Асеновград в миналото. Исторически очерк

Николай Хайтов

 

Част I. Асеновград до Освобождението

 

6. ГРАДЪТ СЕ ВЪЗРАЖДА

 

В. АПРИЛСКОТО СЪЗАКЛЯТИЕ И ИЗБАВЛЕНИЕ ОТ РОБСТВО

 

 

Зародилите се национални въжделения за освобождение от турско робство виждаме въплътени в едно художествено произведение, което и досега е една от най-големите ценности в Асеновград — иконостасът на черквата „Богородица Дълбоката”, направен със средствата на родолюбивия българин Янаки Моллов от дебърски майстори-резбари. [1]

 

Върху тоя именно иконостас сред лозници, дракони и вехтозаветни истории има и една непривична за предмети с църковно предназначение сцена, която представлява събуждащ се от дрямка лъв (върху северната страна на иконостаса), изобразен след това и на южната, вече събудил се с грамаден в „ръката” чук, строшава гроб (гробът е символ на робството), т. е. освобождава мъртвеца, изооразен току-що възкръснал, навън от гроба.

 

Сцената естествено не е случайна: тя е художествено въплъщение на идеала за национално освобождение и символ на надеждата, че българинът скоро ще се изправи от „гроба на отоманското иго.

 

 

1. Иконостасът е работен в продължение на десет години. Има следния надпис: „Завърши се тоя темпл (храм) с иждивението на Янаки Моллов о време на архиерейството на пловдивския митрополит Паиси Тесалиец на 1821 г., октомври 10 от майсторите Коста Колев и Коста Месиков, мецовци. . .” (Мецово, Костурско — б. а.)

 

192

 

 

Въжделенията от 1821 г. преминават около 1833 в действия. Вярно, че действуват единични хора в планините по хайдутски и техните прояви нямат за цел всеобщо национално освобождение, но все пак това са първите искрици на бунта, който скоро ще прерасне в едно всебългарско въстание.

 

Легендарният Ангел войвода, който действува в Асеновградско от 1833 до към 1866 г., макар да не е родом от града, минава за негов закрилник от турците и гръкоманите-лихвари. Неговото родно място е балканското село Новаково. Заради някаква „пирота” (беля) Ангеловият баща се изселил в Татаркьой, Хасковско (сега Татарево) и станал бейски воденичар в местността „Хъл кая”. Ангел е едвам на 18 години, когато става хайдутин и излиза в гората. Поводът е най-обикновен: момчето е буйно, не отстъпва на турчетата, смразява се и с бащите им и като не може повече да изтърпи техните закани и псувни — взема прошка от баща си, намира и двама другари — Стоян Узунбойлията и Стойко Чакъргьозлията, и хваща „Доспат балкан” (Родопите).

 

Техни ятаци стават каракачаните, в замяна на което тримата хайдути ги бранят от золумлуците на тъмръшките помаци. На следната година малката дружина се увеличава с още няколко души и Ангел, макар и най-млад, им става войвода. Оттук нататък цели 33 години той хайдутува из Родопите, достига Одрин, Беломорието, преминава ча известно време във Влашко (през зимите), връща се пак в Родопите, разбива една след друга изпратените след него потери и придобил слава и известност, става страшилище за народните притеснители.

 

Ангел войвода бил среден на ръст, набит, „черноглав”, черномустакат, мълчалив и командувал рядко с думи — повечето с погледи и знаци. Бил много пъргав, сръчен и силен. Веднъж се хванал на бас с един халваджия, че може да му надрипне коня заедно със сандъците халва, и наистина го надрипнал, ала не взел коня, както бил уговорен басът, а го върнал на разплакания от благодарност халваджия. Дружината му не надминавала петнайсетина души и никога не закачала жени и мирни турци. Нападала само золумджиите и кръвниците, обирала само

 

193

 

 

провинените. Но веднъж в негово отсъствие хората му ограбили някакъв невинен търговец. Разлютен, Ангел войвода за наказание разпуснал цялата дружина. Събрал я отново след известно време, но вече в друг състав.

 

С обраните пари той не правил „имане”, а често помагал на бедните свои съселяни и ятаци. За тия негови добрини между народа се носят много предания и легенди, пее се и песен за него. Лятото Ангел живеел в планината, а зимата прекарвал в своите убежища. Един от най-любимите негови ятаци бил Костадинче Ганьоолу в Станимака. Костадинче търгувал с брави (овце угоени), имал суват в планината и се нуждаел от Ангеловата закрила, а пък Ангел — от топлия му зимник по време на зимните фъртуни. Оттам той много добре познавал станимашките работи и неведнъж се притичал на помощ на озлочестените и угнетените.

 

Ето един случай, когато Ангел войвода се намесил, за да отърве бедните хора от лапите на Костадинче Сарафоолу.

 

Костадинче бил сарафин, вадел сергия по панаирите и продавал нанизи от „пендари” и различни „сребърни” и златни женски украшения. Селяните, хора невежи, не разбирали кога купуват злато и кога златни фалшификати, та в късо време върлият сарафин Костадинче натрупал несметно състояние от тоя свой мошенически сарафлък. Случило се, че някои от измамените връщали фалшифицираните „пендари”, но Костадинче отричал да е имал работа с тях и да им е „виждал очите”. Хората неведнъж се оплаквали на онбашията и работата стигала до съд. Но никой никога не спечелил нито една давия с тоя фокусник-сарафин, който подкупвал турските службаши и спокойно продължавал да си граби.

 

Освен с фалшификати Костадинче започнал да се занимава с лихварство. Тогава парите били много нужни, защото селяните изкупували земите от вакъфите, та не гледали каква лихва ще им вземат. А Костадинче взимал лихва „грош за грош”, т. е. сто на сто. Селяните подписвали бели полици и той нанасял сумите, взимал си лихвите за три месеца напред и давал остатъка. Който вземел веднъж пари от него, хаир не виждал никога! Той бил

 

194

 

 

вечно задължен на Костадинче и се превръщал в негов пожизнен роб.

 

Между клиентите на Костадинче били и двама жители на село Драгойна — Желязко Кьосето и още един. Затънали до гуша в борчове към Сарафоолу, те няколко пъти опитвали да се измъкнат от неговите нокти, но винаги безуспешно. Най-сетне се оплакали на Ангел — „Ангелчето”, както още го наричали. Войводата им заръчал да следят Сарафоолу къде ще върви и когато научат какви са му „пътеките”, да му обадят.

 

Двамата длъжници заследили Костадинче и научили, че скоро ще отива на Узунджовския панаир. В уреченото време Ангел войвода завардил пътя, хванал Костадинче и го вързал. Завели го в гората и започнали разпит. Отначало сарафинът упорито отричал да е вършил „лоши” работи, но когато Ангеловият байрактар Кеседжи Колю „му праснал двайсет тояги на голо”, Костадинче изведнъж се разприказвал, та изказал и майчиното си мляко. Заставили го да напише писмо до синовете си в Станимака да му изпратят всички полици и заедно с тях и двеста лири, откуп. Щом полиците били донесени, те били унищожени, длъжниците му освободени от всякакви дългове, а самият Костадинче пуснат, след като целунал ръката на войводата и се заклел, че никога повече няма да граби сиромашията.

 

Пак около Станимака станала следната случка: Ангел пътувал с дружината си към Бачковския манастир. На минаване край Четиридесетте извора един от хайдутите забелязал жени да жънат и поискал да се отбие при тях, за да се напие с вода. Ангел му заповядал да не плаши жените, а да почака, докато стигнат до изворите, където можел да се напие до насита. Хайдутинът, мъж своеглав, въпреки войводската заповед отишъл. Щом забелязали „турчина” (четниците ходели облечени в турски дрехи), жените се разбягали с „цирикане” (писъци). Затова пък щом се върнал, Ангел обърнал пушката си към него и го „захлюпил на място”, т. е. застрелял го за проявеното непокорство.

 

Ангел войвода е дал, изглежда, парични помощи при изграждането на манастира „Света Неделя”, с които е

 

195

 

 

била издигната наричаната и сега „кула на Ангел войвода”, където според преданието се е крил той, когато е идвал в манастира. За неговите посещения там, за юначеството му и сега между населението от съседните села се разказват най-различни предания.

 

Ангел минавал за покровител и на Бачковския манастир. Веднъж, като отишъл там, забелязал, че манджите си калугерите варят във вехти казани. Като сметнал, че е от беднота, дал пари да се достави един огромен казан, който да хваща 1000 оки манджа. Наивният войвода не знаел хитрините на фанариотските калугери, които „пей давали” да минават за бедни и да предизвикват състрадание у своите „благодетели”.

 

С миналото на Станимака е свързан и друг един „местен” хайдушки опит. Герой на случката е известният поборник Желю Тянев Карааланов, Лудият Желю, както го наричали неговите съграждани. Според местното предание Желю бил роден през 1843 г. и останал сирак още когато бил „повитаче”, на две години. (Баща му бил убит от турците.) Щом навършил 18 години, той отишъл на Узунджовския панаир. Там чул да разправят за подвизите на хайдутите. Когато се връща в града, Желю организира дружина от около 50 души. Събрали се в параклиса „Св. Панталей” и се заклели пред иконата на „Св. Георги” да се бият като хайдути за освобождението на България, но били подушени. На една турска сватба синът на някой си Келеш Саид Ферад посрещнал Желю Тянев, ритнал го и се сбили. Желю Тянев се отървал с голяма рана. Дружината била разтурена и другарите му го изпратили в Света гора. След няколко години скитничество той се върнал в града и заживял мирен живот до идването на Отон Иванов.

 

В това „предание” не всичко е може би точно. Така например едва ли ще е било възможно в околностите на Станимака да върлува дружина от 50 души хайдути, без това да остави някакви по-сериозни следи. По-вероятно е друго: той да е хайдутувал за известно време заедно с Ангел войвода и неговата дружина и това да е създало около Желю хайдушки ореол. Но че Желю Тянев е бил неспокойна, пламенна, бунтовна натура, че той наистина

 

196

 

 

е участвувал в революционното дело, говори и един протокол на Градския съвет от 30 дек. 1911 г., в който се твърди, че „Желю Тянев е бил действително един от главните апостоли за подготовка на Средногорското въстание през 1875/1876 година, бил затварян, съден и е жертвувал всички материални средства за освобождение на Отечеството” [1].

 

Що се отнася до идването на Левски в Станимака, за него се говори в спомените на Фанко Кръстева, дъщеря на известния възрожденски деятел Бако Динчо, и в спомените на Щерю Кузмов. Левски гостувал на Бако Динчо, разговаряли за комитет, но и двамата се съгласили, че в обстановката на постоянна вражда с гърците това не може да стане. Левски заминал за манастира „Света Петка”, вършил някаква работа там, а после се върнал и минал през града „с една казма, на която бил провесил стомна, като човек, който отива на работа да копае на лозето си”.

 

Друго сведение за идването на Левски в Станимашко е публикацията в бр. 664 на в. „Дружба” от 7 февр. 1938 г., в която се твърди, че по разказите на бившия игумен на манастира „Света Петка” — йеромонах Никифор, „дяконът Левски един ден посетил манастира, за да образува комитет между братята”. Междувременно турските власти,

 

 

1. За Желю се разказва и следната история, която го характеризира:

 

Едно лято той отишъл в манастира „Света Неделя” на сбор, но преди още да влезе в манастирския двор, срещнали го станимаклии и му казали да се връща, защото чирпанлии заели двора и не пущали никого вътре. Желю, без да слуша своите съграждани, вкарал колата си в двора, грабнал един кол и се нахвърлил върху чирпанлиите, които, щом разбрали с какъв човек имат работа, офейкали до

един.

 

Когато държал манастирската воденица под наем, Желю намерил в една грамада някаква икона. Прибрал я и разгласил, че мястото е свято, поради което трябва да се направи курбан. Един ден той поканил общинските съветници начело с кмета Павлю и Атанас Фабриката да му отидат на гости на воденицата, гдето щял да приготви курбана. Гостите пристигнали. Като се опекло агнето, бай Желю взел пушката си, насочил я първо към кмета и му заповядал да направи 100 метана. Всички помислили, че Желю се шегува. Но когато разбрали, че той не е с всичкия си, кметът започнал метаните. След него се изредили останалите и чак тогава седнали на софрата. . .

 

197

 

 

дочули за посещението на опасния човек, претърсили манастира, но не открили Апостола, който бил в манастирското скривалище. От „Света Петка” Левски заминал за Червен. Там в дома на Никола Добриков събрал по-будните селяни, но не успял да образува комитет.

 

Мъчно е от тези предания да се направят категорически изводи „за” и „против” идването на Левски в Станимака. От една страна, трябва да се пазим от всеобщото патриотическо увлечение на тема „Левски”, което е причина за много произволни догадки. От друга страна обаче, лекомислено ще бъде, ако отхвърлим всякаква вероятност Левски да е идвал в Станимака, след като е известно, че той няколко пъти е минавал покрай този град на път от Чирпан за Пловдив, бавил се е доста и е посетил много села и градове край Пловдив. Въпросът остава, тъй да се каже, открит.

 

А сега в рамките на хронологията, която следваме, нека да се запознаем със Станимашкото въстаническо съзаклятие и преди всичко с неговия подбудител, организатор и поборник Отон Иванов.

 

Кой е Отон Иванов?

 

Според неговите собствени бележки той е роден в Пловдив на 28 март 1850 г. Баща му и дядо му са родени във Враца, но сетне се преселили в Пловдив. Майка му е коренячка пловдивчанка от Небет тепе. Майчините му роднини се гърчеели, гърчеел се и кръстникът му, макар да бил от българско произхождение, та затова му и дал името Отон, по името на гръцкия крал Отон Баварец. Че Отон не става гръкоманин, според неговото собствено признание, се дължало на едно учениче-врачанлия, което живеело у тях на Небет тепе, племенниче на баща му. То следвало в „Голямото пловдивско училище” и било голям патриот. Под негово влияние Отон обърнал гръб на гръкоманщината и също станал патриот.

 

Бащата на Отон бил часовникар, часовникар станал и Отон. Отначало работел занаята при баща си, но като станал на 22 години, решил да заживее самостоятелно. И тъй като в пловдивската чаршия нямало място за него, есента през 1872 г. заминал да упражнява часовникарството в съседната Станимака. Тук започва неговата родолюбива

 

198

 

 

дейност. Как е започнала и как е протекла тя, разказва самият Отон в своите „записки”.

 

Първият, на когото Отон открил бунтовническите си идеи, бил учителят в бахчамахленското българско училище Дянко от с. Пурсалково. Той бил възпитаник на отец Гервасий — игумен по това време на араповския манастир „Св. Неделя”. Учителят Дянко приел идеята „от все сърце”, но и той бил съвсем нов за града. За да могат и двамата да се опознаят по-отблизо с гражданството и по-ученолюбивите българи, главно младежи, те се заели да открият читалище. Това станало и с помощта на учителя от българското училище „Св. Димитър” Кръстю Стойчев. На него Отон открил по-късно революционните си идеи, тъй като му се струвало, че последният по природа не е подготвен за такова дело. Между българите, които помагали при откриването на читалището, били: Димитър Тянов, Георги Димоолу, Тодор Драголов и др. Читалището имало свой печат и брояло към 25 члена. С читалищни пари купили още книги, повечето от които с революционен дух като „Горски пътник” на Раковски и др. От списанията получавали „Книжици” и „Читалище”, от вестниците — „Съзнание” и „Шутош”. В така образувания просветен кръжок се изнасяли сказки от даскал Кънчо и се коментирали прочетените книги и вестници. Тук Отон и даскал Динко постепенно просвещавали младежите в национален дух, търсили привърженици на бунтовните си идеи.

 

Отон бил в постоянна връзка с Пловдив. Там спирал при Пашев и от него получавал сведения за подготовката на другите революционни окръзи и нареждания. Вземал също вестници и преписвал бунтовнически песни. Тези песни много се нравили на съзаклятниците и се предавали от уста на уста, и действували много за укрепване на революционния дух. Книгите и вестниците се четели от по-малък кръг хора, тъй като малцина били грамотни по български, а другите пък от предпазливост не четели. От Пловдив Отон носил винаги хубави новини, които съзнателно преувеличавал и съзаклятниците още по-ентусиазирано работели, за да не останат назад от другите окръзи. След усилена просветна работа в началото на 1873 г. Отон можал да състави първия комитет от следните членове;

 

199

 

 

Никола Райчев, Павел Костов, Матей Тодоров, учителя Дянко, Ангел Тошев нотаря, Димитър Тянов, Стоян Джансъзов — учител в с. Пранга, Атанас Щилянов — бивш аптекар, тогава деловодител на Бачковския манастир, и Михалаки Андонов — гръцки учител в Амбелин, роднина на Отон. Последните двама се считали от гърците за големи фанатици-гърци, а те съзнавали българския си произход и били големи патриоти. Отон заклел само тях, но не заедно, тъй като спазвал правилото съзаклятниците да не се знаят един друг. Той ги разделил на четири групи по двама, а Стоян Джамсъзов оставил да действува сам по околните полски села — Пранга и др. Всяка от четирите групи се грижила от своя страна да увеличи съзаклятниците. Събирали пари за оръжие и ги давали на комитетския касиер Никола Вълчев. За да заблуди властите по време на цялото си пребиваване в града, Отон се преструвал на несериозен човек и на неспособен на никаква работа. Той имал часовникарски дюкян, който много му помагал при агитационната работа.

 

В началото на 1875 г. Отон се преселил в Пловдив, а оттам заминал за Пазарджик да замести починалия революционен деец Никола Ратянков. Работата в Станимака предал на разпопения поп Катрафил в араповския манастир „Св. Неделя”.

 

При тръгването на Отон от града четирите групи направили отчет. Събрани били 2000 гроша и били приобщени към движението още над 70 души. С парите тогава разполагал Централният комитет и след заминаването на Отон не се знае какво е станало с тях. По негово мнение с тях не се е злоупотребило, тъй като и двамата му заместници — Никола Вълчев и поп Катрафил, били крайно честни хора. Общият упадък на делото след смъртта на Левски, липсата на Отон Иванов и заминаването на поп Катрафил за Румъния станали причина делото в града да пропадне, както и в други градове на България по това време. До 1876 г. Отон живеел в Пазарджик и през това време не е идвал в града.

 

През 1876 г. на 10 април Отон напуща Пазарджик по поръчка на Бенковски и се завръща в Пловдив. Мисията му в Пловдив е да организира подпалването му. В

 

200

 

 

очакване на събитията на 15 април Отон посетил за втори път Станимака. Там той отседнал в къщата на Тодор Райчев и свикал някои от бившите си съзаклятници и от по-влиятелните българи в града. На това първо събрание присъствували П. Вълчев, Ат. Иванов Шабанов, Иван Райчев, Михалаки Петков, Тодор Драголов, Васил Боев, хаджи Иван Ангелов Посата, Павел Костов, Йордан Хаджигеоргиев, свещеник Матей Тодоров, Никола Вълчев, хаджи Димитър Стоилов, Желю Тянев и Тодор Райчев. Отон им открил целта на идването си, като съзнателно преувеличил, че навсякъде вече са готови и наскоро ще избухне нечуто голямо въстание. Градът не трябва да остане вън от борбата. В заключение решили на другата вечер да се съберат по възможност повече хора, верни на делото. Събранието на другата вечер за по-удобно станало в къщата на Павел Костов, но дошли по-малко хора, отколкото предната вечер. Били само осем души: Павел Костов, Йордан Хаджигеоргиев, Райчо Хаджигеоргиев, Желю Тянев, свещеник Матей Тодоров, Никола Вълчев, хаджи Димитър Стоилов и Тодор Райчев. На събранието Отон наново говорил за предстоящето велико събитие. Като свършил, попитал отец Матей дали е готов. Тогава отец Матей извадил евангелието, запалил свещ и поред заклел всички. Съзаклятниците си спомнят само началото на клетвата: „В името на Исус Христос и за Отечеството...”

 

За председател на комитета бил избран Павел Костов. След това Отон предложил двама души по желание да му се поставят на разположение. С него в Пловдив отишли хаджи Димитър Стоилов и Йордан Хаджигеоргиев. Йордан Хаджигеоргиев бил настанен в Орта Мезар, а хаджи Димитър — в Павликянската махала. Йордан Хаджигеоргиев оставили в тази част, за да я подпали, а в деня на въстанието да изпълнява куриерска длъжност между Пловдив и Панагюрище. Хаджи Димитър имал за задача да подпали павликянската част на града и да бъде винаги под ръка на Отон. [1] Куриерската длъжност между

 

 

1. X. Димитър Стоилов е една от най-колоритните революционни фигури в Станимака. След Освобождението на България той не преустановява своята патриотическа дейност. Става деятел на комитета „Единство” в Пловдив, събира парични помощи за доставки на оръжие, абонира населението за вестниците „Марица” и „Народ”, съставя списъци на годните селяни от поверените му осем рупчоски села, които могат да носят оръжие, съдействува за организирането им в гимнастически дружества и въоръжаването им с дадените от русите кримки.

 

По време на Сенклеровия бунт в Родопите като представител на дружество „Единство” той снабдява дружината на Петко войвода с 4 мулешки товара снаряжение и занася на четата изпратените от Хасковския местен комитет парични суми. Участвува в набирането на доброволци за Петковата чета, а когато се потушава бунтът, се прибира в родния си град Станимака. Избран е за съдебен заседател, но отвратен от „гръкоманските лукавщини”, както казва в кратките си мемоари, решава да се махне от Станимака и се заселва във Варна (2 май 1882 г.). Там захваща стария си занаят самарджилък, работи 15 години, преживява в оскъдица, а през 1892—1893 г. влиза в редовете на Социалдемократическата партия. През 1896 г. се връща отново в Станимака, където негови „съратници” му поверяват длъжността общински комисар. Сблъскал се с нови мерзости, той напуща комисарската длъжност и основава първия социалистически клуб в града, на който подарява собствената си библиотека със социалистически издания. Не след много се преселва в Тополово, където също отваря социалистически клуб, но и там не се задържа задълго, защото

през 1900 г. отново се връща във Варна.

 

Тоя съратник на Отон Иванов и Петко Войвода е и първият сеяч на социалистическите идеи в Станимака.

 

201

 

 

Станимака и Пловдив била поверена на Райчо Хаджигеоргиев. В сведенията си той пише, че в комитета имало и две жени — майка му и жената на Павел Костов, също подведени под клетва.

 

Като не получул хора и вести, а времето напредвало, на 18 април Отон изпратил Йордан Хаджигеоргиев в Панагюрище с писмо до Бенковски с искане да му изпрати поне 10 от обещаните хора.

 

В Станимака съзаклятниците се увеличавали от ден на ден. Събирали се пари за пушки и муниции, готвили се лекарства, главно благ мехлем. В Харман махала Желю Тянев и Тодор Райчев натоварили някой си Личо да им донесе барут. По един товар бил оставен у двамата. Решено било да направят по 2000 фишека, а всеки съзаклятник трябвало да си купи по един чифт кобури и по една калъчка. Събранията се правили извън града. Съзаклятниците в деня на въстанието е трябвало да бъдат облечени в селски дрехи, с навуща до коленете и всеки бил снабден още с отрова, та в случай, че го хва-

 

202

 

 

нат и види, че не ще може да се спаси, да се отрови. Пушките били складирани у Стефан Дренски в Пловдив. Райчо Хаджигеоргиев помни, че взел 30 пушки от Димовския хан. Планът за въстанието в града бил следният: Въоръжените въстаници от града да минат през балкана за Перущица, като по пътя съберат и останалите въстанали села. Така всички щели да бъдат в помощ на отбраната на Перущица, което било обявено за център на въстанието. При даден знак от Пловдив всички въстаници трябвало да се съберат и тръгнат на път, като предварително запалят правителствените здания в града, конака и няколко турски къщи. С подпалването бил натоварен хаджи Иван Посата.

 

На 20 април избухва въстанието. На 21 април куриерът Йордан Хаджигеоргиев се завръща в Пловдив с два екземпляра от кървавото писмо, което предава на Отон заедно с писмо от Бенковски. В него Бенковски му помогат сами за подпалването на Пловдив.

 

Като получил кървавото писмо, Отон съобщил веднага на Димитър Свещаров и Кочо Честименски и в съгласие с тях още същата нощ решил да свикат по-видните съзаклятници. Заседанието се състояло в дома на Отон на Небет тепе, но дошли твърде малко хора. Решили на следния ден — 22 април, всеки от присъствуващите да запали едно или две здания и да заминат по посока на село Царацово, да приберат въстаниците от околните села и отидат да защищават Копривщица. На двамата станимаклии било възложено да участвуват в подпалването, но те се върнали късно от селата, в които били изпратени да разнасят прокламацията, и не могли да вземат участие.

 

След неуспеха на мисията си в Пловдив Отон взел коня на Димитър Свещаров и тръгнал за Перущица, но кордон от башибозуци му препречили пътя, стреляли по него и той се отбил към пътя за с. Дермендере с намерение да завие пак към Перущица. Но тук го сполетяла същата участ. Едва успял да пробие кордона при станимашкото шосе с намерение от Орта хан да поеме пътя пак за Перущица, на Орта хан той заварил десетина

 

203

 

 

въоръжени турци от с. Еникьой. Той ги заблудил, като се представил за станимашки грък, и от тях научил, че пътят, по който възнамерявал да мине, бил варден от въоръжени селяни из турските села. На 22 срещу 23 април Отон се озовал в Станимака с намерение през балкана да отиде в Перущица, като със себе си събере въстаниците от българските села, подготвени за събитията от Захари Стоянов и Павел Костов.

 

Отон сполучил незабелязано да влезе в града. Оставил коня на яслата в Джабаровия хан и оттам тръгнал да търси познатите си. На моста срещнал Ангел Тонев Бучакчията, който го изпратил в къщи. Току-що се бил нахранил и на външната врата се чули удари. Али Молла с четири заптиета бил на вратата. За да ги забавят, баба Катина започнала да се вайка и да казва, че плаща данък 1000 гроша и не може да пусне никого, когато го няма мъжа в къщи. Жената на Ангел, която току-що се върнала, от сватба, бързо се разхвърлила и разплакала. През това време те скрили Отон в мусандрата (долап в стената) и го затрупали с непрани дрехи. Турците прегледали цялата къща, но като не намерили нищо подозрително, си излезли. След тях дошъл бай Ангел, като донесъл пушки. С коня се заел чиракът му Димитър Ингилизина. Той ги извел от хана и по поръка на Райчо го завел в къщата му. Сам Райчо извел коня в ливадата, а през това време турците обиколили целия град да търсят коня. Българските квартали били блокирани, а къщите на Райчо Хаджигеоргиев, поп Матей, поп Георги, тази, в която се бил скрил Отон, и на по-видните българи били обискирани. Вечерта Отон в женски дрехи успял да измами стражата и се прехвърлил в къщата на Райчо Хаджигеоргиев, където се криел и отец Матей. Бай Ангел приготвил всичко за тръгването на Отон към балкана. За водач взел Райчо Хаджигеоргиев [1]. На сутринта Отон,

 

 

1. Райчо Хаджигеоргиев е роден в Петково, Смолянско, през 1839 г. След смъртта на баща си се преселил заедно с майка си в Станимака, където станал оцетар. Взимал оцет на вересия от Аргир х. Ксафоолу, Янко Парамбуката и др. и го разкарвал из Ямболско и Елховско. През зимата се занимавал с шиене на дрехи „алатурка”. Купувал вълна от Ямболско (срещу оцета) и я носел за изработване в Петково. Той бил според възпоминанията на неговия син „среден на ръст, рус, с кафяви очи и често говореше, че се познава лично с Левски и Бенковски”.

 

204

 

 

облечен като станимашки копач, хванал пътя към лозята. Над Нохту махала той се срещнал с Райчо и двамата поели към с. Лясково.

 

Поради избухване на въстанието по-рано от определения ден както навсякъде, така и в Станимака заговорниците са заварени от събитията неподготвени. На 22 април вечерта хората от втория комитет излезли да чакат от височината при пожарната кула (по ската „Анатемата” до параклиса „Св. Петка” близката) уречения знак. Запалването на Пловдив било знак за въстание. Пловдив обаче не пламнал и това подействувало твърде зле на духовете. Настанала пълна дезорганизация. Нищо от онова, което е било предвидено, не се е извършило, тъй като не получили никакви допълнителни нареждания. На 23 април вечерта се върнали от Пловдив Йордан Хаджигеоргиев и хаджи Димитър Стоилов. Те съобщили, че в Пловдив делото не успяло и че едва се измъкнали от кордона. Тези съобщения оказали своето въздействие. Още на 24 април сутринта Павел Костов и Желю Тянев, като видели, че делото няма да успее, натоварили багажа си и отишли на манастира „Св. Петка”, където чакали да видят как ще се развият събитията в града. След тях дошъл Шкарлаки, който минавал за апостол. Той продавал вино и ракия в Панагюрище, а оттам купувал аби, като същевременно изпълнявал ролята на куриер между комитетите. Той им съобщил какво е станало в Панагюрище и им казал да хвърлят оръжието, тъй като борбата няма смисъл.

 

Оттам ги повел да се скрият в манастира „Св. Неделя”, но по пътя турците ги хванали. И вместо Отон, когото не могли да хванат, завели Шкарлаки в Пловдив. Там той издал, че вечерта се криел у поп Матей и у поп Георги. Веднага били затворени двамата свещеници, които били освободени по-късно благодарение само на намесата на богатия търговец Петракоолу. Гърците взели за освобождението на свещениците много пари. В сведенията Райчо Хаджигеоргиев пише, че Шкарлаки бил един

 

205

 

 

от предателите в Панагюрище, който избягал в Станимака, за да не го убият съзаклятниците. Желю Тянев и Павел Костов, които били хванати с него, след някое време ги освободили, и то пак благодарение на Петракоолу. Пак с голям откуп. Били затворени още бай Ангел, укривателят на Отон, с жена му и майка му, баба Катина. Те дали една дизия пендари и така се спасили. За да сплашат народа, турците започнали да затварят много българи, направили бесило и обесили двама селяни — баща и син. Касиерът на комитета Никола Вълчев, като се научил за бесилото, заровил сандъчето с всички ценни документи в земята, от страх и мъка се поболял и за три месеца умрял.

 

Задържаният от турците Матей Тодоров пък бил освободен от Петракоолу при условие в литургията в българската черква „Св. Димитър” да не споменава името на тогавашния български владика в Пловдив.

 

По-нататък Отон Иванов разказва за революционните си премеждия в Лясково, Яврово и Дедево. На 24 април той е в Лясково и Яврово, където увещава селяните да се вдигнат на въстание. На 25 пътуват за Дедево заедно с „пътеводителя” Райчо х. Георгиев, който при една среща с башибозука „става невидим” и се завръща в Станимака. В Дедево Отон окуражава въстаниците и за да сплашат башибозуците, заставя ги да играят „талим”. Понеже дедевци не пожелали да се съберат около Яврово за обща отбрана, Отон се връща пак в Яврово, този път придружен от даскаловия брат Аргир (същия, който съпровождал и Захари Стоянов при отиването му в Яврово).

 

В Яврово чорбаджиите са се окопитили и заплашват Отон с турците, ако не напусне селото. Заедно с водача си Аргир Отон хваща отново пътя за Дедево, но пак срещат башибозуци. Този път Аргир е, който „става невидим”. Отон вади оръжието, подплашва башибозуците и удря през храсталаците към Дедево. Но посоката била крива и след едно мъчително странствуване по деретините на реката Лъкавица излиза на „Бачковския път”. И понеже се страхувал да отиде в Бачковския манастир, за да не го предадат гръкоманите калугери, отправя се

 

206

 

 

„Като приближих край Станимака — разказва сам Отон Иванов, — за да не ме познаят, като вляза в града, насякох крадешком черничева шума, завързах един рошав сноп, който като го метнах на гърба си, увиснаха се листото връз образа ми. По тоя начин, който ме срещнеше, не можеше да види лицето ми, всякой си мислеше, че съм някой станимаклия, който си носи черничева шума за бубите си. По тоя начин преминах между турските стражи, които вардеха около града, и влязох в града. Но понеже за да ида на българската махала, трябваше да премина през целий град, аз предпочетох да се отбия в Амбелинското гръцко училище, където учителствуваше един мой сродник Михаил Андонов. Тъй и направих. Андонов, като ме видя, ужасно се изплаши, но полека-лека го укротих, като го убедих, че и дявол не ма позна, като ма видя, когато влезох в училището. Донесоха ми в зимника ядене и ми казаха новините, че Брацигово и Перущица са заобиколени от многобройни башибозуци и войска и че Перущица се бомбардира и много дребни села изгорели, а за Панагюрище, Копривщица и прочее нищо не се знаело.

 

Аз разбрах вече, че Перущица, Брацигово и прочее за мен са вече непристъпни, затова намислих да се отправя за към Панагюрище като център на въстанието. Но като имах пред вид, че догдето стигна в Панагюрище, може би да ма уловят негде турците, реших да имам при мен утрова (имах, но бе останала в първите ми дрехи), та в случай, че ма уловят, да се отровя, за да не би от мъки да издам някоя тайна. За тая цел помолих Андонов да повика моя познайник Атанас Стелиону (бивш аптекар). Атанас се повика и доде, но не пристана да ми даде подобно нещо. Тази нощ спах в училището, а утринта с бяла чалма, като турчин, излязох из Станимака и зех върху (параклиса „Св. Димитър”), но догдето се изкача на станимашкото шосе, присрещнаха ме една чета башибозуци (помаци), които слизаха в Станимака да земат хлеб и да вървят за възбунтуваните села. Главатарят на четата пита ма за новини, а аз му отговорих като турчин. Четата слезе в Станимака и аз — на станимашкото шосе. По пътя срещнаха ма двама гърци, които ма познаха, но

 

207

 

 

ми се обещаха, че не ще да обадят никому, но аз пак се отбих от шосето и без път косо по пътя пристигнах край Пловдив. . .”

 

В Пловдив Отон бил заловен от властите, предаден на съд и осъден на затвор. След 10-месечно прекарване в пловдивските тъмници той бил закаран в Цариградския затвор, а оттам в един беломорски остров, където прекарал заедно с други български заточеници до юни 1878 г., когато по силата на мирния руско-турски договор той бил освободен и се завърнал в България.

 

В пенсионното дело на председателя на революционния комитет Павел Костов освен общото потвърждение, че той „с оръжие в ръка” се бил за народна, свобода (както го е изисквал законът за отпущане поборнически пенсии), споменава се, че е ходил и до Лясково, за да организира съзаклятие.

 

Малко повече факти за революционна дейност съдържа досието на един от съзаклятниците — Желю Тянев, който твърди в едно свое заявление до Министерството на финансите, че заедно с Илия Стойчев от града доставил за станимашкото съзаклятие два товара барут, купувани с негови лични средства за нуждите на станимашкото съзаклятие, а освен това лично той ходил по селата, за да проповядва въстание против турската държава.

 

Това са ни сведенията за историята на въстаническото съзаклятие в Станимака. От гледище на разума то е безнадеждно, без сметка направено, обречено на гибел! Но силата и славата на съзаклятието не са в двете бурета барут, нито в мазгалите на поп Матеевата къща, а тъкмо в липсата на оръжие и на всякакви изгледи за успех. Те са в опиянението, в неудържимия копнеж към национално освобождение, в зашеметяващия изблик на дълго сподавяните патриотически чувства.

 

Славата и силата на Априлското въстание не са в неговата „разумност”, а в безумието! Нс са в неговата сигурност, а в неговия риск!

 

Априлското съзаклятие в Станимака не е подвиг на оръжието, а подвиг на възродения български дух.

 

Събитията са ясни, за да се нуждаят от повече коментар, но затова пък смятаме за нужно да дадем

 

208

 

 

известни пояснения за човека, няколко пъти споменаван от Отон Иванов като негов учител в бунтовничеството, човека, когото той оставил за свой заместник след заминаването си от Станимака и с когото извършил „едно капитално и мистериозно дело в полза на българщината” — създаването на Араповския манастир, и най-сетне — човека, с когото Отон Иванов е разделял революционните си мисли и мечти. Това е даскалът, наречен Кирю, Кирлю, поп Катрафил, Катрадил и т. н.

 

Истинското име на даскал Кирю е Сава Катрафилов. За него в историята на Разград от А. Явашев намираме сведения, че е родом от Елена и е учителствувал от 1867 до 1870 г. в разградското класно училище, след което приема свещенически сан. „Той беше пламенен патриот — пише за него Явашев, който го е познавал лично. — По цели часове ни разправяше разкази из българската история, като гледаше да развие народен и войнствен дух в учениците, и омраза към турците. Той ни извеждаше на разходки и ни занимаваше с войнишки упражнения, като ни разделяше на два нападателни лагери. След като напуска Разград, той се разпопва, озовава се в Букурещ и взема живо участие при организирането на Ботевата чета, с която преминава Дунава и при Враца сложи костите си за свободата на България.”

 

По-подробни данни за бунтовната дейност на Сава Катрафилов намираме в книгата на Иван Андонов „Из спомените ми от турско време”, част 1. От тези мемоари научаваме, че след Разград Сава Катрафилов се появява в чирпанското с. Меричлери, където се главява за учител. Там се проявява според думите на Андонов като „самозван работник и буен патриот”, който разбунтувал цялото село против появилите се там протестанти и на връх Великден под неговото водачество селяните изгарят протестантската черква, разсипват протестантското училище, изваждат мъртъвците, опети от протестантски свещеници, и ги опяват отново по православен обичай. . .

 

Тия подвизи на Катрафилов стават причина да бяга в Араповския манастир, търсейки убежище от властите, които му дирят сметка за меричлерския бунт. Тука според свидетелствуването на Андонов Катрафилов събира

 

209

 

 

селянчета от Конушка нахия и ги учи на българска книга, но не забравя и Чирпан. Един ден, без да иска позволение от никого, той идва в този град, влиза в черквата „Св. Архангел” и държи от амвона реч, в която казва: „Спасителят бе прободен с копие в гърдите от йудеите и възкръсна, за да спаси человечеството от греховете, а турците прободоха целия български народ и проляха кръвта му. Този народ трябва да грабне оръжието и да възкреси своята свобода и своето царство!”

 

Това като чули, чорбаджиите побързали да напуснат черквата, а други силом заставили буйния и безстрашен оратор да слезе от амвона.

 

„Като учител в Меричлери — пише Андонов — светиня му е проповядвал само бунт против турците и е учил българите да си правят сабли и пушки от дърво и с тях да правят упражнение. Той не е допущал турчин да премине през селото и сам лично го е прогонвал.

 

Най-после С. Катрафилов се запознава и с мене. Поиска да му дам книгата „Горски пътник” и каза, че след прочитането ѝ ще ми я върне. Аз му я дадох, но не можа вече да ми я върне, понеже турските власти бяха разбрали какъв човек е и го интернираха нейде из Дели Ормана в Източна България.”

 

Тук е може би не съвсем точно: Сава Катрафилов остава в Араповския манастир известно време, след което хвърля расото, минава Дунава и се записва в четата на Ботев, минава заедно с него в България и пада убит с пушка в ръка за нейната свобода.

 

Според Андонов след Катрафилов в Араповския манастир идва дяконът, сетне игумен на Араповския манастир, наречен Викенти, родом от Пловдив. С него Андонов се запознал в Чирпан, където преподобният Викенти му предал машина за леене куршуми и правене патрони за револвери, „които бият отгоре с капсули”. „За тия инструменти — пише Андонов — Викенти не взема пари, а ги подари на комитета. И онзи монах беше един самозван апостол из селата, без да бъде упълномощен от някого, и той проповядваше бунт против тираническото агарянско племе.”

 

Това е вдъхновителят на Отон Иванов, за когото ста-

 

210

 

 

нимашкият революционен апостол казва най-ласкави думи в своите „Бунтовнически възпоминания'”.

 

„През май 1875 г. — пише О. Иванов — един ден даскал Кирю весел дойде на дюкяна и ме покани да идем у дома, че имало нещо важно да ми каже. Тутакси отидохме в къщи и като се усамотихме в стаята, той възхитен пое: „Братко, времето до де. Навсякъде се готвело въстание за това лято. Вчера получих нарочно съобщение, че в Ст. З., Чирпан, навсякъде се готвело, аз вече тръгвам, та додох да ти кажа.” Аз не изслушах с напрегнато внимание всичко докрай, защото, щом се изказаха думите „идущата пролет”, загрижих се за оръжието си и кой ще ми направи „котки” (телени зъбести подпори, с които лесно се ходи по стръмнини). Кирю, като свърши, изскокна, той бе по-нервозен от мен и туберкулозен, но от турски куршум умря. След като хапнахме и пийнахме, даскал Кирю ми се откри, че той бил голяма комита, имал сношение с Букурещкия комитет и ще да иде в Северна България да действува, където бил познат, а мен изказа мнение да ида пак по Панагюрище и Копривщица, където съм бил познат и където непременно ще да има вече организация за въстание. След няколко дни даскал Кирю изволни се от Араповския манастир и след няколко дни аз пак гостувах в Т. Пазарджик и а Петковпя хан, който държеше тогава панагюрецът Н. Дринов, мен добре познат, и с когото доста сме пели бунтовнически песни; когато бях с Атанас Сахатчия в Панагюрище.”

 

Позволихме си да приведем тоя цитат от спомените на Отон Иванов, защото е много показателен за състоянието на духовете в онова бременно с кървави събития време. Даскал Кирю доверява революционните си кроежи и копнежи на Отон, а след това го оставя с пламнала глава да размишлява кой ще му набави „котките”. Буйната зелена глава не пита с колко оръдия разполагат революционните сили, кои са генералите, къде се намират муниционните складове! Той веднага се хваща за

„оръжието” и за „котките” като революционен атрибут и символ на ожесточената бъдеща борба.

 

Същото правят и съзаклятниците, които Отон привлича: не питат, не разискват, те просто се заклеват, просто възприемат!

 

211

 

 

Съзаклятието започва да съществува от тази минута, без да е пукнала пушка, то започва да действува, като се превръща тогава още в легенда, която замества истинските събития. Така става и с приключението на Отон в Джебаровия хан и у Ангел Бучакчията. (Поместено е като мемоар на Ат. Маринов в бр. 703 на „Родопско

ехо”, 1938 г.)

 

Ето как Атанас Маринов преиначава и предава тая случка:

 

„Няколко стражара отишли в хана на Джебара да заловят Отона. Като влезли там, запитали ханджията дали има такъв и такъв човек. Ханджията им отговорил, че в хана му дошъл един човек от Пловдив, един млад търговец на кожи и излязъл из пазара да събира кожи. През това време Отон влиза в хана с няколко кожи в ръце. Като го видели, стражарите казали: „Ама че калпави гърци, един търговец на кожи направиха го комита и ни тутущирдисват да го заловим! Може ли такова нещо?!”

 

Стражарите си отишли, но само с това не се свършила опасността. Гърците пак настоявали, че този търговец е комита. Отон отишъл в къщата на Ангел Бучакчията, който бил посветен в тайната на въстанието, и там измислят една хитрост. Жената на Ангел била родилка. Турската власт искала да направи обиск в къщата на Ангела. Жената на последния отива в една съседна къща без детето си. Отон като младеж без брада и мустаци облича женски дрехи, забражда се с бяла кърпа и ляга на леглото на родилката при детето.

 

Пристигат стражарите и искат да правят обиск. Ангел ги замолил да му помогнат да пренесат родилката заедно с леглото и детето ѝ в другата стая, за да не се изплаши. На подобни работи турците обръщали голямо внимание. Стражарите се съгласили и помогнали на Ангела да изнесат мнимата му жена-родилка в обискираната вече стая заедно с леглото и детето. След това обискирали и другите стаи и не намерили нищо. И обвинили гърците, че напразно клеветят.

 

Според изказването на Ради Овчаров Отон бил безстрашен човек и си служил с маниерите на Васил Лев-

 

212

 

 

ски. Отивал в селата, гдето денем като турски ходжа кланял помаците в джамията, а нощем се срещал с родолюбивите българи и ги организирвал за борба с турците против турската власт.”

 

Ето как мълвата хвърчи подир събитията, нещо повече — изпреварва ги, измества ги, окрупнява ги в една легенда, която поетически обогатява и възвисява, пали патриотическия огън повече от всякакъв барут.

 

Та помислете само каква атестация дава тази легенда на Отон: „като Левски!”, „преобличал се в турски дрехи”, „влизал в джамиите”, „кланял помаците”, а след

това, необезпокояван от никого, вършел своята бунтовна работа. Но че целият град е свидетел как Отон поправя часовниците им и по цели дни не е повдигал главата си от тезгяха — това няма никакво значение. Народът обича героичното и винаги успява да издърпа своите любимци от ежедневието, за да ги вдигне на възбог, за да ги превърне в знаме на надеждата, в символ на своите копнежи.

 

Легендите съпровождат историята, но тя не ги обича, защото често я замъглят и изместват. И понеже ние пишем история, длъжни сме да изоставим легендите и да довършим нашия разказ за революционното съзаклятие. Станимашкото съзаклятие след залавянето на Отон приключва с това, че гръкоманите ловко използуват затрудненията на българите около априлските събития, за да възстановят загубените позиции на фанариотщината в Станимака.

 

Под башибозушката угроза наплашените българи масово се стичат към гръкоманските черкви, за да се запишат в тефтера на „старата вяра”, и поп Димитър, който слага все по-високи такси за придобиването на тая милост, натрупва цяло състояние от тази безобразия спекулация с хорската беда.

 

Фанариотите превземат бахчамахленското българско училище, на път са да затрият и българската община, но не се задоволяват само с това. Разбрали, че голямата подкрепа и кураж на станимашките българи идват откъм Пловдив, където са българските първенци и българският владика, те слагат на прицел и тях. Това се вижда и от

 

213

 

 

писмото на Велю Богданов до Найден Геров, в кое се съобщава следното:

 

„Атанас Караниколов, когото хванали гърците от Станимака в Катърли, гдето бил учител, и го предали на правителството, след като бил намерен за невинен, казали му: „Ако щеш да те пуснем, кажи, че владиката и всичките пловдивски първенци са пращали писма по селата да бунтуват хората.” Той противостоял и зато само го били безмерно, но му туряли книги, напоени с газ между пръстето на краката му и когато задрямвал, те запалвали книгите, та тъй не му давали мира ни минута. Макар и да му поизгорили по този начин краката и макар да не му дали да заспи в продължение на цели недели, като държали пред очите му запалена свещ, та тъй му повредили и очите, обаче той не потвърдил това, което не било.”

 

Картината става още по-ясна в дневника на Н. Чалики, драгоманин в Руското консулство в Пловдив, където на датата 25 юли 1876 г. намираме записа на следното:

 

„20 юний. Някои от свещениците ся пуснаха, но за жалост освен что ся избиени и утрепени от мъка, като ги принуждавали да казват, че владиката бил причинител на станалото злощастие, но боси, гологлави без калимявка и пр. водят ся из улиците с заптиета да търсят кефили от почтени человеци, които никого не познават. Някои си намират по един турчин и един християнин, а някои си с помощта на паричието, защото кетиллика на митрополията поне за свещениците не ся приема, коя е причината не знаем, но знаем, че някои от свещениците от околните села на Станимакъ, что бяха затворени, откато дали обещание да припознаят гръцкътъ митрополия, ся пуснаха.

 

Затворените свещеници освен дето ся мъчени по един варварски начин и брадите искубани, но и обезчестявани от катилите-турци.” [1]

 

Тъй приключва революционното съзаклятие в Станимака: с ново затягане на духовната и политическата

 

 

1. Вж. Архив Н. Геров, т. II, с. 196.

 

214

 

 

тирания, но и с едно доказателство, че българщината в тоя град не спи, че свободата е вече неин идеал.

 

Осъществяването на този идеал тоя път не закъснява. През 1877 г. руските освободителни войски преминават Дунава и започва славната Руско-турска освободителна война, която свършва на другата година със сваляне на петвековното отоманско иго. Без да се впущаме в перипетиите, на тази война, ще предадем някои случки и събития, които пряко засягат Асеновград.

 

Войната започва да се чувствува в Асеновград още в началото, но атмосферата особено се сгъстява след първите военни поражения на турците. За да сплашат насе лението във вътрешността и да предотвратят евентуални бунтове, турските власти довеждат през м. септември четирима селяни от Карловско, от които двамата баща и син, и ги избесват в различните краища на града.

 

Турското население — спокойно в началото на войната — след преминаването на руските войски през Стара планина започва да проявява явни признаци на безпокойство при вида на тълпите „мухаджири” (бежанци), които пристигат от съседните на полесражението селища и бягат в посока на Одрин.

 

Безпокойството на турското население в Асеновград, което пълни около 400 къщи, особено нараства, когато през града миназа „керванът” на известния със золумлуците си Тосун бей от Карлово — шестдесет мулета, тежко натоварени с покъщнината и бейския харем, реквизиран в по-голямата си част от станимашките граждани. . .

 

Мухаджирите продължават да се точат на безкрайни върволици и през октомври и ноември на 1878 г. пеши, натоварени на мулета, с коне и коли. Нажежената атмосфера и настъпилата бъркотия повдигат апетитите за плячка и около Асеновград започват да се навъртат съмнителни групи от башибозуци. Една вечер петима души отсядат в къщата на Георги Тянев (брат на Желю Тя нев), който бил известен като човек заможен, „паралия”. Те поискали ядене и пиене, но поведението им вдъхнало опасения у Георги и той изпратил незабелязано своя аргатин да отиде у брат му Желю и да го извика на помощ.

 

Желю напълнил двете си пушки, приготвил и въжето,

 

215

 

 

дал едната пушка на аргатина и заедно се върнали у Георги. Още на двора те свалили калеврите, за да не дигнат шум, и незабелязано се качили до външната врата. С бързо отваряне на вратата те изненадали оставения за караул башибозук. Желю успял да го хване за врата и го заклал на самото място. Преди запилите се турци да усетят, че вънка става нещо, Желю влита в одаята с насочена пушка и заповядва на турците да си вдигнат ръцете. Башибозуците били толкоз слисани, че не направили опит да се съпротивяват, и докато Желю ги държел под дулото на своето шешане, аргатинът им завързал ръцете.

 

Башибозуците били изведени навън, заклани и закопани в земята, след което Желю се измива, качва се на мулето и заминава към манастира „Света Петка”. [1]

 

През декември 1878 г. (в края) върволиците на турските мухаджири започнали да оредяват и се появили отстъпващи на юг войски, главно деморализирани анадолски части от пехотата, които се изтегляли през Чепеларския проход, докато кавалерийските и артилерийските поделения заминавали през тополовското шосе. (В Кърджиларе те оставили цялата си тежка артилерия.)

 

Отстъплението на войските не минава тихомълком и без произшествия. Озверените, деморализирани войници се спуснали да грабят „яма” (плячка) и няколко търговски дюкяна в чаршията били светкавично „изтърбушени” и разграбени, в това число и дюкянът на Чифут Ставри. Самият Чифут Ставри оказал съпротивление и бил убит. Изплашени от тези произволи, станимашките първенци

 

 

1. Разправят се и други подвизи на дядо Желю, извършени по време на Освободителната война, а именно, че преправяйки се на мухаджирин, той успял да сплаши една дружина башибозук, отседнала на гуляй в село Татарево, и те побързали да се дигнат и да побягнат; че той разузнавал числеността на отстъпващите турски войски. След освобождението на България от турско робство дядо Желю получава медал и поборническа пенсия. Проявявал някои странности, но въпреки това съгражданите му го обичали и почитали като стар патриот и родолюбец. Желю Тянев доживял до 90-годишна възраст и можел още може би да поживее, ако неговият съсед не му бил нанесъл побой с дърво. Починал през ноември 1925 г. в Асеновград.

 

216

 

 

прибягнали към защитата на пристигналия в града главнокомандуващ войските Сюлейман паша и след като събудили неговото състрадание с фес жълтици, той затегнал дисциплината, като обесил на чаршията двама турски мародери.

 

Участта на двамата мародери, които предупредително висели на видно място в града, внушила стрях на останалите войници и грабежите престанали. Междувременно една част от населението било вече побягнало в Куру дере, за да потърси там убежище от очакваните турски произволи. Младите моми чернили със сажди и ги забулвали, за да не предизвикат апетита на аскера. Дюкяните били затворени, къщните врати яко се подпирали, а вътре хората чакали със страх и трепет какво ще има

 

До 4 януари 1878 г. ст. ст. изтеглянето на отстъпващите части е почти завършено. В града остава армейският ариергард и се окопава: пехотата — по височината „Свети Димитър”, а артилерията — на Баделема. На другия ден (5 януари) започва последното сражение на Сюлейманпашовите войски с настъпилите руски полкове край селото Брестник (Караагач). Битката трае през целия ден. Над Караагач и Куклен цялото небе се замъгля от барутни облаци, а гърмежите се ясно чуват и в Станимака.

 

Узнали за новото си поражение, окопалите се около Станимака турски части през нощта на 6 януари напущат своите позиции и започват да се изтеглят към Родопите. Тези напрегнати часове, докато се води битката край Караагач и около града стърчат топовните дула, са от най-неприятните и страшните за Асеновград. По града шарели слухове, че топовете ще стрелят в града, и населението събира на бърза ръка нови лири за пашата. Нещо повече: говорело се, че пашата дал вече заповед за разрушаването на града, но конят на конника, който трябвало да занесе заповедта на „Свети Димитър”, като стигнал до Метоха, се изправил на задните крака и не искал да мръдне по-нататък. Та благодарение на „божествената сила” той се забавил, а през това време първенците изсипали повторно пълния с лири фес в скута на Сюлейман паша и успели да измолят милост.

 

217

 

 

И тъй на 6 януари ст. ст. (18 — н. ст.) 1878 г. разбитията Сюлейман паша отстъпил към Одрин и в Станимака влизат първите казашки разезди, „конници с дълги пики”, които спират край града при баждарницата, за да дочакат следващите ги войскови части от Трета гвардейска финландска дивизия под командуването на генерал Виктор Десидерович Дандевил. [1]

 

Пристигналите „отбрани и високи на ръст войници” (както бележи в спомените си един съвременник) били с кръгли фуражки и въоръжени с берданови пушки и ножове-тесаци. Те не влезли веднага в града, а дочакали да пристигне командуващият генерал с щаба си.

 

Докато войските се събирали в края на града, населението успяло да се окопити, измъкнало хоругвите от черквите и заедно със свещениците се отправило да срещне дългоочакваните руски освободители. Когато командуващият влиза по шосето откъм Воден, всички камбани в града забиват и ехото им отекнало в планинските баири, възвестява края на една тежка епоха — епохата на турското владичество, край на отоманското господство върху старата, изстрадала Станимака.

 

 

1. Генерал Дандевил е роден на 5 окт. 1826 г. в гр. Оренбург, а починал на 8 спет. 1907 г. в Петербург. В Станимака влязъл като командир на Трета гвардейска дивизия. 

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]