I. СЕЛИЩНИ ИСТОРИИ
СЕЛО МАНАСТИР, СМОЛЯНСКО
ЧАСТ ПЪРВА — ИСТОРИЧЕСКА
15. Политически партии. Обществени събития след Общоевропейската война. Партизанско движение
16. Манастир подпомага партизаните
( Балкан махала — Крушево )
18. Крушево — Балкан махле — Манастир
( Среброто — Джурково — Дряново — Лъки (Въпи) — Лъкавица — Карамуш (сега Кормисош) — Белица (единствено турско село) — Борово. Братя Бедровци )
15. ПОЛИТИЧЕСКИ ПАРТИИ. ОБЩЕСТВЕНИ СЪБИТИЯ СЛЕД ОБЩОЕВРОПЕЙСКАТА ВОЙНА. ПАРТИЗАНСКО ДВИЖЕНИЕ
Манастирските заселници дошли от Давидково политически „девствени”. Партиите им били непонятни и хората се чудели какво има да делят българи с българи. При първия избор селяните гласували за правителството, т. е. за партията на Стамболов. На 7 септември 1896 година се образувала втора политическа партия — народняшката, а по-късно в селото се появили радослависти и демократи. Водачи на стамболовистите били Никола Вълчев и Стоян Ташев, а на демократите — Стоян Гьоргоолу, Никола Колев и Георги Караиванов. Селската маса не е била опартизанена и когато се поминали водачите — поминали се и партиите.
Първото гласоподаване на манастирци станало на 17 ноември 1896 година в седалището на Рупчоска околия, село Хвойна. Манастирци отишли на тоя избор заедно с лъкавските българи мохамедани. При биенето на два цигански даула те минали през с. Дряново и стигнали в Павелско. Там още ги посрещнали агитаторите на депутата Хаджикалчев и започнали „кандармата”. В Хвойна манастирските гласоподаватели по-
411
паднали под кръстосания огън на Али-Ризовите застъпници и техните рупчоски противници. Тогава за първи път те вкусили от горчивия мед на българския политически живот.
Радославовите избори през 1910 година вече говорят за едно нараснало политическо оживление, за разгарянето на политически страсти. Изборът е бил назначен за неделя, а още от петък жандарските патрули забранили всякакво движение. Въпреки забраната съмишлениците на демократическата партия започнали да се събират през нощта в дома на Стоян Колев. Една непредпазливост на Никола Арнаутина обърнала вниманието на патрула и пред вратнята на Стоян Колев се завързала буйна препирня. Събраните у Колев трийсетина души излезли, притичват се и радославистите и в тъмнината, насред улицата, започва ожесточен бой с колове и юмруци. Работата стигнала дотам, че се намесил дори командирът на заставата и встрастените манастирски политикани опитали на гърбовете си граничарските приклади. Гласоподавателите били тероризирани, обискирани, изборите фалшифицирани и, разбира се, правителствените спечелили.
Балканската и Общоевропейската война пръснали мъжете във военните части, размесили ги с хора, политически грамотни, и мобилизираните се завърнали с една по-зряла политическа закваска. През 1919 година в Манастир възникнала организация на Българския земеделски народен съюз (БЗНС), а през 1920 година — и организация на Българската работническа партия (БРП), в чието заздравяване взел особено участие учителят в Балкан махала — Стайко Кафеджиев. „Дюлгерската маса” дава първите членове на Работническата партия в Манастир, която оттук нататък все повече взима участие в политическия живот на селото, докато в навечерието на 1944 година се превръща в първостепенна политическа сила. Мнозина от членовете на БРП се свързват с партизаните и допринасят за въоръженото Деветосептемврийско въстание. Преди да дойдем обаче до този героичен период, ще се спрем на събитията, които го предшествуват.
Европейската война беше за Манастир едно тежко преживяване. Шейсет души от мъжете заминаха на фронтовете, след като мнозина от тях не бяха си добре починали от Балканската война. Мулетата бяха реквизирани. Още през втората година от войната настъпи глад. С определеното за войнишките семейства държавно жито общинарите злоупотребя-
412
ваха и присвояваха част от реквизирания добитък. Хората за почнаха да гладуват. Когато фронтът се разпадна и демобилизираните се завърнаха, в произведените през 1919 година избори земеделската партия получи болшинство. Едно от първите начинания на новия обществен съвет беше съденето на злоупотребилите общински чиновници. Привлечени бяха повече от 40 души свидетели и предварителното следствие безспорно установи вината на секретар-бирника и кмета, но делото се проточи. Обвинените успяха да „обработят” свидетелите и седем души от старците, които бяха най-сигурни свидетели, така видоизмениха своите показания, че обвинението пропадна. Прокурорът подведе лъжесвидетелите, но насрочването и на това дело се проточи; старците един по един измираха и не дойде ред никой да бъде съден. . .
През 1922 година, след много финансови и бюрократични мъчнотии, беше издействувано да бъде включено в държавната пътна мрежа шосето от Югово за Манастир. Същата година бяха раздадени на безимотните и малоимотните селяни 480 декара ниви и ливади от държавния поземлен фонд.
Девети юни 1923 година беше за Манастир пълна изненада. На тая дата заранта се получи телеграма до кмета със следното съдържание: „Имаме сведения, че бившите министри Спас Дупаринов и Димитър Гичев са забягнали към вашия край. Наредете тяхното арестуване и ги представете в управлението ни — околийски началник Ловчанов.”
Кметът беше изненадан и силно разтревожен от телеграмата, но не и́ даде гласност. В три часа следобед дойде нова телеграма: „Дружбашкото правителство рухна. Образува се ново правителство на реда и законността. Никой да не вярва на разпространяваните от дружбашите непроверени слухове. Всеки да си гледа мирно и тихо работата.”
Сега вече беше съвършено ясно, че е извършен преврат, но кога и как — това още не се знаеше. На 10 юни започнаха да се връщат манастирските калайджии и дюлгери. Парализиран беше целият стопански живот, спряха всякакви сделки, а трудовата част, която бе започнала пътя Югово—Манастир, веднага се изтегли.
На 16 юни последва трета телеграма до кмета: „Арестувайте дружбашкия кмет, председателя на дружбата, дружбашките съветници и ги представете в управлението ми! (п) Станимашки, околийски началник Ловчанов.” Очевидно кме-
413
тът трябваше да се яви в околийското управление. По пътя за Станимака той срещна чета зидари, водени от Иван Пехливанов. Като разбра закъде е тръгнал кметът, Пехливанов се хвана за косата: „Бе ти луд ли си да отиваш на вълка в устата? Марица почервеня от дружбашка кръв!” Въпреки това Дичев замина и на другия ден той се яви пред Ловчанов.
— Кой си ти? — попита го Ловчанов.
— Кметът на село Манастир! — отговори му Дичев. Ловчанов скочи като ужилен и започна да крещи:
— Какъв кмет си ти, дружбаш с дружбашина, ти не си никакъв кмет, за такива кметове като тебе — въже! — Едновременно с тия думи той натисна звънеца. На вратата се показа секретарят на околийското управление Порфиров, който беше преди това четири години секретар на управлението през земеделско време, но беше успял да се приспособи пред превратаджиите.
— Донеси акта! — заповяда Ловчанов.
Порфиров излезе и се върна бързо с една преписка, на която с едри черни букви беше написано: „Обвинителен акт против дружбашкия кмет на село Манастир Славчо Дичев.” Ловчанов взе акта и започна да чете съчинените от Порфиров обвинения в несъществуващи злоупотреби и разхищения. Докато траеше четенето, в стаята на Ловчанов влезе сговористът лидер на адвокатите Петко Разсуканов. Той изслуша мълчаливо четенето и направи на Ловчанов само една бележка: актът да бъде внесен в прокуратурата.
Този акт попадна в ръцете на бившия учител в Балкан махала, комуниста Стайко Кафеджиев, следовател, който не го придвижи, а когато времената се поуспокоиха, следователят Кафеджиев прекрати акта като невалиден.
Така завърши земеделското управление в Манастир.
Цанковата власт пропадна на изборите през 1931 година, въпреки полицейските мерки да бъдат на всяка цена спечелени. В Ардинско, където решаването на изборите с полицейска сила е традиция, всички жандари, пъдари, акцизни и горски бяха дигнати на крак. За да не се допусне пренасяне на блокарски бюлетини от Кърджали, околийското управление нареди блокада на всички пътища. На тази блокада е щял да овръхлети давидковският пълномощник на демократическата партия Стоян Пеев, който носел в дисаги бюлетини за Давидково, но негови съмишленици го предупредили овреме и той
414
вместо да върви по главния път, тръгнал по незнайни кьорави пътеки, през гори и планини, без да се отбива в никакви села. Полицията проводила конни стражари по петите на Стояна. но те загубили следите му и той благополучно преминава покрай Загражден, за да дойде на манастирската мандра при Енихан, с муле, съсипано, цялото в пот и пяна. В манастирската мандра се случва по същото време Славчо Дичев, комуто Стоян Пеев разправя как е преследван и пита какво да прави. Славчо Дичев го посъветвал незабавно да скрият дисагите с бюлетините. Току-що свършили това, на мандрата пристига, яхнал бързоходно муле, давидковският общински пъдарин Али бей. Забелязвайки Стояна Пеев отдалече, той сваля карабината и радостно се провиква: „Падна ли ми най-сетне в ръцете? Тръгвай за Давидково! Арестуван си по нареждане на кмета!”
— Вашият кмет — намесва се Славчо Дичев — може да командува на Давидково, а не в Манастир. Кой ти позволява да заплашваш хората в мандрата?
Опирайки в кораво, Али бей яхва отново мулето и хваща пътя за Давидково, а Стоян Пеев остава на мандрата да си бие главата как да прекара дисагите с блокарски бюлетини в Давидково, за да не пропадне изборът. За негов късмет в същото време се задават, идващи от Манастир, давидковски българки мохамеданки. Пеев и Дичев съобразяват, че тези жени могат да пренесат бюлетините, спират ги, раздават им ги и ги отпращат по живо по здраво за Давидково. И блокарските бюлетини заминават, без никой в нищо да се усъмни. Али бей чака на пусия до среднощ и се завръща, за да доложи на кмета, че блокарска бюлетина в селото не е припарила. Това, разбира се, не попречило, когато да се преброяват гласовете в деня на избора, 70 % от бюлетините да се окажат блокарски. За първи път българомохамеданското село Давидково гласува против правителствената партия! Дотолкоз управлението на Цанков е било противонародно и противно.
415
16. МАНАСТИР ПОДПОМАГА ПАРТИЗАНИТЕ
През май 1944 година част от манастирските жители се включиха в помощ на съпротивителното движение. През май същата година една вечер в селото идва командирът на родопската партизанска чета „Никола Шишманов” — Братан Шукеров, придружаван от Ташо Карамитев. Същата вечер те се свързват със Стойчо Колев Патричков, у когото Шукеров е квартирувал през 1942 година, когато е бил участъков зъболекар на селото. От Стойчо Колев двамата партизани отиват в дома на Александър Тодоров Куртев и там остават четири дни. През това време те подробно уговарят с Куртев и Патричков снабдяването на четата с брашно и хранителни припаси. От този ден нататък домът на Александър Куртев, зимникът и плевнята му стават едно сигурно убежище на партизаните, както и домът на Коста Панов.
Явките между манастирските ятаци и партизаните се извършвали на Св. Илия, Каркъма, Вълкови дупки, Дългите блата и Имаретдере. В прехраната на партизанската чета започнали да взимат участие все повече хора от Манастир и до юли в това отношение не е имало особени затруднения.
На 4 юли 1944 година в дома на Александър Т. Куртев идват Братан Шукеров и Стефан Златев, за да назначат следващата явка, на която е трябвало да бъде занесена храна и на останалите партизани, местността Караджова вода. При явката на Караджова вода партизаните и Ал. Тодоров се уговарят следващите им срещи да станат вляво от колибата на Ст. Пешев, местността Каркъма. На 5 и 6 юли Александър Тодоров заедно с Иван Панов извозват на уреченото място храна за партизаните. На 7 вечерта Александър Тодоров, придружен този път от Георги Куртев, Васил Атанасов, Димитър Иванов Симеонов, отново се отправя за явката с един товар продукти. Когато групата минава през Алиходжовото за Каркъма, забелязват човек, който дава парола с чукане. На манастирските ятаци това се вижда подозрително, защото паролата им с партизаните била „Елено моме”. Те успяват да се позакрият, отминават по-нататък и след малко се озовават пред колибата на Стоян Ташев, където сварват пред един голям огън партизаните. След като им разказват каква се е случило, Шукеров изпраща хора, за да разузнаят кои са
416
тези, които се навъртат край Алиходжовото. Разузнавачите скоро се връщат и довеждат със себе си група партизани от отреда „Георги Бенковски”, а именно Васил Балевски, Генко Гюлев, Георги Згрипаров и Иван Папров. Партизаните от „Бенковски” идвали от с. Леново, което превзели за няколко часа и направили митинг. При тая среща двете партизански групи решават да извършат акция и в с. Манастир.
Александър Тодоров и останалите партизански помагачи подготвят някои от патрулите и на 9 юли партизаните влизат в Манастир, без пушка да пукне. Общинарите се предават без съпротивление, предават и пушките. Партизаните изгарят архивата и след това правят митинг, на който разясняват програмата на Отечествения фронт. След като посплашват секретар-бирника и взимат от него дума да стане човек [1], населението поканило партизаните на обща трапеза, която свършва със свирня на гайди, веселби и хора. Привечер партизаните натоварват на два катъра провизии, сбогуват се най-сърдечно с населението и заминават.
На другия ден властта блокира селото с едно отделение войници под командата на един поручик и кандидат-офицера Костовски. Разположени били 12 поста около селото и поручикът издал заповед да не се изнася навън от селото нито една филия хляб. Той изисква освен това 10 комплекта цивилно облекло, за да изпрати разузнавачи из горите, но и от това нищо не излиза, защото войниците съвсем неохотно изпълняват заповедите на поручика и вместо да ходят и разузнават, излежават се под еловите сенки и вечерта се връщат с известие, че от партизаните няма и следа.
На 24 август запасният кандидат-подофицер Благой Тодоров, съмишленик на партизаните, при назначаване на постовете ги размества така, че да остави свободни „канали” за преминаване. Той сваля поста от Митюва чешма — в дерето при циганите, като се мотивира, че партизаните е по-вероятно да дойдат по дерето. Сменя и поста от Св. Илия и го поставя на Каркъма и дава по този начин възможност на ятаците да изнесат през нощта около 45—50 килограма продоволствие.
Още в началото на блокадата по инструкция от полицията бил подирен за разпит Георги Иванов Велинов, който успява да се изтегли при партизаните. Арестувани били Пею Панов и
1. Генко Гюлев — „Героични дни”, стр. 118.
417
Иван Костов Панов. Уведомени за тия арести, партизаните скрояват план — ако арестуваните бъдат заведени към Асеновград, по пътя да ги освободят. Поручикът обаче не се особено престарава и арестуваните остават в Манастир, а снабдяването на партизаните, макар с повече предпазливост и рискове, продължава до самия Девети септември 1944 година. Тогава се узнават имената на главните ятаци Пею Панов, Георги Велинов, Иван Костов Панов, Ташо Вълчев, Александър Куртев, Георги Куртев, Васил Атанасов Тодоров. Между тези борци е и Никола Стоев Киряков. Завършил основното си образование в село Манастир, той от ранна възраст заминава за Асеновград, чиракувал в сладкарници, гостилници, после в Пловдив и оттам заминава за София, където се свързва в 1941 година с партизанското движение. Убит като партизанин неизвестно къде в Югославия.
Ето какво пише в своите неиздадени спомени за участието на манастирските жители в съпротивителното движение един от партизаните от чета „Никола Шишманов” — полковник Ташо Карамитев: „В Манастир ние виждахме прекрасни условия за устройване снабдителна база и крепост на партизанското движение в Централните Родопи. Съвместната ни работа с партизаните от Асеновград налагаше често партизански групи, достигащи до 150 човека, да отсядат в Манастир и около селото. Това движение през с. Манастир изискваше да се осигурява продоволствие, цървули и облекло за партизаните. Плевнята и къщата на др. Александър Тодоров се превърнаха още през пролетта на 1944 година в щаб и скривалище, където денуваха и провеждаха съвещания партизанските командири Братан Шукеров и Благой Пенев. Колибата на Георги Тодоров и останалите колиби около с. Манастир служеха за явки. Там другарите Александър и Георги Тодорови и други непознати ни донасяха храна и служеха за връзка с Чепеларе, Давидково и Момчиловци.
Не само мъжете, но и жените от Манастир активно поддържаха партизаните, като приготовляваха храна за тях, перяха партизански дрехи и изнасяха хляб, когато жандармерията не пущаше мъжете да излизат извън селото.
Прави чест на жителите от Манастир, че те се наредиха в борческите редици на нашия трудов и героичен народ в борбата му срещу монархофашизма, мракобесието и тиранията.”
418
17. СЪСЕДНИ СЕЛИЩА
Едно от най-близките до село Манастир е Балкан махала, заселено там през 1850 година. Основателите му са жителите от Давидково: Балигажа, Емни Гажа, Мазъра, Ахмед Салих Куцото, Хасангара н други, начело с Шериф ага (Кара Шериф). Землището на Балкан махала е част от Общия балкан, затова се е и нарекло Балкан махала. Кара Шериф постепенно завладял една пета от нивите, ливадите и горите в землището на новата махала и станал нейният неоспорван първенец. Той закупил и една пета част от планината Гърковица, построил си чифлик, имал 5 чифта волове, 700—800 овце, 40 глави едър добитък (мулета, крави и коне). Шериф ага бил много съобразителен и находчив стопанин. Той довел вода до своята къща, направил там вир, а от вира до нивите прокопал една вада. Боклукът от торището пренасял до нивата по тази вада, като го на сипвал в нея.
Шериф ага единствен в селото имал „ачик одая”, в която приемал приходящи гости и случайни минувачи. Всеки гостенин на одаята имал и право да се нахрани с айран и хляб. Шерифът не давал айранът да се пие и като забелязвал такова нещо, взимал паницата, вдигал я на полицата и сърдито по учавал гостенина: „Бърканицата, айол, се яде, не се пие. Пиенето е сърбогъз!”
Най-голямата слава на Шериф били неговите овчарски кучета, които били дресирани да познават овцете на своя господар. Ако случайно някоя чужда овца се вмесела в стадото на Шерифа, кучетата веднага я откривали и разкъсвали. Той имал волове, каквито никъде в Родопа нямало — черни като гарвани, правороги, едри, с лъскава козина, като че намазани със зехтин. Когато Шериф ага тръгнал да се изселва и потеглил за Турция, единственото, което взел със себе си, били тия два черни вола. Той вървел напред, а те подире му с по една „тътралка” на врата. Той пушел чибука с начумерено тъжни лице, а те мълчаливо следвали любимия си господар.
Балкан махала не се увеличила. Присъединили се в нем само двама чуждоселци, привлечени от две хубави момичета — Салих Богутлията от Богутево и Сулю Сюлюманов от Крушево.
През 1902 година балканмахаленци се изселили в Турция
419
Цялото село Манастир, заедно с жените и децата, излязло на турско-българската граница да изпрати своите „комшии”. Две години след това двама от изселниците — Чиню Мехмедов и Салих Вретеното, се завърнали, за да се разтъжат с родните места. Със сълзи на очите си разправяли за теглото, което преживели в Мала Азия. Пръснали ги там на групи от по 5—10 души на 50—100 километра едни от други. Горещият климат и маларията много мъчно се търпели от свикналите на студена вода и прохлада балкански жители, та мнозина преждевременно загинали. Местните жители — „манафите” — „налитали” на белите българки мохамеданки и мъжете се видели в чудо как да бранят жените си. „Тюрклюкът е тука — завършвал Мехмед Мешев, — нека да ми турят шепка, въз шепка — на шепка, я се не махвам оттука!”
През 1903 година в запустялото село Балкан махала се заселили давидковците: братя Ченгалови, Панайот Георгиев, Христо и Георги Стоянови, Гаврил и Стоян Шодови, а по-сетне към тях се присъединили Илия Иванов Терзиев, Петър Тодорин Колев, Христо Стоев и Христо Урумов [1]. Това са били все хора малко или много препатили от тежката ръка на Ахмед ага. След заселването на „болгарете” в Балкан махала джамията била веднага разделена на две: едната и половина обърнали на училище, а другата — на черква. През 1946 година там беше построено ново училище.
Основателите на Балкан махала били повечето зидари. Техните потомци работят сега в мините и селището все повече придобива физиономията на типично миньорско селище.
Махала Крушево се намира на час и половина път от Карамушица, 6 километра южно от Лъкавица. Разстоянието между Крушево и Манастир е около 15 километра. Селото не е много старо: заселено е от лъкавишки жители през втората половина на XVIII век. Първите заселени в Крушево лъкавичени били Афуза и Пехливана. Афуза направил сая за козите в местността Орехите, а Пехливана — при Длеговия врис. Скоро Пехливановците и Афузовците се намножили, присъединили се и други мохамедани от Лъкавица при тях и селото „рипнало” на 32 къщи със 178 жители (1885 година).
1. Презимето Урумов произхожда от „урум” — грък. Тъй нарекли турците баща му на Христо, защото пръв той в с. Давидково си ушил потури с дълги баджаци. Оттам „урума” (гърка) и Урумов.
420
Първият заселник — Афуза — е бил не само козар, но и даровит овощар. Той за първи път засадил в тези пущинясали места орехи, откъдето е и наименованието на местността — Орехите. Засадил и круши-дивачки, след това ги „ашладисвал”. Зрели круши сред балканския пущинак, в царството на габърите и борините! — това ще да е направило силно впечатление на полудивите балкански жители и те нарекли махалата Крушева.
Докато станат крушите, Афуз много „ядове брал” с козите стада, които бродели на воля около новата махала и гризели нежната корица на овошките. Афуза седял на прозореца на своята колиба и дебнел с мартинката: щом навлизали козите в „емишлика” и започнели да гризат кората на дръвчетата, стрелял с мартината „на месо”. По този начин успял да опази овошките и оставил спомен за себе си.
Джамията и мечита към нея са построени по инициатива на Афуза, също и „кемерлият” мост, който обслужва населението и сега.
18. КРУШЕВО — БАЛКАН МАХЛЕ — МАНАСТИР
Жителите на Крушево се изселили през 1902 година. Това изселване станало организирано и тайно, за една нощ. Манастирският шивач Васил Харитев, който се намерил там по това време, бил вързан от бежанците, за да не ги издаде. От тридесет и девет семейства останали само две: семействата на Ахмед Кьоралов и Ахмед Брахъмлиев. Между изселниците имало и пет души въоръжени с мартини, които придружавали мулетарския керван, овцете и говедата. Тъкмо да пресекат границата в местността Кафалов гроб, бежанците били забелязани от българските митничари и се завързала престрелка. Намесил се и турският аскер от Крушова чука, след това и граничарите от българския пост и се завързало истинско сражение. Сред тая суматоха под прикритието на тъмнината всички стада и всички бежанци успели да преминат. Заловени били само пет мулета и отведени в чепеларската митница.
След изселването на махалата там придошли неколцина нови жители и заедно с трите, останали от 1902 година семей-
421
ства, възстановили отново махалата, която през 1956 година наброяваше 71 жители.
Среброто е от най-близките до Манастир махали, разположена край реката Сребърница, на 5 километра от селото. В тази махала имаше фамилно име Попратилови, каквато фамилия има и в Райково, намираща се в родствена връзка с Попратилевци от Среброто. Двама души, братя, се наричаха Компиреви (първите жители на Среброто, които започнали да сеят картофите в тази махала). Остатък от българския произход на сребърнишките българи мохамедани беше и фамилията Белюви (Осман и Салих Белюви), както и фамилията Чукаловци. Салих Чукалов, който се изселил през 1900 година, свирел много хубаво на гайда и бил най-прочутият певец на стари български песни.
Ахмед Сапуна е свързал своето фамилно име с това, че той пръв започнал да употребява сапун в махала Среброто. Стари хора от Среброто казваха, че друга една фамилия Бозовци (Ибрахим Бозов и др.) била „раздвоена” от станимашката фамилия Бозовци. Чутна фамилия в Среброто са и Паларовци. Тяхната известност е от 1912 година, когато Осман Паралов пожелава да възприеме „болгарско” име Иван. Осман е „фукара” човек, дълги години водил аргатски живот из първомайските и стаиимашките села, обигравал цяла Тракия с кирия, за да продава картофи, катран и борина, достатъчно видял и чул, за да разбере какъв е неговият корен и каква е кръвта в неговите жили. Заедно със себе си той покръства и своя син от Хасан на Никола. С това име си остава момчето дори след 1913 година, но се махнал от селото и заминал за Пловдив, за да не докривява на ходжата и на неколцината фанатизирани старци — българи мохамедани в Среброво.
Малко по-драматичен е случаят на Мехмед Ибров от с. Давидково, преселен в Манастир, който през 1932 година сам поискал да бъде преименуван от Мехмед на Никола и с това така лошо разгневил брата си, че той на два пъти се опитал да го убие. И този нов Никола — Ибров — се вижда принуден да бяга от Манастир в Кърджали, където живее и сега.
Среброто винаги е било съставна част от Манастирската община. През 1901 година всички жители на тая махалица се изселиха в Турция. На тяхно място още през следващата година се заселват давидковските мохамедански родове: Ахмед Балджиев, Ахмед Саликов, Алибаша и Ахмед Кехая, Салих
422
Мелезов, Осман Поравлов. През 1956 година Среброто имаше 88 жители. През 1957/1958 година там бе открито първоначално училище с 24 ученика.
Доста по-голямо от Среброто е село Джурково, разположено в една гориста пазва на басейна на реката Джурковска. През 1902 година заедно с други българи мохамедани от Лъкавския район се изселили и джурковци. На тяхно място дошли от Момчиловци Панайот Вълчев (Дели Панайот), Атанас Калайджиев, братя Янчеви и други. Към тях малко посегне се присъединява нова група и Джурково малко по малко се възстановява. В долния му край живеят — остатък от старото поселение — родовете на Муржуви, Бумбарови и др.
Напоследък около Джурково са открити археологически находки, които говорят, че селото е съществувало навярно и в древността. В местността Малката ливада край Джурковска река са намерени глинена чаша, следи от некропол (старо гробище), голям съд с три дръжки, глинена чаша с две дръжки, сребърна карфица, медна гривна и три броя медни монети от времето на Константин Велики (306—336 година). [1]
Знаменитост на с. Джурково беше навремето един от неговите основатели — Панайот Вълчев (Дели Панайот), родом от Соколовци, Смолянско. Едър на ръст, висок, с кокалесто лице и „корави” очи, той имал внушителен изглед и падал малко ,.комита”. Неговото бабаитско поведение дразнело много турците и това е всъщност причината, която заставила Дели Панайота да се засели в Джурково. Той имал около триста овце и минавал за един от заможните хора. По твърдоглавие и физическа сила дъщерите му приличали на баща си. Най-малката от тях — Дана — пасяла овцете по-добре от мъжете овчари. Ходела с калцуни като мъжете и в калцуните носела касапски нож. На кръста си опасвала „силях” с пищови, а в ръката си винаги носела една дебела дрянова гега. Ергените я съзерцавали издалече, но не смеели нито да я наближат, нито да я закачат. Викали и́ „Дели Дана”.
Сам от комитска закваса, Дели Панайот дал своите моми на четници. И двамата му зетьове: Пею Т. Шишманов и Георги Петров — били в дружината на Пею Шишманов (войводата).
1. Виж публикуваната в сл. „Археология” статия от Дим. Цончев год. II, кн. 3.
423
Когато през 1912 година Шишмановата чета била отново сформирана, към нея се присъединил и сам Дели Панайот. Ушил си една гугла от сърнешка кожа около 40 сантиметра висока, отпред и́ зашил лъв, а над лъвчето — пиринчен кръст. В дружината се явил в тоя „каяфет”, яхнал на кон, и останал чак до свършване на Балканската война. Когато четнишкият отряд се спуснал по петите на отстъпващите турци, Дели Панайот се прекръстил и рекъл:
„Майната му майна, света Богородичко, помагай да сметеме турците!”
След това сбутал кобилката и държейки с една ръка сърнешкия си калпак, препуснал след знаменосеца на четата.
Джурково все повече се модернизира. Свързано беше с шосе, доведено беше електричество и селото става все по-хубаво и спретнато. В по-голямата си част населението му намира препитание в близките мини.
Съседно на Джурково е и Дряново — едно от най-старите и големи села в Лъкавския басейн. В един новонамерен турски документ от 1576 година са отбелязани имената на двама джелепи, дряновските жители Димитър Калко и Стоян Черногор [1]. Това е сериозно указание, че през 1576 година селото е било още българско. Точното време, когато е помохамеданчено, не се знае, но в околността на Дряново съществуват много свързани с кървави предания местности, като Турчиновото дере, Бабино сърце, Червен камък, Свети Илия, Света Варвара, Черква, Градище, Балабаново, Момина вода, Манолевото, Краснова колиба, Света Богородица и др.
Според едно предание родът на Ахмед Топалов е дошъл от Павелско, Себих Русев — от с. Горно Арбанаси (Горнослав), а Бакларевци — от Момчиловци, където родствениците им живеят и сега.
Дряново е родното място на Емин ага, „аговият помак”, първенец от долината на Юговската река и главатар на един „ръкав” от лъкавските башибозуци, които взели участие при потушаването на Априлското въстание. Същият Емин активно участвува като организатор и предводител на Сенклеровия бунт през 1878 година. Българските доброволци, които потушили този бунт в Лъкавския район, опожарили селото, но
1. Държавна библиотека „Кирил и Методий”, ориенталски отдел. ф. 95, арх. ед. 23.
424
през 1885 г. Дряново е отново възстановено и то, според статистиката, е имало 104 къщи със 790 жители.
Край селото има и няколко махалици: Върли чучул, Реки те, Свети Гьорги, Проглед, Бабино сърце и др. При Червения камък в местността Стифуре личат и досега развалини нл черква. В споменатия документ от 1576 г. покрай другите сели се споменава и Стифуре. Вероятно то се е намирало в едно именната местност край с. Дряново, а по-сетне е било изселено, неизвестно по какви причини.
Най-известното и най-голямо селище в басейна на р. Лъкавица е днешното руднопромишлено градче, наречено Лъки възникнало и развило се в местността Ортакол (Средището). До неотдавна (към 1955 г.) на това място се намираше само една общинска сграда, а в местността Ибрахимови колиби джамията и мечетът, където всеки петък се стичаха на молебствие жителите на съседните колибарски махали Чуката, Свирливица, Бозовото, Гъгнево, Идризовото, Шарково, Сареминя, Салих чауш, Букаловото, Ибишевото, Ибрахимови колиби, Баралия, Бельоското и Мемишооловото. Освен за жителите на тези махали, Ортакол се е смятал за духовен и административен център на махалите по десния бряг на р. Сребърница, а именно: Сребърница, Балигажа, Пандагузови колиби, Долен и Горен Чатрок и Пропола.
Според местното предание местността Лъки се наричала някога Въпи (вдлъбната местност). Местности с такова наименование са известни и на други места: в Македония — с. Въпи, Костурско, в с. Яврово също има местност Въпи. Преди помохамеданчването на селата Борово, Белица, Карамуш, Дряново, Джурково, Лъкавица и др. населението им се е събирало на панаир в местността Въпи, която след „изверяването” получила името Станкова лъка, а оттам — днешното и́ наименование Лъки.
До 1910 г. Лъки е била местност, покрита само с ливади. Според сведение на местния жител Асен Мешов там не се раждало нито ръж, нито царевица, защото падало често „балсара”. По южните склонове на местността обаче имало някога лозя. Едно голямо старо лозе в югозападната част на Лъки доскоро е съществувало и кютюци от него се намират запазени и до днес. Ливадите били заобиколени от гъста млада гора („Чалий”), в която се криели зайци. Те били толкоз многобройни, че лъкавските ергени ги трепели с „тоеги”, а не с пушки.
425
Първият, който се заселил в близост с ливадите на Ортакол, бил Ариф Смаилов от Дряново. Това станало след Сенклеровия бунт през 1880 г., когато Дряново било опожарено и голям брой от жителите му се „разнесли” по други места. Тогава възникват по съседните бърда махалите Брайковица и Петкос, а край ливадите се появяват още три-четири нови къщи, някои от тях запазени и досега. Когато през 1955 г. започна усилена експлоатация на рудниците, Лъки бързо се разви и само за десетина години жителите му достигнаха числото 7000!
Що се отнася до далечното минало на Ортакол, едва ли може да се приеме, че то винаги е било „гола”, ненаселена местност — „лювадища”. Едно свидетелство за старото население в тая местност е разкритото при построяване на новата фурна старо християнско гробище.
Най-значителното старо селище в околностите на Станкова лъка, което често се бърка със съвременното Лъки, е село Лъкавица. Заедно с лъкинските колиби то е наброявало през 1885 г. 1158 жители, имало е 4 джамии, 4 имами и 4 ходжи. Асен Мешов, 87-годишен, жител на с. Лъкавица, ии разказа едно предание, според което лъкавчани са преселени от Тикале при „първото изверяване”. В настъпилата суматоха едно „племе” тикалци успяло да се откъсне и намерило убежище в недостъпната и дива местност, където е сега Лъкавица. Там в „мешелокан” то си направило „колибки, та никутро да ги не види”. И сега край селото има местност Тикалския врис (извор).
Бягството на тикалци обаче не ги спасило от „второто изверяване”, което засегнало не само Лъкавица, но и съседните му села Дряново, Белица, Джурково, Карамушица и др. Спомен от това събитие е местността Костанина вода, наречена тъй по името на мома Костана, която решила вместо да приеме турската вяра, да се обеси на една ела до извора, наречен на нейно име — Костанина вода.
Като се вземе предвид, че в списъка на джелепкешаните от 1576 г. Лъкавица не се споменава, много е вероятно през това време тя наистина да не е съществувала, т. е. да се е заселила на сегашното си място по-късно, от друго място (според местното предание — от Тикале). Що се отнася до помохамеданчването на лъкавчани, то ще да е станало едновременно с „помохамеданчването” на Дряново и другите села в този район, най-вероятно — през втората половина на XVII век.
426
Спомен от „християнското време” са звънките български наименования на лъкинските местности: Топилата, Гроба, Скелята, Дупката, Коритцето, Киселица, Мешовски дъбак, Пчелата, Колибите, Горна Киселица, Ушите, Черковата, Слепата падина, Чатрошки дол, Усипа, Усипаните камъни, Краликулаковото, Ливадките, Малинока, Чуката, Два чучура, Урват, Портите и др. Освен това в Лъкавица е имало доскоро запазени старославянски обичаи, какъвто е традиционната молитва за дъжд, наричана в Лъкавица „пемперуга” (не „пеперуда”, каки е в другите села). Тя се състои в следното: събират се жените, пълнят бакърите и ведрата с вода и заливат една жена, непременно да е вдовица. Едновременно с това и пеят молитвата за дъжд.
Интересно предание има запазено в Лъкавица и за местността, наречена Тюлюменската суда. Според това предание селото било нападнато от „тюлюмене”, които искали да го ограбят. Най-напред те мирно и кротко дошли като бейски пратеници — дошли да събират „бейлика”, и мирно и кротко били приети от селяните. Но когато започнали да викат мъжете един по един и да ги нудят за пари, тогава някой си Садък Хумчовски извадил своето „пищолпще” и разбива с него главата на един от тюлюмените. Настъпила суматоха, лъкавските мъже награбили оръжие и вкупно нападнали неканените гости, които хукнали в тъмното да бягат и без да видят накъде отиват — набутали се един след друг в Тюлюменската суда. Там всички те намерили смъртта си. Една сабя само се била закачила на един габър, та сто години седяла там окачена, за да напомня за това страшно и кърваво събитие.
В Лъките живели Дели Ахметювците — фанатизирани местни деребеи, които участвували в разграбването на Перущица и Батак. Под тяхно влияние някои от лъкинските колибари участвували в Сенклеровия бунт и предизвикали с това отмъщението на доброволците, които опожарили домовете им.
През 1902 г. по-голямата част от лъкавчани се изселват, но ги заместват други българи мохамедани и Лъкавица продължава да играе средищна роля в басейна на р. Сребрица. Осемте ходжи и имами раздухвали свирепостта и фанатизма на колибарите. Особено свиреп бил някога един от потомците на Дели Ахметя Лъкавски — Гунгаля. След убийството на Дели Ахметя Гунгаля се провъзгласява за лъкински ага и започва да „командари” тоя край, независимо от българските власти,
427
които не смеели дори да стъпят там. Митнически стражар не смеел да се вести в Лъките, горските стражари заобикаляли това опасно място, а бирниците идвали на три години веднъж, и то с българомохамеданска схрана. Въоръжен с една мартина, Гунгаля безцеремонно се разправял с всеки, който не зачитал неговата воля, превърнал се в самовластен феодал. Този човек създава големи грижи на българските власти и особено на митничарите по Каракулас и те вземат решение да го премахнат. Един ден на Лъкавица се отправят двама митнически стражари от Чепеларе. Единият от тях носел фалшифицирана заповед от околийския началник, според която Гунгаля се назначавал за чауш (старши) на мястото на избягалия с карамушенските преселници Асан чауш. Другият от стражарите носел заредена винтовка.
Двамата стражари пристигнали в Лъкавица точно на „джумая гюн” (петъчен ден). Край джамията имало събрани повече от 200 души българи мохамедани, които пушели и си приказвали. Там бил и Гунгаля със своята мартина. Един от стражарите го повикал малко настрана и му прочел заповедта за „назначение”, като устно му предал освен това заръките на околийския началник, че отсега нататък каквото и да се случи в Карамушица, той ще бъде отговорен. Славолюбивият българин мохамеданин се възрадвал, че най-сетне бабаитлъкът му е оценен и той става неограничен господар на цели три села (Карамушица, Белица и Борово). В своята залисия той не забелязал, че другият стражар се тули нещо зад едни храсти и се мъчи да го вземе на прицел.
Винтовката изгърмяла, Гунгаля изревал и се хванал за корема, след това рипнал и с два скока се прехвърлил през оградата на съседната къща заедно със своята пушка. Хората се разбягали. Стражарите залегнали и взели позиция за стрелба, но раненият българин мохамеданин не давал никакви признаци за живот. След дълго чакане стражарите принудили собственика да влезе в двора и той им известил, че лъкавският бабаитин е издъхнал.
През 1902 година голяма част от българите мохамедани от Лъкавица се изселват в Турция — кое от фанатизъм, кое от простотия, а до известна степен — по вина на местните български власти, жандари и стражари, които сплашват това население.
Сега от старата Лъкавица (Лъки), като изключим дувар-
428
ниците на изоставените махали, комай нищо не е останало. Дрипавото „средище” е превърнато в един кокетен планински градец със стройно извисени седеметажни сгради, свързан с хубави шосета, електрифициран и водоснабден. В селото има средищно училище-пансион, флотационна фабрика и старото население се е почти претопило с фабричните работници и миньорите.
В Лъкински район село Карамуш (сега Кормисош) било заселено през първата половина на XIX век от Пехливана Осман, който на това място оградил къща и си направил „чуфлик”. След него дошли и други, главно безимотни българи мохамедани от Колашеп, Хамбардере, та селото понараснало. След известно време карамушци закупили от известния Стоян кее (Стоян кехая) от Давудюво пасбището Мемишлерица и част от Гърковица, като опожарили по-равните им части и ги разорали за ниви. Нивите засявали с ръж, овес, а в по-ниските места и „мисирчак” (царевица), която употребявали за каша и за качамак. Развъждали овце, кози и особено пчели.
Карамушенската мера била разделена на две от границата установена през 1878 година между Източна Румелия и Турция. Това предизвикало карамушенските жители да не признават Румелия. Бунтът на малкото, сбутано българомохамеданско село останал недогледан от румелийските власти и Карамуш прекарал току-речи автономно чак до 1886 година когато след съединението на Южна със Северна България границата била твърдо установена. Жителите на Карамуш преживели твърде тежко тези времена. Отбил им се куражът и подучавани от своите аги, замислили да се изселят в Турция. Може би това временно настроение е щяло да премине, ако Христо Калеев от Станимака, бивш съдебен следовател, не се появил, за да улесни преселването на карамушенци. Този българин, партизанин на либералната партия, личен познайник с Радославов, обещал на всички да извади „пашипорти” за свободно преминаване на границата с добитъка, при условие, че преселниците ще го снабдят с пълномощни да стопанисва техните къщи, плевни, ливади, ниви, градини и гори за вечни времена. При липсата на купувачи в едно село, което вкупом се изселва, българите мохамедани предпочели да харижат недвижимите си имоти срещу свободата да преминат границата с овцете и говедата си. По този начин в една година време Калеев станал единствен владетел на село Карамуш, на Мемишлерица и част от Гърковица — собственик на около 800 овце
429
и толкова кози. При заминаването си карамушенци продавали по два лева овцата и по 10—15 говедата, та не било мъчно за Калеев да си събере свое стадо. Освен от карамушенци Калеевото състояние доста понараснало и от паричните възнаграждения, които му давали боровци и беличени, за да им уреди „пашипортите”.
За влиятелния мъж, който давал и по нещичко на дядо Радославов, ваденето на тези „пашипорти” не струвало никакви усилия, та скоро всички желаещи от трите споменати села се снабдили с документи и заминали.
Калеев се настанява в Карамуш. През 1906—1907 година държавата пристъпва към разпродажба на някои безстопанствени имоти в съседните на Карамуш села Белица и Крушево, принадлежащи на изселени българи мохамедани, които нямали възможност да ги продадат. На обявения търг заедно с неколцина „копартми” (безимотни) българи се явява и Калеев, който взима на безценица по-голямата част от тези имоти и разширява твърде много своите карамушенски владения. По същото време жителите на село Долашер (сега Загражден), които падат в пределите на Гърция, предлагат на Калеев да му продадат собствената им планина Гърковица в територията на България, разбира се, на една невероятно ниска цена (320 лири). С тази нова придобивка Калеевото „феодално владение” опряло своите граници до Манастирското землище. При толкоз гори и пасбища Калеев нямал и наум да се занимава със земеделие. Той изоставил нивите да обраснат с треви и млада гора, преобърнал всичко на пасбища и започнал да продава пашата в тези пасбища на каракачаните срещу заплащане на значителната за ония времена сума от 40 000—50 000 лева за един сезон. Докато каракачаните пасли в пространните Калееви пасбища по Гърковица и Мемишлернца, манастирските жители, побити горе на високото под Чилтепе, се чудели къде да дянат своите кози и овце. А когато горе завалявал сняг, те взели да попасват късна есенна паша от Калеевата Гърковица. Но това не минало безнаказано. Частният горски стражар на карамушенския владетел Учика донесъл на господаря си за тези нарушения и Калеев му наредил да съставят на манастирци актове. Един жандар се появил в Манастир, пратен бог знае от кого, и започнал да извиква манастирските селяни да се подписват на някакви бели листове, наричани с новото и гръмко име „актове”. На простодушните и напла-
430
шени от турските власти манастирски жители тази нова загадъчна дума „актове” произвеждала страшно впечатление и те започнали да ходят при Калеев и да го молят да унищожи актовете. Бившият съдебен магистрат, напипал веднъж „меката жила” на манастирци, лесно се справил и с тях: искал кому пет, кому по десет овце или кози и скъсвал актовете пред техните очи, като събрал по този начин повече от 150—200 овце и кози. Благодарните му манастирски жители се разотишли и вече не посмели да стъпят в Гърковица.
Една горска комисия по яйлашките въпроси в Чепеларско и Станимашко отчуждава в полза на държавата част от горските владения на Христо Калеев и му оставя само имотите в с. Карамуш с горите в Каратепе — конфискувани след Девети септември от държавата поради участието на Калеевите наследници в един противодържавен заговор. . .
Единствено турско село във водосборния басейн на Юговската река е Белица — Беличе, както се нарича в един турски документ от 1576 година. [1] В този документ — турски реквизиционен регистър за събиране овце — се споменава името „джелепкешана” Димитър Мирко, обложен с натурален данък 50 овце, обстоятелство, което ни говори за българския облик на селото по това време. Белица е разположено в най-хубавата котловина по Карамушенската река, заобиколено с пасбища и гори. Над селото има връх Кръстов и развалини от стара черква, възстановена в параклис през 1907 година от група боровски жители. Голяма част от местностите около Белица са си запазили българските имена, а други са „потурчени”, като например местността Клисари (черковно място). Че Белица е старо българско поселище, потвърди се през 1960 година, когато при направата на пътя се разкриха по средата на селото старите християнски гробища. Очевидно Белица поне до 1576 година е съществувало като българско село, което сетне, неизвестно при какви обстоятелства, било „презаселено” с турци, дошли според местното предание от Кърджали, Юрукли и Кабач, Ардинско. Навярно българските жители на Белица били застрашени от „турчене”, та се разбягали или пък били избити и на тяхно място се заселват турци. По-определени са преданията за помохамеданчването на селото.
Село Борово е село в басейна на Юговската река, съ-
1. Виж статията на Руси Стойков в „Исторически преглед”.
431
седно на Белица, което имало, изглежда, и неговата историческа съдба. Както Белица, така и Борово фигурира в регистъра на джелепкешаните от 1576 година със същото си име Борово, от което село „Стоян, син на Другуш”, е бил заставен да предаде за изхранване на султанската войска 30 овце.
От християнското минало на селото са останали много имена на местности, като Айгьорги (Свети Гьорги), Къщища, Гърлото, Суватя, Айникола (Свети Никола), където при разравяме на грамада е намерен кръст и кандило. Открити са и стари християнски гробища в средата на селото, в което са намерени пръстени, кандила, паници и други останки от някогашни християнски погребения. Кара Исеин Мехмедов Сюлтаров починал на 110 години, но е оставил следното предание за помохамеданчването на Борово:
Идват един ден в селото юзбашия и мюфтие със сеймени. Мюфтието още с идването си отишло в родната си къща (то като момченце било взето за еничарин и завършило в Стамбул медресето за ходжи). Майка му, като го видяла, почнала да бяга, но младият мюфтия и́ извикал да почака: „Не бягай, не ме ли познаваш? Аз съм твой син!” Юзбашият поставил каракол (постове) на пътищата, а мюфтият започнал да убеждава — първо собствените си домашни, че мохамеданската вяра е по-силна и по-права от християнската и че по-хубаво ще бъде за тях да станат мохамедани. Домашните на мюфтият от нямане какво да правят приели да си сменят вярата, но сестра му Рада отказала и побягнала в една съседна на селото пещера, наричана сега Радината пещера, ала сеймените я застигнали, вързали я и насила я потурчили.
Къде с „кандарми”, къде с юзбашийските заплахи селяните, с изключение на тези, които ги нямало, били принудени да приемат „правата” вяра. В рода на Павловци единият от двамата братя се случил в това време овчар в Чаушово (сега Добростан) и си останал християнин. Другият му брат, който приел мохамеданството, запазил семейното си прозвище, като само го преиначил от Павловци на Паловци. Тази фамилия живяла в Борово до изселването на „правоверните” му жители в Турция през 1914 г. А Павловците от Добростан дълго ходели да си взимат пая от наследството в Борово.
Същата легенда има и втори вариант, а именно, че след като се крила дълго време в пещерата, Рада успяла да побегне в Бачковския манастир, а оттам — в Шейтанкьово (днешното
432
Косово), където се омъжила за някой си Бързински, който бил „рода” с Бързинските от Борово. Говори се още, че който не искал да приеме исляма, карали го в Дряново и там го подавали от канарата, наречена Турчин дереси. Ако и тогава не се съгласявал да си завие чалма — бутали го в пропастта.
Една особеност, която буди недоумение, е тази, че както и Белица, така и в Борово мохамеданите минавали за турци, за разлика от българите мохамедани — повечето говорели на турски. По всяка вероятност това се дължи на обстоятелството, че при помохамеданчването, което е било съпроводено с жестокости, голяма част от коренните жители се разбягали, а останалите се размесили с надошлите от „кърджалъка” турци и постепенно усвоили техния език. Боровската местност, която се слави с мекия си климат и голямо плодородие, е привлякла достатъчно инородни пришълци, за да се претопи езикът на малцината местни хора.
Всичко това обаче никак не може да скрие християнското минало на селото, в което местностите носят чисто български наименования: Голямо бързе, Кладен, Лювадите, Долен Пропол, Горен Пропол, Свети Костадин, Гъбище, Краище, Върли дол, Дупката, Черешката, Паничерица, Чукарата и др. Местността около Борово изобилствува с пещери, по-известни от които са: Гарал дупка, наричана още Черна дупка, Ангеловите дупки в местността Гюргенликя, Напуската дупка, която събира до 200 кози, историческата Рада дупка, Белка дупка, Кай дупка и др. За икономиката на селото тези дупки са играли много голяма роля и особено за неговото скотовъдство. Хладни лятно време, а зимно време — топли, обширни и проветриви, те били идеални свърталища за домашния добитък, най-вече за козите, които можели там и да зимуват, и да летуват, заобиколени от пространни „мешелици” и „букаци”, където намирали изобилна паша. Много е вероятно именно дупките да са били първоначалните свърталища на овчари и козари, които отседнали в тази благодатна за тях местност и създали своето село Борово.
За основаването на селото съществува и едно предание, според което първите заселници на Борово произхождат от с. Давудюво (сега Давидково). Преселването оттам ставало постепенно. Първи дошли жителите, които имали тука ниви и ливади, кошари и саи. Най-напред те си направили временни колиби, а сетне си оградили постоянни къщи. Сочат се дори
433
като първи преселници давидковските жители Алия Салаков, Салих Одаджиев и Хасан Салихов, от които водят наименованието си трите стари махали — Салаковската, Одаджиевата и Хасанкьоската. Всичко това е възможно, т. е., че давидковските жители Салаков, Одаджиев и Харенкьов, а вероятно и много други са се преселили в Борово, но че те са го основали — това не може да е вярно, като се има предвид, че съществуването на Борово е засвидетелствувано още през 1576 г., когато в него са живели Стояновци, Драгушовци и други коренни българи, откогато са и параклисите „Св. Никола”, „Св. Костадин”, „Св. Илия”, „Кръстов” и др.
Нова глава в живота на с. Борово започва през 1903 г., когато в него се заселват българи-бежанци от Горно Дереке (Момчиловци), а именно седмината братя Бедровци: Костадин, Стоян, Никола, Анастас, Петър, Станчо и Игнат, заедно с баща си Райчо Пеюв Бедров. Скоро подир това дошли в Борово и семейство Грибачови — четири души братя, та се събрали около 20 души „мажири”, които сложили началото на „християнската колония” в Борово. Ето как според 80-годишния Костадин Райчев Бедров е станало „презаселването” на Борово през 1903 г.:
От 1901 до 1903 г. братя Бедровци, най-вече Костадин и големият му брат Анастас, започнали да се „мешат в комитликя”. Горно Дерекьой било чисто българско и комитите в него се чувствували като у дома си. Родопският войвода Пею Шишманов имал тука много приятели и ятаци, които снабдявали неговата чета и я информирали за движението на турците. Но случила се веднъж беда, която поставила комитските хора в Дереке в голяма опасност: един „комита” от Карлово, изтерзан от тежкия комитски живот, решава да се върне у дома си, но когато да мине границата — заблуждава се и попада на турския пост. Пленяват го, изпитват го, мъчат го и успяват да научат от него току-речи имената на всичките комитски помагачи.
Новината за залавянето на четника дезертьор се разнесла бързо и силно разтревожила комитските ятаци. Костадин Бедров побързал да напусне селото, на ден 26 септември той прехвърлил тайно границата и заминал през Бачковския манастир за Стара Загора, където работел през летния сезон като зидар. Същия ден, след тайното заминаване на Костадина, в къщата на Райчо Бедров дошли жандарми, изпратени от мю-
434
лязимина на граничната застава в Горно Дереке. Райчо казал, че синът му е отишъл да коси ливадите отвъд границата, и че на другия ден ще се завърне. Това било само една маневра, за да се печели време. Бащата разбрал като за какво идвали жандармите и решил незабавно да се махне, за да не попадне под ударите на турското полицейско правосъдие. Събрал каквото можал, натоварил го на мулето и заминал през границата за с. Манастир.
На другия ден жандармите пак дошли в къщата на Райча Бедров, но намерили вратите заключени. Като разбрали каква е работата, разбили вратите, ограбили каквото се намерило и напуснатия дом и побързали да занесат на мюлязимина неприятната вест за бягството на двамата Бедровци. Под ударите на мюлязимина попаднал тогава големият брат Анастас: той бил вързан и закаран в Пашмакли (Смолян) като ятак на комитите и опасен за държавата човек. В Пашмаклийския затвор Анастас престоял до 4 октомври, когато — кое с молби, кое с рушвети — близките негови хора успели да издействуват освобождението му. Анастас се върнал, но като знаел, че за него живот в Турско вече няма, решил и той да прехвърли границата. Комшията му Тасо, виждайки, че Анастас товари багажа си да бяга, решава да го последва. Досетили се двамата да вземат и годеницата на Костадина със себе си и така минават границата — двамата мъже с младата жена.
Времето се случило студено. Започнало да вали и натрупал „сняг до коляно”. Бежанците спрели в една колиба на Момина вода и там останали 20 дни, но студът скоро ги прогонил и те слезли в с. Манастир при Райчо Бедров, който бил на „гости” у зетя си Станчо Киряков. Намерението на семейство Бедровци било да останат в новозаселеното с. Манастир, но Станчо им казал, че това е лудост. Обяснил им, че зимата в Манастир започва от Димитровден и свършва на Гергьовден. Показал им заснежените височини в подножието на Чилтепе и добавил, че сняг ще ги затиска цели осем месеци. Разказал им освен това колко много и често вали в Манастир, колко е влажно там и студено, какви лоши ветрове го бият. Как жито не става, боб се не ражда, а само с овес и ръж се не живее и т. н., и т. н. Но Станчо им казал и друго: ако те търсят ново заселище, най-добре ще е да отидат в Борово, където някой си турчин заминавал за Турция, та си продавал имота с къщата. Там според Станчо било топло, заветно, земята била питомна
435
и всичко раждала, тъй че най-доброто, каквото можели да направят, било да отидат на такава „питомна земя”.
Бедровци послушали зетя си и заминали за Борово. Наистина Мехмед Куковички продавал къщата и имота си — около 40 декара ниви и ливади. Пазарили се да вземат всичко това за 40 лири. Дали капаро 20 лири и се върнали в Манастир, за да си вземат децата. Но когато пак дошли в Борово, заварили цялото село наежено, дето ще влязат в него „каури”. Мехмед Куковички се отказал от пазарлъка, но след шумна дандания, в която се намесили и българските власти от Белица, пазарлъкът бил възстановен и Бедровци влезнали в своето „старо-ново” жилище. Повикали тогава Костадина от Стара Загора и преселническото семейство заживяло своята първа зима в Борово. Костадин се оженил за годеницата си. Това било първата християнска сватба и първата им радост, една от малкото радости за преселниците, които започнали да изпитват мъката на бежанците, попаднали в чуждо място, заобиколени от враждебни хора. Те нямало с кого да се съберат, с кого дума да си прикажат. Киснели в одаята около оджака, греели се на огъня и чакали пролетта, за да се махнат от това проклето село. И щели навярно да осъществят своето намерение, ако не умряла сестрицата на братя Бедрови. Тя била заровена в Борово, а нейните близки не посмели да напуснат гроба и останали завинаги там. През пролетта дошли нови преселници. След време те закупили една нива и построили на нея първото българско училище. Направили си подир това и черквица. Мохамеданите посвикнали с тях и заживели криво-ляво заедно. Тъй прекарали до 1914 г., когато мюсюлманите решили да се изселят в земята на Пророка.
В поминъчно отношение селото било от най-добрите в целия Лъкински район. Около 1910 г. в него имало 8000 овце, 12 000 кози, 600 глави волове и 400 мулета. Боровци произвеждали толкова жито от своите балкански ниви, че след като задоволявали своите нужди, карали го за продан в Станимака, където имало особен „боровски пазар”. Те снабдявали с жито и лъкавчани, и манастирци било със заплащане, било чрез смяна с картофи. Освен жито (ръж и пшеница) боровци произвеждали и царевица. Картофи започват да се сеят там след идването на дерекьовските преселници. Селото притежавало 3000 дка орна балканска земя, но тя раждала като в полето, защото изобилно я торели с кози и овчи тор.
436
Борово се намира на 1550 м надморска височина, заобиколено от била и мощни върхове, които го пазят от студените северозападни и североизточни ветрове. То цялото е върху южния склон на Белишката река. Името си е получило навярно от девствените някога иглолистни гори, които са покривали неговите околности. Сечени за „четуна”, с която зимно време са хранели овцете и козите, горени и изкоренявани, с течение на времето те изчезнали, за да се запазят тук-там по високите и непристъпни места.
Интересно е, че в околностите на Борово, на сравнително големи надморски височини, отлично виреят черешите, сините сливи, зарзалите и други овощни дървета. В селото виреят дори орехите, което е „живо” доказателство, че местността попада в границите на един климатичен оазис, който се отличава със сравнително мека зима и смекчени температурни крайности.
Борово в административно отношение се числи към Лъкинската община и ако Лъки се слави със своята руда, това запратено в подоблачните висоти родопско село заслужено печели славата на едно от най-красивите среднородопски места.