V. МАТЕРИАЛНА КУЛТУРА
6. СЕЛИЩА. ТИПОВЕ СЕЛИЩА
Възникването на селищата е свързано с историческото развитие на обществото, със социално-икономическите условия на развитие през определена епоха и географско-теренните условия.
Селищата в България са твърде разнообразни с оглед на големината, типовете, формите и вътрешния им изглед. Разбира се, всички тези страни на българското селище рязко не се разграничават, а често пъти преливат една в друга, допълват се и дават общия характер на селището (Вакарелски, 1974, 293).
Славянските народи, в това число и българският, познават няколко типа поселища — кръгъл, продълговат и разпръснат (Романска, 1969, 134 и сл.).
Най-старият тип поселище е може би кръглият тип, наричан околица. При него жилищата се застрояват във форма на кръг или подкова. Това разположение прави селището удобно за отбрана, тъй като може да бъде укрепено с ров или ограда, или даже с водно препятствие. В същото време тези поселища не били удобни за стопанския живот, тъй като стопаните били откъснати от обработваемата земя. Приема се, че представя преходна форма между родово поселище и териториална община (Романска, 1969, 134).
Вторият тип поселище — надлъжният, наричан още шосеен, се характеризира със застрояване на жилищата от двете страни на някой път, по течение на реките или покрай планински проломи. Този тип селище е удобно за стопанския живот, но е неудобно за отбрана.
148
Третият тип поселище е разпръснатият, колибарският тип. Селището се състои от няколко жилища, които наедно със стопанските постройки се застроявали сред обработваемата земя. Топа разположение е типично за планинските райони. Отделни махали от разпръснатите колибарски селища са основани на родовия принцип, т. е. една махала е заселвана от един род или от група родове с роднински връзки.
Общественият живот в тези селища се съсредоточавал там, кьде-то били училището, църквата, общината и кръчмата. Тази централна махала имала и площад, наричан още мегдан, хорище, продавало, където се празнували празниците, където ставало хорото, където се избирали момите.
Стар тип поселище е и т. нар. купно селище, което е свързано със съществуването на патронимията (разпадането на задругата, при което отделящите се синове си построявали жилище около бащиното). Така селото се разраствало и образувало куп. Улиците в купните селища образуват винаги неправилна форма, като в сре. дата на селото се намирал мегданът съсредоточаващ в себе си обще. ствения живот.
В зависимост от географските условия на местността селищата могат да бъдат разделени на три групи: полски, хълмисти (предпланински) и планински. Полските села се характеризират с по-голяма площ, просторни дворове, в които се разположени стопанските постройки, харманът, цветната и овощната градина.
В зависимост от социално-икокомическия живот селищата могат да бъдат разделени на три основни групи: село, паланка и град. Селото се характеризира със земеделие и скотовъдство, почти без занаяти и търговия и със затворено, самозадоволяващо се стопанство. Паланката възниква през епохата на Възраждането с подобряване на материалното състояние на българското село, с развитието на занаятите, когато селото започва да прераства в град. Преходна форма между селото и града е т. нар. «селски град», или «паланка», която в миналото е представлявала градче със занаятчийски и земеделски характер. Такива са били Лом-паланка, Цибър-паланка, Бела-паланка, Дупница-паланка и др. Днес тази междинна форма е изчезнала.
Градът е най-развитата селищна форма у нас. Той представлява по-голямо селище, което е и по-добре застроено и има повече население. Това население се изхранва предимно чрез занаяти и търговия, като паралелно с тях се практикува и земеделието. Първоначално названието град е означавало укрепено (с ров, с водно препятствие, със зид и т. н.) селище, в което се влизало през т. нар. градски врати.
Българските градове са се оформили и развили най-вече по време на Българското възраждане във връзка с развитието на занаятите и търговията. Но немалко български градове водят началото си още от антично време. Има градове от времето на траките, градовете колонии, основани от гръцки полиси на бреговете на Черно море,
149
градове, възникнали или дооформили се през епохата на римското владичество (Ангелов, 1983, 172—173).
Градовете били седалища на държавната и религиозната власт. Разликата между тези селища и селата през VII—X в. е била твърде голяма. Този контраст между градовете и селата продължава и през Втората българска държава (XII—XIV в.), въпреки че феодалното раздробяване слага своя отпечатък върху размерите и богатството в оформлението на укрепените седалища на отделни малки и големи феодали: Червен, Русенско, Ловеч, В. Търново (Ангелова, 1983, 174).
Османската администрация, вътрешните миграции в първите векове на османското владичество довеждат до видоизменение на архитектурния облик на част от селищата по българските земи. То е особено силно в по-големите градове (Ангелова, 1983, 175).
Значителни промени в селищната система по българските земи настъпват през втората половина на XVIII и XIX в., когато в резултат на икономическия подем, на развитието на производителните сили, на занаятите и търговията възникват нови селища от градски тип: Жеравна, Котленско, Трявна, Габрово, Етрополе, Тетевен, Казанлък, Котел, Карлово, Копривщица, Самоков, Банско, Девин, Широка лъка, Смолянско и др.
В тези нови занаятчийски и търговски центрове сред, общо взето, ниското (партерно или двуетажно) застрояване на повечето от възрожденските селища се открояват сградите с обществено и култово предназначение: часовниковите кули, църквите, училищните сгради и др.
Макар и най-често извън селищата, но в близост до тях и обик новено групирани по речни долини, от значение за селищното из граждане са и ансамблите на производствени работилници воде ници, тепавици, валявици, табакхани, чаркове и др. п.
След Освобождението западането на занаятите и развитието на индустрията дават отражение и върху българските селища. Редица цветущи през Възраждането градчета (Трявна, Дряново, Елена, Етрополе, Тетевен, Копривщица и др.) загубват своето икономическо значение и прекъсват растежа си. В замяна на това пък други селища, свързани с индустриалното производство или с разгръщането на местна или външна търговия, нарастват. Те стават и административни центрове на новата държавна власт (София, Русе, Пловдив, Варна, Стара Загора, Сливен, Казанлък, Видин, Враца, Габрово, Велико Търново, Плевен, Ямбол и др.) (Ангелова, 1983, 178).
Социалното разслояване при капитализма се проявява най-ярко в противоречивия характер на изграждането на центъра и периферията в по-големите и средните български градове. Много рязък е контрастът между благоустроените им централни части с големите административно-управленски, обществени и културно-прос-ветни сгради, оживени търговски улици и хубави жилища за едрата и средната буржоазия и стихийно застроените върху неблагоустроени теренни покрайнини, често с незаконно изградени бедни и
150
малки къщички за преселилите се разорени селяни и занаятчии, ставащи попълнение на работническата класа (Ангелова, 1983, 179).
По-слабо засегнати от преобразованията остават българските села, макар и тук да се утвърждава и развива стоковото селскостопанско производство.
Коренен прелом в развитието, благоустройството на населените места в България настъпва след Деветосептемврийската революция 1944 г. Така в селата се намали брсят на стопанските постройки в личните домове след създаване на дворовете на ТКЗС, МТС, АПК. Основно се променя жилищният фонд, при това при повечето от стопаните се строят жилища и други сгради от нов тип. Изграждат се пълноценни центрове в селата с добре оформени площадни пространства, обществени и административни, културно-просветни и търговски сгради.
Планово е изграждането и в големите градски центрове. В тях се разгръщат мероприятия за създаване на максимални благоприятни жизнени условия, защита от шума и замърсяването на въздуха, осигуряване на максимален микроклимат (Ангелова, 1983, 179—180).
Появяват се нови градове в резултат на сливането на няколко села или развитие на селища от градски тип (Мадан, Павликени, Кричим, Костенец, Велинград, Смолян, Мизия и др.).
Характерно за съвременните български селища е втъкаването в тях на запазените от предходните етапи на историческото им развитие сгради и пространства.
7. ЖИЛИЩЕ
Дворът с жилищната постройка и стопанските сгради е основната единица, от която са образувани селищата по българските земи. Върху общото разположение и върху особеностите на дворно-жилищните комплекси дават отражение както природните условия в различните области на страната, така и основният поминък на населението, неговото материално положение и някои етнически и локални демографски традиции (Георгиева, 1983, 188).
В зависимост от поминъка на населението през XIX в. в България могат да се разграничат две основни групи дворни пространства — селски двор и градски двор. Макар да имат до известна степен единно начало, постепенно в зависимост от редица икономически и стопански фактори те поемат различни пътища на развитие, като все повече се диференцират. Връх на това разграничаване са годините след Освобождението и първите години на XX в.
Дворовете в селата могат да бъдат разграничени според географската среда, конфигурацията на терена и поминъка на населението: полски и планински дворове. Жилището и при двата типа е централна постройка, около която се изгражда дворното пространство.
Дворът на традиционното полско жилище е просторен. В него
151
има отделни стопански постройки, свързани с нуждите на частното селско стопанство. В почти всички полски райони има място, определено за харман. Обикновено във всеки двор е заделено място за цветна и зеленчукова градина.
Дворът на традиционното планинско жилище е с малки размери и неправилна форма. Стопанските постройки, обслужващи основния поминък на населението — животновъдството — са сключено застроени. Почти винаги и приземният етаж се използува за стопански нужди — най-често обори за добитък.
Дворовете на българското жилище са били винаги оградени с някои изключения при дворовете в Западна България (Маринов, 1901, 6; Захариев, 1935, 87). Известни са няколко начина за ограждане на дворовете: изкопаване на ров около двора, ограждане с тръни или плет, правене на зидове, наричани дувари, от камъни, кирпич (непечени тухли) или тухли в най-ново време.
В традиционния селски двор се влиза откъм улицата през една или две дворни врати, при които също има голямо разнообразие в зависимост от материала, от който са направени, и тяхната форма. Често пъти тези порти са с двустрешен покрив от тикли или цигли.
Стопанските постройки могат да бъдат обединени в три основни групи: за подслоняване на домашни животни, за съхраняване на житни и други храни и за прибиране на селскостопанския инвентар (Георгиева, 1983, 191).
Едрият добитък (волове, коне) се прибира през зимата в обор или зимник (Северна България), дам (Южна България), яхър (Западна и Югозападна България), а през лятото в открит от три страни навес сайвант. За овцете също има отделна постройка — кошара, сая, търла, поята; за домашните птици курник; за домашните свине — кочина и т. н.
Зърнените храни са съхранявани в т. нар. хамбари. Първоначално зърнените храни са държани в кухи дъбови дънери — ралупи, или в изкопани ями — кувии (в Добруджа), рупи (Северна България и Гоцеделчевско), в кошове, измазани с глина. В по-ново време се правят вече и дъсчени или талпени хамбари, които отвътре са разделени на отделения, наричани гьозове, курсаци, пресеци — Източна България. Почти във всички дворове има и кошове за царевица.
Към стопанските постройки спадат и помещенията за прибирането на сламата и сеното, означавани най-често с названието плевня, плевник. Те могат да бъдат както изплетени от пръти постройки, покрити също със слама или тръстика, така и зидани правоъгълни постройки, покрити с тикли. В планинските райони най-често те са в комбинация с обори, които са разположени в приземния етаж.
Третата група стопански постройки служат за прибирането на стопанския инвентар. Това са по-големи или по-малки навеси, означавани като сайванти, под които се прибират колата и различни земеделски сечива.
Към постройките в селските дворове трябва да бъдат отнесени
152
и водоизточниците. Първоначално водоснабдяването е ставало от близките реки и потоци, по-късно — от построените общоселски чешми и кладенци. В полските села характерен водоизточник до края на XIX в. е кладенецът, а в планинските райони — чешмите. В районите с плитки подпочвени води са разпространени кладенци с дървенг вертикален стълб и кобилица, означавана като геранило, сирген, а при дълбоки подпочвени води те са с макара, на която е увито въже: или синджир с окачен съд за вадене на вода — ведро, 'дървена кофа', или метална кофа. Тези кладенци най-често са иззиждани с камъни от вътрешната им страна, а също така и над равнището на терена, а тези с макара са с капак и двустрешно покривче, подпряно на дървени стълбове. В места, където нивото на подпочвената вола е много дълбоко и кладенците могат да достигнат дълбочина до 50 м, както е в Североизточна България, изваждането на водата става с помощта на добитък или няколко човешки сили чрез т. нар. келево, врътка, макара (Вакарелски, 1974, 314 сл.).
Народното жилище се намира в пряка зависимост от обществено-икономическите фактори, от географската среда, от традицията, от поминъка на населението и от строителните материали.
Идвайки на Балканския полуостров, славяните, които до това време строели своите жилища изключително от дърво, се запознават и с друга традиция в направата на жилища — каменния градеж. Но традицията да се строят жилища от дърво се запазва до късно, включително и до наши дни, за което е достатъчно да бъдат назовани «странджанската талпена къща», «тетевенската шиндена къща», «пиринската къща» (Кожухаров, 1967, 16; Трифонов, 1926, 7 и сл.).
Прабългарското жилище юртата (куполообразно, леко сглобяемо и лесно преносимо жилище) съпътствува прабългарите и в. Дунавска България.
Архитектурата по време на Втората българска държава е също слабо проучена, както и в по-ранния период. Наред с дървените къщи продължават да се строят и жилища землянки (една стара славянска традиция) в някои райони на Дунавската равнина. Вероятно са строени къщи с по-сложна планировка за по-заможното население.
В първите векове от османското владичество българската къща няма възможност за развитие. Селското население запазва примитивното си жилище почти до края на XVIII в.
Традиционното българско жилище не се променя до епохата на Българското възраждане, когато се стига до създаване на условия и необходимост за развитието и на жилището. Вече ясно се разграничават два вида жилища — селски жилища и жилища в селищата от градски тип. В някои от по-развитите икономически села и градове се оформя т. нар. «възрожденска къща» (Златев, 1930, 1937,. 1955; Георгиева, 1979, 1983).
След Освобождението градското жилище е силно повлияно от европейската архитектура по отношение на разпределението, на строителните материали, строителните конструкции и пространственото изграждане. В същото време традиционната селска къща,
153
особено тази в планинските райони, продължава да се строи според старите строителни традиции. В началото на XX в. се забелязват промени в жилищата на селата, които са в близост до градовете.
Социалистическото преустройство на българското общество, кооперирането на селското стопанство доведоха до изменението на стопанската база на селското домакинство, до повишаване на материалното благосъстояние на съвременния селянин кооператор, което доведе и до повишаване на неговите битови изисквания, до строежа ма жилища, добре обзаведени и благоустроени.
Традиционното селско жилище във връзка с орографската характеристика на различните области бива полско и планинско.
Полското жилище се характеризира със своята едноетажност. То е застроено свободно в обширен селски двор, рядко има приземие, а помещенията със стопанско предназначение са вън от него.
Поради оскъдността на конфигурацията на терена жилищата в планинските области са многоетажни. Приземният етаж се използува като помещение за добитъка или за други стопански цели. Това жилище се характеризира още с квадратна форма на жилищния етаж и най-често четирискатен покрив.
Независимо от това, дали селското жилище се характеризира като полско, или планинско, развитието на плановата му структура е вървяло от по-простите към по-сложните форми чрез заделяне на съществуващите помещения или чрез пристрояване на нови. Във връзка със сложността и степента в развитието на планировката традиционното селско, жилище е едно-, дву-, три- и многоделно (Георгиева, 1983, 195).
Едноделната къща е жилище на най-бедните селяни. Тя представлява квалратна или правоъгълна постройка от едно помещение, в средата на което има открито огнище без комин. Стените ѝ са плетени от пръти или са конструкция на венец (Вакарелски, 1974, 266). С това едноделната къща много малко се различава от овчарските колиби.
Най-същественото помещение в българското жилище това е огнищеното помещение, наричано най-често къща, къщи. Първоначално огнището е било в средата, но впоследствие то се премества на някоя от стените. Освен огнището в това помещение се намира и т. нар. водник — приспособление за закачване съдовете с вода. Тук е разположен и целият кухненски инвентар. Ако жилището не притежава други помещения, тук протича целият живот на семейството — тук се хранели, тук почивали, тук спели.
Следващият етап в развитието на плановата схема е построяването на второ жилищно помещение към помещението с огнище. Новото помещение е означавало соба, одая. То е със зидана печка, наричана най-често джамал, която се пали от огнищеното помещение. За разлика от огнищеното помещение, което се осветява само от вратата и от горящия огън, стаята е по-добре осветена — тя има
154
вече прозорци. Това помещение се използува за спане на по-младите членове на семейството, за домашна работа и за посрещане на гости.
Третото помещение в триделното селско жилище, е килерът, наричано още клет, дрешкик, хамбар, задница. То служи за склад на хранителни припаси, на облеклото и др. покъщнина. Често се използува като стая за младата брачна двойка, откъдето и названието невестарник (Софийско).
Съществен елемент в разпределението на селското жилище както по отношение на функцията си, така също и по отношение на пространственото и архитектурно-декоративното оформяне е отвореното към двора покрито пространство пред къщата, наричано пруст, одър, сайвант, чардак, сундурма. През летните месеци тук се извършват някои стопански действия, а и се пренасят някои от функциите на помещението с огнище.
Традиционното българско народно жилище се различава и според броя на огнищените помещения. Жилища с едно огнище са типични за Северна България, а тези с две огнища — в Южна България. В някои райони на страната (Добруджа, по Черноморското крайбрежие, в Странджа и по долината на Марица) се срещат и двата типа жилища —едноогнищни и двуогнищни (Георгиева, 1983, 196).
Основните строителни материали в стопанското и жилищното строителство са дърво, камък вар, пръст и слама, използувани (според археологически, исторически и литературни данни) още от времето на заселването на славяните на Балканския полуостров. Степента на използуването на един или друг строителен материал се определя от предназначението на строежа, природните дадености в различните области и т. н. Преобладаващите материали в планинските райони са камъкът и дървото, а в полските — прътите, пръстта и сламата (Георгиева, 1983, 197).
Най-разпространената дървена конструкция на стените на жилището през XIX в. е дървената скелетна конструкция, наричана паянтова, следвана от каменната зидария.
Стара славянска традиция е изграждането на жилищните постройки на венец, изчезнала твърде рано от нашата страна. До края на XVII в. в Югоизточна България и по р. Камчия са се строели такива къщи. През XVI в. само в някои области стените са с дървена конструкция. Така в Странджа стените на най-старите къщи са от грубо обработени талпи, поставени в хоризонтални редове и свързани със сглобки в ъглите, а в Западните Родопи и в Пирин някои от примитивните жилища са със стени от дъски. Дървена конструкция имат и етажите на някои къщи в Средна и Източна Стара планина (Георгиева, 1983, 197).
Към края на XIX в. в Добруджа и в някои селища на Северна България (Плевенско и др.) битува друга техника за изграждане на стените, т. нар. битници, чамурени къщи, чиито стени са направени изцяло от глина.
Подовете на всички помещения в традиционното селско жилище почти до края на изследвания период са от тромбована пръст,
155
наричани мазани земи, понеже са измазвани с разтвор от говежди тор. По-късно започват да се правят подове от дъски във второто жилищно помещение, което има представителен характер, докато огнищеното помещение и килерът остават с глинени подове.
През последните десетилетия на XIX в. почти всички помещения на жилището имат тавани с изключение на някои по-примитивни жилищни типове и уземните жилища, които са с открити греди.
Българското народно жилище познава два вида покриви — четиристрешни и двустрешни. Двустрешният покрив е типичен за уземното жилище, за овчарските колиби, докато останалите жилища имат най-често четиристрешен покрив. Като покривен материал се използува слама от ръж или тръстика (Добруджа, Врачанско), каменни плочи — тикли, едноулучни керемиди, наричани още «цигански керемиди», «турски керемиди». В планинските райони жилищата са покривани с букови дъски, наричани шинди (Тетевенско).
В процеса на свсето развитие традиционното българско жилище преминава през различни етапи, обединени от общи строителни традиции, сходни планови решения и еднакви пространствени единици. Но благодарение на някои различия в бита и душевността на групите население през XIX в. в България могат да бъдат разграничени регионални форми на традиционната къща с характерна етнографска архитектурна специфика. Районите на тяхното разпространение не са строго ограничени. Налице е едно преливане, едно преминаване на типовете жилища в съседните области. Определянето на типовете жилища се основава върху наличието на една или друга форма, която се явява преобладаваща в дадена област.
Уземната къща, наричана още бурдей, къща, узем, е една от най-старите и най-примитивни форми на жилище, което е било разпространено в Дунавската равнина и Добруджа докъм края на XIX в. За широкото разпространение на този тип жилище значение има льосовата почва в Дунавската равнина. Тези жилища са напълно или 3/4 вкопани в земята. Земните им покриви, често обрасли с трева, по нищо не давали да се разбере, че тук има жилище. Само пушекът от примитивно направените комини от изплетени кошове е издавал наличието на жилище.
Уземницгта е едноделен тип жилище, като в единственото помещение живеели хората и добитъкът. Покривът е бил двустрешен, покрит със слама или тръстика и отгоре затрупан с пръст, имаща дебелина до 30 см. Прозорци се срещат рядко при този тип жилище. Осветлението се осъществява тук от вратата, комина и огъня в огнището.
Уземното жилище не дава възможност за украса, само стените са измазвани с вар за по-голяма светлина и дезинфекция. Подът е застилан с рогозки и черги, върху които спели хората. Така описаното жилище е обитавано от хора до края на XIX в., след което е използувано само като стопанска постройка.
Шопската къща се среща в ареала на етнографската група шопи. В зависимост от терена, на който е построена, тази къща
156
е приземна сграда с нисък каменен цокъл или е с приземие и жилищен етаж. Стените ѝ са паянтова конструкция, изплетени от пръти и измазани с пръст. Приземието е винаги каменно. Покривът с четиристрешен, изпълнен със слама, едноулучни керемиди или каменни ялачи. Подовете на помещенията са от трамбована пръст, а таваните са с открити греди. Много често помещението с огнище в шопската къща е без таван.
Шопската къща може да бъде едно-, дву- или триделна. Едноделната шопска къща е квадратна или правоъгълна постройка с огнище в средата на помещението или близо до една от стените. Двуделното жилище има къщи и соба, която първоначално се използува като килер. Триделното жилище има къщи, одая и килер или къщи и две одаи (Георгиева, 1983, 201).
Шопската къща се характеризира със своята асиметричност и просторния пруст пред огнищеното помещение.
Добруджанската къща е разпространена в Североизточна България и Добруджа, като най-характерните ѝ форми се срещат в селищата с местно население. Тя е ниска приземна сграда, най-често с малък каменен цокъл или със зимник само под едно от помещенията. Само в някои части на Добруджа (Черноморското крайбрежие), а също така и къщите на по-заможното население са с приземен и жилищен етаж (Георгиева, 1983, 201).
Добруджанската къща е със стени от паянтов градеж, като пространството между паянтите се изпълва с леси от пръти, измазани с пръст или с глина, т. нар. чамурни къщи. През XIX в. най-голямо разпространение има двуделното жилище. Службата на килер обикновено изпълнява зимникът, маза, какъвто има почти под всяка къща. Зимникът по правило е вкопан само до половината в земята, поради което жилищната част е с няколко стъпала по-високо от нивото на двора. При такъв случай прустът се обгражда с нисък дървен парапет. Също е положението, когато зимникът е изграден над земята и образува първи етаж. Често пъти зимникът служи и за обор. Входът или входовете му са най-често откъм лицето, макар и вкопани (Вакарелски, 1974, 283—284.)
Външно добруджанската къща се отличава със своята грижлива глинена мазилка, избелена с вар или бяла пръст. Вътрешността ѝ се отличава с декоративно изработени огнищени навеси и отоплителни печки.
Среднобългарската къща е характерна за района на Средногорието и прилежащите му равнинни области — Карловско, Казанлъшко, Старозагорско, северните склонове на Родопите, средните части на Стара планина, Ботевградско, Тетевенско и дори част от Ловешко (Вакарелски, 1974, 278). Този тип къща е полска, планинска и полупланинска. В зависимост от това е или ниска приземна постройка, или има невисоко каменно приземие, използувано за стопански цели. Стените ѝ са паянтова конструкция с плет и са измазани с пръст, подовете на помещенията са пръстени, покривът
157
е четиристрешен, а покривният материал е слама или плочи (Георгиева, 1983, 203).
Среднобългарската къща винаги има пред помещенията отворено към двора покрито пространство — сайвант, сундурма, отвод.
В района на разпространение на среднебългарската къща се срещат няколко жилищни типа, характерни със своите планови структури, външнопространствено и външноархитектурно оформяне: тетевенската, тревненската и копривщенската (Георгиева, 1983, 203).
За тетевенската къща са типични стръмният четиристрешен покрив, покрит с букови шинди, високият пирамидален комин, изграден също от шинди, и широкото използуване на дървен строителен материал.
Тревненската къща е с високо приземие и жилищен етаж. Стените от приземието са от каменен градеж, а на етажа са паянтова конструкция с плет, измазана с пръст. Подовете и таваните са с дъски. Има еркерно наддаване на жилищния етаж над приземния, с много прозорци, надвиснали стрехи и дълбоки, отворени към двора покрити пространства. За интериора е характерна богата резбена украса по таваните, вратите и стенните долапи.
Жеравненската къща като разновидност на среднобългарската къща се среща севен в Жеравна в селата около Котел.
Тази къща е най-често двуетажна постройка с високо приземие и жилищен етаж, чиито стени са от «натъкани» в стълбове хоризонтално поставени дебели дъски. Приземието е от каменна зидария или от талпи (при къщите, построени на равен терен). И при този тип жилище има богата дърворезбена украса (Димитров, 1956; Георгиева, 1983, 205).
Регионална форма на традиционното планинско жилище е разложката къща, означавана още като западнородопска къща или пиринска къща. Най-бедните представители на този тип къща са приземни, дву- или триделни постройки и най-често са двуогнищни. В зависимост от терена много от къщите имат и приземен етаж, който се използува за стопански нужди (Георгиева, 1983, 206).
Най-типични за разложката къща са няколко пространства, които не се срещат в друга жилищна форма. Пред помещенията има отворено към двора покрито пространство, наричано потон. От него се влиза в малко помещение боария, от което са достъпни двете помещения с огнищата, разположени по едно от всяка страна. Зад боарията има продълговато помещение — брашненик, месилня, в което е стълбата за тавана. Потонът е продължен с открита тераса — колиба, използувана за сушене на тютюневи низи и др. Боарията, която освен че поема някои от функциите на помещението с огнище (в нея е мястото за окачване на съдовете с вода), като преходно пространство изолира къщата от атмосферните влияния (Георгиева, 1983, 207).
Дървената пиринска къща в своите най-прости форми се гради от обли греди, сглобени на урез. Покривната конструкция е двустрешна, но търпи развитие и в посока към четиристрешната. Като
158
покривен материал са използувани дъски или слама, а рядко и каменни плочи или едноулучни керемиди.
Първичната пиринска къща е без таван и е с глинен под, само по-развитите триделни жилища в по-големите селища от томи Край са с таван и пад от дъски. В тези случаи таваните, долепите и пратите са украсявани с дърворезба. Външно разложката къща е оформена с кръстосани греди и високи комини.
Типичен представител на планинско жилище е родопската къща. Тя принадлежи към най-развитите жилищни форми у нас. В основата на това развитие лежи примитивната къща, обитавана от бедното население. Тя е двуделна с разпределение от две помещения с огнища — кощи, и затворен чардак — потон, одър или от една къща и килер — кльот, също с одър (Георгиева, 1983, 207).
Една от характерните особености на родопската къща е нейната многоетажност. Това се дължи на факта, че родопската къща е строена на стръмни склонове, които не позволяват развитието на външни дворове. Приземието е иззидано от камък и служи за обор. Жилищният етаж е обикновено паянтов с изключение на северната стена, която е иззидана от камък, тъй като на нея се намира огнището.
Родопската къща има четиристрешен покрив и е покрита с каменни плочи — тикли. Подовете на помещенията в жилищния етаж са с дъски, а таваните са двойно ковани. До етажите се стига по извита вътрешна дървена стълба, която може да бъде дооформена с дървен парапет, повече или по-малко украсен. Стълбата обикновено излиза на пруста и е снабдена с врата, за да запази топлината в жилището. Често пъти таванът на родопската къща е украсен с дърворезба (Вакарелски, 1974, 277 и сл.).
Родопската къща е много типична със своето архитектурно оформление, постигнато чрез еркерно наддаване на горния (с много прозорци) етаж откъм фасадната страна било по цялата фасада, или по част от нея. Еркерно са надпуснати кьошковете (предна отворена, покрита част на къщата) и стаите.
Тракийската къща се среща в Тракийската низина на изток от Пловдив почти до Странджа и между Средна гора и Родопите. Тя е полско жилище с неговите типични белези. Представлява ниска приземна сграда със стени от паянтова конструкция, изплетени с пръти и измазани с пръст, с нисък четиристрешен покрив, покрит със слама или едноулучни керемиди. Подовете на помещенията са с пръст, а таваните са с открити греди.
Най-разпространено е двуделното жилище, което е и двуогнищено. Пред двете помещения има отворено към двора покрито пространство — сайвант или сундурма.
Тракийската къща е характерна с пълната симетрия както във вътрешно пространственото изграждане, така и във външната архитектура. Огнищата в двете помещения са разположени симетрично, съответно на задната или на страничните стени и рядко на разделителната стена между двете помещения. Развитието на планировката се осъществява чрез пристрояване на нови помещения отстрани
159
на съществуващите, с което не се нарушава симетричността (Георгиева, 1983, 207—208).
Странджанската къща се среща в Югоизточна България в района на Странджа планина. Най-често тя е приземна, но има и жилища с високи приземия от камък, използувани за подслоняване на добитъка.
Планът на тази къща е правоъгълен четириъгълник със или без навес откъм фасадата, която е откъм едната от тесните му страни. Влиза се направо в огнищеното помещение, което е с много голямо огнище. Зад това помещение има още едно обикновено, служещо за килер (Вакарелски, 1974, 274 и сл.).
При по-развитите странджански къщи в зависимост от семейните и стопанските нужди може да има и повече помещения. Всички те са наредени едно зад друго в дълбочина, като се минава от едно в друго, и входовете им са винаги в една ос до една от стените — отляво или отдясно. Допълнителните помещения могат да бъдат и огнищени, и безогнищени.
В по-ново време и особено в равнините странджанската къща е с паянтови (плетени или кирпичени) стени, измазани с глина.
Характерна конструкционна особеност на странджанската къща са твърде широките и грижливо избичени или ръчно издялани дъбови талпи.
През епохата на Българското възраждане се оформя един нов тип българско жилище — възрожденската къща.
Основната отлика на възрожденската къща е, че тя излиза от рамките на местната жилищноархитектурна традиция, като комбинира положителните елементи на различните типове български народни жилища и освен това възприема нови архитектурни образци, видени в Цариград и в градове на Западна Европа. Но трябва да се отбележи, че тези чужди образци са винаги преосмислени и пречупени през българската действителност и вкус при прилагането им в българската възрожденска къща.
Възрожденската къща се характеризира с еркерни наддавания на горните етажи, с увеличаване броя на прозорците и броя на жилищните помещения. Вътрешно тези възрожденски къщи са оформени с много долапи — мусандри, полици и иконостаси, със специални ниши в стените тип «а ла франга», с тавани, от които греят дърворезбовани слънца, с изписани стени. Украсата в отделните стаи е доведена до такова съвършенство, каквото рядко се среща в довъзрожденските къщи.
Долният етаж е с много дебел каменен зид, почти без прозорци. Тук са входовете за мазите и оборите, чиито дебели врати се затварят отвътре с железни ключалки. В долния етаж се намират и скривалища, и избите — грамадни помещения за винени бъчви, за хамбари, за брашно и т. н.
Като образци на възрожденски жилища могат да бъдат посочени Канстаналиевата и Хаджиилиевата къща в Арбанаси, Гърковата
160
и Ослековата къща в Копривщица, Сарафкината къща във Велико Търново, къщата «Ламартин» в Пловдив, Попангеловата и Даскаловата къща в Трявна и мн. др.
8. ХРАНА И ХРАНЕНЕ
Храната е етничен белег, един от факторите за социално общуване на хората, а начинът на хранене е свързан с културата и бита, със структурата на семейството. В храната и храненето са намерили отражение както занятието, поминъкът на хората, така и тяхното материално състояние. С това храната и храненето на българите се явяват важен дял от материалната култура, с помощта на който се изясняват редица етнографски, исторически и социални процеси.
Освен утилитарната си функция — задоволяване на биологическите потребности на човека —храната изпълнява и други функции: социална — тя е белег за социалното положение на човека; обредна — храната заема важно място в обичайно-обредната система; етническа — различна е храната на германците, на българите, на скандинавските народи.
Както и при други етнографски явления, така и в храната на българите се забелязва развитие, предизвикано от различни фактори: смесване на две или повече етнически традиции в храненето, чужди културни влияния, навлизането на нови хранителни продукти, промяна в различните социални клетки (семейство, градинарски тайфи и жътва реки чети и т. н.).
При образуването на българската държава и изграждането на българската народност се смесват три етнически традиции в храненето — тракийска, славянска и прабългарска. Постепенно разликата в храната на тези етнически групи изчезва и към X в. може да се приеме, че съществува единна българска храна (Радева, 1983, 288 и сл.).
Върху българската народна храна оказват влияние през средновековието византийската традиция, проникнала у нас най-напред в двореца, и ориенталската кухня. Така под влияние на ориенталската кухня у нас масово се разпространяват тежката запръжка с много мазнини, кебапите, гювечите, мусаката, кюфтетата, сармите, гевреците, баклавата, кадаифът, юфката, леблеблията, локумът.
През епохата на Възраждането върху българската народна кухня оказват влияние френската, английската, италианската, немската, чешката, румънската кухня.
Определено влияние върху народната храна и хранене оказва и християнската религия, християнската църква, която въвежда постенето и «тримиренето». Според църковните канони постните дни надхвърлят 200. По време на постите не се яде месо, яйца, масло и мляко. Вероятно постите са от времето, когато хората не са могли да си осигурят достатъчно храна за през цялата година и за да остане семе за посев, са въвели дни на «тримирене».
Според църковните предписания до Гергьовден не се яде нито
161
агнешко месо, нито мляко и млечни продукти, до Петровден не се коли пиле и т. н.
След Деветосептемврийската революция през 1944 г. у нас е се изменя традиционната система на приготвяне на храната, на консумирането и консервирането ѝ. Изчезва старата покъщнина, като се заменя с нова, модерна и удобна.
Понятието храна и хранене включва в себе си: видовете храни, приготвянето на храната, съдовете за нейното приготвяне и консумиране и консервирането на храната.
Основната храна на българина е хлябът.
Българинът вместо да каже «работя», често казва «изкарвам хляба» и т. н. Налице е култ към хляба. Той трябва да се пипа с чисти ръце. Падне ли парче хляб на земята, взема се, целува се за прошка и тогава се яде (Хаджийски, 1974, 2, 67, 69).
Хлябът се приготвя от различни видове брашна. В Дунавската и Тракийската равнина, а също така и в Добруджа той се прави от пшенично брашно, в планинските райони от ръжено брашно, а в миналото в богати на царевица райони в гладни години — и от царевично брашно.
Българският народ познава два вида хляб: квасник, кисел хляб и преснец, пита, погача.
Неквасеният хляб от брашно, вряла вода и малко сол се пече или на пепел, или на подница с връшник, или в пещ.
За квасения хляб в брашното се прибавя едно парче от кисела тесто, т. нар. квас. След омесването на брашното то се оставя да вташе, да возиде. Че е втасало, се познава по надигането му и на образуването на мехури.
Правенето на хмелна мая не е познато на българите в миналото. Българката си е приготвяла квас, като забърквала царевично брашно с отвара от царевица, ечемик и овес. От направеното тесто тя правела малки питки, които изсушавала и впоследствие използувала при правенето на квасен хляб.
Друго популярно тестено изделие, типично за българите, е качамакът, наричано още мамалига в Дунавската равнина при полянците, бъркадан в Пиринско. Приготвя се най-често, като царевично брашно се поставя във вряла вода, пробива му се дупка в средата, в която се слага сол и се оставя бъркалка, наричана качамилка. Така брашното ври известно време и щом се появят около него мехури, това означава, че то е сварено и трябва да се разбърква. Бърка се, докато стане твърдо почти като хляб, след което се изсипва на софрата и с буца сол се разстила на дебелина до два-три сантиметра, след което се нарязва с конец или връв.
В миналото качамакът се ядял вместо хляб или пък със сирене, сланина, маджун (петмез), рачел, мляко.
В Средногорието е известен т. нар. преложен качамак, който се подправя със сирене и масло или се препържва с червен пипер и натрошено сирене или извара.
В някои краища на Родопите така приготвеният качамак се за-
162
пича на фурна или връшник, докато се зачерви и хване корица. От царевично брашно се приготвя и т. нар. попарник, като се по пари тънък пласт царевично брашно, без да се бърка с вряла вода, след което се пече във фурната.
Друга разновидност на хлебните изделия са т. нар. акатми, катми (Източна България), марудник (Родопите) и мекици (Централна България).
Различни видове каши, характерни за славянските народи, са познати и на българите. Една от най-употребяваните каши, която служи за гарнитура към друго ядене, това е булгурът, наричан още бонгур, бангур, а в Родопите и трахана. Приготвя се от едро счукана в кутел или смляна на хромел пшеница. За целта пшеницата предварително се намокря и изсушава с цел да падне горната люспа на зърното. В миналото булгурът е замествал ориза. В Западна България е позната кашата скроб.
Триеница, или трахана се приготвя от твърдо замесено тесто, което може да бъде със или без яйца. Прибавя се пепелява вода, луга вода, за да не се разваля. Твърдо замесеното тесто се трие с длан върху едро решето, от което падат едри парчета тесто. Те се сушат на слънце, попарват се с лугава вода и пак се сушат, след което се прибират за зимата. Приготвянето им става, като се варят и след това се попарват с мазнина.
Юфката е едно сравнително ново явление в българското село. Тя се прави от безквасно тесто със или без яйца, оставя се да съхне на слънце или се препича. Приготвянето на юфката става като траханата — вари се и се попарва с мазнина.
Едно от предпочитаните специални ястия на народа е баницата, наричана още млин, милин, клин. Прави се от тестени кори наричани олби, обги, петури, листове, кори.
Баницата се прави обикновено с пълнеж от сирене, сирене и кисело мляко, сирене и яйца. Баниците, приготвени от различни зеленчуци, носят съответните названия: зелник (с пълнеж от зеле), тиквеник (с пълнеж от тиква), спаначник (с пълнеж от спанак), лопушник (с пълнеж от лопуш, лапад), копривник (с пълнеж от коприва) и т. н. Блага баница е тази, която е подсладена със захар или друг сироп.
В зависимост от техниката на приготвяне баниците биват три вида: вита, приложена и бръчкана. Вита е, когато върху разточената кора се поставя плънката и се увива. Наложена, или приложена е тази баница, при която корите се поставят една върху друга, а плънката се поставя между корите. Баницата е бръчкана, когато корите се надиплят една до друга и се заливат със сироп или с мляко и яйца.
В зависимост от технологията на приготвяне на баницата тя може да бъде точена или дърпана. При точената баница листовете се изтъняват с помощта на дървена «точилка», докато при дърпаната листата се издърпват, изтъняват с помощта на ръце. Трудно е да се определят географските райони на разпространение на двата типа баници (Вакарелски, 1974, 214 и сл.).
163
Като една трета технология може да бъде посочена направата на тутманик, наричан още месеница. Той е разновидност на баницата, като при него листовете се разтеглят на дебелина до един пръст, намазват се с мазнина, слага се сирене между тях и след това се прегъват така наредените и разтеглени питки и се поставят на дъното на тавата, поливат се отново с обилна мас и се пекат.
Баницата е едно от празничните и обредните ястия на българина — напр. баницата с късмети на Нова година.
След тестените изделия на второ място в българската народна кухня идва растителната храна. В зависимост от сезона българите имат предпочитание към едни или други зеленчуци. Част от тях се консервират за зимата. Сушат се и плодове (сливи, круши, ябълки), означавани като ошав.
Голям дял от храната на планинското и полупланинското население имат картофите, които винаги са били само част от храната на българина.
Една част от растителната храна е известна под названието варива — боб, леща, ориз, булгур. Оризът и булгурът, увити в лозови, зелеви и други листа, се използуват за направата на сарми, гушки, гагалки, витки или целоглътки.
На трето място в българската кухня идват месните храни. Най-много е консумирано свинско месо, което се яде и в консервирано състояние, докато месото на другите животни се яде с малки изключения в прясно състояние.
Българите познават различни начини за консервирането на месото и приготвянето на трайни месни произведения. Сланината се консервира по два начина — чрез осоляване и чрез престояване няколко дни в саламура, за да поеме достатъчно сол.
Консервирането на свинско месо може да стане също чрез достатъчно осоляване и опушване. Опушването се извършва по доста примитивен начин, като месото за опушване се поставя в камината на огнището. Така за няколко дни се извършва опушването.
Саздърмата се прави от свинско месо, а понякога и от говеждо месо. За целта се избира месото да е крехко и с малко тлъстина. То се сварява, за да се отделят кокалите, и се пълни в очистения стомах на животното, след което се притиска с дъска, за да излезе въздухът и се държи на хладно и проветриво място.
Пастърмата се прави от овче и козе, от говеждо и биволско месо със или без кокалите. Шопите правят пастърма и от свинско месо. Приготвянето ѝ става, като месото се осолява достатъчно или се поставя в саламура, за да поеме достатъчно сол, след което се суши на слънце.
Консервирането на месото може да стане и чрез изпържване, след което се поставя в делви и се залива с мас.
Друг начин за консервиране на месото е, като към ситно накълцаното или смляно месо се прибавят различни ароматни подправки и след това се пълнят с тази смес измитите черва на животното.
Кървавицата, означавана още бахур, се прави от накълцаните
164
вътрешности на прасето, към които се прибавят сол, чер пипер чубрица, лук, а някъде и чесън. Така приготвената смес се пълни и дебелите черва и се вари или се суши на гредоред.
Суджуците, известни още като наденици, луканки, се правят из цяла България по един и същ начин. Разлика има само в използуването на едни или други подправки. За целта се избира крехко месо, което се накълцва в копанки, за да му се запази сокът. И последно време месото се мели на машини. Към месото се прибавят чер пипер, чубрица, копър, шипки (люти чушки), бахар, кимион, червен лук, индийско орехче и др. С така приготвената смес се пълнят червата, след което се сушат на проветриво място. За да излезе въздухът, останал в червата, последните се натискат с течилка или камъни, а някъде се практикува и пробождането на червата с дебела игла.
Все от крехко месо се приготвя смес, с която се пълни стомахът на животното, което се нарича дядо или баба.
От готвените ястия българите предпочитат т. нар. манджи, гозби, варива, които се приготвят много тлъсти и пиперлии.
Месото се консумира и печено. Най-простият начин за печене на месо е печенето му в жарава. Друг начин е печене на шиш. За целта месото се канизва на дървена или метална пръчка, наричана шиш. На шиш се пекат и пуйки, гъски, прасета и млади агнета. В Родопите печеното агне на шиш е означавано чевермьо. Ловците пекат дреболиите — чер дреб, бъбрек, сърце, — като ги увият в царевични или зелеви листа и ги поставят в жарта на направения в полето огън.
Рибата не е била никога основна храна на българите, както е при някои морски народи. По-голямо количество риба се консумира от населението по протежението на р. Дунав, по долното течение на големите реки и по Черноморското крайбрежие. Рибата е предпочитана винаги в прясно състояние, печена на жарава или пържена в олио. От риба правят и рибена чорба, в която поставят някои избрани подправки —девесил, мащерка, целина, шипки и др. Печена риба българите ядат единствено при обредната гощавка на Никулден (6/19 декември). Народът смятал св. Никола за покровител, за патрон на моряците и рибарите. В негова чест се пече шаран с ориз под връшник или пък шаранът се пълни със смес от лук и орехи и се пече, увит в тесто.
Към основната храна на българите спадат още млякото и млечните продукти.
Прясното мляко, известно като преснак, пресник, се яде винаги преварено. С прясно мляко се приготвят различните каши — млечница, овченики, сютляш и др.
Характерно за българите е квасеното мляко, наричано още «кисело мляко». То се приготвя от прясно сварено мляко, подквасено с подкваса при температура 37°—38° С., след което съдът, в който е поставено подквасеното мляко, се увива във вълнен плат и стои така два-три часа, след което е готово за ядене. При липса на подкваса българинът познава и други начини за подквасването на
165
прясното мляко — използува се съд, в който дълго време е квасено мляко; използува се мравчена киселина, при която вкусът на млякото се променя малко; използува се киселец (ливадно растение с дълги остри листа, което има кисел вкус); използува се сребърна монета. През есента овчето мляко бива подквасвано и в по-големи количества, като се поставя в делви, за да се запази за зимата. Такова квасено мляко се нарича брано мляко.
Основната преработка на млякото се прави изключително за получаването на масло или сирене.
Маслото се получава чрез избиването на млякото (подквасено, избран каймак или оставено мляко, което се е прокиснало) в дървени съдове. След избиването на маслото, което изплава на повърхността, то се обира с лъжица, посолява се на вкус и се прибира в специални съдове. Течността, която остава, се нарича мътан, мътеница, бърканица в зависимост от названието на действието за избиване на маслото — мътя, бутам или бъркам. Мътеницата се консумира като разхладително питие през горещите летни дни. Освен това мътеницата от кисело мляко се сварява и дава извара, или одвара, и отпадък — цвик, който се употребява за храна на свинете. Ако обезмасленото мляко е било прясно, мътанът (Родопско) бива подсирван и по такъв начин се получава бито сирене, от което се отцежда суроватка, която пък чрез преваряване дава пак извара и цвик.
Сиренето се получава, като към подвареното мляко се прибави мая или се потопи неколкократно т. нар. сирище. Последното се взема от стомаха на заклано бозаещо животно — агне, яре или теле, изсушава се и при нужда се използува за подсирване на мляко за сирене. След втвърдяването на подсиреното мляко то се прецежда в т. нар. цедилки, направени най-често от тензухено платно. Изцедената течност се нарича суроватка, от която чрез изваряне може отново да се получи извара и цвик.
В Югозападна България до средата на XX в. битува един стар способ за добиване на сирене. Неварено овче мляко се поставя в дървена каца или котел, пуска се в млякото счукано сирище и голям, добре измит и силно нагорещен камък, около който се събира сиренето, наричано жежено сирене или биенок. Понякога, вместо да сложат камък, в млякото сипват гореща вода и бъркат с широка пръчка, на която залепва сиренето, което наричат грудка (Радева, 1983, 295).
Сиренето, изварата и маслото се запазват с осоляване в мехове, качета или други съдове. Чрез допълнително добавяне на прясно или квасено мляко към насоленото сирене или към изварата се получават различни по вкус и масленост сирена, означавани най-често с названието катък (Вакарелски, 1974, 221).
В миналото българите приготвяли храната си с растителни или животински мазнини, получени предимно чрез собствено производство. От растителните мазнини е познат зехтинът, наричан още «дървено масло» или «шарлан», който не се произвеждал в Бълга-
166
рия, а бил донасян от Турция или Гърция. През XIX в. в Южна и Югозападна България вместо зехтин населението започнало да употребява шарлан от сусам или афион (мак), от тиквени семки или от орехи.
Други мазнини, употребявани в българската народна кухия, са сланина, мас и лой (Радева, 1983, 295).
Подправките, които са използувани, могат да бъдат разделени в няколко групи. Някои от тях са местни, а други са внасяни от чужбина. Те се поставят в храните заради техните хранително-вкусови и лечебни качества.
Ароматични подправки са тези, които придават на ястията определен аромат: черен пипер, бахар, кимион, канела, карамфил, ванилия, индийско орехче, анасон, магданоз, копър, дафинов лист, чубрица, джоджен, наричан още гюзюм, ким, керевиз, кориандър, естрагон (тарос), майоран, мгщерка, босилек, пащърнак, девесил (леощян, селим, оман).
Към дразнителните подправки спадат: чеснов лук, кромидов лук, горчица, хрян, люти пиперки, черен пипер, карамфил.
Багрилни подправки са: червен пипер, шафран, домати и моркови. Към вкусовите подправки се отнасят: лимонена киселина, наричана лимонтозу, захар, мед, петмез, пелин, сол, хининови кори, оцет, заменян в миналото с тригя (винен камък, останал на дъното на буре, в което е седяло виното).
От напитките най-предпочитани са ракията (сливова или гроздова) и виното. Освен алкохолните напитки българите си приготвяли и безалкохолни напитки, като заливали пресни или най-често сушени плодове с вода. Тези напитки носят названията на плода, който се залива с вода: крушеница, дрянковица, трънковица и т. н. Характерно за Добруджа е направата на борч от ералма (земни ябълки, гулии) или от мамули. Мамуленият борч се прави от трици и царевично брашно или от ечемичено брашно. Замесеното тесто се оставя да втаса, след което се прави на малки питки, които се пекат до зачервяване. Питките се нареждат в бъчва, слагат се и черничеви листа, заливат се с вода и се оставят да вкиснат. Борчът се е консумирал по време на жътва като разхладително питите (Кръстева, 1974, 258).
Населението на Западна Стара планина и Западна Средна гора си е приготвяло докъм края на XIX в. един вид домашна бира, наричана оловина, аловина, ловина. Тя се приготвяла или само от ръж, или от ръж и ечемик, или от ръж и овес, а на някои места от овес, царевица и ечемик.
Много популярно освежително питие у българите е т. нар. армея, разеол, пресол, лахана. Това е зелева чорба, която се получава от втасало зеле през зимата.
Към народните питиета спадат също бозата и медовината. Направата на медовина е стара славянска традиция, която днес е позабравена. Медовина се получава, като се залее мед с топла вода и се държи сместа на топло. След 4—5 денонощия сместа се прецежда
167
и се оставя да ферментира в открит съд. Понякога правели медовина от смачкани пчелни пити, медът на които дестилирали като ракия (Радева, 1983, 296).
Към средата на XIX в. в България се обособяват два типа храна — селска и градска. Селската запазва характерните особености на старата българска кухня, докато в технологията на готвене в градовете настъпва промяна. Но заедно с новите ястия в градската кухня битуват и типичните български народни храни — варивата и печените, задушените храни и баниците (Радева, 1983, 296).
За календарни и семейни празници и обичаи по стара традиция в цяла България и сред българите, живеещи извън нейните предели, дори до средата на XX в. (особено в селата) се приготвя определен вид обредна храна, състояща се от варено жито, хлябове е богати символични изображения, курбан или други строго определени за съответния календарен празник или обред ястия.
9. НАРОДНО ОБЛЕКЛО
Народното облекло е важен дял от народната култура, с помощта на което могат да се изяснят етнографски, исторически и социални процеси.
Основната функция на облеклото е утилитарната. Тя се изразява в предназначението на българското народно облекло да предпазва човешкото тяло от климатични влияния и да улеснява трудовата дейност на човека (Михайлова, 1983, 268 и сл.).
Облеклото изпълнява обаче и други функции, между които най-важна е етничната функция. Именно чрез облеклото (материя, цвят, кройка, украса) българите изразявали своята принадлежност към българската народност, пак чрез облеклото се разграничавали от поробителя. То показва националността, местожителството, пола, възрастта, семейното положение, занятието, социалната принадлежност, вероизповеданието на този, който го носи.
Кройките, особено материята и съставът на облеклото, са в зависимост от географските условия. Дрехите на планинците, дори и ризите им, са вълнени, плътно прилепени около тялото, за да задържат топлината. В откритите за студения вятър придунавски селища и по снежните планини кожухът е необходимост, а в топлите полски райони е декоративен елемент към облеклото. С оглед на климатичните особености народът дори установил и сезонни облекла, различни по кройки, материя и цвят.
Облеклото е създавано в зависимост от характера на производството както в цялата страна, така и в отделните области. При натуралното стопанство в миналото в тесния затворен кръг на селищното общежитие облеклото е зависело изключително от местното производство. В скотовъдните райони дрехите са предимно вълнени. В районите, където лесно се извличат конопени и ленени суровини, преобладават грубите конопени и ленени платна. При благо-
168
приятни условия за виреене на памук в тракийските полета дрехите на тракийките са предимно памучни.
При засиления добив на коприна в Свиленградско жените заменят тесните черни вълнени сукмани с широки набрани рокли от пъстроцветни копринени платове, а мъжете вместо вълнени аби обличат копринени антерии.
С промяната на икономическото състояние на определен регион се променя и носията. Женските носии от обилен копринен плат или тънък вълнен плат през XIX в. в Котел, Копривщица и Панагюрище са възникнали на основата на икономическия възход в тия селища.
Досегашните етнографски проучвания върху културата на славяните и специално на българските народни носии разкриват славянската основа на българското народно облекло. Това се потвърждава от данни на археологията, истерията, лингвистиката, фолклористиката, изкуствознанието и други науки, близки и сродни на етнографската наука (Велева, 1983, 235 и сл.). Наличните различия между облеклата на българите и другите славянски народи се дължат както на различните първични варианти на славянското облекло, така и на развитието им през по-късни периоди, на адаптирането им към местните природни и социално-икономически условия, а и на влияния и заемки от други народи, с които влизат в досег.
В българското народно облекло се явяват елементи, които могат да се приемат като наследство от старите траки, дако-мизийци и др. Едни от тях са наследени по силата на местното производство на текстилни материали за облекло, други поради изискванията, на географската среда и климатичните условия в новите поселища, на българските славяни. Много от тях са съвпаднали по степен на развой с дрехите на славяните и като че ли са се разтворили в масовостта на последните. Подобно съвпадение и взаимодействие може да се предполага, че е осъществено във формите на някои основни и първични части от състава на българските носии, като например дългите широки женски туникообразни ризи, мъжките широки гащи, дрехите с цепки при полите, каквито са женските саи и връхните дрехи, и др. Трета група елементи от облеклото на предславянското население на Балканския полуостров като че ли са потънали в българските носии непроменени поради целесъобразната им пригоденост по материал и форма към местните условия на труд и бит — напр. българският ямурлук (Велева, 1965, 72).
Едни от основните видове носии, широко разпространени в страната и които придават характерния облик на традиционното българско народно облекло — женската двупрестилчена и мъжката белодрешна носия, — имат доказан славянски произход. Ограничената по разпространение в последно време женска еднопрестилчена носия може да се приеме като останка от старинно славянско народено облекло. Първообразът на останалите два главни вида женски носии —сукманената и саяната — също може да се търси в ня-
169
кои стари славянски облекла. Славянски характер струи и от богатата тъканна и везбена орнаментика на дрехите (Велева, 1965, 66—67).
Икономическите, политическите и битовите особености на процеса на сливане на прабългарите и славяните в една група, в една обща държава са дали също отражение в развитието на народния костюм. Поради това че при образуването на славянобългарската държава на Аспарух военното ръководство и защитата на държавата са били поверени на прабългарите, тяхното облекло се е запазило и постепенно се е смесило с военното облекло на славяните. А женското славянско облекло като по-функционално в обстановката на заседнал живот постепенно надделява над прабългарския традиционен женски костюм, който според отговорите на папа Николай по допитванията на българите (886) е бил композиран от гащи и горна дреха (Наследникова, 1969, 13).
С приемането на християнството се отваря път за проникването на византийския костюм в България, като най-напред той прониква в двореца и оттам се разпространява и сред народа. Само така могат да се обяснят някои заемки в кройки, колорит, орнаментика и терминология. Но в прилагането на чужди заемки българите винаги са проявявали високо художествено майсторство и естетически вкус.
По време на Българското възраждане предявените от епохата повишени трудови, битови, културни, социални и естетически изисквания са главни предпоставки за качествена промяна в облеклото. Има постепенен преход на традиционната носия със селски характер към облекло, обслужващо занаятчийските и търговските среди, та дори и интелигенцията (Велева, 1983, 238). Влиянието на чуждата мода се свежда главно до ускоряване на развитието на българското облекло.
Следващата фаза на развитието на българските народни носии съвпада с възхода на капитализма в страната. През този период се забелязват процеси на уеднаквяване на облеклото от съседни области като следствие от общуване на населението от различните краища и др. (Велева, 1983, 238).
Последната фаза от този период в развитието на българските народни носии съвпада с последните десетилетия от господството на капитализма в страната и завършва с нарушаването в голяма степен на традициите в тази богата и разнообразна област на българската народна култура.
В българската етнографска наука са възприети делитбени белези, въз основа на които традиционните носии се обособяват в няколко основни вида с определено географско разпространение и своеобразно историческо развитие. Такива делитбени белези за разпределението на женските и мъжките носии са формата и цветът на горните дрехи, които образуват облика им.
Според кройката и начина на обличане на горните дрехи женските костюми са разпределени в четири групи: двупрестилчена,
170
еднопрестилчена, сукманена и саяна. Според формите пи горните дрехи и цвета на тъканите им мъжките носии се обособяват две групи: белодрешна и чернодрешна (Вакарелски, 1974, 230, 246; Целева, 1983, 247 и сл.).
В основния състав на женската двупрестилчена носия влизат риза и две престилки. Ризата е предимно с набори около отвора на врата и в краищата на ръкавите, откъдето и названието бърчанка. Само в отделни райони (Видинско, Разградско, По-повско, Провадийско и Преславско) двупрестилчената носия се свързва с туникообразната риза (Велева, 1983, 248).
Докато при предната престилка не се наблюдава голямо разнообразие в кройката, цветовете и названията, при задната завеска са налице многобройни варианти. В Северозападна България тя е набрана, къса и силно орнаментирана и се нарича вълненик, бръчник, тъкменик. В Средна Северна България се нарича пещемал, пъстротата ѝ намалява, а дължината ѝ се увеличава. В Средна Северна България тя се нарича още кърлянка, а в Североизточна — окрел (Преславско) и завешка (Провадийско), като дължината ѝ се изравнява с предната престилка и става едноцветна. Към основния състав на двупрестилчената носия влиза и колан, най-често тъкан на кори.
С двупрестилчената носия са свързани разнообразни по външно оформление момински прически и украшения, като преобладава прическата на крило, леса или ставец със ситни сплитки в началото на косите и постепенно събрани в плътна триъгълна сплитка. Тази сложна и представителна прическа се допълва с венци от цветя, текстилни влакна, ленти, кори от липа, обнизана с мъниста, от косатник, коцал от чужди коси или вълнена прежда с мъниста, монети или раковинки, който поддържа илюзията за дълга и буйна коса — компонент от идеала на българката за моминска хубост (Велева, 1983, 248—249).
Двупрестилчената носия е разпространена през втората половина на XIX и началото на XX в. в Дунавската равнина, като в редица краища е единствено редовно облекло (Русенско, Разградско, Плевенско, Никополско, Свищовско, Видинско), а в останалита райони е сезонно — лятно. Според направените проучвания някога този тип облекло е имал много по-широко разпространение — Кърджалийско, Гюмюрджинско, Западните Родопи и Рила, където обаче тя е била заместена от по-напредналите костюми, каквито са сукманените и саяните (Велева, 1983, 249).
Еднопрестилчената носия има ограничен ареал на разпространение в отделни села из Западните Родопи през първите десетилетия на XX в. Опростен е и съставът на този тип облекло — дълга цяла риза и върху нея запасана престилка, която обгръща долната част на тялото (Велинградско, Благоевградско, Разложко). Еднопрестилчената носия е използувана главно в домашна обстановка и за работа на полето, а в празничния си вид преминава в саяна (Велева, 1983, 252).
171
Сукманената носия обхваща централните, и то предимно планинските райони на страната и отчасти равнинни: Стара планина, Средногорието, Розовата долина, Витоша, Рила, Средните Родопи, Сакар, Странджа и Югоизточна Тракия. Навсякъде с изключение на северните склонове на Стара планина, където съжителствува с двупрестилчената носия като сезонно зимно облекло, тя е редовно целогодишно облекло.
Сукманената носия има за основна дреха дългата бяла туникообразна риза, върху която се облича сукман, опасва се колан и престилка, а в някои случаи и без престилка. Само в области със съвместна употреба на двупрестилчената и сукманената носия сукманът понякога се комбинира с риза тип бърчанка (Габровско, Севлиевско, Луковитско и др.) (Велева, 1983, 252).
Сукманът е от ленен, конопен или памучен, но най-често вълнен плат в естествените цветове на текстилния материал. Той повтаря почти напълно кройката на ризата — тя е туникообразна със средищно разположение на основните платове; със странични трапецовидни или дори правоъгълни клинове с набор на горния край; с дълбока пазвена изрезка; без ръкави, с къси и рядко дълги ръкави.
Престилката към сукманената носия е докоративен център за костюмената композиция с богатата си разнообразна и пъстроцветна орнаментика. Широк пояс с ярък колорит (най-често в червено), е необходима принадлежност към сукманената носия. Той се придружава и от колан, който обикновено се закопчава с металически пафти (Велева, 1983, 252).
Сукманените костюми са свързани с моминска прическа на леса, крило, на многобройни сплитки с начало на тила и свободно спуснати по гърба, допълнена от венци, косичници, украшения. Този тип женска носия е свързан с редица форми на женските забраждания: еднороги форми (Троянско, Ивайловградско), орелоподобните (Габровско, Търновско, Ловешко) и т. н. Сукманената носия е свързана с най-многобройни и разнообразни метални накити, наложени вероятно по естетически съображения: прочелници, кръжила (Габровско, Търновско), разнообразни гердани, пръстени с високи лицеви плочки, бурмалии пръстени, гривни и т. н.
Саяната носия се среща на юг от сукманената носия. Тя се явява в няколко разновидности по отношение на материал, колорит, размери, декорация. Саята от бял памучен плат, къса до коленете и с къси ръкави с линеарна украса, се запазва най-дълго в Пиринския край (Петричко, Санданско, Гоцеделчевско и Благоевградско), както и сред малоазийските българи, в Гюмюрджинско и Дедеагачко. Този първичен вид на саята се заменя от сая от син, зелен или черен плат (Кюстендилско, Гоцеделчевско), с непроменени размери и декорация. През втората половина на XIX и началото на XX в. се установява сая под названието антерия, аладжа, забун, кафтан — от тъкан раиран десен, предимно в червено, из почти всички краища на Южна и част от Югозападна България (Хасковско, Харманлийско, Кърджалийско, Асеновградско, Гоцеделчев-
172
ско, Велинградско, Разложко, Санданско, Петричко и др.) (Велева, 1983, 253).
Двата вида мъжки носии — белодрешна и чернодрешна, не трябва да се възприемат като географски разновидности, а като два последователни етапа в развитието на мъжкото облекло. А те се предшествуват от широко разпространената из страната носии с дълга цяла риза, препасана с пояс, с отделни ногавици за всеки крак, придържани с колана, запазена най-късно из Дунавската равнина, Пиринския край, Скопско и Кумановско (Велева, 1983, 253).
Мъжкият белодрешен костюм има за основна дреха туникообразната дълга риза с дълги, широко отворени ръкави, носена с поли, спуснати свободно или прибрани под беневреците според сезона. Гащите към белодрешната носия са в две разновидности: беневреци с тесни и дълги ногавици (Северозападна и Югозападна България) и димии с къси и широки крачоли, допълвани от отделни обвивки за долната част на краката (Средна Северна България, Пиринския край, Беломорието).
Силуетът на белодрешната носия се очертава от формата на горните дрехи. Те са къси — под кръста, или дълги до коленете, разтворени отпред, слабо или силно клинати, с декорация от черни, сини или червени обтоки по ръбовете и шевовете, от линеарни орнаменти по пазвите и ръкавите (Велева, 1983, 253).
Към белодрешната носия принадлежи поясът от корава тъкан на червени широки ивици, прорязани от цветни черти по дължината, или пък гладък червен с богато орнаментиран преден край. Почти постоянна принадлежност към белодрешния костюм е полусферичната кожена шапка, придружавана и от червен подкапник.
Старинната белодрешна носия се запазва най-дълго в Северозападна и Югозападна България, но вече в първите десетилетия на XX в. направо се заменя от напиращата от изток чернодрешна носия (Велева, 1983, 253).
Типичната чернодрешна носия, наричана така поради тъмния цвят на вълнената тъкан за горните дрехи — с естествен цвят на вълната или обагрена черно, тъмносиньо, кафяво, — наследява от белодрешната носия туникообразната риза. Налице са значителни различия в кройката и формата на гащите. Потурите са с широка, свободно набрана горна част и постепенно стесняващи се крачоли, със странични джобни разрези. Дрехите за горната част на тялото са къси до кръста със срещащи се или покриващи се предници, с прави очертания, с обтоки от черни гайтани по ръбовете на шевовете, превърнати и в линеарни орнаменти.
Към чернодрешната носия при мъжете принадлежи и червен или черен пояс, завиван щироко около кръста.
Чернодрешковската носия е плод на стоковото абаджийско производство и още през Възраждането постепенно залива страната в посока от изток и юг към запад и север. Тя измества старинната белодрешна носия и започва да отмира при конкуренцията на облеклото от градски тип. Задържа се най-късно в земеделски и жи-
173
вотновъдни райони заради удобството при земеделски и животновъден труд.
Географското разпространение на основните типове носии няма строги граници. Налице са междинни зони, в които се употребяват носии с разменени части и белези от двете съседни носии, с надмощие в различна степен на едните или другите. Тази преходност показва, че те са формирани на местна почва, че не са привнесени, а са плод на творчеството на местното население.
Етнографската наука не разполага с много източници, от които може да се очертае българското градско облекло през средновековието. Доколкото има такива сведения в миниатюрите, стенописите и някои исторически съчинения, те представят преди всичко облеклото на българските царе и боляри.
Хронологически проследен, костюмът от средновековните ни стенописи показва тенденция към все по-плътно приближаване до народното облекло.
По време на Българското възраждане облеклото на замогващите търговци и занаятчии, на българските чорбаджии, за което съдим по ктиторските портрети, запазва своя български народностен характер. Това се дължи преди всичко на настъпилия общ национален подем, от който не остават изолирани представителите на нито една социална група от българския народ.
От началото на XIX в. чуждите влияния се засилват в костюма на определени градски съсловия. Тук се чувствува вече влиянието и на европейската мода, проникнала чрез гърците, и ориенталско влияние, пренесено от богатите средногорски джелепи, бегликчии и абаджии от Анадола. Но веднага трябва да се уточни: тези промени в облеклото засягат само облеклото на най-горните градски слоеве, докато останалата част от населението носи дрехи от домашни платове, запазва почти през целия период на Възраждането своята българска народностна специфика.
След Освобождението възрожденският костюм се запазва само сред част от средните и бедните слоеве от градското население. В началото на XX в. той вече напълно отпада от всички слоеве на малките градчета и продължава да се носи само в някои планински и равнинни села, а към 50-те години на XX в. отпада и оттам. Налице е едно пълно изравняване на селския и градския костюм. По този начин са изживени и последните остатъци от някогашната българска носия.
10. ТЪРГОВИЯ
Търговията е форма на стокова размяна, възникнала в периода на разложението на първобитнообщинния строй след първото крупно разделение на труда и появата на стоковото производство.
Характерът на търговията в новообразуваната българска държава се определял от особеностите на затвореното, самозадоволя-
174
ващо се феодално стопанство. На този етап преобладавал ннтурал ният обмен, макар че имало някои стоки и произведения, които играели ролята на пари — животни (крави, биволи, овце), сол п др. Съобщава се, че българите по това време нямали нито сребърни, нито златни монети и всичките си покупки и сватби плащали с крави и овце (Сакъзов, 1930, 11; Примовски, 1983, 153).
По време на Първата българска държава вътрешната търговия е била повече случайна, отколкото постоянна и редовна, като е удовлетворявала само тези нужди, които отделното стопанство само не може да удовлетвори. Само нуждите на ханския двор и тези на знатните били по-големи и тяхното задоволяване налагало една по-голяма обмяна на предмети. Но и тези нужди най-често били удовлетворявани от собственото стопанство.
Вътрешната търговия е постоянна за разлика от външната, която е сезонна. Вътрешната търговия ставала на местния пазар, където селските и градските производители излагали своята стока, правели своята обмяна, повече в натура, по-малко в пари. Селският производител купувал сол, инструменти и сечива, някои накити и украшения и лакомства. Той не се нуждаел от пари.
Специалните хора, които се занимавали само с търговия — търговците, — били ограничени. Най-често те били знатни, богати царски хора, тъй като имали много земя и много производство. Освен това събирали данъците от своите владения в натура и били в състояние да плащат определените мита. Обикновеният търговец е трябвало сам да търси купувачите си, т. е. да развива т. нар. амбулантна търговия (Юрданов, 1938, 34, 52).
По време на Втората българска държава (XIII—XIV в.) едновременно със засилването на вътрешната търговия настъпва подем и във външната търговия. През първата половина на XIII в. България снабдявала със зърнени храни, кожи, мед и коноп редица градове на Адриатическото крайбрежие, като Венеция, Генуа, Дубровник и др. Най-оживени търговски връзки по това време България поддържала със стария търговски град Рагуза, известен в нашата историческа литература и с името Дубровник (Примовски, 1983, 154).
Развитието на стопанския живот и на търговията и особено на външната търговия наложило да се почувствува остро нуждата от разменна монетна единица. На първо време българските владетели си служели с византийски монети. Правото за издаване на монети, което още Калоян получава от папата, се използува от Иван Асен II. Той създава първите български монети — пари, които улесняват стоковата обмяна и развиват още повече търговията (Юрданов, 1938, 78).
За търговските връзки на българите говорят Дубровнишката грамота на Иван Асен II от 1230 г., на Михаил Асен през 1253 г., грамотата за свободно пътуване на венецианците в България, издадена от Иван Александър, договорът на добруджанския владетел Иванко с генеузците, 1387 г.
В първите десетилетия от османското иго настъпило известно
175
връщане към затворения характер на търговския обмен. Вътрешната търговия и пазарищата намалели. Търговският обмен бил натурален. Произведенията, които се обменяли, били земеделски, животновъдни и занаятчийски.
До края на XVII в. условията за търговията в българските земи били неблагоприятни: лоши пътища, несигурно пътуване поради чести разбойнически нападения, подкупи на администрацията и разложение във войската (Снегаров, 1958).
Промените, настъпили в Османската империя в края на XVIII и началото на XIX в., спомагат натуралното стопанство да отстъпи място на стоково-паричните отношения. Развитието на занаятите, развитието на градовете и бързото увеличение на населението им довели до разширяване и оживяване на вътрешния пазар.
Вътрешната търговия през XVII—XVIII в. в българските земи е била постоянна и заседнала. Имала е определени дни и установени места — пазари, и панаири, където селяните, занаятчиите и търговците са излагали своите произведения и стоки, преди всичко жито, сол, добитък и селскостопански произведения. Имало е специализирани пазари за жито, добитък, за даден вид занаятчийски произведения и пр.
През втората половина на XVIII в. покрай съществуващите пазари и панаири в градовете, паланките и големите села възникват и нови, които играят роля в тогавашния стопански живот. Такива са панаирите в Пловдив, Узунджово, Неврокоп, Ески Джумая и мн. др. (Примовски, 1983, 159).
Търговията по време на Възраждането се характеризира не само с увеличилия се обем, но и с по-голямото разнообразие на разменни стоки, с по-оживени търговски връзки както между отделните области вътре в страната, така и с други страни. По този начин развитата възрожденска търговия допринася за изграждането на националното самосъзнание на българите в тяхната етническа територия.
След Освобождението вътрешната и външната търговия се съсредоточават все повече в ръцете на българската търговска буржоазия. Забелязва се едно постоянно нарастване на чуждия капитал в тази област. Вътрешната търговия се развива в условията на все по-голяма намеса на буржоазната държава.
След Деветосептемврийската революция характерът на търговията в България коренно се променя. Тя се осъществява вече от социалистическите държавни и кооперативни предприятия в три юсновни форми: държавна, кооперативна и кооперативнопазарна търговия (Примовски, 1983, 160).
Традиционната търговия на българите протича в две основни оформи — на постоянни търговски средища и в периодически търговски центрове.
Търговията на постоянните търговски срещи ставала на т. нар. сергии. Това са били определени места в определени селища, където търговци на колониални, манифактурни стоки и земеделски произ-
176
ведения са извършвали своята размяна и продажба обикновено в определени дни, рядко и за повече време. Пазарните дни са били различни за отделните търговски селища по разни причини: за да могат да се придвижват амбулантнитетърговци от един пазар на друг, за да се съчетаят ходенето на пазар и участието в религиозни служби и т. н. Сергиите били разполагани или в близост до църквата, или около свещени дървета и аязма, или в т. нар. чаршии, каквито имало във всяко занаятчийско-търговско селище.
Сергиите били открити и закрити. Закритите сергии първоначално се отваряли само през определени дни, но постепенно започнали да се отварят ежедневно. Така възникнали чаршиите в селищата, разположени на важни и централни пътища (Примовски, 1981, 127 и сл.).
Освен в чаршиите търговия се извършвала в хановете, керван-сараите и специално построените за целта стопанско-търговски сгради, наричани безистени. Тези постройки служели за приютяване на търговците и стоката им, да ги предпазят от нападенията на крадци и разбойници. К. Иречек съобщава за безистени в София, Пловдив и Ямбол (Иречек, 1974, 734).
Най-често обаче търговията в миналото се извършвала на пазарите и панаирите. Почти е нямало по-голямо селище в българските земи, където да не е имало седмичен пазар (Йорданов, Лисичков, 1942).
Освен търговските нужди пазарите и панаирите и особено панаирите задоволявали определени физиологически, духовни и естетически потребности на хората. На тези тържища и продавачи, и купувачи можели да хапнат и сръбнат нещо по-различно от това, което им се предлага вкъщи, да се повеселят и развлекат. Пазарите и панаирите спомагат за навлизането на нови стоки в бита на хората, за разпространяване на нови земеделски оръдия и култури. В недалечното минало, а и днес те са място за социално общуване на хората. И не на последно място те спомагат за развитието на селищата, където са провеждани.
Между пазарите и панаирите има някои различия. Пазарите са седмични тържища, провеждани един-два пъти в седмицата, като траят обикновено един ден, докато панаирите се провеждат един-два пъти годишно и траят от три до пет дни, в редки случаи и по цял месец. Докато пазарите имат локален и регионален характер, то панаирите могат да бъдат местни, районни, областни, национални и международни. Както пазарите, така и панаирите могат да бъдат специализирани, комбинирани и универсални.
Сведения за панаири в България има още от Втората българска държава (Сакъзов, 1927—А, 3), но през епохата на Възраждането техният брой значително нараства: Сливенският панаир е съществувал преди XVII в., а Бургаският е документиран през 1672 г., Ескиджумайският (Търговищкият) възниква в средата на XVIII в. а Узунджовският панаир става известен през 50—70-те години на XVIII в. В началото на XIX в. търговията в България твърде много
177
се засилва, за което свидетелствуват много и големи панаири, провеждани на различни места в България — Станимашкият (Асеновградският), Копривщенският, Харманлийският, Татарпазарджишкият, Казанлъшкият, Чирпанският, Старозагорският, Сливенският, Ямболският, Айтоският, Карнобатският, Серският, Неврокопският (Гоцеделчевският), Пиротският, Прилепският и до. (Ихчиев, 1908, 604—609, Колев, 1981).
В определени дни на пазарите пристигали продавачи и купувачи. Организирането на търговията е извършвано от специални предприемачи, които откупували и събирането на таксите по сергийното право. Населението нарича тези хора «чорбаджии на пазара или панаира». Те съблюдавали да има ред на тържището и били арбитри, ако възникнели спорове между продавачи и купувачи.
Някъде разграничавали «мъжки пазар», на който се продавало и купувало добитък, дърва, дърводелски произведения, железарски произведения, грънчарски произведения и др., и «женски пазар», на който се търгувало с птици, яйца, масло, сирене, зеленчуци, саздърма, сланина и т. н. Пазарите са означавани така, защото на единия продавачите и купувачите били предимно мъже, а на другия — жени.
Най-интересен е бил «хайван-пазарът», където можело да се продаде и купи едър и дребен добитък.
До Освобождението и годините след това в градовете и големите селища започнали да се отварят бакалници. Това били смесени магазини, откъдето населението се снабдявало с всичко най-необходимо — сол, газ, сапун и др. Често пъти продавачите давали на близки и познати на вересия (на изплащане), като длъжниците се изплащали при продажбата на някой добитък, предаването на тютюна, връщането на гурбетчиите и т. н. Вересиите се записвали в голям тефтер, където всеки длъжник имал отделна партида, разположена върху няколко страници. Тези смесени магазинчета са означавани още и като ахтарници.
По-късно тези смесени магазинчета, особено в градовете, се профилирали. Те били вече кинкалерия — продажба на дребна стока от металически изделия, бижутерия — търговия със скъпоценности, пасмантерия — гайтанджийница, галантерия — магазин за продажба на дребни предмети за тоалет и т. н.
Подвижните търговци, които обикаляли пазари и панаири, били наричани амбулантни (фр.) търговци, праматари (гр. — търговци на манифактура и дребни предмети за тоалет). Едрите търговци на добитък били означавани с названието джелепи (тур.-ар.). Тук трябва да бъдат споменати и анадолските амбулантни търговци, наричани лазове, и сарафите (тур.-ар.) — хора, които разменяли пари или обменяли чужда валута и ценни книжа.
В София и някои други по-големи градове широко е практикувана продажбата на зарзават и плодове по улиците на колички. Продавачите количкари били най-често млади енергични мъже от Еленско, Габровско, Дряновско и др. (Примовски, 1981, 131).
178
11. ТРАНСПОРТ И СЪОБЩЕНИЯ
Понятието транспорт включва в себе си начините и средствата за пренасяне и превозване на товари и хора. Начините и средствата са обусловени от природните и географските условия, от икономическия живот и не на последно място от техническия прогрес. Докато при традиционните средства за пренасяне не се забелязват значителни промени през вековете, не е така при средствата за превозване. С появата и развитието на колата като транспортно средство се извършва огромна промяна.
Начините и средствата за транспорт са били обект както на специални проучвания, така и на регионални етнографски проучвания, в които е обръщано внимание и на тях (Колев, 1971, 1972, 1983; Вакарелски, 1971, 1974, 323—348; Маринов, 1973; Венедиков, 1960; Примовски, 1958; Дойнов, 1979, 103—113).
Начините и средствата за пренасяне на товари имат общобългарски характер. Наличните варианти са свързани и обусловени от географските условия, суровините за направата на приспособленията, на средствата за пренасяне или отразяват различни диалектни названия, без да има разлика в самите средства.
За пренасянето на товари българският народ практикува няколко начина: носене на ръце, носене на рамо, носене на гръб и носене на глава (Вакарелски, 1971, 649—671).
Най-обикновеният начин за пренасяне на леки товари на близки и по-далечни разстояния е пренасянето с «голи ръце». Така се пренасят брадви, вили, коси, торби с хляб, съдове с вода или храна и т. н. Обикновено товарът се носи от един човек. Ако е по-тежък — от двама души. Така се носят черги за пране до реката, големи съдове с течности, убит голям дивеч и др.
Селските стопани пренасят много товари с помощта на т. нар. тарги, тезгерета (мн. ч.). Таргата представлява два успоредни пръта, върху които са наковани напреко дъски, така че се образува платформа, върху която се нареждат товарите.
Малките товари се пренасят на гръб, като се поставят в торби. В много планински селища (Родопите, Стара планина, Пирин), а до 40-те години на XX в. и в много полски села е практикувано носенето с цедилки, с люлки, закрепени на гърба на носещата жена. В такива цедилки са носени най-често децата при отиване на работа в полето. На полето цедилката е използувана за люлка на детето, като я окачвали на специален станок или на клоните на някое дърво.
По-големите товари се носят в две торби или в два вързопа, свързани един за друг, като за уравновесяване едната торба виси отпред на гърдите, а другата отзад на гърба. Двойните торби са наричани дисаги, бисаги, ебета (Вакарелски, 1971, 656).
При българите се среща носенето с кобилица, водач, водачка, котловарка, товаричка на менци с вода, кошници с плодове, пране до чешмата и т. н. Вода освен с менци е пренасяна още със стомни, с дървени ведра, с бъкли, бокъли, с кратенки, а в по-далечното ми-
179
нало и с мехове, наричани саки, които били използувани от пастирите за пренасяне и на мляко и млечни продукти (Колев, 1985).
Носенето на гръб става с чували, с плетени кошове и др. В чували се насилват зърнени храни, а в кошове се носи фураж на добитъка или се изхвърля оборски тор. На гръб се носят и бремена със сено в Родопите.
Носенето на дърва на гръб, привързани с въжета, е познато в цяла България. Типично за населението в Родопите е носенето на сено в т. нар. вързобли (Примовски, 532 и сл.).
Носенето на глава в България е зарегистрирано в Тракия и Югозападна България и някои други краища на страната. На глава са носени платове, съдове с вода, кошници с розов цвят, вързопи с хранителни продукти, обредни хлябове при ходене на задушница (Вакарелски, 1971, 667).
В райони, където престилката е част от носията, жените носят малки предмети в престилката. Краищата на престилката се подпъхват под колана или се държат с ръка. Мъжете пък използуват големите и широки пояси.
Ръчно са пренасяни не само товари, но също така животни, а понякога и хора. На гръб пастирите носят живи овце или кози, като с двете си ръце им държат предните или задните крака. По същия начин са носени и деца на гръб. Този начин на носене на деца е наричан на чуш, на магаре.
Разгледаните начини и способи за пренасяне на товари и хора са примитивни и се срещат не само в цяла България, но и сред други балкански и по-далечни европейски народи, което говори за тяхната старинност.
За пренасянето на повече товари на по-дълги разстояния българският народ използува товарни животни: коне, магарета, мулета и катъри, а в миналото и камили. С товарни животни се пренасят както хора, така и различни товари — зърнени храни, кошове с оборски тор, с тютюнев разсад или набрани тютюневи листа, сандъци с пясък, чували с въглища и др.
Особено голямо значение имат товарните животни за планинските райони на Стара планина, Средна гора, Пирин и най-вече Родопите. Затова мулето е едно от най-разпространените и любими животни на родопското население.
За превозването на големи товари на дълги разстояния, където условията позволяват, българският народ използува шейната и колата. Тези две превозни средства са направени съответно на принципа на търкането, на влаченето (при шейната) и на търкалянето (при колата).
Шейната е използувана само зимно време, когато навали сняг. Най-простият тип шейни, използувани за транспортирането на тежки дървета и камъни по стръмнините, се наричат влакове, влачки. Те се състоят от две дебели дървета, чиито по-тънки краища се използуват за потеглица, а върху дебелите им краища, съединени с напречно дърво, се поставя товарът.
180
Шейната се състои от два плаза, наричани още шейно, санка, санъц, сенилец, табан и санаре, които в предната си част са извити нагоре. Вертикално на всеки плаз са забити по два крака, нодзе, които в горния си край са съединени хоризонтално с по един праг, стол и са снабдени със странични климии. В зависимост от топара, който ще се транспортира, върху столовете се слага сандък, състоят, се от подница и страници, които могат да бъдат дъсчени или плетени. Потеглицата се състои от два пръта, закрепени за предната част на плазовете (Вакарелски, 1974, 334—336).
Теглещо животно при шейната са предимно воловете, но е имало и шейни с конски впрягове (Колев, 1983, 146).
Шейната като превозно средство вече почти е изоставена с изключение на някои планински селища, където тя все още се използува.
За траките се знае, че са познавали и използували колата през V—IV в. пр. н. е., за което говорят многобройните останки от колесници, намерени при разкопаването на тракийските надгробни могили.
Славяните са познавали колата още преди да дойдат на Балканския полуостров, за което свидетелствуват скални рисунки и модели, намерени на територията на днешна Чехословакия и Полша. Освен това терминологията, свързана с основните части на колата, е общославянска (Колев, 1971, 45—65).
Трудно може да се възстанови картината на транспортирането на хора и товари в средновековната българска държава. Има сведения, че в своя поход срещу Цариград (813) Крум използувал 5000 коли за превозване на бойни машини (Златарски, 1919, 279—280, 411).
По времето на Втората българска държава търговията на България с Дубровник, Генуа и Венеция има кервански характер. Стоките са транспортирани предимно с товарни животни и по-рядко с коли.
По време на Българското възраждане за транспортирането на стоките се правят вече повече и нови коли, строят се нови пътища, с една дума, настъпват промени в традиционната инфраструктура (Георгиев, 1979, 34 и сл.).
До Освобождението на България много райони са практически недостъпни за коли — старопланинските и родопските райони, долината и течението на Струма и поречието на Места. След Освобождението в България започва изграждането на нова система от пътища, които да свържат София с Дунав при Лом, Северна България с Южна България. Строят се вече междуселски пътища, за да се свържат отделните селища с централните и шосейните магистрали. Изграждането на новата комуникационна система създава условия за проникването на нови транспортни средства, които изместват традиционните и старите транспортни средства, а в известни случаи налагат някои изменения в тях. Железните шини и железни-
181
те оси се появяват вече и при селските дървени коли към навечерието на Освобождението, но се налагат едва през 80-те години, а в някои райони и през последното десетилетие на XIX в.
Талигата и бричката се утвърждават като типични средства за превозването на пътници. Някои автори характеризират талигата като обичайно превозно средство за по-низшите социални среди, докато бричката е превозно средство на средните слоеве (Георгиев, 1979, 35).
Типично транспортно средство за социалния елит става файтонът, първоначално произвеждан и внасян от чужбина. От 1883 г. във Враца започва производството на модерни превозни средства, които скоро освен в града намерили широк пазар в цялата страна. Широка известност добиват «врачанският тип» кабриолети, брички и файтони (Дойнов, 1979, 103—113).
След Освобождението в резултат на изграждането на жп линии ролята на колата като транспортно средство намалява, но тя продължава да битува в живота на българина. Даже в началото на века се забелязва едно увеличение на конските каруци (Колев, 1983, 143).
След социалистическата революция с механизирането и машинизирането на селското стопанство ролята на традиционния транспорт и специално на колата намалява. Колата е използувана вече само за работа, при която е нерентабилен механизиран транспорт. Забелязва се едно увеличение на т. нар. магарешки каручки, използувани от частните стопани за лични нужди — ходене до воденицата, до пазара и т. н.
В зависимост от броя на колелата (респ. осите) колата е двуколна (респ. едноосна) и четириколна (респ. двуосна). В зависимост от превозвания товар колата може да бъде товарна или пътническа, а в зависимост от теглещата сила — волска, конска, биволска, магарешка или в по-ново време, теглена от трактор.
В планинските райони се използуват предимно двуколни конструкции: гяволска кола, врадуни, фърдуни, кангали, кърлежи, топали.
Четириколната кола е така конструирана, че да може да се скъсява и раздължава, а освен това да може да завива наляво и надясно.
Според оборудването на колата за превоз на различни товари тя бива гола кола, кола с потоница, кола с ритли, кола със сандък. Конструцията на четириколната кола е еднаква в цяла България с изключение на това, че колата в Северна България, т. е. колата на север от Стара планина, има допълнителни странични подпори на климиите, т. нар. левки, льоки, докато колата в Южна България не познава това приспособление.
Техническото и терминологическото сравение на тази част с подобните ѝ у съседните и по-далечни народи в Европа показва, че се касае за средноевропейско влияние, проникнало в Северна България чрез посредничеството на унгарци, хървати, сърби и румънци.
С немски произход е названието на приспособление към колата,
182
използувано за превозването на сено и снопи: нем. Leiter (стълба) — бълг. литри, ритли, рикли.
Транспортът по вода не е типичен за българския народ, като се изключи движението по р. Дунав, Черно море и някои по-големи реки, използувани в миналото като плавателни (Марица, Струма, Арда).
Плавателните съдове могат да се разделят условно на три групи: рибарски, транспортни и спортни (Змеев, 1974, 240). Речна рибарска лодка е лунтрията, наричана още враница, а морски рибарски лодки са саферка лимба, скифоз, мауна и аламани. Към транспортните плавателни съдове спадат гемия, каик, наричан още чамница и бак. Центрове на лодкостроенето в България са Тутракан за речни плавателни съдове и Бургас и Мичурин — за морски плавателни съдове.
Като най-просто транспортно средство е служел салът (стб. плътъ, рус. плотъ), който представлява свързани едно за друго дървета и служел за преминаване от единия на другия бряг на реката или за пренасяне на товари по течението на река.
Като истински плавателен съд при славяните се явява лодката еднодръвка, наричана още члънъ (Тодоров, 1956, 118). За нуждите на войната бил създаден и друг тип лодка, наричана насад. Традицията на славянските лодки еднодръвки е зарегистрирана при рибарите по Марица при Свиленград (Вакарелски, 1974, 348).
Неразвитите съобщителни връзки през средновековието и по-късно обуславят сравнително широкото използуване на по-големите вътрешни реки за транспортни цели. Така например до последните години преди Освобождението по средното и долното течение на р. Марица с лодки и салове се транспортирали не само желязо и дървен материал, но и зърнени произведения, та дори и сол. Подобно е положението и по Вардар, Искър, Места, Струма и др., като по течението на някои от тях се е стигало до изграждането на своеобразни пристанища (Георгиев, 1979, 36—37, Делчев, 1965, 7—12).
Основното плавателно средство по тези реки били ладиите, каиците, саловете. Тези плавателни съдове имат плосък под, правен от дебели талпи, наковани напряко на греди. Те били закачвани на желязно въже, преминаващо напряко реката и закрепено на двата ѝ бряга.
Превозването на трупи по водата е ставало високо в планините, където започвали реките. Ако водата е далеко от сечището, трупите достигали до реката по дървени пързалки, наричани ляси, мазии.
През втората половина на XVIII в. е налице разрастване на дунавския транспорт. След освобождението на България някои реки (Марица и Искър) загубват транспортните си функции, поети от новите съобщителни средства.
В миналото, когато не са били познати писмото, телефонът, радиото и телевизията, за предаването на различните новини и съобщения са използувани различни примитивни начини и средства.
Един от тях е използуването на светлината или пушека от огън
183
като сигнал за наближаваща опасност. По време на османското владичество често блесвали огньове по високите места, с които хората предупреждавали своите близки от съседните села и махали да вземат необходимите мерки за отбрана или отстъпление (Примовски, 1974, 129).
От Смолянско има сведения за използуване тъкани с определен цвят, които стари и немощни хора окачвали по балконите. Окачването им означавало: «Не сме добре, елате да ни видите.»
Най-често за предаване на съобщенията е използуван звуков сигнал — провикване, изсвирване. Тези сигнали са използувани най-често от пастирите, които сутрин подканвали селяните да изкарват добитъка си на паша: Имало е специални провиквания за раждане, за сватба, за смърт, за семейни или родови тържества.
За смърт е съобщавано още с биенето на черковната камбана. В някои селища това съобщение е било диференцирано — един удар за починал мъж, два последователни — за жена, три — за деца. Църковната или общинската камбана е използувана още при бедствия — пожар, наводнение, мобилизация и др. п. За такива екстрени случаи е практикувано гърмене с пушка.
По-късно съобщенията и новините се предавали отт. нар. глашатаи, протогери, курджии, които били най-често разсилните към кметството или пъдарите. Когато общината имала да съобщава нещо на селяните, глашатаят обикалял с барабанче селото. Той спирал на определени места, където се събират повече хора, и след като прш вличал вниманието върху себе си, прочитал написаните му съобщения за плащане на данъци, за провеждане на общоселски дейности, за събрания и пр.
Данни за използуването на птици като вестоносци се срещат само в народните песни.
Съобщения до съседни села се предавали от хора пратеници, които се придвижвали най-често пеш или на кон. Един пътник може да премине пеш за един ден 25—30 км, докато един конник — 50—60 км. Новината наричали вест, хабер, а приносителя вестоносец (Иречек, 1899, 323—324).
С нарастването броя на грамотните хора съобщенията и новините започват да се предават вече писмено, т. е. с писмо, като писмата се изпращали по нарочен човек, а през XIX в. — и по пощата.
С появата на телеграфа през средата, на телефона в края на XIX в., с навлизането на радиото и телевизията в бита на българите се появяват и новите начини за предаването на различните съобщения.
За преминаването на водни препятствия се правят различни видове мостове. Най-простият тип са т. нар. минушка, брев, бърв, жерда (Странджанско) или принга (Родопите) (Вакарелски, 1974, 344). Този тип дървени мостове се състоят от едно дървено стебло, поставено на двата бряга на реката. Често пъти се поставят успоредно две напречни греди и върху тях се наковават напречно дъски. Ако реката е по-широка, в средата се поставя подпора, най-често едно вертикално дървено стебло.
184
Ако потокът е по-малък, във водата се нареждат камъни, по които се прескача от единия до другия бряг.
По-солидни мостове, по които могат да минават и коли, са строени с помощта на дебели дървени стебла, наричани най-често смокове, смоци (Вакарелски, 1974, 345). Те образуват скелето на моста. Напречно на тях са наковани летви.
След появата на теленото въже българите започват да строят висящи мостове. Те се правят от няколко опънати над реката въжета, върху които се привързват напречно дъски.
Следи от стари мостове, тип сводести, наричани от населението «римски мостове», има на много места в България (Иречек, 1974, 390). Едни от тях могат да се разглеждат като строени в античността, а други — в по-ново време.
Късносредновековни мостове има при с. Меричлери, Хасковско, строен през XV—XVI в., при Харманли («гърбавият мост»), строен през XVI в., мостът над Марица в Свиленград, Кадин мост над Струма край с. Невестино, Кюстендилски окръг, строен през 1470 г., Аракчийският мост на р. Джерман, строен през XV в., и мн. др. (Колев, 1983, 152).
В мостостроенето е оставил своето име и народният майстор Кольо Фичето, построил Покрития мост над р. Осъм в Ловеч, Беленския мост над Янтра край гр. Бяла, мостове в Дряново и на пътя за Плаково след Килифарево.