Асеновград в миналото. Исторически очерк

Николай Хайтов

 

Част I. Асеновград до Освобождението

 

2. ПО СЛЕДИТЕ НА НАЙ-СТАРИТЕ ОБИТАТЕЛИ

 

 

При такива благоприятни за заселване условия може да се очаква, че в Природопската яка около Асеновград човешките обиталища са възникнали твърде рано. И наистина досегашните археологически разкопки — нарочни и случайни — потвърждават това. В самия Асеновград досега не са намерени останки от първобитен живот, но в близост с града са открити няколко огнища от новокаменната ера, а именно:

 

Край с. Богданица (старото Ходженово) по река Сушица, приток на Асеница, има селищна могила, наречена „Тумбата”, 150 м дълга в основата, 88 м широка и 5 м висока. Тук са намерени глинени съдове, каменни брадвички, хромели, а също така едно художествено изработено мраморно идолче от енеолита (3000—1900 г. пр. н. е.).

 

На 2 км северозападно от с. Козаново върху десния бряг на старото корито на р. Четиридесетте извора е открива през 1949 г. селищна могила, наречена „Чинтова”. Тя има диаметър в основата си 200 м, висока е около 4 м и се намира сред отлично напоявана черноземна местност. На Чинтова могила са разкопани две каменни брадвички и фрагменти от къснонеолитна и каменомедна керамика.

 

Селищна могила е открита и край с. Богородично

 

13

 

 

върху десния бряг на р. Барата, на 5 км в западна посока от Асеновград. Могилата, широка при основата около 40 м и около 2,5 м висока, се нарича „Курт тепе” (Вълча могила). На това място са открити следи от изгорена колиба, в която са намерени: каменна брадвичка, изострена само от едната страна, дълга 0,035 м, предназначена вероятно за култови цели, два костни идола, фрагменти от керамика, длето от кост, фрагмент от глинена фигурка на жена и добре запазена черна глинена статуетка на жена с височина 0,22 м и широчина в най-изпъкналата част на корема 0,11 м — произведение, характерно за първобитната пластика от епохата на късния неолит (новокаменна епоха, 3500—3000 г. пр. н. е.).

 

Какво е станало с първобитните обитатели, живели някога в селищни могили около Асеновград, не знаем, както не е достатъчно известно по кое време и откъде са дошли следващите обитатели на земите в Маричината низина — траките, чиито следи са открити в самия Асеновград, а именно в района на железопътната гара (в местшостта „Керемидарницата”). На това място открай време са се издигали три „тумбести” могили, високи от 5 до 7 м, които били разкопани от тухларите и с времето съвсем унищожени. В последната от тези могили през 1956 г. бе открит пак от тухлари зазидан гроб, а близо до него — четири конски скелета и четири колела от колесница, а също така остатъци от хамути с емайлови следи по тях.

 

Находката не оставяше никакво съмнение, че на това място е погребан знатен тракиец, че трите изчезнали могили са част от некропола (гробището) на съществувало в антично време тракийско селище.

 

Както е известно, в долината на Марица са живели едни от най-силните тракийски племена: беси, сатри и рдриси. Техните вождове придобиват особено влияние и около V в. пр. н. е. успяват да образуват мощното Одриско царство, в територията на което влизат и земите на Горнотракийската низина около Пловдив.

 

Филип Македонски е първият завоевател, който успява да покори Одриското царство, превзема укрепеното селище Пулпудева и го превръща в град, наречен на не-

 

14

 

 

гово име — Филипополис (341 г. пр. н. е.). През царуването на одриския цар Севт III траките въстават против македонското владичество и през 323 г. пр. н. е. успяват да прогонят пловдивския македонски гарнизон и да освободят градовете в Маричината низина.

 

За втори път несговорните тракийски племена попадат под чуждо владичество през 278 г. пр. н. е., когато дошлите откъм север келти превземат Пловдив, разрушават крепостта му и за около шест десетилетия стават господари на северотракийските земи, в това число и на античния Асеновград, където са намерени, както ще видим по-нататък, следи от тяхната своеобразна култура. През 212 г. пр. н. е. Севт IV успява да разбие келтите, да ги прогони на север от Балкана и да възкреси отново тракийската свобода. За кратко време през 187 г. пр. н. е. тая свобода е отново заплашена от македонския цар Филип V, който опустошава долината на р. Марица и достига Пловдив, за да се оттегли отново още същата година.

 

Настъпва най-съдбоносното време за градовете в Маричината низина около Филипополис, за тяхната политическа свобода. През 72 г. пр. н. е. римският военачалник Теренциус Варо Лукулус нахлува със своите легиони и след кървави борби става господар на Пловдив и съседните му градове и селища. Вярно, че римските сили се оттеглят, но Тракия, макар и управлявана от своите князе, остава под върховенството на римската държава до 46 г. от н. е., когато император Клавдий използува тракийските междуособици, окупирва Тракия и я включва в състава на римските провинции.

 

С това започва епохата на римското владичество, „римската епоха” в живота на траките, характерна с дълготрайния мир, настъпил най-сетне в земите на неспокойните беси, със силно развитие на градското строителство и търговията, на елинистичната и римската култура, която залива „тракийската провинция”. Траките — народ безкнижен — са под влиянието на тази култура и както в икономиката, тъй и в бита и религиозните вярвания започва процес на „романизуване”, който, макар и да е бил дълготраен и дълбок, не успял да ги обезличи като народност, та името им се споменава и през римското владичество, и след него.

 

15

 

 

От тази епоха е и гробът на знатния тракиец, погребан в една от трите могили до Асеновград. Ако се съди по намерените около гроба недогорели въглища, може да се направи заключение, че погребението е извършено според обичая на тракийците — чрез изгаряне на покойника. Гробът е бил изграден от хубаво изпечени керемиденочервени тухли с размер 35/17/45 см, образци от които има в експозицията на асеновградския музей. Вътре в гроба са намерени следните свързани с погребението предмети:

 

Бронзова патера с обла дръжка, украсена в края с бюста на Силен, а в противоположния край — с релефно изображение на сатир, изящно изработена и великолепно запазена, с диаметър на устието 29 см. Като се сравни този наподобяващ на тиган плоскодънен съд с подобните съдове, намерени другаде в нашата страна, може да се приеме, че асеновградската бронзова патера е изработена към I—II в. и е проникнала в нашите земи по търговски път.

 

Бронзово ойнохое (съд за вино) с трилистно устие, къса шия, плоско дъно и сферично тяло, чиято дръжка в горната си част е украсена с глава на змей, а в долната — с глава на сатир. Материалът и направата му, абсолютно сходни с материала и направата на бронзовата патера, дават основание и тоя предмет да се отнесе към същото време.

 

Бронзов леген с елипсовидно устие и подставка от прилепен за дъното масивен пръстен.

 

Стъклено шише за благовонни масла — балсамарий, четвъртито, с висока шия в зеленосинкав цвят (вие. 284 мм) и квадратно дъно, 75/75 мм, украсено с концентрични пръстени, което има много свои подобия, намерени у нас.

 

Освен изброените предмети, намерени в гроба, вън от него са намерени: глинен балсамарий, фрагменти от стъклени балсамарий, железни, силно ръждясали гвоздеи с дължина от 3 до 5 см, сребърен пръстен и други два бронзови пръстена, открити в могилния насип.

 

Изброените предмети, забележителни по своята луксозна изработка, а също колесницата с четири коня и ха-

 

16

 

 

мутите, инкрустирани с емайл, ни дават основание да смятаме, че погребаният е мъж влиятелен и богат, от знатната върхушка, живял около I—II в. Съседните могили (сега унищожени) идват в подкрепа на предположението, че не става дума за единичен гроб, а за гробище (некропол), а това пък е указание, че някъде наблизо ще да е имало тракийско селище.

 

Следи от такова селище наистина бяха открити през следната 1957 г. Като правели изкопите за водопровода по ул. „Илия Михайлов” в квартала, съседен на железопътната гара, работниците се натъкнали на каменни блокове. Малко по-надолу се очертал ъгъл на солидна постройка, направена от дялани каменни блокове, свързани помежду си със силно ръждясали железни скоби, споени с олово (дължина на железните скоби от 205 мм до 375 мм, формата на оловната отливка „лястовича опашка”). Формата на каменните блокове, на зидовете и строителните похвати говорят за една солидна, по всяка вероятност обществена постройка, изградена тук през римската епоха. Три години по-късно при поправка на същата улица бяха открити едри обработени камъни, свързани помежду си с ръждясали железни скоби и запоени с олово — останки от разрушените зидове на постройка от същата епоха. Импровизираният характер на разкопките и състоянието на намерените зидове не позволяват да се направят изводи за предназначението и архитектурния тип на сградите, но че тия сгради са били големи и че те говорят за присъствието на антично селище в северозападната част на Асеновград, в това няма никакво съмнение.

 

Допълнителна, макар и Оскъдна светлина за местонахождението на античния град хвърлят случайните находки по десния бряг на р. Асеница, които се разкриха през 1963 г. при дълбане основите за жилищни блокове в района на ВЕЦ „Асеница”. Това са значителни бстанки от крепостни стени. Макар и частично разкрити, намерените зидови руини очертават една дебела 2,20—2,50 м крепостна стена, която пресича днешната ул. „Косю Тафров” в посока изток-запад и свързва височината на ВЕЦ с реката. Стената е с две лица и двете об-

 

17

 

 

лицовани с обработени каменни блокове, зидани с „червен хоросан”. Тя започва около 2 м от днешното ниво и достига на височина до 2 м. До един от тези разрушени зидове е намерено счупено каменно корито и следи от основи на други, по всяка вероятност вътрешни постройки.

 

Основи на крепостни зидове са разкрити и при изкопаването на канала на ВЕЦ „Асеница”. Те са направени от обработени каменни блокчета, споени с червен хоросан, на 2 до 3 м под сегашното ниво, запазени на височина до 2 и повече метра. По всяка вероятност това е продължението на намерената през 1963 г. крепостна стена.

 

Трябва да се съжалява, че въпросните зидове са били разрушени, засипани и не е могло да бъдат проучени както трябва, за да се установят със сигурност „възрастта” и произходът им. Ала предназначението им е ясно: да защищават откъм север някакво старо селище, разположено в сегашните квартали „Бахча махала” и „Амбелинос”.

 

Строителните способи, обработеният камък, както и употребата на чукани керемиди в хоросана, характерни за късноримската и ранновизантийската епоха, препращат Намерената крепостна стена, съответно и града, който тя е пазила, в оная неспокойна и страшна епоха на засилени варварски нашествия (IV—V в.), които подгонват тракийското селище от широкото поле към по-добре защитената речна теснина.

 

Може да се предположи, че селището се е намирало върху десния бряг на тая теснина, защитено от естествените възвишения на изток, от стената — на север и от буйната река — на запад. Там ще да се е крило то по време на западноготските и хунските нашествия, там е опожарено и угаснало, за да се възроди векове подир това като средновековно село на отсрещния бряг, под височината Св. Димитър.

 

Трябва най-сетне да се спомене и за „Старовремската стена”, разположена около скалната чука, наречена „Каменна”, където се намира параклисът „Св. Петка”. На изток от параклиса тя е запазена в протежение на около 20 м и стърчи над земята около 1,5 м. Градена е с ломен

 

18

 

 

камък и хоросан с примесени в него едри керемидени частици, който се употребява в крепостните строежи през V—X в. Въпросната стена е извивала около параклиса, както се вижда от запазените зидове, и е образувала нещо като пръстен. Върху предназначението на тия стари крепостни зидове могат да се правят само догадки: може би на тая чука някога се е намирала стражница, наблюдателница или пък защитна кула, предназначена да отбива нашествието на неприятеля откъм югоизток. Да се надяваме, че бъдещите разкопки ще осветлят по-добре този въпрос.

 

Описаните находки, а именно тракийският некропол, разкрит през 1956 г., останките от римски строежи на ул. „Илия Михайлов” и от крепостни стени до ВЕЦ „Асеница”, открити през 1963 г., както и стената около Каменна дават сериозни основания да се приеме съществуването на тракоримския, изобщо на античния Асеновград. Наред с тези находки на територията на днешния град са намирани, изучавани и публикувани и други старини, които по своему допълват картината на античното селище.

 

Измежду най-любопитните от тези находки трябва да споменем на първо място разнообразната сбирка от антични монети, съхранявани в асеновградския музей, които бележат една десетвековна амплитуда на исторически живот, а именно от V в. пр. н. е. до 395 г. от н. е.

 

Ето и по-характерните образци, дадени в хронологически ред:

 

Монети, произхождащи от гръцките крайморски колонии: от Тасос (V в. пр. н. е.), от Парион, Тракийски Херсонес (IV в. пр. н. е.), от Маронея на егейското крайбрежие (IV в. пр. н. е.).

 

Монети, произхождащи от тракийските царе: Амадок I (390 г. пр. н. е.), Реметалк II (12 г. пр. н. е.).

 

Монети от македонските царе: Филип II Македонски (359—336 г. пр. н. е.), Александър II Велики (336—323 г. пр. н. е.), Филип III Аридей (323 г. пр. н. е.), Деметрий Полиоркет (303 г. пр. н. е.).

 

Монети от римски императори: Август (27—14 г. пр. н. е.), Васдасиан (69—79 г.), Марк Аврелий (161—180 г.),

 

19

 

 

Гордиан (236—244 г.), Максимилиан (286—305 г.), Лициний (307-323 г.) и Теодосий I (379—395 г.).

 

В Асеновград са намерени и монети, сечени във Филипополис (Пловдив), Пауталия (Кюстендил), Дебелт (край Бургас), Адрианопол и други „местни” градове, които допълват нумизматичната картина с нови интересни данни.

 

За какво ни говорят споменатите монети? За съществуването на разкъсваните от племенни междуособици тракийски княжества, мимоходом отбелязано с две монети (Амадок I и Реметалк); за оживените търговски връзки между V и IV в. пр. н. е. с малоазийските гръцки градове Тасос, Маронея, Херсонес; за постепенното заместване на гръцките монети с македонски подир завладяването на тракийските земи от Филип Македонски през 342 г. пр. н. е. Увеличаването на македонските монети съвпада с основаването и процъфтяването на укрепения от Филип Македонски град Филипополис, което е оказало голямо влияние и върху съседните му селища, особено на Асеновград.

 

Големият прилив на римски монети съвпада с установяването на римска власт в тракийските земи (46 г. пр. н. е.) или още по-точно — с установяването на двестагодишния римски мир и необикновеното процъфтяване на градовете в тракийските,земи.

 

В същото време наличието на „вътрешни” монети от Пауталия, Адрианопол, Филипополис и др. говори за интензивно нарасналата вътрешна икономика, свързана с характерния за двете първи столетия от н. е. всеобщ икономически подем в провинциалните градове.

 

Монетите подсказват, че макар с приливи и отливи, с бури и затишия животът върху територията на античния Асеновград неспирно е пулсирал в продължение на цяло хилядолетие, в началото и в средата — силно и бързо, за да затихне постепенно към края на IV в., когато Римската империя се сгромолясва под варварските удари.

 

Един любопитен фрагмент от античното минало на Асеновград, който допълва някои чертици от военния живот на траките, са двете оръжейни находки. Едната е комплект от предпазно въоръжение на тракиец, състоящо

 

20

 

 

се от шлем, два наколенника и торква, намерени на едно и също място в града (те се пазят понастоящем в Народния археологически музей в София).

 

Шлемът, направен от бронзова тенекия, дебела 1 мм, има височина 44 см и 18 см широчина. Върхът му е с характерната за тракийските шлемове извивка напред и завършва с мехоподобно закръгление (извивката наподобява формата на тракийската шапка, която е с напред издадена качулка). Очевидно гръцките майстори на шлемове са се съобразявали с това народностно отличие в тракийската носия, когато шлемовете са били предназначени за траки. Набузниците на шлема също са характерни за тракийските шлемове, не са плоски, каквито са античните, а изпъкнали и наподобяват пластичния овал на човешкото лице.

 

Двата наколенника, които са първата находка на антични наколенници в нашите земи, са приспособени за скачване отзад с помощта на малки токички. И двата носят щемпел на старогръцки — „Агатанор” (името на оръжейния майстор). Според Теофил Иванов, който пръв е разучил и публикувал тази находка, епиграфските особености на буквите показват, че наколенниците датират между края на V век и началото на IV в. пр. н. е. Тая датировка може да се отнесе и към цялата находка.

 

Бронзовата торква, намерена с шлема и наколенниците, се състои от три еднакво дебели, обли, усукани жици, в двата края с по една двойно навита халка, предназначени за украса на шията. Именно торквата е, която ни кара да вярваме, че предпазното въоръжение е било на тракийски воин, защото гръцките войници не носели торкви, тъй като смятали това за варварски обичай.

 

Другата оръжейна находка е намерена северно от Асеновата крепост и се състои от тракийски шлем и копие. И този шлем, както и описаният вече, е направен от бронзова тенекия с тая разлика, че той е по-нисък (височината му е 25 см.). И той има връх, извит напред, и изпъкнали набузници със стилизирана брада. Единствената по-съществена разлика между двата е, че намереният при Асеновата крепост тракийски шлем има и сенник. Това обаче не отрича неговата принадлежност към

 

21

 

 

„тракийските шлемове”, характерни за въоръжението на тракийските племена, населяващи някога долината на Марица.

 

В различно време, на различни места в Асеновград са намирани случайно и са попадали в музея римски тухли, облепени с червен хоросан (размери 29/29 см), фрагменти от римски керемиди от мраморен капител с форма на акантов лист. Намерен е също тъй и се съхранява в музея мраморен съд с цилиндрична форма и размери 52/49 см с мраморна колона от късноантичната епоха, 22 см в диаметър, както и късноантичен коринтски капител от мрамор с диаметър 33 см. Има и други подобни на тези фрагменти, характерни за едно ярко изразено още през онази епоха градско строителство върху територията на днешния Асеновград.

 

Между тези находки по-особен интерес представляват за нас паметниците с надписи. Между тях заслужава да се отбележи на първо място четвъртитата мраморна колона, намерена в олтара на черквата „Света Богородица-Благовещение”, наречена още „Балъклийка”, където колоната е служила като стълб на светия престол. Тя е метър висока, дебела в краищата 55 см, а в средата — 40 см. На нея се вижда релефното изображение на гол атлет с препаска около кръста, която покрива срамните му части. В дясната си ръка този гладиатор държи венец, а в лявата — палмово клонче. Вдясно от него е изобразен гладиаторски шлем, а върху него — птица; вляво се вижда ковчежето на гладиатора и легнал върху него, обърнат към човека лъв — символ на могъщество и слава.

 

Барелефът, изработен художествено от опитен майстор, има височина около 30 см и в голяма степен служи за илюстрация на старогръцкия текст, който гласи:

 

„Аз, гладиаторът Виктор, почивам тук. Отечеството ми е Солун. Погуби ме божеството, а не клетвопрестъпникът Пинас. Нека повече не се хвали. Аз имах другар по оръжие, Полиник, който, като уби Пинас, отмъсти за мене. Клавдий Тал постави този паметник, от средствата, които Виктор остави.”

 

Видно е, че това е надгробна плоча на един загинал

 

22

 

 

от ръката на „клетвопрестъпника Пинас” гладиатор, за когото сетне отмъстил неговият другар по оръжие, т. е. гладиаторът Полиник, убивайки Пинас. Една кървава саморазправа, случила се през римската епоха на кървавите гладиаторски борби, най-вероятно към II—III в. от н. е.

 

Макар че надгробната колона е намерена полузарината в олтара на църквата „Света Богородица” в Асеновград, едва ли може да се смята, че там е гробът на убития гладиатор. По всяка вероятност колоната е пренесена от Пловдив — единствения град в Северна Тракия, където с положителност е установено, че през т. н. римска епоха са устройвани скъпи зрелища, в това число и гладиаторски борби. Навярно повод за пренасянето ѝ е станало красивото изображение върху мрамора и главно надписът. На времето надписите, особено онези, които не са могли да се разчетат, всявали религиозен респект. Като си въобразявали, че те съдържат някакви магически заклиналия, хората ги прибирали и съхранявали в своите светилища — храмове, оброчища и параклиси, където са се запазил и до днес.

 

Пак в църквата „Богородица-Балъклийка” е намерен каменен релеф на Юпитер. В лявата си ръка божеството държи патера, а в дясната — скиптър, символ на неговото божеско могъщество. Вдясно от Юпитер е изобразен ореол, а отляво — някакво четириного животно.

 

На Юпитер е посветен и друг един, намерен в Асеновград каменен релеф с надпис на гръцки, който гласи:

 

„Ефрат, син на Хиацинта (Зюмбюл), посвещава на Юпитер по внушение на божеството след съновидение.”

 

Сходни по характер с тези оброци на Юпитер са и двете каменни плочи, посветени на върховния еврейски бог Яхве (Хипсистос). Първата от тях е намерена при Метоха и съдържа следното посвещение:

 

„На върховния бог (Хипсистос) Яхве.”

 

Втората плоча, намерена на Бадилема, е счупена. Запазена е само онази част от надписа-посвещение, която съдържа епитета на еврейското върховно божество Хипсистос. Като се има пред вид, че култът към еврейското върховно божество е много обособен и специфичен

 

23

 

 

за евреите, може да се приеме, че въпросните плочи говорят за съществуването на обожаващо Йехова еврейско или евреизирано население.

 

Друг интересен по своето съдържание надпис е тоя на „синдиците”, намерен полузаринат в параклиса „Света Петка”. Надписът е на старогръцки от рода на възпоменателните, изчукан върху мраморна колона с височина 1 м и дебелина в диаметър 0,30 м. За съжаление той е силно изпочупен, та се четат само следните думи:

 

„Когато бяха синдици Брутенис, син на Саток, Бридзос, син на Мукутралес, и Бейтис, син на Луп...”

 

В римската епоха „синдици” се наричали онези юридически чиновници, които се явявали като застъпници на града или на някоя култова колегия. Може следователно да се предполага, че надписът е увековечавал заслугите на изброените градски застъпници за спечелването на някое важно дело. Интересна особеност на този надпис е и това, че всички изброени в него имена са имена на тракийци, с изключение на Луп, което е римско.

 

В параклиса „Света Петка” е намерен и най-обширният открит досега в Асеновградско старогръцки надпис, издълбан върху мраморна плоча. Той гласи:

 

„За вечен живот на императорите, техния дом и на Римския сенат и народ посветиха от собствени средства на майката на боговете Кибела този олтар и тази статуя. . . Син на Бейтис, Хрестос, син на Дейзис, Микал, син на Папий, и Антифил, син на Хризип, които имаха грижата за постройка на храмовете.”

 

Съдържанието е ясно: изградени са олтар и статуя на богинята Кибела за здравето на императорите от собствените средства на неколцина благодетели, а делото им е увековечено в надписа. Две от изброените в него имена са безспорно тракийски. Предпочитана у тракийците богиня е и „божествената” майка Кибела, покровителка на зверовете, на Земята и целокупния природен живот, тъй че и този паметник се явява като паметник на тракийския религиозен бит от времето на римските императори.

 

Освен разгледаните възпоменателни паметници от Асеновград намерени са и цяла серия оброчни паметници,

 

24

 

 

които ни дават доста любопитни сведения за религията на траките от римската епоха.

 

Първият от тях представлява мраморна плоча с размери 80/30 см, намерена на връх Свети Илия в едноименния параклис. На същото място са открити три големи делви с вместимост от по 300 л, а също и фрагменти от средновековна керамика. От краткия надпис върху плочата се разбира, че това е оброчен дар на Аполона Кендрисийски, един от най-тачените богове във Филипополската област, в чест на когото е имало в града Филипополис храм, откъдето по всяка вероятност е донесен неговият каменен оброк.

 

Каменен оброк във форма на колона, издялана от червеникав мрамор, е намерен полузаринат в олтарната част на параклиса „Свети Тодор”, построен върху едно планинско възвишение западно от Асеновград. От едната страна на колоната личи релеф на животинска глава, увенчана с венец, а върху другата — неясен релеф на мъж.

 

От Асеновград произхожда и мраморна плоча с размери 40/30 см с изображение на права богиня край един олтар. В едната си ръка тя държи жертвен съд (патера), а в другата — скиптър. Облечена е в дълъг до петите плащ и е забулена с воал (пеплос), покриващ горната част на тялото и достигащ до коленете ѝ. Върху плочата има изобразен и втори олтар, до който е застанал някакъв бог, разголен до кръста, а от кръста надолу облечен в широка дреха. Не е известно кои са тези божества.

 

От мраморна плоча е изработен и намереният в Асеновград надгробен паметник с размери 22/33 см с изображение на полулегнал, подпрян на левия си лакът мъж и права, забулена с воал жена, която идва към него. Намерена е друга подобна плоча, само че доста по-голяма — 45/60 см, на която изображението е разделено на две: горна част с релеф на тракийски конник и долна — описаната вече сцена с полулегналия мъж и правата, забулена жена. Присъствието върху тези две надгробни плочи на конника — най-почитаното тракийско божество, е несъмнено доказателство, че и двете плочи произхождат от тракийските погребения.

 

25

 

 

За тракийския характер на старовековния Асеновград и за религията на неговите жители свидетелствува и намереното през 1901 г. тракийско светилище на 3,5 км на запад от Асеновград върху едно голо бърдо, близо до манастира „Свети Кирик”. Съседни на това бърдо, от което се открива великолепен изглед към равнината, са параклисите „Свети Илия” и „Свети Димитър”. Самото бърдо е висок, уединен конус, с връх заоблен, изравнен и с натрупани върху него грамади камъни, повечето загладени, което издава речния им произход и показва, че те са пренесени от другаде.

 

Археологът Борис Дякович, който пръв е открил светилището върху този връх, твърди, че е забелязал полузаринати в земята „доста правилни зидове от камъни във вид на зидария”, но без хоросан — обстоятелство, характерно за тракийските строежи. Намерил е също фрагменти от глинени фигурки — примитивна изработка, без украшения, а някои от тях с релефни, концентрични линии. Най-същественото, което той е открил, са няколкото плочки с релефи на Тракийския конник, а именно: четири плочки, грубо изработени, с изображението на конника, яздещ надясно, и без надписи; един фрагмент от плочка и друга една с размери 18/18/2 см, закръглена отгоре, най-прецизно изработена. Фигурите в тая плочка говорят за реалистичния усет и художествения вкус на ваятеля. Конят има стройна снага, тънки крака и висока тънка шия с красива глава. На него е изобразен ездач със стройна тънка фигура, облечен с препасан на кръста, опнат хитон и висяща на плещите му къса хламида. Дясната си ръка той държи спокойно върху шията на бавно крачещия кон. Пред коня стои, обърната в профил, забулена женска фигура, която сочи с лявата си ръка един предмет, навярно жертвеник. Мъж, облечен като конника, върви след коня и държи извитата му опашка.

 

Заедно с тая забележителна по своята ясна и изящна изработка плоча е намерена и друга, интересна с това, че на нея е открит откъслечно запазен, неясен старогръцки надпис. Дякович предполага, че той означава дар, и прие- ма, че мястото, където са намерени оброчните плочи, е било тракийско светилище.

 

26

 

 

Заедно с релефите на Тракийския конник Дякович открил и две много изтрити бронзови монети. С известна несигурност (поради неясните изображения) може да се приеме, че една от тези две монети е сечена в Пауталия (Кюстендил) и носи от едната си страна образа на Аполона, а от другата — бюста на император Марк Аврелий. Другата монета е също с образа на Марк Аврелий — от едната си страна, а от другата — Фортуна с кормилото.

 

Благодарение на тази щастлива за нас находка, която се пази в Софийския археологически музей, знаем точното местонахождение на едно от тракийските светилища в околностите на старовековния Асеновград, което макар и косвено, потвърждава неговото съществуване като град още през онази далечна епоха.

 

Оброчни плочки на Тракийския конник са намерени и на височината Баделема и високата чука на югоизток от Асеновград — Анатема. На същото това място са открити освен това и следи от зидове, градени с римски тухли и хоросан, отрошки от римски керемиди и глинени съдове от латенската епоха [1], образци от които се пазят в асеновградския музей. Това ни навежда на мисълта, че на голата в днешно време Анатема ще да е имало някога постройка, по всяка вероятност на тракийско, а след това тракоримско светилище, каквото е и светилището край манастира „Свети Кирик”.

 

В Асеновград са открити и други посветени на Тракийския конник четири плочки, изобразяващи го седящ на кон или в галон. В една от тези плочки той размахва копие и лети към дърво, на което се е увила змия. На друга — пред конника седи забулена жена, а в краката на коня се вижда куче.

 

 

1. Носители на т. н. латенска култура у нас са келтите, които в 279—278 г. пр. н. е. нахлуват в нашите земи под водачеството на Комонтория и се настаняват в Тракия, където основават свое келтско царство със столица Тиле. Находките от келтското присъствие у нас се отнасят към средата на латенската епода, а именно III в. пр. н. е., и се състоят главно от железни мечове, копия, юзди и апликации, сребърни и бронзови фибули, които напълно се отличават от тракийските. Латенските находки край Асеновград набелязват една от посоките на келтското нашествие, а може би на временните им заселища.

 

27

 

 

За да стане смисълът на описаните сцени ясен, трябва да кажем, че според вярването на древните траки хероят-конник е подземно божество (в смисъл на задгробно) и че той завежда душите на умрелите в задгробната земя, за да придобият с негова помощ неговия материален образ и живот. За да се извърши тази „героизация” на мъртвия, трябвало е, разбира се, подземният бог да бъде омилостивен от близките на покойника с дарове, каквито са плочките. Тракийският конник се е смятал за покровител и на лозарството, стадата, рибарите, пшеницата, слънчевата светлина и дъждовната влага, за бог-лечител, бог-воин, изобщо конникът е бил „всебогът” на траките, тъй повсеместно почитан, че няма тракийско селище, в което да не се намират останки от неговия култ.

 

Хероят-конник е бил почитан освен това и като бог-закрилник, който е можел да брани хората от застрашаващите ги земни опасности. Оброчните плочки в такива случаи са имали за цел измолването на закрила и представляват обикновено конник, яздещ на галопиращ кон, с копие в ръка, устремен към див глиган или змия, увита около дърво, символизиращи опасността. Не е мъчно да се забележи как в християнско време змията се е превърнала в ламя, а конникът-закрилник — закрилника-светия Георги.

 

И най-сетне за пълнота в религиозната картина ще споменем, че тракийско светилище е открито и в местността „Четиридесетте извора” на 5 км източно от Асеновград. Там са намерени оброчни плочки на Хера и Митра [1], а освен това и многобройни фрагменти от мраморни колони, капители и други находки, съхраняващи се в асеновградския музей, които подсказват, че в близост със светилището е имало и селище.

 

Релеф върху мраморна плоча на Зевс и Хера с размери 43/23 см, който изобразява божествата прави, със скиптри в ръцете, лоша направа, вероятно местна, е намерен и в Асеновград (старата градска част). Тоза потвърждава, че тия заимствувани от римляните божества са били твърде почитани от траките наред с хероя-конник, Митра и Аполон Кендрисийски.

 

 

1. Хера — древногръцка богиня, царица на Олимп; Митра — персийско божество, олицетворение на слънцето.

 

28

 

 

Тези находки от Асеновград ни говорят за много неща, но те премълчават името на античното селище. Надписите за съжаление са пречупени точно там, където се е ндмирало може би написано това име, и то е запазило хилядолетната си тайна досега. Затова пък във всеки камък, във всеки писмен знак и в надгробните, и във възпоменателните, и в оброчните плочки постоянно срещаме тракийски имена, тракийски божества, следи от тракийската народност и култура.

 

Какво знаем още за тая народност, населявала някога областта на главния тракийски град, седалище на римския императорски наместник — Пловдив?

 

Историческите писатели от ония времена са единодушни, че бесите и сатрите са били много войнствени и от всички народи, които са водили войни с Рим, те са оказали най-ожесточена съпротива. От-всички тракийски племена бесите били най-известни още и за това, че в техните земи върху един от най-високите родопски върхове се намирало прочутото светилище на Дионисия, в което свещенодействували само жреци-беси. Старите писатели ги наричат „коневъдци” и „млекопийци”, защото били изкусни ездачи и добри скотовъдци. Обработвали освен това и лозя и произвеждали прочуто вино, много пиели и се напивали.

 

Един релеф, намерен в Пловдивско, ни показва как две сатирчета берат грозде от една лоза и го слагат в кошница, а по-нататък как едно сатирче носи кошница, за да я изсипе в лина, където други две сатирчета тъпчат насипаното грозде с краката си. Вляво от тая сцеца е изобразена друга: две сатирчета носят закрепено на върлина ведро с гроздова шира.

 

Освен с вино траките търгували и с пшеница. В замяна на това те внасяли луксозни съдове, оръжие и скъпоценности. Около V в. пр. н. е. виждаме ги да се гиздят с въоръжение, изработвано в гръцките градове, към която изработка обаче те все добавят по нещо, да ги различава от въоръжението на самите гърци, с които не само търгуват, но и често (понякога много често) водят кръвопролитни войни.

 

Траките внасят още женски украшения, прибори за

 

29

 

 

пиршества, стъкла, бронзови тигани, легени, чаши за вино, а дават на Рим освен жито и вино гладиатори и храбри войници, от които римляните съставят специални кохорти.

 

В какво са вярвали жителите на античния Асеновград? Многобройните находки, за които стана вече дума, говорят, че в това отношение е имало широко разнообразие: Хера, Зевс (Юпитер), Деметра, Аполон са между най-почитаните божества, заимствувани от гърците. Тачат се освен това източните божества Митра и Кибела, но все пак, ако се съди по количеството на намерените оброчни дарове, най-почитаното, най-популярното божество у траките си остава Тракийският конник, който е имал и светилище близо до града: край манастира „Св. Кирик и Юлита” на върха Анатема, край „Четиридесетте извора” и другаде. Изобщо няма буйна изворна вода без светилище край нея (сегашните „аязми” са предмет на религиозна почит още от времето на траките). Няма висок връх, скала с красива околност, без да има върху нея капище. Античните автори определено споменават за обичая на траките да правят своите светилища по високите планински върхове. Най-бляскаво потвърждение намира този обичай в околностите на Асеновград, където повечето от християнските параклиси, накацали по върховете, са върху основите на древноезическите капища, превърнати по силата на религиозната приемственост в християнски.

 

До края на миналия век е бил запазен в Асеновград и езическият обичай да се празнува на високо, на открито, под зелените дъбрави, на зелените поляни, с гощавки и пиене на вино, с курбани, състезания и веселби. Колкото и да е било ревниво към земните наслади, християнството с мрачните си догми не е могло да надвие на тия осветени от езичеството изблици на човешката жизненост, тъй че традиционните празници по върховете около Асеновград дори до края на миналия век носят отпечатъка на древността — в пиенето и преливането, в яденето и преяждането, в шумните стрелби и шумните игри, свирни и веселби по сборовете, които нямат никакъв допир с античовешкия християнски аскетизъм.

 

30

 

 

Това е, което можем да кажем за жителите на античния Асеновград, съдейки по малкото неща, които са останали от него, тъй като той е бил заличен от лицето на земята.

 

По всяка вероятност градът е бил разрушен от готите в неговия разцвет през 251 г. от н. е.

 

Известно е, че при нашествието на готските орди в Маричината низина градът Пловдив след драматична обсада е бил превзет и до основи разрушен, а жителите му,, току-речи, всичките изклани. (Числото на изкланите пловдивски жители според древните писатели възлиза на фантастичната за ония времена цифра 100 000.)

 

Най-достоверният свидетел на тая драматична обсада е атинският стратег Дексип, който е оставил и най-подробното ѝ описание. Според него заедно с Пловдив ожесточените готи опустошили всички селища и крепости около Пловдивската крепост и погубили по-голямата част от техните жители. Той не споменава градове, но казва ясно „всички”. Римският историк Амиан Марцелин говори същото: всички градове около Пловдив споделят неговата кървава съдба. Асеновград не е могъл да направи изключение, защото е бил много по-незащитен от Пловдив. Нещо повече, като най-близък до Пловдив, когато обсадата се е забавяла и ожесточението нараствало след всеки пристъп, може би именно върху Асеновград, са си изливали яда озверените готи.

 

И още едно обстоятелство, което заслужава да се отбележи, макар че пряко то не се отнася до Асеновград. Когато описва обсадата на Пловдив, Дексип непрекъснато говори за траки: „Траките успяваха да се противопоставят”, „Траките виждаха какво става”, „Траките Направиха в стената една дупка” и тъй до края на своето описание говори изключително за траките — жители и защитници на Пловдив, което е още едно свидетелство, че цяла Северна Тракия (Маричината низина) включително и най-големите ѝ градове са били населени с траки.

 

След готските удари Пловдив и градовете около него никога не успяват да възстановят стария си блясък. Защото трусовете в империята продължават, сипят се нови варварски удари, границите, доскоро сигурни и непокла-

 

31

 

 

тими, започват застрашително да се огъват, римските войски, доскоро непобедими, започват да отстъпват, докато в 395 г. Римската империя се разпада на Западна и Източна (Византия), в чиито предели остават и градовете на Маричината низина. За Пловдив и съседните му градове започва византийска епоха, една епоха, несигурна и неспокойна, ознаменувана с нови варварски нашествия, с нови удари и нови катастрофи.

 

В 447 г. краткото светкавично нашествие на хунските орди превръща цяла Северна Тракия в развалини и пер пелища. Пловдив е разорен, съседните му селища — опустошени. В 470 г. опустошението се повтаря, тоя път нашествениците са пак готи.

 

Несъвзела се Маричината низина от тия удари, задава се около V в. от н. е. мощният славянски порой.

 

В началото славяните само нахлували, воювали, отвличали, каквото можели, и пак се връщали в своите заддунавски обиталища, но след това постепенно започнали да се заселват в опустошените от тях земи и в началото на VII в. „всичките тракийски планини заедно с Родопите в цялото им пространство”, както отбелязват хрониките, са вече напълно заселени със славяни.

 

Славяните се заселват в една земя почти обезлюдена, с градове съсипани, опустошени най-напред от западните готи (376—402 г.), след това от хуните (441—446 г.) и от източните готи (476—488 г.). Самите славяни, които приблизително цяло едно столетие „рендосват” с мечовете си южнобалканските земи, най-сетне отсядат като владетели на тия същите земи, където двеста години са пламтели пожарища, проливали са се кърви, градове са чезнели, хора са отивали в робство и умирали със стотици хиляди.

 

От останалите живи траки едни се оттеглили на юг, чак към планините на Олимп, други дали гръб на незащитените полета, порутените градове и заживели в места, отдалечени от главните пътища, в горите и планините, където прекарвали в сиромашия и постоянен страх от нови нападения. Тези именно останки от романизуваното тракийско население заварили славяните при своето заселване в нашите земи и няма съмнение, че за известно

 

32

 

 

време те съвместно живели с това население, докато напълно го претопили.

 

Доказателство за съвместен живот между траки и славяни са преди всичко останалите от тракийско време географски наименования Рила, Варила, Родопи, Пулпудева (Пловдив), заети направо от траките. Наименованията „оцет”, „шинда” (цепена дъска), „капистра”, „коластра”, „беневреци”, „фурна”, „клисура”, „капа”, „коледа”, „скала” (стълба), „лепида” (нож без дръжка), „мандра”, „мустаки” и много други гръцки и латински думи са преминали в езика на славянското население чрез траките.

 

От траките преминали у славяните и някои похвати в обработването на лозята и някои термини във винарството, а също така и обичаят (римски в основата си) горските бранища да се очертават с орало, след което тъй ограничената площ се смятала свещена, под закрилата на боговете, неприкосновена. Този обичай е съществувал в с. Яврово до края на миналото столетие и по такъв начин са ограничени и запазени горите Руен и Усойка.

 

И това е всичко, останало в спомен от някога безбройните и войнствени траки, чието име от момента на славянското заселване като че потъва в славянския порой и не се споменава никога вече. В замяна на това историята все по-често повтаря името „славяни” и кога с ожесточение, кога с удивление това име кънти и през сетнешните векове, за да стигне живо и здраво до наши дни.

 

Подир основаването на България, след 681 г. славянизираните селища на юг от Балкана придобиват особено стратегическо значение в зачестилите войни за обединяване на славянските поселения в една държава, войни, които пълнят историята на средновековна България. Пловдив и съседните му „природопски крепости” от „вътрешни” стават изведнъж „гранични”, византийците ги укрепяват и превръщат в мощни военни бази против българите.

 

Каква е съдбата на Асеновград по време на Първото българско царство, не знаем. Неговото име никъде не се споменава, но няма съмнение, че и в този период той е споделял военното щастие и съдба на пловдивската крепост. Още най-първите български царе се стремят към тая крепост и често я наближават, но за пръв път успява

 

33

 

 

да я превземе цар Крум през 812 г. Според сключения мир между наследника на Крум Омуртаг и византийския император Лъв V Пловдив е трябвало да остане в ръцете на българите, но византийците не го предали. След две десетилетия по времето на Симеона Пловдив отново минава в пределите на България, този път задълго (от 834 до 965 г.), когато руският княз Светослав го отнема от българите и подлага на сеч неговото население.

 

През 970 г. император Йоан Цимисхий след една военна победа срещу русите превзема отново пловдивската крепост и заселва край нея многобройни колонисти, доведени от малоазиатските предели на империята — арменци, сирийци и други, за да ги противопостави на местното славянско население, което помагало на българската държава във войните ѝ срещу Византия.

 

По време на ожесточените войни между цар Самуил и византийския император Василий II, наречен сетне „Българоубиец” (980—1014 г.), Пловдив и съседните му крепости играят особена роля и на няколко пъти попадат, макар и за кратко време, в ръцете на българите, докато военното щастие минава най-сетне на страната на византийците и настъпва краят на удавеното в кръв и жестокости Първо българско царство.

 

*

 

С голяма вероятност може да се предполага във връзка със споменатите кървави катаклизми, че цветущият Асеновград от епохата на двестагодишния римски мир след опустошението на първите готи никога не се е вдигнал на същото място, където е бил — в северозападния край на днешния град, до железопътната гара. Омаломо-щен и смъртно ранен, той е изоставил незащитената равнина и е потърсил убежище в близост с планинските височини в подножието на скалистия рид Камена, върху десния бряг на р. Асеница, наричана от римляните „Сирмиус”, а по-сетне Станимашка река.

 

Намерените около ВЕЦ „Асеница” крепостни зидове, за които вече споменахме, са едно сериозно доказателство, че новото си убежище, градът е намерил тъкмо там

 

34

 

 

или по времето на император Галиен, който възстановява готските разрушения, или по времето на Юлиан (362 г.), който възстановява Пловдив, или най-сетне по времето на енергичния Юстиниан (527—565 г.), известен с голямото крепостно строителство, което предприема, за да срещне варварските удари.

 

За съжаление никой не е оставил и дума за каменния град в Родопските подножия, опасан от дебела крепостна стена: кога е той строен, кога разрушаван и възобновяван. Явно е само едно — градът е влачил своите каменни дрипи нагоре и нагоре и следи от туй движение към височините се намират навсякъде, като се почне от железопътната гара, та се свърши до височината Анатема.

 

Керемиди, кюпове — цели и строшени, жертвеници, капители, следи от бързи и спокойни погребения, от зидчета и зидове на неизвестни сгради — всичко туй говори за движение, за непрестанно търсене на сигурност, за постоянен страх и едновременно с това за сиромашия и беда. Повечето зидове са кърпени от стари, повечето кюпове са прости, повечето гробове са без надгробни плочи и без надписи. Защото живите е трябвало да се спасяват и е нямало време за грижи около мъртвите. Защото лозята са били изкоренени, овошките изсечени, нивите изпотъпкани от конски копита, търговията рискована, а тегобите за крепостното зидане ставали все по-непоносими.

 

Дали в своето движение към планината градът е останал само на десния бряг в подножието на Камена, където са днешните Бахча махала и Амбелинос, или е отишъл още по-нагоре към Варниците, където се намират глинени фрагменти, разрушени зидове и гробове — това не знаем. Едно е сигурно: в залеза на римската или в началото на византийската епоха селището е трябвало да изостави подножието и да се покатери горе чак по склоновете на Свети Димитър — речи го в планината, в гората, но не вече като град, а като село, не със зидове от дялан камък, а с плетеници от дърво.

 

Блясъкът е останал далече-далече зад прахоляците и димовете на нашествениците. В далнината на вековете се губи и градът, от който е останала само средновековната паланка, наречена Станимака...

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]