Н. Хайтов, Кой и защо унищожи гроба на Васил Левски

Магнетофонен запис от събеседване за гроба на Левски между Богдан Кръстев и писателя Николай Хайтов, състояло се през юни-юли 1991 г.

Фотография от стр. 5 на книгата: Н. Хайтов, Б. Кръстев, "Аферата с гроба на Васил Левски" (2002)

Б. К.: Вие, г-н Хайтов, открито заявихте неотдавна във в. „Поглед“, че разкритият през 1956 г. в олтара на софийската църква „Св. Петка Самарджийска“ гроб на Левски е пожертван навремето по идеологически съображения, и нарекохте това „афера“. Споменахте, че сега засега спорът за този гроб е „замразен“, както и решението на БАН от 1986 година за поставяне паметна плоча пред църквата „Св. Петка Самарджийска“. Смятате ли, че думата „афера“ е подходяща за тая история и че това е за печата тема табу?

Н. X.: Табу е, наистина. Даже големи и зъбати някога вестници като „Антени“, „Поглед“ и „Труд“ странят от нея.

Б. К.: Не разбирам защо е необходимо да се пише за гроба на Левски, след като свързаните е него проблеми са били обсъдени в публичен диспут през февруари 1986 година в БАН и това обсъждане е завършило с арбитражно решение, потвърдено от Бюрото на Президиума на Научния секретариат на БАН в полза на версията, която вие поддържате. Това не слага ли точка на въпроса?

Н. X.: Не. Точката все още не е сложена, защото предвиденото в решението на БАН слагане на паметна плоча пред църквата „Св. Петка Самарджийска“, че там е гробът на Левски, все още не е осъществено. Въпреки че бе запланувано от бившия Комитет за култура във връзка с празненствата по случай 150-годишнината от рождението на Апостола. „Мероприятието“ е било отменено по нареждане на ЦК.

Освен това една влиятелна група историци начело с акад. Димитър Косев се обяви против решението на БАН под предлог уж да се обсъдело то и в Единния център по история и така слагането на плочата бе отсрочено. На всичко отгоре същата тази група историци издейства пред ЦК да се преустанови публикуването на каквито и да е материали, свързани със спора за гроба на Левски, освен в „специализираните издания“ като „Археология“, „Исторически преглед“, „Векове“ и пр. Нареждането бе дадено на 28 април 1987 г., но забележете, че забраната се отнасяше само за привържениците на версията, че Левски е препогребан в църквата „Света Петка Самарджийска“, не и за моите опоненти.

Н. X.: Как да не е възможно? Спорът за гроба на Левски е бил не веднъж, а три пъти прекратяван все по нареждане на „апарата“ в ЦК. Забраната от април 1987-а е четвърта поред.

Б. К.: Не ме учудва забраната, а едностранният ѝ характер. Документирано ли е това?

Н. X.: Има си хас да се документира подобно нещо! Тези операции се провеждаха по телефона или устно - на четири очи. Важни са в случая фактите, а те са, че от април 1987 година до април 1990-а в специализираните исторически издания бяха отпечатани на археолозите Ст. Михайлов, Д. Овчаров, Ст. Станилов, Г. Джингов, Д. Косев и Ив. Сотиров 12 статии, но нито един от предложените от мене отговори не бе разписан за печат, с едно-единствено изключение в „Исторически преглед“ от проф. Хаджиниколов, единствения, който не се подчини на ембаргото, наложено от ЦК. Ако това не е запушване на устата, здраве му кажи. Моите отговори така или иначе не бяха публикувани.

Б. К.: Смятате ли, че съществуват пречки да ги публикувате сега? При сегашната свобода на печата мисля да не е проблем.

Н. X.: Напротив. Проблемът е даже по-изострен. Специализираните издания са си все така твърдо в ръцете на моите опоненти - казионните историци и археолози, а неспециализираните, както стана вече дума, не само не проявяват интерес към „гроба“, но го и отбягват. На повечето, изглежда, е известна апокрифната навремето статия за Левски (1987 г.)

на сегашния президент д-р Желев, в която същият заклейми „трескавото търсене на гроба на Апостола“ като „закъснял вик на нашата национална съвест и опит да се измие позорът на българския народ, задето го е предал“. Написах една статия, поместена в „Литературен фронт“ от 10 декември 1987 г., в която оспорих твърдението, че Левски е предаден от „българския народ“ - позиция, която не бе само на д-р Желев, но и на акад. Христо Христов, Велислава Дърева и проф. Николай Генчев (те свиреха по същото време на тая струна). Тогава тези хора се юрнаха да организират политическото ми преследване, поради което проблемът с гроба на Левски, най-общо казано, затъна в още по-големи трудности. Особено като се имат предвид добре отработените по време на Живков верноподанически комплекси на нашего брата журналистите - тази тема ще бъде, изглежда, дълго време още избягвана. А през това време сума драгоценни следи към него могат да бъдат унищожени.

Б. К.: Извинете, но отново не ви разбирам. Вие говорите за гроба на Левски като за въпрос, който тепърва ще има да се разисква и разнищва, и то след решението на БАН след вашите две книги, посветени на този проблем, и след издаването на Сборника с документи за разкопките на „Св. Петка Самарджийска“ - около 700 страници, от Академичното издателство. Нима е останало нещо неизвестно и необсъдено след всичко това?

Н. X.: Останаха непубликувани документите, намерени след излизането на моите две книги и Сборника на БАН от 1988 г., а то е твърде много и значително. Това са на първо място около шестстотин неизвестни досега снимки от разкопките в „Св. Петка Самарджийска“, които са в Археологическия институт и могат всеки миг да бъдат обявени за липсващи. Изобщо всичко това както бе разкрито, така може да бъде отново потулено от изгубилите спора археолози (ако вече не са го направили), затова не трябва да се позволи заличаването на нито една следа, водеща към истината за гроба на Левски. Всичко трябва да се запише, регистрира и дори инвентаризира в печата до най-малката подробност.

Вие сте професионален криминалист с висша квалификация

и знаете какво може да означава потулването на една подробност, заличаването дори само на една-едничка следа.

Б. К.: Да започнем тогава с един неясен, поне за мене, момент в спора за гроба на Левски: защо непрестанно се занимава с този въпрос ЦК? Какво политическо има в спора за един гроб, та макар да е на националния ни герой? Във вашите две книги на този въпрос не намерих очаквания отговор.

Н. X.: Моите две книги са написани и издадени - едната през 1985-а, втората през 1987-а, а по това време не беше възможно да се разискват политическите моменти в спора за гроба на Левски.

Б. К.: Вие не сте пожелали или не ви е било възможно да го разисквате, но акад. Топенчаров го е разисквал. Имам предвид неговата статия във в. „Отечествен фронт“ от 1 март 1988 година „Идея, а не кости и гроб“ или нещо подобно. Там за пръв път прочетох, че въпросът за гроба на Левски не бил „некрофилски“, нито за светите мощи на Апостола, а „дълбоко политически“.

Н. X.: Щом сте чели тази забележителна статия, би трябвало да имате отговор на въпроса, който ми задавате.

Б. К.: Аз имам отговора на Топенчаров, но мене ме интересува вашият.

Н. X.: Преди да чуете моя отговор, по-добре чуйте и мнението на акад. Димитър Косев, изказано на 19 април 1983 година в Института по история пред заседанието на оглавяваната от него държавна комисия за решаване спора с гроба на Левски. Неговото изказване гласи:

„Аз имам обяснение защо именно в 1935-1937 година се вдигна шум около гроба на Левски. Това е времето след идването на власт на Хитлер в Германия. Хитлеристите вдигнаха шум, за да си присвоят великите символи на историята. Нашата българска фашизирана буржоазия по същия начин търсеше да се насочи вниманието към църквата чрез гроба на Левски, за който в. „Мир“ от 6 март 1937 г. е писал, че той се намира в олтара на софийската църква „Св. Петка Самарджийска“.

На същото заседание академикът уточнява за ръководената от него комисия, че „тя е комисия „АД ХОК“ (по спешност) да вземе отношение да не се създават изкуствени идоли.“

(Визира се отново гробът на Левски.) На следващото заседание Косев се доизяснява:

„Ние трябва да преградим въпроса с алармите по „Света Петка“. Не е изключено да има тенденция от страна на църквата. Прави се опит да бъде подведен и ЦК да постави знак. Това ще доведе до въздигане престижа на църквата. (Протоколът е от 13 юни 1983 г.)

Разбрахте ли сега за какво се е обезпокоил акад. Димитър Косев, началникът на политическия комисариат при тъй наречения „исторически фронт“? Обезпокоил се е, че назоваването гроба на Левски в една софийска църква би могло да я превърне в национална светиня, а той е бил против създаването на подобни (да си послужа с неговия израз) „изкуствени идоли“. Защо изкуствени? Защото по това време култът към Левски не е бил в синхрон с установените „естествени“ политически идоли, свързани с интернационалното братство с великия Съветски съюз. И второ (още по-важно), акад. Косев се е опасявал да не се повдигне, не дай си Боже, „престижът на църквата“, ако се окаже, че препогребването на Левски е нейно дело и заслуга. Ето защо въпросът с гроба и костите на Левски е въпрос - както казва акад. Топенчаров - „дълбоко политически“. Затова този въпрос е бил винаги под контрола на апаратчиците по идеологията в ЦК, през цялото време на неговото развитие. Затова археолозите и историците изпращаха до ЦК всичките си предложения и протести, оплаквания и възражения, а не до председателя на БАН.

Влизам в тези подробности, защото основната причина за унищожаването на костите и гроба на Левски е политическата му трактовка, политическата мнителност и примитивизъм. Не забравяйте освен това, че „Св. Петка Самарджийска“ се намира съвсем наблизо до паметника на Ленин и в още по-голяма близост с първоначално проектираното място за неговото поставяне в центъра на така нареченото „ларго“. Такова съжителство е било просто недопустимо в едно време, когато сриването и заличаването дори на съществуващите национални паметници и светини е било в пълен ход.

Не забравяйте освен това, че гробът на Левски се разкрива на 30 май 1956 година - във възхода на сталинизма у нас!

Б. К.: Вие сте убеден, че костите, открити на 30 май 1956 година в олтара на „Св. Петка Самарджийска“, по тази причина са били унищожени, или „изчезнали“, както се изразявате в своята книга?

Н. X.: Няма и не може да има друга причина, след като валидната по това време Инструкция за провеждане на археологически разкопки изрично забранява да се унищожават скелети под какъвто и да е предлог. „Закриването“ на гроба при това положение е било немислимо без знанието и разпореждането на властния по това време председател на БАН Тодор Павлов.

Знаете за Тодор Павлов, че още през 1946 г. той по своя инициатива реши да извади костите на Гоце Делчев от българска земя и ги предаде на югославяните, а в произнесената от него по този случай реч обяви, че Гоце Делчев не е българин. Този надъхан фанатик интернационалист беше и довереник на тайните съветски служби и „първоборец“, така да се каже, срещу българския национализъм, който винаги се е подхранвал от герои като Левски. Тодор Павлов е един от двамата членове на българския ЦК, които са знаели за атентата в църквата „Св. Неделя“. Това е само по себе си характеристика на главния идеолог на партията след Девети септември 1944 година и главен двигател на започнатата в българската наука „маркс-ленинска ревизия“, предприета с цел да унищожи българското национално самочувствие, за да се даде простор на коминтерновските планове за интернационализирането на България. При този железен фанатик съдбата на гроба на Левски не би могла да бъде друга. Останалото са подробности.

Необяснимото, ирационалното в случая е поведението на ръководната върхушка в историята и археологията след 1979 г., която се зае да прикрие извършеното с гроба и костите на Левски през 1956-а престъпление. Това говори за едно много сериозно израждане в сферата на археологията и византологията на историческата наука у нас и превръщането ѝ в оръдие на идеологията, което се превръща в наш органичен, и то фатален недостатък. Един-единствен историк с име проф. Гюзелев отказа да вземе участие в карнавала, организиран около гроба на Левски от члена на ЦК акад. Димитър

Косев през 1987 година, и изрази своята въздържаност от въпросната кампания във в. „Народна младеж“.

Ето защо когато през 1979 г. избухна спорът за този гроб, никой - нито в Историческия, нито в Археологическия институт - нямаше изгода да се разкрие истината, т. е. да се признае, че той е бил намерен и след това унищожен. Оттам и лютата съпротива срещу издирването му и опасността от заличаването следите на това престъпление, което политическите комисари на Историческия и Археологическия институт се постараха да извършат след 1979 година, както и блокадата в печата, която издействаха след 1987 година.

Б. К.: Дали е точна в случая думата „блокада“?

Н. X.: Абсолютно. Ето ви там дебелата папка, вътре е цялата документация по нея. Кога възникна, как и от кого, какви писма са разменени с редакциите на списанията „Археология“, „Векове“, „Исторически преглед“ и т. н. Даже един Велизар Велков, сегашният гл. редактор на сп. „Археология“, уж безпартиен, отказа и той да публикува моя отговор на поместените в същото списание две или три статии за гроба от противниците на този гроб. Тези неща събудиха у мене опасения, че „следите“, водещи към истината за гроба на Левски, могат да бъдат заличени.

Ще си послужа с факти. Чели сте книгата ми за гроба на Левски от 1987 г., знаете всичко за обсъждането в БАН през 1986 г., имате подръка и Сборника с документи от 1988 г. и се надявам да си припомните, че в стенографските протоколи на сборника е отбелязана препирнята за „изчезналите“ 142 находки, добити по време на разкопките в „Св. Петка Самарджийска“ през 1956 година.

Б. К.: Да! Спомням си, че от тези 142 „изчезнали“ находки са били донесени известно количество в БАН на масата на обсъждането и Магдалина Станчева се е опитвала да ги датира...

Н. X.: Точно така. Георги Джингов обяви тогава, че те са намерени в един сандък в склада на АИМ на ул. „Латинка“ - около шейсет оцелели сложени в пликове предмета. Той показа около 15 от тях, за останалите бе наредено на акад. Ангелов - директор по това време на АИМ - да ги пази като очите си.

След година се заинтересувах чрез Комитета за държавен контрол от същите тези находки, свързани с олтарните

погребения в “Св. Петка Самарджийска“, и какво се оказа? От 60-те обявени от Джингов на обсъждането през 1986 г. предмета бяха останали само 20! Показаха ми ги събрани в една кошница и казаха, че това е всичко. Били ги дали на Джингов да ги съхранява и от това „съхранение“ оцеляват само 20-те предмета.

Б. К.: Мислите, че Джингов се е възползвал от случая, за да задържи част от находките у себе си?

Н. X.: Нищо не мисля, а само отбелязвам повторното „изчезване“ на около 40 предмета, или по-точно - пликове с предмети, описани в Дневника на разкопките. Когато проверих по описа кои точно предмети не са налице, оказа се, че това са главно костите, свързани с олтарните погребения в „Св. Петка Самарджийска“ и по-точно с „Обезглавения“.

Б. К.: Какво може да спечели от това Джингов, след като има вече научно решение за гроба на Левски?

Н. X.: Джингов и компания отхвърлиха това решение по внушение на акад. Косев и сина му Константин Косев, когато разбраха, че то не е в тяхна полза. И понеже пликовете с находките са в ръцете им, те спокойно можеха да подменят съдържанието им. Парчето от турска тухла например, намерено в гробната яма под скелет № 95 (на Левски), би могло да бъде подменено с парче от римска тухла и утре по някакъв повод да се датира скелетът, „приписван“ (както те се изразяват) на Левски - като „ранновизантийски“.

Б. К.: Способни ли са на такова нещо професионалисти археолози?

Н. X.: Учудвам ви се, че след като сте чели стенограмата в Сборника на БАН, издаден през 1988 г., не сте забелязали на какво са способни понякога именно професионалистите. Та нали Джингов твърдеше, че бедрените кости на скелет № 95 били продупчени от дървените колове (пилоти), набивани по време на строежа в основите на олтарната абсида за укрепване на терена? Че имало и снимка на тези пробити кости! И че това било най-категоричното доказателство, че скелетът, „приписван“ на Левски, е от сварено при строежа на църквата гробище? Вижте това знаменито изказване на Джингов, документирано на с. 145 от стенограмата на обсъждането в БАН.

Н. X.: Ее, добре, ето ви сега една снимка, правена не от кого да е, а от проф. Стамен Михайлов през 1956 г. по време на разкопките... Написаното на задната страна е от неговата ръка. Какво виждате на нея? Две бедрени кости! Това са то двете бедрени кости на скелет № 95, фотографирани на 13 юни 1956 година от Михайлов. Здрави ли са те, или са пробити?

Б. К.: Както се вижда, костите са непокътнати.

Н. X.: Снимката е открита през 1988 г. при „ретроспективната проверка“, извършена от органите на Държавен контрол на разкопките в „Св. Петка Самарджийска“. Предадена е на инспектора Цвятко Павлов лично от Ст. Михайлов. Отбелязано е това в съставения протокол, с. 15 - може да го разгледате.

Б. К.: Това наистина опровергава, и то категорично, твърдението на Джингов за пробиването на бедрените кости на скелет № 95.

Н. X.: По-важно е друго: измамата, която Джингов и Михайлов са се опитали да извършат, за да подведат обсъждането в грешна посока! Това е същественото. Хора, способни на подобно нещо, могат да извършат каквито и да било други манипулации, и те наистина са били извършени не само от Джингов и от Стамен Михайлов, но и от арх. Стефан Бояджиев, който присъстваше на обсъждането в БАН като един от петимата пълномощници на Археологическия институт.

Б. К.: Какво имате предвид? Погрешните му скици или нещо друго?

Н. X.: Не скиците му, а опита му да ми връчи на 10 февруари 1986 г. пред участниците на обсъждането в БАН оригиналната уж филмова лента от фотоснимките на олтарните погребения в „Св. Петка Самарджийска“. Вместо нея той ни връчи преснета у дома му и изрязвана от него филмова лента. Случаят е описан на с. 346 и следващите в Сборник 88. Когато разбрахме това и попитахме Бояджиев кой му е връчил оригиналната филмова лента и му е позволил да я изнесе от архива на АИМ, за да я преснима у дома си, той призна факта на преснимането, но не пожела да обяви името на лицето, което му е съдействало - явно ръководно лице от АИМ. Прочетете самопризнанията на арх. Бояджиев на с. 362 на Сборник 88 по този въпрос и помислете сега какво

значи това: официален пълномощник на АИМ да се заеме със „селекционирането“ на фотодокументацията, свързана със спора за гроба на Левски, и то с помощта на ръководно лице от самия институт. Това е заговор!

Б. К.: Проф. Стамен Михайлов, доколкото разбирам, не е замесен в тази история със „селекционирането“ на фотоматериалите, както вие сте се изразили тогава?

Н. X.: Замесен е, разбира се, макар и не пряко, както и в десетки други подобни опити. Той бе човекът, който обяви публично, че не притежава никакви други снимки от олтарните погребения в „Св. Петка Самарджийска“ освен поместената в неговата научна публикация на разкопките в том XXIX от 1961 г. на Известията на АИМ. Такава писмена декларация притежавам и с подписа и на акад. Димитър Ангелов: че са търсени снимки в архива на АИМ от разкопките в „Св. Петка Самарджийска“, но се оказало, че няма. А след това се намериха не една, а над 36 снимки - в самото навечерие на обсъждането в БАН през декември 1985 г. А при проверката на Държавен контрол през 1988 г., за която стана дума, Стамен Михайлов е предоставил на инспектора Павлов не една и две, а 22 лично направени от него снимки, сред които е и снимка № 16 на двете бедрени кости! Какви са изводите от всичко това? Изводите са, че и акад. Ангелов, и Ст. Михайлов са се ангажирали с укриването на снимките.

Б. К.: Но нали все пак пълномощниците на АИМ предоставиха в навечерието на дискусията в БАН през февруари 1986 година 30-40 снимки? Не е ли това указание за добра воля?

Н. X.: Налага се да ви разочаровам. Петимата пълномощници на АИМ бяха просто заставени да предоставят тези 30-40 снимки от академик Тодоров. В навечерието на насроченото за февруари 1986 г. обсъждане той повика един от тях (да не му споменавам името) и му казва горе-долу следното: „Вие, драги колега, ще атакувате книгата на Н. Хайтов за гроба на Левски. Вярвам, че ще го направите успешно, но в едно нещо всеки ще ви упрекне, а то е, че сте „загубили“ костите на спорния скелет и сте пропилели без остатък цялата фотодокументация. Вие трябва да опровергаете подозрението, че има в тази работа зла умисъл и че снимките са унищожени.

Намерете няколко поне от тях и ги дайте, за да не бъдете подозирани.“

Именно след този разговор археолозите „откриват“ не една, а около 40 снимки, десетина от тях свързани със скелета, „приписван“ на Левски. Било е уговорено арх. Бояджиев освен това да предостави на мене и групата мои съмишленици, които бяха поканени да участват в обсъждането, оригиналната фотолента, за която стана вече дума.

Почти същото се получи и с находките: уж ги нямаше, а се намериха в един от складовете на АИМ на ул. „Латинка“. И кому са били предоставени те? Дават ги за анализ и съхранение на проф. Стамен Михайлов и неговия помощник Георги Джингов в навечерието на обсъждането в БАН. Представяте ли си какъв чудесен и за двамата случай да прочистят тези находки?

Н. X.: Никак. Ето ви протокола на Държавен контрол за проверката в АИМ през 1988 г. Вижте какво становище е имало за находките от 1956 г. - „да се проверят оцелелите от „Св. Петка Самарджийска“ находки и ненужните, които не представляват ценност, да се унищожат“! А кой е трябвало да се произнесе кои са „ненужните“, т. е. свързаните със спора за гроба на Левски предмети?

Б. К.: Предполагам, че проф. Велков, който е сега директор на института, не би се съгласил.

Н. X.: Няма да се изненадам, ако се окаже, че се е съгласил и че „прочистването“ е вече извършено, защото поднесох на Велков писмено заявление през 1990 г. да прегледам находките и оттогава отговор нямам. Ето такива хора стояха насреща, оттатък „барикадата“!

Б. К.: Не е ли срамно около гроба на Левски да има „барикади“?

Н. X.: Срамно, но е факт. Мисля, че във всяка друга страна съответният научен институт би се заел да довърши изследването, което аз започнах като публицист, но вместо това срещам нови и нови пречки, нови и нови опити спорът и решенията за гроба на Левски да се потулят за вечни времена от ангажираните в тази афера лица и институции. Сега може би ще се съгласите с мен, че наистина са необходими сериозни мерки да се

съхранят дори най-малките следи, свързани с тоя спор, включително новонамерените (след 1986 г.) документи и фотоматериали.

Б. К.: Надявам се, че вие вече сте се погрижили за материалите, които са във ваши ръце...

Н. X.: Да, но не всичко е в мои ръце. Затова искам да разкажа за трудностите, през които спорът за гроба на Левски премина от 1984 година насам: кои документи по какъв начин бяха открити, каква е тяхната научна стойност, кои са „героите“ и с какво те са допринесли или попречили за осветляването на истината.

Н. X.: Доста! В него влизат не само пряко ангажираните в спора научни работници, но и много други седящи зад кулисите функционери, апаратчици, ръководители и пр.

Б. К.: Смятате ли да обнародвате онова, за което ще разговаряме?

Н. X.: Ще опитам да го обнародвам, ако не успея, поне бъдещите изследователи ще разполагат с едно документално изложение, което ще ги предпази от много увлечения, недоразумения и грешки.

Б. К.: Ако не възразявате - да задам в такъв случай първия си въпрос по същество: кой е според вас най-решителният и най-краткият ви аргумент в полза на версията за препогребването на Левски в олтара на църквата „Св. Петка Самарджийска“? С няколко думи...

Н. X.: Най-решителният аргумент е трикратно документираното съобщение - два пъти в печата и веднъж в един протокол от 1937 г., - че гробът на Левски се намира в олтара на църквата „Св. Петка Самарджийска“. За първи път се появява подобно съобщение във в. „Мир“ от 6 март 1937 г., а за втори - във в. „Труд“ от 17 май 1956 г., тринадесет дни преди разкриването на „предсказания“ гроб в олтара на църквата „Св. Петка Самарджийска“ на 30 май 1956 година.

Освен това в протокола на комисията за издирване гроба на Левски от 24 август 1937 г. изрично е регистрирано преданието, че гробът на Левски е в олтара на същата църква „отляво“, т. е. в северната му част. Не е възможно три пъти да се „предскаже“ един гроб и това да съвпадне (буквално) с археологическите разкрития, ако авторите на „предсказанието“

не са имали точна информация. Не е ли така? Вие като бивш криминален инспектор не сте ли имали случай някой крадец да ви признае къде е закопал, примерно казано, крадените часовници, а вие да сте отишли и да сте ги намерили?

Н. X.: Надявам се да не сте се усъмнявали след намирането на посочените вещи на посоченото място, че крадецът ви е излъгал.

Б. К.: Място за съмнение в такива случаи не може да има.

Н. X.: Случаят с гроба на Левски не е ли същият?

Б. К.: Вторият ми въпрос е: кое всъщност ви тласна да се включите и вие в спора за гроба на Левски?

Н. X.: Тласна ме една публикация в „Поглед“ от 23 април 1984 г. „Гробът на Апостола“ от акад. Христо Христов, директор по същото време на Историческия институт при БАН. В нея се съобщаваше, че държавна комисия под председателството на академик Димитър Косев е вече разгледала спора за гроба на Левски и решила, че той не е в „Св. Петка Самарджийска“. Никакви доводи нямаше в статията. Направи ми впечатление твърдението на академика, че османската власт се била погрижила „да остане неизвестен гробът на един от най-големите синове на България“.

Помислих си, че може пък държавната комисия да се е добрала до нови турски документи, и полюбопитствах да прочета нейните протоколи. Дадоха ми от Комитета за култура досието, занесох си го вкъщи, още същата вечер го прочетох и разбрах, че тази комисия е пристъпила към решаване въпроса за гроба на Левски абсолютно преднамерено. Само един факт ще ви кажа: тя борави през цялото време с един дневник, наречен „Дневник на разкопките“, без да се разбере, че от него са извадени около 20 страници и че той е писан не от археолозите, а от арх. Сава Бобчев.

Писал съм по работата на тази комисия в книгата ми за гроба на Левски - да не повтарям.

Б. К.: А по въпроса за стореното от османските власти, за да остане гробът на обесения Левски неизвестен, намерихте ли нещо в досието на комисията?

Н. X.: Не намерих нито една дума, разбира се. Дълбоко

ме потресе това претупване на гроба. Текна ми в началото да напиша една статия, също в „Поглед“, в отговор на съобщението на акад. Христов, но като почнах, видя се, че е немислимо без сериозни доказателства да оборвам един от първите историци в България, и лека-полека стигнах до идеята да се напише книга.

Преди да изтече 1984 г., книгата бе написана, а по средата на лятото следващата, 1985 г. тя беше вече по книжарниците. Преди това, в началото на 1985 г., част от нея беше публикувана в „Литературен фронт“ и падна като гръм от ясно небе, защото след решението на височайшата комисия на Косев от 1983-1984 година спорът за Левски се смяташе за окончателно приключен.

Н. X.: Как не? Председател - акад. Д. Косев, членове: двама археолози - Д. Овчаров и Магдалина Станчева; двама архитекти - н. с. Никола Мушанов, реставратор на „Св. Петка Самарджийска“, и д-р Кръстев, директор на Националния институт за паметниците. Освен тях - осем историци: Крумка Шарова, проф. Николай Генчев, акад. Христо Христов, Вера Мутафчиева и други неколцина...

Б. К.: Интересно защо в Сборника на БАН не сте публикували протокола на комисията, оглавявана от Д. Косев, след като така подробно го разисквате във втората си книга „Гробът на Васил Левски“ от 1987 година?

Н. X.: Не го публикува акад. Николай Тодоров, съставителят на сборника. Това от него зависеше. Аз лично настоявах, но той ми отговори, че този документ е много несъстоятелен и е по-добре да не излиза, защото някои биха могли да си помислят, че публикуването му е атака срещу акад. Косев. Н. Тодоров явно искаше да отбегне едно пряко сблъскване с члена на ЦК акад. Д. Косев, за да не усложнява деликатното положение, в което бездруго беше попаднал...

Б. К.: Доколкото зная, акад. Тодоров е бил по това време в силна позиция. Директор на Института по балканистика, посланик в Гърция, кандидат-член на ЦК...

Н. X.: Не сте ли си задавали въпроса защо акад. Тодоров не успя да стане член на ЦК дори до 10 ноември 1989 година? Как бихте ми го обяснили? Вижда се, че Т. Живков - поне

по онова време - не е имал доверие в Тодоров. Затова не стана член на ЦК, какъвто беше например колегата му Д. Косев. Вярно е, че Людмила Живкова е била в Института по балканистика на Тодоров, но не по-малко е вярно, че благодарение на Тодоров този институт не получи названието „Людмила Живкова“, каквото предложение е „възникнало“. Мисля, че изводите от това за Тодоров са били много своевременно направени. Известно е освен това, че Тодоров не е бил никога сред историците - съветници по възродителния процес. Това не е проста случайност, той просто по това време беше в немилост.

Я си помислете кога акад. Тодоров беше отзован като посланик от Гърция и дали няма отзоваването да съвпадне с поемането от Милко Балев на отговорностите за външната политика на България? Така или иначе, когато се захвана с гроба на Левски, Н. Тодоров пое с отворени очи един чисто политически риск, защото знаеше, че влиза в противоборство с по-старшия от него в ЦК акад. Димитър Косев.

Б. К.: Не преувеличавате ли влиянието на Д. Косев? От 1985 година той е в пенсия.

Н. X.: Да, но като пенсионер той продължаваше да си бъде председател на редакционната колегия на многотомната „История на България“ и пълен член на ЦК. Неговият син Константин Косев е от 1978 г. завеждащ отдел „Наука и образование“ при ЦК на БКП и отговаряше за целия историко-археологически сектор. Всичките кадрови въпроси в тая деликатна сфера бяха в неговите ръце, оттам и в ръцете на Косев-баща - първата фигура в историческото поприще.

Косев старши е професор от 1950 г., ръководител на катедра в СУ цели 22 години; ректор на Софийския университет, директор на Института по история от 1950 до 1962; академик от 1962 г., зам.-председател на БАН от 1972 г. с пряка отговорност за Археологическия и Историческия институт и запомнете: председател на Президиума на Висшата атестационна комисия непреривно от 1960 година! Нито един докторат, професура или доцентура и пр. са могли да минат без неговия подпис. Заедно с това той е народен деятел на културата, герой на социалистическия труд, лауреат на Димитровска награда, председател на Историческото дружество и на

какво ли още не. Такава фигура не изчезва даже и след пенсионирането!

Той е човекът, който на практика извърши прокламирания още през 1948 г. от В. Червенков разгром на „буржоазната“ историческа наука, която бе обвинена в най-смъртния грях по онуй време - шовинизъм и национализъм. Под прякото ръководство на Косев бе извършено идеологизирането, т. е. марксизирането на българската история.

От 1950 година дори до този момент, в продължение на четири десетилетия, Д. Косев ръководи практически целия почти идеологически механизъм в хуманитарните науки и на него се дължат основните „завоевания“ на този механизъм за „изкореняване реакционните буржоазни схващания и великобългарски шовинизъм в историческата наука“, което доведе на практика до националното ни обезличаване и се наложи тържествуващият сега национален нихилизъм. Отродяването на младежта, девалвирането на основни понятия като „отечество“, „родина“, „национални идеали“ и т. н. и въобще опустошаването в духовната сфера на българина. Всичко това е последица от заличаване на националните ни традиции и дегероизирането на миналото ни в новосъздадените след 1954 година под ръководството на Д. Косев книги и учебници по българска история. Защото той оглавяваше (повтарям) през този период комисариата на историческото поприще.

С този човек акад. Н. Тодоров се сблъска в началото на 1966 година по въпроса за гроба на Левски въпреки многобройните опити да бъде „вразумен“.

Н. X.: Имам предвид например предупреждението, което партийният секретар при АИМ ст. н. с. Диана Гергова изпраща на акад. Тодоров в навечерието на обсъждането в БАН. То гласи: „Акад. Н. Тодоров може да срине нашата социалистическа наука за радост на западните радиостанции и в услуга на идеологическата ерозия, ако не вземе правилното решение на проблема с гроба на Левски“ (под „правилното“ разбирай - против версията за препогребването му в олтара на „Св. Петка“). Предупреждение (по телефона) получава Тодоров и от проф. Константин Косев, зам.-завеждащия отдела

„Наука и образование“ при ЦК, „да не се избързва“ с политически необмислено решение и пр.

Б. К.: Какви са били подбудите на Н. Тодоров, за да се изложи на подобен натиск? На кого е разчитал той?

Н. X.: Н. Тодоров беше отначало резервиран - имам предвид, докато зрееше обсъждането в БАН между 25 декември 1985 и 10 февруари 1986 година. Пряката причина за организирането на тази дискусия е, че тя бе поискана от партийната организация при АИМ с едно изложение, адресирано до ЦК от 18 декември 1985 г., подписано от голям брой археолози „медиависти“, включително и директора на АИМ акад. Д. Ангелов. Акад. Балевски изпълнява всъщност нареждането на ЦК и възлага на своя заместник (Тодоров) да осъществи поисканото от партийната организация на археолозите обсъждане.

Основната идея на Н. Тодоров бе да се разграничи дейността на Михайлов от тази на АИМ и да се спаси честта на археологическата наука, като не се замесва тя в тази съмнителна история. По това време той е отговарящият в БАН за този институт и на него му се искаше да го предпази от въвличането му в аферата с гроба на Левски... С две думи казано, той долови, че позицията на Ст. Михайлов е от научна гледна точка неспасяема!

Б. К.: Смятате ли, че го е знаел със сигурност?

Н. X.: Сто на сто. Дори само изчезването на костите на спорния скелет му е достатъчно подсказало, че „случаят“ с гроба на Левски не е просто „случай“. Ами пропиляването на полевата документация? Изчезването на находките, включително на цялата монетна сбирка? Да оставим настрана пълната несъстоятелност на научната публикация на Стамен Михайлов на разкопките на „Св. Петка“.

Б. К.: Вие сте се потрудили достатъчно, за да докажете това още в първата ви книга за гроба на Левски. Който се интересува от доводите ви, може да ги провери, но за мене остава един въпрос в тази история все така неясен, както и преди да прочета вашите книги: защо академик Косев, а покрай него и ръководството на Археологическия институт така непоклатимо се противопоставят на версията за препогребването на Левски, след като те самите не носят пряка

отговорност за разкопките в църквата „Св. Петка Самарджийска“ през 1956 година?

Н. X.: Ръководството на Археологическия институт в лицето на акад. Димитър Ангелов не може да не е било наясно, че гробът на Левски е бил потулен през 1956 г. по идеологически съображения; че Стамен Михайлов е изпълнил едно нареждане - най-вероятно на Тодор Павлов, но Д. Ангелов не е имал избор, освен да продължи потулването, защото самият той е най-верният сподвижник на Косев в манипулиране на историята ни. Д. Ангелов е член на редакционната комисия и съавтор на първата написана от класово-партийни позиции история на България (1954 г). Той пръв кастрира средновековната ни история и оттогава насам свири първата цигулка в тази област. Неслучайно Ангелов е почти две десетилетия директор на Археологическия институт с музей (от 1971 -а). Това е втората ключова фигура на историческото поприще след акад. Косев и акад. Христо Христов. Той е един от членовете на главната редакция на многотомната история на България - това е достатъчно указание за играната от него водеща роля при осъществяването на мащабната по своите размери акция за националното ни обезличаване.

Забележете и това: Ангелов заема втора позиция и във Висшата атестационна комисия - той е председател на комисията за историците. На понятен език това ще рече помощник главен кадровик: докторати, доцентури, професури - всичко е минавало през негови ръце. Да не споменавам на колко институции той е несменяем председател, на колко издания е главен редактор и защо се е движил в кариерата си с почти светкавична скорост. Не може от такъв човек да се очаква, че ще изложи своята кариера на риск заради някакъв си гроб на Левски.

Б. К.: Бихте ли разказали, но с повече подробности, какви са ви основанията да мислите, че гробът на Левски е станал жертва на политическо решение. Аз четох двете ви статии в Литфорум, където зачеквате този въпрос, но там е много накратко!

Н. X.: Ще ви кажа, но нека да свършим с акад. Косев. Той се почувства много уязвен от дързостта ми да се вмеся в дискусията за гроба на Левски. Та през целия си живот този

човек не е чул пряка дума от когото и да било, нищичко поне, което да замирише на критика. Преровете целия исторически и археологически печат и ако видите, че някой някога е критикувал всемогъщия академик, ще очаквам да ми го посочите. Затова, когато излезе през 1985 г. книгата ми за гроба на Левски, всички бяха втрещени главно от факта, че за пръв път някой си позволява да противоречи не на кого да е, а на папата на българските историци, като го обвинява (в работата му на председател на комисията по гроба на Левски) в некомпетентност!

Б. К.: Смятате ли, че акад. Косев е замесен в политическите инсинуации срещу вас?

Н. X.: Той едва ли пряко е участвал в политическото ми „разобличаване“, искам да кажа в писането на насочените срещу мене памфлети в Софийския университет, размножавани в Историческия институт, но в една своя статия в „Исторически преглед“ (кн. 10/1987 г.) открито заяви, че историческата наука се намира под наблюдението на най-висшите държавни и партийни институции и че никой не се е опитвал да критикува тази наука, т. е. че аз съм си позволил да се поставя над тези институции, над ЦК. Това е един чистосърдечен упрек, който ми дава основание да твърдя, че Косев е използвал политическите си предимства в битката за гроба на Левски.

Що се отнася до прякото ми „разобличаване“ - за това се погрижиха други: един от сътрудниците на акад. Ангелов (Киряков) написа яростен памфлет; синът на Велизар Велков Камен Велков побърза (да не казвам по чие внушение) да се увековечи като мой разобличител. Същото направи и проф. Н. Генчев, като към неговия биографически за мене принос имаше приложено и ксерокопие от една враждебна срещу мене дописка от 18 декември 1950 г. в „Работническо дело“. Оставям настрана колективните изложения от Историческия институт, подкладени от самия директор - акад. Хр. Христов. Хората от института са били викани един по един да ги подписват. Някои по-доблестни бяха отказали да се включат в тази политическа хайка, но това не попречи на кампанията. Създаваше се впечатление, че историци и археолози са абсолютно единодушни в битката срещу самодейните

опити на дилетанта Хайтов да докаже где е гробът на Левски...

Б. К.: Не ги ли обединихте и вие малко е някои ваши остри изрази в книгите си за гроба, пък и в статията ви за историците в „Литературен фронт“ от 10 декември 1988 година?

Н. X.: Вярно е, че може да съм бил остър и предизвикателен към Стамен Михайлов, Джингов и компания в двете ми книги за гроба на Левски, но аз никога не съм правил обидни обобщения нито за историците, нито за археолозите.

Б. К.: Така и така говорим за отпора срещу вашата позиция и решението на БАН за слагане паметна плоча на църквата „Св. Петка Самарджийска“, бихте ли казали каква бе ролята на ЦК?

Н. X.: Да се говори за ЦК изобщо е несериозно. ЦК побираше около 500 човека - членове, кандидати, апарат и пр. Може да се говори за отделни хора, проявили едно или друго отношение към спора за гроба, от сектор „Идеологическа политика“ например. Обади ми се, да речем, веднъж Велко Тонев оттам, за да ми каже, че обсъжданията на книгата ми за гроба на Левски се преустановяват и че се спира второто ѝ издание. Това беше на 27 декември 1985-а. От това разбрах, че изложението на партийната организация на археолозите в АИМ до ЦК е било уважено и нещата се запичат. Но чие нареждане В. Тонев изпълни - това не знам, дали на Йордан Йотов или на Н. Стефанов, или на Косев-младши, или на Д. Косев-старши - не знам.

По-късно, след решението на БАН за гроба през юни 1986 г. и разпращането до БТА и главните вестници на съобщение за въпросното решение, станах свидетел как беше блокирана тази новина - първо от директора на БТА Трайков, който имаше много чувствителни антени за тия неща. Той направо каза на сътрудника на акад. Балевски - Динков, че ще пусне съобщението само след писмена благословия на ЦК. Вестниците реагираха по същия начин.

По едно време, когато Сборникът с документи за гроба на Левски, издание на БАН, беше вече заложен за печат (1987 година, юни), дойде нареждане от ЦК (предадено пак чрез В. Тонев) - целият ръкопис да се препрати в кабинета на Й. Йотов.

От кабинета на Йотов този ръкопис веднага отскочи в Главно управление на архивите. По-късно Н. Тодоров успя в няколко свои срещи с Йотов и Г. Йорданов да издейства връщането на ръкописа и той бе издаден през 1988 година, но фактът, че ЦК прояви враждебно отношение към решението на БАН за гроба - не подлежи на съмнение. Както не подлежи на съмнение, че зад него стояха влиятелните историци от казионната върхушка. Тези хора не искаха да се знае, че гробът на Левски е жертва на едно брутално политическо решение.

Б. К.: Вие изнесохте в „Литературен форум“, че въпросът за слагането на паметната плоча е бил всъщност решен в ЦК на 27 април 1987 г., и то на съвещание в кабинета на члена на Политбюро Й. Йотов, а на другия ден това решение било отменено...

Н. X.: Така беше. Решението е било взето на заседание в кабинета на Йотов от Г. Йорданов, академиците Зарев и Балевски, секретаря на ЦК Стоян Михайлов, Илчо Димитров и др. на 27 април 1987 г., а на 28-и то е било вече отменено.

Б. К.: Малко повече за това внезапно отменяване?

Н. X.: След свършване на заседанието един от участващите в него, май че акад. Илчо Димитров, веднага съобщава новината на акад. Косев. Какво е предприел той, с кого се е сговарял, на кого е звънял - това не знам, известно е само, че на другия или по-следващия ден връчва изложение, подписано от него, акад. Д. Ангелов, Хр. Христов, Константин Косев, Н. Генчев, Ст. Дойнов, Вера Мутафчиева и др. Връчено е на председателя на Министерския съвет Георги Атанасов, който го предава на Никола Стефанов за връчване на Живков. На другия ден Стефанов предава на Йотов нареждане на генералния секретар - въпросът за гроба на Левски да се обсъди в Института по история, а дотогава - никаква плоча!

Б. К.: Сигурно ли е, че това е действително решение на Живков?

Н. X.: Това може да каже единствено Живков. Но е известно, че Стефанов често е прокарвал свои лични становища, послужвайки си с името на Живков.

Б. К.: Живков, доколкото зная, доста е държал на историците...

Н. X.: Как не... Той знаеше, че някои от тях са на пряко подчинение на КГБ. Освен това възможно е да се е намесил и акад. Владимир Топенчаров, за когото стана вече дума, че той именно формулира въпроса за гроба на Левски като „дълбоко политически въпрос“... А Топенчаров е в своята област (в печата) онова, което е Косев в историческата сфера.

Б. К.: Интересно как Балевски се е оставил да го „прегазят“.

Н. X.: Че какво е могъл да направи Балевски срещу Никола Стефанов, който беше по едно време най-довереното лице на генералния секретар. Н. Стефанов е причина за назначаването на Косев-младши в ЦК и за устройването на Ангелов-младши в неговия Институт по наукознание. Освен това Н. Тодоров и Г. Атанасов не питаеха един към друг особени симпатии: неслучайно историците проникват до Живков чрез Г. Атанасов. Изобщо взаимовръзките между защитниците и противниците на гроба на Левски са доста по-сложни.

Б. К.: Не е ли странно, че Стефанов взема връх над Балевски.

Н. X.: Нищо чудно, когато зад Стефанов стои Косев.

Б. К.: Кога за пръв път сте установили контакти с Балевски по гроба на Левски?

Н. X.: Когато започнах да пиша през есента на 1984 година първата си книга за този гроб. Бях във Варна, прекъснах летуването, за да се срещна с арх. Сава Бобчев и да се запозная с водения от него дневник по време на разкопките. Намерих го вкъщи, показа ми дневника, но не ми позволи да го изнасям. Каза ми, че това е единственият оцелял документ от злополучните разкопки в „Св. Петка Самарджийска“ и затова не позволява да се изнася. Страхувал се да не го пипнат археолозите. От него разбрах, че археолозите са си водили друг дневник - археологически. Уговорихме се с арх. Бобчев да получа ксерокопие от скиците му и си тръгнах от ул. „Патриарх Евтимий“ 25, където живееше той, към ул. „Раковски“ (имах работа в редакцията на сп. „Родопи“). Вървя и все ми е в ума воденият от археолозите дневник, за който никой нищо дотогава не беше споменал. Обръщам се по едно време и пред очите ми попада сградата, в която се помещава архивът на Археологическия институт - ходил бях там преди години за

една справка. Текна ми да влезна и да поискам дневника на археологическите разкопки в „Св. Петка Самарджийска“, ей така, наслука.

Посрещна ме млада жена - оказа се, че тя завежда архива. Казах ѝ за желанието ми, а тя помисли за миг и рече: „Добре, но трябва да попитам първо проф. Михайлов дали ще разреши.“ Останалото съм го описал в първата ми книга за гроба на Левски. Казано накратко, завеждащата архива взе разрешение от Стамен Михайлов и ми донесе дневника.

Седнах на една маса и почнах да си вземам бележки, но то не бяха страница-две, а около стотина. Трябваше да търся начин да го ксерографирам, но не посмях нищо да кажа на библиотекарката, за да не я алармирам. Обещах ѝ, че на другия ден отново ще дойда, върнах дневника и оттам - право при Балевски в БАН. Той пък за късмет си беше в кабинета. Казах му на каква находка съм попаднал и помолих неговото съдействие да получа ксерокопие. Без двоумение той вдигна телефона, нареди да донесат Дневника на разкопките при него, а след това нареди да го ксерографират и ми връчи един екземпляр. Много се стъписа, когато видя, че дневникът е заведен в архива на 22 декември 1980 г. - 24 години след самите разкопки! Два-три пъти погледна датата, сякаш не му се вярваше.

Като написах книгата за гроба на Левски, изпратих ръкописа на Балевски, а след време отидох да чуя мнението му. Този път той не беше в настроение както преди, доста се замисли какво ще ми каже. Два-три пъти отиде до прозореца, накрая махна с ръка: „Пущай го!“ Може всичко да говорят за Балевски, но той беше по сърце истински българин, на това отгоре и голям почитател на Левски. Освен това добре познаваше Стамен Михайлов и неговите гафове около пръстена на Калоян и затова даде зелена улица на спора за гроба на Левски.

След излизането на книгата ми той поиска обсъждането ѝ в Средновековната секция на Археологическия институт, което се проведе на 14 септември 1985 г.

Б. К.: Разбрах, че не сте били поканен на обсъждането...

Н. X.: Не бях. По една случайност научих и отидох.

Н. X.: Не искаха да ме признаят за равнопоставен

партньор - за какво друго. Все едно, аз се подготвих да документирам обсъждането, като занесох магнетофон.

Да не описвам това обсъждане - стенограмата е обнародвана в Сборник 88. Определените около 15 „говорители“ прилежно прочитаха предварително написаните си уроци. Там беше и акад. Косев. Пролича си, че отколе и усърдно се бяха готвили, като ролите бяха разпределени кой по какъв проблем ще се изкаже. Направи ми впечатление, че при всеки по-силен израз някой започваше силно да ръкопляска и увличаше с това останалите. Обърнах се и забелязах, че сигналите за ръкопляскане се дирижираха от един с инфантилно изражение археолог, за когото после разбрах, че се казва Станислав Станилов. Научен сътрудник. Старши го направиха по-късно - зачетоха му диригентските постижения по време на обсъждането.

Б. К.: Сплотени са се оказали археолозите, както разбирам от стенограмата в Сборник 88.

Н. X.: Строени е по-точно да се каже. Археологическият и Историческият институт са фронтови организации. Благодарение на царуващия в тях абсолютизъм (да не употребявам думата „тоталитаризъм“) там не само се разви корупция, не само бяха сринати научните им устои, но те се превърнаха в гробища на съвести, хора и таланти. Най-даровито и обективно написаните в миналото истории на България са дело на независими учени, които нямаха над главата си огромните институтски пирамиди и политически чистилища. Деспотическата институтска система в сферата на хуманитарните науки нанесе само вреди. Това показа и първото обсъждане на книгата ми за гроба на Левски в институтска среда, на което бе поискано изгарянето на книгата.

Б. К.: Помогна ли Балевски за отпечатването на първата ви книга за гроба?

Н. X.: Балевски не се е месил. Тя бе издадена с рецензия на проф. Велизар Велков, сегашния директор на АИМ, и на акад. Зарев.

Б. К.: Но чакайте... Срещнах някъде в стенограмата на обсъждането на 14 септември в АИМ, че Велков не е подкрепил вашата позиция.

Н. X.: На 14 септември 1985 година той не я подкрепи, но на 1 март 1985 година, когато ми написа рецензията, бе изцяло на моята позиция. Рецензията беше категорична в това, че „авторът е успял да представи, може би за пръв път, много ясно и в големи подробности археологическа истина, твърде много замъглявана досега, защото разискващите археолози непрекъснато са променяли своите становища, мнения и констатации“. Велков изтъкна, че в ръкописа ми има „точен археологически анализ“, че следвам „само фактите“, че трудът ми е много навременен и пр. Рецензията бе, както се казва, блестяща.

Б. К.: А защо след това промени мнението си?

Н. X.: Велков заяви само това, че след като се запознал със скиците на арх. Бояджиев, трябвало да се откаже от първоначалното си положително становище за версията по препогребването на Апостола.

Н. X.: Много по-интересно е самото отношение на арх. Бояджиев за собствените му скици, изразено по време на обсъждането през февруари 1986 г. в БАН. Казано накратко, той беше принуден под натиска на фактите да обяви, че скиците му са неграмотни и погрешни. Ето и точните му думи:

„Вижте какво, че графиката (скицата), която съм направил... рисунките, които съм направил, не са точни - не са точни. Моя е грешката. Аз ще ги разчертая отново.“

Това каза Бояджиев. Записано е в стенограмата на с. 124 и в книгата ми „Гробът на Левски“, с. 116.

А когато скулпторът Михаил Бенчев го попита отказва ли се от тези свои скици, с които подведе обсъждането на медиавистите в АИМ на 14 септември 1985 г„ Бояджиев категорично отговори: „Разбира се, че се отказвам.“

Б. К.: Проф. Велков реагира ли на това по-късно изявление на арх. Бояджиев?

Н. X.: Не. Мисля, че той просто не посмя да рискува кариерата си. Нека да ви припомня, че когато Д. Ангелов беше пенсиониран като директор на АИМ, замести го Велков и в случая парафът на Косев-младши в ЦК изигра основна роля. По-направо да ви го кажа: проф. Велков угоди на акад. Димитър Косев. Така той успя да замести пенсионирания

Ангелов на поста му директор. Замести го също в главното редакторство на сп. „Археология“, и нещо повече - Велков не пусна нито една от статиите, които му предложих в отговор на обнародваните в същото списание публикации на Д. Овчаров, Ст. Станилов и други мои опоненти. Освен това Велков не предприе нищо за опазване на „новонамерените“ през есента на 1985 година находки. Мисля, че по този начин той активно се отплати на Косев и предшественика си Ангелов. Той беше слаб като характер - не му се сърдя.

Б. К.: Иска ми се, г-н Хайтов, да поговорим по друг един въпрос, непряко свързан с гробове, но вълнуващ всеки българин - какво всъщност бе извършено с нашата история през последните четиридесет години? Вие няколко пъти засегнахте въпроса за политизирането на историческата, пък и не само историческата наука. Даже споменахте конкретни имена. Накратко: какво имате предвид, когато говорите за фалшифицирането на българската история?

Н. X.: Имам предвид нейното преиначаване. Обърна ми за пръв път внимание на този факт покойният акад. Михаил Арнаудов още през 1963 година. Писах за това в дневника ми, книга втора, публикувана през 1989 г., да не повтарям подробностите. По внушение на Арнаудов си набавих и прочетох „Кратка академична история на България“ от 1958 г. Прочетох я и бях стъписан от начина, по който средновековната ѝ част бе изопачена от Димитър Ангелов, бъдещия академик.

В какво се изразяваше изопачаването? При описание на войните, които заемат около две трети от съдържанието на средновековното ни минало, никъде в историята от 1954 г. например не става дума за поводите и причините за тяхното избухване. Почти всички водени от средновековните царе войни са квалифицирали като „грабителски“ за натрупване на „нови земи и богатства в ръцете на феодализиращата се българска и славянска военно-племенна аристокрация“ (изразът е от двутомната история на България от 1954 г., автори: сегашните академици Д. Косев, Хр. Христов и Д. Ангелов).

Б. К.: Средновековните войни са били наистина малко или много грабителски.

Н. X.: Така е, но това не е било специалитет на българите, а на епохата. По-важно е другото, премълчаването на истинските причини за възникването на по-голямата част от тези „грабителски“ войни, а това е стремежът на средновековните български владетели да включат в границите на тогавашната славянобългарска държава съседните им родствени славянски маси, които са били под византийско владичество. Това са били по същината си непризнатите от нашите историци след 9.1Х.1944 г. обединителни войни.

Тези неща са най-подробно обяснени във всички исторически трудове, написани след „История славянобългарския“, включително написаните от чужденци (като от Иречек например, когото не може да обвиним във великобългарски шовинизъм). Още по-малко имаме основание да подозираме в този грях византийските хронисти, които са ни завещали достатъчно факти за обединителния характер на водените от средновековните наши владетели войни. Родните марксисти слагат след 1946 година черта на всичко това и обявяват средновековната българска държава за „грабителска“. Дори най-чистата - Балканската война - е обявена за „завоевателна“ (завоевателните си планове българската буржоазия прикривала „с идеалите за освобождение на поробените братя“. Като че не е имало поробени българи в Родопите, Западна и Южна Тракия, Македония и пр.). (Пасажът е от раздела, писан от Йоно Митев, под редакцията на акад. К. Косев.)

Междусъюзническата война е обявена освен за „завоевателна“, но и за „грабителска“, а Първата световна - за „империалистическа и грабителска“. Единствено Сръбско-българската война не е или, по-точно казано, не е съвсем охулена.

Аспарух - грабил, Симеон - грабил, Крум - и той грабил, но за византийците лоша дума не е казана нито веднъж. За Никифор например деликатно е съобщено, че той „обсебил“ съкровищата на Крум (не ги „ограбил“). Писано е например в една от първите истории - не помня дали в тази от 1954 или от 1958 година, - че братята Давид, Мойсей, Самуил и Арон дигнали срещу Търновското царство „бунт“, вместо да обяснят, че въпросните македонски боляри просто продължават борбата за загиналото Търновско царство.

В „буржоазните“ истории, включително тази на Иречек, авторите си служат както с негативни, така и с ласкави за владетелите ни характеристики. Иречек пише за Самуила като за „много енергичен, мъжествен и хуманен господар“; за Иван Асен - като за „най-великия от Асеновци - човеколюбив и кротък“, и т. н. Подобни характеристики - кога по-силни, кога по-сдържани - намираме и у Златарски, Пастухов и пр. При нашите историци марксисти няма следа от подобни глезотии. Всички царе са разжалвани, отнети са им титлите, назовават се с малките им имена и няма добра дума за нито един от тях. За Самуил не само че не е казана добра дума, но едва се разбира, че е български цар. Да не говорим за болярите, които само воюват, трупат богатства „на гърба на народа“ и са първи злодеи. Подвизите на Кракра Пернишки и мнозината като него упорито съпротивляващи се на Василия Българоубиеца местни владетели най-старателно са премълчавани.

И всичко това е, за да не се предизвиква у българина чувство за национална гордост, национално самочувствие. Затова и учебниците по история бяха написани полуграмотно, тъпо и сухо и все в тоя пораженски дух, така че като ги четеш, да намразиш всичко българско. И не може да бъде иначе, след като в миналото ти не е оставена нито една светла точка. Всичко е сгазено, отречено, оплюто, изопачено и заклеймено. Тази наша фалшифицирана история бе отрова за подрастващото поколение и тя ни подсече корените като нация.

Б. К.: Авторите вероятно биха се оправдали с желание за обективност...

Н. X.: Каква ти обективност! Цели периоди - например духовното робство, църковната борба - са сгърчени в по две страници. Две и половина страници има всичко за хайдутите - кипящото през вековете народно съпротивително движение, което умива лицето на българина и доказва, че макар да е бил поробен, той с положението си не се е примирил.

Фалшификаторите със съдействието на археолози като Стамен Михайлов не признават и прабългарския произход на Мадарския конник. Поставиха под съмнение строителството на Плиска да е извършено от българи. Един от тези, които стръвно се заловиха за тази версия, т. е. че Плиска е сварен

от българите византийски град, е проф. Стамен Михайлов, човекът, който унищожи гроба на Левски. Той е известен и със старанието си да омаловажи и дори съвсем да отрече културния принос на Аспаруховите българи за сметка на сварената „богата византийска традиция“ и т. н.

Манипулирана беше и новата, и най-новата ни история. На Левски са посветени само 4 страници. Въстаническите движения по време на османското владичество са минати бегом с по няколко реда, но главното си остава ударът върху обединителния характер на войните ни. Неслучайно през 1946 г. военният министър генерал-полковник П. Панчевски издава заповед за взривяването на паметниците на падналите във войните... Лошото е, че пострадаха не само те, но и паметниците на видни духовници по църкви и манастири. Зад църквата в Араповския манастир край Асеновград имаше три паметника - единият на прототипа на дякон Викентий от „Под игото“, трите бяха натрошени с чук. Затварянето на някои църкви, закриването на манастири и свети места започна бурно още през 1946 година (след съкрушаването на опозицията). Тогава започна големият поход срещу гробовете с преместване костите на цар Борис III от Рилския манастир и изземване по-късно от „органите“ на спиртосаното му в Медицинската академия сърце. Ужасяваща е тази малка подробност, която говори за градуса на ожесточението при затриване на националните ни символи и светини.

Позорно е за нашата археологическа наука изхвърлянето на разкритите през 1946 г. кости на цар Иван Александър, намерени в един каменен саркофаг, който е бил разбит и заедно с тленните останки изхвърлен в Янтра. По една случайност е бил запазен фрагмент от саркофага, който се намира сега във фондовете на Търновския музей.

Б. К.: Там, доколкото разбрах, е и скелетът на Калоян:

Н. X.: Скелетът на цар Калоян не е бил излаган в музея, макар да е разкрит още преди около 20 години. Как така един цар в един социалистически музей!

Б. К.: По едно време се чу, че тоя скелет е изчезнал?

Н. X.: Няма да се изненадам, ако се окаже, че е така. Имаме достатъчно специалисти по изчезването. По някакво странно съвпадение те са и най-преуспяващите в кариерата,

за разлика от онези, които останаха верни на науката и бяха оставени да креят в сянката на послушните. Та и Левски стана жертва на системата „мероприятия“ за денационализацията на българина.

Войнстващи атеисти се заеха да утвърдят, че той „хвърлил расото“, т. е. че се отказал от монашеството, че не бил религиозен, че не се бил изповядал пред бесилото?! Д. Косев обяви за невалидна записката на Захарий Стоянов от разпита на поп Тодор, че той го е наистина изповядал. Всичко това бе написано в „Исторически преглед“ не през 1946-а, а през 1987 година! Тези - меко казано - недомислия!

Б. К.: Доколкото си спомням, не историк, а професор по механика намери документа за изповедта на Левски в архива на 3. Стоянов в Народната библиотека и той за пръв път му е обърнал внимание.

Н. X.: Не ставайте наивен: едно пряко свидетелство за последните мигове на Левски, и то в архивата на Захарий Стоянов, да остане вън от вниманието на многобройните изследователи на Левски? Смятате ли, че Унджиев не е забелязал тази записка?

Н. X.: Възможно е, но малко е за вярване и ще ви кажа защо. Работата на Унджиев за Левски никога не е била разглеждана в светлината на всеобщото марксизиране на историята. Напоследък обаче излизат налице сериозни доводи, че и Унджиев не е бил оставен да печати, каквото му текне. Забележете, че Институтът „Хр. Ботев“ е открит 1945 г. като относително независим „обществен научен институт“, трае до 1953 г., когато Тодор Павлов го прибира към БАН под названието „Ботев-Левски“. Не са посмели веднага да го закрият, но той съществува под строгия идеологически надзор на Павлов до 1962 г., когато се „влива“ в марксизирания Институт по история към БАН, оглавяван от Димитър Косев. Защо? Защото вече не са ни били нужни по това време нито Ботев, нито Левски - две имена, които винаги са предизвиквали възторг и национална гордост в сърцето на всеки българин. Тези две имена стават неудобни в обстановката на всеобщата у нас съветизация.

На България по това време е било вече определено да се

вгради в голямото социалистическо семейство. Трябвало е да се премахне най-важната преграда към тези интеграционни, а всъщност асимилационни процеси - националната самоличност на обречените за претопяване българи. Ето защо се е наложило и на Унджиев да приспособи някои неща в биографията на Левски. Той например не споменава в справочния апарат към своя труд от 1945 г. статията на Н. Станчев за гроба на Левски в „Мир“. Нищо не казва и за доклада на Алабин, че Левски е заровен в Позорните гробища на София, и, разбира се, не се е докоснал и до записката на Захарий Стоянов от разпита на поп Тодор. Напротив, пръв Унджиев изказва странното за един изследовател съждение, че времето било „заличило всички следи“ към гроба на Апостола и затова било много съмнително, че гробът му ще бъде някога открит, но че това нямало значение за безсмъртния му дух и т. н. Така главният левсковед още през 1945 година снема от дневен ред издирването на гроба, първо, защото този гроб според него не е бил необходим, и, второ, нямало вече „следи“. Точно тази песен запяват по-късно и противниците на гроба на Левски, като акад. Вл. Топенчаров, за чиято статия от 1986 в „Отечествен фронт“ стана вече дума. Между другото в тази именно статия той разви мисълта, че гробът на Левски не само че не е необходим, но би бил и обществено опасен.

Б. К.: Но вие нима не сте съгласен, че Левски е наистина в нашите сърца?

Н. X.: Жалко, че сте човек с практика в криминалистиката, та сте се хванали на тази въдица. Има едно социологично изследване сред младите хора какво знаят за Левски (ако се не лъжа, от 1976 година), известно ли ви е какъв е резултатът? Три четвърти от младежите знаят за Левски чрез името на известния спортен клуб. Нищо повече! Той е отдавна забърсан от сърцата на младите хора, които са минали през нашите съвременни училища. А един гроб в центъра на София (ако би имало) ще подсеща поколенията за великия българин и за неговата саможертва за Отечеството за вечни времена. Фарисейски приказки са тези - че бил Левски в нашите сърца, та нямало нужда от гроб!

Гробът на Левски е бил и продължава да бъде политически

неудобен - ето ви цялата работа! Затова навремето е бил унищожен. Затова сега все още не се позволява неговото провъзгласяване въпреки становището на БАН. Писах писмо на министъра на културата Д. Димов-пълно мълчание! Очевидно страхуват се, мирише им темата Левски на национализъм.

И е тръгнало това още от Унджиев. Той - по всяка вероятност - е бил заставен да „пипне“ биографията на Левски - прочетете как е описал неговото залавяне в Къкрина и по-специално как е предал думите на Николчо Цвятков - единствения очевидец на това залавяне. Унджиев пише: „Те (Хр. Цонев-Латинеца и Н. Цвятков) заедно с Левски не се съмнявали дори, че поп Кръстю го е предал.“ А истината каква е? Истината е, че Латинеца няма нищо общо с тези думи. Той изобщо не се е изказвал на тази тема, а реченото от Николчо е в смисъл че той и Левски въобще не се съмнявали, че може поп Кръстю да ги е предал, т. е. че те не са го подозирали в такова нещо. Унджиев му е придал обратен смисъл, в противоречие с целия подтекст в спомените на Николчо Цвятков. При това същият Николчо Цвятков определено заявява, че за поп Кръстю изобщо не е ставало дума (когато са пътували с Левски за Къкрина).

Б. К.: Но вие знаете, че още Вазов заклеймява поп Кръстю в предателство. Всеизвестният историк на Априлското въстание Димитър Страшимиров написа „Къкринската голгота“, за да докаже предателството на поп Кръстю, а той е сериозен изследовател. Версията за предателството - вярна или невярна - си е дело на буржоазни историци и писатели. Каква изгода биха имали историците марксисти след 1946 година да утвърждават тази версия и да влияят и на Унджиев в това отношение?

Н. X.: И Вазов, и Страшимиров са били навремето жестоко подведени. Прочетете книгата на Д. Панчовски „Последните дни на Левски“ и ще видите как е възникнала версията за „предателството“ на поп Кръстю. Що се отнася до историците марксисти, те имаха изгода от дискредитирането на поп Кръстю, а оттам и на Църквата, за да се срине нейният авторитет. Мога да ви кажа нещо, което с ушите си съм чул. Веднъж един от висшестоящите в ЦК функционери ме попита

(през 1988 г.) какво ми е отношението към предателството в Къкрина и когато му казах, че не споделям версията за поп Кръстю, той се много изненада и попита защо, като ме посъветва да не се хващам с тая работа. Възразих му, че доводите срещу предателството на поп Кръстю са много убедителни, че истината е в негова полза, и чух един отговор, който ми се вряза в паметта: „Едно е истината - друго е ефектът от нейното разголване!“ Ефектът - разбирате ли?

Вероятно в името на този „ефект“ е съставен фалшифицираният протокол от 1883 г., обнародван в книгата на Д. Панчовски с подписа на Марин Поплуканов, предназначен да утвърди поп Кръстю като предател. И забележете, този протокол не е използван от Унджиев (както не е използвана и записката на Захарий Стоянов от разпита на поп Тодор за обесването на Левски).

Б. К.: Ако е така, ако Унджиев е искал да не се съобрази с един изобличителен документ (фалшифицирания протокол), не е ли било по-лесно за него да го унищожи?

Н. X.: Компромисите, които Унджиев е направил, не са били на драга воля. Мисля, че той се е ограничил с неизбежното. Едно е да премълчиш, друго е да унищожиш един документ. Повечко се е престарал само в опитите си да обясни защо гробът на Левски е останал неизвестен, като го е отдал на всадения в сърцата на българина страх от турците.

След него това се подема като рефрен от всички изследователи марксисти и излиза, че софиянци са оставили Апостола да гние в Позорните гробища и не се намерил един поне сърцат да го прибере оттам. Това е за мене една от най-коварните в историята ни инсинуации.

Още един пример, над който заслужава да се помисли: проф. Хр. Гяуров занася своята анкета за гроба на Левски на Унджиев почти веднага след откриването на този гроб на 3 май 1956 година с надежда, че той, авторитетният биограф на Апостола, ще вземе съответните мерки. За съжаление опитите да бъде Унджиев раздвижен не успяват. Той не стъпва в църквата „Св. Петка Самарджийска“. Трудно ми е да повярвам, че и това е случайно.

Б. К.: Не допускате ли, че Унджиев може пък да не е бил убеден във версията за препогребването на Апостола?

Н. X.: Има и още едно указание, че Унджиев е знаел истината за гроба на Левски, т. е. че е в „Св. Петка“. За това свидетелства арх. Борис Марков, първият директор на Института за опазване историческите паметници, в една своя статия в „Република“ от тази година (имам я тука в документацията). Той пише, че когато през 1956 г. е бил открит гробът на Левски, при него се явява арх. Сава Бобчев, помощник-ръководител на разкопките в „Св. Петка Самарджийска“, за да му каже за възникналия спор около скелет № 95 и да иска неговото съдействие. Тогава Марков отишъл при Унджиев и Унджиев му разказал версията за препогребването на Апостола. Самият Унджиев според Марков не се е съмнявал в истинността на тази версия.

Вярно, че това не е перфектно доказателство за убежденията на Унджиев, може да вярваме или да не вярваме на арх. Марков, но фактът, че Унджиев не посещава разкопките, не може инак да се обясни освен с опасението да не бъде замесен в тази очевидно политическа история. Инак нищо по-нормално от това директорът на Института „Ботев-Левски“ да отиде в разкопания олтар на „Св. Петка“ и да види сензационната находка. Да я погледне - нищо повече!

Б. К.: За съжаление доводите ви не могат да бъдат отхвърлени.

Н. X.: Метастазите на аферата с гроба на Левски са безбройни. Както и покушенията на тема Левски. Едно от тези покушения бе извършено и върху Къкринското ханче, където Левски е заловен след борба със заптиетата. Имало е решение през 50-те години това ханче да се събори, но понеже ТКЗС нямало складове за картофи - оцеляло. Но решението е факт, прочетох за него в един пътеводител за това ханче. Тогава узнах и още един факт, че то (ханчето) е било по едно време включено в списъка на най-важните сто исторически обекта, които е трябвало да се показват на нашите и чужди туристически групи, но след смъртта на Л. Живкова е било зачеркнато... Малка подробност е, но показателна: тъкмо ханчето, свързано с Левски, да бъде зачеркнато! Ето ви още едно разклонение на метастазите на аферата Левски. Още едно указание за целенасочени усилия следите от Апостола да бъдат постепенно заличени.

Б. К.: Но признайте все пак, че доста шум се е вдигало за Левски и през така наречения тоталитарен период.

Н. X.: Грешите. Прошумя името на Левски след 1965 година, когато се даде отпор на Тито по македонския въпрос и се разбра, че националното чувство на българина трябва да се посъживи. Затова беше преиздадена книгата на Симеон Радев „Строители на съвременна България“ под редакцията на П. Зарев: тогава Николай Генчев започна под закрилата на Л. Живкова да се появява в навечерието на 1300-годишнината на България по телевизията, за да реабилитира Стамболов. Тогава се заснеха големите суперпродукции на историческа тема - „Аспарух“, „Борис I“, „Петко войвода“ и пр. Името на Левски отново ни потрябва и тогава започна да се „шуми“. Под прикритието на тази тупурдия обаче тодорпавловските и червенковски апаратчици безшумно продължаваха да противодействат.

Б. К.: Смятате, че е имало две линии по националната политика?

Н. X.: Две. Ако не са и три. Едната е на Людмила Живкова, която се поде след въздигането ѝ като зам.-председател на Комитета за култура и особено след като оглави този комитет през 1978 година. Тя задвижи тогава 1300-годишнината и направи доста за популяризирането на Запад на нашата история, култура, литература и пр. Благодарение на това през осемдесетте години настъпи едно чувствително размразяване на натрупаните в сферата на културата червенковски преспи.

Втората линия бе на лоялните към сталинизма марксисти, тодорпавловската - просъветска и докрай вярна на коминтерновските постановки по националния въпрос. Към най-яростните застъпници на тази линия са и ръководещите историческия фронт историци академици Д. Косев, Ангелов, Христов и т. н. Те скърцаха зъби, докато Людмила Живкова се отваряше към Европа, но не посмяха да ѝ се опълчат. А когато тя си отиде, не пропуснаха да смажат инициативата ѝ за оповестяване гроба на Левски. А че е имало подобна инициатива, се вижда от нареждането на Живкова до началника на управление „Културно-историческо наследство“ да направи проучване как да бъде организиран интериорът на „Св. Петка Самарджийска“ с оглед провъзгласяването

ѝ за гроб на Левски - какъв да бъде надписът и пр. Проучването е парафирано от зам.-председателя на КИК проф. Бербенлиев, документът е от 2 юли 1982 година, малко преди смъртта на Живкова.

Б. К.: Интересно как се е стигнало до идеята за оповестяване гроба на Левски.

Н. X.: Ами нали през 1979 г. избухна спорът за този гроб? Колко неща се изписаха и изприказваха тогава! Колко изложения лично до Живкова са били изпратени тогава както от едната, така и от другата страна. Само скулпторът Димитър Бучински е написал поне седем изложения - имам копията на някои от тях, адресирани до Живкова още през 1976 година.

Показателно е, че именно след смъртта на Живкова Къкринското ханче е било отчислено от „СТОТЕ ОБЕКТА“ за туризъм. Как ще ми го обясните това освен с настъпилия след нея отлив.

Съдете сам: през 1983 година акад. Косев говори пред комисията за гроба на Левски, че зад този гроб той вижда „размахване на национални символи“. Държи се такъв език през 1983 година, а представете си какво е било положението през 1956-а, в разгара на общонационалната гроборазрушителна - дирижирана от Тодор Павлов - кампания. Гроб на Левски по туй време - Боже пази! В центъра на София една църква да се превърне в национално светилище!

Б. К.: А сега бих ви помолил да кажете какви са доводите ви, за да смятате, че има политическо решение за потулването на разкрития според вас гроб на Левски през май 1956 година.

Н. X.: Ще ви кажа, но нека първо да поговорим за

НОВОНАМЕРЕНИТЕ (ПРЕЗ 1988 ГОДИНА) СВЪРЗАНИ С ГРОБА НА ЛЕВСКИ СНИМКИ И ДОКУМЕНТИ

Имам предвид снимките и документите, разкрити след обсъждането в БАН през 1986 г. и излизането на книгата ми за гроба на Левски през 1987 година.

Първият решително важен документ, открит след обсъждането в БАН през 1988 г. - това бе оригиналът на Дневника на разкопките, присвоен от Джингов още по време на разкопките под предлог, че това е „личен негов бележник“.

Наричам го важен, защото при сравнението му с направения от него препис, депозиран на 22 декември 1980 г. в архива на АИМ като оригинал на археологическия Дневник на разкопките, се установява, че този препис е фалшифициран. Това е голямото откритие, което аз предвидих още през февруари 1986 година по време на обсъждането. Има го в стенограмата. Казах, че дневникът, който се обсъждаше тогава като оригинален, е „манипулиран препис от неизвестен засега оригинал“.

Б. К.: Кое е най-важното ви доказателство за фалшифицирането на дневника, т. е. на преписа?

Н. X.: Ето ви тука и оригинала, и преписа! Погледнете скица № 13 на спорния скелет № 95 (на Левски) в оригинала и същата скица в преписа на археологическия дневник и ми кажете каква е разликата. Сравнете я като криминалист!

Б. К.: Тука, в преписа на дневника, липсват две чертички към скицата на скелета, както и две числа.

Н. X.: Съвършено вярно. Това са „координатите“ на скелета в оригинала на Дневника на разкопките - тези две чертички и две цифри. При тези цифри и чертички положението на скелет № 95 е било абсолютно определено, нали така?

Н. X.: Но ето че именно те в преписа на дневника са изоставени. Защо? Защото тези данни са водели към извода, че скелет № 95, „приписван“ на Левски, е от погребение, извършено след преизграждането на църквата „Св. Петка Самарджийска“ през 1802 година, а не е „ранновизантийски“! Това е цялата работа.

Б. К.: Добре, но не допускате ли, че Ст. Михайлов може да е изтървал координатите на скелета, както ги нарекохте, по немарливост или невнимание по време на преписването?

Н. X.: „Координатите“ са изтървани, защото те определят, че черепът на скелета е прилепнал до олтарната основа, а това е указание, че скелет № 95 (на Левски) е по-нов от строежа на църквата и не може да е „ранновизантийски“. Погледнете освен това ето този от новонамерени през 1988 година документи от органите на Държавен контрол при извършената от тях „ретроспективна проверка“ на разкопките в „Св. Петка Самарджийска“! Четете!

„До др. Директор на Археологическия институт и музей. - Тук. Доклад от Стамен Михайлов, ръководител на разкопките при църквата „Св. Петка Самарджийска“ в София.

Разкопките във и около църквата „Св. Петка Самарджийска“ доведоха до твърде важни резултати... В абсидата се откриха няколко погребения, едно от които е отчасти под основите на църквата. Някои упорито разпространяват слуха, че това са костите на Левски. Моля ви незабавно да наредите да се вземат мерки... да се назначи комисия, която да установи на място положението на погребаните в олтара лица и вероятността едно от тях да е на Левски...

Н. X.: Докладът е заведен с вх. № 427 на 1 юни 1956 г., т. е. на същата дата, когато е написан от Михайлов, резолюция обаче няма. Над думата „доклад“ е написано ръкописно „Сердика“. (Забележете, че преписката, в която е открит този документ, е била в папка, озаглавена „Сердика“.) А сега да ви кажа защо този документ е извънредно важен. Важен е, защото показва съвсем определено, че „положението“ на скелет № 95 (на Левски) е било за ръководителя на разкопките Стамен Михайлов от изключително значение за датирането му, т. е. дали е, или не е на Левски. Но пита се в такъв случай защо му е трябвало на същия Михайлов, когато преписва дневника, да махне тъкмо данните, определящи положението на спорната находка? Става дума за цифрите, които нарекохме „координати“. Можете ли да ми обясните? Има, драги ми Кръстев, само един отговор: при преписването ръководителят на разкопките е премахнал злоумишлено тъкмо онези цифрови данни, събрани по време на разкриването на скелета, по които същият е могъл да бъде датиран и „легитимиран“ като скелет на Левски, обясних ви защо. Затова е извършено преписването, въпреки че подобно нещо е изрично забранено от Инструкцията за извършване археологически сондажи и разкопки - параграф 37.

И още нещо: не ви ли се струва странно, че върху доклада

на Михайлов няма резолюция, въпреки че е заведен още на същия ден, когато е внесен в деловодството? Знаете, надявам се, че по това време директор на АИМ е бил известният със своята канцеларска акуратност академик Кръстю Миятев.

Н. X.: Ха ми кажете защо няма резолюция? Няма, защото е ангажимент, свързан с поемане на отговорност. Миятев явно не е имал желание да изявява свое отношение към спорния гроб. Онова, което е трябвало да се направи за заличаването на гроба - сторил го е ръководителят на разкопките Стамен Михайлов чрез фалшифициране Дневника на разкопките. Ако искате да се убедите - ето! В записката от 8 юни в преписа на Дневника на разкопките е отбелязано, че навсякъде под скелет № 95 в северната част на олтара са били намерени „стари тухли“, водопроводни тръби и пр. Обърнете внимание - стари тухли! А сега погледнете израза „стари (турски) тухли“ в записката от 29 май 1956 г. в преписания дневник. Писано е това от прилежната ръчица на Г. Джингов и в оригинала на дневника. Турските тухли следователно археолозите наричат „стари“ за разлика от античните, които изрично означават като „антични“. С други думи, под скелета на Левски в северната половина на олтара са били намерени трошляци от „турски тухли“. Може ли скелетът да е ранновизантийски, както Ст. Михайлов го определя в своята лъженаучна публикация от 1961 година, щом има под него „турски тухли“? Не може! Това е причината при преписването на дневника навсякъде почти, където е имало написано „турски тухли“ в записките от 28 и 29 май, от 7, 9 и 13 юни и пр., думата „турски“ да се замени със „стари“. Разгледайте оригинала, след това преписа и се убедете сам.

Подобни манипулации мога да ви изброя с десетки, но двете, за които отделихме време, са напълно достатъчни за човек с нормален разсъдък и нормално зрение.

Б. К.: Любопитно е кой сигнализира, че оригиналът на дневника е у Джингов, за да имате възможност да направите вашите интересни сравнения.

Н. X.: Самият Джингов - представете си! Той бе тръгнал по едно време из България да разяснява въпроса с гроба на Левски. Това беше една масова акция, предприета през

лятото на 1987 г. по нареждане на директора на АИМ акад. Д. Ангелов, за която бяха прахосани сума пари. Бяха командировани за същата цел из страната и Д. Овчаров, и други. Та Джингов, когато бил в Стара Загора, поискали му журналистите интервю, станало дума за дневника и той се изтървал, че оригиналът е в негови ръце, но че това е всъщност негов си „личен бележник“. Веднага се опитах чрез АИМ да се прибере „личният бележник“ от Джингов в архива на института, за да може да се ползва от всички, но В. Велков не посмя да го изземе от своя колега. Сигнализирах тогава Държавен контрол и те заставиха Джингов да предостави едно копие от него в АИМ. (Джингов разбра каква грешка бе сторил с оповестяването на своя „личен бележник“ и не предаде оригинала.) Извадих си копие от копието в КДНК, направих необходимите сравнения с преписа и фалшификацията стана ясна като бял ден.

Н. X.: У наследниците на Джингов. Ето ви пример за враждебното отношение на Историческия и Археологическия институт към спора за гроба на Левски. Ако това бяха нормални институти, биха ли оставили най-важния документ от разкопките през 1956 година на произвола на съдбата? По-убедително указание, че те никога не са си поставяли за цел да правят истинско изследване на гроба на Левски, трудно може да се измисли.

Б. К.: Може би някога ще им се потърси сметка за това?

Н. X.: Никому досега в България сметка за нищо не е поискана. Искам да кажа - за зулуми в науката. Монетни съкровища в археологическите музеи бяха разграбени за милиони и не им потърсиха сметка, та за дневника ли ще им търсят!

Б. К.: Така и така стана дума за ролята на Джингов - смятате ли, че като помощник на Михайлов той съзнателно е участвал в манипулациите, свързани с гроба на Левски? Той е бил тогава абсолвент археолог, както сам се е нарекъл в едно свое изказване.

Н. X.: Не е бил „абсолвент“, а трета година студент. Завършил е през 1957 година история в СДУ - една година след разкопките. Малко подир завършването си е бил „устроен“ в АИМ и взема научна степен почти светкавично още през 1961

година. Да ме прости Господ, но не ми се вярва да е случайна тази бърза кариера, като се има предвид, че Джингов не е бил партиец от класа, за какъвто се е опитвал да мине неговият по-старши колега проф. Стамен Михайлов. Колкото до поведението му по време на разкопките - дали съзнателно или несъзнателно той е участвал в тяхното манипулиране - доводите в полза на съзнателното му участие са категорични.

Само един от тях ще ви изтъкна: опита на Джингов - за който вече говорихме - да излъже и на двете обсъждания в спора за гроба на Левски, че бедрените кости на скелет № 95 били пробити от набиваните върху тях дървени колове. Джингов искаше по този начин да утвърди писаното от Михайлов, че тя (църквата) е строена върху ранновизантийско гробище и спорният скелет № 95 е сварен остатък от това гробище. Той дословно заяви на обсъждането в БАН: „Ние нямаме за съжаление в момента (дано да се намери) най-важната снимка... от дупките, които минават през краката.“ Става дума за пронизаните от коловете бедрени кости на скелет № 95, едната „през коляното“, а другата (дясната) „над коляното“. Тези две бедрени кости според Джингов са били „счупени“. Всичко това може да прочетете в стенограмата на обсъждането, т. I, с. 55 и 54.

Б. К.: Да. Твърдението на Джингов за пронизани бедрени кости е категорично!

Н. X.: Вече ви показах снимка, правена от самия Стамен Михайлов по време на разкопките, на двете бедрени кости, още веднъж може да я разгледате, има ли или няма следа от пронизване и счупване?

Н. X.: Ее, кажете ми тогава при такава злоумишлена измама как да вярвам на Джингов, че неговото участие в аферата с гроба на Левски не е съзнателно?

Има и друга една безценна снимка - вижте и нея. Тя е от 16-те снимки, предадени (или иззети - това не знам) от Стамен Михайлов при проверката на Държавен контрол през юни 1958 г. Вижда се абсидната основа и пред нея - дупки от набиваните някога за укрепване на терена изгнили дървени колове. Това е уширение на основите, тъй нареченият „банкет“. Ето за този банкет на обсъждането в БАН през февруари 1986-а спорихме цял ден дали го е имало или не. Това е доказателството

за банкета! Черно на бяло! Докато сме спорили, Стамен Михайлов е стискал в джоба си снимката на въпросния банкет. Стискал и мълчал.

Б. К.: Доколкото разбрах, при проверката на Държавен контрол са открити много повече снимки.

Н. X.: Над шестстотин! Говорихме вече за това. Част от тях са били укрити от Михайлов у дома му, друга част - в архива на АИМ, неинвентаризирани, уж затрупани. Акад. Ангелов се кълнеше през 1984 г., че било извършено старателно претърсване на архива на АИМ, но снимки от разкопките в „Св. Петка Самарджийска“ не били открити. Ето ви писмо от 11. II. 1985 г. с неговия подпис! И му криво след това на г-н Ангелов, че свързват неговото име с аферата около гроба на Левски.

Н. X.: Отбрани и с неоценима стойност. Ето например тези - самоделно производство, и те на Стамен Михайлов - снимки на трите каменни кръста, вредени между каменните плочи от настилката в олтара на „Св. Петка Самарджийска“. Ако се опитате да ги разположите, ще видите, че всеки кръст ще попадне върху едно от трите разкрити в олтара на „Св. Петка“ погребения - „Самотния череп“, „Обезглавения“ и гроба на Левски.

Н. X.: Сложена е след освобождението на България. Хората, които са я монтирали, са били по всяка вероятност отлично запознати с трите гроба под светая светих на църквата.

Това пък е снимка загадка. Лента с контактни копия от разкопките в „Св. Петка Самарджийска“. Вижте сега сред археологическите кадри този униформен човек с бунтовнически калпак. Това е снимката на Ботевия четник Илия Джагаров - съпруга на Мария Поппавлова, която направи съобщението за гроба на Левски в „Мир“ от 6 март 1937 година. През 1956 г. той, разбира се, е бил покойник, а това означава, че старият портрет на същия е бил преснет по време на разкопките от служебния фотограф при АИМ П. Хлебаров (снимките са негови).

Кажете какво търси този портрет сред другите снимки от разкопките? Едно е сигурно, че това е във връзка с анкетата

на Гяуров и споменаването на Джагаров в тази анкета като главно действащо лице при пренасянето на Левски от бесилката и препогребването му в олтара на „Св. Петка“. По-интересно е кой ли си е направил труда да вмъкне портрета сред останалите снимки.

Н. X.: А ето сега една от най-важните новонамерени след 1987 г. снимки. Това е навярно първото докосване с фотоапарат до разкопания на 31 май 1955 г. скелет № 95. Снимката е на служебния фотограф - доказателство е стативът за осветлението. Фигурата на снимката е на Джингов. Във фокуса на апарата е попаднала гробната яма с долните крайници на скелета - до коленете. Най-същественото в тази фотография е обаче не скелетът, а купчинката пръст над коленете му с тези пет разположени в „броеница“ върху нея дупчици.

Н. X.: Мисля, че са от изгнилата рогозка или парчето от плет, е която покойникът е бил отгоре загърнат, за да не пада пръстта в лицето му. Импровизиран надгробен покров. Явно, погребението е извършено без ковчег. Но в случая то не е важно - важни са дупките по купчинката.

Обърнете внимание сега на снимката на абсидната основа, направена през 1972 година, преди започване работите по реставрацията на църквата - 16 години след разкопките. Сравнете сега двете снимки и ще видите, че купчинката пръст с дупките над коленете на скелет № 95 не е претърпяла абсолютно никаква промяна. Петте дупчици в тази купчинка, фотографирана 1972 г., са абсолютно същите, както на снимката от 1956 година.

Б. К.: Това означава, че купчинката през изтеклите 16 години от 1956 до 1972 не е била разравяна, това ли искате да кажете?

Н. X.: Дупчиците го показват! Под тази купчинка през 1956 г., май-юни, са почивали подколенните кости на скелет № 95. Купчинката не е била разровена и я намираме същата и през 1972 година. Подколенните кости на скелет № 95 и костите на стъпалата изобщо не са били разкривани през 1956 г. Туй се вижда на тази безобидна, новонамерена у Михайлов снимчица от Държавен контрол. Разкопките

на скелет № 95 са били преустановени - такъв е другият извод от тази снимка...

Б. К.: В Сборник 88 на БАН, сега си спомням, че имаше някъде писано за това, че подколенните кости според Джингов и Михайлов не са били разкопани.

Н. X.: Добре сте го запомнили. Това бе казано от Джингов и потвърдено от Ст. Михайлов. Точното признание на Джингов гласи:

„Краката от коленете нататък до стъпалата (на скелет № 95) - въобще не са разкривани.“ Това е записано в Стенограма, т. I, с. 312 от обсъждането в БАН, има го и в Сборник 88. Обяснението на Джингов е, че се страхували да не „разрушат“ паметника, т. е. църквата. Аз лично не повярвах на това самопризнание на Джингов и Михайлов и едва когато през 1989 г. ми попадна снимката, която току-що ви показах, се убедих, че те са признали една истина: разкопките са стигнали само до коленете. Каквото е било разкрито - разкрито е до 31 май, останалото е зарязано. Скелетът от таза до черепа е бил раздигнат на 8 юни, бедрените кости - на 13 юни (установява се това от снимките и Дневника на разкопките), а подколенните кости изобщо не са били разкрити. А на 13 юни започва предивременно зариването на гробната яма на скелет № 95, въпреки че в останалото пространство, във и около църквата, те продължават още 10 дни.

Свършихме с най-важните снимки. Да ви покажа сега едно драгоценно документче само от една страница. Това е рецензия на акад. Кръстю Миятев за научната публикация на разкопките в църквата „Св. Петка Самарджийска“, датата на съставянето ѝ е 5 юни 1960 г. Подписът е на Миятев.

Н. X.: Одобрителна. Много одобрителна. Тука е написано, че всички по-горе изводи на автора (Ст. Михайлов) са „приемливи“. Думата е за изводите на Михайлов, че „погребенията в източната част на църквата и в олтара на същата са по-стари от последната и показват, че в ранновизантийско време е имало на това място гробище“. Това е изводът, който рецензентът Миятев нарича „приемлив“, т. е. съгласява се с датирането като „ранновизантийско“ и на скелет № 95, за който възниква спор, че е на Левски. Още по-изненадващо е онова, което се

казва в препоръките на рецензента, а именно: „Подробното описание на гробовете и скелетите не допринася нищо особено за историята и архитектурата на църквата и може да бъде съкратено, без да пострада от това статията.“ Заедно с това Миятев намира за излишни и снимките на погребенията.

Н. X.: Особеността е, че опитният Миятев, дългогодишният археолог настоява да падне от публикацията на Михайлов най-същественото, открито по време на разкопките - трите олтарни погребения, включително спорното погребение (на Левски). Точно за тях той настоява нито да се пише, нито да се помества снимка - не ви ли се вижда странно?

Б. К.: Не допущате ли, че Миятев искрено е бил убеден в правилното датиране на олтарните погребения в „Св. Петка“ като „ранновизантийски“? Защо отхвърляте тази възможност?

Н. X.: Добре. Сега пък аз да ви попитам: смятате ли, че преди да напише рецензията си, Миятев е прочел статията на Михайлов?

Б. К.: Изключено е Миятев да напише рецензия за нещо, което не е прочел.

Н. X.: Отлично. Ето ви сега Сборник 88 с въпросната рецензирана от Миятев статия на Михайлов, но вече публикувана в Известията на АИМ през следващата, 1961 година. Обърнете на с. 22 и четете последния абзац.

Б. К.: „...На дълбочина 35 см под тухлената настилка в наоса се показаха основа и зидове от римска Сердика... Горната част на тези основи (на дълбочина един метър от тухления под) беше засипана с пръст, наситена с късни материали, от последните години на турското робство...“

Н. X.: Разбирате ли за какво става дума? Скелет № 95 е бил намерен на дълбочина 75 см от тухлената настилка в олтара, „потопен“ в еднометровия насип от „последните години на турското робство“ - възможно ли е такъв скелет да се датира като „ранновизантийски“? Миятев не може да не е забелязал това противоречие в рецензираната от него статия, да не говорим за масата други противоречия, но въпреки това я благославя за печат. Защо? Защото Кр. Миятев е знаел много добре, че скелет № 95 е на Левски, още на 31 май. На 30 май при него е отишъл Гяуров (те са били колеги с Миятев,

професори в Духовната академия, познавали са се много добре. Гяуров му показва анкетата си, а академикът го помолва „да напечата“ събраните документи и написаното от него за гроба на Левски, както научаваме от едно запазено писмо на Хр. Гяуров до протойерей Христо Димитров от 6 август 1956 година. Така че Миятев е бил осведомен от проф. Гяуров за гроба на Левски още в същия ден след откриването му на 30 май 1956 година.

Всъщност Кр. Миятев знае за твърдението, че гробът на Левски е в олтара на „Св. Петка Самарджийска“, още от 1938 година като член на комисията за издирване на този гроб. В негово присъствие е обсъждано съобщението в „Мир“ от 6 март 1937 г., че костите на Левски са в олтара на „Св. Петка Самарджийска“. Всичко това е документирано и в един от протоколите на комисията от 20 септември 1936 г., с. 2 - ето едно ксерокопие от него!

Неслучайно още на другия ден след разкриването на 30.V. 1956 г. на скелет № 95 Миятев изпраща своя най-близък човек в АИМ - художничката Вера Недкова, да нарисува скелета. (Отбелязано е това и в Дневника на разкопките, както и в дневника на арх. Сава Бобчев.) Нарисуваният скелет - от петите до черепа (както Недкова твърди в декларацията, публикувана в Сборник 88), е бил предаден веднага на акад. Миятев. Той е видял значи не само скелета, но долните му крайници, че са сместени в изровена в абсидната основа дупка. Това е било за него напълно достатъчно, за да разбере, че скелетът е от погребение, извършено след строежа на църквата, и не е „ранновизантийски“... Ето защо Миятев не назначава поисканата на 1 юни от Михайлов комисия за установяване положението на скелета. Ето защо не парафира доклада с това искане. Не стъпва и в църквата „Св. Петка“ през цялото време на разкопките и не изтървава нито дума в дневника си за избухналия спор за гроба. Академик Миятев се е пазил като от огън да спомене думата „Левски“, защото е разбирал, или вече му е било обяснено от Т. Павлов какво е политическото значение на разкрития скелет № 95. Ако не беше, както ви казвам, нямаше да викат на разкопките д-р Боев и да му нареждат да направи оглед, „но не в лаборатория“. Вижте самопризнанията

на Боев по този въпрос в Сборник 88. А защо не в лаборатория? Защото, ако бе занесен скелетът в лаборатория, по-трудно щеше да „изчезне“, да не говорим за очертаващите се сигурни резултати, че той може да е на Левски. Ако не беше така, нямаше да „изчезне“ и рисунката на Вера Недкова. И нямаше да става нужда да се преписва дневникът на археологическите разкопки и да се фалшифицира.

Н. X.: Най-важните събития около скелет № 95 се разиграват след 1 юни, когато е трябвало да се назначи исканата от Михайлов комисия. Видяхме - комисия не се назначава. Вместо това данните за положението на скелета, записани в дневника, се фалшифицират и което е още по-странно и срамно - от 1 юни нататък доразкопаването на спорния скелет се преустановява! Седем дни той остава в замразено състояние, строго охраняван никой повече около него да не рови, докато политическите наречници решават съдбата му. На седмия внезапно костите се вдигат, а на тринайсетия ямата се засипва бързо-бързо.

Б. К.: Това са все нови и, струва ми се, особено важни подробности.

Н. X.: Има една английска поговорка: „Дяволът е в подробностите.“ Така или иначе няма случай в археологията веднъж започнало разкриване на скелет да бъде преустановено и особено след появилото се на 17 май 1956 г. във в. „Труд“ предупреждение, че се очаква да се открият костите на Левски. Сензацията е всеобща, тълпа се трупа около църквата „Св. Петка Самарджийска“, да се види какво ще излезе. Мало и голямо знае, кьораво и сакато идва да види. Започва спор, вдига се тупурдия и изведнъж доразкопаването на този сензационен скелет се преустановява...

На всичко отгоре след 8.VI.1956 г. изчезва. Миятев допуща да стане това, въпреки че най-добре от всички знае забраната - да не се унищожават скелети под каквато и да било форма (параграф 22 от Инструкцията). Защо? Защото се е страхувал - това е тъжната истина. Страхувал се е, защото е сварен от Девети септември като „буржоазен“ учен, дългогодишен директор на Археологическия музей в София - от 1920

до 1938 година! Частен доцент е бил в Богословския факултет при СУ (до 1949 година), хоноруван професор в Духовната академия между 1949 и 1956 година - годината на разкопките в „Св. Петка Самарджийска“, все основания за характерни от онова време „обвинения“.

През 1946 г. той е заставен от Т. Павлов да се преустройва - стенограмата се пази в БАН. През 1950 г. на общо събрание е заставен да си прави самокритика като буржоазен учен - за грешките, които е допуснал с Мадарския конник. Една година по-късно е коронясан за директор на АИМ от самия Т. Павлов на мястото на чл.-кор. П. Димитров, който е „свален“. Каква е цената за това особено благоволение?

Ето защо се страхува Миятев от гроба на Левски. Той е пазел кариерата си и затова не е стъпил в църквата „Св. Петка“ по време на разкопките. Отива там, но заедно с Т. Павлов, и то чак на 6 август 1957 г. - една година и нещо подир привършването им. Затова не споменава нито веднъж за скелет № 95 в своя дневник и не изписва нито веднъж името „Васил Левски“ (виж Дневника на Миятев, фонд 95, № 462 в архива на БАН). Оттам и компромисът с рецензията върху научната публикация на Стамен Михайлов. Затворил си е очите и дори се е опитал да накара Михайлов да махне текста за разкритите в олтара погребения, за да отстрани и най-малката следа от гроба на Левски. В замяна на това спокойно е дочакал своето тържествено пенсиониране...

Б. К.: Излиза, че Кр. Миятев според вас е бил в сговор със Ст. Михайлов?

Н. X.: Ако не в сговор - в мълчаливо споразумение.

Б. К.: Музеят за историята на София не е ли взимал участие в разкопките? Нали всичко открито на негова територия е трябвало да се пренася и съхранява там? Взети са били някакви гърнета от покрива от уредничката на музея Магдалина Станчева - дали пък костите не са били занесени там, както Михайлов твърди?

Н. X.: Нито на една от думите на Михайлов не може да се вярва. Що се отнася до уредничката на МИС (Музея за история на София) Магдалина Станчева, тя сама признава, че когато се разкрива сензационният скелет № 95, ходила и дори „мерила“, но че не било това скелетът на Левски.

Добре, съгласихме се, че не е скелетът на Левски, но защо не го прибра в качеството си на уредник археолог в МИС, каквото е било нареждането на акад. Кр. Миятев и както се е изисквало от Инструкцията за археологически разкопки и сондажи, т. 12? Тази инструкция изрично забранява унищожаването на кости!

Б. К.: Станчева, доколкото знам, е прибрала от църквата „Св. Петка Самарджийска“ само гърнетата от покрива.

Н. X.: Не само гърнетата от покрива, но и каменните кръстове от мраморната настилка в олтара и други още неща, за които се мълчи. Тя ги е прибрала и тъкмо това „прибиране“ ни изправя пред загадката - защо пренебрегна костите, което беше първо нейно служебно задължение?

Н. X.: Изключено е при М. Станчева причината да е небрежност. Тя не може да не е видяла, че долните крайници на скелет № 95, „приписван“ на Левски, са били сместени в дупка, продълбана в самата основа на църквата „Св. Петка Самарджийска“, т. е. че скелет № 95 е от нередовно, криминално, може да се каже, погребение. Дори само този единствен факт трябваше да застави и нея, и останалите археолози да бъдат по-внимателни с тази находка и да не позволяват да се „изгуби“. Станчева просто се е включила в заговора и само така може да се обясни нейната явно преднамерена позиция в спора за гроба на Левски като участник в комисията на Косев от 1983-1984 година и по-късно в БАН през 1986-а. Най-добре проличава тази позиция в едно нейно предупреждение към акад. Н. Тодоров, което гласи: „Превръщането на църквата („Св. Петка Самарджийска“) в място, където ще се правят религиозни демонстрации - ако се превърне тя в гроб на Левски, - е в грубо противоречие на партийната политика, на всичко, в което ние вярваме и изграждаме. Вие знаете ли - гласи по-нататък предупреждението, - че по време на работата си по реставрацията на църквата „Св. Петка“ арх. Мушанов е допущал богомолци? Знае ли се по-подробно какъв точно човек е специалистът експерт Мушанов?“ (Намек за чичото на арх. Мушанов, видния български политик Никола Мушанов.) „Според мен тук се води някаква политика, може да е политика на патриаршията, може да е друга някаква,

не желая да я окачествявам, но Н. Тодоров много ще сгреши, ако я поддържа.“ (Документирано е това изказване на М. Станчева на 20 февруари 1986 година.)

Разбрахте ли къде се прицелва г-жа Станчева? В „грубо противоречие“ щял да встъпи Н. Тодоров с партийната политика, ако утвърди версията за гроба на Левски! Не става дума за наука, а за партийна политика. Оставям настрана недвусмислените ѝ намеци за политическите пороци на арх. Мушанов, който бе привлечен като експерт на обсъждането в БАН, и за риска от „религиозни демонстрации“ и пр. Изглежда, че Станчева е почувствала този риск още през 1956 г. и затова е вдигнала ръцете си от скелет № 95 и го е оставила просто да „изчезне“. Всъщност всички най-нови данни говорят, че Станчева е прибрала костите на Левски в поверения ѝ музей и оттогава никой не ги е виждал.

Б. К.: Ако съдя по казаното в Сборник 88 от М. Станчева за арх. Сава Бобчев, тя и за него, изглежда, не е имала много добро мнение. Имам предвид намеците за Бобчев, че той е могъл на 90-годишна възраст по някакъв начин да препише своя дневник от този на Джингов...

Н. X.: Да! Тя се съгласи с Г. Джингов, че по същото време (около 1980 г.), макар и на преклонна възраст, арх. Бобчев е бил невероятно жизнен.

Б. К.: А какво всъщност се оказа във връзка с това „преписване“?

Н. X.: Оказа се след откриване оригинала на Дневника на разкопките, воден от Джингов, че той започва (забележете!) от 18 май, когато всъщност същият постъпва на работа като надничар. (Отбелязано е това събитие от самия Джингов в преписа на дневника на датата 19 май.) Следователно Джингов не е могъл да попълни своя дневник за датите от 8 май, когато разкопките започват, до 18 май, освен от дневника на арх. Бобчев, който води не само свой дневник, но и надниците на работниците и също е вписал на датата 18 май постъпването на Георги Христов Джингов - студент археолог. Ето ви го оригиналния археологически дневник, преписа на същия и дневника на арх. Бобчев, сравнете ги! Сравнете ги и вижте какви клевети се изприказваха по адрес на Бобчев.

Б. К.: Вече разбирам вашите емоционални понякога изблици...

Н. X.: Но как да не са емоционални? Та и сега Станчева наляво-надясно си прави самореклама за това, че тя уж спасила източната порта на Сердика, а нищо не споменава за приноса в това отношение нито на арх. Бобчев, нито на заподозрения в сговор с патриаршията арх. Никола Мушанов. Но това е второстепенен въпрос. По-важното е, че Станчева заедно и редом със Стамен Михайлов и акад. Кръстю Миятев носи пълна пряка отговорност за затриване гроба на Левски и пропиляването на неговите кости.

Б. К.: Чувал съм, че Михайлов е завършил в чужбина.

Н. X.: Той е завършил история на изкуствата в Сорбоната. Там е бил с държавна стипендия. През 1941 г. става уредник в Народния музей в Скопие и там прекарва до 1944 година. Като се връща, го правят уредник в Софийския археологически музей, става член на партията и скоро се превръща в страшилище за своите безпартийни сварени в института по-старши колеги като Венедиков, Герасимов, Бешевлиев и други.

Много бързо добива първата си научна степен - сътрудник, такъв е по време на разкопките в „Св. Петка“ и почти веднага след тях се кандидатира за старши научен сътрудник. По този повод Кр. Миятев е записал в дневника си на 4 март 1957 г. следното: „Като научил за резултата от гласуването в научния съвет, Стамен Михайлов повикал при себе си в кабинета Иван Венедиков и му се карал, че не е внушил на Тодор Герасимов да гласува за него. Заканвал се да отмъсти на всички, които са гласували против него, и най-после добавил с яд: „Ако не бях женен, щях да убия Герасимов и Бешевлиев.“ Тези закани хвърлили в тревога Венедиков, Герасимов и Бешевлиев и те се оплакали на партийния отговорник И. Чангова. Последната казала, че ще уведоми за станалото партиийния секретар Димитър Янев. По този въпрос обърнах внимание (завършва Миятев бележката си) и на Ст. Станчев.“

Щом е могъл да заплашва авторитетни учени като Бешевлиев, явно Ст. Михайлов е бил наистина много опасен за безпартийните си колеги.

По време на спора за гроба много тягостно впечатление ми направи, че Михайлов заклейми всички свои опоненти,

включително бившия си помощник арх. Сава Бобчев, като фалшификатори. Той пръв го обвини, че бил уж преписал своя дневник от археологическия дневник „заедно със запетайките“. Така че Михайлов е бил не само един партиен грубиян, но и лъжец.

Б. К.: Сигурно арх. Бобчев не е бил член на партията?

Н. X.: Не, разбира се. Нещо повече, той е от потеклото на известния буржоазен учен и политик С. С. Бобчев, а предложенията за професурите са се утвърждавали в градския комитет на партията. Затова арх. Бобчев си остава доцент до края на живота си.

Б. К.: Казахте, че бързо му тръгнало в кариерата на Ст. Михайлов след разкопките в „Св. Петка Самарджийска“.

Н. X.: Само три години след тези разкопки той става професор, а малко по-късно зам.-директор на АИМ. Не може да няма връзка това и с фамозните разкопки в „Св. Петка Самарджийска“.

Б. К.: Ако накратко ще трябва да изброите най-ярките доводи и доказателства за това, което вие няколко пъти нарекохте „потулване“ на истината за гроба на Левски, кои бихте посочили?

МАНИПУЛИРАНЕТО НА ДНЕВНИКА НА РАЗКОПКИТЕ

което започва веднага след 30 май, когато се открива „предсказаният“ в „Труд“ от 17 май 1956 година гроб на Левски в олтара на „Св. Петка“. След избухналия на 30 май 1956 г. спор между археолозите и проф. Хр. Гяуров веднага започват манипулациите, на първо място с дълбочината, на която е разкрит спорният скелет № 95. Ето ви Сборник 88, обърнете на страница 79 и разгледайте снимка № 7. Какво виждате?

Б. К.: Виждам снимката на скелет № 95 от черепа до коленете, а отдясно на черепа - каменния блок, над който се е намирала подпрестолната колона.

Н. X.: Чудесно! Обърнете сега на страница 28-29 и вижте какво е записано в Дневника на разкопките на 31 май от ръката на Г. Джингов. Четете!

Б. К.: „Продължават разкопките в олтара. Разчисти се скелетът, разкрит в северната част на олтара в съседство с олтарния камък. Дълбочина - 75 см от тухления

под в олтара. Разкриха се основите на олтарния камък. Иззиданата от турски тухли горна част на престола лежи върху монолитен грубо одялан камък с размери 65/65 см и височина 40 см (средни размери). Монолитният камък е положен върху основа (от) речни камъни и тухли без спойка. Между тях се намериха парчета от турски тухли и едно парче от антична. Също и дребни кости, които се намериха (при) разкриването на долния ръб на олтарния камък. Същият ръб достига на дълбочина 55 см от тухления под на олтара.“

Н. X.: Стоп! Погледнете сега отново снимка № 7. Ето ви го камъка с височина 40 см, ето и долния му ръб с дълбочина 55 см от тухлената настилка в олтара. Както виждате, долният ръб на олтарния камък и черепът са на едно и също равнище, така ли е?

Н. X.: Но това означава, че скелет № 95 не е бил намерен на 75 см от тухлената настилка на олтара, а само на 55 см от същата настилка - точно както го пише арх. Сава Бобчев в своята статия в кн. 11/1979 г. на сп. „София“.

Б. К.: Интересно защо Ст. Михайлов и Джингов са вписали в дневника не 55, а 75 см - с 20 см повече?

Н. X.: Защото традиционната дълбочина на гробовете е метър и половина. Изключено е редовно погребение да се намира на 55 см дълбочина. Затова дълбочината е увеличена с 20 см, за да е по-убедителна версията, че скелет № 95 е остатък от сварен при строежа на църквата ранновизантийски гроб. Просто данните за дълбочината на скелет № 95 са фалшифицирани, говоря за горната част на скелета - над пояса.

Още редица фалшификации мога да ви посоча нагледно, но не е необходимо. Само още един бисер ще ви покажа. Тук в дневника е написано на 9 юни: „Започна засипването на изкопа. Скелетът в северната част на олтара лежи върху парчета от стари тухли, камъни, глинени тръби и други.“ Ако искате да се убедите какво е разбирал Джингов под „стари тухли“, вижте записката му от 28 май. Тук с неговия почерк е написано „стари (турски) тухли“. Това „турски“ в скобите означава, че навсякъде старите тухли са били „турски“

с други думи, спорният скелет № 95 е лежал върху „стари (турски) тухли“, само че думата „турски“ в записката от 9 юни е изтървана. Стана дума за това, но го повтарям, защото е много съществено.

Мога да ви посоча поне дузина подобни на тези факти и доказателства, които говорят, че основната цел на Дневника на разкопките след 30 май е била да з а м а с к и р а, а не да се определи положението, а оттам и датирането на скелет № 95.

Смятате ли, че е проста случайност фактът, че след разкриването на скелет № 95 той е оставен да се разпада? Проследете снимките и ще видите как изглежда той в първите и как в следващите снимки. Работниците са ходили край него, настъпвали са го и са разместили ключиците му. Зъбите се виждат попилени по земята, никой не се е погрижил да ги събере. Стъпкан е и „Самотния череп“, разкрит на 30 май.

Н. X.: Написано е черно на бяло в оригинала на дневника на 31 май - „череп“, а не „дребни парчета от разбит череп накуп“, както е отбелязана същата находка на 30 май. Не може един череп на 31 май да е цял, а един ден преди това да е бил на парчета! Това е чиста фалшификация... Този череп е намерен на 55 см от тухления под, точно на същото ниво, на което е разкрит и скелет № 95. Това е по всяка вероятност черепът на Бенковски.

Б. К.: Аз съм чел, че главата на Бенковски е заровена от свещеник Христо Павлов край Княжевското шосе и че имало с него един турски офицер, когато заравяли главата - това го пише Захарий Стоянов.

Н. X.: След заравянето на главата тя е могла да бъде презаровена, опята и погребана, точно както и тялото на Левски.

Н. X.: Една от причините, за да правим сега подобни хипотези, е, че „Самотния череп“ не е запазен, а унищожен. Казвам ви: у н и щ о ж е н! За да не обременява сложната бездруго обстановка след намирането на скелета на Левски. Ами скелетът на „Обезглавения“? То е необикновена, чудна находка: скелет на обезглавен мъж в олтара на една църква. От камък да е човек, пак ще се попита: „Чакай да видим що за

хора са тия погребани в олтара мъже!“ Записката за „Обезглавения“ в дневника е също манипулирана.

Н. X.: Не са описани например серията от дупчици в гробната яма, остатък навярно от рогозката или плета, с който е било покрито тялото на погребания, за да не пада пръстта върху лицето му. Нито следите от напречните колове, които са поддържали покрова: те ясно се виждат на снимката ето тук, в Сборник 88, с. 87. Нито един предмет не е инвентаризиран. Нито една снимка!

Б. К.: Смятате ли, че по време на спора вашите опоненти историци, помагачи на Михайлов, са схванали това?

Н. X.: Схванали са го, разбира се, тъкмо затова направиха опит на 15 юли 1987 г. да „отвлекат“ ръкописа на Сборника с документите (говорихме вече за това). Зад това „отвличане“ не седят само Д. Косев, Хр. Христов и Д. Ангелов - намесен е и Мито Исусов, сегашният директор на Историческия институт, а тогава - на Единния център по история. Предлогът беше, че спорът за гроба ще се обсъди и в Единния център, но 4 години оттогава никой не си е мръднал пръста. Няма да го и мръдне.

Може да се зададе например въпрос на акад. Ангелов кой според него е успял да организира отвличането на оригиналните снимки.

Б. К.: Идва ми наум, докато слушам за новонамерените през 1989 година фотоматериали, как според вас Стамен Михайлов се е изтървал да предаде съхраняваните от него важни, може би най-важни снимки на скелет № 95?

Н. X.: Това е и за мене загадка. Инспекторът Цвятко Павлов, интелигентен, но сдържан човек, беше си свършил работата безупречно, но нищо не пожела да ми каже повече от написаното в протокола; как е получил например 16-те оригинални снимки от Михайлов, сред тях и най-изобличаващите го.

Б. К.: Всъщност кой предизвика така наречената „ретроспективна проверка“ на разкопките в църквата „Св. Петка Самарджийска“?

Н. X.: Предизвиках я аз - след изземването на „личния бележник“ на Джингов, както той бе нарекъл оригинала на

Дневника на разкопките. Насърчен от този успех, направих писмено предложение до Държавен контрол да се потърсят и костите на Левски, датата е 13.11.1988 г.

Б. К.: Държавен контрол не би извършил подобна проверка без съгласието на министър-председателя Георги Атанасов.

Н. X.: Зам.-председателят на КДНК Н. Бозев уведомил за случая зам.-председателя на МС Г. Йорданов, а не Г. Атанасов. Г. Йорданов отговорил, че ако не е от полза - няма да е във вреда, ако се потърсят костите, и така работата започва.

Моето изложение до Държавен контрол е от 13.11.1988 г., а през същата година снимките са били вече открити, в това число снимките у Ст. Михайлов. Намерен е бил и сандъкът с остатъците от находките със скапалите се в него пликове и пр. в складовете на АИМ на ул. „Латинка“. По-ценните монети, разбира се, са липсвали. За съжаление инспекторът се поболява (инфаркт или нещо подобно) и се отсрочва почти с година завършването на проверката.

Н. X.: Малко преди да закрият Държавния контрол. Чух това по радиото и отидох да видя какво става с проверката. Зам.-председателя го нямаше в кабинета му. Гледам - шетня по цялата сграда; папки се внасят и изнасят, угрижени хора влизат-излизат - никому не е до костите на Левски, Разгеле, откривам главния инспектор Паскал Стаматов и от него научих, че инспекторът Цвятко Павлов току-що е депозирал протокола от възложената му проверка, но че е вече безпредметно да се образува преписка. Целият изтръпнах, но Стаматов се оказа разбран човек и ми предложи да отида при Павлов, да се запозная с преписката и ако поискам - да си я преснимам. Така и стана, и се сдобих с новонамерените фотоматериали за гроба на Левски.

Б. К.: А какво мислите за собствения си принос за изясняване истината около гроба на Левски? Интересно ми е какво мнение имате вие сам за направеното от вас.

Н. X.: В началото аз не подозирах, че това е афера. Минаваше ми през ума, че Ст. Михайлов може да се е заблудил. Когато намерих Дневника на разкопките, четох го с пълно доверие и дори нахвалих в първата си книга за гроба на Левски

прилежанието на Джингов, акуратността му и дори краснописанието. Не съжалявам за тази грешка. Тя доказва моето доверчиво и коректно отношение и към Михайлов, и към Джингов.

Големият прелом в отношението ми към тях настъпи след обсъждането на книгата ми в Средновековната секция на АИМ на 14 септември 1985 г. Стъписа ме начинът, по който бе организирано това обсъждане - брутално, нападателно, злоумишлено. Книгата ми беше квалифицирана като „пасквил“, аз - заклеймен като дилетант и пр., който си позволява да критикува коронованите особи на археологическото поприще и т. н. Тогава видях с очите си и почувствах с кожата си, че тези хора не са учени, а партизани, че не са дошли да дирят истината, а да я закопаят още по-дълбоко.

Но обсъждането имаше и една много хубава страна - можех да задавам въпроси, а те в раздразнението си отговаряха необмислено. Забравиха написаното и така, без да искат, направиха сума разкрития. Даже хитрата Магдалина Станчева така се увлече, че призна за анкетата на Хр. Гяуров, че е била разнасяна още през годините 1953-1954, т. е. че не е била съставена на бърза ръка през нощта на 30 срещу 31 май, както искаше да каже Г. Джингов. Да не говоря за побърканите скици на арх. Бояджиев и дивотиите, които изприказваха Ст. Станилов, д-р Боев и др.

Ако не бях написал първата книга за гроба, та макар и с една-две грешки, нямаше да има обсъждане и повод за нови разкрития. Партийната организация при АИМ поиска второ обсъждане и така сами археолозите попаднаха в собствения си капан. Главната заслуга на второто обсъждане е, че то предизвика откриването на нови фотоматериали и документи, които, макар и манипулирани, хвърлиха върху разкопките допълнителна светлина.

Тогава дойде и усъмняването ми в дневника, че той е фалшифициран и че е препис. Целият трети ден на обсъждането в БАН през февруари 1986 г. протече в препирни за какво мислите? За положението на скелет № 95 по време на откриването. Всяка от страните трябваше да го покаже на макет. Дигна се крамола до Бога, само дето не стигна до бой - а в същото време Джингов имал у дома си оригинала на Дневника

на разкопките с най-точни координати на скелета, които определят положението му до милиметър. Но и той не пророни, че оригиналът на дневника е в ръцете му. Кажете ми как да ги призная за учени и как да не е езикът ми остър при подобно възмутително поведение.

Академик Ангелов беше по едно време дошъл да види победоносната развръзка - кротък, симпатичен, да не повярваш, че същият през 1981 г. е блъскал с юмрук по масата и хокал редакторите на „Пулс“, че никой друг в България нямал право да се произнася по археологически въпроси освен поверения му институт. Същият този академик разглеждаше сложените на масата трийсетина снимки, без (повтарям) с нищо да даде знак, че си припомня подписаното от него през 1985 г. писмо, че във фотоархива на АИМ не е намерена „нито една снимка от разкопките през 1956 година“.

Там, на обсъждането, дойде по някое време и бъдещият му наследник проф. В. Велков. Кротко поседя и още по-кротко се измъкна. Нищо не продума нито за Дневника на разкопките, нито за изявлението на Ст. Бояджиев, че скиците му са погрешни и че ще нарисува нови. Нито пък че напразно той им се е предоверил на обсъждането през 85-а в Секцията по средновековна археология. Затова пък когато през 1989 г. му изпратих статията си „Фалшифициран ли е Дневникът на разкопките в „Св. Петка Самарджийска“ заедно с цялата документация по фалшифицирането - както стана вече дума, - той отказа да я публикува (беше вече главен редактор и на сп. „Археология“). Как да не бъде остър езикът ми? Сега, когато нещата са поулегнали, си мисля, че именно този остър език извади от равновесие някои от тях и в своята надменност и невъздържаност потвърдиха народната мъдрост „Хитрата сврака - с двата крака“.

С две думи: моята заслуга в спора за гроба не е само в разобличаването на сервираните от археолозите измами и фалшификации, а в това, че водих борбата заедно с неколцина достойни съмишленици като скулптора Михаил Бенчев, арх. Мушанов, Георги Тахов, проф. Колев, д-р Разбойников, доц. Нели Николова и други докрай.

Б. К.: Имаше доста критики срещу втората ви книга, но не срещнах вашите отговори.

Н. X.: Нали ви казах: моите отговори не бяха поместени в списанията „Векове“, „Археология“, „Исторически преглед“ и „Музеи и паметници на културата“. „Исторически преглед“ с гл. редактор акад. Веселин Хаджиколев пусна все пак една моя статия, докато Д. Ангелов, В. Велков и Евлоги Бужашки - нито една!

Предложих моите непубликувани в пресата отговори за гроба на Левски да бъдат обнародвани в том III от моите Избрани произведения, но беше ми отказано, въпреки че директорът на изд. „Български писател“ Симеон Султанов беше близък мой приятел. Той ми довери на четири очи, че му е забранено да пуща непубликуваните ми статии. Забравих да кажа, че беше направен опит още през 1987 г. от секретарката по идеологията в Пловдивския ОК на БКП Кабаиванска да се спре издаването на втората ми книга за гроба на Левски, но се размина.

Б. К.: Защо не издадете сега всичко непубликувано за гроба?

Н. X.: Първо ще се опитам да публикувам един сборник с исторически документи за гроба на Васил Левски, за да могат да се възползват от събраната документация онези, които ще продължат борбата.

Б. К.: Смятате, че отново ще кипне спорът, така ли?

Б. К.: Досега, г-н Хайтов, ние говорихме с вас главно за вашите опоненти в спора за гроба на Левски, но интересно е също кои лица според вас са допринесли най-много за развитието на тоя спор след 1956 година?

Н. X.: Двама души са: проф. Христо Гяуров от Духовната академия и н. с. при АИМ и арх. Сава Николов Бобчев, помощник-ръководителят на разкопките в „Св. Петка Самарджийска“ през 1956 година. Аз съм писал за техния принос в книгата ми за гроба на Левски, но да повторя накратко: проф. Гяуров е според мене и автор на статията в „Труд“ от 17 май 1956 г. Не се е подписал, явно се е опасявал (за един преподавател в Духовната академия по това време, когато всичко „попско“ е било на прицел и подигравка - не е било изгодно да се застъпва за гроба на Левски). Гяуров очевидно се е надявал, че с тази публикация ще предотврати евентуални произволи

на археолозите с гроба, който е очаквал да се разкрие, но е подценил идеологическия апарат.

Б. К.: Вие споменахте, че той и акад. Миятев са били съпреподаватели в Духовната академия, дългогодишни колеги, че Миятев е бил информиран от Гяуров за гроба на Левски, значи той му се е доверявал?

Н. X.: Сигурно. Но Бобчев е бил по-предпазлив. Забележете, че той прибягва не до помощта на Миятев, когато вижда накъде отиват работите с гроба, а се явява при арх. Борис Марков в Института за паметници на културата. Арх. Бобчев още при първата ми среща с него у дома му на ул. „Патриарх Евтимий“ 25, на 18 септември 1984 година, когато го запитах защо тъй дълго е пазил мълчание за гроба, направо ми каза: „Защото можеше да излетя от института като перушинка, а имах три деца и на това отгоре съм и безпартиен. Опитах се веднъж да кажа на Стамен Михайлов, че намереният в олтара гроб не е обикновен и трябва да се положат грижи за него, а той направо ме отсече: „Тази работа не е археологическа и не се бъркай ти в нея...“ Стана от стола си, отиде до гардероба, рови около 15 минути под едно купище папки, изрови нещо и ми го показа: беше „Скицник № 5“. „Това е истината за гроба на Левски!“ - почука старецът върху папката и я разтвори на скицата, правена на 12 юни. (Скицата на абсидната основа, която е била заснета на тази дата.) Всичките камъни в нея бяха изрисувани, включително камъчетата за попълване, сложени в цепките между по-едрите блокове! Най-подробно беше документирана „погребалната ниша“, в която са били вместени долните крайници на спорния скелет № 95.

Видях какво значи „заснемане“. То се оказа през 80-те години единственият оцелял, надежден документ за разкопките в „Св. Петка“ и специално за гроба на Левски. Всичко, що бяха нарочно затрили, изтървали или фалшифицирали археолозите, той го бе документирал и заковал като с цигански пирон.

Оттам и яростта, проявена към арх. Бобчев и неговите скици. Що хули се изсипаха по негов адрес, що клевети се изприказваха от арх. Ст. Бояджиев, Магдалина Станчева, Джингов и, разбира се, Михайлов! Но скиците на Бобчев останаха непоклатими.

Ето защо не даваше Бобчев чужда ръка да пипне драгоценния

му скицник. Неговият син инж. Никола Бобчев направи ксерокопия и ми ги даде да ги ползвам за първата и втората ми книга, а след обсъждането в БАН предаде и оригинала на Н. Тодоров и целият скицник излезе в Сборник 88.

Така че Хр. Гяуров и проф. Сава Бобчев имат неоценима заслуга за документирането на олтарните погребения в „Св. Петка Самарджийска“: първият като направи анкета и изясни как е станало препогребването на Апостола, а вторият - като го документира. Известно време след пенсионирането си арх. Бобчев веднага „проговаря“ и дава доклад в АИМ заедно с другия свидетел при намирането на гроба - скулптора Бучински, комуто е било възложено откриването на фреските по стените на „Св. Петка Самарджийска“. В Археологическия институт бавили, колкото могли, обсъждането на тези доклади - това е още 1976 година, - докато направили най-сетне заседание и ги отхвърлили. Тогава Бобчев публикува заедно с арх. Балтаджиян известната статия в кн. 11/1979 г. на сп. „София“ за гроба на Левски и почва тригодишната препирня в печата, дори до 1981 г., в която се намесват на първо място писателят Георги Тахов, след него юристът Н. Гайдаров, Ж. Попов, Хр. Йончев, Цанко Живков и др.

Б. К.: А с Христо Гяуров по това време какво става?

Н. X.: Гяуров умира, струва ми се, около 1965 година, но още през 1957 г. той започва да пише статия за гроба на Левски - тука е черновката ѝ, - но се оказва, че никой не се съгласява да я публикува. Дава я най-сетне в сп. „Духовна култура“, където излезе през 1959 г. силно орязана. Най-острите пасажи са орязани. Статията завършва с надежда, че спорният скелет, който се е намирал според Гяуров в Археологическия институт, трябва да се подложи на антропологическа експертиза. Това означава, че до смъртта си Хр. Гяуров се е заблуждавал, че скелет № 95 е в Археологическия институт.

Б. К.: От по-новите участници в спора, след като вие се включихте, кои хора смятате, че най-много допринесоха?

Н. X.: Мисля, че филмът на Юри Жиров „Легенда за Левски“ беше сериозна стъпка към разкриване на истината. Той бе излъчен през 1980 г., когато арх. Бобчев е бил доста по-жизнен. Интервюирани са били в този филм Ст. Михайлов, Джингов, Бучински и художникът Димитър Ризов - една ключова

фигура в спора за гроба и по-точно за костите на Левски. Спомняте си, надявам се, изказването във филма на Ризов, което гласи, че той прибрал в чувал костите на скелет № 95.

С Юри Жиров ме свърза арх. Никола Мушанов, който възстанови църквата „Св. Петка“. Той се включи много активно след това в обсъждането в БАН през февруари 1986 г. в екипа, който отстояваше версията за препогребването.

Решаващо беше за това обсъждане участието на известния скулптор дизайнер Михаил Бенчев. Той си изостави работата в продължение на цели три месеца и посвети цялото си време само на битката за гроба. Той буквално размаза на обсъждането в БАН господа археолозите - прочетете стенограмата, да видите какво ще рече точна мисъл и научен похват!

Б. К.: Забелязах това при четенето на стенограмата. А след обсъждането в БАН какво стана?

Н. X.: Трима души след обсъждането в БАН продължиха битката: Георги Тахов, който обнародва в „Поглед“ пасажи от тефтерчето на съратника на Левски - Минчо Хаджинедев, свързани с обесването на Левски, а пък и други статии. Вторият човек, който поде щафетата с гроба, е доцент арх. Нели Николова, а третият един млад публицист и историк - Искрен Азманов (специализира сега в Щатите). Той написа няколко статии, като се възползва от данните, които сам той събра при преглеждането на протоколите на Софийския епархийски съвет от началото на века. Азманов установи например, че бащата на народния лечител Димков е бил наистина свещеник в църквата „Св. Петка Самарджийска“, както сам Димков твърдеше в своите интервюта, но историците му се подсмиваха. Азманов е, който установи, че поп Такия е бил свещеник до 1906 година в църквата „Св. Петка Самарджийска“, след смъртта му е заровен в същата църква, а подир това костите му са се пазели в олтара на същата. А поп Такия, както вече стана дума, е бил епитроп на „Св. Петка“ през 1872-1873 година и препогребването на Апостола не е могло да мине без него.

Това са на пръв поглед дребни подробности, но при издирването на истината дребното върши понякога повече работа от едрото. Ще си позволя да повторя: Дяволът е в подробностите. Чета например - това беше в началото, докато

пишех първата книга за гроба, - чета записката на Захарий Стоянов от разговора му с изповедника на Левски поп Тодор и си мисля като как ли може този разказ да се провери. И тогава ми текна да съпоставя някои детайли от разказа на поп Тодора, свързани с облеклото на изправения пред бесилото Левски - дали се потвърждават те в другите източници.

Започнах по този повод пълна проверка по всички спомени и публикации, архивни бележки и документи и попаднах на показанията на Марин Поплуканов пред д-р Стоянов през 1901 година, че когато довели Левски в София и го прекарали през двора към казармата, главата му била превързана. (Известно е, че при престрелката в Къкрина бил ранен зад ухото.) При това положение съвсем правдоподобно звучи казаното от поп Тодор, че Левски е бил доведен на бесилото с „превързана глава“.

Реших да изследвам също така облеклото на Левски в деня на обесването му и започнах със спомените на Марийка Сиркова, ятачката на Левски, записани от Иван Войников, и по-точно казаното от нея, че Левски пристигнал у тях на 24 декември 1872 г. „в турски дрехи“, „наметнат с бял япанджак“ (ямурлук), че и за Къкрина се отправил „облечен като турчин“. Същото потвърждава и главният свидетел на залавянето на Апостола в Къкрина - Николчо Цвятков, т. е. Апостола е бил облечен „в турски дрехи от ален шаяк“, Христо Иванов Книговезеца бил в Търново, когато довеждат там в една талига заловения Левски - „закачулен в един ямурлук“, а „главата му вързана“ и т. н. След всичко това вече няма съмнение в казаното от поп Тодор, че пред бесилото Левски е бил облечен в „турски ямурлук“ и че неговият разказ не буди съмнение.

Извънредно важно е известието за Левски на Александър Младенов, записано от Павел Алексиев и публикувано в „Мир“ от 2 март 1937 година. Там Младенов твърди, че Левски е погребан „привечер, а на заранта, когато християни отишли да занесат нещо на гроба, намерили го „разровен и празен, с прясна пръст“. Това е едно от най-интригуващите свидетелства за препогребването на Левски, но историците не искат дори да разискват за него.

Н. X.: Заедно с това право те имат и едно задължение - да проверяват.

Н. X.: Все пак направих. Сравних разказа на Младенов със сведенията на поп Тодор относно броя на присъстващите на обесването българи. Поп Тодор казва: „Публика нямало.“ Младенов казва: „Правеше впечатление, че не се виждаше българин“, „При бесилката имаше 10-15 турци и един наш свещеник. Когато започнаха да го бесят, той изпъди нас, децата, да не гледаме и ние слязохме към реката. Когато чухме, че е обесен, ние се върнахме. Те режеха вече въжето и го хвърлиха всеки да си вземе.“

Това съвпадение по числеността на българите по време на обесването на Апостола между поп Тодор и Младенов е вече много надеждно указание, че Младенов говори за нещо, което сам е видял. Ако не бе очевидец, той трудно би се досетил, че въжето, с което Левски е бесен, е било рязано на парчета и раздавано „за здраве“. Това е още една колоритна подробност в полза на Младенов. Тя обаче придоби истинската си доказателствена стойност едва след като в намереното от Г. Тахов тефтерче на Минчо Хаджинедев се установи в записката от 6 февруари (деня на обесването), че въжето, с което Левски е бил обесен, палачите го нарязали и продавали парчето по два гроша. (Публикацията на Г. Тахов е в „Поглед“ от 18.11.1992 г.) Това е взаимна гаранция за автентичността на двата разказа.

Ами кондиката на „Св. Петка Самарджийска“? Какви подробности изникнаха оттам! Аз си направих копие от тази кондика, но веднага не я прочетох. Искрен Азманов пръв я прегледа и откри, че Такия Теодосиев и свещ. Христо Николов са едно и също лице и че то е било епитроп в църквата „Св. Петка“ 1872-1873 година.

Малка наглед подробност е това, но тя удостоверява кой е бил църковен епитроп в същата църква по време на обесването на Левски. Кой е държал ключовете на църквата.

Б. К.: Кое ви подтикна да се занимаете с кондиката?

Н. X.: Исках да възстановя веществената обстановка във и около църквата „Св. Петка Самарджийска“ и особено за да се уверя имало ли е плет около църквата и рогозки - в нея.

Говорихме вече за ония странно редуващи се дупчици както в гробната яма на „Обезглавения“, така и в купчинката пръст над коленните кости на скелет № 95, по които се установява, че разкопките са били преустановени. По стените на гробната яма на „Обезглавения“ дупките се редуват: една горе, една долу, една горе, една долу, което показва, че имаме работа с плетка било от същински плет или от рогозки - от тези, които са постилали навремето. Та исках да разбера дали в кондиката ще се открие присъствието на плетове или рогозки.

Н. X.: Намерих. Записани са разходи както за поправката на „плето“, така и за доставката на рогозки. Те и за „школето“ са трябвали - имало е в „Св. Петка Самарджийска“ църковно училище, вероятно най-голямото между 1825 и 1845 година в София. Учениците са седели на рогозки, така че някоя от тях е могла да послужи за покров на скритом погребваните в олтара покойници.

Доказателството може да не е перфектно, но не се знае утре с каква друга дреболия ще се върже то, за да блесне цялата истина...

Н. X.: Та кой е вярвал, че Тахов ще открие тефтерчето на Минчо Хаджинедев? Кой е предполагал, че в архива на Захарий Стоянов има цяло едно откровение за обесването на Левски и за неговата изповед?

Б. К.: Какво мислите за самопризнанието на художника Ризов (Возир) във филма „Легенда за Левски“, че той е прибрал костите на скелет № 95?

Н. X.: Напълно му вярвам. Той е бил страстен колекционер, имал си е вкъщи музей от икони, ръкописи (твърди се, че сред тях имало и такива от XIII век), Ризов сам е признал пред камерата, че е взел в чувал костите на спорния скелет. Като страстен колекционер, дългогодишен уредник на Софийския църковен музей, е знаел от професорите Тошев и Гяуров на кого са костите, разкрити в „Св. Петка“. Не е за вярване такъв човек да ги изтърве.

Б. К.: Смятате ли, че костите са изнесени с позволението на Михайлов?

Н. X.: Джингов изрично обяви на обсъждането, че

ключовете за „Св. Петка“ по време на разкопките са били у Михайлов. Той е отключвал и заключвал с катинар и само с негово съдействие е могло да стане изнасянето на костите. Нищо без Михайлов не е могло да стане. Той просто е допуснал да се изнесат костите, за да не се главоболи повече с тях и да се чуди да ги закопава ли, или да ги унищожава.

Б. К.: Вие как мислите? Може ли да се очаква някаква скорошна промяна в отношението към гроба на Левски?

Н. X.: В този момент - едва ли. Казах ви, че писах до министъра на културата Д. Димов, но той се умълча, което не е добър знак. Стана, както навремето с Джагаров.

Б. К.: За пръв път чувам името на Джагаров да се свързва с гроба на Левски.

Н. X.: С Джагаров е свързан следният епизод. През 1988 година съставих изложение до Държавния съвет. Подписаха го 150 писатели, учени от различни специалности - настоявахме да се изпълни решението на БАН за слагане паметна плоча на гроба на Левски.

Занесох го на секретаря на Държавния съвет - известния д-р Манолов. Това беше на 10 април 1988 г. Той го пое, погледна кои са го подписали и каза просто и ясно: „Не гарантирам светли новини!“ И по гласа, и по очите на д-р Манолов, и по това, че отбягваше да ме погледне, разбрах, че той не вярва в решаването на въпроса.

Попитах го само дали скоро ще има възможност да докладва на председателя на Държавния съвет. Докторът ме погледна малко изненадан и каза, че не той ще го докладва, а зам.-председателят Георги Джагаров. „Вашият колега“ - натърти той и се леко засмя. Забравих да кажа, че аз предварително занесох на Джагаров да прочете изложението и да го попитам не би ли го подписал. Той го изчете, върна ми го и каза: „Трябва да питам. Знаеш моето положение какво е.“ Както и да е, зачаках отговор от Държавния съвет, но оттам - никакъв хабер. Чак на 20 декември 1990 година реших да проверя при Джагаров какво е станало с изложението.

Не го сварих в кабинета, където една от секретарките му разчистваше долапите. Тя ми каза, че нищо не знае за

изложението. Отидох си, а на другия ден към 10 часа ми звъни: „Елате да си приберете изложението.“ Отидох и ми го даде. Нито бе заведено, нито парафирано - беличко, чистичко, с ръка непипнато. Държал си го Джагаров в чекмеджето, явно или не е посмял да го докладва, или не е искал.

Б. К.: Вие току-що визирахте датата 20 декември - изходящ дневник ли си водите?

Н. X.: Не. Това е „Хроника“ за разлика от „Дневник“. В хрониката записвам всеки ден какво съм работил, с кого съм се срещал и пр.

Б. К.: Но това е... Тука са неща само за гроба?

Н. X.: Това е извлечение от хрониката за гроба. Събитията... особено срещите...

Б. К.: Да бях с фуражка, щях да ви изкозирувам!

Н. X.: Следващия път елате с фуражката. Ще ви покажа и други неща.

„17 април 1987 година, петък. Жени ми каза, като се върнах от Габрово: „Сложен е надпис на „Света Петка“. Направили са го три-четирима души от Пазарджик, единият от тях ми се обади - Бранков, даде си и телефона, ако милицията ме потърси (ако ме заподозре) в поставянето на надписа, да кажа, че това е сторила групата на Бранков.“ Интересно - това пък какво е?

Сборище археологическо имало до „Плиска“. Организирано било изгарянето на книгата ми „Гробът на Левски“. Информацията - от д-р Разбойников.

Занесох в редакцията на „Отечествен фронт“, на главния редактор Бъчваров, отговора ми по статията на Иван Сотиров, директора на Археологическия музей, „Истината трябва да се търси по научен път“. Моята статия е озаглавена „Истината трябва да се търси по всички пътища“. Бъчваров, като ме видя, отиде да отвори прозореца, като че му се искаше да скочи оттам.

После седна, пое статията, но погледна само колко са страниците и направи бележка, че са много. Казах: точно са, колкото Сотировите. „Никакво заяждане, нали?“ - погледна ме и стана от стола (знак, че трябваше да си вървя) и съобщи: „Да знаете, че навсякъде, където споменавате името „Сотиров“, ще го заличим. Както вашето име заличихме в статията на Сотиров.“

Обясних му, че аз не съм ги карал да ми зачеркват името. Та може ли да се води спор между двама души, без да се назовават. Каза ми, че това ще реши Руси Божанов, който оглавявал редакционната комисия, определена да контролира материалите, свързани с годишнината на Левски.

В Бургас - среща в 16 часа в Дома на писателите. Уж литературна среща, а най-много въпроси имаше за гроба на Левски. Втората редица беше заета от кохорта музейни работници, сред тях две археоложки - люто настървени - много се потрудиха да попречат, но се укротиха. После разбрах, че държали телефонна връзка с АИМ, откъдето им дали съответни указания, за да внесат „разнобой“ и какви въпроси да ми задават. Имало нещо като „щаб за разобличаване на Хайтов“ в АИМ, ръководен от Джингов.

Имах среща в Ямбол с културните дейци. Тука отново провокационни въпроси. Един брадат симпатичен мъж зададе няколко въпроса за гроба на Левски, но сериозно и спокойно (обяви предварително, че е археолог). Хубаво спорче се завърза - за удоволствие на жадната за зрелище ямболска аудитория. Поканих на вечерята и моя опонент, да си довършим приказката, както и стана. Казва се Драганов. Открило е момчето цял манастир в Странджа, така наречената „Парория“. Но са го притеснили, пречат му, както е обикновено, щом някой поеме вярната посока... Драганов ми каза за новонамерения „Бележник на Джингов“ (II)! От колеги го бил дочул. С този бележник щял да ме съсипе.

Казах на Драганов, че въпреки всичко гробът ще бъде признат, но той поклати глава: „Съжалявам, но това няма да стане. Подценявате вашите противници.“ Говорихме кротко. Единственият спокоен разговор на тема „гроб“, и то с археолог!

На обед в СБП Иван Балабанов ми грабна ръката и се провикна: „Ха честито!“ Попитах го за какво. „Ама не знаеш ли, или се правиш?“ И ми разказа, че току-що се разделил с министъра на просветата Илчо Димитров и той му казал: „Хайтов победи. Слага се плоча на „Света Петка“. Били на съвещание със Зарев и се било решило това току-що. Балабанов се озадачи, че Зарев не ми е позвънил. Веднага отидох на телефонния автомат и позвъних на Зарев у дома му (той се прибира с кокошките). Слава Богу, намерих го. Обясни ми, че в понеделник се били събрали в кабинета на Йордан Йотов - самият той, Стоян Михайлов, Ангел Балевски, Георги Найденов и Илчо Димитров, и се решило слагането на плочата за Левски пред „Св. Петка“. Покани ме да отида при него в Народното събрание, за да уточним текста...

Обади се рано-рано по телефона Зарев, за да ми каже да не отивам на определената за днес среща, защото Йотов му се бил обадил да не се бърза с уточняването на текста за плочата, за да се докладва вероятно на Живков...

От 11,30 ч. - среща в читалище „Денкооглу“. Една трета от присъстващите бяха диверсанти археолози, историци и пр., събрали се тука, за да я провалят с провиквания, разместване на столове и скандални въпроси. Операцията командваше арх. Стефан Бояджиев. Халосах го по главата с един цитат - негово самопризнание за обсъждането в БАН, дето обяви, че скиците му нищо не струват, друго признание, че е манипулирал снимките. Той не очакваше да нося такива „сламки“ и онемя. Останалите се поукротиха...

Излезе в „Отечествен фронт“ статията ми срещу Сотиров. Неговата статия срещу мен (от 24 март т. г.) била окачена с кабърче на дъската за програмите на СУ „Климент Охридски“ - Исторически факултет. Й. Градинаин ми се обади. Да видим сега дали ще окачат моята статия. Пак той ми каза, че Зарев не ми е съобщил истината за гроба: плочата нямало да се сложи, решението на комисията било отменено, а пререшаването на въпроса съобщено от Н. Стефанов

на Йотов. Малко вероятно е Йотов да реагира: Стефанов се е така прилепил към Живков, че може да прави каквото с когото си поиска.

В „АБВ“ ново изстъпление на Генчев срещу „гроботърсачите“ и гроба. (Илчо Димитров вероятно отдавна го е информирал.)

Написах отговор на Генчевото писание в „АБВ“. Мисля да е последно и да си гледам работата.

Историци - 50 души - са подписали изложение до Живков. Идеята е: „Долу гробът на Левски“, „Смърт на Хайтов!“ Двамата Косевци - старши и младши - първи подписали, а младшият завежда отдел „Наука и образование“ - той коли кучето (и кадрите) в ЦК! Няма късмет тоя гроб - ще излезе май брадатият откривател на „Парория“ от Ямбол прав.

От 19 ч. среща с акад. Тодоров. Разказа подробности по отменяването на плочата. Някой от присъстващите при Йотов веднага позвънил, най-вероятно на Д. Косев. Веднага се прави спешно изложение до Георги Атанасов за надвисналата над историческата наука „угроза“. Подписали го седем най-отбрани историци, в това число самият Д. Косев, също Д. Ангелов, Хр. Христов, М. Исусов, вероятно Генчев и още двама. Старият учител на Георги Атанасов (Д. Косев) му занесъл изложението лично. Г. Атанасов го предал от своя страна на Никола Стефанов и на другия ден Стефанов оповестява на Йотов „плочата“ да се зареже. Трябвало въпросът да бъде обсъден и от историците, а спорът за гроба - прекратен.

Попитах Тодоров дали вярва, че специализираните издания ще поместят моите статии... Той вдигна рамене.

Радостната вест, която ми каза, е, че Сборникът с документи на БАН е вече под печат...“

Н. X.: Мисля, че това е достатъчно. Имате ли въпроси?

Б. К.: Споменавате в „Хрониката“ за Генчев. Написали сте: „ново изстъпление в „АБВ“, означава ли това, че е имало и нещо преди това насочено срещу гроба на Левски?

Н. X.: Да! Той излезе с едно интервю на цяла страница във в. „Земеделско знаме“. Интервю с Камен Велков - син на проф. Велизар Велков, рецензента на първата ми книга за гроба. Същественото в тая публикация на Генчев бяха две неща; твърдението, че версията за препогребването на Левски се крепи на „някаква си легенда“, и, второто: че Левски бил в сърцата ни, затова нямало защо да му се търсят костите от разни „гробищари“. Аз му отговорих също в „Земеделско знаме“, но чак на 29 май.

Б. К.: Учудвам се още веднъж, че Генчев се е намесил. Та вие с него имате толкова много допирни точки, особено по националния въпрос. И вие, и той не смятате, че Левски е предаден от поп Кръстю, и вие, и той обожавате Левски, и вие, и той участвахте в реабилитирането на Стамболов...

Н. X.: Аз не съм писал за Стамболов, освен ако имате предвид филма „Петко войвода“?

Н. X.: Наистина, имаме общи неща, но за гроба той тръгна по гайдата на Косев. Не забравяйте, че той също е подписал протокола на комисията, оглавявана от Косев. Освен това не е могъл, струва ми се, да откаже на Косев и да не се включи в кампанията за разгромяването ми... Косев го е понатиснал, а самият той имаше за какво да му бъде благодарен. Станал е професор с негова благословия, после декан на Историческия факултет, зам.-председател на Единния център по история, член на ЦС на Българското историческо дружество, на редколегията на сп. „Исторически преглед“ и пр. Всичко това не е могло да стане без благосклонното съпричастие на Косев.

Б. К.: Но как тогава можем да си обясним поведението на Генчев по реабилитацията на Стамболов по телевизията? Неговите сказки... Това беше тогава ерес. Д. Косев и официалната историческа наука не са могли да имат нищо общо с тази кампания, защото в тая работа имаше силна доза национализъм и може би антисъветизъм...

Н. X.: Така е, но я ми кажете кога става това? Коя година?...

Н. X.: След 1975-а във всеки случай. Тогава бяха простамболовите беседи на Генчев, да не е и по-късно - в навечерието

на 1300-годишнината, а вижте сега оная книга на лавицата „Строителите...“ на Симеон Радев. Преиздадена е 1973 година. Предговор и редакция - Пантелей Зарев, исторически консултант - Илчо Димитров. Ето кога започва Стамболовата реабилитация, по чия инициатива, или поне с чие съгласие! По същото време и аз бях викан в КИК и получих предложение да напиша сценарий за филм за Стефан Стамболов. Филм или книга - в замяна на прилична контрактация. Очевидно по това време е било решено да се посъживи национализмът. Тогава именно дойдоха и простамболовите беседи в телевизията.

Б. К.: Само още един въпрос: това „патриотари“, „гробищари“ и пр. кой ви го пръв прикачи?

Н. X.: „Гробищари“ е израз на Генчев, но първото открито политическо заклеймяване на търсачите на гроба на Левски принадлежи на Д. Косев, за чието изказване през 1983 година стана вече дума. Така или иначе политическата формулировка за гроба, т. е. заклеймяването на неговото издирване като политически неблаговидно и дори като фашистко дело е формулирано най-напред от Д. Косев. На тази основа възникват другите подобни формулировки, като тази на Магдалина Станчева, Топенчаров и пр.

Б. К.: Съжалявате ли за някои от своите сблъсъци и за това, че сте се заловили за гроба на Левски?

Н. X.: Не. За нищо не съжалявам. На война е като на война.

Б. К.: Не довършихме какво стана със закованата от групата на Бранков паметна плоча?

Н. X.: Тази плоча бе изкована от мед. Бранковите хора си я донасят в един пикап. Пристигат около 11 часа и без никого да питат, започват да я монтират на стената на „Св. Петка Самарджийска“. Разплитат кабели, свързват ги с мрежата, слагат стълба, работят с бормашините и т. н. Облечени в работни комбинезони, никой не се усъмнява, че са самодейци. Струпва се народ. Милиционери идват, помагат, а някои акламират поставянето на плочата: „Най-сетне!“, „Слава Богу!“ Слагат я момчетата, качват се на пикапа и - сбогом!

В събота и неделя хората се трупат да гледат какво е това чудо. В МИС като че пада гръм, в АИМ археолозите

се питат побледнели: „Каква е тая работа?“ и пр., докато се разбрало, че няма нареждане „от горе“, и пращат пожарната, ако се не лъжа, да свали плочата и я прибират в Софийския музей, където сега е арестувана в кабинета на директора.

Разказвам ви го, защото е колоритна случка. Казват, че българинът бил с робска психика и пр., но ето че има и юнаци. Точно такива като Бранков и компания са препогребали обесения Левски...

Н. X.: Да... Каза ми, че са чели веднъж групово книгата ми за гроба. Настроили се и тръгнали.

Б. К.: Доколкото разбирам, само при Т. Живков не сте ходили за гроба на Левски.

Н. X.: Напротив! Ходих. На 22 януари 1986 г. ми телефонираха от ЦК, че Т. Живков ще ме приеме в 11 часа. (Седмица преди това бях направил заявка за тази среща.)

Б. К.: Това беше заявка за среща специално за гроба, така ли?

Н. X.: Специално за гроба. Аз вече знаех за изложението на партийната организация на АИМ до ЦК и смятах да му противодействам. Преди да вляза при Т. Живков, неговият съветник по литературните въпроси Пръвчанов, който всъщност ми издейства срещата, преди да ме въведе в кабинета, ми съобщи, че има вече решение да стане ново обсъждане за гроба на Левски, само че в БАН - да го имам предвид, като говоря с „Шефа“.

Н. X.: Насаме - за пръв път. Живков попита кафе ли ще пия или чай и след това какво ме води при него. Почнах да му разказвам... Той кимаше и от време на време повтаряше: „Не ми е докладвано по този въпрос“, „Не ми е докладвано...“ Каза го два-три пъти. Попитах го не би ли искал да се запознае с една изключително важна подробност: как дясната бедрена кост на скелета, за който се твърди, че е на Левски, преминава над дупката на изгнилия, забит в основите на църквата при строежа дървен кол - най-ясно и кратко указание, че той е от погребение след строежа на църквата, и то много след строежа.

Живков пое снимката, повъртя я в ръцете си, но остана неочаквано хладен. За нищо не ме попита, което, право да си кажа, не очаквах. Вярвах, че поне ще се заинтересува къде са сега костите и т. н., но той набързо ми върна снимката и ми зададе само въпроса: „Кой ще ръководи обсъждането в БАН?“ Като му казах, че е възложено на акад. Николай Тодоров, рече само едно: „Е, хубаво де, значи всичко е наред“ и веднага премина на друга тема. Нямаше охота да разговаряме повече за гроба.

Донесоха кафето и почна да разказва за своя корен, за баща си и главно за дядо си... Смееше се. Оживи се. Умееше да влиза в контакт, но също така и да излиза, когато искаше.

Б. К.: Тъй или иначе от срещата ви нищо не излезе, така ли?

Н. X.: Аз разбрах, че Живков беше добре информиран, но явно не в полза на версията, която аз поддържам. Не току-тъй набързо прекрати разговора още в първите пет минути. Той бе свързан с пет-шестимата елитни историци като Д. Косев, Ангелов, Христов, Исусов и пр. по идеологически и по други специални причини. Не е без значение, че по това време (28 май 1987 година) свалянето на Балевски от БАН е било вече решено и заедно с това в лоша зодия попадна и взетото под негово председателство решение за признаване църквата „Св. Петка Самарджийска“ за гроб на Левски.

Б. К.: Вас ожесточено ви обвиняваха, че сте издали книгата си за гроба на Левски в големи тиражи. Сто и четиридесет хиляди ли беше, колко?

Н. X.: Първата книга „Последните мигове и гробът на Левски“ е в 60 000, а втората в 80 000 тираж. Но тези, дето ми държат сметка, не знаят, че заявките за първата ми книга от книжарниците бяха 80 000, а за втората — 100 000. Много трудно убедих издателството да не пущат книгата в подобен тираж - знаех си, че завистниците ще побеснеят. И побесняха. Изложение дори направиха някои археолози до Живков да не се преиздава моята книга и дори да се изземе като вредна.

Б. К.: А с Иван Сотиров за какво беше спорът? Сетих се за него, защото в. „Отечествен фронт“ все пак пусна вашата статия в отговор на неговата.

Н. X.: Сотиров беше един от мобилизираните специалисти, на които бе възложено от щаба в АИМ да пишат срещу мене. Той е второстепенна фигура, появи се само веднъж преди забраната от 28 май 1987 г., а след това препечата статията си в „Музеи и паметници на културата“, но там не поместиха моя отговор, както в „Отечествен фронт“. Във „Фронт“ аз се вмъкнах малко преди блокадата...

Б. К.: Статията на Сотиров за какво се отнасяше?

Н. X.: Главно за името на църквата „Св. Петка Самарджийска“. Сотиров излезе с версията, че в анкетата си проф. Гяуров бъркал църквата „Св. Параскева“ (Самарджийска) със „Св. Параскева“ на ул. „Цар Калоян“, наричана още „Св. Петка Стара“. Тая диверсия се опита да направи той, като обяви, че „Самарджийската църква никога не се е казвала „Св. Параскева“. Аз пък открих едно кръщелно свидетелство от 1906 г., на което беше ударен печат и на печата се четеше ясно „Света Великомученица Параскева - Самарджийска - 1839 година.“ Значи преди около сто и петдесет години още църквата се е казвала хем „Св. Параскева“, хем и „Самарджийска“. Много още доводи приведох, но както ви казах, отговорът ми не бе публикуван в „Музеи и паметници на културата“.

Б. К.: Срещнах в Сборник 88 и името Бучински.

Н. X.: Да. При обсъждането на книгата ми в АИМ на 14 септември 1985 г. той се опита да се изкаже, но му забраниха. Почнаха да го хокат и той горкият си седна на стола. Наругаха го, че е фалшификатор... Най-лошо го малтретираше Магдалина Станчева. После той ги даде под съд и му се извиниха. Бучински се опита да публикува какво знае за гроба на Левски, но всякъде срещна заключени врати. Дойде веднъж при мене в „Родопи“ миналата година - съсухрен и като вощеница жълт. (Три месеца по-късно отиде в гроба.) Държеше в ръката ръкопис. Молеше ме да му помогна да излезе, докато е жив. Обещах му, че ще се постарая да се обнародва, и той си отиде.

Б. К.: Какво беше заглавието на статията му?

Н. X.: „Какво зная за откриването гроба на Левски“. Около 30 машинописни страници. Бучински е бил определен по време на разкопките да разкрива пластовете стенописи. Бил

е на стълба и наблюдавал всичко, кой какво копае, какво намира и т. н. И видял подробности, които щяха да си отидат с него - много ценни подробности! След Бобчев той е единственият сигурен свидетел за онова, което се е случило през май-юни 1956 година в „Св. Петка Самарджийска“. Неподкупен, простоват, но с точно професионално око. Стоял на стълбичката, чегъртал и всичко видял. Главният редактор на „Летописи“ Тончо Жечев прие неговата работа и очаквам в кн. 7 да се появи. Но е вече мъртъв, сиромахът Бучински, лека му пръст. Няма да си види статията.

Б. К.: Това е последният свидетел по аферата Левски освен Стамен Михайлов, така ли?

Н. X.: Не е последният! Магдалина Станчева знае повече от него. Да не забравя: Бучински е написал около 140 машинописни страници нещо като своя публикация на разкопките в „Св. Петка Самарджийска“ (освен това, което ще се печати в „Летописи“) и го е дал в „Народна младеж“, но там ръкописът не излезе. Слава Богу, има копие от него - ще го размножа. Ще ви процитирам нещо интересно от този ръкопис:

„През 1964 г. ние с арх. Сава Бобчев ходихме при Дончев и Ангелов (единият - о. з. полковник, директор на Военния музей в София през 1937-1938 година, а другият - домакин на същия музей, родом от село Биримирци). Те казаха, че са били чели из вестниците от 1937 г. за съобщението, в което се посочвало, че Левски е препогребан в олтара на църквата „Св. Петка Самарджийска“ на ул. „Мария Луиза“ (днес „Г. Димитров“). Затова те поискали разрешение от началника на управлението за военни паметници и гробове - Коюмджиев, и от Софийската митрополия разрешение да разкопаят олтара и да проверят. Обаче началникът Коюмджиев и Митрополията отказали и забранили да се правят разкопки в „Св. Петка Самарджийска“. Така, както било забранено да се копае на същото място веднага след Освобождението (каза ми го Дончев), с. 3.

Б. К.: А защо Светият синод не им е разрешил?

Н. X.: Може би са се опасявали от оскверняване на църквата, ако би се оповестило погребението в нейния олтар. Не забравяйте, че черепът на Левски е допирал до самия свети

престол, а краката му под коленете са били вместени в абсидната основа.

Б. К.: На няколко пъти ми идваше да ви запитам: твърдите, че над коленете на скелет № 95 (така се забелязва по снимките) е имало купчина пръст; че разкопките са били преустановени на 31 май и купчинката си е останала така дори до 1972 година, когато отново е била фотографирана. Така ли е?

Б. К.: Добре, но сам знаете, че арх. Бобчев е направил скица, в която набелязва и долните крайници на скелета - подколенните кости и стъпалата. На 31 май идва и художничката Вера Недкова, прави рисунка на скелета от „главата до петите“ - как са видели те подколенните кости под купчинката пръст, щом не е била разровена?

Н. X.: Бучински дава отговор на тоя въпрос в статията си, която ще излезе в „Летописи“. Накратко работата е следната: най-добре погребвачите са затъпкали дупката над коленете, понеже е било по-близо и удобно, но по-навътре тя е останала полупразна. След изгниването на трупа най-добре затъпканото място - над коленете, сляга и се получава процеп между пръстта над коленете и „таванчето“ над дупката - виждате го на снимката този процеп като дебела черна ивица. И ето Бучински обяснява, че като се коленичи и се погледне навътре, можело е да се видят през процепа костиците от стъпалата на покойника, които изобщо по време на препогребването не са били затъпкани.

Точно така са направили и арх. Бобчев, и Недкова, когато са скицирали скелет № 95. Фотографът е имал осветителна техника, която те са използвали, за да погледнат отвъд купчинката пръст.

Б. К.: Да, на снимките на скелета тъмната ивица над купчинката пръст добре личи. А сега още един въпрос. Щом са изкъртили зида, за да се направи дупка за долните крайници на покойника, къде може да са дянали изровените камъни?

Н. X.: Камъните са открити в гробната яма. Отворете Сборник 88 на страница 24, записката в Дневника на разкопките от 29 май, и четете: „Продължават изкопите в олтара. Чернозем. В левия край на олтара опушени парчета от антични

тухли и камъни (група В) в куп на дълбочина 70 сантиметра под каменната настилка. На същото място и опушена кост.“ Това означава, че опушената купчина камъни е намерена само на 30 см над скелет № 95.

„Опушени“ камъни и антични тухли - забележете! Ако искате сега да разберете откъде са изкъртени тези опушени тухли, вижте скицата на арх. Бобчев на абсидната основа на 12 юни. Ясно личат един първи, след това и втори пояс от антични тухли, а точно във втория пояс е продълбана дупката, за да бъдат сместени подколенните части на скелет № 95. Явно когато погребваните са къртили дупката, те са го правили под светлината на запалени свещи или борина и са опушили откъртените камъни и тухли. Те вероятно са ги поставяли настрани и когато е започнало заравянето на покойника след полагането на първия 15-сантиметров пласт от пръст, сложили са и купчината опушени камъни и парчета от антични тухли. Тази купчина е отбелязана на скица точно над гробната яма на скелет № 95 и означена като „група В“. Ако тя бе запазена, много лесно би могло да се установи, че камъните и тухлите са от абсидната основа, но господа археолозите са ги „пропилели“, както и всичко останало.

Могат да се видят на снимките на скелет № 95 много подробности при по-внимателно взиране, които разкриват начина, по който е било извършено полагането на трупа. Вижда се например, че дясната плешка на скелет № 95 се намира доста по-високо от лявата, защото при копането погребваните са ударили в каменната основа, на която е бил положен олтарният каменен блок. Те затова и не са копали по-дълбока яма, защото са рискували да подровят престола. Освен това изкопаният трап се оказал къс, та просто са натъпкали покойника силом, при което гръбнакът му се е извил. От черепа към краката има доста голям наклон. Той е на равнището на ръба на олтарния камък, на 55 см от тухлената настилка, а коленете на скелета са на около 65 см. Това са явни, очевидни признаци за едно съвършено необикновено и скришно погребение - щом е трябвало да се пробива дупка в олтарната основа.

Б. К.: Археолозите твърдят на обсъждането в БАН 1986 г., че това са „отронени“ от зида камъни...

Н. X.: Добре де, отронени, но какво търсят вътре костите на мястото на тези „отронени“ камъни?

Б. К.: Беше хубаво да има повече свидетели като Бучински.

Н. X.: Има не един, а още двама. Единият анонимен свидетел лежи прикован на легло от някаква болест - не каза каква. Съобщи ми само по телефона, че знае точно кой ден и час и кой е изнесъл костите на Левски от „Св. Петка Самарджийска“, но не пожела да си каже името и да даде показания, защото една жива дама, бивша негова интимна приятелка, щяла да му се сърди.

Не мина една неделя, обади се друг, каза си името, даже ми обясни на кои мои колеги лесовъди е нещо като племенник. Той и още едно момче пренесли чувала с костите на Левски до хотел „Балкан“. Обеща да ми се обади отново, но не повтори.

Н. X.: Това, което ми съобщиха, не е в полза на хората, които биха организирали подобно нещо, на мафиозната група в АИМ.

Н. X.: Как не? Та кой е вярвал, че гробът на Шандор Петьофи ще бъде открит? Гробът на Филип Македонски? Ами гробът на Кортес конквистадора? В продължение на 400 години костите му са били укривани от неговите последователи, докато най-сетне се намериха зазидани.

Н. X.: Без оптимизъм аферата Левски нямаше да бъде разплетена, макар и не всичките конци на заговора около нея да сме отвързали. Оптимисти са били и проф. Гяуров, и покойният арх. Сава Бобчев. Техните следовници нямат право да изоставят делото, което при много по-тежки обстоятелства са подхванали тези благородни мъже.

Б. К.: Кое всъщност най-много ви „зарежда“ за тая битка? На мене сега ми става ясно, че това си е било наистина битка.

Н. X.: Аз съм го вече казал в книгата си: да се изпълни последното желание на Левски, който е поискал да има гроб и всеки да го знае. Ако оспорващите гроба на Левски не обичат гробовете, нека да се откажат от своите, а не от чуждите гробове.

Второто нещо, което ме тласка да не мълча за гроба на Левски, е чувството на унижение от твърдението, че вина за ненамиране гроба на Левски имала робската психика на българина, който побързал да забрави къде е той. Отново българинът виновен!

Нашата история има такава самообвинителна насоченост, че да смачка остатъците от националното самочувствие и националната гордост. Това е било най-важната задача на диаматовските историци от 1946 година, разберете го това - да изкоренят от българина гордостта му, че е излъчил герои като Ботев и Левски, че не се е проснал да го газят и препикават. Затова им е изгодно на някои да казват: „Ето на, обесеният Левски бил зарязан от гражданите на сегашната ни столица в Позорното гробище.“ Парализирани били от страх - пишат го това византофили като Стамен Михайлов, Ангелов и компания; а когато им покажеш доказателства, че не е така, че са се намерили хора да рискуват и да погребат Апостола, макар и тайно, чумерят се: „Не може да бъде!“ Българинът на такова нещо не е способен — да фукне той в оня февруарски студ да изравя тялото на Левски. Проповядваше го това не кой да е, а Косев. (Вижте в Сборник 88 неговото изказване.)

Искам да се разбере, че не е така. За честта на онези, които са извършили все пак препогребванего на Апостола. Какво е народът крив за това, че археолозите са унищожили следите от това погребение? Та макар и под диктовката на Тодор Павлов.

Б. К.: Той ли според вас носи най-голяма вина?

Н. X.: Той носи пряката отговорност като върховен по това време политически разпоредител с българската наука за затриване гроба на Левски! След него - академик Кръстю Миятев, който не назначава поисканата му от Михайлов комисия. На трето място самият Михайлов, който изпълнява решението на тогавашния идеологически диктатор в академията, и на четвърто - Магдалина Станчева, която прибира костите на спорния скелет в Музея на София и повече никой не ги е виждал.

Б. К.: За съжаление тези хора не са живи, да чуем какво биха казали...

Н. X.: Разбирам за какво намеквате, но кажете ми посвени ли се Тодор Павлов, когато експулсираше костите на Гоце Делчев, да говори от негово име, че не е българин? Повика ли на диспут някои от буржоазните учени, които разпъна на кръст? И няма защо сега да си спестяваме истината за гроба на Левски, само защото виновниците за унищожаването на неговия гроб са вече покойници. Възмездието, което истината изисква, е над всичко.

Б. К.: Бихте ли казали - вече сме към края - върху какво се гради вашата увереност, че съратниците на Левски не са могли да го изоставят в Позорните гробища на София?

Н. X.: Моята увереност идва от това, че Левски е имал много предани хора в София и близката околност, хора верни до смърт. В дневника на един от тези хора (Минчо Хаджинедев, който пали свещи в деня на обесването му не другаде, а в църквата „Св. Петка Самарджийска“) е отбелязано на цяла страница само едно „ОХ...“ и нищо повече. За какво говори това „ОХ“? Говори за една сподавена, една безмерна мъка у този човек. Сподавена, защото не е могъл да я сподели с никого, нито дори да я запише в дневника си. Няма съмнение, че тази мъка е свързана с обесването на Левски, иначе, ако да беше породена от друга някаква интимна история, той поне в дневника си би я изразил. Докато Левски е бил във Войнягово, Минчо е учителствал в Дъбене. По-късно става негов куриер (той му занася писмото до Найден Геров в Пловдив). Бил е очевидно религиозен човек - става по-късно свещеник и като свещеник е бил насечен от турците. Такъв човек не би могъл да остави Левски в Позорното гробище на София. На всичко отгоре Левски е бил йеромонах и заравянето му в Позорните гробища не е могло да остави безучастни близките му софийски духовници. Това не отчитат някои историци, които разискват погребението на Левски, без да държат сметка за манталитета и нравствения климат в онова време.

Б. К.: Но ако председателят на Софийската българска община иконом поп Тодор, баш свещеникът, не е поискал тялото на Левски за редовно погребение, какви са изгледите това да са го направили обикновените софийски попчета...

Н. X.: И поп Тодор, и Димитър Трайкович, и неколцина

други от българската община са били съпричастни на комитетското дело. Те явно не са искали да разпалват насочените към тях подозрения на властта, ако биха взели тялото на екзекутирания бунтовник. Напълно е възможно те, или някой от тях, да са предпочели тайно да се измъкне тялото от Позорните гробища, отколкото да го искат от пашата официално. Но дори да приемем, че общинарите са допуснали, криво или право, да бъде Левски закопан в Позорните гробища, неговите комитетски другари не са го изоставили...

Н. X.: Имам предвид, че Левски се е опирал освен на официално избраните комитетски хора, но и на други - имената на които си ги е знаел само той. На тях се е опирал дори повече, отколкото на „официалните“. В Ловеч например най-доверените му хора не са членове на комитета. Такива са били Николчо Сирков и съпругата му Марийка, също и Николчо Цвятков, с когото тръгва за Къкрина. Така е и в Софийско. Там в комитета влизат първенци като, да речем, Димитър Трайкович, Хаджи Мано, иконом поп Тодор, учителят по турски (родом от Сопот) Христо Ковачев и други, но има и един втори секретен пласт от привърженици на комитетското дело, сред които е и Минчо Хаджинедев, Теле Китов от Обрадовци, свещ. Христо Николов (поп Такия), монахът Генади Ихтимански и др.

Б. К.: Интересно как те не са били разкрити от Димитър Общи, а само учителят Христо Ковачев...

Н. X.: Никой освен Христо Ковачев не е бил разкрит благодарение предпазливостта на Левски, който е свързал Димитър Общи само с Христо Ковачев. Той е имал едно наум, че на Димитър Общи не бива да се разчита, и не го е допуснал да надзърне в Софийската комитетска организация. Така че само Христо Ковачев отива на съд.

Б. К.: Академик Д. Косев пише в статията си за вашата книга за гроба, че софийските дейци били изплашени поради многобройните арести (или нещо подобно).

Н. X.: Косев изобщо не си е дал труда да се запознае с фактите, а фактите са тези: двама от град София са били арестувани и след това единият бил пуснат и само Хр. Ковачев отива на заточение. Това е всичко. Освен тези факти напоследък бяха открити данни, макар и косвено свързани с обесването

на Левски. Такива данни се съдържат в споменатия дневник на Минчо Хаджинедев, открит от Георги Тахов, в който има две извънредно интересни записки. (И двете са публикувани от Тахов в „Поглед“ от 18.11.1991 г.) В първата записка четем:

„Месец Януария - Ден седми, на Йоан Кръстителя - у София по наша си работа. Отидох с Теле при Кръсто у Св. Петка, ама го немаше Христо у църквето. Броих парите и Кръсто ги скри под джама. Да му са под ръка. На кончето му се подбила ногата, та криви и Теле ми даде неговото конче, та да си стигна.“

Втората записка е от 1873 година, писана в деня на обесването на Апостола:

„Убесиха в София Василя, февруари, ден шести, му го резаха въжето аскерите за по три гроша парче. Отидохме с Геле Китов и Кола Новачки та му запалихме вощеници у Света Петка. Амин.“

На другата, следващата страница от дневника е това страхотно „ОХ“, за което вече стана дума.

Б. К.: Сигурен ли сте, че „Св. Петка“, наречена „църквето“, е „Света Петка Самарджийска“?

Н. X.: Напълно. От кондиката на другата „Света Петка - старата“ на ул. „Цар Калоян“ се установява, че нейното име винаги се е съпровождало с прилагателното „стара“. Неизменно! Така че не може да има съмнение, че Минчо Хаджинедев и другарите му Теле и Кола са запалили вощеници в „Св. Петка Самарджийска“. Не може да не се свържат двете записки от 1872 и 1873 година. Първия път Минчо и Геле идват на коне, явно те не живеят в града. Идват при Христо, но не го намират и оставят пари на Кръсто, които същият не слага в джоба си, а скрива „под джамо“. Да му са подръка, като му дойде ред да ги даде за „нашата си работа“. Вижда се, че тая наша си работа е тайна работа, а каква друга тайна може да е освен комитетска? Казахме, че Минчо Хаджинедев е бил куриер на Левски; знае се (документирано е в литературата), че и Геле Китов се познавал с Апостола от Влашко. Известно е, че същият е присъствал в Биримирци при първата среща с него заедно с други доведени от околностите на София селяни. Това са били комитетски хора.

А кой е Кръсто в „Св. Петка Самарджийска“? Кой друг освен свещеник Кръстю Стоилов, за когото се твърди, че е участвал в препогребването на Левски. А кой е Христо? Христо е епитропът на „църквето“ - „Св. Петка“, бъдещият свещеник Христо Николов (поп Такия)...

Н. X.: Стари, но сега им се обръща внимание. Говоря за кондиката на „Св. Петка Самарджийска“, в която се вижда, че през 1872 г. до април 1873 г. свещеник Христо Павлов (поп Такия) е бил епитроп на „Св. Петка“ - записано е това със собствената му ръка.

Как да повярваме, че тези хора са го изоставили в Позорните гробища? Друг е въпросът дали Минчо Хаджинедев, Геле Китов и Кола Новачки са участвали в отвличането на трупа от Позорните гробища, или за тая работа е привлечен - както се твърди в спомените на Мария Поппавлова - Христо Хамбарков-Гъската, а според нейната внучка - също и Илия Джагаров. Това е друга работа, но явно църквата е била сборище на комитетските хора. Там гръцко влияние никога не е имало. Вземете кондиката на „Св. Неделя“ („Св. Крал“) и вижте имената на учителите: Кир Стефчето, Кир Манол, Кир Андон... кир до кир, при това все епитропи. А в кондиката на „Св. Петка Самарджийска“ сред епитропите нито един „кир“. Има Стоилкòте, Хитòте, Маноте, Стоица Стоянчо, Младен, Хито, Мито, Ханто, Храно, Цветан, Михо, Банкоте и пр., но нито един „кир“. Самарджиите са били голям и богат еснаф, чисто български. Такава им е била и църквата. Тя е поддържала в 20-те и 30-те години на миналия век най-голямото в София килийно училище.

„Света Петка Самарджийска“ в миналото е била софийската крепост на българщината през бурния XIX век.

Б. К.: Странно е при толкова много историци - и преди, а особено сега - никой да не прояви интерес към тази материя.

Н. X.: И преди, и след Девети септември 1944 година историци не са се докоснали до гроба на Левски, или ако са се докоснали, то е било мимоходом и не е с намерението да се реши този въпрос, а да се „закрие“, преди да е бил сериозно изследване. Вие се досещате за обяснението. Около Левски след Девети септември не е трябвало да се шуми.

Б. К.: Увлечен в археологическата или по-скоро криминалната страна на спора за Левски, вие нищо не споменахте досега за свързаните с препогребването след публикацията в „Мир“ от 1937 г., или тази публикация вторично ги разпалва, както съм чувал да твърдят някои историци...

Н. X.: Едно със сигурност може да се каже: никой от историците професионалисти не се е досега сериозно занимал с анализ на историческите свидетелства, в това число и с преданията за препогребването на Левски. Но има друго: след като се разшумя спорът за гроба, доста хора се обадиха, за да потвърдят преданието за препогребването. И не само се обадиха, но писмено го потвърдиха. Между другото едно свидетелство за препогребването е публикувано цели 6 години преди спорът за гроба да избухне - в сп. „София“, бр. 4/1973 г. Това са възпоминанията на Гоце Радков от с. Курило, записани от Григор Марков. През 1982 г. в „Пулс“ от 13 юли е документирано друго свидетелство за препогребването. Все по това време излизат в „Литературен фронт“ от 18.11.1982 г. спомените на народния лечител Петър Димков, в които възпроизвежда с големи подробности самото препогребване, за които той (П. Димков) знае от баща си - свещеник в църквата „Св. Петка Самарджийска“.

Аз обнародвах в книгата ми за гроба на Левски от 1987 г. по-важните нови известия за препогребването, но никой от моите опоненти не си направи труда да отиде при тези хора, да ги разпита, та ако щете, дори само за да ме обори. У никого не се пробуди изследователски интерес! Пълна апатия. Макар че има и друго: рисковете от сблъскване с казионната версия. Та нали Магдалина Станчева беше се по едно време провикнала на обсъждането в БАН: „Никой не иска да има гроб!“ Има го това бележито възклицание в стенограмата... Тя и хората около нея се ужасяваха дори само като се спомене за гроба! Добре, че имаше смели мъже, които пък решиха да помогнат в разкриване на истината и така се събраха около десетина много сериозни нови свидетелства за препогребването. Имам ги там в една папка, можете после да ги разгледате.

Б. К.: Надявам се, че сте взели мерки за съхраняването им.

Н. X.: Даже мисля - както ви казах - да бъдат издадени

заедно в един Сборник с исторически документи и свидетелства за гроба на Левски. Да си отиде всичко на мястото. ..

Б. К.: Последен въпрос: очаквате ли скоро да бъде обявен гробът на Апостола?

Н. X.: Като гледам как бързо буботи политическата мелница и колко трици изхвърли за кратко време, мисля, че скоро ще чуем камбаната над гроба на Левски да удари за възкресение!

БЕЛЕЖКА: Разговорът между Б. Кръстев и Н. Хайтов е проведен през юни-юли 1991 година в с. Яврово, Пловдивско.