4. ГРАДЪТ ПОД РОБСТВО
Завладяването на Станимака от турците не е отбелязано в никакви документи, но по всяка вероятност както винаги, така и при тоя нов военен и политически катаклизъм Станимака споделя съдбата на Пловдив, който пада някъде към 1363 г., след като турците откриват водопровода от с. Марково и прекъсват водоснабдяването на града. Предал ли се е градът, или се е водил бой? Не знаем и едва ли някога ще узнаем. Опиянени от превземането на Пловдив, най-големия севернотракийски град, летописците на тази битка просто не обърнали никакво внимание на второстепенните градове и „градища”. Има само едно обстоятелство, което ни навежда на мисълта, че за превземането на крепостта се е водила битка. Това е един акт на критския нотариус Брешияно Маноли, където е отбелязано, че в града Кандия на 24 март 1382 г. е съставен договор за продажбата на една робиня, по народност гъркиня от Станимака (Стелименес).
Като се има пред вид военната практика на турците населението на.предалите се градове и селища да се оставя на спокойствие и, обратно, да се колят и заробват съпротивявалите се, по-близко е до истината, ако приемем, че Станимака се е съпротивявала, поради което е била ограбена и отчасти може би разрушена.
Основание за това намираме и в общата атмосфера на
78
завоеванието — безпощадно ѝ ожесточено, както научаваме от най-достоверни свидетелства в турските архивни документи. Един от тях е поздравителното писмо от някой си Караманооглу в Мала Азия, изпратено до султан Мурад по случай превземането на Одрин, Пловдив, Стара Загора Гюмюрджина. Писмото, което се намира публикувано в „Сборник от разни писма на султаните”, издаден от Феридун бей през 1848 г., няма дата. Но по отговора на султан Мурад с дата 16 април 1363 г. се разбира, че то е било написано малко преди това. Караманооглу започва с обичайните благословии и ласкателства, като нарича Мурад „изтребител на неверните”, „изкоренител на лошите”, „повелител на царете”, „равен на блестящото слънце” и пр. и пр., а след това дохождат ѝ поздравленията за увеличаването на мюсюлманските земи с превземането на Пловдив, Одрин, Загора, Гюмюрджина. Той славослови Мурад за това, че изтребил и изгонил тамошните неверници, че прекарал под остра сабя и конско копито всичко, що е срещнало храбрата му войска, че обърг нал всички църкви в джамии и заменил черковния звон с песнопения в чест на пророка.
Във връзка с опустошителните завоевания на турците византийският хронист Халкокондил отбелязва, че Мурад заселил земите в Македония, като довел голямо множество турци и ги настанил около Терми и реката Аксиос. „По същия начин — отбелязва той — била заселена от Мурад и равнината, наречена „Загора”, и областта Филипополис.” Тази първа колонизация в „Загоре” и Филипополис е била извършена между 1366 и 1375 г. и била съпроводена, в това няма никакво съмнение, с изселване и разселване на българските селища.
Турската колонизация продължава и по времето на Баязид I (1389—1402 г.), който след превземането на Скопие през 1392 г. заселил много турци в Македония, а също така и в Северна Тракия (от Пловдив до Стара планина). Очевидно е: първите колонисти, доведени още по времето на султан Мурад, са били настанени в Пловдив и заселени там на мястото на завареното християнско население.
В книгата си „Княжество България” К. Иречек твърди,
79
че „византийските граждани, които във време на Източното римско царство пазили града (Шовдив — б. а.) за империята, се пренесли в съседната Станимака и по този начин този градец заедно с няколко близки гръцки села — Горни и Долни Воден, Горно Арбанаси, Куклен, станал център на елинизацията в Западна Тракия”.
Кога е станало изгонването на византийските граждани — ромеите, от Пловдив и заселването им в Станимака и по какъв начин е било извършено, по-подробни данни нямаме. Първият от пътешествениците, минал след завладяването на Пловдив от турците, а именно — Бертрандон де ла Брокиер (1433 г.), съобщава, че съборената крепост Филипополи „в най-голямата си част е населена с българи, които се придържат към гръцкия закон, сиреч православието”. За гърци той не споменава, което дава основание да се предполага, че към годината 1433 те са били вече изселени оттам.
Сто и четиридесет години подир Брокиера през Пловдив минава Герлах и от него научаваме, че „в целия град (Пловдив) живеят само 250 християне, но заради хубавото положение на мястото тукатурските къщя са много...”
Що се отнася до изселването на заварените пловдивски ромеи, това е обичаен похват на завоевателите, прилаган към възловите стратегически селища. В такива важни в стратегическо отношение градове завареното население било незабавно изхвърляно вън от градските стени, за да се осигури безопасността на турските гарнизони. Така са постъпили турците и при завземането на Стара Загора и София, а и с всички важни крепости.
Турската колонизация не засегнала Станимака. Както е известно, в старата (същинската) част на града никога не са живели турци, а махалата, наречена „турска”, изобщо не се е смятала в чертите на града и е възникнала по всяка вероятност в по-късните времена на турското владичество. (Пътешественикът Пол Люкас, минал през Станимака в 1706 г., не споменава за подобна махала.) Много е вероятно в замяна на изселването им от Пловдив ромейските граждани да са получили уверението, че в новото си местожителство Станимака те няма да бъдат обезпокоявани от турци.
80
Едно по-определено свидетелство за съдбата на Станимака намираме в „Житието на Стефан Лазаревича”, съставено от Константин Костенечки, наречен поради своята голяма за времето си ученост философ. Той споменава града във връзка междуособиците между Баязидовите синове Сюлейман и Муса, назоваван „Кеседжия” заради жестокостта си. При тези междуособици Пловдив бил запален от Муса, пловдивският митрополит Дамян убит в черквата и трупът му изхвърлен навън от градските стени, но подир това самият Кеседжия, подгонен от по-силния си брат, трябвало да търси убежище в Станимашката крепост, където за известно време през годината 1410 се е бил затворил „в място, наречено Стенимахо, по наш език теснобранство, град, направен на място „жестоко” стръмно, около видната и досега превъзходна черква...”
Следователно до 1410 г. Станимашката крепост била достатъчно добре запазена, за да даде убежище на Муса Кеседжия. Това е в същност и последното ѝ споменаване във връзка с битки и войни, след което тя (крепостта) завинаги напуща историческата сцена и потъва в пълно забвение.
Особено важен документ за историята на Асеновград и по-специално за неговата икономика е худуднамето, съдържащо описание на Станимашкото землище, издадено от Султанската архивница и приложено като доказателство при един от безконечните съдебни процеси за мера между Станимака и Бачково. [1] Нямаме оригинала на този документ, но в Пловдивския държавен архив се пази неговият препис, който в превод на български език има следното съдържание:
1. Худуднаме — документ за границите на землище. Нарича се още „Синорнаме”. Цитираното худуднаме на Асеновград е препис от вакъфските регистри от 1881 г. Явно е от текста, че 40 години преди това е изваден друг препис от Бачковската община (1841 г.).
81
„ПРОШЕНИЕ НА ВИРГЮ ЯМАНЕТИ"
Ваше превъзходителство,
Преди 40 години получихме един височайши ферман и от писалището на Държавната архивница, която се намира под управлението на В. Превъзходителство, едно худуднаме, определящо границите и синура на село Станимака, в което живееше, от вакъфа на ó бозе почивший султан Сюлейман (Конушка нахия, Пловдивска околия) в Източна Румелия, които документи до днес се намират в мастното правителство. Обаче сега се научаваме, че следствие прошението от 30 априлий 1298 г., подадено от страна на жителите на с. Бачково, което е съпределно с нашето село, под худуднамето на селото ни Станимака се записало името на казаното село Бачково и тъй завели процес, като показали худуднаме пред местното правителство.
Затова, приложен тук, като Ви представяме един препис от гореспоменатото прошение, моля най-покорно да благоволите и разпоредите потребното, за да се сравни то с каида (подписа) в писалището на Държавната архивница, след което да се пише на правителството (правителството на Източна Румелия — б. а.).
30 март 1299 г. (1881 г. по нашето леточисление).
(Подп.) Мехмед, пълномощник от страна на жителите вс. Станимака с потвърден документ.
До Царската архивница вх. № 37
Из вакъфите на Пловдивската нахия, подчинена на Одринский окръг, завещани от блаженопочивший султан Сюлейман Хан, заради джамии, високи училища, царски сиропиталища, болници и други обязателства в Цариград.
82
Произведения
Всичко събрано с други 115 850
Ливади в притежание на жителите от споменатото село 300.
СИНОРНАМЕ
Щом се почна да се определят границите на село Станимака, първо постави се камък при кладенец, известен под име Акбунар, находящ се край азмака (езерото) откъм южната страна на село Катърлий; оттам към запад, като се отиде малко по споменатий азмак, пристига до двата камъка, поставени в гробищата на село Катърлий; оттам по дясната страна на същий азмак, като се отиде малко, заби се камък до мястото, дето се съединява пътят, идещ от Станимака, с воденичния арк; оттам се извива по северната страна на споменатий арк и отива до камъка, който е поставен от старо време; оттам, като се отиде малко и излезе от арка, отива до камъка, положен тоже от старо време; оттам между запад и север ще се отиде колкото един нишан атал, гдето се заби един камък; оттам по същата страна се отива през нивята до камъка, определен от древно време; оттам по споменатата страна ще се отиде малко и мине Татар гечид и се отива до камъка, назначен от древне време на върха на баира; оттам пак по същата страна, като се отиде малко, стига до камъка, поставен на Къзлар тепе; оттам ще се отиде едно достатъчно пространство и пристига до камъка, назначен от старо време на Чатал тепе; оттам след отиване малко пристига до камъка, определен от древне време до Игри кавак; оттам отива до аркът на Кара рейс; оттам по течението на казаний арк, като се заобиколи едно достатъчно пространство, назначи се камък там, гдето пътят, находящ се до кьошето на Касъмкьойските лозя, пресича казаний арк; оттам срещу течението на водата ще се отиде
83
достатъчно пространство и пристига до камъка, поставен от древне време покрай Кърък йол; оттам ще се отиде малко по Кърък йол към запад и минааа двата камъка, поставени от старо време; оттам пресича воденичний арк, идещ от Станимака, и след това отиване малко по същата страна пресича тоже двата камъка, поставени от старо време; оттам отива малко към север и пристига до уюкът при лозята; оттам след отиване малко към запад пристига до Яръмча (Яръмджа) уюк; оттам — до реката, която иде от Станимака; оттам по същата река срещу течението на водата направо към Станимака, като се отиде едно достатъчно пространство и излезе от реката към запад, пристига до камъка,, поставен от древне време при долната страна на църквата Св. Георги; оттам, като се отиде по същата страна достатъчно пространство, заби камък до хендека на Ставриново лозе и оттам по същото направление, като се отива четире увратй, пристига до кладенеца (Батал бунар), известен под името Сюладжидж; оттам пресича пътя, който цде от Станимака за в Пловдив, и пристига до черний камък, поставен в лозето на Котула; оттам пак по същото направление, като се отива доста, пристига до камъка, забит при натрупаните камъни; оттам се отива до мястото, дето се събират пътищата на селата Станимака, Водина и Лясково; оттам на разстояние на два ока (стрели, хвърлени с лък) отива до белий мермер камък, поставен от древне време; оттам отива се малко и пристига до мермерните камъни при старата черкова; оттам към юг стръмно надоле, като се отиде малко, пресича реката Лъкавица и отива до развалините на старий манастир; оттам излиза на върха на гората Петрич; оттам слиза надоле и пресича Станимашката река и възлиза на върха на гората, известна под името Къ-зълташ; оттам слиза надоле по съртът и като се отиде малко пак по сърта, пристига до пътя, който водигот Станимака за манастира; оттам по пътя, като се отиде малко, минава към западната страна на манастира, известен Света Парашкева, и по пътя надоле пристига до Ялък таш (пукнатий камък); оттам направо към севера слиза надоле и пресича общия път, който отива за в Пловдив и пристига до Кърък бунар над Молдава; оттам по тече-
84
нието на водата на речений бунар (кладенец) отива до воденицата на Осман баба в землището на споменатий вакъф; оттам пак по течението на водата, малко като се отиде, минава от воденицата на Юсуф хан тоже във ва-къфското землище и след отивание малко пак по течението на водата пристига до камъка, поставен от старо време на мястото, гдето пътят, водещ от село Козан за Станимака, пресича казаната вода, и оттам към запад пресича четиритях камъни един подир друг, поставени от старо време, и свършва до камъка, който е положен да служи за предел при Улак бунар.
Село Бачково — Рупчозлар, Конушка нахия, подчинена на Пловдив.
Жители 23.
Приход
Стойност на десятък от салярие на всякой един по
40= 920
Десятък от произведения 30
Всичко е други 53 250
Горепоменатото село влиза в пределите на с. Станимака.
От Явкафа.”
Какви изводи могат да се направят от съдържанието на този документ?
Преди всичко от него става съвършено ясно, че селото Станимака принадлежи към вакъфа на султан Сюлейман хан (1519—1566 г.), че в административно отношение е било привързано към Пловдивската нахия, подчинена на Одринския вилает. Че неговите приходи са предназначени за издръжка на джамии, училища и др. Вакъфът е получавал от произведенията на Станимашкото землище десятък в натура, съответно изчислена и в пари.
При това, щом вакъфът е на името на султан Сюлейман хан, значи той е неговият основател, т. е. той е оня владетел на Станимашкото землище, който го е вакъфирал (посветил) на религиозни мюсюлмански учреждения. Като се има пред вид, че султан Сюлейман хан е живял между 1519—1566 г., трябва да се приеме, че в този именно
85
период ще да е станало и вакъфирането на Станимака. Не случайно в съдържанието на синорнамето се употребяват като мярка за дължина „ока”, хвърлей с лък, което показва, че границите, посочени в него, са определени още в ония времена, когато огнестрелното оръжие не е било изместило дървения лък.
Какъв е бил режимът във вакъфа, към който се е числяло и селището Станимака?
Данни в това отношение нашето синорнаме не съдържа, но затова пък ние ги намираме доста подробно изложени в един ферман от 1810 г., който се отнася до някои вакъфи в Търновско, сходни по характер с интересуващия ни в случая вакъф. От съдържанието на този ферман се вижда, че основният данък, който плащали селяните във вакъфските земи, бил десятъкът. Вакъфът имал собствено управление, в което никой не можел да се меси, а вакъфските села се наричали „свободни”. Във фермана думата „свободни села” се повтаря непрекъснато, както и думата „свободни граждани”, които ще се управляват „автономно”, а също така и особените привилегии и преимущества, които им се дават. Това е указание, че в сравнение с положението на обикновената „рая” в спахилъците, подложена на невероятно данъчно ограбване, постоянни кървави произволи и насилия, селяните на вакъфите са били значително по-свободни при всичките резерви, които могат да се приложат към тази дума.
Това е, струва ни се, фактът, който обяснява една от причините за стопанското процъфтяване и благосъстояние на Асеновград в последните векове на турското владичество.
Що се отнася до землището на Станимака, определено в синорнамето, по всяка вероятност това е средновековното землище от времето на Бакуриани, просъществувало до падането на Станимака под турско владичество. При разпределението на земите след завладяването на Пловдив Лала Шахин, наречен още Шахабедин (звезда на вярата), получава, както се установява от турски документи, оная част от северните склонове на Родопа, която се намира точно срещу Пловдив, стига до Белочерковско-то било и обхваща старите землища на селата Яврово и
86
Добралъка. В същото време султанът завладява Хвойненската котловина (превърната също във вакъф на султан Сюлейман хан) и Станимака, т. е. равнинните и най-доходни места.
Трябва да се отбележи, че не всички имоти, принадлежащи на Бачковския манастир, са били отнети: земите по десния бряг на р. Асеница, където се е развила по-късно територията на новия град — Бахча махала, Циприхор, са си останали манастирска собственост, а гражданите впоследствие са ги придобивали чрез манастира.
Границите на Станимашкото землище достигат на североизток и север, както се вижда от синорнамето, до към южната страна на село Катърли (сега Боянци), край „азмака”, вероятно тресавището, наричано и сега „Бялата вода”, обозначено още като „езеро”. Границата пресича гробищата на с. Катърли, продължава в северозападна посока, пресича и Станимашкия път, воденичния арк и през Татар Гечиди, Къзлар тепе и Чатал тепе стига до Карезивския арк. Оттам продължава по течението на този арк и достига до Касъмкьойските лозя. Още към запад границата пресича друг един от станимашките аркове и достига „реката, която иде от Станимака”. Тука границата рязко променя своята посока, като „върви” срещу течението на реката право към Станимака, но преди да я достигне, отбива се отново към запад, минава от долната страна на църквата „Свети Георги” (сега несъществуваща), пресича пътя от Станимака за Пловдив и като продължава, в същата посока, отива до мястото, „където се събират пътищата на селата Станимака, Воден и Лясково” (по всяка вероятност това е същото място, където от пътя за Горни Воден — Лясково се дели пътят за Долни Воден). Тук границата на Станимашкото землище отново променя своята посока, като се обръща на юг към планината „до мермерните камъни при старата черкова”.
Коя е тая „стара черкова”, не знаем, но по всяка вероятност това е или манастирът „Св. Кирик”, или още по-нагоре и от него — черквата „Св. Николай”, защото оттам на юг границата слиза „стръмно надолу и пресича реКата Лъкавица (Луковица — б. а.) и отива до развалините на „Старий манастир”, т. е. „Старата черкова” се намира близо до вододелното било над Св. Кирик.
87
Че реката Лъкавица е днешната Луковица, се вижда от едно съдебно решение на Специалната съдебно-административна комисия за подялба на мерата между Станимака и Бачково с дата 27 април 1900 г. Ето как се определя границата между Бачковската и Станимашката мера в това решение, което ще ни помогне да начертаем границата на Станимашкото землище:
„От върха на Липча дере над новия бряг, на което се издига върхът, на който се намира тъй нареченият „Старий манастир”, като се тегли една права (перпендикулярна) линия, като Стария друм, пограничната черта между общините Бачковска и Станимашка почва от тази точка. Теглената според гореозначения начин линия е на Стария друм и отива в Липча дел или дере, по който пограничната черта достига до Станимашката река, наричана Чая, без да се докосва до местността и дерето Луковица или Лъкавица. Оттам, т. е. от точката, дето пограничната черта, като върви през Липча дере, достига реката Чая, тази черта отива нагоре по самата река и слиза в дерето, наречено „Студеница” или „Свъденица”, и отива нагоре по това дере, след като достига до местността, наречена „Бъза”, откъдето по-сетне отива до „Червените камъни” и оттам отива на Сливов дол. Всичките местности, които се намират от другата страна на пограничната черта като гр. Станимака, включват в Станимашкото землище.”
Явно е от този документ, че Лъкавица е сегашната р. Луковица, а „Старий манастир” е сегашният параклис „Св. Илия” в местността Липча („Липица” в Устава на Бакуриани). От „Старий манастир” границата е възлизала на върха на гората Петрич, т. е. местността Петрич на запад от Бачковския манастир. Оттам границата стига до „Кязъл таш”, т. е. „Червената скала”, откъдето се отправя към манастира „Света Петка”, пресича пътя Тополово — Станимака и стига „Кърк бунар” („Четиридесет извора”). След това, като минава през няколко воденици, разположени по течението на Кърк бунар, тя пресича Козановския път и свършва при граничния камък „Улак бунар”.
Тъй описаната граница е приблизителна и все пак тя дава достатъчна представа за общите очертания на султан Сюлеймановия Станимашки вакъф.
88
Освен очертаването на землищните граници, синорнамето позволява да се направят и някои твърде интересни заключения за икономическия облик на вакъфа. Прави впечатление например, че границата много често минава през лозя — и на север, и на запад, което е достоверно указание, че тогава още (когато границите са описани) лозарството е било вече силно развито.
Синорнамето потвърждава освен това и съществуването на станимашките напоителни канали (аркове) и говори за едно интензивно земеделие и твърде висока земледел-ческа култура. В него се споменават и много „тепета” и „могили”, сега несъществуващи, вероятно селищни и тракийски надгробни могили, които са били постепенно разкопани и унищожени от иманяри. Споменават се и селата Катърли, Карареизово (Болярци), Касъм кьой (Касъмово), Воден, Лясково, Козаново, Мулдава, Бачково и манастирът „Света Петка Мулдавска” (наричан „Света Параскева”); също така и черквата „Свети Георги” (сега несъществуваща, в равнината на север от Асеновград, спомената в Устава на Бакуриани като параклис „Долния Свети Георги”).
Документ от особено значение за историята на Асеновград е един турски регистър от 1576 г. с имената на овцевъдци от 12 каази заедно с притежаваните от тях овце и събрания за овцете данък „русум и джелепкешан”. Между дванадесетте споменати в него каази е и кааззта Филибе (Пловдив) с нахия Конуш, в състава на която е влизала, и Станимака.
Описаната в него нахия Конуш се покрива в голяма степен с доскорошната Асеновградска околия, но е отивала далече по на запад, включвала селата Марково, Комат геран (Коматево), Белащица, Караагач (Брестник), Паняга (Богородично), Воден, Куклуне с махала Банище (Куклен). Станимака също влизала в Конушка нахия заедно със съседните ѝ села: Цървен (Червен), Арнаудлар (Арбанаси), Араб (Арапово, Златовръх), Тахталу с друго име Топола (Тополово), Козан, Катарлу (Боянци), Егерджилер, Кара рейс (Болярци), Юндоглан при Катунча (Катунско Конаре), Дедели, Кочан (Кочачево), Азис бейли (Избегли), Иегенлер с друго име Емир ханду, Кавър-
89
джиклу, махалата Лала бунар от Конуш, Босна при Ко-нуш, Кайлуч, Югуртчи (Любеново, Първомайско), Евренос, Лесково с друго име Рупчоска Малина лъка (днешното Лясково), Погоре, Мергеле (около Наречен), Павлиска (Павелско), Ковилова (село край Орехово, изчезнало при кърджалийските нападения), Косово, Иверча, Орешиц (Орешец), Стафор (Стифуре в околностите на Югово, сега изчезнало), Лилово, Борово, Дреново, Дреновиче (с друго име Йенидже — Ново село), Белица, Добралък и Ландуз. [1]
Има още едно име, което се нуждае от пояснения — „Кавърджиклу”. То се споменава и в един султански ферман от Реби юл ахър 1243 (1828 г.) във връзка със съдебен спор за някакво пасбище в околностите на село Добралък. Жителите на „село Кавърджидлу, Пловдивска околия”, се жалвали против двама пловдивски бейове, които искали да завладеят мястото, което кавържикминците владеели от стари времена като пасбищна мера. Във връзка е тоя спор била направена справка във вакъфския регистър, съхраняван в „царската архивница”, от който се установило, че „под заглавието, под което било записано вакъфското сиропиталище (имарет) на покойния Шахбедин паша в гр. Пловдив, Пловдивска нахия, паша Санджанъ, имало забелязано ведно с другите села и селото Кавърджиклу с юрушко население, Къзъл Хисарска нахия, от вакъфа на Шахбедин паша, под дохода на което фигурирало право на добитъци за оране, за угояване и др., жито смес ведно е други данъци, всичко 4064 акчета”. (Вж. Н. Хайтов, Миналото на с. Яврово, Асеновградско, С., БАН, 1958 г.)
По-нататък в документа се цризнава, че спорното място е мера изключително на жителите на село Кавърджиклу,
1. Руси Стойков, който е разчел и публикувал документа, приема, че селото, обозначено като „Иверча”, е днешното село Яврово, но по-вероятно е това да е село Бачково, получило наименованието си в регистъра от Бачковския манастир, наричан още „Иверски”. Що се отнася до Яврово, по-вероятно е според нас то да е обозначено в регистъра с наименованието „Погоре”, в смисъл на по-горе от Лясково (с друго име Рупчоска Малина лъка), защото наистина Яврово е само на 3 км по-горе от Лясково и се споменава веднага след Лясково.
90
които се ползували от тревата и водата му, като са пасли от старо време овцете и другия си добитък.
Цитираният документ гойори съвършено определено, че Кавърджиклу е било юрушко село, принадлежащо първоначално към Моминохисарската нахия (Казъл Хисар), Конушката, а сетне Пловдивската, и се е числяло към вакъфите на Шахбедин паша. То се е намирало в полето, но е владяло мера, планински пасбища край село Добралък, която преминала по-късно във владение на жителите на село Добралък.
Ако се съди по реда на споменаването в турския регистър, Кавърджиклу се е намирало близо до Избегли и заедно с други юрушки селища, като Егерджилер, Девели, Кара Иса, Йегенлер и Евренос. То е съществувало през 1828 г. и по-късно е изчезнало, както и другите юрушки селища. Може да се предположи, че юрушките селища прекратили своето съществуване при всеобщото изтегляне на юруците от Родопската област. Възможно е някои от тях да са се заселили в планинските села, където са имали „мери”, например в Добралък и Борово. Известно е, че в родопското село Борово са живели турци, а не помаци и че те са имали тесни роднински връзки с някои добралъшки турци — Макакоолар, Ходжоолар и други. Тазова „отсядане” на юруци е известно и в други родопски селища, като например в Топли извор (Кара булак), отчасти в Девин и др.
След това отклонение към старите юрушки селища в околностите на Станимака, което осветлява твърде важни моменти от топонимията на този край, нека да продължим с регистрите, където имената в голямото си болшинство са български, тук-там (в юрушките села) се срещат турски и само в Станимака — няколко гръцки.
Ето и онази част от данъчния регистър, която се отнася до село Истанимака:
|
Тодор Велю — 40 (овце) Коста Калоян и брат му Манол — 50 Калуди Голе — 30 Брануш Петри — 25 Колю Влае — 25 |
Анастас Костадин — 30 Коста поп Яни — 25 Йорги Дука — 25 Димитри Рухад — 30 Пеко Стелуд, нов — 40 Киряк Николя, нов — 40 |
91
|
Яни Михал — 30 Коджа Никола Коюмджи — 25 Истою Йорги — 25 Димко бегри Яни — 30 Мавруди Павлин — 30 Поп Истоян — 25 Поп Калоян Димитри — 25 Димитри Велко — 25 Манол Брайчо — 30 рум (гъркът Мавруди) — 25 Тодор Яни — 25 Поп Димитър Давид — 25 Калоян Мемел — 25 Некефон Истамат — 25 Истамат Милун — 25 |
Андреа Истефо, нов — 35 Яни Куни, нов — 30 Сотир Димитър, нов — 30 Йорги Лука, нов — 30 Велко Костов, нов — 30 другия Димитър Манол, нов — 30 Казанджи Калоян, нов — 30 Семерджи Мустафа, нов — 25 Велко Лефтер, нов — 30 Парашкева Йорги, нов — 30 Велко Колю, нов — 25 Димо Йорги, нов — 25 поп Малю Димитро, нов — 25 Куруш Пеко, нов — 25 |
Всичко: 1155 овце
Онова, което веднага бие в очи след прочитането на този списък на станимашките овцевъди, е големият им брой — четиридесет души с общо 1155 овце, докато в другите села са по няколко души и рядко надминават десетина, както е в Куклен. Това е указание за големината на село „Истанимака” и че по туй време (1576 г.) скотовъдството е било силно развито.
Прави също така впечатление преобладаването на българските имена — Велю, Манол, Голе, Врануш, Стою, Димко, Павлин, Велко, Милун, Рухад, Пеко Стелуд, Димо, Куруш Пеко и т. н., без да броим Тодор, Димитър, Костадин, Никола, Сотир, Андрея, Калоян и тям подобните християнски имена — срещани и сред гърци, и сред българи. По отношение на имената едно от тях е твърде любопитно — името на Мавруди, което носи пред себе си изричното определение „рум” (гъркът). То ни дава основание да предполагаме, че в списъка това ще да е единственият грък (ако имаше и други, това определение щеше да е съвсем безсмислено). Разбира се, ние сме далеч от мисълта да твърдим, че по времето, когато е съставен списъкът на джелепкешаните, в Станимака е нямало гърци, но списъкът е, изглежда, указание за съотношението между българи и гърци, а и за това може би, че с овцевъдство са се занимавали повече българите.
Вероятно списъците не отразяват броя на притежа-
92
ваните овце от данъкоплатците-овцевъди, а само дадените като натурален данък. Това предположение намира потвърждение и в думата „джелепкешан” (едър овцевъдец), а също тъй и във факта, че нито един от станимашките овцевъдци няма записани повече от 50 овце. Та нима в ония благоприятни за развитие на примитивното ското-въдство времена не е имало стадо по-голямо от 50 овце? В такъв случай остава да приемем, че отбелязаните в списъка бройки са натурален десятък. Тогава и числото на овцете в Станимака придобива един по-приемлив размер — 11 550 вместо 1155 глави.
Следващият документ, който хвърля светлина върху положението на Станимака през турско време, е Висока заповед (ферман) до пловдивския кадия от 28 шевал 1033 г. (авг. 1624 г.). В него се казва:
„От вакъфите на обозепочиващия покойник султан Сюлейман Хан в споменатата околия на вакъфското село Станимака надзирателят Ахмед, комуто да се увеличи славата, с писмото си съобщава, че живущите в това село инородци въпреки заповедта на шерията построили една голяма църква, която украсили с пъстър мрамор и разни рисунки. Някои разбойници и служители използували въпросната църква и жилище и в нея създавали причини и поводи за разни смутове и злосторства повече, отколкото може да се търпи. Поради покровителствуването на някои лица за лични облаги и поради примирителността на мюсюлманите да не се оплакват досега не са полагани служебни грижи за събарянето на въпросната църква.”
Ето защо ферманът дава нареждане да се провери дали църквата е построена съобразно закона, ако ли не — да се събори.
Едно от новите неща, които научаваме от съдържанието на току-що визирания султански ферман, е, че Станимашкият вакъф се управлявал от надзирател, наместник на мютевелията на султан Сюлеймановите вакъфи, и че той се е наричал Ахмед. Другата новина е построяването на голяма църква, украсена с пъстър мрамор и разни рисунки (фрески). Що се отнася до обвинението, че „разбойници и служители (попове — б. а.) използували въпросната църква за жилище”, очевидно това е за надзи-
93
рателя Ахмед само един благовиден повод да направи донесението и да изнуди за подкуп християните, които — вижда се по-нататък от фермана — са имали вече откупеното покровителство на някои влиятелни лица.
Между редовете се чете: в едно време на абсолютна религиозна нетърпимост станимашките жители строят голяма църква с пъстър мрамор и скъпа зография, остават им и пари за подкуп, а и кураж да пренебрегнат мюсюлманите.
За историята на Асеновград от това време (първата половина на XVII в.) научаваме нещичко и от писмото на цариградския патриарх Кирил Лукарис с дата 15 февруари 1628 г. Това е в същност една „сингилийна грамота” за правата на Бачковския манастир върху някои спорни църковни имоти, в която след традиционните „уводни” благословии се казва:
„Наше смирение имаме под ръка стари грамоти от приснопаметните патриарси: Кир Дионисий (1543—1551 г.), Кир Йосиф (1551—1565 г.), Кир Митрофан (1565—1572 г.), Кир Еремия (с прекъсване до 1594 г.), особено от нашия предшественик Кир Неофит (от 1600 с прекъсване до 1613 г.), т. е. сингилии, заверени с много подписи на мнозина архипастири, които съдържат, че манастирът „Света Богородица Петриотиса”, намиращ се в Пловдивската епархия, село Бачково, съществува като построен по силата на патриаршеска ставропигия, че се споменува патриаршеското име в храма му и че се извършва потребното верноподаническо служене през годината в името на Великата църква, че той (манастирът) е независим, незасегаем и напълно свободен. И никой да не се намесва в работите му и да му бъдат подчинени, без някой да може да му ги отнеме, намиращите се в Станимака храмове в името на: „Свети Димитър”, „Свети Иван Предтеча” (Продром), „Свети Архангели”, „Свети Димитър”, „Пророк Илия”, „Свети Георги”, „Света Богородица” в квартала Амбелино и трите села: Бачково, Селица и Липци.”
(Вж. Ст. Станимиров, Бачковският манастир през втората половина на XVI и през XVII в., Изв. на Истор. дружество, т. 16—18, е. 390—410.)
След още няколко исторически справки за правата, на
94
Бачковския манастир върху споменатите църковни имоти патриархът навлиза в същността на въпроса:
„Има обаче някои човеци продължава той в своята грамота, — които се опитват да си присвоят не само подчинените нему (на ставропигиалния манастир) храмове, но и да унищожат решения, основани на старите онези грамоти.
Като се събрахме на заседание, на което присъствуваха най-светите архиреи и най-почетните наши в Светия дух възлюблени братя съслужители на наше смирение, решихме:
Седемте храма в Станимака и трите села Бачково, Се-лица и Липци, които от най-старо време са завещани на този ставропигиален манастир от ктиторите му заедно със запустелите храмове, които се намират между този манастир и Станимака, заповядваме да бъдат неотемлими и неотчуждаеми в бъдеще, а да се владеят и управляват от игумена и другите отци на този манастир. Те ще пращат свещеници и монаси от манастира за свещенослужение в тези храмове, те ще събират църковните приходи в годишните храмови празници, които ще отнасят в манастира, като ще се споменува патриаршеското име във всяка църковна служба, защото това е каноническо и справедливо. Никой от свещениците от град Станимака, а също и никой от миряните няма право да обезпокоява певците или свещенослужителите в онези храмове или да заграби някой приход, събран в годишните храмови празници или пък да извърши друго някое вредително нещо. Също и местният пловдивски митрополит няма позволение да нарушава правата на ставропигиалната обител нито по отношение на имотите им, нито по отношение към храмовете. Също той няма право да аргосва отците или да ги афоресва (отлъчва), или да иска заплащане на суми от афоресаните, или да обявява афоресването за неотменимо нито от Всесилния бог...”
Следват предупреждения, заплахи и проклятия към онзи, който би дръзнал да „игнорира и наруши патриаршеските решения”, и най-сетне — в края на писмото:
„Затова се написа настоящата сингилийна грамота и се даде на живущите в тази ставропигиална обител на „Св. Троица Бачковска” за тяхната постоянна сигурност.
В лето 7136 (1628) февруари 15, индиктион II.”
95
Без да се впущаме в подробности, които засягат преди всичко съдбата на Бачковския манастир, не може да не се отбележи един основен факт, а именно: през първата половина на XVII в. някои миряни и свещеници от град Станимака със съгласието на пловдивския митрополит (а още по-вероятно насъсквани от него) започват да оспорват правата на манастира върху седемте храма в Станимака и трите села Бачково, Селица и Липци и да разграбват техните приходи. Манастирското братство оказва съпротива, митрополитът се опитва да го сплаши и подчини с аргосване, афоресване и други канонически наказания, вследствие на което манастирското братство прибягва до патриаршеската защита и получава въпросната „синги-лийска грамота”.
Вижда се, че въпреки многократното споменаване на манастира като „ставропигиален” в писмото на патриарха, той не е бил „такъв”, т. е. подчинен на Вселенската патриаршия, защото, ако е бил „патриаршески”, в никакъв случай пловдивският митрополит не би се осмелил да оспорва неговите владения и да участвува в разграбването на манастирските приходи; и най-сетне да налага своеволно канонически наказания на членовете от манастирското братство, ако то е пряко подчинено на Вселенската патриаршия.
Писмото доказва освен това един непрекъснат стремеж от странщна цариградските патриарси да подчинят на себе си богатия Бачковски манастир и да използуват, както се вижда от случая през 1628 г., всички негови затруднения. Но че тези постоянни попълзновения на Патриаршията не са се увенчали с успех нито по времето на Лукарис и неговите предшественици, нцто подир него, се вижда от други две патриаршески писма, писани около 1641 г., в които, както ще видим по-сетне, отново се поставя въпросът за разграбването на манастирските приходи и отново се изисква да бъде споменавано патриаршеското име „във всички свети празници и служби”. Това само по себе си е указание, че то не е ставало, т. е. манастирът още не е бил припознал върховенството на цариградския патриарх.
Писмото на Лукарис от 1628 г. е благодатен източник
96
и за някои изводи, засягащи съдбата на град Станимака. Вижда се от това писмо, че параклисите на свети Димитър, свети Яни, свети Архангел (на едноименната височина), на пророк Илия, свети Георги (до Метоха) и света Богородица (вграденият в днешната черква „Света Богородица-Балъклийка”) са били „действуващи храмове” с богати приходи (а следователно с много и богати посетители) .
За пръв път се споменава в това писмо във връзка със стария храм „Св. Богородица” кварталът „Амбелино” (Лозята). Споменават се освен това наред с Бачково и двете живи в ония времена манастирски селища „Селица” и „Липци”. Тези две селца по-късно (вероятно при някоя чумна епидемия или при кърджалийските нападения) са изчезнали. Останали са само имената им като названия на местности — „Липча” и „Селище” в околностите на Бачково.
И най-сетне възникналите между Бачковския манастир и станимашките „свещеници и миряни” крамоли за подялба на храмовите приходи ни обяснява и нуждата на селището от собствен храм, за какъвто става дума в султанския ферман от юли 1624 г.
Макар и косвено, за разцвет на Станимашкото селище се говори и в пътеписа на Евлия Челеби, единствения турски пътешественик, който посещава Пловдив около 1650 г. и в тая връзка споменава и Станимака:
„Климатът клони повече към студените — пише той за пловдивския климат, — обаче когато през месец юлия се нагорещят казаните тепета, вътре в града настъпва адска горещина. Тогава по-охолните хора отиват в Станимака и Доспатската низина и там прекарват два-три месеца на чист въздух...”
Станимака е посочена като лятна резиденция на аристократите от Пловдив. Там те прекарват по два-три месеца на чист въздух и студена вода. Станимака — курорт! И то в едно време, когато тая дума звучи като абсурд! Ето какво узнаваме от пътеписите на словоохотливия Евлия Челеби.
След тези весели редове в историята на Станимака следват изведнъж зловещи и злочести. Това са последните страници
97
от летописа на „многогрешния и многострадален” поп Методий Драгинов от село Корова, написан през 1670 г., който разказва за потурчването на чепинските българи и завършва с известието, че Хасан ходжа за кашмер (подигравка) накарал новите потурнаци (помаци) да разрушат „всичките църкви от Костенец до Станимака — 33 манастира и 218 църкви”.
В каква степен е пострадала Станимака при нашествието на чепинските потурнаци? На тоя въпрос се опитва да отговори Симеон Чунгаров в една своя статия за църквата „Успение пресветая Богородица” (Църк. вестник, бр. 142, 1939 г.), в която се твърди, че тази именно църква е била съборена от потурнаците. За доказателство той привежда факта, че когато през 1936 г. в двора на черквата били направени разкопки, открили руини от зидове, начупени керемиди и пластове от овъглени греди — явни указания, че това е опожарена църква. По-нататък Чунгаров привежда следното свързано с църквата предание:
„На мястото на старата църква е имало друга, по-малка от тая на Асеновата крепост, която обслужвала селището. А селището се е включвало между Метохската височина, реката Асеновица (Чая), рида към манастира „Св. Кирик” и двете бойници „Св. Иван” („Св. Яни”) и „Св. Архангел”. Между двете бойници е имало стена, заграждаща пътя откъм Филипопол (Пловдив), и по средата — порта (градска врата). По центъра на селището е била църквата, която са разрушили и опожарили нашествениците — църквата „Успение Богородици” в селището, едноименна на тая в крепостта. В църквата на селището са се извършвали требите и са били задоволявани религиозните потребности на прислугата, конярите, митничарите и бойците, които пазели портата, а в крепостната църква се е извършвало празнично и тържествено богослужение, полагане на клетва и молебените за поход и победа.”
Чунгаров завършва със заключението, че сегашната църква „Успение Богородици”, построена през 1765 година, лежи именно върху старата, разрушена от чепинските потурнаци.
Във връзка с църковни строежи е и ферманът от март
98
1691 г., с който се разрешава „поправката на църквата в село Станимака”. Той е отправен до пловдивския кадия и е отговор на молбата на станимашките жители да им се даде разрешение за поправка на „отдавна оставената им църква”, на която керемидите са „овехтели”. Ферманът нарежда да не се пречи на поправката при условие, че не се изменя „старото положение на църквата”.
Още по-любопитен е султанският ферман, издаден в същата година — 1691, както и ферманът за поправката на черквата във връзка с поставянето на „мост в Станимака от страна на представителя (капъ кетюрасъ) на молдавския войвода”. Ферманът е отправен до пловдивския кадия и има следното съдържание:
„Със заявление до двора, капъ кетюдасъ на молдавския войвода Ласкари моли да се издаде заповед, за да не пречи никой за постройка с негови средства на каменен мост с два отвора на здраво място над реката до Станимака, по пътя към Серес и Гюмюрджина, тъй като съществуващият мост над Станимашката река с течение на времето се съборил и много е било затруднено преминаването на пътниците. Поради това ти, който си съдия, за да действуваш съобразно гореизложеното, се издава високата ми заповед.
Дата, средата на Реджеб, 1102 (1691 г., м. март).”
Капъ кетюдасъ означава представител на васален владетел при султанския двор — в случая този представител е на молдавския войвода и се нарича Ласкари (цялото му име, известно и от други документи, е Ласкари Копароглу, капукехая на молдавския войвода). Не е безинтересно да се каже отсега, че по настояването на същия капукехая Ласкари Копароглу е издаден и друг един ферман с дата юни 1692 г. за поправка на една от църквите в Бачковския манастир, че молдавските князе подаряват на Станимака една камбана, както по-нататък ще се види, и най-сетне, когато станимашкото население бяга по време на кърджалийските вълнения, то намира своето убежище пак в Молдавия при молдавските князе. Каква е тази връзка с Молдавия? Защо именно Ласкари Копароглу, капукехаята на молдавския княз, ще строи „моста над Станимака”, когато нито един молдованин няма да премине през него?
99
В своята статия „Станимака — Бачковския манастир” (Бълг. преглед, г. IX, кн. 6, 1897) известният етнограф В. Кънчев обяснява тоя на пръв поглед странен факт по следния начин: Бачковският манастир, по онова време автономен, независим от Патриаршията, за да запази своята независимост, по дела, зависещи от Високата порта, той не се е обръщал към Патриаршията, а към молдавските князе. А те пък, князете, давали охотно своята подкрепа, защото били гърци-фанариоти и се стремели да утвърдят своето влияние над манастира.
Според нас това обяснение не е съвсем убедително или най-малкото не е съвсем изчерпателно, като се има пред вид, че румънските владетели — влашки и молдавски князе, по силата на една много стара традиция широко подпомагали българските манастири, както е случаят с манастира „Света Троица” при Търново. От хрисовулите, които се съхраняват в тоя манастир, се вижда, че той е бил издържан в продължение на няколко века все от влашките и молдавските князе — като се почне от Раду Велики, 1493—1508 г., та се свърши с Грегорий Гика, 1727—1733 г. (Вж. Ал. Жеков, Един светилник в миналото, С., 1936, с. 73 и сл.)
Тая помощ на манастира не престанала и през втората половина на XVII в., когато, използувайки междуособиците между влашките и молдавските князе, на техните места успели да се настанят фанариоти. С течение на времето, както отбелязва Н. Станев в „България под иго”, едни от тези фанариоти се романизирали и действували като романи, а други с пълно съзнание, че са гърци, служили на панелинската идея.
Тези факти говорят, че молдавските и влашките князе като най-близки до поробена България християнски владетели са се нагърбили с ролята на религиозни, а в по-далечен план и светски попечители и в тая светлина техните грижи за Бачковския манастир и техните помощи за него не са някакво специално изключение, а една традиционна политика към българските светини и поробения български народ.
Освен влиянието на молдавските князе в историята на Асеновград ферманът от март 1691 г. ни разкрива и други
100
не безинтересни обстоятелства, като например, че главното отправление на пътя из пролома на река Асеница е било Серес и Гюмюрджина, че предишният мост (както се е случвало неведнъж) е бил съборен от наводнение и че туй е затруднявало пътниците много.
Във връзка с този мост изниква и въпросът: къде е бил той? Като се има пред вид направлението на стария път, този мост може да е бил над реката Луковица, наричана Лъкавица, или над реката при Бачковския манастир, където на 80 м южно от останките на разрушения през 1911 г. мост съществуваха доскоро останки от стара, зидана с хоросан и камъни „кюприя”.
Ето и друг един документ: ферман от рабиюлахър 1108 (октомври 1692 г.), отправен до одринския каймакамин Хасан паша. Поводът не е нито църква, нито мост, а „хайдутлук”. Работата се състои в следното: „Иноверните Гачо Бария Строг, Кара Манол и Гладари от с. Станимака, Пловдивска кааза”, са обвинени в ятачество на хайдути. Важността на обвинението проличава от това, че със следствието се заема лично одринският бостанджи башия (главният полицейски началник на вилаета), наречен Али. Разпитът засегнал „жители иноверци (християни) от въпросното село (Станимака), както и достоверни лица от Пловдив” (по всяка вероятност мюсюлмани, шом като се наричат „достоверни”), но при тия разпити обвинението срещу Гачо Бария, Кара Манол и Гладари не се потвърдило. Подложени били на разпит и задържаните в окови хайдути, но и те отрекли да познават обвинените в ятачество п „не искали да ги оклеветят”. Въпреки тези оневиняващи факти Гачо, Кара Манол и Гладари били арестуван?, доведени в Одрин и хвърлени в тъмница. (Следователят се е надявал вероятно да получи подкуп.)
Процесът взима друг обрат, когато „жители на селото (Станимака) дошли заедно с домашните на въпросните иноверци и настоявали, имайки пред вид горните обстоятелства, да се издаде решение за несправедливото им задържане”, т. е. да бъдат освободени. Ферманът завършва със заповед за освобождаването на обвинените иноверци, което ни показва, че делегацията (а може би новите подкупи в Цариград) свършили хубава работа.
101
Този документ е много ценен за нас с това, че съдържа думата „хайдути”, макар и употребена в смисъл на разбойници. Турците наричали така и бунтовниците, тъй че това ругателно прозвище не отнема ореола на „хайдути” — дума, която подсказва за тлеещо недоволство от тази власт и от такъв живот. А за народността на заключените в окови хайдути може да се съди по набедените (а може би действителни) ятаци Гачо Бария Строг и Кара Манол, очевидно българи, жители на Станимака.
Следващият източник за миналото на града произхожда от едно по-добре познато време — XVIII в., и представлява пътепис на очевидец — на френския лекар Пол Люкас.
Пол Люкас е от малцината пътешественици, които изоставят традиционния Цариградски път и тръгват за Беломорската низина през Родопите. Той е пътувал с благоволението на френския крал и вероятно този неизвестен и опасен път е подхождал най-добре на възложените му задачи — да намери редки и ценни предмети за кралската музейна сбирка. А може би темпераментният французин е търсил необикновени приключения и богати преживелици.
Но все едно какви са били съображенията му. Те са добре дошли, защото след лаконичните известия на кръстоносците за първи път един наблюдателен човек спира поглед върху нашата потънала в мрак Станимака. Пътешествието на Пол Люкас, извършено през 1706 г., ще проследим от Пловдив.
„Аз тръгнах от Пловдив на 26 (май) след обед — пише Люкас — с една араба, придружен от един от братята на момичето, което изцерих. Той искаше да ме придружава и пътува с мен два дена. След три часа път ние стигнахме в Станимака. Станимака е значителен градец, населен само с християни. Околността му е покрита с хубави лозя, които дават превъзходни вина. Тук едно нещо ми се видя необикновено: бъчвите за вино достигат 40 педи дължина и 6—8 стъпки височина, линовете пък, в които правят виното, са големи колкото четвъртита стая и са измазани с цимент, смесен с дървено масло, поради което изглеждат като да еа от червеникав мрамор. В Станимака има
102
103
12 църкви, без да се смятат онези, които се намират наоколо по съседните височини. Градът е доста малък и ограден: от едната страна е ограничен със самия хълм, на който е съграден, а от другата — с една река, която носи името на града и в която се въдят много хубави пъстърви. Съседният хълм се нарича Абей (Abeill), така се именува и едно голямо село при полите му.”
По-нататък Люкас описва как се е изкачил на Асеновата крепост и копирал надписа, за който вече говорихме. След това ни съобщава как е посетил „манастира Бачку”:
„На 7 юни аз наех мулета и тръгнах в три часа след обед. Вървяхме през доста високи планини и след повече от два часа и половина път пристигнахме в един манастир, съграден на една от тези планински височини. Този манастир се нарича Бачку; той има повече от 100 души калугери, а в близката му околност няма никакви други жилища. Може да се каже, че тези монаси живеят между скалите и са в едно истинско усамотение, но при все това те не са диви. Тук всеки пътник бива добре посрещан и намира големи удобства, за гостите е съградено особено помещение, гдето се прислужва доста чистичко.”
Най-съществено в пътеписа на Люкас е неговото съобщение, че „Станимака е значителен градец”. Значителен! При това градец, а не „село”, както се нарича в султанските фермани според плесенясалата вече традиция на Тефтерхането (Данъчното министерство), в чиито книги Станимака била записана като „село” и до края на турското робство е вървяла с това си определение.
Важно е за нас също така свидетелството, че градът е населен само с християни, което дава основание да се твърди, че турската махала в северните окрайнини на града още не е била заселена или пък е била толкоз незначителна, че сред орешаците и върбалаците не се е виждала. По-вероятно е обаче първото, защото Пол Люкас не се е опирал само на онова, което е виждал, но е и разпитвал.
За втори път чуваме от Люкас и за новия квартал на град Станимака „Амбелино”, наречен от него „Абел”, при това не квартал от същия град, а „село” в подножието на хълма Абел. Освен това той изрично е добавил „голямо
104
село”, т. е. кварталът Амбелино е бил значително развит и с физиономия на самостоятелно селище. Що се отнася до наименованието „Абел”, то е очевидно деформирано при французката транскрипция на „Амбелино” (от „ампе-лос” — лоза) и подсказва, че преди да бъде заселена, тази местност е била покрита с лозя. [1]
Данните в пътеписа на Пол Люкас потвърждават лозарския облик на града, „заобиколен с хубави лозя, които дават превъзходни вина”. Французинът, който е пил непостижимите французки вина, нарича станимашките „превъзходни”, а това е достатъчно, за да си обясним сетнешната винарска слава на Асеновград. Той се удивлява също така на необикновената големина на бъчвите за вино — 40 педи дължина и 6—8 стъпки височина. Между впрочем такива бъчви се намираха в Асеновград доскоро, а една от тях — най-голямата — бе направила сензация на Пловдивското изложение през 1892 г. със своите изключителни размери, които позволиха да се помести в нея цяла кръчма с няколко стола и няколко маси.
Интересно е и съобщението на Люкас за линовете и не толкоз за големината им („като четвъртита стая”), а за тяхното устройство, а именно, че „са измазани с цимент, смесен с дървено масло, поради което изглеждат като да са от червеникав мрамор”. В превода, направен от Васил Минков и публикуван в Известията на Географското дружество, е казано именно тъй — „цимент, смесен с дървено масло”. В друг един превод обаче, направен от В. Атанасов и поместен в Периодичното списание (година 1905), четем: „иззидани с вар и елей”. Не се разбира дали тези линове са били дървени (каквато е обикновената им конструкция) и мазани, или зидани, както крепостните щерни, и след това измазани отвътре за непромокаемост и гланц. [2]
1. Асеновградчанинът Димитър Тосков ме заведе високо над Амбелино („Амбелет”, както сега се нарича) и ми показа стари лозя, подивели, размесени с хвойни, храсти, като твърдеше, че това са кютюци, изостанали от старите станимашки лозя.
2. Много е възможно с тази смес да са замазвали пролуките в линовете между гредите, а Пол Люкас да е взел и отложения по вътрешността на линовете „винен камък”, наричан „тригия”, за „мазилка”, като се има пред вид колко много наподобява това вещество червеникав мрамор.
105
Що се отнася до състава на мазилката — „цимент с дървено масло („вар и елей” — у Атанасов), явно е, че не може да се разбира „цимент” в буквалния смисъл, а някаква спояваща смес, в състава на която влизали варта и дървеното масло (елеят). Тая смес щеше да си остане навярно една загадка, ако старият станимашки жител — винар и лозар, Щерю Хаджигеоргиев Кузмов не беше изяснил, че се касае за особена смес, наричана „льок”, която чешмеджиите в Асеновград приготовлявали от вар, пепел и дървено масло (понякога шарлан), още някакви примеси и я употребявали за запояване на калените водопроводни кюнци. Мазилката била непромокаема, извънредно устойчива и наистина наподобяваща след заглаждане червеникав мрамор.
Според свидетелството на същия Щерю Хаджигеоргиев Кузмов и старата самоковска баня (хамамът) била измазана с льок и макар че отдолу подът се нагрявал с огън, мазилката нито се разпуквала, нито пропущала вода.
Заслужава да се отбележи още огромното число църкви в Станимака — „дванадесет, без да се споменават онези, които се намират наоколо по съседните височини” (параклисите).
Накрая ще обърнем внимание върху местоположението на града — „от едната страна ограничен със самия хълм, на който е съграден”. Това ще рече: около 1706 г. Станимака се е намирала все още върху склоновете на Свети Димитър, около Метоха, т. е. в средновековните си граници, и вместо да нараства надолу и на север към полето, тя се е роила в новия квартал, наречен „Амбелино”. Нека да обърнем внимание на една очевидна липса: „Бахча махала” не се споменава, значи тя още не е съществувала.
Твърде голям интерес за историята на Асеновград представлява друга една находка от рода на черковните приписки, сътворена от перата на двама български свещеници около 1708 г. Приписките са в едно „Четвероевангелие” от XVI в., сръбска редакция, съхранявано понастоящем в Пловдивската народна библиотека. Първата от тези приписки се намира на лист 5 и има следното съдържание:
106
„Пиша аз Севастиян йеромонах да се знае (че) на въведение богородично станах дякон; а на месец февруари — йеромонах, та беше кесат (оскъдица), нямаше дукати. Беше на Пловдив архиепископ Неофит, а на Станимек Дамаскин архиепископ.”
Втората от приписките се намира на лист 117, написана е, както първата, с черковнославянски букви и е със следното съдържание:
„Месец мамая в деветия ден Свети Йоан Богослов станах поп на Станимик аз Анания йеромонах.”
Първият въпрос, който възниква след прочитането на тези две приписки-„съседи”, е въпросът за времето: кога са те написани, т. е. кога Дякон Севастиян е станал йеромонах и Ананий — поп на Станимака?
С първата от приписките въпросът е по-лесен, защото Севастиян е обозначил, макар и косвено, времето на своето духовно производство, т. е. когато пловдивски митрополит е бил Неофит, а в Станимака — архиепископ Дамаскин. В статията на проф. протойерей Иван Гошев „Пловдивските архиереи от турското робство”, поместена в Сборника на митрополит Максим, 1931 г., намираме само един Неофит, заемал длъжността „пловдивски митрополит” от 1689 до 1698 г., а след това отново — около 1708 г.
Поредният пловдивски митрополит в списъка Дамаскин, „поместен” в периода 1701—1705 г., е по всяка вероятност същият Дамаскин, архиепископ на Станимака Изглежда, че за известно време към 1701 г. Дамаскин е заместил в митрополитството Неофита, след което (около 1708 г.) Неофит отново е заел катедрата, а Дамаскин е отишъл в Станимака като викариен епископ, т. е. епископ, придаден в помощ на титулярния за управлението на епархията, с други думи, станимашки наместник на епископа. Не е изключено той да е бил викариен епископ в Станимака и преди сам да стане титулярен в Пловдив, т. е. докато Неофит е заемал митрополитството още първия ден (1689—1698 г.) И тъй може да се смята за установено, че приписката е написана в периода 1689—1708 г.
Що се отнася до втората приписка, тука положението е безнадеждно, защото няма никакви други указания за времето, когато Ананий йеромонах е бил запопен в Ста-
107
нимака. И все пак обстоятелството, че се намира в една и съща книга с първата приписка, че е написана по един и същ начин, подсказва, че и тая приписка е от онова време, т. е. първата половина на XVIII в., във всеки случай по-късно от първата.
От приписките става ясно, че и двамата станимашки свещенослужители са били монаси: Севастиян — дякон (след това йеромонах), Ананий — йеромонах. Това означава, че са минали през манастир, най-вероятно Бачковския, където е имало нещо като богословско училище още от времето на Константина Костенечки (първата половина на XV в.). Самият Константин, когато говори за себе си, нарочно споменава, че той се е учил при ученика на Патриарх Евтимий — Андроник, „в манастир при Станимака”, т.е. Бачковския манастир.
По-нататък логиката ни задължава да приемем, че ако двамата бивши бачковски монаси пишат своите паметни слова (приписки) на черковнославянски, вън от всякакво съмнение е, че те са българи, а също така, че в техния манастир черковнославянският се е изучавал. Че двамата станимашки духовници владеят черковнославянски език и че са българи, води до още едно заключение — в Станимака българите са имали свои черкви.
Подир всичко това налага се едно общо заключение. В началото на бурния XVIII в., докато Бачковският манастир е бил още автономен, а не подвластен на Цариградската патриаршия, фанариотщината или ще да е била твърде слаба, или изобщо не се е била появила в Станимака. По всяка вероятност нейното време започва след 1745 г., когато Бачковският манастир загубва своята вековна автономия и преминава във фанариотски ръце като ставропигиален (кръстоначален), подвластен на Патриаршията манастир.
В началото на XVIII в., който ще завърши в конвулсиите на една нечувана по своите размери и жестокост военна анархия, се забелязват и първите ония признаци, които подсказват загниването на империята, големите размери на корупцията и безсилието на централната власт да се справи с провинциалните произволи. В историята на Станимака тия първи признаци на отоманската
108
разруха се съдържат в едно оплакване до султана от жителите на селището.
„Ние, които сме бедни раи на село Станимака, спадащо към каазата Филибе — пише в оплакването, — след като изплатихме тежещите върху нас джезиета (личен данък) съгласно условията, предвидени в берата, без недобори, и когато не е имало пречка и нужда да бъдем обезпокоявани, както и когато е било заповядано с ферман плащането да става на четири месеца съобразно условията и берата по десет гроша от тези от категория „добра” и по пет гроша от тези по категория „средна”, на което сме били съгласни, то, незадоволявайки се с това, от нас се вземат по десет гроша и половина от тези по категория „добра”, по пет гроша и половина от тези по категория „средна”.
Освен това от синовете и старците ни, които следва да бъдат задължени с данък по ниската категория, са им вземани данъчни листове за ниската категория съобразно условията в берата по два гроша и половина.
Но като не са се задоволявали с това, вземани им са повече пари, по три и по четири гроша, под предлог, че са им давани отсрочки. Поради тези насилия и несправедливости спрямо бедните ние молим нашия султан, след ато бъдат събрани данъците ни, съобразно условията, предвидени в берата, да бъдат забранени и премахнати подобни обезпокоявания и потисничества, които са противни на условията в берата и на свещения закон, като се издаде свещен ферман досежно това, който да се отправи до кадията във Филибе (Пловдив). На Вас, султана, принадлежи правото на ферман.
Ваши роби
бедните селяни.”
Върху същата молба има сложена резолюция да се проверят условията в берата, а по-надолу — справка от канцеларията, поясняваща, че поголовният личен данък, наречен джезие, е бил наскоро въведен и засягал всички трудоспособни поданици от немюсюлманското население, десет гроша на година за човек от категория „добра”, пет гроша за „средна” и два гроша за „ниската” категория (най-слабите в имуществено отношение).
109
От молбата на станимашките селяни се вижда, че данъчните бирници събирали повече от установените годишни вноски, облагали и старците, и децата, а освен това взимали и горница за даваните по закон отсрочки, които те приписвали на собственото си благоволение. Знаменателно е, че всички тия произволи стават именно в Станимака, която е само на хвърлей разстояние от каазалийското средище! Можем да си представим на какви произволи са били подложени жителите на затънтените
Датата на резолюцията върху станимашкия хорзовул е 10 мухарем 1124 г. (по нашето леточисление 1712 г.). Издал ли е султанът ферман за спирането на данъчните произволи? Положително. Но положително е също така, че произволите не са преустановени. Защото сто и двайсет години подир случая с джезието, след кърджалийското кръвопускане и след основните уж реформи в империята и „основните реформи” на провинциалната ѝ администрация, през 1833 г. попадаме на същия произвол, само че не с джезието, а с десятъка върху лозята.
Определено било станимашките граждани, вместо да предават натурален десятък от лозята, да го плащат в пари заедно с налога върху напитките на обща сума 181 000 гроша. Ала пловдивските „назъри” не се задоволявали с тая сума, а събирали по признанието на главния назърин една сума от 40 000—50 000 гроша в повече под форма на данък върху механите и винарските изби. По такъв начин ограбвали раята.
По тази причина жителите на Станимака правят оплакване, в отговор на което следват резолюция от императорската канцелария, докладна записка от главния назърин, че всичко е вярно, и като венец на цялата работа — пак ферман с обичайните наредби и заплахи, заклинания и увещания, станали вече традиционни и никого нестряскащи. И пак нищо. Произволите си продължават, увеличават се, раята се оплаква, точат се преписки, нижат се фермани и всичко върви, както е вървяло в Турската империя от край време. . .
1719 г. е една от мрачните години в станимашката летопис, година на страх и мор. Това узнаваме от мемоарите
110
на Жирард Корнелнй Дирш, секретар на немското посолство, изпратено от император Карл VI до султана. На 10 юли посолството се разположило на лагер недалеч от град Станимака, „в ливадите, край реката Станимака”. Там неговите членове срещнали монаси от Бачковския манастир, които им разказали известната легенда за подвизите на Приснодева Мария, нещо, което заинтригувало немците.
„Аз реших да отида заедно с неколцина души от знатните и висшите духовни лица от великото посолство в този манастир — пише Дирш — и с очите си да видя онова, за което сега чувахме да се говори, обаче голямата опасност, на която бихме се изложили, ни застави да се откажем от това намерение.” „Голямата опасност”, за която говори той, е епидемията, която върлува по туй време в околностите на Станимака и Пловдив и която им попречила да посетят тези два града, а станували на лагер из полето. (Виж статията на Ст. Станимиров за Бачковския манастир, Изв. на Историческото дружество, кн. 7—8, 1928, стр. 123.)
След това малко отклонение нужно е отново да се върнем към нашия хронологически ред и да разгледаме две писма от 1740—1741 г., този път не от турски, а от патриаршески произход, които ни разкриват друго едно данъчно бреме — религиозното, друго едно ограбване — религиозното данъчно ограбване.
Писмата са изпратени от Патриаршията до Бачковския манастир. И в двете се говори за едно и също: низверженнето на игумена на Бачковския манастир йеромонах Христофор и назначението на нов — „всепреподобния господин Натанаила”. Причините за това брутално и неочаквано вмешателство в работите на „автономния” Бачковски манастир? Те се разкриват още в първото патриаршеско писмо, където между другото се казва:
„Известно да ви бъде, че поради станалия страшен случай и участието в него на тамошния Примо, приятел на всеподобния йеромонах свещеник г-н Христофор, на този последния не бе възможно да бъде вече игумен. . . защото стана ясно, че оставането му за игумен би причинило пакост и вреда, би опропастило манастира!. . .”
111
Във второто писмо след един увод, от който личи, че хаджи Примо бил жител на Станимака, се добавя:
„Наше смирение. . . счетохме за нужно. . . да дадем помощ и да подкрепим час по-скоро нашата ставропигиална обител. . . като съгласно с вашата молба. . . назначим за нов игумен. . . йеромонах Натанаила. . . Затова реченият йеромонах господин Христофор да го считате и наричате бивш игумен. . . поради казаните враждебни и опасни деяния. . . да не го припознавате за игумен, а да припознавате всепреподобния г-н Натанаила. . . Той да има разрешение да контролира и прилежно да следи да констатира приходите и разходите на същия манастир, та да не се прахосват. . . При това без друго да се споменува от вас редом с началника и игумена ви и нашето каноническо име във всички свети празници и служби. .. Така да стане, без никой да възразява и се съпротивява под страх да бъде аргосан и афоресан без надежда за прошка” (к. м. — Н. Х.).
Какъв е този „страшен случай”, за който се говори в писмата и в който най-деятелно участие е взел и „тамошният” (станимашки) жител хаджи Примо (вероятно българин)? Що за опропастяване е загрозило манастира? И какви са „враждебните и опасни деяния”, наложили бързата и драстична смяна на игумена Христофор? Ето първите въпроси, които изникват от съдържанието на тези две писма, в които като че нарочно именно най-важното е премълчано.
Ст. Станимиров твърди, че „станалият страшен случай” е заговор против устоите на Турската империя, съзаклятие, в което най-деятелно участие са взимали хаджи Примо от Станимака и бачковският игумен Христофор.
Кое от патриотически съображения, кое от недоглеждане тази именно теза възприемат и Апостолидис, и другите автори, които са се занимавали с историята на Станимака и Бачковския манастир. На доста по-различно мнение застава по въпроса за „страшния случай” протойерей проф. Гошев. В своя труд „Нови данни за историята на Бачковския манастир” след един убедителен анализ на новите и старите факти той твърди, че „страшният случай” не е съзаклятие политическо, а религиозно за въстание не срещу държавата, а срещу натрапниче-
112
ството на Цариградската патриаршия, която все повече разширявала правата си над Бачковския манастир.
В подкрепа на своето твърдение проф. Гошев привежда на първо място факта, че една година след низвержението на злополучния Христофор от игуменството на Бачковския манастир, през 1742 г., Патриаршията го ръкополага за призренски митрополит. През 1750 г. в качеството му на „бивши призренски” той е отново игумен на манастира, а през 1762 г. става пак с патриаршеско благоволение станимашки архиерей, викариен епископ в помощ на пловдивския митрополит.
„Един страшен въстаник против турската държава — заключава проф. Гошев — не би могъл да бъде така награждаван след това”, още повече че назначенията за владиците изисквали и одобрението на Високата порта, която в никакъв случай не би забравила винения на Христофора, ако те наистина се бяха случили. . .
Най-убедителната аргументация обаче на „страшният случай” е в същност един противопатриаршески бунт, намираме в съдържанието на второто патриаршеско писмо, което завършва със заповед:
„. . . без друго се споменува от вас редом с началника и игумена на нашето каноническо име във всички свети гразници и служби, без никой да възразява и се съпротивява, под страх да бъде аргосан и афоресан без надежда за прошка.”
Това е в същност главното: да се споменава занапред патриаршеското име под страх на най-тежко наказание. А то е достоверно указание, че преди това за време патриаршеското име не се е споменавало, т.е. манастирът се е опитвал да запази своята автономност од Цариградската патриаршия въпреки сто и дванайсетте години, минали от писмото на патриарх Лукарис, където ние четохме същите увещания и заклинания — да се споменава патриаршеското име при всяка църковна служба.
„Страшното нещо” става още по-застрашително (за Патриаршията), като се има пред вид, че припознаването е било тясно свързано с Патриаршията и със значителни парични постъпления. Че това е много болезнена точка,
113
ясно проличава от ония пасажи в края на второто писмо, където се възлага за в бъдеще контролирането на манастирските приходи върху новия патриаршески довереник, „всепреподобпия господин Натанаила”, „който да констатира приходите и разходите на същия манастир, та да не се прахосват” (т. е. да отиват по предназначението си в касите на Патриаршията).
А що се отнася до повишенията на бившия бунтовник Христофор след белите му в Бачковския манастир, те са съвсем понятни, като се вземат пред вид тънчайшите похвати на опитната да обуздава „бунтовници” Цариградска патриаршия. Едно повишение, второ — и бившият бунтовник се превръща в най-доверено лице, признателно и на Патриаршията, обладано от вечна признателност и благодарност за нейното снизхождение и добрини. Не случайно Патриаршията връща Христофор на същото място, където през 1740—1741 г. се е случило „страшното нещо”. Подбудите на това завръщане проличават най-добре в „незначителното писмо”, отправено до станимашките граждани:
„Йоаким по милост божия архиепископ Константинополски, на Новия Рим и Вселенски патриарх.
Най-почтени клирици, благовейни йерерии, хрисими старци и чорбаджии на паланката Станимака и всички останали благословени християни, чада възлюбени на наше смирение и господа — благодат вам и мир от бога господа и спаса нашего Исуса Христа, а от нас — молитва, благословение и опрощение.
Познато е и на всички е известно, че в днешно време всички християни и православни имат непоклатен обичай да се отнасят спрямо духовните си предстоятели и ръководители с най-голяма любов и особено послушание, да ги обичат безмерно с чувство на синовна обич, заплащайки им с благородно сърце и с покорност всичките им осветени от обичая и каноните църковни деяния, без никакво намаление”. (К. м. — Н. X.) Ето за какво е цялото славословие: да няма никакво намаление, както може би са искали хрисимите старци и чорбаджии на паланката Станимака.
По-нататък в писмото се съобщава на станимашките
114
граждани, че „възлюбленият брат господин Христофор” поема тяхното възпитание и надзорничество и вменява в дълг на всички да слушат този „мъж почтен, богобоязнен и разумен, добродетелен гражданин, достопочтим и боголюбезен”, като му се подчиняват с подобаващо страхопочитание, и ето същността на писмото — да му даряват „без изовтавяне всички следващи се на светиня му (патриарха) църковни и архиерейски обичайни даждии и негови канонически правдини безропотно, с благонамереност и добро разположение, без никакво намаление, съ-пътствуващи и молнтствуващи му във всичко, като негови послушливи духовни възлюбени чада, с един дух, една душа, една мисъл и с общо съревнование и старание и сърдечна любов, така че подпомаган по този начин, негова светост да може купно да ви надзирава духовно, като ви пасе отстъпчиво, тихо и с отеческо благоразположение по евангелски, водейки ви с божествена прпятност по благобожествени пътища и с молитвите си към бога усърдно да измолва за всички ви прощенне на греховете, телесно и душевно спасение”.
Под това витиевато патриаршеско слово е поставена годината 1762, месец февруари и подписите на ксслрпй-скня Григорий, ефеския Григорий и никодимския Никифор.
Най-често срещаната фраза в това писмо е: „без никакво намаление”. Колкото и старателно да е завоалирана с красноречиви пожелания, благонамерени увещания и молитви, тая фраза стърчи и в текста, и в подтекста на цялото писмо и ни навежда на мисълта, че назначението на разкаялия се Христофор има за цел да използува старото негово влияние върху станимашките граждани, за да може патриаршеските налози да се събират без закъснение и главно без никакво намаление. Постоянното връщане към тази точка ни подсказва съвършено ясно, че е имало ропот и искане за намаление, имало е недоволство и брожение.
Промените в Бачковския манастир не са минали безболезнено за град Станимака, като се има пред вид, че този град се разширява върху манастирска местност (Бахча махала и Циприхор — днешната централна градска
115
част, са заселени върху манастирски ниви и градини), че повечето воденици по реката са манастирски, тепавиците — манастирски, параклисите и черквите — манастирски, изобщо градът както в религиозно, така и в стопанско отношение е бил силно свързан и страшно зависим от манастира.
Затова са и тези нервни тръпки, които през втората половина на XVII в. разтърсват снагата на Станимака. Хрисимите чорбаджии и старци, почувствували фанариотския самар, „хвърлят къч”, а Патриаршията, кога с шило, кога с подливане на елей върху новите данъчни рани, ги усмирява и обуздава.
Твърде важно е, че въпросът не е само финансов, а и народностен. Но преди да се спрем отново на него, следвайки все така хронологическия ред на събитията, трябва да разлистим една наистина страшна и жестока стряннца, наречена „кърджалийско време в Станимака”.