I. СЕЛИЩНИ ИСТОРИИ
СЕЛО ЯВРОВО, ПЛОВДИВСКО
Село Яврово е едно от най-старите села не само в Асеновградска околия, но и в Средните Родопи, споменавано още през 1084 г. като дарение на Бачковския манастир. Разположено на един хълбок от най-северните разклонения на Чернатица в гъсто залесена местност, настрани от царски друмища и „вървища”, то дълго време се опазило от посегателството на завоеватели и нашественици. Докато съседните стари села, като Куклен, Горни Воден, Богородично, разположени в полите на планината, пострадвали многократно, в Яврово не пресъхнала струята на живота, не престанали селските комини да пушат през вековете. По силата на тази вековна приемственост — изключително явление в нашата неспокойна историческа действителност — в Яврово се запазили в тяхната първобитна свежест стари традиции, обичаи и поверия, оригинални особености на българския старинен бит и немалко исторически факти, които обогатяват и без това оскъдните домашни извори за историята на Родопите.
Някои от тези старини, каквато е подземната „катакомба”, запазена и днес, са от редките находки от периода на „черното робство”. Спомените и преданията за управлението на Тъмръшлиите разкриват картината на отоманското владичество, сепаратизма на родопските феодали, отношенията им с официалните турски власти, владетелските им похвати по данъчната и съдебната част. Не по-малко интересни са спомените, преданията и някои документи във връзка с Априлското въстание — „бузгунлука”, които разкриват поведението На среднородопските българи мохамедани при бунта и опровергават исторически недостоверното и политически вредното твърдение за фаталната им роля при потушаването му.
Поместените в тази книга новонамерени турски документи по земевладението дават доста интересни подробности за имуществените отношения в миналото и още по-специално — за
16
т. нар. „вакъфски” имоти. Спомените и преданията за нападенията на „хайтите” в Яврово разкриват, от друга страна, не само героични моменти от борбата на народа против тези разбойници, но и една неотбелязана досега интересна подробност — причиненото от тези нападения масово разселване в Средна Родопа, което повлияло върху нейния селищен облик.
Драматична е и борбата с фанариотите и асимилаторските попълзновения на цариградската патриаршия. Заобиколено от големи по него време гръкомански огнища, като Асеновград, Куклен и Горни Воден, Яврово изтърпяло фанариотския гнет във всичките му разновидности: изселване, данъчни издевателства, „анатеми”, убийства и ръкопашни битки — печална хроника от тежките за народа времена, която показва удивителната жизнеспособност и коравина на българския дух.
Спомените и преданията за борбите с турските произволи показват, че явровци не били само „рая”, а сърцати хора, които не се бояли, когато трябвало да защитят имот и чест. Тази борба тлеела от векове и „робията” не е синоним на пасивност, а на непрекъсната, макар и неравна борба с угнетителите.
В Яврово — в историческо и в етнографско отношение — намираме добре запазени старинните български бит и култура. Традициите, като Здрáве, Черкòване и други, не са отбелязани, доколкото ни е известно, никъде в Родопа, а Пéс-понеделник е запазен в своята най-първобитна форма. В домостроенето, в поминъка и песенното творчество Яврово е също така самобитно и интересно от етнографско гледище.
И все пак може да се намерят хора да питат: „Кому е нужна историята на село като Яврово, която не засяга събития от национален мащаб и е от местен интерес?” На това може да се отговори, че едно селище може да е забутано и малко и все пак там да е потулено някое златно съкровище тъкмо затова, че то е забутано и малко, та не е съблазнило завоевателя да го затрие, не го е жегнал разбушувалият се исторически пожар. Освен това може да се каже съвсем определено, че няма селищна история от „локален интерес”, защото нито едно селище не се е развивало откъснато от околните, а всички те са били органически свързани. Каквито и да са историческите факти, това са все отломки от единната многоцветна мозайка на националната ни история. Затова селищните монографии трябва да заемат своето заслужено
17
място. Днес спомени и предания бързо се стопяват. Забравят се обичаи и народни песни, чезне битово наследство — ценно историческо и етнографско градиво за бъдещи изследователи. Това градиво е толкова по-ценно, като се знае колко са оскъдни нашите исторически извори и колко много са белите страници по историята на България.
Авторът