Миналото на Яврово, Девин, Манастир

Николай Хайтов

I. СЕЛИЩНИ ИСТОРИИ

 

СЕЛО ЯВРОВО, ПЛОВДИВСКО

 

ЧАСТ ВТОРА — ЕТНОГРАФСКА

3. Веществена и духовна култура

   ( Домоустройство  —  Домашен живот  —  Храна и хранене  —  Облекло  —  Телосложение  —  Характер  —  Селски дела  —  Чорбаджии и мухтари  —  Селски пъдари и съд  —  Селски веселби )

4. Религиозни празници и суеверия

   ( Календарни празници  [[ Суха Колада, Колада, Сурвак, Кърст, Водици, Бабинден, Атанасовден, Св. Григор, Трифоновден, Св. Xаралампи, Св. Влас, Марта, Свето четиресе, Броените дене, Чаурките, Сирница, Гергьовден, Ирминден, Великден, Въшива неделя, Костадиновден - предой, Вартоломей, Еньовден, Петровден, Света Марина - Маринден, Ягус, Голяма Бугродица, Малка Бугродица, Петковден ]]  —  Традиционни празници  [[ Песпонеделник, Черковане (Вдигане на куните), Илинден, Здраве, Домашни курбани ]]   —  Суеверия  [[„таласъм” или „дракус”, „вървилници”, сайбии, змейове ]] )

 

3. ВЕЩЕСТВЕНА И ДУХОВНА КУЛТУРА

 

ДОМОУСТРОЙСТВО

 

Първите жилища на явровските селяни вероятно били землянки с изплетени и измазани с кал стени, покриви от слама или папрат и засипани с чим. В едно помещение живеели и хората, и добитъкът. Следващият етап е употребата на камъка. Около средата а XIX в. в Яврово имало само две къщи, в които освен обичайната обща стая, наречена „одая”, имало и втора, по-малка — „башкалък” или „сòба”. Изграждането на каменни стени дало възможност за направа на двукатни къщи, при които за добитъка имало обор в долния кат и жилище за хората в горния. Съграждането на първата двукатна каменна къща представлявало изключително събитие.

 

В Яврово доскоро имаше една стара къща, наречена „ди́вня”, собственост на братя Марчеви. През 1928 г. тая къща изгоря, застроеното пространство бе около 7X5 м. Къщата беше двукатна: долният кат — обор, а горният — жилище. Външните зидове бяха каменни. Покривът, както и покривите на всички явровски къщи, бе направен от тежки гнайсови плочи, наричани в Яврово „ти́кли”. Оборът и горният кат бяха разделени с дъбов гредоред, а върху него наковани дялани дъбови дъски,

 

 

146

 

наречени „бéдъври”. Между бедъврите зееха широки цепнатини, нарочно незапушвани, за да идват топлите изпарения от обора. Горният кат нямаше подразделения. Имаше всичко една-единствена стая без прозорци и без таван. Единствена четвъртита дупка имаше оставена направо на покрива, наречена „ди́вня”, та оттам и цялото жилище — дивня. Дивнята бе за проникване на светлина и за проветряване. На една от стените имаше „оджак”, твърде широк, застлан с плочи. Целият багаж на живеещите в дивнята се намираше в единия ъгъл и се състоеше от една кълчищена черга, два козяка („халища”) и един сандък с „гиздилна руба”. Ако мислено премахнем обора и дивнята остане направо на земята, ако вкараме добитъка в единия край на дивнята, а в другия оставим хората, ще имаме най-вероятния вид на жилищата, в които живели дълги години явровските селяни, преди да бъде направена революционната стъпка — разделяне обора от дивнята.

 

Първата стъпка в усъвършенствуване на дивнята е слагането на таван. Всъщност това е краят на дивнята, която не е вече дивня, щом като престанало да съществува отворчето на тавана. Тази стъпка била предизвикана вероятно от много студения „климат” в дивнята. Топлите изпарения на оборския тор и топлината от огнището не могли да балансират усилената вентилация през дивнята и в жилището било винаги много студено. А има още студени каменни стени, постоянно отваряна врата, която води направо навън, въздушно течение между комина и дивнята. Явровци правели таваните също от дъбови греди, на които наковавали пръти и на тях изплитали „чит”. т. е. плет, направен от разцепени лескови пръчки, намазани с кал. В Яврово съществува традиция да не се изхвърля нищо, дори да е старо и непотребно. Затова със създаването на тавана той се превръща в домашен музей, където в продължение на столетия се натрупвали всички изхвърлени от употреба стари вещи. Ето защо по таваните на старите явровски къщи биха могли да се намерят оръжия чак от времената на кръстоносните походи през България. Припомням си, че като деца ние ритахме по двора на старата Жóнива къща един шлем с наочници. По таваните сме намирали копия, маждраци от кърджалийските времена, дървени лъкове с ложета, каквито имали средновековните стрелци. Намирали сме окълцани пънчета за сядане, пропукани копани за ядене, ятагани, пищови и какви ли не остатъци от стари времена.

 

 

147

 

По-нататък, след като е сложен таван, извършват се и други промени едновременно или последователно. Тези промени се състоят в това, че долният и горният кат се подразделят. От долния кат за сметка на обора се оставя отворена отпред „подслона” — преддверие за обора, където се оставят земеделски сечива, дърва за горене и се поставя стълба за горния кат. Оборът от своя страна се дели на обор и зимник, в който се слагат туршия, вино и други принадлежности. В горния кат съответно на подслоната се явява коридорче, наречено „пóтон”, нещо като преддверие на „одаите”. Потопът е открит навън и заграден само с един нисък парапет, оплетен с чит, както и таванът, измазан с кал и наричан „кáнгеле”. На потопа се слага покъщнината, която до това време е била в стаята (завивките, сандъците и други потреби). По Заговезни на пòтона се събирали комшиите да поиграят хоро и се повеселят. На това място излизат пролетно време бабите да се пощят на „виделко”, а лятно време стопанките разчесват кълчища, предат и си „гълчат”.

 

На единия край на потона в някои от къщите правели фурни, в другия край — хамбарите. Най-често фурните строели отделно по дворовете. От потончето се влиза в одаите. От втората половина на XIX век започват да строят къщите с две одаи — едната наречена „оджак”, дето се намирал оджакът на къщата, а другата — „башкалък” или „соба”. Към 1850 г. в Яврово имало само две такива къщи с две стаи (на Данчо Ковача и на чорбаджи Тафко). Всички останали къщи имали само една стая — „одаята” или „оджака”, дето живеели обитателите.

 

Със закриването на дивнята се явили прозорци — овални дупки, през които не би могла да се провре човешка глава. Първите прозорци били винаги отворени, а по-късно започнали да слагат на тях щавени агнешки кожи, хартия, а още по-сетне и стъкла. Светлината била оскъдна и одаите винаги били в дрезгавина.

 

Осветлението в старо време не било толкова необходимо, както е сега, защото хората имали обичай, щом се стъмни, да лягат. Светлина за през нощта трябвало само когато имало „межи́е” или „попрелки”. В такива случаи използували борината, като изправяли до стените запалени стръкове. По-късно вместо да слагат борината до стените, поставяли я на специални железни подставки, наричани „борнарници” и тъй

 

 

148

 

направени, че докато стръковете горели, капките смола се събирали в една паничка. От нея правели разни мехлеми. Заедно с оскъдната светлина борината пущала и дим — „черна турма”, която изпълвала помещението. От борнарника се отървали по-заможните къщи, дето имало зехтинец за подпалване на кандилото. Газеничето е приспособление, което намира приложение в Яврово към средата на XIX век.

 

Дворовете в Яврово са малки, заградени със зидове. Зад къщата от специално оставена дупка през стените изтичала помията. Това място се нарича „боджáк”. Там се намират и клозетите, направени на открито от два камъка, или пък оградени с дъсчици. Разположението на явровските къщи е такова, че задните степи на къщите от цялата махала образували непрекъсната стена. Това е остатък от размирните времена с оглед на безопасността.

 

Развоят в домостроенето в Яврово бил много бавен. Причините на това бавно развитие се коренят в угнетеното положение на народа. Турците били чувствителни към външните знаци на своя агалък. Високите къщи им били трън в очите и тежко му на тоя българин, който се одързостявал да изгради двукатна къща. Народната песен ни напомня за някой си Димитър, които не послушал майка си, която го съветвала:

 

Не ходи́ в селски кории,

не гради́ къщи високи,

под къщи — изби дълбоки,

че те е село бáдило. . .

 

Селото чак въстанало, та „обадило” Димитър, дето е посмял да гради „къщи високи” и под тях „изби дълбоки”.

 

... Дорде му дума издума,

турци на двор дойдоха,

по двор коне развеждат

и на Димитра говорят:

„Излизай навън, Димитре.”

Димитър на двор излезе,

назад му ръце вързаха,

отпред му òчи покриха

и си Димитър забраха.

 

Турците се докачали и за облеклото.

 

 

149

 

 

ДОМАШЕН ЖИВОТ

 

Покъщнината в явровските къщи била твърде оскъдна. Дървени пънчета служели като столове за гости и за стари хора. Всички останали, а особено децата и жените сядали винаги на пода. Сядането на стол за тях било неприлично. Спомням си, че баба Кътка Вакова ни се караше, когато като деца отивахме у тях на курбан и седяхме на разкривените столчета:

 

— Слизайте скоро на дюшемéто бре, читаци! Какво сте се зачупèрили на скéмлите?

 

Маси също така нямало. Ядели на пода, а по-късно на дълги софри. Дългата софра, на която се нареждали около двадесетина души, била употребявана в задругарския живот. Когато задругите се разпаднали, софрата станала кръгла.

 

— На сегашните, късите софри и лябът дохада изкъсо — казваше дядо Рангел Хайтов, припомняйки си минали времена, когато на софрата в тяхната „стара къща” сядали трийсет души. Според него общото владение на земята било „споровито”, та и „берекетът” бил по-голям, и имането по-голямо.

 

Домашната посуда се състояла от един черен бакър, наричан „хàркома” или „арани́я”. Бил черен, защото винаги висел на веригата на огнището и се окадявал от дима. В тоя бакър сгорещявали вода за парене, в него готвели манджа за многобройното семейство. За донасяне вода от чешмите явровци си служели или с ведра, или с бели бакъри. Вода за пиене донасяли в бъкли: големи, средни, малки. Водата черпели направо от бакърите с кратунки или бакърени тасчета. Яденето поднасяли в една обща копаня, направена от върбово дърво, а по-късно в калени или бакърени „паници”. Бакърените паници се наричали още „сахани”; били различни по големина. Лъжиците били всякога дървени, та доскоро дядо Рангел Хайтов отказваше да яде в сахан или чиния, а си искаше копанята, че попарата му по-бърже изстивала в нея.

 

Завивките в явровската къща били еднообразни, направени от козина. Оттам и името им „козяци” или „халища”. Халищата са два вида в зависимост от употреблението — „покривáци” и „постилàци”. Покривакът е с дължина около пет метра, широчина около два метра и доста плътен. Той е пухкав и рунтав, та не пропуска влага и студ. Това халище е извънредно здраво, почти вечно. Единственият му недостатък е, че из космите му се въдят бълхи в такива количества, че

 

 

150

 

додявали дори на калените явровски селяни. За опазване от тая напаст явровци празнували два „бълши” празника в годината. Изпирането на халището било трудна работа. То и бездруго било тежко, пък като се натопявало във водата, ставало двойно по-тежко и сам човек мъчно го нарамвал, а още по-мъчно мачкал и перял. По-старите покривани ставали постилани, т. е. служели за постилане. Постиланите не се застилали направо на пода, а под тях се простирала кълчищена бяла черга, наричана „прóстор”. Към стената за възглавница слагали възглавките, направени от шарен домоткан памучен и вълнен плат, натъпкани с царевична шума. Освен възглавки наричали се още „бабỳли”.

 

Хората нощували в оджака, единственото някога помещение. На постилака лягали всички наред, а с покривака се покривали. Мъжете си събували цървулите и разпасвали поясите. Някои сваляли, а други не сваляли гуглите. Жените сваляли престилките. Цървулите изнасяли вън на „пòтона” и ги натрупвали до вратата. Сутрин, когато се събуждали дечурлигата, всеки разравял купа, за да си търси цървулите.

 

По стените на одаите имало полици за поставяне на съдовете, а също така и долапи с дървени врати, наричани „мусáндри”. В мусандрите кътали завивки и други неща.

 

Оджакът на старата явровска къща бил най-важното място. Смятал се като обиталище на добри духове. Хвърлянето на каквито и да било нечистотии в него било забранено, както и горенете на косми, нокти, хвърляне на смет и пр. Около това огнено сърце се разполагала софрата, около него се събували хората и си изсушавали намокрените навуща. Край него се събирали децата и бабите им приказвали приказки. До оджака спели най-старите. Оджакът бил „сърцето” на старата явровска къща, което никога не загасвало.

 

 

ХРАНА И ХРАНЕНЕ

 

В най-стари времена явровци ядели месото на дивеча и домашните животни варено или печено. Употребявали хляб, направен от ръж, овес или просо. Основна храна били козето мляко и соленото сирене.

 

Голяма употреба намирало и царевичното брашно, което примесвали в хляба. Измесването на хляба ставало в нощви.

 

 

151

 

Нощвите в старата Тафкова къща, останали от преди сто години, бяха с дължина два метра и широчина един метър. В тези нощви се замесвал хляб за четиридесет и двама души. Тестото раззимали в „панакòди” — дъски с преградки за по един хляб. Опечените хлябове наричат „фỳрнити”. Тях поставяли пак в нощвите и ги завивали с „месали”.

 

Към хляба явровци имали особен култ — до обожествяване. Разпиляването му не се позволявало. Не давали да се мачка непохватно при разчупването му, т. е. да се „дави”. Падналите трохички най-грижливо се събирали. Изтърваното късче хляб веднага се вдига, целува се и му се иска прошка. Пред хляба не се говорят мръсни думи или ако се каже нещо, добавя се веднага: „Да ми прости ля̀бът.” Хората се кълнели в „лебеца”, вричали се пак в негово име. За най-голямо благодеяние се смятало да ядеш някому хляба.” Този култ към хляба бил напълно оправдан. Селянинът се трудел само за хляба.

 

Хлябът бил основна храна, а всичко останало „катък” или „при́слада” на хляба, средство да се „протъкне сухият залък”. „При́слада” се смятала и манджата, която явровци варели в харкомите. Помня, майка ми никога не забравяше да ни настави, когато имаше на софрата манджа:

 

— Нагри́байте, мама, по еднъжкуж, немó по два пъти, óти манджата не е за наядане, ами е за присладане!

 

От време на време плахо посягахме към бобената чорбица, насипана в голяма пръстена паница. Ограниченията за прислаждането важеха още повече, когато яденето беше по-добро, например когато имаше сготвени сарми, наричани в Яврово „япрàци”, или пък пържени в тигана мръвки. Тогава майка ми още по-зорко бдеше и току ни подканяше:

 

— Ли́жете, мама, ли́жете. Сва не е за наядане, то е за присладане.

 

Ние лижехме мръвките, маслинките и сармите и само когато се заглеждаше, гълтахме по-наедро.

 

Майка ни разказваше, че в бащината и́ къща освен нея имало още 22 деца, отделно възрастните и старците. На тези деца само вечер давали манджа. На закуска и на обед ключарят на къщата, някоя си баба Гривна, давала само по една пиперчица от туршията.

 

Такава била суровата школа на майка ми, която тя въвеждаше и в нашата къща преди тридесет години. Безсилен беше и баща ми да омекоти тоя режим, макар че беше счетоводител

 

 

152

 

на кооперацията и често му гостуваха разни ревизори, инспектори и други хора от града.

 

Обичайният „катък” на хляба от най-стари времена били козето мляко и соленото сирене. Дробеното козе мляко е „класическо” ядене в Яврово. От соленото сиренце явровци също правят попара. Изобщо попарата е обикновено ядене, защото хлябът е винаги корав и старите хора, както и малките деца мъчно го дъвчат.

 

Много се употребявало и месото на козите и особено на затлъстелите яловици наесен, и то предимно като пастърма. Известният козевъд в Яврово Даню Тафков я приготвяше по следния начин: премиташе в един ъгъл на избата и застилаше шумица. Преграждаше с дъски отстрани и започваше да слага разсечените на две „гювдéта”: ред морска сол, ред месо, докато се извиси на „теперлемé” до тавана. Тъй приготвената пастърма била главното ядене на явровци през зимата, пролетта и особено като прибавка на други гозби: ориз, кърма н пай вече фасул. Пастърмата била предмет и на търговия от най-отколешни времена.

 

Друго обичайно, едва ли не ежедневно ядене е качамакът Явровци го ядат рядък на каша, бъркан на „топки” или „вàлькове” заедно със зелева чорба, с риба, сирене или с каквато и да е манджа. В особени случаи „топките” се размесват в тава и се поливат със „зàбела”, масло или мас, ръсят се със сирене или извара. Обичайна прислада на качамака са и киселото мляко и туршията. Качамакът е бил традиционно ядене и за овчарите, които често пъти оставали без хляб. Повечето от тях го ядели с кисело и прясно мляко, но имало и такива, като дядо Петко, който обичал да го яде с овнешка създърма. Пошетал на младини тоя дядо Петко из Добруджа и там посвикнал да заколва от време на време уж някоя болна овца, „развàрявал” я в един казан и я наливал в тулума на овцата. Тоя тулум дядо Петко скривал в плевнята на своя егрек и всяка утрин си отрязвал по едно парче, разтопявал го и го топел с качамак на „вàлькове”.

 

— Щървни́к беше, бог да го прости — атестираше го внукът му, стогодишният дядо Рангел.

 

Другите овчари сигурно са нагъвали сухия хлебец и соленото сиренце.

 

За да подслаждат хлебеца, явровци си варели и манджи. Най-обикновената е фасулът. Явровци варят фасула винаги „чорбали́в”, за да е бол.

 

 

153

 

— Свà не храни дỳша — произнасяше се майка ми за яхнията, затова винаги вареше рядка манджа.

 

Когато майка ми искаше да ни се похвали с манджата, казваше:

 

— Да видите каква чувърста (гъста) манджа съм ви сварила.

 

След фасула идва лещата, която явровци сеят твърде много. Варят и сушени диви плодове, сливи и ябълки на ошав, който подслаждат с петмез от грозде или сърбат неподсладен. Картофите започнали да съперничат по своята масова употреба дори на фасула. Това не ще да е било много отдавна, защото селското предание говори, че картофите били пренесени от ситовските абаджи, които ходили на печалба по Анадолука. Това ще да е станало около средата на XVIII в. Планинските условия за отглеждане на картофи се оказали твърде подходящи и скоро те станали основна храна — печени, варени и готвени. За да стане готово ядене от картофи, достатъчно било да има огън, за да се опекат, или съд да се сварят. Варените или печени картофи със сол заместват даже и хляба и всеки може да си ги приготви дори на къра.

 

Какво е било употреблението на картофите може да се види от един разговор между двама добралъжени, които орели в Герово. Единият бил на левия, а другият — на десния бряг на река Луковица, но багажът и пладнината им били заедно. Тоя отсам поспира воловете, поглежда слънцето, че надува глас, та пита отсрещния:

 

— Бе, бе-е-е-й, опекоха ли са картóлене бе?

 

— Опекоха се, опекоха-а-а-а, таман ги изрових — отговаря срещният.

 

Тоя отсам отново:

 

— Зàрови и от моите един габрáн да се опекат!

 

— Бива, бива-а-а-а — отговаря другият и заравя в жарта един габран още за сметка на другаря си, тъй като опечените не стигат и за двамата.

 

Макар че картофите били бол в Яврово, законът за „прислаждането” се отнася и до тях, макар и под друга форма. Веднъж Балабанов Алия видял сина си Костадин да бели сварените за вечеря картофи и се разсърдил не на шега:

 

— Бéли ги, бèли, локмазáнино, то баща ти е офицерин — скарал му се той.

 

Масова храна за народа били и туршиите от пиперки и зеле.

 

 

154

 

Преданието в Яврово ни осведомява, че обичаят да се прави туршия донесъл Баждарът от Анадолука, където явровци отивали на печалба. Изнамирането на туршията и въвеждането и́ в Яврово разрешило веднъж завинаги въпроса за „катъка”, затова и услугата, която Баждарът направил на явровци, била прометеевска услуга. Оттогава насам покрай хляба и фасула туршията станала неразлъчно ястие от зимната трапеза. Цели поколения започнали да израстват на туршийка. Наесен, когато идвало време за налагането и́, явровци докарвали с мулета цели товари пиперки, налагали ги в големи каци и в количества, изумителни за нашите бурканени мерки.

 

Приготовленията на туршията засягали и зелето. Освен кисело зеле със солено свинско месо през зимата явровци употребявали и зелевата чорба, в която нарязвали празлук, натривали опечени на огнището чушки и я сърбали с хляб или с качамак. Откакто започнали да слагат зеле в каците, явровци започнали да правят и сарми от зелеви листа, наричани „япраци”. Сармите са обаче модерно ядене, което се готви само по големите зимни празници. Те съставляват особено лакомство, затова със сарми се гощават кумовете по сватбите. Какво лакомство са били сармите говори оня спомен, който ни разказва как баба Кинка събирала „межáрки” из махалата:

 

— Я̀лате, милишки моми, я̀лате, че да видите какви япраци като тукмàци съм ви сварила и каква пита като кръг омесила.

 

Не ще и дума, явровци употребявали за храна и плодовете: сливи, дренки, череши, диви ябълки, круши и др. От тях сушели за ошав, но запазвали и пресни, заровени в сламата и скътани по сандъците не толкова за ядене, колкото за „потребовáлка”, за мезе на ракията, когато срещат кума, за подаръци при сурвак или на калезмарите по сватбите, за ръсене овцете на Петковден и за разни други подобни работи.

 

Точеното също така представлява лакомство. В Яврово освен баниците и катмите, които се пекат на подници, намазани с мас, правят и тъй наречените „рогàтники”. Рогатниките се замесват от по-бяло брашно на дебелички малки листа, които се пекат на нажежени плочи или върху печките, мажат се с мас или сланина. Понякога завиват четирите краища на рогатника и турят вътре „ръси́лка” от трáхна, ориз или тиква и тогава рогатникът се превръща в „ти́кълник”.

 

Сутрешната закуска явровци наричат „ручóк”. Ручокът е

 

 

155

 

обикновено ядене — най-често с останала от вечерта манджа. Обедът обикновено се прави из къра, на нивите, на хармана, на мандрите с каквото „господ дал” — хлебец и сол, варени картофи, солено сирене, солена сланина. Вечеря се обикновено с манджа, която домакинята е сварила в харкомата. В домове с повече хора яденето било на смени — първо децата, че после жените и мъжете. Когато ядели заедно, сядали кръстом ноги само мъжете. Жените и децата само на едно коляно прикляквали. Всички се хранели от една копаня или сахан и всеки присягал с дървената си лъжица.

 

Като деца се събирахме да нижем тютюн у чичови Гатюви и заедно с нас нижеше и стогодишният дядо Рангел. На пладнина ставахме да се измием всички от горчивия тютюнев налеп по пръстите; не скланяше да се мие само дядо Рангел.

 

— Да не съм драл котки, та да се мия — отговаряше той.

 

Не само дядо Рангел имаше такова отношение към чистотата. И майка ми, която беше много по-млада от него, си я караше по старому. Намери, да речем, брат ми косъм, попаднал в яденето, дигне го тържествуващ и го покаже на всички. Майка ми го устрелява с ядовит поглед и го срязва:

 

— Какво си го зяпнал, да не е по-голям от тебе?

 

 

ОБЛЕКЛО

 

Съвременното облекло на явровските селяни се състои в следното: за мъжете — шаячни потури, елек и долама, червен пояс на кръста, гугла на главата и цървули с бели навуща на краката.

 

Жените носят вълненици с тесни нагръдници. Около нагръдниците и на полите вълнениците са извезани със сребърни нишки. Вълненият пояс е както у мъжете, но по-къс. Върху него се опасва престилка на квадрати. Жените обуват вълнени чорапи и цървули. Те забраждат басма или тестемé — бяла широка забрадка. Съвременни украшения са само пръстените, гривните и нанизите от сребърни или златни парици. Според В. Дечов [1] това облекло, особено мъжкото, е заето от юруците, които имали пасища в Родопите и контакт с местното население. От юруците са заети и широките тасми от кожа, с

 

 

1. В. Дечов. Миналото на Чепеларе, стр. 24.

 

 

156

 

които опасват навущата. Тасмите са мъжки салтанат. Във времената на робството потурите и доламата не се боядисвали черно както сега, а се оставяли в естествения си бозов цвят.

 

Преди това облекло явровци имали друго: на главата мъжете носели бяла капица с нанизани ситни парици. Върху шапчицата туряли фес. Мъжките коси някога растели на свобода и стигали до раменете. Това били тъй наречените „чумбáзи”. За чумбази говорят и явровските народни песни:

 

Снáга ми мухал хванала,

змия ми òчи изпила

в чумбàз ми гняздо завила,

            („Какви са гласе изнисат”)

 

Или:

 

Петър ми сбира, търнува,

братче му чизми надява,

баща му конче подпряга,

сестра му чумбаз решеше. . .

            („Петър ми сбира, търнува”)

 

За чумбази в мъжката носия споменава и немският пътешественик през нашите земи Жирард Корнелий Дирш (1718). В своите бележки той казва за носията в Ихтиманско, че косите по главите на мъжете били стригани с чумбаз на темето [1]. По-късно от чумбазите взели да правят „плетени́ци”, а още по-късно взели да се стрижат и бръснат. След белите капици и фесовете се появили гуглите, но не в съвременната им форма — с очертани ръбове или изшилени, а плитки, с полукръгла форма капици, каквито и сега носят някои стари хора. Високите гугли, наричани в Яврово „кауци”, се смятали като белег на големство може би затова, че в миналото ги посели само болярите и войводите. Вместо долама мъжете обличали дълга шаячна дреха до коленете от бяла вълна. Под тая дреха обличали също шаячни потури, но по-различни от съвременните.

 

Интересно е да се отбележи преданието, че при сватби прикривали не само жените, но и мъжете, с тази разлика само,

 

 

1. Виж „Миналото на Самоков и околността” от Семерджиев, стр. 253.

 

 

157

 

че мъжете „прикривали” с черни шалове, а жените — с бели, „прéкривки”. Цървулите са може би единствената част от облеклото, която претърпяла най-незначителни промени. Те са вече изместени от „гуменките”. Освен навущата явровци обували на краката и бели „калцуни” до коленете, направени от шаяк. Такива калцуни носели и жените.

 

Конопените ризи сигурно били най-ранна принадлежност на женското и мъжкото облекло.

 

Облеклото на жените било следното: на главата върху сплетените на много плитчици коси жените слагали бяла шапчица от същата материя, както и ризата, обточена с дребни парици по периферията. На тази шапчица забраждали „басмица”, а върху нея — широка забрадка, бяла или шарена, наречена „махрамá”. Сребърен подбрадник опасвал брадата и двата ту края се закачвали за шапчицата над ушите. Махрамата се забраждала различно за жени, млади невести и моми. Вместо вълненик жените носели разцепени от двете страни шаячни рокли, досущ такива, каквито и днес носят българките мохамеданки в с. Лясково, Девинско. Тази прилика в облеклото на жените от старо време и облеклото на българките, изповядващи мохамеданска вяра, е указание, че носията била обща. Тя е могла да се запази в българомохамеданските села, защото религиозният фанатизъм не допускал промени. Християнското население заимствувало непрекъснато други образци на облекла, видоизменявало с времето носията.

 

На кръста върху разцепената дреха вместо пояс жените опасвали престилки, по-дълги от сегашните, по-шарени, с ресни до земята. Опасвали и металически гиздила — „чапрази”. Чапрази носели само годените и женените жени, не и момите. На шята си окачвали освен вързаници с монети още и кръстове, пиринчени или сребърни, доста големички. Връхна дреха на есените било „кепето”, направено от вълнена материя, без ръкави, с поли до земята, каквито носят и сега българките мохамеданки.

 

За едни мъжки гащи отивали 30 лакти „тръба” (домоткан шаяк). Облеклото, което носели едновремешните хора, те си го приготвяли сами, като изключим „гиздилата”. В изработването на платовете и дрехите явровци проявявали сръчност и художествен вкус.

 

Явровци носели и употребявали и оръжие. Стана дума вече за овчарските силяхлъци, за техните карадалие пищоле, ши-

 

 

158

 

шанета и мартинки, но трябва веднага да забележим, че огнестрелното оръжие в ония времена било скъпо и рядкост. Така например когато явровци поискали около 1840 г. да въоръжат своя пъдарин с тюфек, трябвало да броят толкова селски пари, колкото била цената на десет „алъклии” овена. Скъпи били и „маданските” пищови, а още по-скъпи дългите черногорски „алтъпътлаци” барабанлии. Мъчно се доставяли и прочутите „смилянски ятагани”. Освен че огнестрелното оръжие мъчно се намирало и било скъпо, но в едновремешния си вид то не било и толкова сигурно. Ударният механизъм дори от въздушната влага спирал да действува и засечките били най-често явление. Манипулацията около пълненето изисквала опитност и гарантирала само един изстрел, за втори се искало време. Ето защо средновековните оръжия били в употреба дори до освобождението на България, когато руснаците надонесли много бердани.

 

От старите оръжия заслужава да споменем боздуган или така наречения „топуз”. Това са къси дървени тояги, дрянови или дъбови, с особени нарастъци на края под форма на топки, големи колкото два юмрука, обковани с железни пластинки като клинци. Такъв боздуган развърташе при игрите на Песпонеделник старият Макáк, който играеше „конището”.

 

„Маждраците” са къси копия с дрянови дръжки и набучени на краищата четириъгълни острия (подобни на щикове), само че по-дебели и дълги до 55 см. В Баковата къща имаше и един „самострел” — дървен лък с ложе и механизъм за закачване и освобождаване на тетивата, какъвто употребявали в средновековието. Той си беше местна изработка, вероятно по някои оригинални образци от стари времена. С тоя самострел се въоръжил един от Баковите хора при бунта срещу Стамболов през 1887 г.

 

Брадвите и косерите в ръцете на силните и сръчни мъже били страшно оръжие, може да се каже, най-често употребяваното от явровци, които от малки боравели с тези сечива. В ръкопашна борба били предпочитани вместо ножовете.

 

В Яврово имало доста оръжие, което било събрано най-вече през „бузгунлука” от башибозуците, които претърсили цялото село за оръжие. И все пак на Песпонеделник, когато обикновено се изваждаха всички стари оръжия, се изнасяше много нещо на улицата — предимно ятагани, кремъклии, шишанета, маждраци и топузи, които доскоро се въргаляха по таваните.

 

 

159

 

 

ТЕЛОСЛОЖЕНИЕ

 

Ражданията в Яврово ставали само в обора върху купчина слама. Три дни родилката оставала на същото място, преди да се качи при домашните в оджака. „Белият свят” детенцето виждало в обора. Мъките му започвали тепърва, когато минавало под разпореждане на суеверните баби. Съгласно вековния обичай те не чакали да падне пъпчето на детенцето, а го прерязвали, и то непременно със сърп. Освен това бабите стягали главицата на детенцето, за да се „изправи”, и често пъти я деформирали и изкривявали завинаги. За да не мирише детето, поставяли го да покисне в пресол, за да му се „стегне” кожата. Много често след такова кисиене кожата на детето се свличала. Люлката завързвали на един ъгъл в общата и единствена стая. Там влизали и излизали двадесетина души, донасяли кал и прахоляци, размесени с изпаренията на сушените край огнището мокри навуща. Отваряли и затваряли час по час вратата и между нея и комина се образувало въздушно течение. Сменяли се постоянно топъл и студен въздух. Всичко това поставяло на върховно изпитание детското здраве. Ако детето изтърпявало съкрушителните въздушни бани през първите два-три месеца, имало надежда, че може да остане живо. Смъртността обаче през първите три месеца била страхотна. Най-малко една трета от новородените умирали, преди да навършат година.

 

При по-благоприятни условия се намирали децата, родени през пролетта. На четиридесетия ден от раждането майките им тръгвали на работа както всички и вземали със себе си и пеленачетата, на които връзвали люлки под някое дърво. Може и да не им е било дотам удобно на малките при тия разходки из къра, но имали чист въздух в изобилие, а чистият въздух зачервявал бузичките им и те по-рядко умирали. Детето, след като прохождало към края на годината, било отбивано и този период отново поставял на изпитание издръжливостта му. То пак минавало под бабиното попечителство. Бабите им дъвчели с прогнилите си зъби обикновената храна, която ядели всички, и я втиквали в детските устица с помощта на палеца.

 

Децата, които оцелявали, били напълно калени. Докъм дванадесетата си година те ходели с роклички от вълнен шаяк, наречени „кавáди”, независимо дали били момчета, или момичета. Имало случаи, когато ходили с кавад до 16-годишната си

 

 

160

 

възраст, както например Павли Тафков. Детето с кавад било неприкосновено. Никой за нищо не го търсел и то прекарвало дните си в игра по улиците или из околностите на селото. Когато кавадът се замени с потурки, детето е вече момче и започва да влиза в работа. Води на баща си воловете, пасе кравите, завръща овцете на овчарите, кара мулета, натоварени със слама по харман-време, с грозде — по гроздобер, и върши работа. След като подрасне от момче на ерген, домашните му го задомявали и то хващало утъпкания път на дедите и бащите — да пасе овцете, да оре и сее, да сече горите.

 

За здравето на едновремешните хора имала значение умереността в яденето. Овчарите и земеделците бивали все из кърищата на чист въздух, припичани от слънцето, брулени от вя търа. Като изключим някои битови неудобства, тоя живот бил здравословен. Имало значение и нещо друго: опростеният начин на живот. Постъпките били предварително определени и съобразени с предписанията на обичая. Селянинът рядко чувствувал върху себе си отговорността да решава. Нему били непознати съмненията и конфликтите, които разтърсват живота на съвременния човек и подкопават здравето му.

 

Той е обикновено рус или кестеняв, със сиви очи. Подчертано чернокоси и чернооки хора са рядкост. На ръст преобладават едрите кокалести хора. Походката им е тромава. При вървеж явровци се поклащат ту на една, ту на друга страна. Едновременно с това вървящите се подават силно напред в някаква устременост. Всичко това е от дългия навик по изкачване на стръмнините, където се налага навеждането за облекчаване на вървежа. Дори по равно явровци ходят все така. Лицата са повече скулести. Гласовете — гърлени и могъщи, особено у овчарите, които се упражняват на викане, за да плашат вълците. Колко силно гласовити хора имало някога, може да се заключи по това, как Тоди Мелянчов питал майка си, която копаела в местността Св. Никола, къде е ключът на избата. Разговорът се водел от Мелянчови ниви в Могила, които се намират на един час път от Св. Никола.

 

Имало и гласовити жени — песнопойки. Такава била Смарайда, сестра на известния епитроп Драган. Смарайда имала посестрима, с която били неразделни. Когато дошли кукленските турци и забрали Смарайда да жъне, тя помолила посестримата си да и́ обади, кога и нея ще отведат воденските турци. За да и́ обади, тя се покачила на връх Николташи и запяла:

 

 

161

 

Стано, Стано, бяла Стано,

бяла Стана в кораб седи,

в ръка държи огледало,

огледало кокалено.

 

През повече от десет километра прозвучала песента, та чак Смарайда я чула, както си жънела в местността Каратопрак. Не само я чула, ами отвърнала с втория куплет на същата песен.

 

 

ХАРАКТЕР

 

Явровският селянин е трудолюбив. Трудните условия за живот идвали не само от туй, че в планината животът е по-труден, отколкото в полето, но и от това, че явровецът винаги се намирал между планината и полето. Сеното и сламата возел на свитки по петдесетина килограма, товарени на самар, а не на кола. Това го заставяло постоянно да тича, да отива и се връща. Нуждата и немотията, постоянните му спътници в живота, напрягали силите му и развили до крайна степен трудовите му качества, направили го по-упорит и от „горнешките” овчари, и от полските му съседи.

 

Думата „работа” е най-често срещаната дума в речника на явровския селянин. Толкова напрегната и жестока е битката за хляба, че тя изместила всякакви други интереси. Това нещо е намерило отражение и в обичайните поздрави и въпроси, които си разменят явровци, когато се срещнат по пътищата:

 

— Как е работата? — е въпросът.

 

И започва разговор непременно за работата. За явровските селяни трудолюбието е критерии за нравствената оценка на хората. Отива, да речем, одумвачката в дома на момата да я иска за някой момък. Тя отваря дума и за момъка и преди всичко за неговата работност:

 

— На работа карар нема, пък и имотец си има — казва тя. Дори пмотецът, най-важният ценз за ония времена, следва подир работата. Ето как наставя мъдрата майка своя син, който е тръгнал да си избира жена:

 

... Гá на хоро идеш,

немой гледа мома

 

 

162

 

лепа, чорбаджийска,

ами гледай, синко,

сиромашко чедо.

Гá на нива иде,

да ми сърпа върти,

да ми край обира...

            (Явр. нар. песен)

 

Работливостта като добродетел е намерила място и в мъдростта: „На лоши синове имот не трябва, на добри — хич” (лошите ще го разпилеят, а добрите ще си съберат сами, макар и да нямат от баща).

 

Докато трудолюбието се смята за най-ценно качество, неговата противоположност се счита едва ли не истинско нещастие. Мой чичо се оплакваше на баща ми от своя непрокопсан син:

 

— Не слуша, бати Шáнди. Краде, лъже, напива са. Хайде, зарежи тва, ами се изхайлази — не ще да работи, мундавàнинът му ниедин.

 

Той беше готов да му прости всичко останало, но не и хайлазуването. Пет или шест са синонимите на „лентяй”: „михлюзин”, „готовáнин”, „коматáнин”, „софраджйя”, „локмазàнин” и пр.

 

Освен като зло само по себе си лентяйството се смята и като първоизточник на всички останали злини, включително и болестите. От човек без работа може да се очаква всичко, защо то е „хузурясал”, т. е. доскучало му е.

 

Ако се чуеше по село, че някой направил някаква беля, и това се отдаваше на „хузурясването”. Хузурясването за явровци е универсалната причина за всички злини. Те си имат и своя домашна пословица, която твърди, че „мъка се търпи, хузур се не търпи”.

 

Най-после трудът за явровци е не само необходимост, но и нравствена опора. Само в трудовата улисия явровецът забравял останалите кахъри, които човъркали душата му. Обичайната утеха за претърпени нещастия е: „Глеж си работата.”

 

Друга важна отлика в характера е запазената старославянска черта — гостоприемството. Между всички битови особености, които явровци запазили свежи, на първо място е гостоприемството. Гостенин в явровска къща не остава не гостен и гладен. По което и време да дойде, слагат му софрата

 

 

163

 

а слагането на софрата е признак на най-голямо уважение. За да се види колко силно е вкоренена гостоприемната традиция изобщо у родопчаните, ще споменем, че дори Ахмед ага Тъмръшлията, „потурчен” българин, пазел старата гостоприемна традиция. Дядо Славчо Славов от с. Михалково, който бил абаджийски чирак в конака на Ахмед ага, ми разказваше, че всеки посетител първом влизал в одаята за гости, разполагал се около постоянно сложената софра и веднага получавал топло ядене. За Ахмед ага това не било демагогия, нито владетелска поза, а чисто и просто гостоприемна традиция.

 

Друга ярко запазена черта у явровския селянин е неговата твърде чиста нравственост. През вековното си съществуване явровци спазвали неписания закон на обичая, който се предавал от поколение на поколение и никой не посмявал да го наруши. Тежко и горко томува, който кръшнел настрани от обичайната нравственост и не вървял там, дето всички хора вървели. Такива престъпници на селската нравственост никой не зачитал с дружба или с приказка. Те оставали самотни, отритнати. Тъй съкрушителна била силата на колективната присъда.

 

Ето защо общественото мнение в Яврово е една непогрешима оценка, с която всеки се съобразява: „Какво ще кажат хората?”; „Прави, каквото правиш, само да не си залък в устата на хората”; „Да не те носят в хорските уста.” Явровци най-често започват всяка приказка с „дето викат хората” или „дето се е рекло”, „дето се вика”. Хората, които живели преди, са го оставили завет или както се казва още „невесеят”. В основата на всяка приказка или мисъл лежи справянето с обичая и традицията, с онова, дето се е „рекло” и „викало”.

 

Между явровци много рядко се срещат престъпници. От 1879 г. насам се помни единствен случай на опит за убийство при едно спречкване. Явровци не носят ножове, като изключим овчарите. Ако носят, носят ги в торбата си, за да си режат сланина и хляб. Те наричат жителите на полските села, които винаги носят затъкнати на ногавците ножове, и „бучакчии”, т. е. ножари. В явровските къщи почти не се употребяват ключове. Дворовете са разградени и на вратите няма обичайните „сюрмета”, „запинячки” и други препятствия, които правят дома недостъпен. Земеделските сечива са разхвърляни по дворовете, но въпреки това кражбата е явление, почти непознато. Това важи особено за миналото.

 

 

164

 

Честта на жената е много на почит и тежко на посегателите върху женската чест.

 

Такива случаи, макар и редки, но се помнят — два в турско време и един преди двадесетина години. Единият случай (през 1837 г.) се отнася за селския мухтарин — Постол. В другия случай селяните приложили обичайното наказание — публично развеждане на заловените прелюбодейцн из селото. Мъжът забягнал, а жената малко по-късно умряла от угризение.

 

Голям грях се смятало, когато се роди дете по-рано от определеното време. На такова дете викали „рáник”. Когато разпитвах стари хора, често слушах да се споменава някой си прадядо, живял преди сто и петдесет години, че бил „рáник”. Всички го забравили, не забравили само, че бил „рáник”.

 

Един от салтанатите е попийнал мъж да разкопчее на хорото елека си, та през ризата му да се видят вълнясалите му гърди. Друг салтанат са широките кожени „тасми́” на навущата. Обикновено навущата се връзвали с вървите на цървулите, които били теснички. „Тàфралиите”, т. е. тези, които обичали да се докарват, навивали освен това върху навущата и широки кожени тасми чак под коленете. За салтанат се смятало, когато някои ръгнел гуглата си извътре, та си показвала „шилото”. И в опасването на пояса имало някакъв салтанат. Поясът тъй се опасвал, че да има пет пръста от него до доламата. Когато някой пущал пояса си по-надолу, това било вече салтанат. За такъв викали: „Пуснал си е той пояса, ама де да видим.” И в носенето на потурите имало норми, валидни за „пътните хора”. Обикновено потурите не се връзват много високо, но да са отпуснати и да се набират над коляното. Салтанат било, когато някой ги връзвал по-високо, стягал ги с пояса, та се „опъвали”. Всичко било измерено в живота на явровските селяни и се хвърляли в очи и най-дребните отклонения и белези на оригиналност.

 

Явровецът е емоционален, затова народните песни са повече любовни. Осем от всички десет, които ще чуете, говорят за любов. В тях се говори толкова много за любов, колкото малко се приказва в обикновения живот. Любовното чувство никак не е повяхнало и изчезнало, а е процъфтяло в народната песен. Ако съдим по нея, любовта е нежно, силно чувство, но то е някак измерено, лишено от авантюризъм. Това най-добре проличава в следната народна песен, която ни разказва как един момък прави любовно предложение:

 

 

165

 

Станчице ле, мари душмаичице,

я ма зèми, мари, я ми кажи,

да не ходя, мари, в тъмнинену,

да не мачкам, мари, кáлувене;

да не кърша, мари, плетищáна,

плетищáна, мари, комшийскине,

да не лаят, мари, кỳчетана,

кỳчетана, мари, махлèнскине.

 

Голяма е привързаността на явровеца към родното място. Столетия наред той обитавал своето село, завряно в горския пущинак, и там единствено усещал сигурност от окръжаващата го враждебност.

 

Явровецът е носител и на отрицателни качества. Завистта е пускала по-дълбоки корени. Явровецът проявява не само качества на завистливост, но и на повишена подозрителност. В различни времена в селото се заселвали от другаде, оженвали се, деца и внуци се раждали, години минавали, по споменът, че те са „мажири”, външни хора, не се заличавал. За такива външни хора явровецът казва: „Знам ли кой е?”

 

В миналото явровци били суеверни. Имало безчислени божества, духове, „дрàкуси”, които се крият навсякъде: в големите дървета и скали, в изворите и под праговете, в огнищата и по таваните, по избите. По-нататък подробно ще се занимаем с тези вярвания.

 

Хората от миналото били и религиозни, макар и по своему, защото християнската религия ги само докоснала, но не проникнала в душата им, която се запазила езическа. Християнската религия усвоили само в нейната черковна обрядност. Говори се например за един добралъшки овчар, който от рождението си не бил стъпил в черквата. „Натиснали” го домашните му и го накарали да отиде и той като хората да запали една свещ на Богородица. Хубаво, ама като се озовал добралъженинът в черквата със свещица в ръка, смаял се къде да я остави. Поогледал се безпомощно и видял един от по-старите овчари между останалите богомолци. Без много да му мисли, младият овчар турил два пръста на устата, свирнал пронизително и викнал с цяло гърло:

 

— Бат Личо-о-о-о. На кутро мястó да окача свещàн?

 

— Е-е-е там закукáлькяна, на си кьорав! — посочил с ръка старият овчар свещника и кръвнишки изгледал своя по-млад колега.

 

 

166

 

 

СЕЛСКИ ДЕЛА

 

Задружния живот явровци редили според обичая. В тези обичаи има по нещо и от задругите, съществували чак до средата на миналия век.

 

Обществените дела в Яврово наричали „селски работи”. Селски работи били пътищата, черквите, училищата, избирането на „мухтарин”, т. е. селски кмет, избирането на епитропи, главяванего на свещеник и учители, на пъдари и пастири. Селски работи били горските бранища и сечища, реденето на драгасията или все едно — определянето на ония местности из къра, които ще бъдат угари, местата, където ще бъдат мандрите, пасищата, водопоите и пр. В селските дела се броели обществената благотворителност, съденето на крадците и прелюбодейците.

 

Всичко това ставало на селски събрания. Те били насрочвани, когато трябвало да се реши внезапно изникнал важен въпрос, например купуване на мера, съдене на някакво престъпление, избирането на „мухтарин”, наречен още селски кехая, и пр. Въпросите на драгасията и други подобни се решавали на сборището пред черквата всеки неделен ден след неделната служба. Старците се разотивали да „ручат” и се връщали пред черквата или в метошката одая, когато времето не било хубаво. По-старите насядвали по черковния дувар, други приклякали и подпирали гърбове на дувара, а около тях се събирали любопитни селяни, които стояли прави с чинно мушнати ръце в пазухите и слушали. Думата подемали най-старите, останалите добавяли по нещо, обсъждали. Решенията се вземали, когато имало съгласие на болшинството.

 

Колкото се връщаме по-назад, толкова по-пълно и непосредствено е било участието на „бидéлите” в решаването на селските въпроси. От края на XVIII век взела връх една върхушка от „по-предни хора”, които решавали селските работи за сметка на селото, а от началото на XIX век се очертават и в Яврово фигурите на един-двама чорбаджии, които вземат все по-решително участие в уреждането на селските дела.

 

 

167

 

 

ЧОРБАДЖИИ И МУХТАРИ

 

В Яврово започва да се чува името „чорбаджия” около 1830 г. Първият чорбаджия, който се споменава от селското предание, е чорбаджи Тафко. Той имал 1000 овце и 500 кози, доста имот и пари 80 000 гроша, но когато станало нужда да се внесат 3000 гроша за купуване на мерата, вместо да услужи на съселяните си, продал една част от мерата на добралъжени. Тафко бил голям дост с Хасан ага и син му — Ахмед ага Тъмръшки. Те идвали винаги в неговата къща на конак. Чорбаджи Гечо и чорбаджи Батинко били синове на Тафко и негови наследници както в имота, така и в чорбаджилъка. Докато Тафко се показвал набожен и кротък, син му Гечо заробил икономически овчарската половина на селото, на която давал пари под лихва, а купувал вълната, маслото и приплода. Той фактически управлявал селото, той „избирал” и „махвал” кехаите и мухтарите.

 

Селският мухтарин бил начело на общинското самоуправление. Той бил избиран от селото всяка година. Докато селските дела се обсъждали и решавали от селското събрание по принцип, мухтаринът извършвал деловата, организационната част. Освен това той бил и орган на турската власт; в качеството на такъв се грижел за събирането на данъците, давал съдействие на всички органи на властта, които по някакъв повод идвали в селото, грижел се за тяхното посрещане и продоволствие.

 

За събирането на данъците мухтаринът се ползувал от „данъчна архива”. Тя се състояла от един лесков прът с нанизани на кълчищна връв вързапици от рабоши: за всяка махала — отделна вързаница, за всяка къща — отделен рабош. Рабошът представлявал отделната страница от данъчния регистър за отделната къща, направена от късче дърво, предялано от двете срещуположни страни. На двете плоскости с остър нож се издълбавали черти, различни по брой и в различна комбинация за означаване на дължимите суми. След начертаване чертите с острието на нож рабошът се разцепвал по средата на двете плоскости по такъв начин, че само като се слепели двете половини, написаното можело да се прочете. Едната половина, наречена „майка”, оставала нанизана на махленската вързаница, съхранявана от мухтарина; втората половина, наречена „щéне”, оставала у данъкоплатеца. По такъв остроумен начин се осъществявал контрол върху определената за плащане сума,

 

 

168

 

защото когато мухтаринът отивал да поиска сумата, стопанинът донасял „щенето” и опитвайки всички „майки” от вързаницата за махалата, гледали на коя „майка” ще прилегне. Тогава се прочитала сумата, отбелязвала се направената вноска и отново се връщало на данъкоплатеца „щéнето”, което имало стойност на квитанция за внесената сума. През определено време на годината, обикновено есен, мухтаринът нарамвал „данъчната архива”, т. е. пръта с вързаниците, и обикалял от къща на къща, за да събира данъците с увещания, молби или заплашвания. Заедно с него или веднъж в годината идвал пратеник на агата, който прибирал събраните данъци. Тези, които закъснявали с данъка, ги викали в конака при бирника или ги затваряли в някой зимник и отгоре им наливали вряла вода.

 

Освен споменатите задължения като представител на селото мухтаринът посрещал органите на турската власт, като започнем от обикновения сувария, та стигнем до самия ага. Когато идвал агата, мухтаринът нямал време дори да поседне за минутка. Той тичал насам-нататък, събирал за гощавката на големеца яйца и кокошки, викал един или друг от селяните. Мухтаринът стоял прав край агата, докато последният се хранел в компанията на чорбаджията, и когато големецът лягал да спи, завивал се с ямурлука си и сядал на прага, за да е на разположение всеки момент.

 

Известен селски мухтарин бил Чилику. Той пресрещал „пазаргàтите” от Пловдив, когато си идвали, в местността Бáтив дол и им викал: „Давайте, áйол, давайте, кой по аспра, кой по две, да ви налекне от дàнука.”

 

Неизвестно по какви обстоятелства Чили́ку се побъркал и го завели в кукленския манастир „Св. Врачи”, където калугерите уж знаели да лекуват тази болест. Тези лечителни способи били много драстични: затваряли болните в едно каменно подземие, връзвали ги на синджир и всяка утрин ги заливали с поледена вода от аязмото. Чили́ку попаднал на един от гръцките калугери — Зóсим, човек безскруполен и алчен, който метнал око на вълчия кожух на явровлията и за да го вземе, оставил го една неделя гладен, докато го умори. Когато синовете на Чили́ку дошли да заобиколят баща си, намерили го в подземието с изгризани цървули. . . от глад.

 

Прочут селски мухтарин бил и Постол Джокала.

 

По средата на XIX век селото нараснало, изострили се икономическите отношения за паша, за земя и за бранища, управ-

 

 

169

 

лението взело да носи материални изгоди и оттам чорбаджиите започнали да се стремят към решаваща роля в общината. Това, разбира се, не станало без борба. Моментът, откогато те взели надмощие, е по времето на Аршинковия мухтарлък.

 

„Аршинко”, същинското му име било Петко, бил правнук на селския мухтарин Чилику и внук на Стоян Хайтата, убит от кукленските турци. Когато веднъж на връщане от Пловдив Петко минавал през Куклен и видял, че има „гюреш”, т. е. борба по случай байрама, отбил се да погледа, макар това да не допадало на османлиите. Изявил желание пред белобрадите попечители на борбата и той да опита силите си, те зинали от необичайната смелост на гяурина, но решили да спазят традицията и се съгласили при условие да заложи мулето, което водел със себе си. Без да се съблича (това било за явровлията срамота), той излязъл да дели мегдан с баш пехливанина — Сиврията. Як бил наистина дебелоглавият Аршинко (така му викали заради ниския му ръст), спокойно носел под едната си мишница чувал с ръж, по от пехливанските уюни нищо не разбирал. Сиврията, намазан със зехтин, неуловим почти, обигравал около Петко, докато на Аршинко му дотегнала гоненицата и загубил всякаква предпазливост, погнал Сиврията с наведена като бик глава и насмалко да го пипне, но оня се измъкнал встрани, извърнал се и го сграбил отзад през кръста. Минутка след това Петко се намерил на земята. Мулето, разбира се, пропаднало, което станало причина да се отдели от чичо си Димитър, който не можел да му прости това.

 

Такъв характер не харесвал на чорбаджиите — Батинко и Гечо, които обичали „пътните”, кротките хора, дето не им кършели думата. Петко все държал „селска” страна, все бранел интереса на „малсайбиите”, а това не изнасяло, на чорбаджиите. Те имали обичая да редят селските работи все тъй, че тям да е добре. Застъпничеството на Петко станало причина да го изберат за селски кехая, мухтарин, и това станало не по чорбаджийската, а по народната воля.

 

— Чепàто е сва куче, жа ни зорлади́са — произнесъл се чорбаджи Батинко, когато Петко станал кехая.

 

— Ба, ако млогу знае, агата жа му види сметката — успокоявал го брат му — чорбаджи Гечо.

 

Един Великден, както на всеки Великден, селото трябвало да изпрати обичайните подаръци на агата в Тъмръш. Пратеникът, които отивал да ги занесе, обикновено правел и повери-

 

 

170

 

телната информация за селските дела, за берекета, за стоката, за всичко онова, което интересувало Ахмед ага като господар. Тоя Великден чорбаджиите изпратили някой си Калю. Най-важната заръка на чорбаджи Гечо до агата била тая: да обади на Ахмед ага, че Аршинко псувал кадъните му.

 

Заминал Калю за Тъмръш и се представил на агата. Поднесъл му изпратените подаръци, изредил „млогу здраве” от чорбаджи Гечо, чорбаджи Батинко, от Бего, от Тръндафил, само за Аршинко, селския мухтарин — нищо не продумал. Това не убягнало от вниманието на агата:

 

— Кина прави кехая̀са, бре? — не се стърпял Ахмед.

 

— Че знам ли, аго, да кажа ли, да не кажа ли — смотолевил уж засрамено Калю, но след повторната покана на агата той изпълнил заръката на чорбаджи Гечо и издал Аршинко, че псувал аговите кадъни.

 

— Бре, да не лъжеш? — кипнал агата и лицето му потъмняло.

 

— Пред тебе лъжа бива ли, аго, истина е — потвърдил Калю. Същата вечер Ахмед ага отпратил трима „суварии” (конни стражари) да хванат Аршинко в Яврово и да го заколят.

 

На път за Яврово сувариите замръкнали в Добралък, където имали някаква друга работа, затова станало нужда да се отбият у един свой „ески дост”, да похапнат и нощуват, преди да продължат пътя си. След като вечеряли, гостолюбивият домакин българин мохамеданин попитал заморените пътници каква работа ги е подгонила за Яврово, че толкова бързали. Сувариите доверчиво поверили мисията, с която ги натоварил агата. Българинът мохамеданин се случил приятел на Аршинко, затова се стреснал от чутото за него, но запазил самообладание и когато сувариите си легнали да дремнат, той отишъл, та намерил един човек от Батинковите, който също така бил приятел на Аршинко, разказал му каква опасност е надвиснала над Петковата глава и го изпратил да предупреди Петко. Начаса още приятелят на Петко тръгнал за Яврово и към полунощ бил вече там, на Петковата вратня, по която тихо потропал. Сам Петко излязъл със запалена борина да види кой го търси посред нощ. Видял той своя добралъшки дост и го поканил да влезе, но онзи отказал и разправил набързо каква е работата, която го довела по това време в Яврово. Разказал и си заминал за Добралък, за да го свари зората там, та да не се усъмни никой, че е идвал в Яврово.

 

 

171

 

Петко си влязнал в одаята, поискал на жена си Кина да се преоблече с нови дрехи, взел в една торба хляб за три деня и заминал уж по бърза селска работа за Пловдив. Не успяла повторно да задреме Кина, когато на вратата им отново се почукало, тоя път по-сербез. Излязла тя да отвори и чак като съгледала въоръжените хора на агата, се досетила каква ще да е „бързата работа” на мъжа и́, затова на въпроса дали Петко е вътре, казала, че Петко от два деня бил в Пловдив и никакъв не се е връщал. Сувариите не повярвали, влезли в къщата, претърсили, но от Петко нямало никаква следа. Те отседнали у чорбаджи Батинко, за да чакат завръщането на Петко, но Петко не се завръщал. Станало ясно, че той „усетил” и забягнал, затова сувариите се завърнали в Тъмръш с празни ръце. Докато сувариите се излежавали у чорбаджията да го чакат, докато опитвали винцето на Батинко, Петко се крил у един свои приятел турчин от село Долни Воден. Когато сувариите си отишли, завърнал се и Петко дома. Върнал се, но не останал, а си взел едно-друго, сбогувал се с жена си и заминал, тоя път надалеко. След бягството на Петко чорбаджиите повикали жена му Кина да си видят с нея „хесапите”, които имали за оправяне с мъжа и́. Кина била неграмотна, а чорбаджиите тъй я „хесапили”, че Петко излязъл борчлия.

 

Девет години останал Петко в Цариград, дето се условил слуга на един евреин, търговец на добитък. Девет години аргатувал. На десетата той разменил целия си „аргатски” хак срещу турски лири, купил си нови дрехи, чалма и хубав раванлия кон и си тръгнал за родното село. Благодарение на турския си каяфет и турския език той успял да дойде безпрепятствено до село Поповица, Асеновградско, нощувал в същото село и призори се отправил за Яврово по пътя за Асеновград. Петко виждал вече познатите му очертания на родния балкан. По пътя из високите царевици изскочили двама души и запрегнали пищовите срещу него. Ездачът бил принуден да слезе от коня, да разпаше кемера и го даде на разбойниците, които освен кемера взели и коня, и хубавите му дрехи, та останал само по една риза. След това разбойниците се изгубили във високите царевици, а след тях и Петко, за да се скрие от погледите на ранобудните селяни, които взели да се мяркат из къра. Цял ден лежал той из нивите, а когато паднал мрак, се отправил за Яврово. Призори Петко се вмъкнал в собствената си къща.

 

 

172

 

Завръщането на Петко не останало тайна за чорбаджи Батинко и чорбаджи Гечо. Те изтръпнали, че Петко може да се яви да си търси „хесапите” и за да отстранят такава опасност, проводили веднага хабер в Тъмръш, че „едипсизинът” се за върнал в село. Петко узнал това и отново забягнал. Тоя път той отишъл някъде из Делиормана, където станал овчар на един турски бей. Оттам Петко се завърнал подир руските войски, когато се свършило времето на Ахмед ага.

 

Щом се върнал в село, веднага отишъл да види казашкия взвод, които квартирувал в двора на старото училище, за да ги здравоса с добре дошли и покани на „госте”, но закъснял. Те били заминали вече и Петко през Бяла черква заминал по петите им за Чепеларе. Бавил се два деня, а на третия се върнал с едно. . . казашко стреме в пояса, което един от братушките му подарил за спомен, след като хубаво си натрили брадите от „драгостем”.

 

Аршинко турил тая реликва на иконостаса и вече сигурен, че царството на Ахмед ага се свършило, отишъл на другия ден да си оре нивата — оная същата, която чорбаджията присвоил след неговото бягство, като се заканил, че тепърва има да си реди „хесапите” с дъртия изедник. Чорбаджията не се и веснал пред очите му, но затова пък след някой ден се веснали жандарми, изпратени от конушкия околийски началник да вържат Петко и да го доведат. Там така го набили, че станало нужда да си го приберат синовете му на черга. Когато се посъвзел у дома си, той кимнал към иконостаса на събралите се край него синове:

 

— Това стреме, àйол, виде сметката на турчина, дано вие барем дочакате другото — дето ще види сметката на чорбаджията. — И накарал да запалят свещица на стремето. Клетият Аршинко чак сега разбрал, че турското царство се било свършило, но чорбаджийското тепърва започвало.

 

Историята на Аршинко е характерна не само за похватите на Ахмед ага и злотворното влияние, което имали върху него чорбаджиите, но и за оная подмолна класова борба, която тлеела между имотните и сиромасите. Едно от израженията на тази борба в Яврово е и борбата против селския избраник Аршинко. Неговото прогонване е повратен момент в тази борба. Чорбаджията узурпира неписаната демократична наредба на управлението „по селски”, при широкото участие на болшинството селяни, и започва да реди управлението по свое усмотрение.

 

 

173

 

 

СЕЛСКИ ПЪДАРИ И СЪД

 

Селските пъдари пазели имотите по къра, горските бранища и мерата от съседски посегателства. Те определяли загубите, нанесени от нарушители, „секли зян”. Освен тези длъжности изпълнявали и други: разкарвали из селото крадците заедно с краденото, а също и прелюбодейците. Тези длъжности не били леки и затова за пъдари главявали сърцати и физически силни хора. Известни пъдари в Яврово били Хрисак Калинин и Теофил Трошанов. На тях се дължи опазването на горите и мерата в Яврово, доколкото са останали. Наказанията, които пъдарите налагали, били прости: бой с пъдарската тояга.

 

Характерен за селския живот в Яврово е селският съд върху престъпници и нарушители на правите. Тези прави били твърде строги и присъдите били тежки. Известно е, че в с. Ситово двама души, мъж и жена, престъпили брачната вярност, били изгорени насред селото. В Яврово такива случаи нямало, но наказанията над прелюбодейците били също строги. Затова пък се случвали твърде рядко. Наказанието се извършвало публично. Провинените били събличани голи. Върху им обличали парцаливи дрехи, дрипави ризи, продупчени чували и др. Понякога ги начерияли с въглен, нацапвали ги с говежди извержения и в този им вид ги превеждали по цялото село начело с един тъпапар, който биел оглушително селския барабан. Цяло село се събирало, гледало и дюдюкало. Пъдарите, които конвоирали прелюбодейците, ги карали да се яздят един друг за още по-голямо посмешище на присъствуващите.

 

След такова публично опозоряване мъжът се пръждосвал от селото и отивал надалеч, но жената си оставала в селото. Тя била унижавана, укорявана, пренебрегвана по такъв начин, че рядко преживявала своя позор.

 

Такъв бил селският съд и над крадците. Пак разкарване по селото от единия до другия край и обратно, пак тъпани, ревове, дюдюкания и замерване с камъни, с тая разлика, че краденото върви заедно с крадеца. Ако е било „бравчé”, около врата на крадеца окачвали червата на бравчето. Ако е било ябълки или грозде, изнизвали ги около врата му.

 

Публичното поругание в Яврово и обществената санкция се чувствували много осезателно. Общественото мнение било тачено от всеки и всеки се боял от него.

 

 

173

 

 

СЕЛСКИ ВЕСЕЛБИ

 

Явровци и по селски се веселили. Веселбата за тях е само колективна. Когато цялото село се веселило, тогава било време да се весели и всеки човек. Веселбите ставали в празнични дни по сборове и на селското хоро.

 

Хорáта се играели най-вече по празниците през зимата, когато народът бил свободен и отпочинал. Такива празници били Коледа, Василювден, Ивановден, Йордановден и Бабинден. Тогава ставали най-големите хорà. Те започвали следобед. Първи излизали момите, хващали се за ръце и започвали да си играят на „околни́к”, като едновременно си пеели някоя хороводна песен. Около момите бързо се събирали и ергени, невести с мъжете си и тогава чак довеждали кавалджията или гайдаджията и се захващало по-голямо хоро. Хорото отпървóм било повече младежко — моминско и ергенско, но от къщите излизали все повече възрастни хора, които до това време яли и пили в дома си или по гости на кумовете. Те излизали вече „докарани” от виното, позачервени и възбудени, с хороджийско настроение, хващали се на „пóводника” на хорото и тогава то ставало по-закрепено, по-кротко и тържествено. Редът на играта бил такъв: начело развявал кърпа водачът, които плащал на гайдаджиите. До него се хващали най-възрастните хороджии — мъжете. Това било „пóводникът” на хорото. След мъжете се налавяли ергените, наричани в Яврово „юнаци”. След тях се хващали жените. Начело на жените играела жената на водача, ако той бил женен, или годеницата му, ако бил годен, или сестра му, ако не бил нито женен, нито годен. Мъжете играели отделно от жените. Смесено хоро не се допускало. Строгостта в това отношение била такава, че жената на Хрисак Калинин — Калина, изпълнявала длъжността блюстител на реда, като обикаляла хорото с един камшик в ръка. Тя не давала да се размесват мъже и жени, пъдела чуждоселци, ако спирали да погледат хорото.

 

Когато млад поемал играта от по-стар, целувал му ръка за „прошка”. Явровското хоро имало свой собствен ритъм, диктуван от гайдаджията. След като хорото се завъртало два-три пъти на ходене, през което време гайдаджията свирел „бавната” или „кротката”, той зачестявал „ситната”, на рипкане. „Бавната” се играе с отмерени бавни стъпки назад и напред, с наведени глави. При заситняването на гайдата играчите дигат

 

 

175

 

глави, започват да скачат и завиват хорото на околник и се провикват, после го отвиват, изправят се, вземат няколко отмерени стъпки назад и отново политат устремно напред. Мъжете по-буйно скачали, а жените само заситнявали, като стържели краката си в земята.

 

Нещо красиво и внушително представлявало едновремешното хоро, особено на големите празници. Тогава свирели по няколко гайди и кавали, а играело цялото село — мъже и жени, нагиздени с най-нови „гиздилни рубии. При отмерените звуци на музиката отмерено се полюлявала в такт плътната и пъстра редица на играчите ту равномерно назад, ту устремно напред. Когато игрището не побирало играчите, хорото се „надипляло” на един или два-три ката. Едновременно с такта на играта подскачали заедно с хората и паласките на мъжете, гиздилата на жените, нанизите по вратовете, забрадките, кръстовете, чапразите и подбрадниците. Тая нова музика правела такта по-буен и отсечен.

 

На хорото мъжете показвали своите мъжки салтанати, разкопчавали гърдите си, засуквали пояса една педя под доламата и пускали да висят ресните му, опвали потурите и стъпвали „пазлън-назлън”, когато гайдаджиите захващали „кротката”.

 

Макар че както играчите, тъй и зрителите били отделно мъже и отделно жени, погледите на младите се кръстосвали, пълни с тайна обич или тържествуваща любов. От хорото се зараждали нишките на годежите, сватбите, тия нишки, които обвързвали младите за през цял живот.

 

 

4. РЕЛИГИОЗНИ ПРАЗНИЦИ И СУЕВЕРИЯ

 

КАЛЕНДАРНИ ПРАЗНИЦИ

 

Суха Кóлада (6 януари). На суха Кòлада в Яврово колят прасетата. Вечерта домакинята сварява ошав и замесва „богови́ца” (прясна пита), а в нея поставя една пара за „късмет”. Цялото семейство се събира на вечерята. На трапезата освен ошава и богови́цата има ябълки, орехи и други плодове. Преди да започне яденето, най-старата жена прекадява с тамян върху няколко

 

 

176

 

въглена, поставени на палешника. Прекадяват не само трапезата, но и зимника, ъглите, хамбарите. Прекадяването се прави за „хубаво”, за „здраве”. Който намери парата в погачата, ще бъде най-късметлия през годината.

 

От вечерта още на суха Кòлада се готвят гозбите за другия ден. Обикновено се прави една „тюрлия” свински черва с ориз и дроб. Това е кървавицата. Освен кървавица непременно се готви и кисело зеле с прясно свинско месо. Рядко се прави и ориз с месо. Гозбите са готови призори, когато първа камбана бие за черква.

 

Кòлада (7 януари). Камбаната буди хората към полунощ Те стават и се приготвят и когато бие втора камбана, са на път за черквата. Не всички в семейството се черкуват. Първия ден отиват обикновено най-старите, а останалите посрещат „коледарите” [1].

 

Коледуват ергени на групи, ходят от къща в къща, пеят песни и разнасят „благата вест”:

 

Стани нине господине,

дошли сме ти добри гости,

добри гости коледари,

хубав ти хабер носим

от полето-ширинето...

 

Домакините стават, за да изслушат коледарите, разменят си „честито” и за „много години”, даряват ги с разни „щървалъци,” сланина, пари и ги отпращат.

 

Завърнат ли се черковниците, слагат трапезата и започва коледната гощавка.

 

Сỳрвак (14 януари) се нарича още Василювден или Нова година. Вечерта преди празника също се замесва погача и в нея се слага пара за късмет. Късметът освен това се опитва и по друг начин. От донесените стръкове дрян, които ще послу жат на другия ден за „сурвàчки”, се отронват пъпки. Всеки „нарича” своя пъпка, поставят ги на подница върху печката или огнището и гледат коя пъпка ще се развие най-бързо Чиято пъпка не се развие, „нах лошо е”. Такъв или късмет няма да има, или ще прекара някакво премеждие, ако не и смърт.

 

 

1. Описаните религиозни празници се празнували в миналото (до преди 30 години). Сега почти не се празнуват.

 

 

177

 

Вечерта още се приготвят разни кравайчета, рогатники и малки рогатничета, катмици, ситен шекер, захаросани леблебии, шушулки, орехи, лешници и други „щървалъци”, с които сутринта ще даряват сурвакарите. Сурвакат децата. Често пъти те са толкова нетърпеливи, че не заспиват и още по тъмно на групички започват да кръстосват селото с препасани нови „сакỳльки”, т. е. малки шарени торбици, приготвени да поберат подаръците. Те влизат от къща в къща, сурвакат домакините със „сурва година”, получават в отговор „и́ догодина, и́ догодина”, получават подаръци и някоя пара и си заминават. На разсъмване тръгват да сурвакат ергените, но вече само там, където има моми. Ергените са докарани за случая с най-хубавите си дрехи, закичени са с китки и получават най-често ракия, лешници и орехи, които момата нарочно е събрала през лятото за тази цел. Сурвакането на ергените има за цел не толкова да се честити новата година, колкото да се „обигледа” как е подреден домът на момата, а и самата тя.

 

Ергените не се смесват с малките сурвакари или ако някое по-наедряло момче се присъедини към тях, то е предмет на подигравка. Домакинята дарява всичките му другарчета, а кога стигне до него, пита уж недоумяваща:

 

— Ами на сóе юнак какво да дадем?

 

— Дай му едно орало — предлага стопанинът за смях на всички присъствуващи. Засраменият сурвакар още на двора оставя дружината и си отива дома, за да не стане никога повече сурвакар.

 

На Сỳрвак е имен ден на Васильовците, това ще рече на една четвърт от всички мъже, тъй като името Васил много често се среща в Яврово. Тоя ден кумците ходят с „кани́ска” на кумовете си и там ядат и пият до следобед, когато стане хорото. Кани́ската представляват две торби, съвсем нови, от чеиза на стопанката, в които се слага свинско ребро, павурче ракия, ябълки за мезе на ракията, стафиди, ако има в дома, два или три хляба, една тава с рогатники, една паница с „япрàци” (сарми), бъклица или бъкелче с вино. Това носи кумецът на кума. А кумът се отсрамва, като приготвя богат обед от япрàци, кисело зеле със свинска зурла, пържена свинска пресница. На трапезата има непременно ракия и бонбони и вино. Веселбите при тези посещения са забележителни по своето изобилие и продължителност. Случва се един кум да има три-четири кумци и тогава компанията става доста оживена, присъе-

 

 

178

 

динява се към нея и някой гайдаджия и веселието трае до късно през нощта. Много е обичайно пийналите кумци да излязат на хорото и там да „продадат малко чалъм”, като поводят хорото. Случва се, че няколко души, кандидати за водачи на хорото, се скарват и става сбиване. Никога досега при такива сбивания няма ранен, както се случва в полските села.

 

Кърст (18 януари). Домакините разтребват къщата, както се разтребва при вдигането на родилката (преди единадесет деня се е родил Христос). Попът ръси по къщите за здраве. Вечерта се меси пита с пара (за трети път). Питата се раздава на колкото хора има в дома, плюс едно парче за Богородица и едно за къщата. С намерената пара се купува на другия ден свещ и се запалва в черквата.

 

Води́ци (19 януари). Празникът започва с литургия в черквата, а след това попът с богомолците излиза навън пред чешмата, където светява вода и хвърля кръста в коритото на чешмата. При хвърлянето на кръста ергените гърмят с пищови и пушки, а други разлюляват чанове за по-голяма тържественост. Един или двама ергени се мятат в коритото и улавят кръста. След това го разнасят по домовете и събират пари и подаръци. Жените месят сладки пити за „здраве”. Питите са без прóсфорник. Жените, които са ревностни пазители на традицията, след като се черкуват, правят реверанс на злите духове, като им месят сладки питки. Тоя ден празнуват Йордановците и си гостуват. Ходят с „кани́ска” кумците на кумовете. Във всяка къща има гощавки и веселби. На същия ден стават най-прочутите селски хора.

 

Бáбинден (21 януари). На този ден празнуват бабите т. е. тези, които имат внуци от женени синове или дъщери. Рано сутринта синовете или дъщерите отиват при бабите и им подливат вода да се умият. Трябва да се забележи, че подливането на вода е знак за най-голямо уважение, което се прави в една къща на скъпи гости. След това на бабата се прави някакъв подарък и се черпи с ракия. Черпенето на Бабинден кара както бабите, тъй и дядовците да правят хоро, което водят само старите.

 

Атанасовден (31 януари). Зимата преваля и слънцете вече се засилва. Някога жените посещавали местността Св. Атанас и там раздавали замесени питки за „здраве”. Именници са Атанасовците.

 

С Атанасовден свършват празниците през януари.

 

 

179

 

На летни Атанасовден правят курбан от коч. Кожата закачват с едно въже и я повличат около цялата мера на селото, докато се върнат на същото място, откъдето са започнали, и там я закопават. Това е за опазване от градушка.

 

Св. Григор (7 февруари). Празнуват Григоровците. Не се работи и се „чỳва” за гърло. Свети Григор е от покровителите на здравето и по-специално закрилник от гърлени болести.

 

Трифоновден (14 февруари). Св. Трифон е лозарски патрон. На този ден жените разточват рогатники, вадят от кацата едно свинско ребро, наточват в бъклицата вино и дават на мъжете, които отиват да зарязват лозята. След като зарежат, мъжете похапват, попийват, но не забравят и светия покровител. Със светената водица, която носят в едно шишенце, те попръскват четирите краища на лозето. В един кютюк на лозето слагат по малко от свинското ребро и рогатника, изливат върху него и от винцето, а останалото консумират за свое здраве: „Да е на помощ св. Трифон Зарезан.”

 

През това време жените, които са останали в дома, правят друго. Най-старата от тях взема брадва, слиза в зимника и започва да удря по диреците, по яслите, за да уплаши „лошавините”, които прибират млякото на кравите, „бръктисват” бременните и правят други пакости и поразии. Същите заплашителни жестове старите правят и към яловите млади жени с цел да пропъдят причината за тяхната безплодност. Само че тук не „играе балтията”, както в зимника, а мотовилката. Мъжете, които се връщат вечерта доста пийнали, и особено тези, които имат ялови жени, бързат да ги „трифонисат”, докато злите духове са прогонени от женската утроба.

 

Св. Xаралампи (23 февруари). Този светия държи чумата в шише. Сладките пити се месят и раздават за „здраве” от чума. Не се работи, защото това сърди св. Харалампи.

 

Св. Влас (24 февруари). Този ден се празнува за здравето на добитъка (славянският бог на стадата е Велес). Култът към този езически бог е толкова дълбоко вкоренен, че явровските селяни са го запазили под името св. Влас. И този ден „ломят”, т. е. раздават пресни пити, за да е на помощ св. Влас и за „здравето на добитъка”. Този ден на добитъка се засвидетелствуват изключителни грижи. Никаква работа не се върши с добитък, храни се добре, вчесва се и за пръв и единствен път в годината му се постила слама.

 

Здравето на добитъка никак не е по-маловажно от човешкото здраве. Това се вижда от благословиите:

 

 

180

 

„Хайде наздраве, да е берекетлия година, да са здрави овце и хора” — славят явровци, т. е. най-напред да са здрави овцете, че тогава хората. Това отношение на хората към здравето на добитъка е запазено и до наши дни. Ако човек се разболее, ще легне до печката, ще пъшка, но при доктор рядко ще отиде. Но разболее ли се мулето, прасето или кравата, ще търси лечител.

 

Мàрта (1 март). Жените плетат мартеници и си ги вплитат в плитките. Слагат мартеници под камъни, за да не ги хапят змии. Този ден не се работи и се „чỳва” за змии. Сутрин, преди да изгрее слънцето, на всеки двор палят слама и я прескачат „да няма бълхи през годината”.

 

Първият ден на март е предвестник на пролетта. На привършване са многото празници на зимата, „замирисало” е вече на пролет, идва ред на кърската работа. Естествено някой ще трябва да подсети стопаните за това и ето че децата се наемат с работата на вестители. Те правят за този ден особени врътки с по едно дървено птиче, опъват конеца на тези „мартеници”, птичето се върти, а те пеят от къща в къща и не само в село, но и в съседните села и Асеновград. Освен мартеница, те носят и „чикич”, т. е. нещо като чукче, направено от дърво, което символизира земеделските оръдия. Песните на „мартажийте” имат такова съдържание:

 

Ей, ставайте, ей лозáре,

тичайте си, бре, копаче,

òрала си натъкмете,

железа си наострете,

пак ги пусни из полето,

да си орат кам пшеница,

кам пшеница, жълто просо,

жълто просо-ечемично.

 

Свето четиресе (22 март). Смята се, че този ден идва пролетта. Ярят се козите. Идват и ластовиците. Изкарват за пръв ден добитъка на паша, радват се на пролетта и нищо друго не работят. Пият се 40 чаши вино — за всеки светия по една. За нашата черква се говори, че били не 40, а тридесет а девет мъченика. Поп Цифко, който имал обичай да зяпа към женското отделение при богослужение, лапнал един от светиите, та останали тридесет и девет.

 

Броените дéне (29—31 март). Марта взела от Малък

 

 

181

 

Сечко последните дни и така на Сечко му останали 28, а на Марта — 31. Последните мартенски дни са именно взети от Сечко и затова докато те не минат, хората все очакват Малък Сечко да се прояви.

 

Чаỳрките се нарича последната седмица преди Велики пости между Месопустната и Сиропустната неделя. През тази седмица се яде блажно дори в сряда и петък. Тогава стават най-много сватби. Това е и последният срок на сватбите, които се преустановяват през Великите пости, та чак до Томина неделя.

 

Сирница се нарича последната неделя преди Велики пости. Тази неделя вечерта се заговява за дълго време. Заговявката се празнува доста весело. Приготвят се за вечерта баници, готвят се япрàци, ориз, пържат се мръвки, купува се халва, наточва се вино, а настане ли вечер, по пътищата и дворовете се наклаждат огньове от натрупаната през деня хвойна. След гощавката всички домашни се прощават. По-младите искат от по-старите прошка за всичко лошо, сторено през годината, като едновременно с това целуват ръка. Прощават се не само домашните, но и всички роднини, затова улиците до късно вечерта са твърде оживени от хора, които кръстосват в една или друга посока. Не ще и дума, прощаването не минава без надигане на бъклиците, дори нещо повече — подава се най-напред бъклицата, тогава се дава прошката. Затова не е чудно, че „Зáговелките”, както викат на Сирница в Яврово, се празнуват много весело. Цяла вечер кънтят хора по домашните пóтончета, дето се събират по махленски и стари, и млади.

 

От Месопустната до Сирната Заговелка в сряда и петък жените не предат и „чỳват” за градушка. Не плетат и не шият, а „чỳват”, за да „не се дупчат черешите”. Четвъртъкът през същата седмица се нарича „пикнопéр”. Този ден колят кокошки и ги варят.

 

Сряда и петък след Сирница се наричат тóдорски сряда и петък и също се чува за градушка. Съществува поговорка: „Сирница го подсирва, Тодори́ца го мята, а св. Елена в ръкав го носи” (става дума за градушката).

 

Гергьовден (6 май). Това е един от най-големите празници на овчарите и земеделците. Трябва да добавим, че св. Георги е наричан победоносец и може би заради воинското поприще на този светия и неговия авторитет българите решили да го натоварят със застъпничество за берекета и „стоката” пред бога.

 

 

182

 

Овчарите празнуват този празник, като заколват агне за курбан. До това време никой не коли агне. Млякото е неприкосновено и за пръв път на празника жените надонасят в бакърчетата варено мляко с ориз. Овчарите тачат св. Георги, защото вярват, че от него зависи агненето на овцете.

 

От своя страна земеделците му възлагат други грижи. Те го натоварват със задачата да „обиди” посевите и се застъпи пред бога за дъжд. Вярва се, че св. Георги в този ден става рано, качва се на коня си и отива да види посевите. Впрочем това е и съдържанието на песента, която се пее на празника:

 

Моли бога свети Георги

ситна рóса да зарòси

между Гергьовден и Спасовден.

Ситна рòса заросила,

па възседна свети Георги,

па възседна врано конче,

сърдит пойде, весел дойде:

— Мари, мале, стара мале,

зимнинèну сърпа чака,

летнинéму прифтасало,

ще прехраним сиромаси,

сиромаси и сираци.

 

Ирминден (14 май). На този ден се правят подиици за „здраве”.

 

Великден в Яврово се празнува три деня. Хората се черкуват, боядисват червени яйца, разменят си ги и се поздравяват с „Христос възкресе”.

 

Въшива неделя е неделята преди Великден. Нарича се така, защото хората от много работа са въшчасали и тази неделя се парят и чистят от въшки.

 

Същата неделя се нарича „постáнала”, защото сухоежбината през постите е изтощила хората и започват да „постават” на връщане от работа от полските имоти.

 

От Великден до Томина неделя не се работи нищо, защото нищо не спори, всичко е напразно, затова и неделята се нарича „празна неделя”. Освен това седем четвъртъка от Великден до Спасовден се празнува за „градушка”. Това са тъй наречените „спáсуски четвъртъци”.

 

Костадиновден - прéдой (2 юни). Костадиновден е твърде голям празник, особено за овчарите. Ние вече говорих-

 

 

183

 

ме как те го празнуват. На този ден се прави „прéдой”, започват мандрите, лъчат се дойните овце „сегмала” от „йоза”. Издоеното мляко подсирват и раздават. На мандрите става гощавка. Коли се курбан и се оставя кръвта на жертвата да изтече под доялните столчета. И този ден се чува за „градушка”.

 

Вартоломей (24 юни). Ако се работи на този ден, идвали ветрове и вихрушки, завъртали всичко, а хората ставали „замаени”, въртоглави; същото ставало и с овцете.

 

Еньовден (юли). На този ден слънцето „играе”, трепва, повръща се и денят почва да намалява. Кичат къщите с „Енюви китки”. Завиват китки на всяка мома и ги натопяват срещу празника във вода. Чиято китка увехне, тя първа ще умре.

 

Петровден (12 юли). Празнува се тържествено. Явровци ходят на събор на белочерковския манастир „Св. Петър и Павел”.

 

Света Марина — Маринден (30 юли). На този ден има поверие, че се прибират змиите. Който работи този ден, хапят го змии. Ако змия остане след този ден, намери ли се, трябва непременно да се убие, защото е много лоша и затова и земята не я прибира.

 

Ягус (1 август). На този ден явровци ходят да обикалят лозята и донасят зазряло грозде. Колкото грозде се е опазило до този ден, то ще бъде спорно. Ръсят светена вода върху лозята.

 

Голяма Бугрóдица (28 август). На този ден явровци ходят на събор в Бачковския манастир.

 

Малка Бугрóдица (21 септември) се празнува в Яврово тържествено, защото е храмов празник на черквата „Св. Богородица”. Коли се и курбан. Някога, преди още да е бил построен новият храм и преди да е бил открит подземният параклис, по незапомнена традиция на мястото, където сега е храмът, са клали курбани.

 

Пéтковден (27 октомври). На този ден изтича срокът за аргатуването на овчарите. Стадата слизат в село и отново се събират дойните с „йоза”. Хвърлят „кòчкя”, т. е. пръскат лешници и жито върху овцете и пускат кочовете да мърлят. Правят се от този ден всички приготовления за зимуване.

 

До края на годината се празнуват по календара някои християнски празници, които нямат голямо значение за населението. Такъв е Св. Врач (на 14 ноември) — раздава се боговица за здраве. На Св. Андрей се вари царевица. На Св. Вар-

 

 

184

 

вара се ходи на едноименния параклис и с боговици, върху които не слага знака на просфората и свещеникът не ходи да ги благославя, а Велко Калинин изпълнява по пълномощие ролята на жрец. На Никулден се яде риба, защото св. Никола е патрон на рибарите. Св. Спиридон „чỳва от струпи”.

 

Трябва да отбележим, че тридесет и един от тези празници са определени за измолване здраве на хората и добитъка. Никак не е чудно това за ония времена, когато здравето е било единствено упование за сиромаси хора, каквито са били явровци. Загубили веднъж това богатство, те започвали да теглят тежко тегло. Големият брой на покровителите на здравето може да се сравни само с броя на покровителите на плодородието. Броят на покровителите на плодородието показва, че след здравето явровци полагали най-много грижи за берекета, защото „сухо здраве — жива болест”, говори народната поговорка. Опасностите, които застрашавали берекета, не били една и две: ранни есенни и късни пролетни слани, киша, суша, ветрове, градушки, паразити, бури... Светците, призовани да закрилят берекета, са много. Една трета от всички 115 празника в Яврово. без неделите, са посветени за измолване на берекет. Молебствията за берекет са запазили най-добре своя езически характер. Явровци са се презастраховали и от различни други напасти — от змии, от бълхи, от вълци, от мишки и от всякакви други гадове. Всички малки и големи празници са свързани с клане на курбани или месене на боговици, дори вълчите празници не правят изключение от това правило. Има и традиционни празници с чисто езически смисъл и значение без попечителството на светиите от християнския календар.

 

 

ТРАДИЦИОННИ ПРАЗНИЦИ

 

Песпонеделник. Това е първият понеделник след Сирната Заговелка — първият ден от Великите пости. Това е денят на явровския карнавал, запазен в една форма, каквато не се среща никъде из родопските села. Преди 20—30 години Песпонеделник се празнувал така: целият селски мегдан на този ден е открита сцена, на която ще се играе интересно представление. Следобед се събират освен играчите и цялото село, включително и „повитáците”, т. е. малките деца, които майките из-

 

 

185

 

насят, защото вкъщи не остава никой да ги пази. Публиката, разбира се, се държи настрана, за да има място в средата. Хората се натискат един през друг, катерят се по оградите, а някои се, качват и на покривите, та по-хубаво да гледат оттам.

 

Зрелището, което се открива пред селяните, наумява на пръв поглед фантастична зверилница. Някакво пъстро сборище на дрипави страшилища, които играят непозната, шумна и весела игра. Фантазията е имала пълен простор при замисляне на костюмировката. Играчите, които в Яврово наричат „бабáци”, са облечени във всякакви видрве кожи, като се почне с поровите и се свърши с мечешките. На главите им стърчат шапки, високи кожени „каỳци”, демодирани сламени шапки, вехти цилиндри и всякакви други отживели времето си. Освен това този ден влизат в употреба най-различни стари парцалетини, отдавна изчезнали от употребление дрехи, като джебкени и антерии, също стари оръжия, измъкнати от таванския арсенал, самострели, маждраци, пушки-кремъклии, пищови, разни видове ятагани и ножове. Играчите са не само въоръжени, но те са и дегизирани, очернени с помощта на сажди.

 

Между тези бабàци могат да се разпознаят традиционни фигури, които всяка година излизат в същия каяфет и имат своето специално предназначение в играта. Най-живописната фигура е тъй нареченото „кóнище” със „сеизин”. Представете си: едно страшилище с кози кожи по ногавците, по гърба, по главата. Добавете към това един дървен обръч през кръста с накичени по него чанища, които при всяко помръдване на конището се разклащат и звънтят. Сложете в ръката на чудовището една дървена „калъчка”, която то развърта над главата си, наплескайте лицето му с чернилка, та само бялото на очите да се познава и застрашително да святка и ще имате горе-долу фигурата на кóнището. Кóнище става обикновено някой пъргав и издръжлив човек, защото неговата задача е непрекъснато да се „заиграва” и да прави изумителни скокове заедно със своя немалък товар от десетина чанове с тежест не по-малко от двайсетина килограма. По традиция навремето ставаше конище старият Макак и дълги години, та и днес никой не може да го замести, както не може никой да замести покойния сеизин — Петър Пỳталов. Докато конището трябва да е рунтаво и страшно, сеизинът трябва да бъде „опнат” и напет, затова той облича червени ботуши до коленете, опнати потури на бедрата, пъстър пояс на кръста, „ачи́к долама”, а под нея червена анте-

 

 

186

 

рия. На главата на сеизина стърчи истински гребенлия фес, накрехнат бабаитски, и този бабаитски изглед се допълва от нарисуваните „каврък” мустаки. Сеизинът трябва да е напет, гъвкав, да може да кърши снага и да мами коня с едно чесало, което държи в ръката. Конят се „инати” на сеизина, като всеки охранен кон тъпче на едно място, друса чановете застрашително и не потръгва. Чуват се тогава звучни турски ругатни, сеизинът хваща коня за яката и го друса, та всичките му чанове треперят. След това конят става послушен и играе по волята на сеизина, тичайки от единия до другия край на мегдана, при което всички бабàци му правят път.

 

Друга важна фигура в карнавала е „мечката”. Тук дегизацията е още по-дискретна и в никой случай не личи човекът под това космато страшилище, което подмята задницата си. Само когато мечката се изправи, за да поиграе „ситната”, тогава чак се вижда лицето на Балабанов Гàтя, който най-често ставаше мечка на Песпонеделник. С мечката винаги върви и „мечкаринът”, облечен по мечкарски с натръсени потури, развлечен пъстър пояс и с обичайното „кеменчé” под мишница, на което мечката поиграва от време на време под заплахата на една дебела сопа, която мечкаринът носи в ръка.

 

Една група „цигани”, съставляващи антуража на една „циганка”, са най-шумната група между бабàците. Всички са облечени в разни дрипели и напълно наподобяват циганка с цигани. На циганката вместо коси висят плитки лук. Всички са окичени с чемшир. Доста пийнали и весели, те се боричкат, удрят си юмруци уж на шега, давят се, карат се, а след това се спогаждат и целуват. Циганката ги води, спира пред някой от публиката и започва да врачува при гръмогласния съпровод от смехове, които врачуването буди у публиката.

 

Освен циганката между бабаците има и „лазарка”. Тя наподобява истинска лазарка и ако не са белите навуща, които се подават под дрипавата и́ фуста, човек би могъл да я обърка с една от ония лазарки между копанарските цигани, които пролет обикалят селата, играят с две кърпи в ръце и попяват на жените за саханче леща. В общата суматоха на карнавала стърчи и един пискюлия фес, който принадлежи на един препасал вулия турчин ловджия. Ловджията мъкне на синджир полумъртво куче, а от вулията се подават провисналите мустаци на някой нещастен котарак, който принудително взема участие в играта между бабаците. И кучето, и котаракът обикно-

 

 

187

 

вено никога не се завръщат дома, защото и тая веселба не минава без курбан.

 

Такова едно панаирджийско сборище, каквото е Пéспонеделник, не би могло да мине без своя комерчески представител — търговеца, или както в Яврово му викат — „праматàрина”. Лесно ще го забележите на един край, разположил своята .„сергия”, на която личат всякакви стоки за продажба, нари́нати от някой обор. Видът на стоките не окуражава купувачите, но това не пречи на праматáрина, нахлупил сламена шапка, със старомодна връзка и вехто гражданско сетре да вика и се дере, че стоката е хубава. Единственият мющерия, който наистина търси услугите на праматарина, е „попът”, но праматаринът и попът рядко се споразумяват, защото за поповата кадилница трябват от „сухите” лайна, а праматаринът няма такива на сергията.

 

Присъствието на попа е едно забавно хрумване на неизвестния режисьор, което буди истинско недоумение у този, който не познава психологията на явровския селянин. И наистина как е възможно в карнавалното сборище да има поп? Карнавалът не би могъл да мине без попа. Той развява черно расо насам-натам, кривнал някоя стара калимавка, и кади с една кадилница съмнителни аромати. След него чинно върви „клисарят”, помагач на попа, натоварен с чували и торби, помъкнал бакърче в ръката, досущ като клисарите.

 

Бие на очи представителната и внушителна група на „сеймените”. Това са тридесетина момци, облечени в най-нови старовремски дрехи — обточени с гайтани „капаклии” потури, червени пояси, къси гайтанлии долами, сини елеци, накрехнати гугли и дълги до петите женски кепета. Сеймените носят нáбучени на пояса ятагани и пищови, а в ръцете си по една калъчка. Те охраняват една пленена невяста, облечена досущ като невяста, играят хоро под бурчилото на една гайда и се преварят кой да бъде до невястата. Всичко в тази сцена е благопристойно и наумява за истинска сватба, само присъствието на едно голо детенце, което невястата носи в една ръка, разваля сватбарската идилия и говори по-скоро за грабеж на млада майка от свирепи сеймени. Интересно е, че именно невястата със своето дървено детенце става завръзката на една оживена и ожесточена игра. Всеки бабак в тази игра иска да ощипе невястата, т. е. да я поругае и да и́ отнеме детенцето. Всички сеймени, въоръжени с калъчки, се стремят да попречат

 

 

188

 

на тази кражба. Задачата е трудна, защото бабаците са много. Освен изброените главни фигури в играта по мегдана пъплят всякакви други страшилища без определена физиономия, които увеличават „калабалъка”. В този калабалък да издебне някой невястата и грабне детенцето от ръцете и́ никак не е чудно. Такъв грабеж предизвиква бясна хайка подир крадеца. Той хуква да се крие. Всеки, който го срещне, се опитва да го препъне и му отнеме плячката. При успех гонитбата изведнъж взема друга посока: кон, мечка, поп, сеймени — всичко се преваря, вика, боричка се, докато изчезне някъде детенцето и сборището временно утихне. Тази почивка трае късо. Конището използува антракта, за да „поиграе” пред публиката и за да капне някоя пара във феса на сеизина. Същото правят и мечката и циганката, а когато някой открие детенцето под расото на попа или фустата на циганката, гонитбата започва отново, сподирена с ужасен шум, за всеобщо удоволствие на публиката, която се залива от смях.

 

Към края на играта, когато вече се е мръкнало и мъчно се вижда, брадата на попа е подпалена, конището все по-често се „инати”, защото е вече уморено, мечката си ходи на двата крака, ловджията е застрелял котарака, дегизацията на повечето бабаци се е разлетяла в различни посоки и сборището полека-лека се разотива.

 

Като гледа човек тези джепкенлии сеизи с тоя страшен кон, като вижда ловджията турчин и настръхналите сеймени, подбрали невяста с детенце, вижда сякаш възкръснала тъмната епоха на робството.

 

Името „Пéспонеделник” е още от някогашния обичай да се окачват тенекии на опашките на кучетата, при което се е дигал страшен шум за сплашване на лошите духове. Бабаците, преди да се съберат на обща игра на селския мегдан, обикалят от къща на къща, всеки бабак поотделно разиграва своя „номер”: „конището” рипка чак до тавана и страшно разлюлява чановете, удря с дървената калъчка вратите, лудува, та се тресе цялата къща, и накрай получава подарък и почерпушка. Същото прави и мечката и попът прекадява тук и там по кюшетата да уплаши духовете, които населяват къщата и правят пакости на своите хазаи — хората.

 

Първоначалният смисъл на традицията, запазен и до днес, е: и конят, и сеизите, и мечката с мечкарина, и лазарката, ловджията и праматаринът, и попът — всички те са

 

 

189

 

чужденци, натрапници на селянина, повече или по-малко живеещи на негов гръб. В живота явровският селянин бил безсилен да им отмъсти, но при първа сгода той им отмъщава със своя присмех. Между бабáците не виждаме нито една комична фигура, която да наподобява орач, овчар или въглищар. Оралите и въглищарите са публика, а никой не обича да се присмива на себе си.

 

В Пéспонеделник имаше и нещо ново към обичайните, осветени от традицията бабáци. Спомням си, че в 1928 г. на Пèспонеделник излизаше и „дохтор”. Такъв ставаше Рунтав Гого. За тази цел той слагаше очила, туряше една мрежа на очите и започваше да прислушва болни, препоръчваше рецепти и поставяше диагнози по такъв начин, че всичките се заливаха от смях. „Дохторът” беше вече една съвременна фигура, извоювала своето място в съзнанието на явровци, и трябваше да намери място в галерията на осмиваните образи, защото между докторите повечето бяха скубачи.

 

Друга фигура, която се появява през времето от 1931—1941 г., бяха вестникарите. Вестникари ставаха малки деца, нарамваха стари вестници, тичаха от единия край на мегдана до другия и продаваха вестник „Жега”, вестник „Загубен свят” и др. В самите наименования на вестниците имаше вече една пародия и тънко осмиване. Заедно с вестникарите бабаци Балабанов Диньо носеше в кошница един рунтав мечо, гладеше го по муцуната и смешно наподобявайки женски глас, имитираше станимашка кокона с куче. По такъв начин наред с конището и сеизина, наред с мечката и сеймените, изникнали сякаш от дълбочините на отколешното минало, шествуваха и „коконата”, и „вестникарите”, и „дохторът” — съвременни фигури, станали прицел на народния хумор и подигравка.

 

 

Черковане (Вдигане на куните)

 

Черкóване или както се нарича още, „Вдигане на куните” е тържествено молебствие за плодородие. Прави се всяка година през май, на осмия четвъртък след Великден.

 

Молебствието започва сутрин с литургия в черквата. На нея присъствуват предимно млади хора — моми и „юнаци”, обле-

 

 

190

 

чени празнично. След черковната служба всяка мома взема по една икона от закачените по стените и я изнася навън в черковния двор. Образува се процесия с черковните хоругви, клисаря с кадилницата, свещеник, черковните клепала и „кỳните”, носени в ръце от момиче. Всички по-млади следват процесията. Богомолците отиват на далечен път и свещеникът язди черковното муле, на чийто самар е застлано шарено чердже — „чунтáри. Яздят и повечето от младежите. На мулетата са окачени бъкли и бъклици с вино, нови торби с рогатники, боговици, сарми, пържени мръвки и сирене. Процесията ще има да обиколи през деня всички оброчища из явровската местност, да моли за берекет и ще се завърне чак вечерта в селото.

 

Първата спирка е местността Друмът — ливадите. Свещеникът чете молитва, заобиколен от богомолците, и след това отново тръгват на път за оброчището на местността Свети Атанас. Клепалата забиват, хоругвите се развяват и се проточва празничното и пъстро шествие на богомолците. Пътят от Друмът през Пóпеница и Муси́на някога се провирал под сенките на вековни дъбови гори и излизал в местността Котките. От тази местност надолу се вижда местността Св. Атанас, покрита открай докрай с ливади и зеленеещи се ниви и разлистени дъбрави. Оттук нататък чак до оброчището богомолците вървят не по пътя, а направо през ливадите и нивите, защото се вярва, че това е за берекет. Клепалото звънти най-напред и показва пътя. По зеленото море на нивите плават като чайки белите забрадки на момичетата, накичени с венци от пролетни цветя. Черковането се прави само в ясни слънчеви дни, когато из пролетния въздух се носят и аромати от цъфналите по синорите сливи. Тържеството на хората напълно се слива с тържеството на зрялата пролет. Пъстрите облекла на момите и юнаците са в пълна хармония с „гиздилната руба” на пролетта.

 

На оброчището „Св. Атанас” богомолците се събират и дочакват свещеника. Самото оброчище е нищо и никаква каменна колибка, загърлена от бухнали дъбови храсти, застлана с пролетна тревица и обиколена от няколко стари дъбове, които хвърлят дебела и плътна сянка. Тези дъбове никой не посмява да сече, защото се смятат за свърталище на добри духове. Затова богомолците пробиват една дупка в най-стария дъб с помощта на свредел и в тая дупка слагат едно залъче от просфора, натопена в комка, наречена „ипсимо”. Това е дарение на добрия дух. След извършването на тая церемония процесията

 

 

191

 

отново се отправя на път, но не по пътеката, а направо през нивите и ливадите, та чак до оброчището „Св. Иван”.

 

Свети Иван е още по-живописна местност от Св. Атанас — по-просторна и равна, снабдена с бистра студена вода, която изтича от два дървени чучура. Недалеч от чешмата всред ливадите на една височинка се намира оброчището. На Св. Иван заморените от пътя богомолци слизат от мулетата, спъват ги и ги пускат да пасат по ливадите, които през тоя ден не се бранят от пъдарите. Хората се разполагат в ливадата до чешмата и закусват. След почивката стават и отново поемат пътя за съседния Св. Петър. Този път се възкачва по един доста стръмен и каменист планински склон, обраснал с дъбови храсти, „върти” нагоре и слиза на върха Св. Петър. По тази пътека се проточват мълчаливите богомолци. Ездачите поминуват добре, но пешаците пъплят мълчешком, зазноени и зачервени, упоени от острата миризма на припечената от слънцето прясна дъбова шума. След едночасово изкачване процесията възлиза на върха. Там първите се спират и се събират наново в процесия. Клепалото, което е мълчало, отново зазвънтява. Хоругвите се развяват и шествието се отправя за оброчището на Св. Петър с подобаваща тържественост. Местността Св. Петър е разлато било, заето с хубави ливади, обиколени от вековна дъбова кория — Рухáтица. Оброчището се намира в края на поляната. Един от старите дъбове получава обичайната порция „и́псимо”, произнасят се молитви и хората се разполагат на дълготрайна почивка и веселие. Слънцето се е издигнало в най-високата си точка и оттам залива с ослепителна виделина местността, ливадите, горите и съседните била. Под сенките на дъбовете се палят огньове и се пекат чевермета. Поднасят се бъкли с вино и се захваща ядене и пиене и след това всички си; отиграват до насита. Широчка е Светипетровата поляна край оброчището, но и тя не стига, за да побере всички играчи. Свирджиите — гайдаджии, кавалджии или кларнетисти, надуват гърди, та чак жилите им се издуват, а момите и юнаците рипкат, като че ли са им пораснали крила. На Светипетровото хоро няма сеирджии, защото няма стари хора между богомолците и никой не утрайва да не поиграе на „сефалък” (на свобода). Гледат отстрани само старите дъбове.

 

Към три часа следобед клепалото отново зазвънтява сбор. Хорото се разваля. Момичетата вземат куните в ръце, момчетата яхват конете и процесията се отправя през Драги́ница за Св. Илия — последния етап на богослужебната експедиция.

 

 

192

 

Свети Илия е най-високият връх около Яврово след връх Руен. Както всички родопски върхове и той е заоблен, макар и каменист, и по време на празника е покрит с нежна пролетна тревица, която през юлската жега прегорява. На най-високото място на върха се намира оброчището на св. Илия; оттам се вижда огромна част от Тракийското поле, Стара планина и Средна гора. Приготвен е курбанът — два-три овена, които от сутринта са разпрани на това място и месото им е турено в три казана да ври. На Св. Илия са дошли всички по-възрастни хора от селото, а също и децата, за да дочакат младите, които обикалят останалите оброчища. Върхът е пълен с хора, които са си постлали под дъбовете черджета, почиват, протягат се, пият ракия и си „гълчат”. Около върха е пълно с напъдени спънати магарета и мулета, които хрупат пролетна тревица. Децата се гонят през поляната в очакване на яденето, което започва след благословията на курбана. Освен курбан надошлите селяни са докарали и ядене, приготвено вкъщи: обичайните рогатники, сарми, баници, сирене, сланина и друго, каквото домашните са приготвили. Както на Гергьовден и тук хората се разполагат по семейства и махали. Раздават си от погачите и яденето, черпят се с бъклиците и бъклите, веселят се и играят хоро, на което момите пеят песента на свети Илия.

 

Синьо, Илия, Илия.

Провикнал се е Илия

от връх от Стара плáнина.

— Боже ле, мили, господьо,

немам ли рода отнейде,

да дойде да ме оби́де,

змия ми лежи в пазушка,

да дойде да я извади...

 

Когато слънцето се претърколи и малко остане до заход, всички се отправят за село през параклиса „Св. Варвара”, където не спират. Спират обаче на поляната над Яврово, наречена Чернюва чешма. Тук оброчище няма, няма и стари дъбове за даряване, но има широко място за хоро, та млади и стари си доиграват. Младите са играли вече цял ден, но на по-старите, които досега са се излежавали под сенките на Св. Илия, чак сега са се разиграли сърцата, затова хорото е хоро, каквото става само на Ивановден и Великден. Три ката се полюляват ту назад, ту напред: засвири гайдаджият „кротката”, крот-

 

 

193

 

нат се и пъстрите редици. С едри крачки, „чепнати” малко назад в кръста, ходят мъжете на предния поводник, а след тях ситно-ситно „предат” жените, обути с терлици. Засвири гайдаджията „ситната”, заситнят и мъжете, посвият се напред, отмятат назад главите и рипкат, гаче ли ще продънят земята, а земята не се дъни, но кънти глухо и се тресе.

 

Като заникне слънцето, процесията тръгва за село. Посреща ги тържественият камбанен звън, които се слива със звънтенето на клепалата. Уморено са виснали крилете на черковните хоругви, развявани целия ден по къра, не са се уморили само младите.

 

Откакто село се е заселило, само веднъж, кога чумата върлувала, не се е правило Черковане. Никога не е отминало да не се празнува този празник, завещан от стари времена. Празнували са го явровци и когато са имали попове, и когато са нямали такива. Езическият смисъл на празника е ясен. Настъпило е времето добрите сили, „стопаните на берекета”, по-старите дъбове да помагат и цялото село се отправя из къра да измоли от добрите сили дъждец и влага. Това е пантеизмът на старите хора.

 

Илинден (2 август). Възшествието до връх Св. Илия се повтаря. Коли се курбан, селяните се гощават, пият, веселят се, играят хоро и молят св. Илия за дъжд. Това е второто посещение на оброчището на св. Илия.

 

 

Здраве

 

След Черковане и след Илинден пролетните празници за берекета се свършват. Узряла е жътвата и хората започват кърския прибор. Прибрали са млякото от мандрите и са го подсирили за прислада на хляба. Струпана е в кошове на „пласи” остриганата вълна, която „межàрките” през зимните вечери ще изпредат за гащи и вълненици. Прибрани са гроздето, сеното, картофите. Дошло е времето да се отправят благодарствените молитви. Това се прави на „Здраве”.

 

Приготовленията за празника започват още от сутринта. Всяка къща изпраща по едно момиче с метла и всички помитат двора на старата църква „Св. Димитър” („Бърцето”).

 

В селото се събират и „юнаците” и заколват курбан един вол. Това са „гурбанджиите”. След като заколят вола, едни го

 

 

194

 

дерат и режат, а други отиват по цялото село и от всяка къща събират по наръч дърва за сваряването на „гурбана”. В двора на черквата понякога се събират камари дърва. Една част от тях употребяват за сваряването на курбана, а останалите дърва се продават вечерта. Курбанджиите си купуват с тях вино, заделят и една част от курбана и вечерта се гощават в метоха.

 

Докато се върши това в двора на черквата „Св. Димитър”, по къщите стават също така усилени приготовления. Жените точат рогатники, варят пилета и кокошки, правят баници, свиват сарми, замесват боговицата и заедно с нея други малки питки. На боговицата и на останалите малки питки обаче не се слага знакът на просфората, т. е. християнският знак. Когато по обед бие черковната камбана за сбор, жените вземат яденето, увиват го в нови месали и торби, вземат по малко и от всички произведени храни през годината — „климастàрки” грозде (гроздове, отсечени заедно с пръчките), петмез, сирене, бъклици вино, шишета ракия, ябълки и друго, каквото се намира вкъщи. Всичко се занася на „Върцето”. Всяко семейство застила на определено място „простор” — черга, и поставя донесените яденета. Целият двор се превръща в една трапеза, из която сноват празнично облечени жени, мъже и деца. Свещеникът отслужва молитва и благославя трапезата и тогава започва тъй нареченото „ломене”. Минават първом селските пастири — говедарят, манзàраджията, клисарят, на които всеки дава по едно парче от боговицата и по нещичко от другите яденета. След това започва размяна на парчетата от питата заедно с кокалче от кокошката между всички близки и роднини. Всяка жена подава и вика: „Нàломи си, свате” (кумице или бабо — според роднинството). Дарената поема парчето с кокалчето и на свой ред подава друго парче от своята пита заедно с кокалче от своята кокошка и отговаря: „Нà, и ти си нáломи.” През трапезата се подават и присягат много женски ръце, които ломят от питата и взаимно си разменят „кокалчета” от домашния курбан — кокошките.

 

Като свърши ломенето, децата посят бакърчетата на определено място, нареждат ги две по две в дълга редица и чакат „гурбанджията”, който минава с една огромна лъжица и сипва курбан. Курбанът се занася на трепазата и там всички присягат да хапнат от него за „здраве”.

 

Заедно с яденето си подават бъклици и бъкли един другиму и всеки благославя — „Ха да е на помощ св. Димитър”, и от-

 

 

195

 

пива колкото му е сладко. Бъклиците често минават от уста на уста, страните поруменяват, но никой не смее нито да пропее, нито да играе. Такъв е „адетът”.

 

Преди да си тръгнат жените за дома, когато е на свършване трапезата, те отделят по една или две питки от малките, намазват ги с петмез или мед, турят върху тях и по едно кокалче от кокошката и там ги оставят. Когато питах майка ми къде носи питките, тя ми отговаряше: „Нося ги, мама, на сладките и меденките. Нощеска ще додат да лижат.” На другия ден от питките няма ни помен. През нощта на същото място често става ожесточена крамола между селските кучета.

 

Вярва се, че същата вечер след празника на мястото, където е заклан курбанът, идва и „духът”. Духът представлява едър бик, който носи на рогата си по една запалена свещ. Той минава по улиците и реве. Срещата с него е опасна, затова никой не посмява да ходи по улиците, а още по-малко да минава край „Св. Димитър”. Поверието за духа има своите твърде делнични и обикновени причини. „Бърцето”, където се коли волският курбан, навремето си било съвсем разградено място. Добитъкът от съседните дворове надушвал кръвта на жертвата, събирали се волове и крави и ужасно се „сревавали”. Явила се на белия свят легендата за „духовете” в биков образ.

 

Празникът Здраве се празнува от незапомнени времена. Той представлява също така една традиция, каквато е Черковане. Езическият и́ характер — въздаване благодарност към „добринките”, „сладките и меденките”, е очевиден. Здраве е денят, в който хора и божества си разчистват сметките и всеки получава своя пай от произведените блага. Здраве е традиция, която съществува още само в с. Югово. Там се празнува, като по цялото село минават от къща в къща млади момичета, които събират за ядене и го носят на обща трапеза.

 

 

Домашни курбани

 

След като мине празникът Здраве, започват домашните курбани. Курбаните, които се колят след Здраве, са посветени на анонимните божества, на старите езически духове, на „сладките и меденките”, на „добринките”. За курбан се заколват предимно овце или телета. За курбанджии се викат обикновено двама души, и то да бъдат „лéфтер” и „лефтери́ца”, т. е. неже-

 

 

196

 

нени. Вероятно неженените минавали за по-чисти и неосквернени, а курбанът изисквал да бъде заклан от чисти и неосквернени ръце.

 

Курбанът се заколвал на прага и кръвта му се оставяла да изтече спокойно и напълно. „Лефтери́цата” или „курбанджията” имал грижа да измие червата, да постави бакър с вряла вода и да наготви курбана. Приготвянето му било твърде елементарно; месото само се сварявало. Никакви примеси не слагали, както правят в други родопски села, като притурят „трàхна”, т. е. смляно жито, и казват на такова ядене „кешкéк”. Освен курбан момата замесвала и пресни пити и една фурна хляб. Следобед, когато курбанът е вече сварен и хлябът опечен, по средата на най голямата стая в къщата постилали месали и на тях нареждали паници и лъжици, събрани от цялата махала. На тъй сложената трапеза можел всеки да дойде и да яде колкото си иска. Вратата била все отворена за гостите. Всеки идвал, приклякал край една от пълните паници и започвал да сърба. Преди да за сърба, всеки се прекръства и вика; „Ха да е на помощ.” Курбани сега вече не се правят.

 

□ □ □

 

Традициите Черкòване и Здраве представляват чисто езически обичаи, макар и декорирани с християнски одежди, свещеник, хоругви, икони.

 

От гледището на християнските канони едва ли е редно да се слага „и́псимото” в дупките на старите дъбове с благословията на християнския свещеник, да се благославят курбаните, които християнската религия отрича, и медените питки за „добринките”. Обаче натискът на традицията бил тъй спонтанен и силен, че християнството трябвало да отстъпи.

 

„Добринки́те”, „сладките”, „меденките” напрягали сили, за да извоюват берекета. Тези духове живеели заселени в огнището, в едрите дървета край нивите, в изворите, навсякъде около човека. На тези божества и духове той разчитал да го закрилят от градушката, да измолят дъждец за нивите, да го оставят жив и здрав да се радва на белия свят. Езическите божества му дарявали своята закрила на земята за една пита, за една кокошка, агне или теленце и всичко това ставало просто, без церемонии.

 

 

197

 

Явровските селяни от своето заселване в Родопите били под влиянието на Византия с политическо, духовно и културно отношение. Гърците насаждали, особено в епохата на своята фанариотска експанзия, гръкоманството и гръцкия език. По своята форма традицията било онова „лично свое” на явровския селянин, което го карало постоянно да вижда племенната разлика между себе си, гърците и другите притеснители. В ония времена традицията изиграла твърде голяма роля за съхранението на българщината.

 

 

СУЕВЕРИЯ

 

Явровските селяни вярвали, че умрелите се превръщали в духове, които се навъртат около стария дом и помагат на домашните. Те вярвали също така, че когато котка прескочи умрял човек, той се превръща на лош дух („таласъм” или „дрàкус”). Умрелите се превръщали на дрàкуси и когато не били погребвани по традицията, когато умирали удушени. Такива духове не били приемани в общежитието на добрите, затова се заселвали по скришни места и си отмъщавали на хората.

 

Дрàкусите са невидими за обикновените хора. Виждат ги само ражданите през „пугàното”, т. е. от 6 до 18 януари. Всички останали могли да чуват шумовете от дракусите, да усещат тяхното присъствие по странични белези, но никога не могли да ги видят. Дракусите се явявали в най-различни превъплощения. Едно от тях е тъй наречената „теготи́я”.

 

Ето една приказка за „теготи́ята”: връщал се едни човек от пазара в Пловдив. Закъснял обаче, та когато наближил местността Батив дол, било „някое си време”. Батив дол е едно тъмно и дълбоко дере, от което извира вода. То цялото е спушено от повити и храсталаци и особено нощно време зее като тъмна дупка, която навява страх. Знаел закъснелият минувач, че мястото е лошо, но трябвало точно оттам да мине, защото друг път за село по онова време нямало. Тъкмо когато минавал дерето, нещо изпъшкало, но човекът не се обърнал, а заопъвал още по-силно мулето, което водел със себе си. Мулето обаче се дърпало и не вървяло. Обърнал се човекът и какво да види: мулето празно, а копитата му потънали в земята, като да било натоварено с двеста оки товар. Животното пъшкало и едвам ходело. По стръмния път въз Прáкускуто то ця-

 

 

198

 

лото потънало в пяна. Човекът усетил „лошавината” и се умълчал, за да не му вземе гласа. Когато стигнал параклиса „Св. Кръсти”, той дигнал ръка да се прекръсти и в това време „теготи́ята” се смъкнала от мулето и то си отдъхнало. Нещо се затъркаляло из тъмнината и ни се чуло, нито видяло.

 

Понякога вместо да се метне на гърба на мулето, теготията предпочитала да се метне на гърба на стопанина и в такива случаи той преплитал крака под тежестта на невидимия дракус и мълчал, докато стигне някое „свято място”. Там се прекръствал и теготията бягала. В случай че нямало на пътя параклис или оброчище, мъката траела чак докато пропеели петлите. Затова може би в явровската местност на всеки път и кръстопът има оброчище.

 

Интересно е да се знае как виждали дракусите родените през „пугановото” хора. Баков Постол ги виждал например като „щèненца”, т. е. малки кученца, или като „тазии”, т. е. хрътки. Постол много често оставял овцете в егрека си в местността Св. Атанас и си идвал в село. Докато останалите овчари си идвали през неделята, Постол си идвал всяка вечер или през вечер. Идвал си през нощта, а не по-рано, защото трябвало най-напред да нареди овцете в егрека и да опустеят пътищата, защото хората се присмивали на такива като Постол, които си отивали всяка вечер. И ето че в честите си нощни разходки той прекарвал много премеждия от дракусите. За едно такова премеждие ми разправяше баба Хришица, сега вече покойница:

 

„Сè му виках: „Не мó бе, Постоле, си духàдай по някву време, жа упàтиш по пътищата.” Ама той не чуе. Нá, е сва дърву аку чуе, та и той. Беше, бог да го прости, малко темерутин, та не чуеше от дума. Духадаше си сека вечер и през вечер. Таман заспя пръв сън и той хлопне капията да му отварям.

 

Еднаж си доде, ама гá влезе, беше жълт, жълт като минзивáр. Капка кръвчица не му беше останала на очите. „Какво ти е бре, Постоле”, му викам, пък той мълчи. Мълчи и не отдумя нищо. Дуварът ако ти отдуми, та и той. Сулỳкът не може да си земе от умора. Пък то, баби, да го заследи от Мусинското дере едно щèне. Постол напреж и щéнето след него, той напреж и щéнето пóслет. И сé, пусто и пометено, му се петлаело по ноги́те и въртело опашката, та дано го земе нàръки. На Пóпеница зел Постол, та го ритнал и то са прекачỳплило в синура и са изгубило. До дерето в Бýхлювица никакво го немало, е гá да мине дерето, са пресасàжила една тъзия отпреж и търнала ту

 

 

199

 

зад Постола, ту ỳпреж него, ту зад него, ту ỳпреж него. Па Друмът са запрéла на пътет. Вкàскатила са и ни напреж, ни назад. Че да земе Постол един камик и да го фърли въз тазията и та са изгубила пýщината. Тогава чак Постол са усетил, че не било тази́я, ами дрàкус, и забързал за село. Га да мине под Дóшуската нива, отгоре от синура няква теготи́я му са метнала на плешките и го стиснала за врата да се не обръща да я види кина е. Едвам дошел Постол до черквата. Е гá мине черквата, теготйята го пуснала и се смъкнала от плешките му. Га са обърнал Постол, какво да види: пак същото нувá щéне, баба, дето го ритнал на Пòпеница, дракусът, пýсти и пометен. От чърквата до къщи едвам си дошел наш Постол, наръки и паноги. Та сетне баене, светена вода, та едвам го свъчихме. Пък другош сé му давах да носи под дулмъта едни кърс, оти гá има кърс, бегат пусти и дракусете.”

 

От разказаното дотук се вижда, че дракусите живеят по деретата (в Батив дол и в Мусинското дере).

 

Дракусите се явяват и като „върви́лници” (явровци казват „върви́лници” на вързопите, оплетени от върви, с които се товарят слама и сено). Вървилникът нямал ни крака, ни глава, ами се търкалял по пътищата и де кого застигнел — яка му душа. Ето една история за вървилник, която разправяше Иванова:

 

„На Заговелките ланска зима ни беше дошел гóривът кумец с киниска. Фанаха се пусти мъже с тая пỳкница, пиенето, че ха кáна, та две, та не знам колко изпиха. Га да излезе кумецът да см отпва, беше ня̀кву си време, жàн-жỳн немаше по селото. Улет, пóлет кумецът слезе низ скáлата и зе низ сокака. Бати Павли викаше да го изпрати, пък я му не дадох, оти не беше време кату ся̀кву време, ами срéде нъш. Га на другата утрин девер Ваню слизал да зима захирé от плевнята, намерил кумеца на сокака легнал катугà без дýша. Вдигнаха го и го отнесоха вкъщи, ама нищо не продумал, та чак на другия ден казал на кумицата, че гу бил застигнал един вървилник на сокака до Примови, та го налегнал, та го мàцал, мáцал, та дỳша не му оставил, пусти и дрáкус. Чак гà пропели петлите, отфучал къде Панови надолу.”

 

Горната история за „вървилника” дава идея по какъв начин се зараждали приказките за дракусите.

 

Почти във всяка по-стара къща в Яврово се смята, че има дракус. Известни в село са Батинковът, Жонивът, Тафковът

 

 

200

 

и Баковът дракус. Тия домашни дракуси живеят по тавана, из празните бъчви. След полунощ до първи петли е „дракусювото време”. По таваните започва стъргане, премятане, „съсỳркане”, хлóпане. Понякога дракусът слиза от тавана, като се пуска от гредите на пòтончето, при което разтърсва цялата къща, ходи по потопчето, доближава вратите, прави се на котка и драще по тях, за да му отворят. Тежко на детето, което ще проплаче в такива минути; на другия ден то ще пропикае кръв и ще се разболее. Освен по потопчето дракусите слизат в избата и започват да „набиват чемберите” на буретата и бъчвите, източват уж виното от бадемите, яхват добитъка и той пъшка под тежестта им. Всичко това заспалите уж хора в одаята слушат със затаен дъх, но никой не смее да „жỳкне”.

 

Докато споменатите дракуси са невидими, дракусът в старата Лепкова къща се явявал като обикновен брадат пръч. Викали му „Гайтанкиният пърч” по името на старата баба Гайтана.

 

Веднъж пръчът нощувал в коша с разчесапи кълчищни повесма. На сутринта баба Гайтана извикала снахите си да видят къде е лежал дрáкусът. Наистина те видели леговище като на котка и решили, че там е спал през нощта пръчът.

 

Когато Гайтанкиният пръч побягнал от развалената стара Лепкова къща, цялата махала съжалявала за него, кроткия дракус, които плашел децата по махалата.

 

Дракус е и тъй нареченото „тъпанче”. Тъпанчето излиза след полунощ обикновено в празнични дни. Представлява малко детенце, което носи барабанче с две палки, обикаля сокаците и удря барабанчето. Тъпанчето е безобидно „дракусче” и прави бели само ако е предизвикано.

 

Освен поединично дракусите се събират на тълпа и правят сватби с гайди, с провиквания и с всичките му салтанати. Един явровец „улетял” през нощта на една такава сватба, хванал се дори на хорото. В такива случаи трябва да не се продумва никак. Продумването е фатално. Дракусите „вземат гласа” и човек се разболява.

 

Приказките за дракусите са безброй. С тези приказки са били захранвани децата още от най-малката им възраст, защото страхът, който задавали, бил единственото педагогическо средство за усмиряване на детската палавост.

 

 

201

 

 

Сайбии

 

Ще споменем и за т. нар. „сайбии”. Има поверие, че всяка вода си има сайбия, т. е. стопанин или стопанка. Селската чешма, която изтича от аязмото, има „сайби́кья” една невяста, която излиза в полунощ и точи вода в два бели бакъра. Чешмата на Св. Иван има за сайбия едно голо детенце, което излиза, та се „пли́чкя” с вода точно по обед. С водата не бива да се злоупотребява, да се плиска ненужно и да се играе с нея. В такъв случай сайбията „скя̀сва” провинилия се, нему прилошава и той се разболява. Дори обикновеното ползуване на водата не е безнаказано понякога, затова на всяка чешма около Яврово ще видите заковани петали и клинци, оставени ечемичени зърна, вързани разноцветни копни. Това са тъй наречените „лишàни”, т. е. белези на почитание. Петалите и клинците ще послужат на „сайбията” да подкове коня си, а зърната — да го нахрани. Конците служат на невястата да си върже плитките.

 

Поверието за сайбиите е обожествяване на изворите. Поверието за старите дървета задължава да се пали свещ на всяко по-голямо дърво, което се отсичало, защото се смятало, че дървото си има сайбия, от когото трябва да се измоли прошка. На различни места из мерата и сега са запазени купчинки от тях, които разкрасяват околността.

 

Освен поверието за сайбиите съществува и поверие за лошите места. Лоши места са опия, дето се хвърля поми — „мия̀лникът”. Там се навъртат зли духове и който им падне, оградисват го и той заболява от някакъв „сакатлък” — парализа или друго подобно.

 

 

Змейове

 

Съществува легенда за един змей, свързана с името на Стакив камик. Ето и самата легенда:

 

В местността Си́нгел, която се намира срещу Стакив камик, едни от Янакивите хора имал бащиния. Един летен ден той отишъл на бащинията си да поразкопае синорите, за да направи нивата по-голяма. Изсякъл дърветата около нивата, запалил ги и след това започнал да корени дънерите от земята. Работата му не споряла. Дънерите били дълбоко вкоренени,

 

 

202

 

той вече възрастен, а копачът му изхабен, затова цяла седмица идвал всеки ден да кърти на новата нива. Един ден, когато явровецът току-що оставил копача, за да си почине и обърше знойта от челото си, нещо „зафучало”, „заехтяло” и той вдигнал очи да погледне дали не е вятър. Небето било бистро и спокойно. Спокойна била и съседната гора, не било значи от вятъра. Кога свел очи и отново погледнал пред себе си, той видял един „юнак” да стои отпреде му. Юнакът бил височък здравеняк с румени бузи и усмихнат.

 

— Добър ден, чичо — поздравил той.

 

— Дал бог добро — отвърнал явровецът.

 

— Върви ли, върви ли работата? — попитал юнакът.

 

— Хич не върви, корените са дълбоки, а силата ми слаба — оплакал се явровецът.

 

— Какво ще ми дадеш да изкъртя дънерите вместо тебе? — попитал отново юнакът.

 

— Че какво имам, та да ти дам?

 

— Дай ми дъщеря си Станка за жена — предложил юнакът. — Ако до икиндия свърша работата, ще ми я дадеш, ако не — нищо ти неща.

 

Огледал се явровецът и видял, че още и половината от работата за една седмица не бил свършил, та се „уздàвал”, че юнакът, макар и млад, не ще може да „остиска” на обещанието си, затова се съгласил на това условие. Още неиздумал и юнакът изчезнал от очите му, а небето потъмняло, спуснала се вихрушка, завъртяла се около нивата, зафучала, къртила и мъкнала от земята коренищата, къртила, мъкнала и мятала, докато нито една „пъпчỳга” не останала и цялата нива била разорана. Утихнала след това вихрушката, прояснило се небето, пекнало отново слънчицето, га че нищо не било. Явровецът седял като „същисан” от виденото, но още повече се уплашил, когато юнакът отново се явил пред очите му. Тогава чак явровецът видял, че ноктите на юнака не са човешки, а орлови нокти и под тях имало кал. Усетил той, че това не било човек, а змей, та не му дал дъщеря си, която била най-хубавата мома в цялото село.

 

Минало време. Станка не излизала никъде, за да не я грабне змеят, но змеят не идвал да я търси и домашните помислили, че той е забравил — малко ли били за него моми по цялата земя, дето хвъркал и върлувал. Веднъж Стайка отишла да води воловете на баща си на същата оная нива в Сингел,

 

 

203

 

дето я почистил змеят. Водила тя какво водила, когато небето изведнъж потъмняло, свила се вихрушка и дигнала Стайка висо-о-ко, високо до облаците, а после я отнесла към дупката в сегашния Стакив камик, дето живеел змеят. Бащата, като нямало какво да направи, забрал си воловете и се върнал, взел една брадва и се застягал да гони змея.

 

— Къде бре, щуро — скарала му се жената, — змеят да не е пиле, та да го фанеш с голи ръки, айде остави тая работа мене, я ще му измисля цер.

 

Заживяла Стайка при змея и не живяла зле. Всяка утрин той се превръщал на вихрушка и задимявал неизвестно къде, а вечер се връщал на заник слънце, превръщал се пак на юнак и изтърсвал в престилката на жена си ябълки и „разни емиши” за ядене, а за себе си все нещо носел и криел да го яде в дупката настрана от жена си. Като всяка жена Стайка била любопитна, та веднъж не се стърпяла, ами като „изфучал” змеят сутринта и отишъл някъде, тя влязла в пещерата, дето се хранел той, ама нищо не видяла, само като се навела, на земята видяла едно пръстче с пръстенче, останало неизядено и невидено от змея. Разбрала тя какво носел змеят да яде и къде отивал и се губел всеки ден и оттогава намразила мъжа си и се врекла да го „отбàви”, т. е. да го погуби.

 

Един ден дошла майката на Стайка на гости и двете скроили план за погубваието на змея. Уговорили Стайка да го заведе уж на гости в Яврово, а там в бащината и́ къща да запалят фурната, та кога мине край нея, Стайка да хвърли в огъня престорения на трендафил змей. Решили и сторили. Когато се върнал змеят вечерта, той забелязал чуждите човешки стъпки и попитал жена си кой е идвал. Тя му казала, че идвала майка и́ да ги кани на гости, че се били затъжили за нея всичките домашни. Змеят отначало не искал да отидат, но не устоял на молбите на жена си и се съгласил. Освен това Стайка го помолила да се престори на трендафил, за да го не познае никой, че е змей, и да не се плашат домашните и селяните. Така и сторили. В неделя Стайка пристигнала в село, в бащината си къща, а кога минала покрай фурната, бързо хванала трендафила и го метнала в огъня.

 

— А-а-а-х — чул се извътре гласът на змея, — аз тебе мислех да отбавя, а ти мене отбàви.

 

Радостната Стайка излязла тогава на хорото и хубаво се наиграла, а името на змейовата дупка останало Станкив камик.

[Previous] [Next]

[Back to Index]