Асеновград в миналото. Исторически очерк

Николай Хайтов

 

Част I. Асеновград до Освобождението

 

6. ГРАДЪТ СЕ ВЪЗРАЖДА

 

А. ФАНАРИОТСКИ ГНЕТ

 

 

За „фанариотщина” споменахме вече няколко пъти при разглеждането на двете черковнославянски приписки от началото на XVIII в. и във връзка със станалия „страшен случай” в Станимака (противопатриаршеския бунт на Бачковския манастир и станимашките граждани) през 1740—1742 г. Докато двете приписки свидетелствуваха за едно спокойно съжителство между гръцкия и българския език на религиозно поприще, „страшният случай” и събитията около него идват като предупреждение: с края на Бачковската автономия идва и краят на спокойното съжителство.

 

Бачковският манастир загубва своята самостоятелност и става зависим от Патриаршията („ставропигиален”, кръстоначален) около 1745 г., а през 1762 г. от незначителните писма на Христофора за викариен епископ виждаме, че станимашките жители още не могат да свикнат с патриаршеските налози. Нещо повече, през 1765 г. става едно събитие, което убедително показва, че българското население в Станимака не е припознавало върховенството на пловдивския митрополит. Това е построяването на черквата „Успение Богородици”, наречена още „Богородица Дълбоката” (защото е вкопана в земята).

 

Черквата съществувала и преди 1765 г., но, както вече

 

142

 

 

изяснихме, била разрушена от чепинските потурнаци през 1666 г. и цял век останала в запустение. Но ето че около средата на XVIII в. в Станимака идват бежанци-българи от Македония (Костурско), прокудени от родния си край от золумите на Али паша. Те, изглежда, били доста на брой и властта гледала на тях с добро око, защото успели да издействуват от цариградските власти „ираде” за построяване на собствена черква върху развалините на старата.

 

Черквата била завършена през 1765 г. с усилията и средствата на македонските преселници и с „иждивенията” на костурчаните (баща и син) Георги Димов и Димо Георгиев, които били провъзгласени за нейни ктитори. Те двамата, баща и син, заминали тогава за Ватопедския манастир в Атон и там със съдействието на архимандрит Гаврил (костурчанин) „изпросили” антиминс [1] от някой, пребиваващ там архиерей с влашки ранг.

 

Взимането на антиминса според християнската религиозна традиция е синоним на духовен патронаж. Следователно да се ходи за антиминс чак в Атон, след ката Пловдив е толкова близко, говори само за едно: ктиторите не са искали да приемат патронажа на пловдивския фанариотски митрополит Самуил Византиец. Очевидно предпочели са върховенството на Охридската архиепископия. По това време, март 1765 г., Охридската архиепископия все още е съществувала заедно със своя традиционен приоритет в българските и особено в югозападните български земи.

 

Своеглавието на станимашките ктитори не убегнало, разбира се, от вниманието на Патриаршията и пловдивския митрополит-фанариотин. Почувствувал се пренебрегнат, той наредил на своя викариен епископ в Станимака — известния Христофор, да вразуми българите и да ги накара да признаят неговата юрисдикция. Как е протекло това „вразумяване”, не знаем, но е известно, че една година след получаването на Ватопедския антиминс на праз-

 

 

1. Антиминс — вместопрестолие, църковна утвар от копринен или ленен плат с изображение върху него на Исусовото погребение. На антиминса се извършва върховно религиозно тайнство — освещаване на даровете.

 

143

 

 

зника „Успение Богородично” в Станимака идва като пълномощник на пловдивския митрополит левкийският епископ Калиник, който освещава църквата и ѝ връчва нов антиминс. Така завършва една от първите схватки на фанариотщината [1] в Станимака с българската националност.

 

Веднага трябва да добавим: фанариотщината не е имала нищо общо с гръцкия народ, с неговите въжделения и стремления. Потомствените, истинските гърци в Станимака, както по-нататък ще се види, се държели на-

 

 

1. „Фанариоти” е общото название, давано на членовете на елинската светска и духовна аристокрация, по-голяма част от която живеела в цариградския квартал „Фенер”. Фанариотите се смятали преки наследници на старата византийска аристокрация и нейни законни приемници. Още в началото на XVIII в. между тях възникнала тъй наречената „панелинистическа идея”, т. е. идеята за подновяването на една възродена Византийска империя върху развалините на загниващото Отоманско царство, която да обхване всичките християнски народи на Балканския полуостров.

 

Главен носител, ръководител и вдъхновител на идеята за елинското великодържавие станала Цариградската патриаршия, която впрегнала в изпълнението на тази идея целия духовен клир — от владиците и архиепископите до последния манастирски послушник.

 

Задачата на фанариотското духовенство била да изравни етническите различия между отделните националности. И тъй като християнската църква била, голямото „общо”, което свързвало подвластните на Турция балкански народи, тя именно станала ѝ основен инструмент за осъществяването на фииариотския панелинизъм. Оттам и ожесточените борби на Патриаршията против автономията на българската църква в лицето на последната нейна издънка — Охридската архиепископия. След закриването на архиепископията през 1767 г. всички български църкви попаднали под патриаршеската юрисдикция. Пътят на панелинистическото фанариотско нахлуване бил съвършено открит.

 

Първата грижа на фанариотите била да обсебят манастирите и църквите и да настанят там калугери и свещеници, все едно гърци или българи, които служат на фанариотската идея. И понеже главната пречка в тази борба за претопяване се оказал езикът като най-съществено народностно отличие, най-жестоки удари понесъл той. Всички позволени и непозволени средства били впрегнати за неговото заличаване: религиозни и стопански, политически и психологически, защото асимилационната практика доказала, че с умъртвяването на езика умира и народността.

 

И тъй „фанариотщина” в нашата българска история се нарича именно енергична, безкрайно упорита, разностранна и безскрупулна дейност на фанариотското духовенство, която имала за крайна цел да претопи българите чрез унищожаването на езика и да ги превърне в „елини”.

 

144

 

 

страна при ожесточените гръкомански борби. Справедливостта налага да се отбележи ясно: не гърците в Станимака водят борбата за претопяване на българското население, а създадените от духовенството български родоотстъпници — гръкоманите, ренегатите, наричани от истинските гърци с презрителното прозвище „лангери” (от „лангер” — лоша, второкачествена ракия, синоним на нещо неистинско, долнокачествено). И ако трябва историята да призове някого на съд, това са гръкоманите, които стават опора на фанариотските попълзновения, придават им енергия и сила; гръкоманите, които, забравили своята българска народност, с настървение, присъщо на помаци-ренегати, стават оръдия на фанариотската мегаломания и озлочестяват българщината с много страдания и беди.

 

След тези думи нека пристъпим към подробностите на това явление и борбите, които то е предизвикало.

 

Първото най-сериозно завоевание на фанариотщината в Станимака е обсебването на Бачковския манастир — тая най-голяма, най-стара и с най-голямо влияние монашеска обител в околностите на Станимака. Това, както вече споменахме, става против волята на станимашките граждани и монасите, против волята на основателя на манастира Григорий Бакуриани, който изрично завещал в специалната глава на неговия Устав:

 

„Заръчвам на всички живущи в манастира и с много строга заповед ги задължавам никога да не приемат в манастира ми грък свещеник или монах. . . да не би гърците като буйни, закачливи и многостежателни (алчни) хора да причинят някаква злоба или вреда на манастира или да поставят със сила някого, който да побърза да завладее мястото или да присвои игуменството, или по друг нежелателен начин да обсеби манастира.”

 

Седемстотин години след написването на тия думи опасенията на Бакуриани се сбъдват: проникването на фанариоти ге означава пълно обсебване на старата обител, както на нейните материални източници, тъй и на огромното влияние, което тя е имала сред южнобългаргарското население. В какво състояние заварват те богатия манастир и по какъв начин го опропастяват, личи

 

145

 

 

от записките на К. Моравенов, писани през 1865 г. (ръкописът е в Народната библиотека „Кирил и Методий”):

 

„От манастирите (около Пловдив) само Бачковският е ставропигически — четем на 207 с. от записките на Моравенов, — т. е. зависи от цариградски фенерски, гръцки патрик. Той определяше двоица чиряне епитропи и игуменът манастирски, като и троицата държаха по един ключ от съдохранилището на тоя манастир. Ако и да са монасите всичките българи, произхождащи от Сливен, Загора и Пловдив, но гърчеят се и богослужението става на гръцки език. Стежанията (имотите) вехти манастирски се изгубиха, като се превзе византийската империя от турците, които почетоха само заведението и живущите в него калугери, не докачили, нито побараха нещо от вътрешността на манастира, като го мислели като едно теке, което от просия и от стичанието на християнското население се е поддържало, като се съставляваха дваж на годината сборове: на Великден и на 15 августа.

 

В тях сборове българите тичаха като на свято място и всякой носеше да принесе на манастира кое пари, кое теле, кое крава, кое жребе, кое юнец, кое муле, кое платно, кое аба, кое щаек, кое козяк, кое плъст, кое черга, а гудилите и лангерите отиваха за еглендже и седяха по една-две недели и се гощаваха, без да платят нищо. Едни пък отиваха на сборовете помежду българите и да ги ласкаят с разни суеверни приказки, че фръкнала иконата на света Богородица (при клувията), за да изпразнят джобовете на българите, и като пълнеха техните, остатъка даваха на манастира, а калугерите за други гнусни причини ставаха слепи да не виждат това злоупотребление.

 

Всякой от калугерите от тоя манастир имаше и има досега по една къща в Станимака, на която той държи разноските, а стопанинът ходи с мулетата си по селата да продава оцет и по времето на скумриите ходи на Черно море, та дониса в Пловдив осолени скумрии и ги продава, а бедито (тъй именоват в Станимака домашните калугери) се грижи за дрехите на коконата и за децата и понякога се надпреварваха кой беди по-гиздаво да държи семейството, над което той патронуваше. За тоя предмет има

 

146

 

 

да се пише по-пространничко, но за да не съблазнявам читателя си с блудски изречения, ограничавам го дотука и минувам приказката си да река, че манастирът до 1815, както съм слушал от стари хора — посетители манастирски, които в съдохранилището влезли, е имал две евангелията, опаковани с просто сребро, два такъма чаши сребърни, една патерица сребърна, два кръста сребърни, иконата на Света Богородица — гюржеска направа и с гюржийски слова надписана, обкована със сребро, три ката одежди попски и толкоз други дяконски. Няколко книги гръцки и български и от недвижим имот няколко уврата земя в Станимака, една кория и манастирски добитък. Туй-то беше на манастира всичкий имот до 1814 лято и дотогава какво се събра, къде се разнесе, никой не знае.

 

На 1815 подканиха българските първенци да придобиват влияние и да надзирават общите заведения, доде хванаха да се определяват и за патришки епитропи; оттогава взе да се вижда и „божеството” на тоя манастир, за когото е реч тука, и като безстрастни и безинтересни, ограничиха разкошността на калугерите, ако и да не можеха да я изкоренят, и оттогава видяха се богатство и стежание на тоя манастир, гдето се загради новото здание, великолепно, с друга черква, новоукрасена с одежди и със съдини великолепни.

 

Около 1830 лято яви се един помежду калугерите с име хажди Кирил, родом станимаклия, лангера. Той по-лячка-лячка припечели влияние между събратята си — человек умен, но страшен грабител, разкошен и с качества на съвременний единочинни фенерски калугер. Той след 1840 лято достигна да сваля и да вдига игумена манастирски, докле се наситили веке манастирските калугери от да ги дига и слага, та най-напокон определили него за игумен. От една страна, той крадяше от приходите — продължава Моравенов страниците на фа-нариотската си повест, — а, от друга, намерил бе средство да голи съкровището. Така предал по едно време хаджи Кирил на сестрениците си едно голямо количество сребърни кандила, които занесоха във Вена (Виена) и там станаха на цванцици, от които забогатяха Павлитовите

 

147

 

 

синове (неговите сестриници). Той, игуменът, ги направи ятаци на онова, което крадяше от манастира, влагаше го у тях и така се забогатяваха...”

 

В една дописка от по-ново време (в. „Марица”, бр. 114 от 26 август 1880 г.) се съобщава какви подаръци са предадени на манастира в един единствен ден — храмовия празник на 15 август (стар стил) с. г. От данните в нея се вижда, че само за един ден манастирът е получил 155 овце, 7 телета, 200 оки бакър, 225 кила или 18 000 кг жито, 70 дрехи и 40 000 гроша пари независимо от подаръците, предадени в асеновградския метох! Независимо от потулените, скритите, злоупотребените богатства!

 

Към това се прибавяли доходите от имота: около шестдесет витла воденици само в Станимака, триста уврати лозя, голямо количество градини, ниви, парцели, много черкви и параклиси, тепавици и яхани, от които непрекъснато тече парà. . . И въпреки това към Освобождението на България от турците манастирът има хиляди лири дългове. Затова пък в оправдателните сметки има нанесени такива пера:

 

„Четиристотин оки пипер — за госте и поклонници”!

 

За една година — четиристотин оки пипер! Колкото е цялата градска консумация в Станимака за две години и половина! Приходите не се показвали, разходите се надували и ето как манастирските каси непрекъснато изтичали в джобовете на игумена и неколцината му приближени и епитропи от Асеновград.

 

Богатствата на манастирите, а и на черквите, и изобщо голямата доходност на религията ни обяснява между впрочем изключителната ревност и неукротима енергия на патриаршеското духовенство при обсебването на религиозните учреждения и включването им в машинарията на претопяването. И не абстрактната панелини-стическа идея била основният двигател в действията на фанариотите, а главно осезаемите, преките материални облаги, които тя им давала предварително в злато и сребро.

 

Голяма част от манастирските и черковни приходи били ограбвани, но не това е било най-лошото. Най-лошото било, че монасите, макар да са повечето „българи,

 

148

 

 

произхождащи от Сливен, Загора и Пловдив”, се гърчеели и богослужението ставало на гръцки. Ето главната беда. Хилядите български поклонници на манастира, привлечени тука от легендарните сказания за чудесата на „Пресвета Богородица” и запленени от тържествените литургии и изографисаните храмове, идвали, за да слушат религиозните брътвежи на чужд език и да попиват — срещу своите подаръци — фанариотското влияние. Нещо повече — да го засилват и поддържат! Защото от манастирските и черковни приходи се набирали огромните ония средства, които финансирали фанариотщината, давали ѝ възможност да отваря училища, да плаща скъпи заплати на учители, за да се борят с българския език.

 

Едно от първите неща, които извършват фанариотите след обсебването на Бачковския манастир и затриването на българските богослужебни книги, е създаването на училище за фанариотски „елиногласни” попове, които проникват във всичките станимашки черкви и стават оръдия на гръкоманството.

 

Манастирът е имал още един особен начин за влияние сред гражданското население — чрез тъй наречените „духовници, изповедници” — „бедита”, както ги нарича съвременникът К. Моравенов. За да се види какъв е бил духовният патронаж на тези бедита, ще си позволим да допълним Моравенов със спомените на асеновградската жителка Олга Чакърова:

 

„Спомням си (казва тя), че в метоха (в Асеновград) имаше един калугер Антим, който беше купил една къща близо до метоха на улица „Крива”, в която бе настанил една вдовица — кирия Смарайди, и нейната дъщеря — кирия Фроса, които доведе не зная откъде и които му бяха парамани, и при които си ходеше редовно и денем и нощем. Гръцките калугери водеха разпуснат живот, почти всеки от тях си имаше по едно семейство в града, за което се грижеше и което използуваше, както намери за добре.”

 

Няма съмнение, че заедно с тая „благотворителна” дейност духовните пълномощници на Бачковския манастир употребявали своето влияние за увеличаване броя на „елиногласните” и в това отношение допринасяли не по-

 

149

 

 

малко от елиногласните свещеници за укрепване на фанариотщината в Асеновград.

 

Бачковският манастир оказвал натиск и влияние върху станимашките граждани не само по религиозен, но също така по икономически път чрез многобройните наематели на манастирските дюкяни, воденици, тепавици, яхани и аргати за ниви, градини и лозя. Бившата Бакурианова странноприемница била превърната току-речи в постоянно седалище на склонните към светски развлечения манастирски братя, които далеч от манастира по-лесно успявали да уреждат своите срещи, споразумения и пикантни при-

 

Роля, подобна на Бачковския манастир, е играл, само че в много по-незначителна степен, и съседният старобългарски манастир „Св. Кирик и Юлита”, горен веднъж през 1666 г. от чепинските потурнаци, а след това възобновен през 1838 г. и превърнат в гръкоманска крепост. Този манастир заедно с Кукленския „Свети Врач” допълвал духовната обсада, подкрепял фанариотското проникване в Асеновград и превзимането на нови религиозни учреждения. Как се е развивал този процес, се вижда и от случая с черквата „Свети Атанас”, наречена още „Аргат клиси” (аргатска черква), строена през 1834 г.

 

Както името, тъй и местонахождението на черквата подсказват, че тя е била направена за нуждите на българското население от днешните Циприхор и Кюмюрджу махала, в по-голямата си част аргати в турските станимашки чифлици. Според записките на учителя Атанас Маринов [1] ето как е бил предизвикан строежът на „Аргат клиси”:

 

До 1830 г. станимашките аргати се черкували в

 

 

1. Учителят Атанас Маринов е роден в 1850 г. Живял първоначално в Караджово, сетне в Карареизово (Болярци) и Асеновград. Учил в родното си село, след това в класното училище — Пловдив, при Йоаким Груев („Голямото пловдивско училище”), където го заварва Априлското въстание. След въстанието и Освобождението на България той учителствува в различни села от Конушката (сетне Асеновградска) околия и взима участие в Съединението на България. В преклонна възраст той написал три тома записки върху събитията, на които бил съвременник. Два от тях са загубени, останал е само третият.

 

150

 

 

градските черкви „Света Богородица Дълбоката” и „Свети Никола”, но това черкуване им било неудобно не само защото били твърде отдалечени от тези храмове, но и заради презрението, с което гледали на тях съгражданите им от истинския град и фанариотските попове. Идването на аргатите давало възможност на високомерните шегобийци-гръкомани да изпробват върху им остроумието си с различни подигравки за гуглите, облеклото и неловкото държане на тези крайненци-енориаши. Не правел изключения и попът. Веднъж, като раздавал комката, дошло му на ум да си направи шега. След като се изредили всички богомолци, пристъпили и българите, които винаги оставали най-назад. Първият се случил мъж с големи несресани мустаки. Свещеникът на няколко пъти му подавал лъжичката и щом българинът зяпвал — дръпвал ръката си. Присъствуващите наоколо премирали от смях. Най-сетне българинът кипнал и попитал попа защо не му дава комката.

 

— Върви да си обръснеш мустаките, че тогава ще дойдеш! — извикал попът, засегнат, че един кюмюрджия се осмелява да му прави забележка, и отказал комка на българските аргати.

 

Това публично осрамотяване в черквата преляло чашата на аргатското търпение и хората вкупом се отправили към дома на своя чифликчия, турчин, заявили му, че повече няма да стъпят в гръцката черква, и поискали да им издействува ферман да си направят своя черква.

 

Черквата била наистина направена предимно с аргатски „иждивения”. (средства). Разбира се, тя не била така висока, нито разкошно боядисана и изографисана като гръцките, а ниска и съвършено скромна. Не бивало да се мери с богаташките черкви и естествено се превърнала в един от белезите на отдавна настъпилото класово разслоение в града и на класовите различия, които все по-ярко започват да се проявяват.

 

Големи грижи за построяването на „Аргат клиси” положил богатият турчин Юмеролу, който живеел някъде близо до черквата. След някакво изцеление, което се отдавало на свети Атанас, турчинът изпитвал страхопочитание към християнския светия и всяка година му колел

 

151

 

 

курбан. По-сетне, когато освен аргати в Станимака се увеличили българите-занаятчии, „Свети Атанас” се превърнала в средищна черква на железари, ковачи, сарачи, замогнала се и била отново преустроена.

 

От престрояването на новата черква обаче най-много се възползували фанариотите. Те веднага я присвоили, превърнали я в една от най-доходните черкви на града и в най-голяма своя крепост в сърцето на новата българска махала.

 

Съдбата на „Аргат клиси” е твърде сходна със съдбата на „Света Богородица — Благовещение”, наречена още „Балъклийката”. Тя се намирала край извора „Топлината” под Камена в новия квартал Бахча махала — най-напред като параклис, а от 1836 г. като черква. Параклисът съществувал тука сред „бахчите” още от времето на Бакуриани, както си личи от строежа на олтарната му стена, запазена и вградена в новия строеж от 1836 г. Тя е строена по същия начин — с бигор и тухли, и има същите двустъпни ниши, както всичките черковни строежи в Станимака от епохата на Комнините.

 

Изглежда, че параклисът е служел за черкуване на първите заселници в Бахча махала, а мястото около него и над него до камена „Света Петка” те превърнали в гробище. Това личи от запазените и до днес надгробни каменни плочи с дати 1812, 1814 г. и с имена „Велику” и „Тръндафил”.

 

Параклисът — собственост на Бачковския манастир, както и повечето параклиси около града, в началото бил достатъчен за новозаселниците в Бахча махала. Но след като махалата се разраснала, черквицата станала тясна и около 1830 г. между бахчамахаленските българи възникнала идеята да си направят нова голяма черква.

 

Първоначалното намерение на българите било черквата да се построи върху мястото на някой си Стефанаки Сифалера. Ала амбелинските чорбаджии Ганьоолу и Петракоолу заставили Сифалерата да не си продава мястото. Втори пазарлък за ново място започнали бахчамахаленците с Ламбри Петракоолу, но и той по същия начин бил осуетен. Тогава бачковският игумен хаджи Кирил (за когото вече стана дума) им предложил да направят черквата

 

152

 

 

там, където бил старият манастирски параклис, при условие църквата да стане манастирска. Хитрият и алчен гръкоман си направил сметка, че вместо стар и малък (малодоходен) параклис ще има, без да си мръдне пръста, голяма, доходна черква, при това напълно зависима от манастира, т. е. от него самия.

 

Бахчамахаленците приели „на драго сърце” предложението на „благодетеля”, събрали 12 000 гроша, прибавили труда на махалата и новата църква била построена и наречена „Света Богородица — Благовещение”. Олтарната стена на стария параклис — дълга 7 и висока около 5 метра, била вградена. Вградено било и „аязмо” от извора „Топлицата” и в него „заселени” риби, откъдето църквата била наричана „балъкли” (рибената), а още и „Бръшляновата Богородица”, защото стените ѝ били обраснали в бръшлян. До 1838 г. „Богородица — Балъклийка” била обзаведена и зографисана. Вещи лица твърдят, че стенописите в аязмото са високо художествена работа на възрожденския иконописец Захарий Зограф, който във фреската „Свети пророк Захарий” възпроизвел собствения си портрет.

 

Докато църквата се огради и зографиса, хаджи Кирил не се вестил. Но щом всичко било готово, той незабавно я обявил на търг. Търгът бил възложен на един от манастирските калугери — йеромонах хаджи Иеремчя, попаднал под гръкоманското влияние българин от село Кючук Хасан, Старозагорски окръг. Наемателят заплащал глобална сума на манастира срещу правото да събира приходите на черквата. По тоя начин църквата се давала под аренда от 1838 г. до 1875 г., в продължение на близо четири десетилетия. Най-сетне хаджи йеремия направил договор с манастира да получи църквата в пожизнено владение, като даде в замяна на това собствената си воденица, наречена „Хамамската”, на Бачковския път, една яхана на улица „Богомилска”, много декари лозя и годишен наем, наречен „мукаата” (данък). Можем да си представим какъв трябва да е бил приходът от черквата, за да се жертвуват за нея една от най-разработените воденици, една яхана освен лозята и „мукаата”, ежегодно заплащан в пари!

 

153

 

 

Но изглежда, че хаджи Йеремия си бил направил сметта добре, защото въпреки тия разноски той натрупал от „Богородица Балъклийка” такива богатства, че те му лдали възможност да „разиграе” парата в нови религиозни предприятия (пак с купеното съгласие на манастирската управа).

 

Новите религиозни предприятия се състояли в направата и експлоатацията на няколко нови параклиса, а именно: „Свети Никола”, „Света Петка”, „Света Марина”, две къщи в черковния двор на „Богородица Балъклийка”. Не е безинтересно да се отбележи, че за постройката на тези параклиси хитрият калугер успява да въодушеви богобоязливите свои енориаши — жители на Бахча махала, които масово се стекли с търнокопи, мулета и каруци, за да помогнат в изграждането на параклисите, т. е. да ги направят по-евтини за дядо Хаджия.

 

След изграждането на параклисите и въвеждането им од патронажа на светиците и светците те получават и свои празници, съпроводени с масови посещения, литургии, палене на свещи и хвърляне на дребни пари в „дискоса”, с нови доходи и нови богатства в кесията на хаджи Йеремия и неговите явни и тайни съдружници.

 

Историята на „Богородица Балъклийка” не свършва тези нови „ижтивения” на хаджи Йеремия, а продължава по-нататък: около 1880 г. дядо Хаджия слиза най-сетне от Бачковския манастир и заживява в двора на своето пожизнено владение. Дванадесет години живее там той — вече в дните на освободена България, дванадесет голини черквата се води подведомствена на Патриашнията, докато най-сетне под влиянието на някои патриоти българи, като Янко Прашката, Бою Тошев, хаджи Стоян, хаджи Желя Сталев, Динчо Георгоолу и др., хаджи Йеремия се отказва от Патриаршията и обявява църквата — петдесет и четири години след нейното съграждане, за „българска” и подведомствена на Българката екзархия. Гръкоманите в Станимака въстават, настъпва крамола, но положението не се променя. [1]

 

 

1. Според възпоминанията на Ангелина Янкова Прашкова (по мъж Ангелова Тараторова), родена през 1882 г. в Асеновград, за „побългаряването” на черквата „Богородица Балъклийка” имал особени заслуги баща ѝ Янко Прашката. Туй важно за времето събитие станало така: Било неделен ден и имало някакъв общински избор. Във връзка с общинския избор в черквата рано заранта била отслужена литургия от гръцкия архиерейски наместник Калиник, който на великия вход след обикновените възгласи се провикнал към присъствуващите в черквата: „Благочестиви християни, да отидем вкупом да гласуваме днес, за да се отървем от българите, тия бесни кучета!”

 

Янко Прашката, който хубаво разбирал гръцки, след като чул обидния за българите архиерейски възглас, излязъл веднага и отишъл при хаджи Йеремия, тогавашния собственик на черквата, разказал му всичко и успял да го разчувствува дотам, че дядо Хаджия се съгласил да обявят черквата за българска. Старецът бил вече грохнал, ослепял, но се съгласил да действува напук на Калиника, от когото страшно се боял и когото страшно мразел, защото Калиник постоянно го изнудвал за пари. Ето как хаджи Йеремия се съгласил да изповяда своя български произход и да заяви, че предпочита да остави черквата в ръцете на българите, вместо в ръцете на своя мъчител Калиник.

 

154

 

 

На следната година братството в Бачковския манастир също решава да отхвърли своята зависимост от Патриаршията и минава под ведомството на българския екзарх. Едно от първите „мероприятия” обаче на манастирското братство след тази родолюбива промяна е отново да завладее бахчамахаленската катедрална църква в Станимака. Това стремление на братството среща отпор. Завежда се позорен процес, който трае 27 години, докато най-сетне свършва с отхвърляне молбата на Бачковския манастир.

 

Защо се е разтакал тоя процес в продължение на четвърт век и с какви подбуди, личи от една статия (в. „Дружба”, 8 юни 1906 г.), където четем:

 

„. . . ако Светият Синод и манастирското братство имаха капка признателност и благодарност към енорията на българската черква „Св. Богородица”, трябваше не да си я искат, а ежегодно да отпускат от манастирската каса една субсидия за подкрепа и поддръжка на тая бедна черква. Защото, ако не бяха българите енористи от Бахча махала. . . то и до днешен ден този манастир (Бачковският) щеше да си бъде гръцки и нямаше да се разполагат свободно и безконтролно с неговите имущества грамадни Светият Синод и манастирското братство, които са се запретнали да отнемат от ръцете на бахчамахален-

 

155

 

 

ските българи енористи скромната им черква. Но где тая признателност у нашите синодални старци и манастирските братя? Напротив, след като им дадоха наготово най-големий и най-богатий у нас манастир, първата работа на Св. Синод беше да прогони от оградата на манастира всички онези патриоти и ратници миряни и духовници, които работеха и се боряха непосредствено за побългаряването на манастира. Едни от прогонените братя манастирски свършиха живота си при най-мизерни условия — немили недраги, други отчаяни отново преминаха под ведомството на Патриаршията, а трети трябваше или да просят, или да си обръснат брадите, за да могат да работят и се препитават. И след туй искаме да не заведат процес за отнемане енорийската черква „Св. Богородица”! Какъв патриотизъм дирите у едни манастирски управници, които за пари безсрамно замижаха и бяха дали на тукашните гърци под наем българската манастирска черква „Св. Георги” при метоха, за да се черкуват гърци в нея. Това безобразие можаха да го направят само едни игумени български от Бачковский манастир и един изкуфял Св. Синод. Колко морално толкоз право имат, за да вземат черквата „Св. Богородица” от ръцете на нейните енористи! Я опитайте се и срещу хиляди левове макар да наемите някоя черква от гърците, за да се черкуват в нея българи, и ще видите с какво презрение и възмущение ще ви отблъснат предложението; но гърците са патриоти хора, а не като нас да си продаваме и душата за парата.”

 

Тази история показва за лишен път как неведнъж комерческите изгоди надвивали на патриотическите въжделения, забавяли, а понякога опропастявали борбите за национално възраждане.

 

Нужно е да добавим още, че при първото отдаване на търг „Богородица Балъклийка”, заедно с материалното ѝ завладяване от Бачковския манастир, тя е била и „духовно” завладяна, т. е. изпратен бил в нея поп-фанариотин, който захвърлил набавените български църковни книги [1] и извършвал богослужението на гръцки.

 

 

1. Че в „Богородица Балъклийка” е имало някога български богослужебни книги, личи от факта, че през 1909 г. свещеник Иван Бухлев намерил скрити в едно сандъче в килера два написани на черковнославянски осмогласника, подвързани с дървени кори, изостанали вероятно от старовремския параклис. (Вж. В. ставрев, Новонамерен среднобългарски писмен паметник, сп. „Родопски напредък”, г. VVII, кн. 3 и 4, с 73.)

 

156

 

 

При какви обстоятелства е станало присвояването на Бахчамахаленската българска църква от фанариотите, не е известно, но факт е, че в продължение на повече от половин век тя остава в тяхно владение, нещо повече — превръща се в „митрополитско седалище” и към нея се основава гръцко училище.

 

Ето как, вместо да помогне на българите, „Богородица Балъклийка” се превръща в едно от най-действените средства за тяхното народностно претопяване.

 

Позволихме си нашироко, дори с известни отклонения, да разгледаме „историята” на черквата „Богородица Балъклийка”, защото тя е много характерна и позволява някои важни обобщения. Характерна е преди всичко с това, че ни разкрива търговската стойност на църквите въобще и в частност на станимашките църкви и ни показва какво доходно предприятие представлявали черковните заведения. Как в ръцете на фанариотите религията се превръща в сделка и поминък, в безсрамна търговия с вярата на простодушните.

 

Храмовете носели най-постоянните и „твърди”, сигурните, съблазнителните доходи и в това отношение те превъзхождали най-солидните за времето си предприятия — маслобойните и водениците.

 

Едновременно с това, въвличайки в ежедневна употреба гръцкия език, а самите енориаши-българи под духовното влияние на фанариотските свещеници, храмовете станали най-усъвършенствувания институт за претопяване на българите в „елиногласни”. Увеличаването на елино-гласните умножавало още повече църковните приходи, ведно с богатствата и силата на фанариотското духовенство. Това отлично съчетание на сметката с властолюбивите замисли на гръцкото духовенство за възстановяване блясъка на старата Византия е в същност причина за особения, невероятния, бихме казали, разцвет на религиоз-

 

157

 

 

ните учреждения в Станимака (12 църкви и 48 параклиса).

 

При това строежът на църквите, както ще видим и по-нататък, не струва на фанариотите никакви пари, защото българското население бързо се включва в такива душеспасителни прояви: кара камъни, мъкне кал, сече дървета, дава жито, вино и пари, за да се изведе на хубав край строежът, изобщо изнася на плещите си цялата постройка, за да може в края на краищата митрополитът-фанариотин да сложи в средата на черквата мраморната плоча с патриаршеския знак — двуглавия византийски орел, и да я обяви за фанариотско владение.

 

Фанариотска грижа е по-нататък, след приготовляването на храма, обзавеждането и разкрасяването му, да се организират в него тържествените богослужения. В това отношение фанариотите са майстори, византийският блясък на техните литургии е ненадминат. Осветлението се режисирало най-внимателно в зависимост от службата. Понякога се изгасявали свещите и при светлината само на една свещеникът с дълбок и бавен глас произнасял всяка дума, всяка дума забивал в ушите и душите, за да блеснат всички свещи след това, да екнат хоровите песнопения и да се възнесат тамянените миризми. Очи, уши, обоняние — всичко е заситено с блясък, действувало се върху всичко. На очите — със злзтоткани одежди, разбиващи светлината полилеи, с вразумителните погледи на стотиците накачени по черковните стени светци. На ушите — с тържествените ектення и песнопения, мелодичния камбанен звън и звънтенето (в по-върховни случаи) на специални звънци. Действувало се и на обонянието с талази от тамянени миризми. Тоя богослужебен блясък поразявал въображението на простодушните енориаши, опиянявал ги и, разбира се, засилвал чувството на преклонение и религиозно страхопочитание не само към бога (това е нищо), но и към неговите земни све-

щенослужители.

 

Хората се кръщавали в тези черкви, навиквали с тях от малки, там се женели и венчавали, там „опявали” умрелите. Тези основни възприятия се всаждали завинаги във впечатлителните девствени души, установявайки свое-

 

158

 

 

то непрекъснато, здраво заседнало влияние в едно традиционно преклонение и привързаност към църквата, където най-бързо и леко се забравял родният език и най-бързо и леко се възприемал говоримият език на бога — гръцкият. Най-бързо и леко, незабелязано, безболезнено и приятно се извършвало народностното претопяване.

 

Съзнавайки отлично силата и ролята на религиозното оръжие за претопяването на българите и своето лично забогатяване, фанариотите с всички сили се стараели да увеличават и църквите, и параклисите. В тази работа участвували и светски лица. Тъй например Чорбаджакът построил в лозята си параклисите „Свети Нестор” и „Свети Христофор”. Известният д-р Доксияди издигнал параклис, посветен на неговия едноименник „Свети Апостол”. [1] Всеки параклис имал светец-покровител и патронен празник — календарния празник на светеца. На тоя ден целият град отивал на курбан около параклиса, хората се черкунали, палели свещи, след това ядели,, пиели и се веселели. И макар жертвоприношенията и веселбите — езически в основата си — да не съвпадали с християнския аскетизъм, свещенослужителите ги осветявали и поощрявали, защото правели сборовете привлекателни и приятни и защото покрай това всеки поклонник палел свещи и хвърлял пари в „дискоса”. Стотици килограми свещи купували поклонниците, хиляди дребни грошове отивали в попските каси.

 

Ето как се стигнало дотам да няма връх в околностите на Станимака без параклис върху него, нито една канара без свой покровител-светеи, без свой годишен сбор и свой курбан.

 

По същите съображения фанариотите поощрявали създаването на нови празници вън от календарните. Между тези местни празници са и тъй наречените „женски”, празнувани само от „коконите” — съпругите на заможните граждани, които имали средства да си вземат слугини. Работели само мъжете, а жените им бездействували

 

 

1. Според Симеон Чунгаров, който е разпитвал есетрата на д-р Доксиядис, бащата на доктора бил родом от Долнослав, казвал се Слави (преведено на гръцки „Дакса”), оттам и фамилното име Доксиядис.

 

159

 

 

и търсели начин да се развличат. Едно от тези развлечения бил и празникът на „Света Църна” (мъченик Тимофей и Мавър). На тоя ден жените се събирали, отивали дружно на параклиса „Свети Илия” край града и след като се отслужвала литургия, отдавали се на своеобразна и малко разюздана веселба около един фалус, направен от дърво, варакосан, боядисан и накичен с цветя. Вярвало се, че който хване работа през тоя ден, ще „чернее” през цялата година.

 

Празниците били умело свързани със сезонната ритмика в стопанския живот и тъй, вплетени в икономиката, се оказали много жилави и трайни. Всеки празничен ден имал и своето стопанско значение: лозарският сезон започвал на св. Трифон, когато за първи път зарязвали лозята. Грозде не се хапвало преди „Света Сотира” (Преображение) и преди да бъде осветено в черквата. Гроздоберът започвал на Кръстовден, орехите берели от „Свети Симеон” нататък, овчарите пущали кочовете в стадата на Петковден, мандрите захващали работа на Костадиновден, на Гергьовден започвал аргатският сезон, на Ди митровден свършвал и т. н.

 

С особена церемония били свързани т. нар. литийни шествия. Една от най-старите подобни церемонии било ежегодното посещение на Клувията на храмовия празник в манастира — изобразено в известния стенопис на Захарий Зограф. Процесията започвала с голяма тържестве ност от манастира начело с „чудотворната” икона на св. Богородица и завършвала на извора Клувията, където според религиозната легенда тая същата икона била намерена от едно овчарче.

 

В Асеновград всяка година на втория ден на Великден се е извършвало шествие от „Метошката черква” до черквата „Св. Богородица” при крепостта по силата на една стара, може би още средновековна традиция. След 1896 г. това тържествено посещение на крепостната църква престанало и вместо него българите рганизирали шествие от църквата „Св. Богородица Балъклийка” до Бачковския манастир — един обичай, който всяка година се е повтарял и се е пазил до неотколе.

 

 Заедно с тези традиционни средства за поддържане

 

160

 

 

религиозния живот фанариотите разпространявали големи количества религиозна книжнина с леко, забавно, нравствено-поучително съдържание, в това число приказки, популярни четива и жития на светии, тънко примесени с чисто политически внушения за приоритета и заслугите на гръцката народност. Тези книжки се печатали в Атина и се разпространявали от Пловдивската гръцка митрополия. [1]

 

В рамките на религиозното влияние спада и тъй нареченото „кумство”. В Асеновград се е смятало за патриотическо и религиозно задължение да се поеме духовен патронаж върху някой българин от града или от съседните села чрез кумуване при неговото венчание. Българите се чувствували поласкани от подобно духовно сродяване и охотно го възприемали, нещо повече — сами дирели кумове сред по-влиятелните граждани с тайната надежда, че тази връзка ще им бъде от полза и в стопанските дела. В ръцете на кума попадало преди всичко кръщението на децата, тъй че лесно е да си обясним как от деди Петковци и бащи Ганьовци, Драглювци, Стоевци и Стояновци се появявали синове и внуци Щерювци, Яневци и Костакевци, дъщери Хришици и Фаники, Мариоли и Фанули, Щерини, Султани и Калиопи.

 

По силата на християнската религиозна традиция духовното влияние и авторитет на кумовете било неотразимо и то се изразявало не само в слагането на гръцки имена, но и в едно общо, постепенно засилващо се презрение към собствената българска народност и език и предпочитание към всичко елинско като най-духовно, старо и първоначално.

 

Религиозната претопителна машина у фанариотите се допълвала по един блестящ начин от светските учреждения, на първо място от фанарнотските училища, възникнали най-напред в съседните манастири (Бачковския и „Свети Кирик”), а след това към черквите в града, чиито

 

 

1. Асеновград, както отбелязва Лиляна Михайлова, в буквалния смисъл на думата бил наводнен от тях. Записките на Михайлова върху историята на града прераснали от дипломна работа в едно твърде сериозно изследване не само на историческото минало, но и на бита, и на градския фолклор.

 

161

 

 

разходи се покривали посредством такси и някои постоянни приходи и субсидии, отпускани от църквите и Бачковския манастир (Апостолидис, Кратка история на град Станимака, с. 31).

 

Ето най-същественото: духовните учреждения, Бачковският манастир и черквите са оня източник на постоянни приходи и субсидии, на които се дължи съществуването на фанариотските училища. Защо скъперниците фанариоти жертвували ежегодно 270 отомански лири? В името на великата идея! Защото тези училища ще превърнат станимашките българи в „елиногласни” граждани, ше ги възпитат във вярност към елинизма и Патриаршията.

 

При толкоз много елински училища българите имат само едно, чието пламъче колебливо започва да блещука около 1858 г., постоянно се гаси и отново се припалва (гаси се от фанариотите и се пали от ревностните българи). Мнозинството ученици минават през фанариотските училища и не е чудно, че повечето от тях излизат осакатени в националните си чувства.

 

За да завършим с фанариотската претопителна машина, нужно е най-сетне да се спрем и на някои „светски” причини, които намазват и засилват нейните действия. Първо място сред тях заемат икономическите причини.

 

След кървавите венециански войни през втората половина на XVII век италианските и венецианските търговци били изгонени от Турската империя и търговията попада предимно в ръцете на гърците. Тъй че без знаенето на гръцки език, който се превръща в официален търговски език, не е било възможно воденето нито на голяма, нито на малка търговия.

 

Но много скоро владеенето на гръцки от търговска необходимост се е превърнало в признак на цивилизованост и култура, станало и мерило за добро възпитание и благонадеждност, предпоставка за влизане в сферата на голямата търговия и на изисканото общество.

 

Независимо от това гръцките търговци се ползувалт в пределите на Османската империя със специални свободи и привилегии и били под закрилата на гръцките консули и митрополити. В името на тези облаги мнозина

 

162

 

 

българи изоставяли своята народност, за да получат тъй нужната им свобода и закрила в търговията.

 

По търговски път гръкоманското влияние прониквало от града към съседните села чрез финансираните и кредитирани от ангросистите селски бакали и кръчмари, които заедно с кредита и стоката поемали върху себе си и негласното задължение да противодействуват на българщината с икономическото влияние, което имали върху селския живот.

 

От гръкоманските капитали зависели не само дребните бакали, праматари и кръчмари, но и всички, които търсели пари под лихва. Лихварството придобива особено значение през втората половина на XIX век, когато вакъфите започнали да разпродават своите земи и селяните се нуждаели от много пари, за да станат собственици на имоти. Започва безбожно лихварско дране, което се засилва още повече в началото на сегашния XX век, когато турските изселници разпродават своите земи и парите придобиват особено значение.

 

Достъпът до занаятчийството бил също в пълна зависимост от гръкоманската чорбаджийска върхушка, която заедно с капиталите държала и ключовете за еснафа. Тъй че „за българите — пише П. Р. Славейков в кн. 23 на Периодическото списание — било вече всячески заграден и затрънен всякой прелез и всяка промка (дупка) за промъкване и пробиване напред в качеството си на българи. Всяка отделна личност, която би усещала в себе си сила някаква и способност и би желала да се домогва за отличие и напредване, непременно би трябвало да тръгне или през колникът на ислямизъма, или през тясната пътечка на гърцизма. Друг изход нямало...”

 

Това обобщение на стария Славейков най-приляга за съдбата на станимашките българи, абсолютно вярно е твърдението му, че „българите са теглили много повече от своите потурченици, отколкото от самите турци, и по-голямо зло са му сторили българите-гръкомани, отколкото самите гърци” (пак същата статия).

 

Към споменатите причини следва да добавим най-сетне и женитбите. Всяко момиче от доброто общество по силата на един осветен от традицията обичай получа-

 

163

 

 

вало порядъчна зестра. Още при раждането на момичето родителите му се загрижвали да засадят „фитя” (младо лозе) от 3—4 декара, което да расте заедно с момичето и когато стане то за омъжване, лозето да бъде в най-голямата си сила. Заедно с „фитята” майката приготовлявала огромна зестра в чеиз (дрехи, завивки, възглавници и всякаква покъщнина), а също така и известна сума в злато, тъй че само тая женска зестра била вече достатъчна за едно сносно семейно съществуване.

 

Женският имот, т. е. зестрата, винаги вървяла с жените, предавала се от зет на зет. По този начин бракът се превръщал в една сделка, повече стопанска и народностна, отколкото семейна, полюбовна, защото безимотните българи-преселници, страстно привързани към земята, давали мило за драго да седнат на зестра.

 

Не ще и дума, една от най-обикновените и между впрочем най-евтините жертви при такива бракове била народността. Женените за гръкомански щерки български зетьове като правило винаги приемали, понякога по-ревностно и от самите свои жени, гръкоманството и скоро-скоро забравяли народността си, нещо повече — срамували се от нея.

 

Икономическото надмощие на станимашките гръкомански чорбаджии намирало израз и в широко разпространеното ратайство. Стотици бедни селянчета идвали в града — едни от тях, за да учат занаят, а други — да си вадят хляба със слугуване по чорбаджийските чифлици и лозя. Момчетата се главявали аргати, а момичетата — домашни слугини. Поставени в изключителна зависимост от своите „чорбаджии”, респектирани от тяхното превъзходство, слугини и аргати бързали да заучат езика на своите господари, а по-късно да засвоят и техните „благородни” привички и обичаи, за да заслужат благоволението им. В замяна на това чорбаджиите взимали грижата за жененето (омъжването) на своите аргати и аргатки — давали им дори чорбаджийска зестра.

 

Известният българомразец Палангята оженил по този начик пет слугини и на петте дал чорбаджийска зестра. Не ще и дума, подбудите на тоя особен род „благодетелство” се коренели много по-дълбоко от обикновеното

 

164

 

 

желание да се направи „добрина”: тяхната главна цел е била народностното претопяване.

 

Свещена длъжност за всеки фанатик-гръкоманин било да взема сиромашки българчета, за да му слугуват, та после да ги ожени за някоя „гъркиня”. Нарочни жени, наричани „прокшинитри”, се занимавали с „курдисването” на сватбата и увещавали младите аргати или чирачета по следния начин:

 

„Синко, синко, цяла нощ те очаква, току само да изуеш еминиите и да влезеш. Сичкото е твое — наредба, дюзен, каквито не си и сънувал... А Калиопито! То е ангел, слязъл от небето. Тя саде ми вика: „Бабо Поликсени, искам да го видя, кажи му, умирам за него!” Така, синко. Хайде, време ти е, не се печели толкова имот за един живот!” А простодушният аргатин или чирак, пленен от имота и ангелските хубости на Калиопито, стиска очите и забравил всичко, става лангера!

 

Трябва да се признае, че този ще да е бил един от най-безболезнените и приятни начини за претопяване. Момичетата получавали изтънчено възпитание, домакинска сръчност, вежливи обноски, сносни дрехи (износените дрехи на коконата), меки завивки, порядъчна зестра и най-сетне господарско благоволение, здрав, покорен и послушен мъж. А момчетата аргати — хранена, бяла жена, пари и лозе.

 

Освен икономически за разширяване сферите на фанариотското влияние имало и чисто политически причини. Една от тях била, че гърците не се смятали за рая и се ползували със сравнително голяма лична свобода. Те например имали правото да носят оръжие, докато на българите това било забранено. Да не говорим, че името грък спасявало от много турски произволи, а българите били принудени безропотно да ги преглъщат и търпят.

 

Особено благоприятна за фанариотската асимилация обстановка се създава по време на Априлското въстание. Тогава застрашените от башибозушки произволи българи масово започват да се записват в тефтера на известния гръкомански поп Димитър (за когото вече стана дума), за да минат под закрилата на станимашкия гръцки консул и гръцки владика. Положението било толкоз напрег-

 

165

 

 

нато и „натискането” за тефтера толкоз голямо, че хитрият поп Димитър започнал да взима огромна такса било в пари, било в натура, като превръщал нещастието на попадналите в беда в отвратителна търговска спекулация.

 

„Когато на пазара висеха обесени бащата и синът през време на въстанието (Априлското 1876 г.), много българи се записаха за гърци и някои от тях даваха пари, а други плащаха в натура. Една жена, на име Фанко Пачеджоулу, която нямаше какво да даде на поп Димитра, който записваше за гърци, върза на врата му магарето си. Със събраните пари от новопогърчените решиха да купят на бедните гърци коне, обаче никому не купиха, а парите потънаха в чорбаджийските джобове. (Из анкетата на Христо Шипков.)

 

Справедливо е обаче да се каже, че не само страхът е принуждавал станимашките българи да изневеряват на своята народност, а и тщеславието, суетата. Искало им се е да бъдат тачени, зачитани, да минават за истински граждани, защото, който не е говорел гръцки, не се е смятал за гражданин, а за „варварин”.

 

Едно „кириос” (господине) в чия времена на всеобщо унижение се е смятало за върховно достижение. Едно „челеби”, каквато титла се давала на гърчеещите се, отваряло всички пътища към властта и висшето търговско общество и се равнявало на благородническо звание. Ако към това се прибавела и титлата „хаджи”, нямало е по-високи върхове на обществено благополучие. За тия две думи „кириос” и „челеби” не един и двама способни българи са се превръщали във върли родоотстъпници.

 

В ония времена в Станимака се смятало за голяма чест да влезеш в кафенето на Арапа, където се събирала гръцката аристокрация в Станимака. За върховно достижение пък се смятало да „тракнеш” пуловете на таблата с Петракоолу или Палангя.

 

Градският живот бил до такава степен завладян от гръкоманството, че „гражданин” се превърнало в синоним на „грък” и всичко гръцко в синоним на „градско”. Гръкоманската психоза била заразителна, тя проникнала дори в градовете като Велико Търново, където през 1856 г. в черквите богослужението се извършвало на

 

166

 

 

гръцки език. Да не говорим за градове като Пловдив, където гръкоманската зараза се разпространила дотам, че „Всеки добър християнин — както пише в мемоарите си възрожденският учител Йоаким Груев — и всеки порядъчен гражданин, искайки да има почит у владиката в качеството си на благороден и ромеос, трябваше да стане грък и да презира дебелоглавите българи, били те негови съселяни и роднини”.

 

Същото и в още по-голяма степен се е отнасяло и до Станимака, където по ожесточение и упоритост гръкоманските разпри стигнали най-връхната си точка.

 

В резултат на дългогодишната, непрестанно действуваща, ловко приспособяваща се към историческите обстоятелства фанариотска асимилация в Станимака се напножават „ерзац елините, наричани лангери” (в Пловдив наричани „гудили”). Това са българи, които носят вместо гугли фесове, говорят вместо български на развалено гръцко наречие, наричат се „елини” и с присъщия за ренегата фанатизъм мразят всичко българско. Това са еничарите на духовното поприще, които се явяват навсякъде, където се заражда крамола и мирише на кръв и барут. Сред прославени в южнобългарските краища със своята безскрупулност и фанатизъм лангери дори Пловдив набира своите свещеници, както се вижда от записките на Моравенов.

 

„Поп Танас — пише той, — доведен пеши от Станимака, за да се попува в черквата „Света Марина”, от владиката Кирила, едно че криво-ляво гръцки знаеше да служи, друго, че попадията беше лъскава и много угодна на владиката.

 

Поп Теофил, лангера, дойде в града (Пловдив) от Станимака ведно с брата си поп Димитра. Довел ги владиката Никифор, че четяха гръцки. Тогоз (поп Теофила) владиката настани в „Света Неделя” и го въздигна в чин сакельон. Четенето беше с малко погрешки и не отбираше какво чете, нито черковен ред знаеше, но защото беше лангера и от панелинската партия, успя. И много интригант бил и безсовестен! . . .”

 

Водител на фанариотската партия в Хасково е хаджи Стпври, също лангера от Станимака, бивш кафеджия при

 

167

 

 

владиката Никифор. Преселен в Хасково, той основава гръкоманска община и като представител на Фенер започва да интригува срещу българите. Хаджи Ставри застрашава до такава степен родолюбивите хасковлии със своите издайничества и доносничества, че сподвижникът на Левски Атанас Узунов прави неуспешен опит да го убие, което още повече увеличава фанариотската слава на този родоотстъпник-хаджия.

 

За подвизите на станимашките лангери намираме данни и в архивата на Найден Геров, по-точно от едно негово писмо, датирано 13 декември 1863 г., в което се оплаква от поведението на станимашките граждани Стефан Георги и Ламбро Ставро, „отявлени поборници на гърцизма, които предводителите на тукашните гърци в споразумение с господин Канакари (гръцкия консул) използуват, за да сплашват българите и насила да потиснат в тях чувството за народност”.

 

„Запазени чрез своето гръцко поданство — пише по-нататък Геров — от преследванията на местните турски власти и уверени в снизходителността на началството си, което не слуша никакви оплаквания за техните безчинства, те ходят с оръжие дори в църква и се заяждат с всеки, който не иска да бъде грък.”

 

В друго писмо от 29 март 1864 г. Геров донася, че станимашки лангери-бегликчии броили добитъка в село Широка лъка. Една жена им затворила вратата, защото мъжът ѝ отсъствувал. Те разбили вратата, влезли вътре и я набили до смърт.

 

Станимашки лангери са участвували според възпоминанията на Никола Г. Еничеров и в борбите за превземането на пловдивската църква „Света Богородица”, а някои от тях успели да проникнат дори във висшия духовен клир като протосингели и владици, с голяма ревност подемали фанариотската идея и с голямо ожесточение се борели за възтържествуването ѝ. Най-много са обаче лангерите в Станимака.

 

Ето какво четем в една статия на асеновградския общественик Панайот Сребрев:

 

„Цветът на станимашката гръкоманска аристокрация произхожда изключително от селата. Тъй например Атанас Епитропу (гръкоманският

 

168

 

 

кмет, който заличи Асеновия надпис — б. а.) произхожда от село Лясково, братя Гопоолу — от село Караджелково, Борисовградско, братя Петраниди — от село Чаушевоу братя Антониади — от чирпанските села, братя Николайди — от с. Бачково, братя Дицилис — от Шейтаново, братя Малкочис — от село Мурсалково, Чирпанско, и пр, и пр. Ако продължаваме да изреждаме всички, ще напишем цял поменик. Има и такива, чиито имена и презимена ги издават, че са от чисто „елинско благородно” произхождение, като братя Божанис, братя Зачукалкис, Бошкидес, Рандис (от Радю), Стоидис (от Стою — б. а.), Запрятидис (от Запрян), Дупис и пр. и пр.

 

Ето, господа читатели, какви са нашите чистокръвни и благородни „елини”, които се гордеят със своето благородно произхождение!”

 

Към тези изброени от Сребрев имена могат да се добавят още много, като например Андон Рупец от Рупчоските села, Калиманди от едно чирпанско село, Манолоолу от Устово, Димитър Ганьоолу от Караджелово, Първомайско, Джамбазови от същото село, Диноолу и т. н. [1]

 

А ето пък какво пише Щерю х. Георгиев Кузмов в

 

 

1. Имена от избирателни списци на Станимака, в които като трето име — презиме или прякор — е дадено селището, откъдето е придошъл и се е заселил в Станимака:

 

Апостол Ат. Чаушковалъ, Ангел Анд. Ж. Араповец, Атанас Ар. Явровалъ, Ангел. Ат. Кърджалъ, Андон Г. Ив. Пранговалъ, Аргир Г. Ил. Ореховалъ, Апостол Г. Македонец, Атанас Г. Н. Чипранлъ, Андон Пазарджиклъ, Ангел Г. Тополовец, Аргир Делчев Червенлъ, Анастас Д. Мулдавалъ, Атанас Д. Карааланлъ, Атанас Дим. Ст. Воденлъ, Ангел Дим. Кукленлъ, Алекса Ив. Бачковец, Апостол Кузм. Чаушовец, Апостол Г. Юговалъ, Ангел Мит. Садовчанец, Атанас Н. Павелскалъ, Андон Тодоров Лилковец, Атанас Хр. Самоковлъ, Атанас Хр. Чаджир (сиреч бежанец), Вангел Г. Малевалъ, Влашо Пан. Конушлъ, Васил Ян. Дервентлъ, Георги Дим. Козаньойлю, Георги Ив. Казанлъклъ, Георги Кост. Ситовлъ, Дим. Ив. Избиглиец, Дим. Хр. Хвойналъ, Дим. П. Татаркьойлъ, Желю Т. Козбунарлъ, Илия Ник. Карловалъ, Колю Петров Шейтанкьойлю, Михаил Хр. Чешнигирлъ, Никола Лясковалъ, Никола П. Ениджелъ, Петър Дим. Г. Карарезлъ, Сава Ат. Идернели-фурнаджия, Сотир К. Кетенлъклъ, Стефан Ян. Арбанашец, Филип Н. Панаялъ, Хюсеин Ал. Марковалъ, Христо Хр. Дерекьойлъ, всичко , 46 селища, засегнати в тоя списък.

 

169

 

 

своите записки върху миналото на града за издънките на своя собствен род:

 

„Хаджи Ставри от Амбелинос е българин от Павелско, баща на моята майка, която се казваше Хриница, значи е мой дядо. Той имаше син (мой вуйчо), който се прекръсти от Ставрев на „Ставрудис”, стана гръцки поданик и не вдаваше да се продума за българин и българско. Моят собствен брат Янко, роден от баща българин и майка българка (баща ми хаджи Георги е брат на Бако Динчо), се ожени за дъщеря на Франго от село Горни Воден, обяви се за „ромеос” и се пресели в София, дето се занимаваше с кръчмарлък. Моят собствен брат!

 

А какво направи синът на хаджи Димоолу — хаджи Васил? Димоолу беше пръв с Бако Динчо, българин в Станимака, касиер на българската община, и докато беше жив, не се разделяше с гуглата си, но като почина, синът му свали калпака от главата на баща си и му надена фес, а самият той, хаджи Васил, се обяви за елин!”

 

За демографския облик на Станимака ни е оставил много ценна бележка и един от първите учители в града, тетевенецът Кръстю Стойчев. [1]

 

„Преданието, па и стари хора твърдят, че г. Станимака — бележката е от 1910 г. — преди 70—80 години е имал около 1/3 от сегашното си население, но по причина на търговското му и изобщо поминъчно положение в него са нахлули преселници от Родопите и полските хаджиелески (първомайски) села.

 

При едно бегло проследяване на сегашното население на града резултатите поразително доказват, че преди 60—70 години в гр. Станимака едва ли е имало повече от 50—60 домакинства, на които българското произхождение да не може да се установи. Следователно само тези 50— 60 домакинства трябва да се считат като по-коренни и гръцки; за останалите домакинства се е знаяло от кое село или град са родоначалниците им по мъжка линия.

 

 

1. Бележката е публикувана под название „За населението в Асеновград към 1820—1880 г.” в списание „Български народ”, г. I, кн. II, от сина на Кръстю Стойчев, военния историк Иван Кръстев Стойчев. Тя е писана около 1872 г. Кръстю Стойчев е бил добре осведомен, защото е един от най-първите български учители в Асеновград.

 

170

 

 

Подобни български по произхождение семейства са възлизали на около 200—250 по онова време, обаче не само те, но и новопреселниците до 1860 г. българи заедно с претенциите за гражданство са усвоили чуждото за тях национално прозвище „ромеос”. (Сп. „Български народ”, г. I, кн. II, 1941 г.)

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]