6. ГРАДЪТ СЕ ВЪЗРАЖДА
Б. ОТПОР НА ФАНАРИОТЩИНАТА
Дотук обрисувахме действието на фанариотската претопителна машина. Време е сега да си зададем въпроса винаги спокойно и безпрепятствено ли е действувала тази машина?
Разбира се — не. Още в началото на тази глава от нашето повествование посочихме някои от засечките, възникнали около църковните строежи. Ала те ни разкриват по-скоро едно негодувание от потъпкването на българщината в града, отколкото решителност и воля за борба.
Тази воля за борба се явява като последица от набъбването на икономическите сили.
Така е в България, тъй е и в нашия Асеновград: докато плахите преселници, бежанци от кърджалийските нашествия, орат и копаят чорбаджийските и бейски чифлици, те роптаят, но кротуват, възмущават се, но мълчат. Ала когато тези бежанци успяват да нахлуят в абаджийската чаршия, когато от орачи стават диканари, бъчвари, фурнаджии, златари, медникари и усещат своята еснафска сила, свършва се с тяхната безропотност, изчезва и тяхното подчинение и кротост.
Тук ще трябва да отбележим, че възрожденското явление в Асеновград не е някакво изключение, а една брънка от всеобщото възраждане и по-специално от движението за разкрепостяването от гърцизма в областния град Пловдив. Благодарение на замогналите се пловдивски първенци от рода на Вълковичите, (наричани още Чалъкоглу, през 1847 г. в Марашката махала се изгражда
171
първата българска черква „Свети Георги”, а в двора ѝ — българско училище.
Първото класно българско училище, създадено през 1850 г., първото празнуване на „Кирил и Методий” през 1856 г., прочитането на Апостола на български в черквата „Св. Богородица” през 1859 г. са главните епизоди в борбата на пловдивчани за освобождаване от фанариотския духовен гнет. Те довеждат до оня случай в 1861 г., когато пловдивският митрополит Паисий отказва да спомене при богослужение името на патриарха, и най-сетне — до първия български епархийски събор на 30 април 1861 г.
Ето пролетния вятър, който идва откъм север, стопява ледовете в Станимака и отприщва пълния с десетилетни роптания и мъки фанариотски бент. Всичко е узряло — трябва само един повод. И тоя повод не закъснява: при разпределението на бидела (поголовен военен данък за неслужилите във войската) между гръкоманите и българите във втори данъчен участък „Амбслинос” избухва една крамола, която след много перипетии и борби довежда до обособяването на самостойна българска община.
Това знаменателно за времето събитие протича при следните обстоятелства: за по-лесното събиране на данъците целият град Станимака бил разделен на данъчни участъци, горе-долу съвпадащи с махалите. Първи данъчен участък е „Метоха” с махленски чорбаджия Мюзерирооглу; втори — „Амбелинос” заедно с „Бахча махала”, около 400 къщи, с махленски чорбаджия Петрачоолу; трети участък — българската „Харман махала”, с махленски чорбаджия хаджи Пристодул Димооглу и четвърти — „Циприхор”, с махленски чорбаджия хаджи Янко Палангя.
Докато целият Амбелински участък имал 400 къщи, българската „Бахча махала”, която имала 150 къщи (около една трета), била натоварена вместо с едната трета от бидела с трите четвърти. В същото съотношение Петракоолу и махленските гръкомански първенци разпределяли и другите данъци и ангарията за обществени строежи: всяка българска къща в „Бахча махала” трябвало да
172
изпраща по една кола за превоз на камъни, а всички гръкомани от „Амбелинос” — общо само една кола.
Тая явна несправедливост дразнела бахчамахленците и особено българските първенци Бако Динчо Кузмов, хаджи Стоян, наречен още Пантата, Димчо Учкуна, хаджи Желю Сталев, Динчо Тяфоолу, хаджи Апостол и други, които решили да се отделят в самостоятелен участък. Въпросът бил повдигнат на заседанието на мезлича (общинския съвет) от Бако Динчо, който изказал заедно с това съмнението на българските първенци в редовността на водените от Петракоолу махленски сметки. Сприхавият Петракоолу кипнал и запокитил данъчния тефтер, който бил в ръцете му, в лицето на Бако Динчо.
Извършено било, тъй да се каже, покушение във време на служба към един от общинските съветници (Бако Динчо). Българите завели дело пред съдилището, но процесът благодарение ловката игра на Петракоолу и лъжесвидетелите бил обърнат против Бако Динчо — обвинили го, че посегнал върху живота на Петракоолу. Подкупният турски съд се поддал на гръкоманското давление и вместо да осъди Петракоолу, осъдил невинния Бако Динчо. За да стреснат българите в града и да отмъстят на Бако Динчо, гръкоманите решили и обществено да го опозорят, като го разкарат по чаршията с табела на врата, която предупреждавала всички непокорни, че може да ги сполети същото, ако следват примера на Бако Динчо.
Тия издевателства върху българския първенец имали обаче обратно въздействие: те предизвикали всеобщо възмущение и нескриван ропот, който стреснал турците и те били принудени да освободят несправедливо осъдения Бако Динчо. Давията пред турското съдилище била приключена, но не и общественият спор, който кипнал открито за първи път през 1856 г. и траял цели петдесет години, като неведнъж прераствал в ръкопашни боеве.
Фанариотската партия в Асеновград по това време била все още много силна, ала в помощ на българите се притекли пловдивските влиятелни родолюбци начело с Челеби Георгаки от рода на Чалъкооглу, наследник на Стоян Вълкович — Чалъкооглу. За разлика от другите пловдивски „челеби” Георгаки остава верен на традиции-
173
те на своето голямо семейство. С богатството си и своето влияние пред турците той става подпорка не само на пловдивските, но и на станимашките българи, които пряко се отнасят до него за всичко и от него търсят помощ, и подкрепа в борбата си против станимашките лангери. Челеби Георгаки е оня, който подкрепя искането на станимашките българи за обособяването им в отделна народностна община и успява да издействува благословението на властите за осъществяването на това: „Бахча махала” била разделена от „Амбелинос” за обща радост на всички станимашки българи.
От обикновен данъчен участък „Бахча махала” била превърната в нещо като народностна община със свой печат и каса и разрешавала спорните въпроси между своите членове. За пръв касиер на тая община бил избран хаджи Христодул Димооглу, фурнаджия, който едновременно с касиерската длъжност бил и съдия, и адвокат. Той разрешавал възникналите имуществени и семейни спорове, той помирявал, а когато българи се изправяли като подсъдими пред градския турски съд, той поемал тяхната защита в качеството си на всепризнат пълномощник и касиер на българската община. Димооглу бил интересен и като личност. Със своята духовност, гъвкав изобретателен ум и сладък език той успявал да се оправи с всякакви заплетени дела, да примири и най-непримиримите, да вдъхне пламък и в най-заспалата българска душа. Гръкоманите разбирали добре голямата роля на този мъж и като нямало какво друго да му направят, набедили го, че той подменя работата на турските съдилища и върши незаконни дейности, вледствие на което бил осъден. Димооглу лежал известно време в затвора, за да излезе оттам още по-деятелен и повече от всякога българин.
Разбира се, Димооглу не действувал сам, а в единомислие и с постоянната подкрепа на другите български първенци, а именно: Бако Динчо, хаджи Никола Янакиев, хаджи Стоян Апостолов (наречен Пантата), Примо Стратиев, хаджи Желю Сталев, Тачо Киров, Неделчо Василев Червенлията, Панайот Спилков, Ангел Вълчев, Никола Димов Дениза, Костадин Караалията, Тяню Спасов
174
Фучеджията, Динчо Учкуна, Панайот Бабача, ковача Георги, поп Георги Ташозюлията, хаджи Никола Маврудиев и др. Тоя списък намираме в архивата на просветния деятел Коста Балтов заедно с негови бележки около възрожденските прояви в Станимака и Бачковския манастир.
Някои от тези първенци пролели и кръвта си за българската кауза, какъвто е случаят с хаджи Стоян Апостолов (Пантата). Сепнати от неукротимата енергия на този мъж и озлобени от независимия му характер, гръкоманите организирали покушение върху живота му, като изпратили платен убиец да го причака и да го промуши с кама. Хаджи Стоян изчезнал безследно. Нищо не помогнало, за да се намери гробът му, докато майка му не обявила награда за оня, който ѝ донесе, ако не повече, кутрето на сина ѝ. Убиецът наистина се появил и донесъл кутрето на хаджи Стояна, за да бъде то опято и погребано по християнски обичай. [1]
Това странно погребение гръкоманите импровизирали сетне в ежегодния карнавал по следния начин: един мъж носел в един панер кутре, направено от тесто, а подире му вървяла процесия от разплакани „жени” и поп с гугла (български поп).
Гонен бил и Бако Динчо и няколко пъти били организирани покушения върху живота му. Според възпоминанията на Фанкò Кръстева в последните години от живота си баща ѝ — Бако Динчо, поради опасността от покушение се движел по улиците с охрана. Веднъж край параклиса „Св. Тодор” Бако Динчо бил нападнат от гръкомани, които стреляли по него от засада с пищов, но барутът само леко обгорил лицето му и оставил по кожата му следи, наподобяващи следите на сипаница (дребна шарка). Въпреки всичко той оцелял, за да умре в навечерието на Априлското въстание от „болест в стомаха”.
1. За трагичния край на Хаджи Стоян се споменава в един подробен списък на убийствата, извършени из разни места на Пловдивския санджак през последните три месеца на 1875 г., поместен в Архив на Найден Геров, т, II, с. 129, където между другото четем:
„Станимака 16-и октомври 1875 г. — Хаджи Стоян Апостолов от Багче Махалъ, като отивал по търговията си накъде Ески Загоръ, бил утрепан и 5000 гроша му са вземени.”
175
Брат му хаджи Георги ходел в пловдивските аптеки да му купува лекарства, защото станимашкият гръкоманин-аптекар не давал предписаните лекарства, а и самият Бако Динчо се страхувал да не го отровят.
Бако Динчо се ползувал с безспорно влияние не само защото бил запален родолюбец и човек, който всичко рискувал за идеята, но защото бил много жив, интересен събеседник, весел, остроумен, обаятелен и достъпен. За разлика от тогавашните челебии, хаджии и чорбаджии, които минавали за първенци и се държели на „положение”, високомерно, Бако Динчо общувал с всички на равна нога и с тези си качества станал извънредно популярен между станимашките българи.
Той бил занаятчия, абаджия, но в дюкяна много-много не се свъртал. Там повече се разпореждал брат му, хаджи Георги Кузмов, а Бако Динчо гледал обществената работа. Той често ходел и в Пловдив, където поддържал тясна връзка с българските родолюбиви първенци и оправял с тяхна помощ разни станимашки разправии.
Бако Динчо е човекът, който пръв подел инициативата да се празнува празникът „Кирил и Методий” в Станимака. На тоя ден той спазарявал „чалгаджии” (музиканти) и тръгвал из чаршията, спирал от дюкян на дюкян и кое с шеги, кое с присмех и с музика увещавал еснафите да излязат и празнуват деня на българските просветители.
Хиляда осемстотин петдесет и шеста година, когато Бако Динчо започва борбата с фанариотската фаланга в Станимака, е година преломна, началото на нов обрат не само в Станимака, но и в съседните на града села. Това нещо най-добре личи от случката, която ни описва Атанас Маринов в своите мемоари — за „отмъщението на Караджовци над фанариотский владички протосингел през 1856 г. в село Караджоло”.
„Известно е — пише Маринов, — че фанариотските владици събирали от българските селяни данък. . . по кило, или по пет крини пшеница от всяко семейство; ако е нямало пшеница, зимали са котлите им и са ги продавали за изплащане владичкия данък. Събиранието е
176
ставало от владичкия протосингел и от един турчин, владички гавазин (пъдарин). В това време бил е вече повдигнат въпросът за отделяне българите от гръцката патриаршия, та населението българи било пошушнато да се противат за плащането на владичкия данък. На караджовци било казано от българина първенец Цоко Кабличков, чифликчия в с. Катуница. Есента в 1856 г. владичкият протосингел с гавазите си събирал данъка в с. Карареизово и в една събота пратил наречен човек в Караджово да каже на попа и кмета, че вечерта срещу неделя ще бъде в Караджово, та кметът и някои старей с попа да излязат вън от селото да го посрещнат. При това да приготвят ядене и старо вино за протосингела, тъй като щял бил да служи литургия, та не бивало да пие ново вино, понеже от новото вино щял да му се подуй стомахът и червата, та не можал да се одържи от да не пърди. Нещо, което щяло да стане причина да не
може да литургиса.
Кметът бил дядо Тяню, чичо на баща ми, един сериозен и безстрашен човек, па и като му било казано от Кабличкова да не дава данъка на владиката, не обърнал нито най-малко внимание на протосингеловата заповед. Надвечер в събота протосингелът със своя гавазин дошъл и направо чакал край селото за посрещание от караджовския кмет и поп. Никой не се явил при протосин гела освен селския кехая. Това нещо страшно ожесточило гордия владички протосингел и когато кметът и попът се явили в квартирата му, гдето селският кехая ги настанил като прости гости, протосингелът нагрубил кмета и попа с най-мръсни думи и казал на гавазина си, та ударил на кмета и попа по една-две плесници. Кметът същевременно още щял да разкъса джубето на протосингела, но попът го спрял.
Протосингелът от яд нито вечерял. Легнал си гладен и сутринта още в зори офейкал за Пловдив, а гавазинът му останал да събира владичкия данък. Сутринта попът служил в черквата литургия и като пуснал черкова, уплакал се на черквующите в този ден, че гавазинът на владичкия протосингел ги бил с кмета. Селяните се разярили и всички, без да му мислят много-много, отиват вкупом в
177
къщата, гдето бил на конак протосингелът с гавазина си. Всичко щяло да се изсипе на главата на гордия протосингел, ако не бил се усетил да избяга още в тъмно, но за жалост фуртуната (боя) обрал горкия му гавазин Асанаа. Без да го питат защо е ударил плесници на кмета и попа, грабват го и го отнисат кой за глава, кой за ръце и нозе всред селото, гдето било селското хорище, събрало се цялото село — малко и голямо, и пред това множество дръпват един бой на Асанаа до умирание и го оставили без всяко дишание. След час време Асанаа започнал да шава. Един от побойниците му на име Колю Сатъ-бейлията се извикал: „А бе на бакъюрсонъз, бу деринди! Урун бе тирилим!”, т. е. „Абе какво гледате? Той се съживи, удрете да го свършим!” Но никой вече не вдигнал ръка да го удари и Асанаа се съвзел и съживил. След това си отишъл в Пловдив, без да прави давия. Аслъ турците, когато ядяха бой от българин или гявурин, не се уплакваха на никому, защото го имаха за срам, че се оставили гявурен да го бие.
Нашите караджовци не можиха да не помислят за лошите последствия на станалото. Те още същия ден се събрали на съвет и решили всеки от тях да си земе палешника и да отидат в Пловдив да се уплачат на пашата, че владичкият протосингел без никаква вина накарал гавазина си да бие кмета и священика им. Речено и свършено. Отиват в Пловдив 30—40 души с палешници на рамо и влизат с това гиздило (палешника) в конака на пашата. Пашата, като ги видял, не можал да не излезе да ги види. Попитал ги: „Какво ви застави, та сте дошли в конака ми с тези палешници?” Отговорили: „Паша ефенди, ний сме царска рая. Плащаме си редовно царските вергии. Никой от вашите досега меймури (чиновници) не ни е с пръст докоснал и ний сме много доволни от царската власт и всеки ден молим бога за здравето и живота на нашия баща султана, а сега дойде в селото ни един векилин (пълномощник) на владиката и защото не сме излезли малко и голямо да го посрещнем вън от село, би кмета ни и попа ни. Това, ефенди, ний не можем да понесем и търпим, затова на вас ни е надеждата, ако ни съжалите, искаме да накажете този владички
178
векилин; инък ще оставим на вас палешниците си и няма вече да работим. Когато ще ни измъчват хора, без да имат над нас никаква власт и право, то по-добре ще е да измрем, отколкото да живеем.”
Пашата ги изслушал и им казал: „Хайде, гидиниз шинди. Бен сораджам ве бакаджам”, т. е. „Хайде, идете си сега, та аз ще питам и ще вида!” След което нашите караджовци си дошли и вече никой ги не подирил; но и владичкият данък се свършил вече. Това било последното или краят на владичкият данък; понеже и турската власт не им помагала.
Това събитие отбелязах да се знае, понеже е станало в началото на борбата ни с фанариотското мръсно и лукаво духовенство, което е третирало нашите селяни с векове по-зле и от добитъка. Фанариотските владици са били толкоз горди, че когато са оставали да освещават черкви в селата, впрягали са по четире коня в кочията (колата). Така е дошъл владиката в Караджово на 18 октомври 1852 година при освещението на черквата „Св. Парашкева”. Разправяха стари хора, че владичките слуги: сеизин, дякон, кочаш и пр., събрали и заграбили всички постилки, кърпи и пр., на които владиката стоял, лежал и си бърсал светите ръце, понеже били станали свещени и било вече грешно друг простосмъртен да ги употреби.
Така правили и навсякъде, където ходили. По градовете вън от епархиалния град, където са отивали да служат или освещават черква слугите: дяконите и протойереите им са вдигали всичко от стаята, гдето е нощувал владиката, като килими, юргани, възглавници, пешкири, чаши и пр., и всичко това владиката го е продавал за свой жеб. Ето какви унижения, какви мъки е търпел нещастният българин с векове от фанариотското мръсно духовенство и това са били последователи на разпнатия на Кръст Исус Христос. Позор!”
Разбира се, на караджовци било лесно: те били данъкоплатци на фанариотите, но недокоснати от идейната зараза на тяхната мегаломания, докато българите в Станимака имало да се справят с една страховита родоотстъчническа сила, която държала в ръцете си както черквите, тъй и стопанските ресурси на града.
179
Съзнали веднъж значението на черквите и въодушевени от своята първа победа, станимашките родолюбци решават на следната 1857 г., че поне през неделните дни Апостолът трябва да се чете на черковнославянски език. С тая малко опасна работа бил натоварен един 22-годишен младеж, преселник от село Караанли, наречен Георги Цонев Карааланлъ.
Четенето трябвало да се извърши в строената за аргатски нужди и превзета от фанариотите през 1835 г. „Аргат клиси” („Свети Атанас”), където отивали да се черкуват предимно българи. На уречения ден Георги Тюнев се явил с един черковнославянски апостол под дуламицата и когато настъпило време да се чете, избутал гърчето-псалт и на висок и ясен глас произнесъл богослужебния текст на черковнославянски език.
Отначало настъпило всеобщо слисване — приятно от страна на българите, които чували за първи път да се произнасят слова понятни, ала гръкоманите бърже се опомнили и главният черковен епитроп хаджи Янко Палангя връхлетял върху четеца със стиснати за бой юмруци... Родолюбците, разбира се, също не останали безстрастни свидетели на тая сцена, спуснали се и литургията била прекъсната от кипналото всеобщо сбиване, за което дълго време наумявали изпочупените тронове и съборени икони. [1]
1. В едно събрание, което направили енориашите на „Св. Атанас”, искали, щото на едната страна на черквата да се чете и български. Присъствуващият там кир Янко като звяр извикал: „Докато съм аз жив, в Станимака няма да се чете на български.” Между другите на събранието бил и младият х. Иван Ангелов, който запомнил тия думи и дирил случай да му плати.
Станало Освобождението.
На следващата пролет българите повикали от Пловдив владиката дядо Панарет да им свети вода. Между тях бил и тогавашният околийски началник Богдан Баркалов, който бил на квартира в къщата на Палангята. Така че по тоя начин се светила вода и в къщата на Палангята, който по-рано не искал даже да се чете на български.
Няколко дни след водосвета хаджи Иван съгледал кир Янко Палангята да си почива в един дюкян.
Желаейки да си отмъсти за казаните силни думи, хаджи Иван го закачил: „Е, кир Янко, ти ехите.” Кир Янко нищо не му отговорил.
„Помниш ли, едно време ти каза, че докато си жив, в Станимака няма да позволиш да се чете на български, сега не само че се чете, ами дядо Панарет в къщата ти и вода свети.”
Кир Янко си спомнил, че това е оня хаджи Иван, който му принасял на гърба материал за воденицата, кипва и му удря една плесница. Но и хаджи Иван не си поплювал на ръцете, ами грабнал едно намиращо се там държало от мотика и сложил 5—6 удара върху мекия гръб на кир Янко.
Това е една брънка от дългата верига на черковните ни борби, водени за запазване целостта на българщината.
180
181
От тоя ден нататък „Аргат клиси” се превръща в една биткаджийска черква, в която четири десетилетия кипят крамоли и побоища между енориашите, желаещи да се чете на български, и техните противници „елиногласните”, които ожесточено се противопоставяли. Цели четиридесет и три години, та до 1891, когато българите взимат връх и установяват богослужение на български!
Случката в „Аргат клиси” показала, че борбата за българска черква в Станимака няма да е лесна. Но имало вече хора, които не искали да чуят за гръцка черква и свещеник. Те именно решили да доведат от Дермендере (сега Първенец) свой български свещеник, който да им „чете” на български език. За този свещеник, наречен Михал, черква още нямало, та хората се събирали по къщите, където с една или две икони, подредени в импровизиран олтар, извършвали християнските свещенодействия — без хор, полилеи и всякакъв блясък, но затова пък на понятен български език.
Заедно с тези „конспиративни”, да ги наречем, богослужения, църковните разправии не секвали нито за ден, докато най-сетне между българската и гръкоманската община се дошло до споразумение за построяване на нова черква — „Света Троица”, в която „четенето” да се редува: една неделя да е на гръцки, а другата — на български.
Строежът на новата черква започнал веднага, т. е. още през 1857 г., с разчистване на място. За тая цел били закупени три къщи — двете от тях развалени, а третата оставена, за да живеят в нея майсторите. Българите намерили, че двете стаички в тая къща са много удобни за българско училище, но гръкоманите, като не искали да останат по-назад, веднага заявили, че ако българите вземат едната стаичка за училище, другата ще вземат те. Споразумели се и по този въпрос: едната стаичка да бъде за гръцко, другата — за българско училище.
182
Зажъднелите за свое собствено „школо” станимашки българи, без да чакат построяването на черквата, още през 1858 г. открили своето училище, което разполагало с една стая, маса, стол за учителя и чинове за учениците. Учениците си служели с плочи и „кондили”, а сетне било въведено писането на хартия с перо. Новото българско училище сменило няколко учители, преди да попадне на истински учител. Най-напред бил спазарен някой си даскал Юрдан, след него — даскал Атанас, но те и двамата скоро-скоро се отказали, защото били хора плахи и не искали да влизат в огъня на гръкоманската разпра.
След тези двама учители училището имало „късмет” да приеме даскал Нешо Брайков, възпитаник на „Голямото пловдивско училище”, копривщенлия, родолюбец и „модерен” учител, изпратен в Асеновград по препоръките на пловдивските първенци. Даскал Нешо скъсал с допотопната килийна метода в обучението, която се въртяла около заучаването на псалтира, и въвел история, география, смятане и естествена история.
Той особено залягал за историята, което пък много разгневило гръкоманите и те на няколко пъти се опитвали да сплашат новия даскал, както двамата негови предшественици. Ала младите българи в махалата организирали нарочен караул около училището, за да пазят даскал Нешо от разгневилите се лангери. Така даскал Нешо се задържал в Станимака и немалко работа свършил за засилване на българщината и разискряне на българските чувства.
Междувременно граденето на черквата продължавало. Подписката не спирала, хората всяка неделя се събирали, за да влачат „кересте”, майсторите зидали и къде с добром, кога с крамоли през 1862 г. работата стигнала до „покрив”. За ознаменуване на новата „карабина” бъдещите енориаши организирали литийно шествие на българите, което тръгнало от манастира „Света Петка Молдавска” и трябвало да свърши при новата черква с водосвет. Гръкоманите се обявили против тая церемония и замирисало на нов побой. Тогава българите поискали от турците въоръжена охрана. Гърците пък подкупили охраната и причакали литийното шествие с двайсетина въоръжени
183
лангери. Щом литията влязла в двора на новата черква, те се спуснали върху певците, знаменосците и свещениците и понеже българите също не отстъпвали, започнал поголовен ръкопашен бой.
Избухналата нова ожесточена разпра предизвикала нови оплаквания както от българска, така и от гръкоманска страна. Турските власти предоставили тоя спор да бъде решен от една смесена комисия, в която влизал и пловдивският гръцки владика. Главно под негово давление работата била решена тъй: новата черква да остане на гърците, а те пък (гърците) да върнат на българите техните (български) пари, с които да си направят нова черква.
Българите не успели да вземат, разбира се, никакви пари, но това не ги отчаяло: те издействували разрешение за нова черква, взели на заем 14 000 гроша от пловдивския доктор Рашко и с удвоени усилия започнали новия строеж. Пак събиране на пари и влачене на „кересте”, главяване на майстори. . . пак нови побоища и крамоли. Този път повод са събраните в двора на „Света Троица” греди, дъски и други строителни материали, струпани тук от българите за разширяване на едностайното „Троическо” училище. След като българите измъкнали тези материали,
„тълпа гръкомани (както съобщава в един свой рапорт Найден Геров) нападнала през нощта на 10 април (1866 г.) дома на българския старейшина Тяню Фучеджи, изкъртила вратата и разбила всичко в неговия дом, при което Константин, брат на хаджи Янко Палангя, предводител на гърците, с нож в ръка нападнал стопанина, ранил го и навярно би го убил, ако не се била притекла на помощ полицията”. (Рапорт № 1203 от 28 юни 1866 г. до граф Николай Игнатиев.)
Тук му е мястото да кажем няколко думи за българския „старейшина” Тяню Фучеджи, за когото става дума в писмото и в рапорта на Найден Геров.
Този мъж е роден в село Извор, Първомайско, около 1835 г. В Асеновград дошъл за препитание като чирак-бъчварин, след което сам захваща занаята. Оженва се в града и се заселва там завинаги. През зимния „мъртъв” за бъчварите сезон той не седел празен, а разкарвал оцет и вино по „горните” (родопските) села, а оттам докарвал
184
дъски за бъклове и каци. Освен кацарството владеел и занаята абаджийство.
Верен на своя български произход, Тяню Фучеджи ходел винаги с гугла, потури и брадва, обвесена на ръката, с която се бранел от лангерите. Бил от най-запалените българи в Станимака по време на черковната разпра и той има най-големите заслуги за изграждането на българската черква „Свети Димитър”. След случая с отвличането на „училищното кересте” от двора на „Света Троица” гръкоманите на няколко пъти се опитвали да развалят строежа на черквата „Свети Димитър”, та било нужно по цели нощи да се бодърствува, за да се опази.
В тия напрегнати дни и нощи Тянювата къща, която е съседна на „Свети Димитър”, се превърнала в наблюдателница и неведнъж прозорците ѝ внезапно се отваряли, за да излетят оттам викове, ругатни и камъни по главите на неканените нощни посетители...
През деня той се разправял с черквата, през нощта пиел в дюкяна си при затворени кепенци, а отвън лангерите промушвали камите си през цепките, за да го сплашат.
Веднъж компания пияни лангери, като минавали покрай него на чаршията, му съборили калпака, за да го подиграят. Ала докато те се смеели, той изтичал до дома си и скоро-скоро се върнал с брадвата, разгонил подплашените лангери, наложил си калпака и преминал с него през цялата чаршия напук на гръкоманите. Те пък от своя страна на няколко пъти се опитвали да го оклеветят пред турските власти и неведнъж успявали. Разкарвали го, затваряли го, но това не уплашило Тяню Фучеджи, който си останал разпален родолюбец.
Покрай Тяню в „Харман махала” имало още мнозина родолюбиви хора, повечето от тях „белмета” (пришълци) от съседните български села, които заедно държели за своя род. По-известни с обществената си дейност между тях са Янко Мулдавлията, каруцар, брат му Костадин, бакалин, кафеджията Никола Българина, Симеон налбантина от село Козлука, хаджи Филю, Аргир Червенлията, Никола Пиленцето от село Кетенлик (Леново), Георги Цара, Бузата от село Чаушево, двата рода Ковачоолар
185
от село Арапово, кираджии и оцетари. Първият жител на „Харман махала”, който се венчал при български поп, бил Никола Червенлията, наречен още Пъката. Лангерите чакали да свърши венчавката, за да хванат попа, но попът през прозореца задимил към Баделема.
Примера на Никола Червенлията последвал и Никола Караянчев. Между „яките” българи минавал и родоначалникът на Теневи дядо Теню от село Караален (Брягово) и неговият брат Запрян (кожухари), Христо Налбантина, Динчо Басамака от Горно Арбанаси, дядо Игнат от село Тополово, Никола Табака и брат му Запрян и други.
Благодарение на тези здрави българи черквата „Свети Димитър” била „светкавично” застроена и завършена през 1866 г. Както се вижда от един документ от архивата на НБКМ (негатив от него има в музея в Асеновград), помощи за изграждането на черквата „Свети Димитър” са получени и от Търново, където са били изпратени хора да ги събират. Зидовете ѝ били направени вместо с хоросан с кал (тъй било писано във фермана, защото била предназначена за прости хора — чифчии и аргати). Това не попречило на българите да ѝ се радват, защото виждали в нея първата придобивка на своите национални въжделения.
Поп Христо Манчев от Сопот е първият свещеник в черквата „Свети Димитър”. В същата църква през 1874 г. бил ръкоположен и поп Матей Тодоров Анадолиев от село Петково, Смолянско, по занятие шивач. Той изоставил терзилъка, за да стане певец в новата българска църква, след това станал и зет на поп Христо, а най-сетне — свещеник при същата енория. Името на този патриот-поп ще срещнем и по-нататък, когато стане дума за подготовка на Априлското въстание в Станимака.
Като завоевание на българщината в Станимака може да се смята и основаването на българския манастир „Света Неделя” край Арапово през 1856—1868 г. Инициативата за построяването на този манастир принадлежи на пловдивските родолюбци. Новият български манастир трябвало да неутрализира фанариотското влияние на Бачковския манастир — „колосалното неприятелско укрепление, хитро завладяно и хитро поддържано върху собствен
186
наш терен, с наши подаяния”. Манастирът не бил още изграден, но пловдивските първенци назначили през 1866 г. за игумен отец Гервасия (бъдещия сливенски митрополит Гервасий). Манастирът не бил още изцяло покрит, но в една от недовършените стаички се появило българско училище за свещеници и учители. Учител в това училище бил завършилият „Голямото пловдивско училище” Стоян Джансъзов.
Така в непосредствена близост с Асеновград възникнало едно просветителско огнище, където стотина българчета, зачислени на пълен пансион в манастира, се подготвяли за бъдещи български свещеници и учители. Фанариотите, не ще и дума, отлично съзнавали целта на тази нова монашеска обител, но времето било такова, че нищо не могли да му сторят. Ала те не закъснели да се възползуват от неблагоприятната за българите обстановка по време на Априлското въстание и насъскали башибозука да разграби и запали манастира, с което все пак успели да
Араповският манастир „Света Неделя” е разположен в живописна местност на северозапад от село Златовръх (Арапово) до малка рекичка. Построен е от Стою Устабаши и неговата тайфа от село Югово в традиционната за времето архитектурна форма. Големи заслуги за появяването на манастира имал и някой си йеромонах Софрони от „Света Петка Молдавска” и неговият ясакчия Али ага от кърджалийските села. Умният йеромонах сполучливо използувал някакви съновидения на този Али ага (ако не ги е сам съчинил), пръснал слуховете за някакви чудодейни изцеления, извършени с водата на манастирското аязмо, и като сплашил по тоя начин местните араповски аги и въодушевил богобоязливите християни, започнал с тяхна помощ изграждането на манастира.
Не ще и дума, зад цялата работа седели станимашките и пловдивските родолюбци, които подпомагали строежа и съдействували с всички средства да бъде по-скоро завършен, за да почне осъществяването на просветителските задачи.
Трябва да се признае, че техните замисли били изцяло осъществени: манастирът „Света Неделя” наистина се пре-
187
върнал в разсадник на българщината и възпитаниците на неговото училище изиграли много голяма роля за неутрализирането на гръкоманското влияние в Асеновград и неговата околност.
Когато става дума за духовни учреждения, изиграли роля за българското възраждане в Асеновградския край, не бива да се премълчи името на манастира „Света Петка Молдавска” — единствен комай от манастирите край Асеновград, който се опазил от фанариотщината и — къде явно, къде скрито — служил на българската кауза.
Манастирът „Света Петка” е разположен само на четири километра в югоизточна посока от Асеновград в пазвите на Родопа. Видяхме, че той се споменува в асеновградското синорнаме от 1519—1538 г. под името „Света Параскева”, което свидетелствува, че тогава той е съществувал. И понеже в никакъв случай не може да се предположи, че е основан в турско време, трябва със сигурност да се приеме, че това манастирче се е появило още в Средновековието — най-вероятно по времето на Иван-Александър, който щедро е подпомагал манастирите.
Според местното предание манастирът бил изгорен оше при нашествието на турците, но сетне един сливенски хайдутин след 30 години „кръвнини” и обири на Стара планина решил за опрощение на греховете си да го възстанови със свои средства.
Манастирчето е пострадало, изглежда, и през 1666 г. от чепинските потурнаци, защото е отново подновено през 1716 г. от игумена йеромонах Паиси. За трети път то е разграбено и изгорено от кърджалиите около 1793 г., когато е съсипан и Асеновград, и отново (за трети път) е подновен през 1800 г. по времето на йеромонах Константин. Както личи от надписа на вратата на манастира, той за четвърти път е горен през 1821 г. (пак от „хайти” може би) и е отново възстановен през 1836 г. [1]
1. Надписите, които установяват тези данни, са следните: един е гръцки букви върху южната стена на църквата, близо до южната врата, на мраморна плоча, със следното съдържание: „Този манастира в който живеем ние — монасите, беше по-напред превърнат в пепелище. Въздигна се и се направи от основите във времето на игумена
йеромонах Паисия в лето от Христа 1716—11 май. Църквата се съгради с много труд от основи във времето на игумена йеромонаха Константин в лето от Христа 1800.”
Четвъртото възстановяване е отбелязано в друг един надпис, в който четем: „Тая света обител, називаема Мулдавска, след окончателното и изгаряне преустрои се отново във времето на негово преосвещенство св. Филипополс и митрополит г. Никифор, във времето на игумена и окръжаващите го Партений проигумен Ан. ... в лето 1836.”
188
Ново нещастие сполетява тая сбутана в планината малка монашеска обител през 1877 г. Из основи разграбена от лъкавските и Давудювски башибозуци, тя е щяла навярно да бъде пак изгорена (за кой ли път!), ако не се намесил Ахмед ага Тъмръшки. По това време той се случил в манастира и прогонил башибозуците.
Манастирът бил беден — 500 декара ниви и лозя, 2000 декара гори, 300 овце и десетина глави едър добитък — ето всичкото му състояние. Тая негова беднота обяснява между впрочем защо не е привлякъл фанариотското внимание върху себе си. Две плочи в средата на черквата, едната е двуглав орел (патриаршеския знак) и дата юли 1779 г., говорят все пак, че и този манастир не е бил съвсем забравен от тях. Отбелязаната върху плочата година е годината на освещаването на храма, вероятно и на неговото построяване, защото на втората плоча са написани имената на ктиторите: Стою Милаху Мавроди и Стоян, т. н. чисти българи.
Църквата, както научаваме от надписа на вътрешната стена на притвора над централната врата, е зографисана от тревненски иконописци през 1840 г.: „Зографите, що писаха церквата, тие беха от В. Търново, от село Трявна: Кръстю Захариювич и синове его Петър и Георги, 1840 година.”
В манастира са намерили убежище много български родолюбци и той значително е допринесъл за възраждането на българския национален дух. Има предание, че в манастира идвал и Васил Левски, крил се в манастирското скривалище, а след това заминал за Червен, където в дома на Никола Добриков агитирал по-събудените селяни да образуват комитет. (Вж. статията в „Родопско ехо”, бр. 664/1838 г.)
В манастира се съхранявали много български книги,
189
които при башибозушкото нападение през 1887 (1787 ??, В. К.) г. били натъпкани в един чувал и занесени в черквата в Долно Слав, където около 1806 г. ги видял гръцкият владика Иларион и наредил да ги закопаят в земята като безполезни.
В борбата с фанариотщината манастирът „Света Петка” не влиза бойко и не променя особено резултатите от тази борба, които, казано накратко, се състоят в следните с мъка завоювани придобивки: българска община; една българска черква между десетината гръкомански с два попа, „пеещи” на български, при 22 гръкомански; две едностайни училища — по едно в „Харман махала” и в „Бахча”, при шест гръкомански. И това е всичко.
За щастие тука цифрите, както цифрите на термометъра, не показват количество, а интензитет, интензитета на националното напрежение, на духовното кипене, на възрожденските пориви. В случая не завоеванието е съществено, а нарасналата воля за борба, реализирането на думата свобода и превръщането ѝ от фикция в една абсолютно необходима жизнена потребност и в готовност за саможертва.
В тоя смисъл отпорът срещу фанариотщината е белег на духовното израстване на станимашките аргати: бог станджии, каруцари, фучеджии, кожухари и табаци, чиито борби спокойно могат да се нарекат славни и саможертвени. Между най-ценните придобивки на тези борби са двете български училища.
Първото от тези училища — нека да го наречем „Троическото” (в двора на спорната църква „Света Троица), след разрешаването на спора в гръкоманска полза било бързо пренесено в дома на българина хаджи Гочо, а след това — у Илчоолу, до новостроящата се черква „Свети Димитър”. Когато къщата на Илчоолу била съборена, то се установило в двора на черквата. Там училището се помещавало в отделна сграда на два етажа: на горния — класните стаи, а на долния (приземния) била уредена първата читалня в града. Това е в същност първото читалище, на което Отон Иванов подарил своята библиотека заедно с библиотечния си шкаф.
Бахчамахленските българи не искали да останат по-назад в просветното дело, та в 1861 г. решават и те
190
да открият свое българско училище. Средствата се взимат от общинската каса плюс някакви опростени от пашата 18 000 гроша закъснели данъци. С тези средства те откупили къщата на Мелахри Кабенова, като долния етаж приспособили за дюкян, а горния — за училище. Ето как си го припомня това училище Щерю Кузмов:
„То имаше една класна стая — доста голяма, и малък. двор. Намираше се до Чинара срещу къщата на Каварджият, при чешмата. Дворната му врата беше към вратата на Каварджият. От двора по една външна стълба — дървена с покрив, се отиваше на втория етаж, дето беше класната стая — един салон, дълъг 12—13 метра и широк около 8 метра. Тази „стая”, по-скоро салон, беше осветлявана от четири прозорци откъм запад и два откъм юг. Горният кат се наддаваше навън и стърчеше над двора. Отдолу се намираха два дюкяна: на хаджи Желю и на Жабицата. В първия се продаваха леблебии, стафиди и други детски лакомства, а във втория — бакалия. Основателите на това училище са бахчамахленските първенци Бако Динчо, хаджи Желю, хаджи Стоян Пантата и др.”
И така в тая паянтова едностайна сграда до Чинара се приютява първото българско училище в „Бахча махала”. То се издържало от таксите, които българската община взимала за разрешаването на имуществени и семейни спорове, а също така — от дарения. В това отношение най-ревностни били пловдивските първенци Челеби Георгаки и Тъпчилещови. При едно тяхно посещение в училището бахчамахленци им се оплакали, че училището им е малко, на което Челеби Георгаки отговорил:
— Нека е малко, с едно прозорче нека да е, но да си го имате! Големите работи започват с малки.
Първият учител в бахчамахленското училище бил Георги Божика — домашен учител преди това, който ходел в родолюбивите къщи, за да учи синовете им на български. След него учителското място заел завършилият „Голямото пловдивско училище” Стоян Джансъзов, родом от село Прангата (Патриарх Евтимово). Той се застоял най-дълго време и взел деятелно участие в борбите за духовното възраждане на града. Освен него там учителствували поп Анастас, даскал Динко, Георги Чолака, Георги Димоолу,
191
Никола Хаджицачев, Георги Ковачев (който става след Освобождението кмет на града).
Бахчамахленското училище просъществувало спокойно до Априлското въстание, когато при новото настъпление на гръкоманщината в града било „превзето” от гърците и в него била настанена учителка, доведена чак от Гърция. След освобождението на България споровете за превзетото училище кипват с ново ожесточение и то често минава от едни в други ръце, докато през 1891 г. окончателно и завинаги става българско.