Миналото на Яврово, Девин, Манастир

Николай Хайтов, Славчо Дичев

I. СЕЛИЩНИ ИСТОРИИ

 

СЕЛО МАНАСТИР, СМОЛЯНСКО

 

ЧАСТ ПЪРВА — ИСТОРИЧЕСКА

  9. „Бунтулука” и „руското време”

10. Родове — заселници на Манастир

11. Обществени учреждения (черкви, училища, поща)

12. Борби за национално освобождение („комитликя” и Балканската война)

   ( Караджа войвода  —  Капитан Петко войвода )

13. Четническото движение край село Манастир

   ( Върховисти. Дядо Петър от Баракли Джумая, Серско, и шест души „македонци” (1899 г.)  —  Чевермеджийските подвизи на Петровата четица  —  Вътрешната революционна организация (1902 г.). Гоце Делчев в Чепеларе. Пею Шишманов от Славейно  —  Ахмеда бинбашият  —  Балканската война (1912 г.) )

14. Спомен на Славчо Дичев за Балканската война

 

9. „БУНТУЛУКА” И „РУСКОТО ВРЕМЕ"

 

Обявяването на Априлското въстание било за давидковци новина неочаквана. Българомохамеданските първенци се посмутили отначало, докато се разбере, че не „москофа”, а гяурите са се навдигнали да събарят царщината, и започнали да организират своето участие. Интересно е да се отбележи, че в Давидково башибозушки байрак не бил побит, нямало открито събрание на въоръжени хора и българомохамеданското население никак не било въодушевено да се бие. По-първите бабаити — Саида, Дели Емни, Алиша и неколцина други, заминали тайно за башибозушкото сборище в Лъкавица и оттам, под предводителството на Дели Ахмед Лъкавски, взели участие в ограбването и опожаряването на въстаналите природопски селища.

 

Давидковци почувствували настъпилите неспокойни времена през пролетта на 1876 година, когато някъде от Игридеренско, на път за въстаналите селища, дошли две малобройни башибозушки групи. Първата се установила у Ташо Стоянов. Предводителят и́ забил ятагана си на постлания козяк и заповядал да им се донесе чеверме и мед на пити, защото чеверме не отивало без мед. Докато домакинът успокоявал неканените гости, в съседната стая горката баба Мария припряно разхлопвала тави и тенджери, за да приготви качамак и пилаф. Но когато им дали качамака, макар че целият бил плувнал в масло, башибозуците го запратили през прозореца. „Казали сме какво ще ядем! — завикали те. — Давайте скоро навуща, цървуля и ямурлуци, че отиваме да се бъхтаме с москофа!”

 

Ташо видял, че на глава с тия диви хора няма да излезе, обещал им да донесе бързо чевермето и пратил да обадят на Бекир ага какви хора са дошли в къщата му. Засегнат, че башибозукът не го потачил да му се обади, Бекир ага изпратил въоръжените си панти начело с Дели Емина и те пръснали чевермеджийската тайфа.

 

 

357

 

Втората група, която отседнала в дома на Гого Калайджията, била по-скромна. Те накарали домакинята да им напържи млади кокошки, след това поискали мед, тютюн, задигнали каквито имало дрехи и заминали към Лъкавица.

 

От давидковци най-много си изпатил по време на „бунтулука” тексилдар Тодор Шодата. Въпреки смутното време, той решил да отиде в Станимака на пазар. Взел със себе си за охрана един от давидковските пъдари, стигнал до града, напазарувал си преспокойно и тръгнал да се връща. Над село Червен обаче срещнал тайфа боровски башибозуци турци. Разчитайки на пъдарина-придружител, Шодата не „сюмясал” овреме да се отбие от пътя, не успял дори от мулето да слезе. Това вбесило главатаря на башибозуците, някой си Ходжоолу, и той заповядал на своите панти да смъкнат от катъра злополучния Шодата.

 

Пъдаринът се опитал да защити Тодора, но Ходжоолу светнал към него с бялото на очите, след това накарал Шодата да се подгърби, яхнал го и му заповядал да го носи към Станимака. При всеобщия смях на развеселените башибозуци Шодата Тодор понесъл турчина. Ходжоолу бил въздебел и тежък, а Тодор — мършав и немощен, та едвам изтраял до Четиридесетте извора и паднал на пътя. Ходжоолу слязъл, качил, се на мулето и така стигнали в Станимака. Но преди да влязат в града, той отново яхнал Шодата, тържествуващо минал през чаршията, съпроводен с викове „яша-а” и „машалах”.

 

След тоя хубав „пазар” Шодата бил освободен с наставлението друг път като види ага, да му се покланя. Той ударил през планината, за да не срещне друг башибозук, и се върнал в Давидково така съсипан и осрамотен, че цели две недели не се показал от къщи. Той и не предполагал тогава, че злополучната му среща с Ходжоолу няма да е последна.

 

Месец и нещо след като заминали, лъкавските бабаити започнали да се връщат с претоварени от плячка мулета. Връщането на давидковските кабадаи не било „ачик”, както заминаването им, защото предизвиканата от башибозушките кланета вълна на възмущение вече се чувствувала. Те влизали в селото през нощта и всякак гледали да скрият участието си в кървавите изстъпления над въстаналото и мирното население, но пак не останало тайна, че давидковските башибозуци са заминали заедно с лъкавските. Разбрало се, че преди да отидат към Перущица, те минали през Бачково, Лясково и Яв-

 

 

358

 

рово, понаграбили каквото можали, точили ножове и поставили дръвници, за да сплашат населението, докато най-сетне нарочен пратеник на Тъмръшлията пристигнал със заповед да не закачат мирните села и бързо да заминават към Перущица. [1]

 

Не е известно дали лъкавските и давидковските бабаити са успели да вземат участие в битката с въстаниците, но е съвсем сигурно, че в грабежите те най-дейно участвували. Появили се в селото, плячкосали крави, катъри, овни, та дори и една робиня. Робинята всъщност не се появила никъде, ала присъствието и́ в харема на Бекир ага не останало тайна за селото. Както по-сетне станало известно, тя била задигната от Батак и доведена на Бекир ага като дял от военната плячка на похода. Сластолюбивият ага, изглежда, много държал на робинката, ала нямал късмет дълго да се забавлява с нея, защото Стоян кехая заминал за Пловдив и там, в Комисията за разследване на зверствата, обадил за нейното присъствие в Давидково. Скоро дошла и заповед до Бекир ага да пусне робинката. Под покровителството на Стоян кехая тя била заведена в Златоград и по-сетне омъжена за един Златоградчанин.

 

Озлобеният деребей започнал да дебне Стоян кехая, за да му отмъсти. Но и кехаята се досетил и една нощ, заедно с овцете и семейството си, се преселил в с. Габарево, Казанлъшко, дето и до днес живеят негови потомци.

 

Освободителната руско-турска война през 1877 година се посрещнала от давидковци с една велика радост, която те били принудени да скриват. Перипетиите на голямата битка около Плевен се отразявали и върху настроението на местното население. По-осезателно била почувствувана войната едвам след тридневния бой при село Брестник, Пловдивско, където Сюлейманпашовите войски били разбити и започнало тяхното стремително отстъпление през Родопите към Беломорието.

 

В дните около тази битка давидковските бабаити се оклюмали, започнали да правят „конушмак” с българите и най-вече с Никола Гьоргоолу мухтарина, когото постоянно подпитвали не знае ли той нещо за мурабето.

 

Нищо не знаем, агалар — отговарял Гьоргоолу. — Нашисе не ходят никъде, за да се научат нещо, вие пò знаете.

 

 

1. Н. Хайтов — Миналото на с. Яврово, Асеновградско, изд. на БАН. 1953 г., стр. 116; разказ „Гост” от П. Пеев (П. Маринов) в „Родопска мисъл”, м. XII., 1946 г.

 

 

359

 

— Ами къде са отишли Славчоолу Дичо и Урумоолу Гого? — продължавали да разпитват те за внезапното изчезване на тия двама, които заминали да посрещат „русците”.

 

— Немам хабер, агалар — отговарял Гьоргоолу. — Те често ходят нах увона (полето), жито да докарват.

 

— Знаем ния за какво жито са отишли, ама нейсе! — въздишали агите, но не посмявали да кажат „по-корава” дума.

 

Една нощ късно Саид дошъл в дома на Георги Стоев Куртюолу и го помолил да остави у него багаж:

 

— Ние — рекъл той — ще бягаме. Врют агисе торнуват и аку са ни върнем — халал да ви е всичку, пък аку е късмет да си додем, ще си ни дадете багажа.

 

През тая декемврийска нощ на 1877 г. агите не заспали: цялата нощ святкали борини, чували се шепотни гласове, затваряли се и отваряли врати, а на заранта, когато се съмнало, нито един от бабаитите, които ходили на „кавурска яма” предната година, не останали в селото — всичко побягнало към Игридеренско за Беломорието.

 

През пролетта синовете на Георги Стоев — Вълчо и Тодор, — докато нямало още изгледи за връщането на бабаитите, полюбопитствували да видят какво ли ще има в чувалите, които им оставил Саида. Бабата Ружа не давала, но те по я послушали, разпрали ги и останали като треснати — вътре имало нови женски дрехи, аби, шаяци, вълненици, от хубави по-хубави, конски палдъми, капистри и две сребърни кандила. Бабата Кръстана, като видяла дрехите, познала, че са от Перущица, понеже тя самата била оттам, и се развикала: „Обрали са ги нее кучета от нашисе факирьове” (сиромаси). Чувалите, разбира се, били затворени и когато Саида се върнал — върнали му ги непокътнати, както ги оставил.

 

Няколко дни след заминаването на агите през с. Давидково се изсипал порой от бежанци, които предшествували бягството на войската. Повече от тях били отчаяни, но имало и озверени, които още при влизането в селото запукали с пищови. Давидковските християни се изплашили, изоставили къщите и побягнали в горите, по къшлите и саите, където останали няколко дни през най-трудните дни на януари. „Мажирите” (беглеците) искали да отмъстят на християните, като ограбят и запалят къщите им, ала се намесели благоразумните местни българи мохамедани и придумали Бекир ага да не допуща поразии. Бекир ага поискал съвет и от известния със своето ми-

 

 

360

 

ролюбие и човещина Христем ага от с. Атларе. Христем ага отговорил, че ако има как, той би направил в своето село българи, за да го чуват от русът, камо ли да гори къщите им. Бекир ага взел мерки да не се граби и опожарява християнската махала и проводил хабер на побягналите из горите да се върнат.

 

След първите „сербез” бежанци през Давидково започнали да минават нови — отчаяни, оклюмани, гладни. . . Трябвало да ги приютяват и хранят. Гьоргоолу мухтаринът ги разпределял по къщите, той ги посрещал и изпращал. Една вечер Гьоргоолу завел „гост” у Тодор Шодата — турчин на кон. Въвели коня му в обора, въвели и него в одаята и тогава, на светлината на газеничето, Шодата Тодор изведнъж познал същия оня башибозушки главатар, който го яздил до Станимака. Турчинът също познал своята предишна жертва и прибелял. Помислил, че това ще да е неговият край. Но Шодата, вместо да го нахока, се усмихнал, потупал го по рамото и му казал, че той е негов гост и нищо лошо няма да му се случи.

 

Гостили го. Сварили му дори кафе и му дали нов козяк да се завие. Ала турчинът не мигнал — съмнявал се, че стопанинът го чака да заспи, на тогава да си отмъсти. На заранта, когато станали да се изпращат, той не намирал думи да благодари на хаджи Тодора и все повтарял: „Голям грях сторих с тебе, чорбаджи, голям грях!” Качил се на коня и заминал все с тия думи на уста. [1]

 

 

1. Когато с приютявал боровския турчин у дома си, Шодоолу, разбира се, не знаел, че освен греха, извършен с него, Ходжоолу има и много други по-тежки плячкаджийски грехове. Родът на този боровски турчин, според, преданието, започва направо от еничара, който станал причина за помохамеданчването на цялото село Борово. Ходжоолу, за когото става дума, имал брат в Добралък — първенец и богаташ, който немалко грехове натрупал по време на въстанието. Като разбрал, че работата отива назад, т. е. че турците отстъпват, приготвил се да бяга. Закопал лирите в градината, стегнал багажа, но преди да тръгне, го връхлетяло съмнението, че аргатинът му, един двадесет и пет годишен добралъженин, е подушил къде е закопал парите. За да се отърве от него, той писал до брата си в Борово — тоя същия, които яздил Шодата, и пратил писмото по аргатина. В писмото на турски добралъшкият Ходжоолу искал от брат си да затрие по какъвто начин намери за добре приносящия бележката и оня, разбира се, така и направил.

 

Момчето не се върнало. Добралъшкият Ходжоолу заминал спокоен за Гюмюрджина. В Добралък той самият вече не се върнал, но изпратил жена си да прибере уж оставения у комшиите багаж. Родителите на аргатина се досетили вече какво е станало със сина им и ударили хубав бой на ходжовицата. Тя обаче нищо не изказала. Една нощ изровила лирите и изчезнала.

 

 

361

 

Изнизали се и последните „мажири”. Станало ясно, че русите настъпват. Някои от по-нетърпеливите давидковци — Славчоолу Димо и Урумоолу Гего, били отдавна заминали да ги срещат. Други тайно се качвали на Чилтепе, за да чуят оттам гърмежа на руските топове. Направен бил и един комичен опит да бъде спряно настъплението на русите: събрала се групичка от двайсетина въоръжени българи мохамедани и след богато ядене, пиене и перчене по християнските къщи в Давидково заминала за местността Карстов дол над с. Еркюприя (Мостово) да правят „мурабе”. Те носели една кратуна барут и в една кошница „кесмета” (сачми) и пращали страшни закани към „русът”. Но когато на отсрещния връх Юртлука се появили казаците, бабаитите изоставили всичко и се изтрепали кой по-бързо да бяга.

 

Русите дошли по пътя от Станимака—Червен—Чаушово-Мостово—Белица, Карамуш—Каракулас. На Каракулас те разпънали своите бели палатки. Водени от Георги Урумов и Дичо Славчев, в Давидково дошли отделение казаци, които селяните срещнали със сълзи на очи, „здравоване” и прегръдки. Радостта на давидковските християни нямала край. Те стояли прави, докато казаците „пладновали”, любували им се, барали им „шашките” (саблите) и току принасяли ядене и пиене на братушките.

 

Няколко седмици след това посрещане радостта на давидковци била помрачена от избухналия през месец май Сенклеров бунт. Водачът на този мохамедански бунт, англичанинът на турска служба Сенклер, не е бил нищо повече от едно оръдие за натиск върху великите сили при решаване новата северна граница на Турция. Българите мохамедани с оръжие в ръка трябвало да заявят своята национална принадлежност. От около две хиляди и петстотин души участвували в бунта, повече били останки от Сюлейманпашовата армия, а останалите — местни българи мохамедани, замесени малко или много в априлските грабежи и палежи през 1876 година, които непременно искали да останат в Турско, за да избягнат българското отмъщение. Имало и една чисто икономическа причина: големите овчари-кехаи искали да запазят за стадата си летните беломорски пасбища.

 

 

362

 

За първоначалния успех на въстанието твърде допринесло обстоятелството, че във вътрешността на Родопите нямало руски гарнизони и Сенклеровата, нека да я наречем, метежна войска не срещнала въоръжена съпротива. Без да се впущаме в подробно описание на бунта, ще го проследим още по-точно в Лъкинския българомохамедански район.

 

Начело на бунта в този район се провъзгласили старите башибозушки главатари, участвували в палежите и грабежите на Батак и Перущица: Дели Ахмед Лъкавски, Дели Емин от Дряново, наричан още Емин чауш, защото някога служил в турската войска, и Емин ага от Павелско. Имало предпазливи, прозорливи хора между българите мохамедани в Дряново, като стария Емин Панта, които съветвал Емин чауш да не се повдига башибозукът, че това ще стане причина да се „бастисат” селата им.

 

„Вие, рекъл Емин Панта на Емин ага, къде имате гъз да се борите с москофа, дето надви толкова паши?”, на което Емин чауш самонадеяно отговорил: „Ще видиш ти ега бутнем ходутас (границата) на Шипка!”

 

През първите дни на април 1878 година Сенклеровите башибозуци завзели пътищата от Петково за Давудюво, Долащър и Тополово, от Устово за Дерекьой и Калъчборун, за към Дряново и Югово. Сложили постове (каракол) на проходите и парализирали движението навсякъде. Окуражени, че никаква сериозна сила не им се противопоставя, към средата на април те прекосяват демаркационната линия и навлизат в горнорупчоските села Карамуш, Еркюприя, Белица, Борово, Крушево, Лъкавица, Дряново, Богутево, Гюндюзица и Сафтъще, където провъзгласяват въстановяването на „османлъка”. Това е едно настъпление, съгласувано с движението на лявото крило на сенклеровци, които „превземат” българомохамеданските села в басейна на реката Въча, включително Тъмръш, обхождайки Павелско, Малево, Орехово, Хвойна, Лилково, Ситово, застрашавайки Югово, Орешеце и Чаушово, Бачково и Тополово. Започнали бягства от речените села към Станимака и Пловдив, зачестили нощните престрелки и обири. Напрежението нараснало дотам, че руският военен губернатор на Пловдив заповядал да настъпят руски сили във вътрешността на Родопите и да се справят със сенклеровцпте. Един отряд се отправил от Станимака през Тополово към Каракулас и Чилтепе. Минал прохода Кекез, планината Карстов и заел прохода Арпакидик.

 

 

363

 

Въстаниците се разбягали през сипея Вража скала и се оттеглили към Хамбардере и Долащър. На билото при Еркюприя станало сражение, при което паднал убит прапоршчика Георгий Василиев Вишняков, който на ръце бил пренесен от българските доброволци в Станимака и тържествено погребан в двора на черквата „Св. Димитър”. Руският отряд спрял на Каракулас, там се установява на бивак. Молбите на петковските и давудювските селяни да се възползува отрядът от бягството на башибозука, като продължи настъплението в техните села, не били уважени, защото имало инструкция русите да не минават установената демаркационна линия.

 

Другите руски отряди — един през Югово, Калъчборун и Момина вода, друг — през Хвойна за Чепеларе и трети — през Марково, Дермендере към Персенк — пръснали метежниците без особени усилия. Само Хвойненският отряд е бил заставен да води сражение в местността Бухлийца, където паднал убит един руски войник. Преминаването на руски войски навътре в Родопа, пукотът на топовете и бягството на бунтовниците произвело силен ефект сред местното население. Главните свърталища на сенклеровци Лъкавица, Борово и Богутево били отчасти опожарени. Пострадало и Дряново. Там в джамията имало складирани много мартинови патрони, които избухнали и я разрушили. В суматохата на отстъплението самонадеяният по-преди Емин чауш възседнал своето вързано муле и забравил в уплахата, че то е вързано, биел го да върви, докато един от българите мохамедани разсякъл въжето с ятагана и мулето „отцепило” нагоре по дряновските ридпща, спасявайки на гърба си злополучния предводител.

 

Що се отнася до лъкавските и дряновските аги, на тях се много искало да отцепят своите села от Източна Румелия по примера на девинските аги, които отцепили 21 българомохамедански села и Девинско в самостоятелна „република”, но тези аги нямали нито дързостта, нито силата и авторитета на Тъмръшлията, затова останало само да продават сербезлък. Едни от тях се изселили в Турция, други останали да доживеят старините си в Румелия, припомняйки си със съжаление за благатните времена, когато „османлъкът” им е давал възможност да грабят и да колят „каурите” (безверниците).

 

Белите казашки палатки не за дълго радвали очите на давидковци. Когато на 19. II. 1878 г. мирът бил сключен, „ага-

 

 

364

 

ларите” започнали да се връщат. Те страшно се зарадвали, когато намерили домовете си здрави, а покъщнината, оставена у християните — непокътната. Християните узнали, че границата ще минава през Каракулас—Чилтепе, на 5—6 километра от тяхното село, и ходели като попарени. Със скърцане на зъби те гледали как по вододела Енихан—Каракулас—Чилтепе се разполага турската погранична стража, в тяхното село се устройва гранична застава. Ахмед — наречен бинбашият — заместил престарелия Бекир ага и започнал самовластно да се разпорежда с хорските съдби, както и преди „русците”. Куражът на бабаитите постепенно се повърнал и те пак взели да подрънкват ятаганите.

 

Отчаянието на давидковци ги заставило тогава още да за мислят бягство отвъд границата, но и в Румелия положението не било достатъчно ясно и те зачакали да се „отбистри хавата”. И когато станало съединението на Северна с Южна България и провъзгласяването на независимото Българско княжество, заговорило се отново за преселване. Бекир ага и синъч му Ахмед бинбашият със своето деребейство допринесли твърде много за това. Едни от кандидат-изселниците настоявали да отидат в Тополово, Станимашко, други отправяли очи към Кърджиларе (Искра), Първомайско, където имали роднини, трети съветвали, че най-добре ще е да отидат при Стоян кехая в Габарево, Казанлъшко. Само неколцина били за установяване в Манастирище отвъд границата. Единомислие не можали да постигнат и групите започнали да се изселват.

 

С първата изселинческа група за с. Тополово, Асеновградско, заминали Георги Калайджията, Димитър Милчев, Иван Костов, Никола и Стоян Костови, Никола Махин, Иван Икономов. Христо Манолов, с втората група — Русин Шодоолу, братята Петър, Анастас и Александър Саръиванови и Руско Т. Колев.

 

Осем семейства се отправили за Искра, Първомайско, а именно: братя Стоянови (Шкембьовци), братя Иван, Ташо. Никола, Тодор и Георги Христеви, Петко Димчев, Газрапл Николов, Стою Карарусинов, братя Янукови, Иван Семерджиев и Тодор Г. Пехливанов.

 

За село Габарево заминали Стоян кехая, Гого Калайджийски, Тодор Карарусинов и Вълчо Кехайол.

 

Агите не пречели на християнските семейства да се изселват, напротив — радвали се, че ще им стане по-широко, защото изселниците продавали имотите си на безценица. Бекир

 

 

365

 

ага обаче се разтревожил, когато дочул, че последната изселническа група иска да отиде отвъд Чилтепе, край неговия чифлик. Той привикал заподозрените и ги посъветвал да не се въвират в Общия балкан край неговите чифлици, където за него нямало място, камо ли за — цяло село.

 

— Ворвите нах Хюлбетскана ува! (Пловдивското поле) — увещавал ги той, — дето стануват и пшеница, и карпузи, и мисир, да рахатовате и ве и децата ви!

 

Хората мълчели или пък отричали, ала от плановете си не се отказвали. Изпратили човек до Хвойна — седалището на новата Рупченска околия, за да пита началниците ще позволят ли на давидковци да се заселят в Манастирище край Бекираговия чифлик. Пратеникът се върнал с радостни новини: началниците не само се съгласили, но и обещали да ходатайствуват в министерството да отпусне помощи, за да си построят новите къщи. Те ясно съзнавали, че в полудивия Лъкински район, населен изключително с българи мохамедани, едно българско селище близо до границата ще им бъде от много голяма полза и поощрили намерението на давидковци.

 

След това кандидат-изселниците уточнили и времето, когато трябвало да напуснат бащинията си в Давидково: пролетта на 1891 година. Дали това е било искреното им намерение, или хитра маневра, за да се приспи бдителността на Бекир ага, не знаем, но във всеки случай никой не се надявал, че тия хора ще поставят своя изселнически план в действие още същата есен на 1890 година.

 

Бекир ага заплашил някои от заподозрените, позапрял други от тях у „хапсаната” за ден-два и сметнал, че поне до идната пролет работата е „отбита”. През това време изселниците усилено се приготовлявали: като отивали на къра, обличали по два ката дрехи, та единият оставяли; пренасяли по малко багаж и го криели в кошарите и къшлите, тихо и незабелязано се приготовлявали за оня божи ден, когато и те самите щели да прекрачат границата, за да си отдъхнат на свободна земя.

 

На 8 септември през нощта, както вече споменахме, те натоварили малкото останала покъщнина, сбогували се мълчаливо с родните си къщи и незабелязани от никого, се изнизали от Давидково по пътеката за Енихан. На другия ден слънцето ги огряло в Манастирище, където разтоварили оскъдния багаж и се запретнали да разчистват сред гората място за новото село Манастир.

 

 

366

 

 

10. РОДОВЕ — ЗАСЕЛНИЦИ НА МАНАСТИР

 

Първите изселници от Давидково, които прекосили на 8 срещу 9 септември 1890 година турско-българската граница при Тузлата, били всичко седем семейства. Тая „пионерска” група била предводителствувана от тримата синове на Георги Стоев Куртев — Вълчо, Никола и Тодор, които първи стъпили на българска земя заедно със своята майка.

 

Вълчо Георгиев Куртев бил доста своеглав и твърд човек, който често имал взимане-даване с конака — бил често запиран за най-различни непокорства. Той е човекът, който избрал точното място на новото заселище и той е първият му кметски наместник (1891—1894 година). Вълчо Куртев народил девет сина, 37 внуци и 32 правнука. Работел „фучеджи лък” (кацарство) и с това се препитавал. Починал през 1914 година на 58 години.

 

Братът на Вълчо — Никола Георгиев Куртев — упражнявал като брат си кацарски занаят. За разлика от Вълчо, той бил весел човек и обичал много да свири на гайда. През 1902 година Никола преживял голямо нещастие, за което после ще стане дума. Той почина през 1941 година на 90-годишнл възраст.

 

Третият от Куртювските братя — Тодор — освен с кацарство, се занимавал и със скотовъдство. И той е бил плодовит като брата си Вълча: имал 8 синове, 36 внука и 31 правнука.

 

Вторият преселнически род е Калайджийският — двамата братя Атанас и Никола Трифонови Калайджиеви. Атанас бил много добър майстор калайджия. Две години бил кметски наместник на с. Манастир (1894/1896). Починал през 1918 година на 78 години. Брат му Никола Трифонов работел също калайджийство, но се занимавал и с воденичарство. Имал собствена воденичка, на която прекарал до старост. Починал през 1912 година на 82 години.

 

Третия род основали двамата синове на Стою Xристев Стойкоолу — Тодор и Георги. И двамата братя се занимавали с калайджийство, а покрай това и с малко земеделие. Тодор се позамогнал, събрал имот, придобил влияние в обществените работи и често бил избиран за общински съветник. Починал 80-годишен. Георги твърде не прокопсал от калайджийството, но бил уважаван заради сговорчивия си характер

 

 

367

 

И два пъти избиран за помощник-кмет на Манастир. Починал в 1923 година на 56 години.

 

Родоначалникът на четвъртия род е Георги Начев Начоолу — възпълен, но много подвижен мъж, които се занимавал с овчарство и успял да завъди много жива стока. Имал 2 сина и 7 дъщери, 42 внука и 45 правнука. Починал в 1910 година на 75 години. Неговият син Захари Георгиев Начев е известен с това, че пръв от село Манастир е бил извикан да отбие българска военна служба.

 

Това знаменито за времето събитие станало на 1 февруари 1904 година. Рано заранта пред Начоолови се насъбрало цялото село, най-вече момите и момците. Момите носели китки, а момците водели гайдажията и гръмогласно се провиквали. Когато новобранецът излязнал от къщи и след безкрайни заръки и благословии тръгнал да отива, момите запели песента:

 

Бре чули ли сте или не

какво е ново станало

в Манастир селу гулему.

Жендар по жендар дохождат,

ферман по ферман донисат,

дребен щат хаскер да сбират,

и дребен, майчо, и йодър.

И йе ще, любе, да дойдам,

кога те, любе, напече

пловдивско ясно слончице,

сенчица ще ти направя

със аленото дюлбеке,

кога са, любе, умориш,

пушката ще ти понося!

 

С пукот и викот ергените съпровождали песента, поглеждайки със завист към окичения Захари, който стъпвал наперено, горд и щастлив, че е първият „хаскер” на своето село. Дълго свирили гайдите, пели момите и гърмели пушките, а ехото повтаряло и преповтаряло тия гърмежи, та всички да чуят:

 

. . . какво е нову станалу

в Манастир селу гулему. . .

 

Деветстотин и четвърта година! Не са още минали пълни четиринадесет години от заселването на десетината разтрево-

 

 

368

 

жени и плахи семейства и вижте какво самочувствие диша и песента, каква изумителна промяна е направила свободата с тия потиснати хора!

 

Захари Георгиев Начев взел участие в Балканската война, а след това — в Европейската, а през 1918 година починал от раните си във военната болница.

 

Куц Тодор Христев е родоначалник на петия заселнически род. Той бил среден на ръст, набит и як, твърдоглав и упорит човек. През целия си живот бил овчар и в тая работа влагал страшен мерак. Овцете му се славели със своята млечност, а овните — със своята красота. Най-едрите кучета в селото и най-едрите чанове били негови. Куц Тодор на млади години бил овчар при бея на Карагюзелийския чифлик в Гюмюрджинско. Пасел му „йоза” (яловите овце). Една нощ, когато овцете му лежали на „свъртище” (егрек), младият овчар отишъл в чифлика, за да си вземе царевично брашно за качамак, а оставил малешината (чирака) да пасе овцете. Щом заминал той, при малешината се явили четирима разбойници „чевермеджие”, вързали го и започнали да заделят най-тлъстите овни. Отброили десет и ги подкарали към едно съседно село. Като се връщал към йоза, Тодор чул, че кучетата лаят тревожно и предусещайки някаква опасност, избързал. Когато пристигнал на свъртпщето, той намерил стадото пръснато, малешината вързан и най-хубавите тлъсти овни — задигнати. Без да губи време, той грабнал пушката и се завтекъл да пресече пътя на крадците. Трябва да се е носил с бързината на вятъра, защото само след около един час изпреварил разбойниците и ги дочакал под един мост. Щом се задали, гръмнал с кремъклийката и първият паднал на земята мъртъв. Другите зарязали овните и побягнали. Тържествуващият овчар обадил своевременно на бея за кражбата и смъртта на разбойника. Беят се някак угрижил и го посъветвал за известно време да се махне, да не го затрият другарите на убития разбойник, но Тодор не послушал: „Или те мене, или аз тях!” — изпъшкал той и отишъл да си гледа йоза. Отмъщението не закъсняло. Една нощ кучетата се разлаяли, овцете се подплашили и няколко пушки изтрещели „наслуки”. Разбойниците очаквали, че и овчарят ще изгърми барута си, та след това да го връхлетят с голи ножове. Но Куц Тодор бил човек съобразителен н хладнокръвен и дочакал с пълна пушка своите нападатели. Един от тях запратил ножа си върху безстрашния овчар и го

 

 

369

 

забил в бедрото му. Тодор стрелял в него и го повалил. Ранен вил и вторият разбойник, а третият, подгонен от кучетата, търтил да бяга. Така отбил нападението на разбойниците Куц Тодор, но и три месеца лежал от раната и останал завинаги куц.

 

Куц Тодор е бил един от най-преданите и безстрашни ятаци на прочутия капитан Петко войвода и неведнъж му давал храна и подслон, когато пасъл бейските стада в Гюмюрджинско. Поминал се през септември 1913 година на 80 години.

 

Шести род — Иван Стоев Караиванов, по занятие кацар. Той е от хората, взели най-активно участие в съграждането на черквата. Неговите боголюбиви подвизи не му попречили да бъде и комитски ятак; през зимата на 1903/1904 година той крил у дома си четнишкия войвода Пею Шишманов и склад на комитски пушки. Имал четирима сина и пет дъщери, някои от които живеят в Манастир, а другите са изселени. Починал в 1911 година на 73 години.

 

Шестте родове, които споменахме, презимували заедно с жените и децата си и благополучно дочакали пролетта на 1891 година. Заедно с пролетта дошли и нови бежанци от Давидково. Първият от тях е Георги Николов Гьоргоолу, син на споменатия вече мухтарин на Давидково Никола Гьоргоолу. От тримата сина на Гьоргоолу той бил най-затъжеи за свободен живот и още се белеели преспите по Чилтепе, когато минал границата и задимил свой комин в Манастир.

 

Гьоргоолу бил висок и кокалест, с уважение и „тежест”. Две години бил кметски наместник на Манастир. Занимавал се със земеделие и скотовъдство. Починал 95-годишен през октомври 1923 година. Оставил потомство от пет сина, три дъщери и многобройни внуци. По-голяма част от разказите в тая книга се дължат на тоя паметлив и сладкодумен старец.

 

Гьоргоолу е бил последван и от своя брат Стоян Николов Гьоргоолу. И той като брата си бил „двойно наснован” (висок), много як. Преживявал от зидарство. Всяко лято отивал в Старозагорско и Чирпанско, където строял къщи и се връщал чак след Димитровден. През 1909 година му провървяло: селяните го избрали за кмет на селото след отцепването на Манастир от Дряновската община. Починал 66-годишен в 1931 година.

 

През април 1891 година преминал границата и се заселил в Манастир и родът на Славчо Стоев от рода на

 

 

370

 

Прахо, заедно със сина си Дичо Славчев. Стою бил миролюбив човек, благ и безкрайно отстъпчив, но неговият брат — Дичо Стоев Славчев, за разлика от брат си, бил човек „белалия”, упорит, свободолюбив и неотстъпчив, което направило живота му в Давидково твърде неспокоен. След самоволната Дичова женитба Бекир ага не искал да го види пред очите си и животът на Дичо станал тежък и несигурен. Това било главната причина за неговото и на баща му презаселване в Манастир.

 

Дичо се занимавал с кацарство, по-слабо — със земеделие и скотовъдство. За известно време бил избран и за помощник кмет. Починалият през 1938 година Дичо Славчев остави многобройно потомство от четирима сина, четири дъщери, 27 внуци и 34 правнуци. Негов син е един от авторите на тази книга — Славчо Дичев.

 

Десетият давидковски род, който намерил убежище в с. Манастир, е Трифон Николов Трифонов. Славчо, вторият му брат, се заселил в Петково, Гавраил — третият брат — в Искра, Първомайско, а самият Трифон — в Манастир. Този мълчалив и кротък човек се препитавал от зидарство и починал през март 1928 година на 90 години. Бил един от най-добрите зидари навремето.

 

В априлската група преселници от Давидково влизали и братя Урумовци, Георги и Русин. Георги Урумов е оня същият нетърпелив и свободолюбив човек, който месец и нещо преди идването на русите заминал да ги среща заедно с Дичо Славчев Стоев и поради това бил наречен „комитата”. Георги Урумов е взел участие в покушението против Ахмед ага бинбашият през 1901 година. Тоя бунтовен и енергичен мъж неочаквано починал през 1909 година едвам на 48-годишна възраст, оставяйки пет сина и една дъщеря сираци, изселени по-сетне в Пловдив.

 

Братът на Георги — Русин Стоев Урумов — се занимавал с кацарство. Починал през 1928 година на 100 години.

 

Съвсем от друго естество е славата на родоначалника на дванадесетия заселнически род — Тодор Вълчев Вълчоолу, един потомствен овчар и виден кехая. Тодор Вълчоолу е син на преизвестния в Давидково Вълчо кехая. Самият той бил кехая и управлявал стадата на Емин ага от с. Фатирек, Гюмюрджинско. Лятно време Тодор Вълчоолу е докарвал бейските стада в Бахтерица, където били Еминаговите мандри.

 

 

371

 

За Вълчоолу се говори, че само с един поглед можел да познае чужда овца между хиляда свои. Бил много тънък в сметките и макар че всичко бележел на рабош, никой не можел да го измами. Занимавал се с овчарство до преклонна старост. През 1908 година крил в дома си Пею Шишманов. Починал е през 1919 година.

 

Тринадесетият заселнически род на Никола Тодоров (Колка) идва в Манастир през 1895 година. Дядо Никола бил вече твърде стар, но имал горещо желание да остави костите си на българска земя и никак не се двоумил да зареже родната си къща. Преживял четири години „на слободно” и през 1909 година починал. Продължители на неговия корен са трите му дъщери и единственият син — Власо, известен със своята иманярска страст. За него се говори, че ако се съберат дупките, които е разкопал за имане, можело да се побере едно училище.

 

Заедно с дядо Никола през 1895 година се заселил и Петко Стоев — калайджият, скромна и тиха „мушица”.

 

Следващата година (1896) към преселниците се присъединил и Никола Вълчев — кехаята. Преди да дойде в Манастир и той като брат си Тодор Вълчоолу бил главен овчар на Юсеин ага от Гюмюрджина и се ползувал с голямо доверие сред гюмюрджинските аги. Никола имал нещастието да се случи с овцете на планината Бахтерица, когато ранили Ахмед ага бинбашия и така попаднал в числото на заподозрените. Бил задържан, разпитван, пречукан и пребит, за да изкаже каквото не знаел. След тия жестоки побоища той отслабнал и „ударил назад”. Главната причина за преселването му са тия му злополучни преживелици. В Манастир ксхаята прекарал само четири години - до 1900-та, когато починал едвам 35-годишен, оставяйки шест малолетни дъщери.

 

Шестнадесети род — Януковци, заселени също през 1896 година. От четиримата Януковски братя единият се заселил в Искра, Първомайско, другият останал в Давидково, а Тодор и Димо дошли в Манастир. Двамата братя са оставили спомен с това, че през зимата на 1876 година, когато настъпил в Давидково страшният глад, единствени те се осмелявали да прегазят преспите с жегари, отивали в Тополово и се връщали оттам, заденати с по 50 килограма кукуруз, за да нахранят гладните си деца. По този начин отървал хората от безбожния готованин.

 

 

372

 

Стоян Ангелов увеличил манастирските преселници с още един пъдарин. Брат му Никола Ангелов имал караджелък.

 

Тодор Николов пристигнал в Манастир заедно със зетя си Русин Николов. Тодор Николов е внук на Стефан Николов от Асеновград, който попаднал в Давидково още през 1820 година като самарджия, след кърджалийските безредици. В Давидково той намерил хубава работа, замогнал се и останал до 1878 година. След Руско-турската освободителни война синовете му се дигнали в Тополово, ала не намерили там хубав живот и техният син Тодор Николов се преселва в Манастир. Починал на 75 години в 1924 година.

 

Деветнадесети по ред в Манастир се заселва Янко Стоев. Установил се в Делиминовския чифлик (Янковския чуфлик). Той починал на 105 години, а съпругата му — на 101.

 

Двадесети — Стоян и Тодор Пехливанови. Тодор Пехливанчето бил десет години горски — един от първите горски служители в селото. Една година преди това, през 1907 година, в Манастир идва и един шивач Васил Тодоров Пехливанов.

 

През 1900-та година се изселва от Давидково в Манастир и един от синовете на споменатия вече Тодор Шодоолу — Димитър, а също така и още един кацар — Кузман Стоев. Същата година се заселва и Симеон Николов.

 

Покушението срещу Ахмед ага бинбашията станало причина да се изсели от Давидково и Ташо Стоянов. През 1909 година и той бил арестуван във връзка с „комитските истории” и предпочел да се махне. Син му Стоян Ташев бил известно време кмет, общински съветник и се занимавал с бакалия.

 

В Манастир идва и Стою Русинов Урумов, един от действителните организатори на покушението срещу Ахмед ага бинбашията. Той излязъл корав човек, не изказал нищо и това го спасило. След три-четиригодишно миткане по затворите в Игридере и Гюмюрджина той излиза на свобода, но заплашен от Ахмеда, преселва се в Манастир, а след това в Среброво — единствен християнин сред българите мохамедани. Стою Урумов почина през февруари 1944 година на 85 години.

 

От с. Карлуково дошли в Манастир и прогонените от турската робия Стою и Станчо Кирякови. Станчо Киряков през 1877 година е ходил като „мекереджия” с турската

 

 

373

 

войска чак в Плевен, попаднал в града и там изтърпял всичките лишения и несгоди на дълготрайната обсада. През 1897 година той и брат му прекосяват турската граница и се озовават в Манастир, където им подарили място за построяване на къща. И двамата братя били майстори — варджии. Стою Киряков освен това бил и черковен певец (навярно оттам и особеното благоволение на селото, което му подарило място за къща). Син му Никола Стоев Киряков, мъж прогресивен, скитал по Асеновград, Пловдив, София, а през 1941—1943 година като партизанин заминал за Югославия и бил убит в партизанския отряд в бой с немските завоеватели.

 

Друг карлуковец, дошъл още през 1901 година, е Васил Харитев — една тиха и безметежна личност, прост терзия оставил двама сина и 4 дъщери. Не оставил никакъв спомен. Не такъв е случаят с Коста Стойчев Байрактаров, друг един карлуковец, който намерил убежище в Манастир. Причина за неговото изселване са комитските му дела. Байрактаров бил член на революционния комитет и куриер на същия. Заселил се е в Манастир през 1903 година и е бил дълги години полски пъдарин. Той е един от най-прославените свирачи на кавал.

 

Последният заселен в Манастир карлуковец е Михаил Славчев — по занятие шивач, тих и благонравен човек.

 

От село Момчиловци дошъл в Манастир Атанас Георгиев Чернев — воденичар. От Славейно — Стойчо Николов Струнчев и брат му Петко Николов Струнчев, Шишманов четник, по занятие зидар. През 1908 година се преселва от Славейно в Манастир и четнишкият войвода Пею Шишманов. Построил си къща, купил и бичкия в Имаретдере, където притежавал най-значителните „горски дялове”, и станал търговец на дървен материал. Неговите наследници се изселват през 1923 година в Асеновград.

 

От с. Славейно са Димо Илчев от Кавгазовския род, и той зидар, Илия Тодоров Бручев, овчар, и Пею Маринов. Като ергени дошли от Момчиловци Костадин Пичуров, Костадин Чарпоков, Илия Илчев, Владимир Братанов, Андон Чакъров и Георги Солаков.

 

От Самоков са се преселили в Манастир Коста Панов Стойков, бичкиджия, и Иван Димитров Вели-

 

 

374

 

нов — също бичкиджия. Неговият син Георги взе участие в партизанското движение.

 

От Борово е Панайот Р. Бедров.

 

От Корча, Албания, дошли братята Петър, Лазар, Никола и Антон (1896 година). Всички са били работници в Бекираговата бичкия и отседнали като постоянни жители. Само най-старият брат — по прозвище Арнаутина — останал ерген до старост. Бил голям майстор чевермеджия и веселяк.

 

Един от последните заселници на Манастир е Георги Димов от село Петково. Георги убил един от най-свирепите притеснители на българщината и затова бил принуден да бяга.

 

Една равносметка върху споменатите родове-заселници на Манастир ще ни наведе върху следните по-съществени изводи:

 

Прави впечатление, че повече от преселниците са занаятчии. От всичките 49 души, девет са били кацари, девет — зидари, трима — калайджии, седем — бичкиджии, двама — воденичари, двама — шивачи, един — варджия, един — черковен певец, трима — пъдари, един — горски, един — самарджия, петима — овчари и само трима — земеделци. Това говори за една по-свободолюбива и прогресивна чертица у занаятчиите, хора „утракани”, „обичукани”, които знаели да ценят свободата и не се плашели от рискове.

 

Забелязва се освен това голямата плодовитост на заселниците, които бързо се умножават и някои от тях дочакват по няколко десетки внуци и правнуци.

 

Не може да не се удиви човек и на дълголетието на манастирските жители, значителна част от които са починали над 75 години, като изключим случаите на преждевременна, насилствено предизвикана смърт.

 

За да завършим със заселването, ще се повърнем, макар и за кратко, към годината 1891, за да видим какъв отзвук е имало изселването в Давидково.

 

Новината за преселването на шестте рода давидковските селяни посрещнали спокойно, дори равнодушно: изселването на едните отваряло мегдан за останалите и те нямало за какво да скърбят. Не така спокойно посрещнал новината Бекир ага. Казват, че той място не можел да си намери от яд, задето не можал да предотврати бягството и заселването на шестте семейства в пределите на неговия най-любим чифлик. С гръмогласни псувни посрещнал новината и синът му Ахмед бинба-

 

 

375

 

шията, с тая разлика, че той се надявал да уговори изселниците да се махнат от Манастирище.

 

Един ден през месец май, когато снеговете и по високите места на Чилтепе се стопили, Ахмед яхнал коня си и придружен от сейменбашията Дели Асана, отправил се право за Манастир — Нова махала. Манастирските жители работели около своите нови домове. Там се случил и Метексин Сукаров, митничар от с. Чепеларе. Ахмед поздравил своите бивши поданици, като се надявал, че те ще му поемат коня и ще отговорят на неговия поздрав с теманета и поклони, както е било от века, но жестоко се излъгал. Манастирци не само не приели поздрава, но гробно замълчали, сякаш не забелязвали пристигането на забитина. Дели Асан отчаяно им смигвал, но напразно: хората си чукали с теслите и не обръщали внимание на двамата конници.

 

Ахмед бинбашият почувствувал изведнъж, че работата е „бозюк” (корава) и обърнал мекия край: започнал кротко да съветва изселниците да се върнат отново в Давидково. Обещавал им, вричал се в корана, че няма косъм от главите им да падне, но думите му пропаднали без отговор. Най-сетне сприхавият Ахмед не изтърпял и започнал да крещи и заплашва, че няма да им позволи да му се въвират под имота. Изправил се тогава Тодор Стойкоолу: „Ти забурави ли, рекъл, че се намираш на българско мясту. Твоят агалък за нас е свършил — мечка от тамбура не се плаши! Хаде ворви си!” Без нищо повече да каже, бинбашият обърнал коня и заминал за Давидково, побледнял от яд и страх, с попукани устни.

 

Ахмед и втори път се опитал да влезе в преговори с изселниците, но граничарите го спрели на поста Св. Илия и не му разрешили да отиде в Манастир. Тогава помолил да повикат на границата Вълчо Георгиев, Гьоргоолу и Караиван да се уж посъветват. Когато те се явили, направо си казали на Ахмеда, че със своите разбойничества той ги е принудил да се изселят и че напразно се надява да ги върне. С това „дипломатическите” преговори приключили и Ахмед бинбашият, макар и със скърцане на зъби, бил принуден да приеме „де факто” съществуването на новото село Манастир..

 

 

376

 

 

11. ОБЩЕСТВЕНИ УЧРЕЖДЕНИЯ (черкви, училища, поща)

 

Още ненаправили както трябва своите първи къщи (за къщите ще говорим в отделна глава), през 1892 година манастирските жители започнали да строят черква. Мястото било определено там, където е сегашната черква — по средата на селото. Черквата построили в рекорден срок — една неделя. Цялата черква била от дъски, включително камбанарията. От суха дъска изрязали и клепало, заменено сетне с желязно. Една от жените била назначена за клисар, със задължение в неделни и празнични дни да бие клепалото. За венчавки и кръщенки манастирци викали свещеника Атанас Василев от с. Горнослав. През 1896 година те успели да си доведат поп Георги Божанов от Тополово, Асеновградско, който попувал в селото цели двадесет години.

 

През 1908 година манастирци се сговорили да направят „каменна” черква, която да побира умноженото население. Строежът бил започнат стремително, бързо и до есента новата черква била покрита. Вътрешната и́ уредба била завършена през 1920 година, а освещаването станало едвам през 1934 година. За тържеството дошъл епископ Харитон от Пловдив, десетина свещеници от съседните села и многобройни гости. Денят 14 юли се превърнал в един многолюден празник с големи свирни, гощавки и хора.

 

Свещеник Божанов оставил спомен на човек силно мераклия на малиновото вино. Той сам приготвял това чудесно питие и сам го изпивал. Докато траел този негов „кратун месец”, попът не се явявал в черквата, а и хората не го закачали. През 1908 година поп Божанов е бил заместен от славейновския поп Ангел Инджов, наричан поради своя комитски нрав Дели поп. Преминаването на турската граница било за него едно приятно упражнение. Два карлакулака и един „демир тепеллия пищов” издували расото на тоя неспокоен поп и респектирали турските погранични войници, които не се и опитвали да го спрат.

 

Свещеник Инджов прекарал в Манастир до 1911 година и бил заместен от калугера хаджи Теофил, който останал през войните и напуснал през 1917 година. След него се изредили

 

 

377

 

няколко души, докато през 1928 година дошъл йеромонах Венеамин.

 

Първото училище в с. Манастир. От всички преселници в Манастир само Комня Христева е знаела да пише и чете. Срам и ужас за мъжете помощник-кметове! През 1893 година, само една година след построяването на дървената черква, те решили да си направят и училище. Пролетта го започнали, есента на 1 септември го завършили. Шепата хора денонощно работили за своето училище с възхитително себеотрицание и обществено чувство. Едни дялали греди, други зидали, трети прекарвали камъни, четвърти — най-безпомощните — месили кал и носили за дюлгерите. Нямали още солиден покрив над главите си, но училище направили.

 

Първият учител в новото манастирско училище е бил Георги Иванов (Гечо Солакът), родом от Момчиловци. Сам той нямал голямо образование (III клас по старому), но за безграмотните манастирци тоя третокласник даскал бил най-ученият мъж на света. Работата, която извършил той, е истински подвиг. Г. Иванов събрал в едно първо отделение всички 26 разновъзрастови деца от селото. През деня обучавал тях, а вечерта на същото място събирал възрастните мъже и жени, на които „отварял очите”. Трийсетина старци и мъже скрибуцали с кондилите, насядали около даскал Гьоргя — смирено, кротко и търпеливо редели буква след буква. Това ще да е било една покъртителна гледка, достойна за възпяваме и художествено претворяване.

 

С течение на времето училището се оказало тясно и няколко пъти било разширявано. През 1922 година селото закупило къщата на Пею Шишманов и я превърнало в училище. Завършилите четвърто отделение продължавали образованието си в Чепеларе, на 25 километра, или в Тополово — на 55 километра. Това тежало на манастирци и те усилено започнали да действуват пред тогавашното Министерство на просветата за откриване на прогимназия. През 1922 година прогимназията била открита.

 

Директор на новата прогимназия станал учителят Васил Тумбев от Габрово, един твърде прогресивен мъж, който дал комунистическа закваска на своите ученици. В гимнастическите упражнения той въвел и обучение в стрелба и за тая цел често водел учениците на Кадънин бук. [1]

 

 

1. Тия сведения бяха почерпани от Никола Стойчев, ученик на Тумбев.

 

 

378

 

Новото училище в Манастир е изградено през 1941 година. Започнато е на 21 юни и само за 75 дни то било иззидано и покрито. И то е дело на сговорчивите манастирски жители, които вложили в тая работа не само греди, камъни и хоросан, но и много любов.

 

Освен стария учител Георги Иванов, в с. Манастир е учителствувал през 1901 година и Николай Вранчев от с. Устово, Смолянско.

 

През 1903 година в Манастир учителствувал Христо Маджев от Самоков, заместен следната година от Иван Рускок oт с. Хвойна. През 1911 година дошла нова учителка — Мария Кисьова от Пазарджик, заместена следната година от Марийка Михайлова от София. На мястото на Михайлова преz 1913 година се върнал, за голяма радост на селяните, старият даскал Георги Иванов и останал до 1919 година. След това се изреждат много учители, от които по-дълго време са учителствували родените в Манастир Никола Т. Стойчев, Струnчев и Пею К. Панов — дългогодишен директор на училището, който направи твърде много за неговото обзавеждане и издигане на образователното му и възпитателно равнище.

 

Пощата в с. Манастир е открита на 1 декември 1920 година. До 1900 година кореспонденцията се е пренасяла от Чепеларе с куриер — веднъж на седмицата. След 1900 година — три пъти седмично. Зимните виелици и преспите обърквали често „разписанието” на манастирската поща. Куриерът закъснявал понякога с десетина дни. Премеждията и подвизите на тия междуселски куриери не могат да бъдат описани в няколко страници.

 

При земеделското управление през 1920 година една от инициативите на кмета на манастирската община Славчо Дичев е откриването на т. п. станция. След много административни перипетии, делегации, молби и заявления, събрания и заседания Министерството на пощите се съгласило да открие т. п. станция в Манастир, при условие да отпусне материалите, а населението да извърши работата по добиването и набиването на телефонните стълбове. Това обществено начинание било подето с ентусиазъм и само за няколко месеца линията Манастир—Петково била построена. В навечерието на 1920 тодина, през м. декември, от Манастир били подадени първите телеграми.

 

Любопитно е да се отбележи, че имало хора, които пода-

 

 

379

 

вали дневно по три-четири телеграми до разни свои роднини в Старозагорско и Пловдивско, за да се убедят, че са наистина свързани със света. Голямо възхищение предизвикали и първите телефонни разговори. Зашеметени от представата за голямото разстояние, което преодоляват, хората викат по такъв начин на телефонната слушалка, че прозорците на новата малка поща се полюлявали и звънтели. Месеци подред старите се събирали пред пощата и присъствувайки на тия гръмогласни телефонни разговори, оживено коментирали. Някои от тях надничали и през прозореца, за да видят как се „бият телеграмите”, и дълго съзерцавали тракането на чудния телеграф, който свързва манастирските пущинаци със света.

 

 

12. БОРБИ ЗА НАЦИОНАЛНО ОСВОБОЖДЕНИЕ („комитликя” и Балканската война)

 

Преди да говорим за четниците във и около Манастир, няколко думи за хайдутството, или още по-точно — за преданията около хайдутството. Тези предания в Манастир и Давидково се отнасят до един легендарен хайдутин — Караджата, възпят в преизвестната родопска песен „Караджа и Каракадия”. Родопският етнограф и общественик Стою Шишков публикува един исторически разказ около тази песен, в който твърди, че възпяваният Караджа войвода е от Ахъчелебийско, богат скотовъдец и кехая. Той имал под надзора си 400 овце, от които половината на една чепеларска вдовица. През една люта зима всичките му овце измрели „докрак”. Като нямал с какво да заплати на вдовицата, отчаяният Караджа събрал двайсетина души деликанлии като него и на тая дружина станал войвода. По същото време в Смолян живеел един богат българин мохамеданин — Кара кадия, който се опитал с измама да зарови Караджата. За да отмъсти на Кара кадия, разгневеният войвода пленил двамата му синове и поискал откуп „ечкиня кожя алтъне” [1]. Шишков посочва в подкрепа на тоя разказ многото наиме-

 

 

1. Виж Сборник за народни умотворения, кн. 1, „Предание за Караджа войвода” — Стою Шишков.

 

 

380

 

нования на Караджово име в околностите на Смолян — Караджов баир, Караджови друме, Караджов камък, Караджова вода, Караджова дупка и т. н.

 

П. А. Маринов и В. Димитров твърдят в книгата „Петдесет години Проглед”, че Караджа войвода е имал работа не с някакъв българин мохамеданин от Смолян, а с основателя на с. Соколовци — Шахонат, наречен заради черния цвят на лицето си Кара кадия. Караджа поискал веднъж от своя соколовски жител подслон, но Шахонат го „напъдил” и предизвикал с това гнева на Караджа, който отвлякъл синовете му и поискал срещу тях споменаваната в песента „мечкиня кожя алтъне” [1].

 

Видяхме, че и в подножието на Чилтепе има местност Караджовата вода. В с. Мостово има също канари, които се наричат Караджов камък, има и в Давидково Караджов камък Това е дало повод на П. Делирадев да твърди, че Караджата е от Давидково. Трябва да добавим, че Караджов камък има и в околността на село Яврово, Пловдивско, и край Ситово и Добралък, тъй че въпросът с тоя подозрително популярен Караджа става още по-неясен. Съществувал ли е той изобщо или е някакъв митичен образ, събрал като във фокус хорските възхищения и въжделения — на това точен отговор не можем да дадем. Във всеки случай ние ще се спреме накратко върху местните предания за Караджа войвода с надежда, че поне малко ще улесним оня, който се заеме някога с изследването на Караджата или „Караджовия” мит.

 

Едно давидковско предание говори, че Караджа върлувал около Чилтепе (Караджовата вода, чешма). Той направил калдъръма в тази местност, както вече споменахме, и там причакал веднъж хазната, та и́ отнел „тежки товари злато”. Тоя обир предизвикал ожесточена гонитба. Караджа закопал имането някъде между Чилтепе и Енихан, след това убил две циганки, та заровил и тях, за маскировка. За да не намерят дирите му, хитрият Караджа наредил да подковат конете обратно, а и хората му да обуят цървулите си също така обратно, та преследвачите да ги гонят в обратна посока. Мястото, където били закопани циганките — на седловината близо до Йозкаба, и досега се нарича Гробът.

 

Друго местно предание перифразира една твърде банална

 

 

1. П. А. Маринов и В. Димитров — „Петдесет години Проглед”, стр. 24.

 

 

381

 

приказка, в която се твърди, че двамата калайджии от село Петково при своите печалбарски странствувания проникнали чак до Ибсала в Турция. Там срещнали някакъв белобрад старец, който ги питал откъде са. Като научил, че селото им е близо до Чилтепе, той им казал, че между Енихан и Чилтепе има два гроба и в единия било заровено имане. „Изкопайте го, за да споминате дядо си Караджа!” Гурбетчиите, като се върнали, се наговорили да разкопаят гробовете, но единият извършил това сам, без другият да знае, и присвоил закопаното от Караджа войвода злато. Съдбата, разбира се, не останала безучастна към такава подлост и го „черптисало”, побъркал се.

 

Малко по-земно и жизнено е преданието, което ни е разказано от дядо Атанас от с. Орешец. Караджа войвода ходил с петнайсет души по Суладско, Кръстов и Узуналан. Между тия петнайсет души имало и две девойки — хайдуткини, които никой не посмявал да закача. Не щеш ли — една от девойките забременяла. Узнавайки за това позорно нещо, Караджа поискал да накаже виновния хайдутин, но последният своевременно успял да побегне и намерил убежище в махалата Бьолмедже. Там негови ятаци го укрили. Все пак Караджа научил, че мизерникът е там, и поискал от селяните да му го предадат. Те отказали. Тогава Караджа нахлул със своите хайдути в селото. Като се намерил в опасност, „съгрешилият” хайдутин почнал да бяга, но бил застигнат от войводата и на място разсечен. За наказание Бьолмедже било запалено. Мястото, където е било то, се нарича сега Юртища. Три километра далеч от него било заселено сегашното село Орешец. А ето най-сетне и давидовското предание за Караджа. През една тъмна нощ хайдушката чета на Караджа се натъкнала на въоръжени хора в местността Каркъма. Пропукали пушки, завързала се престрелка и двама от най-обичните на Караджа хайдути били убити. Войводата плакал над своите простреляни другари и се вричал, че ще хване убийците и ще им „удари чукалата” (ще ги кастрира), за да не остане помен от рода им. На заранта, когато съмнало, се разбрало, че няма никаква потеря. Караджовата чета се била с една друга хайдушка чета, водена от тримата братя Тринго, Прахо и Тодор, които по-сетне били амнистирани от султана и се заселили — Прахо и Тринго в Давидково, а Тодор — в Славейно (Карлуково).

 

 

382

 

По всичко личи склонността към „романтизиране”, тъй ярко проявена в родопската народна песен, и в тоя случай е до принесла за обогатяване на Карджавойводовите легенди, които споменаваме не като исторически, а като фолклорен факт.

 

С името на капитан Петко войвода е свързано едно драматично събитие в Давидково, което започнало твърде невинно: през август 1878 година трима капитан Петкови четници се явяват при овчарите на Саръ Исен от Давидково, които пасли овцете около Енихан, заявяват, че те са комити на капитан Петко и взимат десет овни за ядене. Несвикнали с хайдушките порядки на прочутия капитан, Саръ-Исеновите овчари се оплакват на стопанина, а стопанинът — на бинбашията в село Долащър (Загражден). Същия ден от Долащър била изведена потеря, която се отправила към Бахтерица. Там потераджиите очаквали да хванат Петко войвода или неговия ятак — Стоян кехая. През една тъмна нощ мандрата на Стоян кехая била обсадена, но нито войводата, нито кехаята се намерили там. Подложени на разпит, овчарите казвали, че за Петю войвода те за първи път чуват, че нито са го виждали, нито го знаят.

 

След тая ялова засада аскерът се върнал в Долащър, а Стоянкехайовите овчари незабавно съобщили на заподозрения комитски ятак. Стоян кехая разбрал, че е бил „накован” от Саръ Исена и че в Давидково за него вече нямало живот. Няколко дни той се криел неизвестно къде, а след това взел една нощ семейството си и заминал за Габарево, Казанлъшко

 

Като не могли да хванат Стоян кехая, турците арестували Тодор кехая от село Славейно — заподозрян и той, че е ятак на капитан Петко. Заведен бил в Смолян и затворен в едни стая на третия кат. Тодор кехая опитал да подкупи ключаря като му предложил 50 лири, за да го пусне, но турчинът не посмял: „За твоят кабахат пари не вървят, за тебе — въже!” — рекъл той. През нощта кехаята разпасал дългия си пояс, завързал го на черчевето на прозореца и се спуснал оттам. Поясът обаче се оказал къс и Тодор силничко тупнал на земята Караулът зачул тоя шум и се спуснал да хване беглеца, но българинът бил човек силен и сръчен — сдавил заптието като вълк, задушил го с една кърпа, взел му пушката и търтил да бяга, последван от стрелба и викове „теслим!”, „дур!”. Тодор кехая, разбира се, нямал никакво намерение да спира, прескачал дувари, газил през вади и градини и с бързината

 

 

385

 

на вятъра се носел към съседната борова гора, която най-сетне го скрила от преследвачите.

 

От Смолян Тодор кехая дошъл в Чилтепе. Там се срещнал със Стоян кехая и след това отишли заедно в Тополово, преспали в дома на Тодор Стефанов от Давидково, а на другия ден заминали за Габарево, където се установили на постоянно местожителство. Срещу няколко лири двама българомохамедански бабаити — Сурото Какалоску от Давидково и Жугата от Кършилъ (Виево), натоварили багажа на двамата кехаи, взели семействата им и ги завели чак в Габарево.

 

Прогонването на двамата най-сигурни ятаци разгневило капитан Петко и той решил да отмъсти жестоко на Саръ Исена. Една вечер неговите четници заградили стадото му, вързали овчарите и цялото стадо от петстотин овце взели и закарали в горите. За това комитско дело капитан Петко имал и едно допълнително основание — че тези петстотин овце били „каурска яма”, награбена от башибозуците от български овчари при отстъплението на Сюлейманпашовата армия. След извършването на тая хайдушка реквизиция капитан Петко проводил такъв един „комитски хабер” на Саръ Исена, че той, според спомените на Коста Байрактаров, „втреперал баджаците” и уплашен зарад милия си животец, хич и не помислил да се оплаква на забитина в Долащър. Само на Гьоргоолу мухтарина веднъж се доверил, като съжалил, че барем един овен за курбанлък не му оставил комитският войвода.

 

„Комитликя” в горите на Чилтепе и Енихан не свършил и след като заминал оттам Петко войвода. За революционното-движение в Смолянско, или както местните хора го наричат „комитликя”, е писано от други автори. [1] Ние смятаме за излишно да преразказваме вече известни неща и ще се ограничим да предадем само някои характерни случки и събития от това знаменито време, доколкото засягат те Манастир и манастирски жители.

 

 

1. „Петдесет години Проглед” от П. А. Маринов и В. Димитров, — 81—102. „Славейно” от П. Т. Карапетков, стр. 192—276.

 

 

384

 

 

13. ЧЕТНИЧЕСКОТО ДВИЖЕНИЕ КРАЙ СЕЛО МАНАСТИР

 

„Комитското време” край Манастир започнало някак незабелязано и мирно още през 1899 година, когато в селото се появяват шест души „македонци”, водени от един попрегърбен около петдесетгодишен мъж, на име дядо Петър, родом от Баракли Джумая, Серско. Неговите другари се казвали Узун Георги, Димитър Арнаудов, Христо Арнаудов и някой си Наум. Установяването на тази група край Манастир станало по нареждане на началника на пункта на Македоно-одринската революционна организация в село Чепеларе Вълчо Сарафов през септември на 1899 година.

 

Дядо Петър се препоръчал на манастирци за майстор бичкиджия. Най-напред той се опитал да направи бичкия в Кенандере, но след това се преместил в местността Сарпборун и там направил „бичкията”. Наивните манастирци наистина вярвали отначало, че кроткият дядо Петър е бичкиджия, но скоро забелязали, че в тази бичкия нито тече вода, нито се бичи. Бичкиджиите вместо да точат трионите, точели на брус ножове, вместо да правят дъски — правели фишеклици. Вместо да вършат работа, излежавали се на поляната край един черен бакър, в който се варело овнешко месо, и не обичали много-много да им дохаждат гости. Станало ясно, че бичкията е само прикритие, а бичкиджиите не са никакви бичкиджии, а четници. Едни от тях отворили дори кафене в селото, известно под името „Комитско кафене”. Там революционерите си правели срещите, заговаряли и крояли как да засилят организацията, откъде какви пари да вземат, там се навъртали и по-будните чепеларски младежи, които Сарафов вербувал за организацията, и се събирали куриерските нишки от задграничните български села. Революционната група бързо се увеличавала с емигранти от Ахъчелебийско, та станало нужда организацията да наеме стаичка в махалата Караманица.

 

Думата „четници” в ушите на манастирци прозвучала кат небесна музика. За тия „натъртени” от Бекираговата роби хора шестимата брадати македонци им се видели като несравними юнаци и те поискали да се възползуват от тяхното присъствие, за да разчистят своите сметки с Ахмед ага — бинбашият.

 

 

385

 

Покушението срещу Ахмед ага се организирало в началото на септември 1899 година. Комитите възложили на Ахмедаговия аргатин Стою Урумов да им обади кога ще бъде межията за косене ливадите на Енихан. На тази межия, както винаги, щял да присъствува и Ахмед. Комитският план предвиждал да го „причукат” именно там. След като научил кога ще бъде межията, Стою Урумов уведомил за това комитите. Четири души македонци и двама присъединили се към тях Манастирски жители — Начо Николов и Георги Стоев — Комитата — се отправили към Бекираговските ливади на Енихан, жив да пленят или да убият давудювския бинбашия.

 

Денят бил ясен и хубав. Мъжете започнали да косят, а двама души ахчии току се навъртали около казана с „капаната” (вареното месо) и туряли сухи дърва в огъня. В разгара на коситбата ето че се задали на коне Ахмед и вечно придружаващият го Дели Асан. Те отишли право при казаните, оставили конете и седнали там. Шестимата „отмъстители”, залостени в храсталаците, очаквали да шавне Ахмед към косачите, за да го стрелят, но бинбашият предпочел мухабета с ахчиите. Към обед взело да превалява и откъм казаните се чул гласът на Дели Асана: „Комшулар, идвайте да пладноваме!” Станало ясно, че Ахмед няма да „шавне” че няма дори да стане, за да го видят. Един от македонците решил тогава да отиде сам при Ахмеда, като се „присурне незабелязан в калабалъка”. Скрил той оръжието под дрехата си и заедно с косаджиите се упътил към казаните, където се раздавал курбанът. Изглежда, че той не се е държал съвсем неутрално и спокойно, взирал се в посоката, където е бил Ахмед, и пробудил с това съмнение у давудювския българин мохамеданин Кощил Саида, който вървял зад македонеца. Кощил Саид забелязал дори и оръжието на нападателя, скрито под широката му връхна дреха, тъй че преди оня да се накани да стреля в Ахмеда, Кощила го „светнал” с вилата по врата. Македонецът едвам успял да се задържи прав, обърнал се и стрелял с револвера в Саид. Пропукали и другите комитски пушки и се чули викове да се предаде Ахмед, че инак всички ще бъдат избити. Вместо да се пръснат обаче, българите мохамедани се сгъстили около Ахмеда, въоръжените „чактисали” пищовите срещу комитите и се завързала престрелка. Двама от българите мохамедани били убити, няколко от тях, в това число и Ахмед — ранени. Настъпила оле-

 

 

386

 

лия, а бинбашият се качил на коня и „отпратил”, съпроводен и от Дели Асана.

 

Смятайки, че Ахмед е убит, комитите се изтеглили нагоре към височините на Енихан, а мохамеданите взели да се пръскат. Алармираният от престрелката турски граничен пост на Тузлата скоро довтасал, но не намерили нито един човек.

 

Когато кроили убийството на Ахмеда, комитите никак не предвиждали страшните последици от това кърваво начинание. Раненият бинбашия заповядал да бъдат задържани всички подозрителни „болгаре” и в заптийската одая на конака се намерили на бърза ръка Ташо Стоянов, Стоян Ташев, Ангел Стоев, Стою Урумов, чичо му Христо, Георги и Никола Панайотови и Никола Вълчев — кехаята. Димо Стоянов и Захари Георгиев побягнали, щом научили, че Ахмед е ранен.

 

Ташо Стоянов през нощта успял да избяга. Останалите 7 души под силен конвой били изпратени в Игридере и там на ново разпитвани и заплашвани и измъчвани цели четири месеца. Никой нищо не изказал, пък и не знаели. Следователят ги освободил с изключение на двамата Урумовци и невиновния в покушението Ангел Стоев. Ахмед твърдял, че те са комитските ятаци и върху тях продължавали да се сипят ругатни, упреци и удари. Заплашени от тия безогледни жестокости, затворниците решили да избягат. С помощта на чакмака си Христо Урумов започнал да пробива стената. Накопаният трошляк и пръст те пренасяли в джобовете до отходните места на кауша и така в продължение на един месец успели да пробият стената. Пръв направил опит да се измъкне Стою Урумов, но се оказал дебеличък за тясната дупка и бил забелязан от караула. Стражата се вдигнала и тревога, започнала стрелба в дупката и Стою с голяма мъка се вмъкнал отново в кауша. След разкриването на тоя опит за бягство тримата били изпратени в Гюмюрджинския затвор и там останали още една година, след което ги освободили по недоказаност. Ангел Стоев скоро починал от побоя, а Урумовци се завърнали в Давидково.

 

Макар и оздравял от раната, Ахмед бинбашията не преставал да отмъщава на предполагаемите комитски ятаци. Внушено му било от доносчиците, че такива са Петър Иванов Терзиев и Тодор Г. Гаджалов и той решил да ги премахне. С тая задача били натоварени Сурото Кокалеску от Давидково, Орманлъ Махмуд, Ферадаголо от Лъджата и Геур Ли-

 

 

387

 

ман от Чамлажа. Убийството трябвало да стане тайно и далече от Давидково, за да не бъде свързано с Ахмеда.

 

На 21 октомври 1901 година Терзиев и Гаджалов тръгнали с ратаите си за Гюмюрджина, за да купуват стока. При Бял извор те били настигнати от наемните убийци, които ги подминали незабелязано и ги дочакали на връх Аладък, на 12 километра от Бял извор. Още с първия залп куршумите пронизали Петър Терзиев и той паднал мъртъв на земята. Душегубците се изправили, за да видят „свършена” ли е жертвата им, и тогава ратаят на Петра ги попитал: „Какво направихте бе, Рамадан?”, а те, за да не оставят свидетели, застреляли и него с втори залп.

 

Тодор Гаджалов се спасил като по чудо, защото на излизане от Бял извор заранта той решил да се отбие през с. Узундере, където имал някаква работа, с условие да се чакат с Петра в хана при село Кирили. Така, без да знае, той избягнал явната смърт. Научавайки за смъртта на своя другар, Гаджалов помолил егридеренския каймакамин за разрешение да пренесе тялото на Терзиев в Давидково. По внушение на четниците там било извършено голямо погребение с много шум и много речи. Ахмед съжалявал привидно за тоя „хаталък” с Петра и се правел загрижен за неговите наследници. Турският военен лекар в Игридере — Садък бей, който лекувал раните на Ахмед бинбашия и знаел всичките му кроежи против българите, в пристъп на човещина разкрил на Гаджалов пъклените замисли на Ахмеда и го посъветвал незабавно да бяга от Давидково. Гаджалов обаче дочакал погребението и чак след това решил да напусне родното си село. Закупил имота на Мериф ага от Балкан махле, но пак не се изселил.

 

Завръщането на двамата Урумовци от Гюмюрджинския затвор подействувало на Ахмеда влудяващо. Решено било тайното им погубваме и традиционният джелатин Сурото отново бил натоварен с тая поверителна задача. За щастие този път заговорът бил разкрит от хаджийката — първата жена на Сурото, българка мохамеданка от рода на Русинчови, която знаела, види се, своя български „корен” и овреме предупредила Христо Урумов, че се канят да го „салдисат”. Без да се мае, Христо идва в Балкан махала, намира българина мохамеданин Ахмед и му предлага да си сменят имота и къщите. Ахмед приема само за няколко часа и Христо Урумов се преселва в съседната на с. Манастир Балкан махала.

 

 

388

 

Хаджийката не успяла да научи, че на Сурото е платено „салдисването” (затриването) и на Стою Урумов. Той бе друго е щял да бъде умъртвен, ако не подействувал и тук слепият случай. Една заран Стою натоварил оралото и се отправил да оре в местността Кьороолова бичкия. Като пристигнал там, текнало му да остави аргатина, за да оре, пък той заминал с мулето в Гърковица да събира лескови прът за кацарски обръчи. Преди да тръгне, Стою оставил на аргатина си кебето, за да се завива през нощта (нивата била голяма и трябвало да се преспи). Събирал Стою лескови пръти, натоварил ги, закарал ги на баща си в Манастир, където преспал, и заранта се върнал на Кьороолова бичкия. Изненадал се, като видял, че воловете са още вързани. Изненадата била заменена с ужас, когато намерил край загасналото огнище аргатина си мъртъв, потънал в кръв. На стотина крачки от лобното място той открил и утъпкано местице, откъдето се прицелил Сурото. На другия ден Стою Урумов посъбрал каквото имал у дома, натоварил го на мулето и се преселил при баща си в Манастир.

 

Покушението срещу Ахмед бинбашия не минало безнаказано и за манастирци. Давидковският първенец се досещал откъде духа комитският вятър и скоро в Манастир почувствували неговото отмъщение. Една банда, подсторена от Ахмеда, възглавявана от споменатия Орманлъ Махмуд и Кокалеското Суро, започнала редовно да преминава границата и да отвлича добитък. За две-три години били откраднати 28 мулета. За бедните манастирци това било истинска съсипия. Ловките разбойници на два пъти нападали стадото на братя Куртеви в местността Лъките, но не успели нищо да задигнат. След известно време те го нападнали за трети път и успели да заделят около стотина овце. Овчарят Шарифоолу овреме съобщил в Манастир. Въоръжени селяни настигнали крадците в местността Гьоля и ги заставили да изоставят плячката.

 

След раняването на Ахмед четицата на дядо Петър се увеличила с нови хора — повечето бежанци от Горноджумайско. Четниците преминавали често границата и за дълго се губели в турска територия. Само един от тях оставал да пази „бичкията”.

 

Присъствието на върховистката революционна организация започнало все повече да се усеща: организирано било напа-

 

 

389

 

дение край Смолян върху известния българомохамедански богаташ и първенец Сиври паша, но вместо него бил ранен посиненикът му хаджи Нурия. Това имало за последствие масови арести между българите в Ахъчелебийско. Нападнат бил хаджи Салих от с. Райково, заредили се наказателни акции върху шпиони и предатели. Извършил се опит да се плени за откуп Исеин паша от Енуздере. По-състоятелните ахъчелебийски първенци били заставени да помагат с пари, но парите все не стигали и затова през лятото на 1901 година пунктовото ръководство замислило да вземе от турска територия едно цяло стадо ялови овце, което да продаде в България и с получените средства да си набави оръжие. Тази „операция” била възложена на македонската четица на дядо Петър. Тя спряла своето внимание върху стадото на отманлийския ага, което идвало от Гюмюрджинско на летуване в планината Бахтерица. Кехая на това стадо бил Стою Цветински от село Долно Дерекьой. Стою не за първи път имал работа с комитите, които неведнъж се явявали при него и неведнъж му искали брави за чеверме. Ето защо, преди още да настъпи обичайното време, той изпратил яловите брави (йозът) на „гизльо” (зимуване) в Гюмюрджинско. Без да знаят тези маневри на кехаята, четниците изпратили двама души, за да поискат уж две-три овце за чеверме. Спокоен, че яловите овце били вече на безопасно място, а четниците са само двама, Стою кехая грубо им отказал. „Тогава дай ни малко сирене и масло да се нахраним!” — помолили го четниците, когато разбрали, че яловото стадо не е там. „Ако даваше Стою кехая всекиму масло и сирене, нямаше да чува Бахтерица” — троснато им отговорил Стою. И ги изпратил без нищо. Двамата четници се върнали при другарите си и предали какво им е рекъл Стою кехая. На глада и умората тези груби думи на кехаята паднали като масло в огън и тозчас малката четица решава да задигне цялото стадо. Четата била разделена на три части: двете се насочили към съседните турски постове, а третата отишла на мандрата, разгонила овчарите и подбрала към българската граница цялото стадо, деветстотин дойни овце. Турските постове на Крушева чука и Тузлата дочули стрелбата в Бахтерица и започнали да се притичват на помощ, по срещнали пушечния огън на четнишката засада и били парализирани. До другата заран цялото стадо осъмнало на българска територия, западно от Енихан, до манастирската мандра. Тоя ден

 

 

390

 

четниците опекли двадесет чевермета. На следващия ден стадото било придвижено към Сарпборун и Ахматица. Оттам през Каракус било докарано в Караманица, а след това през Рожен и Бобово хилядата овце се озовали в землището на село Стойките. Четниците, повече бивши овчари, пасли овцете по пътя и ги доили, варили „куркмач”, клали и пекли чевермета, докато стигнали в подножието на Карлък, в околностите на селата Гела и Сулиша. Там имало най-широка „йория” за пасене на овце, местността била отстранена от пътища, та имало възможност не само спокойно да се пасе стадото, но и да се направи хайдушка мандра с помощта на местни овчари. Една мандра без рабош и кутлове, където се яло и раздавало и разпилявало мляко и сирене без сметка.

 

Хилядното стадо вързало комитските ръце и мандраджилъкът взел да им дотяга. Втръснало им се и сиренето и маслото, и чеверметата, а и станало вече ясно, че започва търсенето на овцете. Тогава комитите решили да ги изколят и направят на създърма и пастърма. Но за тая работа се искали товари сол — откъде? Тогава те решават да колят, да раздават и ядат. По 20—30 овце на ден се одирали и пращали на революционния щаб, временно наместен поради опасност от преследване в Самарджицките колиби. Пращали се товара клани овце в Пловдив, Станимака и Чепеларе, и навсякъде имало „свои” хора. Но хилядото овце лесно се не свършвали, та се обявила и продажба на „живо”. По за четири-пет лева всеки можел да си купи от тези пленени агови овце. Селяните от Гела, Сулиша и Стойките се възползували от тая „яма” и прибрали от комитите изостаналите, неизклани овце, след което мандрата била съборена и следите на „аферата” най-старателно заличени. И тъкмо навреме, защото оплакването на Стою кехая достигнало в Цариград и българското правителство било заставено по дипломатически път да даде съдействие за издирването на завлеченото стадо. Една смесена комисия заедно със Стою кехая започнала издирването, но безуспешно. Търсенето продължило през цялата зима. Установило се, че овцете били продавани от четника Бечо Гоздев. Против него било заведено дело пред Пловдивския окръжен съд, но по „недоказаност” то било прекратено. На Стою кехая разрешили да ходи по всички села и където познае крадени овце, да си ги вземе. По този начин той събрал 170 брави, които закарал на отманлийския ага. С това „аферата” с овцете

 

 

391

 

се приключила, като на четниците останало името „чевермеджийте”.

 

„Аферата” приключила за българите, но не и за турците, които решили да си отмъстят по същия начин, т. е. като заграбят стадо български овце с помощта на турската гранична стража, находища се над Манастир. Обстоятелствата така се стекли, че невинна жертва на турското отмъщение станал мирният манастирски жител Никола Георгиев Куртев. На този кротък човек било съдено да заплати строшените „чевермеджийски грънци”. Ето при какви обстоятелства: Никола заедно с братята си имали тупавица, където манастирските жители си валяли абите. Недалече от тупавицата, в местността Лъките бил ятякът (кошарата) на манастирското селско стадо, което пасял българинът мохамеданин Ариф Шерифоолу, родом от Старково, „качек” (дезертьор) от турската армия. Да се завлече стадото, да се отмъсти на „кавурите”, едновременно с това на Шерифоолу — дезертьора — ето какво замислили турските постове зад Чилтепе:

 

Една нощ те се спущат към „ятяка” да го заграждат, но кучетата се разлайват. Никола Куртев, комуто било ред да пази тупавиците, дочул ожесточения кучи лай, грабнал мартинката и се спуснал към кошарата, като гръмнал един-два пъти в посока на шума. Нападателите се разбягали, усмирили се кучетата и тишината се възстановила. Никола пак се върнал в тупавицата, но я заварил обрана: докато тичал той към стадото, нарочна група от нападателите пребъркала тупавицата и задигнала къде каквото намерила.

 

Турците разбрали, че за да вземат стадото, трябва преди това да се справят с пазача на тупавицата, и не закъснели отново да я нападнат. Една нощ, както си дремел, Никола усетил изведнъж, че тупавицата е спряла. Скочил моментално и загасил фенера, погледнал тогава през пролуките и забелязал, че горе, на „гребените” (където водата се влива във варадя) има хора с фесове и пушки. Откачил мартината от дувара и гръмнал в турците. Някой изохкал, чуло се тупурдия и „фесовете” изчезнали в тъмнината. На сутринта на същото място, край варадя Колю намерил кръв. По кръвта проследил, че нападателите пресекли границата при местността Гьоля. Двете последователни несполуки не отчаяли турците и те не забавили третото си нападение. Този път дошли денно време, когато селското стадо пасло под спомена-

 

 

392

 

тата местност Гьоля. Овчарят си посвирвал с гайдуницата и нищо лошо не очаквал, когато се задали неочаквано неколцина въоръжени манафи и заслизали бързо към овцете с цел да ги заградят. Ширифоолу се опитал да „съшика” овцете след себе си като за кърмило, но не успял, стрелял веднъж с пищова си, почнал да бяга и гръмогласно да вика „Овцете откараха-а-а-а-а, отидоха овцете!”

 

Манастирци чули гърмежа и виковете на Шерифоолу. Камбаната моментално забила тревога, засъбирали се хора, кои с пушка, кой с брадва, и бързо се затичали нагоре към Гьол, застигнали стадото и го върнали. Никола Куртев също чул гърмежите и виковете и също се притекъл с маришката си на помощ, но като по-стар и мъчноподвижен, изостанал и не забелязал кога стадото се върнало. Когато стигнал границата и забелязал, че никого няма, той оставил пушката си настрана, седнал и запалил цигара, да си отдъхне. Но ето че както си пушел и тананикал (той бил гайдаджия и обичал да си попява и посвирва), задали се откъм Капаклъбунар трима турски граничари, манафи. Те вървели с пушки на рамо, един зад друг. Пръв ги забелязал Никола, но помислил, че ще минат и подминат, а и не му се искало да стреля, защото — както сетне разправял той — първият, дето ги водел, имал брада и ако стрелял в него, децата му щели сираци да останат. Той ги пожалил, но те него не пожалили: хвърлили се неочаквано върху него и го вързали. Закарали го на поста, оттам — в Ардино. Няколко дена го разпитвали и като не намерили вина, освободили го да си върви. Колю си тръгнал, но на входа го срещнал давудювският Ахмед ага. Тоя заклет душманин на манастирци представил Коля пред каймакамина като най-заклет комита. Нищо неподозиращият Никола Куртев бил застигнат от заптиите, вързан отново и пратен в Одринския затвор. Там бил съден и осъден „юс бир сене” (сто и една години) затвор. И все пак късметът на Никола Куртев проработил, макар със закъснение: амнистията след Илинденското въстание разковала и неговите пранги и той жив и здрав се върнал пак на тупавицата си в село Манастир.

 

Чевермеджийските подвизи на Петровата четица, като предизвикали дипломатически конфликт с Турция, допринесли твърде много за правителственото решение да се разтурят нелегалните чети на територията на България. Много четници били интернирани, а някои от тях, Даракчият и други, станали

 

 

393

 

полицаи и се заели с преследването на бившите си другари. Началникът на пункта Вълчо Антонов, наричан още Сеченката, заминал за Хасково и Върховисткият революционен пункт в Чепеларе престанал да съществува. Но дядо Петър останал. Заедно с неколцина свои четници той отново се установил в бичкията край село Манастир, като си казвал, че този път наистина изоставя рязането на турски глави, за да реже чамови дъски за каци.

 

Две думи, за да завършим с „върховисткия период” на дядо Петковата чета. Като махнем патриотарската глазура, наслоена върху тези отколешни събития, и трезво преценим действията на тази чета, ще се види, че революционното отстъпва на старите хайдушки, да не кажем, хайдутски похвати. Вместо да облекчат положението на българското население в Турско, те още повече го влошават. Те предизвикват репресии, без да могат да ги предотвратят или отбият с революционния замах и съкрушителния авторитет на един Петко войвода. Най-лекомислено се съгласяват да „пречукат” Ахмеда, а след това се оттеглят в Имарецкото и спокойно си пекат чевермета, докато разкарват техните сподвижиици от кауш на кауш и трошат кокалите им но занданите.

 

 

Деветстотин и втора година минала в пилене на триони, бичене на дъски и ядене на качамак. През деветстотин и трета из Чепеларско духнал нов революционен повей, този път не откъм Върховистката, а откъм Вътрешната революционна организация. В Чепеларе дошъл Гоце Делчев, заобиколил района и установил ново ръководство начело със славейновския учител Пею Шишманов, който възглавява революционната организация в този край.

 

Пею Шишманов е местен, роден в Славейно, следвал военното училище заедно с Гоце Делчев, но го напуснал и се върнал да учителствува в родното си село, където през 1901 година създава тайна организация. След като възглавява Чепеларския революционен пункт, той го премества в Славейно, откъдето се набират и повечето четници, но всъщност седалището на пункта не е в Славейио, а в бичкията на Колю хаджи Петров в местността Имаретдере, край село Манастир. Заедно с тази промяна и Манастир придобива едно по-особено значение за революционната организация, като най-близко свободно село до границата, което служи както за снабдяване, така и за убежище на четата и нейните ръководители.

 

 

394

 

Без да се впущаме в подробности, които са извън обсега на тази книга, ще отбележим накратко действията на Пею-Шишмановата чета, доколкото са свързани те със село Манастир. Новата революционна дейност започва с установяване на връзките, организиране на куриерските канали, вербуване на четници, ушиване революционно знаме и доставка на оръжие. В Пловдив се изливат бомби, зареждат се от пиротехника на четата Таню Стоев и се складират в Манастир. В Манастир пристигат и пушки. Домовете на Кара Иван и Т. Вълчоолу се превръщат в арсенали на Шишмановата чета. Духът е на висота, желанието за подвизи — голямо. Четниците решават да заявят на турците своето присъствие и вземат решение да се нападне турската митница Каракулас. Обсажда се постът, открива се пушечен огън от двете страни, който алармира турската застава в с. Долащър и оттам при стигат подкрепления. Видели се натясно, четниците отстъпват в съседните гори, а турските граничари срещат привлечените от престрелката български граничари, командувани от началника на пограничната рота капитан Андреев. Насмалко да избухне повсеместна престрелка, но българският капитан и турският юзбашия влизат в преговори и успяват да предотвратят въоръжено сблъскване.

 

Преди още да настъпи пролетта, дядо Петър отново зарязва бичкията (за кой ли път) и около него започват да се събират четници от разни краища. Бичкията край Манастир е тясна да побере тия мълчаливи и брадати люде, които идват неизвестно откъде, та става нужда да се „разквартируват” по съседните колиби и къшли. Лятото на 1903 година организацията посрещнала с двеста въоръжени четника, между тях и няколко жени-четнички.

 

На Каракус се водят военни занятия, стрелби се „произвеждат”, тревоги се дигат за пробване на революционния кураж и, разбира се, всички говорят за предстоящото въстание, което завинаги ще реши съдбата на поробените български краища.

 

Междувременно четниците вземат решение да разчистят една своя сметка с новия граничен капитан Пенчев — събитие, което се разиграва също така в околностите на Манастир под върха Чилтепе. Капитанът е провинен в това, че спазвайки официалните нареждания, пречи на комитите свободно да преминават границата. Пею Шишманов му устройва

 

 

395

 

засада при Капаклъбунар. Капитанът обикалял границата, придружен от своята охрана. Трима войници вървели доста напред от капитана, а той — след тях, качен на кон, весело си подсвирквал. Четниците пропуснали охраната, а когато капитанът ги наближил, изрипнали напреде му с насочени пушки и му извикали да кротува. Стреснатият капитан не оказал съпротива и бил завлечен навътре в гората, където Пею Шишманов го заплашил, че ако продължи да пречи, ще го нарежат на парчета. Капитанът обещал, но когато на другия ден той минал през същото място и забелязал, че зад кладите се крият четници, заповядал на войниците да открият огън. За да се избегне разправията с този упорит и честолюбив капитан, Шишманов телеграфирал на македонските водачи в София Сарафов и Гарванов да уредят преместването му. Това наистина било извършено. Преместен някъде към Батак, капитан Пенчев се поболял от преживените вълнения и починал.

 

При обявяването на Преображенското въстание в Странджа четата развява знамената и се отправя към Ахъчелебийско, като старателно се прикрива, за да не бъде забелязана. По височините на Сакарка, Кралюв камен, по върховете между Хасовица и Райково кръстосват нейните поделения няколко дни, след което се завръщат гладни, дрипави и недоспали пак в Имаретдере. Защо не влиза четата в бой, когато в Странджа въстанието вече кипи? Защо е изчаквала, от какво се е предпазвала? Това са въпроси, които тепърва ще изискват точен отговор и разяснение. След това завръщане опиянението преминава, четниците се разотиват по своята работа, още повече правителството също взима мерки против тях и в Имаретдере остава да се подвизава под върховното ръководство на Пею Шишманов една неголяма група, в това число „арамиите” на дядо Петър. След кървавото потушаване на Илинденското и Преображенското въстание революционните кроежи на четата не отивали по-далече от това да сплашват турците, за да не притискат раята. За авторитета на четата сред ахъчелебийските аги говори фактът, че през 1904 година били завлечени общо около 200 броя ялови овце от стадата на турските аги в село Кършилъ (Виево), без никой от тях да направи оплакване до властите. Тези овце били направени на пастърма и създърма и с тях преживели четниците през зимата. През следващата — 1905

 

 

396

 

година, по заръка на войводата Пею Шишманов турските аги от село Еркюприя проводили току-речи драговолно 30 тлъсти еркича за прехранването на четниците.

 

За разлика от Вълчо Антонов Сеченката, който винаги налитал на рязане, без да държи сметка за хала на местното беззащитно население, Пею Шишманов бил много предпазлив и предпочитал да застрашава и заплашва, да респектира и вразумява, вместо безогледно да тероризира с калъча. А когато наистина трябвало да се прибегне до „калъча”, той извършвал работата с безкрайна предпазливост. Такъв е случаят с убийството на Пантата — един от най-злонравните турци в Ардински район, който шпионирал четата и преследвал нейните ятаци. Наказателна група от петима души, водени от помощник-войводата П. Манджуков, минали границата и се отправили за Ардинско, където около две недели дебнали този Панта, докато най-сетне му направили засада и го „пречукали” в местността Катраница, когато се връщал от пазар. „Работата” била така майсторски извършена, че властта не се и усъмнила това да е комитско дело.

 

Със същата предпазливост бил премахнат и Мехмед Дели Еминов, наемател на десятъка (ондалъка) в района на село Виево, който бил мразен поради жестокостта и грабежите си над раята еднакво от българи мохамедани и от християни. Даже Адилаа, бившият къраагас в този район и Пеюв дост, също давал мнение тоя звяр да се „очисти”. За да не съ буди никакво подозрение, Пею Шишманов наредил това да се извърши, когато Мехмед отива към Гюмюрджина. Така и било направено. Когато минавал край село Буково, Ардинско изтрещели няколко пушки и Мехмед Дели Еминов паднал мъртъв, без да гъкне. После го и обрали, за да мине и това убийство върху сметката на местните българи мохамедани разбойници.

 

С каква осторожност действувал Пею Шишманов в такива случаи, се вижда и от случая с убийството на Сали Мехмед от Върбина (Сойчук), също наемател на десятъка, притеснител и грабител. Той бил човек на Исеин паша от Енуздере, поддържал връзки с влиятелни турци и се чувствувал и сигурен, и силен да прави каквото си иска. За неговото „очистване” четниците изчакали да отиде той на Станимашкия катър панаир. Когато заедно със сина на едни влиятелен турчин от Ардино Сали Мехмед тръгнал да се връща, на

 

 

397

 

Хин кая четата го причакала и двамата спътници били пленени. Довели ги край Манастир, след това ги прехвърлили към Сарпборун, а сетне извили към Имаретдере и Ахматица, където цяла една седмица пленниците преживели сред комитите. Уплахата на Сали Мехмеда минала, той влезнал в разговор със своите похитители, като им предложил да даде огромен откуп. Имало хора в четата, които се доста съблазнили от Сали-Мехмедовите лири, но Пею Шишманов, който знаел последиците от аферата с хаджи Нури (сто души затворени в Одрин и триста души бити, разкарвани и триста майки разплакани), изпратил лирите по дяволите и наредил на дядо Петър да изпълни комитската присъда над двамата задържани. Дядо Петър ги уж повел към с. Върбина, за да се споразумеят там за откупа, и но пътя им „теглил ножа”. Заровил ги сетне и ги затрупал така, че никой нищо не подозрял.

 

Това са и по-главните събития в четата от 1903 до 1906 година. След Хуриета четата се разтурила. Пею Шишманов престанал да бъде войвода, преселил се в Манастир, а сетне в Станимака и се отдал на мирен живот.

 

Ако преценяваме революционната дейност на Пею-Шишмановата чета по отрязаните турски глави, по извършените нападения и покушения, ще намерим, че тя е прекалено мирна в сравнение с дейността на върховисткия началник Вълчо Антонов. При едно сериозно вглеждане обаче в нещата ще се види, че истинският народен защитник и войвода е Пею Шишманов, а Вълчо Антонов е само един своеглав конспиратор, който не държи никаква сметка за последиците от своите действия. Той развърта калъча, без да мисли, че подхвърля беззащитното население, своите съчувственици и ятаци на смъртна опасност, докато Пею държи тоя калъч вдигнат и готов за удар, което вразумява не един или двама посечени, а триста и двама непрокопсаници като тях, които могат да очакват удар всяка минута.

 

Ето защо сред населението Пею Шишманов е оставил чудесни спомени като умен, спокоен и човечен мъж, който немалко е допринесъл за облекчаване робската съдба на среднородопското население в Турско.

 

Освен Коста Байрактаров, от манастирските жители в Шишмановата чета е участвувал и Стойчо Колев Патричката от с. Славейно (преселен в Манастир през 1905 година). Стойчо

 

 

398

 

Колев изпълнявал длъжността „водач” и често преминавал границата, за да изпълнява войводските поръчения. При едни такова преминаване той бил забелязан от „манафите” на турския пост и те се спуснали да го преследват. Стойчо ударил през гората и оставил далече зад себе си преследвачите, но излизайки на поляната в местността Сърнето, неочаквано се натъкнал на засада и бил заловен. Закарали го на поста. Стойчо оставили в един ъгъл, докато конвойните се оправят за път, а останалите започнали да се веселят под звуците на една тамбура. Стойчо, който бил много добър свирджия на тамбура, поискал от манафите позволение да им посвири той. Взел тамбурата, засвирил и те занемели от възхищение. След това обърнал на хоро и така разиграл манафите, че те изпохапали от умора и станали вир-вода.

 

Доволни, че тъй чудесно ги е развеселил и разиграл, те освободили Стойча да си върви, дали му на това отгоре тютюн, сварили му кафе и му заръчали, когато поиска, всякога да им отива на гости, за да поиграват.

 

 

Нашето описание на „комитликя” ще завършим с няколко думи за края на Ахмеда бинбашият, чието име тъй често споменавахме досега. През 1899 година Бекир ага се поминал и Ахмед наследил неговите имоти и богатства. Ахмед е бил, тъй да се каже, на върха на своето благополучие и могъщество: враговете му били съсипани и прогонени зад пределите на Турция, изплашеното население кротувало и безропотно се подчинявало на неговите разпоредби и прищевки. Осемстотин души „хаскер” от граничната застава държал той под своята команда и пет пари не давал за неколцината „едепсизе”, които разваляли от време на време рахатлъка на пограничната му стража.

 

Краят на това блажено „бинбашийско време” настанал през октомври 1912 година. При настъплението на българските военни части той побягнал заедно със своите гранични войници и спрял чак в Гюмюрджина, надявайки се, че дотам българските бойници няма да стигнат. Но ето че една заран като гръм от ясно небе се разнесла новината, че български войници патрулират край града. Скрилият се в една къща давудювеки господар, щом забелязал сивите български фуражки преоблякъл се и тръгнал под прикритието на нощта към Портолагос, достигнал Енидже, прегазил реката Карасу и се на станил в Саръшабан. Изтощен от страхове, ядове и глад, за-

 

 

399

 

болял от дизентерия и там починал тоя последен среднородопски феодал, захвърлен под един сайвант за сушене на тютюн.

 

 

Балканската война през 1912 година е за родопското население освободителна война. Освободителна е тя и за подложеното на бандитски репресии гранично село Манастир, което изнемогваше под „тежестта” на неспокойната турско-българска межда. Балканската война започва от Манастирско землище и завършва горе-долу там. Тя влезе в историята на селото не косвено, като едно съдбоносно национално събитие, а пряко и заслужава поради това да отделим в нашата книга мъничко място и за нея.

 

Балканската война е описана и „преописана” в много военни и граждански съчинения. Действието на всяка рота и полурота е точно отбелязано, знаят се броят на щиковете, на жертвите, на пленените. Начертани са в подробни схеми боевете и маршрутите, тъй че в това отношение няма какво ново да прибавим. Балканската война е обаче не само един барутен взрив, а преди всичко психологически, патриотически взрив. Натисканата в продължение на петстотин и четиридесет години национална пружина през октомври 1912 година беше изведнъж освободена и тя шибна „турчина” със страшна сила. Това голямо и важно нещо в Балканската освободителна война не се чувствува в задръстените с артилерийска и пушечна статистика военни съчинения. Там не се усеща нито възхитителният патриотически порив, нито настъпилата след това ужасна депресия в духа на войската, когато освободителният етап във войната преминава и победоносните български полкове биват хвърлени от Фердинанда в сръбско-българската военна авантюра. Личните впечатления в това отношение са много попълни, по-жизнени, да не кажем много по-точни, и затова ние ще си позволим да предадем

 

 

400

 

 

14. СПОМЕН НА СЛАВЧО ДИЧЕВ ЗА БАЛКАНСКАТА ВОЙНА

 

„При обявяването на войната аз бях мобилизиран в запаса на армията и пратен по граничния пост Кумините, западно от Имаретдере. Това беше междинен пост с 5 души, началствувани от подофицера Коленцов от с. Тополово. Преди да се съобщи, че войната е обявена, срещу 5 октомври 1912 година почнаха да се чуват топовни гърмежи откъм Мустафа паша (Свиленград). След това се зачуха гърмежи откъм Тъмръш, все по близо и по-близо, а към обед се обадиха планински оръдия от Караманджа. Всички войници от нашия пост се радвахме, че най-сетне дойде часът за разплата.

 

Към обед забелязахме да идват срещу нас група войници от турския пост. Изскокнахме от землянката и почнахме огън петима срещу петстотин. Обади се и българският пост от Имаретдере.

 

Престрелката продължи до вечерта. Командирът на пограничната рота, капитан Михайлов, пристигна от Манастир задъхан, поздрави войниците и им каза, че тука е важен стратегически пункт и има опасност турците да се опитат да го заемат. Докато да отговори подофицерът, войниците в един глас извикаха, че докато има жив, един жив между нас, няма да пуснем турски крак да стъпи в окопите.

 

Към 12 часа полунощ пристигна заповед да атакуваме турски пост пред нас. Приближихме пълзешком (два междинни поста по петдесет души и четници десетина). От турския пост не се обади никой. Хвърлихме бомба в поста — пак мълчание. Влязохме там и го намерихме изоставен. Огънят незагаснал, всичко разхвърляно, току-що бяха напуснали и побягнали турските манафи. Задигнали бяха само военното снаряжение. Всички запаси — брашно, захар, зехтин, кафе бяха в поста. Това беше първата плячка.

 

След няколко деня нашият взвод получи задача да мине през с. Кутела и Кършила, да ги обезоръжи и излезе на Черни връх. Към 11 часа четата на Стефан Калфа от Чепеларски район започна да настъпва вдясно от нас, по билото в посока на Кършила. Без да знаят, че ние сме български войници, откриха пушечен огън по нас, който продължи един

 

 

401

 

час. Опитахме се да ги вразумим, като накарахме сигналиста да свири български сигнал, но те като чуха тръбата, започнаха да уточняват стрелбата. Викахме: „българи”, „българи”, но и това им послужи да уточнят мерника и куршумите започнаха да приплющяват по-наблизо. Стана опасно. В това време бяхме посрещнати от Садък Кършалийски — бивш четник при капитан Петко, а впоследствие при Пею Шишманов, който дойде при нас с бял байрак от с. Кутела. Той съобщи, че в Кутела няма турска войска. Калфовите четници не стреляха връз парламентьора и това ни подсказа нашето спасение. Казахме на Садък да вдигне една риза — знак, че и ние се предаваме. Те, като видяха ризата, не спряха да стрелят, но завиха левия и десния фланг да ни пленяват. Ние не гръмнахме нито един патрон, понеже знаехме, че това е българска чета. Когато дойдоха при нас, взводният подофицер Коленцов взе да ги ругае: „Абе вие кьорави ли сте, че ние сме българска войска, защо се излагате бе, хайвани с хайваните?”

 

Четниците се оттеглиха като посрани в посока на второто било, което води към Устово.

 

В Кутела намерихме само няколко мартини, които прибрахме. Всички ни посрещнаха като братя. Там Садък Кършалийски им беше главатарят и затова населението бе добре настроено.

 

Настъпихме в разгънат строй и обкръжихме с. Кършила, откъдето очаквахме съпротива. И Садък бе с нас. В Кършила също никой не се съпротивяваше. Манафите бяха минали оттам и побягнали. Обезоръжихме местното население, като събрахме мартините, а в къщата на Раифаа — турски запасен юзбашия, намерихме десет сандъка патрони маузерови и сто маузера, които нови-новенички бяха останали в суматохата. Тези военни припаси изпратихме в Славейно, където беше пристигнал вече Пею Шишманов с четата, а взводът войници и десетината четници вечерта заехме Черни връх (Студенец). На Черни връх престояхме няколко деня. Обезоръжихме околните българомохамедански села — Тикале, Леска и др.

 

Четата на Пею Шишманов от 100 души за три деня се увеличи на 200 души — все доброволци от Славейно и Петково. Но от първия ден още се разбра, че не може да се поверяват важни задачи на тях, като неподготвени военнослужещи. Имаше случаи, когато поставим постове от такива добро-

 

 

402

 

волци и като отивахме да ги сменяваме, не ги намирахме там.

 

След няколко дена се получи заповед да настъпим в посока Пандажек—Топуклу (Средногорци). Още през деня бяхме изненадани: неприятелят откри огън отляво от нас, откъм с. Сойджук от джамията и околните сгради. Насочихме се към селото да го обкръжим, но и тук се случи грешна престрелка с наши. 6-та допълняща рота, която се бе окопала на връх Света неделя над Сойджук, откри огън, но не в селото, а срещу нас (озовали се бяхме едни срещу други). Помислиха ни за турци. Тази престрелка продължи до смрачаване. На заранта атакувахме селото Сойджук, но нищо не сварихме. През нощта манафите го бяха напуснали и побягнали отвъд Арда.

 

Нашият взвод с четата заеха селото Пандажек, като изпрати пост да охранява моста, който минава през Арда за Мадан. Вдясно от нас беше трета погранична рота на капитан Сапунджиев. Той имаше пост на кемерния мост над Арда който свързваше Средногорци. През нощта на отвъдния бряг, около Средногорци, изведнъж изникнаха хиляди огньове. Ние се зарадвахме, че най-сетне фронтът откъм Македония е завил и са дошли български части. Пратихме един четник и един войник до лагера на Сапунджиев, за да пита кои са тия български части насреща. Тая връзка не се върна. След два часа чакане замина втора връзка, изпратена от командира на четниците Пею Шишманов. Към зори втората връзка се върна и докладва, че Сапунджиев не знае кои са тия войски.

 

В това време чухме ураганен пушечен огън около лагера на трета погранична рота, който продължи, докато хубаво се разсъмне. Почнаха да пристигат при нас разпръснати войници от трета погранична рота, които казаха, че са нападнати внезапно от неприятеля. А ние забелязахме, че през моста на Средногорци преминават войски и като минат, разгъват се във вериги. Едновременно с това започна да свири военна тръба. Обаче нито нашият сигналист, нито подофицерът можаха да разберат каква е тая тръба и за какво свири. Едно момче от четата, на име Петър Делилярчето, пристигна сн предния пост и съобщи: „Господин Шишманов, тая тръба е турска пехотинска и свири настъпление.” „Откъде знаеш?” го попитаха. Той отговори: „Аз съм служил три години в турската армия и разбирам от сигналите на тяхната пехота.”

 

Ние бяхме вече откъснати от 3-а погранична рота и трябваше да отстъпим най-малко 6 километра, за да не бъдем

 

 

403

 

пленени от настъпващата турска армия. Мястото беше открито. Имаше само едно било, по което можехме да се изтеглим. Оттатък билото бяха все българомохамедански села, враждебни, а отсам — турската армия. Ние — по средата. Пею Шишманов нареди да се изтеглим, като минавахме по двама. До вечерта се изтеглиха всичко двеста души горе на връх Чифте Мозар, където почнахме да се окопаваме. Междувременно разбрахме, че армията, която настъпваше, бе на Явер паша. Имала за цел да настъпи към Чепеларе—Пловдив.

 

Армията на Явер паша се спря на левия бряг на Арда и вместо да настъпи, започна да се окопава. Две денонощия тя бездействува и това позволи на нашите войски да пристигнат. Първа дойде дружината на майор Долапчиев с две планински батареи и две картечници. Разузна къде е разположен противникът и още на сутринта откри огън. Времето беше страхотно лошо, студено. Сняг прехвърляше, а студът не даваше възможност нито за почивка, нито за сядане. Дадена бе заповед нашите предни постове да отстъпят, за да не ги пленят турците. На разсъмване се даде заповед за общо настъпление. Нашите части откриха огън. Неприятелят отговори, с тая разлика, че той имаше по-силна артилерия. Докато нашите оръдия биеха две, отсреща се обаждаха петдесет. Престрелката продължи до вечерта. През нощта едно арменче, беглец от турците, артилерист, се предаде на българските войски и разказа точно къде са турските батареи. Това улесни нашите артилеристи и с точна стрелба те накараха да замлъкнат турските батареи. Междувременно дойдоха ни на помощ и други части. На втората заран се почна артилерийски огън отдясно на нас, от което разбрахме, че през нощта е пристигнала голяма подкрепа. До обед артилерията стеела ожесточено, а следобед взе да намалява стрелбата на турската артилерия, от което се виждаше, че турците са обърнали гръб.

 

Турската пехота почна да се връща обратно, да минава моста. Започна отстъпление, макар че нашите обстрелваха моста. Мръкна се при това положение. На третия ден нашите войскови части настъпиха и преди да минем река Арда, предните части довели двама войника с извадени очи — живи. Разбра се, че те били пленени на поста при моста още първия ден. Били измъчвани да кажат какъв е броят на българските части, а те отговаряли, че е 500. Турците не предполагали, че са толкова малко и продължили мъчението. Ония повтаряли —

 

 

404

 

500. Извадили им тогава очите. Майор Долапчиев, като видя ослепените, целият се затресе от плач и позеленя от яд. Даде заповед до всички настъпващи части всичко живо да минава под нож, от селищата камък върху камък да не оставят. Най-страшната картина беше през тая нощ. Пред нас пламнаха десетки села и махали, кучета залаяха и завиха, говеда ревяха, коне цвилеха, деца пискаха, чуваха се женски гласове и гърмежи. Тая картина продължи 24 часа.

 

В една махала видях подпалена къща и чух рева на добитък, опитах да отворя вратата, като я ритнах с ботуша. Отвън, от сокака нахлу дим навътре в дома и животните не излязоха, а се свиха още по-навътре. След това покривът се срути и ги затисна. Всичко се изгуби в пепел. Дожаля ми.

 

Оттам настъпихме в посока на Златоград, през селата Буково, Муково и не зная кои още. (Центърът на войските преследваха Явер паша по шосето Ксанти—Гюмюрджина—Дедеагач—Фера и при Фера е бил пленен от български опълченци.)

 

При влизане в Даръдере (Златоград) забелязахме пред моста отвъд някаква наведена черна фигура. Офицерът помисли, че е турчин и зареди под моста динамит, за да го дигне. Забързахме да го изпреварим. Щом минахме моста обаче, видяхме, че това не е мъж, а някаква жена, забулена с черно фередже. Дръпнах фереджето нагоре, хвърлих го и видях, че е стара баба, може би повече от 90-годишна. Такава слаба в лицето, че щипка месо не можеше да хванеш от нея. Тя плачеше. Попитахме я:

 

— Защо плачеш, бабо?

 

Изненадани бяхме, че отговори на български:

 

— Доживях да видя български солдати.

 

— Та какво, че си ни видяла?

 

Вместо отговор тя ни запита:

 

— Има ли някой от Ески Заара?

 

— Има — потвърдихме ние.

 

— Има ли от (еди-кое си) село? — попита бабата и назова името на селото, което съм забравил.

 

Ние потвърдихме, че има войници от това село.

 

— Аз съм от това село! — каза тя.

 

— А защо си тука? — попитахме.

 

— Кърджалиите ме доведоха робиня, малко момичет и ме продадоха на Брахом бея. Беят беше хубав чилек, изкути ма и като пораснах, ме ожени за сина си.

 

 

405

 

Ние и́ рекохме:

 

— Е, щом е тъй, довечера ще ти дойдем на гости!

 

— Нимойте, мило, духода, че таман се сметаха кучетищата (турските войници) и ако дойдете, ще се уплашат дечинкине.

 

— Е, тогава хайде се стегни да те натоварим на една кола, че да те проводим във вашето село! — рекохме ние с любопитство какво ще каже.

 

— Нимойте ма хала, мило, имам юзбашия син, внуци и внучки! Кому да ги оставям. То моето. . . са е своршило!. . .

 

Така се разделихме и продължихме по-нататък. В Златоград турската войска беше отстъпила и казармите бяха празни. Нашият командир разбрал, че запасните войници от Ерма река напуснали фронта от Кърджалийския турски отред и се върнали с оръжието в Ерма река. Беше намерил и списъка на мобилизираните запасни войници от Ерма река, на брой 83. Извика ме и каза, че ми възлага да заловя дезертьорите. За да не отслабва настъплениието, бяха ми дадени само трима войника и десет души милиция, младежи от Даръдере, въоръжени с мартини. Пристигнахме късно в Ерма река. Беше мъгливо и роникаше дъжд. Селото е в един стръмен дол и лесно беше да се заварди от двата му изхода. Запазихме изходите с постове от милицията. Влязох в селото с войниците, тъмно — рог. Отправяме се към джамията — мечита. В мечита сварихме един възрастен ходжа. Преструвах се, че заминаваме отпуск за България и попитах може ли да ни приеме да пренощуваме в мечита. Отговорът беше: „Касу вас люде тува нема место” (очите му злобно светнаха). Един от милиционерите от Даръдере каза, че тука има един Ахмедаа, който има разбиране в български дух. Отидохме при него в крайната къща. Никакво движение нямаше по улиците и беше много тъмно. Тихо потропахме на външната врата. Излезе един около 55-годишен строен мъж, среден на ръст, набит „аклъ-башанда”. Предложих му да ни приеме да преспим, че сме отпускари. Той каза: „Хошгелдим, буюрунус!” — весел. От това се виждаше, че наистина няма зла умисъл към нас и лошо чувство. Поставих часовой на външната врата, а той настояваше: „Тука нема нужда от девря (часовой), моята къща е сигурна”, но ние му казахме, че такива са нашите военни обичаи, да не се безпокои.

 

Ахмед ни въведе в една застлана с юргани стая (щеше да жени момиче и това беше чеизът). Опитахме се да махнем юр-

 

 

406

 

ганите, да ги не цапаме, обаче той се възпротиви. Нахрани ни и при лягане му казахме: „Ние утре рано ще заминаваме и ще те викнем да отвориш.” Рече: „Когато искате, аз съм на тетик, без това не мога да спя.” През всичкото време не заспах, като мислех по какъв начин да обезоръжием 84 души запасни войници — ние, десетината българи. Към 2 часа след полунощ тихо потропах на Ахмедовата врата. Обади се. Носеше на ян кюстек (препасан през врата) часовник и рече: „Чауш, много е рано още, лягайте да спите.”

 

Помоли ни да ни направи кафе да пием и тогава да вървим. През това време, докато свърши с кафето, аз му казах, че нашите войски вече минаха и те са напълно подчинени на българската власт и нареждания. Неговият отговор беше: „Не видяхме, га минаха и го знаем.” Запитах го кой им е мюдюрът. Той каза името му. Накарах го с един войник да отиде да извика мюдюра, без никой да разбере. Отидоха и се върнаха с мюдюра. Обясних на мюдюра, че ще си остане мюдюрин, но ще изпълнява заповедите на българските власти. След това го попитах има ли върнали се войници от турската армия. Той отговори утвърдително. Тогава заедно с един войник го изпратих, за да събере оръжието на дезертьорите.

 

Оттам преминахме Родопите и се озовахме в Беломорието при с. Исикя, минахме Ксантийското поле и стигнахме при Булустра на Бяло море. Четата беше разформирована по заповед на военното министерство, а ние се върнахме на гарнизон в Даръдере.

 

Ние останахме пак на същия гарнизон, като се пущаха големи части от гарнизона всеки ден из турските новопокръстени села, да не би да въстанат. Не след много време съобщиха, че башибозук преминал Енос—Мидия, възпламенил местното население и продължавал настъплението към старата турско-българска граница, като вършел страшни жестокости.

 

Едната полурота от 4-а погранична рота беше изпратена на върха Св. Костадин да охранява шосето, което идва от Ксанти, Щахин — Даръдерските менковски бани. Втората полурота беше в Даръдере, пръсната из околните села. Един ден трима наши войници бяха изпратени на пазара, за да проверят башибозука дали се вълнува и докъде е стигнал башибозушкият валяк. Двамата войници залегнали вън от пазара, а третият Иоску — католик, влезнал сред пазара да разбере какво е положението. Изневиделица му нанесли такъв удар с цап (тур-

 

 

407

 

чин го ударил), че едвам останал на крака и почнал да стреля върху публиката. Докато се изтегли при другарите, бил убит, макар че другите двама открили също огън. Това беше първата жертва от башибозука.

 

През следващите дни бяхме изпратени двама войници от втора полурота на Св. Костадин да разузнаем какво е положението в Менково на баните. Всичко беше мирно и тихо дотолкова, че ние решихме да се окъпем. Бяхме въшлясали. Като влезнахме в басейна, изправихме пушките и почнахме къпането. В това време дочухме конски тропот — галоп. Погледнахме през цепката на вратите и видяхме, че двама гръцки кавалеристи вървяха галоп по шосето към Даръдере. Грабнахме пушките голи. Те заминаха, без даже да обърнат очи към банята. В това време се облякохме набързо, пресякохме шосето и обяснихме на втора полурота за виденото. Взводният командир на полуротата ме изпрати със записка да докладвам на командира на ротата капитан Михайлов. Командирът заповяда да натоварят едно муле с бомби, да го закарам на втората полурота, за да се раздадат на войниците, та в случай на нападение от гръцка страна да се отбраняват. Оръдия и картечници нямахме.

 

Късно през нощта пристигнах с мулето на Св. Костадин, където беше бивакът, но за моя изненада нищо не намерих там. Нямаше хора, освен моята собствена раница. Разбрах, че хората са отстъпили (побягнали) по посока на Петровица. През нощта отидох в една близка махала, извиках един българин мохамеданин и му заповядах да тръгне пред мен. Той ми беше водачът. След два часа забелязах, че наблизо блещукат цигари. Това беше втора полурота — почиваше. Докладвах заповедта на капитан Михайлов, че трябва да охраняваме Св. Костадин до втора заповед, но всички подофицери и командири се отказаха от тая заповед. Това беше първата проява на деморализация в нашата рота. Казаха: „Командирът, ако иска, нека да стои в Даръдере, ние нямаме намерение да се оставяме в плен на гърците или башибозуците!”

 

Един-единствен подофицер, на име Димитър Калцата, от с. Тополово, беше на мнение да се върнем обратно в ротата. Всички единодушно отказаха. Заедно с подофицера се върнахме с мулето, натоварено с бомби. Късно през нощта слязохме при полуротата, където имаше и 20 души заложници, българи мохамедани, първенци от Даръдере. Тук се случи втора изне-

 

 

408

 

нада. По срещното било се виждаше, че се движат повече от стотина фенери, които пълзяха към върха Св. Костадин, от където трябваше и ние да минем при отстъплението. Не можехме да ги изпреварим. Фелдфебелът Митърчов и командирът Михайлов се съвещаваха накратко откъде трябва да пресечем, за да отстъпим. Казаха на заложниците: „Вие сте местни, познавате пътищата, ще ни намерите път, който да излезе на Елехча!” Те казаха, че знаят една пътека и по нея — дано да минем. В тъмното обозът с казаните най пострада — почнаха да думкат по канарите и това се слушаше на километри. Фелдфебелът извади калъчката да сече българите мохамедани, че го били излъгали, но се оказа, че освен тая пътека друга няма. Докато съмне, излязохме в с. Елехча. Съставихме пушките на пирамида, даде се заповед за почивка и готвачите заклаха едно теле, за да го сготвят. В това време, още не бях ме заспали, чуха се два гърмежа, подобни на оръдие. Войниците изпаднаха в паника, помислиха, че противникът ни е пресякъл пътя и всяко закъсняване означава плен. Без да чакал никаква заповед, стегнаха раниците, грабнаха пушките и почнаха да отстъпват. Командирът в това време бе заспал. Ординарецът му съобщи, той стана и почна да вика: „Чакайте, момчета, къде отивате!” Те отговаряха: „Ако искате, вие почивайте, ние ще отстъпваме, не искаме башибозукът да ни пленява!”

 

Командирът нямаше какво да прави, тръгна с нас. Излязохме на върха Печинско, откъдето получавахме прехрана за гарнизона в Даръдере. Охраната на складовете бе напуснала и я нямаше. Намерихме хляб — планини, сирене.

 

Вечерта стигнахме в Устово. Цялото българско население беше в паника и хората ни ругаеха. „Вие като бягате, нас къде оставяте?” А други се молеха на командира да освободи по един-два катъра от обоза, за да могат да си приберат най-необходимите работи и да бягат. На заранта се научихме, че един майор заминал към върха Петровица с най-младия 37-и набор. Той срещнал нашата втора полурота и я молил да тръгне с него, за да запрат башибозука. Взводните се съгласили може би от немай как, но като тръгнали в пътя, докато изминат няколко километра, един останал вляво, друг вдясно и до върха цялата полурота изчезнала до последния човек.

 

Когато се съмна, командирът измени пътуването: вместо за Смолян, тръгнахме към дефилето за Чепеларе. Вечерта стиг-

 

 

409

 

нахме в Чепеларе. Настаниха ни в училището. Бяхме около 250 души в полуротата. Подофицерите казаха, че утре тук ще издадем оръжието и ще ни освободят. Бяхме изненадани на заранта, че от 250 души едвам бяха останали около 80, а останалите избягали. Командирът заповяда всеки да си замине в селата, без да предава оръжието.

 

Най-страшната картина беше, когато излязохме на Калъч-борун (към Манастир). Всички горички на Калъчборун, Момина вода, Касъмдере, Имаретдере бяха препълнени от жени, деца, мъже, старци, отстъпили от Смолянско, от българските села. Стигнахме в Манастир. Първата заповед от кмета беше с пушките заедно да излезем и заемем старата турско-българска граница Чилтепе—Енихан, а башибозукът в това време беше пристигнал на срещния рид срещу Давудюво—Киселица— Кокошката. Цялото село Давидково беше дошло в Манастир (българите).

 

Башибозукът бе спрян от недеморализирани доброволци и млади войници. В това време цели колонии попове бягаха към България, без да се спират никъде. Стефан Калфа, който с такъв салтанат влезе в Златоград и оправяше там българите мохамедани, се изгуби и никакъв не се видя. 37-и набор спря башибозука.

 

По време на този „отлив” към старите предели българското население от Беломорието, Златоградско и Смолянско беше силно застрашено. Това особено се отнасяше за някои от кръстените българи мохамедани, които станаха прицел на башибозушкия фанатизъм. Хакев беше накълцан на парчета на пазара в Златоград, брат му Серафим повели вързан, за да го обесят в Кърджали, но като видели, че е полумъртъв от изтезанията, окачили го на една върба и горкият този мъж увиснал на примката. Същите башибозуци заклали в Смолян на моста един „нов българин”, на име Христо, затова че и той поискал доброволно да се покръсти. Подобна участ слетяла и една жена в село Арда, затова че най-усърдно ходела на черква. Тя искала да бяга с българите в старите предели, но башибозуците я застигнали и моментално я съсекли за назидание на другите „нови болгаре”.

 

Така завърши за нас Балканската война. С тая разлика, че границата вместо на Чилтепе бе на Кокошката.”

 

 

410

 

Към спомените на Дичев няма какво особено да добавим. Детайлите в неговия разказ показват как несигурно се е движила стрелката на военното щастие, как въодушевлението и храбростта са воювали подръка с плячкаджийството и бъркотията. Особено интересен според нас е „дезертьорският епизод” на Ерма река, който разкрива разложението в турската войска и нежеланието на българите мохамедани да воюват с българската войска. Случаят с „кърджалийската робиня” е всъщност най-внушителната морална обосновка на буреносния освободителен поход, а лошият обрат през тринадесета година твърде безпощадно и точно ни разкрива една дълго премълчавана от буржоазните историци страница от Балканската война, завършила с пълното освобождение на Родопския край.

[Previous] [Next]

[Back to Index]