Асеновград в миналото. Исторически очерк

Николай Хайтов

 

Част II. Зад контурите на историята

СТОПАНСКИ И ЕТНОГРАФСКИ ОБЛИК НА ГРАДА В МИНАЛОТО

 

3. ФИЗИОНОМИЯ НА ГРАДА

 

В.

 

Правонарушения и вълнения

 

 

Картината на социалния и обществения порядък през миналия век най-ярко се откроява на фона на неговите нарушения. Ето някои нарушения на обществения ред, санкционирани от общината (изброяваме ги поред в зависимост от годината, в която са станали):

 

1891 г.

 

Помощник-бирникът Д. Костадинов е глобен 1/4 от заплатата, „защото се качвал на гърба на разсилния Динко Поса в присъствието на публика, когато Посата палел собата”.

 

Панайот Хаджи Примов е глобен 2 лева, защото препущал мулето си през града! (Препущането е, изглежда, най-любимият градски салтанат.)

 

Глобени са разни граждани по един лев за неподдържане чистота пред къщите им. Иван Райчев като чорбаджия — два лева! (Чистотата започва да става проблем).

 

Всички енорийски свещеници, имами и хахами са длъжни занапред в началото на месеца да представят колко деца са се родили предний месец. (Началото на семейните регистри.)

 

Глобени са общинский разсилен и общинский глашатай за неокоротното им (неакуратно) изпълнение  на длъжността.

 

Иван Райчев е глобен 3 лева за продаване ексик кисело мляко. Глобени са за пикане по улиците Никола Учара (овчаря), Вълчо Боев, Христо Зачукалката и Стоян Запрянов.

 

414

 

 

Иван Райчев повторно е глобен за рано отваряне на дюкяна. (Тая пуста лакомия за алъш-вериш!)

 

Динчо Беждрема — „нощний пазач на II градска част”, е глобен с 10 лева за „напущане поста и пиянствуване с други граждани”.

 

Глобени са двама за пикане на ул. „Въгларска” с по 1 лев. (Има улица „Чолаковска”, „Бардаклим”, „Маймунска”, „Колибарска” и др.).

 

Аргир Мичкоолу е глобен за продаване ексик хляб.

 

 

1892 г.

 

Съветът вдига доверието си от Лука Чепаринов, който е „изпаднал дотам, че за негови дългове прие да се затвори жена му. Лице, което не е честно, казва се в мотивировката на туй афоресване, не може да оценява честността на хората и особено в кредитно учреждение ката банката, че той може да нанесе някои щети на банката и с това да опетни целий общински съвет, поради което единодушно вдига доверието си от Чепаринов и на негово място избира друг общински съветник” (отнема му се, разбира се, и длъжността банков чиновник).

 

Порицава се Леонид Газена, че е заклал около 200 агнета вън от салханите, а именно в Патриковия чифлик, и убягнал от „кръвнината”, която е трябвало да плати.

 

Заповед до всички ханджии, хотелджии и готвачи в града да очистят креватите от дървеници и други всевъзможни насекоми. Глоба за двама жители на село Дерекьой, че са връзвали мулетата си на непозволени места.

 

 

1893 г.

 

„По улиците и площадите, така също и покрай реката и краищата на града се събират купове деца, които се разделят на лангери и се бият помежду си с камъни, а по някой път и с ножове и други хладни оръжия, и, огнестрелни, което е станало много пъти за нещастни случаи (два в I участък и един в III), поради което от сега забранявам биенето на децата.” (Заповед на кмета от 18 декември.)

 

415

 

 

Глобени са 38 семейства за това, че „не са осветили къщите си с фенери и свещи на 8 април по случай сключването на брак между Мария Луиза и княз Фердинанд. Между глобените са Иван Райчев, Апостол Башибозук, Никола Вазов, Ангел Шопов, Атанас Епитропу.

 

 

1894 г.

 

Заповед: всяко домакинство да има по едно трикольорно знаме по един метър. Една седмица подир това се глобяват над 60 домакинства, че нямали националното знаме, между които Иван Райчев, Георги Тонев, Атанас Фабриката, Лука Чепаринов и др.

 

 

1895 г.

 

Тодор Мандов Касап глобен с 5 лева, „защото връзвал фуска на куче”.

 

Янко Лисица — фурнаджия, е глобен, че продавал „ексик хляб”.

 

Заповед за назначаване на Господин Димитров „за надзирател по правилното сечение на общинската гора с 65 лева месечно възнаграждение”.

 

Заповед на кмета (от 12 август): „Като взех пред вид предписание № 1571 на Министерството на търговията и земеделието от 11 юни т. г., с което кани всички правителствени и градски учреждения от 1. X. тази година служащите им да се обличат в канцеларски часове изключително с дрехи от местна материя, ушити от местни шивачи, затова, като имам пред вид, че два от занаятите имат безспорно добро бъдеще у нас — тъкачеството и шивачеството, от които мнозина хорица се поминуват, нареждам помощниците ми да се облекат с местни дрехи.”

 

Десетки заповеди за глобяване на граждани, които са строили жилища без позволително (това ще продължава 50 години!).

 

Заповед на кмета (13 юни): „От някое време виждам, че чиновниците и служителите при повереното ми управление се обръщат към преките си началници съвсем не

 

416

 

 

дисциплинирано и вежливо, а просто еснафски — „аркадаш” и прочие, поради което се заповядва отсега нататък това да не се повтаря и потретва.”

 

Със заповед се определя работното време на 10 часа.

 

Много заповеди за наложени глоби за „хвърляне нечистотии пред къщи”, „за пущане сапунена вода на улицата”, „за пущане нужниците при дъжд” и т. н. (Хигиената е в настъпление!)

 

„Поради това, че кучето на капитан Минчев ухапало детето на Димитър Бояджиев, на муцуните на всички домашни и луксозни кучета да се поставят превръзки!” (Започва ерата на луксозните кучета.)

 

(31 октомври): „Забелязал съм често пъти свирачите, когато минават покрай черквите, не спират свирнята си, а някои, от тях дори си позволяват да спират оркестровете пред самите врата на черквите, където изкарват по някоя хава (песня). Същото това правят, когато минават пред училищата и болниците, затова нареждам...” (Следва забрана и заповед свирачите, когато минават покрай черквите, училищата и болниците — тя е в същност една, — да млъкват за известно време и тогава да започват отново.)

 

Заповед (22 февруари): „Забранявам надуването на джугрите (дробовете) и продаването им с месото, също и сърцето и вътрешностите!”

 

Уволнява се старшият пожарникар Желю Костадинов, „защото вкарвал в пожарната команда жени със съмнително поведение и компании, с които пиянствували. Също и Георги Василев, който „укривал какво става в пожарната команда”.

 

 

1900 г.

 

„Забранява се на младежи да ходят по кръчми и кафенета, където напоследък се забелязва да си губят времето в игране на карти и пиянство, вместо да се заловят за някоя доходна и производителна работа.” (Една от първите проблеми, възникнала още през първата година на сегашния век!)

 

Заповед на кмета: „Днес заминавам за Пловдив да уредя положението дали ще дойдат утре в града ни Н. Ц.

 

417

 

 

височество и г. г. министрите.” (Градът жадува за височайша особа!)

 

„Глобява се градският инженер Гюра Льочич, задето е облечен с палто, жилетка и панталони от иностранна материя, ветеринарният фелдшер Д. Н. Косанис — също, писарят Христо Костов — също, Янко Василев, писар — също. Глобявам ги с по 10 лева за неизпълнение заповедта за носене дрехи само от местна материя.”

 

„Глобявам Андон Ламбрев, който бил изпратен от градския пристав да донесе шинела от дома му, а той облякъл шинела, окачил шашката му и минал през най- главната улица на града посред бял ден, поради което на основание § 2, чл. 64 наказвам го да внесе 10 лева глоба!”

 

„Забранява се налбантите да лекуват добитъка от всякакви външни и вътрешни болести.”

 

Много стопани са глобени за пущане кози и овце в лозята, между тях е и Георги Лола с 400 овце, който ще бъде даден в съд.

 

 

1901 г.

 

Глобен е мъртвопроверителят фелдшер Коста Маринов, защото издал (удостоверение) билет за погребение на Георги Маринов от „туберкулоза”, а после се оказало, че е жив. Жена му — умопобъркана, искала да получи помощ за погребение от общината, затова заблудила фелдшера. . .

 

Нова заповед да не се връзват фуски и тенекии на опашките на кучета, „понеже тая сутрин едно подплашено куче се вмъкнало в дюкяна на Хаджи Андон Беждрема и му изпотрошило свят чений и чаши.” (А хората с какво ще се забавляват?)

 

 

1907 г.

 

Арменецът Манук Марокян е глобен затова, че има луд кон. Вързал го веднъж на улица „Търговска” и никой не посмял да мине оттам, с което смутил реда и живота в града.

 

418

 

 

 

1933 г.

 

Заповед да спрат битките на децата.

 

Ето една много типична заповед, която се среща почти при всяка смяна на общинския съвет и кмет:

 

„Да се уволнят в интерес на службата:

 

Пожарният командир Г. Хр. Марчев и всички пожарникари и колари. Старши горският стражар Ат. Г. Марев и всички младши горски. Старшият градски стражар Янко Г. Врагов и всички младши такива. Ст. надзирателят по чистотата Перикли Димитров и всичките метачи. Ст. полски пъдар Никола Щ. х. Колев и всичките младши полски пъдари.

 

Уволнението им да се счита от днес. Кмет Г. Тодоров. (Зап. 52/22. II. 1914 г.)

 

„Уволнява се по старост младшият полски пъдар Осман Токатлъ!” (15 юли 1911 г.). Единствената заповед за уволнение по старост!

 

Глобен е арендаторът на „октроа”-то Петър Игнатов, „защото взел налог от един мохамеданин от село Лъкавица Ахмед Сюлейманов за един товар дренки, които не са вписани в описа на договора”. Взетият данък е 60 сто- тинки, а глобата е 10 лева, което показва, че арендаторът е влошил отношенията си с общината и следва да бъде „сандърдисан”.

 

Към онези документи, които характеризират нравствено-етичния и правовия климат на града в края на миналия и началото на сегашния век, е и едно писмо, изпратено до големия станимашки партизански лидер Тараторов:

 

„Господин Тараторов,

 

Искам нещо да Ви се помоля, но страх ми е да не би не откажите. Може би Ви е известно, че аз понастоящем се намирам на служба с 250 лв. месечна заплата, но не зная по какви причини сегашният началник ме е намразил и мисли сега по новата година да ме уволнява, както и ми каза няколко пъти да си диря работа. За да не остана без работа, то отидох при някои Ваши приятели, за да ми намерят някаква служба, но те ми отговориха, че само Вие можете да сторите това.

 

419

 

 

Гореизложеното като Ви отправям, моля Ви да ми намерите някоя работа, подходяща за мен. Ако не Ви дохожда на ума, аз Ви посочвам една от тези, като например писар при Станимашкия съд. Следовател, който понастоящем е Димитър Костадинов, някой си от с. Червен.

 

Ако изпълните това ми желание, аз ще Ви преблагодаря и ще Ви възнаградя с 50 лева, но само по 10 лева месечно, за да ми остават и мен за прехрана.

 

Това аз държа в тайност и не е в състояние никой да знай освен аз и Вие. Оставайте, сбогом...”

 

Една специална категория и специална серия образуват заповедите, издадени от общината с цел за „въдворяване на развалена нравственост”. Ето някои от тях:

 

„Начиная от 1. I. 1894 г., да се затворят съществуващите два шантана в града, понеже са в центъра на града, действуват развращаващо на младежта и женския пол, център са на венерически заболявания, а шантанерките са залавяни в блудство както в града, така и вън от него.” Съветът решава: „да се затворят”.

 

Глобен е Лука Чепаринов (пак тоя Чепаринов!) 25 лева, „задето не е заявил, че на 31 юни 1894 г. в къщата му се родило дете от женски пол от държанката му”.

 

„Да се уволни старшият пожарникар (все тия пожарникари!) Теофил Гунов за непристойно и съблазнително поведение!”

 

Петиция до кмета: „Защо държите пожарникар някой си Райчо Найденов, когато той не е оттука, а от село Чепеларе, па освен това не е с добро поведение? Тъй като напоследък, като бил в Чепеларе в отпуск, бил откраднал едно яре, а по-напред, когато ходеше да ваксинира гражданите, ощипал е годеницата на бившия глашатай Христо Анастасов, вследствие на което последният сега се е умопобъркал!” (17 юли 1903 г.)

 

„Напоследък констатирам, че някои младежи, и то от интелигенцията, по цели нощи скитат из улиците на града по любов, пеят и безпокоят гражданите, а някои от тях си позволили волността да тропат на някои порти с донжуански намерения, заради което...” (Следва заповед за забраняване на тези безнравствени деяния.)

 

420

 

 

Решение от 21. II. 1890 г.: „Съветът отказва да издържа намереното пред вратата на църквата „Св. Никола” дете-пеленаче, а да го издържа черковното настоятелство, което има възможност за това. Общината вече издържа две други подхвърлени по-рано такива деца.”

 

Ето и едно съобщение в печата, което дава храна на градската мълва в продължение на много дни. (Публикувано във в. „Дружба”, 15 юни 1902 г.):

 

„Станимашките граждани помнят, че миналата година Пловдивският окръжен съд осъди на 4 години строг тъмничен затвор и на няколко хиляди лева обезщетение брата на най-видния гражданин, адвокат и бивш в Радославово време депутат Васил Пападопуло — Влашо П. Сиври — за обезчестяване слугинчето си, българка, 11-годишно момиче, а тая година за голямо съжаление виждаме от тая фамилия да се разиграва пак същата мистериозност над друго нещастно момиче. Преди няколко дни в Пловдивския вестник „Потайности” се появи едно антрефиле, с което се оповести, че Перикли П. Емануилов, по-малък брат на горните двама, е изнасилил слугинята си, която е очаквала наскоро да роди. Откъде черпи нашият събрат тия си сведения, не знаем, но тая новина е вече достояние на всекиго и знайно е, че момичето, слугиня на Перикли, именуема Ана Пачеджиева, на около 17 години, е непразна от около 8 месеца и се пази в къщата на зета й Иван Бушев. Както се говори, момичето не отричало, че е изнасилено от господаря си Перикли — факт, който иде да се потвърди от обстоятелството, че роднините на Перикли са употребили всички усилия, за да омъжат момичето за някой си „ерген-дядо”, само и само да се тури капак на тая мистериозност, като за тая цел предлагали на нещастната девойка една доста кръгла сума — около 2000 лева, и нещо покъщнина. Обаче последната не само не приела това, но още заявила, че ще иска удовлетворение от похитителя на честта ѝ чрез надлежния съд. Властите са вече в дирите на престъплението. Как ви се струва, читателю, това не иде ли да потвърди турската поговорка: „Сой ковар?”

 

Обръщаме внимание на онези български семейства, които дават дъщерите си за слугини, да внимават в какви

 

421

 

 

ръце ги поверяват, защото в тоя свят широк има хора всякакви.

 

Финит коронат опус. Вестникът ни беше под печат, когато ни съобщиха, че Ана Пачеджиева, за която се говори в антрефилето по-горе, поместено в настоящия брой на вестника ни, е добила отроче от женски пол. Хай нека е хаирлия!”

 

Антрефиле във вестника от 11 май 1909 година:

 

„. . . Тъкмо на 11 май, празника на Св. Кирил и Методий, един настоящ Дон Жуан е станал причина за разтурянето на едно дългогодишно семейство, като е задигнал съпругата на един подофицер сред бял ден и пред очите на последния е забягнал заедно с нея в Пловдив, дето са пренощували в магарешкия рай. Името на този човешки изверг е Влашо Зачукалка.”

 

Много голям шум повдига на времето си и скандальозната сватба на съдебния следовател Христо Калеев с дъщерята на един от най-големите градски богаташи, гърка Льолчо. Христо Калеев се тайно залюбва с Льолчовата дъщеря Ставруда, известна хубавица в целия град — мечта на не един от градските ергени, които ценят не само хубостта на дъщерята, но и многото пари на бъдещия бабалък. Христо Калеев обаче изпреварва всичките. Той склонява Ставруда да му пристане и се венчават. Научавайки за тая сватба, Льолчо вдига цялата градска стража на крак, но това е само изблик на връхлетелите го първи ядове. Веднага след това той разбира, че връщане няма, и приема свършените факти. Гръкоманите в Станимака обаче не ги приемат. Те не прощават нито на Христо Калеев, още по-малко на „изменницата” Став руда, за която съчиняват и нарочна песен (свободен превод от гръцки):

 

„Ставрудо, златно пиле,

къде ще отидеш

със следователя — съдията?

Ставруда със скъпоценностите

засрами соя си,

Ставруда с шапката —

засрами баща си. . .” и т. н.

 

422

 

 

На всеки карнавал възмутените лангери минавали под прозорците на Калеевата къща и пеят тая жална песен, като наумявали за непростимия позор на хубавицата Ставруда.

 

Романтични са и подробностите на тая сватба: срещата между Ставруда и Христо става точно в 12 часа край града. Тя е придружена със свои приятелки, уж че отива на разходка, а той сам минава покрай тях с файтон, грабва Ставруда и в кариер препуска към Пловдив. Научили за „похищението”, Ставрудините родители се опитват да догонят младите, но стигат в Пловдив, когато венчилата са вече разменени.

 

Жалбата на гръкоманите била толкова силна, че освен за Ставруда съчиняват и песен за баща ѝ — Михалаки Льолчо (свободен превод от гръцки):

 

„Стани, горки Михалаки,

стани!

Да видиш дъщеря си

с българин отива. . .”

 

Вълненията, изживени около сватбата на Ставруда — „хубавицата със скъпоценностите и с шапката”, могат да се сравнят само с вълнението на гражданите при появяването на „опашатата звезда” (комета) през 1910 г. „с малка блестяща глава и твърде дълга опашка, която към края се възвива в посока на юг”. Прокобите около нея са много: за второ пришествие, за война, за мор, а някои вестникари, като се позовават на това, че опашката на кометата е в посока на Турция, обявяват, че в близката война с Турция войната ще спечелят българите.

 

Не отминала опашатата звезда, на станимашкия небосклон се появява друга звезда „със световен блясък и слава” — Енрико Карузо! Само че не лично, а със своя портрет. Случаят е зарегистриран и в местната преса и заслужава да се прочете:

 

„Една рядка знаменитост!” — четем в броя на в. „Дружба” от 28. I. 1912 г. — Редки са случаите, когато някой се удостои със саморъчния портрет на някоя височайша особа или всеизвестна знаменитост, а най-не-

 

423

 

 

щастните досега бяхме ние станимаклиите, но ето, че щастието се усмихна и над нас. Думата ни е за саморъчния портрет на знаменития в днешно време италиански певец тенор Енрико Карузо, с който е удостоил нашия млад съгражданин г. В. Примов, изпратен му е с особено писмо от същата знаменитост. Ние видяхме този портрет и дойдохме до самоувереност, че наистина не даром се пише из целия свят за фигурата на този всесветски певец артист, който пленява мъжете и влюбва сърцата на жените, които са имали щастието да го видят на сцената.”

 

И тъй след векове нещастия, нашествия, пожари и грабежи, след векове мъка и страдания, след векове напразни надежди и прахосани за нищо и никакво мечти щастието благоволява най-сетне да се усмихне на станимашките граждани: саморъчният портрет на знаменития италиански певец Енрико Карузо е в ръцете на В. Примов!

 

Това не пречи „семействата на работниците по тютюневите складове и бежанците да живеят във формени мечи дупки, подземни стаички и тавани срещу безбожен наем от 250—400 лева на стаичка”. Това не пречи на хората да си недояждат, недоспиват и да умират под звуците на традиционния камбанен звън. Тоя камбанен звън става толкова постоянен и противен със своето постоянство и тегота, че се превръща в обществен проблем номер едно.

 

„Когато някой умре — пише в броя на същия вестник от 1908 г., — цели 24 часа камбаните не престават да удрят жално-жално и проглушават света със своите тревожни и меланхолични гласове. . . Да престане това безразборно блъскане на камбаните, което смущава и болни, и здрави!”

 

Но камбаните продължават да блъскат, болните и здравите продължават да се тревожат и вестникарите да пишат нови статии. „В града ни се е завел лош навик (четем в една от тях, публикувана през 1909 г.), когато някой умре, камбаните да бият цял ден непрекъснато, с което отегчително и досадно дрънкане нервират даже здравите хора, а колко повече онези, които лежат болни и всяко едно подрънкване на камбана ги туря в трепет и

 

424

 

 

в твърде опасно душевно явление, което, не ще съмнение, зле се отразява върху здравето им. Ние разбираме да удари камбаната само няколко пъти, само при опелото на умрелия, а не цял ден да се бие тревога!”

 

Камбанният звън се носи над ощастливения с портрета на Карузо град — мъртвите заминават един след друг към вечните си жилища, а живите продължават да се занимават със своите земни дела: съветът взима решение „да се отчужди нивата на Велика Стоянова 2866 кв. метра в Нохто махала, в която целият град си копае червена глина за мазане” (във варджийската Станимака варта, изглежда, се е кратила или е твърде скъпа за обикновените граждани).

 

Заедно с отчуждаването на Великината нива съветът гласува заплатата на градския инженер Шмраевски (10 април 1910 г.) — 3600 лв. годишно, за пръв път се назначава акушерка с 600 лв. годишно. За пръв път и общински глашатай с 600 лв. годишно (колкото акушерката). Заедно с това съветът гласува и 3000 лв. за „служащи при топовете против градушка” (!!!). Ако се съди по крупната сума, която съставлява годишната заплата на пет акушерки, изразходвана за сезона на градушките, т. е. за трите месеца от май до юли, може да се направи заключение, че „противонебесната артилерия” се е състояла не по-малко от 15 души. Петнайсет души, разположени покрай двата бракувани планински топа, които лежат по гръб в очакване на градоносните облаци, а при появяването им скачат и започват противооблачната канонада!. . . Връщала ли се е градушката, стопявала ли се е, не пише нито в пресата, нито в протоколите на градския съвет.

 

В протоколите на градския съвет намираме все същите бюджетни разправии. Ръководството на читалище „Родолюбие” иска от съвета да му отпусне място за постройка на театър и читалище. Съветът единодушно отказва, „защото няма подходящо такова в центъра на града!”. Но когато дружество „Асеновградски юнак” само 24 дена по-късно (на 19. X. 1901 г.) депозира искане да му се подари място за построяване игрище, съветът единодушно решава „да се отстъпят 640 кв. метра

 

425

 

 

на тукашното гимнастическо дружество за исканата цел”!

 

Очевидно гимнастиката внушава много повече респект и уважение на общинските управници. Думата „юнак” неотразимо се налага над думата „читалище”, постепенно и все повече се утвърждава, докато „юначеството” се превръща в мода, прераства в психоза, която ще държи в трепет и напрежение градските власти, ще въодушевява отсега нататък градските маси.

 

Милата, чудната, обаятелната, славната дума „читалище” претърпява своето фиаско, нека това се отбележи, на 25 септември 1901 година! От тази дата започва настъплението на „юнак” и въобще на юначеството пред нетленните подвизи на духовното. Едно допълнително доказателство за това са и двете публикации за смъртта на Пенчо Славейков и небезизвестния Георги С. Петракоолу.

 

Публикацията за Славейков, бр. 50 от 12 юни на в. „Станимашки глас”: „На 29 май тази година в Комо Брунате, Северна Италия, починал поетът Пенчо Славейков.”

 

Публикацията за Петракоолу (същия вестник, бр. 52 от 26 август 1912 г.): „Със скръб съобщаваме, че на 26 месец юли т. г. в гр. Корфу, Гърция, почина и остави в чужбина тленните си останки нашият виден и почетен съгражданин Георги С. Петракоолу. Покойният остави мили, незабравими спомени от своята голяма доброта, състрадание към близкия и хуманно филантропство — качества, които са рядкост у членовете на съвременното общество. Този мил и добър доскоро старец спаси едно време от турския меч и огън града ни, обречен от Сюлейманпашовите орди на заличаване, и тази негова добрина се предава и ще се предава от поколение на поколение.

 

Вечна памят и бог да възнагради душата ви в царството небесно, незабравими, велики покойнико!”

 

Може би има някакво недоразумение в имената! Този Георги С. Петракоолу не е ли същият оня Петракоолу, който би с тефтера по главата в качеството си на Мухтар Башия Бако Динчо? Не е ли този същият, който го съди

 

426

 

 

и осъди на всеобщ позор, който предаде на башибозука Араповския манастир, защото е „комитски”, който смъкна „от въжете” поп Матей при условие да не споменава никога името на екзарха?

 

Този, който даде на Сюлейман паша фес с жълтици от събраните „градски пари”, а единия остави за себе си? Този ли е почетният съгражданин, видният, милият и незабравимият, великият? Той ли? — Уви, няма ги тези, които са плакали над гроба на великия станимашки фабрикант на спирт Г. С. Петракоолу, за да пръснат нашето недоумение. Нито пък онези, които са пропуснали да кажат за поета Пенчо Славейков една „вечна му памят” или нещо подобно.

 

Хората умират, отиват си — видни и славни като Петракоолу, и простосмъртни, обикновени, безименни — като Пенчо Славейков, а съветът заседава ли, заседава! За обед на министър-президента Т. Иванчев и руския финансист Кобеко той одобрява 867,15 лв (16 юли 1900 г.), когато за цялата укрепителна стена покрай Чинара са предвидени 1000 лева! В едно от близките заседания той гласува разходите, употребени „за храна и престояване на 13 мулета по случай посрещането на Негово царско височество при обиколката му край града”.

 

През 1893 г. се наименуват улиците в града: 7 се кръщават на царе и патриарси; 6 — на царското семейство, 5 — на съвременни политически дейци от властвуващата партия; 15 — възрожденски; 6 — на асеновградски възрожденци („Отон”, „Тянева”, „Бако Динчо”, „Димоолу”, „Хаджи Стоянова”); 6 — на светци; 10 — на „бойни полета” и годишнини, една — на градския инженер Шмраевски и др., всичко 129 улици. Кръстник на повечето е кметът Панайот Сребров. Улиците на съвременни политически величия веднага се променят с падането на кабинета, затова на тях табелки не заковават (трябва след това да се разковават). Партизанщината се шири не само по кръчмите, по улиците, но и в печата, където срещаме наред с бойките възвания и памфлети от вида на този:

 

Каравелчета” и „тараторчета”. Ако има защо да си спомнят често името на покойния Петко Каравелов, то е за неговите пари по 2 и 1 стотинки. Пър-

 

427

 

 

вите от тях тук, пък и навсякъде в княжеството наричат „каравелчета”, на името на техния изобретател Каравелов, а вторите — „тараторчета”, на името на водителя на демократите в града ни. Тези пари дотолкова са омръзнали на населението, щото това последното гледа с презрение на тях. Даже „тараторчета”, който ги взема, не ги вади вече за харчене из чаршията.

 

Много търговци житари разменят левовете си в „каравелчета”, които правят на фишеци и ги дават на селяните срещу житото, което купуват от тях. Често пъти такива фишеци излизат ексик, а и за да плати селянинът данъка си, потребни му са сребърни левове, които, за да добие с „каравелчета”, трябва да плаща на евреите сарафи ажио. Всичко се трупа на главата на селяните — и ексиклик, и ажио. И всичко това те теглят от „изобретателний ум на покойний финансист Каравелова, който, както и демократическата му партия, искаха и искат да се покажат най-големи защитници на интересите на селското население. Тежко и горко на това население, което ще очаква облекчение от демократите!”

 

Заедно с тези ядовити закачки по адрес на падналите партийни шефове печатът изобилствува със славословия за заслугите на „днешните общински и народни властници, които тъй и тъй, които така и така, които не зная що си и какво си”. . .

 

„За строежите в града ни!” — гласи една такава ода на съвременните властници, камуфлирана под едно техническо заглавие (започва ерата на индиректната пропаганда). „Настоящата година, пише в статията, е забележителна за града ни по многобройните строежи на величествени, солидни и модерни здания, които ще дадат особена физиономия на главните ни улици и площади. Справедливостта го изисква да се каже, че благоустройството и украсяването на града ни твърде много се дължи на сегашний демократически градски общински съвет, който прояви голяма деятелност в своята строителна политика. Не по-малка заслуга се пада и на техническата власт в лицето на енергичния и деятелен кондуктор г. Арнаудов, на инициативата на когото се дължи изчистването из улиците главни на всички гнили и подлежащи на падане

 

428

 

 

стари здания, чрез събарянето на които се даде възможност да се построят и издигнат монументалните днешни нови здания.”

 

След прочитането на тая статия посетителите на Станимака очакват да видят един град подмладен и с „особената физиономия на главните улици”, с величествени и солидни модерни, монументални нови здания — един град вълшебно променен под вещото ръководство на „енергичния и деятелен градски кондуктор” и „демократический общински съвет”. Това очаква да види посетителят на Станимака, а той вижда, че „много и разнообразни са нуждите на гр. Станимака и почти всички стоят като открити рани от 44 години насам. Затова много са въпросите от обществен интерес, които трябва да занимават гражданството ежедневно. Станимака няма улици, няма вода, няма осветление, няма училища, няма чистота, страда от болести и зиме гази калове, а лете диша прахове и става огнище на зарази и пр., без да има нито баня да се къпе населението, нито градина за отмора и прохлада, нито залесени баири за смекчение на острия променлив климат. Така е било в турско време, така е днес и така, изглежда, ще бъде още дълги години... Станимашките граждани имат редки похвални качества в частния си живот и в уредбата на частните си стопанства и домове: прекомерно работливи, изобретателни, спекулативни и с дарби и вкус при обработване на лозята, градините и при развитие на занаятите и търговията. Но дойде ли се до общи работи, работи, които интересуват съседа, квартала, града, бъдещето, станимашкият гражданин става друг... Общите работи той оставя на общината... на случайността...”

 

Това обаче не е толкова важно. По-важно е, че в града на спортното стрелбище има „електрически биоскоп”, който забавлява безработните граждани, че новата червена пожарна кола се нарича „трамвайна”. В съзвучие с повишеното градско самочувствие са и наименованията на видовете хартия, които се употребяват в общината, а именно:

 

Бели книги, министерски № 220 1 топ — 8,50 лв.

Бели чертани, министерски № 412 един топ — 9 лева.

 

429

 

 

Пера каравелови, истински.

 

Пера „Алеко Константинов” и т. н.

 

Заедно с тоя модерен възход продължават старите карнавални традиции, празнуването на Протомая, литийните шествия до Клувията, разхлопването на медни съдове на Бабинден за прогонване на лошите духове и раздаването на „боговици” за умилостивяването на „сладките и медените”. Заедно с това търговете се произвеждат, като се забива игла в горяща свещ и когато тя падне, наддаването се прекратява (1899 година).

 

Кметовете заемат длъжността си безцеремонно и без клетва за разлика от пъдарите, които всяка година се подвеждат под клетва, „че честно и добросъвестно ще изпълняват длъжността си”. Церемонията се извършва в „съслужение” на ходжата с християнския свещеник. Пъдарите се заклеват първо по турски обичай, а след това се кълнат и по християнския обичай. На заклеването присъствуват всички официални лица при стечение на много любопитни и е съпроводено с много музики. Това не пречи на пъдарите да поставят край лозята скрити в синурите каци, да ги пълнят с грозде и да произвеждат вино, с което да подкрепят своите пъдарски сили и служебно въодушевление.

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]