Асеновград в миналото. Исторически очерк

Николай Хайтов

 

Част II. Зад контурите на историята

СТОПАНСКИ И ЕТНОГРАФСКИ ОБЛИК НА ГРАДА В МИНАЛОТО

 

1. ПОМИНЪЦИ

Лозарство и винарство

Отглеждане на тютюн и на ориз, овощарство, скотовъдство, копринарство и гори

Занаяти, промишленост и търговия

 

ЛОЗАРСТВО И ВИНАРСТВО

 

Един от най-старите поминъци в града, ако не и най-старият, е лозарството. Няма съмнение, че траките са познавали лозата и умело са я култивирали. Нещо повече, древният писател Плиний твърди, че изнамирането на лозата и начините за отглеждането ѝ се дължи на тракиеца Евмолп. За тракийското вино споменава в „Илиада” Омир — как натоварено на кораби то е било носено в Троя.

 

. . . твоят стан е пълен с вино,

аргите (гърците) го носят всекидневно

от тракиняните на корабите си . . .

 

Древният географ Страбон съобщава, че за първи път лозата е засадена в Созияна и Вавилон от тракийците, които „не копали ями, но втиквали в земята колци с железни върхове, които после изваждали и на мястото им натиквали лозови пръчки”. За виноделието на траките красноречиво ни говори намереният в Пловдивско каменен релеф, на който е изобразено бране, пренасяне и преработване на гроздето във вино. Намерени са монети, сечени в Пловдив през I в. от н. е. с изображение на Дионисий с грозд. Пак от древните писатели научаваме, че когато Александър Велики посетил главното светилище на тра-

 

247

 

 

ките в Родопа, на върха Зилмисос, той принесъл „винна жертва”. Светилището било посветено на Дионисий — бога на младостта и виното, в чест на когото всяка година се празнували големите Дионисиеви тържества, ознаменувани с проливане на много вино.

 

Слабостта на траките към виното е засвидетелствувана многократно от древните историци, които са се занимавали с техния бит. От техните съобщения научаваме, че траките имали обичай да изпиват чашите с вино наведнъж. Обичай е било също, преди да влязат в сражение, да се напиват с вино, за да бъдат силни и безстрашни.

 

Тези исторически и археоложки данни не оставят никакво съмнение, че лозарството в Маричината низина се е развивало от най-дълбока древност. Славяните усвоили този поминък от траките заедно с терминологията (напр. „каче”, „вино”, „оцет”, „фитя” (младо лозе), „дикел” (двурога мотика) и др., които са латински и гръцки думи, са преминали у тях чрез траките). Ние се запознахме вече с документи от Средновековието и турското робство — Устава на Бачковския манастир, пътеписа на Пол Люкас от 1706 г., синорнамето за границите на Станимашкото землище, султански фермани и др., които определено говорят, че за града Станимака лозарството е „традиционен” поминък.

 

За това свидетелствуват имената на два от старите квартали в града: Амбелинос (от гръцкото ампелос — лоза) и Циприхори (от гръцкото „ципори”, „джибри, джиброво село, село на джибрите).

 

Двата най-широко разпространени сорта грозде в землището на Асеновград били Маврудът и Памидът. Това са два сорта, култивирани тука в продължение на столетия, пригодили се отлично към почвените и климатически условия до такава степен, че някои не без основание ги смятат за „коренни”, местни сортове грозде. Едно доказателство в това отношение е наименованието на Памида в пиротския говор — „пловдиня” — вид грозде, което в Плевенско и Свищовско се нарича „Памит” — „благо грозде, ама не прави вино” (С. Вацов, „Думи по говора на Пирот”, П. сп., кн. 16, с. 165).

 

Маврудът (става дума за стария Мавруд, преди

 

248

 

 

филоксерата) е бил на времето си гордостта на Станимака. От него се е добивало черното и гъсто маврудово вино — „в кърпа да го носиш”, което не е имало съперници. От него по специален начин се е приготовлявала прославената „станимашка малага”.

 

Произведение на дълголетна селекция, Маврудът с основание се е смятал за идеалния винен сорт: много „родлив” при благоприятни години, кютюците му са се разчеквали от грозде, развивал се е късно пролетта и не страдал от късните пролетни слани. Зърното му — с дебела кожа, не се напуква и не гние във влажни години. Не „изресява”, т. е. гроздовете му са винаги плътни, а при измръзване кютюците му проявяват невероятна биологическа жизненост, подкарвайки от по-дълбоките, неизмръзнали части.

 

Маврудът е заемал в Станимашкото землище „каратопрака”, т. е. тежките глинесто-хумусни, възвлажни, черноземни почви, докато Памидът, биологически приспособен към бедните песъчливи почви, е покривал местностите по „яката” — предпланинските и планински възвишения около града. Старият Памид не се боял от студовете, сланите, затова не го заравяли. Пролетно време той рано се развивал и затова резитбата му започвала още през февруари, тъй че лозарите имали достатъчно време да го „изработят”, докато дойде ред на късно развиващия се Мавруд. Есента Памидът узрявал с 15—20 дни по-рано от Мавруда, та е имало време лозарите да извършат неговия гроздобер, наричан „промутрия”, през което време узрявал и Маврудът и започвал главният гроздобер.

 

Леките и пивки вина, които ставали от Памида, тогава не се ценели, та лозарите го употребявали повече за ядене, а приготвените от него вина бързали да източат и ги изварят на ракия, за да освободят винарските съдове за истинското „винено грозде” — Мавруда.

 

Различни по качества, изисквания и природа, двата станимашки сорта Памид и Мавруд се отлично съчетавали и по място, и по време, и по своето консумативно предназначение. И в резитбата и обработката, и в беритбата Памидът вървял достатъчно напред, за да не попречи на Мавруда, а различната им приспособеност към почвите

 

249

 

 

давала възможност лозарството в Асеновград да се развива както в полето, тъй и в планината върху почви, съвършено негодни за каквото и да е друго земеделско производство. Освен това памидовото вино веднага ставало за пиене, докато маврудовото, за да стане „добро вино”, трябвало да отлежи поне година или две, тъй че и в това отношение Памидът се е спогаждал с Мавруда като „брат със сестра”.

 

Маврудът виреел добре не само в землището на Станимака, но също в каратопраците на Куклен, Долни Воден, Касъмово, Крумово, Козаново и Катърли, а Памидът заемал планинската яка от Куклен до Горно Слав и Тополово, а на юг се е промъквал дори до Наречен върху нарочно построените за него планински тераси. И понеже в миналото винарство в селата не е имало (не е имало нито капитали за това, нито сигурност), то всичкото грозде в околностите на Станимака намирало своя пазар в града. По размера на приход а „октроа”, който се е събирал всяка година от докарваното грозде в Станимака, количеството му се изчислява на около 35 000 000 стари оки. (Изчислението е извършено за периода 1900—1904 г.) От това грозде се е добивало около 15 000 000 л вино и ракия, изнасяни в по-голямата си част (10 000 000 л) през гара Катуница.

 

В землището на Станимака преди освобождението на България всичко с изключение на няколкостотин декара чалтици (оризища) е било покрито с черници и лозя, добре напоявани чрез станимашките аркове и умело обработвани. При създаването на нови лозя въоръженият с вековен опит станимашки лозар извършвал постоянен отбор на добрите пръчки, като засаждал зърна от ечемик до главините с изобилно грозде и от тях вземал пръчки за засаждане новите лозя. Засаждането е било просто: едногодишни лозови пръчки, забити в земята, веднага се укоренявали и след три години се превръщали в лозе. Оттам и поговорката за леснината на лозарството: „Бучни пръчка — пий вино.”

 

Рязането, отравянето, неколкократното копане на лозята, брането и заравянето им изисквало много труд и градът никога не могъл да се справи сам с обработването

 

250

 

 

на лозята. В по-голямата си част тази работа се извършвала от работници „гюнлюкчии”, набирани от съседните, а и по-далечните селища. Известно е например, че напролет са идвали за лозарска работа в Станимака дори шопи от Софийско.

 

В по-голямата си част лозарските наемни работници се набирали от съседните на града села и особено балканските, като Яврово, Бачково, Лясково, Чаушево (Добростан) и др. Те слизали от планината на цели тумби, за да вземат по някоя с триста зора припечелена пара. По-добре били заплащани резачите на лозята — едно, че рязането се е смятало за най-деликатна операция при обработването на лозята и, второ, то е изисквало голяма сръчност и опит, смятало се е в известно отношение за изкуство. Рязането ставало с косери със същата форма, какъвто е намереният средновековен косер при Асеновата крепост. Резачите се състезавали да режат така, че да е възможно върху отреза да се закрепи една медна пара, т. е. колкото се може по-равно. На Мавруда оставяли обикновено по едно „око”, на Памида — по две, рядко по три.

 

При рязането на старите маврудови лозя кютюкът постепенно се е разширявал, та отделните кютюци започвали да се допират, образувайки „манастир”. Когато „манастирите” започвали да стават непроходими и да пречат на обработката, лозето се подмладявало, като кютюците се изрязвали до главините и подкарвали нови пръчки. Подмладявани по този начин, маврудовите лозя изтрайвали обикновено до 80, а понякога и до 100 години.

 

Засаждането на младото лозе при старото лозарство било съвършено просто. Определеното за лозе място се изкопавало на половин метър дълбочина, а след това се прекопавало с дикел, за да стане почвата ровка. От най-плодоносните кютюци се отрязвали пръчки, които се държели в казани с вода и говежди тор, докато „подкарат” пъпки. С помощта на специално дървено садило се отваряли дупки в земята и се засаждали пръчките на метър и половина една от друга, до 20 см дълбочина, като при засаждането се режели до пъпка. Едногодишното лозе наричали „фитхе” (сято), двугодишното — „младо”. На третата година то минавало вече за редовно лозе.

 

251

 

 

След резитбата започвало отравянето на заровените есента лози и прекопаването им с дикел. До узряването на гроздето лозята се прекопавали 4—5 пъти с мотика, а след гроздобера отново ги заравяли.

 

В Асеновград, както вече споменахме, се извършвали два гроздобера. Първият гроздобер, наречен „промутрия” (ранен гроздобер), започвал около средата на септември и свършвал на Кръстовден — 27 септември. Това е гроздоберът на рано узрелите Памиди по височините около града. Една част от събраното грозде преработвали на петмез, бал суджуци, сладки вина и пр., а друга част насипвали в линовете и след прекипяването на ширата изварявали на ракия. Докато памидовите джибри се прекарат през ракиените казани, Маврудът дозрявал и започвал вторият, същинският гроздобер, наречен „големият гроздобер”.

 

При големия гроздобер в Станимака настъпвало небивало оживление. От най-затънтените родопски села слизали цели кервани „карачи” мулетари заедно с дружини берачки, в това число кърджалийски турци и българи-мохамедани от Смолянско, професионални кираджии от Павелско. Идвали и селяни от тракийските села с нарочно приспособени за возене на грозде коли, наречени „шарапани”, запретнати с волове, та целият град се е превръщал в гъмжило от жени, мъже, катъри, говеда и коли, заели всичките мегдани, плъпнали по всичките улици, едни вече спазарени, други в очакване да се пазарят. Заедно с родителите-гроздоберачи идвали и децата им да се наядат с грозде и да пасат воловете, тъй че целият станимашки кър се изпълвал с викове, крясъци и песни, цвилене на коне и мучене на волове, със звънтене на големите звънци, окачени на мулешките вратове, наречени „чангърдаци” (чанове).

 

Окачването на големите чанове по време на гроздобер давало тържественост и празничност на гроздобера, огласявайки целия кър и целия град със своето мелодично звънтене. Всеки истински керван се водел от магаре, което носело най-големия звънец. Всеки керванджибашия се стараел да надмине другите както с броя, тъй и с мелодиката на своите чанове. Тая шетня и шумотевица

 

252

 

 

траела около месец — един месец на денонощен труд, на недоспиване и уморителна шетня, докато всичкото грозде се обирало и насипвало в огромните линове и бадеми по винарските къщи. За гроздоберачите работата свършвала обикновено в края на октомври, но не и за „линджиите” — работниците, които се занимавали с преработването на гроздето във вино. Напълненият лин се оставял известно време, докато гроздето се стопли и започне ферментацията, след това линджиите отваряли със специални дървета — „манели” дупки („язлъци”) в кипналата гроздова маса, а най-сетне и те самите влизали голи в лина, когато ферментацията се засили, и започвали сами да бъркат „кипналото” грозде. . . Отначало те бъркали лина по три пъти, но сетне бъркането зачестявало, за да не се вкисне горната част на джибрите. Това траело, докато джибрите престанат да се вдигат и се отложат на дъното на лина. Смята се, че виното е преки-пяло, оставя се един-два дни за отбистряне и се източва от лина в бъчвите.

 

Понеже с престояването си в джибрите виното избледнява и загубва част от багрилните си вещества, то винарите, които искат „боялия” вино, не чакат ферментацията в лина да свърши, а го източват още по време на „кипенето” в бъчви, където продължава процесът на ферментацията. За да се направи виното „гъсто”, станимашките винари прибавяли по време на усилената ферментация върху джибрите 4—5 % опечен на фурна и ситно начукан гипс. По този начин се засилвала боята, намалявала се киселината и виното ставало по-гъсто. Това е именно черното маврудово вино, което можело „в кърпа да се носи”.

 

За „прибирането” на огромното количество грозде, за неговото преработване и за съхраняване на произведеното вино в Станимака почти във всяка по-заможна къща е имало и винарска изба под земята, където се разполагали огромните винени бъчви, дълги до 4 м, с диаметър до 2,5 м, които събирали по 25 000 оки вино. Любопитно е, че тези големи бъчви се опасвали не от железни обръчи (те намират приложение в началото на сегашния век), а с дървени. Освен големите бъчви имало е, разбира се, и „по-малокалибрени” за съхраняване и отлежаване на различно вино.

 

253

 

 

Забележителни по своята големина били дървените „линове”, в които се е извършвала гроздовата ферментация. Хаджи Георги Кузмов имал лин, който събирал 40 000 оки грозде, а Пол Люкас говори за лин с дължина 40 педи (4 м) и височина 6 стъпки! Във всяка къща линът е имал своето място под сачака, откъдето виното по дървени корита („гурни”) се е източвало в бъчвите, намиращи се в избата. Освен линове, когато се появяват железните обръчи (чембери), започват да се правят и големи каци, наречени „бадеми”.

 

Във всяка винарска къща освен тези съдове имало достатъчно количество „чебурки”, т. е. каци за пренасяне на гроздето, товарени по две на муле с вместимост около 60 оки, „оточки” или „гюбеци” — цилиндрични съдове с форма на ведра, в които прекипялото вино се източва, за да се „прехвърли”, дървени кофи, фунии, ведра и най-сетне дамаджани за съхраняване на малки количества

 

Винарската къща в Станимака имала следното разпределение през двукрила кована порта, предназначена за добитък и коли, се е влизало в двор, застлан с калдъръм, с белокаменна чешма. В единия край на двора се издигал навесът, под който се намирали един, два до три лина, 4—5 големи бъчви и няколко малки и големи каци. Под навеса имало обикновено и едно помещение за прислугата и линджиите. Пак там се складирали в единия му край старите лозови пръчки за гориво. Паянтовият навес се свързвал с главната жилищна сграда, под която се намирала винарската изба, дълбока 3—5 м, а понякога, както е било у Чорбаджака — 9 м. В тия хладни и умерено влажни подземни помещения отлежавали станимашките маврудови вина и ракии.

 

В по-големите винарски къщи имало и нарочно помещение за казаните, в които изварявали джибрите на ракия.

 

Цялата къща заедно с двора се опасвала от достатъчно дебела и висока каменна стена, която давала на винарската къща изглед на същинска крепост. Такава една виинарска къща е можела да побере и преработи 120 000—150 000 оки грозде, а понякога 250 000—300 000

 

254

 

 

 

255

 

 

(къщата на х. Георги Кузмов). Обикновено само част от това грозде била от собствени лозя. Останалото количество се купувало от местните лозари в града и в околията.

 

Търговията с грозде била твърде лека за винарите и много тежка, понякога и драматична за дребните селски лозари. Дребните лозари нямали собствени винарски изби и съдове за преработване на гроздето и като нямало какво да правят със зрялото грозде, съгласявали се да го закарат във винарските къщи на „всяка цена”. Нещо повече — удряли го пред чорбаджиите на молба. Все пак една макар каква да е цена била нещо по-добро от това да окапе необраното грозде или да кисне непродадено в шарапаните на пазара... При такова благоприятно за винарите положение те взимали гроздето на каквато цена искали и го заплащали, когато искали. Рядкост е било лозар да получи капаро срещу продаденото грозде. Лозарите чакали обикновено гроздето да се преработи, виното да отлежи, да се продаде и тогава чак от получените пари винарят им заплащал.

 

Рискозете в тая търговия били съвършено малки: ако виното излезе добро, то веднага се продавало. Ако не станело добро или се вкиснело, минавало за оцет. Изостаналото лошо вино можело, също така да се извари на ракия, а ракията на такава цена да се продаде, че да има дори по-голяма сметка, тъй че всичките рискове оставали за нещастните лозари, които и градушката биела, и чернилката понякога съсипвала, и сушата заплашвала с глад.

 

За разлика от търговията с грозде търговията с вино била много по-приятна, сигурна и доходна. Още като се източели вината есента, явявали се търговци от Бургас, Анхиало, Сливен, Калофер, Карлово, Самоков, Дупница и София, спазарявали вината, а след тях идвали кервани с волски коли, натоварвали виното в малки бъчви и го разкарвали в разни краища на страната. За обсега на търговията със станимашко вино можем да съдим от това, че станимашките търговци давали пари под лихви и в Северна България. Значителна част от станимашкото вино се продавало и в Родопите, където специални кираджии го разкарвали по селата на кръчмарите. Станимашките

 

256

 

 

кираджии карали вино и във Варна през време на Кримската война — 1856 г., за нуждите на френските войски. Това е едно косвено доказателство за реномето на станимашките вина и обсега на винената търговия, която вкарвала в града големи богатства.

 

Заедно с винарството в Станимака е процъфтявал и ракиджилъкът като едно естествено допълнение на винарството. При липсата на каквато и да е спиртна промишленост ракията в турско време се е особено ценяла, имала е постоянен „твърд” пазар, много по-сигурен и стабилен от пазара на виното, и се е равнявала на „сухо злато”. Вече казахме, че Памидът в по-голямата си част се е изварявал на ракия. Добивала се е ракия и от маврудовите джибри, от изостаналите маврудови вина, че и от добрите, когато цената на ракията оправдавала това. От ранна есен до Коледа пещите под казаните непрекъснато горели, а в бакърите непрестанно се точела ароматната и силна „гроздовица”.

 

Една част от произведената ракия се употребявала за пиене, друга била преварявана на „дюс ракия”, преработвана за мастика и майско питие — „маиз”, наречено още „пикро”.

 

Ракията, предназначена за направа на мастика, преварявали до три пъти, за да се изчисти от алкохолите, които причиняват главоболие, затова и мастиката, произведена от таз преварка, се наричала „ючпишмиш” (три пъти печена). Приготовлението на мастиката се е извършвало в цариградски казани по специална рецепта, с прибавки на дъвка или анасон от специални майстори-мастикари, които влагали в тая работа голямо умение, дори изкуство. Благодарение на тези майстори станимашката мастика добила първенство в цялата страна и се превърнала в знаменитост, както и Малагата.

 

Дюс ракията, наричана от гъркоманите „дюзико”, преварявана с анасон, придобивала в голяма степен пикантния вкус на мастиката и се е произвеждала в „промишлени” количества за разлика от пикрото (майската ракия), която се е приготовлявала повече за домашна употреба. Тоя вид ракия се наричала „майска”, защото се е приготовлявала със събирани и сушени през май най-

 

257

 

 

различни ароматични и лековити билки. Имало специални познавачи на тревите, които ги събирали и разнасяли по къщите. Тревите се поставяли в шишета и дамаджани и се заливали със силна ракия. Те придавали багра и особен приятно горчивичък вкус на ракията, поради което се е наричала и „горчивка”. Употребявала се е не толкоз за пиене, колкото за лек при болки в корема.

 

В Станимака като издънка на винарската промишленост се развива и конячната промишлност. Докато мастиката, дюс ракията, пикрото и т. н. идват от Изток като произведения на Ориента, конякът идва от Запад и започва да измества мастиката като по-практично питие, което се пие без мезета, при това — модерно. За първи път в Станимака е внесен апарат за дестилация на виното в коняк през 1892 г. от станимашкия търговец Ставридис, който е доставил тази апаратура от Пловдивското изложение. Той пръв развива производството на коняк с винен дестилат и въздига неговото реноме до реномето на мастиката.

 

Смъртен удар на ракиджилъка нанася в Станимака добиваният по фабричен начин и много по-евтин от ракията изкуствен спирт. Спиртът идва най-напред като вносна и контрабандна стока от западните пазари, рафиниран и много по-добър от гроздовата ракия за приготовляване на мастика. Търговията със спирт е много доходна, контрабандата — още по-доходна. Внасянето на спирт по контрабанден път става, както се казва в един протокол на общинския съвет от 1898 г., „професия на развалените елементи”. Общината облага спирта с данък, наречен „октроа”, но вносителите се ухитряват: „угасяват” го с малко вода, прибавят му анасоново масло и го „минават” за ракия. През 1900 г. само за времето от 22 август до 31 декември в града е внесен 20 000 литра спирт, което хвърля лозарите в ужас. Те се събират пред общината, викат и роптаят, протестират, но валякът на икономиката не се стъписва, спиртът продължава да се внася. Ракиджилъкът продължава да гасне. Хората започват да изкореняват памидовите лозя по баирите, винарите започват да внасят преси за изстискване

 

258

 

 

на джибрите, а след това ги хвърлят в реката. В замяна на това все повече процъфтява основаната през 1885 г. спиртна фабрика на Ганеолу в Станимака. Петракоолу следва примера на Ганеолу и прави голяма спиртна фабрика на гара Катуница, която допринася твърде много за изкопаване гроба на ракиджилъка в този край.

 

За да приключим с „виноделието” в Станимака, трябва накратко да се спрем на един от важните негови отрасли — оцетарството. То се развива успоредно с винарството и е великолепно негово допълнение, поглъщайки лошите и вкиснати вина. Във всяка изба имало и голяма оцетарска бъчва, която непрекъснато се източвала и доливала. Силните на алкохол маврудови вина, гъсто обагрени и съдържащи голям процент (седем на хиляда) естествена киселина, давали чудесен оцет. Две-три години той „узрявал” в бъчвата, а след това дозрявал на път за „местоназначението” си, натоварен на мулета в бурета. „Кълбучкането” на оцета в бурета, създавайки възможности за интензивно окисляване, съдействувало за оцетната ферментация и по този начин двете бурета се превръщали в нещо като походна оцетна фабрика, с която кираджията преминавал Балкана и достигал до Шумен. При това той непрекъснато продавал оцет: точел отдолу, доливал вода отгоре и оцетът все не свършвал. Оттам поговорката „С товар оцет — до Цариград отива”.

 

Приготовлението на оцета изисквало само една грижа: маята от стар, отлежат оцет в голямата бъчва — оцетарник, никога да не се свършва. От узрелия оцет източвали за продан, но винаги оставало известно количество за мая на следващото вино. Имало значение дали бъчвата е навън под сайванта на светло или е на хладно и тъмно вътре в избата. На светло оцетът по-бързо се вкисвал, но не бил така силен и вкусен, а на тъмно ферментацията по-бавно протичала, по-бавно узрявал оцетът, но ставал много силен и ароматен.

 

Само с лозарството и свързаната с него търговия на вино, ракия и оцет можем да си обясним голямото благосъстояние на града в миналото, многото черкви, хубавите и красиви къщи, прочутите негови богатства, които

 

259

 

 

на два пъти са били разграбвани от кърджалиите и пак останало достатъчно, за да се възроди и отново застрои градът — по-хубав, ако не и по-богат. В това отношение, разбира се, нужно е да се направи уговорка: богатството не било у дребните лозари, а у едрите, у търговците на вино и ракия, които давали пари под лихва и трупали много пари. Заедно с тях в града живеело многобройно население от малоимотни и безимотни хора, които се прехранвали като наемни работници и аргати, преживявали в недоимък и сиромашия. И за богатите, и за бедните обаче лозята били основен поминък, тъй че унищожението им от филоксерата се явява като една истинска катастрофа за града, която насмалко е щяла да предизвика неговото изселване.

 

Тревожни сигнали за унищожаване на европейските лозя от филоксерата се появяват в пловдивския в. „Марица” още през юли 1880 г. Седем години по-късно в едно окръжно с дата 18 юни пловдивският префект съобщава, че филоксерата се е появила в лозята на Видински окръг, и нарежда да не се пренасят оттам никакви пръчки. Това обаче не спира шествието на „лозовата чума”, която през 1889 г. прехвърля Балкана и започва унищожението на сливенските лозя.

 

Малко са хората, които дават ухо на тревожните сигнали в печата и служебните писма. Естественият оптимизъм забавлява станимашките лозари със сладката надежда, че задалата се напаст може да ги отмине. Нещо повече, те се радват на голям „алъш-вериш”, защото градът е наводнен от чуждестранни търговци, дошли от Франция чак, за да купуват вино, което се заплаща с лири. Европейските лозя са унищожени. Севернобългарските са минали „под ножа” на малката коварна буболечка, наречена филоксера, но станимашките — живи, здрави, непокътнати, раждат повече от всякога и радват стопаните повече от всякога. Малцина са онези, които се досещат, че тези благатки години са последните години на старото лозарство в Станимака, и жегнати от зли предчувствия, замислят начин и средства за борба. На 18 юни 1903 г. станимашкият в. „Дружба” обявява зловещата новина: „Днес филоксерата е констатирана в нашето землище, а

 

260

 

 

именно в м. Кавакалтъ. Най-важният поминък на нашите граждани е в опасност!”

 

В града настъпват смут и паника, като че е обявено идването на кърджалиите. Назначават се общински пазачи на филоксерата Георги Къса и Никола Гажка, които поставят под карантина заразените лозя, наводняват ги като чалтици с надежда, че „буболечките” ще се издавят, сипват в корените и кютюците лизол, но „черните опожарени гнезда” все повече и повече заливат станимашкия кър — най-напред по засадените с Памид баири около Станимака, а след това пропълзяват и в „каратопраците”, за да опустошат за няколко само години и Мавруда.

 

Уплахата е толкова голяма, че в града се заговаря за изселване, други се окопитват и започват масово засаждане на черници, само с едно не могат да свикнат станимашките граждани — с мисълта, че трябва да изкореняват старите лозя и да засаждат устойчивите на филоксера „американски” лозя. Първата сказка в града за новото американско лозарство през 1909 г. не се е състояла „поради липса на слушатели”. Все пак през есента на същата година от лозарското дружество е бил направен в местността Капсида „маточник за подпомагане новото лозарство”, а през 1910 г. са засадени първите 50 декара американски лозя. „Като че ли станимашките лозари се събудиха — четем в една дописка на „Дружба” — от летаргическия сън, който бе ги обладал, показват жив интерес към новото лозарство и вече садят нови лозя.” [1]

 

Шеметният удар е преминал. 40 000 декара стари лозя в Станимака и околността загиват до последния кютюк. Огромните винарски съдове в града за дълги години остават празни, докато новото лозарство се подеме, без обаче да достигне никога разцвета на старото. Колко бавно е вървяло възстановяването на лозята, се вижда от това, че през 1934 г. в цялата околия има само 18 939 дка нови лозя. При това значителна част от тях не са винени сор-

 

 

1. Голяма роля за развитие на новото лозарство има фамилията Кузмови — Х. Георги със синовете му Щерю и Янко, които първи внасят от Франция калеми от американските лози и развиват „пидинерството” в града.

 

261

 

 

тове, а от десертни — Афузали (Хафъзали, Болгар). Изобщо новите пазари за десертно грозде подтикват и увеличението на десертните лозя и десертните гроздя за износ. Докато през 1930 г. от гара Асеновград са изнесени за Германия само един вагон с 3800 кг Афуз, вече през 1936 г. заминават 110 вагона с 545 000 кг.

 

 

ОТГЛЕЖДАНЕ НА ТЮТЮН И НА ОРИЗ, ОВОЩАРСТВО, СКОТОВЪДСТВО, КОПРИНАРСТВО И ГОРИ

 

Като опустошава старите лозя, филоксерата причинява много и най-разностранни промени в стопанския живот на станимашките граждани, заставя ги да развият нови поминъчни отрасли. Един от тях е тютюнът. През 1903 г. той е съвършено непознат в землището на Станимака. През 1904 г. са засадени 30 дка, но само 6 години след това тютюнът заема площ от 500 дка.

 

Тютюневите площи започват бързо да нарастват след окончателното опустошаване на старите лозя през 1911 г. Причината е проста: засаждането на нови лозя изисква значителни капитали и е по силите само на заможни хора, докато засаждането на тютюна не изисква никакви капитали. Ето защо богатите правят нови лозя, а бедните сеят тютюн. Стимул за производителите на тютюн е добрата цена (2—3 лв. на кг, но тютюнотърговците образуват своите „картели” и веднага, още през 1911 г., свалят цената на 0,80 лв. кг). Оттук нататък започва една непрестанна и драматична ежегодна борба между неорганизираните и безпомощни тютюнопроизводители с мощните тютюневи картели, която се увеличава с увеличаването на тютюневите площи. Един надежден обрат в тая борба е основаването на тютюнева кооперация „Асенова крепост”. Засетите през 1928 г. площи с тютюн са 2607 дка, през 1931 г. те се удвояват — 5250 дка, а по време на кооперативния възход през 1933 г. достигат 14 627 дка с годишно производство 1 548 467 кг тютюн. Вследствие на финансовата катастрофа, сполетяла кооперацията

 

262

 

 

„Асенова крепост”, още на следващата година тютюневите площи отново спадат на 5000 дка и по-нататък тютюнът все повече намалява, за да открие път на други, по-нови и доходни култури. Заедно с това дребните тютюнопроизводители отново попадат в ноктите на тютюневите фирми.

 

Изобщо унищожението на старите лозя от филоксерата нарушава траялото с векове стопанско равновесие в града и дава тласък не само на нови икономически, но и на обществени промени. Дребните лозари завинаги пропадат. Онези, които се опитват да възстановят лозята с помощта на заеми, попадат в яките нокти на станимашките лихвари и стават жертва на едно безбожно ограбване.

 

„Много семейства — пише в бр. 22/1904 г. на в. „Дружба” — има вече разорени от лихварите. Селата Катуница, Караджово, Чешнигир, Нова махала, Яхалий, Папазлий, Конуш, Избегли, Куклен, Караагач и Долно Арбанас са почти заробени от лихварите. С безбожно лихварство се занимават голяма част от градските бакали и чорбаджии, някои от селските бакали, учителите, даже свещениците.”

 

Дребните тютюнопроизводители, които заместват дребните лозари, са в социално отношение много по-близко до градското работничество (пролетариата), защото повечето от тях са и сезонни работници в цигарените фабрики и се намират в двустранен конфликт с капитала и като производители, и като работници. Това съдействува за ранното появяване и бързо узряване на революционните идеи в града, които прерастват по-късно в тежка и славна революционна борба.

 

Един от старите поминъци в Асеновград е оризосеенето. Пръв споменава за оризови култури в Балканския полуостров пътешественикът Бертрандон де ла Брокиер през 1433 г. У нас тая любима на турците култура прониква между 1470—1480 г. Според едно предание в с. Карареизово (сега Болярци) семето на ориза (арпата) било пренесено от някой си турчин анадоллия — Рейс Баба, в гушите на живи гъски (било уж забранено изнасянето на арпата от Анадола). Рейс Баба създал и първите

 

263

 

 

оризища около нареченото на неговото име Карареизово и сложил началото на един от основните поминъци в тоя край.

 

По заръка на Рейс Баба, когато умрял, погребали го не в турските гробища, а на кръстопътя, където минават колите с ориза, на 400 крачки в северозападна посока от старото българско училище. Гробницата му доскоро е личала — дълга 17 м, и там българи и мюсюлмани се събирали всяка година, колели курбан и правели съвместно молебствие за дъжд.

 

В това предание трябва да има нещо вярно, защото в цитирания вече турски регистър на джелепкешаните от 1576 г. днешното Болярци е наистина обозначено с името „Карареиз”. Преданието не е „знаело” за съществуването на тоя документ, за да се появи вторична връзка между него и документа, та може да се приеме, че в основата му лежи наистина един исторически факт. „Гробът на Карареизлията” се споменава много често и в протоколите на градския съвет от 1894 г., той съществувал доскоро, тъй че върху неговото съществуване не може да има никакъв спор.

 

За оризища в Пловдивско се говори в един доклад на пловдивския кадия от 1585 г., от който вадим заключение, че те са били наети за срок от 3 години срещу 100 товара акчета (Окръжен архив, ф. 29, арх. ед. 12). Значението на произвеждания в Пловдивско ориз личи и от една султанска заповед до управителя на Пловдив с дата май 1797 г., от която се вижда, че пловдивският ориз е задоволявал нуждите на столичния пазар, но „спекуланти” са се осмелили да го изнасят на други пазари, което предизвикало в столицата истинска оризова криза.

 

В така наречените „пловдивски оризища” са влизали и карареизовските и станимашките. Има и сега в землището на Асеновград местност „Динкарасъ” (от „динка” — примитивно устройство за лющене ориз, карано с водна сила). След освобождението на България румелийското правителство започнало да намалява оризищата, за да се предотвратят масовите заболявания от малария, но въпреки това дори до 1894 г. Станимашката община давала под наем оризища, а именно дамгата „Сарай Алтъ” от 600 дка и дамгата „Орта пара”. В документите покрай

 

264

 

 

думата „чалтик” се споменава и думата „тирлик” от „тир” — дига между кошарите, засявани с ориз.

 

Още в най-стари времена асеновградските жители сеели и житни растения, и зеленчуците, за които се споменава и в Устава на Бачковския манастир, но те имали много по-малко значение от лозята. Може да се смята за една установена през вековете стопанска закономерност селяните да доставят житото, а градските жители — виното и зеленчука.

 

Нямаме никакви данни за това, какъв зеленчук се е произвеждал в Станимака по времето на Бакуриани, но ако съдим по някои косвени указания, може да се приеме, че обикновеният и чесновият лук и зелето били на първо място. Червеният, наречен още „благият станимашки лук”, бе доскоро едно от най-известните зеленчукови произведения в града със старо минало и слава. В Станимака винаги са го засаждали в градини, наторени с джиброви отпадъци (ципори), изобилно са го напоявали, на което се дължат особените му вкусови качества.

 

Червеният станимашки лук се е употребявал главно за „приеда” на паламуда и в това отношение се превръща в гастрономическа ценност, от която всяка година пловдивските чорбаджии си набавяли по 200—300 оки. Като спътник на ракиджилъка червеният лук загубва своите качества и слава заедно с упадъка на старото лозарство.

 

От овощните дървета най-разпространени били в града наровете и смокините, от които имало почти във всеки двор. В близост с града, на север от него се простирали гъсти орешаци, които давали изобилен плод. По височините около града изобилствували черешови и бадемови дървета и особено черниците — пръснати навсякъде както в полите на планината, тъй и в лозята из полето. За разлика от орехите и бадемите, които се появявали от самосев, черниците било плод на специални грижи заради шумата, която се употребявала за храна на бубите. Ябълките и крушите се посаждали тук-там като единични дървета, без да имат някакво стопанско значение. Овощни градини в съвременния смисъл е нямало. Те са много по-късно явление.

 

Между старите поминъци на града трябва да спо-

 

265

 

 

менем и скотовъдството, и по-специално овцевъдството. Пространните „кел-мешета”, пасбища и ливади в равнината, комбинирани с летните пасбища в балкана, създавали отлични условия за процъфтяването на овцевъдството както преди, тъй и по време на турското робство.

 

Уседналите градски жители по-малко са се занимавали с овчарство: то се е подхранвало повече от селските жители, преселени в различни времена и по различни причини в града, които идвали със своята „стока” и своите поминъчни навици. За размера на овцевъдството по време на турското робство ни дава известно указание джелепкешанският регистър. Като поминък то се е запазило дори до края на миналия век, когато с протокол 222/1899 г. общинският съвет постановява „да се развалят всички кошари и саи па стръмния склон южно от метоха и да се забрани ходенето там на хора и добитък”.

 

Протоколите на общинския съвет от този период са пълни с отхвърлени молби на градски жители — овцевъдци и козевъдци, за паша, като например на Иван Шоп, който имал 160 овце, Петко Колчев — 300 овце, Никола Бушу — 250 овце, Никола Шоп — 90 овце, Никола Бочев — 100 овце, Петър Маджира — 73 кози, Иван Сарачов — стадо овце и кози и т. н. Изгонени от полето, където старите пасбища били преобърнати в ниви и лозя, изгонени и от балкана, където обезлесените места се превърнали в престъргани от пороите голи сухоребрия, последните скотовъдци в Станимака изколват, изпродават добитъка и погребват с това един от най-старите поминъци в града.

 

Говорихме на друго място за разпространението на горите около Станимака и тяхното историческо значение за неговите жители. Как са били стопанисвани горите около Асеновград в турско време, може да се съди от страшните белези на унищожение: „Анатемата”, „Корудере”, „Св. Димитър” — оголени сега „до кокал” — били някога девствени гори, превърнати от брадвата на дърварите и въглищарите в безжизнени пущинаци. [1]

 

 

1. По свидетелството на стария Табакидис целият склон на изток от града — около Анатема и параклиса „Св. Петка над Амбелин — е бил обраснал е едра широлистна гора, която била изсечена по нареждане на турската власт, за да не се крият там кърджалии и хайдути.

 

266

 

 

Към освобождението на България Станимашката общинска гора възлиза на 60 000 уврата, както е записано това в един общински протокол от 1891 г., където намираме и нейното първо „описание”, а именно:

 

„бук, воден габер, междрявка, дива върба, клен и липа, дъб, размесен с борика и ела на възраст от 5 до 100 г. Завзема местностите: Алтънова нива, Юрта, „Св. Димитър”, Калинова нива, Големий припек, Каняняста, Иванова нива, Конда вода, Суха кула, Филаря, Хаджи Вечу Рах, Калугерски зуморляк (зиморляк — студено място) с граници: Стара черква, Липчя, Стари друм, Мелник таш, Петрич, Манастирски ливади, Реката, Дълга усойка, Сливов дол, Стара воденица, Дива вода, Кязъл таш, Стар кладенец, път на „Св. Петка”, Въшива дова, Чифл. на манастира „Св. Петка”, Чучул таш и 40 извора; положението на града — полско-планинско; числото на домакинствата — 3000 къщи, поминъкът на жителите — лозарство; видът на материала, който се сече — горителен и строителен; количеството на м-ла, който се изкарва всяка година — 30 000 конски товара за горене и частна потреба, виреенето на гората — средно.”

 

Тъй описаната гора съгласно определението на една специална комисия е разделена на 12 участъка от по 833 уврата „с цел всяка година да се експлоатира по един участък”. Единственото лесовъдско указание при тези сечи е „да се избират дървета не по-тънки от 20 см, и то в най-гъстите места”. Разрешенията за добиване строителен материал се дават от общината по бройки на дърветата и дължината им, измерена в педи.

 

През 1890 г. на гражданите е разрешено да изнесат 60 000 товара дърва от общинската гора, а следващите години се дава по 25 000. Все по това време е изработена и първата тарифа за „оценение на дърветата и дървените изделия, които ще се секат от Станимашката градска гора”, от която научаваме, че освен дърва се добиват и следните видове „дървени изделия”: „Логачки” (?), садила за лозе; чатали за лозе; денковици; ръженици (вероятно колове за кръстците); шиндри за покриване на къщи, подлози, саръци, още айдани (ритли), таслаци (?); кашове „самарджицки” — предни и задни, мартаци, са-

 

267

 

 

ръци за бунар; педаври (за постилане на оборите); кепове (?), набърдала, или още ватахи (съоръжения за станове); скрипци (пак за станове); каснаци за сита; гурни (дървени улеи). Освен това и „чалия за бубите”, и „пръчки за чумбери” по 2 лв. на „товар-маждряковци”, „липови дървета за дърводелство” и дърва по 25 ст. товара.

 

Много разрешителни са дадени за изсичане „борики при параклиса „Свети Илия”. През 1891 г. са назначени „старши по горите” и двама младши горски стражари, които се обличат във форма и се въоръжават с кримки. В същото време започва запазването на горските местности от паша и залесяването на върховете край града — Св. Петка, Чуката, Равдин и Свети Димитър.

 

Решение по залесяването намираме в протоколите на общинския съвет от 1891 г., където се казва: „Запазването на тия върхове, като се посеят със семена от балкански дървеса, ползата е голяма, тъй като немалко представляват те по-добра фасада на града, затова — да се запазят предметните върхове, като се посадят с балкански дървеса.” През 1893 г. се открива горски разсадник и започват да се правят прегради „сантрачи по всички дерета, за да се запазят лозята и нивите от засипване”. Залесяването продължава и през следващите години (1900— 1910), определени са и пазачи на дърветата по чуката „Св. Димитър”, заповядано е дори да се отклони вода от водопровода за поливане и по този начин с много усилия е създадена днешната борова гора над Метоха.

 

Голяма част от дъбовите гори около Станимака „отишли” за направа на линове и бъчви. Друга част е била изгорена под ракиджийските казани и в печките на станимашките жители (200—250 дървари всеки ден прекарвали дърва с мулета от съседните гори). Ценността на дървата започва да се превръща в разменна монета при годежите, та между хвалбите за „юнака” била и тази: „Има две камари дърва, па има и саат!” Всичко това обаче не минало без последици: през 1885 г_ кацарският материал вече не се доставя от станимашки гори, а „се изписва от Сърбия”, както се съобщава в отчета на Пловдивската търговско-индустриална камара от същата година.

 

268

 

 

Унищожението на горите стига дотам, че когато през 1898 г. става нужда да се поправи мостът при Чинара, „за левия му крак” се налага да се купуват дъбови „кушаци” от Новаково, „понеже другаде няма”.

 

Много важен поминъчен отрасъл в Асеновград преди, а и след освобождението на България било бубарството и копринарството, което се е развивало в града от „незапомнени времена”. Известно е, че когато кърджалиите нападат Станимака в края на XVIII в., между скъпоценностите, които задигнали оттам, се споменават големи количества „джамфес и коприна”.

 

Една от предпоставките за развитие на копринарството е отличното виреене на черницата в околностите на града, а и това, че тя се е великолепно съчетавала със старите лозя. През пролетта (април и май) клоните на черниците се изрязвали заради шумата им, тъй че те никак не засенчвали лозята. А когато пръчките израствали наесен и започвали да правят сянка, лозето се обирало.

 

„Средната къща” в Станимака пущала за отглеждане по 1/2 до 1 унция бубено семе (рядко по 2) в специални „биджеклици” (бубарници). Коприната се точела на домашни чекръци. Почти нямало дом, в който да не се отглеждат буби и да не работят тези чекръци за „отмотаване” на пашкулите. Копринарството било работа главно на жените и то създавало „залисия” на домашните от всички възрасти: мъжете на връщане от лозята насичали черничева шума и я донасяли в къщи, децата хранели бубите, а жените отмотавали пашкулите и тъчели на домашни станове разнообразни и красиви копринени платна.

 

Част от произведените копринени тъкани се употребявали за домашни нужди — обзавеждане с копринени възглавници, пердета, покривки, кърпи, за чеиз на момите, ла дрехи и подплати на дрехите, но по-голямата част отивала за продан. Голям пазар на станимашка коприна бил Узунджовският панаир. Идвали търговци и в града чак от Херцеговина и Босна, изобщо коприната се търсела извънредно много и пазарът ѝ бил много лек и сигурен. Поради това, че коприната постоянно увеличавала цената си (търсенето през XVIII в. се увеличавало

 

269

 

 

несъразмерно с производството), хората предпочитали да държат коприна вместо готови пари.

 

Съкрушителен удар на старото бубарство и свилоточенето нанася болестта пебрин, която унищожава домашната копринена индустрия не само в Станимака, но и в страната, с тая разлика, че докато в останалите краища на страната отчаяните стопани изкореняват черниците, станимашките благоразумни бубари ги запазват и когато известно време след това знаменитият Пастьор открива способи за борба с „бубената болест”, копринарството в Станимака бързо се възстановява, за да заеме първо място в страната благодарение на завардените черничеви градини.

 

Един от местните радетели на бубарството, много допринесъл за неговото възстановяване и развитие, е Янко Прашката. Той пръв през 1881 г. донася в Станимака бубено семе от багдадска раса, взето от бубарциците на Паскалидис в Буса, и с голяма мъка успява да убеди населението да употреби това семе. През 1881 г. той успява да раздаде само по унции семе, но великолепните резултати от него дават кураж и през 1892 г. градът употребява вече 2000 унции семе и произвежда 100 000 кг пашкули за 500 000 зл. лв.

 

От Станимака бубарството преминава и в някои от съседните села, тъй че през 1907 г. в Станимашка околия се произвеждат 500 000 кг пашкули — огромно количество, като се има пред вид, че през 1906 г. националното производство на пашкули е само 4 000 000 кг. Ето как в края на миналия и началото на сегашния век Станимака става за известно време най-големият бубарски център на България, където през 1892 г. е открита и първата фабрика за преработването на пашкулите в коприна. Това е фабрика с 60 чекръка, движени с пара — обслужвана от 100 работнички, предимно момичета, които отпридат на ден 16 до 20 кг коприна. За един сезон тя произвежда 50 бали по 100 кг, общо 5000 кг чиста коприна, която се продава във Франция. Работата във фабриката започва още в 5 ч. заранта по сигнала на „дурата” (парната свирка). Родителите водят сами момичетата до фабриката, защото е още тъмно. Там работничките прекарват цял ден срещу

 

270

 

 

надница от 3 гологана и прекратяват работата вечерта, когато се стъмни, т. е. работят по 14 часа дневно.

 

Фабриката влиза в конкуренция с одринските фабриканти, които пращат агенти в Станимака, за да повдигнат цената на пашкулите, и успяват за пет години да повдигнат цената им от 2,50 на 4 лв. оката. Това опропастява финансите на станимашката фабрика „Свила” и по-късно тя преминава в ръцете на английската фирма „Хенкел и Дюбийсон”, която я изоставя.

 

Сгромолясването на станимашката копринена фабрика, новото лозарство, което става причина да се изкоренят голяма част от черниците, и търговската спекула с пашкулите подяждат тяхното производство, което постепенно намалява до пълния му залез.

 

 

ЗАНАЯТИ, ПРОМИШЛЕНОСТ И ТЪРГОВИЯ

 

Един от най-старите занаяти в града е абаджийството. Дори до края на миналия век абаджийската чаршия, състояща се от около двайсетина дюкянчета под един покрив, образувала занаятчийския център в града. През първата половина на миналия век тоя занаят се намира в своя разцвет, майсторите се умножават, дюкянчетата се увеличават и абаджийският еснаф придобива особено влияние в градските работи. Около 1849—1850 г. в България идват унгарски емигранти — шивачи на дрехи „алафранга”. Неколцина от тях се установяват в Пловдив, модния център на България, започват да шият там модните „прави” дрехи — алафранга (те самите се наричат „френк-терзии”). Така се появява онази конкуренция на абаджилъка-алатурка, която постепенно го измества и съсипва. За Станимака обаче това не е особена беда, защото засяга само неколцина майстори и техните чираци.

 

Заедно с абаджийството се развивало — за ограничените нужди на града и неговата околност — и памукчий-ството. Памукчийските дюкяни се намирали в съседство с абаджийските. Майсторите произвеждали така наречените

 

271

 

 

„кундури” — папуци. Специална станимашка мода представлявали „моралицките папуци” с изшилени и завити върхове, а на върховете с пискюлчета, подобие на гръцката мода.

 

Друга мода били папуците „иварлек” с обли носове (бомбета), наричани още еминии, и „салжицките” папуци — с два носа, плитки, с гьонове, завърнати отзад, леки и много красиви, които се купували най-много от салджиите по Марица и селяните от пловдивските католически села. В края на миналия век в Станимака се произвеждали и папуци „скеча-бичими”, ксантийски терк, които приличали на тулумбаджицките — плитки, леки, корави и отзад с една опашчица за лесно обуване. Тези папуци най-много се купували от гражданите в Метошката махала, които ги носели „подпетени”. Изобщо подпетените папуци и разкопчани палта минавали за част от домашния салтанат.

 

Заедно с папукчийството силно развито било в града опинчарството или още чиракчийството. Необходимите сурови и щавени („правени”) телешки и волски кожи за чаракчийството се произвеждали на място в чаракчийските дворове или в табаханите. Суровите кожи се продавали на „фаши” (ивици), достатъчни за направата на един или няколко чифта „сурови” цървули. Самото приготовление на тези цървули селяните най-често извършвали сами.

 

В началото на този век „правените” цървули”, т. е. цървулите, приготовлявани по занаятчийски от чаракчиите, полека-лека изместили „суровите” и в Станимака изниква една доста голяма „опинчарска чаршия”, която дава работа на десетки майстори и чираци — цървулджии, докъм трийсетте години, когато се появяват фабричните гумени цървули.

 

Към „важните” занаяти в Станимака трябва да причислим и кацарството. Свързано с лозарството и винарството, то цъфти заедно с процъфтяването на винарството още от най-стари времена, достига своята кулминация в края на миналия и залязва в началото на нашия век заедно със залеза на старото лозарство. През 1895 г. в Станимака има 30 кацарски дюкяна, но те не могат да

 

272

 

 

задоволят всичките нужди, та идват и кацари от Хърватско, които си носят оттам и материала — гладки и без чепове дъбови дъски.

 

В Станимака имало също и много диканари, които изработвали дикани за харманите. Дъските се набавяли от балкана, а кремъците — от Шуменско чрез кираджиите-оцетари. Имало също медникари, самарджии, които правели самари за родопските мулета, колари, сарачи, железари, ковачи, но никой от тия занаяти не се развил до такава степен, че да придобие национално значение. Те задоволявали местните нужди на града и околността му и давали препитание на една неголяма част от градското население.

 

Упадъкът на старото занаятчийство започва още в началото на сегашния век. Най-напред едни занаяти заместват други, защото времето върви напред и поставя нови „моди”, нови изисквания и форми на живота. Така папукчиите „загиват” под напора на по-съвременните обущари, терзиите биват заместени от шивачите, кожарите — от чакчиите (опинчари). След това заедно с нарастващото фабрично производство в чужбина, а сетне и у нас и с появяването на евтините фабрикати — дрехи, обувки, гумени цървули, медни съдове и др. — започва агонията и залезът на старото занаятчийство; с всяка нова година занаятчиите намаляват, с всяка нова година все повече и повече хора преминават в промишленото производство и градът все повече се пролетаризира.

 

А сега няколко думи за водениците и воденичарството. Няма да е пресилено, ако кажем, че откакто градът съществува като град, оттогава имало и воденици. Станимашките воденици се споменават в Устава на Бачковския манастир и оттам узнаваме, че те били два вида: същински воденици на вода (оттам и „воденици”) и мелници, карани с волове. С разрастването на града водениците все повече се увеличават, докато стигнат в края на миналия век до 312 камъка. Прочута е по това време воденицата на Ганеолу на „Керемидарницата”, Цирипуловата воденица на арка (вадата), който минава покрай църквата „Св. Богородица Балъкли”, Хамамската воденица, от която е взимал водата си градският „хамам” (баня),

 

273

 

 

Манастирската воденица на Домуз пазар с 12 камъка, воденицата в местността „Капсида” и много други. Само в една заповед за възстановяване на повредените от наводнението през 1893 г. мелници се споменават 20 собственици на воденици.

 

Най-много воденици притежавал Бачковският манастир. Един чорбаджия не бил истински чорбаджия, ако нямал и воденица. Водениците се смятали за най-солидният и траен „капитал”, защото, без да изискват някакви особени грижи, носели постоянни и твърде големи приходи.

 

Заедно с воденичарството пак от най-стари времена било развито и варджийството, за което много е допринесъл чудесният варовик от припланинските ридове. Също и тепавичарството. На юг от града по течението на реката имало над 15 тепавици, разположени една над друга, и екотът от техните чукове се разнасял от ранна есен, за да затихне късно напролет, когато водата на реката намалявала, а и настъпвал работният летен сезон.

 

С водната сила се „карали” и яханите — особени мелници за производство на шарлан от орехи или сусам. В края на миналия век в Станимака има 8 яхани. Всяка от яханите можела при усилена работа да извади десет „небетя” по 20 оки шарлан или всичко 200 оки. Осемте яхани са могли да произвеждат дневно около 15 000 оки шарлан. В един доклад на Търновско-индустриалната камара в Пловдив от 1894 г. се казва:

 

„Станимака може да конкурира на другите яхани и да изнася шарлан за цяла България благодарение на сравнителната долнокачественост на неговия шарлан; станимашките яхани не изпичат толкова добре сусама, вследствие на което изкарват до 24 оки шарлан от един небет от 48—50 оки сусам, но този шарлан не е толкова чист, вкусен и траен; тогава, когато в Хасково, Харманли сусамът се изпича повече, та една част от маслото изфирясва и от един небет излизат само 20—22 оки шарлан, освен че този шарлан е по-вкусен и траен от станимашкия.”

 

Смъртен удар на яханджийството в Станимака нанася развилата се в навечерието на нашия век търговия с орехови трупи. Един труп се продавал според големината

 

274

 

 

по за 2—3 жълтици, една твърде прилична цена, която примамила не един и двама да отсекат и продадат орехите си на търговците. Само за едно десетилетие гъстите орешаци в станимашкия кър са безнадеждно проредели и никога вече не се възобновяват, а яханджийството и вкусният орехов шарлан след Европейската война са вече един далечен спомен.

 

За да приключим със стопанската характеристика на града, ще кажем няколко думи за търговията, търговските пазари на Станимака и нейните пътища.

 

Един от най-старите пътища е пътят, който свързвал Станимака с Пловдив. „Шосиран” бил още в турско време. Втората главна артерия на града минавала из Беломорския проход на Родопите и водела за Гюмюрджина. Пътят бил тесен, балкански, с големи стръмнини, пригоден само за катъри. Едно разклонение на този път се отбивало от река Луковица (Лъкавица), възлизало по било „Баба” и се сливало с „Римския път” от Пловдив през Бяла черква и Персенк за Беломорието. Тоя път се нарича в някои документи „старий друм”. . .

 

Друг презродопски път минавал през Тополовския проход и свързвал Станимака с Източнородопската област. По него се предполага да е минал Вилардуен от крепостта Монияк в Ахридос до Асеновата крепост, за да освободи Рение дьо Три. Този път е още по-стръмен и лош от „Бачковския” и се е ползувал само лятно време.

 

Имало междуселски път от Станимака за село Катуница, който придобива по-особено значение, когато Катуница става гара на железница — търговски пункт за износ на вино и грозде.

 

Стар е и пътят от Станимака през Капсидата, Козаново и Червен за Хаджи елес (Първомай). Тоя път се наричал „шарап-йолу” (винарски път), защото голямата част От гроздата, внасяни в Станимака, идвали по него.

 

Други пътища: Станимака през Капсидата — за Попово (Папазли), където станимашкият път се вливал в стария военен път Белград—Пловдив—Цариград; Станимака— Кочачево—Садово, където пътят се е сливал с „Цариградското шосе”; Станимака—Долни Воден—Куклен за Марково и Дермендере (Първенец). Трябва да се спомене

 

275

 

 

още съобщителната водна линия „Марица-Енос” — салове по река Марица (с начална станция Пловдив).

 

Съобщителните средства отговаряли на пътищата. Малко били пътищата, пригодени за коли, и затова по-голяма част от стоките се превозвали с катъри от професионални кираджии, които кръстосвали цялата страна. Всяка есен те отивали за риба в черноморските пристанища Анхиало, Поморие и докарвали прясна риба. Нататък возели оцет.

 

„Текирдаа-кирасъ” се наричала кирията за Родосто. От Пловдив мулетарите натоварвали меко самоковско желязо или дъски, а от Родосто докарвали бяла морска сол, маслини или зехтин. За търговията със самоковско желязо се говори в една бележка в дневника на самоковските евреи Арие, където намираме отбелязано, че през 1870 г. големи суми в Пазарджик, Хасково, Стара Загора, Казанлък и Станимака останали незаплатени от длъжниците срещу продаденото им на кредит самоковско желязо.

 

Станимашките кираджии наричали Самоков „Гладни град”.

 

Между търговските пазари трябва да споменем и местните панаири. От тях най-известен е Станимашкнят ежегоден есенен катър панаир, най-големият панаир за мулета. За него идвали хора от цяла Тракия, Родопите и особено от Кърджалъка. Едни докарвали отгледаните млади мулета за продан, а нуждаещите се планинци купували. За панаира идвали търговци и от азиатските предели на Турция. Покрай катър панаир се образувал и един съпътствуващ панаира сезонен пазар на всякакви други стоки, докарани от пловдивските, пазарджишките търговци и търговци от другите предели на Европейска Турция. За нуждите на тоя търговски пазар имало нарочно заградено място в средата на града, където продавачите разполагали складовете и сергиите.

 

Местни пазари били на времето и различните манастирски и селски сборове както в града, така и в манастирите наоколо, където в определени дни се изсипвали хиляди хора и търговците намирали отличен пазар на своите произведения.

 

276

 

 

В града имало и сезонен, много оживен житен пазар, където са се стичали еднакво „полчаните” — производители на жито, и „балканджиите” — консуматори на жито. Тоя пазар се е превръщал есенно време в едно голямо събитие както за града, тъй и за околното селско население. На житния пазар се подвизавали главно търговците, наречени хамбарджии, които дебнели на пазара „закъсали” жита, за да го вземат на безценица, съхранявали ги в своите хамбари до гладната балканджийска пролет, когато цената и на пшеницата, и на царевицата се рязко покачвала.

 

Заедно с развитието на търговията и натрупването на все по-големи капитали процъфтявало и лихварството. Особено благоприятна почва е намирало то в Станимака при събирането на данъците, след това при голямото икономическо раздвижване през втората половина на миналия век във връзка с разпродажбата на вакъфските имоти и след освобождението на България, когато преустройството на някои стопански отрасли изисква влагането на големи средства.

 

Лихварите в Станимака взимали понякога за гроша на ден до парица, за 360 дни — 360 пари, тъй че единият грош, даден под лихва, за една година е давал 10 гроша. При такава „безбожна” лихва малцина били длъжниците, които успявали да се отборчат на своите чорбаджии, а останалите се превръщали в доживотни роби на лихварите. Известни лихвари в Станимака били Костадинче Сарафоолу, Васил Кекето, Мюзевироолу. Занимавали се с лихварство и почти всички чорбаджии, бакали и кръчмари, като раздавали пари под лихва не само в града, но и в околията.

 

Между лихварите са и първите фабриканти. Още през 1876 г. била открита „една фабрика за книга и ориз близо до Станимака”, притежание на Нури Ефенди.

 

През 1880 г. е открита и сапунена фабрика, собственост на Ст. Стойчев, която вадела „няколко качества сапун”; Изглежда, че тая сапунджийница, както и табаханите в града излъчвали нетърпима воня, та през 1898 г. градският съвет взима решение да бъдат изнесени навън от града. Преди да се открие първата в града примитивна

 

277

 

 

работилница, наречена „фабрика”, сапунът се е приготовлявал от неколцина сапунджии от животински тлъстини и луга от пепел, събирана по къщите. Срещу пепелта сапунджиите давали готов сапун.

 

По-късно започва вносът на „гиритски сапун”, донасян от остров Крит. За известно време той завладява градския пазар като по-евтин и „миризлив” (ароматен).

 

Голямо събитие на времето е откриването на спиртната фабрика на Ганеолу, която нанася удар на ракиджилъка в града. През 1894 г. тая фабрика произвежда месечно около 20 000 л спирт и залива не само града, но прави износ в цялата страна. Само за пет месеца, от август до декември 1895 г., спиртната фабрика на Ганеолу пласира в града 104 535 л спирт! (Годишният внос на спирт в България през 1894 г. е 5 317 158 л.)

 

Във фабриката на Ганеолу спиртът се е фабрикувал от царевица, произвеждана в големи количества и на ниска цена в полските села. Отпадъчните продукти на фабрикацията — меласите, се употребявали за угояване на едър добитък — волове и крави. От панаирите се купувал най-мършавият изостанал добитък, затварял се в кошарите на фабриката и за три месеца излизал оттам угоен, за да се препрати към цариградските кланици.

 

Успоредно с развитието на спиртната промишленост върви и конячната. През 1887 г. Апостол Михалидис от Станимака пръв в цяла България започва опити за производство на „местен” коняк. Тези опити успяват, когато Михалидис се сдружава със Ставридис и доставя от Пловдивското изложение първата вносна инсталация за добиване на винен дестилат и коняк. Примера на Ставридис последвали и други и само за две години в Станимака изникват нови шест „фабрики” за коняк с 8 европейски казани, които произвеждат от 20 до 40 бомби (бъчви) коняк, придобил голяма известност в цялата страна.

 

„Модерно производство” в Станимака е и бирата. Нямаме данни кога точно е основана първата фабрика за бира, но знаем, че през 1892 г. тя произвежда 25 000 килограма бира. Тая фабрика, собственост на Георги, Костадин и Никола Марда, през 1899 г. я намираме вече фалирала.

 

278

 

 

Първите хавани за рязане на тютюн — прототип на сетнешните тютюневи фабрики, се появяват в Станимака през 1855 г. като собственост на Калиманди. Тютюнът в тия „хавани” само се реже и пакетира. През 1912 г. в съдружие с французина Жениш Тома Калиманди открива първата цигарена фабрика.

 

С развитието на капиталистическите предприятия в Станимака и засилването на търговската експлоатация започва още в началото на миналия век като средство за защита от агресивния капитал бързото и буйно развитие на общественото сдружаване. Първи от еснафите в града се сдружават касапите през 1904 г. Същата година е обявен проектът за създаване на земеделско дружество за защита от заемодавците-лихвари. През 1905 г. изниква „Чиновническото спестовно-застрахователно дружество”, а през 1909 г. — „Дружество за залесяване на околностите в Станимака”.

 

Следва сдружаването на железарите в кооперация „Вулкан ” с 35 души майстори и калфи, сдружават се и шивачите. Занаятчии и дребни бакали слагат началото на „кредитната кооперация”. Появяват се още кооперация „Родопски извор”, кооперация на лозарите и др.

 

Заедно с тези чисто икономически сдружения в града изникват и характерни за времето си социални организации, каквото е „Дружеството на болните от тбц”, „Дружество за защита на длъжниците в града”, „Дружество за борба с туберкулозата” и други подобни, продукт на градската сиромашия и мизерия.

 

Това са и първите опити на бедните, онеправданите градски жители за самозащита, които предшествуват борбата им за социално освобождение.

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]