Асеновград в миналото. Исторически очерк

Николай Хайтов

 

Част I. Асеновград до Освобождението

 

7. ИЗ ОКОЛНОСТИТЕ НА АСЕНОВГРАД

 

 

Горни Воден. Селото е раположено на около 2,5 км западно от Асеновград в полите на Родопите. В него са намерени много следи от антично време, а именно:

 

Мраморен надгробен паметник, изровен в местността „Ай Трапеза”. Известно време се е съхранявал в едноименния параклис, а след това е пренесен в Асеновградския музей. Паметникът има следния старогръцки надпис:

 

„На добър час! Марк Асирий Клавдиан, син

на Кардент, който е син на Менемах, приживе си

постави (този паметник)”

 

Презимето „Кардент” разкрива тракийската самоличност на починалия Марк Асирий Клавдиан. По всяка вероятност той е тракиец, придобил римско гражданство след завършване срока на военната служба в римските легиони. Тези военни ветерани имали обичай да приемат за фамилно име името на властвуващия император (в случая Клавдий) като символично признание на неговото бащинство и в знак на признателност.

 

В двора на параклиса „Св. Спас” е намерена подставка на статуя, която се пази в Асеновградския музей. На подставката има следния надпис: [1]

 

 

1. Всички антични надписи, които ще посочим на тая и следващите страници, са старогръцки. Изобщо в Тракия латинският език не е могъл да замести гръцкия, който е бил езикът на културата на Изтока, в това число на целия Балкански полуостров до Хемус. Преводът на надписите е според изданието на проф. Георги Михайлов „Гръцки надписи, намерени в България”, т. III, ч. I, С., 1961 г.

 

220

 

 

„Хадрианий, Деметриан и Асклепиад поставиха този олтар и тази статуя от собствени средства и на собствено място. (Да бъде) на добро!”

 

В Горни Воден е намерена интересна мраморна оброчна плочка с груб релеф на Тракийския конник, чийто надпис има следното съдържание:

 

„Публий Улпий (или Полений, четенето не е сигурно — б. а.) Комод хероизира себе си.”

 

Надписът, макар и кратък, е много типичен за тракийските религиозни вярвания. В случая имаме една нагледна илюстрация на вярата у тракийците, че след смъртта си те стават подобни на своето божество Тракийския конник, наричан още „Херос”. Думата „Херос” е гръцка и означава същество с божествена същност. У траките тази дума е станала собствено име на Конника, който е имал многобройни функции и често е бил сближаван с различни гръко-римски божества: Аполон, Асклепий, Дионис и др. В случая под римското име на посветителя се крие тракиец, които е искал да се „обожестви” още приживе. (Гърците и римляните не вярвали в Конника и не биха се „хероизирали”.)

 

Всички досега изброени надписи са от II—III век от н. е. Освен надписи в Горни Воден са намерени още много плочки с изображение на Конника, но без надписи. Също така — бронзов бюст на мъж, статуетка ма Амур, на Сатир, на Венера и Зевс от същото време (II—III в.). Тези находки определено говорят за съществуването на Горни Воден още в антично време.

 

Предполага се, че Воден е споменаваното в някои надписи средновековно селище Брендовей. Следа от Втората българска държава е намерена във Воден — плоча с надпис от времето на Теодор Светослав и Георги II Тертерий (1321 г.). Запазена е също една плоча от чешмата на манастира „Св. Кирик” край Воден с български надпис от 1696 г.

 

Воден се споменава и в регистъра на джелепкешаните

 

220

 

 

от 1576 г. като село от нахия Конуш. Между имената на обложените с натурален данък „овчари” няма нито едно, което да не е българско. На 3 км югоизточно от селото се намира сред една живописна местност в гънките на Родопа старинният манастир „Св. Кирик и Юлита”. Освен тоя манастир над Горни Воден имало и друг — „Света Параскева”, чиито развалини личат и досега. Смята се, че той е опожарен от чепинските потурнаци през 1656 г. Опустошен е бил и манастирът „Св. Кирик”, но по-късно бил възстановен.

 

„Елинизирането” на Воден станало според твърдението на Иречек заедно с елинизирането на Станимака, когато пловдивските гърци били прогонени от града в съседните му селища (Куклен, Станимака, Воден и Арбанаси).

 

 

Богородично (Паная) е на десния бряг на река „Барата”. Близо до селото се намира селищната могила „Курт тепе” (Вълча могила). На тая именно могила са намерени следи от епохата на късния неолит (3500— 3000 г. пр. н. е.).

 

На половин километър от селото край оброчището „Света Марина” са намерени следи от старо селище: фрагменти от римски тухли, керемиди, глинени съдове, монети и др. На същото място са открити плочки на Тракийския конник. Лявата вертикална рамка от вратата на параклиса „Св. Марина” е от римски мраморен архитрав със запазен по него „перлов наниз”. Споменатите находки определено говорят, че в селото е имало живот и през трако-римската епоха.

 

В списъка на джелепкешаните се споменава под име Панагя.

 

 

Яврово. Намира се в една родопска седловина от най-северните разклонения на било „Чернатица”. За пръв път се споменава в Устава на Бачковския манастир през 1084 г. под име Аврова. (Според проф. Йордан Иванов и това, и другите имена в Устава на Бачковския манастир имали славянското си окончание „ово” — Лилково, Бачково, Яврово и пр., но под влияние на установената турска терминология през XVIII в., където „ово” звучи като „ова”, преписвачът на Устава е видоизменил въпросните окончания от „ово” на „ова”.)

 

221

 

 

Селото е съществувало по всяка вероятност и в антично време, за което ни говорят намерените оброчна плочка на Хера, монети от римските императори, мраморни фигури и др. В списъка на джелепкешаните се споменава след „Рупчоска Малина лъка” (Лясково) под име „Погоре” (по-горе). Съществуването на селото по време на робството е доказано от многобройни турска документи (фермани, ирадета, илями и др.), издавани във връзка със съществуващите междуселски спорове за пасбища и мери. От тези документи се вижда, че Яврово е попадало във вакъфа на Шахабедин паша.

 

Яврово се е запазило по време на робството като чисто българско село със здрави национални традиции и прочуто за времето си училище.

 

 

Добралък. Намира се на юг от Асеновград на около 30 км в планината, сред дерета, върхове и доскоро девствени гори. В селото е била разкрита от пманярн (около 1905 г.) тракийска могилна гробница, в която са намерени три фибули, много сходни с намерените фибули в съседните родопски селища Павелско, Хвойна и Лъкавица.

 

Освен фибулите в могилната гробница са открити сърповиден железен нож-сатър с дължина 35 см и широчина 4 см, железен връх на копие с дължина 54 см, характерен за т. нар. „латенско” време.

 

Селото се споменава и в Устава на Бачковския манастир под име Добролонг, а в джелепкешанския регистър — под име Добралък. Обложени били с натурален данък трима селяни: Добре Тодор, Грозю Димитри и Драгине Петку. Съществуването на селото през късните времена на турското робство е засвидетелствувано от няколко фермана, от които се разбира, че в неговата мера е имало и юрушко пасбище на с. Каварджиклу и че то е попаднало във вакъфа Шахабедин паша (победителя на Пловдив — Лала Шахин). Икономическият натиск през XVIII в. заставил част от населението на Добралък да приеме ислямството.

 

 

Лясково. Намира се в планината на 7 км югозападно от Асеновград. В земите, обитавани от одрисите, досега са намерени 12 куполни гробници, от които едната

 

222

 

 

е в Лясково. Това ни дава основание да дирим произхода на селището в антично време.

 

В регистъра на джелепкешаните селото се споменава с две имена — „Рупчоска Малина лъка” и „Лясково”. Имената на обложените с натурален данък са, както следва: Истоян Драго, Истою Сенин и Петко Димитри.

 

Съществува предание, че при помохамеданчването на среднородопските българи в с. Лясково, Девинско, една група нежелаещи да се „турчат” се изселила и след като престояла известно време в добралъшката местност „Лювадиц”, преместила се в лясковската местност „Чамурьово”, а оттам дошла в Лясково. Местността край селото се нарича „Юрта”, „Юртище”, „Юртулука”.

 

 

Бачково (в Устава на Бачковския манастир — Бачкова, в регистъра на джелепкешаните — Иверча). Очевидно при основаването на Бачковския манастир то е съществувало и от него манастирът възприема по-късно общоизвестното си наименование „Бачковски”. Сходството между думата „бач” (търговски налог) и „Бачково” ни подсеща за произхода на това наименование. „Бач” е дума с персийски произход и чрез търговските кервани е била разпространена в България много преди идването на турците на Балканския полуостров. Известно е, че покрай Бачково минавал беломорският търговски път, та е много вероятно да е имало там „застава” за събиране на „бача”.

 

Съществува местно предание, че селото е било попреди в местността „Юртет”. След това се преместило в местността „Св. Георги”, където до неотдавна личеше старо гробище, а бачковскнте жени ходеха там, за да „преливат” починалите свои близки. Вероятно това местене на селото се е извършило по време на „чумите”.

 

Бачковската черква „Св. Атанас” е построена около 1853 г. Населението се деляло по време на черковните борби на „българи” и „гърци”. Богослуженията в църквата се редували: една неделя за гърците, една — за българите.

 

През втората половина на XVIII в. Бачково, макар да е спадало към Конушката нахия, фактически било подчинено на рупчоския дерибей Ахмед ага Тъмръшки,

 

223

 

 

който имал свой конак в къщата на бачковския жител Васил Дойчев.

 

 

Бачковският манастир. Намира се на 10 км по дефилето на Асеница, южно от Асеновград. Изграждането му е било завършено през 1083 г. Написаният през 1084 г. манастирски устав предвиждал манастирът да бъде напълно независим от църковната йерархия, а така също и от държавната власт.

 

Според Устава монасите трябвало да бъдат грузинци. Достъпът на гърците се забранявал изрично, с изключение на секретаря, който можел да бъде и грък. В действителност обаче манастирът запазил грузинския си облик едва до XII в. (според някои историци — до XIV в.).

 

Съдбата на манастира през цяло столетие след основаването му остава неизвестна. От кратките бележки на летописеца на Третия кръстоносен поход — каноника Ансберт — научаваме, че манастирът продължава да съществува, че игуменът, заловен от кръстоносците и доведем при император Фридрих Барбароса, е все още грузинец. През следващите времена Бачковският манастир напълно споделя военните и политическите превратности на града Станимака, сменяйки своите владетели заедно със Станимака. Цар Иван-Александър вероятно надарил манастира с нови владения и привилегии, поради което бил провъзгласен за негов ктитор, а ликът му, нарисуван в Бакуриановата църква-гробница, е единственият стенописец образ на тоя български цар. Изображението буди интерес с реализма на рисунката.

 

Общо взето, манастирът, изглежда, се е запазил по време на турското нашествие през 1364 г., защото в него след падането на Търново през 1394 г. е бил заточен последният български патриарх — Евтимий. Доказателство за това е нриписката в т. нар. Ловчански сборник, датирана от XV или XVI в. Там се казва, че Евтимий бил заточен в „Стенимах”, т. е. Станимашко, „където дочакал края на живота си, като оставил много книжовни трудове за живота на светиите”.

 

Григорий Цамблак пише в Похвалното си житие за патриарха, че по време на заточението си той се занимавал с „ловитба, обичайното занимание на апостолите, и

 

224

 

 

то не на риба, а на човеци”. За пребиваването на Патриарх Евтимий в Бачковския манастир говорят и данните за неговите ученици Матей и Андроник, които се споменават в диптихите на манастира. И Матей, и Андроник (българи по произхождение) работили известно време като книжовници във все още свободната Сърбия (първата половина на XV в.), където при Андроник се учил Константин Костенечки, наречен Философ. От ръкописите на тоя Андроников ученик се установява, че той се запътил към Бачковския манастир, но пристигнал, след като храмът и част от манастирските сгради били разрушени от турците. Там намерил малцина от учениците на Патриарх Евтимий, а него самия не заварил жив. Гробът на патриарха останал неизвестен: „Църкви же, петриотиси падашися до основание, от нечестива го времень владяшихь темже и гробь светяго неведом устроится до днесь. . . достигже манастир, идеже ученики евтимиеви обрете в мале, сама го же святейшаго Евтимия, не обреть жива.”

 

След тези различни и взаимно допълващи се доказателства мъчно е да се оспорва, че последното убежище на последния търновски патриарх — Евтимий, е било именно в Бачковския манастир, макар че гробът му не е открит. През 1905 г. бяха намерени в манастира (под старата църква „Св. Архангел”) два гроба с останки в тях от архиерейски одежди и кости. В амбицията, си непременно да докаже, че един от двата е гробът на Патриарх Евтимий, тогавашният игумен Паисий Пастирев извършил една мистификация: сложил в тоя гроб оловен свитък с надпис, за който по-късно се установява, че е бил подправен. Опорочена по този начин, цялата находка била поставена под съмнение и скоро била забравена.

 

Бачковският манастир продължава своето съществуване и през турското робство. Знае се, че през XV в. в него са направени преписи от съчиненията на Софокъл и Еврипид. При зографисването на оградената през 1601 г. манастирска магерница наред с образите на църковните светии са поставени и образите на някои древни езически философи, което ни говори, че Бачковският манастир и в онези тъмни и тежки времена продължава да играе ролята на просветно средище.

 

225

 

 

Имахме случая да се запознаем по-подробно с някои документи от началото и средата на XVII в., които свидетелствуват, че Бачковският манастир ожесточено и упорито е бранил своята автономия, докато най-сетне, около средата на XVIII в., попада под зависимостта на Цариградската патриаршия и се превръща през следващото столетие в крепост на фанариотщината. През това време, от манастирската библиотека били изнесени и унищожени много славянски ръкописи. Между тях навярно и такива от времето на последния търновски патриарх и неговите ученици. (Някои гръцки богослужебни книги в манастирската библиотека са облепени с листове от старобългарски и среднобългарски ръкописи.)

 

Там и сега се намира български дамаскин от XVIII в., писан в манастира с гръцки букви, доказателство, че и през това време в манастира е имало българи.

 

За широката известност на Бачковската обител ни говори надписът върху едно сребърно ковчеже, пазен в манастирския музей, който има следното съдържание:

 

„Сие кутият положи еснаф куюмджийски от Свищов с йеремонаха Гавраила посител и помощник, първомайстор Гьорги, и Манил и Коста на лето 1803 август 8.”

 

Благодарение на тая широка известност, свързана с поклонничества и богати подаръци, през първата половина на миналия век манастирът достига до голямо благосъстояние. През 1834—1840 г. той бил разширен, южният му двор — заграден, а край старите църкви се извисила нова — „Св. Николай”. За изографисването ѝ бил извикан известният родоначалник на Самоковската живописна школа Захарий Зограф. Негова работа са иконописите по външната северна стена на магерницата и в преддверието на централната църква, под параклиса „Св. Архангели”.

 

От тези творби на самоковския живописец особен интерес представляват двете композиции — „Страшният съд” в притвора на църквата „Св. Николай” и общият панорамен изглед на манастира върху стената на магерницата. В „Страшният съд” са показани мъките в ада, а обречени на тия мъки са група пловдивски чорбаджии и техните жени (кокони). В композицията има изображе-

 

226

 

 

ния и на голи грешници — нещо необичайно за канонизираната черковна живопис. В композицията художникът е поставил и собствения си портрет. Той имал и необикновената за времето дързост покрай гръцките надписи на „зографията” да постави и няколко български.

 

Както в „Страшния съд”, така и в „Панорамата” човешките фигури са нарисувани с типичните им градски или селски носим, без никакво ограничение от господствуващия църковноживописен закон, реалистично, с голямо художннческо проникновение и замах. Те са интересни също така като своеобразен документ за обществените взаимоотношения и борби на тогавашното време.

 

От сградите в Бачковския манастир най-интересна е черквата-гробница, наречена „Костницата”, не само с това, че е единствената оцеляла сграда от времето на Бакуриани, но и поради старинните си, високохудожествени фрески от XII в., произведение на грузинския майстор Й. Иверопулец. Със седемте силно профилирани стени аркади, които разкрасяват външността на стените, църквата-костница се явява типично произведение на църковната архитектура в нашите земи през XI—XII в., напълно сходна с църковните строежи в Станимака от същото време.

 

Интересни в архитектурно отношение са и старинната черква „Св. Архангели” (строена XII—XIII в.), зографисана през 1846—1848 г.; църквата „Св. Богородица Петричка”, строена през 1604 г., зографисана в 1643 г. и по-късно през 1850 г.; храмът „Св. Николай”, завършен в 1837 г., а зографисан през 1839—1840 г., и зимната църква „Всях Светих”, строена през 1601 г., зографисана в 1719 г.

 

За развитието на българската националност и култура Бачковският манастир е имал голямо значение. Несъмнено, като фанариотско средище през XVIII в. той е играл противобългарска роля, но това не изключва неговата стойност като исторически паметник и старо средище на духовна култура от национален обсег.

 

Достоверно указание, че живот около Бачковския манастир е имало и преди основаването му, са намерените в неговата околност осем оброчни плочки с груб релеф,

 

227

 

 

посветени на Тракийския конник, някои от които са с надписи. От надписа върху една от тези плочки научаваме, че тя е посветена от тракиеца Мукатрал. Особеното в това посвещение е, че на конника е прикачен епитетът Багридент.

 

Друга една от плочките е посветена на двама тракийци, по всяка вероятност братя, синове на Салас. Първият от тях, чието име е пречупено, окончава на „трал”, а вторият се е наричал Битие. Между плочките има една, посветена на конника от тракиеца „Досптрал, син на Битис”. Изглежда, че това е същият „Битис”, споменаван в предходния надпис като син на Салас.

 

Името „Салас” се среща в друга плочка, посветена на тракийския херос, а именно: „Салас, син на Битис (постави тази плочка) с молба.” Посветителят е, изглежда, син на Битис и брат на Доситрал, който носи името на дядо си — Салас. Изобщо тая колективна находка на оброчни плочки, посветени на конника, ясно говори, че се касае за местно тракийско светилище, което се е намирало (ако съдим по местонахождението на плочките) на юг от Бачковския манастир, при моста на Чепеларската река. Светилището е указание от своя страна за близко селище.

 

 

Конуш. Намира се на юг от Асеновград в подножието на Родопите. По време на турското робство било център на Конушка нахия. Неговото административно значение идва от това, че там живеели татарски владетелни князе с потомствени привилегии. Според немския историк Хамер ето как станало преселването на татарските князе в Конуш: „Когато след превземането на Самсун Джаник Мохамед (Мохамед II, 1451—1481 г.) потеглил за Бруса през Искилиф, той попаднал в средата на една татарска колония, която била изоставена от нахлуването на монголите. На въпроса, кои са и накъде са се упътили, той получил сведение, че Минети бег от татарското племе самгари сега отсъствува, понеже бил на сватба. „Така ли? — казал султанът, — когато аз отивам на война, татарските бегове се женят, без да ми са се явили! Хайде отвъд Румелия!”

 

Минети бег получил заповед да се пресели с цялата

 

228

 

 

си колония в Европа и се установил в Конушката долина в околностите на Пловдив. От това произлязло голямото селище на главния път, което и до днес се нарича Татар Пазарджик, т. е. пазар на татарите.

 

В своята книга за Татар Пазарджик Ив. Батаклиев пише, че Хамер греши, дето е поставил Пазарджик в Конушката долина, която се намира югоизточно от Пловдив в Станимашко. Че действително Хамер греши, се вижда и от описанието, което е направил на Пазарджик Евлия Челеби, където твърди, че кервансараят там е ограден от великия везир Макбул Ибраим паша, а не от Минети бей, както е у Хамер.

 

След Минети бей владетел на Конуш става синът му Мехмед бей, един от сановниците на Мохамед Завоевателя.

 

От археологическите находки, намерени в Конуш, се вижда, че селото съществувало и в антично време. В местността „Капаклият” са намерени останки от зидове, римски монети и развалините на римски водопровод с размери на отвора 40/50 см.

 

В джелепкешанския регистър освен Конуш като нахийски център споменато е и „Босна при Конуш”, вероятно съседна махала.

 

До края на XVI в. през Конуш е минавал пътят Белград—София—Пловдив—Цариград, както личи от бележките на пътешествениците, минали по този път. Бенедито Рамберти (1534 г.) споменава, че минал по пътя „Циганина—Конуш—Пловдив — полето Кулвицерица, а на връщане „Касумвено” (Касъмово) (1530 г.). В бележките на Стефан Герлах (1573-1578 г.) се отбелязват като пътни станции „Семисче—Конуш—Папазли—Татар Пазарджик”. По същото време (1578 г.) пътува и Соломон Швайгер, който минава през Пловдив—Конуш—Вирово (вероятно Езерово до Първомай).

 

По-късно пътят през Конуш бил изоставен и прокаран нов, по-близо до Марица през Папазлий (Поповица).

 

В Конуш имало голяма турска джамия, а до джамията — хамам. Освен това и кервансарай за пътниците, построен от Сиван паша. На сегашното си място селото възникнало през XIX в. след едно преместване поради

 

229

 

 

чумата. Населението на Конуш било смесено — турци и българи, живеещи в две отделни и раздалечени една от друга махали. Българското население през втората половина на миналия век попада под силно гръкоманско влияние и започва да се гърчее. Турците напуснали своята махала по време на Освободителната война. На тяхно място идват пришълци от най-различни краища на страната, главно от Родопите. До 1901 г. то е център на околията, наричана „Конушка”, която става подир това „околия Станимашка”.

 

 

Тополово, наречено в джелепкешанския регистър Тахталу (Топола). Ако се съди по имената на обложените с натурален данък овчари, то е било чисто българско (Милко Исталю, Ирадко Йовко, Марко Михаил, Янчо Бойно, Кара Мирко Дирако (Драко), поп Калоян, Делур Коста, Истоян Коста, Истоян Ракъджи с общо 290 овце).

 

Южно от Тополово има следи от стара крепост, смятана от някои историци за крепостта Констанция, която ще да е пазила някога входа на Тополовския проход за вътрешността на Родопите. В селото и край него са намерени старини от трако-римската епоха (керамика, кюпове, монети, оброчни плочки и др.). Има развалини от старинен манастир. В описанието на Пловдивската епархия поп Константин твърди, че в Тополово е било седалището на левкийския епископ, основавайки се на превода на „топола” (на гръцки — „левка”).

 

Освобождението сварва Тополово населено с турци, които го напущат заедно с отстъпващите Сюлейманпашови орди. На тяхно място идват заселници от Родопите, съседните, полски села и в късо време то се превръща в чисто българско село.

 

 

Червен. (В регистъра от 1576 г. — Цървен.) Упоменава се в Устава на Бачковския манастир с името „Цървена”. На един километър западно от селото се намира тъй нареченото „старо селище”, напуснато по време на чумната епидемия. Там са намерени следи от римски водопровод.

 

 

Поповица (Папазли). Древно селище, съществувало в римската епоха, втора станция от Пловдив по ста-

 

230

 

 

рия военен път Белград—Цариград, където се намирало укреплението „Парембол”. Селото се споменава в бележките на старите пътешественици, а именно А. Вернер (1616 г.), Хенрих Рапцовен (1623 г.), Герлах (1573—1578 г.) и др.

 

По времето на султан Мурад III в Папазли е бил изграден от прочутия архитект Синан паша голям керван-сарай, който по красота и размери не отстъпва на узунджовския кервансарай. „Папазли” е турско наименование, което ще рече „попско”.

 

Край селото доскоро личали следи от римско укрепление.

 

 

Болярци (Карареизово, Кара-Реизово, в джелепкешанския регистър — Кара-Реиз). Според местното предание наименованието си води от легендарния за тоя край Реиз Баба, който пръв пренесъл ориза по тези места. Гробницата на Кара Реиз Баба, която бе доскоро запазена край селото, подкрепя доста убедително това предание.

 

Интересно е, че и двамата овчари, споменати в джелепкешанския регистър, са пришълци: Бечо Пришълец — 25 овце, и Велчо Пришълец — 25.

 

На 1 км северно от селото от двете страни на шосето за Богданица в местностите „Дивилий”, „Корийката” и „Ташкюприя” са намерени изобилни следи от тракийско селище с некропол от девет на брой могили. През юни 1959 г. в м. „Дивилий” бяха открити при случайни разкопки нови следи от това селище — фрагменти от керамика и глинен съд, в който имало сребърен пръстен и римски императорски монети. До селото са намерени и следи от светилище, посветено на Асклепия — мраморен блок, посветен на „здравеносните божества” Асклепий, Хигия и Телесфор, с надпис:

 

„На добър час! На вслушващите се в молбата (му) богове, спасители Асклепий, Хигия и Телесфор (поставя) този благодарствен дар Евстохий Келер, син на Асклепиад.”

 

„Асклепиад” означава „потомък на Асклепий”, т. е. който се намира под покровителството на това божество. Находката свидетелствува, че Келер е отправил някаква молба, която според него е била чута от боговете, поради което им е направил дар.

 

231

 

 

От Болярци произхожда надгробна плоча с надпис, която се пази в Пловдивския арх. музей. Надписът, съставен под формата на епиграма, гласи:

 

„Ако искаш, чужденецо, да знаеш коя съм и откъде съм, (знай) отечеството ми е Лаодикея, името ми в Кирила, съпруга съм на архитекта Евкладий, който след смъртта ми ме скри по свят начин. . .”

 

Краят на надписа е заличен. Починалата е била родом от един от многото градове в Мала Азия, наречен Лаодикея. Интересно е, че на дясната страна на плочата е издълбан с груби букви друг надпис, който гласи:

 

„Аврелия Кирила, вярна и навеки незабравима християнка.”

 

Този надпис разкрива, че починалата — съпруга на заможен гражданин, архитект, строител, е изповядвала тайно християнската религия, а последователите на. този нов, забранен от държавата култ издълбали към официалния надгробен надпис и втори, в който се изтъква, че тя е християнка. Надписът е от II—III в. и ни дава възможност да надникнем в една твърде интересна страница от обществените отношения през това време.

 

Избегли, в регистъра — Азис-бейли (Азисов бейлик). Споменат е само един овчар — Нено Кяфир (неверника) с 25 овце. Този прякор ни навежда на мисълта, че в Избегли е имало по това време турци, иначе не можем да си обясним защо българинът е обозначен като „неверник”.

 

При оране с трактор в местността „Горния дренак”, на 1 км източно от селото, е намерен глинен съд с римски колониални монети от бронз. Запазените от тях 22 броя се отнасят към времето на императорите Септимий Север (193—211 г.), Каракала (211—217 г.), Гета (209—212 г.), Александър Север (222—235 г.), Филип Араб (244—249 г.). Три от тези монети са сечени в Делтум, три — в Сердика и пет — в Пауталия (Кюстендил).

 

По време на чумата и кърджалийските времена селото се местило на няколко пъти. На сегашното място е заселено през първата половина на миналия век. По време на кърджалийските размирици селяните поддържали особен пазач турчин, комуто давали нещо като данък.

 

232

 

 

Боянци, със старо име Катърли. В регистъра — Катърлу, с трима овчари българи: Димо, Гьорги и Мирчо. До селото в местността „Света Петка” се намират основите на старинен храм. В селото има „аязмо”, което особено изиграло роля по време на черковните борби: За да се отбият поклонниците на Бачковския манастир и се откъснат от фанариотското влияние, някои изобретателни българи пуснали слух, че св. Богородица избягала от Бачковския манастир и пренесла своята благодат върху Катърлийското аязмо. Мълвата изиграла своята роля, поклонниците започнали наистина да се насочват към Катърли, но след освобождението на България тая хитроумна спекулация бързо била забравена.

 

 

Богданица (Ходженово). Намира се на шосето Асеновград—Поповица, на брега на река Сущица. Над селото край реката има селищна могила, наречена „Тумбата”, където е имало живот още в епохата на енеолита (3000—1900 г. пр. н. е.).

 

От двете страни на селото се намирали „турският конуш” и „българският конуш”. То самото винаги е било населено с българи. В навечерието на Освобождението Ходженово се е управлявало от Панайот Капзималина, който единствен имал в къщата си гостна одая, в която приемал приходящи турци.

 

Малкото с. Богданица е известно още с едно необикновено за времето събитие — основаване на Първото земеделческо сдружение, в което влизат 17 души със 103 дка земя, която обработват задружно на кооперативни начала (1922—1925 г.). („Автобиографическо изложение на проявилия се инициатор и обществен деец Илия Г. Дидов от с. Богданица”, 1960 г.).

 

 

Мулдава. В турските документи от XVIII в. се нарича Молдава. Според местното предание селото е сравнително ново, заселено от „хора, дошли от Молдавия”. Може да се предполага, че заселването му е станало от върнали се от Молдавия бежанци от кърджалийските нашествия.

 

Селото се намира близо до живописната местност „Четиридесет извора”, където се е намирало в тракийската и трако-римската епоха голямо езическо светилище. Там

 

233

 

 

са намерени много оброчни плочки на Тракийския конник, на Митра, на Зевс и Хера, оброчна плочка на Орел и др., които говорят за различни времена и за най-различни божества. . .

 

От Мулдава произхождат много и различни старини: оброчни плочки, медни чаши, пръстени, бронзови и сребърни римски и македонски монети. В местността „Изворите” край Мулдава е намерена глинена статуетка, изобразяваща седящо женско божество от каменно-медната епоха.

 

 

Арапово (Златовръх). В регистъра на джелепкешаните, където се споменава за пръв път селото, се нарича Араб. В миналото там е имало две махали — турска и българска, с общо име Арапово. На 1,5 км северозападно от селото се намира уединено скално възвишение, наричано „Хисарлъка”. Река Сушица тече около него и го заобикаля от три страни. Най-високата точка на възвишението се нарича „Алтън харман”. От западната страна на „Хисарлъка” личат и сега разрушени крепостни зидове. Близо до тия зидове е намерена делва от сивочерна глина, местно производство, вероятно за хранилище, както и мраморен капител от типа на римско-дорийските.

 

През февруари 1960 г. на южния склон на „Хисарлъка” бяха открити седем гроба, вкопани във варовика, някои от тях с форма на крушовидни ями. В тях са намерени части от въглени, керамични фрагменти и кости, а в пръстта на една от гробните ями — седем златни монети: три корубести от император Никифор III Вотаният (1078—1081) и три от Алекси Комнин (1081—1118).

 

В с. Златовръх е намерена доста повредена мраморна „възпоменателна” плоча с твърде интересен надпис, който гласи:

 

„На добър час на филата Артемисияда! Селяните ске... (надписът на това място е пречупен) и пилинзенци поставихме (този надпис) на Лукиан Флор, син на Секунд, който като филарх управляваше у нас чисто и справедливо.”

 

Очевидно става дума за селяните на две села, влизащи в състава на филата, наречена Артемисияда, които

 

234

 

 

въздават благодарност на своя филах (управител на филата), задето ги е управлявал чисто и справедливо. [1] Едното от тези две села е Пиленозой, може би днешното Златовръх.

 

В Златовръх е била открита и мраморна оброчна плочка с груб релеф на Хермес (Меркурий), който държи с едната си ръка херолдения жезъл, а в другата — кесия. Плочката се намира сега в Пловдивския музей. Надписът върху нея е повреден и само това се чете:

 

„На бога Хермес, Аулутрал (постави тази плоча) заради себе си (т. е. за свое здраве — б. а.).”

 

От името се вижда, че посветителят е тракиец (Аулутрал). Тези находки свидетелствуват, че в подножието на височината „Хисарлъка”, ако не и върху самата височина, е имало антично тракийско селище, което продължава съществуването си и през Средновековието. Доказателство за това са още намерените в „Хисарлъка” римски и ранновизантийски монети, оброчна плоча, посветена на богинята Артемида от тракиеца Мукиянос, 10 медни монети от Юстиниан Велики (527—565), които представляват част от едно съкровище, бронзови монети от император Максймилиан Херкулес (286—306), бронзова монета, сечена в Пловдив през времето на Антонините, мраморен капител и една подставка за колонада.

 

До „Хисарлъка” имало старинен манастир, унищожен неизвестно кога. На негово място през 1856 г. е бил построен нов, наречен на името на стария „Света Неделя”, в двора на който Ангел войвода изградил триетажна кула със собствени средства, наричана и днес „Ангеловата кула”.

 

 

Новаково. В турските официални документи то се наричало Невесел кариеси, или още Инджекьой, т. е. Новаково. През турското робство се заселили в това село около 20—30 турски семейства. Те заели южната страна

 

 

1. Филите са райони, които обхващат част от града, в случая античния Филипополис (Пловдив), заедно с част от селската територия, спадаща под управлението на града. Филата е могла да бъде и чисто селска Те имали свои особени „собствени имена” („Родопеида”, „Артемисияда” и т. н.). Начело стоял управител — филар. Най-близо до „филата” като термин е „околия”.

 

235

 

 

на селището, отвъд дерето, в местността, която се нарича „Селище”. По време на чумата турците не бягали, та измрели в по-голямата си част, а останалите предпочели да се изселят оттам. Оттогава турчин не стъпил в селото.

 

Във и около селото съществуват развалините на 18 „черквища” и параклиси. Старата черква „Св. Спас” е възобновена през 1840 г. В тая старинна черква се намирали старобългарски богослужебни книги, повечето написани на пергамент, които се пазели дори до 1897 г., когато е бил изпратен в селото за учител един грък от Станимака на име Кир Янко. Той е заставил новаковци да купят гръцки богослужебни книги, а старите унищожил, като ги раздавал на децата за подплата (каплами) на гръцките буквари, подпалвал си печката с тях и тъй ги „свършил”.

 

 

Горно Слав. Наричало се е Горни Арбанас, Горне Арбанас, Алванитохория, Арнауткьой. В регистъра на джелепкешаните — Арнаутлар. На 3 км южно от селото на върха „Сивритепе” има следи от старинна крепост —„Калето”, където са намирани фрагменти от средновековна керамика. Покрай „Калето” минава старият път през Арпакедик за вътрешността на Родопите и Беломорието. Крепостта е пазела навярно входа на този планински проход.

 

През 1964 г. в окрайнината на селото — местността „Старо село” (Палихор), бе намерено съкровище от голямо количество златни византийски монети. В двора на Манол Прокопов е намерен бронзов средновековен боздуган с 12 остри шипа, отвътре кух. Според местното предание селото било някога на изток от „дерето” в местността [1] „Палихор”. Преместването му се дължи вероятно на чумните епидемии.

 

Според предание на Горно Слав са били заселени,, както свидетелствува наименованието му, албанци, но кога и колко, това е неизвестно. Обстоятелството, че

 

 

1. В местността между Горно Слав, Тополово и Долно Слав е намерена оброчна плочка на Тракийския конник с надпис, от който са запазени само имената на посветителите: Херод, Пакис и Сурутрал (тракийски имена, като едно от трите лица е било жрец).

 

236

 

 

селото се наричало още в 1575 г. „Арнаутлар”, говори, че това ще да е още в ранните векове на турското робство. Явно е, че с течение на времето „арнаутите” са се претопили и слели с българското население, за да остане като спомен от тях старото име на селото.

 

У бившия горнославски жител Иван Найденов Николов, живущ в Асеновград, се намира препис от фермана за възстановяване на черквата „Св. Атанас”, издаден през 1848 г. от султан Абдул Меджид, в който църквата се нарича „римска”. Значи ли това, че тя наистина е римска или това е само административна формула за обозначаване на „старостта” — не знаем, но квалификацията заслужава интерес.

 

 

Долно Слав [1] (Долно Арбанаси). Намира се в полето, близо до Горно Слав, който е в родопските поли. На 3 км в северозападна посока от селото в мочурливата местност „Лопките” се намира селищна могила, висока около 5 м, с диаметър в основата 100 м, където са намерени еленови рога, кирко-мотики, направени от еленови рога, фрагменти от първобитна керамика, две каменни брадвички — едната „черна”, а другата с тъмнозелен цвят.

 

Населението на Долно Слав е прочуто със своите майстори диканари, които всяка есен отивали на Узунджовския панаир да продават приготвената стока. Според местното предание сегашното село е възникнало през „кърджалийско време”. Един арнаутин имал хан; тогава само арнаутите можели да просъществуват било със силата на оръжието си, било като ортаци или съгледници на разбойниците. Около тоя арнаутски хан скоро се „присламчили” неколцина пришълци, които намерили защита под арнаутските шишанета, и тъй възникнала в началото една малка махала, която пораснала през следващите спокойни времена.

 

Най-богатата местност от долнославското землище „Лопките” била собственост на станимашкия лихварин Мюзевироолу, където имал той чифлик. Диканарите долнославчани много обичали пиенето и челгиите с тъпани,

 

 

1. По сведения на Ангел Щерев от Асеновград.

 

237

 

 

та мнозина от тях пропили нивите си и те отишли в ръцете на чифликчиите, които завладели голяма част от селската мера. Оттогава във фолклора на долнославчани останала горчивата шега, че „когато тъпанът биел, той викал: „лопките, лопките, лопките”, а когато цигулката свирела, викала: „Свети Костадин, свети Костадин, свети Костадин” („Свети Костадин” е местност, съседна на „Лопките” и като нея е „каратопрак”).

 

От съседните на Асеновград села след Куклен и Воден най-добрите корени гръкоманството имало в Горно Слав (Арбанаси). Близостта на Горно Слав и най-вече станимашките гръкомани-чифликчии, които държали селото в пълна икономическа зависимост, много са допринесли, за да проникне гръкоманството и в това чисто българско село.

 

 

Патриарх Евтимово (Прангата). Намира се в полите на Родопа, край шосето Асеновград—Първомай. За произхода на името Пранга има няколко версии: в едната се твърди, че то идва от тежката кал, която става по време на дъжд и тежи на краката като пранги. Според другата версия селото било чифлик на някой си турчин, който се провинил в нещо, та бил затворен и окован в пранги. Оттам чифликът му се нарекъл „Прангаджиевий” чифлик, където преди 150 години се заселили първите жители на с. Пранга.

 

В турско време Пранга било от най-бедните села в „Конушка нахия”, почти цялото се препитавало с „гюнлюкчийска” работа по бейските чифлици. След Освобождението бейските земи преминават в ръцете на пранговските жители. Но те самите попадат в ръцете на „станимашките лангиря” — лихвари. От ноктите на „лангирята” ги отървава основаното още през 1897 г. кооперативно дружество „Съгласие”. Пранговци са едни от първите селяни в Асеновградско, които решават да затворят селските кръчми.

 

Гласоподаванията в селото по време на общински избори ставали „за” и „против” чрез фасулени и царевични зърна. Фасулът — „за”, царевицата — „против”.

 

Има и една трета „версия” за произхода на името Пранга, според която турчинът-чифликчия довеждал

 

238

 

 

затворници в пранги, за да му обработват земята (в споразумение със затворническите власти), и оттам наименованието на чифлика „Прангата”. (Това е най-вероятно.)

 

Че селото е „младо”, се вижда и от обстоятелството, че и сега се знае кои родове откъде са дошли: Московци и Запушевци — от с. Искра, Първомайско, Алагоговци — от Брястово, Гоговци — от Сусам, Димовци — от Дълбок извор и т. н. и т. н.

 

Черноземните почви в Прангата се наричат „карасулук” — черноводни. Подпочвената вода се повдига есенно време на 50 см под нивото, а лятно време слиза до 3 м. Къщите строели „коляно над земята”, на един етаж; поради близката подпочвена вода изби нямало.

 

 

Караджово. Селото е ново, заселено в кърджалийско време, името му произхожда от прякора на първия чифликчия — Караджата. Според местно предание до преди 150 години, т. е. до времето на Еминаа от Хасково, то е било само 8 къщи, струпани около чифлика на Караджата, който им бил защитник, а именно: Пилеви, Золовци, Гнчковци, братя Георгиеви (Атанас и Трайчо), Пащовци, Камжаловци, Станевци, Траковци и дядо Янко.

 

Караджова махала се намирала на юг от старата черква „Св. Атанас”, сетне подир чумата през 1814 г. се преместила от черковището на около 500—600 м между реката и голямата стара вада, наречена „Карасулука”. По време на холерата през 1834 г. селото отново се преместило, този път от източната страна на реката. Местенето ставало лесно, защото къщите били зарити в земята дупки, покрити със слама и пръст, та лесно се правели.

 

По време на кърджалийските „золуми” в Хасково оттам надошли нови пришълци в Караджово: Митковци от Едебик, Банковци от Мандрата, Дюковци от Кърджилар, Гугола от Кетенлик (Леново), Мичовци от Бодрово, Меч-ковци от Караджалар (сега Попово), Пековци от Караалан, тъй че Караджово при „Еминаа” станало 15 къщи. Сетне придошли други семейства, та-през 1858 г. станали 40 къщи.

 

Пръв хаджи Атанас, преселен от Ходженово, си построил в Караджово къща над земята с плет, една стена от камък и кирпич (за баджата, комина). Тази модна

 

239

 

 

къща, измазана с кал и с „баджа”, е първата хубава къща в Караджово. Когато Кърасъ идвал в селото, нощувал в нея.

 

 

Козаново (в регистъра на джелепкешаните — Козан). На 1,5 км от селото в северозападна посока се намира селищната „Чунтова могила”, където са намерени следи от къснонеолитната и каменно-медната епоха. Неотдавна в центъра на селото бе намерен глинен съд — турска трилистна кана със сребърни монети, сечени от 1780 до 1790 г. от Мария Терезия, Йосиф II, Фредерик и Мустафа III.

 

Селото се намира в полите на Родопа в местност, гъсто обрасла в миналото с дъбови гори, където е процъфтявало козевъдството. Смята се, че „Козаново” е спомен от тоя главен поминък на козановските жители.

 

Дядо Андон Стайков от Козаново (90-годишен) помни, че когато бил дете, селото наброявало до 50 къщи. По предание в селото имало „турско гробе” и джамия, където се кланяло турското население от старото турско село Козан-Крушево, което се намирало в местността „Дренака”. Козан-Крушево достигало на север до местностите „Петелца” и „Юртища”. При обработване на нивите по тези местности са намирани кюпове, заровени в земята, старинни монети, водопроводни тръби и други находки.

 

Козан-Крушево се изселило от „Петелца” и „Юртища” по време на чумата и дошло на сегашното си място. Около и в Козаново са намирани оброчни плочки на Тракийския конник и монети от римските императори.

 

Обстоятелството, че и през 1576 г. то се нарича Козаново, говори, че то е старо българско село, в което турците са се настанили късно и са изчезнали вероятно по време на чумната епидемия от 1814 г. Между другото Козаново е прочуто със своите свирци — кларнетчии.

 

От полските селища в околностите на Асеновград трябва да се спомене и Катуница. Намира се край р. Асеница, край стария път, който върви по десния бряг на р. Марица. Край селото са намерени следи от римско предмостово укрепление. За старинния произход на селището говори неговото наименование Катуница, което произхожда от латинското „кантона”. Думата влиза

 

240

 

 

в терминологията на романизуваните траки като „катуна”, название, употребявано за пръснати по планините къщи. В албанския език думата „катун” означава и сега селище. Тя се среща и в сръбските паметници в смисъл на колиба. Изобщо тая дума е от малкото селищни названия, заимствувани от траките, която ни говори за приемственост между траки и славяни.

 

Край Ягодово е намерен граничен стълб с надпис, който

 

„На добър час! При императора Цезаря Августа, благочестивия Тит Елий Хадриан Антонин, при управителя на провинция Тракия Гай Юли Комод (беше поставена) граница на ливадите на филата Родопенда от Флавий Скелет, арбитър и чиновник по границите.”

 

Граничните камъни били естествено няколко, но от тях се е запазил само посоченият. Надписът е от 155 г., от времето на император Антонин Пий.

 

От Ягодово произхожда една мраморна подставка на статуя на Херакъл (Херкулес) с надпис:

 

„На добър час! Прометърът Хрест, син на Телесфор, след като изпълних за пети път безукорно длъжността декан, поставих (като оброчен дар) на най-свещеното сдружение (на прометрите) от собствени средства тази статуя на Херакъл заедно с (жертвената) маса.”

 

Прометрите били занаятчии, но не знаем с какво точно са се занимавали. Те имали по античен обичай сдружение, начело на което стояли едно или може би няколко лица, наречени декани. Сдружението естествено е било в античния Пловдив, но паметникът е бил поставен в тракийското светилище, което се е намирало в землището на село Ягодово.

 

В регистъра на джелепкешаните се споменава село Юндоглан до Катунча, което е достоверно указание, че Катуница е съществувала и през турското робство.

 

До Катуница се намира полското село Крумово. Старото му име е „Пашамахле”, „Пашамахлеси” или просто „Паша махала”. Селото е ново. Първите му жители са ратаи в чифлика на Ениз ефенди, които отсядат на това място и след освобождението на България стават собственици на чифлишката земя.

 

241

 

 

Близо до Крумово са открити следи от калдъръмен път. Иречек смята, че това са следи от стария военен римски път от Пловдив за Одрин. Намерени са също следи от старинен мост.

 

Между Крумово и Асеновград се е разразил по време на освободителната Руско-турска война последният ариергарден бой между Сюлейманпашовите войски и преследващите ги дружини на Кексголмския гренадирски полк и Лейбгвардейския Литовски полк.

 

Край шосето Асеновград—Садово е разположено и малкото село Кочево, наречено по името на известния герой от Априлското въстание — Кочо Честименски. Старото му име е Кочачево. Споменато е в регистъра на джелепкешаните от 1576 г. под името „Кочач”.

 

От тези кратки бележки за по-забележителните села в района на Асеновград могат да се направят няколко по-съществени заключения. Преди всичко трябва да се отбележи големият брой селищни могили (Богородично, Козаново, Долно Слав, Богданица и др.), където са намерени следи от новокаменната и каменно-медната епоха. Второ: във всички изброени селища с изключение на три-четири са открити многобройни находки от трако-римската епоха, когато и планината, и природопската яка, и равнината са били гъсто обсеяни с тракийски селища.

 

В повече от тези селища, разположени край студени извори или реки, макар да са били те многократно разрушавани, животът не е престанал да съществува и в средновековната епоха, и в епохата на турското робство. По-значителни селищни промени настъпват през смутното кърджалийско време, когато добре пазената Конушка нахия привлича стотици, хиляди бежанци от разорените хасковски села. Нови „поселищни”, да ги наречем, трусове настъпват по време на чумните и холерните епидемии през първата половина на XVIII в., които причиняват „поместването” на почти всички стари селища Заедно с това епидемиите покосяват турското население в някои от полските села и чувствително променят етническото съотношение в нахията между турци и българи в полза на последните.

 

Влиянието на гърцизма в асеновгардските села срав-

 

242

 

 

нително е късно явление, което захваща да се чувствува едва към втората половина на миналия век и се дължи на богатите лихвари и чифликчии, на гръкоманите селски кръчмари и бакали, които идвали понякога с нарочната мисия да проправят пътя на гръкоманството.

 

Появили се твърде отдавна, още в предисторическите времена, асеновградските селища, особено тези в полето и достъпните поли, били неведнъж заличавани от лицето на земята, за да възникнат отново при първото затишие и отново да завържат скъсаната нишка на живота, които буйно се развива днес около старите селищни и гробни могили в подножието па старите калета и крепости.

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]