Българска Етнография
Николай Колев
III. ЕТНОГЕНЕЗИС И ЕТНИЧЕСКА ИСТОРИЯ НА БЪЛГАРСКАТА НАРОДНОСТ
1. Тракийски етнически субстрат
2. Славянски етнически субстрат
3. Прабългарски етнически субстрат
4. Изграждане на българската народностна и национална култура
5. Локални и регионални варианти на общобългарската култура
( Рупци — Полянци — Балканци — Шопи — Македонци — Тракийци — Добруджанци )
Въпросът за образуването на българската народност като сложен, многостранен и продължителен процес се поставя от изследователите с цялата си широта едва през последните десетилетия. До това време изследователите имали за цел да установят какви са по произход българите (не става дума за прабългарите, за протобългарите) и каква е ролята на различните етнически съставки, взели участие в процеса на създаването на българската народност.
Дълго време господствува схващането, че българският народ има чисто славянски произход. То се поддържа и в някои полски хроники от XVI в., прокарва се в първите български исторически съчинения, създадени в края на XVIII в. (на Паисий Хилендарски, на йеромонах Спиридон и др.), защитава се в трудовете на редица руски и български историци (Ю. Венелин, Г. Бутков, С. Уваров, Д. Ивайловски, и др.). Повечето от тези изследователи или отричат неславянските примеси на българския народ, или смятат, че в етническо отношение между славяни, траки и прабългари няма съществена разлика (Шишманов, 1900, 530, 608; Дринов, 1909, 65— 67; 1945, 154 и сл.; Българска народна. . ., 1981, 33).
В края на XVIII в. немските учени Шльоцер, Тунман и Енгел прокарват мнението, че прабългарите не са славяни, а вероятно спадат към кръга на тюркските народи. Учените слависти през XIX в. П. Шафарик, М. Дринов, К. Иречек и др., а също така и редица учени от по-ново време (А. Кунин, М. Микола, В. Томашек, В. Златарски, Ив. Шишманов, Ст. Младенов, Ал. Бурмов, Д. Ангелов и дрг) подкрепят в основни линии това гледище, като не са единни по въпроса за етническата принадлежност на прабългарите. Според едни автори те са угро-фини, според други — татари, според трети — тюрки и т. н. Днес може да се смята окончателно доказана тяхната тюркоезична принадлежност (Дринов, 1909, 65—69; Державин, 1945, 169; Шишманов, 1900, 505—753; Иречек, 1929, 44 и сл.; Българска народна. . ., 1981, 33).
По отношение на третия етнически компонент, участвувал в образуването на българската народност, също дълго време няма яснота. С течение на времето се доказва убедително, че още до идването на славяните на Балканския полуостров тук живеело старо трако-илирийско население, което имало вече своя история и кул-
57
тура (Златковская, 1961, 82—94; 1964, с. 78—87; Данов, 1968, Фол, 1970, 82 и сл.; Георгиев, 1955, 305; Георгиева, 1967, 12). Поради оскъдните сведения за траките възникват няколко теории за техния генезис. Според едната теория (К. Шухард, Г. Вилке, Г. Кацаров, Вл. Георгиев и др.) траките са автохтонно население, което е обитавало Балканския полуостров от началото на неолитната епоха. Според представителите на втората теория (П. Кречмер, Б. Пач, М. Вилкен, Д. Дечев, Д. П. Димитров, В. Миков, Ив. Венедиков, Т. Златковская, Хр. Г. Данов и др.) траките са пришълци на полуострова, докато според третата теория, която заема междинно положение, тракийският етнос се формира през IX—VIII в. пр. н. е. от местното население и пришълци (В. Велков, Ал. Фол, М. Гимбатус, отчасти Т. Д. Златковская и др.) (Тончева, 1973, 99—106).
По такъв начин в процеса на продължителното развитие на научната мисъл се стига до извода, че българската народност, а следователно и днешният български народ произлиза от три различни етнически компонента — тракийски, славянски и прабългарски. Това се потвърждава не само от исторически и археологически, но и от лингвистични, антроположки и др. проучвания (Етногенезис. . . 1971; Попов, 1959; Българска народна. . ., 1981, 34).
1. ТРАКИЙСКИ ЕТНИЧЕСКИ СУБСТРАТ
По въпроса за ролята на тракийския етнически субстрат при образуването на българската народност съществуват различни мнения. Едни автори подценяват тази етническа общност, като смятат, че тя е играла минимална роля поради факта, че при образуването на българската държава и народност траките били до голяма степен романизирани или елинизирани, пръснати или унищожени от нашествениците на Балканския полуостров. Остатъци от траките се виждат в етнографските групи власи, каракачани, които нямали своя писменост, дори общ език (Златарски, 1928, 75—112; Мутафчиев, 1943, 58; Българска народна. . ., 1981, 35).
Други автори признават определено място на тракийското население в образуването на българската народност. Днес това становище се приема изцяло, като се допълва с нови аргументи от археологически, лингвистични, етнографски и антропологически проучвания (Иречек, 1891, 73; Иванов, 1919, 11; Велева, 1971; Ангелов, 1971, 43—44; 74—98, 117—190; Българска народна. . ., 1981, 35). Траките са автохтонно население в източните краища на Балканския полуостров, по-специално в днешните български земи. Първите сведения за тях се намират в Омировия епос, отнасян към IX —VIII в. пр. н. е. Сведения за тях има и в произведенията на гръцките историци от V в. пр. н. е. (Херодот, Тукидид, Ксенофонт), в находките от археологическите разкопки на тракийските селища и некрополи.
Траките спадат към индоевропейската етнолингвистична група и в това отношение са сродни с илири и гърци. Те се делели на го-
58
лям брой племена: трибали (в областта между Морава и Искър), крестони (в областта между долното течение на р. Струма и р. Вардар), серди (в днешното Софийско поле), беси (по горното течение на р. Марица и в Родопите), одриси (по средното течение на р. Марица), мизи (на изток от р. Искър в Северна България), гети (в днешна Добруджа) и др. (Ангелов, 1971, 54).
За траките била характерна племенна раздробеност, което е давало отражение върху материалната и духовната им култура — наред с общността в тази култура имало и регионални особености.
Липсата на здрава и трайна държава (Одриската държава просъществувала кратко), липсата на собствена писменост (траките използували гръцката азбука) са основните причини за асимилирането на траките през I—V в. от н. е. Прииждащите славянски племена през VI—VII в. заварват тук тракийския субстрат до голяма степен елинизиран и романизиран.
Като тракийско наследство могат да се възприемат следните елементи от традиционната материална и духовна култура на българите:
· I, II и IV тип рала за обработка на земята,
· вършитбата с диканя,
· култивирането на лозята и направата на вино,
· трансхуматното (подвижно) животновъдство,
· носенето на опинци и ямурлук от пастирите,
· грънчарското колело;
· черти от образа на св. Георги са заимствувани от тракийския херос;
· сходството на самодивите с тракийските нимфи,
· русалските празници водят началото си от гръцко-тракийския и римския празник на розите (rosalia);
· кукерските игри водят началото си от Дионисиевите празници;
· нестинарството също е извеждано от някои автори като тракийско наследство.
· За такова наследство се смятат и летният празник на Еньовден,
· жертвоприношението при строеж на нов мост или къща,
· жертвоприношението при продължаване живота на възрастен човек, означавано като «помана», и т. н.
Езиковедите извеждат от тракийски език следните думи: бриа (град), бринхос (китара), утур (вода), кел-л-а (извор), зейри (ямурлук), беси (овчари), даки (козари), ситони (житари), дзвиска (овца или коза, която за пръв път ражда), Родопа, Европа, Меропа, барсала (дъжд), барсола (роса), барси (вали), дзлии (червена краска), дзилян (червено вино), борбон (дива пчела), межо (седянка), кукери.
Думите от тракийски език трудно могат да се разграничават от дако-мизийските: реs (цар), салм (солена вода), пинон (пиво), бур (мъж) и т. н. Запазени са и много тракийски и дако-мизийски хидроними: Арда, Вит, Искър, Лом, Места, Марица, Осъм, Струма, Стряма, Тимок, Тунджа (тракийското название на р. Дунав «Истрос» не се налага. Славяните възприемат названието на реката от даките (Фол, 1980, 83), название на някои градове като Пирдоп, Пловдив и др.
2. СЛАВЯНСКИ ЕТНИЧЕСКИ СУБСТРАТ
Славяните са част от индоевропейското езиково семейство. Те се свързват тясно с него и посредством някои особености на своята материална и духовна култура.
59
Въз основа на данните от сравнителноисторическото езикознание, допълнени с данни от археологията, палеоантропологията, палеоботаниката и др. науки са създадени две основни хипотези за произхода и първичните поселища на индоевропейските народи. Според първата от тях първоначалните им поселища се намират в Азия, според втората — в Европа, като отделните изследвачи локализират първичните поселища в различните области на двата континента.
Разселването на индоевропейците се е извършвало главно през второто хилядолетие пр. н. е. Най-рано от всички са се разселили индийците и иранците на изток, а най-късно балтите и славяните.
Индоевропейското езиково семейство се разделя на тринадесет групи — индийски (индоарийски), ирански, славянски, балтийски, германски, келтски, италийски, романски, албански, гръцки, арменски, анатолийски и тохарски, които от своя страна се делят на по-малки.
Най-старите исторически вести, за които се предполага, че се отнасят за славяните, са от Херодот (484—425), Плиний Стари (23—71), Тацит (55—117) и Птоломей (II в. от н. е.) (Романска, 1969, 17 и сл.).
Въпросът за произхода на славяните и за техните първични поселища е поставен още в началните етапи от развитието на славистиката. Изясняването на този въпрос се свързва с една твърде ранна епоха (II—I хилядолетие пр. н. е.). Териториите, обитавани от славяните, са били малко познати в древността. Поради това са развити различни теории и хипотези за произхода на славяните, като при изграждането им учените прибягват до помощта на различни научни дисциплини, главно на езикознанието, археологията и антропологията.
Дунавската (панонска) теория, според която люлка на славянството са земите по Среден Дунав, се основава на Киевската начална летопис, гдето е поместено предание за разселването на славянските племена от дунавските области. Привържениците на тази теория се опират и на данни от фолклора — споменаването на името на р. Дунав в песните на всички славянски народи.
Азиатската теория за произхода на славяните свързва славянските народи с народи като сармати, хуни и други степни номадски племена.
Келто-славянската теория е изградена въз основа на антропологическата теория на А. Ретциус за дългоглавите и късоглавите раси. Според нея келтите и славяните принадлежат към късоглавата раса, която обитава Европа и Азия. През желязната епоха връзката между келти и славяни бива прекъсната от дългоглавата немска раса, чиито представители се настанили между тях.
Задкарпатската теория за прародината на славяните е дело на Й. Добровски. Изградена е на основата на езикови, исторически, археологически и др. научни материали. Особено добре разработена от Л. Нидерле, който използува археологически, лингвистични, антропологически, исторически и етнографски данни. Според тази тео-
60
рия прародината на славяните се е намирала в територията от Eлбa до поречието на Горен Днепър, между Карпатите и Балтийско море.
Цветана Романска приема, че общата прародина на славяните преди разселването им е заемала различна територия.
Разселването на славяните от общите им поселища започва през II в. от н. е. и продължава до V—VI в. То е свързано вероятно с два факта — увеличаването на техния брой и натиска от страна на съседните народи. Разселването е в три посоки — на запад, на изток и на юг, като в племенните групи се обособяват по-малки групи.
Така южните славяни се обособяват в три племенни групи: славянобългарска, сърбохърватска и словенска, от които се развиват българи, сърби, черногорци, хървати и словенци. В състава на западните славяни влизат балтийската, лужишкосръбската, полската и чехословашката племенна група. От тях се развиват западнославянските народи — поляци и кашуби, чехи и словаци, лужишки сърби. Полабските и прибалтийските славяни изчезват под напора на германизацията. Въз основа на специфичното историческо развитие на източните славяни се развиват трите източнославянски народа — руси, украинци и белоруси.
Въпросът за заселването на славяните на Балканския полуостров е също дискусионен в славянската етнография и история. Съществуват три теории, които се опитват да го разрешат.
Автохтонната теория застъпва тезата, че славяните са прастари жители на дунавските земи и на Балканския полуостров.
Защитниците на историческата теория застъпват становището, че славяните идват на Балканския полуостров през V—VII в., когато вече има исторически вести за това. Според тази теория славяните се заселват на Балканския полуостров не по-рано от V в.
Помирителната теория заема междинно място между автохтонната и историческата теория. Според нея по-големи или по-малки групи се заселили в балканските земи дълго преди VI и VII в., когато се споменават конкретно в историческите извори, а основната славянска маса се заселва през VI—VII в.
Масовото заселване на Балканския полуостров от славяни трябва да бъде поставено в периода от V до VII в., когато историческите извори свидетелствуват за тоwа.
Източната част на южните славяни образуват славянобългарската племенна група. Основната им маса съставяли племената на склавините (славините), които още в Дакия образували голям племенен съюз. Какъв е бил броят на племената, не може да се установи с положителност. Според «Арменска география», приписвана на Мойсей Хоренски, в балканските земи се заселват около 25 славянски племена. Всяко племе имало свое име.
Така в провинцията Малка Скития се споменава племето севери. В съседство със северите се намирали още седем славянски племена. В днешна Северозападна България и част от Сърбия но долините на р. Тимок и р. Морава се заселили племената на тимочани и моравяни, а на запад и северозапад се намирали племената
61
на абодритите. Познати ни са имената и на редица племена в Македония: берзити в Битолско и Прилепско; драговичи или драговити, ринхините и сагудатите в Солунско; в областта на р. Струма и Струмица струмяни, стримонци.
Значителен е бил броят на славянските племена в Тракия, но от тях са известни имената само на някои племена: смоляните — племе, населявало областта по средното течение на Места и по Горна Арда; в областта на Доспат е било разположено племето мораци или мърваци.
От племената, които се заселили в днешните гръцки земи, са известни тези на велегизитите, или велезитите, в Тесалия и ваюните, езерците и милингите, или миленците, в Пелопонеската област, споменавани в изворите до X в.
Следи от културата на славяните се виждат в следните елементи на традиционната българска народна култура:
· в някои видове селскостопански сечива — уреда за вършитба цеп, цап, цепило,
· III тип рало (Вакарелски, 1974, 116). Археолозите Ст. Станчев и Д. Овчаров смятат, че и първият тип рало (правовоищното рало) е славянска заемка.
· Реминисценции от славянската култура се виждат според някои автори при строежа на някои определени типове жилища — широкото използуване на дървото при странджанската, пиринската и тетевенската къща;
· според други автори в облеклото — женското двупрестилчено и мъжкото белодрешно облекло,
· както и в някои семейни обичаи (сватба и погребение).
· В народните песни и приказки има общославянски мотиви.
· Реминисценции от славянското божество Перун има в образа на св. Илия, в названията на гр. Перник, на Пирин планина, Перущица, растението перуника;
· славянският бог Волос преминава в св. Влас;
· някои изследователи свързват ладуването на Нова година със славянската богиня Лада и т. н.
Основният речников фонд на българския език в по-голямата си част се състои от думи, общи за всички славянски езици. Те могат да се групират в следните езикови гнезда:
1) термини за родство: брат, син, майка, сестра, дъщеря;
2) названия на човека и на части от тялото му: човек, мъж, жена, дете, баба, тяло, кръв, език, рамо, пета, лакът;
3) названия на домашни животни, а също така и на някои диви животни и ловни уреди: крава, вол, овца, свиня, прасе, вълк, лисица, елен, заек, лов, лък;
4) названия на растения: дърво, дъб, бук, бреза, круша, ябълка, лист, цвят;
5) названия, свързани със земеделието: семе, зърно, клас, жито, просо, ечемик, овес, рало, коса, лопата, ора, кося, жъна;
6) названия на природни явления: зима, лято, ден, нощ, слънце, буря, сняг, роса, лед;
7) названия на разни предмети: котел, ведро, игла, нож, огън, пепел, дим, пясък, прах, мед, месо, сол и пр.;
62
8) названия на психически явления и други отвлечени попития: ум, воля, труд, сила, радост, болка, правда, свобода;
9) названия на действия и състояния: ям, ходя, спя, пея, мълча, пиша, пера, искам;
10) названия на качества: млад, стар, мек, мил, остър, тих, черен, жълт.
Общославянските думи, които съставят главната част от основния речников фонд на българския език, са едно от най-убедителните доказателства, че нашият език принадлежи към семейството на славянските езици. Тия общи славянски думи ясно показват, че в далечното минало славяните са живеели заедно.
3. ПРАБЪЛГАРСКИ ЕТНИЧЕСКИ СУБСТРАТ
Произходът, етническата принадлежност и прародината на прабългарите, които са оставили своето етническо име на съвременния български народ, са занимавали още средновековните автори. Във връзка с това са създадени и различни хипотези за техния генезис (славянския, татарския, фино-чудския), както и тази, че са автохтонни жители на Балканския полуостров (Шишманов, 1900, 503— 573; Бурмов, 1948, 298—337; Ангелов, 1971, 116—118; Гюзелев, 1979, 29 и сл.).
Благодарение на успехите, постигнати от археолози, лингвисти и антрополози, се затвърдява схващането за тюркско-алтайския произход на прабългарската етническа общност.
Дошли през втората половина на VII в. от земите край Прут, Днестър и Днепър, водени от своя вожд Аспарух, те се настаняват в Североизточна България, където заварват многобройни славянски маси, с които се съюзяват и образуват обща държава, призната от Византия през 681 г. Другата група прабългари, водени от Кубер, се настаняват в днешна Македония и заживяват сред тамошните славянски племена (Златарски, 1919, 159 и сл.; Бешевлиев, 1956, 62 и сл.; Ангелов, 1971, 235—238; Българска народна. . ., 1981, 34).
През следващите векове прабългарите се претопяват сред многобройните славянски маси, като оставят своето етническо название, някои държавноадминистративни термини, известна част прабългарски думи, елементи от своята етническа култура, а според някои автори и остатъци от своя етнос, известни и до днес като български етнографски групи със старинен произход (капанци, гагаузи и др.) (Българска народна. . ., 1981, 35).
За ролята на прабългарския компонент в образуването на българската държава и култура имаше противоположни схващания.
Днес няма български историк и етнограф, който да не е убеден, че славяните са изиграли най-важната роля при оформянето на българската народност. Те ѝ дават своя език, главното съдържание на културата ѝ, а до голяма степен и етническия ѝ характер (Ангелов, 1971, 43; Българска народна. . ., 1981, 34).
63
Като прабългарско наследство в традиционната българска култура може да се смята
· традицията за правене на каменни надписи,
· следи от тотемизъм в религиозния комплекс на българите (Курт, Кубрат — вълк, Докс — свиня),
· следи във везбената орнаментика и техника и т. н.
Ив. Коев и П. Б. Денисов издигат тезата, че населението от капанските села в Търговищки и Разградски окръг (Кривня, Топчии, Сеново, Хлебарово, Садина, Езерче, Друновец, Опака, Каменово, Паламарца, кварталите от Разград — Гецово, Ушинци и Добровски) и с. Вятово, Русенско, е пряк наследник на прабългарската етническа група и има прилики с културата на населението от Чувашката СССР. Те виждат прилики между тези две групи население
· в кръстовидната шевица на пазвата на женската риза,
· в престилките,
· в забраждането на омъжената жена,
· в сватбените обичаи забулване-отбулване,
· в използуването на «суврена възланца», украсена със символични орнаменти, изобразяващи дървото на живота,
· в сватбената риза на младоженеца — голяма яка, тип моряшки, с шевица, наричана «огърляк»;
· култ към старите дървета;
· жертвени животни куче и кон,
· вълчи празници — култ към вълците през ноември и февруари,
· ендогамия (не се женят за некапанци);
· остригването на детето на тригодишна възраст, при което оставят три кичура — два над ушите и трети над челото, при което косата от последния кичур е използувана като лекарство;
· етимологията на Делиорман като дива, луда гора, лисича гора;
· етимологията на капанци от капковидната шевица или от «капана», направен на Никифор и неговата войска.
· В шевичната украса на капанците има и куманско влияние — шевичен бод, наричан «куманец».
Може да се приеме, че капанците са много консервативни, с което се обясняват старите им обичаи и бит. Капанците влизат в ареала на етнографската група хърцои. По антропологически данни в тези две етнографски групи има много повече елементи, останали от прабългарите, отколкото в другите места на страната (Боев, 1984, 39).
Още преди идването си на Балканския полуостров прабългарите си служат с един от най-съвършените календари на света. Годината на този календар имала 12 месеца, като всяка пета година бивала високосна. Летоброенето не се извършвало по години, а по т. нар. циклова система. Всеки цикъл имал 12 години. Всяка година от този цикъл носела името на животно, а месеците били означавани с числителни редни.
Интересен е опитът на Йордан Вълчев да свърже старобългарския (респективно прабългарския) календар с традиционната култура на българите. Той смята, че наименованията на месеците са свързани с онова животно, което ангажира дейността му през този месец от годината.
Наименованията на месеците животни са се прехвърлили и за наименованията на годините животни в дванадесетгодишните цикли. За да не стават грешки при писмени датировки, българите са давали наименованията на месеците с числителни редни: първи,
64
втори, трети и т. н. По този календар е изработена хронологиите ил известния «Именник на българските ханове» (Рогев, 1974; Вълчев, 1977; Венедиков, 1983).
Прабългарският календар е не само леточислена традиция, но и отражение на светогледа на създателите му. Налице е сходство на този календар с китайския календар, с календара на ацтеките и т. н.
Дали в съвременния български език има следи от езика на прабългарите, е въпрос, който е вълнувал учените отдавна. В резултат на езиковедски изследвания техният брой постоянно нараства. Така според Емил Боев те са около 50 думи, които той подрежда в десет групи:
1) народностни и лични имена: българин, Борис, Боян, Кузман, Курти (старобългарското Курт е означавало вълк, Вълко, Вълчо, Вълчан), Чавдар, Чако или Чака (име, срещано в Провадийско и Варненско);
2) обществен живот и управление: болярин, сан (оттам и сановник), самчи, хан, кавхан (висша длъжност у прабългарите, равна на пръв министър, канцлер), тархан, дархан (прабългарска военна длъжност с неизвестно значение, а според някои означава занаятчия, майстор) влиза в словосъчетание с други думи: жупан-таркан, зера-таркан, олбу-таркан, оглу-таркан, бори-таркан — помощник, заместник, кана-таркан (първи син), вулпас-таркан (втори син), калу-таркан, боил — най-висша титла у древните българи, най-приближена до княза личност, крупни феодални владетели; ичиргу-боил — висша длъжност в Първата българска държава, отговаряща на министър на вътрешните работи, багаин — благородническа титла у прабългарите, по-висша от боил; багатур — герой, юнак, почетно звание, давано от хана, и др.;
3) верски култ и поверия: кап (идол), капище (езически храм), кумир, чертог (дворец, замък, стб. чрътог);
4) части на човешкото тяло: бъбрек и корем;
5) роднински названия: буля (братова жена, жена на по-голям брат); калина (название и обръщение към по-млада от съпруга зълва, която снахата е заварила в семейството на момъка, на съпруга); пашеног (роднинско име със съдържание мъжът на сестра ми. Днес вместо това име се употребява друга дума със същото значение — шурей. Вероятно производно от пашеног е баджанак — всеки един от съпрузите на сестри);
6) растения и животни: шавар (вид блатно растение), чунгур (пън на дъбово дърво), шиле, шарен, чавка;
7) облекло, накити: бисер; калпак; кебе (дреха с къси ръкави или без ръкави); сокай (женска украса за глава във вид на шапчица със спусната отзад кърпа); сая (женско облекло, прилично на сукмана, но разрязано отпред — удобно за яздене), тикра; тумак (гащи); чипаг, чипак, чапак (къса женска дреха без ръкави. Възможно е някога дрехата да е означавала ризница или гръден щит); сукман;
65
8) средства, прибори, возила: белчуг (пръстен, брънка, халка); делва; тояга; шейна;
9) качества: белтек (пелтек); пинкав (пипкав); самсур (нелюбезен, безсрамен);
10) други думи: делиборан (неферментирало, «лудо» вино), еди-кой си; карам (в смисъл «водя», а не «карам се»), сума (в смисъл на много, твърде много, напр. «сума свят»); тепе и др.
В по-ново време някои изследователи прибавиха и нови думи към прабългарското лексикално наследство: «суврена възланца», «сусми» (везбена техника), книга, книжовник, печат, «бетю» (название на букви), «ирни» (пиша), «сам» (название на числа), «самчии» (счетоводител), наставката -чия (шаръчия — живописец, художник; кънигчия — граматик, книжовник, писар); наставката -ог (чертог) и др. (Коев, 1971, Коев, 1972, Сефтерски, 1979, 65-80).
Етимологията на названието българи е въпрос, който е занимавал много умове, в резултат на което има и много мнения.
Още в края на миналия век Иван Д. Шишманов защитава мнението, че името българи е жителско по значение и обозначава обитатели, живеещи по поречието на Волга—Болга, болгари — българи, булгари.
Виенският историк Вилхелм Томашек в статия от 1872 г. обяснява името булгари, като изхожда от формата булгар — 3 л. ед. ч. на глагола булгамак в значение на смесвам, разбърквам, т. е. българите били «смесени, разбъркани хора».
Ст. Младенов през 1921 г. цитира малко по-различното мнение на унгарския тюрколог Вамбери, според когото името булгари означава «разбъркващ, разместващ, бунтовнншки, привеждащ в смут», т. е. че българите били неспокойно, скитническо племе.
Димитър Дечев се опитва да обясни името булгари, като го свързва с глагола балген в смисъл на «бия се, боря се», според което българите били «борци, бойци». Това име било дадено на българите от германците по време на германо-хунската симбиоза.
А. А. Булатов (Чувашка ССР) през 1965 г. се опитва да даде ново тълкуване на името българи, като отбелязва, че то е засвидетелствувано в редица източници от VI в. Според него българи е сложно име и е съставено от две думи бул и гар или кар. Първата съставка означава «голям, велик», а втората — «ръка», или българите са център на войсковия строй, главна ударна сила, главна, централна ръка на господствуващо племе в държавата.
Борис Симеонов през 1972 г. свързва името българи с тотемно животно, т. е. името българи изразява тотема, свещено животно, смятано за прародител. В някои тюркски езици булгар означавало първоначално красиво животно от рода на белките, а по-късно започнало да означава само красива и скъпа кожа, а още по-късно обувки или инструменти от тази кожа. Авторът посочва данни от два тюркски езика, които се локализират в далечна Източна Азия — тибетски и калмикски, в които се среща дамата «булгар» със значение
66
на обработена кожа, като е отбелязано, че булхари означава «булгарска кожа», т. е. кожа, обработена и изнасяна от булгари. Монголската дума булага означава особен вид белка, а ер значи «мъж», т. е. булга ер означава ловец на белки.
Йордан Вълчев също взема отношение по етимологията на думата българи. Според него названието българи се състои от две части — бул и ар, при което звукът «г» означава множествено число. Основната дума бул, бъл означава на прабългарски «голям», «велик», а окончанието на думата ар означава «мъж», «човек», откъдето българи означава «велики мъже, велики хора».
4. ИЗГРАЖДАНЕ НА БЪЛГАРСКАТА НАРОДНОСТНА И НАЦИОНАЛНА КУЛТУРА
Народността е историческа категория, създадена в резултат на продължителен процес, характеризираща се с общ език, сравнително устойчива по своя характер и специфика материална и духовна култура, която е обща за преобладаващото мнозинство от населението на страната, историческа памет, обща религия и народно съзнание (Ангелов, 1971, 15 и сл.).
За развитието на българската народност важна роля изиграли общността на територията и приемането на християнството през 865 г. Акт, който допринася за окончателното консолидиране на българската народност, било въвеждането на славянската писменост, създадена от Кирил и Методий и техните ученици, а също така широкото разпространение на славянската просвета и книжнина в България, която станала тяхно първо и най-цветущо средище (Българска народна. . ., 1981, 35).
Образувана в края на IX и началото на X в., българската народност има труден път на развитие. При всички условия обаче тя запазва своята самобитност, обогатява културата си, засилва вътрешната си спойка, за да се превърне през XVIII и първата половина на XIX в. в нация.
По това време се създават предпоставки и възникват условия, които довеждат до прерастването на българската народност в нация от буржоазен тип, до нейното постепенно консолидиране: развитие на занаятите и търговията (както външната, така и вътрешната), развитието на българския език, единство на българската народна култура.
Възникването на нацията като нов исторически етносоциален организъм довежда до засилено интеграционни процеси вътре в самия български етнос, до постепенното разложение и сливане на локалните етнографски групи (шопи, македонци, полянци, планинци, рупци, капанци и др.), до все по-голямо изчезване на техните диалектни и културно-битови особености.
Този процес се засилва още повече след освобождението на България от османско владичество, за да завърши почти напълно
67
след победата на социалистическата революция в нея (Българска народна. . ., 1981, 49).
Културното развитие на българския народ е преминало през няколко периода.
Най-ранният период обхваща културата на населението в българските земи до идването на славяните и прабългарите. Тази култура е предимно тракийска, повлияна от гърци, римляни и някои други съседни народи.
Към втората половина на IX в., време, когато се консолидира българската народност, се извършва дълбока културна иновация и се създава културата на българския народ. Тя поглъща всичко положително от тракийската култура, от културата на славяни и прабългари, като съхранява и някои устойчиви племенни и паганистич-ни (езически) традиции. Поради това, макар че българската култура е вече култура на феодалния строй и се характеризира с господството на християнски мироглед, който слага отпечатък върху всичките ѝ компоненти, в нея продължават да битуват редица родовооб-щинни и езически реликти от времето на траки, славяни и прабългари.
Българската народностна култура изживява трагичен и възходящ път на развитие, който преминава през две чужди владичества — византийско и османско. Макар че търпи византийски и османски влияния, българската култура запазва оригиналността и самобитността си, които служат векове наред като щит в борбата на българския народ срещу османските асимилатори и привържениците на гръцката културна хегемония. Вътре в своето развитие културата на българската народност бележи етапи, всеки от които се характеризира с иновационни процеси.
От средата на XVIII до втората половина на XIX в. се консолидира българската нация и се оформя националната ни култура. Тя се характеризира с качествени иновационни процеси и с възникване на нови културни ценности, макар че всичко положително от миналото се запазва и обогатява. Наред с него се задържат и редица закостенели отживелици от праисторическо и езическо време. Това е епохата, когато възникват новобългарският език и писменост, когато от традиционната култура се обособяват индивидуалното и професионалното художествено творчество, когато се създа:-ват новото българско училище, новият български театър и пр.
От втората половина на XIX в. традиционната народна култура съжителствува с професионалната, която все повече се развива и взема връх в градовете, макар че притокът на селското население в тях задържа и там за доста време традиционните народни норми и ценности. Тяхното разлагане и разпадане под влиянието на засиленото капиталистическо развитие в началото на XX в. продължава до победата на социалистическата революция на 9 септември 1944 г. След това в страната се разгръща социалистическата културна революция, която носи своите специфични особености и довежда до изграждането на най-новата култура на българския народ, култура национална по форма и социалистическа по съдържание (Хаджиниколов, 1976).
68
5. ЛОКАЛНИ И РЕГИОНАЛНИ ВАРИАНТИ НА ОБЩОБЪЛГАРСКАТА КУЛТУРА
Традиционната народна култура на българите има общобългарски, хомогенен характер. Наличието на регионални и локални варианти е признак на националното ни богатство, говори за пъстротата и колорита на българската култура (Страшимиров, 1918; Вакарелски, 1942, 236—259; Гандев, 1976, 680; Българска народна. . ., 1981, 49).
Някои от регионалните варианти на българската народна култура имат несъмнено старинен характер и ни отвеждат във времето на образуването на българската народност, т. е. може да се говори за остатъци от племенното деление на траки, славяни и прабългари. Хр. Гандев смята, че етнографската близост между племената на българските славяни е била изключително голяма: тези племена са асимилирали траките (особено тези, които не са говорели гръцки или балкано-латински) поради обстоятелството, че те са били твърде близко до славяните в културно-битово отношение. Затова през ранното средновековие етнографската хомогенност или близост между племената играе решаваща роля за образуването на народността (Гандев, 1976, 680).
Други регионални варианти на традиционната култура са резултат от феодалната разпокъсаност на България през средновековието и османското владичество или от въздействието на различни фактори от демографско, ссциално-икономическо, политическо и културно естество.
По време на Българското възраждане в резултат на интеграционните процеси вътре в самия български етнос се стига до постепенно разпадане и сливане на регионалните и локалните етнографски групи, носители на регионални и локални особености на българската народна култура. Областните етнографски наименования или характеристика на населението, като торлаци, капанци, шопи и пр., имат крайно неопределени географски граници и не значат практически нищо, дори в някои краища населението смята тези наименования за обидни (Гандев, 1976, 690).
Някои от тези етнографски групи имат ограничен ареал — така например капанците се срещат в някои села на Търговищко и Разградско, гребенците в Силистренско, съртовците във Варненско и Бургаско, торлаците в Белоградчишко, Чипровско и Берковско. К. Иречек съобщава, че «жителите на Царибродско и Пиротско в Източна Сърбия често се наричат торлаци. Името торлаци е познато според Славейков и в Сливен, Бургас и Шумен (Иречек, 1974, 549). Други етнографски групи имат по-голям ареал на разпространение (Страшимиров, 1918, 10 и сл.; Вакарелски, 1942, 236—259). Границите между етнографските групи са се размили до голяма степен и от големите вътрешни разселвания на българите през 1878 г. и най-вече след Деветосептемврийската революция, когато е налице силна миграция към градовете. Затова днес между българските
60
етнографи има спор относно броя и културно-битовите особености на тези етнографски групи (Българска народна. . ., 1981, 49). По тази причина въпросът за етнографските групи е все още дискусионен, открит, въпрос, очакващ своето решение.
Теорията на етнографската наука определя етнографската група като локално подразделение на етноса, което се характеризира със специфични особености на културата и езика (говора), но няма съзнание за обособеност (Бромлей, 1973, 32, 121, 132, 142)
Христо Вакарелски и А. Страшимиров разграничават следните големи етнографски групи на българския етнос: рупци, живеещи в Родопите; полянци, разположени в областта между Дунав и Стара планина, от р. Искър на запад до Силистра на изток; балканци е населението на Стара планина, на изток от Искърския пролом; шопи е населението на Западна България; македонци — етнографска група в югозападната част на България.
Други две етнографски групи в България са по-нови и са се образували от смесването на няколко групи: тракийци е населението, живеещо между Стара планина и Родопите. Тази група се е образувала от смесването на балканци и рупци през XVII—XVIII в., добруджанци е последната етнографска група, разположена в Добруджа и образувана от балканци, полянци и рупци през XVIII—XIX в.
Всяка една от тези етнографски групи се характеризира със специфични особености в бита и културата.
Рупците са разположени в дебрите на Средните Родопи, в областта Рупчос (между басейните на р. Въча (Кричимска река) и р. Чая (Станимашка река). Съществуват различни легенди и опити за обяснението на етнонима рупци. Едни автори го извеждат от «ропа», «рупа» в смисъл на дупка, ров, в каквито дупки населението е горило дърва за въглища, а други — от славянския глагол «рубить» — сека дърва, т. е. в етнонима е отразен поминъкът на местното население. Проучването на културата на този район ще позволи както изясняването на етимологията на думата, така и наличието или отсъствието на специфична рупска култура.
Обитаващи предимно планински терен, рупците имали в миналото като основен поминък скотовъдството. Слабото планинско, предимно мотично земеделие е било недостатъчно за изхранването, затова със зърнени храни се снабдявали чрез размяна на животински продукти на пазарите и панаирите. Недоходните поминъци (животновъдство и слабо земеделие) и наличието на суровини подтиквали местното население към развитието на някои занаяти — абаджийство, медникарство, казанджийство и зидарство. Значителна част от населението изкарва прехраната си с гурбетчийство, като ходи на гурбет главно към Беломорието, а по-късно към вътрешността на страната.
Икономическото развитие и замогване на занаятчии и овцевъди през XVIII—XIX в. довеждат до значителни промени в жилищната архитектура — започнали да строят вече високи, многоетажни
70
каменни сгради. Жилищният етаж станал многоделен. Сламените покриви били заменени с каменни плочи. Родопската архитектура е издържана в единен и значително усъвършенствуван стил вътрешно и външно. Вътрешната украса се постига с красиво изработени долапи и най-вече с художествени тъкани и подредбата на медни съдове по лавиците.
Облеклото за мъжете е чернодрешно, а за жените — саичено, саяно, с типична пъстроцветна карирана престилка. Забраждането в миналото е ставало с огромни бели, домашно тъкани кърпи, свободно спускани по плещите.
Храната у рупците е предимно млечна и ръжен хляб. Развитото пастирство е позволило да се утвърди като представително ястие печеното на шиш агне, т. нар. чевермьо.
Навлезлите отрано капиталистически отношения в устройството на едрото пастирство и на развитите занаяти довежда и до установяване на малкото семейство, но, от друга страна, и до склонността към коопериране и засилена взаимоспомагателност.
Характерният поминък на сезонното гурбетчийство е допринесъл за установяването на големи празници през лятото. У рупците не съществува коледуване на възрастни мъже. При новогодишното сурвакане само тук се практикува носенето и оставянето по домовете на тежък камък за «тежко» щастие. Кукерските игри са слабо застъпени (в Широколъшко), затова пък заговезнишките огньове са придружени с хора и песни, с прескачане на огньове, а в някои райони (Хасковско, Разложко) и с хвърлянето на огнени стрели, наричани чевги. Голям празник на рупците е Гергьовден, когато посрещали връщащите се от зимуване край Беломорието овчари със стадата си, и денят, в който овцете са изкарвани на мандра. Костадиновден, Илинден и др. летни празници са изпълнени с много веселия, свързани с големи районни събори в Родопите, най-голям от които е Роженският събор.
Народната песен е лирична с преобладаване на любовни мотиви. В музиката на рупците най-важно място заема пентатониката. Тук е предпочитана голямата с нисък регистър гайда, т. нар. каба гайда. Характерна черта на танците на рупците е спокойното, както у тракийците, несключено хоро, съпроводено с песен или гайда.
В говора на рупците е запазена употребата на три вида определителен член: -ът, -та, -то (за средно отдалечени предмети), -ъс, -са, -со (за близки предмети), -ън, -на, -но (за отдалечени, невиж-дащи се предмети).
С тези особености на езика и останалата си битова култура руп-ската група се оказва най-архаичната у българите.
Полянците, наричани ерлии (тур. yerli — местен жител, кореняк) и хърцои (рум. răţoi — паток), населяват равнината покрай Дунав, от най-западните предели до границата при Добруджа. Някои етнографи ограничават този ареал на изток от р. Искър до Силистра.
Основен поминък тук е земеделието. В миналото полянците са
71
живеели в купни селища, съставени от уземни едноделни жилища. След Освобождението жилището на полянците се променя значително.
По отношение на облеклото у полянците до късно се запазва белодрешното облекло у мъжете, в което преобладават интересни преходи в кройката към настъпващото чернодрешно облекло. Женското облекло е двупрестилчено, свързано и с употребата на тесни и дълги коланни пояси и със сравнително богата шевица по ризата.
В храната на полянците преобладават тестените изделия — пшеничен хляб, качамак, означаван тук още с названието мамалига, различни видове баници и т. н.
От календарните обичаи и обреди най-добре са представени коледуването на възрастни коледари с богат песенен репертоар и сурвакането с дрянова сурвакница на Но»а година. Еньовденският обичай е слабо застъпен, а надпяването на пръстените се извършва на Нова година под названието ладуване. При заговезнишките обичаи кукерските игри са запазени в Силистренско, като ръководна роля тук играе не мъжкият кукер, а бабата. Под влияние от север тук се среща и фигурата на брезая. В някои селища по това време се разиграват т. нар. мъжки, или ергенски, сватби, с които се напомня на старите ергени да се женят. Типични за тази група са русалиите, наричани още калушари. Русалските игри се практикуват с магическо-лечебен характер през русалската неделя. От обичаите за дъжд тук се практикуват Герман, означаван още с названието Скалоян, Калояни, и гоненето на змей, за който се вярва, че задържа дъждоносните облаци.
При полянците в Северозападна България до късно се запазва семейната задруга.
Във фолклора преобладават обредните, седенкарските и жетварските песни. Предпочитани музикални инструменти са гъдулката, кавалът, гайдата с висок регистър, т. нар. джура гайда. Песните им са най-често едногласни, а танците — сключени хора и ръченица.
Балканците, наричани още балканджии, горненци, е населението на Стара планина, на изток от пролома на р. Искър. Селищата тук са два типа — големи, събрани на паланки, и силно пръснати колиби. Жителите и на двата типа селища си строят жилища външно представителни, двуетажни, като долният етаж е използуван за стопански цели, а горният е жилищен. Горният етаж се характеризира с квадратен план. Вътрешно жилището се отличава с изискана уредба: дървена украса с представително открито огнище, камина и водник. Текстилните тъкани също дават своя принос във вътрешната уредба и украса на балканската къща.
Основен поминък на балканците е животновъдството (овце и едър рогат добитък) и задоволително земеделие. Суровините, получавани от животновъдството, довеждат до развитието на занаятите и търговията.
Традиционното облекло на мъжете е чернодрешно, на жените — сукманено, като украсата с пъстри тъкани и шевици тук е по-
72
слабо застъпена за сметка на металните накити. Известна по-стара традиция представлява и двупрестилченото облекло, което може да се срещне при жените от северните склонове на Стара планина през летните дни. В Габровско, Търновско и Еленско жените се забраждали с т. нар. сокай с диадеми.
Типични музикални инструменти за балканците са гъдулката и кавалът. Календарните празници са запазени през всичките сезони, като не притежават такава подчертана обредност и представителност, каквито има при коледуванията у полянците, добруджанците и тракийците или при русалиите у полянците. Къснопролетните, летните и есенните празници са свързани със селските и градските събори, отличаващи се със своята шумност и голямото място, което заемат в тях пазарът и търговията.
Народното песенно творчество се характеризира с богатството на хайдушките мотиви — естествено отражение на богатата борческа действителност тук през XVIII—XIX в. Епосът е богат на митологични и новелистични мотиви. Към западните предели на групата на балканците се срещат и юнашки песни с характерния за шопите десетосричник.
Дърворезбата и иконописта са представители на пластичното народно изкуство от този край, дали на българите Тревненската школа. През средновековието при балканците е развито и грънчарството.
Шопите са една от най-колоритните и най-обособените в етнографско отношение етнографски групи на българския народ.. За произхода на името шопи досега са изтъквани редица различни мнения. Интересно е това, че самото население не се нарича шопи, а така се обръщат към него жителите от съседните райони и другите етнографски групи от страната.
Според Ст. Л. Костов името шопи произлиза от колиба, т. е. шопка, шопа или шупа. Този термин се среща със същото значение в малоруски, полски, чешки, словашки, а в немски език има съответствието «шоппен», «шуппен». Няколко такива колиби са образували разпръснатия, колибарския тип селище. От название за жилище то преминава и върху хората, които обитават тези жилища.
К. Иречек, В. Добруски и Е. Такела свързват името шопи с това на печенегите като племе шопон. Но Й. Трифонов в статията си «По произхода на името шопи» отхвърля категорично това твърдение.
В последно време траколозите установиха с положителност, че в Софийското поле и оградните му планини е живяло тракийско племе серди, което по-късно се смесва и асимилира от славянските маси, като запазва свои отлики в бита, културата и говора. Наследници на това племе серди са днешните шопи (Маринов, 1978).
Като най-запазено средище на шопите се смятат Софийско, Трънско, Брезнишко, Радомирско, Западнокюстендилско, Босилеградско, Куманово и Кратово. Западномакедонските българи причисляват към шопите жителите на Горни и Долни Полог с градовете Те-
73
тово и Гостивар (В. Кънчов, 1970, 330). В битово отношение и по народни схващания за шопи се говори чак до р. Дунав при устието на р. Искър, Ботевградско, Самоковско, на запад зад границата (в Източна Сърбия), а на югозапад до Беласица.
Описание за бита и културата на етнографската група шопи ни е оставил отличният познавач на българската култура В. Кънчов. Носията на мъжете се характеризира с гащи с тесни крачоли, наричани беневреци или дзиври, направени от бял шаяк. Почерняването на мъжкото облекло при шопите върви от изток в Северна България и от юг в Македония. Женското облекло при шопите познава три типа носии: двупрестилчено на север от Балкана, сукманено в Трънско, Софийско и Самоковско и саичено от Радомир до най-западните и най-южните предели на групата. Основни поминъци на шопите са земеделието и скотовъдството, и то доста примитивни. Слабодоходният терен е принуждавал в миналото населението от този край към гурбетчилък и към развитие на някои занаяти (зидарство, хлебарство, бозаджийство). У шопите до най-късно е запазена семейната задруга, за което говорят названията на селища, окончаващи на -евци, -овци, -ане.
Коледуването и богатият песенен репертоар, който го съпровожда, както и сурвакането с дряново клонче са добре запазени обичаи тук. От заговезнишките обичаи са запазени паленето на огньове, придружено с еротични рецитации. Характерни за шопите са т. нар. оратници (огньове факли), въртени от отделни лица около главите си с чисто апотропейно значение. Карнавалните обичаи при шопите са свързани с Нова година. Те се наричат в Радомирско и Брезнишко сурвакари, сурвискари. Обичаите и обредите тук са изпълнени с подчертана театралност и сексуална символика. От пролетните обичаи особено добре са запазени лазаруването с много богат песенен репертоар без играта буенец и надпяването на пръстени, което става на Нова година или Водици.
Шопите имат типичен западнобългарски говор и богата епична песен с преобладаването на юнашките и митологичните мотиви. В това отношение групата е близка до македонската етнографска група в Югозападна България.
Характерни музикални инструменти са гъдулката, кавалът и двуцевната цафара. Разпространената някога тук еднострунна гусла е изчезнала от употреба още в края на XIX в. Важен партньор в шопския оркестър е тъпанът.
Македонците са етнографска група, живееща на територия, която на изток и север граничи с шопската група, на юг с Егейско море, на запад с р. Дрин и Албанските планини. Тази група се подразделя на малки групи: бърсяци (Битоля, Охрид, Прилеп, Велес), мияци (Дебърско), мърваци (Струмско при Мелник), ести (Дебърско), дуйки (Тиквешко), пуливаковци (западната част на Солунската равнина) и др. Ландшафтът е планински и по-малко равнинен, което предопределя поминъка им: животновъдство и земеделие, като животновъдството в миналото е имало трансхуматен ха-
74
рактер. Отглеждат предимно индустриални култури — тютюн, афион. Лозарството е добре развито, за което благоприятствува средиземноморският климат в тази част на полуострова. Наличието на големи езера е спомагало за практикуването на риболова.
Общо взето обаче, поминъкът на този край е бил незадоволителен и голяма част от населението е търсела прехраната си в гурбетчийството в България и извън България — Турция, Румъния, Франция и Америка. В гурбетчилъка македонците упражнявали редица занаяти — зидарство, рибарство, иконопис, шивачество, хлебарство, бозаджийство, търговия и др.
Лошите пътища предопределяли и транспортните средства. Стръмният терен позволявал използуването само на двуколни коли, запрягани с волове, и преди всичко на товарни животни (магаре, муле, катър и кон). В този край е познато и носенето на товари на глава от жените.
Женското облекло по кройка навред е саичено, с богата украса, постигната чрез везане на ризата и на по-голяма част от горните дрехи. Характерна особеност на женското облекло е махрамената покривка на главата в някои от северозападните части на македонската група.
Мъжкото облекло е чернодрешно, при което потурите са нешироки, с клиновидна кройка, като крачолите им в долния край са широки и къси до под коленете. Само в Дебърско облеклото е белодрешно, с широки в горната си част потури и с дълги и тесни от колената надолу крачоли.
Значително място заемат едноделните и двуделните жилища, изградени с подръчни материали за строеж — глина, плет, камък, покрити със слама, каменни плочи, керемиди и по-рядко на запад с шиндри. Семейната задруга и тук е запазена до късно, което сближава македонците с шопите.
Отсъствуват коледуванията на възрастните и лазаруването със съответните им песенни репертоари, което ги сближава с рупците. В Гевгелийско са запазени русалските обичаи, което ги сближава с полянците.
В народната песен преобладават юнашките и баладните мотиви. В областта на музикалните инструменти се чувствува турско влияние — преобладават зурната и тъпанът. Танцът е бавен. От художествените занаяти значително място заемат златарството и грънчарството, като в последното се чувствува средиземноморско влияние.
Тракийците населяват Източна Тракия, а в недалечното минало голяма част от тях са живеели в най-южните краища на задгранична Тракия. Равнинният терен предопределял и развитието на земеделието — зърнодобив, лозарство и градинарство. Има добри условия и за развитието на скотовъдството. Тук се среща една от най-добрите породи български овце — карнобатската.
Селата са събрани, с широки дворове и градини. Само на запад в средногорските покрайнини при прехода към шопите има села,
75
пръснати на махали. Жилищните постройки са едноетажни, покрити със слама или с керемиди.
Мъжкото облекло е типично чернодрешно — широко набрани потури с тесни под коленете крачоли. Женското облекло е типично сукманено, без ръкави, с богата украса — везбена или апликация — и с дълги опашки, спуснати на плещите. Особена отлика на женското облекло е богатата в колоритно отношение престилка — главна тъкана, но много често и допълнително извезана. На много места през миналото столетие сукманът е бил заменен с роклена кройка от пъстър плат, най-често фабрично производство.
Храната е като тази на полянците — преобладават тестените изделия.
Основното транспортно средство в миналото тук е четириколната волска кола, която за разлика от севернобългарската четириколна кола не притежава т. нар. левки/льоки.
От музикалните инструменти тук се срещат кавалът без пискун и високотонната джура гайда.
Календарните обичаи и обреди в много отношения се покриват с тези на добруджанците. Кукерите са широко разпространени между тракийците и се отличават със засилена оплодителна и аграрна символика, а в последно време се забелязва и едно засилване на театралността. Успоредно с антропоморфно-персонажните групи има многообразни животински образи и сцени с честото предпочитане на камилата, наричана тук джамал. Заговезнишките огньове, които са повсеместно разпространени, се придружават с хвърлянето на огнени стрели и рецитации с женитбено съдържание. Лазаруването тук е свързано с танца буенец. В миналото тук е бил широко разпространен и обичаят Пеперуда. В Странджанско е бил познат обичаят на огнеиграчите — нестинари.
Изкуството на тракийката се проявява в изработването и украсата на тъканите, свързани с облеклото и обзавеждането на жилището — черги, възглавници, пелени и престилки. Везбата тук е слабо застъпена.
Народната песен е богата на хайдушки мотиви, с което се приближава до тази на балканците. Народната музика и народните хора са значително спокойни, без да губят остра чувствителност към ритъма.
Добруджанци е най-североизточната група, населяваща цяла Добруджа (Силистренски и Толбухински окръг). Към нея принадлежат и българите в Бесарабия, Молдавия и Украйна.
Степният и равнинен терен позволява развитието на земеделието, и то предимно на зърнените храни, лозарството, а в последно време и на тютюнопроизводството. Традиционното земеделие тук се характеризира с най-ранното навлизане на модерни оръдия на труда — фабрични плугове, редосеялки, жътварки, локомобилни вършачки. По време на Възраждането тук са идвали котленски овчари
76
със стадата си от овце. Освен това тук е било развито говедовъдството и коневъдството.
Първоначално добруджанците живеят в скромни приземни жилища, но впоследствие и тук започват да строят удобни и хигиенични жилища със зидани печки и камини. Добруджанските селища се характеризират с обширни стопански дворове и много стопански постройки, с просторни хамбари.
Характерно за добруджанци е румънското и южноруското културно влияние в бита и културата — следи от това влияние има в жилищата, в облеклото, в някои оръдия на труда и т. н. Така например желязната кола, означавана като каруца, с изписани сандъци и пеещи колела прониква от Румъния най-напред тук и след това се разпространява в останалите краища на България.
Безводието на терена е наложило построяването на ветрени мелници, които след Първата световна война са заменени с моторни мелници.
Облеклото на добруджанците е черно за мъжете, докато при жените може да се срещне както двупрестилченото, така и сукманеното. Двупрестилчено е облеклото на завареното тук население — гребенци, шиковци и преселниците от Разградско. Сукманеното облекло е донесено тук от преселниците от Тракия и Средна Стара планина.
В храната на добруджанците видно място заемат тестените изделия и млечните произведения. Тук се среща т. нар. катък 'сирене'. Характерно за населението, което е живяло в Русия, е употребата на каймак и на сметана (Ножарова, 1974, 257).
В Добруджа са били развити много добре и някои занаяти: коларо-железарският, кожухарският, бъчварският, сараческият, които са съсредоточени в градовете на Добруджа.
Характерни музикални инструменти за тази етнографска група са гайдата с висок пискун джура гайда, малката гъдулка и кавалът без пискун.
Много добре е било развито коледуването на възрастни коледари с богат песенен репертоар, сурвакането с дрянови сурвакници на децата, обредните огньове на Сирни заговезни, кукерските лгри, при които бабата играе ръководната роля, пеперуда за дъжд, означавана тук като додола, и другият обичай за дъжд — Герман. Добре представени са обичаите и обредите на Гергьовден, Еньовден, лазаруване и др.
Добруджанските особености на културата и бита са резултат от интегрирането на културата на местното полянско население и мигриралите тук балканци и тракийци при явното влияние на румънския и южноруския бит и култура.
С навлизането на капиталистическите отношения в България, с развитието на пътищата и съобщенията, на търговията, навлизането на знанията и образованието традиционната култура на българите се разрушава като система, намаляват или изчезват съвсем регионалните и локалните ѝ особености. По този начин етнограф-
77
ските групи се размиват, културата на населението се интегрира, изравнява. Този процес протича по-бързо в градските центрове, в равнинните райони и малко по-бавно в планинските селища, където традиционната култура все още може да бъде проследена. Оттук и неотложната задача, която стои пред българските етнографи — да се обхванат все още наличните прояви на тази култура в архивите на окръжните и националните институти, занимаващи се с проучването на традиционната народна култура.