Асеновград в миналото. Исторически очерк

Николай Хайтов

 

Част II. Зад контурите на историята

СТОПАНСКИ И ЕТНОГРАФСКИ ОБЛИК НА ГРАДА В МИНАЛОТО

 

3. ФИЗИОНОМИЯ НА ГРАДА

 

Б.

Станимашките махали

Новостите в града

 

Станимашките махали

 

Най-близо до чаршията е Бахча махала — по старост третата махала в Станимака, възникнала в началото на миналия век. Около средата на XIX в. тя била още твърде малка — на север от нея на мястото на новата махала Циприхор било все блатища и орешак. До един от тези бивши гьолове е свинското тържище на града, затова се и нарича „домуз пазар” (близо до днешния народен съд). От домуз пазар надолу било зеленчукови градини на Бачковския манастир.

 

От изток Бахча махала се загражда от високия варовиков рид, наречен „Камена”, където е старинният параклис „Света Петка”. Това възвишение ще да е било някога укрепление (стражница или наблюдателница), защото и сега личат основите на една от стените, с които е било заградено (на изток от параклиса).

 

На североизток от Бахча махала по стръмнината, наречена „Брега”, впоследствие се развива една нова махала — „Нохто”, изключително от селски хора — пришълци от съседните български балкански села, които идват със своите обичаи и традиции.

 

372

 

 

Бахча махала се е „свъртяла” най-напред около извора, наречен „Топлицата”. Там наблизо е и най-старата постройка в махалата — старинният средновековен параклис, вграден в черквата „Св. Богородица Балъклийка”, в която е рисувал Захарий Зограф. След преминаването на тая църква в български ръце крахтинът (клисарят) ходел от къща на къща, тропал с дървена тояга на портите и викал:

 

Добър ден ви, добър ден ви,

заповядайте на църква.

Петропа е Янко Прашка,

пък крахтин — Гьорги Цирон.

 

Църквата „Балъклийка” се слави по времето, за което ние пишем, с гласовитите си псалтове от семейство Псалтоолар-чоджуклар. Това са шест момчета — деца на стария псалт. Трите пеят на десния — по-важния клир, а другите три — на левия. Двете тройки си подават херувикото и пеят на три гласа, които се сливат в един. Левите псалтове — по-малките, искат понякога да надминат десните — по-старите, с някакви си по-особени маками, но само с едно намигване десните ги заставят да „влезнат в пътя”. Тези псалтоолар-чоджуклар са и душата на черквата и така хубаво пеят, че много често раз-чувствуваните богомолци плачат от умиление и възторг.

 

На псалтовете се плаща добре и предобре, затова семейството на Псалтоолар-чоджуклар е богато и щастливо. На това щастие се слага край, когато веднъж идва от Пловдив едно гърче-псалт, „красиво като ангел и с чудесен глас”. То остава известно време в черквата „Балъклийка” и тъй хубаво пее, че народът, който идва, за да го чуе, не може да се побере в черквата. Гърчето пее хе-рувикото, както „същи ангел”, та и попът дори взел да „каскъндисва” (ревнува).

 

Докато трае тържеството на гърчето, Псалтоолар-чоджуклар ходят като попарени и макар че гърчето скоро си отива в Пловдив, тяхната слава завинаги угасва, тяхното семейно щастие завинаги се помрачава.

 

След черквата „Балъкли” най-голям интерес събуждат

 

373

 

 

в Бахча махала „тулумбаджиите” (пожарникарите), които са в най-долния край на махалата до манастирската воденица и домуз пазар. Тук е и ковачницата на Велкир Ковача, който взима по един гологан за клепане на мотики и си прави дикели с шипове, дълги по две педи.

 

Тулумбаджийницата е на два ката, с чардак на горния и наблюдателна кула. На долния етаж под навес са наредени „тулумбите” (бъчонки около 200 литра), поставени на колела. Там е и оборът за конете, с които се запрягат тулумбите. Понеже къщите в Станимака са дървени, сухи, то избухне ли пожар, той се разпространява така бързо и стремително, че тулумбаджиите, докато запретнат и отидат, те обикновено изгарят. Ето защо пожарите хвърлят града в голяма тревога: първите сигнали се дават с гърмежи на пушки и пищови, след това се удря и камбаната на най-близката черква, та всичко живо, въоръжено с бакъри и ведра, се стича да гаси пожара, защото всяка запалена къща застрашава-цялата махала. Гасенето се извършва с вода от арковете и чешмите, а понякога и с черги, намокрени в оцет.

 

При пожарна тревога тулумбаджиите пристигат най-последни и тяхната роля е в същност не толкова да гасят пожарите, а да печелят изборите на партията, която ги е назначила. Те са почти всички партизани на властвуващата партия и пожарникарската служба, която се състои в седене на сянка или разхождане из двора с подпетени обуща, е награда за проявената от тях политическа ревност по време на общинските избори.

 

Макар да е в покрайнините на Бахча махала, домуз пазар е наумявал постоянно за своето присъствие със съмнителните миризми, които се разнасят оттам и подети от вечерника, слизат чак до турската махала. Най-голямо оживление настъпва на това място през Велики четвъртък, когато селяните надокарват прасета за продан и всяка достойна къща се смята задължена да „хвърли в кочината” по едно прасе, което ще се храни и „тавли” до Коледа. На този ден квиченето на малките прасета се носи над целия град, а по улиците постоянно сноват селяни-балканджии с чували, в които ритат и шават „спазарените” прасета.

 

374

 

 

Пак в Бахча махала се намира точно срещу „голямата чешма” от Топлицата едно от двете най-първи български училища в града — простичка, жълто боядисана паянтова постройка, където в продължение на три десетилетия мъждука ту гасено, ту подклаждано отново колебливото пламъче на бахчамахленското просветно огнище. Много интереси се кръстосват над това огнище, много ръце пресягат към него, много хора се боричкат около него, защото там се нагорещява българското национално самочувствие и оттам засиява възрожденското сияние през втората половина на неспокойния XIX век.

 

Жителите на махалата по произход и занятия, по прякори и навици представляват един своеобразен букет. Ето имената на някои от тях:

 

Курбета — кираджия, ходил на гурбет;

 

Стояноолу — лозари;

 

Раткоолу — самунджии;

 

Пинтията — от неговия род е циган Динчо;

 

Георги Чумата — оцетар, отровили го за пари, когато странствувал заедно със свои другари. Те оживели, защото по-малко яли, а той умрял;

 

Митко Киренцето — служил в гръцката войска, чист българин. Ходил дори на война с турците. Когато се върнал и го попитали: „Е-е, как беше, Киренце, войната?”, той казал: „За три дни ей такова лаенце извадих.” (Искал да каже какъв глад гладували.)

 

Гаджата — братовчед на Кузмоолар, от първите заселници;

 

Колаксъза — безухия;

 

Мангара — кираджия с кола;

 

Дякоолу — работници линджии, трима братя: Гогата, Дичето и Манол. Гогата и Дичето постоянно работят като линджии у Кузмоолар. Млади мъже, здрави, с корави мускули. (За линджилъка се иска здраво бъркане.) Отгоре на лина слагали по две двойки дървета като гимнастически паралелки и по тях двамата линджии бъркали и се разминавали голи. Двамата Дяковци много се карали. Кратуните им били все в ръцете и като станат чакъркефлии, току хващали манелите и почвали да се гонят из лина, да се бият. Тримата братя Дякоолар минават

 

375

 

 

за големи пиячи и това е тяхната семейна слава. На Великден, когато всички хора — сиромаси и богати, купуват дрехи, правят баклави, пекат агне на фурна и празнуват, Дичето взима един половяк черно вино от Хаджи Георги Кузмов, разтваря пътната врата, за да го видят всички, сяда на двора и започва да се налива. Другият от братята — Манол, се хванал на „байс” с Каварджият, че може да му налеят през фуния в устата един половняк (около пет килограма вино), и наистина спечелва баса.

 

Когато Гогата умира, Дичето го оплаква така: „Абе, Гога, серсем Гога, ахмак Гога, защо умря? Ти мислиш, че горе рахатлък ще видиш? Та тия комбали, дето падат от градушката, това иска от ръка да се прави. Ние сме сиромаси хора, Гога, за нас няма рахатлък и на оня свят, и там ще работиш работа. А бре, Гога, серсем Гога, защо умря, тука барем пиене има, Гога!”. . .

 

Загари — грък от Цариград, преселен тука, максулджия;

 

Доброолу — все оцетари. Шерден Гьорги е от тях;

 

Коля Бея — последният диканар в Бахча махала. Стар ергенин. Ходи гологлав и по жилетка. Решили да го оженят. На сватбата, когато попът казал: „Царю, благослови!”, невестата настъпила Бея по крака, защото я били подучили, че ако при тези думи настъпи жениха, тя ще да командува в къщи. Че като се разсърдва Бея, махва се, сяда настрани и не иска да се жени. Че кандърми, че плачове, че извинения, докато най-сетне пак става и се съгласява да ги венчеят.

 

Черешката — дребна жена, прочут лечител на синя пъпка. Лекува с „калеми”, цепи ги на клечки, разравя раната н я гори с камък. Докторът я преследва, но веднъж и той идва да го цери от синя пъпка;

 

Кърджалийката (отнета от кърджалиите);

 

Зополката (созополка);

 

Каварджият — кръчмар;

 

Радю Мендереджият (прави миндери);

 

Хаджи Желю (съратник на Бако Динчо), Стефо Фучаджият, Щерю Бояджията, Дзалувката;

 

Тяфоолу (псалтоолар) — пее в българската черква;

 

Георги Пандурата, Учкуна, Черния Иванко, Янко Дупито,

 

376

 

 

Мичкоолу — железар, Демостен — Сакатхята; Дренковица — килимарка, получила медал за това от изложението; Качамака, Пиленцето, Николаки Кебапа, Димо Фучеджията, Васил Бългаха.

 

Видна личност в Бахча махала е и Шерденя, известен циция, който заръчвал на жена си, когато излизал, да не разравя мангала, въпреки че било зима и в дома имало малко дете, за да не прегорявал кюмюрът. А името му идва от това, че никога не купувал месо, а винаги шердени. Касапите си правели с него „дженк”. Шерденя се изправял пред касапина и посочвайки шердените, питал: „Колко им искаш на тия пущини?” (Не казвал „шердени”, за да не предизвиква смях), а касапинът се прави, че не чул и не разбрал и гледа да накара Шерденя да избухне: „Кьорав ли си бе, питам за тия пущини, шердените!”

 

Това е достатъчно, за да гръмне цялата касапска чаршия в хихикане и смехове. Но това не пречи на Шерденя да си купува винаги и неизменно все шердени.

 

Подобен на Шерденя е и Циган Динчо, известен с това, че винаги той занася хляба на фурната (тогава хлябът се месил в къщи, а се печел на фурната), държи го под ключ и го раздава на домашните „под кантар”.

 

Най-известна къща в Бахча махала е винарската къща на Кузмоолар, един от най-старите заселници в тая махала и най-заможните хора-лозари, които дават работа на десетина аргати, линджии и ракиджии.

 

Ето как си припомня един от живите потомци на тая къща — Щерю Кузмов, паметното посещение в тяхната изба на един гостенин руснак:

 

„Влизаше се в нашия двор през две врати: голяма и малка. Голямата не беше дотолкоз голяма, колкото на Алавсрата, да речем. Вратите бяха признак за чорбаджилък и колкото се имаше за по-ихтибарлия един човек, толкоз по-голяма врата си правеше. На гръцките врати имаше желязна чукулка, а на нашата врата имаше „хамам токмаа”. Това е особено приспособление, един тукмак, отпърво закрепен на една вилица чрез сиджимка, при отварянето на вратата се повдигаше и от налягането сама вратата се затваряше след влезлия, като удряше

 

377

 

 

тукмака и съобщаваше, че е дошъл човек. Такова приспособление имаха всичките хамамски порти в Пловдив. Такова имахме и ние. Старовремска работа.

 

В двора имахме две къщи — на Бако Динчо една на два ката и нашата. Под нашата къща беше избата за вино, която минаваше и под двора — голяма и дълбока. Веднъж ни дойдоха на гости някакви жени и с тях един руснак (не помня учител ли беше), много смешен човек. Жените се качиха горе при майка ми, а той остана с мене на двора. Аз си нямах работа и реших да го заведа в избата да го почерпя.

 

Забравих да кажа. На Бако Динчо къщата в горния кат имаше две одаи и голям чардак, дето ставаше веселието. Отляво на къщата бяха казаните за ракия. До тях имаше малко калдъръмено дворче, дето майка ми вареше петмеза. Там беше и чешмата за казаните.

 

Като слезнахме с гостенина в избата и като видя първат бъчва, застана мирно, козирува и каза „здравствуй”. До тази бъчва имахме една каца, където майка ми слагаше специално избрано грозде за вино, което само тя пиеше, от най-хубавото грозде и не с чепките, а „ронкано”, само зърната. В него линджиите не влизаха да бъркат, а само с дървета се бъркаше. От това вино вземаха в черквата за комка, защото се смяташе за чисто вино, недокоснато от човешка снага. Та най-напред наточих му чаша от това резливо вино, а той пи и му се видя много вкусно.

 

Поведох го по-нататък. Взех хайдутина (маркуча), вкарах го в една бъчва, дето събираше 9000 оки, и му наточих. Пак пи и пак козирува на бъчвата: „Это генерал”, „Вот это генерал!”

 

По-нататък имах наредени около 12 бъчви „унгарки” с дебели дъски, пълни с вино. Като минахме край тях, засмя се :„Это взводни командири”, и на всяка козирува и казва „здрасти”. Имах тогава и малиново вино от малини, събирани по Имарет дере и прекарвани с каци оттам. Беше около десетина хиляди килограма. Пею Шишманов, зетът наш, помогна да събереме тези малини, за да направим вино.

 

В един край на избата имахме няколко стари, вехти

 

378

 

 

бъчви, разпилени, неподредени. Като ги видя, руснакът смигна: „Это нестроевая рота”. Влизаме нататък вече под земята. Там имахме около 15 бъчви, заредени със стари вина (в една от тях имах 14-годишно вино). Всяка година заделях по една-две бъчви настрана, но не ги продавах, за да имам старо вино. Наточих му и оттам, а той пи и на всяка козирува. Имах една 3500 оки, събираше седем кола, друга девет кола (по 500 оки) и от всяка бъчва искаше да пие. Чудех се къде побира виното.

 

В една мъничка бъчва бях приготвил вермут. Попита ме: „Эта маленькая, что содержает?” Наточих му вермут, пи и от него и не само че ни, но се и облиза, каза, че „харашо”.

 

Чакай, викам си, да го заведа в другата изба. В двора имахме и друга изба, дето бяха линовете. Тия изби, под линовете, гърците наричаха „линошпито”. Имахме под сайвант три лина и много каци. Единият лин събираше 15 000, другият — 25 000 оки (те бяха стари, останали от деда ни) и един трети лин, нов, от 40 000 оки. Освен това и каци. Многото каци и линове позволяваха да се сортира гроздето още при докарването му по качества и захарност. Дичето и Гогата тъкмо бъркаха линовете (това беше към края на гроздобера). Викам: „Хайде, почерпете госта с кратуната!” Линджиите, всичките имаха си кратуни, събираха по три до пет оки, пиеха колкото си искат, а и черпеха.

 

Те, гребнаха от резняка и подадоха на руснака. Той се поуплаши от кратуната, но пи. След това слязохме в избата (под линовете). Там имахме една голяма бъчва, дето хващаше 36 кола — 18 000 оки. Линът, като се източи — да се побере в тая бъчва. Като я видя, руснакът застана мирно и рече: „Это генерал-майор”, но като забеляза, че има още такива големи бъчви, поправи се: „Генеральный щаб”. Виното по онова време се източваше по дървени улеи, които течаха през двора. Там имахме и бъчва със сладко вино „япма”. Наточих и от него на руснака, да опита и него. Вкуси, пи и рече „харашо”, но не поиска повече от него. Около един час ходихме по избите и точихме и той пи от какво ли не: старо вино, младо, сладко, вермут — каращиса го и чак когато пак излязохме на

 

379

 

 

двора, се опи и започна да се кандилка. Тогава пропя. Спомням си и думите на песента:

 

Когда настане световний час,

парад ще бъде превъзходен,

светците ходом право в рай

            (право в рай)

пияниците по взводам с песен.

 

И тъй клатешком и пеешком си отиде тоя странен руснак.”

 

От постоянните работници у Кузмоолар най-забележителен е Ставри Зоото (животното), женен за Мария Зааралийката. Зааралийката е попаднала тука като малко момиче, спасено от башибозушките изстъпления след изгарянето на Стара Загора през 1876 г. Хубава, черноока мома, тя веднъж казала на Ставри, който ѝ бил комшия:

 

 — Взимаш ли ме, Ставри, за жена?

 

 — Взимам те! — отвърнал с готовност зачервеният Ставри, защото тайно си я бил харесал. Така, без придумници става тяхната сватба за приказ и чудо на целия град. Младото семейство заживява в Ставрювата къща, върху два дувара, на два дирека, отдолу със сайвант, яхър и кочина за прасе, с черчевета, облепени с книги, а в средата на всяко черчеве — по едно стъкло колкото капак на тенджера”.

 

Ставри е висок, когато ходи да копае на лозята, язди върху малкото си конче, като се отбива на три-четири места по кръчмите, за да метне по едно „оскопенди” (двайсет и пет драма) или да купи цигарени книжки и каф кибрит. Няма кръчма в града, в която да не е записано на дъската с вересиите името на Ставри Зоото. Неговата известност в града се гради не само на вересиджийската му слава: Ставри Зоото всяка есен разсмива града със следния „номер”: взима якото Кузмово магаре, дава му да пие от чебура с виното, напива го и след това, яхнал пияното и разревало се (разпяло се) магаре, минава по цялата чаршия, съпроводен от бурни смехове.

 

Пияното магаре на Ставри Зоото е кулминация на „кратун” месец и символ до известна степен на целия омаян от младото вино град.

 

380

 

 

Амбелинос (Амбелин, Амбелет) се споменава като „село” още в 1628 г. Няма съмнение, че след Метошката махала това е най-старият квартал в Станимака. Местността над Амбелинос се нарича „Петмезлиците” — от сладкото, препечено памидово грозде, което зреело някога по тия заветни места.

 

Тоя квартал винаги е минавал за квартал на лангерите, на които викали още „диви гърци” и „помаци”. За разлика от потомствените гърци в старата градска част (Метошката махала) — хора с меки нрави, кротки и културни, лангерите в Амбелинос обичали салтаната, бабаитлъка, виното, напивали се много, биели се често и нерядко се убивали, а властта както в турско, така и в българско време се е страхувала да проникне в тяхната сгушена в подножието на „Анатемата” крепост.

 

Щом някое теле преминело от Бахча махала в Амбелинос, никой не смеел да го търси, все едно, че то е пропаднало в най-дивата гора. Попадне ли някой селянин там като аргатин или зет, той никога вече не се нарича българин. Амбелинос е станимашката „претопилня”, където векове наред в мелницата на родоотстъпниците се мелят кокалите на българската националност.

 

В една от първите къщи на Амбелин живее дядо Димитър Фучеджи. Видна личност не само в махалата, но и за града, защото бъчварите в Станимака наравно с докторите са най-почитаните хора. В града има хиляди бъчви — малки, големи, огромни. В една такава бъчва на Пловдивското изложение се устройва истинска кръчма с маси, тезгях и столове, с хора, които влизат вътре, седят и пият. Тези хиляди бъчви всяка година искат потягане, поправяне и сменяване на обръчите им, които са дървени. Дори на бъчвите, които събират десет хиляди оки вино, обръчите са дървени. И всяка година те се подменяват, всяка година около месец преди гроздобера целият град кънти от ударите на фучеджийските чукове и рендета. Значението на бъчварина нараства неимоверно много в случай на процепване било на лин, или на бъчва. Вино започва да тече, пари умират, избива те на лудост, та си готов Фучеджията на ръце да донесеш, и, разбира се, пазарлък никога няма да правиш.

 

381

 

 

От дядо Димитър нагоре започват амбелинските къщи — паянтови къщи на два ката с балкончета. Повечето от тях са измазани и нашарени с рисунки, изобразяващи войни, боеве и победи, юнаци във фустанели и островърхи моралицки цървули — рожба на патриотически настроения в тази гръкоманска махала.

 

Видна фигура в тази махала, прочута, известна дори във Филибе, е фурнаджията Бако Яни, собственик на махленската фурна. Това е некоронованият цар ма гювечите, прочутият майстор на „печермето”, мъж неповторим, влиятелен и уважаван. Който иска да яде „асъл гювеч”, отива при Бако Яни. Той го праща при касапина с много здраве и поръчение откъде какво месо да му отреже. Заедно с месото се дава оризът, черният пипер и каквото има друго да се слага. За останалото има грижа Бако Яни. Казват, че той вадел и внасял във фурната гювеча осемнайсет пъти, но в замяна на това оризът от гювечите на Бако Яни можел да се яде зърно по зърно и ставал прозрачен като „джам”. Съчетан с дамаджана вино, гювечът се понася навън от града, слага се на зелено и започва неговото ядене, съпроводено с пиене и. . . касапско хоро.

 

Голяма част от славата на станимашките вина се дължи на гювечите, приготвени от Бако Яни. Приготовлението и яденето на тези гювечи е истински ритуал, който дава облик на епохата, гастрономическо съдържание и земна красота. Благодарение на Бако Яни от обикновено ядене „тюрлю гювеча” се превръща в изкуство, в слава и гордост на града.

 

Фурната на Бако Яни се пали отзад, а не отпред. Опалва се, след това се слага в нея едно по-дебело дърво, за да държи огъня, и се нахвърлят вътре гювечите. Това място, откъдето се пали фурната и се вади пепелта, се нарича кюлхане. Там през студените зимни дни ония сиромаси, дето нямат пари за кафе, за да отидат на топло в кафенето, влизат в преддверието на фурната и там се греят и си приказват.

 

От Бако Яни нагоре се кипри къщата на споменатия Панкоолу — оградена, както всички чорбаджийски къщи, е дувар, вътре има сайванти и линове под сайвантите, с изба и големи бъчви в избата.

 

382

 

 

Съседът на Панкоолу е известен в махалата със своите седем момичета. Седем момичета в една къща! Това е за Станимака страшна беда, защото трябва да се садят седем млади лозета, седем чеиза да се правят, седем сватби да се вдигат, седем зестри да се дават. Съседът на Панкоолу в духа на амбелинската традиция не само прави седем нови лозя, но влага и пари на всяко момиче, за да се олихвяват и се превърнат в капитал, докато стане то за женене. При това положение седемте зетя са в кърпа вързани.

 

Любопитно е, че женските лозя, т. е. лозята, дадени като зестра на момичетата, при омъжването им никога не минават във владение на мъжете, а винаги си остават женска зестра. Щерю Кузмов разправяше куриозен случай. В навечерието на Балканската война, когато започва да се развива новото лозарство, той поискал да закупи голи места, където да засее нови лозя. Възложил на комисионера Гайдарнцата да попита Хаджи Янко Палангя, който имал хубава нива под вода, дали би му я продал. Палангята отговорил на Гайдарицата: „Тая земя се не продава, тя върви от зет на зет! Ако Щерю иска да я вземе — даваме му я, но с Фанулата барабар!” (Фанулата е негова сродница за женене.)

 

Ако любопитствувате да видите истинска винарска къща, трябва да се отбием в къщата на Алаверата срещу Панкоолу. Алаверата е дюкянджия, лихварин и „максулджия” (максулджии се наричат винарите в града). Под неговите сайванти се намира най-големият „лин” в града, който побира четиридесет хиляди оки грозде. Дворът е с калдъръм. Има и чешма (немислимо е винарска къща без вода). Избата на Алаверата е от най-дълбоките, но има и по-дълбоки: в „стария град” няма почти нито една къща без изба. Станимашките лозя възлизат на 40 000 дка, от тях се произвежда 25 милиона оки вино годишно и не какво да е вино, а най-отбрано, което се продава из цялата страна.

 

Есенно време тясната уличка пред Алаверата се задръства от надошли от София волски коли с бъчонки, за да носят вино за далечния столичен град. Коларите са шопи с фесчета, коси, заплетени на плитчици, и червени

 

383

 

 

пояси. Пътуват от София до Станимака пет дни и за толкова се връщат. Те бързат да вдигнат спазареното вино, докато времето е хубаво и пътищата не са разкаляни, защото зимно време тоя дълъг път става непроходим.

 

Веднъж на една от бъчонките, които возят шопите на колите си, се разваля обръчът и я дават на Фучеджията да я поправи. Когато той извадил дъното на бъчонката, какво да види — 312 дупки, провъртени с бургия по дъските на бъчонката и запушени с дървени тапи. Тапите били толкова много, че бъчвата изглеждала

извътре като таралеж. Необикновената бъчва събрала много любопитни и тогава се разбрало, че коларите на всеки „рейс” пробиват дупки в бъчонките, за да си точат вино, а след това ги запушват, защото запушалката на главната дупка се залива и запечатва с червен восък. Някои от присъствуващите се произнесли, че нещастната бъчонка трябва стои петдесет пъти да е идвала и отивала за вино в Станимака, за да има 312 дупки, т. е. че тя не е по-„млада” от 150 години. Хубав белег, като се има пред вид, че на коларите се давало особено  буре с вино за из път, наричано „налив”!

 

Срещу Алаверата е  къщата  на  Димоолар, гръкоман, яханджия (притежател на маслобойна). Те са първите в града, които приспособяват яханата си в мелница на сусам, от който се прави тахан-халва. По-нататък от Димовата яхана живее Чавката — известен със своята буйност лангера, който се кичи и гордее с прозвището „паликари” (хайдутин). Ходи с фустанела, носи моралицки, със заострени върхове цървули, кама в пояса и пискюллия фес. Такива като Чавката се събират в Амбелино цяла тайфа по време на избори. Техният идеал е Гърция — „Мора”, както я наричат те; ходенето на Мора е нещо като хаджилък. Един лангера не е истински и не заслужава уважението на съгражданите си, ако не е ходил „на Мора”. От Мора те заемат и модата на облеклото, фустанелите, цървулите, за Мора мечтаят, за нея говорят, смятат се нейни поданици, там ходят да отбиват военната си служба. Всичко гръцко е за тях юначно, чисто и възвишено, обаятелно и възхитително и за него те са готови. . . готови са да бият и трепат дебелоглавите българи, забравяйки, че те самите са българи.

 

384

 

 

Чавката не е обикновен, а прочут лангера. И ето с какво е прочут.

 

Веднъж в навечерието на Протомая Чавката спазарява един циганин да занесе каца говежди тор на поляните и незабелязано да го пръсне по тревата, гдето на заранта ще се търкалят жените. Когато на другата утрин се връщат изпоцапаните девойки и жени, в града настъпва страшен скандал и само патриотическите заслуги на Чавката спасява този „герой” от народния гняв.

 

До Чавката е къщата на Бабамоолар — неколцина братя лангери, които се занимават с кираджилък. Кираджилъкът е немаловажно занятие в Станимака, където през есента има да се пренасят милиони оки грозде и все в чебурки, и всичко на гърба на яките и безропотни мулета. С мулета се разнася и прочутият станимашки оцет от село на село, от град на град, на север до Дунава, на изток до Черно море, на юг до Бялото море. Навсякъде проникват станимашките оцетари със своите бурета и мулета. На връщане от Самоков те товарят сурово желязо, от Анхиало и Созопол докарват скумрия, паламуди и всякаква солена риба, от Бяло море — маслини, портокали, рожкови, стафиди, бяла морска сол и хубави лимони, от Шуменско — кремани за диканарите в града. Тая стока идва все на гърба на мулето. Хубавото муле е гордост за стопанина.

 

Прочуто муле в града е мулето на Кумалата. На това муле той се качва сутрин с накривен фес и наметната долама, минава през чаршията, за да видят всички на какво муле язди, но като излезе вън града, слиза и оттам надолу само го води. Води го и на връщане, докато стигне до града, тогава пак му се качва, минава сербез-сербез, за да си отиде доволен, предоволен у дома. Един приятел веднъж отива да поиска на Кумалата мулето, за да отиде в едно съседно село по някаква работа. Кумалата го посреща, приема го под сайванта, черпи го с ракия и извиква на жена си (коконата) да се приготви за излизане. Нищо не е казал на приятеля: ще му даде ли мулето, или няма да му го даде. Когато слиза коконата, вече приготвена, докарана, набелена и червосана, Кумалата хваща ръката на жена си и я туря

 

385

 

 

в ръката на приятеля: „Ето ти коконата, давам ти я, води я, прави я каквото си щеш, но мулето не искай!”

 

От Бабамоолу по-нататък е къщата на стария Ганьоолу, който прави по-сетне спиртна фабрика в долния край на града и се премества да живее там. До Ганьоолу е къщата на братя Яръкоолар — известни търговци на орехи, които събират всяка есен стотици хиляди килограми за преработване на шарлан и за износ. За износ те подбират най-хубавите, едрите и с „меки черупки”, обработват ги със сяра, за да станат съвършено бели, и така ги пращат за чужбина. Търговията на Яръкоолар е много оживена, защото целият кър е насеян с орехи (насеяни от гаргите и враните, които ги кълват и разнасят). Сегашната северна част на града Станимака в навечерието на освобождението от турците била гъст орешак, пълен с гнезда и славеи, мокро място, буренясало и целинясало. Много орехи имало и надолу из къра и всичко това по-късно е изсечено за „чуканите”, ореховите dънери, които намират чудесен пазар в чужбина за фурнир.

 

Още по-нагоре, към края на Амбелино, ще видим най-сетне и къщата на друга знаменита личност — Андонияди Чирпанлъ, който е от най-богатите хора, винотърговци и лозари, гръкоманин, с влияние и пари. Цялата негова изба евреите всяка година наемат за приготовление на свещеното еврейско вино кашер. Брадати софийски евреи идват всяка година в Станимака, берат сами гроздето, сами го насипват в каците, сами придружават мулетата, по пътя до чорбаджийските линове и най-сетне сами го мачкат и приготовляват на вино. Да не пипне ръка нечиста, християнска.

 

Знаменита сграда е в Амбелинос и черквата „Свети Георги” — едно от най-добрите „произведения” на зидарското изкуство, създадено от юговски майстори, където внушителното е в странно съчетание с хармоничното, обемът е чудно олекотен от изяществото на формите. В двора на черквата има основно гръцко училище с един главен учител — Дзиридис, който прилага много странна система за всаждане на послушание, а именно: в края на неделята той строява провинилите се ученици и ги бие

 

386

 

 

подред с една доста дебела тояга. Следващата неделя пак строяване и пак се повтаря всеобщият побой.

 

Все в края на Амбелино живее и известният чъкъкчия на Станимака Аргирчо Гогоша. Изумителен майстор за наместване на счупени кости, много нисичък, с желязно яки ръце, набит и здрав. Неговите шалвари са най-ниските в града, дъното им мете по улиците (колкото по са ниски шалварите, толкоз е по-голям общественият „ихтибар”). Самият Гогош е злопаметен като муле, но сръчен като дявол. Безнадеждни случаи за него няма. Той може да нагласи строшена стомна в чувал — пак стомна да стане. При него идват не само граждани на Станимака, но и жителите на пловдивските и станимашките села. Негови, на Гогоша, съседи са братя Куцояноолар, гръкомани, отчаяни лангери, елинофили до крайност, бабаити и побойници.

 

В Амбелинос е и къщата на знаменития богаташ Петракоолу, „мухтабашия” на квартала в турско време, влиятелен мъж и в румелийско време, по произхождение от Бачково. Неговата къща е запазена и до днес — едноетажна паянтова постройка с великолепен таван и мраморна чешма на двора, е високи прозорци и тавани. В нея е прекарал една безсънна нощ злополучният турски полководец Сюлейман паша, преди да поеме дългия път на отстъплението към Цариград, и там са му наброени лирите за „откуп на града”.

 

Красивите къщи с високи зидове в Амбелинос са доста, но много повече са малките паянтови къщици, „кукнали” на земята в тая махала и особено в нейната покрайнина, където живеят крайненците, наричани още „чантарлии”. „Чантарлии” се наричат заради това, че техният особен салтанат и слабост са кожените пъдарски чанти, украсени с пулове и писклюлчета, в които те си носят пладнината. Това са хора бедни, кърджии, понлюкчии и големи шегаджии, които нямат самочувствието на граждани и затова се стесняват да минават през чаршията, когато да отидат на полето, а заобикалят през параклиса „Света Петка”. Младите чантарлии обичат да стават пъдари, но когато няма служба, справят се лесно и с мотиката. На старите чантарлии, когато „запрат” да

 

387

 

 

не могат да ходят на лозята, им дават по едно въженце и всеки ден ходят в гората зад Амбелин, та носят дърва. Има и една традиционна благословия в покрайнината „Жаблица”, където живеят чантарлиите: „Да са живи и здрави младите, да остареят, да обелеят и на гръб дърва да носят”, с други думи — да имат здрави старини. Чантарлийска е и пословицата: „Събрали се двама бедни, та направили един просек.”

 

Чантарлиите ходят на градския пазар само на големи празници. Отличават се от останалите амбелинци по това, че на фесовете си увиват по една малка чалмица, която да попива потта им. Това са хора сурови, които пазят „ръба” на Амбелинос, простодушни, за които пъдарлъкът е най-желаното и блажено нещо.

 

Любимата кръчма на чантарлиите е преизвестната в Амбелинос кръчмарница на Дълга Мария. Със своя двуметров бой Дълга Мария напълно заслужава своето прозвище. Родом е от Широка лъка. Голям комарджия. Сутрин събира каквото има по чекмеджето и се разпорежда: „Двайсет пари за месо да ядат калфите! 100 пари за едно буре вино, 3 пари за печерме на фурната и 2 пари за хляб.” Останалото събирал в джоба и започвал вечната игра на комар. Неговата кръчма никога не се затваря. Чираците-доброволци седят в нея на три смени. Освен платените двама или трима има и една сюрия самоволни помагачи, около десетина-петнайсет души каравелисти и стамболовисти, които в очакване да дойдат на власт преживяват как да е в гостоприемницата на Дълга Мария. Едни от тях тичат до избата за вино, други са специалисти по приготовлението на гювеча, трети го носят на фурната, четвърти го връщат, в замяна на което той ги храни и пои. Постоянното присъствие на кръчмата е Панталей Гайдаджията (Дълга Мария като родопчанин мре за гайда). Щом хората станат чакъркефлии, захваща буйно хоро и кючек, та чак и таванът се тресе.

 

Партизаните радослависти в Амбелинос, които имат главната си квартира у Дълга Мария, се командуват от Апостол Джебара. Той ги черпи, той ги свърта около себе си, той им оправя работите, а по време на изборите той командува кой какво да върши, за да спечели партията

 

388

 

 

им. При това Апостол Джебара не принадлежи окончателно на никоя партия. Която партия най-много му даде (обещае), на нея помага неговата глутница. Самият Джебар никога не ламти за някаква служба, единственото негово желание е да пипне арендаторските работи: кантарджилъка, бача или кръвното право. Това е единствената „работа”, която дава достатъчно печалби, за да се поддържа „босата команда”.

 

Друг партизанин в Амбелинос с не по-малка известност и слава от Джебара е Танката Фабриката — нисичък мъж с прихлупен над очите каскет, подвижен и пъргав. Прякорът му дошъл по следния случай. Пили в Яврово с някаква компания и като дошли на градус, им се приискала музика — латерни. Пратили едно момче да дойде в Асеновград при латернаджиите и да докара двама. Но било жега и латернаджиите не дошли. Тогава скача Танката, слиза бегом в града, придумва на бърза ръка чалгаджиите и докарва в Яврово не латерна, а две кеманета и тъпан. Тогава неговите достове го захвалнли: „Ей, Танка, ти като фабрика бе, отиде, върна се и — готово!” Оттогава „фабриката” е неразделна част от неговото име.

 

Танката се смята за най-голям майстор на луканки и балсуджуци в Станимака. Иначе хитър и трезвен, като стане дума за луканки, губи почва и действително се смята за прочут майстор на луканки и през границите на България. Чрез луканки и балсуджуци се е запознал той и с партийните шефове Стамболов и д-р Никола Генадиев. Един-два пъти взели те от него суджуци и Танката е оттогава техен върл партизанин. Разправя се как завел веднъж двама души да им търси служба при д-р Генадиев. Турил по една луканка и един балсуджук, увити в по една книга, оставил службашите да хъркат в трета класа, а самият той се преместил във втора класа (хич бива ли да се каращисва и той с простотията). Но като нямал билет за класата, окачва суджуците в купето и ги надписва четливо: „За д-р Никола Генадиев, за Стефан Стамболов — София”. Ляга и скоро захърква. Минава кондукторът и му иска билет. Танката се обръща и посочва на кондуктора: „Чети!” Кондукторът уж прочел

 

389

 

 

какво пише на суджуците, отдал чест и излязъл. „Майна с манната!” — благословява го Танката, обръща се и спокойно пак заспива.

 

Пред кабинета на Генадиев народ, народ, няма къде да минеш. Танката се промъква и пошушва на разсилния да влезе и каже на Генадиев, че Танката от Станимака е дошъл. След малко се чул гласът на министъра извътре: „Да влезе веднага!” Ръкували се. Седнали, но седнал не седнал, Танката рипнал, изправил се пред Генадиев и кимнал към двамата чинно изопнати службаши: „На тия маскари искам да им намериш по един кокал, ама да е над стотя” (т. е. над сто лева месечна заплата).

 

Свършили работа и си отишли. Танката оставил суджука и дамаджаната в дома на Генадиев и отишъл на хотел. Вечерта се явява един с бяла жилетка в хотела и пита: „Вие ли сте Танката от Станимака?” „Аз съм” — отговаря едвам-едвам Танката. „Върви тогава с мене да ви разведа из града!” — кани го оня с бялата жилетка. Къде, къде — в кабаре „Панах”. Яли, какво яли, и Танката само побарва двете лири във вътрешния джоб, за да види седят ли там, та да има с какво да плати. По едно време кимва на келнера: „Плаща”, но оня с бялата жилетка разперва и двете си ръце: „Платено, платено, платено!” Танката, недоумяващ, гледа в касиера отсреща на касата, но и оня вдига ръце: „Платено, платено!” „Как няма да е платено — сучи Танката мустак. . . — Майни такива!”

 

На заранта отива да се сбогува с Генадиев и си му иска дамаджаната. Оня го праща у дома му на тавана да си вземе дамаджаната, но намира един таван, като че не е таван, а на хаджи Яко винарската изба, с хиляди дамаджани. Взел Танката освен тая, дето занесъл, още три-четири дамаджани, прихванал си демек стойността на виното и заминал. Но втасал да се обади на големеца за минутка през вратата: „Генадиев, я си отивам!”, а министърът станал да го изпрати. „Няма да ма изпрати. . . майна такава, откъде жа яде луканки, ако не от Танката.”

 

Той имал тънък глас, бил речовит. Веднъж решили да го подиграят и накарали Ангел Илиев, който знаел

 

390

 

 

френски, да доведе някакъв непознат уж белгиец, който търси да купи луканки. Оня ломотел на непознат език, а Ангел превеждал, че уж във вестниците господинът бил прочел за прочутите луканки на Танката и решил да се отбие от пътя си за Цариград и си купи луканки. „Колко пари?” — попитал Ангел. — „150 лева!” — намигнал Танката, слагайки 50 лева горница върху обикновената цена. (Съобразил, че трябва да оскуби чужденеца.) Дали му за кашмер 150 лева и Танката си отишъл страшно радостен, дето е толкова прочут. Напил се дори, нахлупил каскета и отишъл, та ревнал на вратата на Шекера: „Ше-керче-е-е, излез да видиш — 150 им го нахаках!”

 

Един от първите „българи”, който се заселва в Амбелинос, е старият папукчия, кундурджия, кебапчия и тютюнджия бай Коста, по прякор Патера. Всички заплашвали бай Коста, когато обявил той намерението си да се засели в Амбелинос, че „лангерите ще го пречукат”. Той обаче се „престрашил”, взел къщата на един изселник и станал амбелинец. Оказало се, че никой няма намерение да го плаши или бие. Само един от лангерите, наречен Гуджо, се мръщел на това, че Коста се заселва, „където му не е мястото”.

 

Когато за пръв път влязъл Коста в дворната си вратня, оня го забелязал и рекъл на другите: „Една трънка влезе в нашата хубава махала.” Минало ден-два, отишъл Коста на кладенеца: „Една трънка пие!” — чул пак Гуджовия глас. Минавал си Коста през чаршията и чува зад себе си пак Гуджо: „Една трънка минава!” Търпял Коста, каквото търпял, най-сетне рекъл на кръчмарина да каже на Гуджа, че Коста разбира гръцки, та повече да не го закача. Казал кръчмаринът, но Гуджо си знаел неговата: трънка, та трънка. Тогава дошло възмездието. Бил някакъв полупразник — „празничаво”, както казват в Асеновград, дюкяните не били съвсем отворени, но кепенците били спуснати. Спуснати били кепенците и на Костовата папукчийница, но вратата — отворена. И не щеш ли, точно в тая минута Коста видял, че на плочника върви Гуджо. Без много да премисли, той излязъл вънка, дръпнал Гуджа, та го вкарал в дюкяна, и започнал да го „полива” с юмруци, докато станала главата му като кошница

 

391

 

 

(отекла). Тогава го пуснал. „На ти една трънка!” И повече никой не го закачил.

 

Разправия имал бай Коста и с Лудото Ванче. Една сутрин той излязъл на чаршията и срещнал Мурджо Гайдаря. Било неделен ден.

 

— Аратлик — викнал Мурджо на Коста, — хайде фърли пет лева да ми сториш сефте, че ти е лека ръката!

 

Бай Коста се съгласил (на пиене и свирене той лесно се съгласявал) и гайдата писнала. Надошли и други българи и се хванали на хоро. Но ето че, привлечени от свирнята на гайдата, събрали се и лангери, между тях и Лудото Ванче, прочут скандалджия и побойник.

 

— Слушай, ря — викнал Ванчето на гайдаря, — я да ми изсвириш една гръчка хава!

 

— Неговата гайда не знае гръчки! — отговорил Патера.

 

— Знае, знае! — започнал да се препира Ванчето и взел да бърка из пояса да лови камата, но Коста не се уплашил от това. „Знае”, „не знае”, „знае”, „не знае” — счепкали се Лудото Ванче с Коста, притекли се българите, нахвърляли се и лангерите и ето ти всеобщ побой. Амбелинските бабаити яли такъв пердах, че и градоначалникът едвам ги отървал. След туй вече никога не идвали да развалят „гайдаджийското хоро”.

 

Мурджо Гайдаря викал: „В града чувай боже от гърци, в село — от турци, на полето — от вълци.” За българина нямало живот нито в града, нито в село, нито в полето.

 

По едно време в Станимака имало някаква анкета: кои са българи и кои гърци. Тръгнала една комисия да пита. Бай Коста имал един чирак от Чаушово — Мурсалков. Които искали да се пишат гърци, викали: „Ние старото знаем”, т. е. Патриаршията. Които били българи, казвали: „Ние познаваме новото”, т. е. Екзархията. Та тоя Мурсалков се скарал на анкетьорите: „Какво е това старо и ново: щипни го за ръката, ако рече „ох” — българин е, ако рече „вайх” — грък го пиши!” По този повод бай Коста разказва как Колю Въцата ял лобут от македонците.

 

Баба му на Въцата — гъркиня, а бащата — гръкоманин.

 

392

 

 

Въцата бил „учен”. Ходел за еглендже или за физкултура да работи на дядовото си лозе с един кюрек (лопата). Но понеже го било срам от това, че работи, на връщане слагал кюрека в едно нарочно направено сандъче и така със сандъчето под мишница минавал през чаршията за дома. Така веднъж, дваж, триж, видели го македонците, че минава всяка вечер с това сандъче, и взели да се спитват: „Абе какво носи тоя кератия Въцата в това сандъче? Я да видим!” И веднъж го причакали, подлегнали го и рекли да видят какво носи в сандъчето, но Въцата не давал да видят, срам го било. Те искали, той не давал. Тогава започнали да го „отпарат” с юмруци и Въцата пропищял: „Олеле, майко-о-о-о-о, отидох!” Тогава старейшината на македонците им извикал: „Не барайте го бре, не видите ли, че изолелéка, българин е.”

 

Метошката махала се нарича така по името на старата Бакурианова ксенодохия (гостоприемница). Главната сграда е тук метошката сграда със старинната черква „Св. Георги”, която е собственост на Бачковския манастир и се дава под наем на махаленците. Черквата, Метохът и сградите заедно с едно лозе до Метоха заемат твърде голяма площ, оградена някога с високи каменни стени. Тук има и един харман, където се вършее и стават на Трифоновден пехливански борби, прави се богата гощавка на манастирските помагачи и резачи на лозята. Има и обори в Метоха за прибиране на подарения добитък, студена чешма на двора и дълбоки зимници с всякакво имане.

 

От Метоха на север започва махалата с тесни, криви улици, покрити с калдъръм, изкорубени навътре, за да се стича дъждовната вода из тях като в улук. Къщите са паянтови, двуетажни, с изби и малки дворчета с лозници, нарове и смокини. Тук живеят „коренните” — потомствените гърци, в по-голямата си част търговци и лозари. Метошката махала е махала на станимашката родова и парична аристокрация; страшният лихварин Лимонидис, Епитропу, Манолкоолу, адвокатът Пападопоолу, старият Льолчу, Винлията, Каламанди, Караянаки, Доксиадис, Сомоолу, Далъмис и др. все тук са живели.

 

Освен аристократи в тая махала живеят и голям брой

 

393

 

 

„бедита” — духовници от Бачковския манастир, които имат тук свои къщи и метреси (парамани).

 

В края на миналия век Метошката махала започва усилено да нараства на север: зад „Пловдивската порта” и площада „Айларя” (говедарника), появява се нова махала, наричана „Айларя”, и до нея една малка махалич-ка, наричана „Лаку махлеси”, защото през нея минава известното поройно дере „Лаку”. Още по-надолу и от двете махали след тракийските погроми възниква „Бежанският квартал”, заселен от прогонени от родните си огнища тракийци и македонци. Тези нови заселници в Станимака идват със своите навици да сеят и обработват тютюна и затова махалата им се нарича още „тю-тюнджийската махала”.

 

Както расте „старата градска част”, още по-бързо нараства новата: от Чинара надолу, където свършва Циприхор, започва да израства в началото на сегашния век нова махала, наречена „Кюмюрджу”, която граничи с турската махала. По-късно се появява около казармите и „Стойчо махала”, наречена по името на първите заселници в нея — Стойчоолар, хора бостанджии, гюнлюкчии и чифчии. Едновременно почти с тая нова махала се появява и Харман махала около харманите, които се простирали някога зад Станимашкия рид, на юг от шосето за Тополово.

 

Как се е развивал градът, се вижда от това, че докато през 1884 г. той има само 11 784 жители, 20 години след това (в 1905 г.) те са все още 14 000, а още след 20 години (1925) стават 17 544. През следващите 20 години (докъм 1944 г.) жителите на града се увеличават съвършено слабо, за да нараснат бързо след Девети септември и достигнат през 1964 г. 40 120 души. [1]

 

Градският бюджет между 1893 и 1911 г. се движи :между 111 000 и 393 000 лв., за да „скочи” изведнъж заедно с поевтиняването на парите през 1925 г. на

 

 

1. Подробни данни за населението в Станимака:

1884 г. — 11 784 жители,

1887 — 12 191,

1892 — 13 089,

1900 — 14 054,

1905 — 14 000,

1906 — 14 120,

1910 — 12 969,

1911 — 12 974,

1920 — 13 920,

1925 — 17 544,

1927 — 17 336,

1932 — 17 737,

1933 — 18 500,

1934 — 25 000,

1940 — 18 145,

1964 — 40 120.

 

394

 

 

11 000 000 лв. През следващите 20 години бюджетът се движи в рамките между 11—16 милиона, за да се покачи рязко със следващата инфлация през 1944 г. на 24 034 000 лв. Главните приходи на общината през 1890 г. са, както следва: от общинската гора — 8000 лв., от градската салхана — 1000 лв., наем от бараки — 500 лв., глоби — 1000 лв., от бач — 40 000 лв., от продажба на градски места — 20 000 лв., или всичко 236 450 лева. Главните разходи гълтат „пожарникарите” — „един старши и девет прости”, и 13-те нощни стражари, пазванти — общо 10 012 лв. Общината има освен това един градски инженер, един градски лекар, един мъртвопреброител и няколко души метачи и коняри.

 

Общината е винаги бедна, едвам свързва бюджета, постоянно се дави в някакви заеми и плаща за тях грамадни лихви, всяко начинание, дори най-евтиното (направа на временен мост) е свързано с голямо напрежение и протакане поради традиционната липса на средства. Освен това „скъпията” постоянно расте, парата непрекъснато пада. Едно кило пшеница преди Европейската война се продава за 10—15 лева, след войната тя коства от 150 до 600 лв.

 

Ето защо бавно върви благоустрояването на града. Първото решение за „шосиране на улици” датира от 1892 г. Но главната улица се павира през 1934 г. Улиците се осветяват нощно време с газени лампи, които разходват през 1910 г. 13 275 л „батумска” газ от фирмата С. П. Петър и М. Хайтман, 450 каси, 900 тенекии по 12,35 лв. касата. Един напредък в осветлението е смяната на газените лампи през 1913 г. с „лампи лукс”, доставени от Г. А. Примов. По това време канализация още няма. Постоянно растящите благоустройствени нужди на града общината се мъчи да посрещне с увеличаване на градските налози: кантарината, бача, октроата, серги парасъ, крина парасъ, челбур парасъ, шиник парасъ, дамга парасъ (чалтиците). Облагат се дори латерните с по два лева месечна такса, облагат се и свирачите, дори „момите в публичното заведение”.

 

Тези налози се дават на „арендатори” на търг, но търговете се фалшифицират и попадат обикновено у сил-

 

395

 

 

ните на деня партизани, които събират даждията с голямо ожесточение, както се вижда от едно възражение на 21 пехотен средногорски полк, чиито 500 коли, натоварени с военен багаж, били спрени от арендатора, за да плащат бач, но военните отказали, та се стигнало до „саморазправа”.

 

Хигиената на града е през това време в много жалко състояние. Навсякъде по улиците има кал, мръсните води поради липса на канализация текат на открито и развоняват въздуха, на плочниците и пазарите гние разкапано зеле, в окрайнините на града се извисяват „купища” боклуци, а лятно време гъстият прахуляк покрива извадените на плочника сергии с каламари, зарзавати и меса, кюфтета и кебапчета (наричани още „печенки”).

 

„Ако погледнете буйната растителност около нашия град, четем в една статия на в. „Дружба” от 1907 г., онези буйни растителни и чудни черничеви градини, онези величествени и горди тополи и орехи, онези хубави лозя и цели гори от черници, ще останете захласнати от хубостите ѝ, с които природата и човешкий труд са надарили околността на Станимака. Но тези приятни впечатления тутакси изчезват и се заместват с разочарование и отвращение, щом влезете в самия град. Неговите криви и тесни и вечно мръсни и кални улици те пренасят в някакъв си мръсен азиатски град, в някакъв си Маракеш.

 

Вземете за пример „Чинарската градина”, с която не можем да се похвалим пред вънкашните и която засега е едничкото място, където най-много се посещава от най-отбраното тукашно общество. Какво представлява този „прочут” Чинар? Една градинка, обиколена отвред с купища боклук и всевъзможни мръсотии, които всеки ден влачат и трупат градските кола! Ако посети някой чужденец Чинара ни и види какъв чист въздух ний дишаме от изпаренията на разлагающите се около Чинаря боклуци и парцали, донесени от леглата на разни болни и умрели хора, ще заключи, че нашите понятия за хубавото и чистото и приятното са просто азиатски или африкански.”

 

Калта по улиците е толкова непроходима, че когато на 4 април 1911 г. в Станимака идва на път за Бачково

 

396

 

 

царското семейство, техните автомобили не успяват да я изгазят и височайшите пътници се връщат обратно. По тоя случай разлютеният Фердинанд изказал своето недоволство от поведението на местните власти, „вследствие на което въпросната улица била до вечерта изсушена” (интересно как?!).

 

Заразите в града се умножават от навика на зарзаватчиите да пръскат зарзавата с вода от арковете, „която е безобразна”, защото в тия аркове са отправени и отходните места на стотици къщи.

 

Лошата хигиена и сиромашията, в която тънат болшинството станимашки граждани, са причина за развитието на туберкулозата почти в епидемия. [1] На 300 смъртни случая през 1909 г. 50 са от „охтика”, от тях повечето са между 15 и 30 години. Петдесет души умират в града всяка година, покосени от „жълтата гостенка”. През 1904 г. има 35 раждания и 25 умирания в декември, а през цялата година 529 раждания и 423 умирания. Цифрите за смъртността в града за десетилетието 1894—1904 г., а именно 5472 раждания и 4250 умирания, потвърждават голямата смъртност. Прави силно впечатление, че по-голяма е смъртността между гръкоманите.

 

Защо е тази голяма смъртност? Защо е по-голяма тя между жителите на старите махали — гръкоманите и гърците? Освен лошата хигиена, многото и замърсени кладенци и воденични аркове, които стават почва на унищожителни епидемии, сериозна причина за смъртността е и прекомерно развитият алкохолизъм. В Станимака пиянството се счита за „курназлък”, за гражданска доблест, едва ли не за геройство. В този град пият и чорбаджиите, но главните пиячи са бедните гюнлюкчии аргати, безимотните хора. Те изтощават и себе си, и своите семейства и скоро им проправят пътя към градските гро-

 

 

1. В това отношение Асеновград е град на постоянните, безконечните и ужасни епидемии: скарлатина, шарка, тифус, холера и др., които ту заглъхват, ту се появяват отново, заливат целия град и покосяват живота на стотици хора. През 1910 г. само от скарлатина е имало 100 души болни в града. Тези постоянно върлуващи епидемии при слабите възможности на медицината в ония времена са една от причините за голямата смъртност и бавното развитие на града.

 

397

 

 

бища. Станимашкият климат е също опасен за хора, които не умеят да се пазят: силната горещина през деня, която стига понякога до 37 градуса на сянка, бързо се сменя с хладовината на вечерника, а тези резки колебания са фатални за омаломощените хора.

 

Що се отнася до „гръцкото” население в старите махали, в по-голямата си част то живее страшно сгъстено, не в жилища, а в истински коптори — по десетина души в стая. Докато българските махали се разширяват ветрилообразно както на север, така на изток и на запад, то старите махали, залостени в едни и същи граници, тъпчат на едно и също място. В тях няма простор, няма слънце, липсва проветрение. В сравнение с мрачните катакомби в Абелинос къщите в Циприхор и „Стойчо махала” с широките си дворища представляват същински райски градини.

 

На това отгоре жените в гръцките махали по стар обичай не излизат на къра да работят, а по цели дни киснат в полутъмните одаи, където се изнежват и лесно се разболяват. Тия слаби, изнежени майки дават естествено недъгави деца и оттам идва онова застрашително израждане в гръцките и гръкоманските семейства, което е главната причина за високата смъртност между тях.

 

Що се касае до личните хигиенни навици, достатъчно е да се спомене, че единствената частна градска баня в Станимака бе закрита през 1940 г. поради липса на желаещи да се къпят.

 

Това е то Станимака в края на миналия век и началото на сегашния: прочута със своите балсуджуци и вина, развалени мостове, буйни глави, турски фесове, латерни, кларнети, със своето разнообразно население и различни идеали; Станимака — миниатюр на някогашния Пловдив, един стар град с наклякали, ниски, черни, окадени и оплескани малки дюкянчета в допотопната му чаршия.

 

Ето какви впечатления е оставил градът у един пътеписец, който го е посетил през 1907 г.:

 

„Криви, тесни, кални и мръсни улички, постлани със стар, груб и отъркан калдъръм, нечисти вадички, вонещи локви, ниски, притиснати една в друга дървени къщурки, маскирани отвън с жълтеникаво боядисани стени,

 

398

 

 

а между тях тук-там само се мерне някоя по-съвременна, по-гиздава постройка. Това е то Станимака в чисто старите си квартали. Влизате в чаршията — и тя същата картина, същото смешение на ориенталското с новото, съвременното, което, както се вижда, среща големи спънки, дорде окончателно измести старото. Ниски, мрачни, чисто алатурка дюкянчета, кафененца, работилнички на разни занаятчии, а между тях пак тъй нарядко окото се спира за промяна на някоя варосана и хубавичка магазия. При тая теснота, нечистота и вътрешна грозота, от каквито почти всички наши по-малки градовце още не могат да се избавят, за Станимаката би била току-речи смъртоносна, ужасна, ако самата природа инак не би била тъй милостива.”

 

Много показателна за развитието на града е една „статистика” от 1926 г., която буди интерес не само със своето разностранно съдържание.

 

Ето я тази оригинална статистика за града, в който има само една баня и 160 кръчми:

 

Станимака в цифри: градът е застроен върху площ 3200 дка. Има 5 квартала. Улиците са 154, къщите — 4200.

 

 Има 9 черкви и 41 параклиса, 2 джамии и 1 синагога. Най-високата сграда е 18 м.

 

Най-голямата сграда е на кооперация „Асенова крепост” — 5000 кв. м.

 

Градът има 2 държавни банки, 1 частна и 1 популярна.

 

Два кинотеатъра с обща вместимост 1500 души. Една градска градина. Населението е около 19 000.

 

Домакинствата са около 4500; избирателите са 5532. Политически партии има 8. Населението принадлежи на 7 народности. Има лекари 6; фелдшери 7; акушерки 5; 1 държавна III-класна болница с 15 легла и 1 кооперативна с 15 легла. Аптеките са 3.

 

Има 7 тютюневи фирми, от които 3 кооперативни и 4 частни, тютюневите складове са 14, а събраният в тях тютюн — около 2 800 000 килограма.

 

399

 

 

Кооперативните сдружения са 11.

 

Имаме 1 общинска пожарна с 3 обикновени помпи и 15 души пожарникари и една кооперативна с две моторни помпи и 6 души пожарникари.

 

Учителите са 74 души.

 

Ученици: в основните училища 1365; в прогимназията — 495; в гимназията — 259; в стопанското училище — 40.

 

В града се издават два вестника — 1 седмичен и един полумесечен.

 

Мировите съдилища са две.

 

Адвокати има 12, ходатаи 2, просбописци 7.

 

Културните и спортните организации и дружества са 19.

 

Една железопътна гара; една казарма, 2 моста.

 

Велосипедите са на брой 125; бричките — 17; файтони — 15; автомобили — 22; камиони — 5; обикновени каруци - 553.

 

Баня - 1.

 

Фабрики: 1 тютюнева, 1 спиртна, 1 дърводелска и 2 електрически централи. Разни работилници с мотори —7.

 

Книжарниците са 5; печатниците — 2.

 

Студентите от града са 60. Зъболекари — 5; свещеници — 14; инженери — 2.

 

Музики и оркестри: 1 военна, 1 кооперативна, 1 гимназиална и 1 на дружество „Арфа”.

 

Пиана — 6.

 

Кафенета има 18, кръчми — 160; бръснарски складове — 15; складове на дървен строителен материал — 7; сладкарници — 6; часовникарници — 2.

 

Обществени чешми — 8.

 

Читалище — 1; граждански клуб — 1; партийни клубове — 4.

 

Гостилници — 12; 1 вегетарианска.

 

Забележителностите около Станимака: Асеновата крепост, параклисът „Свети Яни”, тютюневата кооперация „Асенова крепост”, Бачковският манастир.

 

Статистиките имат голямо значение, но за начертаване физиономията на един град те са недостатъчни. Всеки град има нещо специфично, нещо свое, неповторимо,

 

400

 

 

което го няма в останалите градове. Такова „свое” нещо има и Станимака. То не е само в броя на улиците, на велосипедите, хамамите и адвокатите; то не се поддава на цифри, защото спада в областта на масовата психология и съставлява заедно с някои от материалните неща „хавата” на града, неговия нравствено-етичен климат. Описанието на тази „хава”, на този климат, изобщо на градската душевност разкрива неща, не по-малко интересни от историческите и обикновените етно-

 

При описанието на „градската хава” ние ще следваме едно единствено правило: да разкриваме нещата не чрез традиционното и обикновеното, а чрез отделни изключителни, „куриозни”, бихме ги нарекли, факти и събития, които ни ги разкриват откъм обратната страна.

 

 

Новостите в града

 

Би могло да се очаква, че като потомствени лозари станимашките граждани с радост ще приемат появяването на първите лозови пръскачки, но в действителност туй средство срещу унищожителната пероноспора е посрещнато със . . . смях.

 

„Станимашките лозари в първите години от появяването на пероноспората, и особено гърците, гледаха с присмех на пръскането въпреки техните претенции за знание и за култура. Ако някой носеше пръскачка, уподобяваха я на латернаджийска работа, а простолюдието казваше, че отиваме против господа. Но като видяха хората как нашето пръскано лозе бе със зелени листа и хубаво узряло грозде, а техните окапаха, а гроздето им сиво и сбабушено, престанаха да се присмиват на моята „латерна” и започнаха да се надпреварват да ми я искат, за да напръскат техните лозя.” [1]

 

С недоверие се приемат и първите плугове система „сак”. За да свикне населението с тях, общинският

 

 

1. (Спомени на Щ. Кузмов.)

 

401

 

 

съвет постановява „да се купи общински плуг и се дава на желаещите граждани безплатно, „за опит”. Две години траят плахите опити с новите железни орала. Две години се колебае везната между дървените леки орала и железните плугове, докато царевиците казват тежката си дума. „Царевиците, засети с плуг — обявява се във вестник „Дружба” през 1904 г., — не се повредиха от голямата суша, докато нивите, орани със старото орало, изгоряха от сушата, макар да бяха в едни и същи местности.”

 

Този резултат решава състезанието между ралото и плуга: още през същата година (1904) клонът на земеделската банка доставя 80 „нови орала”.

 

Първият автомобил в Станимака се появява на 15 април 1906 г. Ето съобщението за това събитие, поместено в градския в. „Дружба”:

 

Автомобил в Станимака! Миналата седмица, когато Н. Ц. Височество замина през града ни, за да посети Бачковский манастир, дойде тук и автомобилът му, който направи една разходка из главната улица на града. Понеже в града ни за пръв път се появи автомобил, то много любопитни се трупаха около него, за да го гледат и му се любуват.” Две години по-късно една компания от Пловдив пуща пътнически автомобил „да пренася пътници от Пловдив за Станимака и обратно срещу една такса на човек от 2 лева”.

 

„Макар че това предприятие се посрещна с радост от всички, които имаха работа в Пловдив и Станимака — пише в. „Дружба”, — то не трая дълго време. Автомобилът се повреди и престана да циркулира. Право казват: всяко чудо за три дни, същото стана и с нашия автомобил”

 

Подушили печалби в тая работа, неколцина станимашки граждани основават първото „Автомобилно дружество” в града и се явяват с нов „станимашки” автомобил, чието вестяване на пиацата е обявено с горчивина и тържество: с тържество, защото Станимака най-сетне има свой автомобил, а с горчивина, защото местата в него са разпределени на класи. Ето го и това оригинално обявление, което няколко дни наред вълнува града:

 

402

 

 

 

403

 

 

„Пристигна най-после новият автомобил, доставен от станимашкото автомобилно дружество. Той е малко по-голям от пловдивския и е разпределен на класи: I класа (за лордовете, види се) — по 1,50 лв. на място; II класа за еснафите — по 1,20 лв. на място и III класа — отгоре вместо отдолу, като потиснати — за простосмъртните —по 1 лв. на място.”

 

Новият станимашки автомобил е „една от най-модерните и солидни коли с всичките му удобства”. Той има 12 места и може зимно време да се отоплява. „Не ще съмнение — пише „Дружба”, — новото средство за превоз на пътници между Станимака и Пловдив ще зарадва всички граждани, с изключение на файтонджиите, много от които ще бъдат принудени да дирят нови средства за поминък. Понеже тукашните файтонджии са синдикирани, най-добре е и те да си набавят един автомобил” (7 ноември 1909 година).

 

Файтонджиите са наистина в паника, присмиват се на автомобила, режат му гумите, заканват се на притежателите му, но черната лъскава машина не отстъпва. През 1910 г. автомобилите стават два, а през 1914 г. се появява и трети, общината ги облага с по 10 лв. годишна такса и по този начин те влизат не само в бита, но и в бюджета на осиромашалата градска община и стават, тъй да се каже, „официално признати возила”.

 

Първата пишеща машина, появила се в Станимака, е система „Адлер”. Решението за доставката ѝ носи дата 24 август 1911 година.

 

За разлика от автомобила, който идва да наруши препитанието на един „отлежал” файтонджийски еснаф и среща поради това ожесточен отпор, проникването на кинематографа става леко, безболезнено и дори с радост.

 

„Инициативата на няколко наши видни съграждани, начело със симпатичния и възприемчив г. В. Димоглу, е вече реализирана — обявява в. „Дружба” в броя си от 14 януари 1912 г. — Градът ни е снабден с кинематограф! Имахме щастието да присъствуваме на няколко представления и със задоволство констатирахме, че кинематографът с нищо не отстъпва на софийските и е много

 

404

 

 

по-добър от пловдивския — нещо повече, той превъзхожда всички досега от нас видени кинематографи с две ценни качества: с много светли картини и абсолютно никакво трептение, което най-вреди на очите на зрителя. За картините няма да кажем нищо, защото изглежда, че хората, които са се наели с техния избор, разполагат с нужния вкус.

 

Ето едно място, което заслужава да се посети от всеки! Нашите съграждани, вместо да прекарват през дългите зимни нощи по кафенетата и кръчмите и да се тровят в задимена атмосфера, ще сторят по-добре да отидат със семействата си в кинематографа, гдето ще видят всред весела атмосфера и настроение картини с поука, каквато рядко обикновено се дава.”

 

Позволяваме си да повторим: кинематографът с нищо не отстъпва на софийския и е много по-добър от пловдивския! Нещо повече, той превъзхожда всички досега видени кинематографи! Локалното патриотическо чувство, както се вижда, не спи. Вечната сянка на Пловдив е вече додеяла на гражданите в Станимака и накипялото чувство намира едно удовлетворение в модерния кинематограф, който — нека се пукат пловдивчани! — е много по-добър от техния.

 

Интересно е за нас и първото появило се в печата съобщение за телефона (в. „Марица”, бр. 8/1878 година). „Изнамерен е телефон — малко инструментче, чрез което могат да се разговарят двама хора — единият в Пловдив, другият в София.” В следващите броеве на вестника се появяват съобщения как губернаторът на Източна Румелия инсталирал телефон в кабинета си и оттам говорел с кочияша си в конюшнята. Телефонът е обаче далеч от Станимака и нерядко срещаме в заповедните книги на общината, написани с ръката на кмета, бележки: „Отивам в Пловдив да говоря по телефона с г. г. министрите!” „Заминавам за Пловдив да докладвам по телефона на г. Радославов. . .” „Да чуя нарежданията на г. г. министрите. . .” „Да уведомя г. г. министрите” и т. н. и т. н. Чак през 1906 г. се появява съобщението (бр. 96 от 1906 г. на в. „Дружба”), че Станимака ще бъде свързана с телефон.

  

405

 

 

С много шум е свързано в града проникването на грамофоните. В Пловдив това ново чудо на техниката е доставено от Цариград заедно с телефона още през 1878 г. В Станимака грамофонът, наричан фонограф, за първи път прониква на панаира във форма на „слушалки”. Около 1909 г. обаче грамофонът е толкова разпространен в града, че предизвиква общественото възмущение.

 

„Нашият град напоследък се е заразил с една необяснима мания за грамофони — четем в бр. 210/1909 г. на „Дружба”. — Всяко кафене, гостилница, кръчмарница и пр. се е снабдило с грамофони, тъй че на едно разстояние на 200 метра по главната улица ще видите повече от 20 грамофона, които със своите разнообразни песни и свирни са обърнали чаршията на панаирски сбор и вместо да причиняват на слушателите наслада, напротив, ужасно ги отегчават. Цяло Вавилонско стълпотворение! Ние не можем да си обясним каква е тая мания за грамофони, които със своята огромна стойност ущърбяват нашите кръчмари, кафеджии и гостилничари.

 

Говори се, че общинското управление се тъкми да обложи с такси грамофоните, както облага и другите музиканти, оркестри и др.

 

И това е право.”

 

Явната злъч в тая бележка става лесно обяснима, като си припомним, че в Станимака през това време има около стотина латерни и латернаджии, които си вадят прехраната с музика, десетина чалгии с чалгаджии, които преживяват със своите кларнети и зурни. Ако за всички останали грамофонът е мода и удоволствие, за тях той е ужас, който предвещава глад и безработица.

 

На „нож” се посреща в Станимака и модата в облеклото. „Думата ни е за женските шапки и за мъжките каскети — и едните, и другите със своята несъразмерност и изпортеност представляват едно смешно зрелище по главите на жените и мъжете. По улиците ще срещнете дамски шапки по форма на пчелни кошери, на хаврузи, на тенджери пачеджийски, на гърнета, на гювечи от кисело мляко, на индийски чалми и делиормански гъжви и какви ли не още, които

 

406

 

 

произвеждат у всекиго и смях, и съжаление. Колко иначе красиви дами са се обезобразили и угрозили под таквиз новомодни шапки! Но пуста мода, как да се оставиш от нея. Женска суетност и нищо повече. Немалко смешни са станали и мнозина мъже с новомодните каскети, едни от които приличат на бачковски шарени торби, а други — увиснали и разтегнати като детски гащи. Но нали е модно, то трябва да се поддържа и да се маймунствува, иначе ще ни нарекат простаци.

 

Демократите гласуваха закон за ергените, но дикиш не хвана. По-добре ще е да се гласува един закон за модите и тогава може би ще се ограничи това безобразие с нея, с новите каскети и шапки, тъй много окарикатурени.” („Дружба”, бр. 242/1910 г.)

 

Хубаво забележете, това е една от първите атаки, които ще продължат и отсега нататък вечно ще се повтарят при появяването на всяка нова мода, без нищо да може да я спре, без нищо да може да я върне. Модата ще си отива и ще се възражда, модата ще се появява и умира, ще се появява винаги по собствена воля, ще умира винаги от собствена смърт!

 

Шестнадесет години след тая артилерийска канонада върху модата традиционната нравственост в града въстава срещу модерните танци с такъв порив и ожесточение, че сносната иначе вечеринка в салона на гражданската дружба се разразява в скандал (бр. 49/1926 г. на в. „Родопско ехо”).

 

Много скандали в града причинява и публичният дом в Станимака. Откриването на този дом на разврата става с решение на градския съвет по искане на коман-дуващия войските в Станимака. Ето и съответния пасаж в протокола, с който се решава отварянето на публич-

 

„Кметът внесе конфиденциалното (поверителното) отношение на командующия 21 п. Ср. полк от 25 изтегшаго под № 19, с което моли да ся разреши да се учредят в града ни едно или две публични заведения за съдържание проститутки, с което да се избегне желанието на г. г. офицерите и войниците за сближение към разврат с гражданките.

 

407

 

 

Съветът разрешава да ся позволи отварянето на две публични заведения в града нейде из лозята или празните места около Пловдивското шосе, където общ. у-ние намери за удобно. Таксата на проститутките да бъде по 10 или 8 лв. на месец в полза на бюджета по § за свирци и певци.”

 

Прави впечатление, че съветът някак много леко се съгласява да отвори в града публичен дом, и това не е случайно: общинският съветник Иван Ташев е вече подработил своите колеги да вземат това решение, защото самият той решава да стане собственик на първия в града шантан. На другата година (1893 г.) съветникът Ташев става „бивш” и за отмъщение неговите заместници затварят и шантана му. Но те са два и единият все пак остава и спокойно съществува не само за удоволствие па г. г. офицерите от гарнизона, но и за гражданите в града, които все повече и повече си „губят времето” в това порочно заведение.

 

Общественото мнение кипи, публичният дом се ту затваря, ту се пак отваря под разни форми на „салаши”, на „шантани”, та борбата срещу тях се пренася дорн в градския печат.

 

„Надали има град в България по-назадничав и по-заспал, по-ниско паднал във възпитателно отношение от Станимака — четем в местния в. „Народно време”, бр. 11/1908 г. — Достатъчно е два дни да престои човек в него, за да се убеди в това. Едно обикаляне на улиците ще го доведе до заключение, че тук не се е родил още гражданин да тури пръст на чистотата, че тук пиянството е властник вече и на децата, че тук няма хора на просветата, на доброто, на хубавото, на полезното, на напредъка. Върху всичко това трябваше да се открият и шантани, и вариетета и, ако щете, публични домове, за да цъфнем. Докато се отървем миналата година от подобни гадости, чудехме се какво да правим, а сега същата история се повтаря. Става няколко време, откакто в Чинара се подвизава един кючек, който е взел ролята на възпитател, който безспорно досега е създал хиляди семейни раздори. Ние знаем доста семейни граждани, които посещават тоя възпитателен дом и там прекарват

 

408

 

 

по-голямата част от дългите нощи в „развлечение”. Тежко на ония семейства, които до сред нощ чакат любимите си!

 

Обръщаме вниманието на всички ония, от които зависи, да сторят: да земат бързи мерки, да се молят, да правят, да струват да се отървем от това зло, без което достатъчни са другите.”

 

Тая словесна атака срещу шантана при Чинара отива, изглежда, напразно, защото я виждаме следващата година да се повтаря още по-пряма и ожесточена:

 

„От няколко време — четем във вестника — хубавата градина „Чинар” е превърната в цял вертеп на деморализация. Всяка година през летния сезон, понякога и зиме, тук се довеждат разни певци и певачки, които под булото на музикантство всяват разврат навсякъде.

 

Тази. година особено се отличи с довеждането на такивата певачки, които по един прикрит начин са преобърнали града ни на публичен дом, защото деятелността на тези жалки разсадници на разврата не се ограничава само в музикантството, но отива и по-нататък. . . Нещо повече: твърде често ще видите някоя от тези нещастни жертви на разврата в пияно състряние и в нощни бели дрехи, със завита с бяла кърпа глава, под ръка с „доблестни” кавалери да се разхождат из града дори подир полунощ.

 

И което е най-жалкото в случая, е обстоятелството, че това заведение на деморализация и разврат, дето безсрамно се подвизават публичните и пияни жени, се посещава редовно от цвета на станимашката интелигенция, включая доктори, учители, търговци, чиновници, които там намират за себе си богато удоволствие и духовна храна. И в това време невинни млади дечица, ученици и младежи на цели тълпи се събират около фамозния „Чинар” и гледат и се възпитават от примера на своите учители, братя и бащи.”

 

Статията завършва с повик: „ В името на общественото добро — затворете шантана!”

 

Взима ли си бележка „цвета на станимашката интелигенция — докторите, учителите, чиновниците и търговците”, или общественото мнение наистина надделява, или

 

409

 

 

просто шантанът се е отново камуфлирал под някаква благовидна форма — това не знаем, но през 1910 г. неговото име повече не се споменава. „Военният публичен дом” минава вероятно в дълбока нелегалност.

 

Друго едно явление, което тиранизира градския живот в началото на сегашния век, е бързината — голямата, страшната бързина, която се развива по улиците на града от колари, ездачи и велосипеди и все повече застрашава живота на мирните граждани. Ето първия вопъл на пешеходците против стремителната бързина:

 

„Обръщаме вниманието на полицията върху лошия навик у нас: коларите и ездачите да препускат с най-голяма бързина колата и конете из улиците, с което непременно ще причинят някое голямо нещастие на проходящите из улиците най-вече деца и старци.

 

Няма ли властта средство да обуздае такива неразбрани колари и ездачи? Средства много, но няма власт, която да ги предложи!” (В. „Дружба”, бр. 197/22. XI. 1908 г.).

 

Бързината си е бързина — това е бързината на неспокойното, засиленото към нови хоризонти време, което никой не може да запре. Бързината продължава да се засилва, а с нея — да се засилват и гневните протести.

 

„И друг път сме посочвали лошия навик в града ни да карат с неудържима бързина из главните улици кола или пък да се препускат коне, мулета и пр., с което често пъти се случвали нещастия, като са премазвали най-вече малки деца, с които нашите улици всяко време са пълни. Обаче властите нищо не са направили досега, за да турят край на туй забранено от закона бързо каране на кита и добитък. Ето защо принудени сме повторно да обърнем сериозно внимание на общинското ни управление върху горното, като го помолим да издаде нужната заповед, с която да не позволява да се карат бърже кола и добитък из улиците под страх на наказание.” (Пак там, бр. 185/26. IV. 1908 г.).

 

Протестите засягат дори (о-о, каква смелост, каква дързост!) офицерите от полка, които бърже карат конете си, връщайки се от казармите в града, и застрашават с това бързо каране на конете децата, които пълнят улиците на града.

 

410

 

 

Конфликтът между превозните средства и пешеходните, които все още имат самочувствие на господари на улиците, все повече се задълбочава, става все по-кървав и жесток:

 

 Ново нещастие от велосипедист” — четем в броя от 10 август 1909 г. — Преди няколко дни по улица „Княжеска”, която станимашките колоездачи са я обърнали на колодрум, се случи ново нещастие от един бърз велосипедист. Последният, без да съобрази, че по тая улица ге движат много хора и най-вече деца, дал е такава бързина на колелото си, че просто е хвърчал (вероятно се е надпреварвал с друг колоездач) и в тази бързина колелото връхлетява върху детето на Б. Голаганов, секретар на тукашното общинско управление и тоже велосипедист, поваля го и го наранява зле и едва е останало живо.

 

Дали и след това нещастие общинското ни управление е взело някакви мерки за обуздаване на колоездачите, не знаем, но време е вече то да вземе мерки, като влезе в ротята си и с надлежни разпоредби да респектира нашите велосипедисти, като им забрани бързото каране из улиците и упражняването из тях с велосипеди на маловръстни деца и младежи.”

 

Под натиска на общественото мнение борбата срещу прекалените бързини се подема и от съвета и започват сериозни глоби: глобяват се каруцари, велосипедисти, автомобилисти, глобява се дори (това става още през 189) г.) съдебният следовател Христо Калеев, един от всесилните мъже в града, „затова, че препускал коня си

по улица „Пловдивска”, също и Никола Мимида за същото престъпление с по 25 лв. като „човек, който разбира законите” и въпреки това ги нарушава.

 

От една заповед с дата 5 юли 1915 г., с която се глобява ветеринарният доктор Мляков с 50 лв., „че карал кабриолета си по главната улица с голяма бързина”, се

вижда, че борбата срещу бързините в града се води в продължение на четвърт век, за съжаление без особени резултати. Превозните средства стават все повече, бързините стават все по-големи, пешеходците все повече отстъпват от застрашаващите ги возила, докато най-сетне с появяването на автомобилите окончателно капитулират и бързината тържествуваща се носи по града.

 

411

 

 

Заедно с техниката и бързината в плесенясалата градска атмосфера навлиза един освежителен повей откъм север — социалистическият повей, и в града се появяват първите стачки.

 

Още през 1900 г. (22 февруари) кметът долага на общинския съвет, „че по време на стачката на касапите през миналия м. януари общинското управление се е разпоредило да се коли и доставя от него месо на гражданите, от което се оказала една загуба от 67,80 лв.”.

 

Думата „стачка” е за първи път употребена в общински документ, но не и за последен. Срещаме я и през 1906, 1907 и 1908 г., все по-често, все по-настоитечно Срещаме я и през 1910 г. в една заповед на кмета, с която се уволняват „метачите Христо Мулдавалъ и Запрян Гочев и Никола Пенков, понеже са се обявили като стачници”. Същата участ постига и метача Георги П. Ковач. Уволненията и заплахите обаче не спират обществената и политическата ферментация и на 27 април 1911 г. в местния печат се явява съобщението за първата в града социалистическа манифестация на „тесните социалисти” (тесняците). Ето и самата статия:

 

Социалистическия празник. На 18 април (1 май н. ст.) социалистите от целия свят празнуват празника на труда. И социалистическата тесняшка организация празнува също. В навечерието на празника в партийния клуб се даде литературна вечеринка, предшествувана от реч върху значението на празника. На самия ден на празника се устрои за първи път в града ни работническа манифестация. Наредени под червеното знаме и пеейки Интернационала и други песни, работниците минаха през главните улици на града.

 

Правеше впечатление, че повечето от участвуващите в манифестацията бяха млади момчета, терзийски и кундурджийски чирачета, които нямат още никакви права и от които социализмът е толкова далече, колкото е далече небото от земята. Дали те не представляват аджеба грамадната боева организация и сила?

 

Ами защо ли социалиствующите учители бяха дезертирали от манифестацията? Може би непримиримите класови разбирания и интереси бяха намерили в този

 

412

 

 

ден допирателна точка и се намираха в компромис. Жалко! . . .”

 

Снизходителност и ирония! — с такива чувства посреща официалната общественост първата социалистическа манифестация Снизходителност и ирония, които скоро ще се превърнат в уплаха и възмущение, за да прераснат след това в злоба и отчаяние.

 

Въпросът за преименуването на града за пръв път се повдига през 1901 г. През м. май на същата година в заповед № 172 за уволнението на доктор Ап. Доксиади срещамеза пръв път употребено в официален документ „Асеновград” вместо Станимака. Но постановление е едно, а живата практика е друго: три десетилетия подир това старото жилаво „Станимака” продължава да живее, докато постепенно се измества от новото „Асеновград”. Туй заместване минава през много драматични перипетии, претърпява много обрати, ту заглъхва, ту се отново подема. Двете имена се борят и враждуват, а под „знамената” им се борят и враждуват две идеи, две различни времена.

 

За първи път се доставят нови газени лампи за осветление система „Лукс” през 1911 г. Същата година е доставена нова пръскачка за улиците. За пръв път се употребява понятието „типово брашно” през август 1916 г. и то никога вече не излиза от употребление. За пръв път Станимака уаствува в изложение с нарочен павилион през 1892 г. (Пловдивското изложение). Построяването на павилиона е възложено на Янко Прашка. Жителят на Станимака Д. Попов е искал да направи огледалата за изложението, а Яни Шкодров се е обърнал към съвета да му отпусне 100 лв., за да приготви за изложението една пушка берданка „по съвсем невидена досега система и като я напълни той, никой не може да познае откъде е напълнена”. Съветът решава да му отпусне тая сума.

 

„За първи път!” „За първи път!” — тая дума все по-често се среща в живота на града, все по-често ще го радва и смущава, все по-често ще го стряска и възхищава. За първи път люцерново семе, за първи път писци железни, телефони за първи път, автомобили нови марки,

 

413

 

 

пожарни помпи. . . нови пожарникари. Думата „за първи път” ще се повтаря и повтаря, докато остарее това „за първи път” и всичко се слее в едно бясно движение напред, в един поток от ново, размесено със старо, който устремно лети към бъдещето на града.

 

. . . Не за първи път!

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]