Асеновград в миналото. Исторически очерк

Николай Хайтов

 

Част II. Зад контурите на историята

СТОПАНСКИ И ЕТНОГРАФСКИ ОБЛИК НА ГРАДА В МИНАЛОТО

 

2. ИЗ СТАНИМАШКИЯ БИТ И ДУШЕВНОСТ

Празници и традиции

Вярвания и суеверия

Годежни и сватбарски обичаи

Хора, игри и веселби

Фолклорни и езикови особености

Хранене и облекло

 

Празници и традиции

 

Календарните празници в Станимака представляват особен интерес по две причини. Преди всичко те са един своеобразен показател за българския етнически облик на града и, второ, в тях, колкото и странно да изглежда, преобладават не религиозните, а стопанските и нравствени мотиви, което ги прави ценен източник за изучаването на тогавашния градски бит.

 

Годишните календарни празници в Станимака започват с Игнажден (2 януари). На този ден ходят на черква. Запалената свещ загасват веднага и я палят после, когато някоя жена почне да ражда. Вярва се, че това ще облекчи родилката. Същия ден насаждат квачка. Ако на този ден в къщата влезе мъж, пилетата ще са мъжки, ако пък влезе жена — женски. На първия влязъл в къщи се дава дилафът, за да разрови огъня — да се люпят пилетата, да се раждат децата, да се женят ергените, да има берекет. Момите слагат жито под възглавниците си, за да сънуват този, за когото ще се омъжат.

 

Суха Коледа (Бъдни вечер) се празнува на 6 януари. Рано заранта децата обхождат махалата със сурвачки, украсени с царевични пуканки, влизат в къщите и пеят коледната песен „Коладице, варварице, кола дърва — кола брашно”. Стопанките ги даряват с ябълки,

 

280

 

 

орехи, сушени сливи, стафиди и дребни пари. Коледарите не влизат в гръкоманската махала Амбелинос, защото лангерите считали коледуването за български обичай и не искали да го празнуват.

 

Вечерта на Бъдни вечер се прави трапеза „с кравай”, замесен от тесто, в което се слага сребърна пара. Отгоре се нареждат тестени ивици с набучени орехови ядки във форма на звезда. Освен парата в кравая има и „късмети”. На трапезата се слагат девет вида храни — зелеви сарми, грозде на климастарки, ябълки, петмез, орехи, туршия, вино, балсуджуци и сварен ошав. Освен това на трапезата има и чесън, от който всеки хапва по малко за здраве. При чукането на орехите се вижда кой е кух, т. е. кому работи или не работи късметът. Най-старият прекадява трапезата, след това всеки си отчупва от кравая. Щастливецът на годината е този, на когото се е паднала парата. Във винарските къщи след трапезата се прекадяват и бъчвите. Огънят се оставя да тлее цяла нощ, а трапезата се оставя до заранта, „за да си укуси света Богородица”. Цяла нощ врят на огъня коледните сарми с кисело зеле, които ще се ядат на другия ден.

 

Коледа (7, 8 и 9 януари) се празнува три дни, ходи се на гости и трапезата не се вдига. Традиционното ядене са малките коледни сармички с кисело зеле, наричани „апраци”. На първия ден децата ходят по къщите и пеят традиционната песен „Ой коледо, мой коледо”.

 

Пога неделя (поганска неделя) се нарича неделята между 12 и 18 януари, свързана с празнуването на тъй наречените „бугани дене”.

 

Васильовден (14 януари по нов стил, съвпада по стария стил с Нова година). Вечерта срещу този ден се прави традиционната баница с яйца и извара, в която се поставят „късмети” дрянови пъпки, наречени на къщата, лозята, нивите, парите, берекета и пр. Най-щастлив е пак този, на когото се падне парата. На другата заран децата тръгват още от призори да сурвакат и пеят песента „Сурва, сурва година, весела година...” и т. н. След сурвакането сурвачката се хвърля на покрива, за да не хапят бълхите през лятото.

 

Във винарските къщи сурвакат и бъчвите заедно с

 

281

 

 

благословии, ако са празни, да са пълни, ла намират добри мющерии и пр. Сурвакат се линовете, каците, след това мулетата и магаретата, кравата с телето с благословии за берекет и здраве. Ако в двора има някое овощно дърво, което не дава плод, стопанинът нарамва още в зори брадвата и излиза да го сече. С него излиза и стопанката, която моли мъжа си да не го сече. Жената пита: „Ко за прайш?” Мъжът отговаря: „За сякам дървоту, чи ни ражда!” Тя го моли: „Нимой го сяка, не видиш ли, че за роди сая гудина!” Тия заплахи и молби се повтарят до три пъти.

 

Тоя ден се пазят да не плачат, да не се ядосват и да не изнасят нищо вън от къщи, за да не се „подкара” годината на скърби, плачове и изнасяне.

 

От Васильовден до Кърс (18 януари) са „буганите дни”. Нощем ходят страшни духове-буганци и ако срещнат човека, той „урадисва”. Ето защо през тия дни, след като се мръкне, никой не излиза от къщи. На Кърс свещеникът ходи по къщите, ръси със светена вода и пъди бутанците.

 

На Вудици (Юрдановден) — 19 януари, се прави „велико водосвещение” над Кокона кюпрюсю, хвърля се кръстът в реката и го ловят. След водосвещението всеки изважда домашните икони и ги измива в реката. Ако има в къщч пушка или пищов, изстрелва се. На тоя ден се „кръщават” и бъчвите, защото е позволено да се носи светена пода от реката и с нея да се допълват бъчвите с вино. На другия ден чорбаджиите се хвалят в кафенетата кой колко вода е успял да сипе във виното. Ако някой от лргатите попита чорбаджията да носи ли още вода, чорбаджията отговаря: „Белким се свърши водата в реката?” На Вудици се наливала светена вода и в оцетената бъчва. Смятало се, че с такава вода оцетът втасвал по-бързо.

 

Иванувден (Ивановден) — 20 януари. Децата ходят у роднините си и когото сварят, хващат го под мишниците, повдигат го и казват „устойну, достойну” (у гърците „акшиус, акшиус”), а поздравените ги даряват с пари.

 

Който момък е сгоден, взема някои от роднините си и отива у годеницата. Насред къщи поставят възглавница

 

282

 

 

и на нея сяда годеницата. Присъствуващите повдигат и слагат годеницата и казват: „устойну, достойну”, и канят годеника да се „фтакса” (обещае) нещо, за да му освободят годеницата. Той се втелява и най-после обещае или някой гуляй, или бакшиш, пари и други подобни. Тогава оставят годеницата на мира.

 

Тоя ден младите булки гощават деверите си, а деверите гощават на другата година снахите. Това се казва „аратлику”.

 

Ивановците посрещат гости. Главната тема за тези весели домашни събирания е чие вино е най-добре окипяло и е най-хубаво, у кого луканките са по-добри, кому прасето е най-дебело, с какво го е хранил н т. н. След като си попийнат, мъжете се наговарят кого да натопят в реката. Това става с наддаване на вино. Всеки наддава, за да се спаси. Първият, който откаже да наддава, се полива или се хваща и хвърля в реката, както е с дрехите.

 

На Бабинден, 21 януари, всяка жена, която има жива рожба, става рано, взима калъп сапун, набучва на него пара и го занася на бабата, която ѝ е „бабувала”, заедно с шишенце ракия, чифт чорапи и престилка. Жената полива на бабата да се омие, а бабата я благославя и закичва на главата ѝ стрък босилек. Мъжете се обличат в парцаливи дрехи, обърнати кожуси, очернят се, окачват си звънци и със свирни следват бабите, като гледат да ги окъпят с бакър вода, а бабите ги омилостивяват, като им даряват пари. Тия парцаливи мъже, които играят подир бабите, се наричат „старци” или „старчета”.

 

Те влизат от двор в двор, играят, викат, според едни — за да плашат децата, а според други — за да ставала по-хубава коприната.

 

На Атанасовден, 31 януари, циганите уж разтурвали колибите с думите „Атанас гюню, яс гюню” (Атанасовден — летен ден).

 

Тимен, 2 февруари, е патронният празник на свети Тимен, който излива тамян, та прикадява земята, която започва да се събужда от зимния сън. На тоя ден хората за пръв път започват копанта на лозята.

 

На Свети Глигор, 7 февруари, варива не се готвят, за да няма гърлобол.

 

283

 

 

Три светци, 12 февруари, е патронният празник на терзиите и някои други занаятчии. Коли се курбан.

 

Свети Трихун (Трифон Зарезан), 14 февруари. Това е един от най-големите празници в лозарския Асеновград. В навечерието на празника надничарите по лозята, наричани „бааджии”, пущат дискос из къщите и събират пари, с които се купува крава или вол за курбан. След това отиват със свирни в гората и докарват няколко товара дърва за сваряване на курбана. В деня на празника свареният курбан се раздава — поставят се на маса мръвки месо; който мине, взима по една мръвка и хвърля по някоя пара в дискоса.

 

Курбани се колят почти във всяка махала, също и в Метоха, събират се товари с вино за пиене и се прави голяма веселба със свирни и пехливански борби. На тоя ден лозарите — нарамили кой бъклица, или бъкъл и парчета курбан, отиват да зарежат лозята. Преди да зарежат главините, поливат ги с вино — за берекет. След това започват почерпките с бъклове и бъклици, та от лозята всички се завръщат „чакъркефлии” (весели). На същия ден Бачковският манастир събира меджия, за да се извърши резитба на манастирското лозе до града. Заедно със старите резачи отиват и млади — неопитни, за да се научат покрай старите на хубава резитба, без да ги е страх, че могат нещо да повредят.

 

Със светената вода на „Трихун” ръсят къщите за изгонване на мравките, които нападат петмеза. Момите берат особен род трева, донасят я мълчешком и я забучват по къщите, за да не хапят дървениците.

 

Месопустната неделя, февруари, е непостоянен празник, шест седмици преди Великден. Един от шумните празници, ознаменуван със започването на карнавалната седмица. Младите се обличат в най-различни дрехи, слагат си маски, преобразяват се като чудовища или животни, шествуват по улиците сами или в процесии и ходят по къщите, където ги черпят или гощават с балсуджуци, баклави, каламари и други лакомства. С маскираните винаги има и един с открито лице, който поръчителствува за останалите. Ергените използуват тези посещения като една благовидна форма да се разгледат

 

284

 

 

 

285

 

 

къщите, където има моми за женене, и да се види коя мома за какво я бива. Момите знаят тайните цели на ергените и се приготовляват отрано да посрещнат карнавала както трябва.

 

Карнавалната седмица настъпва в своя разгар в деня на сиропустната (сирната) неделя, когато целият град се залюлява от карнавална треска и дори сериозните хора минавали „под образ”. Доктор Доксияди се маскирвал като бозаджия, други разсмивали жените със своите женски облекла и фурки, лангерите обичали да се обличат в евзонски фустанели. Една година бахчамахаленци изваждат тръба от ракиен казан и я превързват на колесар, наподобявайки артилерия, возена от три чифта коне. Накрая те зареждат „топа” с барут и произвеждат оглушителен трясък из цялата чаршия. Обичайната карнавална игра е играта на „турци и българи, които се бият”, залягат и стават, гърмят с пушки и пищови.

 

Традиционно плашило на карнавала са „старчетата” — мъже, облечени в кожи, обърнати кожуси и други парцалетини, накичени със звънци, които тропат и скачат по улиците и къщите. Освен традиционните фигури в карнавала всяка година имало изненади и импровизации на злободневни обществени теми. Така например една година била показана сватбата на Сомооловата дъщеря, която се оженила в последните месеци на своята бременност. В подражание на тая скандална сватба била приготвена една „невеста”. Подкрепяли я три-четири нейни дружки, които постоянно ѝ поднасяли да смучи лимон. Гръкоманите пък възпроизвели, както вече споменахме, погребението на хаджи Стояновото кутре, а също така годежа на Христо Калеев за хубавицата Ставруда, която му пристанала въпреки бащината си воля. Карнавалите минавали под прозорците на Калеевата къща и пеели популярната за времето си песен, нарочно съчинена за изменницата Ставруда. Изобщо по време на карнавала строгите обществени норми преставали да действуват, хората се преобразявали, давайки простор на своята изобретателност и фантазия, отдавали се на веселбите и своята склонност да се радват, подиграват и шегуват. Карнавалът в тоя смисъл се явявал като един обществен отдушник на

 

286

 

 

задръстения с всякакви ограничения и норми тогавашен градски живот.

 

Първи март. Събира се боклукът в къщи и в двора, запалва се и огънят се прескача. Връзват си по ръцете и шиите мартеници, носят ги девет деня, а след това ги поставят под някой камък. Родителите скришом слагат по някоя пара на тия скрити мартеници, за да се радват децата, като ги намерят, и да си помислят, че „щъркелът им е турил парите”. Това се прави за предпазване от бълхи, дървеници и други гадове.

 

На първи март селянчетата от съседните балкански села Яврово и Лясково слизат в града и като дърпат една дървена ластовица с връв, за да се върти, ходят по къщите и пеят следната песен:

 

Кукла, кукла нина,

слънце зад планина,

радовес ми пойде,

Марта ни дойде.

По-добра ни найде.

Весела е пролетта,

приятно е времето.

Слънцето изгрява

по високи планини.

Радому със слава

по високи планини.

Лъкатушни ливади,

прекрасни ливади.

Ар'тата вряскат,

пилците пискат,

по вода студена.

Техните песни

в гъстата морава

чеш'нова година.

 

Припев:

 

Марта, Марта хубава,

хубава е реката,

реката скомбрената.

Еши, еши на даскала по две яйца,

на нас по пар'ца.

 

Или:

 

Марта ни дойде хубава,

от лани още по-хубава,

и вие, жени със деца,

турнете в кошница по две яйца.

 

Очевидно тоя „обичай” е традиционно благовестие на първата пролет, символизирана от дървената лястовица „хелидона”. Той е нов и типично градски.

 

Вечерта на Сирната неделя (3 март) близките се събирали на обща трапеза и младите искали прошка

 

287

 

 

от старите. Въртяла се халва на конец и всеки се опитвал да я хване с уста — „хълцали я”. След това играели хоро, за да се въдят бубите. На другия ден, който се нарича „чист понеделник”, се ядат гевреци и се пие бяло вино.

 

Тодоровден, март — непостоянен празник на първата събота от Великия пост. Патронен празник на параклиса „Св. Тодор”. Всички собственици на коне, мулета и магарета отиват на параклиса и се надбягват.

 

Сто четиресе, 22 март. За предпазване от суяци на този ден зърнени храни не се варят и хляб не се меси. Раздават се и се разменят плодни дръвчета и семена от цветя и се засаждат, защото на този ден засаденото се прихващало най-добре.

 

На Свето четиресет идват лястовиците и щъркелите. Който пръв види лястовица, ще бъде през годината здрав и пъргав. Мъжете изпиват по 40 чашки ракия или вино, служейки на максимата: „четиридесет дръвчета посади, 40 пъти яж, 40 пъти пий и 40 раздай за душата си”.

 

Свети Йоан (намиране главата на свети Йоан, 31 март). Жените берат коприва и варят чорба. Според религиозното поверие на този ден жените намерили главата на Йоан Кръстител, захвърлена в коприва.

 

Лъшку, 1 април. Всеки се мъчи да излъже.

 

Благувец, 7 април. Утринта отиват по градините и чукат на тава или друг бакърен съд, като казват: „Бягайте, змии, гущери, жаби. Благовец иде с гулямия тупус.” Садят тиквите, за да бъдат благи (сладки). Тоя ден наблюдават времето. Ако е дъждовно и мъгляво, бубите през годината няма да бъдат.добри, ако ли е ясно и добро време, радват се, че бубите ще бъдат добри и здрави. Бубарите турят в пазвите си бубено семе, което ще люпят, и с него отиват на черква. От тоя ден почват да люпят бубеното семе.

 

Лазаровден — непостоянен, в събота преди Цветница. Лазарки ходят по къщите и пеят традиционна лазарска песен.

 

Връбница — неделята преди Великден. Набират се пресни върбови клонки, окачват се над иконата, а старата върба изгарят.

 

288

 

 

Страстна седмица (Великата неделя). Чисти се цялата къща и се измива. Правят се „чуреци” (козунаци). Боядисват се яйца. Първото яйце се поставя на кандилото, а ланското се закопава в темела, за да е здрава къщата. В събота вечер се занася агнето на фурната, за да е готово на Великден заранта.

 

Великден, април — непостоянен. Молебствие, чукане червени яйца, ядене и веселби. Трапезата не се вдига три дни.

 

Ирмен ден, 1 май, наричан още „Протомай”. Този ден рано заранта, още в тъмно всички семейства излизат навън от града по лозята и ливадите. Носят за ядене сладкиши и прясно мляко, което се вари там, и се прави закуска. Възрастните пият майското питие „маиза”, наречено още пикро (горчивка). Хората се веселят около запалени огньове. Момите и жените се търкалят по росната трева и си шепнат пожелания. През това време ергените се тулят по съседните храсталаци, за да чуят коя мома какво ще си пожелае, после седмици наред ергенските разговори се въртят около тези пожелания.

 

Първомайските разходки из къра се придружават с чукане на газени тенекии и тенджери, за да се вдигне шум, със свирни на мандолини и китари, изобщо с гръмогласни веселби. Този празник се тачил предимно от лангерите в Станимака.

 

Гергьовден, 6 май. Стават в зори и окичват къщи, дюкяни и всички други сгради със зеленина. Теглят се, като окичват и кантара със зеленина. Ако е постен ден, правят пита и със зелен чеснов лук си раздават взаимно; ако с блажен ден, колят агнета. Турците и циганите правят люлки и прекарват деня с песни и веселби. Рано сутринта болните се къпят в реката, за да оздравеят.

 

До Гергьовден прясно мляко, чеснов лук и агнешко месо не ядат. Ако тоя ден вали дъжд, събират дъждовната вода и я наливат в съдове, в които държат оцета. Магесниците тоя ден берат своите бурени и правят магиите си. Който спи на Гергьовден, взема съня на овцете.

 

Преполовение (Пендакущи), 15 май, 25 дни след Великден. Местен празник, възникнал през 1896 г. във връзка с антигръцките борби в града. Гърците и гръкоманите

 

289

 

 

уреждали литийни шествия до крепостната църква, а българите се противопоставят със свое църковно шествие от града до Бачковския манастир.

 

Черен ден (свети Църна, св. св. Тимофен и Мавър), 16 май. Която жена хване работа през тоя ден „за (ще) черняе цала гудина” и цяла година мъж няма да я погледне. Изобщо празникът е женски. „Чува се” още (не се работи) за мравките, лозята и бубите. Бубите не се хранят през тоя ден, за да не почерняват и боледуват. Когато се разхождат край реката, жените късат едно особено растение, хвърлят го във водата и казват: „Фърлихме нашиту в реката.”

 

Кирил и Методий, 24 май. Български празник, празник на просветата и българщината. В Станимака започва да се празнува след обособяването на отделна българска община. Най-голям радетел за празнуването на Кирил и Методий бил известният възрожденски деятел Бако Динчо, който хващал тъпани на тоя ден н ходел из чаршията от дюкян на дюкян и карал майсторите и чираците да пускат кепенците и да празнуват.

 

Св. Костадин и Елена (Костадиновден), 3 юни, празнува се за градушка.

 

Вартоломей или „Върти-сучи” — празнувал се от християни и от турци за предпазване от гръмотевици и градушки. Асеновград е от най-градобитните райони в България и градушките за него били голяма напаст, която опустошавала посевите и лозята.

 

Свети Ян (Йоан), 7 юли. На този ден слънцето „играе”. Онези, които страдат от сърце, гледат да срещнат изгрева горе на баира. Празникът се нарича още Еньовден. Гърците и гръкоманите в града правели на тоя ден „Калиница”. Избирали някое красиво, от богато семейство момиченце, обличали го като булка, другарките го хващали под ръка и го развеждали из града, пеейки традиционната песен и размахвайки ветрила. Събират се много момичета п момчета, гощават се у дома на „Калиницата”, а след това слагат „наречени късмети” в бакър, а момичетата ги вадят едно по едно, като едновременно с това се обявяват тайно наречените късмети и се произвежда голяма веселба и смях.

 

290

 

 

На Еньовден се пие лекарство „за уплах” и се берат треви за лек.

 

Петровден, 12 юли. На която майка се е поминало дете, не яде до Петровден ябълки и други плодове. Раздават плодове за умрелите.

 

Свети Кирик, 14 юли. Събор на манастира край града.

 

Опална неделя, 12—19 юли. Тачи се за огън и пожар. Трите дни след Петровден се наричат „горещляци”. Народът гадае по тях какво ще бъде времето през зимата: колкото са по-големи горещините през горещляците, толкоз по-големи ще бъдат и студовете през зимата и, обратно, ако времето през горещляците е хладно и облачно, зимата ще бъде мека.

 

Света Марина, 30 юли. „Чува се” за змии и гущери. Да няма кашлица по децата.

 

Макавей, 11 август. Жените не перат, за да не става суша.

 

Илинден, 2 август. Празник на файтонджиите и на светеца, който заповядва на градушките, гръмотевиците и светкавиците. Коли се курбан на връх „Свети Илия”. На Илинден лозарите отиват да ръсят лозята със светена вода, след което се набира макар и малко зазряло грозде и се носи в къщи за хаирлия и добър берекет. Две недели след Илинден има вече зряло грозде, което може да се бере в кошница. Първата кошница се опява в черквата.

 

Света Ана, 7 август. Лятото свършва. Свети Ян облича кожуха си и тръгва да търси зимата. Бременните не работят през тоя ден, за да не пометнат.

 

Света Сотира (Преображение господне), 19 август. Бере се от всяко лозе грозде и се носи в черквата за опяване, след което се раздава за берекет. На тоя ден се преобразява и гроздето от „ягорида” в истинско грозде. Грозде може да се яде само след Преображение господне.

 

Св. Голяма Богородица, 28 август. Колят курбани във всяка къща и раздават. Всяка майка, ка която не живеят децата, обрича курбан. Голям събор на Бачковския манастир.

 

291

 

 

Св. Иван с отсечената глава, 11 септември. Нищо червено — грозде, дини, домати и при. — тоя ден не се яде.

 

Св. Симьон, 14 септември. Бременните не работят, не пробождат с игла, не режат с ножици и пр., защото детето се раждало зашито, „лишенлие”.

 

Малка Богородица, 21 септември. Раздават за здраве варено жито.

 

Кръстовден, 27 септември. Захващат голямата беритба на гроздето. Сутринта при тръгване за лозята окичват добитъка, с който ше карат гроздето, със звънци и зеленика.

 

Петковден, 27 октомври. Овчарките пекат пити, колят курбани и раздават за здравето на овцете. Пущат кочовете в стадото.

 

Димитровден, 8 ноември. Слугите напущат господарите и правят нови пазарлъци за през зимата или ръв път се нарязват гроздовите суджуци взаимно. Започват годежите между момци и моми и визитите за именни дни.

 

Св. Нестур, 9 ноември — тачат за мишките.

 

Св. Врач, 14 ноември — тачи се за болести.

 

Рахангеловден, 18 ноември. Курбан и раздаване колаци. Св. Рахангел вади душите на хората. Патронен празник на касапите.

 

Св. Щири, 20 ноември — тачат за децата.

 

Св. Филип, 27 ноември. Тоя ден филипсуват — събират се съседи и роднини и наедно заговяват.

 

Св. Богородица, 4 декември. До тоя ден от Заговезни зехтин, шарлан и риба не ядат.

 

Св. Катерина, 7 декември — тачат за утрепване и огън.

 

Св. Андрей, 9 декември — варят жито и раздават, за да наедрява работата. Тоя ден за първи път денят наголемява колкото просено зърно.

 

Св. Варвара, 13 декември — тачат за болестта шарка — сипка. Зърнени храни не варят и не ядат. Пекат пити, намазват ги с мед и раздават за здравето на децата.

 

Св. Сава, 18 декември — тачи се за сипка.

 

292

 

 

Никулден, 19 декември — правят рибници за късмет на риболовците. Празник на търговците.

 

Св. Данаил, 20 декември — не се работи, за да става сапунът.

 

Ако се вгледаме в съдържанието на описаните календарни празници, ще открием някои закономерности, които са твърде характерни за духовния живот изобщо и в частност за религиозния живот на станимашките граждани.

 

Бие на очи, на първо място, че календарните празници в Станимака, макар да са християнски, по своето предназначение и форма са много повече езически. Около десетина от най-известните християнски празници са посветени на суяци, мравки, дървеници, бълхи, жаби, змии и гущери (св. Четиридесет, св. Трифон, св. Църна, Васильовден, Марта, Благовец, св. Марина и др.). Девет са предназначени за разгонване на злите духове (бутани дене, кърс, Карнавала, Бабинден), около петнадесет празника съдържат молебствия за здраве, а всички останали с изключение на Великден и „Преполовение” са предназначени за измолване на берекет.

 

Очевидно е, че медните съдове, които се хлопат на Бабинден, „старчетата”, които разхлопват звънците по карнавала, заканите към плодните дръвчета на Васильовден, поверията за „буганите дене”, за влечугите и мравките, разните болести, сушите и гръмотевиците са узаконени предхристиянски атрибути, които нямат нищо общо с отвлеченото нравствено-етично съдържание на християнството.

 

Християнството дава наименованието на празниците, а предхристиянските традиции им дават съдържанието. Абстрактните църковни догми отстъпват на земните съображения и нужди, а старите езически божества, превъплътени в светци, продължават по старому да се подвизават и оправят земните неща.

 

Показателен е в това отношение чисто християнският празник Благовец (Благовещение), който се превръща в празник на тиквите и бубите. Какво общо има християнската легенда за „благата вест” с разхлопването на медни съдове за подплашване на гущерите, жабите и змиите?

 

293

 

 

А какво свързва св. Църна с мравките и бубите или Светите четиридесет мъченици с полските гризачи суяците?

 

Освен предхристиянски останки в станимашките религиозни празници намираме органично вплетена и цялата стопанска практика на населението, вековния му земеделчески опит. Тоя опит е показал, че преди 14 февруари лозята не бива да се режат, че преди 2 февруари копанта не бива да започва, че най-благоприятното време за засаждане на плодни дръвчета е „Свето четиресет”, че най-сладки и едри са тиквите, когато се засеят на Благовец. Тая практика установява кога да се започва голямата борила та се спазаряват и освобождават аргатите, кога да се налива вода в оцетените бъчви и т. н. и т. н. Религията е нужна тук само за едно: да превърне правилата в норми, да придаде на опита авторитета на закон, да освети обикновената практика в религиозен постулат, за да я направи задължителна и вечна.

 

Заедно с това неведнъж религията се превръща в прикритие на обикновената търговска шмекерия, както е случаят с традиционния обичай на Водици да се „кръщава” виното в бъчвите със „светена” речна вода; както е и с доливането на оцета на Гергьовден.

 

Ежедневни практически, икономически и пр. нужди са предизвикачи едно съвсем местно станимашко явление, което, доколкото ни е известно, няма своя успоредица в цяла България, а именно въвличането на коприната и бубите под патронажа на св. Василя, св. Църна и Заговезните. Така го е изисквал интересът, така е станало —захвърлено е старото съдържание на тия празници, вложено е по-ново, важно и съвременно!

 

През главата на традицията и каноните в християнската религия се промъкват и някои съвсем прозаически битови норми, които установяват не само кога какво трябва да се работи, но и кога какво трябва да се яде.

 

По силата на сезонна, хигиенна или пък стопанска целесъобразност в религиозните празници се промъкват и метеорологически догадки и правила кога да се годят и женят хората, кога и как да се обличат, кога и как да се веселят, да пият и ядат, изобщо под напора на живота

 

294

 

 

никому ненужната религиозна абстракция се превръща в кодекс на житейската практика. Само така можем да си обясним „необикновената” религиозност на станимашките граждани, необикновената жизненост на традиционните празници, просъществували до трийсетте години на века, за да изчезнат заедно с икономическите и битовите предпоставки, които им давали сила и трайност.

 

 

Вярвания и суеверия

 

Към тях трябва на първо място да причислим т. нар. пеперуда за дъжд. По време на дълги засушавания едно момиче се облича като „пеперуда”, слагат му венец на главата и заедно с други, по-вехтичко облечени момичета тръгват от къща на къща и пеят:

 

Пеперуда, руда, лятна пеперуда,

дай боже дъжд, да се роди ръж,

ръж и пшеница и коньова зобица.

 

Стопанката излиза, излива от менците вода върху „пеперудата”, за да се излеел тъй и дъждът върху земята. Със събраните подаръци „пеперудите” си устройвали подир това веселба.

 

При болест в къщи стопанката омесва прясна пита, намазва я със захар, петмез или мед, изнася я пред вратата и там я раздава на комшии и минувачи, които „ломят от питата”. От тази пита нищо не се връша. Всичко трябва да се раздаде и изяде, след което жената си измива и ръцете.

 

При масови епидемии се поставят цели софри на пътя за омилостивяване на „сладките и медени”. Някоя баба ще събере фасул и брашно от махалата, ще свари фасула и ще омеси пити, па ще постеле черги на улицата и ще покани на трапеза жени, момичета, а и децата от махалата. Който дойде на трапезата, носи по нещо: ябълки, петмез или грозде, присядат на коленце един до друг, запалват свещи, прекръстват се и започват да ядат, само че с пръсти, без лъжици и вилици. Трапезата се поставя следобед късно, за да се стъмни, докато сътрапезниците се нахранят.

 

За омилостивяване на „сладките и медените” в някои къщи, където има болест или страх от болест, се приготовляват пресни пити, намазани с петмез, прибавя се и още нещо и всичко това се изнася пред вратата при свечеряване, за да си хапнат духовете. [1]

 

 

1. Една вечер известният Желю Тянев Карааланов се върнал у дома си късно и майка му го заплашила, че ако все така се връща, ще го сгази таласъмът, който броди в махалата. „Таласъм ли? — рекъл Желю, — аз ще видя какъв е тоя таласъм!” И без да слуша увещанията на майка си да остане в къщи, излязъл на улицата с брадва в ръка. Почакал той в тъмното и наистина по едно време срещу него се задала необикновена фигура, забулена в дълга дреха с набучени по главата кокоши пера. Фигурата водела подире си магаре, натоварено с кошове. Желю тръгнал към фигурата, но тя започнала да се кълчи и да размахва ръцете си, за да го сплаши. Въпреки това Желю се спуснал, хванал „таласъма” и започнал да го стиска в ръцете си: „Ако искаш да живееш, казвай кой си и какво правиш?” — ревнал той. Разтрепераният таласъм казал тогава, че той не е никакъв таласъм, а Калкана — съселянин на Желя (от Караалан). И разправил след това, че той е пуснал слуха за таласъма, за да плаши суеверните граждани и да събира поставените пред вратите им медени питки, с които хранел децата си.

 

След това произшествие таласъмът изчезнал от града.

 

296

 

 

Към народните вярвания спадат и следните поверия, много разпространени през миналия век, а сега съвършено забравени:

 

Ако се остави празна пирустия на огъня, стопанинът прави борч или го приказват хората.

 

Ако те срещне котка на път, върни се, защото няма да видиш добро.

 

Ако минаваш вечер покрай гирис, плювай в него, за да не те сполети болест.

 

Който вечер пие вода от кладенец, урадисва.

 

Жена, когато тъче на стан, не бива да яде, защото все от стан ще се храни.

 

Който взема хляб през прозорец, излиза му гуша.

 

Мъртвецът трябва да се пази да го не прескочи котка, защото става таласъм.

 

Почне ли кучето да рови из къщи или на двора, някой от къщните ще умре.

 

Ако облечеш дреха наопаки, няма да те хващат уроки.

 

Лехуса, преди да ѝ чете попът молитва на 40-ия ден, не бива да ходи по гости, защото в която къща влезе, трошат се съдовете.

 

Лехуса не бива да вади вода от кладенец, защото се разваля водата.

 

Която жена тъче платно, като го изтъче, излиза на външната врата и хвърля цапа от стана. Ако види в това време най-напред момиче, момиче ще добие и обратно.

 

297

 

 

Която жена има малки деца, трябва да носи всякога пръстен, за да не прихваща клетвата ѝ, когато ги кълне.

 

Която майка желае дъщеря ѝ скоро да се задоми, докато е малка, трябва да опече пита и раздаде. Това се казва „пристъпаляне”.

 

Ако люлееш празна люлка, поболява се детето.

 

Не бива да биеш някого с метлата, защото се „измита” и умира.

 

На малко дете не се дава да се огледва, защото не може да проговори.

 

Която мома вечер се оглежда на огледалото, бърже остарява.

 

Която жена вечер се оглежда на огледалото, мъж ѝ я бие.

 

Която мома, като пере дрехи, се накваси, ще вземе пиян мъж.

 

Малко дете не се прекрачва, защото не може да расте.

 

Детето ако лази по земята, гости ще дойдат.

 

Дете ако почне да се плюнчи, дъжд ще вали.

 

Мома, като върви, ако се спъне и падне, гости ще ѝ дойдат.

 

Коато в зунката (дъгата) зелената боя е повече, ще се роди изобилно жито; ако ли червената боя е повече, вино ще има.

 

Когато зиме звездите много-много трепкат по небето, ще хване голям студ.

 

Когато зиме пепелта на огнището става на кюлче, ще има студ.

 

Ако зиме се появят бълхи, времето ще стане меко и топло.

 

Когато котката си пече задницата на огъня, зимата към края си ще бъде люта.

 

Когато вали градушка, за да престане, най-малкият в къщи трябва да си пусне три зърна от градушката в пазвата.

 

Когато пръв път видиш нова месечина и погледнеш на някого в лицето, явяват се струпеи. Затова, преди да погледнеш човека, погледни в земята.

 

На външен човек не се дава оцет, огън, квас и пепел от къщи, защото си отива берекетът.

 

298

 

 

Петната, които виждаме по месечината, ето как станали:

 

Едно време месечината много светела и била близо до земята. Една стара бабичка отишла една нощ в чужда къща да примамва млякото на кравата с магия, но месечината много светела, та бабичката се страхувала да я не съгледат, па взела едно волско лайно и ударила месечината по лицето. На месечината домъчняло, засенила се и тръгнала нагоре към небето, за да се оплаче на бога. Ала бабата проклела месечината да стане крава и магесниците от млякото ѝ да правят магиите си. Там, дето клетвата на бабичката я застигнала, месечината спряла и не могла да се яви пред бога. Оттогава бабите-магесници свалят месечината от небето, обръщат я на крава и ѝ вземат млякото. Затова месечината се явява отвреме-навреме и с кравешки рога.

 

 

Годежни и сватбарски обичаи

 

Не било прието ергени и моми да се срещат и общуват вън от къщи. Ерген можел да влезе в дома на момата само по време на Карнавала. А най-сигурно можел да я види, като я причаквал неделно време, когато тя влизала или излизала с родителите си от черква. Тези редки случаи не давали особена възможност за познанства и сърдечни връзки, от една страна, а, от друга, сърдечните връзки не играели особена роля при годежите и женитбите, които се смятали въпрос повече стопански, а не сърдечен, домашен и обществен, а не личен, предоставен за разрешение на т. нар. „прокшинитри” (жени-придумници).

 

Прокшинитрите познавали целия град, в кои къщи какви моми и ергени има, имотното и обществено състояние на родителите им, личните им качества и недостатъци, техните явни и тайни въжделения. Интересно е, че при годежите и сватбите голямата мъка била да се намери не мома, а жених, и оттам и задачата на прокшинитрите — да открият за една мома най-добрия мъж

 

299

 

 

(мъжът можел да зрее и да чака, а презрялата мома губела всякакви възможности).

 

Взела веднъж мнението на момините родители, придумницата записвала в специален списък „прикохарта” както чеиза на момата, тъй и зестрата, която тя ще занесе. С тоя списък в пазвата придумницата се явява в дома на бъдещия годеник и започва да разказва колко е „мунасип” еди коя си мома, каква добра къшовница е тя, какво знае да върши и преди всичко каква е зестрата, която ще му донесе, и какъв е чеизът ѝ.

 

В зестрата влизали обикновено 200—300 наполеона, а дори и повече, според имотното състояние на момините родители, освен това няколко декара младо лозе „фитя”, а „средният” чеиз съдържал следните вещи:

 

Фустани от 6 до 12.

 

Горни кожуси, подплатени — 3 големи и 3 малки (гунаци).

 

Фустанели, гащи, чаршафи, големи и малки и др.

 

Юргани двойни и отделно чифт обикновени.

 

Възглавки за миндер — 12 броя.

 

Покривки копринени за една стая.

 

Сандък голям за дрехи.

 

Скрин за покъщнина, покривки за маса и др.

 

 

За един „фукара” момък наполеоните от зестрата и младото лозе съставлявали икономическа основа на бъдещото младо семейство, тъй че личните чувства отстъпвали на трезво направената сметка и придумването се превръщало в един доста подробен и открит пазарлък, за да се приключи със съгласие или енсъгласие. Личните чувства, казахме вече, не играели особена роля.

 

Щом се постигне споразумение, обявява се и годежът в присъствието на свещеник, който сменява годежните пръстени, дава се капаро на бъдещия зет — известна част от обещаните наполеони, и тогава се определя кога ще бъде сватбата, за да се приготви прикята според прикохартата.

 

В петъка преди неделния ден, в които ше бъде сватбата, се канят жени от момини и момкови, за да окъпят булката и я видят с очите си гола, та да се уверят, че няма някой недостатък. При излизане от хамама

 

300

 

 

зетят изпраща закуски на тая своеобразна приемателна комисия, която ще каже своето последно „да” или „не”.

 

В събота вечер зетят изпраща своите другари да вземат прикята на булката и да я пренесат у дома му или в новия дом, предназначен за младоженците. За пренасянето на прикята хващат каруци, брички, а сетне ланда или файтони. Същевременно другарите занасят в една бакърена тепсия подаръците от зетя за бъдещия тъст и леговите приближени, а в друга — „булченската пита”, поръсена със захар. Булката се качва на стол и питата разчупват на главата ѝ, след което я раздават на присъствуващите.

 

Подаръкът за дядото е обикновено цариградска броеница с големи зърна, а за бабата някакъв стар пръстен. Повече са подаръците за булката: няколко пръстена със или без скъпоценности, златни гривни, които да обхващат ръката над китката, с широчина около педя (20 см), и златни гривни за ръце обикновени, за всеки ден.

 

Преди да получат прикята на момата, момковите другари правят пазарлък с брата на булката, който, седнал върху сандъка, иска да му се плати. Споразумели се върху цената, всички помагат да се изнесе прикята и да се нареди във файтоните. На конете се връзват бели кърпи и тъп украсена, процесията потегля тържествено за у момкови, привличайки вниманието на целия град.

 

В неделя дружките на булката я обличат, украсяват я, напарфюмират я и ѝ слагат всичките подаръци, изпратени от зетя. След това вземат чаршафа, на който е седяла булката, правят от него три големи възела и с тях я бият, за да ражда момчета. (Момчетата са предпочитани, защото не се нуждаят от съсипателната зестра.) Тъй приготвена, булката сяда в кюшето на миндера и там очаква сватбарите, които идват да я вземат с викове и музики. След венчавката булката и зетят начело с чалгиите (музиката) се връщат в момковата къща, чийто праг булката прекрачва с десния си крак. Когато тя прекрачва, заобикалящите хвърлят леблебии, стафиди и пари — за берекет. В дома на младоженеца булката стои права, докато дойде кумът, за да ѝ позволи да седне. Захваща се сватбеното пиршество, в края на което се

 

301

 

 

поднася кафето — знак, че е дошло време сватбарите да се разотиват.

 

След като гостите си отидат, остават на трапезата най-близките на младоженеца, съблича се сватбеното облекло на булката и тя остава на трапезата само със закичено на ухото цвете. Тогава се започва захранването на булката и зетя, като най-напред той натопява залък в сол и го дава на булката, а след това тя му дава същото. После тая церемония е съпроводена с шеги: булката натопява залъка с толкова много сол, че зетят едвам го преглъща.

 

В понеделник накървавената булчинска риза се изважда пред близките на младоженеца и се праща блага ракия на сватовете, след което започва хоро, водено от булката в знак, че е чиста и достойна.

 

Сватбарите донасят на младоженците подаръци — обикновено тави, тасове, бакъри, синии, изобщо необходимите медни съдове за семейството, включително кобилица и маша за мангала. Не ще и дума, богатите правели богати сватби, с богати чеизи, зестри и подаръци, а бедните — според силата си, по-сиромашки, ала във всички случаи задомяването на едно момиче струвало на родителите големи, понякога непосилни за тях средства. [1]

 

От традиционния обичай да се прави лозе на новороденото момиче, за да се осигури със зестра, произтича и особеният начин за оповестяване на роденото „женско”. Когато питат майката какво ти се роди, тя вместо да каже „момиче”, отговаря: „Трябва да се сади фитя” (ново лозе).

 

Станимашките сватби неведнъж от големи и тържествени веселби се превръщали в скандали, когато при докарване чеиза у момкови се установявало, че обявената от прокшинитрата прикохарта не е точно изпълнена и

 

 

1. Една жена, която имала седем дъщери, когато женила най-малката, дала едно кожуше на сватята, което оная не харесала, защото не било от най-първо качество. Тогава момината майка си го взела, т. е. върнали ѝ го, и го облякла, та отишла на черква. Там срещнала сватята си и започнала да я благославя: „Дано си жива, сватя, че ми върна кожуха, та стана себап и аз да отида на черква, че досега нямаше с какво да излезна от дома, толкова съм оголяла, след като уготвих дъщерите.”

 

302

 

 

нещо липсва — било риза, било подплатен кожух или юрган. В такива случаи прокшинитрата се е считала за измамница и не била допускана в сватбеното тържество, на което иначе ѝ се падало почетно място.

 

На друго място вече споменахме, че сватбите в Асеновград играели особена роля за народностното претопяване на българите. Браковете с гъркини били средство за достигане на обществено положение, на почит и добър поминък, но заедно с това мъжът трябвало да забрави своето българско произхождение и български език и да се нарича „елин”.

 

 

Хора, игри и веселби

 

Много празници в Станимака заедно с присъщите им религиозни и други церемонии били съпроводели и с големи веселби.

 

И в това отношение християнството покорно е следвало неизкоренимата и мощна езическа традиция, въпреки че то самото горещо е проповядвало въздържание

 

Веселбите в Станимака са основно съдържание на религиозните и традиционни празници и в голяма степен те са, които им дават трайност и живот, защото съчетавали „удоволствията на тялото с душевните сладости”.

 

Тези удоволствия — пиене и ядене, свирни, песни и хора — правят празника очакван и желан. Възгрубички трепети на тялото и на душата са тези, които повдигат стотици хора от града и ги заставят да се катерят по височините към накацалите по скалите параклиси, да отиват по сборовете със стотици и хиляди. Няма да е вярно, ако съвършено пренебрегнем религиозните, понякога суеверните чувства, но тяхната сила едва ли би била толкоз трайна и голяма, ако не беше съчетана с неумолимата потребност на човешката природа да се весели и забав-

 

Имало е съществена разлика във веселбите и в хората на погърчените граждани от двете стари махали —

 

303

 

 

Метошката и Амбелинос — и на населението в чисто българските махали. Населението от крайните български махали: Нохту, Кюмюрджу махала и Стойчо махала играело всяка неделя традиционните български хора на кавал и гайда. След това към кавала и гайдата се присъединява кларинетът, а още по-късно кларинетът и цигулката изместват и кавалите, и гайдата, на които в града се гледа (както и на гуглата) с особено презрение ст страна на лангерите. Гайдите и кавалът веселят новите, непридобили още градско лустро преселници от селата, гюлнюкчиите и аргатите, а истинските граждани предпочитат кларинети с цигулки, тъпаните и зурните, и особено латерните.

 

От градските хора на лангерите най-известно било ширтото — бавно змиевидно хоро с много сложни движения, красиви извивки и големи „заврънгачки”. На това хоро се хващали и мъже, и жени, нещо повече — смятало се е за обикновено жена да води хорото. От водача много зависело как ще се поведе и развърти то, та майсторките в това отношение се броели на пръсти.

 

Освен смесеното ширто в Станимака много се играело чисто мъжкото хоро, наречено „касапско”. На него се хващали малко играчи — не повече от 5—6 души (през рамената), започвали тихо и кротко, бавно и леко, за да се засили постепенно и да премине в много бърза и буйна игра с подскачане на пръсти, достъпна само за млади и силни мъже. Ето защо то е любимото хоро на младите, на „кабадаите”. То се играе и в кръчмите, и по домовете, и в неделно време в околностите на града след вкусните гювечи, а и в града по мегданите.

 

Кючекът се е смятал за игра на мераклиите и ча-къркефлиите (попийналите). Лангерите са го играели по двама, опасани със силяхлъци и ятагани, набучени по силяхлъците, т. е. в пълно въоръжение. Кючекът се е играел с пляскане на ръце, потупвания по раменете и вратовете, кълчене и хвърляне на „победи”. Често пъти единият мъж се обличал като ханъма, та играта ставала още по-въодушевена и „пиперлия”.

 

Освен изброените игри играели се преди освобождението на България и хора със съпровод от песни. Много

 

304

 

 

популярна била за времето си „песента на Бако Динчо”. Едната половина запявала:

 

„Кой ти купи коланчето, мари, кой ти купи коланчето?"

 

А другата отговаряла:

 

„Купи ми го Бако Динчо, мари, купи ми го Бако Динчо.”

 

И двете половини продължавали: „Ха-ха-ха, де-де-де, ха-ха-ха, де-де-де.”

 

Тая песен не е оригинална станимашка, но е била пригодена за Бако Динчо, който бил човек много весел и „шеркадà” (свободен).

 

Лангерите имали също свои хороводни песни, от които най-популярна била „Хайде, Харалампи, да те оженим” (даваме я в свободен превод от гръцки):

 

„Хайде, Харалампи, да те оженим,

да хапнем, да пийнем и поиграем”

 

(запява едната половина).

 

„Не искам да я взема,

друго ми говорете, момчета”

 

(отговаря другата половина).

 

„Вземи я, Харалампи, тя е домакиня.

Ще те пере веднъж на година!”

 

(запяват едните).

 

„Бе какъв е тоя зор,

насила женитба?”

 

(отговаря Харалампи) и т. н.

 

 

В тая песен според стари хора се осмивал „табиетът” да се женят ергените насила, като се водят в къщи, където има много закъсали моми за женене, напиват се и кое с „кандърмаци”, кое със заплахи ги заставят да приемат годежа.

 

Освен тези типични за градския фолклор песни, изпълнявани главно от гръкоманите, Асеновград е богат на песни (юнашки, семейни, битови и др.), които носят характерните черти на среднородопския песенен фолклор.

 

305

 

 

Популярна за времето си била „Бре, Маноле, бре галоле”, в която се говори, че той не пее добре, затова да вземе тамбурата, за да посвири на момичетата.

 

След Освобождението модата на градските хора постепенно минава и по-отбраните граждани под влиянието на „пловдивската мода” започват да се събират на тъй наречените „вингери” (нощни гуляи) обикновено в големите и богатските къщи, където имало и широко място за игра. На тези веселби на аристокрацията (в Станимака те ставали най-често у Манолкоолу, Семкоолу и Льолчо) ангажирали „чалгия”, състояща се от две цигулки, една лаута и кларинет. Чалгаджиите идвали обикновено от Цариград, били много изкусни в свирнята на източни маанета и кючеци и така въодушевявали гуляите със своите свирни, че те продължавали понякога по две и три денонощия.

 

Докато чорбаджиите предпочитали къщните веселбиг простолюдието се е забавлявало по кръчмите. Най-буйни в това отношение са жителите от покрайнините на Амбелинос — „жабленци” (покрайнината се нарича „Жаблица”). Те като по-изостанали и прости се веселят на тъпани и на зурни, напиват се, бият се, вадят ножове.

 

Типични за кръчмарските веселби и за града изобщо са латерните, придобили широко разпространение, защото свирнята им била евтина. Скъпите оркестри са достояние на чорбаджиите, а латерната е готова да изпълни кефа на всеки кръчмарски посетител само за грош. Ето защо не е имало тогава кръчма (а кръчмите към освобождението на България са 96), която да няма и латерна. Латерните не само свирят на пируващите, но след това ги и изпращат до в къщи за по-голям салтанат. През именните дни латернаджиите тръгват по махалите, влизат в двора на именниците и там с подходяща „хава” им честитяват срещу няколко дребни парици, които виновникът хвърля в шайката на латернаджията.

 

В такива дни целият град бръмчи от плъзналите по града стотина латерни.

 

Всеки латернаджия имал и дааре с прикрепени на него зилове. Докато латерната свирела, той ловко и умело блъскал даарето — ту о главата, ту о коленете, краката,

 

306

 

 

лактите и пръстите, извършвайки разни акробатически движения, които също влизали в ритуала на свирнята и много забавлявали веселящите се.

 

Голямо впечатление произвежда в Станимака докарването на една латерна във вид на пиано с клавиши, подкарвана на две колела, много по-лека за носене и с по-голям репертоар. Градските сноби веднага се пристрастили към тая модна латерна и тя получила прозвището „чорбаджийска”.

 

Ето и две от песните ѝ:

 

1.

Две пиленца бяхме

много обикнати, обична моя,

но мина един ловец, обична моя,

и уби едното, обична моя,

а не уби и двете, обична моя,

за да си отидат прегърнати,

обична моя.

 

2.

„Качвам се, слизам

вътре в гюл бахча

и намирам момиче да спи в рози.

Наведох се да я целуна —

не го разбра.

Наведох се да повторя —

събуди се.

 

Латерните в края на века са една особеност нещо повече — една необходимост за градския бит. С латерни свирели хора, с латерни отивали на „хиритизма” (посещения при именни дни), с латерни се сгодявали и женели, с латерни се напивали и отрезнявали, с латерни се забавлявали. [1]

 

Половин столетие латерната в Станимака е кумир на простолюдието и царица на градските веселби, докато се

 

 

1. До каква степен станимашките граждани били привързани към латерната, се вижда от следната случка. През Балканската война след боя в Булаир войниците-станимаклии намират в едно село изоставена латерна. Един от тях веднага я нарамва и я носи през всичкото време, докато траели боевете и бил подписан мирът. В най-горещото време, докато траел боят, латернаджията стоял на патронните сандъчета и докато „фиюкали” наоколо куршумите и се пръскали снарядите, той въртял на латерната разни маанета и кючеци. Войниците според Щерю Кузмов, който разказва тоя случай, се отпущали от тая латерна и ставали по-свободни и смели, а по време на отдих и почивка пак с нейна помощ се отдавали на веселби. Когато капитан Челбов забелязал, че тия забавления започват да развалят дисциплината, той „застрелял” с пистолета си латерната.

 

307

 

 

появява грамофонът — много по-лек, по-евтин, с неограничен репертоар, и бързо изтласква латерната, за да я изпрати там, откъдето нищо и никога не се завръща.

 

Нашето повествование за веселбите в Станимака няма да бъде пълно, ако не споменем за кратун месец, който настъпвал всяка година по време на гроздобера, когато втасвали младите вина и ги оттакали в бъчвите. Виното се пиело още непрекипяло като „семкаш” в кратуни, без да се пести, защото то е в изобилие и се лее по целия град. Това е месец не само на масово пиянство, но и на масови побоища, скандали и убийства, които плашат целия град, превръща се едва ли не в напаст, за която неведнъж се пише и разисква в местния печат. [1]

 

Станимака по това време се прочува не само със своето знаменито маврудово вино, но и със своите пияници, комарджии и бабаити, които за нищо вадят ножове,

 

 

1. „Неведнъж сме изтъквали печалната истина — четем една статия във в. „Дружба” от 1906 г., — че в България едва ли ще има втор град като нашия, който да се слави със своите пияници. Не стига, дето в града ни пияните са легион, но те се ползват с такава широка и неограничена свобода, че често пъти трезвен човек не смее да излезе на улицата, която е царството на пияните, защото там, под звуковете на зурни и тъпани, латерни и цигулки те допиват последните си чаши, валят се по каловете, бият се един друг и причиняват хиляди неприятности на всички, които имат нещастието да минат покрай тях.

 

В нашия град този грозен порок пиянството се счита за граж данска доблест и всеки пиянец непременно ще го видите да парадира из най-централните и многолюдни улици. Сега наскоро е въведена и една нова система на сгрупирано пиянство, тъй например събират се няколко души, напиват се и в такова състояние извършват цяла церемониална процесия, с няколко коли обикалят улиците на града, излагат си всичкия цинизъм, който може да роди една пияна глава, а пред колата вървят, свирейки, всички латерни и даули на града — цяло Вавилонско стълпотворение! Струва ви се пред тая сцена, като че ли се намирате пред африканския град Тимбукту при извършването на някои дивашки обреди.

 

Тези резиллици само в нашия град могат да се търпят. А какво назидание вземат младите от подобни бакхусови сцени, лесно е да разберете. Ето защо ний виждаме из улиците на града вчерашни деца свободно и безсрамно да се разхождат пияни, а всички ний стоим пасивни зрители пред ужасите на този порок, когато можехме и можем със словото си и със строгостта на закона да турим край на злото, което заплашва да ни уничтожи.”

 

308

 

 

раняват се и се убиват, тероризирайки целия град, в който кръчмите достигат през 1885 г. фантастичната цифра 113 (на всеки 25 мъже и кръчма!).

 

В тези кръчми простолюдието пропивало не само своите пари, лозя и къщи, но и своето и на своите домашни здраве, за да се стигне дотам, че в началото на сегашния век Станимака да е на първо място по числото на туберкулозно болните.

 

И накрая няколко думи за някои предпочитани детски игри. Една от любимите игри на децата била т. н. ломада: слага се „ялдъз” — волско копито, и в него целят с камъни и момчета, и момичета. Един пази „ялдъза”, взема го и го връща на мястото му, като едновременно с това се мъчи да улови играчите, които си взимат камъните. Кой се хване — той пази.

 

Топка. Една съшита от мешин и пълна с вълнени парцали топка служи за „биене”. Всеки се мъчи да хване топката, за да замери следващия.

 

Популярна игра била играта на роби, прескачане и военните игри с хвърляне на камъни с ръце и с прашки, които често преминавали в истински масови и жестоки сбивания между децата от враждуващите махали.

 

Много интересна е играта с летала, наричани още „джаркми”, приготовлявани от децата от сухи пръчки, книги и цветни ленти за „опашки”. Леталата се пущали от някое високо място („Св. Петка” или Метоха), за да ги поеме вечерникът и да ги вдигне в небето. Чорбаджийските деца правели по-големи джаркми, колкото „човешки бой” — осмоъгълни или шестоъгълни с дълги опашки, а сиромашките момчета се задоволявали с по-малки. Състезавали се коя „джаркма” по-високо ще отиде.

 

 

Фолклорни и езикови особености

 

Под влиянието на гръцкия и турския език езикът на старите станимашки граждани както в звукосъчетанията, тъй и в мелодиката се така видоизменя, че се превръща

 

309

 

 

в едно доста обособено станимашко наречие. Най-характерното за него е, че „в”-то в много думи е отстъпило на „ф”-то. Думата влез, влезни се изговаря по този опростен начин — фляни. В много думи „в”-то се изпуща (дор — вместо двор, отури — вместо отвори и т. н.) Крайната гласна „а” се затъмнява, придобивайки звученето на неудареното „а” — ъа. Станимаклии казват „за са” (видим) вместо „ще се” (видим), „за са борим”, „за си додим”, „за са бием” и т. н. Местоимението „ней” се произнася като „нехи” — вместо „нейната” — „нехината” и т. н. „Аз” се замества с „яс”, „ще” се замества със „за”. „За бъде” — вместо „ще бъде”, „за стане” — вместо „ще стане” и т. н. Характерно е още станимашкото „ра” вместо „бе” като обръщение: „слушай ра”, вместо „слушай бе”, което идва вероятно от турското „арей”.

 

За илюстрация на станимашкото наречие ще приведем разказа на Ца Паши за екскурзията ѝ до Рилския

 

„Бяхме до 40 женски, га ни подбра попа оттука. Качихми са на пампора и тръгнахме да литургисваме на св. Лирски. Сполай му! Ки́ми с мухабет, ки́ми с песни ни усятихме га пампора спря на София. Зехми си кошниците, бухчити, слянахме долу и попа вика: „Сигя, които нямат къде да спят, да останат тука, за спим, вика, в идно училище, които имат роднина, да идат да спят у тях и утре сабахлан на сахатя девет туканкана да са.” Които останаха, останаха — ама ния са збрахме една мъничка нарèя: Ашимото Зънгóчкината от Стойчо махала, Маньòнката — на нашия сватанак Сотири́то Пи́тропа на втората му жена балдъза, Ца Насташа от Парцал махала и яс. Чèтриту си уйдисахме. Сигя, викам, нема да са делим. Я за ва зáведа у нашия Ламбрак, уж на гости и там жа са направим на утрепани и за си останем за спим. Той има барим гуляма бина. По идно време дойде до нас едно момче и вика: „Бабо, да нòса ли, вика, кошницата и буфчàта?” „А, носи ги, носи ги, синко, викам, нали знаиш, викам, къде живя̀й нашия Ламбраки от Станимака?” „Знъм, бабо, знъм” — вика и тръгна. Върви нва мóмчи напреш, и нè след него заблявай са по ня̀ гулями бини, по ня балкони, по ня будросанн кукони. Върви,

 

310

 

 

хорту̀вай и са смяй — ми́нахми кюприята с голямите котки. Га се обърнах по идно време, кò да вида, Маньото си свалила ширтата, зела ги в ръките и ди́бидюс боса, запáткала по ня̀ плочи. „Мар Маньо, хи викам, како праиш мари, тва ни я Станимака. Скоро надявай ши́ртата, за ни са смяят хората.” „Ам, ба, вика, нуги́ти ми са чисти, няма да оцапам нищо.” Хеле ма послуша. Пък Ца Насташа, къту някву залу̀хану, върви и зяпа и хич пет пари не дава, чи за я смачка някакъв тарамбу̀л.

 

Остай тва, ами да видиш како стана: га потръсихме мумчи́то, дето носиши кошницата и бухчата ми — няма гу. Ами сигя? Къде отивами и како ставами? Ам вътри ми бяши сичкуту. И новите ми папуци, и новата хуста и либадето, дето го бех зела да са завивам на манастира и литургиите, сполай му! Ами сигя с какво за литургисвам, сполай му, на св. Иван? И въх, чувай божи, такъво чудо ни бях патила!

 

— Нимой мари, Ца Паши, са кахари! Той момчето може да е отишло у нашия Ламбраки и там за ни чака — вика Ашимото. — Ами бързай да намярим бината му, оти я гледаш ли, зеха да палат ламбите?

 

Ами сигя пак друга биля. Заборих как са викаше улицата на нашия Ламбрак. Мъчих са, мъчих са дано ми дойде на акъла, ама къде? Идин акъл за како по-напреш? Нейсе, викам, за питам някакъв жандарин. Те ги знаят сичките.

 

Спряхми идин жандарин и яс му викам: Абрельò, познаваш ли нашия Ламбрак от Станимака?

 

— Ни гу пузнавам, бабо, вика, ама на коя улица жувя̀й?

 

— Ни знам улицата, викам, ама помна гá съм духáдала на изложението и идин път с инвалидното, че беше длèга, длèга, много длèга.

 

— Ами те тука, вика, сичките са все длèги. Да не я Мария Ули́за?

 

— А ни я, викам, ол, друга я.

 

— Да ни я, вика, цар Самовил?

 

— А, и та ния.

 

— Тогава Грав Игнатиев, Пенчо Славейков, Генерал Корцаков, Лехен, Търгоцка, Атрополит Панарет, Добри

 

311

 

 

Чотуров и още много ми изреди, ама нва ими, дету яз гу знам, хич ни гу опумина, пък врямиту си утива.

 

Ходи, обикаляй, питай, разпитвай, нужичките ни капнаха, и най-сетне, веки га са беше вече стъвнилу хептен, тогаванкана пак идин жандарин и той още с първия път угоди:

 

— Да ни я, вика, Ракоцка?

 

— Ей, айол, викам, господ да та поживи. Тя е бре, синко! Пусти да ми изсъхнат и ръкичките. Яс ут тях исках да са управа. Ама на, ам той то било лесно Ракоски — ръкички, ръкички Ракоски!

 

Намярихми лесну на Ламбраки бината ам сигя? Е! Биля!... Низнъм на кой кат му са тъпъртаментите. Хеле натиснах сичките копчита на жангардаците и прозорците зеха да са отварат.

 

— Кого търсите, молим?

 

— Тука, викам, живяй нашия Ламбрак от Станимака?

 

— Кой, господин Хараламби Мискетов ли търсите? Да, да, тук живяй.

 

И дуде речеш пет, я гу и нашия Ламбрак са захилил, ама като на видя тамам четири, мина му и смях, и сичку.

 

— О, вика, свате, ти ли си? Куи са тия госпожи. Ялате гòри де.

 

— Ния за дойдем, викам, бре Ламбрак, ами мòмчито донесло ли е кошницата и бухчата?

 

— Кое момче?

 

— Ами едно мòмче, чумата дано го, зе да ми носи работите и ми каза, чи та познавало, та право у вас да ги донесе.

 

— Какво момче беше? Имаше ли нумиро?

 

— Не видях, викам, бре. Отде да знам, чи тука хората ходат с нумера.

 

Както и да е, прибраха на хората, нахраниха на и там спахме, ама мене фата ли ма сън?. . . Като ми дойде на акъла, чи няма да мога да литургисам, сполай му, и чи ми украдоха папуцити, хустата и либадето, къде за ма фани сън! Ня пък другите мате без кахър като са избертиха на душимето и като заклани чабаджак захъркаха. Хеле Ашимото како ни изреди насън.

 

Сетни како да ви разправам. И на манастира ходихми,

 

312

 

 

и на седемту изора ходихми, и приз дупката на свети Иван са прувряхми и. . . како веки от хубаво по-хубаво видяхми като на панорама, ама мени се си ми бяши акъла в кошницата и в бухчата. Дано хаир да ни види нва пусто мумчи! Къде са найди тугаванкава! Ама на ня другите хми казах: Марильо, викам, до тука да я. Да ни сти гъкнали някъде да кажете нещо, дето украдоха кошницата и бухчата с папуците, хустата ми и либадето, анатема ва, оти сетне не знам како за ва напрая. Ама те, марильо, хора ли излянаха? Ощи на другия ден го тропнаха на попа и уж скришно само той да знай, а пък то откъде чула и Кирикулата. Така де. На нея флани ли хи няшу в ухото. . . Чувай боже!. . . Сичкити са научиха и сигя където ма срещнат: „Ца Паши, къде ти са папуцити, оти ходиш с ширта, найди ли си хустата, турна ли ти на кандилото ипсома от св. Иван, донесоха ли ти либадето?” Пък на, Аритито сряща и вика:

 

„Ца Паши, вика, твойто либадè, вика, и хустата ти, вика, ги нашли в София и министрите зели от тех терк, вика, да напраит и на тяхните жини такъви същите, пък папуците ги турнали на музея.”

 

Тà чувай боже! Нящу да ни са опáти чувя̀к. Ама и яз знам. Ощи иднъж. . . не на свети Иван, ами на хаджнлък за вяра и нищо няма да дам да ма пубарнът.

 

Дурде я жив чувяк, са учи.”

 

(Xр. Даскалов. Скици от натура, в. „Родопско ехо”, бр. 275, 1938 г.).

 

 

За кръстосано езиково влияние говорят и думи в езика на станимашките граждани, като „катой” (изба), „мугвак” (килер), „долап” (дрешник), „биджеклик” (втория полуетаж на къщата, надстройка, приспособена за хранене на бубите, а сетне за сушене на тютюна), „фитхя” (младо лозе), „дикел” (двурога мотика), „орипи” (тютюнев разсад), „кадро” (портрет), „карекла” (стол), „ширта” (вид чехли), „келемии” (изоставени стари ниви), „реголвам” (дълбоко прекопавам за лозе, обръщам с лопата), „ройдо” (нар) и др.

 

От кръвосмешението между коренния български и вторично заучения гръцки език на станимашките лангери,

 

313

 

 

наричани още „гудили”, се е получил един своеобразен както на строеж, тъй и по думите гръцко-български език, който ясно издава незавършената народностна асимилация в този град.

 

Ето някои изрази от езика на станимашките лангери, записани от П. Сребрев, които илюстрират това своеобразно езиково явление:

 

„Доши ми ту буклу на пьо ньаро”. (Дай ми бъкъла да пия вода). [1]

„Ти жищи барица!” (Каква гореща бари́ца.)

 

„Вражу ми д бърканица ки вгажуми брънза” (Варим мътеницата, та вадим брънза — бито сирене);

„ми штекиши шту брегу” (не стой на брега);

„афто ту врад и бъдникуш преп на кей уль нихта” (огънят бъдник трябва цяла нощ да гори);

„пази мньа булучека” (настъпих една буболечка);

„афто ту краши ептен благушка” (това вино е съвсем сладко);

„ипше и вичирникуш итан пирмо апшиш” (снощи вечерникът беше много силен);

„ехти вишна?” (имате ли вишни?);

„пу кипшиш гологлавуш?” (къде тръгна гологлав, без шапка);

„анапща кири жд гробница” (запалих свещ на гробницата);

„афти и бабу ех гушьа” (тая баба има гуша);

„Тачо е, фушкуши д гайда на хурепшуми” (Тачо, надуй гайдата да поиграем);

„пье ту краши ду капки (пий си виното до капка);

„шту плакокшевки енаш даждовникуш” (на плета излезе един дъждовник);

„е, кардаш, длигарануш” (е, брате, що е дълъг!);

„ту пшуми инки жилаву” (хлябът стана жилав, твърд);

„шту брегу акра нъаро ах пиршеш жьабиш” (на брега край водата има много жаби);

„ха на па машуми здравицу” (ха да идем да съберем здравец);

„ту пшуми инки хем кораву, хем ми худрва кура” (хлябът стана хем корав, хем с дебела кора);

„ифириш аб дупавица ту кожику?” (донесе ли от тепавицата козяка?);

„вали д гужьуха, оти ини криьада” (тури си кожуха, защото е студено);

„и кучка маш ех триьа шклицьа” (кучката има три кученца);

„миту машьа, тоти енуми къдравуш” (когато си направя къдрите с маша, ставам къдрава);

 

 

1. Думите, написани с разредени букви, са употребените български идуми — б. а.

 

314

 

 

„и Бойчъуш шагац путина амити лепка” (Бойко като седне някъде, става лепка);

„ту шажань ех адреш лушпиш” (шаранът има едри люспи);

„афто ту краши инки маток” (това вино стана мътей, мътно);

„трош одвару?” (ядеш ли отвара?);

„жмишу шимира мньа пита” (омеси днес една пита);

„о еху триш кожиш ки ена пърчьу” (аз имам три кози и един пръч);

„Вилику, копши ми мньа руж, ружица” (Велико, откъсни ми една ружа);

„шпоруш еритруши самтам” (семето поникна сам-там).

 

Своеобразен документ за „претопителните” процеси в града представляват декларациите на гръцките изселници от 1925 г., съхранявани в Пловдивския окръжен архив, фонд „Асеновградска община”. Ето едно кратко извлечение от тези документи, което говори само за себе си:

 

„Яни Богдан, Николау Браню, Вашилаки Бону, Георгаки Божан, Димитър Бойчиди, Димитраки Боримечкаш, Фотени Динкова Къркбир, Атанас Венко, Димитраки Виду, Янко Веселину, Костаки Даню, Начу Дренка, Апостолаки Добри, Евредика и Орея Добреви, Георгаки Жеко, Аргир поп Запряни, Сатир Г. Индже, Херакли Каракачан, Димо Куманус, Апостол Казак, Сотир Каню, Андон Криушия, Делчо Младену, Георги Мажибоб, Атанас Недю, Еленика Петковица — вдовица, Начо Питканица, Васил Руснак, Сократ Радкоолу, Яни Ради, Панайот Роксана, Ставри Сидер, Начо Сивин, Георгаки Стануш, Динку Стойку, Якови Сърбоолу, Ващилаки Хубену, Кица Шагун, Аралу Петрова Шоп, Николау Толев Шоп, Начу Г. Шоп, Аралу Арабкьойлю, Михалаки Бачковалъ, Вашилаки Бачкури, Костаки Бачковлият, Георги Вулгарос, Манол Родопел, Динко Родопец, Димитър Родопсу, Якови Рупеца, Аргир Рогош, Коста Катърлиец, Петраки Козановец, Спиру Козанчу, Наследници Козанидис, Сотир Казанкьойлият, Сандо Мулдавалият, Михаил Монастирлъ, Анка Червенлъ, Желязко Иълвенулеца, Братя Червенлиеви, Леонид Сърбоолу, Начо Юговану, Панайот Юговалъ, Ангелаки Лясковлият, Андон Явровялъ.”

 

Бащите Бранювци, Бомовци, Божановци, Венковци, Видювци, Жековци, Канювци, а синовете: Вашилаки, Георгаки, Костаки, Апостолаки. . . Дедите: Стануш, Стойко, Сидер,

 

315

 

 

Хубен, а внуците Якови, Аристи, Аралу, Николау и т. н. и т. н. Да не говорим за фамилни „фирми” като Арапкьойлю, Вулгарос, Родопели, Родопсус, Козанчо, Червенлъ, Юговану и пр., които издават не само родовия, но и географския произход на разните Спировци, Вашилакевци, Леонидовци, Сократовци, Петраковци и т. н. и т. н.

 

Между имената на станимашките граждани по-голямата част съдържат и професионалната характеристика на хората, които са ги носили, и с това малко или много допринасят за обогатяването на икономическата картина в града: Ламбри Айнаджи, Дуло Арабаджи, Фотени Гуглали, Калипсо Джъмбази, поп Динко Джамбаза, Яни Дулапа, Вълчо Дървар, Никола Държанка, Аргир Емфеджи, Сотир Зурнаджи, Спас Ковач, Теофил Кечеджи, Влашко Катранчу, Янко Кавалджи, Атанас Мутаф, Сталю Пожарникар, Ана Парамана, Филчо Пъдар, Христо Сапунджи,. Атанас Симитчи, Никола Сапунджи, Вашилаки Самарджи,. Мано Парамбука-Шиникчи, Георги Фурнаджи, Георги Фучаджи, Атанас Фабриката.

 

На тези прости фамилни имена, които издават разнообразен занаятчийски колорит, контрастират една особена категория „тежки”, сложно композирани чорбаджийски фамилни имена с двукратни титли, които разкриват най-горните стъпала на обществената стълба в града:

 

Хаджи Янко, хаджи Панайотов - Вака, Атанас Капитан Мария — Вашилаки, Кузма Петрад хаджи Михалюв, Апостол хаджи Мирчев, хаджи Христев — Вадила, Никола хаджи Костадинов, хаджи Арап, Смарайди Николаева, хаджи Бояджи и т. н.

 

Най-интересни за нас са обаче прякорите в Станимака не само като фолклор, но и като израз на една душевност, в която проницателното и безжалостното, циничното и откровеното, злостното и хумористичното се намират в едно характерно за градския хумор съчетание. Ето някои от тях:

 

Ламбри Айнаджи, Атанас Бацила, Георги Бея, Смарайди Бъзикаро, Георги Борина, Сатир Будала, Панайот Водача, Димитър Гювеча, Димитър Дженк, Георги Джанка, Георги Ден, Хриши Дуда, Никола Държанка, Катина Зачукалка, Ангел Закона, Ставри Команда, Апостол Кьдела, Георги Кожа, Катерина Камбана, Тома Ставрев Коч, Апостол

 

316

 

 

Кабадаи, Георги Кабахата, Смаил Кула, Костаки Кърпуза, Янко Коч, Костаки Кишиш, Тома Калъча, Тома Кокона, Атанас Калпака, Атанас Качамака, Манолчо Ламица, Георги Ляба, Васил Цоцомара, Аргир Костадинов Маймуна, Апостол Патка, Янко Пачата, Никола Прашка, Димитър Ралото, Благой Рака, Атанас Сипка, Васил Султан, Атанас Салкъм, Сотир Френк, Спиро Щуга, Щерю Шекера, Тома Цвик, Тома Чинара, Предай се, Ангеле, Митю Алепуто, Гюзел Ана, Димитър Бузата, Атанас Бабица, Щерю Боска, Митко Бивола, Васил Бъзикьора, Тодор Болшето, Сотир Бузука, Георги Сърма-Ванчо, Янко Владиката, Петър Въшката, Христо Гущера, Гъхчето, Георги Кундура, Гагата, Янко Гарагаш, Динко Галагонки (Джанката), Янко Гайдарица, Димо Гуджу, Христо Далака, Дуфтето, Алтън Димо, Тодор Зъбчето, Панайот Зехира, Карагьоза, Никола Капела, Фанко Котенце, Георги Кебапа, Атанас Калкан, Георги Кундура, Михаел Кауня, Никола Каймака, Георги Кабата, Апостол Кюп, Костадин Камбана, Сотир Карамангър, Костадин Каваку, Щерю Кърмата, Иван Кьосето, Атанас Кучето, Начо Къркелан, Петър Карабаджа, Стефан Карото, Георги Кратунката, Васил Кюлхането, Митьо Конника, Георги Лукарината (Лъвчето), Кузма Млечьо, Начо Мисири, Начо Мечо, Георги Мърсола, Митко Маймуната, Тодор Мъндалото, Мънийката, Маркуча, Колю Мишката, Ангел Мухти, Георги Псира (Въшката), Панайот Пиперка, Никола Пиленце, Петър Петела, Путю Петю, Георги Пипината, Пашата, Колю Пъпката, Сотир Ряпата, Георги Разпоп, Георги Сохуча, Сърбогъзеца, Митко Тирулема, Точилката, Мундар Тяню, Гого Тарамбуката, Христо Царя, Симеон Цъцара.

 

Някои от тези прякори, като например: Кула, Калъча, Калпака, Пачата, Бузата, Бивола, Зъбчето, Кьосето, Кратунката (от голямата му глава), Маймуната, Пъпката, Точилката — издават външни и портретни белези. Други от тях (по-голямата част) са израз на характерни „вътрешни” белези: Бацила, Бея, Бъзикаро, Будалата, Водача, Рака, Зехира, Каймака, Петела, Пиперка, Сърбогъзеца и т. н., а трети водят началото си от характерни случки, както е например с „Предай се, Ангеле”. Носителят на този прякор решил да се справи с едно нощно привидение, което

 

317

 

 

обикаляло из Бахча махала, държало в трепет суеверните граждани и ги заставяло да правят пресни пити за омилостивяване на „сладките и медените” (спомнете си историята с Желю Тянев).

 

„Предай се, Ангеле”, влуден от това, че жена му всеки ден меси пресни пити, за да храни „сладките и медените”, решава да хване привидението и добре попийнал, засяда зад дворната врата и започва да го чака. Към полунощ привидението се задало — ангел в бели дрехи, с крила на раменете и дисаги на гръб. Когато „ангелът” започнал да прибира питата, чакащият го отворил внезапно вратата и се спуснал върху него. Привидението ударило на бяг, а преследващият го се спуснал подире му със запретнат пищов и разкъсал нощната тишина със страшния си рев: „Предай се, ангеле, предай се, ангеле!”

 

Още на другия ден тая мистериозна случка се разнесла из града и „Предай се, ангеле”, което разсмяло целия град, станало прякор на смелчака.

 

Към „историческите” прякори спадат много други; Никола Държанка, Мария Градска, Анна Парамана, Катина Зачукалка, Базикьора, Фотени Кърк-бир и други подобни представляват кратко резюме на много пикантни истории. Други, като Кебапа, Ряпата, Кърмата, Гювеча, Далака, Шарденя, Маркуча, образуват цяла гастрономическа серия. Трети, като например Кюлхането, Псирата (въшката), Шугата, Маймуната, Кучето, Бацила, Гущера, Гъхчето, Гагата, Мърсола, Путю Петю и т. н., минавайки границата на обикновената шега, се превръщат и безжалостно клеймо.

 

Изобщо прякорите в Станимака говорят не само за чувство на хумор, но и за един неприсъщ на българина жесток сарказъм, продукт на гръкоманското влияние.

 

Печат на смесено народностно влияние в Асеновград носят също тъй имената на местностите във и около града. Ето ги тези имена:

 

Български:

Бяла вода, Свети кръст, Керемидарница, Света Марина, Чакъла, Рожен кладенец, Златово, Бирарията, Елински гробе, Дервишка воденица, Свети Илия, Свети Трифон, Свети Тодор, Свети Кирик, Жаблица, Изворите,

 

318

 

 

Калето, Макуки дере, Ми́чов камък, Слòгя, Пу̀кин камък, Суха вода, Сарафовска воденица, Морава тумба, Гу̀рница, Старите гробове, Манастирски ливади, Реката, Дълга усойка, Сливов дол, Стара воденица, Дива вода, Стар кладенец, Въшлива вода, Хупча (Равдин), Бяла вода, Калугерски зимурлук, Зимурлука, Гулева воденица, Патри́коска воденица, Арменка, Ганювската кория, Мечка, Катрòица, Връх коритарски, Червената стена, Безово, Каракушев пожар, Кръста, Каменлива нива, Големия припек, Иванова нива, Конда вода, Суха кула, Хаджи Вечо Рах, Дамов камен, Матариция, Далюв камък, Дива ябълка, Черешките, Калимовата нива, Липча.

 

 

Турски:

Каратопрак, Чобан тепе, Алтън чеир, Кат баир, Айва бент, Юрта, Мандагьол, Куру арк, Узун чарши, Орхан дере, Каяджик, Кайделик, Кайрак, Узун колак, Кязъл таш, Куру дере, Чатърлъка, Сюргюлу, Карташ таши, Мелник таш, Чучул таш, Чолдуба, Каваклъ, Текето, Динкарасъ, Яханите, Баждърлъка, Чай Карасъ, Нишана, Шейтаница, Боаза, Калдъръма, Курия, Чалтика, Чатал тепе, Харман тарла, Бостаните, Каишли, Чай кула, Яйла.

 

Гръцки:

Маирьо, Параколово, Агачи́, Варáдис, Шкильòво, Лáково, Стетефòр, Кацахря́, Капси́да, Нóхто, Ви́гла, Корфирáхи, Лакос (Пороя), Касъмньòтика, Мормаро Гурна, Бабáкес, Скалопáти, Кáла, Бартикола, Варангелия, Аповоденитика, Окто, Хондрокури, Врисис, Филаря, Петрич.

 

Като правило имената на планинските местности около Станимака с много малки изключения са български, а в полето се срещат както български, тъй и гръцки и турски с явно преобладание на българските. Попаднали в гравитачното поле на три езика, много от казаните имена са претърпели такива деформации, че са просто неузнаваеми: турското „мажирия” е станало в устата на лангерите „м-жирьо”, а сетне — „маирьо”, българското „жаблица” станало „заблицон”, „забицо”, турското „чурулдак” станало най-напред „чурулдаки”, а след това — „спирлондаки”, „чинар баир” преминало в „инер баир”, гръцкото „шкильова” преминало в „склоя”. Има и коренно противоположни превръщения, като например името на село Садък-бегово,

 

319

 

 

усвоено от българите в Сатъ-бегово. Много труд ни костваваше „разузнаването” около името „Мороба дуба”, което се оказа най-сетне, че е деформираната „Морави тумба”.

 

Оказа се, че „Мечика” е „Мечка”, „Каменда” е „Дамена” и т. н. и т. н. Изобщо голяма рядкост са чистите имена в равнината, където се е водила не само икономическа,но и ожесточена езикова борба. Там много български думи са „обрязани” по турски, много турски и български били „погърчени” и обратно, за да се получи една своеобразна езикова каша, в която залъците са се превърнали в тесто, и трудно може да се различи кое какво е и откъде произхожда.

 

Това е за разлика от планината, където славянската топонимия останала току-речи непокътната.

 

Същото се отнася и за имената на месеците, които в края на миналия век са се наричали, както следва:

 

Гулямил, гулямиа месец — януари;

малкил, малкия — февруари;

марта — март;

лъшку/Гиргьовке — април;

маис, ирмнске —май;

Питроске — юни;

Илинске — юли;

Бугродичкя — август;

Кръстоския — септември;

Димитруския — октомври;

Архангелския — ноември;

Никулския — декември.

 

Съдбата на имената е в много отношения съдба и на фолклора в Станимака. Селяните се преселват в града заедно със своите родопски и тракийски песни, но животът на тези песни е обречен. На градска почва, на градски въздух те не виреят. Те обичат миризмата на ливади, на зрялата пшеница и ръж, миризмата на борина. Народните песни мъчно се прихващат на калдъръм, свенят се от чаршията, боят се от подигравката и присмеха на коренните граждани и си отиват най-често заедно с ония, които са ги донесли в града.

 

Религиозният фолклор в Станимака е млада издънка във фолклора, израснала през миналия век слец посичането на стария фолклор. Най-многобройни са в него черковните приказки за Богородица, следвани от приказките за Христа и различните светии.

 

Сюжетите в тези произведения са почерпени главно от житията на светците, описани в църковните минен, традиционната проза обогатява тези сюжети със свои

 

320

 

 

сюжетни мотиви, дава им освен това целия си реквизит от изразни средства, стилови особености и обрати, цялата си земна жизненост и благородна простота и... хумор.

 

Ето два кратки образеца, в които най-добре личат тези качества на религиозния фолклор:

 

 

Приказка за свети Спиридон

 

Свети Спиридон тръгнал за събор, но бил прост, окъсан, одърпан и затова неговите другари не го искали с тях. Като разбрал, че те отишли тайно, той взел едно магаре и тръгнал след тях. Стигнал ги в един хан. Вечерта, като отишли другарите му да си лягат, отрязали главата на магарето му, за да не ги настигне, и на сутринта тръгнали, без да му се обадят. Като се събудил св. Спиридон и видял станалото, не се отчаял, а отрязал една друга глава и я залепил на магарето. В бързината вместо магарешка той отрязъл мулешка глава. Настигнал другарите си на определеното място за събора. Като го видели другарите му на магарето с мулешка глава, много се учудили, но не го приели с тях. Тогава той се помолил да влезе в събора. В това време, когато той влизал, имало спор колко часа да трае службата. Той взел една керемида и я разчупил. Водата паднала надолу, пушекът нагоре, а калта останала в ръцете му. Тогава той казал, че службата трябва да трае три часа. Като видели всички това чудо, поклонили му се, а приятелите му поискали прошка.

 

(По разказ на Р. Евстатиева, 1953 г., Асеновград.)

 

 

Свети Андоний

 

Когато св. Андоний ишкитувал, в гората един овчарин си загубил овцете и цирикал и викал из гората. Св. Андоний го срещнал и му казал в кве (в коя) планина са овцете му. Овчаринът, като си намерил овцете, за благодарност му донесъл мляко. Ишкитията не искал, но овчарят насила му дал мляко. Като слязъл един път овчарят в

 

321

 

 

града, се похвалил как намерил овцете, как за благодарност дал мляко на ишкитията. Този не искал да му скърши хатъра и го взел. Научил за това владиката и повикал св. Андон до го мъмри (да му даде канон), задето пил мляко през пости. Казали на св. Андон да слезе, че ще го съди владиката. Народът много тачил св. Андон, затуй се събрал на площада да види как ще го съди владиката. Тогава св. Андон яхнал една мечка, взел една змия за гем и така слязъл на площада. Слязъл той от мечката и оставил змията до нея. Те стояли кротки. Тогава се отправил към владиката. Като дошъл при владиката, оня му казал: „Кво чудо си направил?” А св. Андон казал: „Какво направих! Ето!” и турил пръста си в устата, повърнал млякото и то станало на трева. „Ето какво съм направил. Трева е това. А да видим ти какво си направил?” Св. Андон се извърнал и повикал жената, която минавала с кобилица на рамо. Потупал я по корема и рекъл: „Кажи кой те направи?” Детето отвътре рекло: „Този, който те съди!” Яхнал си отново мечката св. Андоний, взел си гема-змия и си заминал.

 

(По разказ на Р. Евстатиева, 1953 г., Асеновград.)

 

 

С голяма фантазия и усет за драматичното са разработени и няколкото варианта за падането на Асеновата крепост.

 

 

Първи вариант:

 

Турците обсадили крепостта. Цар Костадин и майка му били вътре. Майка му пържила риба за вечеря, а цар Костадин си почивал на миндера. Дошъл пратеник и казал, че неприятелят зъ превземе калето. Калето било яко и цар Костадин ни вярвал. Дошъл втори и пак ни повярвал. Га дошъл третият, царят казал: „Когато тази риба в тиганя оживее, тогава зъ повярвам.” Тогаванка рибата скокнала във водата. Га видял това, цар Костадин станал и казал на майка си: „Стани, майко, да бягаме.” Оттогава останало името Станимака на града. Тръгнали цар Костадин и майка му да бягат. Га минавали полето, сяяли грозде, пшеница и карпузи. През където минавали цар Костадин и майка му, всичко узрявало. Цар Костадин обърнал

 

322

 

 

и подковите на коня си, та га дошли турците и запитали кога е минал цар Костадин, хората, дето били по нивите, казали, че бил минал още га сяяли лозата, карпузите, а сега вече всичко било узряло, и то не в тая посока, дето го търсят, ами в обратна. Като минавали през мястото „Честите орехи”, цар Костадин си закачил на клоните дългата коса, главата му се откъснала и останала да виси там. Конят пристигнал с трупа му в Пловдив.

 

(По разказ на баба Катинка Зафирова, 80-годишна, от Асеновград.)

 

 

Втори вариант:

 

Три месеца турците обсаждали калето и не могли да го превземат. То било яко и недостъпно. Само от реката можело да се иде вътре. Турците нападали от реката, но не знаели тайната пътечка. Еднаж, когато турците се приближили много до крепостта, войниците отвътре пуснали водата, дето била задържана с кожена стена. Много турци се издавили. Отчаяни, те търсили друг път към калето. Хванали една бабичка, измъчвали я и тя издала тайната пътека. Тогаванка турците се качили на чуката отвъд реката и като на длан видели крепостта. По пътеката те нападнали калето и избили войниците. Цар Костадин едва избягал. Той анатемосал бабичката и тя се вкаменила с хурка в ръка.

 

(По разказ на баба Кишкилка от Асеновград.)

 

 

Трети вариант:

 

До калето можело да се стигне само по една пътечка. По нея носели храна на войниците. Турците, като търсели път за калето, видели, че горе на чуката стои една бабичка и преде. Тя била от село Чаушово (сега Добростан). Имала един син и той бил войник в крепостта. Тя идвала често на чуката и се разтъжвала за сина си. Турците хванали бабичката, измъчвали я, казвали ѝ, че сина ѝ ще

 

323

 

 

убият, тя издала пътеката. Турците взели крепостта и изклали всичките заедно с бабичката и сина. Народът анатемосал бабичката земята да я не побере, затова мястото се нарича „Анатемата”.

 

Или друг вариант:

 

Бабичката е била от с. Мулдава. Турците хванали една жена с дете. Те я измъчвали много, но тя не издала единствената тайна пътечка за крепостта. Тогава турците взели детето ѝ, казали, че ще го убият, тя не издържала и показала пътечката. Те се втурнали в крепостта и настанала голяма сеч. Жената чувала писъците им и скубела косите си. Турците убили и нея, и детето ѝ. Войниците от крепостта я проклели.

 

(По разказ на В. М. Христова, 65-годишна, от Асеновград.)

 

 

Четвърти вариант:

 

Едно време крепостта била обсадена от много войска, но тя била силно укрепена и много време не могли да я превземат. Ядосал се царят, който изпратил войските да я превземат, и издал заповед, за една седмица ако не я превземат, ще бъдат избити всички до един. Началникът на обсадителите бил млад и хубав момък, на когото никак не се умирало. Но решил съвестно да изпълни царската заповед. Още вечерта тръгнал сам да обиколи крепостта, за да търси най-удобно за нападение място. Било пролетна вечер. Имало луна и цъфналите люляци миришели. Било много тихо. И двете войски се страхували да мръднат, заслушани в песента на славея. Разхождайки се, младият момък видял една бяла сянка долу в пропастта, от северната страна. Помислил, че е някакъв знак, който боговете му пращат, за да превземе крепостта. Чакал той още дълго да види сянката, но тя била изчезнала. На втората нощ той пак видял сянката. На третата нощ отишъл на мястото, откъдето я видял да излиза, и я причакал. Каква била изненадата му, като видял една хубава девойка. И той веднага се влюбил в нея. Тя също го видяла

 

324

 

 

и го харесала. Тя била дъщеря на Банкумира, брат на Франкумира. Била толкова хубава, че царят и брат му се страхували да не я откраднат и затова я затворили в подземията на крепостта. Позволявали ѝ да излиза само вечер. Като я срещнал, военачалникът забравил за страшната заповед. Последната вечер той ѝ казал, че ще избият всички, защото срокът на царската заповед изтича, а те не били превзели още крепостта. Тогава тя му казала, че единственото място, през което може да се превземе крепостта, е тайният вход, който водел от реката до долния етаж на църквата, през който ставало продоволствието на войската. Съзнавайки постъпката си, тя не могла да преживее нападането на крепостта и се хвърлила в реката. На другия ден началникът превзел крепостта. Заповедта била изпълнена. Той претърсил цялата крепост, но от любимата му нямало нито следа. Разпитал и му казали, че се била хвърлила долу в реката. Тогава от мъка и той я последвал.

 

(По разказ на баба Катинка, 80-годишна, от Асеновград.) [1]

 

 

И най-сетне ще си позволим да поместим „Приказката за бедния баща”, в която фантастичното тясно се преплита с битовото и социалното, измислицата — със суровото начало в живота.

 

Един баща, много беден, имал три дъщери и трите вече били станали за женене. Един ден бащата казал на дъщерите си: „Останахме вече без пари. Ще отида да продам лозето.” Най-голямата казала на баща си: „Ако вземеш пари, купи ми копринена рокля.” Втората поискала обувки. Той запитал третата, най-малката: „Ами ти какво искаш?” Тя отговорила: „Нищо, татко. Ако можеш да ми откъснеш отнякъде и ми донесеш една червена роза.” Той тръгнал да продава лозето, но мющерии не намерил. И се върнал, но из пътя видял едно голямо имение, голяма къща с голям двор с градина, но хора не се виждали. Влезнал в двора, видял червена роза, откъснал една хубава пъпка и седнал да си отпочине.

 

Чул един глас, който му казал: „Защо ми късаш розите?”

 

 

1. Легендите и преданията дотук са записани от 1945 до 1953 г. от Лиляна Хр. Михайлова.

 

325

 

 

Видял един слон и разбрал, че той му е проговорил. Тогава старецът разказал историята си. Казал, че е много беден, нямали хляб да ядат, че имал три дъщери, как е отишъл да продаде лозето, за да вземе пари, но не можал. Най-голямата му искала копринена рокля, втората — обуща, а третата — само една червена розичка. Като не можал да продаде лозето, не носи пари и не ще може да занесе подаръците на двете по-големи дъщери, поне една розичка на най-малката да занесе.

 

Тогава слонът казал на стареца, ако може да му доведе най-малката си дъщеря.

 

Бащата отишъл у дома си, разказал цялата история за лозето и за слона. Най-малката дъщеря се съгласила. Като се явили при слона, той ѝ дал един пръстен и ѝ казал: „Като целунеш пръстена, каквото поискаш, веднага ще ти се сервира, обаче хора няма да виждаш.” Тя разгледала палата. Бил много богато обзаведен, гардероби, пълни с облекла, за храна, каквото поисквала, се сервирало, щом целуне пръстена.

 

Един ден слонът я повикал и ѝ казал да седне до него. Той си сложил главата на колената ѝ и ѝ казал да го попощи, но поръчал, че на главата му имало бял косъм да не го оскуби, защото щял да умре. Тя, като го пощила, отскубнала косъма и той умрял. Тя почнала да плаче и една сълза паднала в очите му. И той се преобразил на хубав млад момък.

 

Тогава той ѝ разказал как е бил омагьосан той, за да се преобърне на слон и всичко друго живо в палата да стане невидимо. И чак когато в неговите очи попадне сълза от момини очи, тогава да се превърне на жив човек.

 

Той ѝ благодарил и се оженил за нея. Тя станала царица и заживяла хубав живот. Тогава довела при тях баща си и сестрите си и те заживели богат живот, отървали се от беднотията.

 

(По разказ на Елисавета Мих. Тянева от Асеновград.)

 

 

Тая приказка е хубав израз не само на сиромашиите блянове на многодетните бащи, тя има и своето нравоучително значение като една своеобразна апологетика на скромността. Характерно в нея е присъствието на

 

326

 

 

слона — един чудотворен образ, съвършено непознат в традиционния народен фолклор, където ролята на тайнственото се играе било от змия, биле от рибка или птичка, но в нито един случай от слон. Това показва, че приказката, макар да има свои сюжетни паралели в народния (селския) фолклор, е възникнала в града. И не случайно: извикана е на живот от проблеми чисто градски — зестрата, която като житейска напаст е парила сърцето на всяка майка и баща.

 

Що се отнася до легендите с религиозни мотиви, прави впечатление в тях не само силната фантазия, но и голямата вътрешна свобода, с която са градени, и тънкият сарказъм, с който са „подлютени”. Знаменателно е, че прицел на тоя сарказъм в легендата за св. Андоний е владиката, който се обвинява в прелюбодейство. Явно е, че и в тоя случай житейската правда е надвила на религиозното притворство, а преднамерената апология е отстъпила пред напора на хапливия присмех.

 

Много са характерни за асеновградския фолклор преданията за падането на Асеновата крепост — старата и славна твърдина, която събирала като във фокус патриотическите чувства на градските жители и разпалвала тяхното въображение. И четирите варианта са много драматични. Трите съдържат една трагична измама, която предопределя края на юначните защитници, а четвъртият — една страстна любов, която причинява гибелта на „Калето”, а след това и на двамата влюбени, които са причина за това. Показателно е в тези легенди присъствието на „цар Кустадин”, който не е друг, а последният български цар Шишман, според както имахме случая да обясним в историческата част на тази книга. Населена от народното въображение с герои-защитници и доблестен цар, Асеновата крепост и през дългите векове на робството продължава да играе своята роля на българска твърдина, превръщайки се в символ на юначество и свобода. Историческата достоверност в случая не играе никаква роля — загубил държавна опора, народът създава своя вътрешна опора; поразен в действителните битки, той ги печели в преданията и легендите, които подхранват неговата национална гордост и надежда за освобождение.

 

327

 

 

 

Хранене и облекло

 

При разглеждането на календарните празници видяхме, че в храненето има един отколе установен и целесъобразен сезонен ред, който се превръща до известна степен в религиозен порядък. Тоя сезонен ред в обши линии следва четирите годишни времена: пролет, лято, есен и зима.

 

Периодът на най-изобилното хранене — зимният период — траел в Станимака от Коледа до Сирни заговезни и се наричал инсан суваталаръ (хорско угояване). През това време се приготовляват луканките, колят се прасетата, а основната храна е свинското месо и киселото зеле (кисело зеле с месо, „япраци” с кисело зеле, пълнени свински черва и пр.).

 

В пролетния период влизат Великите пости (от Сирните заговезни до Великден). Яде се повече постно ядене: фасул, петмез, мекици, леща, постни сарми и др., за да продължи през летния сезон със сланина, солени свински кокали, агнешко месо, а по-късно гювечи от овнешко и зарзават, таратор по време на летните жеги и т. н. Основното ядене през това време за работниците по лозята е сланината, която дава най-много „кувет” на гюнлюкчиите, и затова чорбаджиите лично имат грижата пролетно време аргатите им да се снабдят с прасета, за да имат сланина вкъщи.

 

Есенният период започва с гроздобера, когато се яде сирене „брънза” (бито), което „много си отива” с гроздето. Главната храна обаче през този период е рибата, която станимашките кираджии докарват от приморските градове — паламуди, скумрии, моруна и др.

 

Нека разгледаме сега отделните храни и на първо място храните от грозде, които се приготовлявали в голямо разнообразие и големи количества. Между тях петмезът е от най-обичайните яденета на асеновградчани.

 

Петмезите се приготовлявали от ширата на Памида по времето на ранния гроздобер. Станимашките Памиди давали светла и с голяма захарност шира. Гроздето се мачкало сутрин, преди да се е загряло, и ширата веднага се източвала в бъчва, където я оставяли да се утаи

 

328

 

 

едно денонощие, и с маркуч я прехвърляли в нова бъчва. От тая чиста, бистра и почти безцветна гроздова мъст (шира) се приготовлявал петмезът заедно с резенки от тиква, допълнителни миризми от босилек, индрише (миристико), кори от портокали, мандарини и пр. В чорбаджийските къщи са се приготовлявали няколко вида петмези: с резенки от ябълки, дюли, круши, праскови, пъпеши, с дренки, даже и с кълцано жито. Петмезът с чукано жито (булгур) ставал много гъст, та „в него се трошели много дървените лъжици, когато напролет децата се надпреварвали кое повече да нагребе”.

 

Десетината вида петмези се нареждали в избата на една полица високо над земята, по трийсетина гърнета, всяко от по 40 кг, т. е. около 1200 кг петмез. Имало, разбира се, и по-бедни къщи, в които „сваряли” по три-четири гърнета, но рядко били къщите, в които да няма никакъв петмез.

 

Петмезът се ядял обикновено с орехи (във всяка къща имало по един-два чувала орехи за тази цел). Всеки си чукал орехите на софрата, та по време на закуската стаята заприличвала на бакърджийска работилница. Освен с орехови ядки петмезът много се „уйдисвал” с пресния „тахън”, произвеждан в яханите от сусама, който се прибавял към петмеза, и в тая великолепна смес децата си топели залъците или гребели с лъжици.

 

От памидово грозде приготовлявали мармелади. Гроздето се оронвало, измивало се, след което се варяло, докато омекнат ципите, прецеждало се и гроздовата каша се досварявала, докато се сгъсти.

 

С гроздов сок и сок от равно количество дюли и ябълки се „варели” и един особени вид пелтета. От гроздова шира приготовлявали също и много ценената на времето гроздова халва, а също и прочутите „шарасуджуци”, наричани още балсуджуци.

 

Приготовлението на балсуджуците не било така просто, както приготовлението на петмеза. То изисквало много предварителни приготовления — да се кисне пшеницата, да се мачка, да се извади нишестето, да се цеди и суши, за да стане то на прах и т. н. и т. н. Самото приготовление на суджуците се смятало за работа сложна,

 

329

 

 

деликатна, която се превръщала в майсторски изпит за домакинята.

 

Имало къщи, в които се приготовлявали само стотина суджука за „чешит”, но и такива, в които произвеждали около 1000 суджука, та и продавали от тях, подарявали на важни, скъпи гости. Известно време след приготовлението им суджуците „втасвали” до към Димитровден и тогава се разрязвал първият балсуджук — една специална церемония, която ознаменувала влизането в зимния сезон. Балсуджуците режели за почерпка на своите гости по време на Карнавала, по именни дни и т. н. На гостите се поднасяли „резенки” след кафето заедно с мокра кърпа, за да си избършат след това пръстите. Славата на станимашките балсуджуци била такава, че пловдивските първенци, когато искали да направят скъп подарък на свои познати в Цариград, взимали балсуджуци от Станимака.

 

Към важните гроздови храни трябва да причислим и безалкохолното вино, наречено „сладко” или още „япма”, приготовлявано от памидова шира, консервирана по примитивен начин със синап. По тази причина турците наричали сладкото вино „хардалие” (синапът на турски се нарича хардал). Имало и друг начин за приготовление на „япма” — като се пресичала със сяра, но това сладко вино, наричано за разлика от „хардалието” „кестерме”, не било така вкусно, както приготовляваното със синап.

 

Сладкото вино било най-любимата храна на българо-мохамеданите и шопите-гюнлюкчии по лозята. Според една отколе заведена традиция на гюнлюкчиите вечер се давало „таин” (почерпка) обикновено шишенце ракия. За разлика от станимашките гюнлюкчии, които винаги предпочитали ракията, шопите и „помаците” искали да им дават таина в „япма”, която не изпивали, а надробявали с хляб и сладко-сладко я изяждали.

 

„Япмата” (сладкото вино) била предимно за гюнлюкчиите и аргатите, докато местните жители предпочитали „грозденицата” (на гръцки „стафлармя”) — особен вид туршия, приготовлявана от преварена шира и грозде. Приготовлението било просто: слагало се в добре почистен кюп пластове грозде, насипани със синап, залети

 

330

 

 

с варена, пресечена шира. Отгоре се поставяла торбичка със синап и капакът се замазвал с тесто. Грозденицата се отваряла за пръв път на „чисти понеделник” от Великите пости (първото постно ядене от Великите пости). Сокът се сърбал с лъжица или се дробяли в него залъци. През зимата кюпът се държал на открито, за да го „държи” студът.

 

Освен грозденица във всяка къща есента по време на големия гроздобер набирали маврудови „кламастарки” (пръчки заедно с гроздовете), които се окачвали по таваните на проветриви места. Тези гроздови гирлянди се опазвали чак до Коледа, за да „присъствуват” на бъдната вечеря.

 

Наред със станимашките балсуджуци голяма слава имали истинските, месните суджуци (на гръцки „псунарефи”), широки колкото човешка длан, направени от говеждо и свинско, замесвани с бяло вино и прибавки от „кимино” (кимион), черен и червен пипер за „ренк” (цвят). Добре накълцаното месо „накарвали” във фуски с ръце, след това туряли фуските под „менгеме”, за да получат калъп, дупчели ги с игла, за да се извади въздухът им, и се окачвали на проветриво и сенчесто място, за да съхнат.

 

Приготвените на Коледа суджуци (луканки) в началото на февруари, когато времето започвало да се затопля, прибирали от сачаците и ги заривали в качета, лълни с пясък и пепел. Оттам, умерено влажни и добре втасали, се изваждали за продан или за ядене. Сезонът на луканките започвал обикновено през май. Неделно време семействата излизали по височините около града на „гезме” (теферич, излет) и на застлани черги мъжете пиели мастика, а жените и децата ядели луканки.

 

Луканките били скъпа храна, деликатес, за по-отбрани хора. Народът употребявал сланината. Закланото на Коледа прасе се засолявало добре, кокалите се орязвали и окачвали по гредите на тавана да изсъхнат, а маста се стопявала в гърнета или тенекии за „забела” на манджите.

 

Дългите кокали на прасето, след като им се орязвало месото и сланината, се наричали голинари. Заедно с реб-

 

331

 

 

рата и кокалите от волското месо, употребени за луканките, те се осолявали и дори опушвали по малко и окачени по гредите на тавана, дочаквали пролетта. Техният ред настъпвал след Великден, когато голинарите се готвели с пресен зарзават или с кисело зеле или се давали в „гювечи” на фурната. Солените кокали имали пикантен вкус и заедно с кавардисаното, меко зеле ставали отлично мезе на гъстото маврудово вино.

 

От варивата в Станимака най-много се употребявали лещата и фасулът. Фасулът — типично ядене за българите — се правел на чорба, на яхния, запържена с мас, и особен вид яхния, запържена с петмез.

 

Лещата минавала за обичайно ядене по време на Великите пости. Тя се варяла в къщи, където имало свободни от работа баби, защото изисквала „губи-време” за плавене и чистене, или, както в Станимака се казва, „много е уморлия”.

 

Имало няколко вида туршии: главната се приготовлявала от зеле и чушки сиврии, смесени и натопени в пресол. Освен тая обща туршия домакинята приготовлявала и няколко специални за мезе на ракията — пълнени чушки със зарзават, печени пиперки и други подобни, за „чишит” и „мурафет”. Освен тая туршия във всяка къща слагали и кисело зеле, което заедно със свинското месо представлявало една от основните храни на градското население преди освобождението на България.

 

Друго ядене — мазаница от чеснов лук, счукан с орехи, замесен с орехов шарлан и поръсен с магданоз. Някои прибавяли към това и кисело мляко или лимонов сок. Наричало се „мазаница”, защото се ядела намазана на тънки филийки хляб.

 

В града много се употребявало и месото: пролетта — агнешко, а наесен — угоено овнешко, телешко и говеждо. Усилената консумация на месо започвала по време на гроздобера, когато се приготовлявало традиционното „гроздоберско” ядене — тлъсто месо с прясно зеле. (През 1929 г. в града са употребени 469 273 кг прясно месо, а през 1930 г. — 532 000 кг.)

 

В по-заможните къщи на Великден освен печено агне се приготовлявало понякога и печено прасе. Известният

 

332

 

 

специалист по гювечите фурнаджията Бако Яни го приготовлявал или пълнено, или „саде гюзел”, без нищо.

 

В Станимака много добре умеели да приготовляват сармите. Имало няколко вида сарми: обикновени — „яираци”, с кисело зеле, „япрачки”, малки сармички с кисело зеле и свинско месо, колкото за една хапка, „ахтоподи” — сарми, в които се туряло по едно малко парченце от охтопод, сарми пролетни и сарми летни — завивани с лозов лист. Гърците наричали сармите „япракя”, а българите — „бохчи”. Имало най-сетне и владишки сарми, приготовлявани с кисело зеле и бяло мисирешко месо, като във всяко листо се завивало по едно малко парченце бяло месо.

 

Заедно със сливите и нахута сармите били традиционното сватбарско ядене. Нахутът се варял както фасула с тая разлика, че се накисвал отвечер. Готвел се постен нахут, а също н с дреболии от кокошка или мисирка. Сливите се смятали за по-горно ядене от нахута и се давали, преди да се мине към сладкишите. Сухите кюстендилски сливи се готвели с тлъста кокошка или тлъсто телешко месо.

 

По гроздобер много се ядяло „брънза сирене” (бито), донасяно на градския пазар от родопските овчари — ядене за сиромасите, гюнлюкчиите и аргатите. За народно ядене минавал и тараторът, приготовляван с много чесън и оцет. Станимакалии подигравали горниводенци, че ядат много таратор, поради което им викали „тараторжие”, или още „арми тъка-тъка”.

 

Шарланът се приготовлявал от орехи или сусам. Държели го в кюп.

 

Маслото не се употребявало за готвене, а само за правене „гурабии”, баклави и баници.

 

Пастърмата в Станимака не се употребявала, освен от крайненците. Смятала се за грубо и просто ядене.

 

Козьото месо в Станимака нямало никакъв пазар. Гражданите се назландисвали „дори на овчото”, което предпочитали най-вече турците, след това българите и най-рядко купували от него гърците.

 

Рибите били любимо ядене, особено наесен, когато идвали от Созопол (Зопол) тлъсти паламуди и скумрии.

 

333

 

 

Чорбаджиите в Станимака много обичали риба и особено моруната, която се донасяла рязана и пресносолна. Рибата, печена на фурна с оцет, много „отивала” на ширалъка, резките вина и сладкото грозде. Ядяла се с гарнитура от благия станимашки червен лук. Има една такава песен:

 

Парамана иска прясна риба,

сладко вино,

за да пусне мляко,

за да храни детето. [1]

(Свободен превод от гръцки)

 

Качамакът се употребявал от крайненците — постен, забелен със сланина или залят с петмез. Истинските граждани не ядели качамак.

 

Бурания се наричало постното ядене, сготвено с ориз, кисело зеле и варено в разсол.

 

Празият лук се ядял скълцан в разсол.

 

Картофите се появяват в Станимака твърде късно, около Кримската война, и се ядат малко, обикновено пържени на колелца. Печели се още на огъня под ракиените казани в нарочни ламаринени долапчета.

 

В Станимака се приготовлявали още разни баници, бюреци с мляко, тикви с мляко, баници с извара, сладкиши, баклави, гурабии и особено мекици, пържени в орехов шарлан — любимо ядене през Великите пости.

 

Прави впечатление твърде голямото изобилие на яденета, няколко от които — петмезът, балсуджуците и „псинорефите” — придобиват национална известност. Кулинарната култура в града е на голяма висота и се развива в една твърде широка амплитуда: от качамака на родопските

 

 

1. „Парамани” в Станимака се наричали дойките. Дойки се наемали за коконските деца, за да не пусталеят коконите, когато кърмят, или в случаи, когато нямали достатъчно мляко. По-сетне „парамани” се наричали жените, които изобщо се грижели за някого в къщи, а също и жени, които се грижели за домакинството, т. е. икономки. Калугерите взимали жени за икономки уж, а в същност им били метреси. Оттам понятието „парамана” загубва първоначалното си значение и придобива значението на „лека” жена, метреса. „Парамана” в буквален превод значи „минаваща от ръка на ръка”.

 

334

 

 

преселници до деликатесните „ахтоподни” и владишки сарми, приготовлявани в аристократическите фамилии. Прави впечатление освен това изумителният ред в употребата на отделните храни, всяка от които има свой собствен ритуал, свое сезонно място в бита на гражданите, свое собствено значение и роля в хигиенните привички и всеобщия стопански ред.

 

Носията в Асеновград никога не е била една за всички граждани: българите имали своя носия, гърците и гръкоманите — своя. Ето как изглежда носията на гърците и гръкоманите в очите на известния български етнограф Васил Кънчев, посетил града през 1895 г. (Сп. „Бълг. преглед”, 1897 г.):

 

„Всички гърци носят в празник червени фесове, за да се отличават от българите, които носят шапки. Тук има цяла класа прославени между гражданите юнаци, които носят бели вълнени арнаутски шапки, усукани със сини кърпи, обличат се с морави потури, морав чепкен и през кръста си носят голям червен пояс. Те пиянствуват из града, бият се често помежду си и за най-голямо геройство смятат да нападнат нейде усамотени стражари и да ги бият. По тая причина в Станимака стражарите отиват вечер и нощя всякога по двама заедно. По-богатите носят сукнени потури с дълги дъна от син плат и зелен пояс през кръста. Малцина са облечени с тесни европейски дрехи. И жените в гръцките махали още не са се поддали съвсем на новите моди. Болшинството носи червени тънки фесчета на глава, усукани с черна кърпа, и старомодни набърчани фустани, препасани по-височко от кръста. Някои ходят гологлави, а твърде рядко се срещат модни фустани и капели.”

 

Изобщо фесът в облеклото на станимашките граждани е знак за гръцка принадлежност. Пискюлът на феса е специален атрибут, който се поставя на големи празници.

 

Що се отнася до облеклото на българите, то е в общи линии обикновено селско облекло, състоящо се от гугла, салтамарка (елече), антерия с валчести копчета, пояс в тъмен цвят (вълнен) и потури. Това е облеклото на преселниците — чифчии и аргати, на овчарите и бостанджиите.

 

335

 

 

Следващите поколения вече свалят потурите. Едновременно с потурите отстъпва и калпакът на феса. На краката се обуват вълнени бели чорапи и еминии (цървулите изчезват заедно с потурите и калпака).

 

Това е облеклото на еснафлиите, занаятчиите, на „чаршийските” хора, заможните българи в чистия им градски вид. В крайните квартали на града обаче продължават да се носят обикновени потури и цървули дори до края на миналия век. С появяването на френк-терзиите модните прави, наречени още „градски дрехи”, бързо изместват и потурите, и шалварите, и доламите, и „джепкените”, за да придобие градското облекло с течение на времето своя съвременен вид.

 

Заедно с облеклото на мъжете се променя и женското облекло. Мъжете обличат „френски панталони”, а жените — дълги копринени рокли с бухнали ръкави, с високи яки, с тесни талии и широки разкроени поли. Под тях се обличат широки долни фустанели с дантели. Роклите обикновено са черни, а фустанелите — цветни. При ходене жените повдигат с дясната си ръка роклята, за да не се влачи но земята и главно за да се види под нея красивата фустанела.

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]