Асеновград в миналото. Исторически очерк

Николай Хайтов

Част I. Асеновград до Освобождението

3. СТАНИМАКА — СРЕДНОВЕКОВНО СЕЛИЩЕ

 

 

Първият документ, в който се споменава старото име на Асеновград — Станимака, е Уставът на Бачковския манастир, написан от неговия основател, грузинския аристократ, главнокомандуващ западните войски на Византийската империя и управител на Пловдивската област — Григорий Бакуриани. [1]

 

 

1. Григорий Бакуриани произхождал от подвластните на Византия грузински територии — издънка от стар княжески род. При възцаряването на византийския император Алекси Комнин (1081—1118 г.) Григорий заедно с брата си Апасия го подкрепили и благодарение на тази помощ той успял да седне на императорския трон.

 

Благодарен за тоя безценни услуги, новият император не закъснял да се отплати на двамата братя: Апасия бил анзначен на висока служба, а Григорий направил бляскава и бърза кариера отначало като военачалник на Карс при Ерзерум, след това като управител на Смолянската област в Южните Родопи, на Филипополската тема и най-сетне като велик доместик на Запад, магистър (главнокомандуващ) на европейските домеси на Византия. Заедно с това Григорий получил обширни феодални владения във Филипополската тема, в Мисонополско, в Серско, едно от най-високите дварцови отличия — „севаст”, и много други почести. Но бакуриани е искал освен това да се обезпечи „блаженствата на отвъдното царство” и затова през 1083 г. изгражда Баковския манастир „Света Богородица Петричка” на нива, наречена „Янова”, до границата на крепостта в селото Петрич, край буйна планинска река (Асеница) и го надарява с обширни и богати владения от своите собствени феодални земи.

 

Бакуриани не е имал обаче възможност дълго да се радва на „богоугодното” си дело. В едно сражение с печенегите през 1085 г. при Белятово той се блъска в едно дърво и пада мъртъв. Тъй умира прославеният в битките мъж, основателят на Бачковския манастир, чието дело е от особено значение за прерастването на „селото, наречено Стенимахос”, в град.

 

36

 

 

Името „Станимака” е споменато в глава II на Устава, където се изброяват владенията, които Бакуриани подарява на манастира:

 

„Дадохме и потвърдихме от имотите, подарени с благочестивите хрисовули като бащино владение и неотнемаемо и пълно господство в истинска собственост, които, бидейки отчислени, бяха потвърдени с благочестиви хрисовули. От тях първият и главният имот е крепостта или селото, което се намира в същата Филипополска тема и което се нарича Петрич, а местните жители го именуват изобщо Василикис, заедно с полските имения, спадащи към нея, т. е. местността, наречена Янова, в която сега бе застроен манастирът, местността Бачково, местността Добролонг, местността Добростан, местността Вурсей, местността Лалкова заедно с т. н. Аврова.

 

Всички тези места (се даряват) с гореспоменатата крепост и с цялата им околност и определено землище, със старите им граници и всички привилегии и доходи съобразно със съдържанието на предишното очертание на границите им.

 

Освен това дадох и разположеното в съседство с тях село, наречено Станимака, заедно с построените там две крепости, а също и техните полски имоти, сиреч Липица и местността, наречена „Св. Варвара”, съседна на Пренеци, със скитовете ѝ „Св. Никола”, „Св. Илия”, „Св. Георги”, който се намира нагоре, а също и „Св. Георги”, който е долу, близо до селото. И тях също подарих изцяло, с цялата им околност и землище според определената от мене граница между тях и крепостта им Воден.”

 

По-нататък името „Стенимахос” се споменава още веднъж във връзка с построената в селото странноприемница (ксенодохия):

 

„Под селото, наречено „Стенимахос”, над двата пътя бе построена странноприемница. Нареждам и определям там

 

37

 

 

да се раздава всеки божи ден на пътниците и бедните два модия [1] жито и две мери вино от приходите на казаното с. Стенимахос, а също и за ядене или варива — каквито божията милост даде, например зърнени храни и зеленчуци.

 

Постанових и една от господарските воденици, които се намират в Стенимахос, да мели това мливо и определих един парик от това село да бъде свободен от всяка тегоба и служба, на които подлежи цялото това село, н да служи само на тази странноприемница, да носи дърва и вода и да изпълнява всякаква необходима за странноприемницата работа. Чрез него да се върши и снабдяването на бедните н пътниците. Прочее той да върши добросъвестно и със страх от бога тия неща и да разпределя безпристрастно даваните припаси, като получава заедно с другите братя от манастира падащата му се заплата като брат от трети разряд.

 

И ако бъдат поставени в тази странноприемница много легла, да йма пещ и огнище в нея и двете да горят, та когато дойде гост в студени дни, да се стопли в тази странноприемница, да се подслони и да си почине. И ако някой от пристигащите тук пътници и приятели заболее от някаква болест, той трябва да прекара три дни. След тези три дни да се изпрати. Ако пък е много слаб и отпаднал и не може да върви, той трябва да се държи и да почива, докато оздравее напълно.

 

Близо до странноприемницата на височината трябва да се изгради една кула, та ако се случи там някаква опасност, да се запазят в кулата, ако дойде някой насилник, ръката му да не успее.”

 

Това са основните пасажи в Устава на Бакуриани, които засягат селото, наречено Стенимахос”.

 

Да видим сега къде са се намирали крепостите, крепостните селища, параклисите и местностите, споменати в тоя документ: „Янова се е наричала местността, където е застроен манастирът. Бачково е сегашното село Бачково, Добролонг — село Добралък, Пловдивско, Вурсей (навярно Бърцето) е неизвестно, Лалково е село Лилково, а Аврова — село Яврово, Пловдив-

 

 

1. Един модий = 8,75.

 

38

 

 

ско. Добростан е сегашното и старото име на Чаушево, Пловдивско. Всички те са упоменати като местности, ниви, но по всяка вероятност са били населени, защото в повечето от тях са намерени следи още от траките (Яврово, Добралък и Добростан), което значи, че те водят съществуването си отдавна като населени места.

 

Що се отнася до имената на, двете калета в Станимака, то Липница е едно и също със сегашната местност в Бачковско землище, наречена „Липча”, която се споменава и в едно патриаршеско писмо от 1628 г. като село, наречено „Липица”. Упоменатите „Света Варвара”, „която е съседна на Пренеца” („Св. Илия” и „Св. Никола”), са местности около Асеновград.

 

„Горният Св. Георги” трябва да е бил на мястото на метошката черква „Св. Георги”, а „долният” — в равнината на север от Станимака, „западно от реката” (така е отбелязано в документ за границите на асеновградската мера от 1881 г.), при това не като параклис, а като църква, изчезнала впоследствие неизвестно по какви причини. Наследственото Бакурианово владение — калето Воден, се намира край днешното село Воден.

 

Веднага трябва да се отбележи, че Бачково, Добралък, Добростан, Вурсей, Лилково и Яврово са споменати изрично като владение на калето „Петрич”, от които то е набирало своите запаси, а Липица, „Света Варвара” заедно със скитовете „Св. Никола”, „Св. Илия”, долния и горния „Св. Георги” — като владение на двете калета в Станимака.

 

От споменатите в Устава на Бачковския манастир имена от особено значение за нас е „крепостта Петричос”, т. е. селището, наричано Петрич, а именувано от местното население Василикис, един от най-важните имотни дарове, който Уставът на Бакуриани споменава и който е най-тясно свързан с името Станимака. Че това е днешната Асенова крепост, се вижда преди всичко от указанията, които Бакуриани дава в Устава, т. е. че манастирът се намира в нейното землище. Това най-достоверно се подкрепя и от надписа, намерен в крепостната

 

39

 

 

църква от Йордан Иванов през август 1911 г. върху една от вътрешните ѝ подпорки. В превод на български тоя надпис гласи:

 

„Света Богородица Петричка с иждивения и труда... и ръката на грешния и нещастния йеромонах... Константин.”

 

Щом църквата е „Петричка”, няма никакво съмнение, че „Петричка” е и крепостта, т. е. това е същата крепост, в чието землище Бакуриани съградил манастира, а самата нея подарил. Доказателство в тоя смисъл е и съвременното наименование на местността западно от Бачковския манастир — „Петрич”, както се нарича тя и в един протокол за границите на общинската гора с дата 30 август 1891 г. Това име се споменава и от поп Константин в неговото „Описание на Пловдивската епархия”, където изрично се казва, че крепостта над Станимака, както и близкото до нея село са се наричали „Петрич”.

 

Какво означава името „Петрич”? В неговия корен лежи гръцкото съществително „петрос” (скала, камък), което идва от скалистия терен както на цялата местност, тъй и на възвишението, където се намира крепостта, а и на целия речен пролом в долната му част.

 

Да видим сега какво е съвременното състояние на крепостта Петрич, наричана „Асенова”, и да се помъчим въз основа на запазилите се останки да възстановим бившото величие на тая чутна в миналото твърдина, от която еднакво са се възхищавали и защитниците, и нейните врагове.

 

Преди всичко бие на очи нейното местоположение — върху една варовикова чука, на левия бряг на р. Асеница, точно на това място, където проломът на реката се стеснява изведнъж в почти отвесни скалисти брегове. Чуката се извисява на 130 м от нивото на града, на около сто и повече метра от нивото на реката и на около 30 метра от пътя Станимака—Бачковски манастир, който минавал в подножието на крепостта и е бил изключително зависим от нея.

 

Склоновете на описаната чука на запад от крепостта са не само отвесни, но дори наведени над реката, тъй че са абсолютно недостъпни. Стръмни, на места отвесни са

 

40

 

 

и склоновете откъм север, юг и запад, тук-там може би нарочно изсечени и хубаво загладени, за да станат още по-мъчни за изкачване и за превземане. Най-достъпна е височината само от югозападния ѝ край и от тази именно страна е направена в скалата пътека за ездачи и пешаци, широка около два метра, през която се е влизало в крепостта.

 

Характерно за Асеновата крепост е, че нейните зидове не представляват затворена укрепителна система. Те се намират само на местата, където височината не е била достатъчно стръмна и недостъпна, а където е била естествено непристъпна, там не е имало (както е откъм север и изток) никакви зидове. Този вид крепостни съоръжения са най-присъщи за епохата на развития феодализъм и в това отношение те ни дават известно, макар и приблизително указание за „възрастта” на калето.

 

Ако се съди по разположението на разрушените зидове, може да се направи заключение, че калето се е състояло от две части — горна или централна, най-непристъпната и висока част, и долна — южните склонове на чуката. Горната част заема площ от около 10—12 дка — същинското вътрешно укрепване на твърдината, където се е намирала главната кула. По досега запазените от нея зидове се разбира, че тя е била мощна четириъгълна постройка, направена от необработени камъни, споени с бял хоросан, разположена в най-високата и най-западната част на върха.

 

Във външната част на крепостта следи от сгради не се забелязват, но по всяка вероятност там са се намирали казармените и домакинските помещения, разделени от същинската крепост с особена стена.

 

Старите крепостни зидове са в по-голямата си част напълно разрушени, но тук-там има и запазени части с височина от 0,5 до 6 м и дебелина от 1,3 до 1,6 м (в зависимост от опасността за проникване). Тия зидове, както и зидовете на вътрешната кула, са от ломен камък, донасян от съседните околности или къртен от самата чука, зидан с бял, средно твърд хоросан. В тях личат дупки от гредите на дървените скели, с които майсторите са си служили при зидането.

 

41

 

 

Височината на крепостните зидове, мерена отвътре, не ще да е надминавала 4—5 м, докато отвън те са достигали в зависимост от терена до 15 м. Не се знае точно как е бил направен външният вход на крепостта, но затова пък вътрешният вход личи много добре — изсечен в скалата на височина от 2,5 до 3 м, в широчина 2,3 м. Следите от един необичайно дебел зид (3,2 м), запазен и до днес в източния ъгъл на крепостта, подсказват, че на това същото място, много подходящо за наблюдаване на дефилето, ще е имало навярно наблюдателна кула.

 

Откъм най-стръмните височини на твърдината (североизточните) не е имало зидове, а дървена ограда (парапет), за чието съществуване споменава летописецът на Четвъртия кръстоносен поход Жофруа дьо Вилардуен.

 

Освен останките от вътрешната кула, която и сега личи върху най-високата част на чуката, добре запазен е и водоемът на крепостта. Той представлява четириъгълно помещение, разположено в горната част на крепостта, недалече от вътрешната кула, с размери 4,5 м дължина, широчина 3,2 м и височина около 5 м, закрито отгоре с полукръгъл каменен свод. До него има по-малък, покрит отчасти с дървени греди, а встрани от тях се забелязват следи от зидан водопровод.

 

Водите във водоемите се набирали от дъжда, като за тая цел покривите са устроени по специален начин и със специални средства — керемиди, волски кожи, дървени улуци, корита и т. н., а стените на самите водоеми са облицовани с керамични парчета.

 

Най-добре запазената сграда от Асеновата крепост е обаче крепостната църква „Света Богородица Петричка”. Тази красива постройка, един от най-ценните представители на църковната архитектура в нашите земи, е разположена върху североизточния ръб на крепостното възвишение с размери: 18,30 м дължина и 6,9 м ширина и височина около 15,30 м. Дебелината на зидовете е 0,85 до 1,15 м в основите.

 

Черквата е еднокорабна, едноабсидна, двуетажна и еднокуполна, с тройно вътрешно разпределение на олтарната част и кула над притвора на втория етаж. Първият етаж е имал вероятно предназначение на склад или

 

42

 

 

гробница, а вторият представлява същинската църква. Подът между първия и втория етаж стъпва на застелен с тухли каменен свод. Над притвора на църквата върху напречен цилиндричен свод има четвъртита сводеста кула — камбанария. До камбанарията е водела вътрешна дървена стълба. По една външна дървена стълба е ставало изкачването на горния етаж.

 

На около 8 м на юг от църквата личат следите на подпорен зид, вероятно на двор, в който се е влизало през един вход, широк около 2,5 м. В зида, наляво от този вход, личи една четвъртита дупка с размери 30/18 см от лоста, който е подпирал вратата на входа.

 

Същинската църква била украсена вероятно още при създаването ѝ с ликовете на светици и светци, чиито образи днес едва личат. По тия лошо запазени фрески и главно по архитектурния стил на сградата, украсена от южната страна със седем двустъпални „слепи” ниши, може да се направи заключение, че тя е строена след крепостта, през владичеството на Комнините (1081—1185 г.). Редовете от аркирани „псевдоконструктивни” ниши, характерни за църквата при Асеновата крепост, не се срещат нито в Цариград, нито в Солун, изобщо в Гърция. Те са свойствени единствено за старобългарската архитектура през XII в. като един нов декоративен мотив, който придава особена лекота и изящност на сградата.

 

Заедно с други български църкви в Несебър и Търново църквата при Асеновата крепост е представител на българското „рококо” в средновековната архитектура, което ни дава основание да говорим за старобългарска школа във византийското църковно строителство.

 

В крепостта и около нея са намерени фрагменти от керамика, оръжия, монети, домашни потреби и земеделски сечива, които дават интересни указания за въоръжението и бита на нейните защитници. От керамиката цели съдове за съжаление не са намерени, а само късове от малки, разлати или по-високи съдове с пръстеновидни поставки и цветна глазура, украсена с геометрически, животински и растителни мотиви, характерни за българската керамика от епохата на развития феодолизъм (Втората българска държава).

 

43

 

 

Най-старите монети, намерени около Асеновата крепост, са от късноримските императори Констанций и Диоклетиан. И двете са изровени в югоизточния ъгъл на Разсадника, на около 300 м на север от калето, където е намерен също така и гроб с „глава” на северозапад и тяло, положено на лявата страна. В същия гроб са открити желязно копие и бронзов тракийски шлем. От самата крепост произхождат монети от времето на Йоан Цимисхий (969—976 г.), а също така и една колективна находка медни корубести пари, сечени по времето на византийските императори Мануил I Комнин, Андроник I Комнин и Исак Ангел (периода 1143—1195 г.).

 

С крепостта са свързани и старините, намерени през 1946 г. под една скала в местността „Малка Шейтаница”, на десния бряг на реката, а именно: кован железен ръждясал палешник, кован железен ръждясал косер, меден тиган с правоъгълна форма, 34 зъбеца от железен дарак за чепкане на вълна и два железни гребена за чесане на добитък. На същото място са намерени освен това три железни върха на копия, три върха на стрели, част от средновековна ризница, направена от железни халки, и един добре запазен ръждясал войнишки шлем с конична форма и елипсовиден в основата си отвор. Тези предмети са от един и същ произход — български, от едно и също време: последния свободен век на Втората българска държава — четиринадесети век.

 

След казаното дотук и като имаме пред очи дирите, които мъртвата отдавна „Петричос” ни е оставила, а и някои всеобщи закономерности, валидни за епохата, в която тя е съществувала, нека се опитаме да я видим жива, каквато е била по време на своето могъщество.

 

На същото място, където е изрязан и сега двустъпалният профил на Асеновата чука (гледана от север), се е виждало пак същото възвишение, но не „голо”, каквото е сега, а „коронясано” със зъберите на мощна четвъртита кула, на която са бодърствували денонощно стражевите наблюдатели. Тук, в подножието на отвесната скала, спирали запенените коне на приятели и врагове, тук се събирали войници за щурм, трупали се стълби за катерене, приближавали се дървени кули, за да се докосне твърди-

 

44

 

 

ната, за да се пробият или прехвърлят нейните зидове.

 

Една единствена пътека отивала за крепостта, изсечена в канарите откъм южната страна, но тя е могла всякога да се превърне от пътека в капан, защото е минавала под самите зидове, изложена на засипване с камъни, обстрелване и заливане с гореща смола. Храстите, които виждаме сега по стръмнините, са били изсечени, за да не служат за прикритие на враговете. По-голямата част от камъните в подножието на калето били горе, на стените, приготвени за търкаляне върху вражеските глави.

 

Втора наблюдателна кула откъм изток е стърчала надвесена над стометровата пропаст откъм реката и държала под око източния кръгозор. Встрани от тази кула по первазите на северозападния ръб на чуката дървеният парапет е предпазвал стражите от падане.

 

Сред тия зъбери, парапети, настръхнали зидове и бойници, които наумявали за смърт и кръв, се издигала хубавата църква, която е могла всеки миг да се превърне в укрепление (зидовете ѝ в основата са дебели колкото и крепостните зидове). Черковните молебствия в нея от празнични не веднъж са се превръщали в молебствия за кръвта на враговете, в литургии за извоювани победи.

 

В горната част на крепостта се чували бойни звуци, развявали се флагове, чувало се звънтенето на оръжия, а в долната, домакинската част — звънтенето на ковашки чукове в оръжейниците, свистенето на точила, цвиленето на бойните коне в яхърите и мученето на събрания за клане добитък.

 

Същият величествен декор от била и върхове, само че далеч по-девствени от днешните, покрити с вековни дървета, давали на крепостта дивия природен фон, който смайвал нейните посетители със своето великолепие.

 

Че Петричос е било за времето си значително укрепление, се вижда от епитетите, с които са го назовавали: „укрепено място”, „крепост”, „малко укрепление”, „замък” и т. н. От тези наименования може да се извади заключение, че „Калето”, създадено вероятно около IX век като стратегическо укрепление пред входа на Беломорския проход, постепенно се е превърнало във владетелен феодален замък, в една крепост от ранга на най-

 

45

 

 

големите и непристъпните, каквито са Дзепена (Чепино) и Кричим.

 

Нейното предназначение? — Бурният IX в., когато по всяка вероятност е била построена тя, ни подсказва, че Асеновата крепост е брънка от природопската крепостна система, която е трябвало да „закове” неспокойната северна граница на Византия, а заедно с това да държи в подчинение местното славянско население. Но, както по-нататък ще се види и както името Асенова подсказва, от византийски, противославянски щит Калето над Асеновград неведнъж се е превръщало в щит на българщината и крепост на славянството.

 

Веднага след споменаването на крепостта „Петрич” в Устава на Бакуриани се споменава крепостното селище Петрич, или още Василикис.

 

Очевидно крепостта и крепостното селище са се наричали с едно и също име — все едно дали селището е дало името на крепостта, или е станало обратното. Селището се е наричало и „Василикис” от „василевс” (цар, владетел), което може да се обясни с обстоятелството, че то заедно с крепостта ще да е било императорско владение или пък за известно време тука е намирал убежище владетелят или негови придворни хора.

 

До неотдавна, макар да се предполагаше, че место-находището на крепостното селище е някъде наблизо, не се знаеше точно къде е то. През 1960 г. при оран в нивата на Леонид Адалов, която се намира на 300—400 м северозападно от крепостта в местността Равдин, над шосето за Яврово, се откри ценна находка, която показва, че крепостното селище Петрич (Василикис) се е намирало на това място.

 

Находката се състои от една малко повредена делва, висока 1,38 м, широка 1,22 м, а в „гърлото” — около 0,56 м (мерено по диаметъра). В делвата са намерени кости от човек и някакво малко животно. Встрани от нея са открити доста голямо количество сгурия и въглени, произхождащи от ковашки огнища, а също така и разсипани в пръстта 179 броя медни корубести византийски монети, които се отнасят, както следва: една от времето на император Теофил (829—842 г.), а останалите — на

 

46

 

 

Алекси I Комнин (1081—1118 г.) и Константин Порфирогенет; Йоан II Комнин (1118—1143 г.), Мануил I Комнин (1143—1180 г.) и на Исак Ангел (1185—1195 г.).

 

В същата нива освен делвата и колективната находка с монети през 1958 г. са намерени от учителя в Асеновградската гимназия Георги Ковачев похлупак и фрагменти от керамика с различен цвят, профил и украса, гледжосани и гравирани с геометрически и растителни орнаменти, абсолютно сходни с керамичните фрагменти, намерени в Асеновата крепост и Метоха в Станимака.

 

Отрошки от глинени съдове и тухли се намират в изобилие и в каменните грамади около Ацаловата нива, където по всяка вероятност е било средновековното крепостно селище, а също така и под крепостния път до параклиса „Свети Никола” и по-нататък — до крепостта. Основите на селището не са разкрити, а и мъчно биха се намерили, като се има пред вид, че средновековните селски жилища били в по-голямата си част дървени, затова пък открити са твърде много подпорни стени, от които най-стара е стената до параклиса „Свети Никола”, направена с „червен” хоросан.

 

Възможно е да се набележи отчасти и старият път — от Асеновград през крепостното селище за крепостта. Той е започвал от Метоха (следите му личат ясно) и е минавал край сегашния „пенсионерски парк”. След това с няколко кривулици е възлизал до днешния параклис „Свети Илия Кожухарски”, продължавал е по стръмния източен склон на Равдин, подкрепян тук-там с малки подпорни стени, и е стигал до скалата на север от крепостното селище. На това място канарата е била пресечена четири метра в ширина и пет във височина, за да може пътят да проникне и завие към дола. Тук е бил и „ключът” за проникване в селището — един добре залостен в скалата и опасен за враговете „ключ”.

 

По-нататък пътят се губи, за да проличи отново към параклиса „Свети Никола”, където неговите разрушени подпорни зидове бележат следите му към Асеновата крепост.

 

Селището е имало изобилна вода от местния извор, добре е било защитено от северозападните ветрове — на

 

47

 

 

припек в една планинска, заветна гънка, заобиколена от гъсти гори. То било предназначено да обслужва крепостта с каменари, говедари, зидари и овчари, да я снабдява с жито, вино и всякакво продоволствие, а по време на война да подсилва и попълва гарнизона.

 

Продължаваме с имената на подарените имоти, споменати в Устава, а именно селото, наречено „Стенимахос”.

 

Това име е предизвиквало някога твърде оживени, да не кажем ожесточени спорове за това, откъде е произлязло то и какво е значението му.

 

По въпроса за неговия произход авторите се разделят на две. Едни приемат, че то се състои от двете гръцки думи „стенос” (тесен) и „махе” (борба, сражение). В резултат на тоя прочит известният летописец Константин Костенечки още през XV век превежда „Стенимахос” в „теснобранство”, т. е. теснина, която лесно се отбранява.

 

Други пък, позовавайки се на византийския хронист Пахимер, който пише името Стенимахос с θ (тета), твърдят, че първата част на тази двукоренна дума се състои от „стенос” (сила, могъщество) и „махе” (борба, сражение), и на това основание превеждат Стенимахос в „мощна отбрана”. Те се обосновават с това, че буквата θ (тета) в Стенимахос, както го е писал Пахимер, впоследствие, през средните векове, е загубила своето придихание и е станала τ (тау) поради българското фонетично влияние.

 

Тези две тълкувания върху произхода на името „Стенимахос”, макар и да се различават в своите филологически тънкости, по съдържание и смисъл нямат особена разлика и говорят за едно и също: бойна теснина, която лесно може да се отбранява, защото в случая именно теснината е, която прави отбраната „мощна”. Ето защо двете гледища върху етимологията на Стенимахос не се изключват, а се взаимно допълват и обогатяват.

 

Съществуват и други тълкувания на името Стенимахос, произнасяно още като „Станимъка”, „Станимен” (Марково, Перущица), „Станимях”, „Станимяк” (Хвойна, Павелско), „Стеминех” (Яврово, Добралък, Бачково), различно обяснявани, но еднакво несъстоятелни. Такъв е например опитът „Станимака” да се изведе от

 

48

 

 

„Стенимъх” (мъх по скалите). Или пък от „стани, майко”. В подкрепа на „стани, майко” се е привеждала местната легенда, според която в Асеновата крепост се е крил от турците последният християнски цар Костадин („син царя Александра, Константин Шишман”, както го нарича в своята „История славяноболгарская” Отец Паисий). Тоя последен християнски цар, когато видял, че отбраната на крепостта е невъзможна, рекъл на майка си: „Стани, майко, да бягаме.”

 

Интересна като фолклорно явление, тази легенда, която е част от големия цикъл предания, възникнала в епохата на робството за героизация на последния български владетел, няма, разбира се, никаква връзка с произхождението на името „Станимака” и въобще няма историческа стойност. [1]

 

Видяхме, че освен средновековното селище „Станимака” Бакуриани по-

 

 

1. В „Кратка история на град Станимака”, издадена в Атина през 1929 г., К. Миртилос Апостолидис твърди, че името „Станимака” произхожда от името на евбейския град Истиеа, наричан сега Ксирохори. Според неговите описания през средата на V в. пр. н. е. 6000 преселници, жители на Истиеа, „били изпратени в крайбрежието на Тракия”. От тях 3000 се настанили в крайбрежието, а останалите, след като прекосили Родопите и дали сражение на местните жители, победили и се настанили в Станимака, откъдето е и произходът на името: от „Истиеон” и „махи”, т. е. истиейския бой.

 

Макар Апостолидис отлично да знае, че „нито един от древните писатели не споменава за колония на истиейците по тези места” (с. 3 от неговата книга), това не му е попречило да приеме легендата за истиейския произход на Станимака.

 

Археологическите находки от античния Асеновград, на които се спряхме още в първата част на тази книга, говорят, че тук не е имало гръцка колония. Има траки и съществуването им е отразено и безусловно доказано както в оръжията и античните светилища, така и в надписите с тракийски имена и посвещения на тракийски богове. Макар че са си слагали зехтин в гръцки делви, те не са преставали да бъдат траки. Макар че са си пържили рибата във вносни тигани и са усвоявали римските привички, по произхождение и кръв те са си оставали траки. Дори тогава, когато са изоставяли своите имена и са обявявали за свой „баща ниневластвуващия император”, в чиито легиони служили, техните дядови имена „Кардента”, „Сатокос” и прочие доказвали тракийската им принадлежност.

 

49

 

 

дарил на Бачковския манастир и построените в него „две крепости, а също и техните полски имоти, сиреч Липица и местността, наречена „Св. Варвара”, съседна на Пренеца, със скитовете ѝ „Св. Никола”, „Св. Илия”, „Св. Георги”, който се намира нагоре, а също и „Свети Георги”, който се намира долу, близо до селото”. Видяхме освен това, че той заповядал да се изгради странноприемница „под селото”, „над двата пътя”, и една кула близо до странноприемницата, зада я пази от нападатели.

 

Относно мястото на калетата Димитър Цончев твърди (Известия на арх. институт, кн. XXIII, 1960 г.), че една от крепостите в Станимака се е намирала върху височината Св. Архангел, а другата — на височината Св. Димитър. За Св. Архангел той е очевидно прав. На същата височина според описанието на поп Константин се е намирала някога старата църква на таксиархите, разрушена и заместена с параклис, наречен „Св. Архангел”, който през 1883 г. е бил разрушен, за да се построи на същото място гръцко училище.

 

Според записките на Гено Шопов до „кърджалийското време” на височината Св. Архангел съществували остатъци от средновековните крепостни зидове, които послужили за отпор на едно мощно нападение. Последните случайни разкопки, извършени на 9 април 1960 г., разкриха средновековните крепостни стени на Асеновград, които ясно говорят, че височината Св. Архангел е била укрепена.

 

Що се отнася обаче до твърдението на Цончев, а именно, че втората крепост се е намирала на върха Св. Димитър, това е явно грешка. Бакуриани пише, че подарява две крепости, вече построени — „построените там две крепости” (виж глава II на Устава), а за кулата говори, че „трябва да се изгради”, т. е. тя не е била изградена, не е съществувала, когато Уставът е писан. С други думи, не е възможно да се отъждествява втората, построената Станимашка крепост с непостроеното кале, предназначено за отбрана на странноприемницата. Къде се е намирала тая втора Станимашка крепост, за сега не може да се каже.

 

Що се отнася до кулата, построена за отбрана на

 

50

 

 

странноприемницата (Метоха), нейното място е безспорно на върха Св. Димитър, 300 м на юг от най-южната част на Асеновград, където е сега параклисът „Св. Димитър” и ясно личат зидовете на калето и неговото водохранилище,

 

Върхът Свети Димитър е заграден от изток и юг с отвесни, естествено непристъпни скали, високи от 20 до 50 м, и оттам вероятно не е имало никакъв зид. Имало е зидове върху по-достъпната северозападна, северна и североизточна страна, чиито останки ясно личат и днес на височина от 0,5—5 м и дебелина 1,90—2, направени с ломен камък от местния терен и с твърд, бял хоросан.

 

Входът на кулата е бил откъм северната, най-достъпната част, обърната към странноприемницата. Имало е вероятно и втори вход по стъпаловидната и стръмна пътека, изсечена в скалата откъм южната страна, достъпна само за пешаци. В тъй описаните граници укрепеното пространство 75/30 м е имало около 2 дка площ. Там са запазени основите на различни постройки, чието предназначение не може да се определи с точност, преди да са направени специални разкопки. Единствената вътрешна сграда, запазила макар и отчасти своята конструкция, е водоемът на кулата с размери 4,5 м дължина, 2,7 м широчина и височина неизвестна, тъй като вертикалните стени стоят само до височина 1,2 м. Мазилката на водоема е напълно сходна с мазилката на водоема при Асеновата „крепост: хоросанена с примес от дребно чукани керемидени частици, правена на два пласта от по 15 мм, като първият пласт е подлепяван с отрошки от глинени съдове.

 

Вътрешността на кулата е осеяна с фрагменти от средновековна българска керамика без глеч и орнаменти. Виждат се освен това и римски тухли, вградени в основите на параклиса, донесени от другаде.

 

На югозападния склон на височината Свети Димитър, под крепостния зид, вън от крепостта се намира и една пещера, дълга около 15 м, средно широка около 2 м и висока 3 м. Много е вероятно тя да е извеждала горе, в кулата, и да е била предназначена за тайно скривалище с таен изход в случай на безнадеждна обсада. За сега

 

51

 

 

дъното на пещерата е задръстено със срутени камъни и е невъзможно да се провери връзката ѝ с крепостта. [1]

 

Що се отнася до „възрастта” на калето, ако се съди от текста в Бакуриановия устав, явно е, че построяването както на странноприемницата, тъй и на кулата-убежище е станало след построяването на манастира през 1083 г. и на странноприемницата, т. е. в края на XI в.

 

Бакуриановата странноприемница и днес се намира в най-южната част на града, в тъй наречената Метошка махала, разбира се, не в оня вид, в който тя е съществувала през XI в., а преустроявана многократно. Едно сериозно указание, че странноприемницата тогава е била там, където е и днес, е църквата „Свети Георги Метошки”. Засводените двустъпални ниши по външните стени на запазената старинна южна част на тая църква, добре познати от крепостната църква при Асеновата крепост и църквата-костница при Бачковския манастир, показват, че тя е тяхна „връстница”. А щом църквата не се е местила, имаме всички основания да приемем, че и странноприемницата, която е И сега до църквата, също не се е местила.

 

Остава да потърсим кои са „двата пътя”, над които тя е построена. Те и сега личат: старият път за Асеновата крепост, който минава покрай Метоха, слиза към реката и продължава по левия ѝ бряг нагоре към Бачковския манастир. Вторият е Лясковският път, който минава покрай църквицата „Св. Георги Метошки” и поема по източния склон на височината Свети Димитър към Равдин.

 

За мястото на странноприемницата в Устава е ясно казано: „Долу (в смисъл долу, под манастира — б. а.) под селото, наречено Стенимахос.” Според тоя текст излиза, че средновековната Станимака се е намирала над Метоха.

 

Димитър Цончев приема, че средновековната Станимака се е намирала над странноприемницата (Метоха)

 

 

1. Д-р Александър Пеев твърди в една своя публикация върху станимашките крепости (в. „Родопско ехо”, бр. 36), че през 1925 г., когато посетил крепостта, изходът на пещерата личал много добре на повърхността — една хлътнина, задръстена с камъни и пръст, и че там, на същото място, в северозападния ъгъл на височината, се виждали основите на четириъгълната крепостна кула.

 

52

 

 

върху терасовидната част от североизточните склонове на височината Свети Димитър, където се издига параклисът „Св. Богородица — Рождество” („Фанеромени”) и „се виждат следи от селище и стари гробища”. Едновременно с това той не е пропуснал да изкаже своето недоумение, че селището се намира върху стръмнината над Метоха, а не в хубаво разположеното място под Метоха, много по-пригодно за живот, където е и сега най-южната градска махала, и дори обсъжда въпроса за възможна грешка в уставния текст, което е напълно възможно. При това гробищата, за които говори Цончев — над Метоха, около параклиса „Св. Богородица—Рождество”, не са стари, средновековни, а нови, от края на миналия век, а това ни кара още веднъж да се усъмним, че Станимака се е намирала над страннопримницата.

 

Тук му е мястото да кажем няколко думи и за други две старини в територията на Асеновград, връстници на току-що описаните, а именно — черквата „Св. Богородица—Благовещение” (Рибената) и параклиса „Свети Йоан Предтеча” (Свети Яни).

 

До 1835 г. „Св. Богородица—Рибената” е била параклис на Бачковския манастир. През 1835 г. върху основите на тоя параклис била построена сегашната черква, като част от старинния градеж в олтарния зид е била запазена, та и сега в него личат две двустъпни, засводени ниши — по една от двете страни. Тези характерни за XI—XII в. атрибути в църковното строителство говорят, че и взиданият в сегашната черква стар манастирски параклис е също така от времето на Бачковската костница и крепостната черква „Петричос”.

 

Засводените двустъпални, наричани още „псевдоконструктивни” ниши издават и произхода на разположения в западните покрайнини на Асеновград старинен параклис „Свети Йоан Предтеча” (Свети Яни). По своите размери (8 м дължина, широчина 5,50 м и височина около 5 м) той повече е една черква, отколкото параклис, а по строеж поразително прилича на Бачковската костница и черквата при Асеновата крепост; редуващи се тухлени с каменни пояси, по ъглите — бигор, зидан с хоросан, слепи двустъпални ниши по фасадата, под от четвъртити тухли

 

53

 

 

и едно любопитно различие — шест процепа високо на северната стена, наподобяваща бойници, които в случай на нужда са превръщали тая богомолна сграда в крепост.

 

Разглеждането на първоизточника за миналото на средновековната Станимака — Устава на Бачковския манастир, ще завършим с няколко оскъдни, но затова пък твърде интересни пасажи, които дават важни сведения за положението и съдбата на станимашкото население.

 

„Тези имоти, чиито имена съобщих — нарежда завещателят в един от тези пасажи, — са подарени от мене на казания манастир заедно с всичките им притежания, а именно впрегатен господарски добитък, парици [1] и разните им господарски животни, всякакъв вид земя, гори, полски имоти, пасбища, ниви, лозя, плодни и неплодни дървета, воденица и мелници, карани с коне, езера със земята наоколо, калета и разни постройки в тях и всякакви неща, приходи от движими, недвижими и самодвижими имоти (добитък) в тях и извън тях.”

 

Текстът е категоричен: подаряват се париците, т. е. селяните на Станимака, заедно с всичко движимо, недвижимо и самодвижимо в селищното землище. Това съвсем ясно означава, че средновековната Станимака е била феодално, господарско владение на великия магистър Бакуриани, с което е можел да разполага безусловно (както е и направил), че селяните са били „крепостни люде”, безправни, оценявани (и споменавани) редом с господарските животни.

 

За положението изобщо на париците и в частност на станимашките парици много е знаменателен пасажът в края на първата глава на Устава, където четем:

 

„Смея да кажа, че не с чужди пари съм ги построил сградите (разбирай манастирските — б. м.) или пък чрез ангария, тегоби или с принуда на своите парици, които да съм принуждавал да теглят заради построяването на све-

 

 

1. Парици — крепостни селяни в средновековна България, които нямали собствена земя, а обработвали болярските, царските и манастирските земи и по-голяма част от своите произведения давали на своя владетел, комуто плащали и най-разнообразни данъци. Париците нямали право да напущат земята, която обработвали, и се смятали в известно отношение за собственост на владетеля.

 

54

 

 

тите църкви или на близкия до тях манастир, а само с честни собствени средства и грижи...”

 

От една страна, тоя пасаж разкрива основателя на Бачковския манастир като човек нравствено и религиозно скрупульозен, който не желае да извършва богоугодното си дело за сметка на чужди средства и тегла, но, от друга страна, тъкмо тези уговорки показват, че обикновеният начин, традиционният, нека да го кажем, за издигане на феодалните строежи (храмове, крепости, кули и замъци) е бил именно тоя.

 

И най-сетне в споменатия вече пасаж, в който се урежда странноприемницата, се казва, че всеки ден е трябвало да се дава за нейните нужди от господарските приходи в Станимака два модия жито, две мери вино и за ядене „каквото даде господ от плодовете и зеленчука”. Освен това Бакуриани дал и една от своите стани-машки мелници, за да мели подареното на странноприемницата жито. Всичко това означава, че в Станимака се е произвеждало жито, обработвали се и лозя, имало е овощни дръвчета и зеленчукови градини и воденици за мелене на брашно, и мелници, карани с добитък. Няма съмнение, че заедно със земеделието в още по-голяма степен е било развито и скотовъдството (щом толкова упорито и толкова начесто в Устава се споменава за „господарски и всякакъв добитък”).

 

*

 

За втори път след мълчание от 105 години срещаме името Станимака в летописа на Третия кръстоносен поход (1189—1191 г.). Походът се води от германския император Фридрих Барбароса и се движи през нашите земи по стария цариградски път пряко волята на византийския император, който непрекъснато се опитва да му пречи. Забавила своя марш, кръстоносната войска през 1189 г. превзема Пловдив и решава да презимува там. Междувременно кое за припаси, кое за плячка или пък от жажда за приключения кръстоносните началници ограбват и съседните на Пловдив околности.

 

55

 

 

„Маршалът на императора, Хенрих от Калден, мъж твърде храбър и деятелен дори във време на почивка — съобщава летописецът на тоя поход Ансберт, — взе мно-гоукрепената и прочута крепост, наречена Скрибенцион, над която бе разположен един монашески дом (манастир). След като гражданите (на крепостта) бяха принудени към неочаквано предаване, постави се в нея военна стража. Освен това той (Хенрих) доведе при императора игумена на същия манастир, произхождащ от Ирландия (Хиберния), когото сетне императорът задържа при себе си и се стараеше да се обхожда с него с неочаквана почит. ..”

 

Прави впечатление, че в този пасаж на кръстоносната летопис каноникът Ансберт, който произхожда от Австрия и добре познава великолепните западни крепости, кичи Станимашката крепост с епитетите „многоукрепена”, „прочута” и повтаря тия думи и в своята история на похода, където пише:

 

„Имаше град недалеко от Пловдив на стръмна височина, на име Скрибенцион, здраво укрепен както поради естественото положение на мястото, така и със стени и кули.”

 

Че „Скрибенцион” е именно нашата Станимака, личи не само от звукоподобието на двете наименования, но и от обстоятелството, че над „замъка” той поставя Бачковския манастир, погрешно взет за холандски от сходството на имената Хиберия (Грузия) и Хиберния (Ирландия). Що се отнася до въпроса, дали „Скрибенцион” е само една своеобразна транскрипция на името „Стенимахос”, или е отделно наименование на крепостта, изместило наименованието Петричос, учените, занимавали се с този въпрос, са на различни мнения, но според нас много по-вероятно е първото, т. е. летописецът да говори за града, с който ще се занимаваме по-нататък. Без да навлизаме в подробностите на тия спорове, ще добавим, че изоставени на своята съдба, укрепените селища около Пловдив започнали да се предават на добре въоръжените германски рицари, докато целият този край паднал в техните ръце. По-особена съпротива оказала само крепостта Брандовей (Горни Воден).

 

56

 

 

„Гражданите (на Воден — б. а.) — пише Ансберт, — като се сблъскаха с нашите, сражавайки се известно време, силно се съпротивиха, но въпреки това, както обикновено, обърнаха гръб и като се прибраха в града, с хвърляне камъни и пущане стрели отдалечаваха нашите от стените. Нашите обсадиха града и отправиха пратеник до господаря си херцога, за да поиска помощ, но преди да дойде тя, гражданите, подтикнати от отчаяние, предадоха града и го оставиха на нашите, пълен с богатства, като запазиха само живота си...”

 

Не е безинтересно да се отбележи, че стохилядната крепостна армия на Барбароса (според едни наричан „Червенобрадият”, а според други — „Плячкаджията”, „Пирата”) при влизането в Пловдив била посрещната дружелюбно от градските жители арменци и българи, които я снабдявали с продоволствие, докато ромейските граждани бягали панически оттам, за да се скрият в родопските гори. Кръстоносците отмъщавали на бежанците, като разграбвали тяхната покъщнина, обирали лозята, клали добитъка, а на заминаване опожарили Пловдив (януари 1190 г.), опустошили всичко. Вижда се, че българите и арменците мъчно понасяли византийското владичество, та били готови да посрещнат всеки, появил се в ролята на освободител. В това се крие навярно и лесното предаване на Станимашката крепост — „изведнаж и неочаквано”.

 

Няколко години след кръстоносния поход природоп-ските крепости, в това число и Станимака, отново привличат вниманието на летописците. Причина за това е злополучният български болярин, убиецът на Асеня I — Иванко. Както е известно, след своята кървава саморазправа с царя Иванко побягнал във Византия, където византийският император Алекси III Ангел го оженил за своя сродница, въздигнал го в чин „севастократор” и го направил владетел на граничната Родопска област. Алекси III Ангел очаквал в замяна на туй вярна противобъл-гарска служба, но се случило нещо неочаквано. Щом честолюбивият болярин се видял господар на гъсто населената със славяни Родопска област, той усилено започнал да се укрепява, а през 1198 г. открито се отметнал от Византия, обявявайки се за независим господар. Нещо

 

57

 

 

повече, когато Алекси III започнал с него война, Иванко се съюзил с Калояна и заседнал здраво в Кричим, започнал да бие една след друга византийските войски.

 

Тогава начело на войските срещу него потеглил самият император Алекси III Ангел и се разположил на лагер край крепостта Станимака, където според свидетелството на византийски летописец се били събрали „като в убежище много варвари”, т. е. българи. Алекси обсадил крепостта от всички страни и като я превзел с пристъп, пленил и поробил всички, които се намерили вътре. Въпреки падането на тая преминала към Иванко природопска твърдина родопският самовластник не се уплашил и в никакъв случай не искал да сключи мирен договор с императора освен при следните условия: императорът да му отстъпи с писмен договор всички завоювани земи и да му изпрати сгодената за него императорска сродница Теодора.

 

Разбрал, че не може да се надява на надмощие в открита борба, императорът се престорил на примирен и готов да подпише искания от Иванко договор. Като гарантирал с клетва неговата неприкосновеност, той поканил Иванко на среща в крепостта Станимака, за да уговорят там някои подробности. Поканата била изпратена чрез царския зет Алекси Палеолог, който носел Светото евангелие — гаранция за светостта на императорските обещания. Щом обаче лековерният Иванко се явил пред императора, той бил незабавно окован и хвърлен в тъмничните подземия на Станимашката крепост, където вероятно е бил умъртвен.

 

Тъй злощастно е завършил своите земни пътища цареубиецът Иванко, а заедно с него и мимолетното му „царство” в Родопите. Тъй изчезнала още една надежда на българското население в този край да се отхвърли ино-племенното иго. Че подобно желание е имало, че такава надежда съществувала — подсказва го жестоката съдба на пленените защитници на Станимашката крепост, заробените станимашки „варвари”.

 

След обезвредяването на Иванко за Алекси III не било вече трудно да присъедини към империята краткотрайното

 

58

 

 

„Родопско княжество”, но този път не задълго: на 13 април 1204 г. след няколкомесечна драматична обсада по море столицата на Византия — Цариград, пада под властта на кръстоносците от Четвъртия поход и на мястото на разпадналата се Византия възниква краткотрайната Латинска империя (1204—1261 г.). При разпределението на земите между латинските барони обособената в „княжество” Пловдивска област заедно с природопските крепости, в това число и Станимака, се паднали на белгийския рицар Рение дьо Три, който се установил в Пловдив с дружина от 120 рицари.

 

Една година след коронясването на новия латински император в битката при Одрин латинците били разбити от българския цар Калоян и самият император Балдуин — пленен. Веднага след тази победа цар Калоян тръгнал с войските си да превзема и Пловдив.

 

Слуховете за латинското поражение и за приближаването на страшните български войски силно стреснали пловдивските рицари, деморализирани и без това от възникналите между тях вражди. Тези вражди стигнали дотам, че в най-критическата минута, когато всеки ден се очаквало появяването на Калоян, по-голяма част от рицарите на Рение дьо Три, в това число и неговият син, изоставят своя феодал и заминават за Цариград.

 

„Сега ще разкажа една чудна история — пише в своята хроника за IV кръстоносен поход летописецът Жофруа дьо Вилардуен — как Рене Тритски, който се беше отдалечил от Константинопол на девет деня път и в Пловдив стоеше със 120 рицари, бе напуснат от сина си Рение, от брата си Жил, от внука си Яков от Бонди, от зетя си Аскар от Вердюн, който водеше дъщеря му. Те му отнеха до 30 рицари и мислеха да избягат в Константинопол и го напуснаха, както чувате, в голяма опасност, но те намериха страната въстанала и бяха пръснати. Гърците ги уловиха и ги предадоха на царя на българите, който скоро след това им отсече главите...”

 

Доловили несигурното положение в латинския гарнизон, враждебно настроените към латинците павликяни, живеещи в предградията на крепостта, изпращат вестоносец до Калоян с обещание, че ако той се яви пред Пловдив, те ще му предадат целия град.

 

59

 

 

„Когато Рение дьо Три узна (за вестоносеца) — продължава Вилардуен. — той се усъмни да не го предадат на Йоанис (Калоян) и излезе с толкова хора, колкото имаше, и тръгна един ден и дойде в едно от предградията на града, където пребиваваха попеликаните (павликяните), кои-го се бяха предали на Йоанис, подпали предградието и изгори голяма част от него. И си отиде в крепостта Станимак, която бе на три левги [1] оттам, и бе с гарнизон от негови хора, и влезе вътре и бе след това дълго време затворен в нея — около 13 месеца — в голяма грижа и в голяма нищета и от лишение яде конете си. И бе далеч на девет дни път от Цариград и не можеха Да чуват новини един за други” (обсадените кръстоносци с тези от Цариград).

 

И тъй Станимака отново е въвлечена във водовъртежа на историческите събития, като се превръща в убежище на латинския пловдивски „княз” — изоставения от своите хора Рение дьо Три.

 

Докато Рение дьо Три се „окопава” в Станимака, Калоян наближава Пловдив, с помощта на „попеликаните” успява да го превземе след една кървава саморазправа с антибългарски настроените аристократи.

 

„Той заповяда — четем в хрониката на Вилардуен — целият Пловдив да бъде сринат — и кулите, и стените, а високите дворци и богатите къщи да се опожарят и разрушат. Така бе разрушен благородният град Пловдив, който бе от трите най-хубави градове на Цариградската империя...”

 

В хрониката на Вилардуен не се говори изрично, че след превземането на Пловдив Станимака е била обсаждана от българите, но то се разбира, щом рицарите в крепостта са прекарвали „в голяма грижа и голяма нищета” и от глад са яли конете си. Тук се налага да поясним, че в бягството му към Станимака Рение дьо Три е бил придружаван само от 15 души рицари, но това съвсем не означава, че латинският гарнизон в Станимака се е състоял само от 16 души, защото към това число трябва да се прибавят оръженосците, военната стрелкова пехота (арбале-

 

 

1. Левга — мярка за дължина = 4444 м.

 

60

 

 

тиерите-лъконосци), обозните и други спомагателни войници, които няколко пъти превишавали броя на рицарите, тъй че станимашкият гарнизон на Рение дьо Три ще да е наброявал не по-малко от стотина души независимо от тук заварените защитници на крепостта.

 

Само така може да се обясни, че и гарнизонът при обсадата се е задържал цели 13 месеца. Що се отнася до глада, ясно е, че както в Пловдив, така и в съседните му крепости никой от кръстоносците не е очаквал поражение на латинската войска, а следователно и опасност от близка обсада и борба. Пленяването на Балдуина идва като гръм от ясно небе и сварва рицарите и бароните на Пловдив съвършено неподготвени. Ето защо и Станимака не е била своевременно запасена с храни и рицарите е трябвало да ядат конете си.

 

Цяла година обсадените в Станимака латинци не са могли да намерят никакъв излаз, заобиколени от враждебното им българско население. От това трагическо положение успява да ги отърве един рицарски отряд от войската на новия латински император Хенри, брата на Балдуин Фландърски, след превземането на родопската крепост Монияк. Близостта на Монияк до „Естанемак”, както Вилардуен нарича по-нататък нашата Станимака, съблазнява рицарите да освободят обсадения в нея Рение дьо Три. Самият император Хенри не се решава на тоя препълнен с рискове презродопски поход и остава в Монияк да чака завръщането на освободителната експедиция. Ето и краткото описание на този поход до Станимака, както е .предаден той от неговия предводител, самия Жофруа Вилардуен:

 

„И знайте, че онези, които отиваха там (в Станимака), отиваха към голяма опасност, защото малко такива опасни военни атаки са били виждани. В тази атака отидоха Конон дьо Бетюр и Жофруа дьо Вилардуен, маршалът на Романия и на Шампания, и Макер дьо Сент-Менеулд, и Милон дьо Бребан и Пиер дьо Брашльо, и Пайен д'Орлеан, и Ансо дьо Кайо, и Тиери дьо Лос, и Гийом дьо Першуа, и един батальон венецианци, чийто капитан бе Андре Валер. И те яздиха така до замъка Естанемак и доближиха толкова, че видяха Естанемак.

 

61

 

 

Рение дьо Три беше при дървената ограда пред стените и забеляза авангарда, който Жофруа, маршалът, водеше, и другите батальони, които идваха след него в голям ред. И тогава той не позна какви хора бяха това, и не бе никак чудно, че се съмняваше: защото от много време той не бе чул никакви новини за тях. И повярва, че (това) бяха гърци, които идваха да ги обсадят.

 

Жофруа, маршалът на Романия и на Шампания, взе туркопули [1] и арбалетиери на коне и ги изпрати напред, за да разузнаят какво ставаше в замъка: защото не знаеха дали те бяха мъртви, или живи, тъй като дълго време не бяха чули новини за тях. И когато тези дойдоха пред замъка, Рение дьо Три и неговите хора ги познаха. Можете да си представите каква голяма радост те (изпитаха). Тогава те излязоха оттам и отидоха да посрещнат приятелите си и твърде се зарадваха и едните, и другите.

 

И тогава бароните се настаниха в един твърде хубав град, който беше в подножието на замъка и който държеше замъка винаги обсаден. Тогава бароните казаха, че те много пъти са слушали да се говори, че император Балдуин бил умрял в затвора на Йоанис, но те никак не го вярват. И Рение дьо Три каза, че той наистина беше мъртъв, и те го повярваха. Мнозина бяха, натъжени от това, но можеха ли те да променят (станалото)!

 

Така те преспаха в града и на другия ден сутринта тръгнаха и напуснаха Естанемак. И яздиха два дни, а на третия пристигнаха в лагера, където Анри, братът на императора, ги очакваше Под замъка Монияк, който е разположен на река Арта (Арда) и където той се бе уста новил. Голяма радост бе за войската, че Рение дьо Три бе освободен, и това бе голяма заслуга на онези, които го доведоха, защото, като отиваха там, те се излагаха на голяма опасност.

 

И това беше годината 1026 от въплъщението на Господа наш Исус Христос.”

 

Освен любопитното военно приключение, което научаваме от тия пасажи в Хрониката, засягащи освобождението на Рение дьо Три, те съдържат и извънредно ценни

 

 

1. Туркопули — местни спомагателни войски.

 

62

 

 

сведения за града, наричан „Естанемак”, а именно, че той е „един твърде хубав град... в подножието на замъка” (Асеновата крепост). Летописецът Вилардуен, маршалът на Шампания и на Романия, който е живял на Запад в много по-чудесни градове, нарича Станимака „твърде хубав”! Какво може да означава тоя епитет? Очевидно той може да означава само едно, че крепостното село Станимака от 1084 г. сега, в 1206 г., не е вече село, а град в оня смисъл, както се е разбирало на Запад, т. е. благоустроено селище със собствени укрепления (стени).

 

Що се отнася до пътя, по който рицарите стигнали до Станимака, по всяка вероятност той е минавал през долината на реката Арда и днешния Кърджали, след това се е прехвърлял по долината на Чамдере и през Тополовския проход е достигал до Станимака. Като се имат пред вид ужасните неудобства на този преход, особено по онова време, когато е бил съвсем неблагоустроен, бихме могли да си представим с какви рискове са се движели претоварените с желязо тежки рицарски коне по тесните и стръмни кози пътеки. Като се добави към това и враждебно настроеното местно население и мъчната прехрана, наистина трябва да се съгласим с Вилардуен, когато твърди, че „малко такива опасни военни походи са били виждани”.

 

Напусната от латинците, Станимашката крепост още през същата година е завладяна от Калоян. След смъртта на страшния български цар през 1207 г. управителят на Родопската област Алекси Слав отказва да признае новия цар Борил, отнема редица крепости от него и се обявява за самовластен родопски господар.

 

Поражението на Борила в битката му с латинците край Пловдив на 2 август 1208 г. дава възможности на Алекси Слав да укрепи самовластието си в Родопа, като при една среща с латините в Кричим им предлага съюз и мир. Тая среща, която засяга макар и косвено съдбата на Станимака и рисува по великолепен начин нейния владетел Алекси Слав, ще си позволим изцяло да предадем, както я намираме записана в хрониката на другия кръстоносен летописец — Хенрих дьо Вилансиен:

 

„След всичко това (след като императорът Хенрих,

 

63

 

 

брат на Балдуин, получил Славовото предложение за мир и дошъл в Кричим — б. а.) този Есклас (Слав) дойде при императора и го намери седнал в палатката си, заобиколен от своите най-големи барони. Есклас влезна в палатката пред всичките барони, които бяха там; падна пред краката на императора, целуна ги и след това (му целуна) и ръката... Мирът бе сключен и потвърден. Там Есклас стана човек (васал) на императора и се закле да му бъде верен и лоялен занапред като на свой законен господар.

 

Тогава маршалът насаме му каза да поиска от императора една от неговите дъщери. Есклас коленичи отново пред императора и му каза: „Господарю, казаха ми, че вие имате дъщеря, моля Ви, ако желаете, да ми я дадете за жена. Аз съм човек богат със съкровища от злато и сребро и в моята страна ме считат благородник. И тъй, аз Ви моля, ако обичате, да ми я дадете.”

 

И всички първенци, които бяха там, го посъветваха да му я даде, за; да му служи на драго сърце и с удоволствие. Императорът каза: „Сеньори, щом вие ме съветвате, аз я давам.” После той се усмихна, повика Есклас и му каза: „Есклас, аз Ви давам дъщеря си, стига бог Да Ви позволи да ѝ се радвате. Аз Ви давам (с нея) и цялото завоевание, което ние направихме тук, при условие, че Вие ще бъдете мой човек и ще ми служите. И освен това аз Ви давам (обещавам) голяма (обединена) Влахия, на която ще Ви направя господар, ако е Богу угодно и (ако съм) жив. . .” Поради това Есклас падна в краката му и плачейки, горещо му благодари.”

 

Ясно и кратко: Слав приема да „служи”, т. е. обявява се за васален на латинците, в замяна на което получава подкрепа срещу омразния Борил, увеличение на своите владения, обещание да получи цялото българско царство и заедно с това една особена примамка за сластолюбивия болярин — императорската дъщеря. Разбира се, всичко туй латинците не дават даром: те получават реална военна подкрепа в лицето на родопския феодал, от една страна, а, от друга, перспективата да се превърне той с тяхна помощ в един благосклонен към тях български цар. Такова нещо заслужава жертвуването на императорската дъщеря

 

64

 

 

и Хенрих, въпреки че се привидно колебае, прави го на драго сърце. Явно е, че след ужасния край на Балдуина латинците изоставят своята надменност и се опитват да бъдат дипломати.

 

В събитията, които следват споразумението, сключено между Слав и латинските барони, Станимака отново заема, макар и за кратко, средищно място. Латинската войска се изтегля (след разрушаването на Пловдив градът изведнъж придобива значението на основен стратегически възел). Малко след това „Есклас — съобщава летописецът — отново дойде при нашите хора (в Станимака — б. а.). Тогава нашите барони се питаха помежду си кога и къде ще бъде (стане) сватбата на девойката. Императорът му подари своя любим кон, след това му повери своя брат Вистас с два бойни отряда от своите хора.”

 

Очевидно при тая нова среща съюзът е бил задълбочен, като е била уговорена Славовата сватба и Славовата сила — увеличена с два латински отряда, които е трудно да се отгатне дали са били предназначени да засилят шансовете на новия васал в борбата му с узурпатора Борил, или да предпазват латинците от ловкия болярин.

 

Няколко месеца след срещата в Станимака с императора ние виждаме родопския владетел на път към столицата на латините — Цариград.

 

От една случайна среща с Вилансиен по пътя за латинската столица Слав узнава, че бъдещата му жена е в Салебрия и решава да отиде там, за да я види.

 

„Като я намери там — пише летописецът Вилансиен за тая вълнуваща среща между принцесата и болярина, — той ѝ каза, че иска тя да дойде (с него) в Константинопол, а тя отговори, че е готова да отиде. Есклас, който от момента, в който видя девойката, беше целият пламнал от любов по нея, нареди така, че я отведе в Константинопол. Защото силно желаеше деня, в който щеше да се ожени за нея, и му се струваше, че всеки изминат ден трае колкото четиридесет дълги дни...”

 

Сватбата става с голяма Тържественост, при голямо веселие и „изключително изобилие на блага, които като че ли се черпеха от извор”. Слав престоява една седмица

 

65

 

 

със своята млада жена, а след туй, съпроводен от императорската свита доста надалеч от Цариград, заминава към своите Родопи като младоженец и деспот — императорски зет.

 

„Мила щерко, бъдете мъдра и вежлива — били съветите на бащата, според както ги предава летописът. — Вие взехте мъж, с когото заминавате, но който е малко див. Пазете се в никой случай да не изоставяте нашите добри навици заради лошите (навици) на другите... И над всичко (друго) пазете се, щото поради тяхната обич и отношения, каквито и да са те, от тях към Вас и от Вас към тях да не отвикнете сърцето си да обича нашия народ, от който вие сте излъчена...”

 

„Малко див”, непохватен може би, застаряващ (около петдесетгодишен) женолюбец, все още твърде жизнен, за да пламне от любов към младата принцеса, честолюбив, дипломатичен, настойчив и енергичен в преследването на своите цели — ето какъв се очертава родопският и станимашки владетел деспот Алекси Слав според летописеца.

 

Неговото владичество над Родопите и над Станимака продължава непрекъснато около четвърт век (от 1208 до 1231 г.) и е оставило като траен спомен името му, име и на планината Доспат, или още Славова [1]. С какво се е отличило Славовото управление, за да се запази тъй дълго, не знаем, но очевидно то трябва да е допаднало на българското население в Родопа, което за първи път имало за по-продължително време свой еднороден господар.

 

След Клокотнишката битка целите Родопи, включително и Станимака, преминават във владенията на голямата българска държава, създадена от дипломатичния Иван Асен II. Тази нова промяна в живота на средновековната Станимака е увековечена с Асеновия надпис върху югозападния склон на крепостта, наричана тогава „Петричос”,

 

 

1. Наименованието „Славиеви гори”, което се дава на Родопите, се среща за първи път у Константин Костенечки (1410—1432) — в биографията на Стефан Лазаревича. Същото название се среща у пътешественика Вранчич (1553 г.), а по-късно (1819 г.) — и у поп Константина, който пише: „Доспат балкан викат на Славова планина.”

 

66

 

 

издълбан на камък десетина метра над външния крепостен вход.

 

Надписът е на български език. Разположен е в осем реда и се е намирал някога в горната, централната част на крепостта. Издълбан е по нареждане на цар Иван Асен II, за да се ознаменуват промените, направени в крепостта след Клокотнишката битка (от 1 септември 1230 г. до 1 септември 1231 г.). [1]

 

В превод на новобългарски надписът гласи:

 

„В година 6737 (1231) индиктион 4-и от бога въздигнатий (на царството) цар Асен (цар) на българите и гърците, също и на други страни, постави Алекса севаста и изгради тази крепост.”

 

Най-същественото в този надпис е, че от него научаваме за поправянето на отчасти развалените стени по нареждането на новия владетел на Станимака — българ-

 

 

1. Пръв преписал и публикувал Асеновия надпис френският пътешественик Пол Люкас, който в своето пътуване на Изток през юни 1706 г. дошъл в Пловдив, а оттам и в Станимака:   „За да открия нещо, пише той в своите пътни бележки, аз се разходих на половин час от Стенемак, дето имало, казаха ми, развалини. Те са върху едно малко възвишение: аз ги разгледах и ми се сториха като остатък от една значителна крепост. Наблизо има и една хубава църква, посветена на света Богородица и свети Георги. На другата страна намерих върху една скала надпис, повечето букви от който ми се сториха от един нов и особен вид. Местните жители имат наивността да вярват, че този надпис съдържа тайната на философския камък. Когато ме видяха, че го копирам, намериха се много, които ми искаха да ги науча да правят злато...”   Към тоя пасаж в своите пътни бележки Люкас прилага и копието на надписа, което има това преимущество, че като не е разбрал значението на буквите, Люкас го е дал в точното му разположение и форма.   През 1864 г. Асеновият надпис се появява отново, този път в страниците на в. „Гайда”, по-късно надписът е обнародван от вестник „Македония”, а през 1881 г. се появява и в пловдивския в. „Марица”.   Гръкоманите в Станимака разбират, че той не се е отнасял до тайната на философския камък, а до едно историческо събитие, което наранявало техните патриотически чувства, и решават да заличат тая българска старина. Заличаването става по нареждане на станимашкия кмет гръкоманин Атанас Епитропу през пролетта на 1883 г. Изчукването, както Иречек свидетелствува, е извършено с тесла. Възстановяването на надписа е извършено през 1899 г. под ръководството на В. Златарски на същата скала, където някога е бил, само че малко по-надолу.

 

67

 

 

ския цар Иван Асен II („изгради” в надписа е употребено в смисъл на „поправи”); а освен това, че за управител на крепостта е бил назначен царският човек Алекси. Местен феодал ли е това, болярин или само комендант на крепостта? На този въпрос не можем да отговорим със сигурност. Може да се каже само, че ако се съди по титлата „севаст”, която според дворцовата традиция се е давала само на роднини на царя или на най-близките му хора, Алекси ще да е бил или от царския род, или много доверено лице на Иван Асен II, или най-сетне лице, отличило се с много големи заслуги към държавата.

 

Иван Асен II сериозно се е бил заел да направи от природопските крепости граница, твърда и надеждна за отбрана откъм Византия. Поправката и потягането на Станимашката крепост е във връзка с тези негови намерения и неговото желание да включи завинаги славянското население в Западна Тракия и Родопите в границите на българската държава.

 

Със смъртта на Иван Асен II трепнала колебливо и съдбата на Втората българска държава, а заедно с това и съдбата на Асеновград. Асеновите наследници нямали нито мъжеството, нито дипломатическия усет на своя предшественик и природопските крепости Станимака, Кричим и Чепино (Дзепена) започнали често да менят своите господари.

 

Подир Коломан I Асен през 1246 г. никейският император Йоан III Дука Батаци успява да завземе родопската област, в това число и Станимака. Осем години по-късно българският владетел Михаил II Асен намира удобен случай да си отвоюва родопските владения. Той минал Стара планина, Марица и като навлязъл в Родопската област, започнал да превзема една по една природопските крепости (може би най-напред Станимака), без да срещне никакъв отпор. За тези бързи и лесни успехи на българския цар причината е, според думите на византийския хронист Акрополит, че „тамошните жители като българи на драго сърце преминаваха на страната на своите едино-племенници, като сваляха игото на другоплеменниците”.

 

Що се отнася до ония крепости, в които имало ромей-ски гарнизони, при описаните обстоятелства (активното

 

68

 

 

 

69

 

 

съдействие на местното българско население) те не могли сериозно да се противопоставят и се покорявали на българите. Едни От тях били обхванати от ужас и предпочитали да предадат крепостите, но да осигурят свободата, живота и завръщането си в родината, други поради внезапното нахлуване предпочитали да изоставят крепостите и да бягат. По този начин били превзети Станимака, Перущица, Кричим и Чепино, както и всички крепости във вътрешната родопска област, наречена Ахридос (оттам и името на Арда) с изключение на Монияк.

 

Интересното в тези събития, разказани от Акрополит, е самопризнанието му за необикновеното за ония времена будно чувство за народностна принадлежност и племенна солидарност у българското население в Родопската област, което с готовност отхвърляло игото на другоплеменниците (византийците) и помагало на своите единоплеменници.

 

За съжаление Михаил Асен нямал силата да задържи Родопската област и още през зимата на същата година (1254) император Теодор II Даскарис превзима Станимака, Перущица, Кричим и всичките други укрепени места с изключение на Чепино.

 

През време на междуособиците за българския престол между Константин Асен Тих и болярина Мицо, около 1260 г., Константин е намерил за известно време убежище в Станимака. Само три години по-късно виждаме Станимака пак във византийски ръце, по времето на император Михаил VIII Палеолог, и тя остава византийско владение около сто години, до 1344 г., когато българският цар Иван-Александър съгласно договора с византийската императрица Анна Савойска завладява много крепости и градове, в това число и Станимака.

 

За значението на Станимака през времето на първите Палеолози (1259—1344 г.) можем да съдим от това, че тя е била столица на Родопската област, наричана в историята на Кантакузин „Станимашка и Дзепенска”, т. е. Станимашка и Чепинска, и давала по време на война 1000 въоръжени конници и много пехотинци.

 

Тук е най-подходящо да отбележим трайната стратегическа взаимовръзка между природопските крепости Ста-

 

70

 

 

нимака, Перущица, Кричим и северната половина на Родопа. За хубаво и лошо те са ключовете за владеенето на Родопа. Паднат ли Станимака, Чепино и Кричим, пада цялата Родопа. Държат ли се тези крепости, държи се цяла Родопа. Защото тези крепости контролират и равнината, зимните пасбища, житните пазари и хляба на планинското население. Тази икономическа взаимовръзка прераства с течение на времето в стратегическа аксиома, която придобива своето най-голямо значение между XII и XIV век и най-добре обяснява как от село през 1083 г. Станимака се превръща в един добре укрепен и хубав град, столица на цялата Родопска област през първата половина на XIV в.

 

След като Станимака преживява под владичеството само на цар Иван-Александър и неговите наследници около две десетилетия, чак до 1363 година, няма съмнение, че в етническо отношение е бил един български град и като такъв се е озовал през 1363 г. под властта на турците.

 

За разлика от Иван Асен II, който се е грижил повече за своите градове и крепости, Иван-Александър — „богобоязлив” и суеверен, се е занимавал предимно с черквите и манастирите. Вижда се, че в това отношение той е бил особено щедър и внимателен към разположения в околностите на Станимака Бачковски манастир, чиито владения увеличил с нови, потвърдил старите със свои хрисовули и дал на манастира много други подаръци и помощи. Размерът на тия царски дарове е бил такъв, че Иван-Александър е обявен за втори ктитор (основател) на манастира и неговият лик намираме на видно място в старата манастирска църква-костница, на горния етаж, в лявата ниша, току над образите на първите ктитори (братята Бакуриани).

 

Иван-Александър е изобразен в пълен ръст, с корона на главата, с кръст в дясната и скиптър в лявата ръка. Короната му се поддържа от два ангела, а над нея в небесата седи като закрилница света Богородица със своето дете Исус. Вляво и вдясно от царската глава е било написано неговото име „Александрос” в надпис, който според професор В. Златарски трябва да е изглеждал така:

 

„Иван Александър в Христа бога благотворен цар и самодържец на българите и гърците.”

 

72

 

 

Изчукан от ревниви гръкомани още през миналия век, сега от този надпис са останали само няколко букви от името Александър. Фреската, за която споменава и един от пътешествениците през нашите земи в края на XVI век Петър Лукарич, е единственият запазен лик на цар Иван-Александър и по всяка вероятност в голяма степен се покрива с неговия действителен физически образ.

 

Тази глава от нашата история ще приключим с един опит да възстановим, макар и приблизително, облика на средновековната Станимака.

 

Каноникът Ансберт нарича Станимашката крепост „многоукрепена” и „прочута”. Той говори за „град — недалеко от Пловдив, на стръмна височина на име „Скрибенцион”. Че не става тука дума за калето „Петричос”, а за града Станимака, доказателство са и думите на Жофруа Вилардуен, който ясно разграничава „замъка” (Петричос — б. а.) от „твърде хубавия град, който беше в подножието на замъка и който държеше замъка винаги обсаден” и където се оттеглят кръстоносците, за да преспят след освобождението на Рение дьо Три. „Хубавият град”, „прочутият”, „многоукрепеният”, градът, за който ни говорят кръстоносните летописци — нека повторим още веднъж, — не се е намирал горе, на калето Петричос (Асеновата крепост), а долу, в подножието на Свети Димитър. И, както се вижда от съотношението, в което Вилардуен ги поставя, градът е доминиращата военна сила, която държи уединения замък в теснината „винаги обсаден”.

 

Към тези исторически факти, които ни помагат да определим мащаба и значението на града Станимака, следва да прибавим и обстоятелството, че по времето на първите Палеолози, когато разрушеният от Калояна Пловдив загубва за известно време своето стратегическо значение, Станимака е заедно с Чепино столица на обширната Родопска област, наричана „Станимашка и Дзепенска”.

 

Възможно ли е един замък като Петричос, колкото и непристъпен да е той, да има значението на стратегически и стопански възел — седалище на област, на императорски военен лагер? За подобно нещо се изисква не замък, а истински град и този мощен и хубав град е в онуй време Станимака.

 

72

 

 

Към историческите доказателства за това ще приведем и археологически. Става дума за последното археологическо откритие на територията на Станимака, извършено на 9 април 1965 г. при разкопките за канализация по ул. „В. Коларов”, успоредна на реката, по левия ѝ бряг. Малко по на юг от средния мост, срещу бившата брашнарница на Петър Мандалиев, копачите на канала разкриха на 1,70 м под нивото на паважа крепостна стена с направление изток-запад, дебелина 2,20 м и височина 3,15 м, направена от речни камъни със спойка от „бял” хоросан с примеси от чукан камък и малки парчета негасена вар. Стената е с две лица, пак от речен камък, само че по-грижливо обработен и с една „стъпка” навън откъм северното ѝ лице в размер на 12 см.

 

Точно по средата на колектора (канала) стената, която е с направление изток-запад, прави чупка и взема при същата височина и дебелина северозападно направление към съседната височина Св. Архангел.

 

В подножието на чупката на дълбочина 4,20 м в канала работниците изхвърлиха грамада речни камъни, дебело обложени със сажди и размесени въглени, явно следи от продължителен пожар, белег за драматичните обстоятелства, при които е загинала крепостта.

 

При разглеждането на тая стена се яви един от живеещите в старата къща на Стояновски и ни заведе в зимника на същата къща (край самата река), за да ни покаже продължението на стената, която ясно очертаваше извивките на ъглова кула1.

 

На 45 м южно от разкритата на ул. „В. Коларов” стена по протежението на канала бе разкрита успоредна на реката и на улицата част от друга крепостна стена, чието продължение се намери и по на юг на разстояние 60 м в една отсечка с 3,6 м дължина. След това стената отново променя направлението и се „скрива” под неразкопаната улица. Строежът и на тия две стени (в същност на една стена в различните ѝ части) е абсолютно сходен със строежа на разклоняващата се към Св. Архангел с тая разлика, че крайречната е по-тънка (с дебелина 1,20 м), а хоросанът ѝ е по-мек и бял. Останките от „крайречната стена” бяха разкрити на 0,80 м под нивото на паважа в дълбочина 2—2,40 м.

 

73

 

 

Разкритията бяха достатъчни, за да се очертае един от ъглите, а именно източният ъгъл на крепостта, заграждала някога Станимака, находящ се до реката на около десетина метра южно от „средния мост”. Оттук под остър ъгъл са се разклонявали дебелата „северна” стена и тънката — източна, или още „крайречната стена”, която, следвайки лъкатушките на Чепеларската река, се е свързвала вероятно с Метошката скала.

 

Към тези нови находки трябва да прибавим и съобщението на Гено Шопов [1], че при ремонтиране на стари къщи под параклиса „Св. Варвара” и в западното подножие на хълма Свети Архангел били разкрити разрушени зидове на северната крепостна стена с направление изток-запад. Тя минавала покрай чешмата „Айларя” успоредно на ул. „Персенска”, стигала до параклиса „Св. Константин и Елена”, като свързвала височината при тоя параклис с възвишението Св. Архангел. На тая северна стена според преданието, което Шопов ни съобщава, се е намирала главната крепостна врата, наречена „Пловдивска”, или още врата за „кастрото” (крепостта Филипополис). До неотколе старите станимашки жители на въпроса, къде отиват, отговаряли „стон кастра” (на крепостта).

 

Според данните на Шопов през главната градска порта изкарвали на времето добитъка за паша, откъдето е и наименованието на площада пред нея — „Айларя” (гове-дарника), а оттам и наименованието на цялата нова махала. Освен главната порта на северната станимашка стена имало и по-малки — странични. Една от тях била съвсем близо до параклиса „Св. Константин”, водела за гробищата и затова се наричала „гробищната порта”.

 

 

1. Гено Шопов е асеновградски жител, адвокат, един от държавните защитници по делото за Бачковския манастир. Във връзка с това дело той събрал доста исторически сведения за града, които после систематизирал в една ръкописна студия върху миналото на Асеновград, където намираме записани и въпросните сведения за местоположението на северната крепостна стена.

 

Зидовете, за които става дума, са били запазени дори до началото на миналия век (1810—1835 г.). Те служили на градските жители по време на кърджалийските нападения за защита, но след това при усиленото заселване на града били развалени и камъните им използувани за направа на жилища.

 

74

 

 

Старият път за Пловдив минавал покрай параклиса „Свети Никола” все на запад и все в подножието на Светикиришките възвишения, където и до днес минава пътят за Горни и за Долри Воден. Все покрай ниви, лозя и трънаци този път стигал до Орта хан (Средищната странноприемница), оттам през чалтици и места, заблатени от разливите на Асеница, пресичал днешното пловдивско летище и влизал в Пловдив до черквата „Света Марина” през крепостната порта, наречена „Станимашка”.

 

Бачковският път минавал през „Салаша” край параклиса „Свети Илия” (над горския разсадник) и през старото крепостно селище „Петричос” и старинния параклис „Свети Никола” излизал на запад от Асеновата крепост, за да продължи оттам нагоре към Бачковския манастир (все в калдъръм). Пътят минавал покрай няколко параклиса и на всеки завой имало поставени икони на светци, за да пазят пътниците от разбойници и лоши срещи.

 

А сега да се върнем отново към града. Средновековната керамика, намерена край основите на порутените крепостни стени, разкрити на 9 април 1965 г. (съхранява се в градския музей в Асеновград), и строителните особености на стените ясно говорят, че това са останки от средновековните укрепления на Станимака, от средновековните нейни стени. В общи линии те очертават територията на града, защитен от север с една стена, която е минавала от параклиса „Св. Константин и Елена” през височината Св. Архангел до реката при сегашния „среден” мост. Градът е бил разположен на юг от тая стена до Бакуриановата странноприемница (Метоха), където се намирала южната, Бачковската, или още „Беломорската врата”. Нейните хоросанени зидове личаха до неотдавна на изток от метошката черква „Св. Георги”, на запад от стръмния речен бряг, където се забелязва и сега старото подзиждане. Северната и южната стена били свързани с „крайречната стена” и с една „западна” откъм планината. Тъй описаните граници очертават едно заселено пространство от около 300—400 дка. За мащабите на Средновековието това е наистина внушителна площ, която говори за истински град, гъсто населен и крепко защитен.

 

75

 

 

Кога и при какви условия е възникнал той?

 

Видяхме, че през 1084 г. Станимака е обикновено село, а не град. Ако беше град, т. е. крепост, Бакуриани нямаше да строи на височината Св. Димитър нарочно кале за защита на странноприемницата си. Градът се е развил следователно в столетието след Бакуриани, когато са строени крепостната църква „Св. Богородица”, параклисът на Богородица в Бахча махала и параклисът на свети Яни. Главната причина за разцвета на града е нарасналото му.военно значение по време на драматичните сблъсъци през XII и XIII в. между Византия и засиленото Второ българско царство.

 

Пловдивската област по това време е граничен „ръб”, едно оспорвано и неспокойно място, където полковете си дават срещи със смъртта и се решава съдбата не само на Северна Тракия и Пловдив, а и на Цариград и Византия. Природопският крепостен вал е в тоя смисъл и „Цариградски”, една залостена врата към сърцето на империята, която придобива още по-голяма важност след събарянето на пловдивската крепост от Калояна, когато-Станимака за известно време я,замества и заблестява със собствена светлина.

 

Оттук нататък името „Станимака” се споменава все по-често в летописа на спогодбите и битките, все по-често се чуват там удари на мечове, възнасят се към небето пламъци и пожарищни димове, все по-често водите на реката влачат трупове на заклани и удавени в битките.

 

Що се отнася до това, какви са били жителите на средновековния град, уверено може да се каже, че в по-голямата си част те били славяни. Убедително археоложко доказателство е събраната от крепостта и селището Петрич и от кулата-убежище „Свети Димитър” керамика, абсолютно сходна с керамиката от средновековните български крепости в Търново, „Червен” и типична за българската веществена култура от времето на късния феодализъм.

 

Няма съмнение, че по време на византийското владичество ромеите се увеличавали, но е вярно и обратното, че при завладяването на града от българите византийците напущали крепостта заедно с военния гарнизон и градъте

 

76

 

 

ставал чисто български. Градът многократно е изживял превратностите на една неспокойна военна съдба. Гарнизонните войници идвали и си отивали, данъчните и други чиновници идвали и си отивали, но отседналото славянско поселение във и около града винаги оставало и то е, което давало етническия облик на града. Голяма роля в това отношение изиграва последното завладяване на града от Иван-Александър (1344 г.), когато Станимака останала цели две десетилетия в границите на Втората българска държава и тъй била заварена от турците през 1364 г. Тази година, когато Пловдивският край пада под турско робство, завършва един деен период на военно, икономическо и благоустройствено развитие в живота на средновековния Асеновград и открива началото на нова, тъжна и тъмна епоха на запустение и неизвестност, която с пълно право се нарича епоха на тъмното робство.

[Previous] [Next]

[Back to Index]