Асеновград в миналото. Исторически очерк

Николай Хайтов

 

Част II. Зад контурите на историята

СТОПАНСКИ И ЕТНОГРАФСКИ ОБЛИК НА ГРАДА В МИНАЛОТО

 

3. ФИЗИОНОМИЯ НА ГРАДА

 

А.

Речни канали

Станимашката чаршия

 

( Речни канали )

 

Реката и градът винаги са били съдбовно свързани. Във време на суша тя го е спасявала. Във време на киша тя го е тероризирала и рушила. Името и „Чай” е за пръв път споменато в документ от 1899 г. Инак, в езика на местните граждани, тя се нарича „Голямата река”, „Реката през града” или просто „Реката”.

 

На „Реката” се дължат градините със зеленчук, старите оризища, мелниците, яханите и тепавиците, лятната прохлада, хубавият изглед на града, който тя разделя на две. С нея идват и дървата от Балкана, благородната мътилка, която наторява „каратопрака”, пои лозята и носи беркета. Но с нея идват и много беди. Заедно с изсичането на горите през миналия век реката става неуравновесена и капризна. По време на суша тя намалява, измършавява, за да „кипне” при първия дъжд, за да се спусне върху града с бясната сила на своите мътни талази, които подкопават бреговете и събарят къщите.

 

Тези разрушителни прииждания особено зачестяват в края на миналия век. Годината 1895 е паметна с тъй наречената „голяма вода”, която отвлича цялата крайбрежна ивица от Бахча махала заедно с кафенета, къщи, касапници, дюкянчета, налбантници и много къщи. Голямата вода през 1895 г. завлича общинските салхани, всички мостове по реката, разрушава цялата улица „Градинска”, ул. „Цар Асен” при градината на Арапа и хвърля

 

337

 

 

в ужас бедната градска община, която няма нито сили, нито средства да поправи тези разрушения.

 

През 1900 г. наводнението се повтаря, подравя подпорните стени и застрашава „моста и махалата от него надолу”. Градската община е пак в паника, но този път паниката ражда и една полезна идея:

 

„Съветът, като взе пред вид — четем в един протокол от 1902 г. — огромните пакости, които причинява р. Чай в случай на прииждане и как тя си променява коритото и немилостиво завлича мостове, бентове, къщи, градини, бостани и въобще всичко, каквото ѝ се изпречи. . . а тая сила може да се впрегне в полезна дейност, за каквато неведнъж са предлагали разни компании, дружества и частни фирми, да им се даде концесия за фабрики и други индустриални заведения, а така също и за произвеждане електрическа енергия за осветление на Пловдив и Станимака и карането трамвай между тия два града, то постанови:

 

Да се помоли почитаемото правителство да разреши на общината да даде концесия водната сила от реката „Чай” в землището на града, подир което да се изработят и представят на утвърждаващите условия, под които може да бъде дадена тази концесия.”

 

Незасъхнало мастилото от подписите на съветниците в тоя протокол, поройна стихия връхлетява в града и опустошава петте чешми в първа градска част (Метошката махала), „Локу”, „Св. Варвара”, „Св. Атанас”, „Айларя” и „При гробищата”. Освен това реката залива месарските бараки на ул. „Градинска” и събаря току-що построеното мостче при Чинара. Следват нови суетни, нови разходи, строежи и. . . ново наводнение през 1904 г., което завлича нови улици, новите мостове и „цялата укрепителна стена, която пази „Бахча махала”. Неотдъхнал от това наводнение, през 1911 г. градът преживява ново, още по-страшно, което причинява щети за няколко милиона лева (бюджетът на градската община през тази година е 320 420 лв.), а стотици хора остават без покрив и без хляб.

 

Тази нова поройна катастрофа проправя пътя на идеята за залесяването и за първи път вниманието на града

 

338

 

 

се насочва към безлесните ридове около Станимака, като започва усиленото им залесяване още в края на миналия век.

 

Но бедата не е само в голите станимашки ридове, а в брадвата, която все повече опустошава девствените среднородопски лесове и прави реката все по-зла и неспокойна. Наводненията зачестяват, уголемяват се, „рендосват” града и държат населението в трепет и страх. Повикът „Да запазим горите!” става общ повик на новото време. „Да запазим горите, тези китни български гори, които в миналото са били непроходими!” — четем и във вестниците, и в сказките, но въпреки лозунгите, въпреки вестниците и сказките неумолимата, глухата брадва продължава да „лае” из лесовете в Родопа, а реката продължава да приижда — вече не през година или пет, а всяка година — влачи, носи, руши, залива, затлачва и отмъщава за унищожените гори.

 

Освен за напояване реката след освобождението на България започва да служи и за къпане. Къпе се мъжкото население и най-много децата. От железния мост нагоре вировете принадлежат на градските деца, които се плакнат съвсем голи. Нагоре към тепавиците се къпят по-възрастните, които си опасват престилки (банските гащи по това време още не са „изобретени”). Още по-нагоре е запазен периметър за най-възрастните любители на речната вода, пак в престилки, само че още по-дълги, до под коленете. Най-горният вир е „шказмен” (пукнат камък), дълбок около 9 метра, където се къпят само най-отбраните плувци — и те в „долгаши” престилки, за да не нараняват нравствените чувства на случайните минувачи.

 

Първият къпещ се в реката, който се осмелява да захвърли престилката, е евреинът Аврам Посев. Случката става през юни 1891 г. и е ознаменувана с една кметска заповед за глоба на провинилия се, „задето си е показвал срамотите на гражданите”.

 

339

 

 

Речни канали

 

Съществуването им е отбелязано още в ранните години на турското робство и е тясно свързано с благоденствието на града.

 

За да се хване водата в арк, на реката се поставя „бент” от дебели кръстосани греди, сковани с дълги гвоздеи, задръстени в „аралъците” (междините) с речни камъни. Над перваза на бента се прави суха каменна стена, наречена „перде”, която играе ролята на „отдушник”. При прииждане водата избутва камъните и се движи свободно, предотвратява се събирането на много вода, която би заплашила града. Някои от арковете пресичат целия град, вземат изхвърлените боклуци, разхлаждат „хавата”, напояват градините и през водениците подминават към бостаните, лозята и чалтиците, където се произвежда прочутият ориз „пембе”.

 

Водата на първия арк се хваща над големия камък „Бардаклим”. Аркът минава между Амбелин и Бахча махала и служи за естествена водна граница между двете враждуващи махали, тече покрай черквата „Св. Богородица Балъклийка”, под „Камена”, завърта по-надолу камъните на няколко манастирски воденици, яхани и в един покрит канал стига до старото пазарище на зърнени храни. На житния пазар тоя арк задвижва камъните на „пазарската” воденица, съединява се по-надолу с другия арк и заедно двата продължават към полето.

 

Вторият арк се хваща над сегашния „Железен мост”, минава покрай Бахча махала и все на открито стига до голямата манастирска воденица на гърба на старата пожарна команда. Оттам продължава, минава на закрито под къщите и край офицерския клуб, старата община и старите касапници, съединява се с „първия” арк и продължават заедно двата зад еврейската хавра и спиртната фабрика на Ганеолу до Карареизово (Болярци) под името „Карареизовският арк”.

 

Третият арк се отбива под спиртната фабрика на Ганеолу, минава през валцовата мелница на Таню войвода, през Тумбуловата воденица, Касъмовската воденица

 

340

 

 

и стига до Садово под названието „Садовски арк”, където служи за напояване на тамошните оризища.

 

Четвъртият арк хваща водите си над града срещу старите гробища на „Св. Георги”, върви по левия бряг през Калеевата горичка и Стария салаш, наричан тогава „Остров Куба”, и над камъка „Бардаклим” влиза в града, току под Метошката височина. Първата воденица на този арк е „Хамамската воденица”, преустроена после в модерна валцова мелница и водоцентрала за електрическа енергия.

 

Петият арк хваща водите си без бент под стария каменен мост „Кемера” и навлиза в Бежанския квартал, където кара няколко воденици и подминава покрай „Бирената фабрика” за полето.

 

Шестият арк започва над града, като взема водите си от модерната мелница „Асенова крепост”, минава по левия бряг на реката покрай старите гръцки гробища, за да се влее в гурните на една тепавица и една мелница — „Жаблица”. На това място има салаш (градина), където идват да си пият привечер мастиката амбелинските гуляйджии под звуците на кларинети и зурни.

 

Седмият арк е къс. Хваща водите си над камъка „Шказмен”. Каналът върви успоредно на Чепеларския път и дава сила на една тепавица, преустроена след това

в модерна валцова мелница („Асенова крепост”).

 

Осмият арк е също къс. Неговият бент се намира в подножието на Асеновата крепост, носи вода на няколко тепавици, които прекупува асеновградчанинът Никола Панайотов и построява електрическа юзина за мелницата си. Наблизо, до къпалнята „Шказмен”, скоро изниква и салаш бирария, гдето привечер идват на разходка станимашките граждани, за да поседят на прохлада и погледат плувците в дълбокия вир.

 

Деветият арк захваща от реката над Асеновата крепост, минава по десния бряг и след като се излива в „гурната” на една тепавица, събира се отново в реката.

 

Станимашките аркове са не само силови и напоителни съоръжения, но до известна степен и курортни, защото покрай тях израстват големи върби и сенчести чинари, които привличат гражданите със своята прохлада и зе-

 

341

 

 

ленина. Хората идват тука на „гезме” („теферич”), търкалят се на зелената трева, ядат тлъсти гювечи, режат луканки, пият черно вино и мастика и под звуците на мандолини и латерни играят буйното „касапско хоро”. По-сетне покрай арковете изникват и салати (градински питейни заведения), „Бирената фабрика” (бирарията) под града, салашът при „Шказмен”, салашът срещу варджийницата при манастирската яхана под големия чинар, където се събират амбелинските чорбаджии, салашът на „Остров Куба”, където се събира аристократическата младеж от Старата махала, и др.

 

С особена слава се ползува салашът на Влашко Зачукалката, над старото шосе за Асеновата крепост, който е любимото място на влюбените и годениците.

 

Мостовете в града. Най-болното място на града са мостовете. Колкото повече се развива лявата му половина (Амбелинос, Бахча махала и Циприхор), толкова по-голямо значение придобиват мостовете над реката, които „Големите води” постоянно събарят и завличат, за да оцелеят към освобождението на България само два-три.

 

Най-старият от тях се казва „Кимера” — каменен мост, който се е намирал на същото място, където сега водите на ВЕЦ „Асеница” се вливат в реката, 50—60 м по на север от сегашния „Железен мост”. Той бил завлечен при голямата вода през 1895 г., но дълго е стърчало подир това едното му крило, докато било напълно разрушено от следващите наводнения. Бил от типа на бачковския каменен мост, пригоден за пешеходци и коли.

 

По-нагоре (на юг) от „Кимера” имало друго едно мостче за пешеходци, наричано „Кокона кюпрюсю”, защото по него минавали градските кокони, когато се връщали от хамама. Мостче дървено, с перила. Било завлечено при наводнението през 1895 г. Неговите дъски и трески заприщили сводовете на стоящия по-надолу „Кимер”, та предизвикали и неговото завличане.

 

Имало и трети мост — „Конашката кюприя”, които се намирал точно срещу стария турски конак, „хапсаната” (затвора), пригоден само за пешеходци. „Загинал” и той заедно с „Кимера” и „Кокона кюпрюсю”. По-късно бил

 

342

 

 

заместен с дървен, а дървеният — с циментов мост, който е на същото място, гдето е била „Конашката кюприя”.

 

Един дървен мост, засмолен, за да не гние, и поради това наречен „Черният мост”, заместил завлечените „Кокона кюпрюсю” и „Кимера”, но вечната игра на правене и събаряне мостове продължила и след това. Прави се коларски дървен мост срещу „Чинара” от кмета Павля, поради което се нарича „Павлювият мост”, пригоден за колари и пешаци, но и него сполетява съдбата на всички предишни. През 1898 г. след петгодишни подготовки и препирни общината намерила сили да направи с „вносни релси” сегашния „Железен мост”, който устоява и до днес на наводнителните пристъпи и заедно с другите два циментови моста осигурява връзката между двете части на града.

 

Водоснабдяването на града. Заедно с разрастването на Станимака проблемата за водата става все по-тежка и неумолима. Старата част на града (Метошката) в сравнение с другите части е най-облагодетелствувана, защото е близо до изобилната изворна вода на съседните дерета. Един от най-старите водопроводи, водещи за тая махала, хваща водите на деретата, които се намират на запад от височината „Св. Димитър”. По калени кюнци тези води идвали до поляната в подножието на височината и подминавали надолу през днешната борова гора към двора на Метоха, за да бъде разпределена по чорбаджийските къщи.

 

Тази балканска вода, която минава „под „Св. Димитър” под земята, чрез кюнци” (както се казва в един протокол), била собственост на Емануил Хаджи Йоану и Атанас Хаджи Христов-Бадила, та когато да пои дръвчетата на сегашната борова гора, общината искала разрешение „да ползува водите им от 9 часа после пладне до 4 часа сутринта”.

 

Изворна вода имало и в Амбелинос, и в Бахча махала, но тази вода с разрастването на махалите и развитието на ракиджилъка се оказала съвършено недостатъчна. Следващата стъпка за водоснабдяването на града е водохващането на речните води в два водопровода — десен и ляв.

 

343

 

 

Дясното водохващане от реката започвало точно от подножието на Асеновата крепост. Водохващането било просто като за воденица, без филтри и други приспособления. Скалите по десния бряг били изсечени, за да се поставят глинените кюнци, които завеждали речната вода до параклиса „Св. Трифон” над Амбелинос. Оттук надолу кюнците били поставени в изкопани в земята хендеци и водели до „главния таксим” (главното разпределение). Водата се разпределяла по къщите било с глинени тръби, запоявани с „люк” от шарлатан и вар, било с помощта на провъртени борови греди, наричани „тулумби”. За прочистване на главните и второстепенните тръби, когато се затлачвали с тиня, чешмеджиите въвличали в тях специални топки и ги изтегляли с въжета заедно с тинята. По време на прииждане чешмеджиите затваряли водопровода, за да не се пълни с „налог”. Водопроводът имал свое управление, което събирало пари от притежателите на чешмите и заплащало на чешмеджиите. Всеки заплащал според количеството на водата, което му се дава: „100 драма, 50 драма, 25 драма” и т. н. Чорбаджийската чешма трябвало да има поне 100 драма.

 

Левият водопровод от реката имал същото устройство, с тая разлика, че кюнците лежели повече в хендеци, а не в скалните леговища, а това пък запазвало водата по-студена. И тука имало главни и второстепенни такъми, водна управа, чешмеджии и постоянни разправии за повече вода. (В един протокол от 1904 г. са изброени имената на 19 притежатели на собствени чешми в първа градска част (Метошката махала) и 67 — във втора градска част (Амбелинос и Бахча махала), които трябвало според общинското нареждане да почистят „юкламите” и кюнците на чешмите си.)

 

Един специален водопровод завеждал част от изворните води на „Топлицата” през Циприхори до турската джамия. Този водопровод бил собственост на Есад х. Енузов, който имал правото на 200 драма вода, от която 110 драма той подарил на казармите. Водопроводът бил направен още от баща му — Хаджи Юнуз Есадов.

 

Споменатите досега водопроводи не били достатъчни за най-старите махали, а още по-малко — за новите, пери-

 

344

 

 

 

345

 

 

ферните махали — „Харманската”, „Кюмюрджу”, „Стойчо”, та през 1892 г. възниква идеята за построяване на нов водопровод, като се „хванат” водите на Клувията. От този момент нататък в продължение на 35 години „водопроводът от Клувията” не слиза от дневния ред на общинския съвет, започва се, разтака се, отлага се и наново се захваща, докато най-сетне на 4 юли 1926 г. тоя исторически водопровод е завършен и осветен.

 

 

Станимашката чаршия

 

Тя започва от „Кокона кюпрюсю” с най-известното аристократическо заведение в града — кафенето на Арапа.

 

Помещението е с прозорци от всичките страни, за да може, когато човек си пие кафето, да гледа и към чар-шияга, и към „Кокона кюпрюсю”, и навътре към градината на Арапа. Тази градина е истински рай, с гюлове, чемшири, шибои, с пътечки и чешмички, нагласена и подредена с най-изтънчен вкус още от бащата на Арапа. Водата в нея шурти постоянно, чуруликат канарчета, кадънки и се носи гъста гюлова миризма. Високи дувари отделят този кът от шумотевицата на града и го превръщат в най-желано, тихо място за наслада на окото.

 

По стените на кафенето има закачени различни оръжия, кремъклии пушки, мартини, пищови със седефени дръжки, криви сабли, ятагани, силяхлъци, ками, които внасят в заведението една бабаитска атмосфера и са предмет на дълги занимателни разговори: кой предмет откъде е, кой го е носил и какви подвизи е извършил

 

Съдържателят на кафенето — Арапа, носи фес, чийто пискюл пада чак до раменете. Доламата на този мъж, богато обточена с гайтани, е чохена, с ръкави „рикшиманик” (хвърли ръкави). Те са процепени над лакътя, за да може, когато е топло, ръцете да се провират през процепите. В такива случаи ръкавите се закопчават отзад на

 

346

 

 

гърба и Арапа поднася кафето по ръкави.

 

Под доламата си Арапа носи копринена антерия с два реда обли копчета, черни като маслини, наричани „дюмета”. Антерията е стегната в кръста от копринен пояс, с втикната от долната му страна откъм лявото бедро кехлибарена божигробска броеница. Потурите на Арапа са направени от чоха, шалварести, с ниско дъно, което е на два пръста от земята. Ногавците на тези шалвари са идеално стегнати около прасците, обточени с двайсет и пет ката гайтан и закопчани с телени копчета.

 

Това облекло завършва с особени обувки, наречени „шириги” или „влечки”, направени от най-фино обработена кожа.

 

Арапа много рядко излиза вън от кафенето или градината, която е негово любимо занимание: почиства я, полива цветята, сковава пейки под сянката на чемширите, чисти кафезите на канарчетата, подрежда лехите с тъмночервени „гюлове” и само отвреме-навреме хвърля поглед към „Кокона кюпрюсю”, за да мерне градските хубавици, които се връщат от „хамама”. Той е ерген, много богат и попада в категорията на „бинлиите (от „бин” — хиляда), които имат по 1000 лири.

 

Кафе, поднесено от този елегантен, облечен като султански гавазин кафеджия, е особена чест, която не се отдава всекиму. Арапа работи кафеджилъка не за препитание (той е достатъчно имотен и богат), а за кеф, за престиж на занаята. В кафенето му влизат само най-отбраните хора на града, каймакът на обществото — от „хаджи” нагоре, с обществена тежест, влияние и признание. Ако някой обикновен човек попадне в аристократическото заведение, Арапа ще се приближи до него и ще пошепне на ухото му: „А бе, човек, ти не се ли претегляш, че не си за тука? Ето, по-нагоре има кафенета, иди там и пий кафе, колкото си искаш!” Зачервен от притеснение и срам, сиромахът тихомълком излиза и втори път не само че не стъпва в кафенето, но и не минава край него.

 

До кафенето на Арапа е магазинът на Каламанди, човека, който пръв започва да продава в Станимака пакетиран тютюн.

 

Преди да започне в града пакетирането на тютюна,

 

348

 

 

хората пушат рязан на ръка, който се внася контрабанда от Беломорска Тракия. Тоя тютюн се съхранява в кожени чанти по избите, за да е постоянно влажен — „мемлия”, и оттам се взема по малко. За тютюневата култура в Станимака никой по това време и не помисля. Лозата е царица на цялото Станимашко поле. Пръв засява тютюн Юмероолу от турската махала, но тази култура придобива значение едва след унищожаването на лозята от филоксерата, около 1910 г., когато в Станимака идват и беломорски бежанци, майстори на тютюносеенето и обработката на тютюна.

 

Срещу магазина на Каламанди е „Модерна железария” на Далъмис, където се продават сурово и обработено желязо, пирони, петала и всякакви други предмети.

 

Съсед на „модерната” железария е малка гръцка книжарничка за ученически потреби, тефтери, бакалия. До книжарницата се гуши един бакалин-българин. Той не може да върже двата края с алъшвериша, та е дал подслон на застрахователно дружество „Национал” (сетнешно „Балкан”), което му помага в наема.

 

Една стена дели „българската бакалница” от Специариятя на Демостен, една от двете гръцки аптеки в града, които прави „комшулук” с Манастирската яхана (маслобойна). Там селяните от всички съседни на Станимака села докарват орехови ядки за шарлан. Кюспето, което фабрикува тази маслобойна, наръсено със сол, е безкрайно вкусно и махленските деца постоянно се навъртат в двора на маслобойната, за да си грабнат от него. Недалече от маслобойната е най-новото обществено учреждение в града — клубът на социалистите.

 

Човекът, който основава клуба на социалистите в Станимака, е революционният деятел, съзаклятник на Отон Иванов — хаджи Димитър Стоилов. Ние разказахме накратко неговия неравен и пълен с премеждия живот, който го тласка от град в град, докато през 1896 г. той отново се връща в родната му Станимака на длъжността „обшинский комисар”. Не минава обаче много време и Нашият поборник разбира, че времената на безкористното въодушевление и саможертвата са минали и е настъпило времето на големите „мерзости”. Хаджи Димитър се опитва

 

349

 

 

да се пребори с тия мерзости, но това коствува комисарската му длъжност. Намерил се пак свободен, той решава да продължи борбата за правда, като отваря през 1896 г. първия социалистически клуб, на който подарява и собствената си библиотека от „115 социалистически екземпляри”.

 

Клубът се, помещава в големичка стая с прогнил таван, украсена с портретите на Маркс и Енгелс. Вътре е винаги оживено и шумно, макар че не са много посетителите на това чудно място, където се събират дългокоси даскали и наемни работници кундурджии, за да разискват бъдещото устройство на света. Един от най-запалените посетители на клуба е Щерю Социалиста от Бахча махала. Той е един от първите, който носи с гордост прозвището „тесен” и разпалено проповядва революцията. Тези огнени думи за коренно преустройство на света плашат оеснафените граждани и на хорото никой не смее да се хване до „чучулист”. Нещо повече, неколцина бабаити решават да острижат дългите коси на „безверниците” и тъй произлизат първите ръкопашни схватки между „старото и новото” в град Станимака.

 

Клубът на социалистите — това е новият полюс на града. Другият е заведението на Арапа, където преждевременно остарелият от бунтове, бури и вълнения деветнадесети век допива своето кафе-алатурка. Клубът на социалистите (наричани „чучулиги”-чучулисти) — това е началото на нова борческа ера на захваналата се нова битка в града, не по-малко епична от битката за езика, не по-малко драматична от борбите за народността.

 

Едно двукатно, синьо боядисано манастирско здание се кипри до Клуба на социалистите (дето е сега модерната сладкарница пред дървения мост на града). До него са магазините на Сифалеровци, а още по-надолу — една голяма фурна, в която се пекат и продават знаменитите станимашки гевреци и мекици. Сезонът на гевреците започва на „чист понеделник”, след Карнавала. По стар обичай на този ден в града се предприема основно почистване на съдовете, ведрата, фуниите, чиниите, за да не остане следа от мазно. Яде се постно, а има и хора, които нищо не слагат в устата през целия ден. На чист понеделник за

 

350

 

 

първи път се разпечатват бъчвите с бяло вино, а най-доброто мезе на станимашкото бяло вино са гевреци, топени в чубрица.

 

И пак на „чист понеделник” се извършва една особена церемония. На брега на реката се събират млади хора, хващат едно куче, вързват го на примка за предните и задните крака и започват да въртят кучето против бяс. Нещастното животно квичи, та се къса, сеирджиите наоколо се смеят гръмогласно и се вдига една врява, от която кънти цялата Бахча махала.

 

И още един обичай има на този ден: когато старите ергени се връщат от кръчмите чакъркефлии, причакват ги на махленските порти някои по-сербез моми и както се клатушка ергенинът към дома си, момата го пухне изотзад с един брашнен чувал — подсещане, че му е време да се жени. Ето защо, когато искат на един възрастен ергенин да направят упрек, че е закъснял, казват му: „Ще опухаш май брашнения чувал!”

 

Освен гевреци, в станимашките фурни се правят и мекици. Стари станимаклии твърдят, че като техните мекици нямало никъде и че това тестено лакомство се е появило за първи път в Станимака. Фурнаджийските мекици са големи за разлика от домашните, които са по-малки и са традиционна гощавка за зетьове. Всеки годеник в събота следобед отива у годеницата „на мекици”. Майката ги прави в кухнята, а годеникът и годеницата седят в гостната одая, където в присъствието на някой стар човек или на братчето на годеницата разговарят. Когато иска да остане макар и за малко сам, годеникът праща братчето да отиде до Каламанди, за да му вземе пакет тютюн, а му дава и парица-две повече, та да си купи шекерено петле. Това е единственият начин за годениците да си кажат нещо по-интимно, а понякога да си хванат и ръцете.

 

Фурната за мекици и гевреци е на обща стена с „хаваните”, държавно заведение за рязане на тютюн и приготовление на пакети. Това е първата тютюнева „фабрика” в Станимака, където в хавана се реже тютюнът и където се лепи бандеролът.

 

Близо до „хаваните” е най-известното заведение в града — Карпузовият хан (където сега е кино „Септември”).

 

351

 

 

Съдържателят му Кариуза е критянин, грък, едър, достолепен мъж, със засукани черни мустаци, сакат с едната ръка, винаги с броеница в другата. Носи, както и Арапа, чохени потури, но с една по-особена кройка, която го издава, че е „белме” (пришълец) в този град.

 

Освен хана Карпуза държи кръчма с кафене, в което следобед свири нарочен оркестър, доведен чак от Цариград. Над кафенето е хотелът. Там отсядат всички по-видни гости на града, главно търговци на вино и пашкули.

 

Заведението на Карпуза е търговската борса на Станимака. Там се навъртат комисионерите, там причакват те винотърговците, за да ги водят по чорбаджийските къщи, там се уговарят сделките. За разлика от Арапа, където имат достъп само чорбаджиите, в заведението на Карпуза влизат и бедни, и богати. Това е деловият център на града, шумно място, където се водят пазарлъци, капарират се стоки, „поливат” се продажби и покупки и, разбира се, правят се денонощни зияфети.

 

Веселбите в тази кръчма протичат различно: хора от по-първа ръка се събират на отделни маси, заръчват си мастика и слушат музика — модни шлагери, мелодии и маанета. Изпива се мастика, две, три (на всяка мастика се дават дванайсет мезета), настроението постепенно се ловдига, музиката става по-жива, по-темпераментна, мастиките се увеличават, но без да се прекалява. Когато компанията е вече дошла на „чакър кеф”, някой от кръчмата ще смигне на музикантите и те се пренасят от кръчмата в дома му. Застават на вратата и започват да свирят. Коконата разбира, че ще ѝ дойдат гости, и се приготовлява за посрещането им. Подир малко идва цялата компания и под звуците на музиката влиза в дома, където ги посреща коконата. След като им поднася по още една или две мастики (с най-хубаво, приготвено от самата нея мезе), слага се трапеза, наточва се от най-доброто вино и започва истинската, голямата веселба.

 

Така протичат веселбите при хора от „по-горната ръка”, благопристойно, по-далече от любопитните очи. Простолюдието се напива по кръчмарски (кръчми за това има колкото си щеш). Във всяка кръчма има по две или три латерни, които изпращат пияните чак до в къщи. Единият

 

352

 

 

латернаджия носи латерната на гръб, другият върти ръчката, а зад тях с долама, метната през рамото, се кандилка с кривнат фес нашият гражданин.

 

Има и една по-особена категория жители на Станимака, живеещи в покрайнината на Амбелино, наричана още „Жаблица”. Тези крайненци, хора чифчии, работници, копачи и бостанджии, когато се напиват, не обичат изпращането с латерни, а с тъпан и зурни. Тъпанът и зурните карат напред, а лангерата се „чепи” зад тях и суче мустаките. Ще бие тъпанът, ще пищят зурните, докато стигнат черквата „Св. Богородица” (през там минава улицата от чаршията за Жаблица). На това свято място свирачите ще млъкнат и ще подминат мълчешком, а пияният, когото изпращат, ще се „отмахне” за малко до черквата, ще положи запотеното си чело на студения черковен дувар, за да попроси прошка от света Богородица Балъклийка (а може и да си поплаче от умиление), а след това бързо ще настигне зурнаджиите и ще продължи пътя за дома си с думкане, свирене и. . . простени грехове.

 

Кръчмарските веселби не всякога протичат мирно и тихо, само със свирни. Лангерите са буйни хора, бабаити, които ровят за кавга, правят побоища за нищо, псуват гръмогласно и вадят ками.

 

Една година околийският началник в Станимака решава да сложи в ред пияниците в града и заповядва да ги хващат и водят в участъка. Там преспиват, изтрезняват и на заранта ги водят един по един при него, за да ги учи втори път да не повтарят това грозно нещо. Тоя учил, оня съдил, най-сетне изправил се пред него един и започнал да се оправдава: „Абе, господин началник, ние още не можем да хванем карар (мярка) на новата реколта, затова се напиваме. Реколтата беше много добра, градусът много висок и виното излезе силно, та не можем да му хванем карар, но като хванем, вече няма така да се напиваме”.

 

Друго знаменито заведение в Станимака е съседното на Карпуза дюкянче на Шпаньото (Кьосавият). И той е като Карпуза „гелме” (пришълец) от беломорските острови. Висок е около два метра, с мазно, кьосаво лице и дълга шия. Главата му е лиса, обраснала само към тила.

 

353

 

 

Шпаньото цени много своята коса и никога не я стриже, та е стигнала до раменете му, насукана на „фитили”, не видяла никога ножица. Неговата най-голяма слабост са пойните птици. Той държи в кафези кадънки и косове. Косовете изважда навън от дюкяна си и ги окачва на улицата. Най-забавното нещо за Шпаньото и за цялата чаршия е, когато минават през чаршията селяни с колите си. Косът неочаквано засвирва и толкова наподобява свирнята от човешка уста, че колите спират насред чаршията за почуда на техните стопани и за всеобщ смях на гражданите.

 

Шпаньото се занимава главно с две неща: той е комисионер и калъпчия на фесове (после се оказва, че е и гръцки шпионин). Като комисионер кореспондира с търговци от цялата страна, осведомява ги за цените на виното, капарира от тяхно име сделки за вино, ракия и най-зорко следи пазара. През останалото време „фасонира” фесовете на станимашките граждани. Тази работа Шпаньото върши с помощта на особени нагорещени калъпи. Фесовете, разбира се, са повечето стари, окирливени (с тях лангерите ходят на работа, копаят, потят се и по феса се налепя огромно количество зной и прах). Полагането на подобен фес върху калъпа е съпроводено с един шум, който наподобява пържене на кюфтета. Заедно е това се вдига миризлива „турма”, напоена с гъста миризма на прегорено, гранясало масло, която залива чаршията от край до край. Особено нетърпима е тази миризма в навечерието на великденските празници, когато всеки гражданин на Станимака, който носи фес, бърза да го „удари на калъп” и да срещне празника с „калъплия” фес.

 

Фесът по това време е обикновената шапка в Станимака, която носят не само турците, гърците, гръкоманите, но и по-голяма част от българите. Гуглата е признак на селящина, на долно качество, на простотия и чифчилък, затова са малцина тези, дето я носят. Носят гугли например Хаджи Георги Кузмов, братът на Бако Динчо, абаджия, а сетне лозар и винотърговец. Не слага фес и Тяню Фучеджи, ходят с гугли и доста българи чифчии и бостанджии по покрайнините на града — Стойчо махала, Кюмюрджи махала, Харман махала, които се чувствуват

 

354

 

 

повече селяни, отколкото граждани. [1] Иначе всичко живо в чаршията носи фесове.

 

Има една мода фесове, високи като кюнци, с малък пискюл, които се носят кривнати, преди всичко от по-свободните млади хора между гръкоманите, ергенаши и контета. Друга мода фес е широкият, който покрива ушите, с дълъг до раменете гребен. Той е официална шапка на турските чиновници. Носят го пашите, бейовете, улегналите хора, главно турците. Носят подобен фес и чорбаджиите. Той не сменява формата си, не се поддава на модни увлечения и капризи. И най-сетне има и една трета мода фес — обикновеният, за простолюдието, който е нещо средно по форма между разлатия пашовски и високия контешки фес. Това е кирливият фес, който, размирисва града и прави алъш-вериша на Шпаньото. [2]

 

 

1. Такъв бейски фес носел и пловдивският първенец Челеби Георгаки. В спомените на Щерю Кузмов намираме следната бележка във връзка с феса на Челеби Георгаки: „У нас веднъж дойде Челеби Георгаки с фес (румелийско време ще да е било). Баща ми му вика: „Бе, Челеби Георгаки, що са не оставиш от тоя фес, наситихме му са и на феса вече.” А Челеби Георгаки вика: „Сваля ли феса и туря гугла, още на другия ден султанът ще знае, че съм турил гугла, и ще му строша кефа.” (Той носеше на феса си отпред нещо като герб, султанско отличие, не желаеше да му падне ихтибарът пред султана.) Челеби Георгаки замина за „Св. Кирик”, дето остана известно време да се полекува. Имаше не зная каква болка, гръдна ли, iли нещо друго. Там майка ми му пращаше храна и между другото станимашки гурабии, на които беше майсторка на Колаксъза майка му — Колаксъзката. Тя ги месеше не с вода, а с масло, като ги триеше. По час-два си играеше, а сетне, като се препечеха и кавардiсваха на фурната (с бадеми вътре и вън), се топеха в устата. Челеби Георгаки bеше викал: „Аз в Цариград съм ял какво ли не и от царските палати по-хубаво, но такова нещо, такива гурабии не съм ял.”

 

2. Гугли носят и станимашките оцетари, които отиват да си продават оцета в Северна България, Шуменско. Само че носят гуглите в торбите с ечемика и не ги налагат, докато не минат проходите на Стара планина. В Румелия фесът все още господствува, но в Северна България носенето на фесове не е вече безопасно. Фесовете са „на положение” през румелийско време, но след Съединението започва техният катастрофален упадък и гуглата взима връх. Само в Станимака благодарение на гърците фесовете се задържат чак до 1906 г. След противогръцкия митинг в града фесовете стават омразни шапки, носенето им е признак коnсерваторски, антибългарски и тогава започва техният упадък. Изобщо борбата срещу феса и калпака е точно отражение на националните борби.

 

355

 

 

Срещу работилницата на Шпаньото (където е сега офицерският клуб) излиза на открито един от подземните канали на реката Чая и тече надолу успоредно с чаршията. До канала е Папукчийската чаршия, която се помещава в един манастирски безистен — осемнадесет дюкянчета под един покрив, отпред с навес. Всяко дюкянче има две отделения: вътрешно, където се работят папуците, и предно отделение, където се продават. В предното отделение седи майсторът до един „папукчийски тезгях”, направен от орехов дънер, и на него реже и крои суровия гьон и мешините.

 

Папукчиите изработват три-четири вида папуци, които задоволяват нуждите на града: детски, наричани „катъри”, от червена кожа, тулумбаджийски, заострени, наричани още „влечки”, защото се носят като чехли. Те имат отзад една ръкохватка и при нужда лесно се обуват. Такива обувки носят преди всичко тулумбаджиите (пожарникарите) в града, защото са леки и лесно се обуват. Гръмне ли пищов или удари камбаната за пожар, „влечките” моментално се превръщат в обувки и пожарникарите тичат да гасят. Тулумбаджицките папуци се правят от мека черна кожа, много са леки и се носят главно през лятото, защото влагата и калта бързо ги развалят.

 

Трета мода папуци са обикновените, които носи простолюдието, а по-богатите се обуват с кундури. Един от първите кундурджии в града е Прашката от Бахча махала. Има и един евреин обущар с неколцина чираци. Кундурджиите са пръснати, понеже са нов еснаф, и работят с вносни кожи, на които доставчик е Микалито — грък. Магазинът му е под сайванта на папукчиите. В него освен френски кожи и гьон се продава и „бахарико” (подправки) — канела, чер пипер и всякакви бои. [1]

 

 

1. Бай Коста Патера от Асеновград, бивш папукчия, разказваше за своя „фалимент”, когато започнали да излизат фабричните обувки:

 

Продажбите били на загуба, дефицитите трябвало да се погасяват кое с полици, кое е продажби на имоти. Всеки ден фалирали занаятчиите и работата отивала на зле. Пък и всички купували на вересия. Веднъж нашият папукчия така се ужасил от положението си, че слязъл в зимника, паднал на колене, вдигнал ръце към тавана и се заклел: „Боже, боже, кьорав да стана, боже, ако дам отсега нататък вересия.” Но като се покачил горе на дюкяна, влязъл вътре един избеглиец, стар бащин му приятел. Извадил от торбата сноп клечки (така взимали някога мерките за обувки) и рекъл на Коста: „Хаирлия имаш, Коста, за трийсет души сватбари папуци ще взимам”, и започнал да избира. Бай Коста се почувствувал като облян със студена вода, защото знаел, че и това ще е на вересия. И наистина, като избрал каквото трябвало, оня извил очи към него: „Парите — на харман!”

 

А не били само селяните вересиджии; началници, агенти, стражари, пъдари — всичко взимало на вересия и не плащало. Всяко завличало. Селяните също нямали пари. Негов приятел от Козаново с триста декара нямал пари за сол. Евтини били земеделските произведения, а парите — кът (малко). Подписвал бай Коста полици, мъчил се да излезе от батака, но кризата го сгризала и най-сетне се предал. Ударил ключовете на дюкяна и станал тютюнев работник.

 

„Такова време беше тогава обрано — разказва бай Коста. — Аз съм виждал в нашта махала с един чифт нови папуци петима да се изреждат на комка. Сега излезнеш, не можеш разбра Великден ли е, или Коледа — всичко с ново облечено, всичко пременено и засмяно. Пък и едни къщи имахме: с торби пари съм печелил, но спях на пръстта, не знаех какво е стол и маса. Всеки мислеше за капитал, при парите пари да натрупа.”

 

356

 

 

До-надолу от папукчиите се намират грънчарите на Станимака (на това място, където са днешните хали). Те се наричат още „чомлекчии” (от „чомлек” — стомна). Грънчарският еснаф разчита главно на гражданите от окрайнините на града и селяните, защото само те употребяват калени паници и пият вода от стомни. Станимашките граждани гледат с голямо презрение на калените паници. В домовете си те употребяват само бакър и бакърените съдове са тяхна гордост и богатство. Бакърените съдове: паници, тепсии, тенджери, сахани, се предават от поколение на поколение — винаги лъскави, яки, блестящи. Гражданите и на котките си не слагат дори в калени паници.

 

Една известна фирма на чаршията близо до грънчарите е бакалничката на станимашкия благодетел Василко, Той „харчи” бонбони и фъстъци, но в пазарен ден вади и сергия и продава на нея свинско за пържоли. Василко отваря в града първата безплатна детска трапезария. Пръв устройва летен детски лагер на „Св. Никола”. Горния кат на собствената си къща подарява на читалището и зрелите години на живота си, както и богатствата си, посвещава на децата.

 

Основаното през 1873 г. от Отон Иванов Станимашко

 

357

 

 

читалище е „преосновано” (възобновено) на 29 септември 1878 г. „с цел да подобри съществуващото вече първоначално българско училище”. Първи, които се притичат с помощ на възстановеното читалище, са Стоенчо Чалъкоглу, който подарява 4 пòла, и хаджи Георги х. Кузмов, който подарява три пола. Три години по-късно читалището е вече цветущо „предприятие” с приход 29 409 гроша и 25 пари, в това число 4598 гроша от „членство — действително, спомагателно, и визити”, 11 000 гроша от лотарийни билети, 1896 гроша от подаръци и десятък от вестниците (!) и т. н. Заедно с тези приходи фигурират и следните разходи: за наем на читалището — 1000 гроша, за „читалищна камара (шамбър) и библиотека” — 4475 гроша, за веществени и канцеларски — 1660 гроша, за заплата на „трима читалищни слуги” — 413 гроша; за глобуси, хартия и подаръци на бедни ученици — 1950 гроша; за вестници на бедни общини — 2304 гроша и т. н., всичко 29 409 гроша.

 

Председател на читалището през това време е Атанас Мишев, подпредседател Стефан Топузов, касиер Атанас Станев, писар Павел Костов, книгопазител Янко Боев. В първите години след освобождението на България читалището играе ролята на средище в културния живот и то е, което дава новата, национална подкваса на града.

 

Срещу Василко е първата бирария в Станимака. Привечер там отиват млади хора, режат луканки, пият бира, четат вестници и си разправят пикантни анекдоти. Бирарията е съвсем близо до касапите — една близост, която разваля доста от фасона на модното заведение, защото там висят драни говеда на ченгели, овни, телета, кози и се „леят кърви”.

 

Ето имената на неколцина касапи: Георги Кина, Сотир Адам, Аристи Юрук, Димитър хаджи Христов — Бадила, Манол Кероолу, Филип Баци, Ламбри Пехливан, Димитър Гуня, Христодул Фори, Ставри Мимида — това са все майстори на гювечите, които седят покрай одраните „гювдета” на плочника, бранят ги с конски опашки от мухите и се надпреварват да рекламират стоката с крясъци и ви-

 

В навечерието на Балканската война общинският съвет

 

358

 

 

заставил касапите да махнат ченгелите, които стоели на открито при самата чаршнйска улица, и да продават месото в „дюкянчета”, на закрито, но една неочаквана случка върнала отново касапската чаршия на ченгелите: изгоряла чаршията и заедно с това кундурджийският дюкян на Коста Патера заедно с машина „сингер”, материалите и цялата му сермия. Касапинът Ангел Таратора предложил на пострадалия Коста да нанесе кундурджийницата си в неговия касапски дюкян при условие, че Коста издействува пред своя роднина кмета Таратора да постави ченгел на плочника, да продава денем месото на ченгела, а вечер да го внася завито с чаршаф в кундурджийницата. Няма какво, Коста отишъл да се примоли на кмета. „Тебе ще пуснем в дюкяна, ами ако другите касапи видят от Таратора и те излязат на плочника?” — възразил кметът, но като видял окаяното състояние на Коста, съгласил се. Пратил го при народния, представител да вземе и неговата благословия. „Народният” дал благословията, само че препоръчал всичко да стане през нощта. Бай Коста се върнал при Таратора, обадил му благовестието и по тоя случай се „нацепили”, та не през нощта, а рано заранта забили два дирека и заковали ченгелите. На заранта, когато ветеринарният излязъл, що да види — ченгелите готови и на тях месо. А имало от министерството заповед да се продават месата в дюкянчета и комай били вече накарали касапите да свикнат с това. Ветеринарният не посмял обаче да съсече диреците и Таратора останал на плочника. До другата вечер всички касапи отново излезнали на тротоара и касапниците се върнали там, където били. Така пропада първият опит за премахване „ченгелите” от градската чаршия.

 

Зад касапниците са касапските кафенета, а до тях бръснарницата на Стати, който е същевременно единствен майстор в града за зареждане на латерните с нови песни. Засвири ли нова песен някоя латерна, започва да се говори по чаршията: „Чухте ли бе, Статито е нагласил нова тюрлия на латерните!”

 

В бръснарницата на Статито има още една особеност: машинката за стрижене, която той употребява за първи път. Тази машинка е любопитна, но някак страшна за

 

359

 

 

клиентите, които предпочитат да ги стрижат с ножици. А с ножиците Статито е непостижим: стригне веднъж, пет пъти щракне, стригне — щракне, заговори се, загледа се, а ножицата щрака ли щрака във въздуха. Трима бръснари — като защракат с ножиците, като запеят ония ми ти славейчета в кафезите — ела да видиш бръснарска симфония!

 

„Берберликът” е по това време един от тънките занаяти в града, който има своя сложен церемониал: след бръсненето главата на клиента се омивала, при което „берберинът” му пее любовни турски песни, след като избърше главата му — сварява му кафе, а докато „диздисаният” си пие кафето, свири му на тамбура. „Берберинът” трябвало да бъде не само бръснар, но и артист, който хубаво да разказва, да пее, да свири, трябвало да бъде и добър кафеджия и лечител, да може пиявици да пуща, а и фесовете да оправя, като ги удря на калъп.

 

До бръснарницата е дюкянчето на един френк-терзия (може би един от първите в града), на когото алъш-веришът се увеличава бързо. Вековният потур и шалварите отстъпват все повече под напора на „алафрангата”, на която поклонници главно са гърците и поради това постепенно думата „грък” се пренася върху всеки модно пременен.

 

И така неусетно сме дошли на днешния площад „Тракия”, разбира се, много по-малък, отколкото сега, заобиколен от дюкяни, една манифактура, една голяма фурна и до нея бакалницата на Панкоолу.

 

Панкоолу е нов за чаршията. Преди това той имал чифлик, орал и жънал. Имал и хергеле (вършитбата на времето се е извършвала с коне и за един чифлик е трябвало цяло хергеле от катъри и коне). Но ето че самото провидение се намесва, за да стане Панкоолу от чифчия дюкянджия на чаршията. По средата на един април свива страшен студ и пада сняг. Плевните са празни, добитъкът започва да мре, настъпва паника. Само Панкоолу потрива ръце. Една сутрин той повиква четирима касапи да заколят добичетата, курдисва подир това по един кантар до всяка купна със слама и започва да продава слама на ока. Продава залежалата от стари години, гнилата

 

360

 

 

 

361

 

 

слама дори. Така забогатява Панкоолу и от чифчия става дюкянджия. (В Станимака не може да се смята човек чорбаджия и да минава за богат, ако той няма дюкян на чаршията.)

 

Тук му е мястото на един от постоянните посетители на чаршията, а именно кравата на известния лихварин и чорбаджия хаджи Янко Палангя. Тая крава била толкоз лакома, че имало за нея лаф: „Лаком като кравата на Палангята.” Тя била истинска чорбаджийска крава — тлъста и надменна, нахална и безстрашна. Разлюляла хълбоците, тя бодяла с рогата и „замитала” с езика си къде каквото видела по чаршийските „пишкюни” [1]. Кравата минавала два пъти през чаршията: сутрин, когато я извеждали на паша, и вечер, когато се връщала. Вечер тя била по-кротка, но сутрин не прощавала на нищо — еднакво налитала и на фасула, лещата и брашното, че дори на сушените чирози. Ето защо сутрин, когато да мине кравата, цялата чаршия се въоръжавала с метли, бастуни и дървета, за да брани изложените мостри. Никой обаче не смеел да я удари, защото всички се страхували от зловещия Палангя. А когато казвали на Палангята да си държи кравата, когато я прекарва през чаршията, той отговарял: „Е, нека пък и мойта крава да ви направи малко алъш-вериш! Голяма работа!”

 

На чаршията до Панкоолу е Павлювият хан, ограден от наследниците на Аргира Павлитов „лангера, по произхождение българин”, сестреник на подигумена на Бачковския манастир, небезизвестния хаджи Кирил, за когото Моравенов споменава, че „оголил съкровището” на манастира, продал кандилата му във Виена и ги претопил на „цванцици”. Ханът е ограден с тези крадени пари на най-доброто място в Станимака, точно до градския пазар.

 

„Пазарът” се нарича голямото празно място на десния бряг на реката, където е сега Домът на културата на града. На това място стават знаменитите пазарни дни всеки четвъртък, а всяка година преди гроздобер три четвъртъци подред — известният южнобългарски „катърпанаир”.

 

 

1. „Пишкюни” се наричали на времето особени дървени рафтове, окачвани пред дюкянчетата, на които се поставяли мостри от стоките.

 

362

 

 

Катърпанаирът е събитие от огромна важност. Първият четвъртък се нарича „башпанаир”, вторият — „катърпанаир”, третият — „посран панаир” (защото се продава само изостаналата куца и саката стока). На катърпанаир се продават главно млади мулета „сопици”, надокарани тука от полските села на Тракия. От Чирпан до Пазарджик, който има хубава кобила, „жени” я за магаре, произвежда „сопица” и я продава след това на катърпанаир. Купувачи на млади мулета са преди всичко родопските балканджии, за които мулето е първата необходимост. По време на панаира целият бряг на р. Асеница „кипи” от хора, бучи от пазарлъци, цвилене и рев. Най-добрите сопици се продават „от седло”. Продавачът е яхнал кобилата-майка върху нов самар, а върху самара е метнал кюрк (това придава тежест). Кривнал е астраганената гугла, засукал е мустаките и не приема да слиза от коня, докато не лъснат в ръцете на купувача десетина-дванадесет наполеона. Помаците дават мило за драго да си купят хубаво и кротко муле, защото на якото муле се крепи целият им поминък.

 

За катърпанаир се изсипват търговци от цяла Южна България, които надонасят тука залежалата си стока „баталария”. За търговците има особено място — „Панаир” (където е сега хотел „Москва”): четириъгълно пространство, „завардено” със стени, а край стените сайванти, където те нареждат стоки от всякакъв вид, като се почне от най-редките и скъпи платове, коприни, чохи, та се стигне до сините мъниста. Продават се още ножове, ками, пищови, чибуци, цигарета, лули, копчета и басми, „локморуху” и мента, капки за корем, за мерак и за какво ли не.

 

Ограденият панаир е тесен за многото стоки и търговци, та всичко около него е препълнено с хора, които продават. Тук са продавачите на каламари, баклави, които събират прахоляка и мухите на целия град, тук са „пиянкаджиите”, които продават късмет. Пиянките са много и най-различни. На една от тях се играе на зарове: слагат се зарове в една чаша, разбъркват се и според „бройките” се взима и наградата. На тази пиянка са най-големите и скъпи награди: големи ножове, екстра наточени ками, „пищови алтъпатлици” (шестпатронни), кехлибарени

 

363

 

 

броеници, цигарета, всичко от фино по-фино, от ново по-ново, съблазнително и привлекателно, където се трупат най-много играчи и, разбира се, най-скъпо се плаща.

 

Голямо оживление произвежда на панаира главно сред бабите един „филибелия”, който донася първите машинки за вдяване. Качил се на една маса, той „вдява, без да гледа” с помощта на вълшебната своя машинка. Очарованите баби се надпреварват да броят на продавача исканите гологани и щастливи си отиват в къщи, за да пробват насаме чудната „машинка”.

 

Близо до пиянкаджиите са джамбазите (така се наричат по това време циркаджиите) — патентована и постоянна група, в която има и една жена „джамбазка”, произхождаща от Станимака, наречена Кацикина. Нейният коронен номер е яздене на кон. Пъргавата млада жена се качва на него само с един скок и с развети дълги коси и голямо деколте демонстрира пред „същисаната” публика не само ловкост, но и своя сексапил. Всичко младо, буйно в града идва да се любува на тая красива „джамбазка” и пред нея са кротки като агнета и въртоглавите лангери, и турските бабаити, и даскалите, и чифчиите, кожухарите и бостанджиите. Това е първата жена в Станимака, която ходи с къси гащи за реклама на цирка и с тоя си номер привлича много повече любопитни, отколкото всички циркаджийски фокуси. Джамбазите идват всяка година на панаира н все на едно и също място си правят палатките, накичени с червени висулки и червени пискюли, за обща радост на мъжкото и за ядове на женското население в града.

 

Близо до палатката на джамбазите има фокусници и всякакви чудотворци, но всички те за дълго време стоят засенчени от грамофона, най-голямото чудо на панаира, което се показва в една палатка от някакъв си пловдивски грък. По туй време грамофонът е само една ролка, която се върти... безшумно. Може да се чуе мелодията само ако се сложат на ушите особени слушалки. Хората сядат на пейките и слушат с пламнали, зачервени лица, удивени, възхитени, изтръпнали, и съдържателят на вълшебната ролка едвам ги изважда от палатката, за да направят място на нови.

 

364

 

 

Панаирът със своите чудесии, лакомства и пъстри впечатления е най-силното преживяване за девствените българо-мохамедани от Родопа, за балканските хора изобщо, които веднъж на годината слизат в града, за да разказват сетне през целия си живот какво са видели и „прекарали” там.

 

Редовен гостенин на панаира в града е и друга една оригинална фигура — бай Ангел Змияра, който идва като свой на всички градове, където има панаири и любители на неговата странна менажерия. Зверилницата на Змияра: петел с шест гребена, овен с шест крака (двата изкуствено нагласени и привързани с канап под дебелата вълна на овена) и главно торба със змии и смоци. Бай Ангел разпъва чергило, взима по два лева вход и показва своето изкуство: увива змиите около врата си, целува ги, а змиите вадят своите езичета и ги стрелкат в езика на своя заповедник и стопанин. Той вади смоците и ги пуска да слизат в гърлото му до лакът и половина, след което ги изтегля, рови в торбата с пепелянките, сякаш разравя фасул, и показва най-сетне овена-чудо и петела с шест гребена. След „сеанса” натоварва отново зоологическата си градина на една двуколка, теглена от дългоухо магаре, и заминава за съседния град. Кога ще се яви пак в Асеновград, никой не знае.

 

Самият бай Ангел е нисичък, спарушен, с неопределена възраст, смачкан, спокоен, със сини като мъниста очи, извънредно живи, видими едва-едва под рунтавите руси вежди. Едра глава, която се поклаща при ходенето, сякаш ей-сега ще се отърколи от тънкия му врат.

 

Станимашкият панаир е събитие не само за селяните от балканските села, но и за гражданите, които използуват случая, за да си накупят по-евтини и по-хубави стоки, особено ако имат у дома си „момичета за готвене”, т. е. за женене, и са потребни платове за прикя. Откъде обаче да се вземат пари? Полчаните продавачи на млади мулета „сопи” взимат пари от тях. Балканджиите-помаци събират пари през цялата година, за да си купят муле, а гражданите точно по времето на панаира нямат никакви пари. Бубарите, които са взели пари пролетта, са ги похарчили, а лозарите още не са продали гроздето.

 

365

 

 

Тогава? Как да постъпят двамата братя Дякоолар, които имат в къщи мома за готвене и жени, които ги навиват откъде да е, но да намерят пари.

 

Спасението е при Бакото. При чорбаджията, който ще им вземе гроздето. И ето ги двамата, явяват се един ден пред очите на Бакото. Той ги посреща долу пред сайванта, черпи ги ракия, говорят уж за туй-онуй, изоколо-около, пита ги той как са лозята тая година, имат ли грозде:

 

— Ти имаше на корията лозе, как е?

 

— Много е хубаво, Бако, чудо е гроздето, пълни око, има вече и зряло за ядене, ще падне тая година хубав берекет, ако е живот и здраве!

 

— Ами ти, какво стана твойта фитя? — обръща се Бако към по-големия брат, който има момиче за годене и на момичето е сял фитя — 15-годишна, която вече дава грозде.

 

— А-а, Бако, много хубаво зрее фитята! — хвали я големият брат — лозе и половина е!

 

— Е, хайде дано си късметлия, хубава мома имаш, имаш и хубава фитя — да намериш хубав зет. Та и него да доведеш догодина тука да пием ракия. Дали ще може да узрее? — пита Бакото.

 

— Ще го оставим повече на кютюка и ще узрее не, ами оттатък ще мине! — успокоява го старият брат.

 

— Тъй около колко мислите да съберете грозде? — пита Бакото, за да си направи сметка колко пари ще даде на двамата братя.

 

— Ами десетина хиляди оки, с бога напред, ще събереме! — хвалят се двамата братя.

 

Чорбаджията отива за нова ракия, а двамата братя се бутат в ребрата — да започне един от тях най-сетне да иска парите. Големият брат се пресрамява и като се върне чорбаджията, захваща:

 

— Ние, Бако, сме дошли за някой алтън. Панаир наближава, трябва туй-онуй за в къщи, че и мома имам за готвене, та виж някой алтън да ни дадеш да си свършим работа, че сетне ще се наплатим с гроздето. .

 

Бакото дава някой алтън и братята отиват в къщи. Но там нова беда: на жените им се виждат парите малко, няма да стигнат и почват да се карат на мъжете, че не

 

366

 

 

искали, както трябва, че не им дали, колкото трябва, че са хора сбутани, загубени и т. н. А мъжете се оправдават, колкото могат. Жените отиват на панаира и за ден-два виждат сметката на дадените от Бако алтъни, заедно с тях и сметката на гроздето.

 

А сега да се върнем отново на чаршията зад Павлювия хан, където е абаджийската чаршия — петнайсетина малки дюкянчета, залепени на гърба на хана, без сайвант, с по две отделения вътре: едното за калфите, другото за продан.

 

В абаджийския дюкян на Хаджи Георги Кузмов (брат на Бако Динчо) има седем калфи и един чирак от Бачково — Колю Топала, който носи от къщи храна, пали мангала, кандилата, мете и цепи дърва. Калфите спят в дюкяна и посред нощ главният майстор хаджи Георги ги вдига на „шевекер”. Преди да захванат работа, калфите правят по сто метана на св. Богородица, за да не се убождат. В дюкяна има Дълго желязо (ютия) за „ютулдисване” на потурите и по-специално — на гайтаните. Потурите се слагат върху дъска, върху нея нагорещеното желязо, което се настъпва с крак, и тъй се глади. Абаджийската работа се работела от късна есен до Трифоновден, а след това всички — и майстори, и калфи, тръгват на работа из лозята.

 

В неделен ден абаджиите празнували, ходели на черква, а след това накляквали на някое заветно място и главният майстор им разказвал нравоучителни приказки. Абаджийският еснаф в града е от най-старите и достопочтените, съставен само от българи. Тоя мощен еснаф излъчва „първобългарите” в града, първите борци за националност и език, от които най-виден представител е споменаваният и на друго място Бако Динчо.

 

Абаджийските дюкяни стигат до магазина на Алаверата. Срещу тях има едно „аланче” (поляна) и оттам надолу започва нова, по-малка абаджийска чаршия с около десетина „кепенка”. Тази второстепенна абаджийска чаршия опира в стара, изоставена воденица, където се помещава първата в града Земеделска каса. Касата е знаменито, би могло да се каже, спасително учреждение за Станимака и селяните от Станимашка околия. Тя

 

367

 

 

освобождава хората от непоносимото робство на лихварите, които държат поробена в най-буквалния смисъл на думата голяма част от бостанджиите и чифчиите, дребните занаятчии и лозари в града и неговата околност.

 

Какво ще рече лихварство и още по-точно „зеленичарство”, се вижда от следния случай: селянин подписва запис на лихварина за 280 гроша срещу даденото му 1 кило ечемик и 1 кило ръж (1 кило — 5 крини), заедно с това той поема задължението да изплати своя дълг със зърно по време на хармана, смятано по 35 гроша килото, т. е. получените 2 кила да заплати с 8 кила по 35 гроша = 280 гроша, което представлява огромна лихва. Омразата към станимашките лихвари намерила отдушник по време на „митинга” през 1906 г., когато на Хаджи Васил Кекето — най-големия лихварин и скубач — селяните развалят новата му къща тухла по тухла.

 

След земеделческата каса започва чаршията на кожухарите — българи до един, с изключение на Г. Холеридис (Лъжичника). Една улица води нагоре през Хамбарджиите към пътя за Тополово. Хамбарджиите са разположени, където е сега площадът пред лесничейството. Там е „Житният пазар” — главно пазар на царевица, защото тя се търси най-много от родопските жители: първо, защото е по-евтина от обикновеното жито и, второ, защото служи не само за хляб, но и за приготовление на качамака. Купувачите на пшеница са повечето градските жители. Те са и много „кибар” (претенциозни и капризни), когато да купуват жито, ровят го, избират го, искат от бяла по-бяла да е пшеницата, да е чисто, едро и „тлъсто” зърното, да е „опечено”, сухо, да „пука”, когато се изсипва. Жито мно-о-ого, можеш да се мръщиш, да избираш, а парата, парата е скъпа, лесно пари не се дават и броят.

 

Все покрай реката на север от хамбарджиите се намира класното училище, а още по-надолу, където е сега пожарната команда, се издига големият Чинар, дърво на около седемстотин и повече години, страшно високо и дебело. Заради него цялата местност наоколо се нарича „Чинаря”. Близо до „Чинаря” е лятната бирария (салата).

 

368

 

 

Видни посетители на салаша са магарешкият доктор Млечков, следователят Винаров, бившият кмет на града, горовладелецът Христо Калеев и спиртният фабрикант Васил Ганеолу.

 

Авджийското кафене е срещу бирарията — едно от най-известните заведения на града, където се прави най-хубаво кафе и най-хубав „моабет”. Ловците се събират тука да разказват ловните си подвизи и да се надлъгват. Постоянни посетители на кафенето са Василчо Ганьоолу, Яни Доч Папа и Аргирчо Зачукалката, а постоянна тема за разговор — ловните неудачи на Васил Ганеолу.

 

Веднъж В. Ганеолу се връща от Козаново празен, без лов. Среща на пътя някакъв козановец, които носел утрепан заек. Отишли му очите па Василча в тоя заек и предумал селянина да му го продаде за пет гроша. Но нямал пари да му го плати, та му казал да дойде на другия ден, да попита в авджийското кафене къде му е къщата, за да си получи парите.

 

Василчо взел заека, минал през чаршията, върнал се, та пак минал — гордо-гордо, за да го видят всички, отбил се през кафенето и захванал да се хвали къде за срещнал заека, как кучето го изкарало, къде го гонило и връщало, какъв скок направил заекът и тям подобни ловджийски масали. На другия ден идва козановецът, а Яни Доч Папа го подпитал защо му е дотрябвал Василчо. Оня си казал правото. Тогава те скрили селянина зад тезгяха, проводили да повикат Василча уж за някаква си работа и докарали пак лафа за вчерашния заек. И Василчо пак започнал тъй и тъй, оттам кучето, оттук го засуках, че така и така. . . В това време накарали селянина да се покаже и да си поиска петте гроша. Да имало как да потъне Василчо в земята. Оттогава не стъпил в кафенето на ловджиите от срам и яд.

 

По-надолу от авджийското кафене е сиромашкото кафене, където се събират турците, когато излязат от джамията. В това кафене няма кафе, отджаъ, а едно просто газено тенеке, от едната страна отворено, и мангалче в него. Без хтолове и маси. Хората сядат „кръстом ноги”, сърбат си кафенцето (на половин цена) под сянката на големия чинар, слушат бълбукането на реката и ей правят кротък, кефлия моабет.

 

369

 

 

Наблизо до авджийското кафене е и къщата на капелмайстор Манолов — един от талантливите български композитори, диригент на полковата музика в Станимака. Той е възнисък, подвижен и сърцат мъж, който минутка не се запира на едно място — винаги се движи и винаги си тананика. Поканен веднъж на гости у Хаджи Георги Кузмов, той завежда със себе си цялата военна музика и я разполага на двора, където изнасят ядене и пиене за всички. Самият той влиза в гостната стая, но не сяда, а стои прав, от крак на крак, и пак си тананика: „На бяла гушка герданче, на тънко кръстче коланче.”

 

Късно през нощта „гостето” свършва и капелмайсторът подбира своята команда. Минавайки по улицата, музикантите засвирват една модерна за времето, хармонизирана от капелмайстора гръцка песен. Като се разнася тая песен над притихналия град, като еква ехото ѝ в скалата „Камена” и се връща към Метошката махала, гърците излизат на чардаците по бели гащи и слушат очаровани песента, докато тя заглъхва към казармите. Тая чудна песен в тая тиха нощ, която трогнала сърцата на градските жители, останала като незабравим спомен за капелмайстора Манолов.

 

Ето първите думи на песента (свободен превод от гръцки):

 

   „Излязъл крив Гьорги веднаж

   да търси в живота радостта.

   Минал през гори и планини,

   за да намери тая радост.

 

Припев:

   Излязъл крив Гьорги веднаж

   да търси на живота радостта. . .”

 

По-нататък в песента се разказва как крив Гьорги, след като много ходил по света и много изпатил, разбрал най-сетне, че радостта в живота не е за кривите, и ето ти разочарованието на Гьорги, ето ти мъката и драмата на ранената негова душа.

 

Знаменитият капелмайстор Манолов е в „комшулук” с дома на „спиртния фабрикант” Ганеолу. Контрастът

 

370

 

 

между двамата съседи е удивителен: колкото жизнерадостен е композиторът, толкоз повяхнал и натежал е старият Ганеолу. Колкото единият е „хуварда”, разточителен, толкоз другият е стиснат и затворен в себе си, важен и недостъпен.

 

Единият прави спирт и печели богатства след богатства, другият съчинява мелодии и трупа борч след борч. Едва ли някой е знаел тогава, че името на знаменития търговец ще угасне, преди да угасне пламъкът на погребалните му свещи, а името на неизвестния капелмайстор, който съчинява чудните мелодии, ще стане знаменито.

 

През последните години на живота си Ганеолу не излиза по чаршията, а седи в градината сред чемширите и цветята. Казват, че в деня на смъртта си той няколко пъти влизал в одаята си, броил парите в ковчежето и пак излизал в градината, сякаш му било мъчно, че не ще може да занесе лирите със себе си в „отвъдното царство”.

 

Втори по богатството си в Асеновград се смята хаджи Янко Палангя, наричан просто „Палангята”, чиято къща е до цървулджийската пиаца. На „чатарлъка” пред неговата къща се намира „гюнлюкчийската борса”, където се събират всяка сутрин лозарските наемни работници. Чорбаджиите-бааджии (лозари) идват на това място да си отберат копачи. В тоя „отбор” Палангята е между най-опитните. Той излиза рано и привиква работниците един по един и ги пита: „Имаш ли свине?” Хване друг: „Ти имаш прасе?” или „Свинче имаш!”, „Прасенце храниш?” Тези, дето имат свине, ги заделя настрани: „Ти, ти, ти, ти, ти бре, елате да ми копаете!” Избира все копачи с прасета, защото тези, дето нямат, нямат и „кувет” (сила) за тежката гюнлюкчийска работа.

 

До х. Янко Палангя на ул. Търговска и Три уши се намира странноприемница — хан на Хилендарския манастир, която се състои от „осем дюкяна, десет стаи, едно кафене, помещение за тютюнева фабрика (вероятно хавани за рязане на тютюн — б. а.), зимник, плевня, два обора и двор”, съборени през 1898 г., за да се направят нови здания. От протоколите на общинския съвет (№ 240/1895 г., № 67/1897 г. и др.) се вижда, че

 

371

 

 

странноприемницата била подарена на Хилендарския манастир през 1840 г. от неизвестен благодетел с патриотическото намерение може би да се противопостави „нещо” на силното в града фанариотско влияние.

 

За връзките на Асеновград с Хилендарската монашеска обител ни подсеща намерената там приписка от 1810 г. за нападението на кърджалиите, оставена „от ръката” на монах Димитриевич. По всяка вероятност тогава още Хилендарският манастир ще да е имал някакво убежище в града, където отсядали манастирските таксидиоти — събирачи на дарове и записвачи на поменици. Като старо огнище на българската книжовност Хилендарският манастир е изиграл чрез своите метоси значителна роля за съхранение ѝ разпространение на българската книжнина, оттам и за борбата срещу фанариотския духовен гнет.

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]