I. СЕЛИЩНИ ИСТОРИИ
СЕЛО ЯВРОВО, ПЛОВДИВСКО
ЧАСТ ВТОРА — ЕТНОГРАФСКА
( Рождение — Годежи — Сватба — Баяния и клетви [[ Баяние за „зерма”, Баяне за „метанкья”, Баяне за „бабици”, Баяне за страх, Баяне за уроки ]] — Народна медицина — Народна метеорология — Наименования на местности — Лични имена )
( Приложение 1 — Приложение 2 — Приложение 3 — Приложение 4 — Приложение 5 — Приложение 6 — Приложение 7 — Приложение 8 )
5. ОБИЧАИ
РОЖДЕНИЕ
Родилката ражда в плевника. Там остава три деня за едно с детето и на четвъртия се вдига и отива в общата одая. Постилат и́ на едно кьоше, а на детето връзват люлка за тавана. На шията на родилката се връзва мартеничка и на нея се нанизват пръстенче и чесън лук против уроки. На шапчицата на детето слагат чесън лук, стара пара и синец също против уроки. Сеното, върху което е раждала родилката, се огражда с мартеница, за да не наближават „уроките”. Когато родилката напусне сеното то се събира, изнася се на двора преди изгрев слънце и се изгаря. Същия ден родилката излиза на двора, оглежда се, до където очите и́ видят, и едновременно държи в ръцете си две запалени борини, за да пъди с тях лошавнните, които я дебнат. Мартеничката, с която е било заградено сеното, се свива на пръстенче и през него родилката „процърква” млякото си за да е „бол” (много). До прозореца на къщата, ако има такъв, или до комина се окачва една мъжка гугла, за да пази от „лошавините”.
На кърмачето режат пъпа със сърп. Стягат му главата кърпи, за да се „изправи”. Топят го в пресол, за да не „мирише”, както миришат поганците. До 40 дни кърмачето не бива да остане само. Когато се наложи да остане, майката оставя ъгъла до него метлата, за да измита злините. Под възглавката на родилката се поставя сърп или ножче със същата отбранителна цел. След залез слънце излизането на родилката или друг от същата къща е забранено, за да не влизат злините.
ГОДЕЖИ
Изборът на годеницата или както в Яврово казват, „главеницата” е преди всичко домашна работа, защото тя е бъдеща работница вкъщи. В старо време главежите понякога ставали в отсъствието на „юнака”, който си гледал овцете и овчарлъка Такъв един годеник се оплакал на баща си:
— Тейко, без мене годеж правихте, ама да не направите сватбата без мене, че сетне, знам ли?
205
След като родителите на момъка се спрат на „главеница”, те изпращат една „предумвачка”, която да разбере ще стане ли работата или не. Предумвачката отива в неделен ден сутринта в момината къща и още с влизането си разравя жарта в огнището за да покаже как сърцето на момъка гори за момата. След заобикалки тя съобщава на момините родители, че момкови са намерили тяхната мома за „мунаси́п” да им стане снаха, после хвали момата, хвали и момъка, че е работен, че е имотен и че при него ще има живот за момата.
Ако и момините родители намират момъка за „мунасип”, отговарят утвърдително: „Щом като сте рекли, че е мунасип, пък и ние ще речем.” Когато пък не харесат „юнака”, отказват със заобикалки: „Малка ни е момата, нека да походи още малко” или „Не ни е още оготвена” и пр.
При положителен отговор през следващата неделя вечерта момини сваряват япрáци, наточват вино и очакват годежарите. Това са родителите на момъка и негови близки — чичовци или други роднини, не повече от пет-шест души. Някога са водили и свещеника. След заобиколните разговори те отварят дума: „Ние си имаме юнак, вие мома, та сме рекли, ако е рекъл господ, да станеме сватове.” Момините родители дават съгласието си: „Ако са рекли и младите.” Идва ред на „младите”, които стоят изправени през всичкото време „диван чапраз”. Питат момъка:
— Е, кажи де, бендисваш ли момата?
— Ако не съм я бендисвал, немаше да я сайдисам — отговаря момъкът предварително заучената реплика.
— Ти мари, хърло — питат момините родители момата, — бендисваш ли сóе юнак?
Момата върти отговора още по-издалече:
— Ако сте го бендисали вие, и я го бендисвам.
След тоя разпит работата откъм формалната страна е свършена и момъкът дава „шех”. Шехът се състои от една кърпа, в която има завито „едно прàмиче вълница”, пръстен за момата, някоя стара парица, малко пшеничка. Това е повече символичен подарък: пръстенът означава, че младите са си вече обречени един другиму, вълницата и житцето — берекет, парицата — богатство в бъдещата им къща.
Главениците се водят по две, три и повече, та до шест години. Рядко има случаи да са се разгодявали. През време на годеничеството момъкът вижда момата, когато идва у дома и́ и
206
тя го изпраща до вратата. Ако годеницата отиде на попрелка, отива и юнакът с нея, ако юнака го няма, тя не отива или отива заедно с придружаващата я роднина. Отношенията били твърде строги, но колкото и строги да са били, раждали са се и „рáничета”.
Трябва да отбележим, че обичаят родителите да редят сърдечните работи на синовете и дъщерите си често пъти противопоставял едните на другите. Случвало се, и то нерядко, че юнакът си е вече избрал сам бъдещата жена или че момата има севда на някой юнак. В такъв случай младите са страдали и от устните на неволницата мома, която отивала под венчилото с омразен ней човек, се изтръгвали горестни вопли:
. . . Китки, дребни китки, рàстете, цъфтете,
сини и зелени, бели и червени.
На майка се прави, че ме заглави́ла,
пък мене се прави, че ме закопала.
(Нар. песен)
СВАТБА
В четвъртък преди сватбата четири моми отиват у момкови с бакърчета, закичени с китки и мартеници, носят вода с тях, та замесват хляб за сватбата и пеят:
Сбирáйте се, малки моми,
донесете ситно сито,
да пресеем момку пръстен,
момку пръстен — моми гривна.
Една от момите замесва кваса и когато свърши, излиза на чардака или „кáнгелето” да си умие ръцете. Друга мома подлива вода, а останалите пеят две по две:
Мийте бели ръки,
кравáе сме вили. . .
В петък сутринта момите излизат накрай село, отсичат едногодишен шипков филиз, завързват на него бяла кърпа и забрадка, а на върха набучват червена ябълка. Това се нарича „стяг”, т. е. знаме. Когато се връщат в село със „стяга”, пеят:
Ходихме в гòра мари, гòра зелена,
стяг да сечеме мари, китки да вием.
207
При влизане в двора на момкови момите пеят:
Я излез отвън, момкова мале,
та ни посрещни с бяла пченица,
с бяла пченпца, с дребни орехи.
В събота момъкът изпраща печено шиле на момината майка, а същевременно изпраща и поканвачи, наречни „калезмáри”, по цялото село да канят хората на сватба. Калезмáрите тръгват в събота вечер с две бъклици вино, украсени с цветя. Те подават на всеки да пийне и го „калéсоват”, а калесаният поръчва на стопанката да дари калезмарите с орехи, ябълки и други „щървалъци”.
В неделя рано засвирва гайдата у момкови. В къщата има оляма шетня: готвят се гозбите, подреждат се бъклиците, дроби се мезе за ракията, подрежда се трапезата. В това време вън на двора бръснат зетя за пръв път, а момите пеят:
Ябълчица цвет цъфтеше,
ситен ми дребен цветен,
силен са ветрец зададе,
си́чкан ми цветец урòни
на момкови скутове.
В кърпа го момко сбираше
и го на мома даваше...
Сватбарите по това време идват вкъщи, влизат и сядат на трапезата да ядат и пият. Идва гайдаджията, покачва се на покрива на къщата и почва да свири (къщите били твърде ниски). След яденето у момкови момарите стават и тръгват за комини. Когато стигнат там, момината майка излиза, посреща ги и ги дарява. В това време момите пеят:
Идат ми бързи сватове
и твърде бързи кумове,
дали ги пòплав поплáви,
или ги вятър донесе,
сама ги мома доведе и пр.
Сватовете влизат в къщата и черпят всекиго вино или ракия според желанието. В това време кумата прикрива булката, гизди я, подрежда я, а момите пеят:
208
Кумá кумица прикрива,
кумица и́ се молеше:
Не туряй ми, калмàнчо,
мъжка грижа на рамо...
На младоженеца, който чака отвън, те пеят друга:
Честито ти любе, зетьо,
що пред теб седи,
що се кърши, лòми
и се бре продава
за два бели града...
Сватовете извеждат приготвената невяста. Настъпва раздялата с майчината къща. Родителите излизат да я изпратят до вратнята и там се прощават. Момата ги дарява. Гайдаджията свири „най-жалната”, а момите пеят:
Утвéдоха девойка,
уни́кнаха двòрове,
мома се с майка прощава:
— Прощавай, мале, прощавай
и ти, рòда голяма.
Нáседи се, мале,
на момини стòлове,
нáпреди се, мале,
на момини хỳрчици.
След това младоженците влизат в черквата да се венчеят, сватовете заедно с гайдаджията тръгват да заберат кума. Когато стигнат в кумовата къща, момите запяват:
Стани, куме, дигни вòйскя,
кòне ти са нековáни,
нековáни, неседлáни,
стани, куме, пòдкови ги,
пòдкови ги, òседлай ги.
Когато младоженците са венчани и ги повеждат за дом двама голи до кръста сватбари обикалят сватбата с ножове ръце и дето се срещнат, „кълцат ножовете”. Това е тъй нареченото „обси́чане”. Когато стигне момковите двори, сватба спира и започва даряването. Даровете на момата са поставени в решетá. Една от жените ги подава на невястата и тя да-
209
рява момковите родители, роднини и кума. Момата дарява и дълбоко се кланя, гайдаджията свири, а момите пеят. Когато свърши даряването, невястата взема два „фỳрнита” хляб под едната мишница, вълна под другата и тъй влиза през прага на момковата къща. Момъкът взема две деца — по едно в ръка, и ги внася през прага на бащината си къща. Това ще да е останало от онова време, когато жената е била „въртокъщникът” и тя се е грижела за „берекета”, докато мъжът е ходел по лов.
След въвеждането на невястата започва гощавката. На кума се дава най-почетното място, а около него се настаняват сватовете. Докато трае гощавката, гайдаджията свири, а момите пеят:
Яж ми и пий, куме ле,
че не сме знаели,
че ще кумòваш,
та да ти изберем
риза копринена
и еглък през рамо.
След като сватбарите се разотидат, момата и момъкът отиват в обора, дето прекарват три деня сами.
На сутринта всички проявяват интерес към ризата на момата. Ако тя има следи от брачната нощ, които доказват, че е честна, сватовете занасят кана сладка ракия и чеверме на момината майка за благодарност, че момата е била честна. Майката дава на сватовете една черна кокошка, окачва и́ наниза на моминия стяг, закачват и кървавата невестинска риза и тръгват из цялото село да черпят сватбарите и съобщават благата вест. В същото време зълвата и невястата отиват на чешмата с по два бели бакъра. Зълвата до три пъти ги пълни и ги носи на невястата и до три пъти невястата ги рита, докато на четвъртия сама ги пълни, носи ги на свекъра си и му подлива да се умие.
БАЯНИЯ И КЛЕТВИ
В старо време, че и доскоро болестите се лекували от баячки, разтривачки и билкарки. Най-универсално средство за лекуване било баянето. За някои болести имало специален начин на баяне. Това били ревматизмът (наречен в Яврово „зéрма”),
210
възпалени очи („метáнкья”), уплаха, стомашно разстройство по децата („бабичáсване”). Всички останали болести се смя тали за „ỳроки” и в такива случаи е прилагано баянето за „уроки”.
Баяние за „зерма”
Ти що щеш, ти, éрмо, зермо,
ние сме кáуре, ние в черква не ходим,
ние свещи не палим.
Тебе те калесват на Ирин Пирин плáнина,
там има ля̀во масло, ля̀во сирене,
ля̀ви ведра,
ля̀ви овце,
ля̀ви кози.
Да се очистиш от х...
като чисто срéбро,
като ясно слънце,
като синьо нéбе.
Да се очисти снагата му.
(Три пъти се повтаря)
Друга:
Добър вечер, зерма, ерма.
Зéмите метла и́зметите,
зéмите лопати и́зрините,
тук нема едене,
тук нема пиене.
На Цариград да идеш,
на дебели дюшеци,
на високи чардаци,
там да ядеш и пиеш.
Пòнощем кỳ си дошла,
през деня да си отидеш.
През всичкото време, когато бае, баячката разтрива болното място, намазано предварително с масчица или „шарлаганец”.
211
Баяне за „метанкья”
Назад, назад, бесна кỳчкьо,
тука нема ядене,
тук нема пиене,
иди на Ирин Пирин планина,
там има сватба голяма,
там има да ядеш,
там има да пиеш,
там има дебели постели,
дебели зáлогни.
Да се махнеш от Невена,
да са изчистиш
като чисто сребро,
като синьо нéбо.
Тази, която бае, дъвче чеснов лук и „хỳхка” с устата си до три пъти на болното око. . .
Баяне за „бабици”
Баячката взема три лъжици, пръстен, ножица, огрибка, джезве, две вретена или всичко девет предмета. В джезвето се сварява „бáбичово биле” (жълта и синя тинтява заедно с малко пепел). Казват се само следните думи:
Събрали се девет баби.
Девет, осем, седем, шест, пет, четири,
три, две, една, та нито една. . .
Само като изрече тези думи, баячката захлупва джезвето в една тава. Водата се изсипва. Топлото още джезве се слага на задника на детето, а оттам веднага на устата. Водата в тавата се пресича на кръст с ножицата, та да се пресекат бабиците. С тая вода се измиват изброените девет предмета и след това се употребява от детето за пиене.
След всичко това се чука чеснов лук и праскова шума и се превързват китките на ръцете, а една голяма „лопка” (растение), натопена с оцет, се слага на главата на детето.
Баяне за страх
Тръгнала Юрдана
мляко да си търси.
212
Среща я св. Богородица.
Де жи́деш, Юрдано?
Лéка да си търся,
че ма сърце боли́,
че ма нòги болят,
че ма ръки болят.
Отсечи и́ ръки,
отсечи и́ нòги.
Тỳрила и́ ръки,
тỳрила и́ нòги,
тỳрила и́ сърце.
Че напълни до три пушки,
че ги пусна низ планина,
низ страшните камъни,
де петли не пеят,
де кози не врякат,
де куче не лае,
да се разнесе страхът
като прах по поле,
като пяна в море.
Баяне за уроки
Баянето за уроки се предшествува от една „операция”, която има за цел да установи наистина ли е урочасал човек. Това става, като се пуснат в една паница с вода три въглена. Ако въглените потънат, болният непременно е урочасал, ако плават не е урочасал и търсят тогава друг лек на болката. При баянето казват следните думи:
Както се потърсват шумки и трявки
от гора зелена, и нему уроките да се изтърсят,
по Пирин планина да идат, под червен гюл,
под бял гюл. Там да цароват, там да богатòват.
НАРОДНА МЕДИЦИНА
При заболяване явровските селяни били предоставени сами на себе си или на „педèпсани” за тая работа хора, местни лечители. Те лекували по правилата на народната медицина, пре-
213
давани по традиция от поколение на поколение. Хората, общо взето, не обръщали внимание на своето здраве и леките болести прекарвали на крак. Болният се мъчел да върши по-лека работа и не се предавал на болестта. Предаде ли се и легне, на такъв болен работата му не е на добро, казват за него, че е „скондáпсал”.
Първите грижи за болния се състоят в това да го оставят да си легне край печката или край огнището с надежда, че ако му е писано да лежи, ще лежи, ако му е речено да стане, ще се оправи.
Ако състоянието на болния е такова, че причината на болестта остава скрита и не може да се постави „диагноза”, смята се, че болният е „упáтил” или „угради́сал” някъде или най-сетне че е урочасал и прибягват до помощта на баячки. Но ако причината е ясна, например травматична повреда или нещо друго, пристъпвали към активно лечение по неписаните правила на традицията.
Ето как явровци лекуват болестите:
На открити рани налагат мехлем, направен от смесване стърготини от старо въже и счукани дъждовни червеи. Всичко това е подправено с малко „яхлами́ца”, т. е. мазнинка, шарлан, зехтин или масчица. С този мехлем се налага раната.
Счукани дъждовни червеи се налагат заедно със счукана млада коприва върху открита рана.
Натъртени места по тялото се налагат с кромид лук и сол, счукани заедно. Това е едно наистина чудотворно лекарство, което неминуемо „опъва” болката и намалява температурата на удареното място. Налага се в такъв случай още и солена сланина, а когато цялото тяло е пребито, налага се с пресни животински, най-добре агнешки кожи, посолени със захар. И това е също така много ефикасно лекарство. Настинката се лекува с мехлем от счукан кромид лук и яхламица. С това нещо се разтриват „дамáрите” или слабините на болния.
Явровци много често страдали от събрана в корема вода. Особено зиме те ядели все солени продукти — солено сирене, солено зеле и туршия, и това ги карало да пият много вода. Стомасите им се издували, ставали опънати като тъпани и наболявали. В такива случаи помагало само разтривката. Болният ляга възнак, възбира си ризата и разтривачът с намазани в газ или олио ръце започва да го разтрива.
При коремни болки явровци слагат студено камъче на голо.
214
Ревматизъм лекуват е разтривки и счукано зèрмено биле. Застарели, кръвясали вече натъртвания лекуват с пиявици, които изпиват „лошата кръв” и облекчават болката. Случвало се при несръчно поставяне на пиявиците болните да умират ог загуба на кръв.
Тумор според чичо Гатю Хайтов се лекува с нагорещена сурова лескова пръчка. Чупи се пръчката, а пáрата, която „испи́хува”, нагорещява тумора.
Родилна треска се лекува, като на болната дават да прави инхалация от парите на прясно говеждо лайно, бъркано с оцет.
За отбелязване са големите грижи, които явровци полагат за кръста. За тях кръстът е най-уязвимата част на човешкото тяло. Кои знае дали във връзка е това не е и носенето на пояси, многократно завити около кръста. В случаи, когато се налага на явровеца да спи на къра, той кръста си поне ще намери да завие с някакво парцалче. Оттам и думите „бие в кръста”, „удря в кръста”, които визират някоя сериозна опасност.
Церенето на добитъка от шап ставало в Яврово така:
Избирали една местност край селото — обикновено поляната на Кръстопът и изкопавали в земята нещо като мост колкото да се провре вол. Запалват огън, като на суха вила лèскова дърпат връв, докато се прихване „жив огън”. През огъня прекарват добитъка, които е събран на поляната. Докато палят огъня и провират добитъка, никой не трябва да говори. Всички, които се занимават с тази операция, са голи, само с нещо около „срамотите”. Ако някой продума, разваля се магията. По това време в село няма никъде искрица огън. Всички огнища после се прихващат от огъня, през който се провирали добитъка. Когато провират добитъка, двама души от двете страни го прикадяват с главни и попържват малко козината му. Церемонията има смисъл на очищение, изплашване болесттта.
НАРОДНА МЕТЕОРОЛОГИЯ
Явровци вярват, че „затỳмчи ли се откъде грат”, т. е. откъм Плодив, времето ще се развали.
Хухлувицата га хỳха, ако хуха в гюмè (припек), времето жа са развали, ако хỳха в усойчесто място, ще се оправи.
215
Ако петлите пропеят на лягане, времето жа са развали, ако е хубаво, и ще се оправи, ако е лошо.
Месечината гá има голям харман, времето жа са развали.
Ако месечината е „на гръб”, времето ще се оправи, ако е „нáхлюпом”, ще се развали.
В каквото време се хване месечината, такова ще бъде целия месец.
Когато волът влиза през вратнята, ако се отърсва, времето ще се развали.
Вземе ли котката да се мие по лицето с лапички, времето ще се развали, ако е лошо — ще се оправи.
Спи ли му се на човека дèнем, времето ще се развали.
Кога летят ниско лястовиците, времето ще се развали.
Лястовиците, кога идвали пролет, викали: „Керо, керо, керице, както ви оставихме, тъй ви и заварихме.”
Баби Юрдана Джонева разправяше: „Другош мойта баба гледаше каква е китката на попа, га пръска на водици. Ако е заледена, жа има берекет през лятото, ако няма лед, няма да има и берекет.
Гá са къпет в язмото, гледай кой вятър духа. Ако духа черният вятър, няма да е здраве по хората и по добитъка, ами ще е хасталък. Духа ли бя̀лът вятър, той е берекетлия и по овце, и по хора жа има здраве през годината.”
НАИМЕНОВАНИЯ НА МЕСТНОСТИ
В явровското землище много от местностите са получили имената си от параклисите и оброчищата, които се намират в тези местности. Такива са местностите Св. Иван. Св. Атанас, Св. Мина, Св. Илия, Св. Георги, Св. Кръсти, Св. Пантелей, Св. Варвара, Св. Костадин, Св. Троица и Думцова черква.
Друга група имена са свързани със спомена за унищожението на горите. Такава местност е Бря́за — от брезите, които растели там твърде много. Преди да израснат брезите, там било пожарище на стара борова гора, унищожена за пасища. Няколко години след пепелището се явил гъсталак от брезови фиданки и оттам — Бря̀за.
Ки́чър е възвишение над селото, покрито с борова гора, която е изсечена, и останал само едни кичур, които е дал името на местността. Лóмът е наименование на местността, в която
216
е била спорната иглолистна гора между Куклен и Яврово. При междуселските спорове, които започнали от 1835 г., явровци и кукленци изпосекли гората, опожарили я, направили я „лóм” — и оттам името на местността. На мястото на едно времешната гора сега има буков младиняк, всред който стърча! гиганти, останали от онова време.
Клáде е местност, чиято история е подобна на Лóмът с тая разлика, че там всред пожарището останали да лежат дълги години грамадни клади, които дали името на местността.
Пожáрет е също стара гора, опожарена за пасища.
Пърженáкът е пожарище, станало малко преди Балканска та война. Кади́йца идва от „кáдеш”, т. е. дим. След като явровци закупили Кара мандра и Кадийца, настанили се там със своите стада и в продължение на няколко десетилетия откривали места за ниви и ливади. Всеки ден се издигал там „кáдеш” към небето, откъдето и името на местността — Кадийца.
Имена на местности, свързани с растителността
Петтé брата е местност, обраснала някога с дъбова гора. Тя носи името си от „петте брата”, т. е. петте стръка на едно грамадно дърво, които били отсечени през 1853 г. за направа на колони в новия храм „Св. Богородица”.
Букът носи името си от големия бук, който растял някога в местността.
Корията и Шумнатица не се нуждаят от пояснение.
Местности, именувани по собственост
Такива са Балабàница, Божàница, Кръстивица, Драги́ница Гỳжувица, Хаджи́вото, Рухáтица, Меля́нчовица, Вèликускуто, Никихливото, Карасàнското, Прàкускуто, Самарджи́цките калемии, Казáков кайнак, Пановите келемии.
Друга категория имена издават топографическите особености на местностите. Такива са Дебèло бърдо, Прéслоп, Поля́ни, Равнищá, Бърце (от баирце), Кутлáница (от котел), Усóйка, Присóйка, Гюнèто, Бáтив дол, Съртът (билото), Усуда (пропаст), Пазлàкът и Въпи. Име Въпп се среща и в Македония. Въпи означава вдлъбната местност.
217
Една значителна група имена са свързани с бита на населението и трудовия му живот. Такива имена са Вáрниците, където населението от памтивека е пекло вар, Коноплища — местност близо до селото с доста дебела и влажна почва, където от незапомнени времена населението сее коноп, Топилáта — местност под селото, където има изкопани топила за конопа, Ечимèнища — местност, където е расъл хубав ечемик (разораните пожарища първата година винаги дават буен ечемик). Лювади́ц е местност, където имало някога ливади, сега разорани на ниви. Солища е местност, където някога кърмели овцете. Кара мандра (Черна мандра) е местност, където някога наистина имало юрушка мандра, по само за черпи овце, откъдето и името и́. И сега личат основите на тази мандра всред ливадите. Папратóка е старо пожарище, обрасло после с папрат. Свинáрникът е местност близо до р. Луковица, разположена заветно, с южно изложение, където в миналото са растели хубави дъбови гори. Дали името и́ идва от стадата диви свине, които живеели в тази местност, или питомни свине са въдели там явровци — не се знае. Друмът е местността, през която минава пътят за Добралък. Местността Мечи дол носи името си от мечките, които живеели някога в нея. Чáнчов Нáсо изгорил тази гора, за да си направи егрек и нива около егрека. Говори се, че заради този грях коренът на Чанчови се „изкърдисал”, т. е. свършил. Кръстопът е кръстовище на три пътя — за Букът, Св. Илия и Варвита вода. Бỳхльовица идва от бухалите, които се криели из попитаните на тая местност. Сега местността е гола „каба”, т. е. поляна. Местността Котките иде от присъствието на диви котки.
Група имена имат историческо съдържание: Голямото кале, Малкото кале, Калето, Шỳтива барута — местност, гдето бил убит Шути кехая от Баков Насо. Хри́стив гроб е от някой погребан в тази местност Христи, Кáлин гроб — от името на една лясковска жена Калина, убита там при междуселски спор. Стакив камик е местност, свързана с легендата за Стайка, която била открадната от един змей за жена. Караджóв камък е от името на оня Караджа, комуто един кукленски ага откраднал сестрата, а той му разпрал корема и забягнал. До края на хайдушкия му живот тази пещера му давала убежище. Юрукалан иде от юрушки карáн, т. е. смърт.
Освен тези имена има и други, за които не мога да дам обяснение. Такива са Пърдулáк, наричан някога Каиндере,
218
т. е. буково дере. Някога имало букова гора, която кукленци изсекли и сега е лещак. Името Фъчи́на иде навярно от „фучина”, вятър фучи. Има още Фойнифрèт, Пикли́ва, Лáсово, Муси́на, Си́нгел, Фèзувото, Суни́човица. Калинина вода се нарича от името на оня Калин, дето съградил първата чешма. Чукáрет иде от чукараците, които се издигат на този връх. Варвита вода, както показва самото име, иде от варовитата вода. Мочур е мочурлива местност край селото, гдето има рáзседи вследствие на плъзгане.
ЛИЧНИ ИМЕНА
Стари имена, които не са вече в употреба: Гали́нчо, Чили́ко, Пèю, Пáци, Бати́нко, Гéчо, Дадàчо, Лàчо, Колачо, Чачо, Мáрчо, Трéнчо, Пáно, Шáрко, Шагỳн, Бèго, Еко, Лéко, Кукỳда, Джòнда, Меля̀нчо, Трошàн, Люто, Мàнди, Пéнди, Тáфко, Дàно, Гòри.
Женски имена: Чỳбра, Ки́на, Гри́вна, Стóкя, Дòкя, Гайтáна, Гевéза, Мерши́на и Чèца.
Стари имена, които се употребяват още: Младéн, Пèтко, При́мо, Сáво, Гроздàн, Драган, Стоян, Кали́н, Весели́н, Запря́н, Рỳско, Дáнчо, Хỳбен, Юрдáн. Женски имена: Стайка, Иглика, Невена, Руса, Цветана, Юрдана, Гина.
Съвременни имена: Петър, Павел, Костадин, Харалампи, Борис, Евгени, Никола, Александър, Теофил, Игнат, Георги, Атанас, Ангел, Мавродин, Христаки, Янаки. Женски имена: Евдокия (Докя), Мария, Елена, Хришица, Мариола, Зоица, Фанко, Петра, Катерина, Юрдана и др.
Със съвременните имена, взети от християнския календар, започнали да кръщават в селото от 1857 г. насам, когато дошъл гръцкият свещеник хаджи Йероним. Преди тази година имената не са избирани от календара, а по традиция поддържали старите имена, за които е характерно, че окончават на „чо” (Чачо, Дадачо, Гечо и др.).
219
6. ИЗВОРИТЕ НА ТАЗИ КНИГА
Почин за появяването на тази книга за село Яврово се поде на 22 септември 1945 г. от младежката организация в селото. Съставен беше инициативен комитет с представители на читалище „Пробуда”, народния съвет и други обществени организации и бе натоварен авторът със събирането на материалите и написването на книгата. Оказа се, че за Яврово е писано много малко (в Устава на Бачковския манастир и една статия от Батинко Христев, публикувана в кн. IX на списание „Родопа” от 1930 г.). Останалата литература, означена в текста, в повечето случаи има косвено отношение към миналото на Яврово и трябваше следователно да се разчита почти изключително на материали, като устни предания и спомени, каквито за щастие се намериха все още запазени към 1945 г. у някои стари хора. Върху техните разкази е изградена в по-голямата си част тази книга. Носителите на фолклора и традицията в едно селище представляват и етнографски интерес.
Най-забележителният от моите „първоизвори” е баба Петра Джóнева, починала през 1950 г. на около 90 години. Тази изключително паметлива старица бе дъщеря на известния Тименчо Драганов. Спомените около „бузгунлýка”, преданието за чумата, за „фрáнцалиете”, съграждането на Добралъшкото кале, за мерата и други слушах от нея. От нея записах и по-голяма част от народните песни. Интересно беше у баба Петра, че тя и преданията ми разказваше в един песенен ритъм и с неповторима първична красота и непосредственост. Тя не се препъваше да си „припомня”, да премисля и колебае. У нея словото си течеше, както си тече балканският извор. Разговаряхме с нея в полуздрача на малката одаица. Там тя ме гощаваше с нейната „дива попара” от препържени на печката филии хляб, посолени със сол и червен пипер и натопени във вода. Тя хапваше два-три залъка, а след това сваляше от печката нагорещения камък, увиваше го и си го слагаше на корема, за да уталожи болките от неизлечимата язва. Въпреки че боледуваше, да разказва за нея беше творческа потребност. Най-интересните страници на тази книга се дължат на тази златоуста баба, която носеше в себе си цяло едно съкровище от народни песни, спомени и предания за отколешното минало.
220
Интересна старица бе и баба Хриши́ца Бáкова. Докато баба Петра знаеше най-добре въпросите за поминъка и разказваше с най-големи подробности най-отколешните граници на „мирията”, другата — баба Хриши́ца, имаше слабост към суеверните разкази. На нея дължа баянията и обичаите, разказите за дракуси и тъпанчета. Баба Хриши́ца въпреки своите осемдесет години ходеше изправена като момиче и винаги носеше китка на белия си като „прясно мляко” тестемел — навик от младините и́, когато била прочута хубавица.
Ценни сведения получих от баба Юрдана Джонева. С нейните разкази тя ми даваше възможност да сравнявам някои подробности с разказа на баба Петра Джонева и да откривам истината. От баба Юрдана записах и доста песни, предания за „бузгунлука” в Добралък, за нападението на „хайтите”, за чорбаджиите и мухтарите. Тя ми е разказвала за старите облекла и гиздила. Макар и на 75 години, баба Юрдана, когато я фотографирах, направи почти невероятно усилие, но застана права.
От моята майка — Катерина Хайтова, съм записал по-голяма част от преданията за селските родове и особено за нейния потурчен вуйчо Стари — „мекереджията”. На нейната памет се дължат раказите за Стоян Хайтата и за селския мухтар Аршинко. Повече от данните за поминъка съм събрал също така от нея. Овчарлъкът тя познаваше добре, защото от дете баща и́ я водел по къшлите да му помага. Майка ми е най-тичипен пример, че жените в Яврово са носители на семейните предания. Баща ми за собствения си „корен” нищо не знаеше, а тя бе научила всичко.
Най-млада от жените, които съм разпитвал, бе Костадина Димовска. По нейни разкази са съставени главите „Печалбарство” и „Гюнлюкчии”. Тя добре познаваше това, защото сама е била дълги години „гюнлюкчи́кя” по долноводенските и станимашките гърци. Нейният разказ бе много художествен и достоверен. Голяма част от песните са пети от нейната свекърва — покойната баба Петра Димовска, и записани от внука и́ — художника Б. Димовски.
Материалите за освобождението на България („руското време”) и бунта против Стамболов са събрани от баба Xришица Младенова. Тя е била 12-годишно момиче при идването на „русците”, за които споменаваше с особено възхищение по
221
собствени спомени и лични впечатления. Била е очевидец на башибозушкото нашествие в Яврово и добре помни случките около него. Като дъщеря на селския пъдар Хрисак Калипин и сестра на Никола Родопски тя познаваше съвсем отблизо русофилския бунт и премеждията на брата си.
Интересни сведения ми дадоха за селските родове Алтъна Гълъбова, стогодишната дъщеря на селския чорбаджия Гечо — баба Лейка Гечева от с. Долни Воден, и особено Катеринка Кирчева — съпруга на стария даскал Васил Кирчев, от която съм записал данните за религиозните и традиционните празници.
През 1946—1947 г. разпитах и много мъже. Един от тях е дядо Наско Тафков, вече покойник, който ми разказа за сбиването в местността Варвита вода между явровци и кукленци. Тоя хрисим старец, прекарал целия си живот в овчарлък, приказваше „изкъсо”, без измислици и неточности. Дядо Наско разказваше, като че броеше овце: съсредоточено, сериозно, кратко и. . . вярно.
Противоположен на него бе роднината му от с. Куклен — Георги Иванов Тафков, речовит мъж, от когото е разказът за превземането на „Св. Врачи”, на което той е бил очевидец.
Най-обширни и точни сведения ми даде учителят Ламбри Василев Савов. От него събрах голяма част от материалите, поместени в главите „Черкви и светилища”, „Фанариотски гнет” и „Управление на Тъмръшлиите”.
Старият учител бе слушал тези разкази от починали отколе старци, като Павел Тафков и други — съвременници на Тъмръшлията и събитията около него. Той отлично разбираше моята задача и предаваше само онова, в което беше сигурен. На него и на Александър Примов — Лапето, се дължат едни от най-съдържателните страници на този труд.
„Лапето” като син на известния сеизин на Тъмръшлията — Костадин Примов — Кьосето, знаеше по разказ от баща си всички онези събития, описани в главата „Сеизинът на агата”, историята със Злата Авджитодорова, избиването на стремската чета и пр. Лапето разказваше неохотно, но много занимателно. Разпитвахме го на „софрата” заедно с Петър Кирчев. Той хрупаше люти чушки, бършеше запотеното си чело час по час и разказваше.
Сладкодумен като Лапето бе и Петко Хайтов, правнукът на Стоян Хайтата, който с най-големи подробности знаеше своята родова история.
222
Активно участие в събирането на материали за тази книга има свещеник Атанас Тодоров от Яврово. Откриването на добралъшките турски документи е и негова заслуга. Той ми разказа ценните сведения за „Орман папаз”, който е брат на баба му, както и сведенията за разселването на Герово, за старото училище, в което се учела майка му, и учителите в него. Много помогна по събирането на материали за Добралък и старият поп — Христо Димитров, който е готовност се отзова на поканата да даде сведения за родното си село.
Тук му е мястото да кажа няколко думи за най-дейния от „ревнителите” на този труд — Петър Василев Кирчев — син на „стария даскал”. Той присъствуваше на всички разпити записвания и знаеше по-добре от мене „чалъма” на старците и умееше така да подръпне нишката на разговора, че да доведе разказа докрай. Той много помогна в многобройните проверки на събраното чрез кръстосани разпити. Сам записа някои от материалите, като „Религиозни празници”. Когато трябваше да се напише книгата, заедно размишлявахме по съдържанието и́ и неговият принос е много голям.
На всички споменати и неспоменати сътрудници изказвам своята най-гореща благодарност.
7. ТУРСКИ ДОКУМЕНТИ
ПРИЛОЖЕНИЕ 1
Превод от турски език
МЕХМЕД РАФИ ХЮСЕИНОВ
Кадия на град Пловдив
Съдържанието с точност се доказа
пред ответниците Али Сати Раде, Елсеид
Мехмед Кадри, наибин на гр. Пловдив
(Печат) Мехмед Кадри
За да се извърши нужното преглеждане и съдене в мястото по това дело, изпрати се секретарят на хаджи Хафъз Халил Рефи Ефенди Мустафов, делегиран от страна на светия Шериат, и Шахир Осман ага, назначен от страна на Есейди Сюлейман ага, носещ достойнството на върховен дворник на царските палати, управител на гр. Пловдив и заместник-мютевелия на вакъфа
223
на о’бозе почившия победител хаджи Шахабедин паша, погребан в гр. Пловдив, които, като пристигнали на мястото, спорно между населението на село Добралък, Рупчоска околия, подчинена на Пловдив, и Ибрахим и Хасан, бейови синове на негово превъзходителство Дервиш паша, бивш валия на областта Румелия, открили шериатски съвет, в който приносителите на настоящото — Мустафа Сюлейманов, Сюлейман хаджи Хюсеинов, Абди Хасанов, Хасан Шерифов, Ибрахим Исмаилов и други отбелязани в протокола лица, се потъжили и заявили против гореспоменатите бейове за следното:
„Местата, именувани Караборун, Баба и Суджак, са мера и бранища, принадлежащи на селското ни население, които граничат с предела, известен под името Юрукалан, който понастоящем се преглежда, и по пътя на направлението, от една страна, Марковското землище, а от друга — землището на гореспоменатия вакъф; към югоизток се достига до буковите дървета, известни под името Еди кардашлар (Седем брата); оттам по същото направление — на Дикилиташ (Побит камък). Оттам — на Къркклисе, оттам по наклона към изток по Дариндере (Дълбоко дере); оттам пък към югоизток — на яйлака (пасище), именувано Баба, и там се свършва до вакъфските земи на о’бозе почившия султан Сюлейман хан. Всички места, означени в гореизложените предели, са мера и пасища, принадлежащи на селото ни, както е общоизвестно. Обаче гореспоменатите бейове, като ги усвояват произволно, желаем да им се заповяда да се отстранят от тях и да ни ги предадат.
Попитани, гореспоменатите бейове отговорили, че оспорваните от страна на казаните жители яйлаци (пасища) всички до един от тях са били техни с отсечен наем яйлаци, като плащали. . . гроша годишен наем на вакъфа и според подпечатани и автентични тапии са ги завладели по собственост и категорически отказали да са били отдавнашни бранища и мера на тъжителите.
Вследствие на това поискаха се от тъжителите доказателства съобразно претенциите им и се явиха да свидетелствуват пред съвета безпристрастни люде, старци, а именно: Абдул Рахман Мехмедов, Абу Шакир и други, отбелязани в протокола, които, изпитани, всички до един единодушно са свидетелствували: „Действително ние по общоизвестност знаем, че местата, именувани Суджак, Баба и Караборун, които горе-
224
споменатите бейове притежават по собственост според тапии, находящи се вътре в синурите, които понастоящем се прегледаха и определиха заедно с присъствуващите в съвета мюсюлмани, са древни пасища и мера на с. Добралък, по което ние сме свидетели.
След като се провери качеството на тези свидетели, приело се свидетелствуването им. Понеже по шериатски начин се доказало, че въпросните земи са пасища и мери, принадлежащи на е. Добралък, запретило се е намесването на казаните бейове в речените земи и се отстранило завладяването им.
В потвърждение и изпълнение горното решение.
23 зилкаде 12-11 г. (но арабско леточисление)
29 юни 1825 г. (нов стил)
Бележка на преводача
Мютевелия — управител на вакъфа.
Яйлаци — насища.
ПРИЛОЖЕНИЕ 2
ФЕРМАН
(Носещ герба на султан Махмуд)
Ти, Мехмед, Рафи, пловдивски кадия, който си от правоверните и тънкоразсъждаващите между мюсюлманските съдии, рудница на благодетелта, увеличаващ и разпространяващ светите присъди на вярата, наследник на светата наука на пророка и пр., върховният бог да те помилва, щом пристигне височайшата ми заповед, носеща честития ми царски герб; нека ти бъде известно, че съдържанието на решението ти, изпратено в честития ми дворец, се състои в това: „Че именуваните Мустафа Сюлейманов, Сюлейман хаджи Хюсеинов, Абди Хасанов, Асан Шерифов и Ибрахим Исмаилов, жители от село Кавърджикли, Пловдивска околия, от долуспоменатите вакъфски села и други отбелязани в протокола селяни са представили в шериатския съвет и в присъствие на Ибрахим бей и Хасан бей, синове на Дервиш Мустафа паша, бивш валия на Румелия, първи-
225
те от духовен чин, а вторите, носещи достойнството на върховен дворник на царските ми палати, както и в присъствието на Мехмед Садък, заместник-мютевелия на вакъфа на победителя покойник хаджи Шахабедин паша, погребан в гр. Пловдив, се потъжили и заявили против гореспоменатите двама бейове, че мястото, което е спорно понастоящем, от дрèвне принадлежи на селото ни и е изключително наша мера, в която пасат овцете и другите ни добитъци и се ползуваме от водата и тревата му, нещо, което, както е общоизвестно на гореспоменатите бейове, въпреки древността произволно го завладяват, затова желаем да им се заповяда да се отстранят и да ни го върнат и предадат.
Попитани, казаните бейове отговорили, че местата, които оспорват тъжителите, са от яйлаците, за които се плаща по 30 гроша отсечен наем на годината на гореспоменатия вакъф, което обстоятелство е записано и във вакъфския регистър, и според намиращите се у нас подпечатани и автентични тапии завладяваме ги по собственост. Обаче като отказали да са били мера на тъжителите, искало се от тези последните доказателство съобразно с претенцията им, които представили за свидетели в съвета безпристрастни люде — старци от околните села, достоверни и неподлежащи на съмнение, че ще крият истината, а именно: Абдул Рахман Мехмедов, Абу Бекир Ахмедов, Ахмед Мустафов и Хасан Ибрахимов от с. Куклен; Ахмед Сюлейманов, Юмер Мехмедов и Мустафа Алиев от с. Дряново; Мустафа Хасанов от Широка лъка; Хюсеин Ахмедов и Ахмед Мустафов от с. Павелско; Юмер Али Бекиров, Хюсеин Османов, Халил Абу Бекиров, Мустафа Алиев, Али Ахмедов, Ибрахим Исманлов, Хасан Шерифов, Али Османов, Мехмед Хюсеинов, Ибрахим Хасанов, Фейзула Исмаилов и Абди Хасанов от с. Борово; Хюсеин Исмаилов от с. Наречен; Исмаил Мустафов от с. Фойна и други множество люде, забелязани в протокола, които, като се разпитали, всеки един от тях единодушно свидетелствувал:
„Действително ние знаем по общоизвестност, че местата, на които гореспоменатите бейове претендират, че са притежатели по собственост според тапии, са мери отдавна на селото Кавърджикли, по което ние сме свидетели.”
След проверяването качествата на тези свидетели приело се свидетелствуването им и понеже по шериатски начин се доказало, че спорното място е мера, изключително принадлежаща
226
на селото Кавърджикли, следователно посредством (по силата на) шериата запретило се на казаните бейове да се бъркат и речените земи и се отстранило завладяването им въпреки об щоизвестността. Следователно долага се, че те (тъжителите) помолили да им се даде свещената ми заповед в поменатите места да пасат по старому добитъците на жителите от казаното Кавърджикли като в своя мера.
Като се отнесло до вакъфския регистър, съхраняващ се и царската ми архивница, намерило се, че под заглавието, под което било записано вакъфското сиропиталище (имарет) на покойния Шахабедин паша в гр. Пловдив, Пловдивска нахия, паша санджанъ, имало забелязано заедно с другите села и селото Кавърджикли, с юрушко население, Казълхисарска нахия, от вакъфа на Шахабедин паша, под дохода на което фигурирало право на добитъци за оране, за угояване и други, жито смес, ведно с другите данъци, всичко 4064 акчета.
Като се попита законът по това от царский ми дворец (като се направи справка), се отговори, че понеже в Дефтер хаканието под казаното село Кавърджикли нямало вписано нищо в графа „Яйлак” (пасище и курия), а се доказало, че спорното място е мера от древно време изключително на жителите от с. Кавърджикли, които се ползували от тревата и водата му, като са пасли от старо време овцете и другите си добитъци, то било съобразно със закона да се издаде свещената ми заповед тези места за мера да бъдат завладени от населението на казаното село по старому и да пасат добитъците им и да не се оставят поменатите бейове да се намесват противозаконно въпреки Дефтер хаканието в тях под предлог, че били яйлаци.
Следователно повелявам да се действува съгласно със закона и щом пристигне настоящата ми свещена заповед, ти, който си пловдивски кадия, да действуваш съобразно със заповедта ми в този случай, да бдиш по това дело и да внимаваш щото в Дефтер хаканието, като няма нищо писано относително за пасище и курия от казаното село Кавърджикли, и пред шериата, ако се е доказало, че спорното място е действителна мера от древно време изключително на селяните от село Кавърджикли, в която пасели овцете и другите добитъци и се ползували от водата и тревата му и че въпреки Дефтер хаканиеито завладяването от казаните бейове под предлог, че било яйлак, е неуместно, да отмахнеш посредством шериата подобното на-
227
месване на казаните бейове и да допуснеш жителите на казаното село Кавърджикли да завладеят по старому онези места за мера. Никога да не позволиш никому да постъпи против свещения шериат, закона и царската ми заповед и да не даваш повод за повторното издаване на заповедта ми по това дело. Така да знаеш и да се подчиняваш на свещения ми знак.
Издаден през първите дни на месец ребиюл ахър 1243 г. (22. IX. — 9. XI. 1828 г. по нов стил)
ПРИЛОЖЕНИЕ 3
РЕШЕНИЕ
Издадено от бившето турско Верозаконно съдилище в гр. Пловдив с подписа и печата на кадията Ибрахим Али Селям.
В стаята на Особения съвет в гр. Пловдив Верозаконното съдилище, състоящо се от пловдивския каймакамин — Капуджи баши, Абдул Ехад ага, мюфтията и другите членове на съвета, отвори съдебно заседание, в което се явиха: Ибрахим Исмаилов, Сюлейман Хюсеинов, Ибрахим Фезулагов, Ибрахим Кьорхасанов, Паскал Рювков и други още люде, отбелязани по име в протокола, жители на с. Добралък, което е от вакъфските села на покойния добродетел хаджи Шахабедин в Рупчоска околия, Пловдивски окръг и в присъствието на носещите настоящото — Мехмед Ебу Бекиров, Мустафа и Мустан Османови, жители на село Демерджилоково (Лилково), същата околия, заведоха процес срещу последните и казаха:
Присъствуващите тук ответници своеволно усвоиха една част от земята ни към запад, която от стари времена лежи в границите на нашето село, заради това на основание документите, които имаме и представяме на съда, молим да се забрани на речените да се намесват в земята ни. Когато съдът прочиташе и преглеждаше тези документи, то и ответниците представиха своите документи, които, като се прочетоха, се оказа, че тия са с по-стара дата и че на 1218 г., като умрял без чада едирненецът Джин Хюсеин, той бил притежавал от много години насам пасището, на което границите начинат от общия път, който съединява и отива в селата Малево, Ряхово (Оре-
228
хово) и Читово (Ситово) в землището на царската курия: оттам, като се повърви малко, стига се до Акчешме, а оттам, като се повърви малко — до Сегмалсуват; оттам като се повърви малко — до мястото, називаемо Побит камък; оттам, като се повърви малко — до пасището Сагуджак; оттам, като се повърви малко — до мястото Бял камък; оттам, като се повърви малко — до мястото, дето се съединяват едно с друго двете дерета; оттам, като се повърви малко — до мястото Блато; оттам, като се повърви малко — до мястото Голямо корито; оттам, като се повърви малко — до мястото Караборун; оттам пък, като се повърви малко — до мерата на Шейтанкьой; оттам пък, като се повърви малко — до Черковния камък и оттам се простира до гореказания път. Това пасище в гореспоменатите граници от старо време е било върху споменатия покоен и това се доказа от вакъфските тефтери на речения завещател, в които е записано, че го е владеел самостоятелно, като е плащал по 10 гроша определен налог. Покойният, понеже бил умрял, без да има чада, то в гореказаното време е имало мютевелия на споменатия завещател, от който мютевелия присъстващите тук Ебу Бекир бей Ахмедов и синовете на братята му — Махмуд бей, Мехмед бей, Садък бей и Ибрахим бей, поискали да им продаде пасището с надлежна стойност и той им го продал окончателно и честно и се оттеглил от владението му. Това се доказа от едни представен документ, на основание на които ответниците казаха, че съгласно него ние с известна стойност купихме имуществото, както е казано по-горе, и го приехме върху си и откогато това пасище било преминало върху покойния, до 1243 г. никой не се е намесвал и оспорвал, обстоятелство, общоизвестно. Но гореказаните заведоха процес в 1245 г., вследствие на което от Верозаконното съдилище се назначиха секретарят и членовете на съдилището, които забранили на жителите от селата Яврово и Ново село, принадлежащи на казания вакъф и които села се намират в околността на реченото пасище и вън от описаните граници и съседни на селата на ищците, да не образуват там ниви и да не земеделствуват, за подкрепление на което представиха един документ, по който се доказа в съвета, че той не се отнася никак към гореказаното място. И понеже ищците освен горния документ не можаха да представят други, а и вещите люде, които нямат интерес от това пасище, безпристрастно и с обща гласност показаха, че никой не се е намесвал в пасището, ко-
229
ето от стари времена е пасище с определен налог, то съдилището на основание всичко гореказано съобщи на ищците, че процесът им не се взема под внимание и се отхвърля и верозаконът им забрани да претендират този иск.
За удостоверение по искане се написа настоящото днес,
13 ребиюл ахър 1260 г, (нов стил — 2 май 1844 г.)
Подписали:
Мюфти заде — Елсаид Ибиш ефенди — от духовните учени;
Алибей — директор на статистиката,
Шериф бей
ПРИЛОЖЕНИЕ 4
ШЕРИАТСКО РЕШЕНИЕ
(Утвърдено от Ибрахим Ехадедин, кадия на Пловдив)
(Печат)
В шериатския съвет, открит съгласно правилата на Танзимата в стаята на съда в гр. Пловдив, в присъствието на членовете на съвета се представи именуваният Христо Митрев, пълномощник по долуспоменатото дело от страна на отсъствуващия от съвета Мехмед ага — закупчик (мюлтезимин) на селото Паная, Конушка нахия, Пловдивски окръг, което е от покритите вакъфи на покойния гаази Шахабедин паша, присъединени към (подведомствени на) царското вакъфско министерство, и против Гешо Тръндафилов, Панайот и Никола Иванови, приносящи на настоящото, жители и закупчици на селото Яврово, Рупчоска нахия, от същите вакъфски села — се тъжи и заяви:
„Жителите на същото село Яврово притежават с тапия около 50 уврата ниви в местността, називаема Маара, която се намира в пределите и границите на селото ни Паная, и десятъкът на тези им ниви плащаха винаги на закупчиците на нашето село. От преди две години надлежният десятък от произведенията на казаните места, като е събран от помена-
230
тите явровци, то в качеството си на пълномощник, желая да се заповяда на казаните Гешо, Панайот и Никола да заплатят нам поменатия десятък, на доверителя ми Мехмед ага.”
Попитани, казаните явровци в отговор казаха: „Действително селото ни Яврово е в земите на гореспоменатия вакъф. През 56 година, като се тури в действие Таизиматът, се постанови от страна на чиновниците на финансовия съвет и от членовете му без оглед на границите въобще от селата на казания вакъф жителите на селата, които посяват и обработват с оралата си в землището на казания вакъф, да плащат десятъка на произведенията на закупчиците по своите села. В равносметката за 57 година даже казаният приход се записа в приход на селото ни и после при изваждането му на търг тоже се постъпи според постановлението, което и до днес е в сила. Затова съгласно казаното постановление и правилник десятъкът от произведенията, посети от жителите на селото ни в землището на казания вакъф, бяхме го събрали ние в качеството си на закупчици на нашето село. Следователно желаем да се изпита работата от онези, които знаят това.”
Тъй като всички претенции на казаните Гешо, Панайот и Никола се подкрепиха от страна на присъствуващите в съвета лица във вид на свидетелствуване, то се реши:
Законният десятък на казаното място по прежному и по правилника следва да се събира от закупчиците на селото Яврово — Гешо, Панайот и Никола.
Издаде се настоящото днес, 4 ремезл 1264 г.
(4 август 1848 г. по нов стил)
Свидетели:
Мехмед Шериф бей — нофуз назар
Абдулах ага
Xасан бей
Членове:
Караджооглу Димитраки
Хаджи Осван ага
Хаджи Xасан бей — управител на земеделската каса
231
ПРИЛОЖЕНИЕ 5
СПОГОДИТЕЛНО ПИСМО
Като сечехме от по-преди и двете страни от курията на име Стария балталък (Старото сечище), която е помежду ни с жителите на с. Яврово, подчинено на Рупчоската нахия, сега ни се появи спор и след като имахме претенции едни против други, всичко се остави настрана и се съгласихме да сечем и двете страни от поменатата курия, както и по-напред. И тъй се даде на явровските жители настоящият запис, подпечатан за удостоверение на гореизложеното. Така щото в нужно време, ако се появят спорни претенции от двете страни, да нямат стойност и уважение, а като се покаже настоящият запис, да има уважение пред всекиго.
На 3 ребиюл ахър 1269 г.
(14 януари 1853 г. по нов стил)
Печат на първия мухтарин
на християнското население в Добралък
Печат на втория мухтарин
на християнското население в Добралък
Подписали:
Първи мухтарин
Първи имамин
ПРИЛОЖЕНИЕ 6
Печат:
Абдул Афуз, син Махмудов
(От сто до хилядо герб)
Цена 20
Ценна хартия за написване решение за сделка
на стойност от 100 до 1000 гроша
ИЛЯМ (РЕШЕНИЕ)
Генчо Тръндафилов и брат му Батинко, Спас Исмилянов Ангелов, Хайтоолу Петко, Атанас Якубов Никяхлъ, Атанас Тръндафилов, Димитър Игнатов, Теодоси Аргиров и Георги Павлов, всички българи, турски поданици от жителите на с. Яврово, подчинено на Рупчоска нахия, привързана на гр. Пловдив,
232
претендираха и казаха в уважаемия Верозаконен съвет в присъствието на Мола Реджеб Еминов, мухтар Хасан Ибрахимов, Мехмед Дели Ибрахимов, Хасан Мехмедов, Мустафа Ибрахимов, Кеко Стойнов, Апостол Ангелов и поп Димитър, жители на село Добралък, следното:
„Желаят да се попитат последните и да им се поръча да оттеглят ръката си, за да ни предадат малкото място, което произволно са присвоили от пасището (яйлака, известен под име Геров яйлак) и на което границите са: „Кемерния мости, а оттам — Герова дереси; оттам до Сагърдере, а оттам до чешмата, а оттам до пътя на горната страна на чешмата, оттам до Мичовата нива и от Мичовата нива право надолу свършва в Коприва дере. Като се попитаха ответниците, в отговор те заявиха и изповядаха, че на явровските жители била поставена граница на яйлака от страна на Пловдив, а на жителите на с. Добралък била поставена граница на селото им и тъй останали задоволени. Според това по искане се взе решение пред високата ви личност за по-нататъшната ваша заповед.
15 реджеп ил ферад 1290 г.
(8 септември 1873 г. нов стил)
Ваш молиствувател по обиколки
из Рупчоса
(печат)
ПРИЛОЖЕНИЕ 7
Превод от турски език
Физическо описание на документа: плътна бяла канцеларска хартия, която с течение на времето е пожълтяла. Размери 38,5/26 см. Текст на турски език, писан с арабица с черно тушово мастило. Документът е на няколко места повреден, обаче сравнително запазен.
СЪДЪРЖАНИЕ
Нива от дюлюм, находяща се в (местността) Ласово, страните и́ ограничени със: камък, Георги и Димитрак. Парцел 1. (Б. пр. Над този текст забележка: „Продадена”.)
233
Нива от един дюлюм, находяща се в (местността) Вартиница (Варница), страните и́ ограничени със: Саве, Янко, Илияс. Парцел 1.
(Б. пр. Над този текст забележка: „Поменатата нива е била продадена.” Дата: 25 реджеп 72 г. — 1 април 1856 г. нов стил.) Парцел 1.
Нива от един дюлюм, находяща се в поменатото място. Страните и́ ограничени със: Гостол (Апостол), Яне и път. Парцел 1.
Нива от един и половина дюлюма, находяща се в местността Друм. Страните и́ ограничени със Петко, курия (гора) и път. Парцел 1.
Нива от две лехи (свлека), находяща се в поменатото място. Страните и́ ограничени със: Устоян (Стоян), Васил и Петко. Парцел 1.
Нива от две лехи (евлека), находяща се в местността Равнища. Страните и́ ограничени със: Рангел, Георги и път. Парцел 1.
(Бел. пр. Над текста забележка: „Поменатата нива е била продадена”; 25 реджеб 12/73 г. — 21 март 1857 г. нов стил.)
Нива от едни и половина дюлюма, находяща се в местността Бряза, страните на която са ограничени със: Филчо, Вевко и път. Парцел 1.
Нива от един дюлюм, находяща се в местността Бряза, чиито страни са ограничени със: Саве, дере, рекичка и път. Парцел 1.
Ливада от един дюлюм, находяща се в местността Граве, страните на която са оградени със: Атанас, Драган и път. Парцел 3.
Нива от един дюлюм, находяща се. в местността Неджмайдо, страните на която са ограничени със: Павел, Гроздан и път. Парцел 1.
Нива от един дюлюм, находяща се в местността Гонулне, страните на която са ограничени със: Миле, Рангел и път. Парцел 1.
Нива от един дюлюм, находяща се в местността Паная, страните на която са ограничени със: Паскал, Ранго и път. Парцел 1.
Ливада от две лехи (евлека), находяща се в местността Вортинца (Варница), страните на която са ограничени със: Васили, дере, долчинка и път. Парцел 1.
234
□ □ □
Причината за написването е следната: въпросът за отчуждаването (фераг) и минаването по наследство (интикал) на чифлици, земи и други такива, които се числят в мукатаа’та на свещените вакъфи на негово превъзходителство гаази елхадж Шахабедин паша, населен в рая, които са вписани в регистъра на Дирекцията на съкровището на императорските вакъфи, ще се разглежда от гореспоменатото съкровище. Когато се случи наследство без наследници (махлюл), без мъжко дете, един дял, равен на 1/3 от наследството, останало без наследници (от махлюлите), продадени за сумата до 150 гроша, и сумата 83 гроша, пресметната върху десет хиляди акчета за земя, продадена за повече, се оставя на мюлтезимите им, а остатъкът се записва доход на вакъфа на негово превъзходителство.
Отсега нататък в бъдеще да не се издава документ (сенет) самоволно от мюлтезимите и други лица, а документите, които противозаконно се намират у тях, да се изземат и изтеглят като недействителни и да се съхраняват във вакъфа на негово превъзходителство.
За имотите, които се владеят и притежават по стария начин, относно въпроса за издаване отново на документ (темесюк) на притежателите им съгласно обнародвания височайши указ с помощта на чиновника и познаването на закона да се опишат чифлиците, земите и останалото, които се числят в мукатаа’та (имуществото) на свещения вакъф на негово превъзходителство покойния, и според смисъла на султанския указ, който се отнася за това, понеже християнинът Молидден (Младен), който бил притежател на споменатите 13 парцела ниви и една ливада, всички находящи се в границите на село Яврово, което спада в Рупчоската нахия, която е прибавена към Пловдивската кааза, се е поминал, поменатите по-горе ниви минават в наследниците на поменатия по-горе покойник — християните Велко и Дамян, като заимствувано (взето в заем) нещо.
Същите ниви по тоя начин се вписват в регистъра на вакъфа на негово превъзходителство в обязаност на гореспоменатите лица Велко и Дамян.
За владението и притежанието на които се написа настоящият документ (темесюк), който се подпечата от учреждението, което събира вакъфската равностойност (бедел), и се даде на гореспоменатите Велко и Дамян.
235
Нужно е да се плаща всяка година на офицера (чиновника) законният десятък на свещения вакъф и докато той се предава (плаща), да не се бърка (пречи) на владението и притежанието им.
Дата: гурре реби-уел евел (12) 55 г. по арабското леточисление
(15 май 1839 г. по нов стил)
Кръгъл печат на учреждението (не се чете)
□ □ □
На гърба на документа: „От притежанието (владението) на Мулиден (Младен) минава по наследство на синовете му Велко и Дамян. Село Яврово, Рупчос.”
Чете се, писано с кирилица, и следното: „Младеноолу Велку”
Чете се, писано със старославянска азбука, и следното: „Младенолу Велку.”
Чете се и следното, писано с кирилица и мастило: „Ломда бориките.”
Чете се, писано с чер молив: „Балабанчеву Дино.”
Непознати думи
Ферáг — отчуждаване, отстъпване имот.
Интикáл — минаване на едно имущество от едни ръце в други по наследство.
Махлюл — наследство, останало без наследници, което остава в полза на държавата.
Мукатáа — отдаване земя на изполица срещу определен наем [земя, която е обработвана и впоследствие вакфирана (определена за благотворителна фондация), а след това мястото преобърнато в парцели (празни места) лозе или градина, за която в замяна на десятъка плащат определен наем — аренда, годишен наем].
Мюлтези́мин — закупвач на държавни данъци.
Кесимджи́я — концесионер, предприемач.
Б. пр.
236
ПРИЛОЖЕНИЕ 8
Превод от турски език
Физическо описание на документа: литографиран образец на ценна книга — документ за притежание и владение на недвижим имот (темесюк). Обикновена бяла печатарска хартия с размери 38/26 см, пожълтяла. Текстът на туски език писан с арабица. Документът е добре запазен.
СЪДЪРЖАНИЕ
Тугра (монограм) на султан Абдул Азис, син на султан Махмуд II (епоха 1861–1876 г.).
От императорското министерство на вакъфите.
Светия (прочут) вакъф на гаази елхадж Шахабедин паша за свещената джамия, която се намир в Пловдив (Филибе), нейния имарет и медресе, който е записан в регистъра на съкровището на императорските вакъфи.
Причината, за да се напише тоя документ, е следната:
Както това се вижда ясно от таблицата на свидетелството, чиито номера са описани по-горе, което свидетелство се получи в съкровището на императорските вакъфи от Дирекцият, на пловдивските вакъфи, стана необходимо да се замени старият документ за собственост с дата. . . година, който се намира в ръцете на Петко Ангелолу и се отнася за една нива, приблизително от един дюлюм, със законен десятък (ашар- и шернелу) от непокритите имоти на светата благотворителна фондация на негово превъзходителство гаази елхадж Шахабедин паша, находяща се в местността Рáздол в село Ягрово (сега Яврово), Конушка нахия, Пловдивска кааза, Пловдивски санджак, ограничена с граници: от една страна — къпини (чáли) от друга — нивата на Петко, от една страна — нивата на Мито, от една страна — нивата на Ради и ереб, на която нива той е притежател (владелец).
Поради което му се взе същият документ и вместо него се издаде настоящият темесюк, който показва, че се позволи на именования от министрите да владее и притежава горепоменатата нива, както по-преди, като плаща законния и́ десятък всяка година според условията на вакъфите.
237
Дата:
23 месец зилкаде 1286 г. (арабско леточисление)
(24 февруари 1870 г. нов стил)
12 месец шубат 1285 г. (арабско леточисление)
(12 фавруари 1869 г. нов стил)
Надписано с червено мастило. Дата: 16 джемази-ул-ахър (12) 87 г. по арабско леточисление.
(13 септември 1870 г. по нов стил)
Кръгъл служебен печат:
Мехмед Садък
Министър на императорските вакъфи
Горе вдясно: номер на листа от таблицата (връзката) на свидетелството — 121.
Горе вляво: номер на регистъра от таблицата (връзката) на свидетелството — 913.
Долу вдясно: номер на тома в стария темесюк (документ).
Долу вляво: номер на тома на регистъра, в който е записан сега — 46.
Непознати думи
Вакъф — благотворителна фондация; множ. число — евкаф.
Гази́ — военолюбив, победител.
Шихаб — блестяща звезда; Шихаб-един — блестяща звезда на вярата.
Имарéт — благотворителен приют за оказване на помощ на бедни и проходящи пътници.
Медресé — училище.
Темесюк — документ за притежаване на недвижим имот.
Йошỳр — десятък; множ. число ашар — десятъци.
Ашар-ишерие — законен десятък.