5. ГОДИНИ НА СМУТ И РАЗРУХА
(1793—1823)
Кърджалийските размирици в края на XVIII и. началото на XIX в. идват закономерно, подобно пукване на цирей, образуван от столетните нечистотии на едно остаряло, корумпирано управление.
Осемнадесетият век за Отоманската империя е век на военни загуби, на празни каси, на увеличени данъчни тегоби, на узаконени рушвети, век на безнадеждно загниване, на разтление всеобщо и всеобща поквара. В Турция разтърсилата света Френска революция едва-едва е чута. Ала все пак тя отеква и в Цариград, за да поотвори очите на царствуващия султан Селим III и да го накара да замисли реформи за оздравяването на войската и модернизирането на държавата.
Реформите на Селим съвпадат за съжаление с новите военни поражения в Руско-турската война и новия унизителен мир в Яш през 1792 г. и, което е още по-важно, тези реформи застрашават интересите на провинциалната аристокрация, нейната, речи го, неограничена власт. Ето защо тя в по-голямата си част се обявява против нововъведенията на Селим и дори против самия султан. Реформите предвиждат създаване на наборна войска (низамие джедит), а това обръща срещу султана и еничарите — всесилните еничари, които чувствуват традиционните си при-
117
вилегии застрашени. Духовенството ги подкрепя. Тъй възникват еничарските и пашовските бунтове — на Джезам паша и Ак Калеси, на Пазвантоглу във Видин, на Мехмед Али паша в Египет, на Тенели паша в Епир, на Мохамед Шешатлъ в Шкодра и стотиците местни бунтове на разпуснати еничари, дезертирали войници, жадни за грабеж и слава авантюристи и честолюбци.
Султанската власт се оказва безсилна да се справи с тази анархия и кърджалийският произвол постепенно залива цялата страна, за да я потопи за три десетилетия в пепелища, пламъци и кърви.
Един от първите метежи, ако не и първият, избухва в Кърджалийския край (оттам и названието „кърджалии”). Водач на този бунт е Кърджалъ Еминаа Балталъ, наричан кратко Еминаа, (Емин ага), родом от Кърджали, както си личи от неговия прякор „кърджалъ”. Той е бил „фукара чилече”, занимавал се с разкарване оцет на „долните” (полските) села, откъдето пък докарвал лук и го продавал по кърджалийските села. По-късно се заселва в Гидикли до Хасково. Един от авторите, които са се занимавали с Еминаа, твърдят, че в Гидикли той зарязал буретата с оцет и започнал да се занимава с чифчилък. Имал дори и аргатин, който намерил в нивата заровено имане. Като не смеел сам да го обсеби, казал на Еминаа, а Емин това и чакал — взел жълтиците, а на слугата си оставил една шепа за „бакшиш”. С помощта на туй имане Еминаа си направил чифлик, повикал аргати, построил си кули и конаци, изобщо прославил се из цялата Хасковска кааза.
Има и друга версия, която гласи, че самият Еминаа бил слуга в Гидикли на някакъв си турчин, че въпросното имане го намерил лично той, само че не го изказал на своя чорбаджия. Тихом си го прибрал, а след това станал сам чифлик сайбия.
Възможно е също тая легенда за имането да е съчинена от хитрия Еминаа, за да оправдае своето внезапно разбогатяване, дошло по съвършено други (разбойнически) пътища.
Как забогатял Еминаа, за нас не с толкоз важно. По-важно е, че той е човекът, които, усетил веднъж със своя
118
безпогрешен разбойнически нюх накъде върви „хавата”, събира около себе си първата кърджалийска дружина и започва през 1792 г. известните с жестокостта и бързината си грабежи по цялата страна. Дружината на Еминаа била съставена от най-разнообразни хора. В нея имало и гладни кърджалийски турци и помаци, и побягнали от войската мародери, и пропаднали търговци и катили, измъкнали се от тъмниците, излъгани любовници, ходжи, честолюбци и кръвници, та дори и няколко разпопени попове.
Под знамето на Еминаа вървяла дружина от 600 души, съставена от българи, а трима от най-известните Еминови бюлюкбашии (командири на отряда) също били българи: Кара Иван от село Еробас по прякор Кара Феиз, Пехливан Кузю от същото село и някой си Кара Георги от новозагорските села. Може би затова и първата жертва на Еминаговите грабежи станало родното село на двамата бюлюкбашии — Еробас, където те имали стари сметки за разчистване: единият с мъжа на своята бивша любовница, другият с някакъв душманин.
След разграбването на Еробас кърджалиите на Еминаа нападнали Хасково, но били отблъснати. Хасковци платили контрибуция 50 000 гроша и за известно време били оставени на спокойствие. През следващата 1793 г. след безуспешна атака върху Стара Загора и Казанлък ордите ограбват Шипка, Габрово и Елена, подир това — Калофер, Сопот, Чирпан и преди да настъпи зимата, се завръщат с плячката си във военния си лагер при селото Пашакьой.
На третата пролет (1795 г.) жертва на увеличената Еминагова дружина стават Ямбол, Жеравна, Тича и Градец. Върбишкият султан приема тържествено Еминаа и двамата правят „каул” (съюз) да съединят силите си с Пазвантоглу във Виден, за да направят върбишкня султан султан на Турция, Пазвантоглу — велик везир, а Еминаа — хазнатор (ковчежник).
Въпреки тази уговорка на другата пролет (1796 г.) ние виждаме Еминаа с дружините си присъединен към войските на изпратения да се бие с Пазвантоглу — Капудан паша. Но той и тук изневерява. Свърнал от Плевен, ограбва
119
Троян, Арбанаси, Търново, Севлиево и се връща в своя лагер още по-страшен и силен. Хасково му се предава и той пренася там своята кърджалийска столица, укрепява града с кули и окопи и прави от него същинска крепост. Малките кърджалийски главатари преминават към него и увеличават войската му на 12 000 души. Изпратените насреща му султански паши са разбити. Окуражен от тая победа, Еминаа се отправя с 8000 души към Пловдив, но в същото време в Цариград става преврат: султан Селим III е свален и на неговото място противореформаторската партия поставя Мустафа I. При тази новина русенският аянин Мустафа Байрактар, наречен още Тръстенишки, тръгва към Цариград, за да възстанови Селима, като успява да привлече в тоя поход и Еминаа. Кърджалийският главатар сваля обсадата на Пловдив и се отправя към Цариград. При превземането на двореца неговите хора действуват с брадви, откъдето е и новата добавка към името му — Балталъ.
Веднага след овладяването на положението от Тръстениклията между него и Еминаа настъпва разрив (вероятно Еминаа не получил очакваната голяма награда — хазнатор). Тогава кърджалийският главатар влиза в заговор против Тръстениклията и напуща Цариград като негов смъртен враг. За да навакса претърпените загуби, Еминаа отново връхлита върху Станимака, отново я ограбва и разорява. Това ще да е едно от неговите последни тържества, защото след известно време румелийският бейлербей Мустафа паша напада кърджалийската столица с 20 000 души, нанася поражение на Еминаговите „нефери” (юнаци, дружинници), а самият Еминаа покачва на бесилката. Три дни висял той на бесилката, а цялото население се извървяло да го заплюва. На третия ден извадили червата му и ги натъпкали през устата, след това го набили на кол и вече мъртъв — отсекли главата му и на златна тепсия я поднесли на бейлербея.
Тъй безславно свършват десетилетното кърджалийско „царство” и неговият страшен господар — Еминаа Балталъ, който на два пъти оплени и опустоши Станимака. След това кратко запознанство с Еминаа — палача на
120
Станимака, да преминем към по-подробно описание нз неговия първи поход към града. [1]
Може да се предполага, че ако Еминаа наистина е бил някогашен оцетар, той ще е познавал Станимака много добре — както разположението на града, тъй и неговите богатства. Независимо от това, преди да нападне града, той изпратил там своите преоблечени шпиони, за да разузнаят градската сила и готовност за отбрана. Шпионите се върнали със сведения, че градът яде, пие и никак не подозира надвисналата над него опасност. А освен това е пълен със злато, коприна и джамфес. На другия ден дружината била готова — хилядо души конници (в същност качени на мулета) и пешаци, въоръжени до зъби.
Кърджалийската дружина се придвижила незабелязано на запад към Станимака, но когато стъпила на пътя, който водел за града, оказало се, че не са сами: на същия път, отправена също към Станимака, заварили дружината на някой си Деведжиоглу Кескин даалия. Станало ясно, че макар и независимо една от друга, двете шайки теглят към една и съща цел — златото, коприната и жените на Станимака. Хитрият Еминаа си дал вид, че няма нищо против да продължават пътя заедно. Но след като приспал бдителността на Деведжиоглу, той наредил дружината му да бъде изклана през нощта „до крак”. Били двеста души и до един загинали под ножа на Еминовите кърджалии, които не искали да делят станимашката плячка с други.
След тая кървава саморазправа кърджалийският бюлюк, използувайки прикритието на нощта, неусетно приближава до Станимака и призори се намерил пред заспалия град. Щом първата пушка загърмяла — уговореният знак, дружинниците „зафирили” конете (препуснали), тюлюмбеците забили, ревнали хилядата гърла и шайката на
1. Сведенията за този поход и въобще за золумлуците на Еминаа е събрал за първи път хасковският учител Нестор Марков от живи очевидци, между тях и двамата бивши Еминови бюлюкбашии от Еробас — дядо Иван Кара Феиза и Пехливан Кузю. Записките на Нестор Марков, събирани около 1866 г., попадат по-късно в ръцете на известния български поборник Стоян Заимов, който ги използва в една своя историческа студия, озаглавена „Кърджалийският цар”.
121
хълтала в улиците на града. Запукали пушки, заиграли ятагани, писъци, размесени с псувни, процепили зората. Кърджалиите „грабили, клали, пленили” и чак надвечер, когато всичко било обрано и опленено, започнали да се изтеглят към Бачковския манастир. Сега и пешаците били на мулета (отвлечените мулета от Станимака) и карали със себе си двеста катъра, натоварени с пари, чоха, коприна и жени. Тая плячка се видяла недостатъчна за лакомите разбойници, та се опитали да проникнат и в Бачковския манастир, но там — предупредени, види се, за намеренията на главорезите, пазвантите залостват вратите на манастира и откриват огън.
Цяла седмица тъпкали кърджалиите около манастира, заканвали се, заплашвали и се опитвали да проникнат вътре. Но дебелите стени и дългите шишанета на манастирските пазванти и аргати винаги успявали да ги отблъснат. Най-сетне нападателите се отчаяли и в желанието си по-скоро да се насладят на станимашката плячка отправили се към своите убежища в Пашакьой. Богатствата били разпределени, жените — също. Започнали нескончаемите кърджалийски оргии и надпреварване в пиянство и разврат. Пленените жени слугували на своите господари, играли им и ги забавлявали, а която отказвала, връзвали краката ѝ на два катъра, обръщали катърите в противоположна посока и като ги подплашвали с удари, раздирали нещастната жертва на две. Тези кървави зрелища смразявали със своя ужас пленените и ги правели покорни и послушни на полудивите разбойници, на всичките им заповеди и прищевки.
Най-много спечелил от станимашката плячка, разбира се, предводителят Еминаа — цял биволски тулум, напълнен със злато, камари с коприна и най-красивите жени, които превърнал в свои наложници.
За това кърджалийско нападение над Станимака пише в книгата си „Княжество България” и Г. Димитров. Според него освен Станимака, която била „съвършено разорена”, ограбено било и Панагюрище. В Станимака останала здрава само една къща на „някой си християнин, наречен Мюфтията”, и на тая къща се виждали (когато Димитров е посетил Асеновгрд) дългите едновремешни керемиди.
122
Първото нападение на Еминаа върху Станимака оставило дълбоки, незалечими дири не само в спомените на хората, но и в техния фолклор с народната песен „Кърджалии в Станимака”. Ето и съдържанието на тая „кървава” и тъжна песен:
|
Събрали се кърджалиите, кърджалиите и капасъзите, та си отишли на Станимака, та запалили новата църква и са разбити до девет врата, до девет врата, девет железни, и уловили стари владика, та го горили, та го мъчили — отрязали му дясната ръка, още го горят, още го мъчат: — Я казвай, казвай, стари владико, сребро и злато, златни кръстове! Отговаря им стари владика: — Не ма мъчете, не ма горете! Щото искате сребро и злато, |
побягнаха си млади попове, та занесоха сребро и злато. Не ма мъчете, не ма горете, не ми режете дясната ръка: отрежете ми милата глава! Ала кръв на земя да не падне, че ще изсъхне зелена трева и ще изсъхнат зелени ниви. Най насечете два кола шума! Те му отсекли милата глава. Глава се търкаля, езикът дума: „Бре, ой та тебе, боже господи! Аз нямам майка да ме жалее: нека ме жалее ясното слънце; ясното слънце макар до пладне, зелена гора, макар до месец!” |
Макар да е художествена интерпретация на събитието, народната песен ни подсказва съвсем определено за безпощадните изтезания, прилагани от кърджалиите, за да отскубнат скритото имане, за ограбването на черквите — изобщо за необузданите изстъпления на тези сурови хора, превърнали Станимака от град цветущ в пепелище.
И най-сетне към първото нахлуване на кърджалиите в Станимака се отнася и легендата, която свързва това нападение седна сантиментална история: Емин Кърджалъ събирал от хасковските села най-хубавите жени и ги затварял в харема си, за да им се наслаждава. Между тях имало и някоя си Станка, най-личната сред всичките Еминови наложници, която братята ѝ успели да измъкнат от Еминовите лапи и да препратят в Станимака, гдето я омъжили. Емин бил толкова встрастен към тая жена, че дигнал своята дружина, обсадил Станимака и поискал или Станка, или откуп. Хората се видели в чудо. Тогава една баба (винаги тая досетлива баба) намерила хубавицата, „обарачила” я (нацапала я с въглен) и като я завела пред Еминаа, рекла му: „За тая ли маскара си тръг-
123
нал да съсипваш града?” Разочарованият Емин вдигнал обсадата и си отишъл по живо, по здраво.
Без да има каквато и да е историческа стойност, това предание показва как в творческото въображение на неизвестния поет една кървава катастрофа се е превърнала в сантиментална, занимателна история.
На последно място все във връзка с първото ограбване на Станимака ще спрем вниманието на читателите върху един султански ферман, датиран в началото на сафер 1209 г. по Егира (август 1794 г. по нашето летоброене) и отправен до молдавския войвода Михаил.
„Въпросът е за грижите — четем във встъплението на фермана, — които трябва да се положат, за да не се позволи да остане и да не се настани там (във Влашко и Молдова) нито едно лице, като се върнат пак по местата си станимашките раи, преминали във Влашко и Молдова, вследствие постоянните безчинства на даалийските (кърджалийските) разбойници.
Ти, който си поменатий войвода — продължава по-нататък ферманът, — на тебе, както по-рано на влашкия войвода, след като издадох и отправих поотделно няколкократно строги високи заповеди, изявих пълното си високо благоволение да се построи и поправи отново прекаралата неприятелска окупация Измаилска крепост, която да устоява и издържа при всеки случай. Високото ми главно искане е да се съберат отново войски и заедно с увеличения брой на свиканите раи тя да се укрепи, да се благоустрои и оживи. Ето защо трябва да се върнат по местата им всички раи от Измаил и селата, които бяха преминали и се настанили в Молдовско, но и другите раи освен гореказаните станимашки раи — избягалите от Румелия 1000 семейства българи, които бяха дошли в Молдова (Богданско) миналата година.”
Султанският ферман дава по-нататък най-подробни нареждания как да се извърши връщането на раите — „тия избягали българи в Молдова от Румелия, както и ония раи, които са минали в Молдова от други места” в Измаилската крепост, и с какви данъчни облекчения да бъдат облагодетелствувани.
124
125
„Ти, който си споменатий войвода — продължава ферманът, — проявявайки очакваната от тебе вярност в изпълнението, избързай според нуждата да разгласиш, да обявиш, да убедиш и да подканиш да се изпълни в Молдова съдържанието на тая ми висока заповед, като незабавно върнеш по местата им всички раи от Измаил и селата с изключение раите от Станимака, преминали от Румелия и заселени в Молдавия.”
Работата е съвършено ясна: през 1793 г. Румелия е била опустошена от кърджалиите поголовно, ужасеното население (1000 семейства българи само от Румелия) търси убежище във Влашко и Молдова. Тамошните власти го заселват в разрушената от русите гранична крепост Измаил, но условията били така непоносими, че бежанците се разбягват. Султанът заповядва връщането им в крепостта с изключение „раите от Станимака”. Три-четири пъти във фермана се повтаря: „да се върнат бежанците в Измаил с изключение раите от Станимака”, които да се отведат в местата им (сиреч отново в Станимака).
След кърджалийския погром следователно станимашките граждани напуснали града и потърсили убежище във Влашко, където отново са се опрели на традиционните си връзки с молдовския войвода и единствено те получават разрешението да се върнат по местата си. Всички останали трябвало да изтърпят едно тежко и с опасни последици заселване в подлежащата на възстановяване крепост Измаил. Във фермана няма данни за това дали наистина станимашките бежанци са се върнали в предишния си град, но по всяка вероятност това е станало, защото градът от 1810 г. е отново възстановен и отново става прицел на кърджалийския грабеж.
Второто нападение на кърджалиите не е било изненада за станимашките граждани. Патили веднъж от тоя „човекоподобен звяр”, те овреме узнали за неговите нападателни кроежи и се помъчили да организират своята отбрана. Всичко туй узнаваме от спомените на баба Еленка Кирова от село Бодрово, записани от Панайот Сребрев в Асеновград през 1896 г. и запазени по този начин за историята на Станимака. Баба Еленка била очевидец на събитията и поради това дава твърде точно и подробно описание както на грабежа, тъй и на града. Според нейното
126
описание градът бил малък и главната му част била на десния бряг на реката, разположена между манастирския метох и височината „Св. Архангел” — Баждарьото. На левия бряг имало само една махалица — Амбелин. Турската махала била отдалечена към север, а до нея имало отделно селище от 20—30 християнски къщи, български, на въглищари и аргати, което се наричало тогава, още „Кюмюрджу махала”. Махалите „Бахча”, „Нохту”, „Харман махала” и „Циприхор” не съществували. Между града (метошката, старата част) и турската махала имало нещо като „чаршия”, а всичко наоколо било „мочур и голямо блато с яхани и воденици”.
Ето как протекли събитията по-нататък според спомените на баба Хаджийка, както ги е записал Панайот Сребрев:
„Гражданите укрепили северната част на града, понеже другите страни били природно укрепени. Те построили една грамадна барикада от камъни, кола, дървета, чували, пълни с пръст или пясък. Вярвали, че по този начин градът става неуязвим, но не излязло тъй. На пролетта Емин ага заобиколил града със своите кърджалии от всички страни, а най-вече натискът е бил откъм местността „Капсида”. Гражданите заедно с турците се защищавали храбро и сполучили да отблъснат кърджалиите. И Емин ага се оттеглил за малко време. Защитниците се успокоили, като помислили, че всичко вече е свършено, но били излъгани. Неизвестно как Емин ага успял да залови една жена гъркиня, която му казала отгде може да превземе града. Емин ага нападнал отново града и сполучил да влезе в него откъм източната страна. Щом нахлул вътре, разярен от храбрата защита, той започнал да коли и трепе немилостиво. Населението изплашено хукнало да бяга и се стремяло да премине реката и да вземе планината. За нещастие реката била придошла. Множеството, събрано покрай реката, за да се спаси от ятаганите на кърджалиите, се нахвърляло в реката, за да намери спасение в отсрещния бряг. Тогаз настъпила голяма катастрофа: със стотици жени и деца, старци и мъже се издавили в реката. Цялата река надоле представлявала грозна и ужасна картина. Тя била препълнена с трупове.
127
на издавени или убити като плавучки-дървета. Писък и цирок се дигнали до небето. Не след много Емин ага, сам потресен от картината, заповядал да се спре клането и преследването, като позволил всеки да се прибере в къщи. Той преминал и на левия бряг на града, но вече не колел. Скоро след това кърджалиите задигнали всичката покъщнина на хората и в течение на три дни я събрали и струпали на купища, отгдето всеки дохождал да си познае покъщнината и я откупвал с пари. Диренето и прибирането на издавените и убитите продължило няколко дни.
След това Емин ага оставил в града сина си с една чета, която търгувала със стоката на гражданите, а той — Емин ага — с повечето орди заминал за към Татар Пазарджик и Златица, дето го застигнала султанската войска, разбила го, уловила го и убила. След разбиването му син му бил заловен, затворен и наказан със смърт заради золумите му.”
От възпоминанията на баба Хаджийка се е възползувал и нейният внук, учителят Атанас Маринов. От неговите лични записки за тогавашното време узнаваме, чс прадядото на Маринов — Кирю — е родом от село Бодрово, Първомайско, и се е преселил в Станимака заради кърджалийските золумлуци, без да очаква, че тъкмо в Станимака ще го сполети второто кърджалийско нападение. Кирю дошъл в града с двамата си братя, сестра си я малката си дъщеря (баба Хаджийка), която била тогава на 10—12 години. От нея Атанас Маринов чувал, докато била жива, че при нападението на Еминаа откъм „Анатемата” баща ѝ (Кирю) я пренесъл през реката и малката Еленка гледала как жените се хвърляли в буйните води на Чая, а страшните кърджалии тичали и пукали с пушките.
Смятаме тези бележки в записките на Маринов важни, защото ни разкриват „самоличността” на баба Еленка и правят съвършено достоверни нейните спомени, записани от Панайот Сребрев. В тия спомени има три неща, които заслужават по-особено внимание. Първото е, че нападението е било очаквано, а градът — укрепен. Второто е, че в отбраната са участвували и местните турци, което ще
128
рече: турската махала е била вече налице. Третият, твърде любопитен факт е грабежът. Баба Еленка твърди, че Емин ага заповядал да се спре клането, защото бил потресен от писъците на жените и труповете на удавниците, а истината е, изглежда, съвършено друга: не от ужасите се е трогнало кърджалийското сърце на Еминаа, а от загубената плячка. Удавените той не е могъл нито да плени, нито да измъчва за имане, нито пък да обере. За грабежа на него му трябвали живи хора, а не завлечени от реката мъртъвци. На кръв той се е бил нагледал, но не и на имане. Това е причината за неговата „милост”.
И грабежът не е както първият: всеки да граби и товари каквото може. Ние виждаме един много по-различен, по-търговски, нека да го кажем, обир: кърджалиите изнасят всичката покъщнина, трупат я на купища и собствениците идват, за да си я откупуват, т. е. покъщнината се превръща в сухо злато, а не в обременителни товари. След поражението си при Галиполи Еминаа никога не забравя, че една претоварена с плячка орда не е боеспособна, и не повтаря грешката си при Галиполи. И наистина след обирането на Станимака виждаме, че Еминаа продължава бойния си поход, като оставя само една дружина, за да допродаде награбените имущества.
Баба Хаджийка твърди, че Еминаа загинал в този поход някъде към Татар Пазарджик и Златица, но това е грешка.
Преданието за второто кърджалийско нападение се потвърждава и от Г. Димитров, който пише в „Княжество България” (с. 88), че Еминаа нападнал града откъм Амбелино с 1000 души. Жителите на града (старата му част) развалили моста над реката и тогава подплашените амбелински жени започнали да се хвърлят във водите ѝ, „за да спасят честта си”. Така се издавили към 45 души. Кърджалиите се разполагали три дни в града и всичко ограбили.
Що се отнася до годината на второто кърджалийско нападение, в спомените на баба Хаджийка, записани от Сребрев, намираме годината 1798. Същата година е посочена и в мемоарите на Атанас Маринов при изричната уговорка, че годината е само приблизителна. Историкът Димитров твърди, че годината е 1810, и това се потвърждава
129
от съдържанието на една Кратка летописна бележчица, намерена в Хилендарския манастир върху страниците на един псалтир и публикувана от проф. Йордан Иванов в неговата книга. „Български старини в Македония”. Ето и съдържанието на бележката:
„Ова година 1810 число пороб (исе) Станимака.”
„Пороби се” в случая е равнозначно на нападна, оплени се, разграби се. И не би могло да се отнася за нещо друго освен за кърджалийското нападение. Това е единственият документ за втората катастрофа на Станимака, лаконичен и зловещ свидетел на новата разруха.
Че Еминаа Балталъ е бил истински бич не само за Станимака, но и за цяла България, особено за южната ѝ част, около Пловдивско, се вижда и от един махзар, подаден от жителите на Карлово и нахия „Гьопса”. В него се говори, че Еминаа, опирайки се на подкрепата на някои лица от Пловдив и Пловдивско, минал през тази кааза, набирайки войска и извършвайки известни безчинства. Когато неговата дружина се увеличила на 2000 души, той предприел нападение на Гьопсата, където изгорил много села, избил мирните хора, ограбил имуществото им и отвел добитъка им към Хасково. Документът е датиран 5 септември 1807 г. (намира се в Ориенталския архив на НБКМ, сигн. 33 (41).
Този документ показва начина, по който се е увеличавала дружината по време на похода. Говори още за страшната анархия и абсолютната безпомощност на местните власти, които влизали дори в тайни споразумения с кърджалийския главатар, за да получат дял от плячката. Във времената на своето могъщество, когато имал столица в Хасково с укрепления, оръжейни складове, хазна и хазнатор, Еминаа не излизал вече тайно да коли и да граби. Походът му се оповестявал предварително, та излизали жени да го изпратят и от бели медници подливали вода, докато неговата орда, накичена със сребърни оръжия, преминавала из Хасковската чаршия. Първенците му се кланяли и му пожелавали успех, а самият Еминаа, качен на белия си кон (подарък от върбишкия султан), хвърлял за хаир дребни пари наляво и надясно, а момите и децата ги събирали.
130
В дружината му влизали турци, татари, албанци, бошнаци, българи, хора от различни краища и различни вери, обединени в името на грабежа. Повечето били облечени в разкошни кадифени и копринени облекла, оръжията им били посребрени, а на някои — позлатени. Със себе си в походите водели красиви, въоръжени понякога циганки, с които се забавлявали. Един албанец-кърджалия разправял на старини:
„Най-хубавото време беше, когато бях кърджалия в Румелия, най-големият ми кеф — когато разплаквах майки и жени. Щом бастисвах (ограбвах) някое село, те идваха при мене разплакани, за да измолват живота на мъжете си, а пък аз се наслаждавах на техните сълзи.”
За кърджалийско нападение върху Станимака говори в своите „Описания на Пловдивската епархия” и поп Константин, от когото научаваме, че градът е бил ограбен от родопски „хайти”, предводителствувани от устовския дерибей Аджи ага. Свидетел на този кърджалийски епизод е една камбана. Първото съобщение за нея намираме в сп. „Родопска мисъл” (г. II, бр. 9), където се споменава, че камбаната върху часовниковата кула в с. Смилян, Смолянско, е дар от устовския дерибей Аджи ага, който я донесъл като плячка от някое станимашко село.
Неизвестно е кой успял да препише буквите на посвещението, което се намирало върху тази камбана, и благодарение на Петър Маринов, който съхранил този препис, въпросното посвещение стана и наше достояние. Надписът, със славянски букви, има следното съдържание:
|
на влашки Аст клопой еталъ сфjтей бисеричедин суе арститу луи кар ет храму с Иоан ботезепорю д-ь Руищу сеун негутор лоре етъ тетгор ло |
свободен превод на български Тази камбана (е) дар на светата църква Йоан кръстител в Рупчос от един търговец
|
Крайните изводи от тоя факт: преди всичко подарена камбана свидетелствува още веднъж за традиционни връзки на станимашките жители, от една страна, и Влахия. Освен това нейното присъствие в Смилян, където е
131
била занесена от Аджи ага за построената от него часовникова кула, издава участието на устовския дерибей и неговите родопски „хайти” в разграбването на Станимака и съседните му села. Кога е станало това: дали при първото нападение през 1793 г. заедно с Емин ага, или през някое друго време — отделно, за сега не е известно.
Кърджалийските опустошения пръснали населението и „кратили” (свършили) добитъка. Те станали причина полетата да запустеят и около 1812—1813 г. настъпва страшен глад. Известие за тая нова напаст намираме в един илям (заповед) до пловдивския кадия от 1 март 1813 г., в който между районите, засегнати от глада, се споменава и „Станимашката мукаата” [1]. В същата заповед се нарежда на гладните да се раздадат храни от държавните припаси в Пловдив.
Нестихнали пораженията и гладът, който настъпва след тях, в Станимака настъпва страшна епидемия, наречена „голямото чумаво” (1814—1816 г.). Този нов ужас, по-страшен и от кърджалийските нашествия, разгонил населението по планините и горите около града, най-вече в Мешовата гора „зад Камена”, но това спасява само една малка част, останалите били покосени от смъртта.
По време на чумавото (нарича се още „карана”) мъртвите прибирали и закопавали т. нар. „гозгунжие”, хора, преболедували от чумата, оцелели, които не се боели вече от зараза. От онова време е останала клетвата „дано та чумата вземе”, или „чумата да те удари” в аналогия с изривите, които изведнъж избивали по тялото на заразения като от същински удар. Какви са били жертвите от чумата, не знаем, но няма съмнение, че оредялото и без това асеновградско население намаляло още повече.
Във връзка с кърджалийските опустошения е и настъпилото по същото време голямо разместване на населението. Многобройни малки беззащитни села били напълно
1. „Мукаата” — данъчна единица. В случая тя се покривала със Станимашкия вакъф. Данъците в „мукаата” се събирали от юшурджии (от „юшур” — десятък), наематели на десятъка, арендатори, които внасяли на вакъфското управление или на държавата определената данъчна сума, а те самите я събирали от населението, разбира се, с едно допълнително ограбване, съпроводено с нови произволи.
132
заличени и завинаги изоставени. Другаде пък няколко малки се събирали на едно, за да могат да се бранят. А най-обикновено явление било наплашените от постоянните безчинства селяни да се преселват в по-големите и укрепени селища и градове, където се надявали на безопасност и убежище. Първи започват да бягат най-близките до Хасковски окръг селяни, които били под угрозата на все новите и нови нападения на Еминаа. Главната посока на тия преселвания е Хасково—Пловдив, единственият надежден град. Разбира се, не всички отивали в Пловдив (а и не всички били приети, защото нямало място), та повечето просто се отдалечили само от разбойническите свърталища на кърджалиите.
В този период са били презаселени много от полските села в Асеновградската околност, а и самият Асеновград нараснал с една нова махала, наречена сетне „Бахча махала”, защото била заселена върху старите овощни градини на Бачковския манастир.
Заселването на Бахча махала е важно събитие в развитието на Асеновград, на което заслужава да се спрем по-подробно. Създаването и възникването на градските квартали е само по себе си твърде интересно, но за съжаление не разполагаме с никакви данни за основаването на новите асеновградски махали, с едно щастливо изключение — „Бахча махала”. И това се дължи на запазеното и до днес семейно предание на „Кузмоолар” (Кузмови).
Подробностите по това заселване научаваме от възпоминанията на праправнука на първия заселник — Щерю х. Георгиев Кузмов, които ще изложим накратко.
Първият жител на Бахча махала според спомените на Щерю х. Георгиев бил от хасковските села и в Станимака дошъл „подплашен” от золумлуците на Еминджика. Казвал се Кузма и се заселил на „голо” място под „Камена”, край извора „Топлицата”, точно там, където се издигнало сетне първото българско училище в Асеновград, а после били направени детски ясли. Мястото е било, изглежда, празно, защото Кузма се принудил да даде без пари част от своето „есе” (парцела) на гаджата (братовчеда си), бежанец и заселник като него в Станимака. Това той сторил, за да си има в ония опасни времена комшия.
133
За живота на първия Кузма не е останал никакъв спомен. Запазило се е само името му в традиционния семеен поменик на мъртвите — най-напред записано и първо споменавано при молебствията около Задушница.
За сина му Вълко, наречен още Вълко Праматар, се знае, че се е занимавал с търговия („праматар” значи търговец). Вълко имал някакъв много едър кон, наречен „Хамал бейгири”, и с него разкарвал стоката си по селата — конци, ибришими, гайтани, копчета, забрадки, пера за кичене, варак, синци за огърлици, огледала и всякаква друга „праматария”. Посещението на селата не е ставало безразборно, а по разписание, известно и на населението. В Козаново например той отивал в четвъртък, в Избегли — в петък. Съботния ден оставял за Карареизово (Болярци) и т. н. И във всяко село си имал „капии” (конаци, квартири), където отсядал да нощува и съхранявал стоката си. Продажбите праматаринът извършвал обикновено под черковния навес в двора на селската черква. Там той отварял сергията, нареждал върху нея стоката и хората идвали да си избират и купуват.
Покупките ставали обикновено в натура, рядко в пари, защото нямали хората пари. Вместо грошове, алталъци и бешлици играели шиници жито, руна от овча вълна, агнета и овни. Покупките се извършвали на „вересия” (кредит), а плащането — наесен по харман време, когато селяните прибирали житото.
Вересиджийският тефтер на Вълко бил доскоро запазен и в него можело да се прочетат например такива пасажи:
„На оня с бялата аба — 2 гроша за ибришимените конци.”
„На червения пояс, с мустаките — игли едно тесте.”
„На тоя, дето къщата му е зад арка — чиле гайтан.”
Вълко се оженил в Конуш. „Ятакът” му в туй село бил у една богата вдовица, която имала дъщеря Недялка. Майката, изглежда, харесала младия праматар и за да привлече неговото внимание, дала му веднъж да ѝ развали жълтица, след това повторила, потретила, а когато той я попитал с учудване много ли такива има, тя му казала,
134
че има и че могат и негови да станат, ако се ожени за Недялка. Вълко се съгласил, натоварил през нощта багажа на Недялка върху един колесар, сложил и нея върху багажа, пристигнал в Станимака и там се оженил за Недялка и за парите на майка ѝ — вдовицата.
След туй товарите на „Хамал бейгири” станали още по-тежки и големи, та като се качел и Вълко на коня, от чували и торби не виждал нито пътя, нито коня.
От Недялка Вълко имал седем момичета и само един единствен син — Димитър. И понеже бил единствен син, обичал да го води със себе си, за да му свикне на занаята. Заедно със стоката качвал и Димитра, а докато Вълко продавал своята „праматария” (стока), Димитър играел на селските хора и сборове. Той толкова много обичал да играе, че веднъж от игра си счупил крака. И макар счупеното да зараснало, Димитър до края на живота си накуцвал с единия крак — спомен от своето хороджийство. Турската махала в Станимака вече съществувала, защото в Кузмовите спомени се казва, че когато синът Димитър и бащага Вълко минавали през турската махала на връщане от полските села, турчетата вървели след тях, хвърляли им камъни и викали „гяура-гяур!” (неверник с неверника).
Турците в Станимака според свидетелството на Кузмов не били от важните турци „нофузлиите”, а от втора и трета ръка. Заемали обаче хубави, „дебели” места, отлично напоявани и плодородни. Държали се далече от града като в самостоятелно село, имали си отделно кафене и не смеели много-много да отиват нагоре към старата градска част, защото станимашките гърци и погърчените българи (лангерите) се чувствували свободни и сербез, ходели въоръжени и неведнъж си служели със своето оръжие.
Димитър се оженил за гъркиня от „Амбелет” (Амбелинос) на име Султани. Покрай нея Димитър научил гръцките букви и в своя вересиджийски тефтер записванията вършел с български думи, но написани с гръцки букви. Синове на този Димитър са х. Георги Кузмов, известен абаджия и лозар, и още по-известният със своите патриотически прояви възрожденски деец и водач на станимашките българи — Бако Динчо. И най-сетне, друг
135
един, наречен Янко, който се нарекъл грък и преминал в гръкоманската партия.
Тези три издънки от фамилията на Вълко Праматар коренно се различавали. Динчо бил човек много весел, буден, буен, поривист и „шеркада” (освободен), а Георги — домосед, вгледан повече в собствения си поминък, отколкото в обществените работи, абаджия, лозар и винар. Двамата братя живеели заедно върху бащиния си имот, работата повече въртял Георги, а Динчо се занимавал с обществените работи. Но тук ние ще оставим „обществените” прояви на Бако Динчо, защото по-нататък подробно ше стане дума за тях и ще се върнем отново към заселването на Бахча махала.
Кога е станало то? Сметката трябва да се опре върху единствената сигурна „дата” — „чумавото” около 1814—1816 г., свързано в семейното предание на Кузмови със смъртта на Вълко Праматар. Семейството на Вълко избягало в гората „зад Камена”, там побягнали и неговите сродници, но не и Вълко. Заразен от чумата, той бил изоставен сам в двора на къщата и децата му гледали от „Камена” как се търкаля той на двора, пъшка, бере душа и моли за вода. Но никой не приближил и тъй се поминал един от първите жители на махалата — Вълко Праматар.
Преди да умре, Вълко е имал син Димитър, водел го със себе си, а щом пък той се е забавлявал по селските хора, трябва да е бил около 15—16 години. Като се върнем с още някоя година назад, към женитбата на Вълко Праматар, ще излезе, че той е дошъл в Станимака още при първите нападения на Еминджик върху хасковските селища, т. е. около 1793 г. — в тежките времена след първото опожаряване на Станимака, когато всеки пришълец в запустелия град е бил добре дошъл.
Кърджалийските нападения станали причина не само за увеличаването на Асеновград с нови български заселници, но и за презаселването на съседните на града села из равнината. Христо Мараджията от Избегли ми разказваше, че неговият род също е дошъл от Хасковско, когато кърджалиите върлували. Едни бабаити забрали овцете на неговия прапрадядо, ала и той (дядо му) не паднал по-долу — настигнал разбойниците, изсякал ги
136
„като зелки” и като изоставил и къща, и ниви, дошъл в Избегли. Но не където е било тогавашното село, а встрани — там, където е сегашното, пак поради кърджалийските размирици.
Въпреки пожарите, грабежите, кланетата, глада и епидемията, която връхлетява населението на Станимака, все пак тя успява да се възстанови, и то за кратко време, според както се вижда от описанието на града в книгата на пои Константин от 1819 г. [1]
„Станимака (пише той), или Стенимахос, е най-голямата пловдивска паланка, разделена от една голяма река на две части — северна и южна. Северната част се нарича Стенимахос и южната — Амбелинос. До тях или, по-право да се каже, съединено към Амбелинос, се намира и друго селище, наричано Чипрохори, в което се намират малко турци, а останалите жители на паланката са християни. Тази паланка, преди да бъде опожарена от разбойниците, е била най-красива от всички паланки и села в Пловдивската епархия, дори и сега, възстановена без никакви украси, пак е красива по местоположението си. Разположена на устието на прохода, трите ѝ части образуват един вид огнище с пиростия и нахлуващите от всякъде води кипят без огън. Тук се намират следи от стари сгради, също са оцелели и някои каменни църкви с кубета, като например в Амбелинос „Св. Богородица Фанеромен”, в Станимака „Св. Таксиарх” и „Св. Иван Предтеча”. Нови църкви, малки и големи, в паланката и вън от нея има много. Тук има и много воденици и маслобойни, гдето се произвежда шарлан, също и разни други работилници. Ето защо всяка седмица тук се устроява пазар. Повечето от жителите са лозари. Станимака е далече от Пловдив около 3 и 1/2 ч. югоизточно. Изглежда, че както самата паланка, тъй също и околните села са гръцки колонии. В говора си скъсяват думите, като от-
1. Наръчник на Пловдивската епархия или нейното описание, съчинено от преподобния и многограмотен господин Константин, иконом, свещеник пловдивски, и издадено с разноските на негово високо преосвещенство пловдивския митрополит господин Паисий във Виена, Австрия, в печатницата на Димитър Давидович, 1819 г.
137
хвърлят гласни било от началото на думите или от средата, било пък от края.
„Света Богородица” на крепостта (Асенова крепост). Над Станимака на около половин час път в същия проход се намира стара каменна постройка, която изглежда като манастир, сега пуст и безлюден. Там се намира и църквата „Св. Богородица”, също каменна, поради което и крепостта се казва „Св. Богородица”. Тези останки от старо време бяха крепост и до нея имаше селище на име Петричос (Петрич) и затова Бачковският манастир се именуваше „Св. Богородица на Петричос”, както това е казано в Устава на манастира. Два часа далеч от калето се намира Бачковският манастир. Пътят за там е много стръмен.”
От описанието на „многограмотния” поп Константин е ясно, че след всичките съсипателни преживелици Станимака е отново възстановена и макар да е „възстановена без никакви украси, пак е красива”. Между редовете на тези думи се чете колко по-красива е била, преди да бъде разрушена, с колко повече украси!
Интересно е, че поп Константин не споменава „Бахча махала”, а махалата „Чипрохори” (от гроздовите ципури, които амбелинските лозари и винари изхвърляли в края на своето селище). „Циприхор”, както е известно, се нарича махалата около днешния градски център, на север от „Бахча махала”. При второто кърджалийско нападение тя не е още съществувала, следователно след това нападение и след смъртоносната чума и смъртоносния тригодишен глад притокът на нови заселници откъм селата бил такъв, че за десетина години само възниква цял нов квартал — „Циприхор”.
Колкото до „Бахча махала”, то поп Константин или умишлено я отнася към „Амбелинос”, или към „Циприхор”, без да я брои за отделна. Това личи от обстоятелството, че той поставя „Циприхор” „съединено с Амбелинос.”
Съществени са и указанията за стопанския облик на града, за присъствието на „многото воденици и маслобойни, гдето се произвежда шарлан, също и разни други работилници”. Занаятите са отново развити, градът е и
138
стопански възстановен. Хората са пак лозари, както винаги преди, а освен това има и седмичен пазар.
И на последно място той изказва предположението, че както самата паланка, тъй също и околните села са гръцки колонии. Ако многоученият поп Константин е имал пред вид историческия произход на Станимака и съседните му селища, не би споменавал дори за никакви гръцки колонии. Този въпрос смятаме вече за достатъчно изяснен там, където разгледахме произхода на името „Стенимахос”. Ако пък той е имал пред вид етническия облик на Станимака и съседните му селища през „ноговото време”, очевидно греши. За какви гърци може да се говори в Яврово, Ляскаво, Бачково, Добралък, Чаушево, Избегли, Козаново, Арапово и т. н.? Ясно е, че с тия пасажи на своята книжка „многограмотният” поп прави един реверанс на модната за времето си фанариотщина, и това е съвършено понятно, ако вземем пред вид кариерата на този многоучен мъж в черковната йерархия. Ето каква характеристика прави за „иконом поп Костадин” в своята книга за Пловдив Константин Моравенов:
„Къщата на иконома поп Костадина, който преди 40 години бил учител и управител на главното гръцко училище и за послужението бяха му определили челебиите приходите на „Света Богородица”. Той бил родом от Воден, но от родители из село Паная (сега Богородично), в което нито един грък има, нито гръцки (език). При даскал Антима, който даскалуваше в Пловдив преди 90 години и повече, и след смъртта му (Костадин) наследил училището и като му дадоха една челебийска храненица, запопиха го и го въздигнаха в чин иконом” (с. 26 от книгата на Моравенов).
От Костадин — на Константин, от учител в гръцкото училище — челебийски зет, сетне поп и иконом, собственик на цяла черква в средата на Пловдив и управител на главното гръцко училище — ето как селянчето Костадин стиснало очите и написало пред „Станимака и съседните селища” думата „колонии”.
Тук е мястото да отбележим, че след заселването на пловдивските гърци в Станимака, подир падането на Филипополис под турско робство, второто исторически
139
доказано заселване на външни гърци-колонисти в Станимака е станало около 1821 г. и е описано от В. Дечев в неговата книга „Миналото на Чепеларе”.
„След една година и половина от обявяването на гръцкото въстание в Чепеларе — пише В. Дечев — ненадейно пристигнали и други гости, които били посрещнати от християните със свити сърца и насълзени очи. Тия гости били 70—80 жени и деца — робе или изгнаници. Жените и децата били бледи, мършави и досущ изпокъсани. Повечето от тях били боси с разранени пръсти и стъпала. Конвоирали ги 5—6 въоръжени турски башибозуци. Робите или изгнаниците били задигнати от едно село в Халкидическия полуостров. Оттам до Чепеларе те вървели пеши и по пътя просили, за да залъжат глада си с късче хляб или друга някаква храна. Робите били предадени на Кара Ибрахима, за да се разправя по-нататък с тях. По молбата на чепеларските християни Кара Ибрахим се съгласил робите да останат по-дълго време в Чепеларе. Нещо повече. Кара Ибрахим заставил всички чепеларски семейства — християнски и мохамедански — да хранят робите за селска сметка поне 4—5 месеци, докато се поправят. Робите били разпределени за живеене в християнските къщи, а мохамеданите се обещали да дават по-голямата част от храната. Робите престояли тъкмо шест месеци в Чепеларе и на християните не дотегнали, обаче мохамеданите почнали да мъмрят и да молят Кара Ибрахима да ги прати пак в друго някое село. Кара Ибрахим се разпоредил и изпратил робите, но не в друго някое село, а в Бачковския манастир със заповед до игумена да се грижи за прехраната им до второ разпореждане. Не се знае какво по-нататък е станало с всички тия робе, но знае се, че някои момичета останали в Станимака, оженили се и техните потомци били приятели на всички чепеларци; дори някои се и сродили с чепеларски младежи (хаджи Мурджо Шумковски и др.).”
В своя „Принос към историята на Стара Загора” (с. 77) Д. Илков пише също за частично заселване на „пленени” (гръцки) девици, момченца и жени в Станимака — „заробени” както и чепеларските по време на въстанието в Гърция и раздадени като бакшиш по
140
бейските конаци, селямлъци и харемлици. Мнозина от тия пленнички и пленници успели да побягнат в Пловдив и Станимака, където някои завинаги останали, а други били препратени в отечеството им.
Времето, в което се развиват описаните събития, в мащаба на историята е твърде кратко (от 1793 до 1823 г.), т. е. непълни три десетилетия, но тези три десетилетия променят живота на старата, „отлежалата” Станимака.
Изграждана в течение на векове, разкрасявана, обогатявана, свикнала на мирни занимания и кефове, виждаме я през 1793 г. разрушена до основите, съсипана, опустошена, а остатъкът от населението — побягнало във Влашко. Но трябва да е била страшно жилава „отлежалата”, старата Станимака, за да може само седем години след пълното си опустошение отново да възкръсне и да примами кърджалиите за ново нападение и нов грабеж.
В какво е тайната на това внезапно възкресение и воля за борба?
Може би в заровено имане, а може би в заровените лозови кютюци? Не знаем точно, но то е пред очите ни: през годината 1811, т. е. на „утрешния” след грабежа ден, станимашките граждани спазаряват резбари да направят олтарната стена на църквата „Св. Богородица Дълбоката”, една резба, която ще се работи единадесет години и ще струва хиляди грошове. Идва глад, идва и чума наред с глада, хората бягат, други измират, лозята запустяват и градът — аха-аха и той да запустее и да свърши. Ала той не само не свършва, а зида нови къщи, поправя арковете и се разкрасява след преживените няколко смърти и се умножава, след като е бил няколко пъти унищожаван.
Кърджалийството започва с разрушаването на един град, съставен от два квартала, и завършва със създаването на един нов, съставен вече от четири квартала.
Причините за тая невероятна жизненост? Уседналото население на град Станимака коренно се обновява с нов и буен приток откъм съседните села, с нови хора, непохабени, с довчерашни чифчии, овчари и козари. Това е приток на нова енергия, която развива нова икономика върху традициите на старата.