася лекуването на уроки. Сред българите е съществувало вярването, че злите помисли или погледи на завистливи хора довеждали до урочасване ка хора и животни. Затова против уроки зашивали на шапчицата на малко бебе златна паричка, украсявали конската амуниция със синци и лъскави токички или окачвали червен пискюл, за да отвлекат вниманието на «лошите очи», на «лошия поглед», да прогонят злите помисли. Ако въпреки това обектът бъде урочасан, водели го на баячка да му бае, да му врачува.
Баячките извършват определени действия, които са придруже-
214
ни с определен текст. Те говорят тихо, почти неразбираемо с нисък, монотонен глас.
Против уроки се практикува освен произнасянето на неразбираеми заклинания и измиването на лицето и ръцете на болния с мълчана вода, в която е пуснат «жив въглен» от огнището (Радева, 1980, 483). В тези случаи се съчетава магическата сила на водата с тази на огъня.
В магичната лечебна практика е налице използуването и на различни растения (с имена на еднакви или от същия корен с тези на болестите, за да се лекува по принципа подобно с подобно). Тук се разчита на съпричастието на растенията и тайните сили, призовани да повлияят на болестта.
Редица билки имат универсално лечебно предназначение. Така Д. Маринов сочи като най-употребявани в магичните практики билките: омайниче, любиче, деленка, перуника, комунига, чемерика, тинтява, вратика, пелин, кукуряк, великденче, гергевка, еньовка, росен и др. (СбНУ, 28, 574). Често пъти е използуван и шипковият храст като храст на самовилите, притежаващи силата да разболяват и да лекуват (СбНУ, 13, 135).
Нашият народ познава интересни практики за узнаване причинителя на уплахата или болестта и тяхното прогонване. Широко разпространено е лекуване за страх чрез леене на куршум и чрез т. нар. весене (Янакиева, 3). Болния завързват за краката с въже и го превързват с главата надолу. След това го омитат с метлата и бухат с тупалката, като същевременно изричат думите:
Слез, страх, от сърце,
ела, сърце, на място,
страх да иде по горите,
по водите,
дето птиче не пее,
дето куче не лае,
дето човек не ходи.
(Янакиева, 3)
Наред с ирационалните практики българските народни лечители познавали и използували и много рационални начини и способи за лечение на различни заболявания: чрез билколечение. чрез масажи и разтривки с различни смеси (олио, оцет и чер пипер; заешка мас и др.), ползуването на т. нар. «жежки извори» (минерални извори) или «аязма» (извори, чиято вода се смята за лековита), ваксинирането на здрави хора и животни с ваксина, взета от болни хора или животни.
За много нервни заболявания съществуват рационални начини на лечение: пръскане с вода, в която са топени определени билки, кръвопускане. Последното става най-често с помощта на пиявици, които залепват на врата на болния, или чрез рязане с бръснач на гърба на болния.
Особено често прилагано в цялата българска етническа терито-
215
рия е билколечението. При проследяване начините за лечение на редица заболявания се установява, че народните лечители са имали солидни познания по ботаника. Разпространено е схващането, че «за всяка болка има и билка».
Според народните вярвания билките се берат в определени дни — най-често Гергьовден и Еньовден, — когато имат най-голяма лечебна сила. Лечебността на билките се пази в тайна от народните лечители и знанията за билките и лечението на отделните заболявания се предават на син или дъщеря, а понякога направо на внук или внучка и по този начин стават родова тайна.
Натъртено място се третира чрез налагане със счукан кромид. При посиняване на цялото тяло от натъртване се практикува завиването на пострадалия с още топла кожа от заклан овен (Радева, 1985, 85). При счупване или изкълчване се търси помощ от т. нар. чакръкчии, правилци, правачи, които наместват изкълчените или счупените крайници, като ги обездвижват за определено време със специално направени дъсчици, или длабки. Някъде се прави т. нар. якия от яйчен белтък, настърган сапун и силна ракия. Тази смес се бърка върху огън, докато се получи еднородна маса, след което я намазват върху платно, с което завързват след наместването счупения крайник. След изстиването якията се втвърдява и не позволява никакво движение (Радева, 1985, 85).
В българската народна медицина като цяло преобладават рационалните методи на лечение на редица заболявания. Някои от народните лекарствени средства, известни и прилагани от някогашните народни лечители, след съответното експериментално и клинично изпробване са внедрени в съвременната българска фармацевтична промишленост, като например благия мехлем, капки за нос със съставка кромид лук и пр. (Радева, 1985, 88).
5. ИГРИ И ПРЕДСТАВЛЕНИЯ
Въпросът за появата, развитието и значението на игрите, забавите и развлеченията както при възрастните, така и при децата е занимавал много учени от различни области на науката — педагози, философи, социолози, лекари, историци, етнографи и др.
За произхода и смисъла на игрите има буржоазни теории, които разглеждат игровата дейност на човека откъснато от обществено-икономическите предпоставки, не правят разлика между игрите на човека и животните, не отчитат влиянието на околната среда, на обществената среда, отричат връзката между играта и труда или отъждествяват играта с трудовата дейност.
Според едни буржоазни учени играта е резултат от излишната енергия у човека (Хърбърт Спенсър), според други — чрез играта човек се освобождава от сексуалната енергия, с което се предпазва от неврози. Според трети автори (Гренвил Стенли Хол) чрез игрите децата изживяват примитивните стадии, през които е преминавало
216
човечеството, или чрез игрите ее облагородявали животинските инстинкти у децата и т. н.
Несъстоятелността на тези буржоазни схващания е доказана от класиците на марксизма-ленинизма (Маркс — Енгелс — Ленин — Плеханов). Г. В. Плеханов обосновава игрите от позициите на историческия материализъм, като доказва, че играта е дете на труда, който я предшествува по време. Веднъж възникнали от труда, игрите се развиват и преминават през няколко стадия, които са в зависимост от развитието на обществото.
Първоначално игрите имат натуралистичен характер. На този етап играта не е отделена от труда — тя възпроизвежда трудовата дейност — децата правят това, което правят родителите им, за да овладеят техните трудови навици.
По-късно игрите придобиват символичен характер. Това става след първото и второто разделение на труда, когато и детските игри са диференцирани, макар че все още има общи игри.
С появата на класовото общество и възникването на робовладелския строй игрите загубват връзката си с производителния труд и приемат военно направление. Има вече игри на простолюдието и игри на аристокрацията. Игрите придобиват състезателен характер, който се запазва и до наши дни.
Игрите имат обществен характер. Чрез тях се постига социално общуване между хората, между децата (Колев, 1980, 18 и сл.). Чрез играта детето се приобщава към детския колектив, възприема навици и опит, възприема морални и етични норми на поведение, опознава света —другия пол, възрастните, живота, с една дума. Освен това чрез игрите децата укрепват физически и духовно.
При игрите трябва да се разграничават игри в детска и юношеска възраст, игри на моми и ергени, игри на възрастни. Могат да се разделят още на момчешки, момичешки и смесени игри, на игри с уред и без уред, игри всекидневни и игри обреди и т. н.
Голяма част от игрите и забавите, които българинът познава, имат спортен и състезателен характер.
Борбата наречена още пехливанлък, гюреш, е упражнявана както от пастирчетата, така и от възрастни мъже по празници. За победен се смята онзи, който бъде повален по гръб на земята или вдигнат на ръце във въздуха. Професионалните борци имат по-изискана техника и мажат телата си с дървено масло, за да се хлъзгат ръцете на противника.
Надбягването е познато под различни форми, в различни игри: гоненица, жмичка, криеница, двама са малко, трима са много и др. Конните надбягвания ставали обикновено на Тодоровден, наричан, още «Конски великден». На победителя се давала награда. В народното песенно творчество е известно надбягването между слънцето и добър юнак с коня си.
Известни са още мятането или вдигането на тежък камък, надскачването, особено така нареченото «овчарско скачане», играта «прескочикобила». Много от игрите, практикувани от нашия народ,
217
изискват сръчност и съобразителност — игра на свинка, на бишка, игра на челик, игра на джангър, на дама.
В играта има строги правила, които изискват пълно подчинение на участвуващите. Сгрешилият бива наказван — изключван от играта, наричан с лош прякор или принуден да извърши нещо определено.
Народните игри и забави идват да запълнят свободното време на децата пастирчета, да излъчат най-силния, най-смелия, най-сръчния. В същото време те имат възпитателен характер, като развиват сила, сръчност, ум и реакция.
В някои от игрите се чувствува явен хазартен характер, при което се изтръгва печалба или се вземат някои предмети от противниковата страна. Такава е играта на чифт и тек, с орехи или лешници, играта ашици или кости.
Докато при мъжките игри се разчита на сила, юначество и хазарт, то при женските и детските игри и забави има повече пластика и изкуство. Малките деца играят на майки и бащи, на орел и квачка, на кралю-порталю, на ние идем два калугера и др. под. Свързването на игрите и забавите с действия, музика и др. елементи ги доближава до народния театър (Вакарелски, 550 и сл.).
Като народни представления могат да се разгледат: сватбата, обичаите за дъжд и суша (Герман, пеперуда), коледуването, лазаруването, т. нар. Мара Лишанка, Еньова буля и др. (Генчев, 1981, 202 и сл.).
Особено близки до същинските представления са обичаите с костюмираните и маскирани изпълнители — кукери, старци, бабугери, арапи, сурваскари, василичари, ешкари, камилари и др. (Вакарелски, 1974, 699 и сл.).
Основа за разкриване на близостта между обичая и нелитературния театър с драматично представление е наличието на конфликт в него. Най-често това е конфликт между човека и природата, и то в конкретните жизнени условия и представите за тях. Развръзката, разрешаването на конфликта също често е извън обичая — очаква се в действителността (например дъжд, добър добив и пр.) (Генчев, 1981, 203). Освен това за представление може да се смята всеки обирай, който притежава «театрални» елементи и когато основната му функция е зрелищна или развлекателна (Вакарелски, 1970, Генчев, 1976).
Проява на народен театър е широко известната у българите заешка игра, т. е. «танц на зайци». Играе се от четирима участници, които представят два заека, едно ловджийско куче и един ловджия. Играта се разиграва под звуците на игрива мелодия и представя лов на зайци. Ловът завършва с това, че ловецът, вместо да убие зайците, убива ловното си куче (Вакарелски, 1974, 708).
Докато в миналото кукерските игри са били изпълнени преди всичко с магическо-символични елементи, целещи осигуряване на плодородие и здраве, то след Първата световна война и особено след Втората световна война на първо място при тези игри излиза вече
218
естетическата и развлекателната функция. Животинските роли, които в миналото са слабо застъпени в кукерските игри, днес заемат все по-голямо място: вече се представят мечки, овни, щъркели, камили, коне, волове и т. н.
Проучването на народните игри и представления си остава една от важните и все още неизпълнени задачи на българската етнографска наука.