ОТ РЕГИОНАЛНОТО КЪМ ВСЕНАРОДНОТО
Пред творчеството на този писател е невъзможно да ни отмине едно особено патриотично вълнение. Писател-откривател, благородно и всеотдайно влюбен в Родопите, в техните хора и легенди, в горската им красота. Напомня ни с регионалността си за добруджанския митотворец Йордан Йовков, за рисувача на „Шопско” Елин Пелин, за казанлъшкия вълшебник на хумора Чудомир. Извежда в рамките на своите изображения хора самобитни, недовидени и недоопознати преди него. И допълва с нови петна и нови черти таблото на българския народен характер.
В неговата личност има нещо родствено с „родопската душа”, с нейната строгост и величественост, със суровостта и безстрашието и́. Впрочем ето и някои негови оригинални черти. Без да претендира, че е обществен или политически деятел, Хайтов, почувствува ли някъде полемика, веднага се включва в спора. Така се протакат вече няколко негови „дела” е защита на тогова или оногова, тъй като писателят е повярвал в правдата им. С непреодолима вътрешна ангажираност и с горещина той пропилява време, което би могъл да отдели за творчество, за да защити чуждата, но човечна кауза. И прави това упорито, последователно, с една „чепатост” на характера, като че ли е създаден да се бори непрекъснато. От това своеобразно достойнство на човека се ражда и писателят, е чието творчество се мяркат толкова често овехтели родопски гугли и хайдушки калпаци. Страстта на Хайтов да изследва миналото е също личен израз на неуморим афинитет към свободолюбив, на любов към човешкия подвиг.
Неведнъж, когато съм се вглеждал със скрита заинтересованост в лицето на този човек, ме е поразявала бистрата синева на очите му, сякаш това е поглед на горски дух, чистотата на планинско езеро, сърдечен израз на цял своеобразен духовен свят, едновременно приказлив и мълчалив.
Как навлезе Хайтов в литературата?
През 1956 г. се появи една непретенциозна книжка, онасловена „Горски разкази”. На другата година излезе друга, също скромна книга „Съперници” — разкази и очерци. Тези книжки бяха написани от немлад човек. Хайтов беше 37-годишен. Той бе решил късно да се заеме с лите-
6
ратурата. Преди това биографията му се бе отклонявала в други посоки. Бе завършил като частен ученик гимназиалното си образование в Асеновград, града, от който започва царството на Родопите. Бе учил лесовъдство в Софийския университет. Като инженер-лесовъд доста е обикалял различни планински, горски стопанства. Преди да пропише, в живота му вече бе станало много нещо, много вода бе оттекла, много есени и зими бяха прошумели над гората и той бе преживял значителна част от живота си. И ето идва новото отклонение към неизвестното и примамливото — някакъв вътрешен глас, една неотразима интуиция да проговори чрез перото. И то вече не само като лесовъд, защитник на гората, а и като писател, който разказва човешки истории.
У Хайтов отминалото време идва в съвременността с мъдростта си, с мъжествената си сила, с приключения, възхитителни и учудващи, с морал, който запазва нещо от своята „вечна” добродетелност. Какви превратности на съдбата, които отзвучават и сега у нас — като възхита от силата на бащите и дедите ни! У тези хора, неподатливи на влияния, има една особеност: те се вричат на чувствата си и стават едва ли не митични същества в богоборческата си непреклонност. Така са изписани повечето от героите из книгата „Искрици от огнището”. Една висока етичност, примесена с примитивизъм в жестовете и делата, преминава през тези разкази. Те ни държат в атмосферата на отдавна отминалото. Ето я торбата, която се помни още от най-свидната младост. Торбата, спомен от „попиляната бащиния”. Торбата с хляба, която е висяла на гърба на мулето, вмирисана на „попрег и сено”. Торбата, която са слагали на нивата, за да ядат над нея, каквото бог дал. Торбата, на която бащата е поднесъл последните залчета хляб на секвестираната крава. Колко всичко това е действително родопско, даже с миризмите си, даже със сетивните впечатления, запомнени и пресътворени от писателя.
В образната чувствителност на Хайтов има и друг привкус: любовта към гората, към планината. Тази любов ту звъни силно, ту се превръща в приказка, ту зазвучава като изповед на кротка обич и преданост. Гората и планината, този суров дом на планинеца. В разказите му, включително и в „Диви разкази”, се промъква и някаква автобиографична нотка, лична жалба, спомен от жестоко детско мъченичество. Хайтов е преминал през житейската школа, за да стигне до философията си, до състраданието си, до гнева си. Завършил е гимназия „отвън”, с частни изпити, и едва допълзява по трудната житейска стълба до аудиториите на Агрономо-лесовъдния факултет. После се връща сред Родопите и Рила, като че ли да види изминатия път — своя и на народа си. И усеща колко е трудно да се пробие ледът, да потече живителната струйка, да проблесне светлината през облака.
7
Той е почувствувал всичко това, както са усетили живота и коравите му планинци, силни в изкушенията, трепетни и жилави в борбата за правда. Може би тези изстрадани болки са го обърнали в първите му разкази и към съвременността, когато се заема да защищава новоизграждащата се реалност, човешките отношения в нея. И като че ли да утвърди тази нова правда, се връща и в миналото, вече с пораснало чувство за художествена отговорност, с усет за важността на човешката психика в изкуството, за необходимостта да се загребе надълбоко в народоведската същност на нашето битие. Такъв го виждаме с цялата му духовна оригиналност и в неговите краеведски изследвания. Бих казал: личността на Хайтов патриота и българина ни се открива и чрез друг вид творчество — историческото. Той се е наел да съперничи на нашите историци и с изучаване на историята, и със свежестта на словото, с баграта на езика, със задушевния на места патос и извисения слог. Изследовател на факти, той ги разбира пак в общонационалното им значение. Оттук и оригиналността му не само в историческата документираност, а и в онова, което прави отчасти като етнолог на нашия народ. Произведения като „Асеновград в миналото” и „Хайдути” говорят освен за исторически, а и за етнологически изследвания. През огромните пространства на времето изпъкват ту една, ту друга промеждутъчни фази, през които се е утвърждавал и изявявал духът на нашия народ.
Разказът на Хайтов-историка се възприема като силна патриотична напитка, като увличащо четиво. За това допринасят и значението на съдържанието, и формата на изложението, и особеният тон на историка-епик. Хайтов като че ли настройва езика си, както някога стародавните певци са настройвали инструментите си, за да разказват за величието на българщината, за трагичните беди и народната слава. Той се увлича от големите чувства и мисли на хората от миналото, следи историята, когато не е имало българска държавност, история с безкрайни борби, теглила и подвизи. Всичко това откриваме и в книгата, която представяме на читателя.
В първия дял на този сборник с исторически очерци са поместени, с малки изменения от първото им издание, книгите му „Село Яврово”, издадена от БАН, 1958 г., „Девин” — 1964 г. и „Манастир” — 1965 г.
Във втория дял са подбрани исторически полемики и статии, публикувани през последните 25 години, като изключим „Миналото на Асеновград”, чието второ издание видяхме през 1983 г. Тук намираме събрано почти всичко, написано от Н. Хайтов върху миналото на Родопите. Това улеснява както многобройните читатели на този автор, които биха искали да се запознаят или презапознаят в цялост с неговите документално-художествени творби, така и изследователите на неговото творчество.
8
Най-характерното за тези изследователски по същината си творби е очерково-есеистичният облик на повествованието, което ги прави занимателно, документално-художествено четиво. В тях личи умението на автора да поднася историческите факти и събития, етнографски, фолклорни и други знания за народа образно, заразително емоционално. В това отношение неговото перо може да се сравни с перото на учителя му в краезнанието, автора на „Миналото на Чепеларе” Васил Дечов, от когото Хайтов открито заявява, че се е вдъхновявал и учил.
Особено важно е и това, че в книгите на Хайтов, в отделните по-малки публикации (статии, исторически полемики, предговори, бележки и пр.) има нещо, което ги обединява: това е постоянното, страстното усилие на писателя да даде отпор на укоренилите се в нашата история погрешни схващания за водещата роля на родопските българи мохамедани в потушаването на Априлското въстание. Още в книгата му, посветена на родното му село Яврово, материалите за която са събирани между 1945—1949 година, той за пръв път разисква този въпрос, който минава след това през всичките му по-сетнешни публикации.
Допре ли се до тези проблеми, особено в своите полемични трудове, Хайтов изведнъж настръхва, речта му от епично спокойна и плавна става насечена, бойка, задъхана; завладяват аргументи, става ироничен, рязък, нападателен и дори хаплив. Според едни — излишно хаплив, според други — извинително хаплив, все едно — предмет на неговите словесни схватки е винаги стремежът към по-пълното изясняване на историческата истина като предпоставка за духовно единение между принадлежащите към различни вероизповедания групи родопски българи. Неговите позиции са категорични, ясни, понякога резки, но затова пък логиката, с която ни довежда до тях, е точна и неумолима.
Проследявайки кои неща от документалната проза на Николай Хайтов кога са били писани и публикувани, установяваме, че неговите исторически занимания са вървели успоредно с чисто литературно-художестве-пата му работа, преплитат се и се взаимно обогатяват с нея. Сюжети на много негови творби са намерили своето зачатие в историческите му трудове, където намираме струпана битово-историческата, а и психологическата праоснова на великолепните му есета и разкази.
Вижда се как Хайтов-изследвачът самосъздава дълбокия чернозем, на който се укоренява постепенно и все по-дълбоко Хайтов-белетристът и публицистът. Наистина може някои от фактите в неговите книги с развитието на родопското краезнание да се окажат неточни — това се случва и с работите на професионалните историци. По-важно е друго — че в резултат на своята тридесет и пет годишна дейност в областта на краезнанието Хайтов продължи делото на своите знаменити предшественици
9
родоповеди, като Ст. Захариев, В. Дечов, Ст. Шишков и други, успя да се пребори с някои основни заблуди относно родопската история и да остави една трайна и полезна диря в родопското краезнание като талантлив изследовател, самобитен народопсихолог и народовед.
Нека добавя, че Хайтов е оригинално сладкодумен, особено когато разказва за живота и теглото на нашия народ под османско иго. Виждаме героите на онова време, психологическото състояние на народа, величието на отделния човешки подвиг. При тия описания на отделни случки, както и когато разказва за дълбокото историческо минало, за времето на „морията”, холерата и чумата, преминавали през родопската земя, той е повече писател, отколкото събирач на факти, разказвач на произшествия. Бих добавил: писателят е водил мисълта и чувствата на изследователя, на народоведа. А неговият език, със своя своеобразен народностен чар> допълва силно това впечатление.
Писателят е верен на себе си, на морала и на поетиката си и като историк, етнолог и психолог на народа си. Поради това и неговите исторически изследвания носят дъха и аромата на художественото му творчество. Те се родеят с него, те ни казват истини за душевността на този оригинален писател, оставил своята особена, ярка диря в съвременната ни литература. И същевременно тези исторически, бих казал, хайтовски изследвания запазват своята обективност. Те са една истина за народа. Чрез регионалното, чрез местното те ни говорят за всенародното. Но такава е била връзката на нашата литература с народа и с „краеведа” на Добруджа Йовков, и с „краеведа” на Шопско Елин Пелин. Хайтов ни казва и друго, много важно: колко богат и дълбок е бил народният живот. Убеден съм, че читателят ще чете за чудните събития и за необикновените преживявания на хората в миналото, разказани от историка и етнолога Хайтов, с онова вълнение и даже естетическо задоволство, с което чете и неговите разкази. А патриотичното изживяване естествено ще се усилва от всяка нова глава и нов дял на „родопското повествование” на проникновения и честен спрямо миналото български писател.
Акад. ПАНТЕЛЕЙ ЗАРЕВ