I. СЕЛИЩНИ ИСТОРИИ
СЕЛО МАНАСТИР, СМОЛЯНСКО
ЧАСТ ПЪРВА — ИСТОРИЧЕСКА
1. Местоположение, старини, местности
3. Помохамеданчването на давидковци
4. Отношенията между българите мохамедани и християни
1. МЕСТОПОЛОЖЕНИЕ, СТАРИНИ, МЕСТНОСТИ
Село Манастир се намира в полите на един от нам високите родопски върхове Чилтепе, с 2001 метра надморска височина, северозападно от билото Имаретдере — Чилтепе — Тузлата — Енихантепе. Селото е разположено в една с южно изложение местност, наричана Манастирище, в близост с река Манастирска — бистър балкански поток, в който се е въдила и някога чудесна пъстърва.
Местността около Манастир е силно насечена от редуващи се дълбоки дерета, била и върхове. Крушовската река ограничава тази местност откъм североизток, а Кенандере — откъм югозапад. Северната граница е водосливът на тия две реки. Големият водораздел между тях е лесистият гребен, който се спуска от Чилтепе, през Таушантепе, до водослива на Кенандере с Крушовската река и който пази „гърба” на село Манастир от студените североизточни ветрове. Алиходжовото, Кадънин бук и Дедов боруи са три второстепенни ридове, които доминират в местността между Имаретдере и Манастирската река.
Стръмнините около Манастир са големи. Върховете сякаш подпират небето, доловете стремително слизат, дълбоко врязани в планинския масив. Меките, заоблени форми, тъй характерни за други части на Родопа, тука не съществуват. Планината в тази и́ част е някак по-развълнувана и могъща и за разлика от съседните и́ дялове — по-гориста. Навсякъде, накъдето човек се огледа, вижда букови, смърчови и елови гори. Борът, който обича топлите припеци, се явява тука само като примес на смърча по южните изложения, букът владее влажните и дълбоки дерета, а високите и най-високи части на планината са обраснали в ела и смърч, които се развиват отлично и достигат до 30 метра височина.
Гората около Манастир, разбира се, не е вече девствена. По-„сложните” (равните) места са отдавна опожарени и пре-
321
орани за ниви и най-вече — за ливади, ала тия работни земи още се губят в гората, тулят се в нейната сянка и не личат. Тука все още няма съжулени, опороени стръмнини, прозъбени скали, каквито се срещат около Дряново и Лъките, окото се радва на един чудесен по своята свежест и красота планински пейзаж, който привлича много летовници.
Голямата височина на Манастир — 1500 метра над морското равнище — определя и един действително суров планински климат. Снеговете, понякога до метър и половина и два метра, се задържат чак до края на април. Лятото е прохладно, кратко, есента бързо настъпва и бързо си отива, за да отстъпи на зимата, която нормално трае около шест месеца. Манастирските зими са зими тежки, с дебели снегове и главно — с дълбоки преспи и виелици. Преди да се направи сегашният шосеен път, тези преспи затрупвали конските пътеки и Манастир попадал в една неумолима снежна обсада, която нерядко е завършвала с поголовен, страшен глад.
Най-големият и постоянен стремеж на манастирските жители е бил да си направят шосе, за да бъдат независими от каприза на снежните преспи и фъртуни. От 1922 година, когато за първи път е бил трасиран пътят от Югово—Манастир, до 1948 година, когато е бил действително завършен, всичките обществени инициативи и борби са минавали под знака на това въжделение.
В административно отношение, първоначално (през 1891 година) Манастир е влизал в съставната Лъкавишка община, привързана към Рупчоската околия със седалище с. Хвойна. През 1902 година повече от жителите на Лъкавица се изселват и центърът на съставната община се премества в с. Дряново, на 25 километра от Манастир. За пръв път Манастир става самостоятелна община през 1909 година, заедно с Джурково, Чуката, Лъкавица, Четрока, Крушево, Среброто и Балкан махала, които влизат в състава на новата сборна община. Тази голяма община с център Манастир се запазва до 1924 година, когато „съставките” на Манастирската голяма община се отцепват и образуват нова община със седалище Джурково. Село Манастир си остава самостоятелна община до 25 октомври 1934 година, а след това, по силата на новата административна реформа, се присъединява към Дряновската сборна община, седалище Лъките. От 1 февруари 1945 година е отново център на сборна община.
322
През всичкото това време Манастир е бил привързан към Асеновградската административна околия, а от 1959 годин насам — към Смолянски окръг.
Телеграфопощенската станция съществува от 1920 година. Първоначално училище в Манастир е открито през 1893 годи на, а прогимназия — през 1922. През 1946 година селото беше електрифицирано, изградена беше водопроводна мрежа и завършен тридесет и пет километровият път Югово—Манастир който свързва селото с шосейната магистрала Асеновград — Смолян.
Намерените в с. Манастир старини говорят, че селото е съществувало и преди новото му заселване през 1890 година. Подсказва ни го самото название „Манастирище”, за това свидетелствуват и дуварниците на един километър под селото по десния бряг на Манастирската река. Развалините заемат значително пространство и между тях определено личат основите на отколешни масивни постройки. Атанас Трифонов намери сред тия развалини един меден черпак с дръжка и малък свещник, които бяха предадени в черквата и дълго време епитропът лееше свещите с тая лъжица.
Останки от минал живот — монети и стари сечива, са намирали и други манастирци, но между тия останки най-забележителна беше малката каменна статуя на „гол човек”, която Никола Трифонов — Калайджията намери, когато копа основите на новата си къща. Трифонов беше суеверен човек, уплаши се и застави майсторите да я счупят. Така пропадна тая интересна находка, на която по-едрите парчета бяха вградени в темелите на Калайджиевата къща.
Интересна находка е и намерената в Манастир оброчна каменна плоча с изображение на тракийския конник, описана в статията на А. Попов, публикувана във в. „Родопско ехо”, бр 22/1926 година, която ни подсеща за съществуването на антично тракийско селище.
Известният родопски писател Васил Дечов твърди в еди своя статия, публикувана в списание „Родопски напредък” [1], че сам е виждал незаличени следи от рудокопи по двата бряга на Манастирската река, в близост с развалините от предпoлагаемото старо селище. Според същия автор:
1. Васил Дечов — „Дребни исторично-археологически бележки — къде е старото светилище на бесите и сатрите”, сп. „Родопски напредък”, г. II, кн. 3, стр. 74—76, 1904 г.
323
Местностите около село Манастир крият също така много стари находки, които говорят за един минал живот по тия балкански места. „Срещу новото селце Манастир — пише той, — на второто бърдо се протака от север към юг един старовремски дълбок окоп (хендек), който на лъкатушки излиза на самия връх Чилтепе и оттам прехвърля границата. Окопът е врязан в земята повече от един метър дълбочина. Бърдото, по което върви окопът, е цялото покрито със стара гора, а в самия окоп са израснали букове, на които дънерите в окръжност са по-дебели от два и половина метра. Следи от тоя окоп се забелязват. Според околните българи мохамедани този окоп е бил някога коларски път и понеже вървял по стръмни места, пороите са го издълбали, та сега представлява широка вада (изкоп).”
По средата между селото и Чилтепе, където е Алишавата каба, окопът се разширява и там В. Дечов видял големи плоски камъни, наредени амфитеатрално, от които се виждала малка част, а другите били покрити с пръст, кореняк и шума. Това място се е наричало някога Панаирището. По-нагоре от Панаирището, до самия връх Чилтепе, на поляната, наричана Пизюлкаба, Дечов е намерил развалини от стари сгради. „Тия развалини — пише той в цитираната статия — обемат едно пространство, колкото сградите на Бачковския манастир.” Манастирци и суеверни българи мохамедани разправяли на Дечов, че уж се чувало там нощно време на Великден камбанен звън.
През 1961 година заедно със Славчо Дичев обходихме тия места, за които говори в статията си от 1904 година Васил Дечов, и видяхме тоя „хендек”, които на места е вече заличен от влачените из гората трупи, дъждовете и пороите. На Панаирището забелязахме няколко едри, обчукани и редени от човешка ръка плоски камъни, а на Пизюлкаба — сгушени в горската шума следи от дуварници, които не оставят никакво съмнение, че там е имало наистина сгради, разрушени вероятно при турското нашествие по тия места (1371—1373 година). Свързана с това страшно време е и друга местност в Манастирско землище — Енихан баба.
Според преданието, което упорито минава от книга в книга [1],
1. П. А. Маринов, „Смолян и околията в своето близко и далечно минало”, кн.1, Смолян, 1937—1939 г., стр. 85.
324
на този връх е станало едно от най-кръвопролитннте сражения между завоевателния турски отред, предводителствуван от Енихан баба, и защитниците на българската свобода. Отредът на Енихан баба дошъл откъм Жълтуша, Ардинско, по петите на отстъпващите българи, които заседнали в гористия балкан край Чилтепе и там дочакали турците за последен решителен бой. В този бой загинал предводителят на турците Енихан баба и бил погребан на върха, който носеше доскоро неговото име (сега този връх е преименуван Момчил).
Загиналият Енихан баба бил заместен от Саръ баба. Той все пак успял да сломи съпротивата на родопските защитници, превзел Чилтепе и се насочил към Имаретдере. [1]
Около върха Сарпборун се разразило последното в манастирска местност сражение между българите и турците, предводителствувани от заместилия Енихан баба Саръ баба. Спомен от тази отчаяна битка е името на съседния на Сарпборун Калъчборун и местността Момина вода, тъй наречена по името но някоя си Руса мома, която, застанала на това място, сочила на българите къде са турците и не се отместила дори когато враговете настъпили и я съсекли на парчета.
В сражението около Сарпборун, в което участвували и български подкрепления от Дряново, Джурково и Стифуре, паднал мъртъв Саръ баба, но това вместо да отчая, повече ожесточило неговата завоевателна дружина. В един последен, кървав пристъп българите били надвити и пътят към последните подпорни на среднородопската отбрана Подвис, Сакарка и Аетос — открит. Главата на Саръ баба погребали в местността Тюрбето, между Кутела и Кършила. Когато да я пуснат в гроба, тя скачала и крещяла, толкоз бил сарп (лют) обезглавеният предводител, на чието име е наречен върхът, където го намерила смъртта. [2]
В подножието на Сарпборун има развалини от дуварници. Местността, където се намират те, се нарича Къщиша. Там според преданието имало летни юрушки колиби. Такива колиби имало и в местността Касъмдере. Гробището на тези две юрушки селища се намира на седловината между Имаретдере и Момина вода и се нарича досега Юруцкото гробе. Там личат
1. „Славейно - минало” — Петко Т. Карапетков, Пловдив, 1948 г., стр. 22.
2. „Родопските българи мохамедани” — К. Василев, Пловдив, 1961 г., стр. 58.
325
дялани надгробни камъни, едни от които още седят побити, а други полузаровени.
В тези предания едно нещо е сигурно: че гористият и естествено непристъпен вододел между Арда и Марица е дал убежище на последните български сили и че там е станал решителен бой.
Забележителна местност в Манастирското землище, макар и не с тъй зловеща слава като Енихан баба, е Комитското сборище — Имаретдере. След завладяването на Родопа, заедно с обширни владения в Гюмюрджинско, Имаретската планина станала владение на известния победител в битката около Чермен — Гаази Евренос бей, който пък я подарил на гюмюрджинската духовна община за издръжка на тамкашната прочута джамия. Оттук и наименованието на местността Имарецкото, Имаретдере [1].
Столетия наред Имарецкото е било лятно пасбище на Гюмюрджинския вакъф. Всяка година около Георгьовдеи овчарите довеждали стадата с голям салтанат. Въоръжени, начело със знаме, в планината те били единствените хора, до които не смеели да се докоснат нито крадци, нито разбойници, нито алчните местни аги.
Имаретдере е не само вакъфско, но и хайдушко място — свърталище и убежище на Пею-Шишмановите четници, които кръстосваха тая част на планината около 1903 година.
Други местности около Манастир, които носят по някаква частица от историята на старото поселение, са Сареминевият връх, наричан още Черковището и Черквата, на два километра от връх Каратепе над махалата Крушево.
Старият чуфлик се намира на един километър от Балкан махала. Мястото е сравнително равно, пригодно за земеделие, с дълбока почва. Има и вода — студен извор, който е бил някога покрит, та му викали „кьошк”. Близо до него стои и сега още една, по всяка вероятност изкуствена могила„ от типа на тракийските погребални могили край Пловдив, висока 8 метра и широка в основата около 12 метра. Съществува предание, че на мястото на Стария чуфлик имало някога
1. „Имарет” или „вакъф” се наричали земите, подарени или посветени на някое богоугодно заведение, най-често джамии, медресета, които се издържали от приходите на тия „посветени” земи.
326
манастир. При някакъв бузгунлук игуменът на манастира починал и бил закопан под тая същата могила край извора, къ дето поставили и неговите лични скъпоценности. Поведени от тая легенда, иманяри няколко пъти пробиват могилата, ала се говори, че никой още не е достигнал „дъното”. Преди години Гавраил Христев, Тодор Христев и Гавраил Шодов уж изровили близо до същата могила някакви медни пари. Навярно това е тракийска могила, която чака по-благоприятни времена, за да бъде разкопана и разучена от археолозите.
Кадънин бук се нарича красивата местност между Имаретдере и Манастир. Устовският дерсбей Аджи ага, който заграбвал в началото на миналия век тия и съседните места от Общия балкан, ги опожарил, разорал и ги направил „арпалъци” — ниви за ръж и ечемик, идвал лете на Кадънин бук и закачвал на едно клонато и високо дърво люлка за своята предпочитана кадъна. Докато наоколо съскали косите на косачите и подрънквали хлопатарите на Аджиаговите стада, самият той — агата, „кудил, люшкал” кадъната си под дебелия клонест бук.
„Ние, преселниците в Манастир — говореше бай Славчо Дичев, — заварихме този бук — възлесто хралупато дърво, което разстилаше сянката си на декар и половина място. На един от ниските, полегнали клони висеше закачена люлка, направена от чаталесто дърво. Клонът, на който висеше тя, от многото люлеене и стъргане беше наполовина оглозган, което показваше, че твърде отколе служи тоя клон за люлка — ням и безстрастен свидетел на Аджиаговите горски забавления.”
Дедов борун е билото, което продължава надолу от Кадънин бук. Заедно с Кадънин бук и то е било Аджиагова земя. След неговата трагична смърт завладял го брат му, смолянският деребей Салих ага. Когато през 1838 година наследниците на Аджи ага научили, че Салих ага е удушен в Гюмюрджина, първата им работа била да си вземат заграбените от смолянския войвода бащини земи. Но те се натъкнали на съперничеството на Бекираговци от Давидково, които сложили ръка на Кадънин бук и Дедов борун. Един от наследниците на Аджи ага в спор с Бекираговците все повтарял: „Ама това е дедов борун, това си е дедов борун”, а Дели Емин от Бекираговите му викал: „Махай се да ми не окадиш тюфекя!” И наистина Дели Емин намерил сгода и застрелял от засада Аджиаговия наследник. След това го ритнал и рекъл на свои-
327
те аргати: „Махнете вонливото куче, да не мериса!” Така загинал и последният от Аджиаговите претенденти за Дедов борун.
Петлите е един от групата върхове, които носят на плещите си доста по-високия от тях Чилтепе. Върхът се нарича така от дивите петли, които намирали там свое убежище. Някога той бил покрит с девствена смърчова гора — сега доста проредена от „промишлените сечи” на горското стопанство.
Метюва каба е местност над Балкан махала, където по време на Сенклеровия бунт българи мохамедани от Давидково направили окопи, за да срещнат „русът”. Тази група, водена от Мехмед Балджиев, като научила за първите несполуки на сенклеровци, „откачила” от Метюва каба и тихомълком се прибрала в Давидково без пушка да пукне.
Дварниците е горе-долу равна местност, пожарище, където се раждала ръж, висока „като дуварници”. А е възможно името да идва от находящи се в тая местност остатки от стари зидове.
Сърпи́ката — стръмно място, букак. Там расте много „сърпи́ка”, една особена трева, която добитъкът не пасе.
На Тузлата агоските аргати кърмели овцете, побивали на чатали каменна сол, за да я ближат.
Пасбището Гърковица. Предполага се, че носи името си още от Гаази Евренос бей, който бил по произхождение грък. Нему е била дадена тая част на планината след завладяването на Родопите.
Мéчкин проход е част от Гърковица. Традиционно място за ловджийски засади. Когато се гони мечка, тя винаги минава оттам.
Абдулаховият борун принадлежал на крушевския първенец Абдулах ага. Като идвали бирници да прибират данъка, той ги пресрещал на края, където бил конакът му, и викал: „Колкото е масрафът на махалата, я го плащам!” Вадел кесията, начитал лирите и отпращал бирника: „Ха, ворви си!”
Халилáвото носи името си от внука на Аджи ага — Халила, който продал тия местности на давидковци заедно с горите около Енихан баба. Тази гора е закупена от 150 души, от които 51 българи и 99 българи мохамедани от Давидково.
328
Крушовска дупка е доста голяма естествена пещера. Събира около 500 овце и представлява нещо като природна сая, където по време на данъчно преброяване скотовъдците са криели своите стада.
Караджóва вода е в подножието на Чилтепе от северната му страна. Според преданието там било хайдушкото сборище на Караджа войвода. Пътят от Караджовата вода до Тузлата беше калдъръм, от който има тук-там остатки и сега. Казват, че калдъръмът бил нарочно направен от Караджа войвода, за да чувал чаткането на конските копита, когато го подгони потеря откъм Тузлата — едно патриотическо предание в което няма, както се вижда, никаква истина.
Свети́ Или́я се намира току над Манастир, един заоблен връх, с поляни и параклис, където на 2 август селяните са отивали на молебствие и курбан. Оттам се открива великолепен изглед към скалистия басейн на река Лъкавица, чак до Белочерковските възвишения на север.
Индризювото е наименование, останало за спомен от друга една разбойническа история, в която главен герой е споменатият Дели Емин от Бекираговците. Той бил осъден на смърт и на Бекир ага било длъжност да го предаде на властта. Тогава Дели Емин подучил Бекир ага да пречукат Индриза, който много му приличал, и неговата глава да изпратят е Цариград за доказателство, че смъртната присъда е изпълнеба. Така и направили. Историята не е комай точно предадена но основният факт си остава истински: Дели Емин наистина е убил Индриза и тая същата местност, където е нападнат Индриз, се нарича Индрнзовото.
Кафалов гроб. Наименованието на местността е спомен от една драматична случка през 1900 година. През зимата на тази същата година трябвало да се занесе някакво бързо писмо от българския граничен пост при Акватепе, над село Тополово, до поста при Каракулас. Заминали двама войници, но се върнали поради силната снежна виелица, която натрупала дебели преспи и направила пътя непроходим. Втора двойка заминала, но и тя се върнала — снегът бил пръхкав и затъвали до гърдите. Тогава един от граничарите, Кафалата, се наел сам да отиде и да занесе писмото. Той наистина заминал, но. . . вече не се върнал. Затърсили го на другия ден, но не открили никаква следа от него. Чак пролетта, когато започ-
329
нал да се топи снегът, от една исполинска пряспа се показал трупът на Кафалата, прав, замръзнал. Дясната му ръка била върху спусъка на пушката. Трите празни гилзи свидетелствували, че три пъти стрелял, за да сигнализира тежкото си положение, но от бученето на бурята никой не го чул. Смелия граничар погребали на същото място и оттогава местността се нарича Кафалов гроб.
2. ЗАСЕЛВАНЕТО НА ДАВИДКОВО
Манастир, както вече споменахме, е заселено на 8 септември 1890 година, но ние бихме направили голяма грешка, ако започнем „историята” на селото от тази дата. Причината за бягството на манастирските основатели от „майчиното” село лежат много по-дълбоко и по-назад и едно изложение, което претендира що-годе за пълнота, не би могло да подмине историята на Давидково. От друга страна, първите манастирски жители са всъщност давидковски жители, те носят в себе си обичаите и традициите на „старото село”, занаятите, които са научили там, специфичните земеделски похвати, националните им въжделения и пориви. Те имат обща историческа съдба! Това ни задължава да започнем нашите исторически бележки със старото село — Давидково.
Документи за произхода на селото няма. По предание обаче то съществувало при нашествието на турците, но е било разрушено от ордите на Енихан баба, както били разрушени Иноглово в Славейновско землище и Манастирище в подножието на Чилтепе. Това ще да е било репресия за смъртта на пълководеца, при която най-близките на полесражението села са били пометени.
Изгореното старо поселище не било на мястото на днешното село, а в Дураковското, на два километра от Давидково. При по-дълбока оран там се откриват зидани основи, грънци и медни монети. В същата местност има черковище „Св. Гьорги” и местност Маврудиевото, където била уж поп Маврудиевата къща.
Около три столетия Дураковското пепелище си останало пущинак. Съсипиите обраснали с дървета, подивели и когато
330
през втората половина на XVII век тук дошли новите заселници, предпочели да струпат своите колиби, където е днешнот село Давидково.
Първият българин, който „подкадил кумин” в Давидково, се наричал Курто — бежанец от Чепинско (при „покръстването на чепинските българи около 1656 година). Той заседнал в сегашната средна махала, където надошли подир това и други българи и се образувала махалицата Давудова махала, наричана от съседните турци Дауткьой. Произходът на името Давудюво не е изяснено. Твърди се, че то произхожда от името на първия заселник Куртю, наричан още „дауд” затуй, че ходел с покрита глава, че бил бърз като вятъра и т. н. Данни в подкрепа на това, разбира се, няма и въпросът си остава открит.
Куртювият род се намножил със синове и унуци, ала за беда по това време се разразила чумата. Тя избухнала в махалата Кабагач, на три километра от Давидково. Хората там, успокоени от мохамеданския фатализъм, не сторили нищо, за да попречат. Нито един човек не напуснал селото и така почти цялото население било пометено. Запустели къщите, а по нивите и градините крушите и ябълките окапвали сами. Давидковци се нахвърлили да берат от Кабагачките градини и пренесли епидемията. Ужасени, те се пръснали по горите. Образували днешните махали Кирково, Крушево и Катранци, където и сега живеят. Това спасило живота на голяма част от тях.
Кога е върлувала чумата в Давидково, точно не се знае. Известно е, че в България тая страшна епидемия се е явявалмла често (1719, 1725, 1812, 1837 години) [1] и вероятно неведнъж е карала давидковското население да бяга из горите. Семейното предание отбелязва само, че Стою Куртюолу, от рода на Куртю, починал заедно с жена си, дъщерите и синовете, от които само един останал жив — Георги Стоев Куртюолу. Том бил „лефтер” (неженен), годен за едно момиче от Средната махала. Момата се изплашила, че от Куртюския род ни едни няма да остане жив и се отказала от годежа. Преоблякла се в мъжки дрехи, за да не бъде забелязана, и заедно с братовчед си тя побягнала в Хасково, където се и задомила.
1. Виж „Сборник П. Ников”, статията на Xр. Гандев: „Към изучаване на чумавите времена”, стр. 79—83.
331
След „морията” (чумата) момичета в село имало много малко, та Георги Стоев, за да не се пресуши родът му, бил принуден да се загоди за едно 9-годишно момиче на име Ружа. Седем години го чакал да подрасне и тогава чак се оженили. Потомци на тоя търпелив Гьорги и на тази Ружа са днешните Луртювци от село Манастир.
Според семейното предание на Кючукларци, техният род е заселил Долната махала, откъдето тя носи името Кючукларска. Откъде са Кючукларците, не се знае, но за Праховците, които заселили Горната махала, е известно, че са дошли от Беломорието. От стария Прахо внуци са Гажел Гьоргу, Карарусин, Дорин Колю, Славчо, Янко и три дъщери. Потомци от тоя род живеят и сега в с. Давидково.
Освен българите в Давидково, по кое време точно — не се знае, се заселили в махалите няколко семейства мохамедани. Калемжиолу Хасан ходжа ми разказваше, когато беше на 75 години, че неговият дядо, също ходжа, му е „предал”, че Калемжиоловци се заселили в околните махали. От дяда си Хасаноджа научил още, че българомохамеданските родове Бекирговци от Петково, Имамовци от Баните, Мешиновци — от Ахрене, Тиклювци — от Златоградско, дошли, след като били „сюнектисани”, т. е. вкарани в новата вяра.
Всички тия българомохамедански пришълци се настанили в Койнарчоската махала.
Койнарчовци дошли от Сивналар, Ардинско, но, попаднали между българите и българите мохамедани, след време възприели български език и сега техните внуци и правнуци говорят чисто български.
Освен българите мохамедани и „белмета” (пришълците), побягнали от своите родни села, кой от срам, кой от лакомия за по-хубав имот, в Давидково има и една „местна” група българи мохамедани, а именно — Русинчовци, Чуруковци, Буюклиевци и др.
332
3. ПОМОХАМЕДАНЧВАНЕТО НА ДАВИДКОВЦИ
Станало е на два пъти, на „два сефера”. Първия път (кога точно е било няма никакви данни) дошли „еничаре” и заградили селото, ала повечето от селяните узнали овреме за тоя „напад” и побягнали в горите. Изостаналите били заловени, събрани на едно място и заставени да вържат чалми. Неколцина, които въпреки заплахите отказали, турците заклали на същото място пред очите на всички. Еничарите си отишли, а новите мохамедани останали да живеят в старите си къщи, между своите роднини. И може би тъй полюбовно са щели да си живуват те още дълго време, ако в съседното на Давидково село Долашъ (сега Загражден) не се случило едно събитие, което дало отражение и върху съдбата на давидковци.
Ето и разказа на Юсеин Ашов, публикуван от В. Дечов в сп. „Родопски напредък” през 1912 година:
„Юруклийци са мурафовали с Долащърци, причината е юруклийските турци искали да заптисат местността Боруна от долащърските българи. Юруклийци, когато отивали да орат, българите долащърци ги изгонвали със сопи. Една гладна година юруклийските турци взели жито в заем от долащърци но когато си го поискали след две години, юруклийци не само не го върнали, ами ги набъхтали хубаво. След време дошъл коджабашията Дели Юмер от Юрукли и поп Стоен го вързал и го затворил в черковния двор, по-сетне го пуснал и си отишъл осрамотен в Юрукли. Оттам сетне почнали да си не ходят на комшулук едни на други. Една година дошъл в Юрукли един царски забитин. Юруклийци му се оплакали от нашенци, какво им е казал забитинът не се знае, ала на ден Великден през нощта, когато врит долащърци били в черквана, юруклийци апсосдан ги сардисали. Обиколили черквана, взели да пускат с пищофе и не дали никой да мърда навън. Врит се изплашили в черквана. заплакали жени и деца, изгасили свещи и кандила, та станало тъвно като в рог. Ага се съвнало, Дели Юмер и други юруклийци влели в черквана с голи ножове, извели от там поп Стоена и други 15 души по-първи люде и ги изклали като овце на черковния двор. Още повече се изплашили мъже, жени и деца. Едни викали да ги изколим врит, най-сетне се намесил един ходжа и рекъл на нашенци, ако отстъпите боруна и си промените верата, ще куртолисате клането, ако ли
333
не, врит ще ви изколим. Нашенци, ни живи, ни умрели от страх, приели да си променят верата и отстъпят боруна. Да се куртолисат от клане. Тогава юруклийци ги разделили на две, москине башка и женскине башка. Москине откарали в Местанли и там ги сюнетисали. Ага ги върнали в селоно, всичките изведнъж иктисали черквана и оградили джамия, ака темелене от черквана и сега се познават.”
Този разказ е може би най-живият и най-точният от всички исторически разкази около „изверяването” на родопските българи и показва колко „земни” и прости са били понякога причините за противобългарските изстъпления и как са били съществявани те. От друга страна, той е твърде важен за нас, защото е в пряка връзка с втория решителен опит за по-мохамеданчването на Давидково.
„Работата”, която юруклийските турци свършили в Долащьр, разпалила техния фанатизъм, а може би повече от фанатизма — техните апетити за грабеж и бабаитски подвизи, и още не свършили както трябва сюнектисването (обрязването) на долащърските нови мохамедани, те се обърнали към Давидково, единственото село в Игридерската кааза, където все още християни си живували тихо и мирно.
Юруклийци нахлули внезапно. В българските махали настъпила паника, зачули се писъци. Хората се разбягали, някои намерили убежище в съседните гъсти гори по Чилтепе и Енихан, но и много — повечето деца и жени — останали в селото и сред страшна олелия турците започнали да ги ловят. Тогава една баба, българка мохамеданка от „първия сефер”, викнала: „Стига, мари, насити ни се да слушаме вашия цири́куть! Станите и вие касу нас, да ви не разреват келявисе читаци!” Мнозина, разбира се, приели мохамеданството. Трима братя — Никола, Гого и Стоян, дали помежду си клетва да не си променят вярата. Ала през нощта, когато започнали да ги бият, най-малкият — Гого, не удържал и се „предал”. И понеже излязъл „чурук” (нездрав), нарекли го Чурука. Оттам и наименованието на тоя род — Чуруковски. Гого бил прекръстен Мустафа, но предишното му име си останало, та му викали Мустафа Гого. В полите на Енихантепе има и сега нива Мустафа-Гоговата. Майката на Мустафа Гого, наричан още Чурука, преди смъртта си „насъдила” (завещала) на сина си: „Да си ме отредите (погребете) по християнски, да не ме погрибате в турските гробища, а в Ручковото, под ябълката. Е съм сичко, как-
334
вону требува, сгодила и наредила.” И наистина след смъртта на старицата в сандъка и́ намерили една икона, кандило, тамян и свещи, нужни за християнското и́ погребение. Тамянът и свещите турили в гроба, а иконата и кандилото Чурука предал на своите български братовчеди, за ди ги „чуват”.
Мустафа-Гоговата не била единствената човешка драма, разиграла се при „напада” на юруклийците в Давудюво. Една мома, наречена Комня, от Саръиванците, като я подгонили турците от къщи, побягнала в градината, но там те я застигнали. Баща и́ се притекъл на помощ, но един от бабаитите го съсякал с каракулака. Погребали го там, под същата ябълка, където вързали Комня. Нея пък завели в една съседна махала, нарекли я Фатма и я оженили за един българин мохамеданин. Фатма не забравила баща си, пращала от време на време жито за коливу, да се раздава на гроба му за помен, и всяка есен идвала в Давидково при своите братовчеди за дела си от ябълките и орехите. Синовете на Фатминия братовчед Саръ Иван по-сетне се изселили в Тополово [1], където живеят и днес неговите потомци.
Две други момичета успели да вземат преднина и стигнали чак сегашната местност Къзборун. На третия ден обаче огладнели и започнали да „шарят” насам-нататък, дано намерят нещо за ядене. Турците ги хванали и там, на същото място, ги „изверили”. Оттук и названието на местността Момино било.
Между помохамеданчените са били и: прадядото на Юсен и Асан Буюклиеви от Кючукларската махала, синовете на Гаджал Гьорги Стоев — Никола, Тодор и Русан, родоначалник на Русинчовци. От тоя род е и Гаджалов Садък, чиито синове живеят в с. Катраница. Това ми е разказвала Елена Гаджалова от Давидково, когато беше на 90 години.
От Кючукларците бил вкаран в новата вяра само един (според разказа на Иван Терзията, предаден ми от Лазар Стоев от Давидково). Той останал в бащината си къща да живее с родните си братя, но скоро бил принуден да се махне от Давидково и да се засели в съседната махала Къзала. Причината с малко трагикомична, но жизнено вярна. Помохамеданченият Кючукларски брат бил страстен хороиграч и когато неговите братя и комшии-
1. През 1959 година почина в с. Тополово на 94 години Пею Саръиванов един от потомците на Фатминия братовчед Саръ Иван. В неговата къща аз съм гостувал и той ми е разказвал за леля му Фатма.
335
те се събирали по Заговезни да играят на двора хоро, той се затварял в стаята и от никого невиден, подскачал под такта на гайдата. Веднъж обаче се самозабравил и така закрещял: „Ха сега, хопп-а-а, ха сега, ха сега”, че го чули чак навън. Осрамотен заради тия греховни постъпки, той се преселил в Къзала — да не чува гайда, да не вижда хоро. Дали му и прякор Дели Юсен. Иван Терзията разказал, че помни, когато Дели-Юсеновите наследници идвали в Кючукларските градини да си прибират „дела” от ябълките и орехите.
Дели Юсен имал син Салих и дъщеря Фатма. Братовчедките и́ християнки много я обичали и я наричали леля Фатмина. Тя идвала есен да прибира наследството си от овошките и раздавала да поменат дядо и́. След смъртта и́ брат и́ Салих продължил традицията на сестра си, та досега се говори за леля Фатма в Давудюво.
Изобщо правото на „хак” от овощните дървета („емишлиците”) и след вероизповедното раздвояване на среднородопското население продължило да се спазва. Дълго време то единствено издавало родствените връзки между българите мохамедани и християните.
И най-сетне заслужава да се кажат няколко думи и за произхода на Караджовския род в Давудюво — една типична за своето време история, която ни разкрива твърде интересните взаимоотношения между юруците и подгонените от мохамеданския фанатизъм българи в края на XVIII век.
Родоначалникът на Караджовци бил от Карарезиво (Болярци), Асеновградско. При една свада той набил някакъв си турчин, а след това взел жена си и детето си Стоян и побягнал в планината. Доста време скитал от кошара на кошара, пасал овцете на тоя-оня, докато през есента карарезинският бежанец намерил пристан в Давудюво. Заживял там, препитавал се с аргатлък, доволен-предоволен, че няма кой да го закача. Ала не било за дълго: когато юруклийските турци след помохамеданчването на Долащър се насочили към Давудюво, хората се изпоплашили и разбягали кой накъдето види, пък Ташо от Карарезиво намерил убежище в махала Катраница, където по същото време живеел един твърде имотен и влиятелен юрук, овцевъдец, наричан Исеинаа, владетел на пасбищата по южната страна на Енихан баба. Исеинаа имал нужда от мандраджии, шилегари и овчари, та при него освен Ташо от Карарезиво намерили работа и спасение и други даву-
336
дювски бежанци. Десетина години Ташо пасъл овцете на турчина, необезпокояван от никого, та дори смогнал покрай аговите овце да завъди и собствени, без да се откъсва от дебелата юрушка сянка и да се излага на нови преселнически опасности. Исеинаа като владетел на големи пространства пасбища около Давудюво, човек мохамеданин и богат, помогнал на доста хора да си запазят християнската вяра. Но неговият агалък бил трън в очите на по-замогналите се давудювски българи мохамедани — пришелци от Петково, Бекираговците (по-преди наричани Бозуковци). В желанието си да го пропъдят и с тайна надежда те да завладеят неговите „планини”, една вечер, когато Исеинаа бил на мандрата, Бозуковци запалили къщата му в Катраница, където се намирала жена му с двете му деца. Едновременно с това те „бастисали” (нападнали) и мандрата в местността Мекишерево бъзе, като започнали да стрелят в нея. Уплашен от тоя внезапен „налет”, Исеинаа напуснал мандрата и под прикритието на нощта се отправил за Катраница. Там той намерил жена си и по-голямото си дете уплашени и разплакани. Те му разказали за пожара и загубата на по-малкото дете. Исеинаа бил така стреснат, че без да чака, подбрал детето и жена си и заминал още през същата нощ за Гюмюрджина, а оттам за Цариград.
Там влиятелният юрук направил оплакване против своите нощни нападатели. Пратени били сеймени да ги изловят и съдят, но хванали се не истинските виновници, подбудителите — Бекираговци, а неколцината подкупени бабаити, с които те хитро си послужили.
След една година Исеинаа се върнал в Катраница с намерение да си продаде имота и да се махне от това страшно за него място. Първият човек, с когото се срещнал той при завръща нето си в Катраница, бил верният му овчар Ташо от Карарезиво. Срещата била сърдечна. Ташо повикал жена си и нещо и́ намигнал. След малко тя излязла от колибата с едно хубавичко, облечено в скъсани дрешки момченце, в чието лице зачуденият, трогнат Исеинаа познал своя малък син. Ташо го намерил в пожара живо, прибрал го при своите деца, без никой нищо да узнае за това. Турчинът се разплакал от радост и казал на Ташо: „За ей тоя севап ти башладисвам (подарявам) боруна с цялата планина, пък я ще да си во-рве, че за мене тува нема живот!”
Ташо рекъл тогава на Исеинаа, че и за него няма да има жи-
337
вот, когато разберат Бозуковци, че планината вместо в техните се е озовала в негови ръце, та помолил турчина, ако ще му дава планината, да му я даде със „сенет” (владало). Исеинаа заминал и скоро „сенетя” допаднал по царски човек, който го връчил на Ташо пред всичките селяни. Така станал Ташо сайбия на боруна.
След помохамеданчването ето кои християнски родове останали в Давидково: Караковци — Никола и Марин, Щърбановски — Ангел и Петко Стоеви, Степанолови — братята Коста и Никола, Моньоолови, Шодоолови, Чобан Гьоргови, Саръ Иванови, Стоян Шкемблю, със синове Георги, Тодор и Никола, Христосковски, Димчовски, Трифонови (Славчо и Гаврю), Русичовци (Гажел Гьоргу, Карарусин, Тодорин Колю, Славчо и Янко), Чангаловски, Неделчовци (Вълчо, Никола, Тодор и Димо), Калажицки (Вълчо и Гьорги), Куртевци (Вълчо, Никола и Тодор), Христеви (Тодор, Гьорги и Иван), Куц Тодоровци, Начооловци, Урумовци (Русин, Христо и Караиван), Кел Стойковци (Куртя и Христо), Кольковци, Терзи Куртювци, Ангеловци (Стоян и Никола), Самарджиевци, Пехливановци и Кючукларци (Пею и Илето).
4. ОТНОШЕНИЯТА МЕЖДУ БЪЛГАРИТЕ МОХАМЕДАНИ И ХРИСТИЯНИ
Отношенията между българите мохамедани и християни, особено в началото, си останали братски. След като бурята отминала, никой повече не закачал християните, но те престанали да бъдат мнозинство — били само една трета сред своите събратя — българите мохамедани от Калемжиювската махала. Новите мохамедани не могли отведнъж да се разлъчат с всичко българско: и свещици тайно, си попалвали, и курбани правели на Гергьовден, канели на байрам „болгарете” да им гостуват, при годежите и сватбите канели роднините без разлика на вяра. „Болгарете” участвували дори в чисто мохамеданския събор на Енихан и когато пристигали, разположените край огньовете българи мохамедани ставали на крака и ги посрещали с викове и гърмежи, а после заедно сядали на трапезите и заедно участвували във веселбите и борбите.
338
До към 1830 година християните били постоянни гости на Ениханския събор, но сетне, при едни борби, настъпило смразяване и те престанали да ходят. В тоя „пехливанлък” участвувал и един от овчарите на Салих ага. Един карлуковски овчар го надвил и Салихаговият овчар се оплакал на агата. Но агата го заплюл и му казал, че „му е харам хляба, дето му е ял”. Тогава честолюбивият българин мохамеданин извадил пищова си и убил своя съперник. Оттогаз насетне християните престанали да взимат участие в курбаните и по-рядко взели да ходят на събора.
Дружелюбните отношения между българите мохамедани н християни в Давудюво проличали и по време на черковните борби. При посещението си в съседното на Давудюво село, Петково, гръцкият владика проводил хабер, че ще дойде и в Давудюво, та селяните да го посрещнат. Като научил тази новина, Бекир ага свикал селяните и ги попитал дали с „патриханьоса” ще вървят, или ще си останат „болгаре”.
— Както ти речеш, Бекираа — отговорили давудювци, които се побоявали ясно и открито да се изявят като българи. — За нас е по-хубаво да сме си болгаре, ала ако ти кажиш да минем нах горцисе, та и по да ни се нише, нема да ти скършиме хатъра.
— Ворвите си, ага ищите да сте си болгаре и бадите рахат — отсекъл Бекир ага, след което пратил да кажат на „Деспот ефенди”, че няма работа в Давудюво. . .
Не става дума тук за отношенията между давидковскитс роднини — християни и мохамедани, а за отношенията между християните и мохамеданите изобщо. След заселването на Манастир съседите — лъкавските българи мохамедани, не пропущали байрам, без да си поканят гости от Манастир. Те им пържели „еца”, гощавали ги с „чевермица”, пояли ги с вино и ракия и дошли на „чакър кеф”, пеели заедно със своите гости стари, хубави родопски песни.
През „руското време” някои подплашени от руското настъпление българомохамедански семейства решили да избягат. Те оставили цялата си покъщнина в християнски къщи и като се върнали, я намерили непокътната.
През 1902 година цялото село Манастир, заедно с децата и старците, излезли на Тузлата, за да изпрати изселващите се българи мохамедани от Балкан махала. То били такива плачове и прегръщане, каквито не са се виждали нито преди, нито подир това.
339
5. ДЕРЕБЕЙСКОТО ВРЕМЕ
Сговорът между давудювските „болгаре” и българите мохамедани най-ясно проличава в техните общи начинания и обществени дела. Такова голямо задружно дело е например купуването на Общия балкан. Давидковци имали доста мера, но и тя станала тясна за увеличилото се през спокойния XVIII век население. Живата стока се намножила, пасбищата не достигали за многобройните стада. Вярно, имало край Давидково още пасбища и те можели да поберат пет пъти повече овце от давидковските — Чилтепе, Каракулас, Бахтиярица и др., но те били притежание на Исеин бей от Смилян. За да пасе добитъкът там, на притежателя трябвало да се плаща скъпо и прескъпо. През смутното кърджалийско време, около 1795 година, когато овчата паша по тия сбутани среднородопски краища станала несигурна, техният владетел Исеин бей се съгласил да продаде на давидковци обширното чилтепенско пасбище, станало сетне известно под името Общия балкан. За пълномощник по тая голяма за онуй време сделка бил избран Ташо Караджата, големият син на Стоене (Стоен кехая), внук на оня карарезински бежанец, овчар при юрука Исеинаа, за когото вече стана дума. По време на сделката Ташо Караджата бил селски първенец, човек заможен, който единствен в селото имал „мюсефир одаяс” или още „ачик одаяс” (отворена за всякакви пътници гостна стая, където те получавали безплатна храна за себе си и за добитъка, почивали и нощували) [1]. Щом станало известно, че Исеин бей продава планината, Ташо Караджа отишъл в Смилян (местожителството на юрушкия първенец) и отсякъл пазарлъка за „екмиш кесе” седемдесет кесии, всяка по петстотин гроша, или всичко 35 000 гроша), голяма част от които внесъл самият Караджа
1. Притежанието на „ачик одая” в миналото било и задължение, и привилегия на селските първенци. При липсата на всякакви други възможности за гостуване, спане и ядене в селото, „ачик одаята” била и гостилница, хан, и хотел за всички, които имали път през селото или някаква работа него. Търговци на кожи, на восък, праматари (амбулантни търговци), бирници, джандарми и чиновници — всички намирали приют в „ачик одаята”, чието поддържане било свързано с немалко средства. Затова пък тя осигурявала на първенеца връзки и влияние, приоритет при решаване на селските въпроси и, не ще и дума — всякакви облаги, произтичащи от неговото влияние и власт.
340
за сметка на селяните. Така на север от Давудюво се отпушил широк мегдан за водопой и паша на добитъка. Населението много се радвало на тази придобивка и Ташо бил славословен като благодетел.
Ала не била за дълго радостта на давудювци. Устовският деребей Мустафа Хаджи ага, наричан още Аджи ага, владеел част от Имарецкото и Присойката, южно от вододела Юруцкото гробе и Момина вода, където имал и чифлик, наричан и днес на негово име Хаджицкото. Покупката на Общ балкан силно възмутила и разядосала устовския Аджи ага, за което много допринесли и роднините му по жена в Смилян, които биели на деребейското му самолюбие, като му казвали: „Та белким ти си по-малък от давудювския кехае Караджата, та са остави да ти земе планинона?” Тези роднински задевки, пък и лакомията за повече земя и завистта заставили Аджи ага да предприеме завладяването на Общия балкан.
За да осъществи намерението си, Аджи ага не се дигнал да разваля пазарлъка, да вдига шум около себе си, а пристъпил към една характерна за ония времена деребейска метода: пратил трима суварии да докарат Караджата в конака му, в Устово. Дядо Гюргоолу, който ми разказваше това, твърдеше, че сувариите имали заповед да „пречукат” по пътя Караджата, задето е посмял да свърши такава голяма работа без знанието на могъщия и амбициозен деребей. Но истината, види се, не е такава. По-вероятно е хитрият Аджи ага да е внушил на сувариите да създадат такова впечатление у Караджата, за да „втаса” той, преди да се е явил пред очите му, и да се съгласи без много приказки да отстъпи сделката нему, на деребея.
Така или иначе тримата суварии дошли в Давидково и потърсили Караджата. За негов късмет, той бил някъде по мандрите и те останали в „ачик одаята”, за да го чакат. Докато чакали, аргатите им поели конете, тимарили ги в обора, дали им да ядат овес. На „гостите” сипали пастърма, сготвена с „трахна” (чукано жито), ошав и мед, а след това им донесли една мешинена кесия, пълна с нарязан кадаиф тютюн. Сувариите пладнували, но все поглеждали към вратата, а Караджата се бавел.
Вечерта, когато се върнал, Ташо отишъл при Аджиаговите сеймени, разговорили се и те му казали, че агата ги е проводил да го заведат в Устово. Преспали, а на заранта поели конете, за да си вървят, и тогава забелязали, че седлата им били
341
подкърпени от ратаите на гостолюбивия домакин. Това внимание трогнало кабадаите и те, като се посговорили и размислили, решили да разкрият на тоя „еце хубав чилелечък” защо го вика деребея в конака:
— Ние ще ти кажем — рекли те — защо бехме душли, ала да се не уплашиш? Нас агата ни е проводил не да та отведем, ами главона ти да му отнесем. Леким ти хубаве ни посрьощна, та затва ще та научим какво да сториш, та да куртулисащ кожета.
— Кажите да видим — рекъл Караджата и го „бая всекъл”.
— Като стигнем в Четак, ще кажеш на агата: „Не за мене, ами за тебе съм купил планинона.” Сети ли са?
Дали наистина Аджи ага е заповядал обезглавяването на Караджата, или сеймените му са си дали важност, или пък им е било заръчано така да говорят, за да сплашат Караджата, та по-бърже да „втаса” — това със сигурност не може да се каже. Едно е безспорно: Караджата знаел, че хубаво няма да види, ако се заяде с безцеремонния и сприхав устовски ага, та като стигнал в Устово, нямал никакво намерение да се противи. . .
Сувариите го оставили в двора на конака, качили се горе и съобщили на агата, че са довели Караджата жив. Аджи ага излязъл на кьошка и оттам се провикнал:
— Ти ли си Караджата, бре?
— Я съм, Хаджи ага — отговорил Караджата.
— Ти ли си най-ербап да купиш големия балкан? — попитал отново Хаджи ага и се побарал за пояса, където стоял забучец един демиртепеллия пищов.
— Аха-а! — рекъл Караджата и отново сторил темане. — Че имам ли я кувет да купя тоя балкан? Че я съм го за тебе купил, да не иде ябанда (у чужди люде).
— Бре-ей, анасъна сиктимини гяуру, хитра те майка хранила! — възхитил се деребеят от ловкия дипломатически ход на Караджата и тръгнал да си излиза, но се досетил нещо и пак се провикнал:
— Колко наброи за него бре?. . .
— Етмиш кесе! — отговорил Караджата.
— Хайде ворви си, парите ще додат! — махнал с ръка Хаджи ага и си влязъл в конака. От тази минута Общият балкан станал собственост на Аджи ага, без обаче той да плати нищо за него.
Заграбването на Общия балкан от Аджи ага разорило Ка-
342
раджата, защото вложените в покупката свои пари не можал да събере от селяните. Той станал подозрителен, саможив. Престанал да се меси в общите работи, а наскоро след това, сломен от дертове — умрял. Покрай Ташо Караджата, види се, пострадали и двамата му братя, та се и двамата изселили. Единият — Колю, — наричан и той Караджа, заминал за Чепеларе и там закоренил рода на Караджовци и поп Мариновци. Другият брат — под името Марин Давудювски — се заселил в село Долно Дерекьой (сега Соколовци), където развъдил поколението на Кроповци (Керима), Жекинци и Мариновци, които сетне се преселили в Проглед. В Давудюво останал от Ташовия корен само неговият син.
След като „спечелил” по такъв начин Общия балкан, Аджи ага решил да опожари там гората и да я разоре за „арпалък” (ниви за ечемик и овес).
Да се опожари една вековна, девствена гора — не е никак мъчно, но да се изкорени тя и разоре се оказало не по силите на петнайсетината деребейови аргати. Аджи ага обаче не е от тези, които ще се плашат от подобно нещо. Пратил по селата по два-троица „кальчлие люде” и къде със закани, къде с бой заставил населението да излезе ангария. По Имаретдере, Чилтепе и Кадънин бук пролазват зловещи пламъци. Димни стълбове зачернят небето и потулят слънцето. Заиграват брадви, копачи, запращяват орала. Започва безмилостното унищожение на вековната стара „кръстата гора” в подножието на Чилтепе и то е щяло съвсем да я свърши, ако не се намесил самият горски дух — сайбият на балкана, ако само небето не се противопоставило на страшния Аджи ага.
А ето как станало това: от всичките свои владения деребеят най-много се гордеел с Общия балкан и най-обичал там да роди своята най-обична кадъна, връзвал и́ люлка на един бук (и сега местността се нарича Кадънин бук) и докато наоколо фучали пожарите и се разнасял зловещият лай на брадвите, люшкал я със собствените си ръце.
Една вечер, а може да е било и нощ — една от ония тъмни и зловещи нощи, когато всичко живо се предава на сън и се чуват само клопатарите на попъдените на паша волове, някъде от тъмната горска бездна долетял далечен, но страшен глас: „Е-е-е-е-ей, Аджи ага, не кърдисвай (унищожавай) баирет, лошо ще та стигне!...”
Не знаем какво е чувствувал Мустафа, като чул тоя кобен
343
глас в тая тайнствена нощ, но е известно, че на другия ден той събрал чифчиите и брадварите и ги попитал знаят ли какъв е тоя глас.
— Трябва да е сайбият на гурона — обадил се един от старците, — че кой може да отиде и да вика нощем в гората?
— Тук съм я сайбията, няма друг сайбия? — завикал разлютеният Аджи ага, който поподушвал в тая работа някаква хитрост.
Вечерта деребеят пратил при чифчиите и брадварите един сейменин да ги „чува” да не отиде някой в гората и да вика, но въпреки това посред нощ гласът отново на рукоси се обадил, още по-силен и страшен: „Е-е-е-е-й, Аджи ага, не кардисвай баирет, ще упатиш!” След малко пак: „Е-е-е-е-е-й, Аджи ага, не кардисвай баирет!”
На другия ден Аджи ага не закачил люлка на кадъната и пържената риба, която му дали за обед, запратил в коприваците. Нажулил се ракия и заспал, но като настъпила нощта, пак впулил в небето изтрезнелите си очи и зачакал, докато гласът затътнал, като че изпод земи: „Е-е-е-е-е-й, Аджи ага. . .”
Призори той рано-рано се изстъпил пред палатката си и плеснал с ръце. На дотърчалия сейменин казал да събере „врит людесе” и да му ги доведе. Когато брадварите и чифчиите застанали пред него уплашени, той им махнал с ръка и ги отпратил да си вървят. „На земьоса съм я сайбия, ама на небону — друг!”
Ето как „сайбият на гурона” (някой по-гласовит ахренин) подплашил суеверния Аджи ага и спасил за нашето поколение имаретските иглолистни гори.
Сеченето и опожаряването на горите продължило няколко години, та чак до 1804 година. Най-голямата тежест от тая работа паднала върху лъковските и дряновските българи мохамедани. Нивите първоначално давали нечувано плодородие: срещу една ока семе — 60—70 оки ечемик. Цялата гора около Кадънин бук и Домуз каба била унищожена за арпалъците на Хаджи ага. Но след смъртта му тия арпалъци позапустели и гората отново се настанила по някои от тези места.
Освен в „кърдисването” на горите, опожаряването и разораването им, давидковските, лъкавските и дряновските жители били принудени да вземат участие и в ангарията за пренасяне дъски от Имарецкото чак до Устово, където Аджи ага захванал да гради „бели конаци”. Дъските се избичвали от бички-
344
джии и мокри още били нарамвани от хората по две и носени тъй близо 45 километра.
Аджи ага бил не само насилник, но и голям „касканджия”. Всяка по-хубава жена той ревнувал, за всяка по-хубава ливада завиждал и търсел начин да я „присурне” към своите. „Когато е искал да закръгли някоя своя нива — пише за Аджи ага Николай Вранчев, — той е предупреждавал нейния стопанин по един дипломатичен и алегоричен начин. Не постигнел ли така своята цел, пращал да кажат на стопанина, когато го съглеждал да оре на нивата, да се махне оттам, да не би ни кой тюфек да се бушандиса” (да се изпразни). [1]
Обесването на Цървулан кехайовия син зарад една мома което се приписваше досега на Салих ага, според дядо Гюргоолу е извършил Аджи ага при следните обстоятелства:
Когато минавали Цървулан кехайовите стада през Устово с рунтави овчарски кучета, правороги еркичи-звънценосци, овни и хиляди овце, Аджи ага седял на кьошка в конака си и гледал, гледал и скубал брадата си от яд и завист, че Цървулан кехайовите овце били повече от неговите, еркичите му — по-хубави и едри и звънците — по-гласовити. А и още за едно всичките устовски моми се били събрали на пътя, където ми кавало стадото начело с окичения в пищоле и паласки кехайов син, за да изпратят тоя знатен ергенин, на когото всяка би искала да стане жена. Тоя „ихтибар” влудил лудия и без това за големство и чест Аджи ага и тозчас той повикал сейменбашия, като му заповядал да върне и обеси на крушата сред конака едипсизина, задето уж взел на някоя си мома китката.
Според В. Дечов това уж насилствено взимане на китката станало причина да се оплаче моминият баща на Салих ага и той заповядал да хвърлят Цървулан кехайовия син от урвата — нещо невероятно, като се знае, че взимането, а и „грабването на китката” е узаконено от традиционната нравственост и никой българин не би се оплакал за такова нещо, и то пред войводата.
Съвсем очевидно многошумният за времето си произвол с Цървулан кехайовия син е извършен от Аджи ага и Цървулан кехая против него е ходил да се оплаква в Цариград, където
1. Николай Вранчев — „Българи мохамедани”, изд. на Бълг. народоучно дво, София, 1948 г., стр. 20.
345
е изтривал години подред праговете на големите капии, да търси възмездие за своя погубен син. Едно от оплакванията, които кехаята направил пред султана, засягало и неговата нравствена разпуснатост: „Дванайсетгодишно момиче не можем да изкутаем, взима ни ги, държи ги по седемдесет дена и ги жени за други.”
Устовският деребей Мустафа Аджи ага бил славолюбива натура, неспокойна, бабаитска и не се задоволява с пасбище, овце и спокоен земеделчески труд. Отцепил веднъж от Ахъчелебийското войводство устовския мюдюрлюк (със съгласието на брата си, войводата Салих ага), Аджи ага вместо да се занимава с мюдюрлюка си, лаком за подвизи и плячка, влязъл в споразумение с кърджалийския главатар Еминджика. Те двамата заедно, макар и безуспешно, нападнали Гюмюрджина, след това пак заедно опожарили и ограбили Станимака. Подир тези кървави подвизи на брата си Салих ага не можел да остане повече безучастен и заедно с отред „царска войска” заградил и разорил конака на брата си в Устово. Самият Аджи ага избягал и след като се крил известно време, предал се на брат си, който го скрил и опростил.
Аджи ага показвал разкаяние, но не за дълго: веднъж той издебнал Салих ага и се опитал да го убие, но не сполучил. Разлютеният смоленски войвода заповядал да се обезглави изменника, но понеже никой не посмял да посегне на родния му брат, самият той бил принуден да го умъртви. Аджиаговите имоти в Имарецкото и Общия балкан минали подир това върху Салих ага и няколко десетилетия агоските билюци пасли по пасбищата на Чилтепе необезпокоявани от никого. За разлика от брата си, Салих ага не давал да се опожарява и корени гората и през негово време тя отново взела да се възстановява върху обезлесените от Аджи ага места.
През 1838 година, заподозрян в самоуправство и бунтовни кроежи, Салих ага е бил доведен с измама в Гюмюрджина и там, по нареждане на гюмюрджинския аенин Емин бея, джелатите удушили престарелия смоленски войвода.
346
6. ВТОРО КУПУВАНЕ НА ОБЩИЯ БАЛКАН. НОВИ ДЕРЕБЕИ
Убийството на Салих ага е дело не само на Емин бея, а преди всичко на местните му душмани: синовете и внуците на Аджи ага, които след смъртта на чичо си, макар и за кратко време, си поделили властта в Ахъчелебийското войводство. Първата им работа с била, разбира се, да превземат отново дядовите им владения в Имарецкото и Чилтепе. Новият наследник и владетел, внукът на Аджи ага — Али ходжа, — за разлика от дяда си, не залага толкоз на нивите, а на горите, които все повече започват да придобиват цена. Али ходжа е първият човек, който построил бичкия на Дедова река, на километър и половина от Манастир, в северните поли на Чилтепе.
Али ходжа не могъл обаче да се радва дълго време на своето дърворезно предприятие. Войводството им в Смолян траяло ден до пладне. Заедно с това свършили и силата и престижът на Аджиаговците. От това нещо първи успели да се възползват давидковските българомохамедански първенци — Бекираговците, братята Бекир ага, Дели Емин и Алишаа. Тия трима братя купили най-напред една малка част от Чилтепе, тъй наречените „исен бееви исте” (части) и веднага след това започнали строежа на бичкии, като смятали, че оттам ще падне голямата печалба.
Бекир ага направил своята бичкия, където е днес училищната. Дели Емин я построил, където е днес тупавицата на братя Куртеви, пък Алишаа направил своята бичкия на Имаретската река, в тая същата местност, която се нарича и до днес Алишавата бичкия, а поляната над нея — Алишавата каба. Тъй като Алиходжовата и Бекираговата бичкия били на една река, помежду им скоро избухнал ожесточен спор за вадите. Една вечер от невиделица изгърмяла пушка и както се навъртал около арка, Али ходжа тупнал на земята, облян в кърви. Притичали се аргатите, но го намерили мъртъв. Спорът за вадата бил решен по деребейски. Алиходжовите аргати прибрали трионите и чуковете си и вече не се върнали.
На другия от Аджиаговите внуци — Халил ага — се паднали Кадъмин бук и Дедов борун, както и някои ниви в полите на Енихан баба. Халил ага много се привързал към тия имоти,
347
докарал овцете, направил си колиба и там прекарал голяма част от своето време. Това закрепостяване на Халила никак не харесало на Бекираговците и те повдигнали спор за границите. Халил ага, за разлика от дядо си, не бил човек войнствен, разчитал на справедливостта и все едно си повтарял: „Това е дедов бурун, това е дедов бурун.” Краят и на тоя спор бил решен, както и спорът с Али ходжа. Една вечер, както се греел на огъня пред колибата, изгърмяла пушка и Халил ага се „надупил”, за да не стане никога вече.
На другия ден козарите, които намерили убития Халил ага, обадили на Дели Емина. Той дошъл, подритнал вдървеното тяло на Халила и го изпсувал: „Анасъна сиктимини, на ти дедов бурун!”, а сетне заповядал да го закопаят, „да не размирисва орталъка”.
Тези две последователни убийства стреснали не на шега другите сънаследници на Чилтепе и никой от Аджиаговите внуци вече не посмял да стъпи нито в Имарецкото, нито на Кадънин бук, където тъй сигурно и безметежно прекарвал някога дните си Хаджи Мустафа ага. Очевидно един нов деребейски род вече набирал сили и постепенно се налагал както в Давидково, така и в неговата околност. Аджиаговците нямали кураж и сила да им се противопоставят и през 1848 година пристъпили към разпродажбата на своите владения.
За втори път давидковските селяни засъбирали пари, за да купят планината, но този път цената била твърде висока и те се принудили да си продават „харкомите и чергите”, за да дотаманят сумата. Ала все пак силите не достигали, та намесили в покупката и жителите на Крушево и Среброто, които получили свой дял от Общия балкан. По този начин давидковци завладели Имаретдере, Крушовския чатал, Енихан и Чилтепе. На Среброто се паднали Дедов борун, Батака и Судата, а на жителите на Крушево — Изворите и Крушевските пожари в полите на Енихан.
Покупката на планините давидковци почувствували като истинска благодат: мерите им били вече много тесни за добитъка, а нивите — твърде износени и мършави, за да прехранват увеличеното население. Затова те веднага пристъпили към организирането на новите земи по традиционния земеделски начин — на сюрюми, т. е. големи дялове за един последователен сеитбооборот, за които по-нататък ще стане дума.
Новата работна площ била разделена на пет сюрюма (ча-
348
сти). Всеки сюрюм имал по 36 „есе” (дялове). Общо четирите сюрюма имали 144 дяла, а петият сюрюм притежавали Бекир аговци след самостоятелната покупка, която те направили от първия собственик на планината — Исен бей от Вълчево.
Първият сюрюм обхващал земите около Стария чуфлик, вторият — местността Варниците, третият — Метюва каба, четвъртият — Домузалан и петият — Кабите. Дедов борун и Раиното бърце били също разделени на пет сюрюма, гори емин ни, в които взимали участие 150 семейства без Бекираговци 99 българи мохамедани и 51 „болгаре”.
Въпреки тия „реформи” на мерата, очакваната от давидковци благодат не се появила, защото сюрюмите много скоро били нарушени. Една група давидковци начело с някой си Шериф ага през 1850 година се заселила в Балкан махала, като отделила част от Общия балкан. От друга страна, Бекираговците, наричани още Бозуковци, които не взели участие в последната обща покупка, започнали къде със заплахи, къде с„бутандисване на тюфеци” да заграбват най-добрите части от новите сюрюми и да нарушават по такъв начин стройния земеделчески порядък, въведен от давидковци. Тези нови деребеи започнали да си строят „чуфлици”, мандри, саи, къшли, да увеличават постепенно своите ниви и ливади, без да държат сметка за поминъка на „голотията”. Зетя си дори, имама на Давидково, те вредили, като му направили бичкия в нареченото на негово име Имамово дере.
В заграбването на хорските имоти най-брутален и жесток се показал Дели Емин. Щом му се харесвала някоя по-хубава ливада, и той, както и Аджи ага някога, пращал хабер на нейния собственик „да се не навърта много-много там, да му не окади тюфекя” (да го не убие). Кому да се оплачеш? — Бекир ага бил официално назначеният селски управник, роден брат на Емина, Алишаа бил по-голям разбойник и от Емина. В Смолян нямало вече здрава като Салихаговата ръка, която да хвърля от „сурналката” такива като Дели Емина, и той можел да върши каквото си ще.
Имало, разбира се, и упорити селяни, които въпреки заплахите на Делия, отивали да си орат нивите по заобиколим пътеки. В такива случаи Дели Емин грабвал чифтето, взимал копоя и препускал коня към нивата на непокорника. Българинът, щом го забележел, изоставял воловете и започвал да бяга, но Дели Емин не го оставял: тичал с коня подир копоя, докато
349
хване безпомощния стопанин на нивата, и не го оставял, докато не го пречука от бой. След това се връщал на нивата, съсичал хамута и оралото и пускал воловете из гората.
За разлика от Дели Емина, братът му Бекир ага постъпвал по-дипломатично. Той викал собственика на нивата, която искал да вземе, и му казвал: „Колю бе, я проводи копелята да товарят два товара дъски от бичкията, че да заградим твойто место към бащино.” Човекът се досещал и, разбира се, пращал „копелята”, та и в очите на селяните тоя грабеж минавал като сделка. Бекир ага устроил свой чифлик в местността Чуфлика до Манастир, построил там саи, къшли и неговите 1000 овце пасели най-добрата паша в Общия балкан. Освен това имал 80 мулета и говеда.
Дели Емин обичал повече козите. За припрения му разбойнически нрав тая стока, която не изисквала почти никакви грижи, подхождала най-добре и той имал повече от 600 кози. Неговите еркиче носели най-големите чанове в Давидково и имали тюмбелеци (батали), от грохота на които тътнела цялата гора. На третия Бозуковски брат — Алишаа, окото било не толкоз в нивите и ливадите, а в парата. И в тая работа той разчитал не на чифлика и бичкията, а на своя каракулак и тъмнината. Нощно време Алишаа нахълтвал по богатските къщи и къде с опакото на ятагана, къде с нажежена пирустия обирал скътаните от стопанина бели пари за черни дни.
Грабежите на тримата Бозуковски братя тежали много на давидковските „болгаре”, но най се чувствували притеснени те от вмешателството на Бекир ага в женитбите. Бекир ага гледал на момите като на своя собственост и без негово съгласие никой поп не посмявал да „стори венчило”. Бекир ага определял кой за коя ще се ожени, коя кого ще вземе. Извиквал бащата и му казвал: „Намерил съм за мупасип да дадем твоену малкото момиче на Стойчоолови, да ма не осрамотиш на сватбата?” Това било намек за бакшиша, който трябвало да се даде на Бекир ага — някоя лира или пък овен.
Тъй женел момите в Давидково Бекир ага. Но имало и такива, които не се съгласявали на тия насилствени женитби. Сестрата на баба ми Руса (Сл. Д.), на име Велика, избягала в Хасково. Дъщерята на Георги Стоев избягала с брата си в Коручешме (Горски извор). Сестрата на братя Урумови — Мария, избягала с брат си в с. Долно Караач (Брестово, Хасковско). Мария Николова Трифонова избягала в Бьолмедже
350
(Орешец, Асеновградско). Добра Русинова Ченгалова, понеже не искала да изпълни волята на Бекир ага, е венчана от поп Костадин седешката. За да се спаси от насилствена женитба, побягнала от Бекир ага и момата Калина от рода на Стою Георгиев от село Сърница, Хасковско.
Голяма разправа на времето имало при годежа на Дичо С. Стоев през 1883 година. Тоя годеж станал, без да е уведомен Бекир ага и без да му се даде обичайният годежен подарък. Агата научил и веднага проводил Дели Асан да доведе своеглавия годеник в конака.
— Славоолу, ти откога имаш изин да се главиш за Гьоргоолувата мома? — попитал агата. — Ти ще вземеш за нивеста Рада ратекинята, чу ли? — викнал той и скочил разтреперан от миндеря, — а за кабахатя ще донесеш една лира жеза (глоба)!
Без нищо да каже, Дичо навел глава и се обърнал, та си излязъл от конака, но вместо да изпълни заповедта, още същата вечер завел годеницата си у дома, повикал попа и го заставил да ги венчае — оженил се. Научавайки за тая дързост, Бекир ага побеснял и накарал сейменбашията да го върже и затвори в „хапсаната” (подземието). Влиятелни сродници на Дичо се опитали да придумат агата да прости на съгрешилия младоженец, но той не искал и да чуе. При това момата, за която Дичо се оженил, е била дъщеря на Георги Гьоргоолу, а християнският първенец и мухтар е Никола Гьоргоолу, той познавал сприхавия характер на Бекир ага и казал никой да не ходи вече да моли за Дича. Като изтекла една неделя и злобата на Бекир ага попреминала, той се язил пред него и малаим-малаим започнал:
— Аман, Бекир ага, аджамия излезе нашън зет, осрамоти ма, режеедером (моля ви се), пусни го да не почернее внучката ми.
Бекир ага погледнал мрачно мухтарина минутка-две, след това отсякъл:
— Пускам го за твой хатър. Пет лири жезó и един овен! Гьоргоолу платил глобата, но Дичо не дал овена. Станала сватбата, пили и яли хората, дарували се, играли хоро и се веселили, но Бекир ага не получил своя дар. На другия ден изпратил Дели Асана да хване сам от Дичовото стадо един овен и да му го докара. Сейменбашият се качил на коня, отишъл в местността Поленките, където Дичо пасял овцете,
351
и заповядал на младоженеца да хване за Бекир ага най-тлъстия овен. Твърдоглавият Дичо кипнал и му рекъл: „Ако ти стиска, ела го хвани!” Кипнал на свой ред и Дели Асан, измъкнал каракулака от силяха, сбутал коня върху Дичо, но последният измъкнал пищова от пояса и гръмнал върху Дели Асана, без да го засегне. Уплашеният сейменбашия извикал: Олеле, гяура-гяур, примаза ма!”, обърнал коня и хукнал да бяга към Давидково, където разказал в конака на Бекир ага какво е препатил. Дичо отново бил вързан, затворили го за един месец и го заставили да плати нова глоба от десет лири. И все пак овен той не дал.
7. МУХТАРЪТ ГЬОРГООЛУ
Гьоргоолу, за когото вече стана дума, се опитал да ограничи произволите на Бозуковци, но не винаги успявал. Никола Гьоргоолу бил внушителен и разумен човек, когото не само християните, но и бедните българи мохамедани уважавали и почитали. Цели тридесет години той бил мухтарин на Давидково и немалко преживял с твърдоглавия и алчен Бекир ага. Всички въпроси за разхвърляне данъците, ангарията, разпределянето на имотите ставали с негово знание и участие. Нерядко се застъпвал той и за сиромасите, „настъпени” от агите. Така например дошли веднъж при него група давидковци и му се оплакали, че Дели Емин не им дава да орат собствените си ниви на Дедов борун — заплашил ги и ги прогонил оттам, като им се „пусунал с пушката”. Гьоргоолу им казал да си гледат работата и на другия ден спокойно да отидат, за да си доорат нивите на Дедов борун. Когато на заранта обаче тръгнали и той се качил на мулето и тръгнал подир тях, при Дели-Еминовата бичкия хората били срещнати с гръмогласни закани и псувни. Дели Емин заразмахал каракулака си пред тях и викал, та гората се дънела: „Насъна сиктимини, ще ви изтрепа до един!” Гьоргоолу сбутал тогава мулето и се намерил най-отпред. Дели Емин се стъписал.
— Еминаа, кой ти даде изин да спираш сиромасите да не ходят на собствените си ниви? Те са си дали харкумите и дрехите от гърба, докато се наплатят за тия ниви? Дели Емин въртял каракулака в пояса и взел да „суганиса”.
352
— Ти ли си бил тува бре, Гьоргоолу, че я се не оздадох тува да си бил и ти — отстъпил от пътя и давидковци спокойно заминали по нивите си.
Други давидковци били посрещнати една вечер, когато се връщали от гората с дърва, от Дели Асана и други кабадаи. Хората карали сухи дърва, но кабадаите се развикали, че дървата са брани от Бекираговското и заповядали на сиромасите да разтоварят катърите. На това отгоре взели им въжетата и брадвите.
Още същата вечер дърварите се оплакали на Гьоргоолу. Той станал от софрата, отишъл право в конака при Бекир ага, хлопнал пред него мухтарския мюхюр и му рекъл:
— Нам стана харам (безполезно) стоенесо в Давудюво, Бекир ага, щом ние болгаресе немаме право и дърва да събираме от горите, дето ние сме ги купили. На ти си мюхюрет!
Бекир ага извикал тогава Дели Асана и му наредил веднага да върнат дървата, въжетата и брадвите и го нахокал, дето уж на своя глава „сандърдисвал” сиромасите.
8. ПОГУБВАНЕТО НА САИДА
Дълго време първенството на Бозуковци в Давидково и околността било неоспорвано. Ако Гьоргоолу успявал от време на време да спаси хората от явните им золуми, от тайните им обири спасение нямало. Видимо Бекир ага не участвувал в тия обири, но той, разбира се, знаел за тях, защото собственият му син Ахмед, наречен сетне бинбашият, бил най-енергичният им организатор. Работата не се отнасяла само до пари, до ядене и пиене на чужда софра. Кабадаите се събирали около Бекировия син Ахмед, за да понахранят своето бабаитско честолюбие. И Дели Емин влизал в кабадаиската група, в която участвували от време на време — за по-големи „предприятия” — и делии от съседните села. От Лъкавица най-известен бил Дели Ахмед — същият оня Дели Ахмед Лъкавски, който по време на Априлското въстание си спечели име на кръвожаден башибозушки главатар. Фарадовци от Лъджата и Емин Алишавчето били също така от известните делибашии, но от всички най се проявявал по сила и жестокост младият българин мохамеданин от Давидково — Саида.
353
Тази бабаитска група обичала да ходи „на гости” у Никола Стефанов, който имал три, една от друга по-„камътни” и привлекателни дъщери. Те се разполагали там като в свой си дом, карали момите да ги служат с ракия, попоглеждали ги с нескромни погледи, а когато им идвало „чакъркефлийското настроение”, опитвали се и да ги пощипват.
Никола Стефанов се видял в чудо. Като не знаел какво друго да направи, той изкопал под дюшемето подземно скривалище и почнал да крие дъщерите си там. Разочарованите Саида, Ахмеда и Дели Емин тършували по стаите, уж че търсят комити, викали, че Никола им е ятакът, заплашвали го и все въртели работата около дъщерите. Накрая работата опряла до там, че Никола Стефанов трябвало да се изсели заедно с дъщерите си в Тополово.
Особено удоволствие за „агите” било да бастисват съседните села Петково и Карлуково. Избирали някоя по-лична, християнска къща, разполагали се и започвали зияфети до призори. Чевермета, пържени кокошки, баници, пилафи, подсладени ракии и всякакви вина се принасяли на трапезата, докато пируващите започвали да се уригват от преяждане. Обирали тогава каквото имало по-ценно, понатисвали с коляно на гърдите стопанина за някоя и друга лира, качвали се на конете и „сабакърши” си били пак в Давидково — ни лук яли, ни лук мирисали.
В тия нощни разбойнически похождения, благодарение на своята физическа сила, Саида все повече взимал връх. Докато бил първоначално Саида и развеждал коня на Ахмеда — бинбашият, той постепенно завоювал престиж и взели да му викат Саидаа. Ахмед вече не само не го карал да му води коня, но и тайно се боял да не вземе той първенството в Давидково. Затова и решил да го погуби.
Първият опит на хитрия Ахмед да въвлече иначе простодушния Саида в беля е обирът в Славейно. Този обир очевидно е бил организиран от Ахмеда, който нарочно за това повикал Дели Ахмеда от Лъкавица и Саида. Една вечер по тъмно те почукали на мухтарювата вратня и нахлули в дома уж като закъснели „пътници”. Като се настанили, започнали да искат каквото им дойде на ума: ракия, готвено, печено, блажно. Яли и пили до призори. Когато станали да си вървят, поискали от мухтарина 20 жълтици. Да им откаже мухтаринът нямал кураж, но им се примолил да отсрочат даването на жълтиците за
354
другия ден, че нямал у дома си толкова пари. Минал обаче ден, минали два, жълтиците, обещани от карлуковския мухтарин, не идвали. Тогава Ахмед предложил да изпратят Саида за лирите, като тайно се надявал, че карлуковци ще го пречукат.
Без да подозира клопката, Саида се качил на коня и със сербезлик отишъл в Карлуково. Още с влизането си той загърмял с пушката и тръгнал към мухтарювия дом. Мухтаринът го срещнал, замолил го да слезне от коня и да влезне вътре, но Саида не слизал, а развъртал каракулака и искал да му наброят лирите. В тая критическа за мухтарина минута се появил изневиделица карлуковецът Георги К-ов. Той връх летял върху Саида с един мешов кол. „Кога си ни давал ти пари, та си ги искаш бе, Саида?” — викал Георги и развъртал мешовия кол, докато Саида ударил на бяг и оставил зал гърба си Карлуково, забравил и каракулак, и лири.
Карлуковци набедили Гьоргя, че е луд, и той отървал на казанието, още повече че Ахмед тайно ще да се е застъпил за него пред баща си Бекир ага.
След тая първа несполука Ахмед изоставил заобиколните начини за погубването на Саида и намислил иначе да го премахне. Ахмед обичал да ходи в дома на давидковския първенец Никола Гаджалов, у когото имал голямо доверие. С Гаджалов уговорили да покани той Ахмед, Саида, Салих Куцото и Ферад ага на хубав „моабет”. Ахмед Бекирагов скрил в мусандрата на стаята, където щели да ядат и пият, своя братовчед Емина Алишавчето, а повикал освен това да се навърта наоколо и синът на Никола Стефанов — Тодора, който страшно мразел Саида, дето закачал сестрите му. Към домакина заръката била: колкото може повече ракия!
Ракията се точела без сметка тас подир тас. Другите тайно разливали чашите си, а Саида се наливал, докато се напил Тогава мусандата се отворила и Емин Алишавчето бързо метнал приготвената примка на врата на Саида. Страшният и силен българин мохамеданин обаче втасал да извади каракулака и го забил в бута на Алишавчето. Отвън се втурнали Колю Гаджалов и Тодор Стефанов. Първият извил ръцете на Саида и креснал на Ахмеда: „Дръж го, какво гледаш!” Но коварният Ахмед, Салих Куцото и Ферад ага не щели да се намесват явно в тая работа и останали неподвижни. Тогава Тодор Стефанов ударил Саида в слабините, оня паднал, Емни
355
Алишавчето стегнал примката и бавно удушил прочутия давидковски кабадай.
Агите се разотишли. Мъртвия Саида натоварили през нощта на едно муле, завлекли го в „мешеликя” край село Стърница, изровили му дупка и го закопали. Цяла една неделя бобайкото на Саида питал и разпитвал за сина си. И нищо нямало да се узнае, ако един стърничанец българин мохамеданин случайно не се натъкнал на заровения труп. Изплашеният човек веднага отишъл в Давидково при Бекир ага, но още повече се изплашил, когато зачуденият уж ага започнал да го хока:
— Ка ще да го сте намерили там, бре, ще кажат, че вие сте го утрепали и селото ви ще изгорят! Да вземете и да го пренесете в чужд тупрак! — подучил той втреперания българин мохамеданин.
През нощта стърничани отново натоварват Саида и го занасят в Петковското землище — местността Балабанова киприя, където тайно-претайно го закопават. Все пак това нощно погребение не останало тайна и всички в Давидково научили за погубването на Саида, без всички да знаят, разбира се, кое как е станало. Родителите на Саида плакали и се вайкали, булката му проляла много сълзи, а жените възпели трагичната кончина на безделника с песен:
Бре чули ли сте или не
кина е ново станало
в Давудво село гулемо,
Саида се е загубил,
нигде го няма на конак,
да пие бела ракия,
бобайко му го тръсеше,
от конак в конак ходеше
и за Саида питаше:
— Не видехте ли Саид
да пие бела ракия,
жолти стафиди да яде?
Майка му желно кордеше:
— Саида, синко, Саида,
ти беше хитър, разюмен,
ала та хитро измами
Емина Алишавчето!
Любе му жално плачеше,
356
плачеше и наредаше:
— Саида, любе, Саида,
кой ще ти носи рубана,
кой ще ти язди кончену,
кой ще ти води любену?