Част втора. АРХЕОЛОГИЧЕСКИ ДОВОДИ ЗА И ПРОТИВ ТВЪРДЕНИЕТО, ЧЕ ЛЕВСКИ Е ПОГРЕБАН В ЦЪРКВАТА „СВЕТА ПЕТКА САМАРДЖИЙСКА“
I. Църквата „Св. Петка Самарджийска“, разкопките, загадъчният скелет № 95, документацията 71
(1.) Църквата „Св. Петка Самарджийска“ 71
(3.) Кратки данни за документацията от разкопките в „Св. Петка Самарджийска“ 76
А. Фотоматериалите (от 1956 и от 1972/74 г.) 76
В. Дневникът на арх. Сава Бобчев 90
II. Скиците на арх. Сава Бобчев от 1 и 12 юни 1956 г. 92
(1.) Скицата на арх. Бобчев от 12 юни 1956 г. 93
(2.) Скицата от 1 юни 1956 г. 97
(3.) Едно щастливо хрумване на художника Михаил Бенчев 99
(4.) Втора експертна проверка на скиците на арх. Бобчев 100
(5.) Трета проверка на скиците чрез снимка на апсидната основа от 1972 г. 103
(6.) Проверка на скиците чрез снимките на скелет № 95 от 1956 г. 103
(7.) Накратко за автора на скиците арх. Сава Бобчев 106
III. Атаките срещу скиците на арх. Бобчев 107
(1.) Какво пише и какво се премълчава в Преписа на Джингов за погребалната ниша в апсидната основа 109
(2.) Професор Михайлов: „Няма ниша... Дупка не съществува!“ 110
(3.) Арх. Стефан Бояджиев: „Този тунел той (Бобчев) си го съчинява.“ 111
(5.) Ст. н. с. Димитър Овчаров: „Бобчев е мерил точно“ 116
(6.) Ст. н. с. Д. Овчаров: „Дупка няма, но на фотосите излиза една дупка.“ 117
(7.) Смелите хипотези на арх. Бояджиев. Под талпа ли е бил скелет № 95 или в ковчег? 119
(8.) „Дупка не съм видял.“ Научните импровизации на Г. Джингов на тема „дупка“ 123
(9.) „Дупка няма. Това са отронени камъни.” (Из Становището на петимата) 126
(10.) Как ръководството на АИМ оценява скиците на арх. С. Бобчев 126
(11.) Акад. Д. Ангелов и н. с. Д. Гергова: „Следи от дупката не се забелязват“ 128
(12.) Двама очевидци за погребалната ниша в апсидната основа 130
(13.) Банкетът при апсидната основа — едно изпитание за пълномощниците на АИМ 131
(14.) Гастролите в спора за гроба на Левски на научния сътрудник при АИМ Станислав Станилов 135
IV. Спорът за подколенните кости на скелет № 95 138
(1.) Проф. Михайлов за дясната подколенна кост. Пречупена ли е, или не е пречупена? 138
V. Дупките при долните крайници на скелет № 95 144
(1.) Шест варианта на тема: пълни ли са били или празни тези дупки 144
(2.) Паметната бележка отхвърля изводите от обсъжданията в БАН 148
(3.) Спорът за двете дупки от колове какво „пресичат“. Синоними ли са предлозите „под“ и „през“? 150
(4.) Гробната яма на скелет № 95 — водоравна или под наклон 154
(5.) Положението на скелет № 95 към подпрестолната основа (мергела) 157
VI. Антропологическите доводи на доктор Боев 160
(1.) Кратък обзор на досегашните негови изказвания 161
1. Кога е бил повикан д-р Боев да извърши експертизата върху скелет № 95
2. Колко скелета са освидетелствувани
3. Изявления на д-р Боев за скелет № 95
4. Д-р Боев — за скелета на обезглавения
5. Брой и състояние на черепите
9. От кого д-р Боев е бил повикан
10. Какъв документ е съставил д-р Боев
VII. За другите гробове в олтара на църквата „Св. Петка“ 169
(1.) Премълчаното за Обезглавения в Преписа на Джингов 170
(2.) Скелетът под престола — измислица или действителност 172
(3.) Подозрителни обстоятелства 176
(4.) Загадката около скелет 14-А 178
VIII. Датирането на олтарните погребения 179
(1.) Преглед на становищата на проф. Стамен Михайлов по датирането на скелет № 95 180
(2.) „Няколко къса керамика“ в гроб № 4 182
(3.) Една стъкленица от гроб № 3 183
(4.) Г. Джингов: „Аз бях чирак, може да съм сгрешил.“ 187
(5.) Няколко думи за „некропола“ в центъра на София 188
(6.) Редовни ли са, или не са олтарните погребения в „Св. Петка Самарджийска“? 190
IX. Ролята на средновековната секция при АИМ в спора за гроба на Левски 192
Глава първа
ЦЪРКВАТА „СВ. ПЕТКА САМАРДЖИЙСКА“, РАЗКОПКИТЕ, ЗАГАДЪЧНИЯТ СКЕЛЕТ № 95,
ДОКУМЕНТАЦИЯТА
ЦЪРКВАТА „СВ. ПЕТКА САМАРДЖИЙСКА“
и нейният олтар, където се разиграват важните за нас археологически събития през май—юни 1956 г., се намира в скритата част на подлеза пред Софийския ЦУМ. Наричала се е „Самарджийска“, защото е била някога поддържана от самарджийския еснаф. Църквата се споменава като „Св. Петка Малка“ от пътешественика Стефан Герлах, който в края на XVI век (1578 г.) минал през София; има и приписка, че през 1802 г. е била поправяна. Съществува предание, че е построена от бан Петър през XI век, а археологът Стамен Михайлов твърди, че това е станало в края на XIV или началото на XV век.
Същинската, вътрешната част на църквата, наричана още „наос“ (от западната ѝ стена до иконостасната преграда с олтара), е с размери 5,90/7,30 метра. На изток от иконостаса започва светая светих на храма — олтарът, — който свършва с обичайното за всички църкви централно, полукръгло засводено пространство, наречено апсида. В средата на олтара се е намирал т. нар. свети престол — изградена с тухли квадратна колона с размери 35/35 см и височина около метър, положена върху вкопана в земята каменна основа с размери 70/70 см. Върху престолната колона е лежала каменна плоча, така наречената света трапеза.
В северната половина на олтара, до ръба на подпрестолната основа, е открит на 30 май скелетът с инвентарен № 95, с „крака“, разположени, според проф. Михайлов, под апсидната основа. (Виж снимки от № 1 до № 6 от Приложението.)
71
При започването на разкопките през 1956 г. църквата „Св. Петка“ се оказала вкопана на три метра под уличното равнище. По-късно се установява, че тя е положена отчасти върху развалините на голяма антична, навярно римска постройка, върху чиито основи се е подпряла на две места: в наоса (същинската част на църквата) и при олтара. Закривената апсидна стена лежи в цялата си южна половина върху един около 120 см дебел, античен зид, който прекосява подземното пространство в посока югозапад—североизток (виж фиг. 1).
Разкопките в църквата „Св. Петка Самарджийска“ (ще я наричаме за по-кратко „Св. Петка“) протичат между 8 май и 20 юни 1956 г. и са имали за основна цел да установят художествената стойност на нейните стенописи. (Съгласно едно разпореждане на Министерския съвет от 7 май 1956 г. сводестата ѝ част е трябвало да бъде изравнена до уличното равнище, за да не пречи за оформлението на площада между ЦУМ и хотел „Балкан“.) Веднага ще кажем, че в процеса на разкопките стенописите са се оказали ценни и по-късно — с доклад от 3 август 1956 г. — министърът на културата, съвместно с председателя на БАН, правят предложение до Министерския съвет църквата „Св. Петка“, като богат и ценен паметник на културата, да бъде изцяло запазена.
Предложението, изглежда, не е било веднага възприето, и с нов доклад № 96 от 12. XII. 1957 г. министърът на просветата и културата В. Червенков, заедно с председателя на БАН акад. Тодор Павлов, предлагат да се отмени разпореждането на Министерския съвет от 7 май 1956 г. за събаряне на църквата „Св. Петка“ до уличното ниво и да се запази цяла като „ИСТОРИЧЕСКИ И ХУДОЖЕСТВЕН ПАМЕТНИК НА КУЛТУРАТА С ИЗВЪНРЕДНО ГОЛЯМО НАЦИОНАЛНО ЗНАЧЕНИЕ“. Между другото докладът е обоснован и с очакваното установяване на гроба на В. Левски:
„Понастоящем се правят проучвания и във връзка с ТВЪРДЕНИЕТО, ЧЕ ТЯЛОТО НА АПОСТОЛА НА СВОБОДАТА ВАСИЛ ЛЕВСКИ Е БИЛО ПРЕНЕСЕНО И ПОГРЕБАНО В ЦЪРКВАТА „СВЕТА ПЕТКА САМАРДЖИЙСКА“. ТЕЗИ ПРОУЧВАНИЯ НЕ СА ПРИКЛЮЧЕНИ, НО ИМА ДАННИ,
72
КОИТО ПОДКРЕПЯТ ТОВА ТВЪРДЕНИЕ" (стр. 2 от доклада).
Доклад № 96 е бил изпратен до столичния градски съвет за мнение. Мнението е — църквата да се премахне, а от съществуващите ценности: една част да се изнесе, а друга да се заснеме.
Въпреки това църквата оцелява и през 1959 г. — три години след завършването на разкопките — започват опитите за възстановяването ѝ.
Разкопките
До 25 май разкопките в „Св. Петка“ не се увенчават с особени резултати — разкрито е само едно погребение, и то навън от църквата. На 29 май започват изкопите в олтара по цялата площ, а на 30 май (сряда) в северната половина на олтара, отляво на престола, се открива оня скелет, за който на същия или най-късно на другия ден проф. Хр. Гяуров заявява, че е на Левски. (В Дневника на разкопките той е означен с полеви инвентарен номер 95.)
Археологическата жътва на 30 май е твърде богата, защото след разкриването на скелет № 95 („на Левски“) работниците попадат на купчинка от черепни кости, заровени до апсидната основа (ще го наричаме САМОТНИЯ ЧЕРЕП). На другия ден пък се открива в южната половина на олтара, вдясно от престола, трета, също особена находка — скелет в пълен ръст, за който се установява по-късно, че е без „глава“. Той получава полеви инвентар номер 79 — ще го наричаме ОБЕЗГЛАВЕНИЯ. (Виж снимка 7 в Приложението.)
На 9 юни (според Дневника) под каменната основа на престола се разкрива „част от скелет от редовно погребение“ — и така гробните находки в олтара стават четири.
Освен тях, разкрити са по време на разкопките вън от църквата пет зидани гробници и четири скелета в гробни ями.
Ето как са описани от археолога Михайлов четирите гроба в олтара на църквата „Св. Петка“ в неговата първа научна публикация от 1961 г/, озаглавена „Църквата „Св. Петка Самарджийска“ в София“.
„При разкопаването на апсидата ние се натъкнахме
73
на три редовни погребения. На две от тях скелетите бяха сравнително добре запазени. Те произхождат от старо гробище, съществувало на това място, преди да бъде издигната църквата — навярно през епохата, предшествуваща непосредствено падането на страната ни под турско робство. Следи от ковчези не се намериха. Нямаше никакви приложения или каквито и да е било принадлежности от облекло или накитни предмети. В един гроб беше запазен само черепът, който се намери източно от олтарния камък, до самия зид на апсидата. Останалата част от скелета е била разрушена от основите на апсидата. Трите сравнително добре запазени погребения, едно от които се намира под престолния камък, лежат на 1,20 м дълбочина под равнището на мраморната настилка. Най-добре запазен е скелетът от гроба, който се намери в северната половина на олтара (фиг. 5) ...“
„Всички покойници от олтара са били възрастни индивиди. Това личи най-добре от изтърканите зъби и зарастването на някои алвеоли на извадените кътници, както и от пълно заличаване на шевовете на черепите, особено от вътрешната им страна. Скелетът от гроба в северната половина на олтара, изглежда, е женски. [1]
В заключение може да се каже, че на мястото, гдето сега се издига църквата „Св. Петка Самарджийска“, някога е съществувало старо гробище... Ако се изхожда от градежа и по-специално от формата и размерите на тухлите, както и от няколко къса керамика, намерени в гроб № 4, и една стъкленица от гроб № 3, можем да отнесем зиданите гробове, а с тях и останалите погребения към ранновизантийската епоха, без да е възможно засега да се определи с по-голяма точност това време.“
(Подчертаванията тук и оттук нататък — навсякъде мои — Н. X.)
Под линия, към предположението, че скелетът от север (№ 95) е женски, е написано:
„ [1] Според предварителните проучвания на д-р Боев, изказаното предположение, че един от тези скелети може да бъде на Васил Левски, противоречи на археологическите данни и не почива върху научна основа. (Виж проф. Хр. Гяуров, „Гробът на В. Левски“, сп. „Духовна култура“, год. XXXIV, 1959 г.„ кн. 2, стр. 32.)“
74
Приведохме тази доста обширна извадка от публикацията на проф. Михайлов в Сборника в памет на Карел Шкорпил, 1961 г., стр. 174—175, защото тук е изложено неговото становище, че разкритите в олтара на църквата „Св. Петка“ погребения са редовни, остатък от ранновизантийско гробище, на чието място е била построена църквата „Св. Петка“, следователно не може и дума да става, че един от скелетите (№ 95) е възможно да е на Левски.
За скелет № 95 е казано още:
„Интересно е тук положението на костите спрямо апсидата. Основите на последната минават над скелета. Тъкмо на това място са запазени две дупки от фундирането с колове. Дупките са непокътнати. Те се явяват решителен аргумент в полза на предположението, което вече може да се счита за установен факт, че църквата е по-нова от гробовете в олтара. Въпросният скелет не е бил засегнат от основите на зида, понеже тези основи са по-плитки от гроба. Скелетът обаче е засегнат от коловете, при поставянето на които е счупена костта на десния крак под коляното. Двете дупки, които открихме при краката на покойника, не са случайни. Ние ги открихме по цялото протежение на зида. Почвата на това място не е била много здрава, та затова се е наложило укрепването ѝ с колове. Те са наредени в шахматен ред под основата на зида. Дупките имат диаметър от 0,05 до 0,10 м. Точната им дълбочина не може да се определи, понеже са запълнени.“ (Ст. Михайлов, цитираното съчинение от 1961 г., стр. 174-175.)
А сега да обобщим: според археолога Михайлов скелет № 95, намерен в олтара на „Св. Петка“, не може да е на В. Левски поради следните причини, които ще подредим по важност:
Първо: Основите на апсидата минават „над скелета“ — довод, че той е сварен от строежа на църквата в края на XIV век.
Второ: Скелетът е засегнат при набиването на коловете за укрепване на апсидната основа — „счупена е костта на десния крак под коляното“ — това е най-важното, „решаващото“ доказателство, че коловете са набивани върху сварения в земята скелет № 95.
Трето: Двете дупки от изгнили колове при краката
75
на покойника са „НЕПОКЪТНАТИ“, незапълнени, което не би могло да означава друго, освен че скелет № 95 е сварен от градежа на църквата.
Четвърто: Всички зидани гробници, а с тях и останалите (олтарните) погребения са датирани от проф. Михайлов към РАННОВИЗАНТИИСКАТА ЕПОХА и са обявени за редовни.
Пето: Антропологическата експертиза установява, че според д-р Боев скелет № 95 изглеждал женски, освен това състоянието на костите показвало, че скелетните находки в олтара принадлежат на индивиди над 50—60 години, и следвателно пито един не може да е на Левски.
И така: не една, а пет археологически и антропологически причини изключват възможността скелет № 95 да е на Левски, като всяка една от тях сама за себе си е достатъчна (ако твърдо би се доказала) да отхвърли тази възможност. Това налага да изследваме най-внимателно тези пет причини, за да отговорим наистина ли скелет № 95 е сварен от строежа на църквата през XIV в. или произхожда от по-късно погребение и СЛЕДОВАТЕЛНО МОЖЕ ДА Е НА ВАСИЛ ЛЕВСКИ.
За по-голяма яснота ще започнем нашето изследване на археологическите аспекти в спора за гроба на В. Левски с
КРАТКИ ДАННИ ЗА ДОКУМЕНТАЦИЯТА ОТ РАЗКОПКИТЕ В „СВ. ПЕТКА САМАРДЖИЙСКА“
А. Фотоматериалите
Когато писах първото издание на тази книга, имах на разположение само снимка № 1, обнародвана в публикацията на Ст. Михайлов от 1961 г. На едно мое запитване до ръководството на АИМ — има ли други снимки от разкопките в „Св. Петка Самарджийска“ през 1956 г., беше ми отговорено:
„При издирване във фотоархива на музея снимки от този обект също не са открити. По информация др. Хр. Попова в Архива на АИМ НЯМА ДРУГА ДОКУМЕНТАЦИЯ ОСВЕН ДНЕВНИКА, който вие познавате.“ (Писмо на АИМ. от 11. II. 1985 г.)
76
Голяма беше изненадата (след това писмо), когато на първото обсъждане в БАН (10. II. 1986 г.) един от пълномощниците на АИМ — , арх. Ст. Бояджиев, връчи на нашата група два филма с негативи от „Св. Петка Самарджийска“, обяви, че това са засниманията на фотографа П. Хлебаров по време на разкопките от 1956 г., и добави, че „всичко друго е осветено и повредено“.
След внимателното разглеждане на предадените ни фотоматериали се оказа, че те са два филма ОРВО — лайка, формат, който влиза в употребление много след 1956 г., и един филм за научни цели с мерен грайфер за лабораторни заснемания. Нямаше съмнение, че връчената ни лента с негативи не беше оригинал, а репродукция. Наложи се да се запознаем на място в АИМ с фотоматериалите от „Св. Петка“. Проверката бе извършена на 14. II. 1986 г. с участието на главния специалист при БАН — Румяна Радева. Негативният материал от „Св. Петка“ се оказа нарязан на парчета от по няколко кадъра, съхранявани в целофанени пликчета в един албум с черни корици и надпис „Сердика“, без инвентарен номер. От разграфените вътре в албума формуляри не беше попълнен НИТО ЕДИН. Явно, събраните в него снимки бяха случайно попаднали в албумче, предназначено за друг обект. Филмите, използувани за снимки в „Св. Петка“, бяха АГФА — изопан 55, изопан Р и изопан ултра.
След преброяването им кадрите се оказаха не 37, а общо 92: 47 от тях бяха от обекта „Св. Георги“, правени също през 1956 г., останалите — 45 — от църквата „Св. Петка Самарджийска“, разпределени, както следва:
- 19 бр. от погребението, свързано със скелет № 95;
- 7 бр. на скелет № 79 (Обезглавения);
- 3 бр. на тухлената настилка в олтара;
- 9 бр. на зиданите гробове вън от църквата;
- 2 бр. на скелет № 14-А (вън от църквата) и
- 5 бр. на несвързани с погребенията обекти в църквата „Св. Петка Самарджийска“, или ОБЩО — 45 броя.
Оказа се освен това, че лентата с негативи, която арх. Бояджиев ни бе връчил като „оригинал“, съдържа само 7—8 снимки на скелет 95 от общо 19 броя, открити във фотоархива на АИМ. И което е още по-странно
77
— сред тях не се намериха някои особено важни кадри от заснимането на скелет № 95, като например снимка № 5, на която се виждат долните му крайници, без да личи край тях никаква дупка от кол — указание, че въпросните дупки са били затъпкани. И още по-странно: същата снимка не бе открита във фотоархива на АИМ, явно указание, че в навечерието на обсъждането в БАН фотоархивът е бил старателно селекциониран.
На всичко отгоре, освен че снимките са били селекционирани, но във фотолентата на арх. Бояджиев те се оказаха така презаснети (кадрирани), че част от фотоинформацията е била отстранена. Това бе установено по лошото (неумело) репродуциране, при което на някои от снимките е била заснета и част от масата с репроуреда на арх. Бояджиев — необоримо доказателство за извършената ФОТОМАНИПУЛАЦИЯ.
Още по-голяма бе изненадата, когато наличните оригинални негативи бяха подредени по вида на филмите и номерацията върху тях, и се установи, че при заснемането на обекти в църквите„Св. Георги“ и „Св. Петка Самарджийска“ са били употребени общо 7 филма АГФА, всеки с по 38 кадъра, т. е. били са направени общо 266 снимки, а от тях в албумчето „СЕРДИКА“ се оказаха само 92. СТО СЕДЕМДЕСЕТ И ЧЕТИРИ КАДЪРА ЛИПСВАХА!
Отговорничката за фотоархива в АИМ, Р. Станева, категорично заяви, че „НЕГАТИВИ НЕ СА БИЛИ ИЗНАСЯНИ ОТ ИНСТИТУТА, ЧЕ ТОВА Е МОГЛО ДА СТАНЕ САМО С НЕЙНО ЗНАНИЕ“, тъй като фотоархивът се държи под ключ. (Виж Доклада на Р. Радева до акад. Тодоров от 14. II. 1986 г., стр. 2.) Каза още, че албумчето с негативите от „Св. Петка“ е било намерено през декември 1985 г. във връзка с възникналия за гроба на В. Левски спор, а преди това на нея не ѝ е била никога поставяна задача да ги търси.
Беше направена и справка в Дневника на разкопките и се оказа, че снимки в „Св. Петка“ са правени на 23 май, 30 май (два пъти), 1 юни (два пъти), 5 юни, 7 юни (два пъти), 8 юни (два пъти), 11 юни (два пъти), 13 юни, 14 юни (два пъти) и 20 юни (два пъти). Заснети са били всички зидани гробове на брой пет, някои от тях по два пъти, а също и двете олтарни погребения — скелетите 95 и 79. Изключение прави
78
само скелетът под престола, от който не се намери никаква снимка, нито пък е отбелязано в Дневника, че е фотографиран. Три от снимките са на зидове в църквата и една на стенописи.
Уведоменият за резултатите от проверката във фотоархива на АИМ акад. Н. Тодоров още на следващото обсъждане в БАН на 27. II. 1986 г. попита арх. Бояджиев кой е копирал от оригинала на негативите. Арх. Бояджиев отговори: „АЗ ГИ КОПИРАХ САМ.“
Акад. ТОДОРОВ: Кога?
Арх. БОЯДЖИЕВ: Вкъщи. Сам ги копирах.
Акад. ТОДОРОВ: Откъде (ги взехте)?
Арх. БОЯДЖИЕВ: Взех ги от музея (АИМ).
Акад. ТОДОРОВ: Какво взехте от музея?
Арх. БОЯДЖИЕВ: Снимките. Негативите. Тия негативи. ...Аз ги копирах сам. Аз взех от АИМ негативите. КОПИЯТА ПРАВИХ САМ ВКЪЩИ.
И. ХАЙТОВ: Кой ви даде тия снимки?
Арх. БОЯДЖИЕВ: Дадоха ми ги от музея.
Акад. ТОДОРОВ: Кой, кой?
Арх. БОЯДЖИЕВ: Сега, лицето ми е неудобно да кажа. Казвам сега фактите. Аз взех всичко това, цялото снопче и преснех всичко, което можах. (Сочи снопчето със снимки на скелет № 95.)
Акад. ТОДОРОВ: Кога е било?
Арх. БОЯДЖИЕВ: Не помня. Преди Нова година. Отдавна беше... По отношение на това, което също се каза, че съм кадрирал ... Ами че и вие сте пълни с кадриране!
(Стенограма, т. III, стр. 90, 91, 112, 113.)
Следва да отбележим за по-голяма яснота, че арх. Стефан Бояджиев още като студент е проявил интерес към църквата „Св. Петка“ и когато започва реставрирането ѝ през 1972 г., той по собствена инициатива е направил няколко снимки на апсидната основа. След излизането на книгата ми за гроба на Левски той взе участие в обсъждането ѝ през септември 1985 г. в Средновековната секция при АИМ (ССА при АИМ), а при обсъждането в Президиума на БАН влезе в състава на петимата пълномощници, натоварени от ръководството на АИМ да отстояват позицията на проф. Михайлов.
Другите четирима пълномощници на обсъждането в БАН бяха археолозите ст. н. с. Георги Джингов, който
79
през 1956 г. бе взел участие в разкопките в „Св. Петка“ като надничар, ст. н. с. Димитър Овчаров, ст. н. е. Магдалина Станчева и н. с. Станислав Станилов, чиито имена оттук нататък ще се споменават твърде често и не само във връзка с обсъждането, но и с изготвеното от тях писмено становище от 48 страници, което ще назоваваме за по-кратко СТАНОВИЩЕТО НА ПЕТИМАТА.
А сега още веднъж да поясним: „кадрирането“ е копиране на част от заснетия кадър, при което се отстранява останалата фотоинформация. Отстраняването на тази нежелана информация може да бъде постигнато и чрез преподреждане в друга последователност на репродуцираните негативи, ако те са в серия. В още по-голяма степен фотоинформацията от една серия снимки може да бъде коренно видоизменена (и осакатена), ако се отстрани (елиминира) някоя от тях, какъвто е случаят със снимките № 5 на скелет № 95, на която дупките от дървени колове при долните му крайници са затъпкани. Тъкмо тази възлова снимка ЛИПСВАШЕ от фотолентата, връчена ни от арх. Бояджиев като „оригинал“.
Защо се е наложила подобна ф о т о м а н и п у л а ц и я върху новонамерените от 1956 г. снимки, когато е могло изобщо да не бъдат показани, ако са произхождали от това някакви рискове? Нека да не забравяме, че в първото издание на тази книга аз изказах предположение, че „изгубването“ на цялата графична, писмена и фотодокументация от разкопките през 1956 г. в „Св. Петка“ (както и на всичките 142 находки) не може да е случайно. По всяка вероятност, някой е сметнал за потребно да представи известен брой снимки и докаже с това, че фотоматериалите не са унищожени.
Преди снимките да бъдат пуснати в обращение, някой може да е сметнал, че информацията в тях е прекалено подробна, и е дал негативите на арх. Бояджиев да ги обработи, селекционира, а на опонентите в спора за гроба да връчи о б е з о п а с е н а ф о т о л е н т а. Кой е този „някой“, арх. Бояджиев не каза, но затова пък Г. Джингов призна на обсъждането в БАН, че те двамата с Бояджиев са н а м е р и л и негативите от 1956 г. (Виж Стенограмата от обсъждането,
80
т. I, стр. 87, въпросното откровение на Г. Джингов.)
Не знаем къде и кога Джингов може да е намерил временно загубените негативи от 1956 г., но е известно, че при направеното във фотоархива на АИМ издирване през 1985 г., февруари, по повод на моето запитване — въпросните снимки не са се оказали там. Търсено било и в архива на АИМ, но и там нищо не е било намерено. (Виж писмо № III от 11. II. 1985 г. на АИМ, подписано от акад. Д. Ангелов.)
Няма да разискваме ролята на едного или на другиго в извършването на крупната „операция“ с новонамерените снимки от разкопките в църквата „Св. Петка Самарджийска“, по-важно е засега НЕОСПОРВАНИЯТ ФАКТ, ЧЕ Е ИЗВЪРШЕН ОПИТ ЗА ТЯХНОТО „ОБЕЗОПАСЯВАНЕ“.
Освен снимките от 1956 г. разполагаме и с
фотоматериали от 1972/1974 година
Сред тях са на първо място два броя снимки от апсидната основа, направени от фотографа при НИПК Никола Даскалов преди реставрацията на църквата. Една от тях, предоставена ми от арх. Никола Мушанов, бе публикувана в първото издание на тази книга през 1985 г.
През 1972 г. арх. Бояджиев е правил по свой почин снимки на апсидната основа на църквата „Св. Петка“, две от които бяха представени на обсъждането в БАН (сн. 11 и 12). Едната (№ 11) е много ценна, защото е на цялата основа заедно с част от преминаващия под нея античен зид. Особената ѝ ценност е и в това, че на нея отлично се откроява и ПОГРЕБАЛНАТА НИША (дупка), в която са били сместени долните крайници на скелет № 95. Втората снимка е само на погребалната ниша.
Ето така апсидната основа се оказа документирана веднъж през 1956 г. (в няколко кадри) и след това на два пъти — през 1972 и през 1974 г., което дава възможност за една кръстосана съпоставка на фотоматериалите.
Пълномощниците на АИМ изразиха по време на обсъждането различно отношение към фотоматериалите: Джингов например изключи от „полезрението“ си
81
снимките от 1972/1974 г. (Стенограма, т. I, стр. 150). Овчаров ги нарече „КЛЮЧ, ЧРЕЗ КОЙТО МОЖЕ ДА СЕ РАЗБЕРЕ МНОГО НЕЩО, КАЗАНО В ДНЕВНИКА ЛАКОНИЧНО“, и добави, че фотодокументацията не може да се отрече. Ръководещият обсъждането, акад. Н. Тодоров, включи в документацията на разкопките всички налични снимки от „Св. Петка Самарджийска“, независимо кога и от кого са правени, което е, разбира се, най-правилното отношение към този вид първоизвори за разкопките в „Св. Петка“.
Особената ценност на фотоматериалите от 1956 и 1972/1974 г. е във възможностите за придобиване от тях на НЕСЪМНЕНО ОБЕКТИВНА ИНФОРМАЦИЯ. Писмените документи могат да бъдат, както ще се уверим, писани и преписвани — и даже подправени с оглед придобиване на едни или други предимства и „доказателства“ при кипналия още в началото спор за гроба на Левски, но фотообективът не е могъл да бъде манипулиран.
Изобщо, в спора за гроба на Левски фотоматериалите от 1956 и 1974 г. придобиват ОСОБЕНО, РЕШАВАЩО ЗНАЧЕНИЕ, ПЪРВО, С ПРЯКАТА ИНФОРМАЦИЯ, КОЯТО НИ ПОДНАСЯТ, И, ВТОРО, С ВЪЗМОЖНОСТИТЕ, КОИТО НИ ДАВАТ ДА СЪПОСТАВЯМЕ И КОНТРОЛИРАМЕ ЧРЕЗ ТЯХ ПИСМЕНИТЕ ПЪРВОИЗВОРИ ЗА РАЗКОПКИТЕ ОТ 1956 ГОДИНА ИЛИ СЕГАШНИТЕ ОПИТИ ЗА ТЯХНОТО ДОПЪЛВАНЕ С КЪСНИ ДОСЕЩАНИЯ ПО ЕДИН ИЛИ ДРУГ ВЪПРОС. Всичко това ни позволява да обявим фотоматериалите от 1956 и 1974 година за НОМЕР ЕДНО ОТ „ПЪРВИЧНАТА ДОКУМЕНТАЦИЯ НА РАЗКОПКИТЕ“.
Това е всъщност и новото в сегашния етап от спора за гроба на В. Левски — снимките. Досега археолозите — участници в разкопките от 1956 г., имаха право на вето по всички въпроси, освен в случаите, когато сами се опровергаваха. Този досаден монопол, който те упражняваха в продължение на 30 години, е вече отминал етап. Сега имаме един безпощаден АРБИТЪР в лицето на неподкупния фотообектив, който ще слага нещата на мястото им, когато някой би се опитал да ги размести, видоизмени или направо измисли. Можем само да съжаляваме, че толкова много снимки от
82
колекцията липсват. И можем само да предполагаме каква ли ценна информация бихме почерпили тъкмо от тези „липсващи“ снимки, ако се бе намерил някой да ги „открие“.
Б. Дневникът на разкопките, воден от Г. Джингов под разпореждането на проф. Михайлов — препис ли е или оригинал
В „Инструкцията за провеждане на археологически сондажи и разкопки“, която е била в сила през 1956 г., а е в сила и до днес, за Дневника на разкопките се казва, че той е „ЗАДЪЛЖИТЕЛЕН И ОСНОВЕН ОФИЦИАЛЕН И ОРГАНИЗАЦИОНЕН ДОКУМЕНТ, (КОЙТО) НЕ МОЖЕ ДА БЪДЕ ЗАМЕНЯН ОТ НИКАКВИ ДРУГИ БЕЛЕЖКИ“. Казано е в Инструкцията освен това, че „Цялата полска документация (дневници, чертежи, рисунки, фотоснимки и др.) се депозира в Археологическия институт, който е единно държавно хранилище на документални извори от този род“ (т. 40). „За по-нататъшна кабинетна обработка дневниците и другите материали от разкопките се предават срещу разписка лично на научния ръководител на разкопките за срок, който е необходим да се извърши предварителна кабинетна обработка, да се състави отчет или да се напише съответният научен труд“ (т. 41).
От тези цитати от Инструкцията се разбира, първо, колко важен е Дневникът на разкопките и, второ, че освен Дневника, съществува и друга задължителна полева документация: писмени, графични и фотографски материали, които трябва да бъдат приложени заедно с подробен опис на находките към предварителния отчет на ръководителя на експедицията.
Трябва да се отбележи, че до нас освен Дневника и част от снимките от разкопките в „Св. Петка Самарджийска“ другите писмени материали от полевата им документация не са достигнали. Няма го отчета на ръководителя на експедицията проф. Ст. Михайлов, пито задължителните към него списъци за нам гоените по време на разкопките находки. Нито разписките за предаването на тези материали във фондовете на Археологическия
83
музей, както и разписките, които проф. Михайлов е трябвало да подпише срещу Дневника и другите материали, връчени му за кабинетна обработка. Както находките от „Св. Петка“, така и новонамерените снимки не фигурират в инвентарните книги на АИМ въпреки изричните повеления на Инструкцията от 1956 г., която, буквално преутвърдена през 1973 година, е в действие досега.
Ръководството на АИМ провъзгласи „изключително старателно и точно водения“ полеви Дневник на разкопките от 1956 год. за „ОСНОВНИЯТ И НАЙ-ВАЖЕН ДОКУМЕНТ ЗА ПРОВЕРКА НА ФАКТИТЕ“. (Мнение за документацията на разкопките на ръководството на АИМ от 7. II. 1986 г., стр. 3.) В „Паметната бележка“ на ръководството на АИМ от 6 юни 1986 г. се казва, че той е ЕДИНСТВЕНО ДОСТОВЕРНАТА ДОКУМЕНТАЦИЯ ОТ РАЗКОПКИТЕ“.
Чий е Дневникът на разкопките? Кога е писан?
На обсъждането на книгата ми за гроба на Левски в ССА при АИМ на 14. IX. 1985 г. проф. Михайлов заяви:
„ . . . Дневника на разкопките, за който АЗ ЛИЧНО ОТГОВАРЯМ, той (Хайтов) произволно нарича „Дневник на Джингов“ само защото ПО МОЕ РАЗПОРЕЖДАНЕ той е писан с ръката на Джингов.“ (Виж Стенограма от 14. IX. 1985 г., стр. 14.)
„Постоянно се спекулира с т. нар. Дневник на Джингов, т. е. Дневника на разкопките,който е и МОЙ СОБСТВЕН ДНЕВНИК . . . Зад този акуратен Джингов СТОИ РЪКОВОДИТЕЛЯТ НА РАЗКОПКИТЕ, ЕДИНСТВЕНО ОТГОВОРЕН ЗА ДНЕВНИКА, НЕЗАВИСИМО КОЙ ГО ПИШЕ“ (Изложение 85, стр. 42 и 43.).
„Н. Хайтов ... не намери за нужно да каже едно „благодаря“ и на мен, КОЙТО МУ РАЗРЕШИХ - ТЪЙ КАТО САМО АЗ ИМАМ ТОВА ПРАВО - ДА ПОЛЗУВА ДНЕВНИКА НА РАЗКОПКИТЕ, И ТО ОТГОВАРЯЙКИ НА НЕГОВА ЛИЧНА МОЛБА И НА МОЛБАТА НА СЪВЕТНИКА НА ПРЕДСЕДАТЕЛЯ НА БАН.“ (Изложение 85, стр. 75.)
84
Ето и едно по-късно изказване на Ст. Михайлов за Дневника на разкопките:
„Аз, от своя страна, по своя инициатива, привлякох на работа др. Джингов, който тогава беше пред дипломиране, като даже му възложих ПОД МОЕ РЪКОВОДСТВО ДА ПИШЕ ДНЕВНИКА... ОБАЧЕ ПОД МОЕ НЕПОСРЕДСТВЕНО РЪКОВОДСТВО, така че този дневник — това искам също да се знае, ТОЗИ ДНЕВНИК Е МОЙ ДНЕВНИК, и на Джингов, разбира се, но АЗ ОТГОВАРЯМ ЗА ДНЕВНИКА. ВСИЧКО, КОЕТО Е ПИСАНО И ДАЖЕ ВЪЗЛОЖЕНО НА ДРУГ, АЗ СЪМ ОТГОВОРНИКЪТ ЗА ТУЙ НЕЩО.“ (Стенограма от изказването на Михайлов на 10. II. 1986 г., виж т. I, стр. 10.)
Няма съмнение: „Дневникът на Джингов“ е на Михайлов; той е НЕГОВ СОБСТВЕН ДНЕВНИК и той е ЕДИНСТВЕНО ОТГОВОРЕН ЗА НЕГО, защото е ПИСАН ОТ РЪКАТА НА ДЖИНГОВ под негово (НА МИХАЙЛОВ) РАЗПОРЕЖДАНЕ И НЕПОСРЕДСТВЕНО РЪКОВОДСТВО.
В тези изявления на проф. Михайлов намираме и точната истина за „статута“ на дипломанта-надничар Г. Джингов, който е бил привлечен на работа по разкопките по личната и н и ц и а т и в а на Михайлов, а не, както се твърди в Становището на АИМ от 7. II. 1986 г. (за подсилване сегашната роля на Джингов), че бил уж „придаден“ в помощ на Михайлов от самото ръководство на Института (стр. 1).
Има и една трета, много ценна информация в току-що цитираните изявления на проф. Михайлов за Дневника: че дори до края на 1984 г. — 28 години след тяхното завършване, той е бил третиран в Архива на АИМ като негова ЛИЧНА собственост и е могъл да се ползува само с неговото ЛИЧНО разрешение. Ето с това може само да се обясни защо, когато през есента на 1984 г. поисках да прегледам Дневника на разкопките от 1956 г. на църквата „Св. Петка Самарджийска“, завеждащата архива, Христина Попова, ОТКАЗА ДА МИ ГО ДАДЕ. Обясних ѝ, че са минали цели 28 години от разкопките и 23 години от научната им публикация, но тя остана н е п р е к л о н н а. Все пак, когато си тръгнах, тя ме посъветва да поискам разрешение от проф. Михайлов, даде ми домашния му
85
телефон и едва след неговото съгласие получих Дневника.
И така, Дневникът на разкопките, предаден в Архива на АИМ (според Диана Гергова) през 1980 г., е бил задържан от проф. Михайлов (в нарушение на т. 41 от Инструкцията) цели 19 години след изтичането на максималния петгодишен срок за „кабинетна обработка“. И, второ: даже след предаването му в архива той е бил третиран като лична собственост на Михайлов, независимо че професорът по това време е вече пенсионер. Всичко това е ставало с одобрението в съгласието на ръководството на АИМ.
Джингов твърди за Дневника:
„Пишех (го) НЕПОСРЕДСТВЕНО НА САМИЯ ОБЕКТ" (Стенограма от обсъждането в ССА при АИМ, стр. 22).
„Дневника аз ви казах, че съм го писал по време на разкопките НА САМОТО МЯСТО! НЕ СЪМ ГО СЪЧИНЯВАЛ ВПОСЛЕДСТВИЕ ..(Стенограма, стр. 30.)
„Аз съм го писал ТАКА В МОМЕНТА, КАКТО (СЪМ ВИЖДАЛ)“ (Стенограма, т. III, стр. 135).
„Аз бях надничар... Току-що прохождах в археологията. Това бяха ПЪРВИТЕ МИ РАЗКОПКИ“ (Стенограма, т. III, стр. 134).
И така: според Джингов Дневникът на разкопките е писан от него „НА САМОТО МЯСТО“, „НЕПОСРЕДСТВЕНО НА САМИЯ ОБЕКТ“, „В МОМЕНТА“, а не впоследствие, т. е. онова, с което ние сега разполагаме, е САМИЯТ ОРИГИНАЛЕН ДНЕВНИК.
В края на Дневника има нанесена с почерка на проф. Михайлов заключителна бележка със следното съдържание:
„Дневникът, който съдържа 94 страници (деветдесет и четири страници), е воден от н. с. к. и. н. ГЕОРГИ ДЖИНГОВ. По това време техническа помощ при разкопките е оказвал и скулпторът при АИМ Димитър Бучински, който се занимаваше и с почистване на стенописите. Основното почистване на фреските се извършваше от художника Карл Йорданов от АИМ при БАН.“
След тази приписка не може да има никакво съмнение,
86
че заверката е извършена върху оригиналния Дневник на разкопките. Фактите обаче не са в подкрепа на подобен извод.
Дневникът — в светлината на фактите
Първо: Разкопките в „Св. Петка“ започват на 8 май 1956 г. — така е отбелязано в Дневника на стр. 3. На този ден се прави ограда, още не е „ударена“ нито една кирка, но това не е попречило на археолозите да изготвят окончателна скица с хоризонтален разрез на цялата църква през основите, които ще бъдат разкрити окончателно в края на разкопките — около 20 юли 1956 г. Това е скица № 1 и се намира на стр. 2 в Дневника.
Ето и един текст от 25 май: „Започна разкриването на южната стена на притвора в западно направление. Също така се извади допълнителният пълнеж и разкри нишата в южната стена (скица 1, X)“, (Дневник, стр. 17).
Няма съмнение: цитирането на скица № 1 на основите на църквата „Св. Петка“ на 25 май може да означава само едно, че тя е била изготвена, преди да започне тяхното разкриване.
На 26 май продължава разкопаването на южната стена на притвора и отново водещият Дневника на препраща към скица № 1 (Дневник, стр. 19 и 20). Два пъти е отбелязано на 28 май, че „продължават изкопите в ниша втора (скица № 1), продължава и разкриване на южната стена на пртвора“, и за пети път сме препратени към скица № 1 (Дневник, стр. 22, 25 и 27).
На 30 май се разкриват основите на олтарния камък, но той е вече нанесен на скица № 1 още на 8 май, независимо че на тази дата той е бил още заровен в пръстта.
Западната стена на женското отделение е открита чак на 15 юни (Дневник, стр. 83), но това не е попречило да бъде нанесена на скица № 1 от 8 май. Препратки към различните „ниши“ в скица № 1 (ниша VII, I, II, X, X, II, X, II, II, I, II, I, I, II и т. н.) имаме съответно на стр. 13, 14, 17, 17, 20, 21, 22, 25, 30, 34, 34, 34 от Дневника на разкопките.
Многобройните препратки към забележителната
87
скица № 1 в текстове на Дневника от 25 май до 15 юни НИ НАВЕЖДАТ НА МИСЪЛТА, ЧЕ ТОЙ Е ПИСАН СЛЕД ЗАВЪРШВАНЕТО НА РАЗКОПКИТЕ, А НЕ „НА САМОТО МЯСТО“ И ПО ВРЕМЕ НА РАЗКОПКИТЕ, КАКТО СЕ ОПИТА ДА НИ УБЕДИ ДЖИНГОВ. С други думи, онова, което наричахме досега Дневник на разкопките — „изключително старателно воденият полеви дневник“, както го оценява ръководството на АИМ, е по всяка вероятност само един старателен препис от неизвестния засега оригинал.
Второ указание в подкрепа на това е, че скица № 9 в Дневника се намира три страници преди скица № 8 (скица № 9 е на стр. 28, а скица № 8 — на стр. 31 — виж стр. 28 и 31).
Трето: На 9 юни между гроб № 2 и южната стена на църквата „Св. Петка“ се открива скелет в гробна яма. Точният израз е: „Намери се скелет („с“ скица 22). Може би от редовно погребение“ (Дневник, стр. 66).
Скица № 22 се оказа на стр. 54 и е от 6 юни. На нея виждаме между южната стена на църквата и зидан гроб № 2 защрихованото място на гробната яма — открита три дена по-късно, на 9 юни 1956 г.
На 11 юни в Дневника е записано: „В южната страна на църквата, между стената и гробница № II, на 198 см дълбочина (от прозорчето) и 105 см от стената и 58 см под дъното на зиданата гробница се открива скелет от редовно погребение.“ Явно скелетът от 11 юни е открит точно където е „намерен“ и скелетът от 9 юни — „между гробница № II и южната стена на църквата“, т. е. че става дума за една и съща находка.
Излиза, че веднъж скелетът е намерен на 6 юни, когато е нанесен на скица № 22, втори път — на 9 юни, и трети път — на 11 юни. Тази грешка не е възможна, ако разкритията по време на разкопките са били регистрирани „в момента“ и „на място“. Повторенията в такъв случай са възможни само при един НЕВНИМАТЕЛЕН ПРЕПИС.
Четвърто: Разкриването на апсидната основа на „Св. Петка“ е станало постепенно: на 7 и 8 юни. Ето и съответните текстове в Дневника:
38
„Северната част на олтара се изкопа с още 20 см и се почистиха основите, за да се потърсят дупки от фундирането им“ (Дневник, стр. 57, 7 юни).
„В олтара се разчистват основите. Откриват се дупки от фундиране“ (Дневник, стр. 63, 8 юни).
До 7 и 8 юни, следователно, апсидната основа все още не е била открита, а на скица № 19 в Дневника на разкопките виждаме окончателния план на апсидната основа, въпреки ЧЕ СКИЦАТА Е ОТ 1 ЮНИ 1956 г. Нанесена е върху скицата и дебелината на апсидната основа (85 см), което означава, че резултатът от разкопките на 7 и 8 юни е бил известен преди извършването им.
Пето: Съществуват и многобройни чисто технически указания, че Дневникът на разкопките е стигнал до нас в препис. Разполагаме с две снимки на Джингов по време на разкопките: на една от тях той е заснет, когато пише в Дневника, но този дневник не е подвързана тетрадка, а бележник тип „Сампа“ с телена спирала. Същият бележник, заедно с молива, личи и на втората снимка — Джингов прав, разглежда някакъв предмет, а между пръстите на лявата ръка — бележникът „Сампа“ от предишната снимка.
Даже при бегъл поглед се вижда, че е технически невъзможно чертежите в Дневника на разкопките да бъдат направени с такава прецизност на терена без помощта на линия и транспортир, и на „коляно“. Явно, писаното върху „Сампа“ по време на разкопките е било преписвано с мастило и преначертавано на маса с помощта на споменатите технически пособия.
Шесто. В приписката от проф. Михайлов в края на Дневника Джингов е титулуван „кандидат на историческите науки и научен сътрудник“, което е несъмнено указание, че тази приписка е от много години след разкопките, когато дипломантът Джингов е получил въпросните звания.
И така, Дневникът на разкопките, с който сега разполагаме, е по всяка вероятност само един СЕЛЕКЦИОНИРАН препис от неизвестния досега оригинал.
Съществуват освен това много доводи, че
89
Дневникът е манипулиран.
Ето и някои от доводите за това:
Четем в Дневника от 31 май: „В южната част на олтара изкопът стигна дълбочина 110 см.“ По-нататък, от пасажа за 8 юни получаваме информацията, че при изкопите в южната част на олтара е разкрит античният зид, на който стъпва апсидната основа — на дълбочина 97 см от каменната настилка на олтара (Дневник, стр. 64).
От сравнението на двата пасажа се установява, че изкопът в южната половина на олтара още на 31 май е подминал открития уж на 8 юни античен зид с цели 13 см — иначе казано, античният зид е бил намерен не на 8 юни, а още на 31 май.
Второ: По снимките на скелет № 95 се установява, че още на 31 май са били открити при долните му крайници дупки от укрепващи колове, но това откритие в Дневника от същата дата не е отбелязано нито с една дума. (Говори се за „дупки“ чак на 7, 8 юни и след това на 13 юни.) Явно, че информацията в преписа е просто с е л е к ц и о н и р а н а.
И отново излишният въпрос: защо оригиналният Дневник на разкопките е трябвало да бъде преписван? Да не говорим, защо не е бил предаден в Архива на АИМ в определения от Инструкцията петгодишен срок! На кого е бил необходим препис? Едва ли това е извършено само за да се предаде на този тъй важен документ по-есгетичен вид.
Няма т гадаем кога е извършена тази „операция“ — това е работа за криминална експертиза, но можем да се досетим, че е станало, след като е възникнала необходимост от предаването на Дневника в Архива на АИМ, така че тези, които ще го използуват, да боравятне с оригинала, а е обезопасения му вариант.
В. Дневникът на арх. Сава Бобчев
Д н е в н и к ъ т на разкопките, волен от пом.-ръководителя на експедицията арх. Сава Бобчев, също започва със заповед № 65 на директора на АИМ от 23 април 1953 г., с която му се възлага да „извърши
90
архитектурно заснемане и други технически работи“, свързани с тях. Задачата на арх. Бобчев е била самостоятелна и съвсем определена, поради което той също е бил задължен да води дневник. Този Дневник представлява обикновена тетрадка 16/24 см, с щемпелован на първата страница фабричен надпис „17/25 — 50 листа, пор. 354—1955 год.“ Озаглавена е:
ДНЕВНИК РАЗКОПКИ
СВ. ПАРАСКЕВА
май—юни 1956 год.
Писан е с молив и съдържа главно данни за надниците из работниците и само от време на време кратки пасажи, засягащи разкопките, и то в архитектурната им част. Единственото отбелязване на гробни находки е от 31 май и гласи: „Художничката Недкова разкрива големи площи в олтара. До скелета — телено копче (гроб на Апостола?).“ В тетрадката има и послепис от 1959 и 1972 г. с информация за предварителните работи по консервацията на църквата, започнали на 15 март 1959 г. Един от послеписите гласи: „Сега се вижда колко недостатъчно и непрозорливо се водиха разкопките на Ст. Михайлов през 1956 г.“
В друг послепис от 26 март четем:
„За човешкия скелет, намерен на 31 май 1956 г. отляво на олтарната трапеза, на дълбочина само 75 см от най-горното (модерното) ниво на пода — виж ТЕТРАДКА № 5 (подробно). От извършената по-рано анкета на проф. Гяуров става ясно, че погребаният вляво от трапезата в олтара е Васил Левски, въпреки мненията на Стамен Михайлов и д-р Боев, които не са оставили никакъв протокол на комисия за обстоятелствата, при които са намерени костите. Где са днес костите, никой не знае.“
С този послепис завършва Дневникът на арх. С. Бобчев.
„ТЕТРАДКА № 5“, спомената в послеписа на арх. Бобчев — това е неговият СКИЦНИК — блок за рисуване с размери 21/29 см, „подвързан“ с телена спирала от типа на бележниците „Сампа“. Тя съдържа скици на разкрити по време на разкопки в центъра на София архитектурни обекти; в това число и
91
няколко скици от църквата „Св. Петка Самарджийска“. Две от тях са от особена важност за разкопките: скиците от 1 и 12 юни, едната разрез, а другата — план на апсидната основа заедно със зоната на погребението на скелет № 95.
Тетрадка № 5, следователно, трябва да се счита като част, и то НАЙ-СЪЩЕСТВЕНАТА ЧАСТ ОТ ДНЕВНИКА НА АРХ. БОБЧЕВ.
През 1983 г. (29 май) едно непълно ксерокопие от ръкописния Дневник на арх. Бобчев е било разисквано като „Дневник на Ст. Михайлов“ с оценка, че „НЕ Е ВОДЕН НА НИВО“.
Атаката срещу ръкописния Дневник на арх. Бобчев беше подновена и на обсъждането в БАН (10. И. 1986 г.), този път от Джингов, който направи един дълъг паралел между Дневника на Бобчев и водения от него Дневник на разкопките, за да докаже колко са еднакви и да направи откровения намек за възможността Дневникът на Бобчев да е преписан от неговия. При този не съвсем коректен опит на Джингов и неговите съмишленици посмъртно да „обезвредят“ един от своите главни опоненти в спора за гроба на Левски те не съобразиха, че едно от първите ксерокопия от Дневника на Бобчев е направено още на 22. XII. 1979 г. — много преди проф. Михайлов да връчи своя Дневник в Архива на АИМ. Аз не изключвам обратната възможност: Джингов да се е възползувал от Дневника на арх. Бобчев при съставянето на своя препис.
Глава втора
СКИЦИТЕ НА АРХ. САВА БОБЧЕВ ОТ 1 и 12 ЮНИ 1956 Г.
От Дневника на разкопките, воден от Г. Джингов (ще го наричаме и Преписа на Джингов), се установява, че арх. Бобчев е правил архитектурни заснемания в църквата „Св. Петка“ на 25 май (на каменната настилка в олтара); на 28 май — на „част от
92
северната половина на олтара“; на 1 юни, когато е било извършено „архитектурно заснемане на апсидата и олтарния камък“; на 9 юни — общо „архитектурно заснемане“ и на 12 юни — на олтара.
В резултат на извършените общо 5 (пет) архитектурни заснемания е изработената от арх. Бобчев подробна скица в план и разрез на църквата „Св. Петка Самарджийска“, публикувана от Ст. Михайлов, и три непубликувани скици: от 28 май, 1 и 12 юни 1956 г. Веднага ще кажем: ИСТИНАТА ЗА ГРОБА НА ЛЕВСКИ Е В СКИЦИТЕ ОТ 1 И 12 ЮНИ 1956 ГОДИНА, затова, колкото и суха да е материята, свързана с тяхното съдържание, налага се да ги разгледаме. Призовавам читателя да се въоръжи с малко повече търпение и едновременно с това да попоглежда и в скиците — фиг. II и III, докато следи повествованието в следващите десетина страници.
Ще започнем с разглеждането на
СКИЦАТА НА АРХ. БОБЧЕВ ОТ 12 ЮНИ 1956 Г.
Скицата е в две части, разположени една под друга: горната представлява разгънат изглед на полукръглата апсидна основа на църквата „Св. Петка“, заедно с една ивица от надземната ѝ част. Долната част на скицата е хоризонтална проекция на апсидната основа. Широката ивица най-отгоре, означена с надпис „ЖЪЛТО“, е остатък от стенописната мазилка. Вълновидната ивица под нея представлява завършека на стенописа, наричат я „черния кант“ и е широка 10 см. Тя лежи непосредствено на границата между надземната част на апсидата и нейното подземно продължение, което ще наричаме АПСИДНА ОСНОВА.
Под апсидната основа се вижда зид и надпис върху него „АНТИЧНА СТЕНА“ — това е преминаващият под олтара от югоизток към северозапад античен зид с широчина 120 см, на който лежи апсидната основа в южната си половина.
Под черния кант следва редица от десет на брой едри камъни, с цифри върху тях, които означават дължината им Само на един — четвъртия от ляво на дясно, е измерена и височината — това е КАМЪК № 4, С РАЗМЕРИ 38/25 см. Ще го наричаме ЖАЛОНЕН
93
ФИГУРА I. Скица на апсидната основа на „Св. Петка Самарджийска“ от арх. Бобчев, съставена на 12 юни 1956 г.
(Всички скици са повторени с туш, надписите също. — Б. р.)
КАМЪК, А РЕДИЦАТА, В КОЯТО СЕ НАМИРА ТОЙ - ЖАЛОННА.
Забележете — това ще ни потрябва! — че под първата редица камъни следват разположени в хоризонтален ред 15 тухли, под тях има втори пласт от 7 тухли, а под него — редица от 14 камъка, с които завършва първият пояс, от апсидната основа, разграничен от по-долния, втори пояс, с една хоризонтална линия. Обърнете внимание: дълбочината на втория пояс е 30 см (отбелязана е с линийки и цифра между тях); цялата апсидна основа, измерена в южната ѝ половина, е 85 см. Така установяваме, че дълбочината (или все едно — височината) на първия пояс в южния край е 55 см.
Горният първи пояс на апсидната основа представлява обикновена зидария от сравнително едри
94
камъни и тухли, споени с хоросан, докато вторият (под него) е градеж, комбиниран със забити за укрепване на почвата дървени колове (пилоти). Между стърчащите около 15 см пилоти са слагани по-дребни камъни и върху този пълнеж, над пилотите, са полагани едрите каменни плочи, които носят първия пояс.
Важна особеност на втория, условно ще го наречем „комбиниран“, пояс на апсидната основа е, че той излиза в уширение към вътрешността на олтара с 25 см и се получава нещо като СТЪПКА, чрез която строителите са искали да придадат на строежа по-голяма устойчивост. Уширението, или стъпката, наричана още БАНКЕТ, е дадено в план в долната част на скицата с действителната му кривина.
Обръщаме внимание, че уширение на апсидната основа има и в южното ѝ крило, но тук то започва още от първата, жалонната редица камъни и е направено само от камъни, лежащи върху античния зид, докато уширението (банкетът) в северната половина започва от долния ръб на първия пояс и има височина (дебелина) само 30 см, колкото е дебелината на пояса. Освен това този банкет не лежи върху античния зид, а върху пръст (както е написано на схемата), затова се е наложило да се укрепва отдолу е дървени колове (пилоти).
Най-важното за нас в скицата на Бобчев от 12 юни е продълбаната в банкета сводеста ПОГРЕБАЛНА НИША с три дървени кола (пилоти) в нея, две парчета тухли между пилотите и нарисувани върху тях стъпалата на скелет № 95. Височината на нишата съвпада с височината на банкета, или все едно — с височината на втория пояс — 30 см. Положението ѝ във вертикално отношение се определя от следните взаимносвързани с нея елементи:
Първо: отстояването на горния ръб на жалонната редица камъни до покривната плоча, която служи за „таван“ на нишата, е 55 ем.
Второ: погребалната ниша се намира на 55 см под жалонен камък № 4 — 38/25.
Трето: долният ръб на нишата се намира на дълбочина около 90 см от жалонната редица камъни, или все едно — от тухлената настилка на олтара.
Следва да изясним още един важен момент, свързан
95
с дълбочината на апсидната основа и дълбочината на погребалната ниша. Забележете, че тя е измерена два пъти: веднъж 85 см в южната ѝ част и втори път — 95 см в северното ѝ крило, и то в зоната на погребението — погребалната ниша. Мярката е взета между черния кант и горния край на дървените колове (пилоти), а не от дъното на погребалната ниша. Като приспаднем 10 см (широчината на черния кант), дълбочината на апсидната основа от жалонната редица камъни до горния край на пилотите е 85 см. Оттам надолу, до завършека на апсидната основа, остават около 10—15 см, така че В ЗОНАТА НА ПОГРЕБЕНИЕТО ДЪЛБОЧИНАТА НА АПСИДНАТА ОСНОВА Е 95—100 см. Явно, в северната част по-дълбока, отколкото в южната, където горното ниво на античния зид е 85 см.
Да разгледаме сега хоризонталния разрез (план) на апсидата (долната част на скица 12). В лявата половина са означени 16 дупки от изгнили колове, по на 20 см една от друга, разположени в шахматен ред. Три от тях се намират при долните крайници на скелета — една отдясно на дясното бедро, друга — между двете бедра и трета — отляво на лявото бедро. Това са трите знаменити дупки, с които по-нататък непрестанно ще се сблъскваме при датирането на скелет № 95.
Важно в хоризонталната част на скица 12 е разположението на скелет № 95, чиято дясна раменна кост допира североизточния ъгъл на подпрестолната основа, а черепът — северната ѝ стена. Има и надпис: „Тук почива Васил Левски, въпреки д-р Боев“, с което арх. Бобчев е изразил своето убеждение, че това е именно скелетът ьа Левски.
О б щ и я т б р о й н а е л е м е н т и т е, означени върху скица 12, са: 80 неизмерени, 61 измерени камъни, тухли, парчета от камъни и тухли, един античен зид, 19 дупки от пилоти, 32 цифрови обозначения, 20 надписа — или всичко 220! — заедно със скелета. Мащабът в скицата е условен, но нанесените в нея многобройни мерки ѝ придават пълна сигурност и определеност.
96
СКИЦАТА ОТ 1 ЮНИ 1956 Г.
представлява вертикален разрез на апсидната основа по олтарната ос в съчетание с една отсечка от хоризонталната проекция на банкета при апсидната основа.
Важен елемент от тази скица е вертикалният разрез на ПРЕСТОЛА ЗАЕДНО С ПОДПРЕСТОЛНАТА ОСНОВА. Надземната му част е с размери 36/36 и лежи върху квадратна тухлена основа 55/55 см, разположена върху обзидан с дребни камъни монолитен блок, наречен МЕРГЕЛ. Този блок заедно с обзиждането е 70/70 и височина 45 см. Контурите на чертежа фиксират подпрестолната основа на дълбочина 105 см, мерена от тухлената настилка на олтара. От нанесените по скицата цифрови данни и означения се установява, че под ОБЗИДАНИЯ МОНОЛИТЕН КАМЕНЕН БЛОК „мергел“, подпрестолната основа продължава в дълбочина още 40 см. Навярно за да разкрие повече информация, арх. Бобчев е дал разрез на апсидната основа по олтарната осова линия, която дели църквата на две симетрични половини, комбинирано с разреза в зоната на погребението.
Две неща има в скицата от 1 юни, които заслужават по-особено внимание:
Първо: означена е в напречно сечение тухлената пейка, предназначена за сядане по време на тържествени богослужения. Изградена е била върху тухлената настилка на олтара и се е наричала „синтрон“ или още „горно място“ (в споровете на гроба тя се нарича „горен банкет“). Имала е широчина 25 см.
Второ: при апсидната основа долу е отбелязано в зоната на погребението нейното уширение, наречено „долен банкет“. За разлика от горния банкет, той не е отделна конструкция, а част от стената, която излиза в две „стъпки“ — една по-дебела в осовия разрез и втора, по-тънка — в зоната на гроба.
Скелетът на тази скица веднъж е бил нарисуван, но след това изтрит и изтеглен към подпрестолната основа.
А сега да обобщим: най-важното за нас в скиците на арх. Бобчев от 1 и 12 юни 1956 г. е ДОКУМЕНТИРАНЕТО НА ПОГРЕБАЛНАТА НИША В АПСИДНАТА ОСНОВА НА ЦЪРКВАТА „СВ. ПЕТКА“ ЗАЕДНО
97
ФИГУРА II. Скица на апсидната основа на „Св. Петка Самарджийска“ (вертикален разрез) от арх. Бобчев, съставена на 1 юни 1956 г.
СЪС СКЕЛЕТ № 95 И С НЕЙНИТЕ РАЗМЕРИ В ХОРИЗОНТАЛНО И ВЕРТИКАЛНО НАПРАВЛЕНИЕ.
Графичното обобщение на скиците читателят може да намери в скицата-рисунка (аксинуметрия), изготвена от художника Бенчев. (Виж фиг. III, в която за повече прегледност формите и елементите са силно геометризирани.) Освен с апсидната основа и преминаващия под нея античен зид, читателят може нагледно да се запознае в този чертеж с погребалната ниша, както и с устройството и дълбочината на КОМБИНИРАНИЯ С ПИЛОТИ ГРАДЕЖ ОТ ВТОРИЯ, 30-САНТИМЕТРОВ ПОЯС НА АПСИДНАТА ОСНОВА, в който тя е била продълбана при погребението на скелет № 95.
Съществуването на погребална ниша в апсидната основа е определено доказателство, че скелетът, чиито долни крайници са били намерени в нея, е от погребение много по-късно от строежа на църквата и следователно
98
ФИГУРА III. Скица-рисунка (аксинуметрия) на апсидиата основа, съставена по скиците на арх. Бобчев от художника Михаил Бенчев.
МОЖЕ ДА Е НА ЛЕВСКИ. Ето защо на обсъждането в Средновековната секция при АИМ На 14. IX. 1985 г. скиците на арх. Бобчев бяха обявени от арх. Борджиев за „ФАЛШИФИЦИРАНИ“, а погребалната ниша („фурничката“) — за „съчинена“. Тези именно обвинения наложиха основната им проверка чрез съпоставяне със снимките на апсидната основа, правени от фотографа на Научния институт за паметници на културата (НИПК) Н. Даскалов през 1974 г.
Едно щастливо хрумване на художника Михаил Бенчев
определи начина за тази проверка, като се наложат една върху друга приведените в еднакъв мащаб скица на Бобчев от 12 юни 1956 г. и снимка на апсидната
99
основа от 1974 г., и се види в каква степен ще се покрият. „Налагането“ се оказа не толкова просто, защото в скицата на Бобчев стената е разгъната, а на снимката виждаме нейната фотопроекция силно деформирана от кривината на апсидата, но чрез методите на фотограметрията двата документа бяха приведени към „един знаменател“ и успешно сравнени чрез направените контролни измервания. Така всички 61 елемента на апсидната основа от скица 12 (камъни и тухли) бяха открити и на снимката от 1974 г. (фиг. 4), с изключение само на една бройка от зоната на банкета.
Точността — в детайли и размери — на скица 12 в това отношение се оказа и з у м и т е л н а.
Проверката на скица 12 бе разширена и допълнена чрез съпоставката ѝ с друга една снимка на Н. Даскалов от 1974 г., само че не на цялата апсидна основа, а само на южното ѝ крило (виж снимка 10 от Приложението). Установи се по снимката, че апсидната основа в южната ѝ част излиза още с първия (жалонен) ред камъни в едно уширение (банкет), което ляга върху преминаващия отдолу античен зид, точно както това е отбелязано и в скицата на арх. Бобчев от 12 юни.
(Виж фиг. IV, V, VI и VI-а, заедно с писмените обяснения.)
Схемите, изработени от М. Бенчев, са графичен резултат от една проверка, която доказва абсолютната добросъвестност и точност на скиците на арх. Бобчев от 1 и 12 юни 1956 г.
Втора експертна проверка на скиците на арх. Бобчев
беше възложена по инициатива на редакцията на в. „Литературен фронт“ през октомври 1985 г. на специално съставена за тая цел ЕКСПЕРТНА КОМИСИЯ от специалисти при Висшия институт за архитектура и строителство (ВИАС) в състав: проф. инж. Георги Колев — декан на Геодезичния факултет при ВИАС, проф. инж. Димитър Ал. Димитров — специалист по инженерна геодезия, доц. инж. Иван Ст. Иванов и гл. асистент инж. Люба В. Павлова — специалисти по фотограметрия.
Комисията следваше да се произнесе както върху
100
ФИГУРА IV. Комбинирана скица между снимката на апсидната основа от 1974 г. и скицата на арх. Бобчев от 12 юни 1966 г.
При „налагането“ им една върху друга съвпадението между отделните строителни елементи в двата документа доказва точността на скицата на арх. Бобчев. С 2, 2 и 3 са означени трите пилота в погребалната ниша. Линиите, означени с А, Б. В, ограничават параметрите на погребалната ниша. Автор: Михаил Бенчев.
скиците на арх. Бобчев от 1 и 12 юни 1956 г., така и върху научната стойност на графичните анализи, изработени от художника Михаил Бенчев в сътрудничество с арх. Мушанов. (Писмо № 65 от 17. X. 1985 г. на в. „Литературен фронт“.)
Експертизата не се ограничи само с кабинетна проверка на представените ѝ материали, но прибегна и до повторно измерване чрез нивелация на някои основни данни в църквата „Св. Петка Самарджийска“, като например дълбочината на апсидната основа чрез пренасяне на кота (мерна точка) от видимата външна стена на античния зид — в олтара. Измерването бе улеснено
101
ФИГУРА V. Реконструкция (възстановка) на апсидната основа на „Св. Петка Самарджийска“ в зоната на погребението (аксинуметрия).
Възстановката показва, че погребалната ниша се намира изцяло в апсидната стена. Автор: Михаил Бенчев.
и от видимата и сега горна част на камъните от първата, жалонната редица на апсидната основа.
С протокол от 25. X. 1985 г. комисията установи, че „маркираните размери (котировки) в скиците на арх. Бобчев са ВЕРНИ, скиците са направени много подробно и добросъвестно“, а графичните анализи върху тях, направени от М. Бенчев, са „МНОГО ПОДРОБНИ И ТОЧНИ“.
Повторното измерване на апсидната основа, извършено от експертната комисия, установи, че дълбочината
102
ѝ е 851 мм, с 1 мм разлика от измерването на арх Бойчев. (Виж Протокол от 26. X. 1985 год. в Архива на БАН, стр. 1, сбирката „Гробът на Левски“.)
Трета проверка на скиците чрез снимка на апсидната основа от 1972 г.
На обсъждането на 10. II. 1986 г. в БАН арх. Бояджиев представи направените от него през 1972 г. снимки на апсидната основа — едната в пълен размер, а втората само на дясната ѝ половина, които дадоха възможност за нова, трета проверка на скиците на арх. Бобчев (сн. 11 и 12).
Снимка № 11 е направо безценна, защото е на апсидната основа заедно с преминаващия под нея античен зид, а погребалната ниша се откроява в нейния пълен и даже — кристален образ. На нея могат да се изброят не само всички камъни от апсидната основа, но и камъните, ограничаващи погребалната ниша, заедно с купчинката пръст в нея и с една от дупките, в която се е намирала лявата бедрена кост на скелет № 95. Вижда се, че погребалната ниша в левия си край се крепи върху един вертикално положен с формата на призма камък, който излиза напред и документира по този начин банкета в зоната на погребението, точно както го е означил Бобчев в скицата от 1 юни. Установява се освен това, че основата на погребалната ниша съвпада с равнището на античния зид — доказателство, че цялата ниша е в обсега на апсидната основа.
По снимка № 11, формат 16/24, арх. Бояджиев и Д. Овчаров изчислиха на обсъждането в БАН с помощта на жалонен камък 38/25, че дълбочината на апсидната основа е 84 см (с 1 см по-малко от Бобчев), височината на погребалната ниша — 25 см, широчината ѝ — 38 см, и сами потвърдиха с това, че тя е реално съществуваща, а не „измислена“ от Бобчев (Виж Стенограма, т. II, стр. 66.)
Проверка на скиците чрез снимките на скелет № 95 от 1956 г.
Тази възможност се създаде след намирането на снимките на скелет № 95 от Джингов и Бояджиев.
103
ФИГУРА VI. Положението на скелет № 95 в план-възстановка.
С „F“ са означени строителните елементи от престола, подпрестолната и апсидната основа, установени по фотоматериалите. С „В“ — елементи, установени по скиците на Бобчев; D — елементи, установени по Дневника на разкопките. „FDB“ — елементи, установени комбинирано. Цифрите от 1 до 15 означават елементи (камъни, тухли и пр.), които се намират изцяло на и под нивото на скелет № 95 и доказват, че той е от погребение след строежа на църквата. Автор: Михаил Бенчев.
(Виж серията от 1 до 6.) Най-важна за нас в случая е снимка № 2 на погребалната ниша в апсидната основа заедно със скелет № 95. На нея отлично се вижда, че бедрените кости влизат в пръстта под нишата до коленните капачки. Виждат се и трите дупки от колове при долните крайници точно в същия порядък, както са означени в скицата на Бобчев от 1 юни: една отдясно на дясната бедрена кост, друга — между двете кости и трета — отляво на лявата бедрена кост.
Една характерна особеност в профила на камъка
104
ФИГУРА VI-а. ПОЛОЖЕНИЕТО НА СКЕЛЕТ № 95 В РАЗРЕЗ.
ЛЕГЕНДА: А — Апсидна стена. F — Тухлена пейка. В — Жалонен ред. С — Апсидна основа. Д — Втора пояс на апсидната основа. G — Погребална ниша. Е — Антична стена. Н — Фундиране основата. Н — Дренажен насип. М — Дупка от пилот. N — Ниво на античния зид. S — Камък (мергел). Р — Обзиждане мергела. — Камъни от подпрестолната основа. Т — Престол. U — Тухлена настилка.
над погребалната ниша в снимка № 2 и снимка № 11 от 1972 г. заличава всякакви съмнения, че те могат да бъдат различни: това е СЪРПОВИДНАТА ВДЛЪБНАТИНА, която виждаме на снимка № 2 по средата на камъка.
По тази и другата до нея вдлъбнатини нишите бяха припознати (идентифицирани) и от експертите от Института по криминология и криминалистика при МВР, София. (Виж Протокол № 68 от 1986 г. на комисията, стр. 9, в Архива на БАН.)
Заснемането на апсидната основа от Бобчев така прилежно и в такива смайващи подробности може да се обясни не само с обичайната за него професионална коректност, но и с това, че той е имал съзнание, че документира една голяма, застрашена от потулване находка. Затова е изброил, току-речи, всеки камък от стотиците камъни в градежа на апсидната основа и е направил десетките, в много случаи — двойно засечени
105
измервания, които виждаме на неговите бележити скици от 1 и 12 юни 1956 година.
След многобройните проверки на тези скици със спокойна съвест можем да твърдим, че те са НАИСТИНА НАЙ-ПОДРОБНИЯТ И НАДЕЖДЕН ДОКУМЕНТ ЗА ДАТИРАНЕТО НА СКЕЛЕТ № 95 КАТО МНОГО ПО-КЪСЕН ОТ СТРОЕЖА НА ЦЪРКВАТА „СВЕТА ПЕТКА САМАРДЖИИСКА“.
Даже ако скиците на арх. Бобчев и снимките на скелет № 95 не съществуваха, наличието на погребална ниша можеше да се изчисли: дълбочината на апсидната основа е 95—100 см, а дълбочината на скелета, според преписа на Джингов — 75 см от тухленото оавнище на олтара. При тази разлика в нивата няма съмнение, че нишата за сместване краката на покойника е била ПРОДЪЛБАНА В АПСИДНАТА ОСНОВА.
НАКРАТКО ЗА АВТОРА НА СКИЦИТЕ АРХ. САВА БОБЧЕВ
В многотомната Българска енциклопедия той е наречен „ОСНОВОПОЛОЖНИК НА АРХИТЕКТУРНАТА АРХЕОЛОГИЯ У НАС“. М. Станчева (тя не може да бъде обвинена поне в пристрастие към него) го нарича в своята книга „Срещи с археологията“ — „ЗАСЛУЖИЛ ИЗСЛЕДОВАТЕЛ НА СОФИЙСКА ГА АРХЕОЛОГИЯ“.
Архитект Сава Николов Бобчев е завършил архитектура в Берлинската политехника през 1920 г., специализирал е история на архитектурата също в Берлин. Роден е през 1892 г., починал — 1984 г. на 92 години. Кандидат е на архитектурните науки от 1956 г. Работил е в Окръжното инженерство — Русе, в Столичната голяма община (1934—1942), а след това — като научен сътрудник в Археологическия музей в София до пенсионирането си през 1964 г. Едновременно с това е и доцент по история на архитектурата във Висшия строителен институт — София (сега ВИАС), от 1945 до 1970 година. Участвувал е в много археологически разкопки в страната и град София, дописен член е на АИМ при БАН, почетен член на Съюза на българските архитекти, заслужил деятел на културата. Написал е над 13 научни труда, от които няколко учебници
106
и книги, свързани с история на архитектурата, и няколко особено ценни публикации за археологически разкопки в центъра на столицата. Той е автор на първия у нас и доскоро единствен учебник по архитектурна археология. Известен е сред колеги и бившите негови студенти с изключителната прецизност в научната и преподавателската си дейност.
Запознах се с него на 18 септември 1981 г. в жилището му на бул. „Патриарх Евтимий“ № 23. Сварих го на масата да превежда от немски. Извини се, че масата му не е подредена, защото има много работа, след това бързо прекоси стаята, за да донесе папката за „Гроба“. Гласът му е твърд и силен, той реагира мигновено и се шегува. Симпатичната му снаха на два пъти влезе, докато приказвахме, и го помоли да си облече гладена риза, но той небрежно ѝ махна и продължи разпалено да говори за Гроба. Порази ме, че не каза нито една остра дума за своите опоненти — воюваше без обичайните и даже неизбежни за подобни случаи „странични емоции“. Арх. Бобчев ми показа скиците в Тетрадка № 5, но самата тетрадка не даде да я изнеса; пазеше я като най-голяма скъпоценност в едно чекмедже. Даде ми ксероксни копия от нея.
Казах му на сбогуване, че като напиша книгата, ще му я дам, а той ми отговори: „Ако я дочакам!“ Нямаше никакви признаци, че този пъргав, пламенен и забележителен човек е пътник за оня свят, но само след два месеца той вече не беше сред живите.
Глава трета
АТАКИТЕ СРЕЩУ СКИЦИТЕ НА АРХ. БОБЧЕВ
Скиците на Бобчев, които са част от неговия служебен Дневник на разкопките, не беше необходимо да бъдат доказвани, ако спорът се водеше нормално. Те трябваше да бъдат приети като официален и безспорен документ, точно по същия начин, както археолозите
107
приеха Дневника на разкопките, воден от Джингов.
Спорът, ако се водеше нормално, трябваше да свърши тук, ЗАЩОТО СЛЕД УСТАНОВЯВАНЕТО НА ПОГРЕБАЛНА НИША В АПСИДНАТА ОСНОВА ВСИЧКИ ДРУГИ ДОВОДИ И ДОКАЗАТЕЛСТВА ПО ДАТИРАНЕТО НА СКЕЛЕТ № 95 СТАВАТ ИЗЛИШНИ. Спорещите трябваше да си подадат ръка и заедно да подпишат съобщението, че гробът на Левски е в църквата „Св. Петка Самарджийска“.
За съжаление, спорът за гроба на Левски се води неравноправно, защото от едната му страна са дипломирани специалисти — археолози (които много често казват „това — да“, „това — не“, без да се смятат задължени да си служат с доводи), а от другата страна сме „дилетанти“, които трябва да отстояват своите позиции само с доводи и доказателства. С две думи специалистите казват „НИША НЯМА“, а ние, дилетантите, сме длъжни факт след факт, с купища факти, да доказваме и предоказваме, че ниша има. Те могат да премълчават някои неща, аз не мога да подмина нито едно тяхно възражение, нито едно тяхно „да“ или „не“, независимо дали заслужава, или не заслужава обсъждане, за да не бъда обвинен в безсилие при отстояването на една или друга оспорвана позиция.
Видяхме случая със скиците на арх. Бобчев: когато неговият бивш студент — арх. Бояджиев, обяви на 14. IX. 1985 г. на обсъждането в ССА при АИМ, че те са фалшифицирани, а погребалната ниша („фурничката“) е „измислена“, той е стискал в джоба си най-убедителното доказателство, че това не е така — великолепната снимка на апсидпата основа, заедно с кристално откроената на нея ПОГРЕБАЛНА НИША!
Може ли след всичко това да се каже, че спорът за гроба на Левски се е водил нормално?
Не е за вярване, но е факт — читателят след малко ще се убеди, — че даже след като снимката с погребалната ниша на Бояджиев стана всеизвестна и след като самият той и Овчаров изчислиха по нея точните ѝ размери, ръководството на АИМ продължи да твърди, че тя не съществува!
Ето, затова се налага да обсъждам всички доводи на моите опоненти срещу скиците на арх. Бобчев въпреки пълната яснота по този въпрос — нека да е
108
известно на какво равнище, как, от кого и за какво сс е водил спорът за гроба на Левски през февруари 1986 година!
Какво пише и какво се премълчава в Преписа на Джингов за погребалната ниша в апсидната основа
На 30 май Джингов отбелязва в Дневника, че скелет № 95 от под таза надолу е намерен да „лежи под основите на зида“, т. е. на апсидната основа, въпреки че на тази дата скелетът все още не е бил напълно разкрит. Да допуснем, че археолозите са се заблудили, но на другия ден разчистването продължава, откриват се бедрените кости до коленните капачки, а заедно с тях и камъните отляво и дясно на очерталата се погребална ниша. Въпреки това археолозите не поправят ключовия за датирането на скелета пасаж от 30 май.
Обърнете внимание: на 31 май, заедно с разчистването на скелет № 95, продължават и изкопите по цялата южна половина на олтара на дълбочина 110 см от каменната настилка. Точният текст гласи: „В южната част на олтара изкопът стигна дълбочина 110 см.“ Знаем от Дневника (стр. 19), че разстоянието между тухлената и каменната настилка е „10—20 см“, което означава, че изкопът в южната половина на олтара на 31 май е достигнал дълбочина от 90 до 100 см от тухлената настилка на олтара — цели 5 до 15 см под апсидната основа, чиято дълбочина там е (както знаем) 85 см от тухленото равнище на олтара.
Простичкият извод е, че още на 31 май археолозите са били съвсем наясно, че апсидната основа се намира много по-ниско от равнището на скелета, но и този път не поправят писаното на 30 май.
На скица № 19 от Дневника на разкопките, съставена на 1 юни, виждаме плана на апсидната основа заедно с широчината на основата в най-долната ѝ част — 85 см. Това означава, че още на 1 юни апсидната основа е била така окончателно разкрита, че е станало възможно измерването на нейната дебелина. Не може да има съмнение, че на 1 юни за трети път археолозите са могли да се уверят, че крайниците на скелет № 95 лежат не „ПОД“, а „ВЪВ“ апсидната основа, но
109
сгрешената записка от 30 май си остава непоправена.
Настъпва датата 7 юни и археолозите отбелязват в Дневника: „Северната част на олтара се изкопа още с 20 см и се почистиха основите, за да се потърсят дупки от фундирането им“ (стр. 58). Нов случай да се убедят археолозите, че основите на апсидата не лежат върху скелет № 95. Ще ровят те в основите на апсидата и на 8, и на 13 юни. Цели две седмици ще се въртят около погребалната ниша, но, разбира се, няма да поправят пасажа от 30 май, защото това би означавало признание, че скелет № 95 е от погребение, извършено след строежа на църквата.
Ето затова пет пъти археолозите ще се докоснат до апсидната основа на църквата „Св. Петка Самарджийска“, но няма да впишат в Дневника на разкопките каква е дълбочината ѝ, за да не вземе все пак да направи някой простата сметка, че ако скелет № 95 е намерен на 75 см от тухленото равнище на олтара, то не може да е „под“ апсидната основа, която продължава с 20—25 см по-надолу. Затова са прикрили най-важния факт за датиране на спорния скелет № 95.
Професор Михайлов:
„НЯМА НИША... ДУПКА НЕ СЪЩЕСТВУВА!“
В продължение на трийсет години позицията на проф. Михайлов за погребалната ниша (дупката, „длабката“ или още „фурничката“) в апсидната основа остава неизменно една и съща, т. е. че „СКЕЛЕТЪТ Е ПОДВРЯН ДЪЛБОКО ПОД ОСНОВИТЕ“, че „никаква ниша не съществува, а просто — НЕПРАВИЛНО НИВЕЛИРАНЕ НА ОСНОВИТЕ“. Това поддържа Ст. Михайлов и на обсъждането в Секцията по средновековна археология на 14. IX. 1985 г.:
„Буди недоумение обстоятелството, че заснемането, направено от арх. Бобчев, се намира в ЛИЧНИЯ МУ АРХИВ. ТУК ИМА НЕЩО НЕРЕДНО, защото Бобчев ... бе длъжен да предаде на съхранение в АИМ всички заснемания, както бе предаден там и Дневникът на разкопките.“ (Изложение 85, стр. 29.)
Невероятно, но факт: Михайлов обвинява Бобчев, че не е предал на съхранение в АИМ своите заснемания, без да му трепне окото поне от факта, че самият
110
той също не е предал дори до 1980 година (24 години след разкопките!) преписа от Дневника на същите!
После ще чуем ехото на това обвинение, а сега да разгледаме (в хронологичен ред) становищата на
Арх. Стефан Бояджиев:
„ТОЗИ ТУНЕЛ ТОЙ (БОБЧЕВ) СИ ГО СЪЧИНЯВА.“
На обсъждането в ССА при АИМ на 14. IX. 1985 г. арх. Бояджиев се появи с руло от скици и чертежи на апсидната основа в зоната на погребението, които не бяха предварително депозирани за обсъждането, и обяви, че с тях ще обори скиците на арх. Бобчев. По време на прожектирането и показването на своите скици той заяви, че Бобчев си е измислил един „тунел“ (погребалната ниша), че „ТОЗИ ТУНЕЛ ТОЙ СИ ГО СЪЧИНЯВА“; че това са „ПАДНАЛИ КАМЪНИ, ИЗДЪЛБАНИ КАМЪНИ“, които нямат нищо общо с издълбаване и оформяне на фурна. (Стенограма, стр. 67.) След това арх. Бояджиев препоръча своите скици като най-вярно отразяващи устройството и положението на апсидната основа.
„Верните“ скици, които арх. Бояджиев показа при обсъждането в ССА при АИМ, бяха няколко, но аз ще се спра само на една от тях, т. нар. скица „X“ (аксинуметрията) (виж фиг. VII), като изложа накратко
някои от по-важните грешки с скица „X“ на арх. Бояджиев.
1. Отстоянието между каменната и тухлената настилка в олтара на църквата „Св. Петка Самарджийска“ не е 35 см, както е означено в скица „X“, а „10— 20 см“. (Виж Преписа на Джингов от 25 май.) В една скица на арх. Бобчев същото отстояние е маркирано 25 см.
2. Дебелината на апсидната основа, означена в размер 72 см, НЕ Е ВЯРНА. При първия (жалонен) ред каменни блокове тя е около 60 см. (Виж кадастрален план на църквата „Св. Петка Самарджийска“, изготвен от НИПК, архив на БАН.) С проникването в дълбочина апсидната основа постепенно се уширява с
111
ФИГУРА VII. Скица „Х” на арх. Ст. Бояджиев, представена на обсъждането в ССА при АИМ на 14. IX. 1985 г. и в БАН — на 10 февруари 1986 г. Скицата изобразява положението на скелет № 95 към апсидната основа.
т. нар. БАНКЕТ и достига до 85 см, както е отбелязано на скица № 19 в Преписа на Джингов, стр. 47. Ето защо сечението на апсидната основа не е четириъгълник, а трапец.
3. Под тухлената пейка, нарисувана върху тухлената настилка на олтара, пилоти няма. Тя е градена върху тухления под направо, и то след строежа на църквата, и не е имало нужда от укрепване с пилоти, като се има предвид, че се е състояла само от четири една върху друга тухли. (Виж скиците на арх. Бобчев.)
4. Вярно е означена дълбочината на апсидната основа — 84 см от тухления под (у Бобчев тя е 85 см), но другите елементи от чертежа не са в същия мащаб. Ако приложим дебелината на апсидната основа, за да измерим скелета, той ще се окаже дълъг 2,45 м.
5. Числото на пилотите за укрепване на апсидната основа в скица „X“ — 12 на брой — е произволно. (По скица № 31 на Джингов те са 17, а по скицата на арх.
112
Бобчев от 12 юни — 16.) Освен това в тези две скици пилотите са разположени в два реда и в шахматен ред, а у Бояджиев са в три реда и без система в подреждането.
6. Не са нанесени на скица „X“ три от най-важните дупки от пилоти — тези при долните крайници на скелет № 95, които виждаме на снимки № 4—6 на скелет № 95 от 31 май 1956 г.
7. Не е означено на скица „X“ уширението на апсидната основа — БАНКЕТА — това са цели 25 сантиметра.
8. Не е означено правилно положението на долните крайници на скелет № 95, т. е. на бедрените кости; около 25 см от тях се намират под банкета.
9. Не са означени подколенните кости на скелет № 95, макар че в Публикацията на проф. Ст. Михайлов от 1961 г. тяхното присъствие е изрично отбелязано и коментирано на стр. 174 от същата публикация.
10. Лявото коляно на скелет № 95 е продупчено от един пилот — подобно нещо никъде в първичната документация не е отбелязано.
11. Измерено е и вписано в Дневника на разкопките, че скелет № 95 излиза на 1 метър от „зида“, т. е. от апсидната основа, а в скица „X“ на Бояджиев скелет № 95 излиза от зида от коленете нагоре. При това положение ОТ КОЛЕНЕТЕ ДО ГЛАВАТА ТОЙ Е ЕДИН МЕТЪР, което е явно недоразумение, след като ръстът му бе изчислен на 172 см, и това от никого на се оспорва.
12. Третият ред пилоти в левия край на скицата (под апсидната стена) са произволни. Данни за тях няма нито в Преписа на Джингов, нито в Дневника на Бобчев.
13. Не е вярно изобразена в скица „X“ погребалната ниша (ДУПКАТА), в която са били сместени долните крайници на скелет № 95; тя се намира в уширената част на апсидната стена, наречена „БАНКЕТ“, а присъствието на този банкет в скица „X“ изобщо не е отбелязано.
Мога да продължа със списъка на грешките в останалите скици, но е безсмислено, защото по-нататък ще стане ясно, че сам Бояджиев призна тяхната несъстоятелност. Ще добавя само, че грешките в скица
113
„X“ се повтарят и в следващите скици, а три от тях са основни: първата е, че в нито една от скиците не фигурира банкетът при апсидната основа — явно арх. Бояджиев не знае за неговото съществуване. Втората е безразборното слагане на пилоти, а третата — неправилното разполагане на скелет № 95, изобразяван без подколенните му кости.
Една безспорна ценност имат скиците на арх. Бояджиев, че винаги и навсякъде в тях ТОЙ РИСУВА ПОГРЕБАЛНАТА НИША В АПСИДНАТА ОСНОВА, с което е потвърдил де факто, че скелет № 95 е от погребение, извършено СЛЕД СТРОЕЖА НА ЦЪРКВАТА „Св. Петка Самарджийска“.
Показването на скиците на Бояджиев на обсъждането в ССА при АИМ на 14 септември бе съпроводено с големи овации от подбраната за целта археологическа аудитория. Оставям настрана дали тя разбра, или не скиците на арх. Бояджиев. По-важно е, че в своя доклад до Научния съвет на АИМ, с който Д. Овчаров представи решенията на Средновековната секция, след като изтъква, че „НЯМА НИКАКВА ПО-КЪСНО ПРОБИТА ДУПКА В ОЛТАРНИЯ ЗИД“, той изрично се позовава на „убедителните снимки и чертежи“, показани на обсъждането от арх. Бояджиев. (Виж Доклада, стр. 2.)
По време на обсъждането в Научния съвет на АИМ, посветено на „Мнението на Секцията по средновековна археология относно книгата на Н. Хайтов „Последните мигове и гробът на В. Левски“, зам.-директорът на АИМ, проф. Велизар Велков, е заявил за скиците на арх. Бояджиев следното:
„Оказва се, че единствен арх. Бояджиев притежава автентична документация. Тя бе представена на обсъждането и бе достатъчно убедителна, за да се установи, че предложената рисунка от арх. Бобчев не е била вярна и че издигнатата от Хайтов хипотеза вече не може да се поддържа в светлината на тази документация.“
(Виж Протокола на Научния съвет на АИМ от 2. X. 1985 г., стр. 2.)
Вижда се, че и на обсъждането в ССА при АИМ, и в Научния съвет на АИМ скиците на арх. Бояджиев са изиграли решаваща роля, за да се приеме, че тези на Бобчев не са верни, щом като сериозен и талантлив
114
учен като проф. Велков се е позовал, макар и малко прибързано, на тях. За да не стане недоразумение, повтарям: става дума за същите скици, които Бояджиев представи на обсъждането в Средновековната секция на 14. IX. 1985 г., а след това и на обсъждането в БАН през февруари 1986 г. На това обсъждане обаче художникът Михаил Бенчев, арх. Мушанов и проф. Георги Колев посочиха пълната им несъстоятелност и техният автор бе заставен да ги изтегли заедно със следното признание:
„Вижте какво, ЧЕ ГРАФИКАТА (СКИЦАТА), КОЯТО СЪМ НАПРАВИЛ. . . РИСУНКИТЕ, КОИТО СЪМ НАПРАВИЛ, НЕ СА ТОЧНИ - НЕ СА ТОЧНИ. Може тук да съм сбъркал.“ (Стенограма, т. I, стр. 123.) И още: „Моя е грешката... Аз ще ги разчертая точно“ (стр. 124).
Михаил Бенчев отбеляза, че и макетът на Бояджиев не е верен, защото в него той борави с три мащаба едновременно, на което арх. Бояджиев отговори:
„Добре, аз ще го изчертая хубаво.“
Акад. ТОДОРОВ: Ясно, това (макетът на Бояджиев) престава да бъде доказателство. Това вече не е доказателство (в спора).
Арх. БОЯДЖИЕВ: Аз ще го направя наново (скиците и макета). (Виж Стенограма, т. I, стр. 127.)
Участвуващите в обсъждането Д. Гергова и М. Станчева побързаха да се отрекат от Бояджиев, като заявиха, че скиците му „не са документален материал“. Те не съобразиха, че Становището на петимата в архитектурната му част бе построено изцяло върху отречените скици и макет на Бояджиев и грешките в тях се бяха превърнали в грешки на „документалния материал“, т. е. на Становището, под което се беше подписала и Магдалина Станчева.
М. Бенчев обърна внимание на Бояджиев, че на чертаните от него пилоти забиват в античния зид, и го попита дали той ще се откаже и от това. Бояджиев от говори:
„Разбира се, че ще се откажа!“
Д. ОВЧАРОВ: Стефчо, не се правят елементарни скици за такава работа, когато решаваме въпроса, а се правят точни!
Арх. БОЯДЖИЕВ: Ще я направя точна.
115
Д. ОВЧАРОВ: ... Сега да занимаваме толкова хора, които са си отделили от времето и т. н.
ВЪЗБУДЕНИ ГЛАСОВЕ: „Това не е работа твойто!“, „Това не са чертежи!“
Акад. ТОДОРОВ: Ще дадете нови чертежи.
(Стенограма, т. I, стр. 306, 307.)
Арх. БОЯДЖИЕВ: Моите чертежи не ги приемайте за сериозни, защото аз ги начертах за една вечер ... (стр. 319).
И Михайлов, и неговите съмишленици бяха раздразнени от поражението на арх. Бояджиев, но никой не предложи да се ревизира решението на ССА при АИМ, което бе взето въз основа на неговите „убедителни чертежи“.
Във връзка с това искам дФ обърна внимание върху едно изявление, което гласи:
„... Като специалист, работил 30 години в областта, твърдя, че давам по-вещи тълкувания, и то по най-обективен начин. Както през цялата си научна кариера, и сега не допускам никакви преднамерени увлечения, които „да докажат“ неверни тези. Това съм го правил, преди всичко воден от достойнството си на честен научен работник.“
Тази декларация принадлежи на старши научен сътрудник I степен арх. Стефан Бояджиев, едни от петимата пълномощници на АИМ в спора за гроба на В. Левски. (Виж Становище на арх. Ст. Бояджиев от 15. III. 1986 г., депозирано в БАН, стр. 2.) Този честен научен работник обаче не се извини, че на права бога беше обвинил своя учител „дядо Бобчев“, във фалшификация и „съчинителство“.
Ст. н. с. Димитър Овчаров:
„БОБЧЕВ Е МЕРИЛ ТОЧНО“
Много по-коректно постъпи ст. н. с. Д. Овчаров, които за арх. Бобчев и неговите скици на обсъждането в БАН каза:
„Най-напред трябва да ви кажа, че аз изпитвам огромно уважение към личността на арх. Бобчев. Ако другарят Колев не го е виждал, аз съм го виждал и моите колеги са го виждали и са работили с неге. ЕТО ЗАЩО АЗ ВЯРВАМ НА НЕГОВИТЕ АРХИТЕКТУРНИ ЗАСНЕМАНИЯ!“ (Стенограма, т. II, стр. 46).
116
След това Д. Овчаров отново потвърди:
„Третият документ за нас са скиците на арх. Бобчев ... Намирам и своя вина, че ние не ги намерихме, когато беше необходимо.“ (Стенограма, т. II, стр. 54.)
По-нататък Овчаров изрази отношението си не само към скиците на арх. Бобчев, но и към извършената върху тях експертна проверка, като заяви:
„Що се отнася до архитектурното заснемане — ВЯРВАМ НА СПЕЦИАЛИСТИТЕ АРХИТЕКТИ И ГЕОДЕЗИСТИ, че той (Бобчев) е постъпил правилно, ТОЙ Е МЕРИЛО ТОЧНО. Не, разбира се, перспективно (мащабно), защото това е скица... Що се касае до разположението на скелета, арх. Бобчев е допуснал една грешка ... В тази скица главата е изтеглена силно насам.“ (Стенограма, т. II, стр. 55.)
Последното (четвърто) изказване на Овчаров за скиците гласи:
„СКИЦАТА НА БОБЧЕВ В АРХИТЕКТУРНАТА СИ ЧАСТ Е МНОГО ТОЧНА. АЗ ГО КАЗАХ И СЕГА ГО ПОТВЪРЖДАВАМ.“ (Стенограма, т. III, стр. 78.)
Ст. н. с. Д. Овчаров:
„ДУПКА НЯМА, НО НА ФОТОСИТЕ ИЗЛИЗА ЕДНА ДУПКА.“
За дупката Д. Овчаров заяви:
„Трагедията е, че за тази дупка ние имаме само филмов материал... Значи, щом като Джингов, на когото ние вярваме, не е отбелязал ДУПКА В ЗИДА, СЛЕДОВАТЕЛНО ДУПКА НЯМА. НО НА ФОТОСИТЕ ИЗЛИЗА ЕДНА ДУПКА. ДА РАЗГЛЕДАМЕ ТАЗИ ДУПКА! (Разглежда снимка № 11.) Тази дупка ... това не е хралупа ... тя има очертания четвъртити, продълговати и прилича.— това го говоря, понеже съм я видял, прилича на дупка на изваден камък. НА ЕДИН ИЗВАДЕН КАМЪК.“
М. БЕНЧЕВ: Не на един, на пет!
Д. ОВЧАРОВ: Въпросът сега е: кога е изваден камъкът . . . Тоя камък може да бъде изваден тогаз, когато е бил погребан трупът по версията на Хайтов.
— Тоя камък е могъл да бъде изваден от археолозите, които са търсили продължението на костите. Може, (но) те не си спомнят, за съжаление.
117
— Тоя камък може да бъде изваден при консервацията и доразширен, както казва Мушанов.
Следователно, тая дупка е за нас много неясна. НИЕ Я ВЗИМАМЕ ТАКА, КАКТО Е ДАДЕНА 1972 г. (на снимката). ШИРИНА — 38 см, ВИСОЧИНА — 25 см н ДЪЛБОЧИНА СРЕДНО 20 см, с плюс—минус 3 см.“ (Стенограма, т. II, стр. 63—66.)
Накрая Овчаров заяви:
„Не се отказваме от тази дупка. ТАМ ДЕЙСТВИТЕЛНО ИМА ДУПКА. ИМА ДУПКА, В КОЯТО Е МАХНАТ КАМЪКЪТ НАД КРАКАТА, ЗА ДА СЕ РОВИ НАВЪТРЕ“ (стр. 86, т. III).
И така: веднъж Овчаров вярва на своя колега Джингов, че щом не е писал в Дневника да има дупка — такава не съществува; втори път (вярвайки този път на фотосите) все пак признава, че „излиза една дупка“, която прилича на един изваден камък, и сам установява по снимка № 11 на Бояджиев нейните размери: 38 см ширина, 25 см височина и 20 см дълбочина. Разбира се, по снимки дълбочината на погребалната ниша не е възможно да се установи, но не е това засега най-важно; по-важно е, че Д. Овчаров и Ст. Бояджиев признават съществуването на погребалната ниша.
Що се отнася до нейния произход, възможността да се е образувала тя при консервацията е н у л е в а, като се има предвид, че дупката (нишата) на снимките на скелет № 95 от 1956 г., в която виждаме долните му крайници, е една и съща с дупката (нишата) от снимка № 11 от 1972 г. И двете се намират на 55 см от горния ръб на жалонен камък 38/25; и двете попадат в проекцията на този камък. Горното очертание на нишата е едно и също.
Хипотезата на Овчаров, че нишата може да се е образувала по време на разкопките след изваждането на камък от археолозите, би могла да се приеме, ако се допусне, че скелета, който виждаме на мястото на извадения камък, са го сложили те. И понеже за подобно нещо не пише в Преписа на Джингов, остава третата възможност: камъкът или камъните от апсидната основа да са били извадени, когато е бил „погребан трупът, по версията на Хайтов“.
118
Смелите хипотези на арх. Бояджиев.
Под талпа ли е бил скелет № 95 или в ковчег?
Ще припомня, че на обсъждането на 14. IX. 1985 г. арх. Стефан Бояджиев каза, че дупката произхожда от „паднали камъни“. На обсъждането в БАН той се оказа много по-добре осведомен и започна със следното признание:
„ДУПКАТА Е В СТЕНАТА НА АПСИДАТА... ТОВА Е ДУПКА, КОЯТО АЗ СЪМ ФОТОГРАФИРАЛ. КРАКАТА СА ВКАРАНИ ДО ТЯХНОТО СЧУПВАНЕ ДО КОЛЕНАТА.“ (Виж Стенограма, т. III, стр. 95.)
Ст. Бояджиев изрично потвърди на обсъждането в БАН: „ТАЗИ ДУПКА Е В ОБСЕГА НА АПСИДНАТА СТЕНА (Стенограма, т. 3, стр. 98). По въпроса за дупката той категорично се разграничи от Джингов, като обяви: „(ЗА ДУПКАТА АЗ) НЯМА ДА СЕ ДОВЕРЯВАМ НА ДЖИНГОВ. АЗ СЕ ДОВЕРЯВАМ НА ФОТОМАТЕРИАЛИТЕ“ (Стенограма, т. III, стр. 107).
Казано накратко: арх. Бояджиев призна съществуването на погребалната ниша тотално, измери, че е 38/25/20 см, и я нанесе във всичките си скици, но се опита да „обясни“ погребението в нея по един начин, който не бива да се премълчи. Арх. Бояджиев каза, че „Дупката, която имаме в апсидната стена, лежи в нея над римския зид“ (Стенограма, т. III, стр. 98).
Вече изяснихме, че античният зид не минава под погребалната ниша, инак не можеше да бъдат забити трите кола (пилоти), чиито дупки виждаме при долните крайници на скелет № 95, затова само ще отбележим, че на този етап от спора арх. Бояджиев все още не знае, че погребалната ниша лежи върху зидария от втория (долен) пояс на апсидната основа, а не върху античния зид. По-живописна е обаче следващата грешка на арх. Бояджиев, когато се опита да обясни произхода на дупката:
„Имаме въпросната дупка (заяви той). Над нея тази козирка се вижда на снимката много добре. Фактически е хоросан ... За мене лично това може да се получи само от КОВЧЕГА, КОЙТО Е БИЛ НА ТРУПА. И сега да възстановя нещата: той (скелет № 95) е в ковчега. Почват да копаят дупка за апсидата, попадат на ковчега и спират ... И те, след като са видели
119
това нещо, са оставили онова нататък, затова се получава (козирка). Аз държа на този ковчег. Той автоматически включва останалата теза.“ (Стенограма, т. III, стр. 105, 106.)
Първа Диана Гергова подкрепи забележителната хипотеза на Бояджиев с думите: „ТАМ И ГВОЗДЕИ СА НАМЕРЕНИ.“
Благосклонно се отнесе към идеята и Джингов: „Арх. Бояджиев даде едно обяснение, което аз, хайде да не бързам, но приемам с резерва, ще си помисля по него.“ (Стенограма, т. III, стр. 160.) След малко той добави: „Според мен, в изкопите за основите на апсидата — тук е имало пръст“ (посочи той зоната на погребението в една от снимките на Бояджиев).
На въпроса ми дали Джингов не иска да каже, че е зидано направо върху костите, които виждаме на снимката под купчината пръст, той отговори:
„Зидано е отгоре върху пръстта, която лежи върху тях (костите).“ Бояджиев подкрепи: „Точно така, точно така.“ (Стенограма, т. III, стр. 160.)
Джингов пропусна да каже само едно: ако е било зидано върху пръстта над крехките ранновизантийски кости на скелет № 95, как си обяснява той, че са издържали на тежестта на апсидната основа. Второ: ковчегът на Бояджиев под пръстта ли е бил, или над пръстта по време на строителството? И, трето: коловете за укрепване на основите при долните крайници на скелет № 95 през капака на ковчега ли са били забивани, или строителите са отворили капака, забили са коловете и отново са го затворили?
Ще оставим предпазливия Джингов да помисли по тези въпроси, а сега ще припомним какво пише в Становището на петимата пълномощници на АИМ от 10. II. 1986 г., което бе депозирано преди обсъждането. Там намираме следния интересен пасаж:
„При направата на този гроб (гроба на скелет № 95) крайниците на покойника са били положени ОТЧАСТИ ВЪРХУ РАЗРУШЕНИЯ АНТИЧЕН ЗИД, КАТО СА НАМЕСТЕНИ ВЕРОЯТНО С УДЪЛБАВАНЕ ИЛИ ИЗРАВНЯВАНЕ НА ЛЕЕЛО ЗА ТЯХ“ (стр. 9).
На стр. 13 обаче четем друго: „Няма никакви данни за каквито и да било вдлъбнатини в късноантичната стена.“
120
Автори на Становището са: ст. н. с. Георги Джингов, ст. н. с. Д. Овчаров, ст. н. с. I ст. арх. Ст. Бояджиев, ст. н. с. Магдалина Станчева и н. с. Станислав Станилов. Това са хората, писали и подписвали Становището, те са, които веднъж твърдят, че бедрените кости на скелет № 95 са били „наместени“, и то чрез удълбаване върху късноантичната стена, а след туй отричат да има по нея каквито и да било вдлъбнатини, от което излиза, че тези необикновено здрави кости са били зазидани между двете стени без удълбаване на „легло“ и въпреки това са оцелели. Но това не е всичко: авторите на Становището по-късно постановяват: „Ако се приеме, че такава дупка (за сместване крайниците на скелет № 95) е била действително изкопана, тя трябва да е в споената с бял хоросан ТВЪРДА КАМЕННА ОСНОВА НА АПСИДАТА“ (стр. 3). Веднага след това обаче отричат съществуването на подобна дупка и казват, че „ТЯ НЕ ЛИЧИ В СНИМКИТЕ, ПРАВЕНИ ПО ВРЕМЕ НА РАЗКОПКИТЕ“.
Бъркотията става още по-голяма след изявлението на Бояджиев, че скелет № 95 е бил зазидан при строежа на църквата в ковчег, и с допълнението на Джингов, че е било зидано отгоре върху пръстта, под която е бил сварен скелет № 95. Джингов изоставя тезата за полагането на костите върху римския зид, все едно че той няма нищо общо със Становището на петимата, развива нови хипотези, без да оттегли първите; всички го слушат, одобряват, присъединяват се, допълват, поправят, и всичко това — без никакви признаци на стеснение.
Но да се върнем на идеята на арх. Бояджиев, която така въодушеви Д. Гергова и Г. Джингов. Според него трупът е бил в КОВЧЕГ. При изкопите за основи той оцелява — няма да питаме как и защо е бил пощаден. Строителите започват да зидат върху него, след това минават около 500 години, и когато през 1956 г. археолозите започват разкопките, те попадат вече не на ковчега, а на костите, и то само на бедрените кости — подколенните са „БИЛИ ИЗХВЪРЛЕНИ С ЛОПАТА ОТ ТАЗИ ДУПКА“ (арх. Бояджиев посочи на снимката дупката в апсидната стена).
Изправени сме пред сериозна загадка: ако покойникът е бил в ковчег по време на градежа на църквата
121
и този ковчег е бил вграден, а заедно с него и скелетът, тогава трябва да очакваме, че при разкриването му през 1956 г. археолозите ще попаднат на скелета заедно с подколенните му кости, а пълномощниците на АИМ твърдят в хор, че подколенните кости били изхвърлени, без да обясняват защо те са изхвърлени, а всичко останало е запазено.
На това отгоре арх. Бояджиев предлага все нови и нови идеи. Една от тях гласи: „Скелетът остава неразкопан. Те (строителите на църквата) не го разкриват. Само когато минават основите на апсидата, ОТСИЧАТ КРАКАТА ОТТУК НАДОЛУ“ (Бояджиев показва на собствените си колене откъде са били отсечени подколенните кости на скелет № 95). (Виж Стенограма, т. III, стр. 93 и следващите.) Арх. Бояджиев не обясни отсичането на краката как и защо е било извършено, след като те са били в ковчег, и то зазидан, освен ако скелетът е изваден, отсекли са му краката, затворили са капака и тогава са го вградили в апсидната основа.
След много идеи, които Бояджиев предложи на обсъждането в БАН, на 15 март 1986 г. той представи нов документ, озаглавен „СТАНОВИЩЕ на Стефан Бояджиев, ст. н. с. I ст., по въпроса за наличието на човешки скелети под църквата „Св. Петка Самарджийска“ в София.“ В тази творба намираме следното, пето поред, схващане на старшия сътрудник първа степен за положението на долните крайници на скелет № 95:
„... Когато копаещите основите са забелязали, че са попаднали на християнски гроб, от уважение и почитание (пиетет) към покойника-християнин, те са се погрижили да „премостят“ също така онази част от долните крайници, които остават в обсега на апсидната основа. Премостването е станало чрез поставянето на къса талпа, която е стъпвала на вътрешната част на апсидната основа. Така само онази част от бедрените кости, близо до колената, която оставала в обсега на основната зидария, е била защитена. По този начин се е образувала една кухина в зидарията с приблизителни размери: дължина 38 см, височина 25 см и дълбочина до 15—18 см.“ (Становище, стр. 25.)
От уважение към читателя няма да подлагам на
122
обсъждане тази версия на арх. Бояджиев и няма да питам коя талпа кога как е попаднала и в коя кухина. Нека ми бъде позволено само да предположа, че с пироните, за които Диана Гергова напомни на Бояджиев, че може да са от ковчега, скелет № 95 е бил всъщност закован за талпата, за да не мърда, когато са му секли подколенните кости.
Ще припомним накрая изказването на Д. Овчаров пред Научния съвет на АИМ от 2. X. 1985 г. за научните постижения на арх. Бояджиев в спора за гроба на Левски:
„Архитект Бояджиев показа убедителни снимки и чертежи, от които се вижда, че всъщност няма никаква по-късно пробита дупка в олтарния зид, а естествено разрушаване на последните редове на основата, докато намиращият се под нея античен зид изобщо не е бил засегнат.“ (Протокол от 4. X. 1985 г., стр. 2.) Решенията на Научния съвет при АИМ следователно са били взети въз основа главно на катастрофиралите чертежи на арх. Бояджиев, които сам той оттегли като погрешни, както и върху неговите суперидеи за погребалната ниша (дупката).
„ДУПКА НЕ СЪМ ВИДЯЛ.“
Научните импровизации на Г. Джингов на тема „дупка“.
По отношение на дупката Джингов не само плътно се придържа към проф. Михайлов, но го и творчески обогатява. Ето неговите становища:
„— По време на разкопките дупка в зида не е установена н не е отбелязана в Дневника ... Следователно ДУПКА НЯМА.“
„— Аз поддържам становището, че няма дупка, няма кости „подколенни“, независимо че Бобчев ги е нарисувал в една фурничка или както щете (я наречете), и че е сложил вътре костите и стъпалата и т. н. Аз и сега стоя на становището, че НЯМА ДУПКА.“
„— Ставаше въпрос за дупката на снимките от 1956 година . . . Вглеждах се в тях, но от 1956 г. ДУПКА НА СНИМКИТЕ НЯМА.“
„— Снимките от 1972/74 до шеста година аз ги ИЗКЛЮЧВАМ ОТ ПОЛЕЗРЕНИЕТО СИ.“
123
(Това са все извадки от Стенограмата на обсъждането в БАН, т. I. стр. 270, и т. III, стр. 143, 150.)
Когато беше показана на Джингов снимката на апсидната стена, фотографирана от Бояджиев, той посочи дупката и отсече: „Това нещо по време на разкопките го нямаше.“ След това добави: „В една такава зидария такива каверни може да има.“ (Стенограма, т. III, стр. 158.)
„Каверна“ с размери 38/25/20 см!!!
Накратко: хралупата, която виждаме на снимка № 2 на скелет № 95 от 1956 г., за Г. Джингов не е дупка, а снимките от 1972/74 г. ия същата дупка не попадат в неговото „полезрение“. И все пак, когато бе заставен да признае дупката, Джингов я обяви за „каверна“.
Ще завършим с няколко други бисера от Джингов:
„Седемдесет и два сантиметра от скелета (№ 95) остават, отиват на изток, т. е. ПОД СТЕНАТА“ (Стенограма, т. I, стр. 53),
Когато акад. Тодоров запита Джингов на какво разстояние крайниците на скелет № 95 са достигали зида, т. е. апсидната основа, той отговори:
„Не мога да кажа точно по памет, но те прекъсваха фактически ПРИ ЗИДА ... Не мога да си спомня дали плътно до стената, или на няколко, примерно, сантиметра от нея. НА НЯКОЛКО САНТИМЕТРА ИЛИ ДО САМИЯ ЗИД.“ (Стенограма, т. I, стр. 64 и 65.)
Джингов обаче не остана на тази позиция и понататък каза, че скелетът
„излиза на един метър от зида, а не от банкета . . . И тогава разсъждавам: щом като някой е изчислил, че ръстът на този скелет 95 е 172 см, като извадя тези сто сантиметра, остават още 72 см. Тези 72 см би трябвало да БЪДАТ ВКАРАНИ В НЯКАКВА ДУПКА, ЗА КОЯТО... (но) аз такава ДУПКА НЕ СЪМ ВИДЯЛ“. (Стенограма, т. I, стр. 69.)
И така: веднъж със сигурност Джингов установява, че 72 см от долните крайници на скелет № 95 са „отивали“ под стената, т. е. под апсидната основа. Веднага след това — че те въобще никъде не са „отивали“, а са прекъсвали при „зида“, т. е. при апсидната основа, а след това отново се връща на първоначалното становище, че те (крайниците) „би трябвало да
124
ФИГУРА VIII. Скица № 31 от Дневника на разкопките, съставена на 12 юни 1956 г. от Г. Джингов.
бъдат вкарани в някаква дупка“, но че такава дупка той не е видял.
Така Джингов би установените от арх. Бояджиев рекорди по броя и качеството на предложените по време на обсъждането научни импровизации. Към всичко това ще прибавим, че на скица № 31 (стр. 77 от Дневника) двете бедрени кости на скелет № 95 влизат в зида с 1/3 от дължината си, т. е. с около 15 см.
Обобщаваме: за един и същи факт — положението на крайниците на скелет № 95 към апсидната основа, Джингов ни предлага не един, а четири варианта:
- крайниците влизат под стената със 72 см;
- крайниците не влизат нито сантиметър;
- крайниците влизат в зида с 1/3 от дължината на бедрените кости, т. е. около 15 см (фиг. VIII);
- крайниците би трябвало да влизат, но той не е видял.
И в нито едно от тези твърдения няма капка истина!
Ще припомним още само едно изказване на Джингов на обсъждането в ССА при АИМ на 14. IX. 1985 г.:
„Като истински самоуважаващ се българин; НЕ МОГА ДА ПРАВЯ КОМПРОМИСИ С ЧОВЕШКАТА И НАУЧНАТА СИ СЪВЕСТ“ (стр. 28).
125
„ДУПКА НЯМА. ТОВА СА ОТРОНЕНИ КАМЪНИ.”
(Из Становището на петимата)
Вече стана дума, че по отношение на дупката Становището на петимата повтаря мнението на Михайлов, че това са „отронени камъни“. Становището е категорично освен това, че: „Следи от нея (дупката) не се забелязват нито на една от снимките, направени по време на разкопките.“
За скиците на Бобчев в Становището се твърди, неизвестно на какви основания, че неговите сведения „за проникване на стъпалата (на скелет № 95) ВЪТРЕ В НАРОЧНО ИЗКОПАНО ЗА ТЯХ МЯСТО“ са от 1979 г., т. е. 23 години след разкопките (стр. 13).
Четем по-нататък:
„Главен аргумент на Н. Хайтов за дупката е скицата на арх. Бобчев ... Тя е изработена четири дни след изваждането на скелета (12. VI. 1956 г.). На този ден в Дневника е отбелязано, че арх. Бобчев прави архитектурно заснемане, когато са били на място САМО БЕДРЕНИТЕ КОСТИ. Долната им част с костите на стъпалата ИЗОБЩО НИКОГА НЕ СА ЗАСВИДЕТЕЛСТВУВАНИ В ДЕЙСТВИТЕЛНОСТ. Тази скица разполага скелета твърде произволно.“
Вярно е, че скицата на арх. Бобчев е от 12 юни, когато скелет № 95 (с изключение на бедрените кости) е бил вече „демонтиран“ (на 8. VI. 1956 г.), но нали Бобчев е правил скица и на 1 юни, и то заедно със скелета? Нима е толкова трудно да го пренесе от скица 1 на скица 12? Колкото до твърдението, че скелетът на скицата е нанесен „произволно“, археолозите забравят, че скелетът е маркиран условно, докато архитектурните елементи са точно нанесени до най-малките подробности.
Как ръководството на АИМ оценява скиците на арх. С. Бобчев
Оценката на ръководството на АИМ по документацията от разкопките з „Св. Петка Самарджийска“ носи дата 7. II, 1986 г. и е подписана от директора — акад. Д. Ангелов.
В този документ арх. Бобчев се критикува, че „рисунката на скелета е твърде неточна както по
126
положение, така и по мащаб“ — въпроси, които вече разгледахме. По-нататък се казва:
„Няколко години след приключване на разкопките при две последователни консервации (1959 и 1973 г.) са правени снимки от арх. Ст. Бояджиев и от Н. Даскалов, сътрудник на НИПК . . . Тази фотодокументация позволява да се направи съпоставка със скиците на С. Бобчев и се установява точността на неговото заснемане. Налице са известни противоречия за някои детайли от градежа. Най-съществено за интересуващите ни въпроси е разположението на основата на апсидата, където на снимките не личи удължаване във формата, посочена на скиците.“ (Виж Документацията на разкопките, стр. 7.)
Съпоставяйки скиците на Бобчев с фотодокументацията, Оценката признава „ТОЧНОСТТА НА НЕГОВОТО ЗАСНИМАНЕ“ — това е голям напредък в спора за гроба, защото е признание и на погребалната ниша в апсидната основа, заедно с всички изводи от този факт.
Що се отнася до „удължаването“ при основата на апсидата, което не личало на снимките, ще отбележим, че става дума за уширението, наречено „БАНКЕТ“, за което на 7. II. 1986 г. са нямали представа нито арх. Бояджиев и неговите съмишленици археолози, нито ръководството на АИМ. Те просто не са успели да разчетат скиците на арх. Бобчев.
Голямата изненада в Оценката на АИМ от 7. II. 1986 г. идва от пасажа на стр. 6, където четем:
„За разглеждане (на обсъждането) е представен СКИЦНИК НА АРХИТЕКТ САВА БОБЧЕВ, означен като Тетрадка № 5. Този скицник също не е бил депозиран в Архива на АИМ . . . Фактът, че арх. Бобчев не е предал този скицник, както и бележника си в Научния архив на АИМ след разпореждането на ръководството на Института да се предадат документациите от разкопките до 1972 г., когато се създава централизиран архив, ПОКАЗВА, ЧЕ ТОЙ НЕ Е СЧИТАЛ ТЕЗИ СВОИ СКИЦИ И БЕЛЕЖКИ ЗА ОФИЦИАЛНА ДОКУМЕНТАЦИЯ. ТОВА ПОСТАВЯ ПОД СЪМНЕНИЕ ВСЯКА ЕДНА ОТ СЪЩИТЕ.“
Веднъж в Оценката значи се признава точността на скиците на арх. Бобчев, а след това те се поставят
127
под съмнение и отхвърлят, защото (представете си!) не били депозирани в Архива на АИМ, от което се прави извод, че самият Бобчев „не е считал тези свои скици и бележки за официална документация“.
Искам първо да изправя едно дълбоко заблуждение: създаването на централизиран архив при АИМ не датира от 1972 г. Изискванията цялата полева документация да се предава в „Единно държавно хранилище на документални извори“ се съдържат още в Инструкцията за провеждане на археологически сондажи и разкопки от 1956 г., т. 40. така че летоброенето на Централизирания архив не започва от 1972 г. Но даже и така да е, щом проф. Михайлов не е внесъл там полевата документация от разкопките през 1956 г., включително оригинала на Дневника на разкопките, означава ли, че тази документация следва да се анулира? Ако преписът от Дневника на Михайлов се смята за официална документация, въпреки че е предаден в Архива 24 години след разкопките, на какво основание се поставя под съмнение документацията на Бобчев? И как е възможно да се прави извод, че самият Бобчев не бил считал своите скици за документация само защото не бил ги предал в архива на АИМ?
Нима е било трудно на ръководството на АИМ да се досети, че ако Бобчев беше ги предал, нямаше сега да има следа от тях, както няма следа от рисунката на скелет № 95, както няма оригиналния Дневник на разкопките и инвентарния опис на находките и снимките, а и по-голямата част от снимките заедно с доклада на Михайлов за резултата от разкопките.
Ще завърша със заключителното изказване на акад. Николай Тодоров, зам.-председател на БАН, след приключването на обсъжданията, което гласи:
„НЕЗАВИСИМО ОТ ВСИЧКО, ЗА МЕН СКИЦНИКЪТ НА АРХИТЕКТ БОБЧЕВ Е ТОЛКОВА ДОКУМЕНТАЛЕН, КОЛКОТО Е И ДНЕВНИКЪТ (НА РАЗКОПКИТЕ, ВОДЕН ОТ ДЖИНГОВ“. (Стенограграма, т. II, стр. 116.)
Акад. Д. Ангелов и н. с. Д. Гергова:
„СЛЕДИ ОТ ДУПКАТА НЕ СЕ ЗАБЕЛЯЗВАТ“
Категорично беше заключението на акад. Тодоров, че съществува погребална ниша в апсидката основа.
128
(Виж Доклада от 8. IV. 1986 г.) Но се случи нещо невероятно: след приключването на обсъждането в БАН, четенето на Заключителния доклад на акад. Тодоров и неговото приемане и утвърждаване от Бюрото на Президиума на БАН (Протокол от 15. IV. 1986 г.) ръководството на АИМ излезе на 6 юни 1986 г. с Паметна бележка, подписана от акад. Ангелов и н. с. Диана Гергова, в която четем:
„АИМ СТОИ КАТЕГОРИЧНО НА СТАНОВИЩЕТО, ЧЕ ДУПКА, ИЗДЪЛБАНА ДОПЪЛНИТЕЛНО В СТЕНАТА С ЦЕЛ ДА СЕ ВКАРА В НЕЯ ПОКОЙНИКЪТ, НЯМА. Снимковият материал показва наличието на пространство с размерите на средно голям камък, което изобщо не съответствува на очертаната в рисуваните — очевидно след разкопките — скици на арх. Бобчев дупка нито по форма, нито по големина.“ (Паметна бележка от Д. Гергова и Д. Ангелов, стр. 3.)
И както обикновено, ръководството на АИМ не благоволява да си послужи с никакви доводи. Нямало дупка в стената, а имало „пространство с размерите на средно голям камък“, което не съответствувало на дупката в скиците на арх. Бобчев нито по форма, нито по големина! Може ли ръководството на АИМ да определи какъв е стандартът на „средно големия камък“, ако такава стандартизация съществува, че да знаем 30/50 см ли е той, или 10/20, или 120/100? А по какъв начин Д. Ангелов и Д. Гергова установиха, че размерите на „средно големия камък“, изваден от апсидната стена, не съответствува на размерите на дупката, фиксирана в скицата на арх. Бобчев от 12 юни 1956 г., след като не дават (и не знаят) нито размерите на „средно големия камък“, нито на погребалната ниша, нарисувана в скицата на арх. Бобчев? Даже да не съвпадаха размерите на въображаемия „средно голям камък“ с размерите на дупката в тези скици, може ли това да е основание за оспорване съществуването на въпросната дупка, след като я имаме на снимка, и размерите н бяха изчислени от пълномощниците на АИМ - 38/25/20?
Задавам тези въпроси, без да очаквам какъвто и да било отговор, защото вече трябва да е ясно (ако някой се е съмнявал), че в спора за гроба на Левски доводите и доказателствата за ръководството на АИМ нямат значение. Значение има единствено желанието
129
му да защити виновниците за провала на разкопките в ,„Св. Петка Самарджийска“ през 1956 г.
Ето затова, след като бяха минали вече обсъжданията и признато съществуването на погребалната ниша в апсидната основа, в „Заключителното становище“ от 25. II. 1986 г. на АИМ четем невероятното „постановление“, че „СЛЕДИ ОТ НЕЯ (ДУПКАТА) НЕ СЕ ЗАБЕЛЯЗВАТ НА НИТО ЕДНА ОТ СНИМКИТЕ, НАПРАВЕНИ ПО ВРЕМЕ НА РАЗКОПКИТЕ“ (стр. 2). Човек започва да недоумява: дали пък всичко това не се дължи на качеството на очилата, с които си е послужило ръководството на АИМ, когато е гледало въпросните снимки?
Двама очевидци за погребалната ниша в апсидната основа
Проф. Хр. Гяуров нарича „дупката“ — „закръглено отвърстие в основата на църквата“, „направено след изграждането на църквата“ („Духовна култура“, кн. 2, 1959 г.). Техническият сътрудник при АИМ и участник в разкопките, скулпторът БУЧИНСКИ, е категоричен: „СКЕЛЕТЪТ (пише той) БЕШЕ ОПЪНАТ, КАТО КРАКАТА МУ ВЛИЗАХА В ЕДНА ПО-ГОЛЯМА ДУПКА В ЗИДА. Около краката имаше бронзови копчета (мъжко и женско), датирани от XIX век. “(Доклад на Д. Бучински до директора на АИМ от 4 април 1977 г.)
Три години по-късно Бучински ще каже същото: „Главата на скелета беше най-високо, а краката надолу влизаха в една дупка в самия зид, която беше изкопана.“ (Филм „Легенда за Левски“, 1980 г.)
Това повтаря Бучински и на „кръглата маса“ — 1981 г. Там говори за „ДУПКА В ЗИДА, НЕ МНОГО ГОЛЯМА, ОКОЛО 30 САНТИМЕТРА“. През 1981 г. Бучински излиза и със статия във в. „Пулс“, в която определено пояснява, че „ЗИДЪТ НА АПСИДАТА ЛЕЖИ НАД ПО-СТАРИЯ РИМСКИ ЗИД, А КРАКАТА БЯХА ПЪХНАТИ В ИЗДЪЛБАНА ДУПКА, БЕЗ ДА СА ЗАМАЗАНИ С ХОРОСАН“ (10. II. 1981 г.). Бучински поддържа, че дупката в стената е 30 сантиметра и в Доклада за разкопките в „Св. Петка“, предложен за издаване на АИМ, 1978 г.
130
За шести път говори Бучински за дупката в римския зид през април 1981 г. в една непечатана статия, предназначена за в. „Пулс“. Там той твърди, че краката на скелет № 95 „ВЛИЗАТ В МЕЖДИНАТА, ДЕТО ЗАВИВАЩИЯТ ЗИД СЕ ОТДЕЛЯ ОТ РИМСКИЯ ПРАВ ЗИД, КАТО СА ИЗВАДИЛИ ДВЕ-ТРИ КАМЪЧЕТА ПОД ЗАВИВАЩИЯ ЗИД, ТА СЕ Е ПОЛУЧИЛА ЕДНА МАЛКА ДЛАБКА“.
Заради тези „показания“ проф. Гяуров и Д. Бучински бяха наречени „фалшификатори“.
Завършвам обсъждането на въпроса за съществуването на погребална ниша в апсидната основа със заключение, че ДОКУМЕНТИРАНЕТО И ЗАЕДНО С ДОЛНИТЕ КРАЙНИЦИ НА СКЕЛЕТ № 95 Е НЕСЪМНЕНО КАКТО В СКИЦИТЕ НА АРХ. БОБЧЕВ, ТАКА И ВЪВ ФОТОМАТЕРИАЛИТЕ ОТ РАЗКОПКИТЕ И СНИМКИТЕ НА АПСИДНАТА СТЕНА ОТ 1972/74 ГОДИНА. СКЕЛЕТ № 95 ПРОИЗХОЖДА ОТ ПОГРЕБЕНИЕ, ИЗВЪРШЕНО БЕЗСПОРНО СЛЕД СТРОЕЖА НА ЦЪРКВАТА „СВ. ПЕТКА САМАРДЖИИСКА“, И, СЛЕДОВАТЕЛНО, МОЖЕ ДА Е НА ЛЕВСКИ.
Преди да преминем към останалите доводи на проф. Михайлов, нека да приключим и с въпроса за банкета.
Банкетът при апсидната основа — едно изпитание за пълномощниците на АИМ
На обсъждането в БАН Бояджиев заяви:
„Преди всичко въпросът за двете стъпала (двата банкета). Категорично тук няма две стъпала... има само едно стъпало, така наречено „стъпало“, и то е горе, и то е строено след църквата. Това (долното стъпало), което тука доц. Бобчев го слага — НЕ СЪЩЕСТВУВА... Такова нещо не съществува. Това е, направо казано, една ИЗМИСЛИЦА, ЕДНА ИЗМИСЛИЦА НА БОБЧЕВ...“ (10. II. 1986 г. Стенограма, т. I, стр. 98.)
След тези думи арх. Бояджиев продължи:
„Той (Бобчев) прави едно стъпало, един банкет отгоре върху тухлите . . . След това, ОТДОЛУ ПОД ОСНОВИТЕ НА ЦЪРКВАТА ПРАВИ НЯКОЛКО
131
ЧЕРТИЧКИ, КОИТО И ТОЙ НЕ ЗНАЕ С КАКВО ДА ОПРАВДАЕ. ТОВА НЕ Е КОНСТРУКЦИЯ. ТОВА Е ЕДНА ГРЕШКА НА ЧЕРТЕЖА. ТОВА НИЩО НЕ Е!“ (Стенограма, т. I, стр. 103.)
Ето и други изказвания за банкета:
„Извинявайте, нека да се поясним хубаво . . . ДОЛУ В ОСНОВАТА ВЪОБЩЕ НЯМА БАНКЕТ! Стените са равни до долу, дибидюс гладки!“ (Стенограма, т. 1 стр. 143.)
„Аз казах между другото, че втори банкет няма ... Извинявайте, но аз познавам арх. Бобчев колко грешки правеше при заснемането.“ (Стенограма, т. I, стр. 139—140.)
„Ама няма банкет в цялата църква бе!“ (Стенограма, т. 1, стр. 143.)
Целият първи ден от обсъждането в БАН премина в спор — има ли банкет при апсидната основа или няма.
Георги Джингов подкрепи становището на арх. Бояджиев за банкета и описа как след „демонтирането“ на скелет № 95 заедно с черепа (на 8 юни) било свалено „ТУХЛЕНОТО СТЪПАЛО, БАНКЕТЪТ, КОЙТО ЛЕЖИ ВЪРХУ ТУХЛЕНИЯ ПОД, А НЕ СЛИЗА ПОД НЕГО“. (Стенограма, т. I, стр. 51.)
Джингов повтори, че това „ТУХЛЕНО СТЪПАЛО ИЛИ БАНКЕТ ЛЕЖИ ВЪРХУ ТУХЛЕНИЯ ПОД“ (на олтара). (Стенограма, т. I, стр. 68.)
Заедно с това Г. Джингов упорито отстояваше писаното в Дневника, че стоте сантиметра на свободната част на скелет 95 са били измерени от „зида“, не от банкета при апсидната основа, въпреки че сам той, със собствената си ръка, е начертал скица № 19 на апсидната основа в Преписа от Дневника още на 1 юни 1956 г., и то ЗАЕДНО С УШИРЕНИЕТО, НАРЕЧЕНО БАНКЕТ, И С ЦИФРИ Е ОЗНАЧИЛ, че дебелината на апсидната основа заедно с банкета е 85 см. (Виж Преписа от 1 юни, стр. 47.) Друг е въпросът дали паметта беше му изневерила, или той просто бе решил да премълчи съществуването на банкета.
В пълно неведение за банкета са били и пълномощниците на АИМ — съавтори на Становището от 10. II. 1986 г. — Станислав Станилов, Д. Овчаров и Магдалина Станчева.
„Тухленият банкет (четем в Становището) има
132
обща дълбочина 35 см и започва непосредствено от тухления под. Основите на апсидата слизат значително по-дълбоко и лягат върху античния зид.“ (Становище, стр. 6.)
За авторите на Становището, следователно, банкет е тухлената пейка, при това според тях тя „започва“ непосредствено от тухления под надолу, а не нагоре, както е в действителноост. След еднодневни препирни пълномощниците на АИМ бяха заставени да признаят и съществуването на банкета при апсидната основа. Първото признание дойде от Д. Овчаров, който каза:
„Искам да се спра на още един въпрос — това е пейката (тухлената). Тя се нарича „стъпало“, „банкет“, „пейка“ и т. н. Тя е иззидана по-късно. Това не отричаме. Това е аргументът, който и за нас не беше много добре изяснен. После си го изяснихме . . . Смятам, че за пейката (тухлената) нямаме никакво различие. Става въпрос за ДОЛНАТА ПЕЙКА (ПРИ АПСИДНАТА ОСНОВА). Оставете горната пейка, тя е над тухления под и няма нищо общо с разглеждания въпрос. НИЕ ГОВОРИМ ЗА ДОЛНИЯ ЗИД. Аз не го наричам пейка, отказвам се и от „банкет“, и „стъпало“. Това е укрепителен зид, нека го запише този проклетник магнитофон . . (Стенограма, т. III, стр. 87.)
След Д. Овчаров побърза да капитулира и арх. Ст. Бояджиев, който бе всъщност основният виновник за недоразумението с банкета. Той заяви без никакво стеснение (и извинение към Бобчев):
„В ОПРЕДЕЛЕНО ВРЕМЕ КЪМ ПЪРВИЧНАТА ОСНОВА (НА АПСИДАТА) И ХЛЪТНАЛАТА ЧАСТ НА ОСНОВАТА СЕ ПРАВИ БАНКЕТ с тези големи камъни с пилоти отдолу, самостоятелни. И Бобчев правилно отбелязва пилотите в южния край на този банкет, който излиза до горе.“ (Стенограма, т. II, стр. 90, 91.)
На втория ден от обсъждането в БАН арх. Бояджиев най-сетне разбра значението на „няколкото чертички в скицата на арх. Бобчев“, за които беше обявил, че просто „не са нищо“. В края на обсъждането арх. Бояджиев повтори:
„Това, което сега показвам, о наличието на един БАНКЕТ; ДОЛЕН БАНКЕТ (ПРИ АНСПДНАТА ОСНОВА). Това не е банкет, както каза Овчаров, това е една стена, която е дошла да подсили строежа.“ (Стенограма, т. III, стр. 93.)
133
Последен призна съществуването на банкет при апсидната основа Джингов:
„... Този банкет, който всъщност го приемам и аз (каза той), (е) едно подсилване отвътре, уплътняване на стената. Това уплътняване е направено с хоросан.“ (Стенограма, т. III, стр. 158.)
Това каза Джингов, човекът, който бе видял и начертал банкета на скица № 19 и знаеше отлично, че не съществува никакво „уплътняване“ на апсидната основа с допълнителен зид, а само ЕДНО УШИРЕНИЕ НА СЪЩАТА В СТЪПАЛО, НАРЕЧЕНО БАНКЕТ.
Макар и бавно, и с големи затруднения, пълномощниците на АИМ разбраха, че има долен банкет, но до края на обсъждането те не осъзнаха (или не признаха) какво представлява той.
В Заключителното становище на АИМ № 238 от 25. II. 1986 г. въпросът за банкета благоразумно се премълчава, но в Паметната бележка намираме за него сразяващата бележка, че нямало доказателства за неговата дълбочина. Точният израз е:
„Чисто теоретически бяха разсъжденията на помощниците на Н. Хайтов за невъзможността да се запазят скелетите (в олтара) при наличието на допълнителен банкет, тъй като той достигна дълбочината на основата. Доказателства обаче, че този банкет е достигнал дълбочината, на която са разположени скелетите, няма“ (стр. 4).
Ако Бояджиев и Овчаров не разбраха какво е банкетът при аспидната основа и го обявиха за „допълнително съоръжение“, ако Джингов не пожела да ги поправи, то ръководителите на АИМ — Гергова и Ангелов — можеха, щом са се впуснали в спора, да се досетят, че една прилепена към апсидната основа стена, за да я „усилва“, е в конструктивно отношение пълна безсмислица. Дори самото предположение за подобно „съоръжение“ говори за пълната липса на архитектурно-строителна грамотност. Освен това, съществуват не една, а няколко снимки на апсидната основа, на които се вижда, че той не е отделна конструкция; че основа и банкет са едно и също и затова те не могат да имат различни дълбочини.
134
Гастролите в спора за гроба на Левски на научния сътрудник при АИМ Станислав Станилов
Очертаващата се панорама на археологическата мисъл по време на спора за гроба на Левски няма да е пълна, ако не споменем за проявите на един от авторите на Становището на петимата, научния сътрудник СТАНИСЛАВ СТАНИЛОВ.
Станилов взе участие в обсъждането на книгата ми на 14 септември 1985 г. главно в даване тон на бурните ръкопляскалия, чрез които аудиторията изразяваше от време на време своето възхищение от едно или друго „разгромително“ изказване. А когато той се изказа и аз го попитах знае ли по какъв начин е построена подпрестолната основа в църквата „Св. Петка“, той побърза да отговори, че знае, че това всички го знаят, а именно, чрез „изливане на субструкцията“ в предварително изкопаните траншеи („темели“), точно както били направени основите на крепостта Плиска. Арх. Бояджиев потвърди, че всички знаят това, само аз не знам — и това бе съпроводено с бурни ръкопляскания (Стенограмата, стр. 91.)
Точно пет месеца подир изказването на Станилов за „изливането на субструкцията“, на обсъждането в ~ БАН на 27. II. 1986 г., Бояджиев потвърди тезата на арх. Н. Мушанов, че „ЦЯЛАТА ВЪТРЕШНОСТ НА ЦЪРКВАТА („Св. Петка“) Е БИЛА СМЪКНАТА С ОКОЛО 80 СМ ПО ВРЕМЕ НА СТРОЕЖА“, т. е. че зидането на основата и подпрестолната основа е било извършено на предварително разчистена строителна площадка. (Виж Стенограма, т. III, стр. 92.)
Изводът е ясен: когато Станилов с такова завидно самочувствие развиваше своята хипотеза за „изливането на субструкцията“, той просто не е имал никакво понятие за начина, по които е била построена апсидната основа на църквата „Св. Петка Самарджийска“. Въпреки това той написа информация за обсъждането на моята книга, която бе обнародвана в кн. 6/1985 г. на списанието „Векове“.
„Твърде обширно и подробно (четем в тази информация) бе показан опитът на покойния арх. Сава Бобчев да представи графично нещата така, че да
135
остане възможност за датиране на въпросния гроб (на скелет № 95) по-късно от църквата.“
Налице е обвинение срещу арх. Бобчев, че е извършил и з м а м а (Станилов не е произнесъл тази дума, но инсинуацията е повече от явна), без авторът да е благоволил да съобщи доводите, които са му дали моралното и научно право да отправи тази нападка. Аз не казвам, че не бива да бъдат обсъждани, а и съдени делата на покойниците, но това, което Станилов прави във „Векове“, не е обсъждане, а посегателство върху честта на един многозаслужил за българската наука покойник.
По същия начин Ст. Станилов е връхлетял и скулптора Димитър Бучински, информирайки читателите на „Векове“, че много от изказалите се на обсъждането на моята книга за гроба на В. Левски били посочили „КАК ИЗПОЛЗУВАНЕТО НА БЕЛЕЖКИ И МНЕНИЯ НА ДИМИТЪР БУЧИНСКИ ИМА НЕСЕРИОЗЕН И ДАЖЕ В ИЗВЕСТЕН СМИСЪЛ СМЕХОТВОРЕН ХАРАКТЕР, ПОНЕЖЕ ОТ МНОГОБРОИНИТЕ ПРИМЕРИ СЕ ЗНАЯТ РАЗОБЛИЧАВАНИЯТА НА НЕГОВИТЕ ЯВНИ ФАЛШИФИКАЦИИ“ (стр. 80).
По въпроса за „фалшификациите“ на Бучински ще цитирам една извадка от протокола по гражданско дело № 9762/1985 г. на Софийски районен съд, която гласи:
„Подсъдимият: „Извинявам се на тъжителя Димитър Бучински. Оттеглям казаните от мене думи относно фалшификата върху керемидата, намерена при разкопките в с. Якимово, Михайловградски окръг . . .“
Подсъдим: (п) професор Атанас Милчев (археолог)
Д. Бучински е писал досега няколко доклада до ръководството на АИМ и в нито един от тях той не е казал нещо, свързано със скелет № 95, което да е било опровергано; докато не със същото могат да се похвалят археолози като Джингов, Михайлов и Станилов, когото ще попитам например, като съавтор на Становището на петимата, как наместените върху античната стена долни крайници на скелет № 95 са понесли изградената върху тях апсидна основа и са оцелели,
136
като че не са били кости, а водопроводни, и то — манесманови тръби? И понеже той ме обвинява в н е в е ж е с т в о, ще му задам и още един въпрос: убеден ли е, че тухлената пейка, наречена в неговото Становище „горен банкет“, започва от тухления под на олтара и слиза надолу към основите? Ако това е така, как са могли архиереите да сядат върху нея? Ако Станилов е забравил къде е писано това, ще му напомня: тоя бисер на археологическата мисъл се намира на стр. 6 от Становището, ред 24 отгоре надолу.
Станилов е оповестил, на това отгоре, че под тухлената пейка имало забити кол до кол (дървени пилоти), за да я подпират, ако рече, не дай си боже, да се катурне.
Ето, с тези познания е тръгнал всезнаещият Станилов да ме обвинява в невежество.
Ако, преди да подпише Становището, той не е успял да разчете скиците на Бобчев, можеше поне да види десетината снимки на скелет № 95 и по дупките от колове при долните крайници на скелет № 95 да се досети, че тези кости не са могли да бъдат „наместени“ върху античния зид (както в Становището се твърди), защото колове в зид не се набиват, та макар да е античен. Не е ли съобразил Станилов, че щом при или под краката на скелет № 95 са набивани колове, изключено е костите да са се намирали върху античния зид? Станилов ми се е присмял, че се позовавам на Бучински като свидетел, но на мене от неговите „бисери“ не ми е до смях, като си помисля само с каква самонадеяност се е включил той в спора за гроба на Левски, и че на него е предоставено да разкопава крепости, гробове и могили, да стопанисва и съхранява една част от подземните съкровища на майка България.
Горките крепости, гробове и могили, които ще попаднат в ръцете на Станилов! Добре, че неговото искане в сп. „Векове“ — „вътрешнонаучните спорове“ на археолозите да си остават в тайна от обществото — все още не е осъществено, инак никой нямаше да знае какви е археолози раждала (раждала и изтърпявала) българска майка юнашка.
137
Глава четвърта
СПОРЪТ ЗА ПОДКОЛЕННИТЕ КОСТИ НА СКЕЛЕТ № 95
Проф. Михайлов за дясната подколенна кост.
Пречупена ли е, или не е пречупена?
Ето неговите последователни изказвания за подколенните кости на скелет № 95:
1961 г.
„Въпросният скелет не е бил засегнат от основите на зида, понеже тези основи са по-плитки от гроба. Скелетът обаче е ЗАСЕГНАТ ОТ КОЛОВЕТЕ, ПРИ ПОСТАВЯНЕТО НА КОИТО Е СЧУПЕНА КОСТТА НА ДЕСНИЯ КРАК ПОД КОЛЯНОТО.“ (Сборник К. Шкорпил, 196! г., стр. 174.)
1980 г., 28 февруари — Статия за радиото:
„. . . Единият от коловете, както изглежда, е попаднал върху костта НА ЕДИНИЯ КРАК И ГО Е СЧУПИЛ ПОД КОЛЯНОТО. А това още веднъж показва, че когато църквата е строена, въпросният гроб вече съществувал. ТОВА СА АРГУМЕНТИ, КОИТО НИКОЙ С НИЩО НЕ МОЖЕ ДА ОПРОВЕРГАЕ“ (стр. 5).
1980 г. — Списание „София“, кн. 3:
„Две такива дупки се откриха между краката на скелета. ПРИ ТОВА ЕДИНИЯТ ОТ ТЕЗИ КОЛОВЕ БЕ СЧУПИЛ КОСТТА НА ДЕСНИЯ КРАК ПОД КОЛЯНОТО...“
„Наистина този скелет е НАЙ-ДОБРЕ ЗАПАЗЕНИЯТ В ОЛТАРНОТО ПРОСТРАНСТВО, НО САМО В СМИСЪЛ, ЧЕ Е ЦЯЛОСТНО СТИГНАЛ ДО НАС И КОСТИТЕ МУ СА НАЛИЦЕ...“ (стр. 36).
„Въпросният скелет не е бил засегнат от основите на зида, понеже тези основи са по-плитки от гроба. Скелетът обаче е засегнат от коловете, при поставянето на които Е СЧУПЕНА КОСТТА НА ДЕСНИЯ КРАК ПОД КОЛЯНОТО“ (стр. 37).
1985 г. — Изложение:
„Истината е следната: когато пиша, че скелетът
138
(№ 95) е добре запазен, дори най-добре запазеният от всички скелети в олтара, аз имам предвид, че от скелета НЕ ЛИПСВА НИТО ЕДНА КОСТ, МИТО ЧЕ КОСТИТЕ СА РАЗБЪРКАНИ, КАКТО ПРИ ДРУГИТЕ СКЕЛЕТИ ОТ ОЛТАРА, т. е. ЧЕ СКЕЛЕТЪТ Е ЦЯЛОСТНО ЗАПАЗЕН“ (стр. 37).
„. . . както съм отбелязал в първоначалната си публикация (от 1961 г.), НА ЕДИНИЯ ОТ КРАЙНИЦИТЕ КОСТТА Е СЧУПЕНА ОТ КОЛ, ПОПАДНАЛ ВЪРХУ НЕЯ“ (стр. 37 и 38).
За периода от 1961 до 1985 г. пет пъти ръководителят на разкопките ни е уверявал п преуверявал, че дясната подколенна кост на скелет № 95 е била счупена от кол, за да отхвърли всичко това по време на обсъждането в БАН през февруари 1986 г. със следното кратко съобщение:
„... ДОЛНИТЕ ЧАСТИ НА СКЕЛЕТА (под колената) ДЕЙСТВИТЕЛНО ЛИПСВАТ. Всички тези скици, които се дават (скиците на арх. Бобчев), това е свободно съчинение... ТЕЗИ КРАЙНИЦИ НЕ СА НАМЕРЕНИ.“ (Стенограма, т. I, стр. 12 и 13.)
Припомних на Михайлов предишните му твърдения, че от скелет № 95 „НЕ ЛИПСВА НИТО ЕДНА КОСТ“, а той отговори:
„Когато съм казвал (че скелетът е запазен), това не е противоположно на разложен. ТОВА ЗНАЧИ, ПЪРВО, ЧЕ (СКЕЛЕТЪТ) Е НАЛИЦЕ. ВТОРО: ЧЕ НЕ СА РАЗБЪРКАНИ КОСТИТЕ . . . ТОЙ Е ТАМ. КОСТИТЕ НЕ СА РАЗМЕСТЕНИ. ТОВА Е ПОЛОЖЕНИЕТО.“ [1] (Виж Стенограма, т. I, стр. 20.)
Н. ХАЙТОВ: Ще помоля проф. Михайлов да каже коя от костите от долните крайници на скелета беше счупена!
Проф. МИХАЙЛОВ: Аз в публикацията (от 1961 г.) съм го писал. Десният крак мисля, че беше.
ХАЙТОВ: Десният — под коляното или над коляното?
Проф. МИХАЙЛОВ: ПОД КОЛЯНОТО. НАВЯРНО ПОД КОЛЯНОТО. (Нервно.) Ама вижте какво, недейте ми поставя такива въпроси!
1. Думичките в скоби са добавени от мене — Н. X., за пояснение на текста. Така е навсякъде, където в тази книга предавам пряка реч с непълноти.
139
Н. ХАЙТОВ: Но това е основен въпрос!
Акад Н. ТОДОРОВ (към Михайлов): Приблизително да ни насочиш, нали . . . Под коляното (или) . . .?
Проф. МИХАЙЛОВ: Не! ПОД КОЛЯНОТО Е, РАЗБИРА СЕ! НЕ Е НАД КОЛЯНОТО...
Н. ХАЙТОВ: Само един кратък въпрос: от всичко това, което е писал проф. Михайлов (досега), има ли нещо, което да не поддържа вече на този етап на спора? От всичко това, което Вие (проф. Михайлов) сте писали досега във връзка със (спора) . . .?
Проф. МИХАЙЛОВ: . . . Единственото ново, което установих напоследък, което впрочем е казано общо в моите публикации, това е абсолютната хронология на този зид, който наричаме античен. Съмнявам се сега, че той може да бъде малко по-късен.
Н. ХАЙТОВ: Това ли е единственото нещо, което вече не поддържате?
Проф. МИХАЙЛОВ: ДА, ЕДИНСТВЕНОТО! ВСИЧКО ОСТАНАЛО, ПИСАНОТО В ПРЕДИШНИ ПУБЛИКАЦИИ, ПОДДЪРЖАМ!
(Стенограма, т. I, стр. 21 и 22.)
Не случайно дадох възможност на проф. Михайлов да избегне някои явни свои грешки, но неговата упоритост се оказа иесъкрушима. Нещо повече, след като съобщи, че подколенните кости не са разравяни, той отново се върна на старата позиция, че дясната била счупена.
Ще завърша с една мисъл на акд. Капица:
„НЕ Е ЛЪЖЕНАУКА ДА СЕ ПРАВЯТ ГРЕШКИ!
ЛЪЖЕНАУКА Е, КОГАТО ГРЕШКИТЕ НЕ СЕ ПРИЗНАВАТ!“
Из научните приключения на Г. Джингов.
Деветте му изказвания за подколенните кости на скелет № 95
Първо изказване:
„Долната част на скелета, от таза надолу (двата долни крайника) лежи под основите на зида. Започна разкриването му.“ (Дневник, 30 май, стр. 35.)
140
Второ:
„Стигаме до крайниците, но пред нас е стената. Ние нямаме друг начин, освен да подкопаем отдолу, за да проследим, доколкото е възможно, без да рушим паметника, останалата част от скелета. (Стенограма от 14. IX. 1985 г., стр. 31.)
Трето:
„Ние когато открихме до тук скелета, не се примирихме да кажем „ах, няма“! Ние направихме опит колкото можем повече да разкрием от скелета, и разчистихме, изчиствайки пръстта.“ (Стенограма, т. III, стр. 161.)
Четвърто:
„Черепът е счупен, крайниците, долните — КРАКАТА ОТ КОЛЕНЕТЕ НАТАТЪК ДО СТЪПАЛАТА - ВЪОБЩЕ НЕ СА РАЗКРИТИ, защото те теоретически оставаха под основите на апсидата. То нямаше и начин да се провери това нещо, защото предполагаше да се подкопава основата на църквата, без да сме убедени, че ще намерим нещо.“ (Стенограма, т. I, стр. 33.)
Пето:
„Ние разкрихме, както казах, горната част на скелета на 30 май. На 31 май продължи разчистването... Можехме да стигнем само до една част от бедрените кости. По-нататък скелетът оставаше под неразкопаната част, тъй като отгоре лежеше зидът, основата на апсидата. Допълнително, след като вдигнахме черепа и част от скелета, за да не ги натрошим костите, махнахме тухленото стъпало — банкета, които лежи върху тухления под, а не слиза под него, — за да можем да проследим, доколкото е възможно, останалата част от краката. Опряхме в зида, в стената, по-нататък не можахме да продължим. Да гадая имало ли е кости — пищялките, стъпалата и т. н., това значи да заблуждавам себе си, да заблуждавам и вас.“ (Стенограма, т. I, стр. 51.)
Шесто:
„Следователно, 72 см от скелета по време на разкопките ОСТАВАТ ПОД ОСНОВАТА. Защо не съм
141
копал, защо не съм ги търсил, аз казах: ето заради това, защото ги няма!“ (Стенограма, т. II, стр. 83.)
Седмо:
„За себе си аз бях убеден, че (подколенните кости) няма да се намерят, защото по време на разкопките ние имахме аргументи вече, факти археологически .., имахме вече НАЛИЦЕ ТАКИВА ДАННИ, КОИТО ПОКАЗВАХА, ЧЕ КОСТИ НЯМА.“ (Стенограма, т. II, стр. 10.)
Осмо:
„Пръстта заедно с натрошените кости — тези, които липсват (подколенните), които не намираме, са били изхвърлени някъде отстрани . . . И зарад това ние не сме ги намерили, защото не сме копали.“ (Стенограма, т. II, стр. 11.)
Девето:
„Ние не сме открили костите от долната част на краката — от коленете до пръстите. Причините са от чисто техническо естество — да не подкопаваме и рушим паметника.“ (Стенограма, т. II, стр. 9.)
И така: Хем 72 см от долните крайници на скелет № 95 са се намирали „под основите“, хем ги няма. Не подкопават, за да не рушат паметника, но все пак подкопават и се установява, че крайниците не са в камък, а в пръст.
Подколенните кости двамата археолози не потърсили, защото ги няма. Нямало ги, защото не ги намерили. Не ги намерили, защото не копали, а не копали, защото ЗНАЕЛИ, ЧЕ ТЕ СА ИЗХВЪРЛЕНИ, И ТО НЕ КЪДЕ ДА Е, А НЯКЪДЕ „ВСТРАНИ“.
А откъде са знаели, след като не са копали — по това Джингов старателно мълчи. Единственото възможно обяснение на този факт е, че на 13 юни 1956 г. те с Михайлов са приложили, за пръв път, парапсихологически методи за изследване на неразкопаните подколенни кости на скелет № 95 и сега просто не им е удобно да го признаят.
Девет изказвания ни е поднесъл Джингов и нито едно повторение — това не е по силите даже на проф. Михайлов! Едно само Джингов не е обяснил: как са
142
могли двамата с Михайлов да се откажат от разкриването на подколенните кости, след като им е било известно, че ги няма? Та нали тъкмо установяването на тази липса би се превърнало в най-убедителното доказателство, че скелет № 95 не може да е на Левски, и веднага би се сложил край на спора с досадния проф. Гяуров?
Арх. Бояджиев отиде по-нататък и от Джингов, като обяви, че „КОСТИТЕ (ПОДКОЛЕННИТЕ НА СКЕЛЕТ № 95) СА БИЛИ ИЗХВЪРЛЕНИ С ЛОПАТА“. (Стенограма, т. I, стр. 103.) Веднага след това той добави, че бил виждал да се прави това нещо и на други места. (Стенограма, т. I, стр. 110.)
А сега - МАЛКО УМСТВЕНА ГИМНАСТИКА: черно на бяло се твърди — знаели са и Джингов, и Михайлов, че кости няма, че са били изхвърлени някъде „отстрани“, т. е. че скелетът не може да е на Левски. По този повод ще припомня цитирания веднъж пасаж от Доклада на министъра на просветата и културата В. Червенков и председателя на БАН акад. Тодор Павлов до Министерския съвет за запазването на църквата „Св. Петка“:
„Понастоящем се правят проучвания във връзка с твърдението, че тялото на Апостола на свободата В. Левски е било пренесено и погребано в църквата „Св. Петка“. ТЕЗИ ПРОУЧВАНИЯ НЕ СА ПРИКЛЮЧИЛИ, НО ИМА ДАННИ, КОИТО ПОДКРЕПЯТ ТОВА ТВЪРДЕНИЕ.“ (Доклад № М-96 от 12. XII. 1957 г., стр. 2.)
Едно е ясно от този цитат, че ръководството на БАН, в лицето на нейния председател, година и половина след разкопките в „Св. Петка“ е разполагало с данни в подкрепа на твърдението, че Левски е погребан в „Св. Петка Самарджийска“. Откъде акад. Т. Павлов е могъл да има тези ДАННИ? Те не са могли да произхождат от друго място освен от Археологическия институт, а в Археологическия институт по това време и по този въпрос решаваща дума е имал единствено ръководителят на разкопките проф. Стамен Михайлов.
Тази дума, ако съдим по доклада от 12. XII. 1957 г., никак не се покрива с твърдението на Джингов, че подколенннте кости на скелет № 95 не са били потърсени,
143
защото имало „факти археологически“, че „КОСТИ НЯМА“, т. е. че скелет № 95 не е на Левски.
Докладът е доказателство, че ако подобно убеждение е възникнало, то е било не по време на разкопките, а след 12 декември 1957 година.
Глава пета
ДУПКИТЕ ПРИ ДОЛНИТЕ КРАЙНИЦИ НА СКЕЛЕТ № 95
ШЕСТ ВАРИАНТА НА ТЕМА:
ПЪЛНИ ЛИ СА БИЛИ ИЛИ ПРАЗНИ ТЕЗИ ДУПКИ
Въпросът с дупките — остатък от забивани за укрепване на почвата под олтарните основи дървени колове и тяхното значение при датирането на скелет № 95, може веднага да бъде решен, и то с помощта само на една снимка — снимката на скелет № 95 от 31 май 1956 г. (приложение № 1). На нея ясно се вижда скелет № 95 с една ДУПКА ОТ КОЛ вдясно на дясната бедрена кост, която ЛЕЖИ (ОТЧАСТИ) ПОД КОСТТА. Препоръчвам на читателите внимателно да разгледат снимка № 1 на въпросната дупка и не само това: всеки би могъл с помощта на обикновен пергел да се убеди, че БЕДРЕНАТА КОСТ НА СКЕЛЕТА ПОПАДА ИЗЦЯЛО ВЪРХУ СЕВЕРНАТА ЧЕТВЪРТИНА НА ДУПКАТА. Какво по-убедително и по-нагледно доказателство, че скелетът произхожда от погребение, извършено след, и то много след строежа на църквата „Св. Петка“!
На снимка № 2 виждаме същото: дупката отдясно на дясната бедрена кост влиза отчасти под нея. Вижда се освен това на снимки 5 и 6, че дупките са били затъпкани — явно указание, че погребението е било извършено след изгниването на коловете. При наличието на тези фотоматериали можеше изобщо да си спестим обсъждането на въпроса с датирането на скелет № 95
144
по дупките от колове, но нашите опоненти не са на това мнение: Михайлов ще каже, че дупките не са затъпкани, Джингов ще го подкрепи, зад него ще се наредят Овчаров, Ст. Бояджиев, М. Станчева и вече никой няма пито да погледне снимките, нито да ги спомене, затова нека да видим кой от тях какво е казал за дупките.
За първи път в Преписа на Джингов се споменава за „дупки“ на 7 юни. За втори път — на другия ден, 8 юни. За трети и последен път става дума за дупки от колове на 13 юни, а истината е, че те са били известни на археолозите още на 31 май, когато са били фотографирани (снимки от № 1 до № 6).
Излишно е да питаме защо дупките не са били своевременно описани. Ако Михайлов беше наредил на Джингов да опише дупките точно в положението, в което са били разкрити, въпросът с датирането на скелет № 95 щеше да бъде приключен още на 30 и 31 май 1956 г,. а спорът с Гяуров още тогава прекратен в негова полза.
Премълчано е също в Преписа на Дневника празни ли са били дупките или запълнени с пръст. Становището на Ст. Михайлов за дупките е, че те са „н е п о к ъ т н а т и“. Той вади от това решаващия аргумент, че „църквата е по-нова от гробовете в олтара“. (Виж статията от 1961 г., стр. 174.) Съзнавайки значението на този довод, във всички следващи публикации той неизменно ще повтаря, че „дупките са непокътнати“. Ето какво пише той през 1980 г.:
„. . . Извънредно важно е да се отбележи, че тези гнезда не бяха запълнени с пръст, което показва, че тук никога не е копано за гроб след построяването на църквата, както смята арх. Сава Бобчев.“ (Статия за Радио София, 1980 г.)
„... Дупките от колове както на мястото, където лежат краката, така и по цялото протежение на зила не са запълнени с пръст... Ако на това място беше копано, дупките щяха да бъдат запълнени с пръст.“ (В. ..Пулс“, 21. IV. 1981 г.)
Същото, само че по-кратко, преповтаря (за пети път) проф. Михайлов през 1982 г.
Но ето че всички тези монотонно-патетични изявления са предварително опровергани от самопризнанието на проф. Стамен Михайлов в неговата първа научна
145
публикация от 1961 г. (стр. 175), че точната дълбочина на „дупките под основата на зида НЕ МОЖЕ ДА СЕ ОПРЕДЕЛИ, ПОНЕЖЕ СА ЗАПЪЛНЕНИ“.
А щом дупките са запълнени, следвайки логиката на самия проф. Михайлов, следва да приемем, че е било ровено след строежа на църквата, за да бъдат сместени краката на погребания там покойник.
След първото издание на тази книга проф. Михайлов депозира за обсъждане в ССА при АИМ „Изложение 85“, в което обяснява:
„Когато съм писал, че те (дупките) са засипани, имал съм предвид че те отчасти са запълнени от срутване, предизвикано от налягането, което упражнява каменният зид, който лежи отгоре. ГОРЕ ОБАЧЕ ТЕ НЕ БЯХА ЗАПЪЛНЕНИ, иначе нямаше да личат и ние изобщо нямаше да ги открием“ (стр. 26).
Друго е обаче становището на Г. Джингов, изразено на обсъждането в ССА при АИМ:
„Аз мога да твърдя само това, че ДУПКИТЕ (ОТ ПИЛОТИ) БЯХА ЗАПАЗЕНИ. Ние ги разчистихме, но само в горната им част, защото при разкопаването на гроба в тях попадна пръст, следователно измерването им на дълбочина стана практически невъзможно“ (Стенограма, стр. 26).
Единият от археолозите твърди, че запълването на дупките се дължи на срутване, другият — на попаднала при разчистването им пръст. Михайлов казва, че в горната им част дупките не били запълнени, а Джингов — обратно, — че те са били запълнени именно в горната им част.
На първия ден от обсъждането на БАН Джингов обяви:
„Запушването на тези дупки с хартия показва, че те са били ПРАЗНИ В ГОРНАТА ИМ ЧАСТ, а надолу, естествено, не, защото при копаенето прониква пръст.“ (Стенограма, т. I, стр. 32.)
В Становището на петимата за дупките е казано:
„ПРИ ОТКРИВАНЕТО ИМ ДУПКИТЕ НЕ СА БИЛИ ЗАПЪЛНЕНИ С ПРЪСТ и разкопвачите са ги запазили, като ги запушили с хартия. Следователно, коловете са забити при наличието на скелет.“ (Становище, стр. 6.)
Сумираме отделните позиции:
146
Първа позиция: Дупките от колове не са запълнени с пръст (Ст. Михайлов, 1961 г., 1980 г., 1982 г.).
Втора: Дупките от колове са запълнени (Михайлов, 1961).
Трета: Горе те не бяха запълнени (Михайлов, 1985).
Четвърта: Дупките от пилоти бяха запазени (Джингов, 1985 г.).
Пета: Дупките бяха празни в горната им част. (Джингов, 1986 г.).
Шеста: Дупките не са били запълнени с пръст. (Становището на петимата, 1986 г., стр. 6.)
Къде е истината?
Истината е в снимките (№ 2, 5 и 6), които документират, че трите дупки при долните крайници на скелет № 95 са били затъпкани и след това разчиствани и фотографирани. Запълването на дупките е станало при погребението, свързано със скелет № 95, когаго коловете са били вече изгнили.
Ще припомня: снимка № 5, със затъпканите дупки, беше една от „селекционираните“ от арх. Бояджиев и липсваше на фотолентата, която ни поднесе той като оригинална.
Акад. Николай Тодоров възложи на Научния институт по криминалистика и криминология при Дирекцията на народната милиция, София, да извърши експертна оценка по някои от възникналите спорни въпроси при обсъждането, включително за дупките при долните крайници на скелет № 95.
Резултатът от експертизата гласи:
„От направения визуален външен поглед на фотокопието с пореден номер от фотоалбума 2 се установи, че на същото са изобразени две бедрени кости от скелета, инвентаризиран под № 95. Непосредствено до дясната кост и по-точно от дясната ѝ страна около средата се виждат подредени бели точки, изобразяващи най-вероятно малки бели камъчета или варовик. Между костите и около тях не се наблюдават кръгли дупки.
На фотокопие № 3 са изобразени бедрените кости от същия скелет от следващия етап на разкриване, при което между двете кости е изобразена кръгла яма. Непосредствено отдясно на дясната кост в близост до описаните на фотокопие № 2 бели камъчета се вижда оформена
147
кръгла яма. При наблюдение на горния ръб на ямата личи, че тя преминава под костта (фиг. 3 и 4) ...
На фиг. № 3 изобразената кръгла яма до дясната бедрена кост продължава, като част от нея се намира под костта.“
(Протокол № 68/1986 г., в Архива на БАН.)
Експертизата е подписана от д-р Ал. Пейчев, съдебномедицински експерт, Цвятко Г. Илчовски, експерт трасолог, и Румен Д. Филипов, научен сътрудник и експерт фотограф.
Паметната бележка отхвърля изводите от обсъжданията в БАН
Позовавайки се на данните от обсъждането, фотоматериалите и резултатите от експертизата на НИКК при ДНМ, акад. Николай Тодоров излезе със становище, че дупката от пилот до дясната бедрена кост на скелет № 95
„Е РАЗПОЛОЖЕНА ПОД КОСТТА“, което е „ЕДИН ОТ НАЙ-СЕРИОЗНИТЕ ДОВОДИ, ЧЕ ПОГРЕБЕНИЕТО, СВЪРЗАНО СЪС СКЕЛЕТ № 95, Е ИЗВЪРШЕНО МНОГО СЛЕД СТРОЕЖА НА ЦЪРКВАТА „СВЕТА ПЕТКА САМАРДЖИЙСКА“. (Виж Доклада на акад. Н. Тодоров от 7 април 1986 г., стр. 14.)
Това обаче не е имало, изглежда, никакво значение за ръководството на АИМ в лицето на акад. Д. Ангелов и Д. Гергова, които в ПАМЕТНАТА БЕЛЕЖКА от 6. VI. 1986 г. отрекоха почти всички основни изводи в доклада на акад. Н. Тодоров. Тука ще се огранича да цитирам само краткия пасаж, в който се оспорват изводите, засягащи „двете празни дупки“ от пилоти. Той гласи:
„Не бе съобразено с реалността и твърдението, че ДЯСНАТА КОСТ НА СКЕЛЕТ № 95 ЛЕЖИ ВЪРХУ ДУПКАТА ОТ КОЛ, което също според Н. Хайтов е доказателство, че скелетът (95) е по-късен: Разширяването на отвора на дупката може да се получи при почистване, оронване на ръбовете, запушване и т. н., но едва ли може да се запази на високо ниво ръбът на дупката, ако върху нея е бил наместен един труп“. (Паметна бележка, стр. 4).
Авторите на Паметната бележка се държат така, сякаш изобщо не съществуват снимки № 5 и 6, които
148
удостоверяват, първо, че дупките са били не две, а три и че при една от фазите на разкриването им И ТРИТЕ СА БИЛИ ЗАТЪПКАНИ, което само по себе си е доказателство, че погребението, свързано със скелет № 95, е извършено СЛЕД ИЗГНИВАНЕТО НА ПИЛОТИТЕ.
Ще приведем накрая и едно техническо доказателство. Иска за момент да се съгласим, че дупката отдясно на дясната бедрена кост не попада под същата кост, а е от кол, преминал край нея. В такъв случай при набиването на кола и неизбежното при тази операция уплътняване на почвата КОСТТА НЕПРЕМЕННО ЩЕШЕ ИЛИ ДА БЪДЕ СТРОШЕНА, ИЛИ ОТМЕСТЕНА, като се имат предвид вътрешните напрежения от уплътняването, които се отразяват на разстояние, равно на диаметъра на пилотите, умножен до пет-шест пъти, в зависимост от плътността на почвата.
(Виж Е. В. Костерин, „ОСНОВАНИЯ И ФУНДАМЕНТИ“ — учебник за студенти по автомобилно-пътните специалности във висшите учебни заведения, Москва, „Высшая школа", 1978 г., стр. 116, 221 и следващите.)
Диаметърът на коловете, забивани за укрепване основите на „Св. Петка“, е, според публикацията на Михайлов от 1961 г., 7—10 см. Това означава, че при набиването на един от тях край дясната бедрена кост на скелет № 95 тя непременно е трябвало да бъде поне леко изместена, ако не счупена, и то ако почвата под апсидната основа е била рехава. Проф. Михайлов обаче свидетелствува в научната си публикация от 1961 г., че почвата на метър под тухлената настилка в олтара на „Св. Петка“ е „ПЛЪТЕН ЧЕРНОЗЕМ С НЕЗНАЧИТЕЛНО КУЛТУРНИ ОСТАНКИ“ (виж стр. 173).
При това съвсем достоверно указание за плътността на почвата, в която е преминал колът край дясната бедрена кост на скелет № 95, НЕМИСЛИМО Е ТАЗИ КОСТ ДА Е ОСТАНАЛА НЕПОКЪТНАТА, АКО ЗАБИВАНЕТО Е СВАРИЛО СКЕЛЕТА,
По този пункт в Паметната бележка на Д. Ангелов и Д. Гергова се възразява, че
„СЪЩО ЧИСТО ТЕОРЕТИЧЕСКИ БЯХА И ТВЪРДЕНИЯТА, ЧЕ АКО ЦЪРКВАТА Е СТРОЕНА ПО-КЪСНО (ОТ СКЕЛЕТ № 95), ПРИ НАБИВАНЕТО НА КОЛОВЕТЕ КОСТИТЕ БИ ТРЯБВАЛО ДА СЕ НАТРОШАТ ДОРИ АКО НЕ ПОПАДАТ ПОД КОЛОВЕТЕ“ (стр. 4.).
149
Изправени сме отново пред нещо странно: двама научни работници да отхвърлят едно твърдение само защото било „ЧИСТО ТЕОРЕТИЧЕСКО“, без да се интересуват дали то е правилно, или не. На същото основание те могат, ако поискат, да отхвърлят и теорията за относителността!
Спорът за двете дупки от колове какво „пресичат“. Синоними ли са предлозите „под“ и „през“?
При обсъждането на първото издание на тази книга в ССА при АИМ възникна спор около двете дупки от колове, разкрити при долните крайници на скелет № 95 на 13 юни 1956 г., които минавали точно през крайниците на скелет № 95 — „левия — коляното, а десния — малко над него“. Този текст може да се чете по два начина. Първият възможен прочит гласи: „Разкриха се още две дупки от фундирането на основите, които (основи) минават през крайниците...” и т. н. Може да се възприеме и другояче: „Разкриха се още две дупки от фундирането на основите, които (дупки) минават точно през крайниците (на скелет № 95), левият — коляното, а десният — малко над него.“
В първото издание на тази книга аз приех втория прочит, т. е. че дупките пресичат крайниците, а не основите, но на обсъждането Михайлов категорично ме оспори. Той каза: „Н. Хайтов ПОГРЕШНО Е ИЗТЪЛКУВАЛ, че не основите, а дупките минавали през крайниците, като въз основа на това погрешно тълкувание разсъждава надълго и нашироко, прави погрешни изводи.“ (Стенограма, стр. 15.)
Джингов обаче застана на обратното становище, г. е., че не основите пресичат долните крайници, а ДУПКИТЕ. Той ме изобличи в произвол, когато съм писал, че „през“ и „под“ е едно и също. Точният му израз беше: „Откровено да си кажа, аз се учудвам на решимостта на Н. Хайтов да тълкува този най-съществен факт по своему. Цитирам: „А когато се каже, че една дупка минава през крайник (крак), това нищо друго не може да означава, освен че тази дупка се намира ПОД КРАЙНИКА.“ (Смях в залата.) (Стенограма, стр. 25.)
150
И Джингов, и всички негови съмишленици в залата бяха съгласни, че предлозите „под“ и „през“ не са синоними (в случая), т. е. че двете дупки от колове, разкрити на 13 юни, НЕ СА МИНАВАЛИ ПОД ТЯХ. Попитах Джингов: „Щом „през“ не значи „под“, да каже как все пак са били разположени дупките: вляво, вдясно или между крайниците на скелет № 95. Поставен натясно, след дълги увъртания Джингов беше принуден да признае: „ДУПКИТЕ СА ДЕЙСТВИТЕЛНО ПОД СКЕЛЕТА, ПОД КОСТИТЕ. ДУПКИТЕ. ОБАЧЕ КОСТИТЕ СА СЧУПЕНИ.“ (Стенограма, стр. 32.)
И така, докато моят опонент категорично отричаше „през“ и „под“ да са синоними и дупките да са били под костите, той изведнъж се съгласи с мене, но веднага обяви, че „КОСТИТЕ СА СЧУПЕНИ“, т. е. пробити.
Всичко това не попречи на авторите на Становището от 10. II. 1986 г., сред които е и Джингов, отново да се опълчат срещу мене, че „през“ и „под“ не са синоними, т. е. че долните две дупки от колове не са били под крайниците на скелета. Ето го и точния текст: „Напълно произволно и в разрез с всякакви езикови правила е твърдението на Н. Хайтов, че. . . „когато се каже, че една дупка минава през крайник (крак), това нещо не може да означава друго, освен че тази дупка се намира под крайника“. Замяна на предлога „през“ с „под“ е необяснимо...“ — следват по-нататък сложни филологически разсъждения, за да се докаже, че „през" и „под“ не са синоними и, следователно, двете, дупки от колове не са се намирали под крайниците на скелет № 95.
Добре, другари пълномощници на АИМ, да приемем, че сте прави, но защо Джингов продължава да си твърди, че двете прословути дупки не само че ся били ПОД крайниците, но са ги и пробивали? Няма да ви питам защо придавате на това внезапно (и късно) досещане на Джингов нормативен характер, като че е текст от Дневника на разкопките, след като вашата собствена ИНСТРУКЦИЯ за извършване археологически сондажни разкопки го забранява?
Освен това в цялата тая работа с двете дупки има нещо неестествено: представете си нажеженото положение на 13 юни 1956 г., когато проф. Гяуров хлопа от
151
врата на врата, разнася своята анкета и агитира, че са открити костите на Левски. Костите на Левски са това, макар и предполагаеми! Точно в този момент Михайлов и Джингов се натъкват на две нови дупки, които „пробиват“ долните крайници на скелет № 95. Намира се най-сетне убедително, н е о п р о в е р ж и м о доказателство, че упоритият Гяуров е в грешка, но ето че Михайлов, вместо да докаже своята версия, дори не благоволява да запише този прекрасен случай в Дневника на разкопките.
Идва 1961 г. Ст. Михайлов обнародва своята научна публикация върху разкопките и как ли не се е постарал да докаже, че скелет № 95 е сварен от градежа на църквата. Възможно ли е долните крайници да са били пречупени и да не включи той това поразяващо доказателство в арсенала на своите доводи? Дупките можеха да бъдат фотографирани — заедно с пречупените кости, — фотографът точно този ден е бил в църквата и е заснимал зидан гроб № 5, но и това е „пропуснато“.
Тук трябва да отбележим, че още преди обсъждането в БАН в археологическите среди се носеше слух, че имало съкрушителна за опонентите на проф. Михайлов снимка, на която се виждали долните крайници на скелет № 95, пречупени от миналите през тях колове. На обсъждането в БАН Джингов също спомена за нея. Той каза: „НИЕ НЯМАМЕ, ЗА СЪЖАЛЕНИЕ, В МОМЕНТА (дано да се намери) НАЙ-ВАЖНАТА СНИМКА ... ОТ ДУПКИТЕ, КОИТО МИНАВАТ ПРЕЗ КРАКАТА“ (Стенограма, т. I, стр. 54).
В процеса на обсъждането отново попитах Джингов има ли я тази снимка, но отговорът не беше така самоуверен: „Не (отговори той), ТОЧНО ТАЗИ СНИМКА Я НЯМА“ (т. I, стр. 57). И добави: „Снимки са правени, но аз не съм виновен, че за съжаление ВСЕ ОЩЕ НЕ СА НАМЕРЕНИ“ (т. I, стр. 87).
Когато за трети път Джингов беше попитан за снимката с пречупените кости, той троснато отговори:
„А БЕ РАЗБЕРЕТЕ, СНИМКАТА Я НЯМА, КАКТО НЯМА И МНОГО ДРУГИ СНИМКИ! ЕЙ ТОВА Е. АКО ИМАШЕ ТАЗИ СНИМКА, НЯМАШЕ ДА СПОРИМ!“ (Стенограма, т. II, стр. 171.)
Накратко: Джингов е категоричен, че съществува
152
снимка от дупките, които минават през краката, но че тази снимка все още не е намерена, както и много други снимки, и освен това я определя като НАЙ-ВАЖНА.
А сега да видим какво установяват съществуващите снимки, и по-точно — снимка № 2, където бедрените кости на скелет № 95 са най-ясно изобразени. Там — това е снимката с дупките, запушени с вестници — двете бедрени кости на скелет № 95 се виждат до капачките на коленете. (Джингов призна това на обсъждането в БАН — Стенограма, т. I, стр. 70.) Щом бедрените кости се виждат до капачките на коленете — това беше потвърдено не само от Джингов, но и от Д. Овчаров и арх. Бояджиев, — би трябвало в такъв случай да видим на тази снимка и дупката от кола, преминал през дясната бедрена кост над дясното коляно. ДУПКА ОБАЧЕ НЯМА. И не само че дупка няма, но не се забелязва да е мръднала костта от нормалното си положение нито на милиметър!
Що се отнася до уверенията на Джингов, че има снимка на счупените крайници на скелет № 95, ако подобна снимка се намери, това може да означава само едно, че Джингов и Михайлов са разполагали с резервни кости и са подменили счупената дясна бедрена кост на скелет № 95, след като тя е била фотографирана на 31 май 1956 г. Втората възможност е да са пробили дясната бедрена кост на скелета след неговото фотографиране на 31 май и да са го заснели в новото му състояние. Не ни остава засега друго, освен да очакваме откриването на тези тъй любопитни снимки, а до намирането им ще попитаме: как е възможно кол да премине през костта и да не я счупи и размести? На обсъждането в ССА една археоложка каза, че скелетите, по-стари от 80—100 години, са толкова крехки, че само с едно леко докосване с четчицата или нещо друго могат да се разрушат“ (Стенограма, стр. 110). Ако стогодишните кости са толкова деликатни, какво да кажем за бедрената кост на един сварен от строежа на църквата престарял и скапан ранновизантийски скелет, пронизан от десетсантиметров кол? Възможно ли е да оцелее, и на това отгоре да не мръдне.
Две думи и по твърдението на Джингов (на обсъждането
153
в БАН), че двете колелца, с които завършват бедрените кости на скица № 31 от Дневника на разкопките, означавали двете дупки от колове, открити на 13 юни 1956 г., които пронизвали долните крайници — „левия — точно през коляното, а десния — малко над него“. Джингов само едно не съобрази, когато оповести тази подробност, че СКИЦА № 31 Е ОТ 12 ЮНИ 1956 г., КОГАТО ДВЕТЕ ДУПКИ ОТ КОЛОВЕ НЕ СА БИЛИ ОЩЕ ОТКРИТИ И, СЛЕДОВАТЕЛНО, НА ТАЗИ ДАТА ТЕ НЕ СА МОГЛИ ДА БЪДАТ ОТБЕЛЯЗАНИ НИТО С КРЪГЧЕТА, НИТО С КОЛЕЛЦА.
В своята Паметна бележка двамата ръководители на АИМ Д. Гергова и Д. Ангелов (стр. 8) се възмущават, че в дискусията за гроба на Левски били въвлечени „некомпетентни лица“, които публично „злепоставили цяла една наука“, т. е. археологическата, подлагайки „на съмнение компетентността на специалистите“.
Ще отбележа по този повод, че моят принос в това отношение е нищожен в сравнение с онова, което самите специалисти на АИМ, а и самият АИМ направиха за публичното злепоставяне на археологическата наука. Случаят с двете дупки от 13 юни е само един от многото примери за начина, по който бе направено това систематично злепоставяне.
При обсъждането в БАН на въпроса към Михайлов кое всъщност е вярното: дали че двете дупки от колове, намерени на 13 юни, секат долните крайници на скелет № 95 (както Джингов твърди) или апсидната основа (както твърдеше самият той), отговорът на професора гласи: „МОЖЕ И ТОВА, МОЖЕ И ОНОВА. АЗ ПОДДЪРЖАМ И ДВЕТЕ!“ (Стенограма, т. 1, стр. 24 и 26.)
Ето така, системно, през цялото време на дискусията специалистите „изграждаха“ авторитета на Археологическия институт.
Гробната яма на скелет № 95 — водоравна или под наклон
Дълбочината на скелет № 95 е измерена на два пъти: веднъж 100 см от каменната настилка на олтара и втори път — 75 см от тухлената. За да приведем
154
двете измервания към един знаменател, необходимо е да знаем отстояниего между тухлената и каменната настилка на олтара.
В
Дневника на Джингов (пасажа от 25 май) то е определено на „10—20 см“. Проф.
Михайлов веднъж твърди, че отстоянието между тухлената и мраморната настилка на
църквата е 40 см (виж Паметници на културата и музеите, кн. 1/1956 г.). Втори
път — в Публикацията от 1961 г., — че това отстояние е 0,35 см (м?) (стр.
172).
Доверявайки се на проф. Михайлов, че отстоянието между тухлената и каменната настилка на олтара е 35 см, и на Дневника, воден от Джингов, че горният ръб на античния зид, на който „стъпва“ апсидната основа, е 97 см от каменната настилка, изчислих в първото издание на тази книга, че дълбочината на апсидната основа е 97—35 = 62 см от тухлената настилка на олтара.
Доверявайки се по-нататък на Михайлов, че дълбочината на скелет № 95 е 120 см от каменната, съответно 85 см от тухлената настилка, аз погрешно възприех, че погребалната ниша за „краката“ на скелет № 95 се намира в античния зид (стр. 72 от „Последните мигове и гробът на В. Левски“).
По време на обсъждането справедливо бях упрекнат от моите опоненти за тази единствена моя грешка, свързана с положението на скелет № 95, но никой не отбеляза, че тя се дължи изключително на грешните изходни данни в научната публикация на проф. Михайлов.
Ако се доверим на данните в Преписа на Джингов — 10—20 см, тогава при първото измерване на скелета (на 30 май) дълбочината му ще се окаже 100—10 (20) = 80 (90) см от тухлената настилка на олтара, а при второто мерене — 75 см. Доверим ли се на тези две мерки, скелет № 95 ще се окаже под наклон — н то о б р а т е н — от краката към главата с 5—15 см.
На снимките на скелет № 95 обратен наклон обаче не се установява, което означава, и то със сигурност, че една от двете мерки не е вярна, а може би и двете. По снимка № 1 на скелет № 95 се установява, че долният ръб на камъка, наречен мергел, и тилната част на черепа на скелета са на едно равнище.
155
Доверим ли се на мярката за дълбочината на мергела (в Преписа на Джингов — 55 см от тухленото равнище на олтара), автоматично СЛЕДВА ДА СЕ ПРИЕМЕ, ЧЕ И ГОРНАТА ЧАСТ НА СКЕЛЕТ М 95 се намира на същото равнище — 55 см от тухлената настилка на олтара, т. е. с цели 25—35 см РАЗЛИКА от първото и 20 см от второто мерене на скелета.
За да изясним действителната обстановка, ще прибегнем към спасителната скица от 1 юни на арх. Бобчев. По нея установяваме, че долният ръб на мергела се намира не на 55, а на 65 см от тухлената настилка на олтара. Мярката е двойно засечена и, следователно, може да ѝ се вярва. Приемем ли я, това ще означава, че скелетът има наклон с 10 см от главата към краката.
Проф. Михайлов не признава, че скелет № 95 е под наклон, и пише в своето Изложение 85, че била „достойна за удивление констатацията (на Н. Хайтов), че гробната яма не била изкопана водоравна“ (стр. 40) и че „скелетът на набедения Левски не бил в хоризонтално положение“ (стр. 69).
Както може и да се очаква, отрича се наклонът и в Становището на петимата. Там се твърди освен това, че „дълбочината на гробната яма от равнището на епохата, когато тя е направена (преди XIV век), е ТРУДНО СЕГА ДА СЕ ОПРЕДЕЛИ“ (стр. 19).
Отговарям: сега може да е трудно и даже невъзможно да се определи дълбочината на гробната яма на скелет № 95, понеже е затрупана, но нали Джингов е измерил дълбочината на скелета, когато той е бил още в нея? Поне Джингов, който е съавтор на Становището, не вярва ли на собствените си мерки, макар да са от равнището на сегашния XX век? Не се ли отнасят те и за „равнището на XIV век“?
И така: дълбочината на скелет № 95 е 65 см в горния и 75 см в долния му край, което означава, че гробната яма не е водоравна, а под наклон. Вторият извод е, че долните му крайници са били открити в апсидната основа и следователно погребението е извършено след строежа на църквата. Третият и последен извод е, че мерките в Преписа на Джингов са явно ненадеждни. На снимка № 1 добре се вижда
156
положението на скелет № 95 към подпрестолната основа (мергела)
Черепът се допира до северната стена ча подпрестолната основа, а дясната раменна кост лежи върху камък от подпрестолната суха зидария, което е съвсем определено указание, че скелет № 95 е от погребение, извършено след строежа на църквата.
Допълнително основание за подобен извод е обстоятелството, че както апсидната, така и подпрестолната основа са полагани не в „темел“ (изкоп), а на разчистена строителна площадка. Доводите за това са:
Първо: Външните стени на апсидната основа и античния зид са идеално изравнени, което е възможно само при пълна видимост на градежа при основите.
Второ: Фуниевидните междини от камък до камък в дясната половина на апсидната основа са измазани с хоросан, а това е пряко указание, че строителите са имали свободен (фронтален) достъп до градежа. (Виж снимка № 10.)
Трето: Уширяването в „стъпка“ на апсидната основа не би било възможно, ако строителната площадка не е била разчистена. Мито би било възможно набиването на дървени колове за укрепването на основите. (Виж Стенограма, т. III, стр. 119 и следващите.)
В пълна подкрепа на тези доводи, изтъкнати по време на обсъждането на арх. Мушанов и потвърдени от арх. Бояджиев, е писаното от проф. Михайлов през 1961 г. (стр. 173), че на дълбочина 0,35 м от тухлената настилка в наоса са се показали основи на зидове от римска Сердика и че „ГОРНАТА ЧАСТ НА ТЕЗИ ОСНОВИ (НА ДЪЛБОЧИНА ЕДИН МЕТЪР ОТ ТУХЛЕНИЯ ПОД) БЕШЕ ЗАСИПАНА С ПРЪСТ, НАСИТЕНА С КЪСНИ МАТЕРИАЛИ ОТ ПОСЛЕДНИТЕ ГОДИНИ НА ТУРСКОТО РОБСТВО“.
Проникването на тези „късни материали“ не би било възможно, ако строителната площадка не е била изравнена и отново засипана. За това свидетелствуват и турските тухли в сухата зидария на подолтарната основа.
Арх. Бояджиев призна, че „ЦЯЛАТА ПЛОЩ ОТ
157
ВЪТРЕШНОСТТА НА ЦЪРКВАТА Е СМЪКНАТА С ОКОЛО 80 СМ ПО ВРЕМЕ НА СТРОЕЖА“. (Виж Стенограма, т. III, стр. 92.) Това бе и становището на Джингов: „Да, СМЪКНАТА Е ВЪТРЕ НА РАВНА ПЛОЩ, ТОВА Е ВЯРНО. КАЗАХМЕ, ЧЕ ЛИЦАТА (НА СТЕНИТЕ) СА ГРАДЕНИ НА ОТКРИТО.“ (Стенограма, т. III, стр. 123.)
При това положение, ако скелет № 95, разположен на 65, съответно 75 см от тухленото равнище на олтара, беше сварен по време на строежа, той е щял да бъде напълно унищожен.
Един от най-спорните въпроси, свързани с положението на скелет № 95, бе: откъде е било измерено „излизането“ му от „зида“ — дали от банкета при апсидната основа, или от стената над банкета. Препирнята възникна поради факта, че пълномощниците на АИМ не знаеха за съществуването на т. нар. ДОЛЕН БАНКЕТ ПРИ АПСИДНАТА ОСНОВА.
Възникнаха по време на обсъждането в БАН и спорове за положението на скелета към подпрестолната основа (мергела). Във връзка с това на арх. Мушанов хрумна идеята да приготви макет в естествена големина на олтарното пространство в зоната на погребението, заедно с изрязан от хартия „покойник“ с височина 172 см, и да го предостави на опонентите археолози, за да го наместят в положение, каквото те смятат за най-правилно.
Извършеният експеримент заема цели 50 страници машинописен текст в Стенограмата от обсъждането на 12. II. 1986 г. Казано накратко, ДЖИНГОВ положи скелета така, че неговият череп застана срещу североизточния ъгъл на подолтарната основа, но тогава се оказа, че двете дупки от колове при бедрените кости на скелета „забиват“ в античната стена.
ОВЧАРОВ изтегли главата нагоре докъм средата на подолтарната основа, но той пък отмести черепа много надясно от нея и скелет № 95 отново попадна върху античния зид (вж. фиг. IX). Всички последващи опити да бъде скелетът наместен правилно, макар и при съветите на останалите участвуващи в срещата археолози, останаха н а п р а з н и, и едва тогава настъпи поврат във виждането на пълномощниците
158
ФИГУРА IX. Положението на скелет № 95 според Д. Овчаров и Г. Джингов
159
на АИМ и те признаха както банкета при апсидната основа и обзиждането на мергела, тъй и изравняването на строителната площадка по време на строежа на църквата до дълбочина 80 см.
Глава шеста
АНТРОПОЛОГИЧЕСКИТЕ ДОВОДИ НА ДОКТОР БОЕВ
В публикацията на Михайлов от 1961 г. археологът определено твърди, че скелет № 95 е „най-добре запазеният“ от трите сравнително добре запазени скелети, намерени в олтара на „Св. Петка Самарджнйска“. Дотолкова е бил запазен, че е имало възможност да се установят такива анатомически подробности, като „изтърканите зъби и зарастването на някои алвеоли на извадени кътници“.
За съжаление, с разпалването на спора състоянието на скелета изведнъж, и то бързо, започва да се влошава.
През 1980 г. в изложение на проф. Михайлов до Радио София, стр. 5, четем: „Че тук имаме работа със скелет от много старо погребение, се вижда от обстоятелството, че костите (му) бяха доста разложени.“
Все през съшата 1980 г. научаваме, че костите на скелет № 95 са вече „ЧАСТИЧНО РАЗЛОЖЕНИ“ (сп. „София“, кн. 3). Около средата на лятото, за наша радост, нещата, изглежда, са се подобрили и във филма „Легенда за Левски“ (16 юли 1980 г.) чуваме, „че скелетът (е) сравнително добре запазен, черепът — също“.
След това оптимистично изявление дойде като гръм от ясно небе изказването на проф. Михайлов на „кръглата маса“ във в. „Работническо дело“ (10. II. 1981 г.), че „ТОЗИ СКЕЛЕТ НА ТАКА НАРЕЧЕНИЯ ЛЕВСКИ Е НАЙ-РАЗРУШЕНИЯТ“.
През 1982 г. състоянието на скелет № 95 постепенно
160
се влошава и той е провъзгласен едва ли не за НАЙ-РАЗЛОЖЕНИЯ МЕЖДУ ВСИЧКИ ОСТАНАЛИ. (Неотпечатана статия за в. „Литературен фронт“ от 1982 г.) В същата статия по-нататък четем:
„Много се спекулира и с това къде са сега костите на набедения Левски. Най-напред трябва да кажа, че тези кости са така обезличени и разложени, че едва ли ще се окажат годни дори и за най-елементарните антропологически измервания, тъй като след тяхното вдигане по-цялостни се оказаха само едрите крайници и отчасти скелетът, а всичко останало НАПЪЛНО РАЗЛОЖЕНО И ПОЧТИ НА ПРАХ.“
Добре, че препирнята за гроба на Левски била приключена, инак при подобно прогресивно израждане на костите — успоредно с разпалването на спора — нищо чудно да се бяха изпарили.
Възниква основателният въпрос: как е възможно преценките за едни и същи кости от един и същи човек да са толкова противоречиви и дори несъвместими една с друга? И защо е всичко това? Явно, за да се докаже неговата старинност — усилие съвършено излишно, след като е известно, че състоянието на костите не е най-сигурното доказателство за тяхната възраст, защото то зависи от проветривостта, състава и влажността на почвата, както беше заявил в една от своите статии и самият Михайлов. А условията, в които е просъществувал скелет № 95, са от най-лошите: само на метър и нещо под каменната настилка на църквата „Св. Петка“ разкопките са се натъкнали на подпочвена вода.
Следващият опит на Михайлов, за да отхвърли възможността скелет № 95 да е на Левски, е свързан с тъй наречената експертиза на д-р Боев.
За пълната несъстоятелност на тази експертиза писах и в първото издание на тази книга, но ръководството и пълномощниците на АИМ продължават да се позовават на нея, което налага отново да се презанимаем с този въпрос. Ще го направим този път чрез самия д-р Боев в един
кратък обзор на досегашните негови изказвания
161
1. КОГА Е БИЛ ПОВИКАН Д-Р БОЕВ ДА ИЗВЪРШИ ЕКСПЕРТИЗАТА ВЪРХУ СКЕЛЕТ № 95
1981 г., 10 февруари, „кръгла маса“ във в. „Работническо дело“ (Кръгла маса — 81):
„Аз не присъствувах на откриването, което е един минус, така че колко време след това са ме викали, АЗ НЕ ПОМНЯ“ (стр. 14 от Стенограмата).
„Аз не мога да кажа колко време след откриването на скелетите бях повикан, но беше минало ДОСТА ВРЕМЕ, МОЖЕ ДА Е БИЛО СЛЕД МЕСЕЦ“ (Стенограма, стр. 26).
1981 г., 26 май, в. „Пулс“, статия на д-р Боев „Относно гроба на Апостола“ (Пулс-81):
„Бях повикан от проф. Михайлов... дълго време след откриването на скелетите, ЧАК ПРЕЗ ЛЯТОТО НА 1956 ГОДИНА.“
1984 г. — писмо на д-р Боев до акад. Д. Косев (Писмо-84):
„Бях повикан по нареждане на акад. Миятев ЧАК ПРЕЗ ЮЛИ ИЛИ ПО-КЪСНО“ (стр. 1. 2 и 4).
1985 г., 14 септември — обсъждане на книгата „Последните мигове и гробът на В. Левски“ в ССА при АИМ (Обсъждане-85):
„Експертизата извърших на място“ — 1956 г. „На мене не ми беше известно тогава, че ТОЗИ СКЕЛЕТ Е БИЛ ОТКРИТ ПРЕДНИЯ ДЕН“ (Стенограма, стр. 35).
Скелет № 95, както вече знаем, е открит на 30 май, а на 13 юни гробните ями в олтара са били засипани. Това обаче не е попречило на д-р Боев да ги освидетелствува „чак през лятото“, „през юли“ или „по-късно“.
2. КОЛКО СКЕЛЕТА СА ОСВИДЕТЕЛСТВУВАНИ
1980 г. — документален филм „Легенда за Левски“, излъчен по телевизията на 16 юли (Легенда-80):
„В олтарната апсида на църквата „Св. Параскева“ бяха открити ТРИ СКЕЛЕТА НА МЪЖЕ.“
Кръгла маса-81:
„От тези ТРИ СКЕЛЕТА действително единият нямаше
162
глава, другите ДВА имаха“ (Стенограма, стр. 22).
Пулс-81:
„Бяха ми показани и други скелети, които бяха доста разрушени, изключение правеше само един, който бе на мъж около 50 години, от денаромедитерански расов тип, различен от расовия тип на Левски... Освен това единият скелет имаше възможност да е ЖЕНСКИ.“
Кръгла маса-81:
„Не помня да е бил женски. Възможно да е бил. Трябва да се намери протоколът в Археологическия институт и да се види дали е женски“ (Стенограма, стр. 23).
Писмо-84:
„ПЕТТЕ СКЕЛЕТА лежаха в нормално положение на земята... Всички скелети бяха НЕПОКЪТНАТИ“ (стр. 1, 3 и 4).
Обсъждане-85:
„Аз прегледах ЧЕТИРИ СКЕЛЕТА“ (Стенограма, стр. 37).
В първите три изявления на д-р Боев скелетите са ТРИ, през 1984 г. се качват на ПЕТ, през 1985 г. спадат на ЧЕТИРИ, а всъщност на 31 май 1956 г., дори до 8 юни, антропологът е могъл да види в олтара на „Св. Петка“ само ДВА СКЕЛЕТА — № 95 и Обезглавения.
Веднъж Боев твърди, че единият скелет имало възможност да е женски, а във филма — че и трите скелета били НА МЪЖЕ. Веднъж (Пулс-81) пише, че скелетите били „доста разрушени“, но през 1984 г. (Писмо-84) той поддържа, че те били „непокътнати“.
3. ИЗЯВЛЕНИЯ НА Д-Р БОЕВ ЗА СКЕЛЕТ № 95
Пулс-81:
„Липсваше какъвто и да е скелет, чиито крака да са под зида на олтара или в самия зид... Това ми направи впечатление, защото като факт е интересно, още повече че това беше главният аргумент на проф. Михайлов да направи своята датировка. Така че СКЕЛЕТЪТ, ЧИЯТО СНИМКА виждаме в СТУДИЯТА НА ПРОФ. СТ. МИХАЙЛОВ, НЕ Е БИЛ ВИДЯН ОТ МЕН.“
163
Писмо-84:
„Един от скелетите в апсидата бе с ОТРЯЗАНИ ДОЛНИ КРАЙНИЦИ“ (стр. 3).
Обсъждане-85:
„... зидът пресича краката, това нещо на единия от скелетите аз го видях ...” (Стенограма, стр. 38.)
4. Д-Р БОЕВ — ЗА СКЕЛЕТА НА ОБЕЗГЛАВЕНИЯ
Кръгла маса-81:
„От тези три скелета действително единият нямаше глава, другите два имаха“ (Стенограма, стр. 23).
Пулс-81:
„Не намерих обезглавен скелет, което също би ми направило впечатление.“
5. БРОЙ И СЪСТОЯНИЕ НА ЧЕРЕПИТЕ
Легенда-80:
„Черепът на скелета (на Левски) беше напълно запазен, разбира се, не само черепът, но и целият скелет.“
Кръгла маса-81:
„От тези три скелета действително единият НЯМАШЕ ГЛАВА, другите ДВА имаха“ (Стенограма, стр. 23 и 24).
Писмо-84:
„Запазените черепи (на петте скелета) показваха до един денаромедитерански расови белези“ (стр. 3).
Обсъждане-85:
„На трите скелета имаше ясно, ДОБРЕ ЗАПАЗЕНИ в антропологическо отношение ЧЕРЕПИ“ (Стенограма, стр. 37).
6. РАСОВИЯТ ТИП НА СКЕЛЕТИТЕ
Пулс-81:
„За идентифицирането на скелета на Левски имаме на разположение следните данни: мъж с НИСКО и яко телосложение, расов тип — западен клон на северната раса.“
Кръгла маса-81:
„Левски е от северната раса и с НИСЪК РЪСТ.“
164
Писмо-84:
„Нито един от (петте) скелета нямаше белези на северна раса по черепа“ (стр. 3).
Обсъждане-85:
„Левски на живо и на скелет трябваше да покаже северна раса“ (Стенограма, стр. 37).
Забележете: Установени са „белези на северна раса по черепа“, въпреки че Обезглавения не е имал никакъв череп, черепът на скелет № 95 в лицевата му част е бил така повреден, че не е било възможно да се определи расовият му тип, други скелети на 31 май, както вече стана дума, изобщо не е имало.
7. ВЪЗРАСТ НА ПОГРЕБЕНИЯТА
Кръгла маса-81:
„Може би гробовете са византийски“ (стр. 39).
Писмо-84:
„Видимо скелетите можеха да бъдат от Средновековието“ (стр. 3).
Обсъждане-85:
„Може би са византийски трупове. Това не знаем, но въпросът е, че нямаше нито един, който да прилича на Левски“ (Стенограма, стр. 39).
„Скелетите не могат да бъдат на Левски — визуално, което всеки антрополог го прави и не само антрополог, но и всички баби, които се въртят около църквите“ (Стенограма, стр. 38).
8. ВЪЗРАСТ НА ПОКОЙНИЦИТЕ
Легенда-80:
„Скелетите, които изследвах, бяха НАД 50-ГОДИШНА ВЪЗРАСТ:
Кръгла маса-81:
„Оказаха се индивиди НАД 60 ГОДИНИ (стр. 39).
Пулс-84:
„Едни скелет на мъж ОКОЛО 50 ГОДИНИ.“
Писмо-84:
„Най-младият беше НА 50 ГОДИНИ“ (стр. 3).
165
Обсъждане-85:
„ВСИЧКИ СА НАД 50 ГОДИНИ“ (стр. 39 и 42). „Това помня добре.“
9. ОТ КОГО Д-Р БОЕВ Е БИЛ ПОВИКАН
Кръгла маса-81:
„След това бях извикан (от Михайлов) и отидох при него, и той ми разказа всичко, което тука пред вас изнесе. ПОКАЗА МИ ГРОБА. Скелетите бяха на място, не бяха разместени“ (стр. 22).
Пулс-81:
„Бях въведен на мястото на разкопките от ДРУГО ЛИЦЕ, ТЪЙ КАТО ПРОФ. МИХАЙЛОВ НЕ ПРИСЪСТВУВАШЕ НА ЕКСПЕРТИЗАТА.“
Обсъждане-85:
„При отиването ми в църквата имаше две технически лица, които ме въведоха, и аз разгледах внимателно скелетите“ (стр. 36).
Пулс-81:
„Дълго време след изкопаването на скелетите, чак през лятото на 1956 г., след като се вдигна шум, относно възможността да е открит скелет на Левски, аз бях ПОВИКАН ОТ ПРОФЕСОР МИХАЙЛОВ, който пожела да направя експертиза на скелетите. Той ми разказа, че нямало вероятност Левски да е бил погребан в църквата ... тъй като зидът на олтара минавал през краката на един от скелетите.“
Пулс-81:
„Неприятното в случая е това, че когато е станало разкриването (на скелетите), АЗ НЕ БЯХ ПОКАНЕН ДА СИ КАЖА МНЕНИЕТО ВЪРХУ ТЯХНОТО ПОЛОЖЕНИЕ и да направя още тогава антропологиската експертиза.“
Пулс-81:
„Може би не бях поканен на разкопките, защото през май 1956 г. още не се говореше, че е открит скелет на Апостола на свободата.“
Обсъждане-85:
„Когато започнаха разкопките в тази църква, аз се бях разболял от хепатит. (Разкопките започват на 8 май 1956 г. — б. а.). Тогава и вкъщи идва проф. Гяуров. Той идва при мене с написано на циклостил
166
едно изложение... че евентуално в тази църква е може би погребан Левски“ (Стенограма, стр. 36).
10. КАКЪВ ДОКУМЕНТ Е СЪСТАВИЛ Д-Р БОЕВ
Легенда-80:
„При това положение аз написах съответния доклад, който предадох на съответните научни органи.“
Кръгла маса-81:
„Аз направих протокол, който предадох на Археологическия институт, не знам защо не е даден на Михайлов“ (стр. 24).
Кръгла маса-81:
„Аз не съм бил поканен при откриването на тези скелети ... Смятам, че биха се спестили всички тези събития, защото ЩЯХМЕ ДА НАПРАВИМ ПРОТОКОЛ...“ (стр. 14).
Пулс-81:
„Направената антропологическа експертиза РЕГИСТРИРАХ С ПРОТОКОЛ. Протокола предадох в Археологическия институт, където е бил използуван от проф. Михайлов.“
Писмо-84:
„След това дадох писмен доклад в една страница до акад. Миятев. Трябва да се има предвид, че преписка по тази анкета не е имало. Акад. Миятев беше наредил да се явя в църквата, без да изпраща писмо до Института по морфология. Затова аз представих ЗАКЛЮЧЕНИЕТО до него също без писмо“ (стр. 4).
„Сега потърсих копие от този ДОКЛАД в личния си архив, който е огромен и пълен, но не намерих препис от него. ТАКА ЧЕ НЯМА НИКАКЪВ ДОКАЗАТЕЛСТВЕН МАТЕРИАЛ ПО ТАЗИ АНКЕТА“ (стр. 3).
Кръгла маса-81:
„Трябва да се намери ПРОТОКОЛЪТ в Археологическия институт и да се види дали (скелетът) е женски“ (стр. 16).
Обсъждане-85:
„... за това го писах в това, което дадох на Миятев...“ (Стенограма, стр. 38).
Изказване на Стамен Михайлов („Пулс“, 3. VI. 1981 г.)
„Д-р Боев за пръв път съобщава за някакъв никому
167
неизвестен протокол, предаден в АИМ, „където бил използуван от проф. Ст. Михайлов“. Такъв протокол нито ми е известен, нито още по-малко съм ползувал. Иначе как бих могъл да изопача съдържанието му? И защо бих го изопачавал, когато АНТРОПОЛОГИЧЕСКАТА ЕКСПЕРТИЗА ЗА РЕШАВАНЕТО НА ВЪПРОСА СЪВСЕМ НЕ Е РЕШАВАЩА. Решаващи са археологическите факти, които вече съм изложил и не е нужно да ги повтарям“ (стр. 3).
А сега — обобщението: от всичко 46 документирани твърдения на д-р Боев по извършената от него туристическа експертиза 41 са явно несъстоятелни или невероятни, а само 5 п р а в д о п о д о б н и. При този водопад от небивалици човек изтръпва, като си помисли по какъв начин и от кого се е решавал през 1956 г., а и по-късно спорът за гроба на Васил Левски.
А истината е толкова проста: СКЕЛЕТ № 95, КАКТО СЕ ВИЖДА НА ВСИЧКИТЕ МУ СНИМКИ, Е С НАПЪЛНО ПОВРЕДЕНА (СРИНАТА) ЛИЦЕВА ЧАСТ - ЛИПСВАТ И СКУЛОВИТЕ, И ЧЕЛЮСТНИТЕ КОСТИ, ТАКА ЧЕ АНТРОПОЛОГЪТ И ДА Е ИСКАЛ, НЕ Е МОГЪЛ ДА ОПРЕДЕЛИ НИТО РАСОВИЯ ТИП НА ПОКОЙНИКА, НИТО НЕГОВАТА ВЪЗРАСТ ПО ЗЪБНИТЕ МУ АЛВЕОЛИ. (Къде ще са тия алвеоли, след като челюстите липсват?)
Самият Боев пише във в. „Пулс“ от 26 април 1981 г., че расова диагностика върху един скелет може да бъде направена само „ако черепът е добре запазен“. Освен това не съществуват сигурни показатели, по които може да се определи дали покойникът е на 30, 40, 50 или примерно 60 години, „защото след 25-годишна възраст черепните шевове са вече зараснали“ (виж „Медицинска експеритиза“ на д-р Спасов, стр. 5, архив на БАН).
Не е възможно освен това да се определи колко е старо едно погребение без лабораторно изследване на остатъците от органична материя по костите, само въз основа на „визуална“ преценка колко кости са мазни или сухи, както го правят „всички баби“.
Сблъскваме се тука с една загадка: уведомен е бил проф. Михайлов още веднага след разкриването на скелет № 95 на 30 май 1956 г., че този скелет може да е на Левски, знаел е за тази възможност и
168
д-р Боев, затова се и стига до „експертиза“, но защо тази експертиза не е извършена, като се приберат костите в лаборатория и се изпълнят там съответните процедури, а се нарежда на д-р Боев да изпълни експертизата на място, а „НЕ В ЛАБОРАТОРИЯ“? (Виж стр. 15 от Стенограмата от „кръглата маса“.) Защо е било предявено това, меко казано, о с о б е н о изискване тъкмо към спорния скелет на Левски?
Като прибавим към всичко това и обстоятелството, че антропологът е бил предварително въведен в същината на спора за костите на Левски от Стамен Михайлов (да не употребяваме по-точната дума „обработен“), става ясно, че задачата на Боев е била всъщност да оформи готовото становище на археолога. Това е и причината експертизата да бъде извършена „на място“, а не в лаборатория и да не бъде съставен никакъв писмен документ.
Единственото заключение, което може да се извади от историята с антропологическата експертиза, е, че такава експертиза, в научния смисъл на думата, върху скелет № 95 НЕ Е ИЗВЪРШВАНА и няма антропологически доводи, които да отхвърлят възможността скелет № 95 да е на Левски.
Глава седма
ЗА ДРУГИТЕ ГРОБОВЕ В ОЛТАРА НА ЦЪРКВАТА „СВ. ПЕТКА“
Става дума за купчинката кости от череп, която ще наричаме Самотния череп, скелета на Обезглавения с инвентарен № 79; скелета под престола (инв. № 102) и най-сетне, скелет № 14-А, разкрит в бившето женско отделение на църквата „Св. Петка Самарджийска“.
Втората част на тази книга и без това доста набъбна, затова няма да преразказвам писаното в първото издание за необикновените скелетни находки в олтара на „Св. Петка“, които проф. Михайлов
169
„обедини“ в една дълбочина — 120 см, за да докаже, че са от ранновизантийско гробище.
Не заслужават внимание и опитите на Ст. Михайлов да отговори на отправената му критика във връзка с тези знаменателни находки. Тук аз ще се спра на скелетните находки в олтара само във връзка с
премълчаното за Обезглавения в Преписа на Джингов
Три са най-важните съобщения в Преписа на Джингов за Обезглавения: първо — че е без череп; второ — че пластовете около скелета са „насипни“ и разбъркани; трето — че край него са намерени парчета „овъглено дърво“, и четвърто — че под скелета е имало фрагменти от стари, т. е. турски, тухли (стр. 45, 46).
Липсата на череп е очевиден белег, че погребението е необикновено; разбъркването на пластовете — че то е сравнително скорошно, овъгленото дърво говори за същото; а старите (турски) тухли под скелета съвсем определено го датират от епохата на османското владичество.
За тази драматична находка нищо повече не е казано в Преписа на Джингов, но част от многото премълчани в него обстоятелства и факти могат да се видят на седемте новонамерени снимки на Обезглавения.
Ето какво намираме в тях:
Първо: Вижда се, че Обезглавения, освен че не е имал череп, но не е имал и ляв крайник, но Джингов не е удостоил с внимание въпросната липса.
Второ: Десният крайник на „цялостното погребение“ е счупен, но и това не е отбелязано в Преписа.
Трето: Никакви кости в купчинка не се забелязват нито на дясното, нито на лявото рамо на Обезглавения, но в пасажа от 5 юни на Преписа тази несъществуваща купчинка е отбелязана.
Четвърто: На снимка № 7 ясно се виждат следите от два изгнили кола, преминаващи успоредно на бедрените кости, но това също не е отбелязано в Преписа.
Пето: По стените на гробната яма могат да се
170
преброят 7 симетрично редуващи се дупки — от север, и 11 дупки — по стената на гробната яма от юг, плюс 7 над несъществуващия череп на Обезглавения — общо 25 дупки, явно от изгнил плет или рогозка, ако се съди по големината и редуването им. В Преписа за тях не е казано нищо.
Шесто: Вижда се на снимка № 7 отдясно на покойника по стената дупка от напречно положен върху гроба кол, личи освен това, че някои от тазовите гости са пречупени, очевидно при срутването на гроба върху скелета, но и това е премълчано. (Виж снимка № 7 и скицата на М. Бенчев с реконструкция на гроба с дупките — фиг. X.)
Посочените дотук неописани подробности очертават картината на едно криминално, и то неотколешно погребение в гробна яма, без ковчег, но с дървен покров, направен чрез полагане най-малко на два надлъжни и два напречни кола (ако се съди по следите), над които е била положена рогозка или плет. Парчетата овъглено дърво са именно от неизгнилите докрай дървени колове от покрова на гроба, което пък означава, че този гроб е наистина много по-късен от строежа на църквата, като се има предвид, че дървените колове (пилоти) от строежа са изгнили, а коловете от покрова още запазени, въпреки че теренът е насипен и силно овлажнен, което улеснява бързото им изгниване.
Едва ли друг подобен гроб, с такъв необикновен, дървен покров е бил откриван от археолозите в България, но ето че той е благоразумно премълчан. Защо? Причината е все една и на нея сме се натъквали и ще се натъкваме непрестанно: ЗАЩОТО ДЪРВЕНИЯТ ПОКРОВ НА ГРОБА ГОВОРИ ЗА СКОРОШНО, А НЕ ВИЗАНТИЙСКО ПОГРЕБЕНИЕ. ГОВОРИ НЕ ЗА НОРМАЛНО, А ЗА ИМПРОВИЗИРАНО, И ТО КРИМИНАЛНО ПОГРЕБЕНИЕ, КАТО СЕ ИМА ПРЕДВИД ЛИПСАТА НА ЧЕРЕП и пр. В такива случаи е по-добре да си мълчиш и Михайлов и Джингов ДОБРЕ СА МЪЛЧАЛИ.
Ще отбележим накрая, че десният долен крайник на скелет № 79 лежи отчасти върху банкета на апсидната основа в южната половина на олтара. (Виж фиг. X, реконструкцията на погребението на М. Бенчев.)
171
ФИГУРА X. Схема на погребението на скелет № 79 (Обезглавения). Означенията F, В, О, FBD са както в предишните скици от фигури V до VIII. Тъмните петна около скелета са остатък от дупките от дървения покров над скелета. Защрихованият участък, означен с буквата В, означава суха зидария под нивото на скелета. Автор: Михаил Бенчев.
Този факт и обстоятелството, че под скелета са намерени парчета от стари, т. е. турски, тухли са достатъчни да се направи изводът, че и той е остатък от едно сравнително скорошно, и з в ъ н р е д н о, „криминално“ погребение.
Скелетът под престола — измислица или действителност
Един от най-решителнiте доводи на Ст. Михайлов срещу моята позиция за гроба на В. Левски е „погребението под колонката на олтарната трапеза“. Според него всичките ми „разсъждения“, „лирични отклонения“, „иронични подмятания“ и пр. не стрували „КОЛКОТО ЕДИН-ЕДИНСТВЕН ФАКТ, УСТАНОВЕН ТВЪРДО ПРИ РАЗКОПКИТЕ. ТОЗИ ЗНАМЕНАТЕЛЕН ФАКТ Е ПОГРЕБЕНИЕТО ПОД КОЛОНКАТА НА ОЛТАРНАТА ТРАПЕЗА.“ (Изложение, 1985 г., стр. 54.)
172
Не е трудно да се досетим, че скелетът под престола е една ключова находка. Но да видим какво се казва за тази находка в Дневника на разкопките, воден от Джингов под диктовката на Ст. Михайлов. Първата записка за скелета под престола е от 9 юни и гласи:
„В олтара продължава копаенето в дълбочина покрай основата на апсидата в северната половина. ОТМЕСТИ СЕ ОЛТАРНИЯТ КАМЪК. В ЧЕРНОЗЕМА се намериха камъни и парчета от стари тухли и кости (№ 101). ПОД ТЯХ ЧАСТ ОТ СКЕЛЕТ ОТ РЕДОВНО ПОГРЕБЕНИЕ (№ 102). Следобед преваля дъжд“ (стр. 67).
Вписано е и преваляването на дъжда, но дълбочината, на която скелетът е намерен, НЕ Е ИЗМЕРЕНА И ВПИСАНА, съгласно Инструкцията за извършване археологически сондажи и разкопки от 1956 г., т. 21, буква „В“.
На 10 юни, неделя, не се работи. За новонамерения скелет под престола се споменава веднага на следващия работен ден — 11 юни 1956 г., със следващия кратък текст:
„В ОЛТАРА СЕ ДОРАЗЧИСТИ МЯСТОТО ПОД ОЛТАРНИЯ КАМЪК. ПОД СКЕЛЕТА, КАКТО И ВЪРХУ ПЛОЩТА НА ЦЕЛИЯ ОЛТАР (НА СЪЩОТО НИВО), СЕ ОТКРИВА НАСИП ОТ ДРЕБНИ РЕЧНИ КАМЪНИ, НАТРОШЕНИ ТАКИВА, ПАРЧЕТА ОТ СТАРИ ТУХЛИ С ДЕБЕЛИНА 5 СМ, КЕРЕМИДИ И ГЛИНЕНИ ТРЪБИ (109).“
От този пасаж се разбира, че първата работа през новия работен ден е била да се вдигнат костите на скелета. Повече за него не се казва нито дума. Три пъти на 11 юни са правени снимки на разкопани в църквата обекти, НО НИКЪДЕ НЕ НАМИРАМЕ ОТБЕЛЯЗАНО В ДНЕВНИКА ДА Е НАПРАВЕНА СНИМКА НА СКЕЛЕТА ПОД ПРЕСТОЛА - НИТО НА 9, НИТО НА 11 ЮНИ 1956 ГОДИНА!
Намерена е ключова находка, която може веднага да прекрати спора за „възрастта“ на загадъчните и спорни олтарни погребения, включително този на Левски, но ТАЗИ КЛЮЧОВА НАХОДКА НЕ СЕ ФОТОГРАФИРА. Защо? Защото СКЕЛЕТ ПОД ПРЕСТОЛА НЕ Е ИЗОБЩО НАМИРАН. В ДНЕВНИКА Е ВПИСАНА ЕДНА НЕСЪЩЕСТВУВАЩА (ФИКТИВНА)
173
РАЗКОПКА, КОЕТО ОЗНАЧАВА, ЧЕ ТОЙ Е ПОДПРАВЕН.
Ето и доводите за това твърдение:
По снимка № 1 и следващите на скелет 95 установяваме, че горната част на скелета е на равнището на долния ръб на т. нар. „мергел“, който носи иззиданата с тухли подпрестолна тухлена колонка. Ако е вярно, че скелет № 95 се намира на една и съща дълбочина (120 см от каменната настилка) със скелета под престола, той би трябвало да бъде разкрит още на 31 май, когато са направени снимките на скелет № 95, и би трябвало да го виждаме на тях.
Вместо това ние виждаме на снимка № 4 камъка „мергел“, фотографиран откъм южната му страна, ЗАЕДНО С РАЗКРИТИЯ ПОД НЕГО КАМЕНЕН ЗИД. Това разкопаване на каменния зид под мергела е извършено още на 31 май и тогава е било и записано в Дневника на разкопките: „МОНОЛИТНИЯТ КАМЕНЕН БЛОК Е ПОЛОЖЕН ВЪРХУ ОСНОВА ОТ РЕЧНИ КАМЪНИ И ТУХЛИ БЕЗ СПОЙКА. Между тях се намериха парчета от турски тухли и едно парче от антична (43).“ (Дневник, стр. 43.)
Няма съмнение: записано е, фотографирано е, изобщо — д о к у м е н т и р а н о е, че под монолитния каменен блок е имало ОСНОВА ОТ РЕЧНИ КАМЪНИ И ТУХЛИ БЕЗ СПОЙКА. Не е казано каква е дълбочината на този постамент — и тук археолозите са „пропуснали“, но затова пък в скицата на арх. Бобчев от 1 юни това е най-старателно измерено: монолитният блок достига 65 см дълбочина, а основата от суха зидария под него продължава с 40 сантиметра и завършва на 1,05 м от тухлената настилка на олтара.
Странно звучи при това положение писаното в Преписа на Джингов от 9 юни 1956 г., че когато бил отместен олтарният камък, археолозите са се натъкнали вместо на 40-сантиметровата основа от суха зидария — на пласт от чернозем и чак под него разкрили — в следващия пласт — СКЕЛЕТА ПОД ПРЕСТОЛА.
Освен това на снимка № 4 се установява, че на 31 май подпрестолната основа от суха зидария е била разкопана от юг, без да е бил свален престолният
174
камък (мергелът), а скелет да е бил открит не се забелязва. Къде все пак се е намирал тоя скелет и защо на 31 май, след разравянето на подпрестолнага основа, той не е бил разкрит?
Възможно ли е скелетът под престола да е измислен и тая измислица — вписана в Преписа? Това звучи и дръзко, и невероятно, но не и за проф. Михайлов, който във филма „Легенда за Левски“ направи следното бележито изявление:
„Всъщност аз имам изрични доказателства за това, че гробът не може да бъде на Левски ... Този гроб (на скелет № 95) се застъпва от олтарната плоча, олтарния камък, под който е лежала олтарната плоча. Следователно самото погребение не може да бъде по-ранно от църквата и нещо повече — краката на този скелет бяха подврени под самата основа, отчасти под основата на църквата“ („Легенда за Левски“, монт. лист на филма, стр. 4).
Михайлов е разказал всичко това, въпреки че на публикуваната от него единствена снимка на скелет № 95 през 1961 г. се вижда по-ясно от бял ден, че той не само не е застъпен от „олтарната плоча“, но тъкмо обратното — подпрестолната основа е застъпена от скелета!
След толкова храбър опит за подвеждане измислянето на един скелет — при съответната сигурност, че това е много трудно да се разкрие — е просто една играчка. А че скелетът под престола е измислица, доказват и другите двама участници в разкопките — пом.ръководителят на експедицията арх. Сава Бобчев и техническият помощник Д. Бучински.
Първо — думата на арх. Сава Бобчев:
„Категорично заявяваме, че ПОД ПРЕСТОЛНИЯ КАМЪК НА ОЛТАРА ИЗОБЩО НЕ Е ИМАЛО НИКАКВО ПОГРЕБЕНИЕ! За сведение както основните подпорни колони, така и надземната колона на олтарната трапеза по време на разкопките изобщо не бяха отмествани“ (сп. „София“, бр. 11/79 год.).
За втори път той се изказва за скелета под престола на „кръглата маса“ във в. „Работническо дело“:
„Камъкът на трапезата не се вдигна, какво имаше под камъка, ние не видяхме. Този камък беше махнат, но няколко години след това. И така, не може да
175
се твърди, че има някакво си трето погребение.“ (Виж Стенограмата, стр. 14.)
Увереността на Бобчев е обяснима, като се има предвид, че на самия ден 9 юни (събота) 1956 г. (в Дневника това е отбелязано на стр. 65) той е извършил АРХИТЕКТУРНО ЗАСНЕМАНЕ по същото време, когато е отместван (според археолозите) олтарният камък и е намерен „скелетът под престола“. Тези две действия — архитектурно заснемане и копане — в тесния олтар са технически несъвместими. Даже ако приемем, че е било възможно, арх. Бобчев щеше да забележи отместването на олтарния камък и намирането под него на трето, „редовно погребение“.
Следващото архитектурно заснемане на олтара се прави на 12 юни, имаме и скица от него. На нея виждаме отбелязан и престолът в олтара. Това е възможно само ако на 12 юни ПРЕСТОЛНИЯТ КАМЪК НЕ Е БИЛ ОТМЕСТЕН. А от Дневника на разкопките научаваме, че той е бил „отместен“ на 9 юни и отново наместен, т. е. поставен на мястото му чак на 13 юни (виж Преписа, стр. 77). Четири дена камъкът и цялата подпрестолна колонка не са били на мястото си — ако се вярва на Преписа, но скулпторът Бучински твърди съвсем друго:
„След като извадиха двата скелета (в олтара), тухлената маса в апсидата си стоеше непокътната. Тя беше като една дълга тухлена колона. А това показва, че тя беше вкопана по-дълбоко от скелетите. ТРЕТИ СКЕЛЕТ НЕ СЪМ ВИДЯЛ ДА Е БИЛ ИЗКОПАН В АПСИДАТА“ (Д. Бучински, доклад от 20. XII. 1978 г., стр. 23).
Присъствието на Д. Бучински в качеството му на свидетел поне за датата 11 юни 1956 г. е документирано в Преписа на Джингов, стр. 71.
Към съображенията за и против съществуването на скелет под олтара следва да изтъкнем на първо място следните
подозрителни обстоятелства
Първо: Прибързаното разчистване на скелета — на 11 юни вече не е бил на мястото си.
Второ: Обстоятелството, че единствен той от всички
176
останали гробни находки в църквата „Св. Петка“ не е фотографиран.
Трето: За всички скелети пише в Преписа кога са раздигнати, за скелета под престола тази информация е „спестена“.
Четвърто: На всички скелетни находки в олтара дълбочините са измерени по веднъж и по два пъти, само за дълбочината, на която е разкрит скелетът под престола, в Преписа никъде нищичко не е казано.
Петото, най-подозрително обстоятелство е, че СКЕЛЕТЪТ ПОД ПРЕСТОЛА Е ЕДИНСТВЕНАТА ОТ ГРОБНИТЕ НАХОДКИ В ЦЪРКВАТА „СВ. ПЕТКА“, открити през май—юни 1956 г., КОЯТО НЕ Е НАНЕСЕНА НА СКИЦА. Странно, необичайно отсъствие на грижа към документирането тъкмо на стратегическата, ключовата находка!
Шесто: Не по-малко странно е, че изобщо Михайлов е решил да копае под престола. Ако е искал да узнае неговото устройство, той го е вече разбрал още на 31 май. Защо им е текнало на археолозите да отместват монолитния камък на 9 юни, след като знаят какво има под него или, още по-точно, че под него нищо няма освен „основа от суха зидария“?
Да приемем, че цялата тази поредица от пропуски, несъобразности е просто случайна, би било много наивно, като се има предвид и нажежената от спора с Гяуров атмосфера около скелет № 95. Археолозите вече са разбрали по това време, че нищо, свързано със скелет № 95, не ги въоръжава срещу Гяуров и ето идва една находка, която ги оправя генерално, а точно за нея те отделят само пет реда, не я фотографират, не я екипират, не измерват дълбочината ѝ, не отбелязват кога е „демонтирана“. Прекалено дълга е тая върволица от „пропуски“, за да се повярва, че това се дължи само на професионална безпомощност.
Толкоз за призрачното погребение „под колонката на олтарната трапеза“ — този „единствен“, „твърдо“ установен и „знаменателен“ (според израза на Ст. Михайлов) факт, който е всъщност една от най-
177
злополучните измислици на Стамен Михайлов, свързана с още по-злополучните разкопки от 1956 г. в църквата „Св. Петка Самарджийска“.
Загадката около скелет 14-А
Казахме: скелет 14-А е първата гробна находка в „Св. Петка“ — разкрит е на 25 май 1956 г. Точният текст от Преписа, където е вписано разкриването му, гласи:
„Южната страна (женското отделение): ...На 170 см от сегашното ниво... се разкри ц я л о с т н о погребение (№ 14-А). Долната дясна част на скелета (крайника) е счупена от по-рано... Погребението е било извършено по източноправославен обичай — в легнало положение, с главата на запад и скръстени ръце.“ (Виж Преписа, стр. 16.)
На същата стр. 16 се намира и скица № 2, на която е изобразен (нарисуван) скелет № 14-А в пълен ръст, по гръб, с череп „очи“, уста и ЦЕЛИ ДОЛНИ КРАЙНИЦИ. Сравняваме в Преписа на Джингов и изобразеното на скицата със снимка № 8 на скелет № 14-А и установяваме не едно, а няколко несъвпадения:
Първо: Скелетът не е със скръстени на гърдите ръце, а е БЕЗ РЪЦЕ.
Второ: Черепът е положен на земята не с тилната, а с лицевата си част. Очни кухини (очи) и челюсти (уста), както са нарисувани на скицата, НЕ СЕ ВИЖДАТ.
Трето: Не е сигурно, че покойникът е положен по гръб.
Четвърто: Погребението не е „цялостно“ — освен ръцете липсва и дясната (респ. лявата) подколенна кост изцяло, а другата само отчасти.
Сблъскваме се не само с неточност при описанието на крайниците, но с вписване в Дневника на несъществуващи „факти“ — и пак законният въпроса защо?
Причина за преиначаване на описанието би могло да бъде само желанието на археолозите скелет № 14-А да се н о р м а л и з и р а — да си има и ръце, и цели крака, да е положен по гръб, а не по корем, а черепът му да е „възнак“. Така погребението,
178
макар да е „разкрито“ без следи от ковчег, ще изглежда редовно, нормално погребение. А всъщност става дума за ЕДНО ЯВНО НЕНОРМАЛНО И КРИМИНАЛНО ПОГРЕБЕНИЕ, дори само ако се съди по черепа, обърнат към земята с лицевата си част.
Едно подобно ненормално, с криминални белези погребение, разбира се, не е било в съзвучие с тезата, че църквата е положена върху сварен на това място стар ранновизантийски некропол и затова се е наложило данните, свързани с него, да се „облагородят“. На това може да се възрази, че на 25 май спорът за гроба на Левски още не е бил възникнал, за да се създаде необходимост от преиначаване и приспособяване на текста, свързан със скелет 14-А. Това би било наистина сериозен довод, ако имахме работа с оригиналния Дневник на разкопките, а не с неговия КЪСЕН ПРЕПИС. Дневникът е бил в ръцете на Джингов и Михайлов, а не в Архива на АИМ — можели са да го преписват колкото си пъти искат.
Видяхме в предишните страници, че освен гробоевете в ями и без ковчег, вън от църквата „Св. Петка“ са били намерени още ТРИ скелета в гробни ями, за които в публикацията на проф. Михайлов не е спомената нито една дума. Те не са и фотографирани, така че завинаги ще остане в тайна какво са могли да ни разкажат за себе си и за драматичното минало на църквата „Св. Петка“.
Глава осма
ДАТИРАНЕТО НА ОЛТАРНИТЕ ПОГРЕБЕНИЯ
В Изложението пред Секцията по средновековна археология при обсъждането на моята книга за гроба на В. Левски проф. Михайлов отрича да е датирал гробовете вън и вътре в църквата „Св. Петка“ като „ранновизантийски“ и ме обвинява, че съм си послужил с „непозволени фалшификации“ при цитирането на пасажи от неговите статии, а също в „спекулация“, „недобросъвестност“ и т. н.
179
За да има възможност читателят да изгради собствена преценка за нещата, ще започна настоящата глава с
ПРЕГЛЕД НА СТАНОВИЩАТА НА ПРОФ. СТАМЕН МИХАЙЛОВ ПО ДАТИРАНЕТО НА СКЕЛЕТ № 95
ПЪРВА ДАТИРОВКА - 1956 г.
„Във и около църквата „Св. Петка Самарджийска“ се откроиха множество гробове, някои от тях са зидани с тухли. ЕДНИ ОТ ГРОБОВЕТЕ СА СВЪРЗАНИ С ЦЪРКВАТА И СА ПО-НОВИ ОТ НЕЯ, А ДРУГИ НЯМАТ ТАКАВА ВРЪЗКА И СА ПО-СТАРИ ОТ ЦЪРКВАТА.“ (Сп. Музеи и паметници на културата, кн. 1/1956 г., стр. 36.)
ВТОРА ДАТИРОВКА - 1961 г.
„При разкопаването на апсидата ние се натъкнахме на три редовни погребения ... Те произхождат от СТАРО ГРОБИЩЕ, съществувало на това място, ПРЕДИ ДА БЪДЕ ИЗДИГНАТА ЦЪРКВАТА, НАВЯРНО ПРЕЗ ЕПОХАТА, ПРЕДШЕСТВУВАЩА НЕПОСРЕДСТВЕНО ПАДАНЕТО НА СТРАНАТА НИ ПОД ТУРСКО РОБСТВО.“ (Сборник К. Шкорпил, стр. 174.)
ВТОРА ДАТИРОВКА — 1961 г. — втори вариант
„Ако се изхожда от градежа и по-специално от формата и размерите на тухлите, както и от няколко къса керамика, намерена в гроб № 4, и една стъкленица от гроб № 3, МОЖЕМ ДА ОТНЕСЕМ ЗИДАНИТЕ ГРОБОВЕ, А С ТЯХ и ОСТАНАЛИТЕ ПОГРЕБЕНИЯ КЪМ РАННОВИЗАНТИЙСКАТА ЕПОХА, без да е възможно засега да се определи с поголяма точност това време“ (1961 г., стр. 175).
ОПРОВЕРЖЕНИЕ ОТ 1985 г.
„НИКЪДЕ не съм писал, че гробовете в апсидата са РАННОВИЗАНТИИСКИ. Такива могат да бъдат преди всичко гробовете, изградени с тухли . . .” (Изложение-85, стр. 46.)
ТРЕТА ДАТИРОВКА - 1980 г.
„Вътре в църквата бяха открити няколко РАННОВИЗАНТИЙСКИ зидани гробници, а също така и по-късни СРЕДНОВЕКОВНИ ГРОБОВЕ, които изцяло
180
или отчасти лежат под основата на църквата. РАННОВИЗАНТИЙСКИТЕ ГРОБОВЕ са от времето между IV и VI век, а по-късните от XIII—XIV век.“ („София древна и млада“, стр. 81—82.)
ОПРОВЕРЖЕНИЕ ВТОРО - 1985 г.
„В моите писания за църквата „Св. Петка Самарджийска“ и косвено за гроба на Левски НЯМА НИКАКВО ПРОТИВОРЕЧИЕ ПО СЪЩЕСТВО. В тях прозира само известна несигурност по точното датиране на гробовете, а също и на самата църква. Останалите противоречия са във ВЪОБРАЖЕНИЕТО НА ХАЙТОВ.“ (Доклад 85, стр. 57.)
ОПРОВЕРЖЕНИЕ ТРЕТО - 1985 г.
„Той (Н. Хайтов) също много спекулира с това, че съм смятал всички гробове за ранновизантийски. Трябва определено да кажа, че с датировката на гробовете НЕ СЪМ СЕ ЗАНИМАВАЛ по простата причина, че откритите находки във и около тях НЕ СА ОТ ЕСТЕСТВО ДА НИ НАСОЧАТ КЪМ ЕДНО СТРОГО ОПРЕДЕЛЕНО СТАНОВИЩЕ ПО ТОЗИ ВЪПРОС“ (Изложение 85, стр. 46).
И така: през 1956 г. гробовете се делят на по-нови и по-стари от църквата; през 1961 г. те са определени от „епохата, предшествуваща непосредствено падането на страната ни под турско робство“, а след това, в същата публикация (61 г.), са датирани като „РАННОВИЗАНТИЙСКИ“. През 1980 г. гробовете отново се разделят на „ранновизантийски“ и други — „от XIII и XIV век“.
И само при един от току-що изброените опити за датиране Михайлов си е послужил с доводи: това срещаме в публикацията от 1961 г., стр. 175, където олтарните погребения са определени като „ранновизантийски“ по „градежа“, „формата и размерите на тухлите“, няколкото къса керамика в зидан гроб № 4 и една стъкленица от зидан гроб № 3.
Няколко възражения възникват по този единствен опит за обосновано датиране.
Първото е, че олтарните погребения (в това число и погребението, свързано със скелет № 95) не могат да бъдат датирани по градежа и формата на тухлите от зиданите гробове № 3 и 4, след като те са в гробни ями без никакъв „градеж“.
181
Второто възражение е, че са датирани шест погребения в ями (в това число и скелет № 95) по две находки, намерени не в тях, а в зидани гробове № 3 и 4.
Към третото възражение ни навежда обстоятелството, че същите две находки — „няколко къса керамика“ от гроб № 4 и „една стъкленица“ от гроб № 3 — са недействителни.
А ето и доказателствата:
„Няколко къса керамика“ в гроб № 4
се споменават у Михайлов за първи път при описанието на този гроб в Публикацията от 1961 г.: „Под скелетите се намериха фрагменти от глинени съдове, правени на колело и добре изпечени, които могат да бъдат отнесени към ранновизантийската керамика у нас.“ (Ст. М., 1961, стр. 172.)
Това са същите няколко къса керамика, по които е определен ранновизантийският характер на погребенията във и около църквата „Св. Петка“. Те са намерени — както проф. Михайлов твърди — „под скелетите“ в гроб № 4. Всичко би било добре, ако не беше Преписът на Джингов, където четем:
„В ГРОБНИЦАТА (№ 4) СЕ НАМЕРИХА ФРАГМЕНТИ ОТ ГЛИНЕНИ СЪДОВЕ (Р) (№ 108). ЦЯЛ СКЕЛЕТ НЕ СЕ НАМЕРИ, А САМО ДОЛНИТЕ КРАЙНИЦИ В НОРМАЛНО ПОЛОЖЕНИЕ (к).“ (Дневник, стр. 69.)
Никъде в Преписа не намираме, че „ПОД“ скелетните останки в гроб № 4 са открити „фрагменти от глинени съдове, правени на колело, добре изпечени“, които са могли да бъдат отнесени „към ранновизантийската керамика у нас“. В замяна на това там, на стр. 69, е отбелязано, че „под дъното на зидана гробница № 4 се открива скелет от редовно погребение“, в пръстта при разкриването на скелета са открити „предмети от метал“, „парче стъкло“,„метално копче“, а под стъпалата — „един пирон“, но византийска керамика, добре изпечена, правена на колело и пр., и под тоя скелет (ако вярваме на Преписа) също НЕ Е НАМИРАНА. Изводът е: тази керамика е една късна
182
измислица на археолога Ст. Михайлов в усилията му да се спре все пак на нещо при датирането на гробовете като „ранновизантийски“.
Вторият предмет, по който проф. Михайлов е извършил датирането на погребенията в „Св. Петка“, е
една стъкленица от гроб № 3.
Тя се споменава от него за пръв път при описанието на предметите, намерени в гроб № 3: „Към една по-ранна епоха могат да бъдат отнесени НЯКОЛКО ФРАГМЕНТА ОТ МАЛКИ СТЪКЛЕНИ ШИШЕНЦА, които с високата си тънка шийка и сравнително обемисто туловище, с цилиндрична или леко сплесната форма НАПОМНЯТ някои ранновизантийски стъкленици.“ (Ст. Михайлов, публ. 1961 г., стр. 171.)
В Преписа на Джингов [*] (стр. 88) при описанието на находките в гроб № 3 е казано само: „парчета от стъклени шишета“, не от „стъкленици“. Явно, от тези парчета произлизат „фрагментите от малки стъклени шишенца“, които „напомнят“ на Ст. Михайлов някои ранновизантийски стъкленици.
Обърнете внимание на еволюцията на парчетата от стъклени шишета: превръщат се във „фрагменти от малки стъклени шишенца“, а след това, речи го, в цяла стъкленица, която „н а п о м н и л а“ на Михайлов за някои ранновизантийски стъкленици.
Ето така е извършено датирането на всичките гробове вън и вътре в църквата „Св. Петка Самарджийска“ — по две много съмнителни находки от гробове № 3 и 4.
Ст. Михайлов отдава проявената от него „несигурност“ в датирането на погребенията във и около църквата „Св. Петка“ „на липсата НА МАТЕРИАЛИ С УТОЧНЕНА ХРОНОЛОГИЯ“. (Доклад 85, стр. 48.)
В отговор на това съставих списък на гробните находки, разкрити по време на разкопките в „Св. Петка“ през 1956 г., и се оказа, че общо в десетте гроба вън и във църквата са намерени, според Дневника, около 62 броя находки, повечето с подчертана археологическа „самоличност“, в това число: фрагменти от глинени съдове със и без глазура, пирони, стъкла, останки
*. За удобство ще го наричаме и Дневника. — Б. а.
183
от одежди, седеф, златни пръстени, лули, турски и други монети, „стари“ (турски) и нови и антични тухли, метални значки, телени гарнитури, монограми и пр., и пр. Проф. Михайлов е споменал в своята научна публикация от тях само 10 (десет), а е извършил датировката на всичките 11 гроба въз основа само на ДВЕ - ЕДНАТА ОТЧАСТИ, А ДРУГАТА НАПЪЛНО ИЗМИСЛЕНА.
Вярно, Михайлов отбелязва, че „турските“ материали, намерени в гробница № 3, „НЕ СЕ СВЪРЗВАТ С ГРОБНИЦАТА“, но не се е обосновал защо, затова пък ни е оставил едно безценно признание, което решава въпроса за датирането на тези погребения НАЙ-КАТЕГОРИЧНО. Това признание се намира в научната му публикация от 1961 г., стр. 173, и гласи:
„На дълбочина 0,35 м под тухлената настилка в наоса се показаха основи на зидове от римска Сердика... Горната част на тези основи (НА ДЪЛБОЧИНА ЕДИН МЕТЪР ОТ ТУХЛЕНИЯ ПОД) БЕШЕ ЗАСИПАНА С ПРЪСТ, НАСИТЕНА С КЪСНИ МАТЕРИАЛИ - ОТ ПОСЛЕДНИТЕ ГОДИНИ НА ТУРСКОТО РОБСТВО“ (стр. 173).
Двата зида от римска Сердика, за които става дума, прекосяват „по диагонал“ почти цялото пространство от вътрешността на църквата „Св. Петка Самарджийска“, което означава, че под цялото това пространство на един метър дълбочина от тухления под се разстила пластът, наситен с късни материали ОТ ПОСЛЕДНИТЕ ГОДИНИ НА РОБСТВОТО, в който „плават“ всички гробове вън от църквата, включително гробове № 3 и 4, по които те са „датирани“ като ранновизантийски, както и скелет № 95.
Сам Михайлов установява, че „ВСИЧКИ ГРОБОВЕ, И ЗИДАНИ, И ТАКИВА, КОИТО СА НАПРАВО НА ЗЕМЯТА, СЕ НАМИРАТ НА НЕ ПОВЕЧЕ ОТ 0,70 до 1 МЕТЪР ДЪЛБОЧИНА ОТ ПОДА НА ЦЪРКВАТА“, и признава с това, че те наистина „попадат“ в еднометровия „турски пласт“.
По-живописно сгромолясване на смехотворните опити гробовете вън и вътре в църквата „Св. Петка“ да бъдат определени като ранновизантийски едва ли би могло да се очаква.
Връх на всичко е обаче следващата стъпка на
184
проф. Михайлов, свързана с определянето на възрастта на църквата. Ето я точната формулировка:
„Ако към всички тези сочещи все към една и съща епоха елементи прибавим и обстоятелството, че във и около църквата през ВРЕМЕ НА РАЗКОПКИТЕ, КАТО СЕ ИЗКЛЮЧАТ ГРОБНИЦИТЕ, НЕ СЕ НАМЕРИХА НИКАКВИ ДРУГИ МАТЕРИАЛИ ОТПРЕДИ XIV ВЕК, МОЖЕ ДА ЗАКЛЮЧИМ, че църквата е строена непосредствено след падането на страната ни под турско робство, с най-голяма вероятност към края на XIV или началото на XV век.“ (Публикация 1961 г., стр. 176.)
Обърнете внимание: не са намерени никакви материали преди четиринадесети век във и около църквата, и то ПРЕЗ ЦЯЛОТО ВРЕМЕ НА РАЗКОПКИТЕ! Но това означава, че ВСИЧКИ МАТЕРИАЛИ, НАМЕРЕНИ ПО ВРЕМЕ НА РАЗКОПКИТЕ, С ИЗКЛЮЧЕНИЕ НА ТЕЗИ ОТ ЗИДАНИТЕ ГРОБОВЕ, ПРОИЗХОЖДАТ ОТ ВРЕМЕТО СЛЕД ЧЕТИРИНАДЕСЕТИ ВЕК. Това са материалите от гробните ями в олтара, от гробната яма на скелет № 95 и, разбира се, материалите, лежащи ПОД НЕГО. Ето и точната информация по въпроса:
ДНЕВНИК НА РАЗКОПКИТЕ, 13 юни 1956 г., стр. 82:
„Започва засипването на изкопа. Скелетът в северната половина на олтара лежи върху парчета стари тухли, глинени тръби и други.“
Тези именнно материали: „парчета стари тухли“ и „глинени тръби“ следва, според определението на Михайлов, да бъдат отнесени след XIV век, заедно със скелет № 95, разбира се, който се е намирал ВЪРХУ ТЯХ. Какви са били тези материали? Категоричният отговор е: т у р с к и, от времето на османското владичество. Доказателствата за това твърдение се намират в Дневника на разкопките, където присъствието на турски тухли и керемиди е отбелязано многократно — на 18, 19, 23, 25, 26, 28, 30, 31 май и на 1, 5, 7, 9, 11 и 13 юни 1956 г.
Записката от 29 май гласи: В югозападния ъгъл на притвора — „съвременен насип от пръст, ПАРЧЕТА СТАРИ (ТУРСКИ) ТУХЛИ, хоросан и др.“
Продължават и изкопите в олтара: „Чернозем.
185
В левия край на олтара опушени парчета от АНТИЧНИ ТУХЛИ и камъни в куп на дълбочина 70 см от кам. настилка... Престолът е изграден от ТУРСКИ ТУХЛИ, измазан с розов хоросан ..
11 юни: „В олтара се разчисти мястото под олтарния камък. Под скелета, както и върху площта на целия олтар (на същото ниво) се открива насип от дребни речни камъни, натрошени такива, парчета от СТАРИ ТУХЛИ С ДЕБЕЛИНА 5 СМ, керемиди и глинени тръби“ (109).
13 юни: „В олтара: постави се на място олтарният камък. Скелетът в северната част на олтара лежи върху парчета СТАРИ ТУХЛИ, КАМЪНИ, глинени тръби и др. (132).“
Приведохме тези пасажи, за да докажем:
Първо: че названието „СТАРИ ТУХЛИ“ е равнозначно на „ТУРСКИ ТУХЛИ“, както се вижда от пасажа от 29 май, където след „стари“ тухли е вписано в скоби пояснението „ТУРСКИ“.
Второ: че археолозите са разграничавали понятието „стари“ (турски) от понятието „антични тухли“ и „нови тухли“.
Трето: проследявайки местата, където са намерени ТУРСКИ ТУХЛИ, КЕРЕМИДИ И МОНЕТИ, се установява, че те са буквално „насеяни“ в еднометровия пласт под тухленото равнище на олтара (виж пасажите от 31 май и 7 юни). Имаме, следователно, пълно покритие между писаното от Ст. Михайлов в неговата научна публикация от 1961 г. за наличието на еднометров пласт от „турски“ материали под тухленото равнище на олтара и данните за турските материали в преписа на Джингов.
Четвърто: Най-интересни са информациите в Преписа от 7 юни, 11 юни и 13 юни, които ни разкриват извънредно важното обстоятелство, че и трите скелетни находки в олтара са лежали върху СТАРИ, т. е. ТУРСКИ, ТУХЛИ, с каквито е бил застлан и ЦЕЛИЯТ ОЛТАР „на същото равнище“.
Какво по-красноречиво признание, че гробовете в олтара не са сварени от строежа на църквата, а са от много по-късно време, т. е. „от последните години на турското владичество у нас“?
186
Г. ДЖИНГОВ: „Аз бях чирак, може да съм сгрешил.“
Когато бяха прочетени писанията на Ст. Михайлов за еднометровия турски пласт в църквата „Св. Петка“ и записката в Дневника на разкопките от 31 май за присъствието на турски тухли в подпрестолната основа, Джингов започна да се оправдава, че по време на разкопките той е бил „чирак“ на Михайлов и е възможно да е сгрешил в разпознаването на тухлите (Стенограма, т. III, стр. 134). Но когато акад. Н. Тодоров му напомни, че неговата дейност е била контролирана както на терена, така и при писането на Дневника от много по-опитния ръководител на експедицията, Джингов отговори: „ДРУГАРЯТ МИХАЙЛОВ ДОРИ ДА Е ВИЖДАЛ, ЧЕ ПИША, НЕ Е РАЗБРАЛ, ЧЕ ГРЕША“ (Стенограма, т. III, стр. 137). Интересно е, ако се даде възможност на Джингов да обяснява с „грешки“ или „пропуски“ всяко вписване в Дневника, което не е в негова полза в спора за гроба на Левски, дали ще се намери нещо, което ДА НЕ МУ Е ПО СИЛИТЕ ДА ОБЯСНИ!
Д. Овчаров се опита да защити Джингов, като обясни, че е „много трудно да се различи античната тухла от средновековната“, а арх. Бояджиев развесели обсъждането с хипотезата, че турските материали са просто паднали „върху скелета“, „когато е смъкнато първичното турско ниво от края на XV век“ на 80 сантиметра, по време на строежа (Стенограма, т. III, стр. 80, 92). Изобретателният Бояджиев пропусна да обясни: като са падали турските материали, как са пропълзели между камъните в зида на подпрестолната основа.
На 25. II. 1986 г. ръководството на АИМ излезе със „Заключнително становище“ по спора за гроба, в което по въпроса за датирането на скелет № 95 се казва, че
„Атаката срещу археологическите доводи за датировката на гроб № 95 се води не на базата на научна документация, а на основата на грешки и противоречия, допуснати от Ст. Михайлов в неговите публикации“ (стр. 3).
Излиза, че грешките и противоречията на Михайлов нямат никакво значение за спора, и освен това, че
187
доводите ми, свързани с турските материали, почерпени от Дневника на разкопките, не са на „базата на научната документация“.
В Доклада на акад. Тодоров от 7 април 1986 г. ясно се казва за „турските тухли“ в подирестолната основа, че това са факти от голямо значение и че много „СЪЩЕСТВЕН ПРОПУСК Е НА РЪКОВОДСТВОТО НА АИМ И НА НЕГОВИТЕ ЕКСПЕРТИ“, че не са анализирали тези данни и не са дали задоволително обяснение.
Съвсем определено е по отношение на датирането на скелети № 79 и 95 Заключението на експертизата, извършена в НИКК при ДНМ, че те са от погребения на „възраст“ „НЕ ПОВЕЧЕ ОТ НЯКОЛКО ДЕСЕТКИ ГОДИНИ“ (Протокол 68/1986 г.).
Всичко това не е подействувало, изглежда, в никаква степен на ръководството на АИМ, което ме упреква в своята „Паметна бележка“ от 6. VI. 1986 г., че при мотивирането на моята теза аз „СЪЗНАТЕЛНО“ съм спекулирал с „ТЕРМИНА ТУРСКА ТУХЛА“, че въпросният термин, според Бележката, не се бил отличавал с „прецизна хронологическа определеност“. Авторите забравят, че ако турската тухла нямаше своя определена характеристика, тя нямаше да се нарича „ТУРСКА“.
Изобщо случаят с датирането на олтарните погребения в „Св. Петка Самарджийска“ може да бъде посочен като примерен случай на АНТИНАУЧНА МАНИПУЛАЦИЯ в името на една кошмарна цел: да се прикрие истинската възраст на едно погребение, за да се отрече гробът на Левски.
НЯКОЛКО ДУМИ ЗА „НЕКРОПОЛА“ В ЦЕНТЪРА НА СОФИЯ
За него в Становището на петимата се казва:
„Установено е също, че площта, върху която е изградена църквата, принадлежи на СТАР НЕКРОПОЛ, като само част от гробовете му са запазени, а останалите са разрушени и насипът е наситен с човешки кости“ (стр. 2).
Вижда се, археолозите изчерпват въпроса с една дума, без да си послужат с какъвто и да било довод.
188
В техния стил аз пък ще кажа, макар и с няколко думи, че НИКОЙ НИКОГА ДОСЕГА, БИЛО ТО АРХЕОЛОГ ИЛИ ДИЛЕТАНТ В АРХЕОЛОГИЯТА, НЕ Е ТВЪРДЯЛ - НИТО ПРЕДИ, НИТО СЛЕД 1956 ГОДИНА, - ЧЕ В ЦЕНТЪРА НА СОФИЯ ПОД И ОКОЛО ЦЪРКВАТА „СВЕТА ПЕТКА САМАРДЖИЙСКА“ Е ИМАЛО ГРАДСКО РЕГУЛЯРНО ГРОБИЩЕ (НЕКРОПОЛ). Единственият, който е казал подобно нещо, е Ст. Михайлов в публикацията от 1961 г., но без нито един аргумент в подкрепа на тая странна своя хипотеза. В двора и вътре в църквата „Св. Петка Самарджинска“, както във всяка църква, са извършвани погребения на свързани с нея ктитори и духовници, но това все още не означава н е к р о п о л!
За гробищата (некрополите) на град София намираме следната информация в „Срещи с археологията“ от М. Станчева:
„Некрополите на антична и средновековна София са разположени на няколко места ОКОЛО ПЛОЩТА НА ЖИВИЯ ГРАД - на изток, югоизток, на запад, на север. Най-големият и най-дългоизползуваният е източният некропол, около църквата „Св. София“ ... на изток от Крепостната стена“ („Срещи с археологията“, 1985, стр. 71).
Ето това твърди М. Станчева за гробищата на София, а на обсъждането в БАН обяви, че „ИМА ТУК (ПОД ЦЪРКВАТА „СВ. ПЕТКА“) СТАР НЕКРОПОЛ“. Но като има, защо не го е отбелязала в своята книга? И защо черно на бяло пише, че по време на разкопките във вътрешния двор на хотел „Балкан“, извършени през 1955—1956 г., в горните пластове на обекта е бил разкрит „ГЪСТО ЗАСТРОЕН ЖИЛИЩЕН КВАРТАЛ ОТ ТУРСКАТА ЕПОХА“. (Виж Сборник „Сердика“, т. I, статията на М. Станчева „Средновековно сграфито керамика в София“, стр. 171.)
В същия сборник е поместена и статията на арх. С. Бобчев върху разкопките в центъра на София в участъка на сегашния Централен универсален магазин и около него (стр. 109—126). Приложена е и Таблица, в която е описан най-горният пласт от сгради, разкрити по време на разкопките, от „ТУРСКАТА ЕПОХА“. Даже само с един поглед върху нея се установява, че църквата „Св. Петка“ граничи на север с гъсто застроен търговско-жилищен квартал със сутерени, мази
189
за складове, кервансараи, безистен, пазар и т. н. Там е била и съседната на „Св. Петка“ църква — „Св. Никола Мали“. Открити са в същия участък и многобройни следи от антични, средновековни и от турско време улици и т. н.
Накратко: документирано е по време на досегашните разкопки в центъра на София — в непосредствена близост със „Св. Петка Самарджийска“, — че във всички времена там е най-гъсто застроената и оживена част на града, на хвърлей място от минералните бани, от преториума, дворците, монетарниците и т. н. Ето точно на този „пъп“ на София Ст. Михайлов разполага едно от градските гробища, а неговите колеги — пълномощници на АИМ — бързат да го подкрепят и в тази предварително обречена позиция и стават съучастници в един научен произвол.
РЕДОВНИ ЛИ СА, ИЛИ НЕ СА ОЛТАРНИТЕ ПОГРЕБЕНИЯ В „СВ. ПЕТКА САМАРДЖИЙСКА“?
Последният (седми) довод на проф. Михайлов срещу твърдението, че Левски е препогребан в олтара на „Св. Петка Самарджийска“, е, че всички погребения в олтара на църквата са „редовни“, включително погребението, свързано със скелет № 95.
На какви условия би трябвало да отговаря едно християнско погребение, за да е „редовно“?
Първото условие: „Смъртникът трябва непременно да бъде положен предварително в сандък. Да се закопае човек без сандък е съвършено невъзможно“ — пише известният български етнограф Д. Маринов в своите Избрани произведения, т. И, стр. 529. По-нататък: „Дъното на гроба трябва да е около два метра или един и половина“ (стр. 533).
Това е основно изискване за едно християнско погребение освен задължението да бъде мъртвецът окъпан, оплакан, опят и пр.
Сам проф. Михайлов твърди (пише го и в Преписа на Джингов), че в гробната яма на скелет № 35 не е имало даже следа от ковчег, нито от каквито и да било гробни вещи и „принадлежности“.
Второ: Гробната яма не е изкопана водоравно, както го изисква обичаят, а под наклон, с превишение
190
между главата и краката с 10 см. На това отгоре се е наложило да се продълбава дупка в апсидния зид — нещо явно необикновено, извънредно и във висша степен нередовно.
Трето: Гробната яма е два пъти по-плитка, отколкото се изисква това за един редовен гроб: средната дълбочина на гробната яма на скелет № 95 е около 70 см.
Четвърто: Тялото на покойника, ако се съди по снимката на скелет № 95, не е било правилно положено, а със засукано малко нагоре дясно рамо и череп, „положен в задно странично положение, силно на лява страна“.
Списъка на нередовностите ще приключим с обстоятелството, че покойникът е бил погребан не къде да е, а в олтара, което още по-силно подчертава НЕРЕДОВНИЯ, ИЗВЪНРЕДНИЯ ХАРАКТЕР НА ПОГРЕБЕНИЕТО.
Не са нормални нито гробната яма на скелет № 79 (Обезглавения), нито положението му — полегнал на дясната страна („на калъч“). Абсолютен белег за импровизация е и дървеният покров над този скелет, вече не говорим за най-очебийната ненормалност, че той е без череп, което е явно доказателство, че имаме работа с обезглавен, на когото също е оказана рядката чест да бъде погребан в олтара. Самотният череп и скелет 14-А — открит с „извита шия“ в женското отделение, допълват тази криминална обстановка. Да не говорим за трите останали (вън от църквата) погребения в ями.
Разкопките във и около „Св. Петка Самарджийска“ са били завършени, преди да бъде разкопана цялата площ, и не е изключено, ако това бе направено, числото на „тайните“ погребения да се окажеше много по-голямо, макар че и разкритите ненормални погребения са достатъчни да се направи извод, че бившата църква „Св. Петка“ е била за известно време превърната в своето рода тайно гробище в центъра на София.
191
Глава девета
РОЛЯТА НА СРЕДНОВЕКОВНАТА СЕКЦИЯ ПРИ АИМ В СПОРА ЗА ГРОБА НА ЛЕВСКИ
Пълната несъстоятелност на извършеното от Стамен Михайлов датиране на скелет № 95 е могла да бъде удостоверена дори само след едно прочитане на публикацията му от 1961 г., да не говорим за многобройните противоречия и направо недомислия в тази уж научна творба. Изненадващо е, че въпреки това Секцията по средновековна археология при Археологическия институт е дала безусловната си подкрепа на своя колега в спора около гроба на Левски, изразена в писмо № 885 на АИМ от 28 юни 1981 г., където между другото четем:
„Средновековната секция при АИМ счита, че проучените от проф. Ст. Михайлов гробове в олтарната част на църквата „Св. Петка Самарджийска“ са разкопани и обяснени с необходимата научна аргументация. Посоченият от арх. Бобчев и от Д. Бучински скелет не може да принадлежи на Васил Левски, тъй като се датира преди строежа на църквата. За това има неопровержими археологически данни.“
В заключение на писмото на АИМ е казано, че „проведената въз в. „Пулс“ дискусия с някои обобщения неоснователно хвърля сянка върху компетенцията на най-старото и авторитетно звено на Българската академия на науките — Археологическия институт и музей“, и се приканва редакцията в бъдеще да се допитва до съответните научни органи и институти, т. е. до Средновековната секция при АИМ.
Знаехме, че Археологическият институт и музей е едно от най-старите звена на БАН — нека да е и „най-старото“, — но не беше ни известно да е провъзгласено то и за най-авторитетното. Може да е имало някакво класиране, което сме пропуснали, но не е в това главното. По-важен е фактът, че Секцията по средновековна археология се произнася за приведените от Михайлов факти, че са „неопровержими“: скелет № 95 не бил на Левски.
192
Възниква въпросът: нима членовете на Секцията по средновековна археология при АИМ наистина са се убедили в пълната непоклатимост на съдържащите се в публикацията от 1961 г. на проф. Михайлов „археологически данни“? Нима не са забелязали, че не всичко там е в ред? Разбира се, едва ли те са толкова наивни и невнимателни. Истината според мен е друга: изправени сме пред типичен случай на професионална солидарност, продиктувана от невярното схващане, че разкриването на слабости в позицията на един археолог хвърля сянка на съмнение едва ли не върху цялата археологическа наука. И лошото е, че тази симпатична на пръв поглед колегиална солидарност (която е всъщност научно бедствие) датира не от вчера и от днеска, а още от 1979 г., когато за пръв път е бил поставен за разискване от арх. Бобчев и Бучински въпросът за гроба на Апостола.
Арх. Бобчев е сигнализирал ръководството на АИМ по тоя спор още през 1975 г., а Бучински прави доклади до същото ръководство и през 1977, и през 1978 и 1979 година. (Докладът от 20. XII. 1978 г. съдържа цели 40 страници!) Правил е изложения и до БАН, и до Комитета за култура, и благодарение на тяхната намеса се е стигнало до обсъждането им в Секцията по средновековна археология — за първи път през март, а за втори — на 18 май 1979 г. Имало е значи ръководството на ССА при АИМ на два пъти възможността (и задължението) да вникне в спора за гроба на Левски, съответно в работата на своя колега Михайлов, но и двата пъти тази възможност е била напълно пренебрегната. На първото заседание на ССА при АИМ Д. Овчаров предлага, ако Бобчев и Бучински имат нещо да възразяват — да „публикуват своите материали в пресата“, а второто заседание, през май, по предложение на Джингов се отлага и няма данни да е имало трето заседание. Така Бобчев и Бучински са били предизвикани да пренесат спора в печата, а огорченото ръководство при АИМ започва да изпраща своите заплашителни опровержения, че то единствено е компетентно да се произнесе по тоя спор. Но пита се, ако приемем, че то е най-компетентно, защо ръководството на ССА при АИМ не се е заинтересувало — когато въпросът е бил в негови ръце
193
през 1979 г. — от документацията по разкопките» не е потърсило отчетите на Михайлов, оригинала на Дневника, фотоматериалите и не е проверило къде са находките, а цели 7 години ако проявява някакъв интерес, той е само в едно направление — да предотврати и прекрати всякакви спорове като „вредни“, „неуместни“ и т. н., и, разбира се, да се направи Михайлов н е п р и к о с н о в е н.
Спорело се е все пак за гроба на един от най-великите хора на България, за Левски, заслужавало си е да се изразходва малко време и енергия, за да се вникне в същината му, преди да се приемат на гола вересия доводите на Михайлов като „неопровержими“.
Започва работата си Комисията от 1983/1984 г., създава се отново случай да се надникне в спора за гроба на Левски, да се събере „изчезналата“ документация, но и към тоя случай ръководството на Средновековната секция се е отнесло със същото непоклатимо равнодушие.
Излезе книгата ми за гроба на Левски през юли 1985 г., крива или права, тя беше нов, макар и нежелан от ръководството на ССА при АИМ повод да преогледат своите и на своя колега Стамен Михайлов позиции и да разберат, че тези позиции са не само съмнителни и противоречиви, но направо — неудържим и, но и този повод беше изтърван. Книгата предизвика на обсъждането ѝ в ССА при АИМ рой нападки и критически забележки, но НИТО ЕДНА КЪМ ПРОФ. МИХАЙЛОВ — НИТО НА ОБСЪЖДАНЕТО В ССА, НИТО В НАУЧНИЯ СЪВЕТ НА АИМ! Нещо повече, още там започна един кърпеж на Дневника на разкопките, като бяха приети за чиста монета явните измислици на Джингов за положението на скелет № 95, за липсата на подколенните кости и пронизването на долните крайници на скелет 95 от две дупки, въпреки Правилника, който изрично забранява подобни късни досещания и поправки.
Отмина това обсъждане и настъпи ново — през февруари 1986 г. в БАН. Това събитие беше предшествувано от намирането на част от изчезналите снимки на скелет № 95. Първите, които са ги видели, са безспорно ръководителите на АИМ и техните пълномощници за обсъждането в БАН. Ето повод за преоглеждане
194
на позицията в спора за гроба — „новонамерените“ снимки са пълни с такива поводи, но нито Михайлов, нито неговите колеги съмишленици промениха своите позиции. Нещо повече: В НАВЕЧЕРИЕТО НА ОБСЪЖДАНЕТО (КАКТО ВЕЧЕ ЗНАЕМ) БЕ НАПРАВЕН ДОКАЗАН ОПИТ ФОТОМАТЕРИАЛИТЕ ДА БЪДАТ МАНИПУЛИРАНИ, ЗА ДА СЕ ДОКАЖЕ, ЧЕ ЛЕВСКИ НЕ Е ПОГРЕБАН В „СВ. ПЕТКА САМАРДЖИИСКА“.
Ръководството на АИМ не направи никакви изводи от този факт и не извърши никакво разследване, след като арх. Бояджиев самопризна участието си в „операцията“. Освен това с нищо не може да се обясни, че нито веднъж по време на спора в печата между 1979 и 1983 г. ръководството на АИМ не се дори досети да издири оригинала на Дневника на разкопките, а пък и останалата полева документация и да потърси сметка на тези, които са причина за нейното изчезване. Нима то наистина не е подозирало съществуването на Дневника?
Многократно, на различните етапи от спора за гроба е бил задаван въпросът къде са костите на Левски, каква е тяхната съдба, но нито ръководството на АИМ, нито неговите пълномощници не дадоха знак, че някой е питал някого за костите, не е проявен никакъв интерес към тяхната съдба и, разбира се, никой не потърси сметка от проф. Михайлов какво е сторил той с тях.
На обсъждането в ССА при АИМ д-р Боев уверяваше слушателите си, че черепът на скелет № 95 е бил счупен, а след това сглобен. Той го видял след сглобяването му, затова писал в „Пулс“, че не е виждал скелет с подобен череп, и всичко това се възприемаше с пълна сериозност и даже с ръкопляскания. Режисираните от Ст. Станилов психологически атаки бяха дотолкова непредпазливи, че се стигна до бурни ръкопляскания, след като Джингов цитира думите на Ив. Унджиев, че „гробът на Левски няма да бъде никога намерен“. (Стенограма, стр. 29.) Със същите ръкопляскания бяха изпращани и небивалиците на Бояджиев, и през цялото време звучаха уверенията, че „няма сговор“. Атакувани бяха „писаниците“ на в. „Пулс“, че хвърляли сянка върху „компетенцията на
195
най-старото и авторитетно звено в БАН", обявени бяха за фалшификатори, мистификатори или „съзаклятници“ всички опоненти на Михайлов в спора за гроба, начело е арх. Бобчев, Д. Бучински, проф. Гяуров, Н. Гайдаров, Жечко Попов, Г. Тахов и т. н., и т. н. Моята книга беше наречена „пасквил“, а накрая Ст. Станилов победоносно обяви във „Векове“, че там, в професионалната среда на археолозите, аз не съм могъл да отговоря нито на един аргумент, въпреки че изобщо не съм поискал думата за отговор (да не говорим, че не бях и поканен). Някои, като археоложката М. Ваклинова, откровено заявиха на обсъждането в ССА при АИМ, че са „ядни и оскърбени от книгата ми и не само тя, но всички специалисти (археолози), защото съм се намесил в техните „вътрешнонаучни спорове“, които „обществото не е редно даже в много случаи да знае“. Каза още, че „българската наука не може да вади на показ споровете си и конфликтите, които възникват неизбежно при такива спорове“.
Цитирам тези изказвания, защото те отразяват определени отношения и убеждения. Не случайно Ваклинова нарече статиите по спора за гроба във в. Пулс“ „глупави статии“, а ръководството на АИМ подкрепи искането на Ст. Михайлов споровете по гроба на Левски да бъдат прекратени като „вредни“ и едва ли не противодържавни.
Надявах се, че поне в Научния съвет на АИМ към спора ще се подходи по-научно и без излишни емоции, но и тука заседанието протича (с малки изключения) в голословия, упреци, възмущения и призиви за защита на озлочестената археологическа наука. Характерно е в това отношение изказването на сг. н. с. Ал. Кузев, което гласи: „Още в „Литературен фронт“, когато Хайтов плюеше един археолог — проф. Михайлов, — той плюеше цялата археологическа наука.“ В същия дух са и кратките изказвания на Й. Юрукова, Д. Николов и М. Станчева, които изразиха освен това възмущението си, че на заседанието на секцията „Хайтов се държа като следовател в самия Археологически институт“. [Вероятно тя си е въобразявала, че е трябвало да вляза там, облечен в ризата на разкаянието, и на всичко да казвам „амин“.]
Изобщо никой от хората, които цитирах (ако се
196
съди по протокола), не се е изказал по пито един от свързаните със спора за гроба на Левски проблеми, което означава, че никому не е било до спора за гроба: всички са били разгневени и обзети от грижата за помраченото от моите „плюнки“ (по израза на Кузев) бъдеще на археологическата наука и Археологическия институт.
При такова настроение приключи заседанието на Научния съвет на АИМ и спорът за гроба на Левски можеше да завърши твърде печално, ако не беше се намесило ръководството на БАН, за да организира едно истински равноправно, научно обсъждане на разкопките през 1956 г. в „Св. Петка Самарджийска“ без канонизирани специалисти — от една страна, и „дилетанти“ — от друга; мистификатори и измамници — от едната, и честни, самоуважаващи се българи — от другата.
За съжаление, напразно се оказа очакването, че новонамерените фотоматериали ще заставят дошлите на това обсъждане археолози да бъдат по-предпазливи и коректни. Старата тактика на безусловна и безкритична поддръжка на Ст. Михайлов остана непроменена. Джингов продължи спокойно да си твърди, че долните крайници на скелет № 95 са били пронизани от два кола, и никой от колегите му не ограничи неконтролираните пристъпи на неговата досетливост. Самите пълномощници на АИМ се явиха на „кръглата маса“, без да знаят какво е това „долен банкет“ и къде се намира античният зид, а битката за „реабилитирането“ на археологическата наука бе проведена не с доводи и аргументи, а с нови опити за „селекциониране“ на първичната документация.
Вече знаем какви са резултатите от обсъждането в БАН. Докладът на акад. Н. Тодоров за резултата от обсъждането гласи, че В „СВЕТА ПЕТКА САМАРДЖИИСКА“ СА БИЛИ ИЗВЪРШЕНИ НЕОБИЧАЙНИ ПОГРЕБЕНИЯ СЛЕД ИЗГРАЖДАНЕТО НА ЦЪРКВАТА“. (Доклад от 7. IV. 1986 г., стр. 15.)
Позовавайки се на този доклад, с писмо № 03-08-53 от 12. VI. 1986 г., ръководството на БАН предложи на Съвета за духовно развитие при МС да бъде поставена паметна плоча на църквата „Св. Петка Самарджийска“ с надпис:
197
СПОРЕД РЕДИЦА ДАННИ ТУК ПРЕЗ 1873 ГОД.
Е БИЛ ПОГРЕБАН АПОСТОЛЪТ НА СВОБОДАТА
ВАСИЛ ЛЕВСКИ
Точно на 12 юни 1986 г., когато председателят на БАН акад. Балевски подписваше предложението за паметна плоча до Съвета за духовно развитие, археологът Г. Джингов пък четеше пред Конгреса на българистите в София „Доклад за археологическите разкопки в църквата „Св. Петка Самарджийска“, в който се отхвърляха де факто всички изводи от обсъжданията през февруари 1986 г.
Може да се предположи, че след тези обсъждания Джингов е попаднал на нови материали, които дават основание за друга „интерпретация“ на археологическите факти. Такова нещо, разбира се, няма. Десетината страници, прочетени пред Международния конгрес на българистите, са изпълнени с овехтели доводи за разкриването на скелет № 95 „под апсидната основа“. Единственото „ново“ е позоваването на Джингов на собствените му спомени за двете дупки, които пронизвали долните крайници на скелет № 95. Разбира се, той никъде в доклада си не е споменал, че по този въпрос също е имало обсъждане и няма дори намек за „новонамерените“ снимки, които опровергават твърдението му. Джингов всъщност не е имал намерението да обсъжда НАУЧНО въпроса за гроба на Левски; целта му е била да оповести, и то на Международна „сбирка“, че археолозите отхвърлят резултата от обсъжданията в БАН и че спорът за гроба на Левски не е приключен. И го е направил не без съучастието на Секцията по средновековна археология, която е била на 12 юни съорганизатор на археологическата програма за тоя ден. Не случайно още на 6 юни ръководството на АИМ излезе с Паметна бележка, в която се отхвърляше осъщественият от ръководството на БАН по спора за гроба на В. Левски АРБИТРАЖ. Нещо повече, то открито упреква в своята Паметна бележка ръководството на БАН за въвличането в дискусията на „некомпетентни лица“ и за „злепоставянето“ на археологическата наука и Археологическия институт.
„Аз не мисля (отговори по този повод акад. Н. Тодоров),
198
че е създадено общо недоверие към археологията, както поддържат авторите на Паметната бележка. Но създаденото частично недоверие, което е адресирано към определени специалисти, може да бъде премахнато не по пътя на голословното отричане на очевидни факти и предлагане на отработени стереотипни, неподкрепени с доводи становища, както е направено в Паметната бележка на АИМ. Това може да бъде извършено само по един начин — чрез цялостно, откровено и обективно научно изложение по въпросите, засягащи спора за гроба на Апостола на свободата. Издирването на истината за този гроб не е „фетишизиране паметта на Левски“, както твърди ръководството на АИМ, а дълг на нашата археологическа и историческа наука! Това беше причина да се противопоставя на предложението на АИМ дискусията да продължи да се води в печата, защото това би подложило на много сериозен риск репутацията на целия Археологически институт. Това беше причина да се организира обсъждането в БАН като единствен и правилен изход за решаване на въпросите научно, като цялата документация, заедно с основните аргументи на двете противоположни тези, бъдат включени в подготвяния сборник. Научен спор трябва да се води, но не може той да се заглушава с административен натиск.“
(Виж Становището от 27. VI. 1986 г. на акад. Н. Тодоров по Паметната бележка на АИМ.)
Отговорът е достатъчно ясен, за да има нужда от доизясняване, но поводът, който го предизвика, ни кара да се запитаме: защо издирването на гроба на Апостола на свободата трябваше да се превръща в спор, а не например в едно обединено усилие на специалисти и дилетанти да разкрият истината за този гроб, като си помагат и съдействуват?
Изводът е прост: не е бедата в това дали в спора за гроба на Левски ще се окаже, че Михайлов е крив или прав — това няма да е фатално нито за Михайлов, Още по-малко за АИМ, да не говорим за авторитета на системата от методи и знания, наречена „археологическа наука“, която няма нищо общо с грешките на тези, които се подвизават от нейно име. Работата е да не се създава прецедент на „вмесване“ във вътрешните работи на една институция, която не е навикнала в достатъчна
199
степен на тъй естествения (и законен) за всички останали институции обществен контрол, и преди всичко — на контрола, упражняван от печата.
Археологията не е тясно свързана с практическите нужди на живота и с производствената практика. Колкото и да е важно разкопаването на една или друга могила, разкриването на един или друг гроб, пък дори на цял един град, това не е фатално свързано с държавния план, затова дейността на археолозите е протичала сравнително безконфликтно, което е създало с времето у някои специалисти в АИМ едно елитарно самочувствие. То с времето прераства в чувство на превъзходство над останалите институти, проявено в изявлението, че АИМ е най-старото и а в т о р и т е т н о звено в системата на БАН. Много сериозно нещо е да си въобразиш, че си по-авторитетен например от Института по молекулярна биология или по нефтохимия, пък ако щете — от Института за хранително-вкусова промишленост, да не говорим за математиката, историята, медицината и т. н. Разбира се, всичко това не е случайно: авторитетност значи и неприкосновеност.
А има и друго: ако днеска допуснеш да те питат кой е причина да бъдат изгубени или унищожени костите на Левски, утре могат да те попитат кой отвори двата саркофага, намерени през 1976 г. в Шуменско, преди пристигането на групата специалисти, натоварени с тяхното изследване и съхранение на онова, което се очакваше да бъде намерено в тях. Могат да те попитат и за гроба на цар Иван Александър, и за това как и защо беше оспорван българският градеж на първата ни столица Плиска. Въпросите могат да отидат и по-далече и да докоснат процесите на „капсулизация“ в нашата археологическа практика, твърде изостанала в прилагането на съвременни методики и способи за археологически изследвания. Да не говорим за много по-простите въпроси, като например: в ред ли са инвентарните книги на тоя или оня археологически музей, налице ли са инвентаризираните находки, монети и съкровища. Какви ли не въпроси биха могли да бъдат за дадени, ако се наруши щастливата автономия на най-авторитетното звено при БАН, ако започне да се наднича по един или друг повод в неговите „вътрешни работи“ и „вътрешнонаучни спорове“.
200
Неотдавна двама специалисти от системата на АИМ (в Пловдивския археологически музей) водеха спор за монети. Спорът се водил дълги години тихо, докато се намесват „отвън“, първо, един журналист (Методи Танев), след това следствените органи и се оказа, че липсват златни монети за стотици хиляди левове, че някои от тях са били „заприходеии“ в инвентарните книги едва по време на извършената по този повод ревизия. Не казвам, че точно такива неща могат да се разкрият и в Археологическия музей в София, говоря по принцип до какво може да доведе едно надничаме във „вътрешните“ работи на едно звено, останало твърде дълго неконтролирано.
Мисля, че това е истинската причина за проявената свръхчувствителност и раздразнение от специалистите, които се обединиха зад проф. Стамен Михайлов, за да дадат отпор на опита да се достигне до истината за гроба на Левски, и защо някои от тях се опитаха да превърнат тоя спор в битка за авторитета на археологическата наука; и защо истината за гроба на Левски не намери достатъчно защитници в системата на АИМ.
ГРОБЪТ НА АПОСТОЛА НА СВОБОДАТА БЕШЕ ПОЖЕРТВУВАН НЕ САМО ЗА ДА СЕ ПРИКРИЯТ РЕЗУЛТАТИТЕ ОТ КАТАСТРОФАЛНО ИЗВЕДЕНИТЕ ПРЕЗ 1956 Г. РАЗКОПКИ В ЦЪРКВАТА „СВ. ПЕТКА САМАРДЖИЙСКА“, НО ПРЕДИ ВСИЧКО, ЗА ДА НЕ СЕ СЪЗДАВАТ ПРЕЦЕДЕНТИ НА „ВМЕШАТЕЛСТВО“ И НАРУШАВАНЕ ИДИЛИЧНАТА АВТОНОМИЯ НА НАЙ-СТАРОТО И АВТОРИТЕТНО ЗВЕНО В БАН.
Нека всичко това да Е ИЗВЕСТНО, защото на църквата „Св. Петка Самарджийска“ все още няма надпис, че там е погребан Апостолът на свободата, все още няма и надгробна плоча върху мястото, под което са били намерени неговите кости, преди за трети път да бъдат погребани или . . . унищожени.
В езическите, пък и в по-късните времена, е имало някога практика — ако някой преследван успее да проникне в олтара на храма, става н е п р и к о с н о в е н. Нещо подобно се опитват да правят неколцината засегнати в спора за гроба на Левски. Те се опитват да
201
прибегнат в храма на науката археология, за да останат неприкосновени, забравяйки, че не живеем нито във феодалните, нито в робовладелческите времена.
Освен това нека да е известно: гробът на Левски не е само археологически, нито само исторически въпрос. Това е въпрос, който вълнува всеки българин и поради многообхватния му характер той не може да се решава само от една категория специалисти.