V. МАТЕРИАЛНА КУЛТУРА
3. Лов. Риболов. Събирателство
1. ЗЕМЕДЕЛИЕ
Традиционното земеделие на българите е обект на проучване още с поставянето на основите на етнографската наука в България. Значим принос в неговото проучване е направил Хр. Вакарелски. В статиите от поредицата «Из веществената култура на българите» (Вакарелски, 1929, 1932, 1936, 1943) той подробно разглежда основните земеделски оръдия на труда. По-пълното разглеждане на този поминък намира място в труда му «Етнография на България». Значим принос за изясняване генезиса, етническите взаимовлияния и историческото развитие на земеделските сечива имат трудовете на Л. Дуков (Дуков, 1965, 1971, 1971/1972) и Ив. Венедиков (Венедиков, 1981).
По време на Първата българска държава създаденият преди IX в. «Земеделски закон» (леке агрария) е написан върху начина на живот преди всичко на българите.
По време на Втората българска държава (XIII—XIV в.) земеделските продукти съставлявали една голяма част от износа на държавата.
Земеделието е основен поминък на населението в равнините, в полето, но се е срещало, макар и в примитивна форма, и в планинските райони на Стара планина и Родопите.
Обработването на земята е наричано земеделие, земнеделие, земледелие, а обработваната земя — нива, орница или орниче. Българите разоравали земята с рала, а по-късно и с плугове.
Разораването на земята ставало рано напролет, докато земята е още мокра. След първото разораване следва второто, като този път се оре напреки на първата оран. Само в планинските места разораването става с копачи. Ако има храсти, те биват изсичани или изкоренявани със специални приспособления, наричани косер, търнорез или търпан. Очистените места от тръни и храсти се наричат требеж, требежина, требежище, кърчовина, чуканина или голосек. Изсечените храсти се натрупват в края на мястото за ограда или пък се употребяват за гориво. Корените се изваждат обикновено с копач, търнокоп или казма. Така приготвеното място за сеитба се нарича коренеж, копанина или ровище (Вакарелски, 1974, 107 и сл.).
В миналото, макар и рядко, се практикувало опожаряването
100
на гори за създаването на ниви. Този начин на обработка на земята в България е практикуван до Освобождението, като само в Родопите и Странджанско се е запазил до 1912 г. Опожаряването е практикувано във високопланински места с иглолистни и широколистни гори. Нива, получена чрез изсичане и запалване на дърветата, се нарича пожар, пръжар, или огорелина.
Най-разпространените зърнени култури у българите са пшеницата, наричана още ченица, загория, белия, червенка, жито и ръжта — една стара славянска традиция. Докато пшеницата се сее повече в равнинните места, ръжта преобладава в планински райони. Зърнени храни, които се използуват главно за храна на животните, са ечемикът, овесът, царевицата и просото. Като храна за хората се сеят бобът и лещата.
По цяла България наторявали земята за по-високи добиви. Това ставало обикновено с естествен оборски или егречен тор. Оборският тор, получен от домашния добитък, бил извозван (с коли) или пренасян (от товарни животни) на полето и стоварван на купчни след жътвата, а преди есенната оран го разпръсквали с помощта на вили. Егречното наторяване ставало, като егреците се местели от нива на нива, от ливада на ливада, където животните престоявали около седмица.
Засилването на «постната» земя ставало не само чрез наторяване. За да стгне почвата «тлъста» или «силна», оставяли нивата няколко години подред да стане целина, угар, като я орели, но не я засявали.
В земеделското стопанство на българите могат да се проследят всички главни стадии на развитие на земеделските системи — от най-примитивните до най-съвършените.
Най-старата земеделска система е еднополната, свързана със затвореното стопанство, неплодородието на почвата, наличието на много големи площи с гори и селища с малко население. При този начин на обработка на земята се сее просо, ръж, ечемик, лен и др. земеделски култури.
Еднополно започват да се отглеждат след XV—XVI в. и новите за българските земи земеделски култури, проникнали от Изтока и Америка. Оттук и наличието на топоними като Тютюнището, Бобенището, Царевичака, Памуклука и т. н. Дори до 30-те години на XX в. в Еленско, Сливенско, Разложко, Неврокопско еднополното използуване на земята се запазва за 12 до 16 % от обработваемата земя (Мутафов, 1980, 77).
Качествено нов етап е преминаването към двуполната система на земеползуване. Тя се състои в редуването на есенници с пролетници. При триполната система след това редуване на есенници с пролетници нивата се оставя на угар, като се наторява, за да възстанови своето плодородие. Триполната система е сравнително най-устойчива у българите, макар че при нея трудно се въвеждат нови култури.
През епохата на капитализма в българските земи започват да
101
се прилагат по-съвършените, т. нар. плодосменни системи. При тях годината за угар е разредена или въобще премахната, тъй като почвата е добре наторявана. Освен това се налага отглеждането на индустриални растения — слънчоглед, захарно цвекло, картофи, детелина, хмел и др. През 30-те години на XX в. се въвеждат вече и изкуствените торове. Почвата започва да се обработва с механизирани оръдия на труда. Това е свързано с интензификацията на земеделието, която настъпва при развитието на капиталистическите отношения в българското село.
Мотичното земеделие се среща навред в България както в миналото, така и днес. Докато в планинските райони мотиката замества дори и ралото, в полето се използува при градинарството, лозарството, обработката на царевицата, картофите, тютюна и розата.
В зависимост от обработваните култури и географските условия се разграничават няколко форми мотики: копач, калестир, чапа, мотика, дикел. Те се различават и по големина. Докато калестирът има ширина на острието 5—6 см, а чапата — 18 см, то мотиката може да има острие до 40 см.
Мотиката може да има четириъгълна (Пиринско, Осоговско и Елховско) и трапецовидна (Пазарджишко, Ихтиманско, Панагюрско и Елховско) форма, но най-широко разпространена е мотиката с широко, полукръгло извито острие (Северна България, Тракия и Софийско). Дикелът е особен вид мотика с два зъба. Среща се в Асеновградско, Старозагорско и Странджанско и се използува при обработката на каменисти почви и при лозарството.
До края на XIX, а в някои райони и до средата на XX в. българинът е разоравал земята с рало, орало, урало, като само в равнинните райони плугът навлиза още в края на XIX и началото на XX в. Сведения за ралните форми в България намираме у Фр. Нопча, Ф. Каниц, К. Иречек. Специално внимание на ралата у нас, на техните форми и генезис отделят Хр. Вакарелски, В. Маринов, Ю. Обремски, Ж. Въжарова, X. Коте, Л. Дуков и Хр. Холиолчев.
Дървеното рало представлява просто земеделско оръдие на труда, теглено от впрегатни животни, най-често волове или биволи. Основните му части са: ръчица (с нея се държи и направлява ралото), плазица (на нея се закрепва метален палешник, с който се разорава земята), воище (теглещата част, в която се впрягат животните посредством ярема (хомота), уши (за отхвърляне на пръстта встрани), чернело (за порене на земята пред палешника) и др.
При Хр. Вакарелски и В. Маринов основен класификационен белег е воището. Докато Вакарелски класифицира ралата в четири основни групи (Вакарелски, 1930, 55—109, 1975, 115—121), то В. Маринов разделя това оръдие на труда на две основни групи — плазични и безплазични (Маринов, 1979).
През 1981 г. се появи една нова класификация на ралата, предложена от Хр. Холиолчев, който също разделя ралата на четири типа: I двурамно (едноъгълно) — главинесто; II тип — тристранно
102
(триъгълно), чието воище (право или криво) се скача е ралицитл и ъгъла между ръчицата и плазицата; III тип — тристранно (триъгълно, чието воище (обикновено криво) се скача с плазицата; IV тип четиристранно (четириъгълно), чието воище (право или криво) се скачва с ръчицата (Холиолчев, 1981, 14—22).
Според Хр. Вакарелски в България има четири основни типа плазично рало: правовоищно, кривовоищно I тип, кривовоищно II тип и кривовоищно III тип, означавано още като главинесто рало.
Правовоищното рало е това рало, при което воището е право и е прикачено за ръчицата чрез длаб. Този тип рало е означаван още като четиристранно рало, рало тип квадрангулум (Холиолчев, 1981, 14—22). Спори се за генезиса му. Така Фр. Нопча, Д. Овчаров и Ст. Станцев смятат, че е славянско рало, докато Хр. Вакарелски издига тезата, че правовоищното рало е средиземноморско наследство в традиционната българска земеделска култура (Вакарелски, 1972, 339—374, Станчев, 1954, Овчаров, 1980, 42 и сл.). В България се среща в западните части на страната ни.
Извън България правовоищното рало се среща още в Сърбия, Северна Албания, Войводина, Словения, Румъния, Украйна, Полша, Австрия, Германия, Холандия, Англия и Испания (Вакарелски, 1972, 366—367).
Кривовоищното рало I тип, означавано още като тристранично рало (триангулум) (Холиолчев, 198 1,14—22), се нарича така, защото воището му е изкривено, криво. При този тип рало то излиза от плазицата, по-близо или по-далече от ъгъла.
Този тип рало е разпространен на различни места в България: най-големият ареал, където той се среща, е в средните области на България — Старопланинския район, южно от Велико Търново и западно от Севлиевско-Троянско, а на юг в Карлово и Казанлъшко. Среща се още и край южните части на Родопите и Пиринско, в най-югоизточните райони на Странджа и спорадично северно от Плевен.
Всички изследователи на ралата са единодушни, че при този тип рало се касае за тракийско наследство в културата на българите. Среща се още в Румъния, Гърция, Италия, Франция и Тунис (Вакарелски, 1972, 367).
Кривовоищно рало II тип, означавано още като тристранично (триангулум) (Холиолчев, 1981, 14—22), се различава от кривовоищното рало I тип по това, че воището излиза от ъгъла между ръчицата и плазицата, или близо до този ъгъл.
Разпространението на този тип рало в България е следното: то се среща в цялата област на изток от правовоищния тип с изключение на отделните места, където е употребяван вторият тип рало. И при този тип изследователите са единодушни по отношение на генезиса му — то е славянски тип рало. Извън България то се среща още в Румъния, Украйна, Унгария, Херцеговина, Далмация и Северна Албания (Вакарелски, 1972, 367).
Кривовоищно рало III тип, също триангулум (Холиолчев, 1981,
103
14—22), е интересно със своята конструкция. Воището му е масивно и е силно закривено в задната си част, понякога дори под прав ъгъл. В долния край на воището е прикрепена в широк длаб къса и масивна плазица, наричана още главина, откъдето и названието на този тип рало главинесто рало. Среща се в Югозападна България, на долината на р. Струма и във Варненско, където е пренесено от бежанците след Първата световна война.
По отношение на генезиса на този тип рало и тук е налице единодушие — касае се за тракийско културно наследство. Извън границите на България се среща в Италия, Франция, Испания, Тунис и Германия (Вакарелски, 1972, 367—368).
Старите хора си спомнят, че българите са употребявали т. нар. «плужно рало» с едно ухо и несиметричен лемеж. По конструкция то е еднакво с третия тип рало, употребявано е до 1920 г. в Източна и Западна България — Преславско, Елховско, Самоковско и Раз-ложко, а също така и в някои планински области за разораване на целини и за първа оран на угарите.
Само в равнините — Тракия, Добруджа и Видинско — в края на XIX в. се срещали дървени плугове, снабдени с колела или пък прикачени към предницата на обикновената четириколна кола. Подобно изображение ни е оставил и Ф. Каниц (Каниц, 1882, 268).
Железният плуг се явява поединично в България още в средата на XIX в., но основно оръдие за обработка на земята до 30—40-те години на XX в. си остава ралото. Така около 1927 г. 90% от населението все още оре с дървени рала и дървени плугове. Забавянето на навлизането на железните плугове се дължи на неграмотността на населението, беднотията и не на последно място на традицията (така например селяните вярвали, че на нива, обработена с железен плуг, ще изгори посятото в нея). Железните плугове навлизат най-вече в чифлиците, и то в равнините (Дунавската и Тракийската).
Навлизането на земеделската техника и просвета довежда да изоставянето на традиционните практики, на традиционните начини и способи за запазване на реколтата. В основата си тези практики имат предимно магически характер и са краен резултат от непознаването на природните закони, на взаимоотношенията между човека и заобикалящата го среда.
Така за едро жито в посева поставят дренки, орехи и ябълки; за гъст посев — четка, гребен, лук и чесън. Лукът и чесънът играят освен това апотропейна роля, като отблъскват с миризмата си злите сили.
Сеячът трябва да се съобразява с дните и фазите на луната при сеитба. За хубави дни са смятани понеделник, сряда и четвъртък. По традиция не се сее на празен месец или при «гниенето» на месеца, за да не са празни класовете, за да не гние, за да не свърши зърното.
Има сведения за кръвна жертва при подготовка на семето за посев — колене на кокошка или петел и опръскване на семето с кръвта на закланото животно. Християнската религия налага освеща-
104
ването на семето в църквата. Разчита се на магическата сила на някои растения, от които се приготвят китки за орача, за воловете и за колата. Най-често китките се правят от здравец, босилек, чимшир, растения, на които народът приписва магическа сила, поради което са използувани и в много други обреди.
Против главня, болест по житните растения, в деня на сеитбата не се готви в черни съдове, а през нощта стопанинът и стопанката не се събират. В семето, определено за посев, се поставя пепел от бъднивечерския огън, за която се вярва, че притежава магическа сила. За да е чист посевът, сеячът се облича в чисти дрехи.
За да няма пожар по нивите, стопанката обикаля колата и впрегнатите волове и прави кръг с жерава и пепел, а за да върви сеитбата по вода, полива пред колата.
За да не се «изнесе» плодородието от къщи, по време на сеитбата нищо не се дава от къщи. Селският глашатай приканва чуждоселците да напуснат селото преди изнасянето на семето за посев, за да не бъде отнесено в чуждо село.
За първия ден от сеитбата стопанката приготвя обредни хлябове и кравайчета, които се обричат на слънцето, на земята, на птиците, на воловете и на сеяча, от чието разположение зависи успешното развитие на реколтата. Тези обичаи и обреди, свързани със сеитбата, излизат извън българската етническа територия и имат паралели при другите южни славяни (Колева, 1967, 173—190).
Засяването на пшеницата, ечемика и ръжта е ставало в миналото както през есента, така и през пролетта, докато останалите култури (овес, просо и др.) били засявани само пролетно време. Есенните посеви се означават от народа като есенници или зимници, а пролетните — пролетници или летници.
Засяването ставало на ръка. Семето за посев се слагало в кринче или дисаги, които сеячът взема, като дисагите премята през лявото рамо, а пък кринчето слага под лявата мишница. Семето се разпръсква с дясната ръка отляво надясно. За тази цел нивата се разделя с помощта на ралото на лехи, имащи ширина 5—6 метра. Тези лехи били наричани още насевници. Лехата се засява, като по нея се мине два-три пъти в зависимост от гъстотата, която иска да получи сеячът.
Есенното засяване става «под рало», като след разхвърлянето на семето то се зарива с ралото съвсем плитко, след което се бранува, за да се натрошат буците, за да се заринат всичките семена и да се съберат плевелите.
Пролетното засяване става «под брана», като семето се хвърля в прясно изораната нива и след това се завлича с брана.
В България са известни няколко форми брани. Най-простият тип брана се състои от клон, влачен от воловете върху засятата нива. Друга форма брана е дъска или дърво, вързано в двата края с въже и теглено от коне или волове. Обикновено върху дъската стъпва сеячът за тежест. Трета форма това е брана, изплетена от пръти. За брана е използувана и едната ритла на колата, която, както и
105
дъската, е привързана от двата края с въже. Тези форми на браната, наричана още търмък, арапа, влак, влякушка, влачуга, не са географски определени. Най-голямо разпространение има влачената дъска, или ритла. Тя се среща в цяла Северна България, Добруджа и Тракийската равнина (Вакарелски, 1931, 131—165; Вакарелски, 1974, 122 и сл., Вакарелски, 1983, 19).
В миналото жътвата у нас се е извършвала със сърпове, като само в големите чифлици на Добруджа са били познати жетварските машини. Сърповете биват два вида — назъбени и неназъбени. Неназъбените са по-големи и се наричат каврама или сирма. Те се срещат в Югоизточна България. С назъбените сърпове, най-често фабрична изработка, класът се отрязва като с трион отстрани на хванатия клас, докато при неназъбения сърп класът се отсича чрез натискане отпред на жънатите класове.
В Източна България при жътвата се използува паламарка, която представлява дървена ръкавица с един закривен навътре рог. Тази паламарка се намушва на средния, безименния и малкия пръст на лявата ръка и служи за обхващане на повече класове и за предпазване на ръката от порязване със сърпа.
В края на XIX и началото на XX в. в Добруджа и Тракия се наложило косенето. С косата се прибират ниско израсналите пролетни посеви по време на суша — овес, ечемик. При косенето на житни култури към косата се прибавя една дървена решетка, позволяваща по-добро прибиране на откосените стебла, наричана най-често кафез.
Началото на жътвата е свързано с обичаи и обреди, за осигуряване на лека и спорна жътва. Жътварите окачвали по дрехите си (жените най-често по кърпите си) перо от птица, цвете — спореж, спорчи. Жътвата започвала най-чевръстата жетварка, наричана чакъмджийка, която реже чакъма, 'ивица от нива'. Ако в първия ден на жътвата дойде стопанинът на нивата, изправяли му първия сноп, като застилали отгоре кърпа или поставяли шапка, в която той хвърля бакшиш за почерпка на жътварите.
Ожънатото жито се слага на ръкойки, които се събират и се връзват на снопи. Ако пожънатото жито е влажно, снопите се оставят на купчини по три или пет снопа и като изсъхнат, се правят на кръстци по 13 или 17 снопа (в Сливенско по 14), като се нареждат с класовете навътре, за да се покриват взаимно. По-старинният начин за прибирането на снопите — правенето на купи, е запазен до късно в Родопската област, която е резерват на много старинни елементи на народната култура.
Краят на жътвата също бил отбелязван с някои обичаи и обреди. Почти навсякъде в България е правена т. нар. брада. От най-едрите 20—30 класа изплитали плитка и я украсявали със синчец, връзвали я с червен конец и вечерта я давали на стопанина. Семената от брадата се пазели за следващата сеитба. Вярвало се, че ще осигурят плодородие по нивите.
Когато се говори за жътва, трябва да се спомене за жътварските
106
дружини от жени и девойки от балканските селища, които всяка година, предвождани от драгоман, ходели на руманя, за да припечелят пари за чеиз. Такива жътварки от Търновско и Габровско отивали в Южна България (Сливенско и Бургаско) или в Добруджа, където жънели около две-три седмици. По време на жътвата спели на нивата и само при лошо време гостували в «плевника» на стопанина на имота, комуто жънели. Техният труд бил непосилен и често пъти руманята за някои участници завършвала трагично (Уста-Генчев, 1892—484—495; Гешов, 1890, 310—326).
След прибирането на снопите започва вършитбата. Един стар начин за освобождаване на зърното от класовете е очукването на класовете. Това е стара традиция, позната на много народи. Общославянското название на уреда, с който става очукването — цеп, цап, цепило, говори за стара славянска традиция.
Цепът представлява дълга тояга, накрая на която е вързана кожена връв или друга по-къса тояга, с която чрез замахване се очукват класовете. Цеп може да се срещне още в Пиринско и Огражден. Вършането с цеп е било практикувано предимно за запазването на житните и най-вече на ръжените стебла.
Преди механизирането на селското стопанство повсеместно в България се е вършеело с добитък: волове, биволи, коне, мулета, на открито гумно, харман. Това е добре очистено място, което после бива утъпквано. В някои селища дори е измазано с глина, за да бъде съвсем гладко, или пък е покривано с тикли — в Родопите и др. планински райони.
Големината на хармана е в зависимост от възможностите и нуждите на стопанина. В полските села диаметърът на хармана се движи между 20—25 м, в планинските селища — 6—7 метра, а едрите земевладелци в Добруджа са правели хармани с диаметър 50—60 м. В Западна и Средна България, а така също и в Тракийската низина в средата на гумното е забит кол, наричан стожер, строжер, стежер, около който се нареждат снопите и за който е завързано въжето, с което се кара добитъкът. Чрез периодични обръщания и претърсвания с дървени вили на сламата зърното пада на земята.
В Източна България се вършее повече с помощта на диканя. Това е специален уред, направен от тежки дъски, които в предния си край са леко шейновидно извити, а отдолу набодени с кремъци. Диканите са влачени от добитък (волове или коне) и в зависимост от теглещите животни биват по-тежки или по-леки. Правели са ги майстори диканджии от кърджалийските села.
Разновидност на вършитбата с диканя е влаченето на дебели дървета или тежка каменна плоча — начин на вършитба, срещащ се в Средногорието. В равнинните места на Североизточна България вършитбата е ставала и е дървени валяци. В някои краища е използувана и предната колесарка на четириколната кола за вършитбата на житните култури.
В недалечното минало в Добруджа големите хармани са били
107
ограждани с плет или зидове. Вътре в тях вкарвали едно хергеле коне, които гонели из хармана, докато овършеят заложените снопи.
Събирането на сламата по хармана става с вили, означавани още като набодки (Сливенско), имащи различни размери и форма. Най-често срещаните вили са двуроги вили от естествено разклонено дърво. Срещат се още трироги и четирироги вили. Употребяват се и многороги вили за прибирането на дребната слама, получена при вършитбата с диканя. Тези многороги вили се наричат яби.
Събирането на овършаното зърно за отвяване става с помощта на гребла и метли. Греблата биват дъсчени. Ако дъските не са достатъчно широки, то биват сковавани няколко дъски заедно.
Отвяването на овършаното зърно в миналото е ставало със специални дървени лопати. Зърното се подхвърляло нагоре, вятърът отвявал плявата в една посока, а зърното падало на земята. След отвяването на плявата зърното се почиствало от камъчета и други примеси чрез решета, наричани дърмони или протъци, направени от кожа. Машинните веялки в България се появяват в края на XIX в., и то първоначално в краища където земеделието и особено отглеждането на житни култури било на първо място в поминъка на населението.
Още в древността славяните обработвали градини с различни зеленчуци, които използували за храна — леща, бакла, грах, лук, чесън, краставици, моркови, ряпа, зеле. До началото на XIX в. българите се занимавали с градинарство, колкото за за доволяване на нуждите на семейството, т. е. те се занимавали само с домашно градинарство. До това време работата в градината е била предимно женска работа.
Началото на промишленото градинарство в България според едни автори е около 1715—1720 г., а според други за организирано стоково градинарство може да се говори още през средата на XVII в.
Българските войници от Лясковец възприемат от гърците и караманлиите около Цариград градинарството (организация и оръдия на труда, а също така и някои нови зеленчукови култури), което произвежда вече стоки за пазара, и го пренасят в родния си край. Само няколко години по-късно българите от този край и други селища на Великотърновски окръг плъзват по света за «късче хляб» като градинари гурбетчии. За няколко десетилетия те са вече в, Австрия, Влашко, Сърбия, Русия, Полша, Чехия, Унгария, Франция, Америка и Австралия (Шалаверова, Мутафов, 1977; Мутафов, 1982).
Градинарите гурбетчии обикновено ходели и се връщали всяка година, други се задържали по-дълго на гурбет, а някои оставали в тези страни завинаги, като образували български градинарски дружества.
Промишленото, стоковото градинарство за разлика от домашното градинарство се различава по мащабността си, по съвършената си техника, по разнообразните оръдия на труда и по новите зелен-
108
чукови култури, които се отглеждат. Докато домашното градинарство се задоволявало със зеленчукови градини, разположени на 0,5—1 дка, то при промишленото градинарство вече били обработвани по 20—50 дка градини. Докато при домашното зеленчукопроизводство градините се сеели край вода (поточета, реки), то при промишленото градинарство се правят специални приспособления за напояване, т. нар. долапи. Едва при промишленото градинарство се появяват и парниците за производство на ранен разсад.
С промишленото зеленчукопроизводство са свързани и новопоявилите се култури: ориз, патладжан, бамя, алабаш (от Турция), пипер, тикви, домати, картофи, цветно зеле (от Америка чрез посредничеството на Западна Европа и Турция).
Най-старите сведения за долапите по българските земи се срещат в османското законодателство от XV—XVI в. Тези съоръжения правят впечатление и на западните пътешественици, оставили сведения за тях в своите пътеписи. Разрастването на мащабите на гра-динарството е свързано с все по-широкото приложение и на долапите за напояване. През XVIII—XIX в. те са разпространени масово в Северна България, Сърбия, Румъния, Австро-Унгария и Южна Русия от градинарите гурбетчии.
По своето устройство и действие градинарските долапи се разделят на три вида: водно колело, висок — «асма долап», и нисък — «кара долап». В първите десетилетия на XX в. някои занаятчии започват да изработват долапите с метални части — колела, оси и зъбчатки. Постепенно те изместват традиционните дървени долапи (Мутафов, 1980, 38—40).
Долапите се привеждат в движение по два начина — или от течащата вода, от която се зачерпва, или от добитък — коне, магарета или мулета.
Основната част на долапа е колелото, сковано от дъски и сложено на хоризонтална ос, като само малка част от него е потопена във водата. По цялата окръжност на колелото са поставени кофички, които загребват вода при потапянето и я изливат в коритото, щом дойдат при най-високата точка и се обръщат надолу с отворите си. От това корито излятата вода се отвежда към градината.
При равни площи водата може да бъде отведена от мястото на долапа навред по градината. Колелото има диаметър 3—4,5 м и засяга непосредствено резервоара с водата или кофите са окачени на верига, която стига до нивото на водата, а колелото е малко по-високо.. Чрез зъбчато дървено колело долапът се движи от животно, което обикаля около цялото съоръжение.
Ако се напояват градините на стръмен терен, водата се отвежда на най-високото място и оттам се разпраща по засадените площи. Тогава се построява т. нар. «асма долап», т. е. висок долап (Мутафов, 1980, 39—40). Колелото при него е на такава височина, на каквато трябва да се издигне водата. От височината на колелото по дъсчени коруби водата се отвежда на най-високото място в градината.
Парниците се правят в ями с дълбочина до един аршин (около
109
50—60 см) и широчина до два-три аршина. След трамбоването на тази яма най-отдолу се насипва пресен конски тор, докато остане една педя (18—25 см) до повърхността на земята. Върху така заредения тор се поставят покълналите семена. Парникът се покрива с рогозка, а в по-ново време с остъклени рамки. Пресният тор гние и създава по този начин топлина, необходима за никнещите семена. По този начин рано напролет градинарите имат свой рано произведен разсад.
Градините се обработват изключително с разкопаване. Най-важните оръдия на труда при градинарството са различните видове копачи, мотики, чапи, каластири, търнокопи. В зависимост от зеленчука, който ще се засади, се правят и съответните лехи и бразди: тирове, фитарии, кавали и др. Копането на зеленчука е означавано с копане или прашене, откъдето и названието на мотиката прашулка.
Градинарите гурбетчии освен че припечелват, за да изхранят многочленните си семейства, изиграват важна роля като проводници на културни влияния у нас.
Отивайки в другите страни, те пренасят там различни нови, български технологии при обработката на земята — напр. да се сеят култури, които растат не само над земята, но и под земята; да се копае по-често, чрез което се запазва влагата; усъвършенствувана система на долапите; разпространяват нови сортове зеленчуци, означавани като български или даже носещи имената на създателя или селището, откъдето са заети; доразвиват българското семепроизводство и парниково отглеждане на разсадите и пр.
Българските славяни възприемат лозарството едва след идването на Балканския полуостров. Това се вижда както от терминологията, свързана с лозарството, така и от оръдията на труда, използувани при обработката на лозите. Названията, свързани с лозарството, у българите са съвсем различни от тези у източните и западните славяни. Още в първите векове на идването им на Балканския полуостров славяни и прабългари усвояват начините на обработването на земята при лозарството, оръдията на труда — косер — за рязане на лозите, и дикел — за копане на лозята.
Първите лозови насаждения били «директни», т. е. засаждани направо на място. Лозарите отрязвали през есента пръчки от лозите «майки», заравяли ги през зимата в земята и през пролетта ги засаждали в добре подготвена почва.
Подготвените пръчки за засаждане се наричат рътени. Те се засаждат на дълбочина 30—40 см. Младо лозе е наричано садле или новосад. Корените на лозята, по които се брои големината на едно лозе, се наричат кютуци или гижи, при което второто название се среща предимно в Западна България.
Царевицата и картофите се култивират в България едва от XVIII в. Тяхното заемане ще да е станало не наведнъж и не от едно място, иначе не биха могли да се обяснят многото названия на тези две земеделски култури: за царевицата — царца,
110
царица, царевица (от Цариград), влашка (от Влахия), арабка (от Арабия), мисир (от Египет), френки (от Западна Европа), и за картофите — картофи (от Германия), брамбой, барамбой (от областта Бранденбург в Германия), компир (от нем. Grundbirne — земни круши), патати (перуанско название, пренесено в българските земи чрез посредничеството на испанци, италианци, гърци и турци) и др. (Стойков, 1957, 125—140; Заимов, 1957, 113—140).
До средата на XVIII в. тези култури се обработват изключително с мотиката, едва по-късно и при тях започва да се използува ралото.
По време на османското иго в България проникват оризът (XV в.), тютюнът (XVI в.) и маслодайната роза, наричана още гюл (XVIII в.). Въпреки че още в черковнославянски език (XIII в.) е регистрирано съществуването на названието «оризъ», то данни за неговото култивиране преди идването на турците ке съществуват.
Оризищата, наричани чалтъци, били разположени в топли блатисти и мочурливи места. Местата най-напред се разоравали с рало, след което се оформяли клетките, като между тях издигали тирове. Тази обработка е най-тежката при правенето на чалтъците.
Засяването, жътвата и вършитбата на ориза стават по същия начин и със същите оръдия на труда, както и при летните растения. Жъне се със сърп и паламарка, вършее се с диканя. След вършитбата част от ориза остава неолющен и се налага едно дообработване. Олющването му става по два начина — чрез очукване в обикновени котли с ръчни лостове или в големи, построени край реките кутли,. чийто лостове са задвижвани от водна струя. Тези механизирани кутли били наричани динки и се срещали най-вече по долината на р. Струма.
В България тютюнът е познат от XV в., но широко разпространение получава през XVIII в. В началото на нашия век тази култура се налага в известните тютюнопрозводителни райони — Пловдивски, Хасковски, Източнородопски, Ксантийски, Ениджевардарски, Битолски, Кюстендилски, а по-късно и Севернобългарски.
Производството на разсад или ашлама при тютюнопроизведството става както при градинарството. Също както зеленчуците става и разсаждането на тютюна. Копае се два-три пъти, докато цъфне, след което започва неговата беритба. Бере се последователно, като се почне от долните листа нагоре. Брането е означавано съответно първа, втора, трета и т. н. до шеста ръка. Най-горните листа са най-богати на никотин.
Всяка ръка се ниже поотделно на върви, наричани низи, които се закачат на специално наковани пръти, наричани саръци, или под самите стрехи, за да изсъхнат. Изсъхналите листа се сортират по качество и се правят на денкове. Този процес се нарича ерпезиране, елпезиране. Един от най-важните уреди при тютюнопроизводството е желязната тънка игла, с която става нанизването на тютюневите листа.
111
В миналото тютюнът бил изкупуван от турджари (ар.-тур. тежки търговци), посредници изкупвачи, които ходели по селата и капарирали тютюневата реколта, която била вече балирана.
Розопроизводството в България е локализирано в подбалканските полета на Казанлъшката долина. В миналото розопроизводството е било разпространено и в други райони на странната: Трявна, Етрополе, Тетевенско, Пловдивско и др. В България розата прониква по време на османското владичество, за което говори и терминологията, свързана с тази култура: гюл роза, мускал, мярка за тегло при розовото масло, конкуме, меден съд за розово масло и др. (Вакарелски, 1972, 685—806; Зарев, 1982, 3—13).
Розите се обработват подобно на лозята. Вместо окопаване се прави изораване с обикновено рало, воището на което е изкривено встрани.
Обирането на цветовете става през втората половина на май до първата половина на юни. Цветовете се берат сутрин, докато слънцето не ги е напекло, в резултат на което се усилва изпаряването на етерния им аромат. Обраният цвят се откарва веднага в казаните за дестилация.
Ако годината е сушава, за получаването на един кг розово масло са необходими 4000 кг розови листа. Ако годината е с валежи, тогава са достатъчни 1800 до 2200 кг розови листа за получаване на същото количество розово масло.
Дестилацията на розово масло става в медни казани, наричани най-често гюлпани (мн. ч.). Първоначално казаните за дестилация на розите се напълват с по 12—13 кг розов цвят и около 70 л вода, от което след около три часа се получава 12—13 л розова вода. По-късно в казаните се поставя около 60 л розова вода, която се дестилира втори път, и от нея се получава около пет литра течност, която все още не е розово масло. Тази течност се налива в специални съдове, наричани «сюрия». След определено време на повърхността изплува розово масло, което има два-четири см височина в този съд. Този пласт от розово масло е наричан гайтан, фитил.
Розовото масло се произвежда предимно за износ. Така например през XVIII—XIX в. нуждата на Европа от розово масло е задоволявана 80% от България.
Овощарството е също една стара славянска традиция, което се вижда в общославянската терминология: ябълка, череша, орех, круша и др. От историята е известно, че Климент Охридски е обучавал своите ученици в облагородяване, присаждане на плодни дръвчета. Докато в миналото този поминък е бил локализиран само в някои райони на България, напр. Кюстендилско, в наше време почти във всички селища има овощна градина.
Обобщавайки разгледаните въпроси на развитието и различните форми на земеделието по българските земи, може определено да се каже, че българските славяни идват по новите си местожителства с определена земеделска традиция. От терминологията,
112
срещаща се във византийските документи, може да се приеме, че още през IX—X в. славяните на полуострова правят разлика между разораване, разкопаване, сеене и разсаждане.
Славяните възприемат една по-висока техника (първия, втория и четвъртия тип рало, вършитбата с диканя и др.). По-нататък възприемат лозарството, промишленото градинарство и др.
Възприемането на по-съвършена техника от славяните несъмнено се отразява върху развитието на производителните сили, което пък от своя страна води до промени в социално-икономическото развитие на българската държава. Това съвсем не означава, че славяните са изоставили своята традиция — в някои райони на страната тя продължава до XVIII—XIX в., когато българското земеделско стопанство започва да използува нови оръдия на труда, нови системи в обработката на земята.
След Деветосептемврийската революция българското земеделие от екстензивно се превърна в модерно, механизирано интензивно земеделие, което постигна големи успехи в производството на зърнените и техническите култури.
2. ЖИВОТНОВЪДСТВО
Като основен поминък на българския народ се явява и животновъдството, което винаги е съпътствувало земеделието, а в определени райони на страната е било и основен поминък на населението. В миналото, когато са липсвали машини за обработката на земята и изкуствени торове за нейното наторяване, земеделието не е могло да съществува без животновъдството.
Отглеждането на едър рогат добитък е служело преди всичко за осигуряването на работна сила, на средства за производство, докато отглеждането на дребни животни (овце, кози) е служело преди всичко за получаването на естествен тор, на суровини, на облекло и хранителни продукти.
Темата за животновъдството е била обект на някои специални проучвания, но повече материали за този поминък на българите се намират в многото поселищни и регионални етнографски проучвания (Гешов, 1890; Дечов, 1903; Вакарелски, 1974, 152—183; Маринов, 1964, 145—179, 1965, 79—88; Дуков, 1974, 67—82, 1975, 45—78).
Данни за развитието на животновъдството в миналото могат да бъдат почерпани преди всичко от терминологията, свързана с различните животни, съоръжения, свързани с отглеждането на животните, терминология, свързана с вътрешните органи на животните.
Тази терминология е зарегистрирана в старобългарски език и в много случаи е общославянска. Били известни названията: овьца, овьнъ, тельць, говѧдо, говѧдарь, волъ, агнѧ, конь, кобыла, жрѣбѧ, жрѣбьць, свиIа, прасѧ, дворъ, овьчий, крвıе масло, садо свиновıе, косошь, гѫсъ, бьчела, осьлъ, дивий вепрь, ıуньць, жлъчка, далакь (сплина), сърце, дробь и др.
113
Славяните познавали бог покровител на стадата (Велес, Валас), комуто принасяли в жертва различни животни. Византийските писатели от VI—VII в. потвърждават, че славяните са имали много добитък, а Йоан Ефески, който описва нахлуването на славяните на Балканския полуостров, съобщава, че те са идвали тук с табуни коне.
Прабългарите също са били отдавна запознати с животновъдството, дори може да се говори, че при тях то е било основен поминък. Те, както и траките, са практикували т. нар. трансхуматно животновъдство.
Автохтонното население — траките — също се занимавало с животновъдство. Това се установява от костите на животни, намерени при археологическите разкопки, от названието на тракийските племена (беси — овчари, даки — козари), които говорят за упражнявания поминък. Омир нарича Тракия «майка на овце». Освен това при траките е било развито и коневъдството, което показват и многобройните релефни плочки на тракийския конник, както и останки от погребения на ездитни и впрегатни коне заедно с тракийски колесници (Кацаров, 1913, 23 и сл.; Маринов, 1971, 87—88).
Подходящите географски условия на новото местожителство спомогнали за продължаването на животновъдната традиция в новообразуваната славянобългарска държава. Данни за развито овцевъдство в Рила планина се намират в житието на Иван Рилски (XII—XIII в.). Сведения за развито овцевъдство, отглеждане на едър рогат добитък и на свине има от епохата на Асеновци (XIII в.).
Завладяването на България от османските турци създава условия за повторно развитие на трансхуматното животновъдство благодарение на свободния достъп на хилядите стада овце до топлите пасбища на Беломорието, където прекарват зимния период. Такова е родопското животновъдство, организирано от родопските първенци и кехаи, притежатели на собствени и на сборни овчарски стада.
Напускането на равнината от българите и заселването им в планината ги подтиква към животновъдство. Турските успоредици при животновъдната терминология се срещат предимно в Източна България и се обясняват главно с влияния от заселените юрушки турци в Родопите през XIV в. Гръцките термини са от каракачанското население, чийто основен поминък е било скотовъдството.
По отношение на типологията на българското животновъдство могат да се установят следните типове: стационарно и подвижно; равнинно, полупланинско и планинско.
За стационарното животновъдство е характерно, че отглеждането на добитъка, неговото изхранване и производственият процес се извършват във или близо до едно селище и неговото землище, където има условия за развитието на съответния клон от животновъдството.
При подвижния (трансхуматния) тип животновъдство, практикувано в българските земи още от античността, се различа-
114
ват няколко варианта. Първият от тях е семейното подвижно овцевъдство или козевъдство. Вторият тип е само мъжко сезонно подвижно пастирство. Третият тип се отнася до селищата и пастири, които се намират в подножието на планините. При този тип стадата зимно време се изхранват в кошари, ъгъли, построени около селището, а лятно време яловите и дойните овце се откарват по високопланинските пасища, където прекарват от ранна пролет до късна есен, след което ги връщат обратно (Маринов, 1983, 42—43).
В равнинните райони се отглеждат предимно едър добитък като работна сила, свине и птици за храна и по-малко овце и кози. Полупланинското животновъдство се характеризира със смесено отглеждане на едър и дребен добитък. Конят тук постепенно отстъпва на катъра и мулето. Преобладава отглеждането на овце и кози. Свинята е отглеждана за месото и кожата, от която в миналото са правени цървули (Източна България) и опинци (Западна България).
В планинското животновъдство най-значителният дял се пада на дребното животновъдство (овце и кози), а също така на мулетата, катърите и магаретата като животни за транспорт на стоки и хора. В източната част на Стара планина е практикувано масовото отглеждане на свине, особено в райони с букови гори. Населението от планинските селища е заменяло в натура свине, овце, кози за житни храни в полето.
По традиция нашият народ е отглеждал местни породи овце и кози. От овцете били познати карнобатската овца със светлокафява и мека вълна и влашката овца с черна и остра вълна.
През XIX в., като се изключат по-заможните стопани и овчарските сдружения на среднородопските и добруджанските овчари, българският селянин имал средно по 15—20 овце и кози. През лятото образували сборни стада от 60—70 и повече овце и кози. Поверявали ги на опитен селски овчар или козар, на когото заплащали в натура или с пари от Гергьовден до Димитровден и от Димитровден до Гергьовден. На някои места практикували и т. нар. зареда (поредното пасене на сборното стадо от отделните собственици), форма, която днес е много често срещана.
Пасбищата за овцете и козите били общоселската мера и неразораните ниви след прибирането на реколтата, а така също общоселската гора. Зимното изхранване на овцете и козите е свързано със събирането на сено и шума. Сеното се събира чрез косене, като с вили бива натрупвано, когато вече е изсъхнало, на купи, означавани още като стогове. Дъбовата шума, отсечена заедно с клоните, се суши на слънце и се складира на конусовидни листници, наричани още шумници.
Докато през зимния сезон добитъкът се храни заедно, то през пролетта става лъченето, лъчитбата, за да се осигури по-добра паша за овцете и козите, които ще бъдат доени. През април и май агнетата и яретата се обединявали с яловите овце и образуват стадо, наричано яловина, което се пасе отделно от дойните овце и кози, обе-
115
динени в стадо, наричано сагмал, музари, мънзари. През есента, когато овцете и козите не се доят вече, те се пасат заедно с яловината като се отделят само кочовете, които се пасат отделно от пастири, наричани кочмари.
Заплождането на овцете е означавано с термините мърлене, мъркане. То става есенно време.
Обагването ставало вкъщи или на полето по време на паша. През пролетта пастирите често се връщали в селото, носейки по едно или две агънца на ръце, за което получавали награда за добрата вест, за донесеното агне или яре.
В миналото пастирите са кастрирали по един или няколко овена или козела, които им служели за украса на стадото. Кастрирането ставало по няколко начина, които нямат строго определени райони на разпространение (виене, чукане и т. н.).
Характерна особеност на българското животновъдство, срещаща се и при други народи, е белязването на овцете и козите, първоначално за принадлежност към един или друг род, към една или друга община, а после и като белег за собственост на отделни стопани. Това се наложило от практиката да се пасат заедно животните на много домакинства.
За тази цел ушите на животните се цепват, пробиват или прорязват на различни места и в различна форма. Названията на тези белези са с различен произход, но преобладават българските названия: рязано, всечено, влечено, цепено, колчато, стрелухо, дупчено, рабушка, косо. Турските названия уйма, мишан, нишан, чалък, батма и др. се срещат предимно в Североизточна България и Южна Тракия.
Бележи се и едрият добитък, но не задължително. При него белезите или дамгите се поставят на гърба или отстрани на кожата на животното.
Млекуването на овцете и козите при дребните собственици ставало вкъщи, в селото, като всеки стопанин сам си издоявал овцете или козите и от полученото мляко чрез преработка правел сирене, добивал масло.
Най-често обаче лятно време пастирите правели в полето, обикновено близо до вода, за да се осигури чистотата на преработката на млякото, т. нар. мандри, бачии. На една такава мандра се обединявали стадата на няколко стопани от селото.
Обикновено около мандрите били и летните кошари на овцете или козите. Тези кошари имат две вратички — през по-голямата се вкарват овцете за доене в кошарата, а през по-малката може да мине само една овца, която овчарят хваща, за да я издои. Малката вратичка най-често е наричана стръга, струга.
Доенето на овцете и козите става в дървени ведра, ведрици, а маслото се добива чрез биене на мляко в дървени съдове с форма на пресечен конус и означавани като буталка (Източна България), бучка (Западна България) и каца (Родопите).
Важен момент в овчарството и пастирството е стрижбата на овцете и козите. Тя се извършва в началото на лятото за възрастните
116
животни и в края на август за шилетата и яретата. Преди стрижбата животните се прекарват през дълбоки вирове, наричани плавило, овча купел, където се изкъпват.
Стригането става с ножици, наричани макази, кръклизи. Остриганата вълна се нарича руно при овцете, козина при козите и ярина при шилетата и яретата.
Възрастовите и половите различия имат изключително български названия: овца — женска възрастна, агне, ягне — малкото, докато бозае, шиле — от отбиването му до есента, иззимелче, зимелче — малкото през зимата до пролетта, дзвизе, джвизе, звизе — през втората година. Мъжкото възрастно за разплод се означава най-често с турското название коч и по-рядко с българските названия овен, праз, матор, маторец. Названието овен се дава и на кастрирано мъжко животно, за което се срещат още названията бурма или коцак.
За козите коза е женска възрастна, малкото — яре, на следната пролет ярето вече е зимелче, а през втората година — дзвизка. Мъжкото за разплод е пръч, по-рядко —ярец. Употребяват се и турските названия чепиш за двегодишно козле и еркеч, кацак, бурма за кастрирано мъжко (Вакарелски, 1974, 162).
Помещенията, свързани с подслоняването на овцете и козите, носят почти навсякъде названието кошара. Те могат да бъдат леки навеси, заслоени с дървета и слама или тръстика и папрат. Кошарите извън селото имат по-сложно устройство, като в този комплекс се включва и колибата на оьчаря. Някъде наред с кошарата се строи и еднострешен подслон, подпрян на сохи и покрит със слама, наричан най-често ъгъл, служещ за завет на овцете при по-топло време. Зимните кошари имат обикновено място и за складирането на фуража, най-често състоящ се от плява, откъдето и названието плеварник, плевник. За овце, които не дават на агнетата да бозаят, има специални малки кошарки, наричани котарки.
Терминът кошара е разпространен в Средна България. Във Врачанско, Трънско и Кюстендилско за кошарата има название сая, поята, повата. Летните кошари без закрити заслони се наричат в Източна България къшли, в Западна България — бачии. Еднострешният ъгъл в Северна България се нарича в Западна България дайма, даяма, а в Югоизточна България — слон. Мястото, заградено с ограда, използувано лятно време за наторяване на нивите, почти в цяла България се нарича агрек, егрек, само в Западното Средногорие — стръга.
С овчарството в България са свързани и овчарските колиби, които могат да бъдат едно- или двустрешни, със или без огнище, направени от плет и измазани с глина или сковани от дъски и поставени на колела, т. е. подвижни, преносими. Наименованието на последните е одър, легло, креват, кочия, колиба, замет или комарник.
Названието комарник е зарегистрирано още в старобългарски език, където е означавало помещение за пазене на храните от млечен произход. Тези подвижни колиби служат само за нощуване на на стира. Лятно време пред тях се забива един кол, на който се закачат
117
съдовете и другите принадлежности на пастира. Тези колове най-често са наричани острог, острога (Вакарелски, 1956, 1—81; Петров, 1964, I, 169—179; II, 181—192).
Названията на пастирите на овце и кози в България са съответно овчари и козари, наред с които се употребява и турското название чобан. Пастирът на едрия добитък е наричан най-често говедар (за рогатия добитък), коняр (за конете).
При едрото скотовъдство е налице добре оформено социално устройство на овчарския колектив. Начело на дружината стои кехая или ян кехая. След него са останалите овчари, които се грижат за различните стада, подпомагани от младите овчари, които се учат и са означавани като малешини. На последно място в тези колективи е карачарчето, поганчето, покарачарчето. Това са тези момчета, които подкарват овцете и козите при доенето и извършват друга работа при постоянното съжителство в овчарския колектив (Дечов, 1903, 92; Гешов, 1890, 310—326).
Овчарството в България е свързано и с употребата на различни видове звънци, окачвани на отделни овце и кози. В миналото овчарите са се състезавали кой ще има най-благозвучните звънци в стадото си. Старите овчари са притежавали по цели комплекти различни по тоналност звънци. Те са окачвани на вратовете на овцете със специални ремъци, украсени със сини мъниста и различни металически токи.
Звънците при стадата изпълняват двояка функция — показват къде се намира стадото и представят пастира с неговата музикалност. Овчарите дори вярват, че звъненето на звънците увеличава млеко-надоя на овцете.
Освен отглеждането на овце и кози българите познавали и отглеждането на едър добитък — крави, волове, биволи, магарета, катъри, мулета и коне, а до 30-те години на XX в. — и камили.
В миналото са били познати две породи говеда: «искърско говедо» и «шопско говедо». Биволи били отглеждани само в някои райони. Конят е служел като транспортно средство, а в полските райони бил използуван и като средство за вършитба и езда. Едро коневъдство било развито в чифликчийските стопанства на Добруджанската равнина, където е имало цели стада от коне, наричани хергелета.
И при едрото животновъдство възрастовите и половите различия са означавани предимно с български названия: крава — възрастна женска, теле — новородено мъжко, телица — новородено женско, юнец, юница — животното до три години, като в Източна България за мъжкото до три години се употребява и названието данак. Мъжкото за разплод се нарича бик, а в Източна България — и буа, буга. За кастрираното мъжко се употребява названието вол, а за яловата крава — щирица.
При конете названията са еднакви за цяла България — кон,
118
кобила, жребец и само в някои източни краища се среща и названието айгър за жребец — мъжкото за разплод.
Свинята е отглеждана изключително заради месото и кожата, от която правели в миналото свински цървули. Свинете угоявали в кочини с ярма от царевица, ечемик и др. В Източна България, особено в Източна Стара планина, лятно време цели стада от свине били отглеждани изключително на жълъдова паша.
Възрастовите и половите различия при свинята са означавани със: свиня — общо понятие за възрастна женска, прасе — малка свиня, нерез — мъжката свиня за разплод. Само в областта между Родопите, Рила и Средна гора се среща названието вилак, вилар. Спорадично се срещат и названията вепре и къдрез в Северозападна България. Кастрираната свиня е наричана най-често шипар, шупар и по-рядко скопак.
Птицевъдството е широко застъпено в българското село, и то изключително заради месото и яйцата. Най-много са отглеждани кокошки, пуйки, наричани мисирки и фитки в Старозагорско, патици, означавани още с юрдечки, и гъски, наричани още патки. През зимата за птиците се строят специални постройки, наричани кокошарник или курници, а лятно време спят спокойно по клоните на дърветата.
Пчеларството не е било основен поминък, макар че тук е налице стара славянска традиция, практикувана от дълбока древност. У славяните имало специални групи от хора, които се занимавали с т. нар. «бортничество» —вадене на мед от пчели, направили си гнездо в хралупите на дърветата (Мошински, 1967, 146 и сл.). Тази традиция на събиране на мед се среща и в наше време в Родопите.
През средновековието пчеларството е много добре развито. Достигало се е до създаването на отделни стопанства, пчелини. Българският восък е бил високо ценен в чужбина. Ценна информация за пчеларските знания през ранното средновековие се съдържа в Шестоднева на Йоан Екзарх.
Пчеларството запазва своето значение и място в живота и бита на българите и по време на османското владичество. Много писмени извори съобщават за пчелини, за добиване на мед и восък, тяхното качество и място в бита.
В традиционното българско пчеларство най-масово приложение е имал конусообразният кошер, означаван с названията: тръвна, тръмка (Самоковско, Шуменско, Видинско), кош (Хасковско, Свиленградско, Смолянско), кушарина (Пловдивско, Сливенско), кушарище (Ловешко, Кюстендилско, Ихтиманско, Софийско), тулище (Благоевградско), улище (Костурско) (Бояджиев, 1983, 53).
Тръвните били изплитани от повит — 'дива лоза', от върбови и лозови пръчки, понякога и лескови клонки. Кошерите се измазвали отвън със смес от говежда тор, ситна слама и дървесна пепел. За предпазване на пчелите от слънце и влага, а зимата от дъжд и сняг тръвните са покривани със специални качулки от ръжена слама, от папрат или дъбови клонки, наричани кафтани.
119
В традиционното пчеларство от Североизточна България са познати кошери, направени от издълбани дънери, наричани стубли. В Родопите наред с тръвните намират приложение и кошери от елови кори, завити във формата на конус (Бояджиев, 1983, 54).
При описаните традиционни кошери към групата на т. нар. неразбории кошери восъчните пити могат да се използуват еднократно.
След Освобождението в употреба влизат вече разборните кошери, различни системи, при които ваденето на меда става, без да се разрушават восъчните пити.
Освен меда и восъка от пчелите се добива прополис, наричан още клей, използуван много в народната медицина (за зарастване на рани, за лекуване на зъби и болни венци).
Използувано е още пчелното млечице, пчелната отрова. Медът е бил използуван както в ежедневието, така и в обредните храни. Известна е направата на медовина от мед още при славяните. В народния календар е отделено място и за пчеларя, това е денят на св. Прокопи —8/21 юли, или на Илинден —20 юли/2 август и др.
Бубарството също има дълбоки корени в бита и поминъка на българския народ. Има сведения, че още по време на Втората българска държава е било познато отглеждането на копринената буба у нас. Повече и сигурни сведения за бубарството има обаче от по-късно време — XV в. и особено XVIII в., когато се говори за отглеждане на черничеви дървета, за търговия с коприна, за качеството на българските пашкули и т. н.
Първоначално то е развито само в някои райони на страната (Харманлийско, Свиленградско), но постепенно обхваща етническата територия на българите.
Отглеждането на копринената буба ставало при домашни условия. Люпенето на бубеното семе ставало през пролетта при раз-листването на черничевите дървета.
Излюпените бубички се раздават на стопаните и те започват храненето им с черничев лист. При това мъжете се грижат за осигуряването на листата от черничевите дървета, а жените хранят бубите. След около 36 дена приключва ларвеният стадий на бубите и те вият пашкулите. Събраните и почистени пашкули се изкупували от държавата чрез специални търговци, но много често производителите сами «точели коприната» (преработвали пашкулите) и си изтъкавали копринено платно.
Извличането на коприната било сложна работа и изисквало специални чекръци или долапи. Технологията на точенето на коприна при домашни условия е следната. В един котел врят пашкулите около 10—15 минути. След това се вземат в един пробит съд пашкули. След като изтече водата, пашкулите се поставят в една тава под чекръка и с метла се метат пашкулите, докато пуснат нишки. Улавят се няколко в зависимост от желаната дебелина на преждата и се закачват на чекръка (долапа), където преждата се навива на гранче-
120
та. Такива долапи е имало в Габрово, във Враца, в Горнооряховско и др.
Развитието на бубарството довежда до промяната на традиционната архитектура. Така например в Ивайловградско, Крумовградско и др. бубарски центрове започват да строят дву- и трикатни къщи с големи бубарници.
3. ЛОВ. РИБОЛОВ. СЪБИРАТЕЛСТВО
Известно е, че ловът в древността, а и по-късно е основен поминък на много народи. И днес в определени райони на земното кълбо (Австралия, Африка, Южна Америка) той продължава да е основно препитание на много племена.
Ловът по българските земи и за българския народ е бил винаги от второстепенно значение. Известният български етнограф Д. Маринов отбелязва, че към края на XIX в. горите в Западна България били пълни с всякакъв дивеч, но селянинът се хранел с чушки, домати и други зеленчукови произведения, а ако се облажи, то той коли домашни животни, а дивите оставя на спокойствие.
Ловува се от различни съображения — за кожата, за месото; или за унищожаването на вредителите. В миналото ловували повече едър дивеч: сърни, елени, лисици, вълци, диви прасета и по-малко дребен дивеч (зайци, златки, порове, белки), и пернат дивеч (яребици, пъдпъдъци, глухари, диви патици). В някои райони до късно съществували забрани за ловуването на определени животни поради религиозни или морални норми — напр. невеската 'невестулката', в Кюстендилско (Вакарелски, 1983, 59).
Макар ловът да е играл второстепенна роля в бита на българина, той познава различни приспособления и методи за ловуване, от най-простите (капан, отрова) до най-сложните (огнестрелно оръжие) (Вакарелски, 1931, 149—164).
Използуването на лъка и стрелата за лов съществува само в епическите народни песни. Все в народните песни, отразяващи бита на българина в средновековието, твърде често се възпяват картини на лов със соколи. Доколко е бил важен ловът със соколи в османската феодална държава, говори фактът за съществуването на специални доганджийски (соколарски) селища, чието население е било задължено да отглежда и обучава ловни соколи за турските управници и да участвува в лова им.
За лова в недалечното минало са използувани най-често клопки, наричани капани, които по устройство са два вида — пасивни и активни.
Към пасивните капани спадат: вълчата яма, оградите лабиринти, различните примки, рибарските мрежи и др. Вълчата яма има дълбочина два-три метра, като в долния си край е по-широка. За примамка вътре често пъти е вкарвана овца. Ямата е замаскирвана
121
с шума и лесно обръщащ се похлупак. Търсейки стръвта, вълкът попада в ямата, където ловците го убиват.
Оградата лабиринт е позната в Тервелско и Смолянско. Тя се използува пак за ловене на вълци. Построяват се зигзагообразни плетове и в средата пак се поставя животно примамка. Отворът е толкова голям, колкото вълкът да се движи напред, без да може да се обръща. Ако вълкът тръгне заднишком, вратичката се затваря и вълкът остава в капана лабиринт, докато дойдат ловците и го убият.
Лисици са ловени, като изрязвали една кратуна, колкото лисицата да си пъхне главата. Вътре поставяли примамка печено месо. Нахлузила кратуната на главата си, лисицата не може да се освободи от нея и остава така, докато дойдат ловците.
При активните капани една част от тях при докосването на примамката, на мамеца се променя и захапва краката или муцуната на попадналото в капана животно. Най-простият активен капан е този за мишки — паница, подпряна на шикалка.
Интересен е капанът кош, употребяван в Дряновско и Самоковско за ловене на лисици. В него лисицата влиза като в курник и се самозатваря. Пак за лисици са правени капани от хралупи, залагани на входовете на лисичите дупки. При тях има закрепен остър кол, който при опит на лисицата да излезе от дупката пада и затиска лисицата за врата.
Най-често се употребяват железни капани с различен размер според предназначението им — за плъхове, за белки, за вълци и лисици.
В някои места зимно време са ловели яребици с мрежи.
В миналото при стадното отглеждане на конете е използувано ласо за тяхното хващане.
През последните векове за лов е използувана пушката, пълнена с барут и възпламенявана с кремък или капсул (евза), откъдето и названието пушки кремъклийки и пушки евзалийки.
Народната ловна терминология у българите е славянска с малко изключение на турските названия за някои животни: караджа 'сърна', куряк 'вълк', бурсук 'язовец', самсар 'пор', кеклик 'яребица' и др.
Риболовът както в миналото, така и днес е основен поминък само за част от българското население, живеещо покрай Дунав, някои по-големи реки и преди всичко по Черноморското крайбрежие. Най-ранни данни за съществуването на риболова по нашите земи има от времето на късния палеолит. Намерени са рибни кости заедно с костите на пещерна мечка, носорог и мамут в пещерата «Темната дупка» край с. Карлуково, Луковитско.
Археологическите находки край с. Биково, Новопазарско, край гр. Русе и край с. Салманово, Преславско, говорят за усъвършенствуване на уредите за риболов — намерени са костни харпуни, а по-късно и бронзови харпуни.
Херодот в своята «История» съобщава за тракийското племе «пеонци», които живеели в езерото Прасиас (днешното Бутковско
122
езеро в Македония), които ловели рибата с кошници и хранели добитъка си с риба.
Риболовът по нашите земи продължава и след идването на славяните и прабългарите на Балканския полуостров. Славяните идват тук със своя домашна традиция в риболова, което се вижда от съответната терминология, свързана с този поминък: препън, попловица, матица, отбив, подмол и пр.
Макар риболовът в малките реки, блатата край Дунав да не е голям, българите познават доста видове риби: пъстърва, змиорка, бабушка, клен, мъздруга, лешанка, циганка, червеноперка, скобар, кротушка, мряна, блескавец, горчивка, плъстак, сом, щука, костур, попче, шаран и само по р. Дунав попче, платика, косат, змиорка, чига, моруна, махалца.
Названията на рибите са предимно български. От известните 28 рода речни риби само четири имат чужди названия, докато на известните за българина морски риби повечето названия са чужди.
В малките реки се лови риба с ръце в подмолите.
Където е възможно да се правят отбиви на водата, т. нар. заток, отбив, те се заграждат, за да не избяга рибата след изтичането на водата.
В тихи, плитки и мътни води се лови риба и с кош без дъно. Заградената риба в коша е измъквана с ръце. Познати са и т. нар. слепи кошове за ловене на риба, които се залагат на бързеите. Попадналата в тях риба не може да излезе сама.
Най-разпространеното приспособление за ловене на риба в малките реки е сакът, който представлява мрежена торба със затворено дъно, отворът на която е обтегнат с две дълги дръжки. Има сакове и с една дръжка. По предния ръб на сака се слагат оловни топчета, за да потъва на дъното.
При бързеите се лови върху т. нар. леса — вид скара, изплетена от пръти и шума. Почти навсякъде по реките се употребява и мрежата, наричана «серкме», «сертме». Тя е кръгло приспособление с подвит навътре край, за да образува торбичка за рибата. Серкмето е снабдено с дълго въже, около 15—20 м, излизащо от центъра му. Освен това има оловни «куршуми» по вътрешния край на подгъва, за да потъва до дъното на реката. Серкмето се хвърля от брега, и то така, че да падне разтворено във водата, и попадналата в обсега на разтвореното серкме риба се улавя.
По долното течение на р. Искър, Янтра, Тунджа, Марица и Струма се употребяват за ловене на риба и правоъгълни мрежи, по-дълги или по-къси от един плет, снабдени с два разпъващи пръта в двата края, като в долния край има и подгъвка.
При риболова на р. Дунав инструментариумът е по-различен. Тук успоредно със слепия кош се употребява и винтерът. Той се състои обикновено от три до пет обръча и едно-две гърла, облепени с мрежа.
Ловът с въдица не е народен начин за ловене на риба, въпреки
123
че по селата в миналото хората сами си правели метални въдици, скрепени на конски косми или на въже.
По р. Дунав и по долното течение на по-големите реки доскоро са употребявани вили за ловене на риба — сети, забкъни, зъпкъни. Това са три или четирирогови вили с по една кука на върха на рога. По плитките места на р. Дунав се използуват и т. нар. кепчета, подобни на сака, но притежаващи четириъгълна ситна мрежа, обтегната на дървено кръстовище, така че да изглежда като лъжица с голяма дръжка.
Из блатата край р. Дунав се лови риба с т. нар. котци. Това са огради от тръстикови леси, забити вертикално на дъното със стесняващ се отвор, за да не се връща рибата. Формата на тези котци е най-често бъбрековидна и има една крилка пред отвора си. Подобна форма има и т. нар. гарда, която в основата си е котец, но в по-големи мащаби.
Риболовът по Дунав става най-често с мрежи, наричани сетки, дифани, волье (ед. ч.), които, както и мрежата, наричана загажня, не притежават никакви торби. Сетката, която в Никополско се нарича препън или попловец, в Русенско — плава, във Видинско алов, е дълга мрежа до 30 разтега на ръцете. Долният ръб е с оловни тежести, а горният — с коркови тапи. На единия край, оставащ на брега, се поставя желязна топка и една кратуна над водата. Тази мрежа се поставя винаги напряко на течението на реката.
Познати са и други мрежи за ловене на риба по Дунав — матица, (мрежа с торба), лапташ, и навод в Тутраканско и блатска матула в Шабла.
Известни са още два типа мрежи, които имат кръгла форма. Това са т. нар. сюрмелия сертме, наричано още съчма и чармъклия сертме.
Риболовът в Черно море може да се раздели на четири сезона: пролетен (от март до юни), когато се лови карагьоз, цаца, сафрид, калкан, хамсия, попчета; летен (от юли до август) — кефал, сафрид, попчета, змариди, илария; есенен (от септември до януари) — паламуд, скумрия, лефер, сафрид, заргана, оркинос, или тон; зимен (януари—февруари) — ако времето позволява, се ловят миди и калкан.
Най-важ1 ите риболовни уреди в Черно море са подвижните мрежи: гриб, матуля и невод. Грибът е мрежа, дълга до 150 м, със седем-осем метра дълга торба в средата.
При риболова в Черно море се използува и неподвижната мрежа талян, далян. Тя представлява огромна мрежена ограда с диаметър до 120 м. Мрежата е висока 4—5 мие привързана към дълги дървени греди, които са добре закотвени. Откъм брега оградата има гърло, от средата на което излиза към брега дълга мрежена крилка, която отбива плуващата между даляна и брега риба към гърлото.
В миналото българи от Смолянско и други части на Родопите упражнявали риболов в Егейско море. Използувало се движението на рибата, която през есента се стреми към морето и сама влиза в
124
поставените гарди, откъдето се изгребва с кеичета. Тук е практикувано и ловенето на риба с рогозки, дълги до 20 м, с възпретнати краища, теглени от две лодки. Подплашената от наближаващата сянка риба се мята и пада на рогозките, откъдето се изгребва с кепчета (Примовски, 1974, 360—370; Змеев, 1973; Владов, 1974).
Събирателството е допълнителен поминък, който има дълбоки корени в древността. Събират се диви плодове и билки, използувани за храна и лечение на хората и животните, а също така и някои представители на животинския свят.
Най-голямо значение за народната храна има събирането на тревисти растения, диви плодове и гъби. През пролетта и началото на лятото се берат коприва, лапад, лобода и др. От тях се правят каши, чорби, плънки за баници и увиват сърми. Използуването на гъбите е неравномерно в различните райони. Най-често браната гъба е печурката, която може да се нарича и червенушка или полянска гъба. Гъбите, общо взето, не заемат особено място в храната на българския народ.
Сравнително по-добре се използуват дивите плодове, някои от които се сушат и запазват за зимата. Берат се лешници, дренки, диви круши, оскруши, трънкосливки, малини, къпини, боровинки и полски или горски ягоди, които в отделните райони и за различните видове могат да носят названията беловици, плюскавици, пладници, котянки или зуници (Михайлова, 1981, 109).
Почти из цяла България е събиран буков и дъбов желъд, наричан още жир, използуван за храна на бравите, 'овцете и козите', на прасетата, а смлян го използували и за храна на едрия добитък. През време на «гладните години» правели хляб от смлени жълъди, смлян боб, царевично брашно и сварени картофи.
От билките събират: борика, чемерика, подбел, лайкучка, диви кестени и др. Билките се събирали от специални билкари, които познават съответните растения и тяхната лечебна сила, а също и времето, когато трябва да бъдат брани.
От животинския свят събират пиявици, използувани в народната медицина за изсмукване на «лоша кръв», речен рак и охлюви, наричани още пръжляци, пъжлоци в Югозападна България, ведер в Тетевенско и гогуч в Асеновградско, използувани за храна. За храна хващали и костенурки, наричани желви в Родопите. В това отношение особено постоянно е населението с католическо вероизповедание от Пловдивско и Пазарджишко, за което месото на костенурката е търсен и предпочитан специалитет.
Събирани са и плодовете на дървото черница, чиито листа се използуват за храна на копринената буба. Плодовете, когато са бели, се наричат мурейки, а черни — черници, някъде се използуват и за направата на ракия.
125
4. ДОМАШНИ ЗАНЯТИЯ
За разлика от развитото занаятчийство, което произвежда стоки за пазара и използува по-съвършени инструменти и машини, домашните занятия се характеризират с ръчно производство, практикувано вътре във всеки дом за задоволяване на семейните нужди.
Така българката изработва от глина подници и връшници за изпичане на хляб, фигурата на Герман. За собствени нужди българите са изплитали кошници за пренасяне на различни товари. Овчарите правели писани хурки за любимите девойки, като ги украсявали с различни геометрични и растителни, а понякога и със зооморфни орнаменти. По-сръчните мъже правели и станове за тъкане. Практичният, находчив българин използувал готовите природни форми, срещани в гората, от които прави ралицата на ралото, вили, столчета, дървени чаши, бастуни, геги, а понякога и корита.
От свински или телешки кожи правели цървули, означавани още като опинци, мехове за сирене или гайди.
Към домашните занятия трябва да бъде отнесена и домашната направа на сапун. До появата на сода каустик за направата на сапун смесвали сварена лой или мас с луга 'вода от огнищената пепел', като прибавяли към получения разтвор и известно количество негасена вар.
Българският народ има интересни наблюдения и практика в добиването на багри от растителен и органичен произход. В някои, селища основните багри и техните оттенъци, които са употребявани, надминават 50. За това богатство от оттенъци свидетелствуват многобройните шевици и тъканите у българите. Това се постига не сама с помощта на различните багрилни вещества, но и от различните им гъстоти при багренето, от момента на пресичането на багренето и от закрепването на цветовете.
Траките, славяните и прабългарите са имали свои традиции в обработката на текстилните суровини, в тъкаческите техники. Това се доказва както от археологическите находки от многобройните глинени прешлени (тежести за вретена и станове), така и от приемствеността при обработката на лена и конопа, а също така и от сведенията, които се намират в пътеписите на арабските пътешественици от IX—X в. (Черкезова, 1981, 120 и сл.).
Върху основата на тези три културни традиции — славянска, тракийска и прабългарска — повлияни до известна степен и от гръко-римската култура, се оформя българският тип тъкани, които са многообразни, но имат обща народностна художествена специфика. Те съхраняват и претворяват в нова самобитна светлина най-хубавото от тези три традиции. Народностното своеобразие в българските традиционни тъкани разкрива творческото отношение на българския народ при претворяването на полученото културно наследство и към чуждото влияние.
След падането на България под османско владичество в развитието на текстилното производство настъпват съществени промени.
126
Нуждите на огромния турски пазар и на многобройната турска армия довеждат до подем в производството на текстилни тъкани, сред които преобладават домашно тъканите аби и шаяци (Гаджанов, 1909; 639; Буе, 1840; Хаджи Калфа, 1938, 63—110; Каниц, 1888, 354; Черкезова, 1981, 121).
През епохата на Възраждането текстилното производство започва постепенно да се освобождава от домашния си характер. Трудолюбивият и предприемчив българин превръща планинските селища, в които е изтласкан по време на насилия, епидемии и размирици в империята (XVII—XVIII в.), в стопански центрове, където производството на тъкани добива ясно очертан стоков характер. Този подем довежда до оформянето на тъкачеството в отделен занаят, на чиято база по-късно се изгражда и манифактурното производство (Натан, 1956, 150; Сакъзов, 1927, 690—694; Тодоров, 1963, 403—409; Гандев, 1943, 1944, 23; Черкезова, 1981, 121).
В миналото българската жена е приготвяла на домашен стан облеклото на семейството и част от покъщнината. Тъканите са изработвани от лен, коноп, вълна, памук и коприна.
Ленът и конопът са едни от най-старите култури, използувани като суровина при тъкането на Балканския полуостров.
Херодот споменава, че траките са отглеждали лена. За това говорят и остатъците от ленени платове, намерени при Кадин мост, Кюстендилско. Славяните са познавали обработката на лена преди заселването им на Балканския полуостров. Във времето на император Маврикий (582—602) се съобщава, че славяните, които живеели оттатък Дунав, са отглеждали лена.
Прабългарите са имали обичай да влизат с покрита глава в молитвените домове. Кърпите, с които покривали главите си, особено у по-богатите били ленени. Ето защо след покръстването на българите в един от отговорите, които в 866 г. папа Николай дава на цар Борис, се казва: «Вие твърдите, че гърците ви забраняват да влизате в църквата с повезка от ленен плат, която носите на глава. . .»
Традицията по отглеждането на лена продължава по времето на Втората българска държава, османското иго и Възраждането, когато памукът измества до голяма степен ленените тъкани. Освен за влакното ленът бил отглеждан като суровина за получаване на ленено масло.
Отглеждането на конопа започва по-късно от лена. Според Херодот конопът се отглеждал от скитите и траките. От скитите той минал у славяните и се разпространил по цялата територия на Русия, а от траките към гърците и по-нататък проникнал в Италия и Сицилия. През V в. пр. н. е. конопът е отглеждан по бреговете на Черноморието. Традицията по отглеждането на конопа продължава и в новообразуваната славянобългарска държава. С течение на времето конопът заместил лена в България.
Памукът прониква в българските земи през XIV в., пренесен от турците.
127
Памукът е една нова суровина за тъкани, чието отглеждане е съсредоточено в южните етнически територии на българите — Хасковско, Пловдивско, Пазарджишко, Серско, Драмско, Скопско и Велешко. След обирането на памука той се почиства ръчно от семената. Впоследствие българинът е конструирал т. нар. магани, уреди, състоящи се от два валяка, за по-лесното и по-бързото очистване на семето. Следващата обработка на памука е разбиването му, означавано като дръндарене, стивасарене и съответно мъжете, извършващи този процес, дръндари, стивасари. С помощта на лъкове и дървени бухалки те разбивали, развлачвали памука, докато стане готов за предене. В по-ново време и памукът се влачи на механизирани дараци.
За коприната като суровина за тъкани, използвана в българските земи, има сведения от XII в.
Основна суровина за приготвянето на българските домашни тъкани е вълната. Козината също намира приложение като текстилна суровина. С обработката на вълната се занимава изключително жената. Само стригането на овцете и тепането на изтъканите платове е било мъжка работа, но понякога и тя била вършена от жените в България.
След остригването на вълната тя се почиствала от тръни и клечки, полепнали по руното на овцете. После вълната се залива с вряла вода, за да се разтвори сереят, т. е. мазнините, полепнали по вълната. Във врялата вода вълната престоява няколко часа, след което се изпира на обилно течаща вода и се суши на слънце. В Софийско, Кюстендилско и Самоковско изпирането на вълната става в специални кошници, наричани пулпас.
След изсъхването на вълната тя се разчепква с ръце, подир което се развлачва на домашен дарак или разчесва с гребен. Пластовете, които се изтеглят, се наричат власове, пласи, а онова, което остава под дарака, се нарича щим. Най-дребните отпадъци от развлачването на вълната се наричат дреб.
Преденето на вълната става с хурка и дървени вретена. Различават се два типа вретена в зависимост от начина на задържането на нишката — с улей или с тъпче, т. е. с главичка. Освен обикновеното вретено, с което се преде на хурка, съществува едно по-голямо вретено, наричано махалка.
Материалът за предене, наричан най-често повясмо, се поставя на хурка. В зависимост от мястото, където е закрепена хурката, се различават три типа хурки: напоясни, които се закрепват на пояса; ръчни или ликатки, които се държат в лявата ръка, и сталки, стоящи на земята или на специални поставки. Ликатките са дълги 15—35 см и се използуват за предене на памук, а сталките са с дължина 80—95 см и се срещат предимно в Северозападна България. Стоящите хурки имат най-често къжеловидна форма.
При напоясните хурки е налице едно голямо разнообразие на формите: лопатовидни (Софийско, Трънско, Радомирско, Кюстендилско), вилообразни (Тракийската равнина), копиевидни, кошнич-
128
ковидни и др. (Костов, 1924, 25—32; Вакарелски, 1974, 374 п сл., к. XIII, обр. 288). При различните видове хурки може да се видят различните етапи в тяхното развитие. Така например вилообразната хурка е по-примитивна от останалите видове, докато при някои хурки от типа на ликатките се забелязва украса чрез дърворезба.
Чекръкът, руданът прониква в България по време на Възраждането и се разпространява първоначално в градовете, а после и по селата, без да може да измести преденето на хурка. Изпредената с хурка прежда се нарича прело, докато тази от махалката маане.
Втората по важност суровина за тъкани докъм края на XIX в. е конопът. Техническата обработка на конопа и лена е еднаква. След узряването им те се оскубват, навързват се на малки снопчета и се топят в локви, наричани топила, или в реката, където престояват една седмица. Снопчетата се наричат гръсти, като понякога това название се пренася за обозначаване на конопа въобще.
Когато снопчетата от коноп или лен изсъхнат, се очукват, за да падне пъздерът 'дървесинната част'. Самото очукване се обозначава като мънене или мелене, откъдето и названието на уреда за извършване на този процес — меница, мелица. Приспособлението се състои от две неподвижни дървета, между които е закрепено едно трето, по-дълго, за да може да се хваща с ръка, наричано най-често бияч, баталник, мал (Ново село, Видинско), чукало (Софийско). След очукването на пъздера следва изчеткването на дребните пъздерки с четка от свинска четина. Така се получава повясмото. Преденето става, както при вълната.
Най-старите тъкани се изработвали в естествения цвят на текстилните суровини. Тъкани, изработени от вълна, козина и коноп в натурални цветове и днес могат да се наблюдават в селищата на Стара планина, Странджа и Родопите. В повечето случаи преждата се боядисва след изпридането при домашни условия. В по-новата тъкаческа практика преобладават оцветените тъкани. Познати са два начина на боядисване: с естествени и химически багрила.
Подготовката за тъкането става чрез насноваване на основата върху кросното и вдяването на преждата от основата през нищелките и бърдото. Дължината на основата се мери с лакти, а ширината се определя по броя на главите (една глава има 60 жички).
Обикновено се снове на улицата или на двора, като дължината се определя от две забити колчета, на които се обтяга преждата. До едното колче се забива трето колче, което служи за образуване на зева, на устата, 'отвора, през който минава совалката с вътъка'. На другия край се забива още едно колче, на което се премятат нищелките.
Преждата за основата се намотава на кълбо или на калами, калмукани. Тези калмукани се нанизват на дървена рамка, наричана сновалница, снователка, клувя. Навиването на преждата на калмуканите става посредством летка, сукало. Летката представлява колело, направено от две кръстовища, като на техните четири края се слагат пръчки, на които се поставя преждата, както е навита.
129
След като преждата е наснована, тя се навива на дървено кроено, което се закрепя на задната част на стана. После вдяват основата в нищелките и бърдото, наричано още гребен, и я завързват на предното кроено. Нищелките служат да отварят зева, устата на основата, т. е. да се направи път за совалката с вътъка. Ако тъканта ще бъде лита — има две нищелки и две ноги, подножки, крака, ако е четворна — съответно четири нищелки и четири крака.
Домашното тъкане става предимно на хоризонтален стан. В зависимост от положението на основата по отношение на предното и задното кроено (предното е това, върху което се навива изтъканият плат) се очертават три типа: хоризонтален стан, при който предното и задното кроено са на еднаква височина (Родопите, Пирин и част от Тракийската равнина); хоризонтален стан, при който предното кроено е по-ниско от задното (Родопите, Пазарджишко, Панагюрско, Елховско, Харманлийско, Свиленградско, Ивайловградско и Странджанско), и хоризонтален стан, при който предното кросно е по-високо от задното (Източна и Северна България) (Вакарелски, 1974, 390).
За хоризонталния тъкачен стан има още едно название — разбой, което се среща в западните и южните области на България и е свързано предимно със стана, при който основата е наклонена напред, докато названието стан се среща предимно в Източна и Северна България и се свързва със стана, който има наклонена назад основа (Вакарелски, 1974, 391).
До края на XIX в. все още се срещат и старинните образци вкопани станове или станове на колове, които в селищата на Дунавското крайбрежие са известни с названието изба. Тези станове нямат подвижни рамки, а се състоят от забити в земята греди (Венедикова, 1960, 653). По форма и название вкопаният стан се свързва пряко със съответния тип хоризонтален стан у всички славянски народи (Мошински, 1929, 325—327; Черкезова, 1981, 122).
В традиционната култура на българите е познат и отвесният стан, известен с названията прав стан, цял стан, стетьове, разпространен в някои селища на Средните и Западните Родопи и Странджа (Венедикова, 1960). Някъде е разпространен и по-съвършен вертикален стан за тъкане на килими, изпълнени в гладка или вързана техника (Вакарелски, 1974, 394—396). В някои градове на страната на вертикален стан се произвеждат и мутафчийски изделия — груби тъкани от козина (Венедикова, 1953, 62—142, Вакарелски, 1974, 396, Черкезова, 1981, 122). Обикновено килимарството е женски занаят, а мутафчийството се упражнява от мъже.
В традиционната култура на българите са запазени до края на XIX в. някои примитивни способи на тъкане, които представляват най-ранен етап в историческото развитие на същинското тъкане или са преход от плетене към тъкане. Плетене с наченки на тъкане представляват преплитаните на ръка коланчета на престилки, връзки за торби, детски люлки, повои и др. Освен на ръка тесните орнаментирани коланчета се тъкат с помощта на кори или на кожи (дър-
130
вени или кожени квадратчета с дупки в четирите краища, В които е прекарана основата). В миналото тази примитивна техника е били широко разпространена в цялата страна, но през последните 30—40 години тя постепенно изчезва (Черкезова, 1981, 123).
Класическите основни тъкачески техники са в две разновидности според броя на нищелките: с две нищелки се тъче обикновена, лита, в уста тъкан, а с четири нищелки — диметна, четворна тъкан (Велева-Венедикова, 1967, 32—38).
Българите познават различни тъкачески техники: късане, бране, развити върху основата главно на литата тъкан; вързана техника, с която се изработват халища, губери, китеници и ямболии (Кръстева, 1971, 13—15; Станков, 1975, 78—80). В някои райони на страната, като Хасковско, Трънско и др. се практикува бримчената, чупковата техника. Тя е разновидност на литата тъкан (Черкезова, 1981, 123).
След изтъкаването на платното, което основно е бяла тъкан, в миналото е практикувано допълнителното му избелване и многократното изтупване с бухалка.
Вълнените тъкани били тепани, чрез което се получава по-голямо уплътняване и овласяване. За тази цел по течението на реките били строени тепавици, задвижвани от водната струя. Груби вълнени и козиняви тъкани, предназначени за постилки или завивки, се валят във валявици, при което платът се уплътнява и кардира. Такива валяни тъкани се наричат кебета и халища (Вакарелски, 1974, 399 и сл.).
5. ЗАНАЯТИ
С преминаването към земеделие и скотовъдство възниква и първото обществено разделение на труда — земеделци и животновъди. Изработването на метални оръдия на труда довежда до появата на особена група хора — занаятчии, чийто труд придобива все по-самостоятелен характер. Така става второто сбществено разделение на труда — отделяне на занаятчиите от земеделците и животновъдите.
С развитието на общественото разделение на труда занаятът преминава през няколко етапа: домашен занаят, при който е налице производство за нуждите на производителя; вторият етап е, когато по-вещи лица произвеждат оръдия на труда и битови предмети по поръчка на потребителя; при третия етап занаятчията е стоков производител, макар и дребен, и вече е скъсал със земеделието и животновъдството, като произвежда стоки за пазара без поръчка.
Българските занаяти водят началото си от дълбока древност. Занаятчийството, което е било познато и на траки, и на славяни, и на прабългари, получава нов, твърде съществен тласък за развитие след образуването на славянобългарската държава, която имала разнообразни и постоянно нарастващи потребности, свързани с нейната външна и вътрешна политика.
През ранния феодализъм (IX—X в.) от селското стопанство се
131
отделят и обособяват някои занаяти, като ковачество, грънчарство, тъкачество, шивачество и др.
През XI—XIV в. занаятчийството продължава да се развива и да задоволява нуждите на царския дом, на болярите и висшето духовенство. Занаятчиите през този период все още били земеделци и работели по поръчка.
С влизането на българските земи в Османската империя, с развитието на стопанския живот в тази империя, с превръщането на гарнизонни селища в стопански центрове занаятите в българските земи получили напредък. Така например в София през XVI — XVIII в. е имало 63 занаята, от които 33 се упражнявали от българи и 30 от българи и инородци (Ихчиев, 1906, 91—95; Примовски, 1983, 93). Такава е картината и в други градове в нашите земи.
Силен тласък получава българското занаятчийство, когато в османската държава се въвежда редовна войска (1829), но най-голямо развитие достига през първата половина на XIX в. до Кримската война (1853—56 г.). Особено високо е това развитие в балканските средища — в старопланинските райони, Средногорието, Родопско, както и в Западна България (Примовски, 1983, 93).
Занатчийското производство се превръща в масово стоково производство. Появява се и манифактурното производство. Предприемчиви и находчиви занаятчии използуват водната сила за движение на стругове, бичкиджийници, караджейки, самокови, валявици, тепавици, градинарски долапи.
До Освободителната война и първите години на свободен политически живот в България са упражнявани 120 занаята, някои от които са били основни в поминъчно отношение: тъкачество, абаджийство, мутафчийство, гайтанджийство, килимарство, шивачество, кожарство, кожухарство, калпакчийство, памукчийство, обущарство, сарачество, казаслък (декоративен текстилен занаят, при който от коприна, лен или мека вълна се украсяват гемове, дизгини, нагръдници, подопашници, колани за коне, подвръзки за писклюли, пискюли за фесове, кордони за часовници, колани и ек-селбанти за офицери, украси за сокая и др.), грънчарство, бакърджийство (медникарство), куюмджийство (златарство), дърводелство, бъчварство, кринарство, коларство, коларо-железарство, каменоделство, зидарство, стъкларство и др.
След Освобождението развиващата се фабрична промишленост и външната конфекция са в своя естествен ход и настъпва бързо разорение на българското занаятчийство. Само някои занаяти, като шивачество, зидарство, обущарство и др., продължават да битуват.
След Деветосептемврийската революция през 1944 г. при новите условия на живот се създават трудовозанаятчийските кооперации. За поддържане и развитие на най-хубавите традиции в българските художествени занаяти от Възраждането голяма и ползотворна дейност развива Задругата на майсторите на художествените занаяти.
Обработка на глина. Керамиката е сборно понятие за занаят-
132
чийски изделия, изработени от силикатни материали при изпичане на определена температура. Според материала и предназначението на керамичните предмети различаваме груба (строителна) и фина битова и художествена керамика.
Битовата керамика се състои от трапезни съдове (за. приготвяне, консумиране и съхраняване на храната) и обредни съдове. На територията на днешна България керамиката се появява през средния неолит. Тракийската керамика е предимно битова. На древните траки е било познато ръчното грънчарско колело. У старите славяни керамиката е била представена главно от съдове за храна и погребални урни. Прабългарите също са познавали направата на глинени съдове преди идването си на Балканския полуостров.
Керамиката на славяните и прабългарите при идването им на Балканския полуостров е на по-ниско технологично ниво в сравнение с местната тракийска и ранновизантийска керамика. Процесите сред славянския, прабългарския и тракийския етнос и развитието на производителните сили имат за резултат взаимно обогатяване и утвърждаване на един общ тип българска керамика (Пунтев, 1983, 118).
Резултатите от този процес особено ясно проличават през IX в. Въпреки че съдоиете се изработват на ръчно грънчарско колело, техните форми и украса са значително разнообразени и усъвършенствувани, а изпичането им ставало в двукамерни грънчарски пещи, възприети от византийските грънчари (Пунтев, 1983, 118).
Забележително явление в историята на керамиката по българските земи е рисуваната преславска керамика от втората половина на IX и началото на X в. През XI в. български майстори грънчари възприемат крачното, бързовъртящо се грънчарско колело.
Особено интензивно е развитието на българската керамика през периода XII—XIV в. Новост в керамиката от тези период е сграфито керамиката, при която върху покрития с бяла ангоба съд с остър инструмент се изрязвал орнаментът така, че да се появи долният червеникав цвят на глината. След това съдът се изпичал, като в някои случаи врязаната керамика се покривала с цветна глеч (Колев, 1982, 156).
С падането на България под османско иго за традиционното българско керамично производство започва период на упадък, който продължава до Възраждането.
През епохата на Българското възраждане има съживяване на този народен занаят. Обособяват се грънчарски центрове, които започват да определят развитието на грънчарството по нашите земи: Габрово, Бусинци, Троян, Айтос, Пирот, Берковица, Чипровци, Тетевен, Търговище, Самоков, Разлог, Велес, Ресен, Струга (Пунтев, 1983, 120). Майсторите грънчари правели гърнета и армаги за приготвяне и пренасяне на храната, стомни за вода, делви, паници, крондири за вино, павурчета за ракия и т. н.
Изработването на битова керамика с помощта на грънчарско
133
колело е мъжки занаят. Технологията на изработката на този вид керамика минава през няколко етапа.
Пръстта, която се използува за обработката и направата на глинените съдове, се нарича глина, гнила, земня, кал. След разкопаването ѝ тя бива оставяна в трапа и поставяна в специален трап, наричан гнилник, за 10—15 дни да изветрее. Измесването ставало, като в ямата наливали вода и тъпчели с крака глината, а в по-ново време я поставяли в специални дървени приспособления, наричани тезгях (ед. ч.).
По-нататъшната обработка на глината и направата на керамичните съдове ставала в грънчарската работилница. Най-често тя е била в приземния етаж на жилището на грънчаря. Тук на дървен тезгях е прикрепено грънчарското колело, има полица за инструментите и големи рафтове — скеле, за сушене на суровите съдове. Тезгяхът е бил винаги разположен пред прозореца.
Грънчарското колело, наричано коло (Бусинци, Берковица), стан (Самоковско), стъпало (Североизточна България) и чарк (Разложко), се състои от два диска, успоредно закрепени на една и съща ос. Долният диск е по-голям и се използува за задвижване на оста, респективно на горния диск. Задвижването става с крака, като майсторът стъпва на долния диск и го завърта. Оста е наричана вретено. Върху горния диск майсторът изработва желаните предмети, като поставя омесената вече глина и дава желаната форма. Това става, като лявата ръка държи неоформения още предмет отвътре, а дясната оформя съда отвън (Вакарелски, 1974, 424; Хаджиев, 1954, 36 и сл.; Пунтев, 1974, 292).
За различната украса на съдовете грънчарят използува дървени шила, наричани ъмзикалки, инзикалки (Троянско). За тази цел могат да се използуват още гребени и парчета тел (Вакарелски, 1974, 424).
След изработването на съдовете те биват изсушавани на сянка, а след това нареждани в пещта за изпичане, като най-отдолу се нареждат по-големите съдове, а най-отгоре — най-малките съдове. Печенето става в продължение на едно денонощие. След изпичането някои съдове се намазват с глазура и се пекат отново около 10—16 часа.
Украсата на керамичните съдове и предмети е околовръстна, линеарна, рядко фигурална, с бяла или оцветена ангоба. Ангобата представлява бяла или цветна глина, с която се измазва керамичното произведение, преди да се постави в пещта за изпичане.
Керамичната орнаментика е обикновено геометрична и растителна, изразявана от древно време с примитивни рисунки в отвесна или хоризонтална линии и куки, писани с ръка или получени чрез потекла бяла боя. Заливането на съда с боя, изтичането на боята свободно на ивици по цялата повърхност на съда, при което остава да се вижда на места основният му цвят, достига своето съвършенство при троянските майстори грънчари.
След основния тон майсторите грънчари прокарват хоризон-
134
тални линии от цветни разтвори, които се разливат, без да се смесват, изкусно направлявани с обикновена сламка или перце, за да оформят желаните образци: байраци, сърца, капки, гайтани, пеперуди, криле, паяци, очи на гълъб и др. под.
Глината е използувана и за направата на кирпичи, тухли, керемиди и цигли. След като се омеси, глината се поставя в специални калъпи, които придават желаната форма. Когато тухлите, керемидите и циглите изсъхнат на слънце, нареждат ги в пещи, наричани коптори, за да ги изпекат.
Различни грънчарски изделия у българите през изминалите векове са свързани с градския бит: мангал, 'съд за горене на въглища за отопление на помещение', мивки, 'умивалници', кахли, 'завършеци за комини' и др. Някои грънчарски изделия са извикани на живот от нуждите на църквата: паници за светена вода, кръщелни купи, кадилници, надгробни фенери и др.
Българската народна керамика трудно може да бъде класифицирана поради многофункционалността на някои съдове. Тя се дели на: кухненски съдове (гърнета, гювечи, тави, тенджери); трапезни съдове (стомни, кани, чаши, паници, крондири); обредни съдове (сватбарски съдове, сватбарски крондири, купи за коливо, кадилници, купели за кръщаване и др.); стопански съдове (бояджийски кюпове, катраници, пушилки и хранилки за пчели, капаци и гърнета за варене на ракия); съдове за съхраняване на храни (кюпове, делви, гърнета, оцетници и др.) и др. съдове (саксии, вази, тръби за вода, шапки за комини) (Пунтев, 1983, 122).
Обработка на дърво. Обработката на дървото е стара славянска традиция, която славяните са пренесли от своята прародина. Местното население, траките, също е имало някои занаяти, свързани с обработката на дървото — напр. направата на колесници, на земеделски оръдия (рало, диканя, дръжките на мотики и т. н.).
За продължаването на традицията при обработката на дървото допринася наличието на много гори по българските земи. Почти до края на XIX в. цялата Средна, Западна и Северозападна България, а също така и Добруджа били покрити с дъбови и букови гори, които впоследствие били изсечени.
С разширяването на нуждите на господствуващата класа напредва и развитието на занаятите, свързани със строителството на дворци, църкви, манастири, жилища, а честите войни пораждат необходимостта и от дърводелски занаяти, свързани с военната техника. Всичко това довежда до отделянето на дърводелските занаяти от домашните занятия и селското стопанство още през епохата на феодализма.
През епохата на ранния османски феодализъм дърводелството продължава да се развива. Едва през Възраждането обаче се откроява и традиционната специфика на дърводелските занаяти. Различните черти от ранните степени на развитие на техните произведения се превръщат в типични народни изяви в жилищното строителство и украсата на домовете на зародилата се българска буржоа-
135
зия. Издигналите се из средата на занаятчиите творци следват унаследените художествени традиции на своите предци (Коев, 1983, 125).
Най-старото оръдие на труда, свързано с обработката на дървото, е брадвата, наричана още балтия (Средна гора, западно от Пловдив), секира (Софийско, Самоковско, Трънско), манара (Северозападна България) и спорадично наджак. Брадвата е използувана за изсичането на дърветата, за разцепването на дебели дървета, както и за одялването на греди (Вакарелски, 1974, 403).
В своята практика дърводелците използуват и други инструменти: трион за рязане на дървения материал, тесла за дялане, свредел, бургия за пробиване на дупки, косица, обирачка, рукан, скубар за обелване на кората на дърветата и изглаждане на повърхността. За изглаждане са използували и дървена пила.
Първоначално тези оръдия на труда са били изработвани от селските ковачи, но впоследствие били произвеждани фабрично.
Към инвентара на една дърводелска работилница спада и т. нар. магаре, заек, кучка, стол с гарваница (специален уред от дърво с оси за притискане на предмета, който се обработва). На това приспособление се правят обръчи за каци.
Майсторите дърводелци изправяли дърво, като го нагрявали, или поставяли във вряла вода, след което го затискали с тежки камъни или го поставяли в специални форми, наричани калъпи.
С обработката на дървото са свързани следните занаяти: коларство, дограмаджийство, стругарство, бъчварство, кошничарство, самарджийство, диканарство (Коев, 1983, 125 и сл.).
Изработването на дървената кола е една стара традиция както у траките, така и у славяните, а вероятно и у прабългарите. За това говорят останките от тракийските колесници, славянски названия за най-важните части на колата, извеждането на названието на шейна от прабългарски език (Венедиков, 1960; Колев, 1971/1972, 45—65; Боев, 1965, 14).
Традиционната дървена кола продължава да битува сред българите до началото на XX в., макар че в някои райони на страната още във втората половина на XIX в. се появяват железни коли и даже специализирани коли за превоз на пътници — брички, каб-риолети, файтони и др. Така постепенно коларството прераства в коларо-железарство или модерно коларство, каквото е било развито във Враца, Пловдив и др. български градове (Дойнов, 1979, 101—116).
При изработването на една кола трябва да се разграничат три отделни процеса, извършвани понякога от различни майстори — дърводелци, железари и художници. Но най-често и трите процеса се осъществяват от едно и също лице, което извършва цялата работа по направата на една кола.
При направата на дървените части на колата майсторите се съобразявали с пригодността на материала за съответните части и само в краен случай изработвали частите на колата от по-неподходящо дърво. Така за главината на колелото най-подходящи дървета са
136
осенът, брястът или орехът, за направата на сандъка — борът, за свързващите клинове или за жеглите — дрянът и т. и.
При дървената кола с изработването и сглобяването на различните части колата е била готова вече за употреба. С изключение на бляховете на осите, пуриите в главините и халките или тисовете върху главините, други железни части тук не са прибавяни. Тази дървена кола е наричана караиспитлия.
По-късно вместо дървената ос започнали да поставят железни оси, а колелетата обличали в железни шини, табани. Тази кола е наричана вече каруца или талига и най-често е теглена от коне, докато дървените коли са били теглени от волове или биволи.
За обработката на железните части по колата майсторите коларо-железари използували: мех за раздухване на въглищата в огнището, означаван още като гюрук, различни видове чукове (кесме, баския, сбивач, бойник, сръчник и т. н.), наковалня, корито с вода за закаляване на изкованите предмети, различни видове клещи, ножици, шило за пробиване на нажеженото желязо, тезгях за набиване на шината около наплатите и т. н.
Изписването на колите и направата на «пеещи каруци» е едно сравнително ново явление в бита на българите, което прониква от Русия, Бесарабия и Румъния през първата половина на XIX в. (Колев, 1983, 29). Сандъците на колите били изписвани с геометрични, зооморфни и растителни орнаменти. «Пеенето» на каруците се дължало на закрепените на осите стоманени пластинки, които се триели о пурията на главината.
При направата на колите майсторите колари се съобразявали с предназначението на колата и с терена, където ще бъде използувана.
Дограмаджийството е дърводелски занаят, тясна свързан със зидарството. Майсторите дограмаджии произвеждали врати, прозорци, шкафове за покъщнина, долапи (зидани в стената), различни столове, дървени стълби, хамбари и т. н.
Характерни за XVIII и XIX в. са раклите, сглобявани от дялани букови дъски, наричани шинди, шиндри и пригодени така, че единият им ръб по дължина е изтънен, а другият със съответен жлеб, за да могат всеки две съседни дъски да се скопчат и да не остане пролука между тях. Въвеждането на механическите дъскорезници и на фабрични гвоздеи слага край на ракленото производство: то бива заменено с модерно тишлерство с характерния инструмент ренде за изглаждане и профилиране на дъските. Тишлерството идва през XIX в. на първо време от Италия, а по-късно от Германия и Австрия, като донася и богата немска и италианска терминология в тази област (Вакарелски, 1975, 416).
За изработването на някои дърводелски произведения се изисквала употребата на струг. Обработката на дървото с помощта на стругове е по-късно и сравнително рядко явление у българите. Дървени стругове имало в Габровско и Еленско през втората половина на XIX в., като някои от тези стругове били задвижвани от водни струи. Ръчен дървен струг е бил познат в Югоизточна Бъл-
137
гарня (Харманлийско и Ивайловградско) за правене на вретена и цигарета.
Планинските стругари от Габровско изработвали гаванки захлупци, бъклици, паници, софри, паралии, чутури, стъпи (за чукане на червен пипер или сол), свещници и др. п. Тези съдове били предпочитани и широко разпространени сред българите, даже били изнасяни в Предна Азия, Египет и др.
Свиркарството е друг занаят, свързан с обработката на дървото на стругове (кавали и др. видове свирки).
Кацарството и бъчварството са занаяти, при които се изработват най-различни по големина и форма съдове за течности: от половинлитрови павурчета за ракия до бадъните и ликовете, чиято вместимост достигала до 30 000 литра, различни бъчви с вместимост от 100 до 1000 литра, бучки, буталки, каци за избиване на маслото, футии за бране на грозде, кораби, постави, шарпани за превозване на гроздето от лозето до вкъщи, бъкли за носене на вода, кочки за масло, за квасено мляко, различни качета за зимнина, за джибрите и т. н.
Направата на тези съдове изисквала по-голяма прецизност, което довежда и до използуването на по-съвършени инструменти.
Кошничарството е познато по българските земи още в древността. Майсторите кошничари правели от лескови и върбови пръти, като използували и повит, 'дива лоза', най-различни предмети, използувани в бита на българите: различни по форма и големина кошници за пренасяне на плодове и зеленчуци, пулпас, различни видове кошове (за пренасяне на сено и слама, за изнасяне на оборския тор от селото до нивата, за пренасянето на набрания тютюн от нивата до вкъщи), слепи кошове (за ловене на риба), тръвни — кошери и др.
В планинските и предпланинските райони на страната във връзка с пренасянето на товари с помощта на, товарни животни (коне, магарета, мулета и катъри) се развива самарджийството. Майсторите самарджии произвеждат различни видове самари в зависимост от товарното животно и от товара, който ще се пренася: едни са самарите за магарета, други за коне и трети за катъри и мулета и съвсем различни са камилските самари. Различават се още мървашки самар (въглищарски самар), кираджийски самар, наричан още балкански или каракачански, бинек самар (кърджалийски самар, половин самар), ездитен самар, яръм бинек самар (половин бинек самар), самар седло от дървено самарче, означаван като калтак, и т. н.
Названията на самара като цяло и на отделните му части са различни за различни краища в страната. Тези различия са налице и в по-ограничени региони.
Под дървената конструкция на самара имало стеле (подложка от ръжена слама, напълнена в конопена възглавница и обшита с кожа, а после привързана и пристегната към дървеното скеле на
138
самара). Тази част се прави да не «убива» на животното, когато бъде натоварено.
Към обработката на дървото спада и диканарството, свързано с направата на дикани за вършитба. Диканарството е потомствен занаят, практикуван от населението в Кърджалийско. Диканарите обикаляли Източна България и работели по домовете на стопаните, които имали желание да притежават диканя. Диканята се правела от две или три талпи в зависимост от тяхната ширина. Талпите били извити в предната си част или издялвани с помощта на шкипарлията или копача, 'голяма тесла с широко право острие'. Освен този инструмент диканарите използували още различни видове длета, бургии, чукове и рендето плана.
В направените с длетата дупки отдолу на диканята набивали кремъци или железни ножове при липса на кремъци. Правели дикани за теглене от волове и други за теглене от коне.
Изработването на съдини и други предмети от кора е слабо практикувано от българите. Пастирите правели от липови кори чаши за вода, солници, лъжичници, лубове за решета, кринчета и шиници за мерене на зърнени храни.
Не като специален занаят, а като домашна работа е известно приготвянето на дървени заключалки, срещано тук и там в планинските райони на Северна България, Странджанско и Пиринско (Вакарелски, 1974, 419).
Добиване и обработка на метали. Сведения за добиването и обработката на метали на територията на нашата страна има от различни епохи.
Следи от топене на медни руди от бронзовата епоха са намерени при Етрополе. В Ихтиманско, Пещерско и на някои места в Странджанско и др. още в VI в. пр. н. е. са добивали железни руди, а в Родопите, Кюстендилско и Врачанско — оловно-сребърни и медни руди. За това говорят и изоставените римски рудници.
Рударството е поминък и на по-късните обитатели на днешните български земи, в т. ч. и на славяните, които възприемат това занятие от тракийското племе беси, живяло в Родопите. За старото рударство в българските земи говорят много рударски находки, названия на местности, на селища и т. н. Така названието на Чипровци се свързва с латинската дума cuprum (мед), днешният град Мадан носи название на механичен ковашки чук и т. н.
Относно железодобиването у българите през късното средновековие и Възраждането има повече сведения. Засилва се железодобиването на много места в планинските райони в Стара планина, Рила, Родопите, Пирин, Огражден, Осогово и Странджа (Вакарелски, 1974, 432; Примовски—Благоева, 1983, 94). Големи рударски центрове са Кратово, Самоков, Малък Самоков (Странджа) и др.
Вероятно желязната руда в миналото е била събирана по повърхността на земята в местности, почвата на които е образувана от изветрели гранитни скали. За тази цел е използуван пясъкът от реките и доловете или пък е промивана изкопаната пръст. Сравни-
139
телно по-рядко желязната руда е добивана в комплектна форма от земни пластове, до които е трябвало да се копаят шахти (Девинско, Пещерско, Бургаско) (Вакарелски, 1974, 433).
Изкопаната пръст, която съдържала руда, била промивана в специални корита край реката. Човек с мотика разбърквал пясъка в коритото и на дъното оставала желязната руда.
Топенето на рудата ставало в малки пещи, иззидани от камък и глина, направени в планински склонове. Пещите са били така правени, че само отпред се зидало, отзад била скалата.
Височината на пещта била обикновено 3—4 м, а ширината в основата — 1—1,20 м. При едно зареждане на такава пещ се получавало 80—100 кг желязо.
Зареждането на пещта ставало, като слагали пласт въглища, после пласт руда и т. н. За раздухването на огъня в пещта използували мехове, движени от водна сила. Още тогава пещите са били снабдени с малка дупка — окно, т. е. с металургично око, през което наблюдавали да не изгори металът, защото нямало да бъде ковък в противен случай.
Изваждането на рудата ставало по два начина: чрез разрушаването на пещта или чрез специален улей в направена за целта дупка, която се намира на по-ниско ниво. В тези случай дъното на пещта е наклонена към страничния улей.
Полученото желязо, което е било все още с шупли, изсичали на късове или пръти и така го транспортирали до ковашките работилници, където продължавала неговата обработка до получаването на желаната форма.
Работниците, заети с добиването и обработката на рудата, се наричат рудари, утмани, както и плавари, миячи. Мястото, където става промиването на рудата, се нарича замет (Самоковско), промивница, задма (Мървашко), а самият процес на промиването се нарича съответно премиване, плаване, гонене. Съдът, в който пясъкът се мие, се нарича гонило (Мървашко), гурна (Западна България), пребой, рупа (там, където промиването става в изкопани ями). Пещта за топене се нарича в Западна България видня, вигня (Мървашко), пешча, пехца. Дъното на пещта се нарича щуп. Чистото желязо, събрало се на дъюто, се нарича расовач (Западна България) или неков (Мървашко).
Продухвнето на пещта с въздух и коването на желязо най-често е ставало механично, като меховете и големите чукове били задвижвани от водни колела. Чукът се нарича млат (Самоковско), чок, чук (в Мървашко). Механичният чук, задвижван от водна струя, се нарича самоков и по-рядко мадан (Вакарелски, 1974, 434—436).
Терминологията, свързана с добиването на рудата, е чисто българска с изключение на тази, която говори за немското културно влияние, проникнало у нас посредством саксонските миньори, работили в Западна България още през XIII в.: щуп, ступ (нем. Stub, Staub — дъно на пещ, пепелище), шлякно (нем. Schlaken — сгу-
140
рия), утман (нем. Hauptman — рудар), цех (нем. Zech — рудник) и др.
По-късно през XVI—XVII в. това саксонско влияние е подсилено и от рудари словаци, доведени от турците из завоюваните от тях на север от Дунава области и заселени в Чипровци, Кратово и др. Те са донесли вече и термина вигня (словаш. vigeny и чеш. výhěń — горнило) (Вакарелски, 1974, 436).
След добиването на желязото започва неговата обработка. Тя е известна на българите от най-стари времена под формата на различни занаяти: ковачество, ножарство, налбантство, мотикарство, пушкарство и др. Центрове на тези железарски занаяти по време на Възраждането са градовете Самоков, Мадан, Кратово, Пещера, София, Кюстендил, Габрово, Сливен, Малки Самоков (Странджа) и др. В Габрово се обработвало желязо, което било пренасяно.
Почти всяко селище е имало по един ковач, който изработвал и ремонтирал необходимите земеделски сечива (мотики, лемежи, брадви, сърпове и др.). Обикновено ковачи били българи и едва към края на XIX в. този занаят започва да се практикува и от цигани.
Основни сечива в една ковашка работилница били: наковалня, огнище с духало, или мях, няколко вида клещи, различни видове чукове (голям, с който чука чиракът, малък, с който работи майсторът; баския, с който се правят брадви, секач, с който се сече желязото, прибой (за пробиване на отвори), разни видове пили за изостряне на брадви, точило за източване, изостряне на брадви, лемежи и др. земеделски сечива, корито с вода за закаляване на инструментите, кисца (метличка за пръскане вода в огъня при загасване) и др. (Примовски—Благоева, 1983, 111).
Ковашкият занаят обхващал не само изработването на земеделски сечива. През време на Възраждането, а и по-късно той включвал още подковачеството (налбантството), брадварството, ножарството, пушкарството (тюфекчийството), чакаркчийството, сахатчийството и кантарджийството.
Пушкарството е било развито в Сливен, Габрово, Гоце Делчев, Мадан, Смолянско и др. Сливенските тюфекчии дотолкова се били прославили с хубаво изработените пушки и пищови, че там отивали търговци от Мала Азия, Персия, Западна България и др. да купуват ковани шишанета, пушки бойлии, дълги пищови, сюнгии и пр. (Табаков, 1929, 60).
Подковачеството е съпътствувало българина през цялото му историческо развитие, тъй като този занаят е в най-тясна връзка с основните поминъци — земеделие и животновъдство, и с традиционния транспорт, свързан с употребата на впрегатен и товарен добитък.
В миналото е имало подковачи почти във всички ханища и по няколко подковачници в градовете и селата, които обслужвали кираджии (хора, които пренасят товари срещу възнаграждение). Най-често обаче във всяка къща, където е имало товарен или впрегнат добитък, е имало и необходимите инструменти за подковаване.
141
А тези сечива не са много: клещи, чукове, сантрач (подковачески нож за изравняване на роговата част на копитото, означавана още като търнак, и подготвяне мястото за подковата), въженце ортома за повдигане на подкования крак или за връзване на животното, чиито крака ще се подковават, и др.
Подковаването на еднокопитния добитък (коне, мулета, магарета) ставало от налбантина и стопанина, като стопанинът държи с въженцето подковавания крак, а майсторът кове. Подковаването на двукопитния впрегатен добитък (волове, биволи) става в легнало положение на подковаваното животно.
Подковите, петалата, биват четири вида: конски — плоски и дъгообразни с по шест дупки; мулешки — също с шест дупки, магарешки — като конските, но с четири дупки и волски — двойни във формата на бъбрек (Примовски—Благоева, 1983, 113). Някои майстори правели едни подкови за зимно време — те имали шипове за забиване в леда, и други за лятно време.
Ножарството било развито в Габровско, Ихтиманско, Шипка и др. места, като ножарите изработвали ножове, ножки, саби, бръсначи и др. под.
Медникарството
е старинен занаят в българските земи, упражняван още от древните траки и от
римските колокисти. Този занаят продължава да се развива и в новообразуваната
българска държава, за което говорят редица думи от старобългарски език:
—
тас,
—
тас, медник,
—
котел,
—
майстор медникар,
—
меден съд, подобен на гюм (Примовски—Благоева, 1983, 97).
Центрове на медодобива били Кратово, Бургас, Чипровци и др. От шахти изкопавали медната руда, която претопявали, както желязото. Сведения за копане на черни камени (медна руда) и претопяването им в казанчета има от късното средновековие за Устово.
Особено голямо развитие добиват медодобивът и медникарството по време на османското робство, означавано вече и като бакърджийство. Това се дължи на факта, че турците предпочитали медните съдове: котли (менци), тенджери, мангали, тасове, сахани, тави, синии, тигани, купи, кипчета, чашки, кани, гюмове, ибрици, котленца за светена вода, куполи за кръщаване, свещници, кафеничета, казани за варене на ракия или розово масло и т. н.
До Освобождението медни карството в България е силно развито във Видин, Шумен, Варна, Велико Търново, Свищов, Габрово, Троян, Ловеч, Тетевен, София, Самоков, Панагюрище, Сливен, Карлово, Казанлък, Калофер, Пазарджик, Пловдив, Стара Загора, Устово, Гюмюрджина и др. градове в българската етническа територия (Примовски—Благоева, 1983, 98).
Разнообразието на формите при медникарските съдове довежда до употребата на по-специфични ковачески съоръжения: дълги листовидни наковални с кръгли, четвъртити или слабо заоблени глави. В зависимост от тяхното предназначение тези наковални, наричани мухлия, циция, макерта, максадан, йорс, се забиват от-
142
весно или полегато в земята или в масивен дървен труп. Употребява се и дървената наковалня кютук.
Чуковете са дълги около 15—25 см и са предимно едностранни. Съобразно с ударния им профил се наричат пердах — със заострен край, плосък пердах — с квадратен и плосък край, нария — с правоъгълна ударна плоскост, кълца — със заострен връх, предназначен повече за изшарване на съдините. Употребяват се и различни видо ве ножици, клещи (плоскочелюстни и криви), поялник и мях (Вакарелски, 1974, 441).
С медникарството е свързан и друг занаят — калайдисването, гъносването. Той се състои в покриването на медните повърхност с калай, за да не се получава отравяне при престояване на храна в окислени съдове. Калайджийството е било разпространено предимно в медникарските центрове. Първоначално калайджии са били българи, но впоследствие този занаят се упражнява от цигани, които обикаляли селата и калайдисвали съдовете (Примовски, 1955).
Към обработката на металите може да бъде отнесено и звънчарството. Това е занаят, свързан с направата на звънци и хлопки за животните. Звънците биват различни по форма, големина и метал, от който са направени.
Бронзовите звънци са различни по форма, лети са и са наричани тунчове, тучове. Наричат се така, защото са изработени от специална сплав, получена от смесването на 70% мед, 15% цинк и 5% калай. За по-голяма звучност овчарите поставяли в тази смес понякога сребро, а даже и златни монети. Тунчените звънци имат формата на пресечен конус.
Медните звънци са ковани и също са различни по форма, големина, звучност и наименования. Най-големите от тях са валчести и се наричат меденици, тюмбелеци, по-малките — клопотари, хлопки, тетралки, а плоските траки.
Известни звънчарски центрове в миналото са били Пловдив, Пазарджик, Банско, Габрово, Самоков, Мадан, Смолянско, Гоце Делчев и др. (Примовски—Благоева, 1983, 107).
Леярството е друг занаят, свързан с обработката на металите. При него се създават сплави от мед, олово и цинк, от които се изработват различни домашни съдове, дръжки за врати и прозорци, свещници, кадилници, кръстове, накити (пръстени, обеци, пафти), «дивити» и писалки за мастило, звънци, за да се стигне до изливането на камбани за църквите.
Обработката на благородни метали (сребро и злато) има хилядолетни традиции по българските земи. Достигналото до нас тракийско златно съкровище е блестящ пример за това. Славяните също идват със своя традиция в обработката на среброто, златото, медта и бронза.
За развитието на златарството в средновековната българска държава съществуват добри условия. В земите ѝ се намират богати залежи от злато и сребро. Нарастват потребностите от луксозни, изработени от благородни метали произведения (Йоан Екзарх, 1926, 1—26).
143
През X в. златарството се споменава вече като обособен занаятчийски отрасъл в българските градове. След XII в. се срещат сведения и за селски златари. Оттогава започва и специализирането на златарите в различните златарски техники: отливане, коване и изчукване, гравиране, ажур, филигран, гранулация, емайл, монтиране на скъпоценни камъни, кехлибар и др. (Примовски—Благоева, 1983, 114).
Развитието на златарския занаят не замира през петте века османско владичество. Обществено-икономическите условия през Възраждането създават благоприятни условия за развитието на този занаят, означаван още като куюмджийство.
Произведенията на златарския занаят задоволяват традиционните потребности на народа от накити (обеци, гривни, пафти, наричани още чапрази, пръстени, ланци и цигарета за мъжете), някои домашни потреби и различни предмети с култово предназначение (кръстове, кадилници, обковки на религиозни книги) и др.
Златото се добивало от пясък, промиван в глинени или дървени корита, наричани копанки, след което златото било претопявано в специални глинени съдове, наричани поти. Изработката на предметите е ставала най-често в четирите техники: филигранна, кована, лята и емайлова (Вакарелски, 1974, 442).
При филигранната техника през специална плоча с различни по големина дупчици се изтеглят с щипци златни или сребърни нишки, от които след това се правят накити и украшения. Плочата с дупчици се нарича ширт.
Изковаването на предметите става върху наковалня с помощта на чукчета. При коването предметът се поставя върху наковалнята, направена от твърда смола, наричана зифт. За детайлното изработване на златните предмети златарят използува малки длета, наричани калеми.
Леенето на златарските предмети става в калъпи от глина и камък.
При емайловата техника върху сребърни пластинки, по които има гнезда или клетки, се полива емайл, оцветен различно според желаната композиция за украсата. Обикновено тази техника е свързана с лятата техника.
Обработка на кожи. Кожарството е един от най-популярните и характерни занаяти на българите още от дълбока древност. Според една от етимологиите на етнонима българи българите получили това название от добре обработваната от тях самурова кожа, наричана булга, която им служела за основна разменна единица. С кожарство се занимавали и славяните, и траките.
Като занаят кожарството продължава да се развива и по време на Първата и Втората българска държава. Необработените и обработените кожи били главният износен артикул след зърнените храни през средновековието.
След идването на османските турци по нашите земи кожарството се разраства още повече. В този занаят работели и турци, които
144
пренесли нови технологии в обработката на кожите (заети от арабите) и наложили нови наименования при отделни процеси и операции.
През Възраждането се очертали и по-големи кожарски центрове в България: Шумен, В. Търново, Габрово, Етрополе, Охрид, Пазарджик, Стара Загора, Карлово, Казанлък, Хасково, Чирпан и др. Само в Габрово например се обработвали годишно около 300 000 овчи и кози кожи. Кожарският занаят във В. Търново достига своя най-голям разцвет през XIX в., когато българските кожи се ценели на европейския пазар със своята висококачествена обработка. Годишно тук били обработвани по 200 000 кожи (Примовски, 1981, 118; Панайотова, 1975, 58—59).
Кожарството остава незасегнато от европейското производство до Освобождението. След това с развитието на кожарската индустрия у нас то бързо запада.
С обработката на кожите и производството на кожени изделия се занимават следните занаяти: кожарство, кожухарство, папукчийство, кундурджийство, еминджийство, калпакчийство, сарачество.
Кожата се използува за различни цели и в зависимост от това е и самата обработка. Най-проста е обработката на кожите, използувани за направата на торби, мехове за сирене, гайди и цървули. Торбите, меховете и гайдите се правят от кожата на малки животни (овце и кози). Само някои големи мехове (като тези на самоковите и видните) се правят от конски или волски кожи. За направата на цървули се използува свинска кожа и по-рядко от едър рогат добитък.
Кожата за гайди и мехове, след като изсъхне на сянка, се остъргва.
Кожите, които ще се използуват за направата на кожуси, се подлагат на по-сложна обработка, т. нар. «щавене» (биохимичен процес за обработката на овчи или агнешки кожи за кожарски цели, при който кожната тъкан след изсушаване придобива по-голяма мекота, пухкавост и разтегливост). Като материал за щавенето се използуват брашна, трици и морска сол.
Обработването на «голи» кожи, т. е. на кожи без козина, използувани за направата на обувки, е специалност на занаятчии кожари.
Дъбенето е основен химически процес при производството на обработени кожи. Чрез използуването на дъбилни вещества (неорганични и органични — растителни, животински и синтетични) се изменят коренно свойствата на кожата. Тя става устойчива на влага, на повишена температура, на химични вещества, микроорганизми и др., с което е годна за направата на различни кожени изделия. За дъбенето се използуват растения, които съдържат дъбилното вещество танин. При дъба го има във всичките му части, при смърча, върбата в кората и при смрадликата в листата.
Обработената по този начин овча кожа се нарича мешин, а козята — сахтиян, докато телешките, волските и конските кожи — кюселета.
145
Обработката на дебели кожи от едър добитък е подобна, но е по-продължителна. Кожите за гьон се дъбят най-малко 30 дни, а най-хубавият гьон се получавал за шест месеца.
Кожарството, свързано с дъбене на кожите, през последните десетилетия на XIX в. е означавано с термина табаклък. Този процес при обработката на кожата се извършва в помещения и дворища, наричани табакхани, разположени най-често в близост до реката. Най-важните съоръжения и инструменти, необходими при та-баклъка, са: казан за затопляне на вода, постав, ямбаща (голямо дървено корито), менгеме (дървена преса за изцеждане на водата от кожите), наклонено, неподвижно закрепено дърво, върху което стържат кожите, наричано куспиа, саръци (пръти за пренасяне на кожите), бучаци (железа за стъргане на кожите), магарета (дървени подставки), чукалия, чукалница, динка (кутел за смилане на дъбовия плод или корите на дърветата).
Промишленото кожухарство борави повече с турска терминология: леш, салкисване (стъргане), мазия (опакото на кожата), темарене (опъване на кожата), арч (ед. ч.) (престояване в дъбилна запарка), кюселе (вид гьон от волска или телешка кожа), аргас и т. н. (Вакарелски, 1974, 448).
Терминологията, свързана с по-простото кожообработване, е предимно българска. В Тетевенско луксозно обработените кожи се наричат усмени кожи, едно название, регистрирано у българите още през IX в. в пролога на Шестоднева от Йоан Екзарх.
Табачеството е било много добре развито във В. Търново (Драганова, 1968, 75). Търновските табаци изнасяли своята стока в Германия, Франция, Италия и Австрия. Добър пазар намирали табаш-ките кожи и на панаирите.
Кожухарството е занаят за изработване на кожуси, калпаци и др. кожухарски изделия. В някои градове калпакчийството се е отделяло даже като самостоятелен занаят, много добре развит до Освобождението (1878), а и след това, тъй като кожените изделия са имали устойчиво място в традиционното облекло на българина през вековете (Примовски, 1981, 119).
С обработката на кожите и използуването им за направата на различни видове обувки били свързани следните занаяти: папукчийството, кундурджийството, еминджийството. Те са произвеждали шити обувки от кожа: папуци, еминии, калеври или ковани обувки — кундури (Примовски, 1973, 442—446).
Папукчийството било силно развито в Габрово, Шумен, Хасково и др. Габровските еминии се продавали на Узунджовския, Ескиджумайския, Карнобатския, Шуменския и др. панаири (Хаджийски, 1974, 177—178).
Еминджийството било много добре развито и в Родопската област. Населението от Тихомир (Терзьорен), Кърджалийско, снабдявало населението от Тракия и Родопите със здрави и красиви еминии чак до края на Втората световна война (Примовски, 1974, 442; 1981, 119).
146
Майсторите сарачи произвеждали съоръжения за конската амуниция (седла, ремъци, юзди, юлари, хамутн), понякога и цървули. (Маринов, 1982).
Появата на сарашкия занаят е свързана с използуването на коня като товарно, ездитно и впрегатно животно. От историческите извори е известно, че конят е бил използуван за такива цели от траки, славяни и прабългари още преди образуването на славянобългарската държава и народност. Този занаят продължава и в новообразуваната българска държава през средновековието, вековете на османското робство и Българското възраждане. Между градовете с най-голям брой българи сарачи и седлари преди Освобождението, изпъкват Сливен, Балчик, Варна, Севлиево, Ловеч, Горна Оряховица (Маринов, 1982, 39).
Развитието на сарачеството изисква употребата на много и разнообразни инструменти, свързани с обработката на кожата (косица, нож, ибляк), с кроене и рязане на кожи (пергел, дълбач, аршин), с рязане на каиши, зебло, стебла от ръженица и др. (прав нож, криви сарашки ножове, сарашка машинка), с шиенето (сарашки шила, сарашки игли, крива и права игла), с очукването на шевовете и заковаването на гвоздейчета (сарашко чукче, седларско чукче), с пробиването на дупки (различни видове замби, пробойник) и др.
През капиталистическия период в сарашкия занаят настъпват качествени изменения, а след Деветосептемврийската революция в резултат на изместването на коня от машинната техника и моторните превозни средства сарачеството запада и майсторите сарачи се занимават с поддръжка на старите конски амуниции и тапицерство и чантарство (Маринов, 1982, 204—205).
Абаджийство и гайтанджийство. Настъпилите икономически промени в Османската империя през XVIII—XIX в. довеждат до развитието на текстилната промишленост. Производството на аби и шаяци преминава от домашно в занаятчийско и манифактурно производство. Почти всяка къща в балканските и подбалканските селища се превръща в малък център на такова производство (Примовски, 1983, 139 и сл.).
Абаджиите от балканските и подбалканските селища задоволяват нуждите не само на градския пазар в обширната Османска империя, но стават доставчици на държавата за облеклото на армията.
Оживени абаджийски центрове през XVIII—XIX в. са Калофер, Карлово, Сопот, Габрово, Панагюрище, Копривщица, Сливен, Котел, Жеравна, Устово, Чепеларе, Гостиварско, Скопско и Дебърско.
Разширяването на вътрешната и външната търговия довежда и до по-високо техническо усъвършенствуване в тъкаческата техника. През 1834 г. в Сливен Добри Желязков построява първата фабрика за вълнени платове, обзаведена с модерни за времето си белгийски машини. Втора такава фабрика била построена през 1853 г. от Михалаки Гюмюшгердан в с. Дермендере (дн. Първенец) до Пловдив. След Освобождението у нас абаджийството запада поради фа-
147
бричното производство и постепенното изоставане на традиционната селска носия.
Гайтанджийството е занаят, свързан с производството на разноцветен вълнен шнур (гайтан), използуван за украса на аба (Примовски, 1983, 140—141). Както и абаджийството, този занаят се развива първоначално в рамките на домашните занятия.
Гайтанджийството е типичен занаят за Габрово, Калофер, Карлово, Казанлък, Самоков, Тетевен, Троян, Трявна и Пирдоп. В началото на XIX в. производството на гайтани се механизира. Въведен е гайтанджийският чарк, пренесен от Немско и усъвършенстван от габровските железари.
При гайтанджийските чаркове се произвеждат няколко вида гайтани в зависимост от броя на нишките: осмак (с осем калема), десетак и дванадесетак.
Гайтанджийската продукция се продавала из цялата Османска империя и извън нея — Румъния, Сърбия, Египет и др.
Развитието на тези и други занаяти като манифактурно и промишлено производство, на търговията с произведените стоки през епохата на Възраждането спомага за консолидирането на българската нация, довежда до разширяването на икономическите и културните връзки на българите с близки и далечни страни и народи.