Миналото на Яврово, Девин, Манастир

Николай Хайтов

I. СЕЛИЩНИ ИСТОРИИ

 

СЕЛО ЯВРОВО, ПЛОВДИВСКО

 

ЧАСТ ВТОРА — ЕТНОГРАФСКА

1. Землища и мери

   ( Купуване на Петте брата  —  Купуване на Кара мандра  —  Имуществени отношения  —  Спорове за мерата )

2. Поминък

   ( Лов  —  Овцевъдство  —  Чанове  —  Козарство  —  Земеделие  —  Лозарство  —  Керванджийство  —  Въглищарство  —  Гори  —  Печалбарство  —  Гюнлюкчии  —  Други занаяти )

 

1. ЗЕМЛИЩА И МЕРИ

 

Според старо предание „мири́ята”, както наричат явровци своето землище, е включвала сегашните землища на селата Новосел, Куклен, Горни Воден и Лясково, а на изток е опирала до землището на село Югово. Ще рече, освен планинската част тя е включвала и полска територия чак до с. Крумово. Това, което е вече известно за миналото на Яврово от Устава на Бачковския манастир, ни позволява да предположим, че споменатото предание се отнася до ония времена, когато „старото землище” на Яврово съвпадало с владенията на манастира.

 

Като манастирски хора явровци обработвали манастирските имоти и по-далечните околности, защото селата Лясково, Богородично и Новосел по онова време ги нямало. Те обработвали земите на манастира в околностите и на селата Куклен и Горни Воден. В паметта на явровци манастирските владения останали синоним на тяхно землище. Явровските селяни дори до средата на XIX век отивали да работят безвъзмездно на манастирските имоти в полето, което представлява остатък от една вековна зависимост. Това значи, че и след установяване на турското владичество в известни отношения се запазили манастирските права върху дарените на манастира хора и имоти.

 

По времето, когато явровци пристъпили към купуване на нови местности, те безспорно владеели само непосредствената околност на селото. Границата вървяла, както следва: от местността Букът по билото на Руен, та на връх Св. Петър. Оттам слизала в Мусинското дере, а след това по пътеката отивала до Пóпенице. От Попенице минавала през Св. Архангел, Сингел, Стакив камик, по билото на Кю́нкът та на самия връх, наричан в миналото Шекерташ. От Кю́нкът границата минавала през Добрива чешма, местността Бабето, Фезувуто, Кайнаците, Баш игрек до Божаница (чешмата). От Божаница нагоре през връх Дебело бърдо стигала отново на Букът. Отвъд спомена-

 

 

105

 

тите граници се простирала вековна „беглицка” гора. В първите три десетилетия на XIX век започнало изкупуването на тази гора.

 

 

КУПУВАНЕ НА ПЕТТЕ БРАТА

 

Най-напред явровци закупили местността Петте брата, наречена тъй заради едно високо дъбово дърво с пет еднакви клона. От тях направили вътрешните колони на построения през 1857 г. храм „Св. Богородица”. Местността обхващала гората между Попеница и река Луковица и включвала местностите Св. Иван, Св. Атанас, Котките и др. Тя била обраснала по онова време с чудесна дъбова гора, из която бродели стада диви прасета. Явровци я купили от богатия горноводенски грък Гуделата, който пък я имал от един пловдивски турчин. Заплатени били на гърка от осемнадесет семейства по 500 гроша, или всичко 9000 гроша.

 

На „втора ръка” била закупена местността, която лежи на юг от билото Руен и река Луковица. Тая местност включвала горите по Свинарникът, Карасанското, Кутланица, Суничовица и други, в по-голямата си част дъбови гори. При извършването на тая нова покупка непосредствено след първата на участвуващите селяни се видяло трудно, та някой предложил на селския мухтарин Апостол (Джóкала) да намесят и добралъжени в сделката.

 

С това Апостол не се съгласил. За да се улесни събирането на необходимите пари за изплащането на мерата, Джóкала организирал изсичането на горско сечище в местността Треснé присóкя. Отсечените дърва от всеки дял правели на кюмюр, закарвали го в Пловдив и продавали по 3 аспри оката. Внасянето на сумите било срочно, трябвало да се бърза, затова Джóкала бил постоянно в сечището и възправен на Партенов камък, наблюдавал селяните и ги подканял или ги заплашвал според случая. Всъщност Джóкала нищо лошо не сторил никому. Преданието говори за него като за човек безкористен, добър общественик, който имал най-голяма заслуга за купуването на местностите около Яврово. Благодарение на „Постола” мерата била изплатена. След това явровци похарчили 500 гроша за заверяването на „интикалèто”, т. е. документа за собственост. Този документ се съхранявал у Джокала, но след смърт-

 

 

106

 

та му дошъл в дома му да го иска за някаква уж селска работа Паскал, брат на Постоловата жена Зоица. По-късно този документ се изгубил, може би в архивите на турските съдилища, където се разрешавали междуселските спорове.

 

Непосредствено след уреждането на покупката на Петте брата горноводенските гърци излезли „дáваджии”, т. е. съперници за купуването на същата местност. Пет години наред те отивали на параклиса „Св. Иван” на празнично сборище, т. е. смятали местността като своя. На шестата година на 21 януари, когато явровци празнували Бабинден, някои подранили овчари от къшлите по местността Св. Атанас съзрели цял един горноводенски керван, който отивал за дърва в спорната гора. Някой от овчарите веднага се върнал и обадил на селския мухтарин Постол. Постол същата минута излязъл на улицата и започнал да вика:

 

— Е-е-е-ей, чоджуклер, сбирайте се, áйол, че ни отиде мирията!

 

Явровските селяни бързо наизлезли от домовете си и се събрали на улицата. Като разбрали каква е работата, всеки се въоръжил с каквото му паднало под ръка и без забавяне почти всички мъже в селото се отправили за спорната гора.

 

Когато пристигнали, воденци били вече насекли дърва, за да натоварят мулетата и конете. Между дошлите и заварените се захванала ръкопашна борба. Явровци бързо надделели и горноводенци, без да си вземат мулетата, се разбягали из гората. Явровци забрали мулетата и ги довели в селото. На другия ден Постол се разпоредил да бъдат върнати, за да не ги обвинят в грабеж. Воденци повече не стъпили в спорната гора.

 

Постол Джóкала, освен че станал „себап” (причина) за купуване на горите, но той ги опазил и от изсичане. За нуждите на селяните всяка година определял сечище, но поред.

 

След смъртта на Джокала селяните започнали да секат горите усилено и да се занимават с въглищарство повече от всякога преди. Ширнали се голи сечища. Като виждал това, чорбаджи Батинко, брат на чорбаджи Гечо, му викал:

 

— Брей, Гечо, да заптисаме тия сиромаси да не секат гората, че по-чорбаджии ще станат от нас и за куче на място няма да ни слагат.

 

— Нека, нека секат — отговарял Гечо. — Тия филизи, дето

 

 

107

 

подкарват ката година, са харна паша за козите, пък наще са най-млóгу.

 

По такъв начин вековната гора постепенно била унищожавана.

 

 

КУПУВАНЕ НА КАРА МАНДРА

 

След първия „сефóр” започнали преговорите за купуване на местността Кара мандра (Черна мандра). Местността се наричала тъй, защото на тая бивша юрушка мандра били черните овце. Около нея имало обширни ливади и пасища, заграбени с гъста борова гора. Кара мандра била спазарена с потурчения арменец Манук бей от Пловдив за 9000 гроша. Участвували девет семейства с по 1000 гроша. Част от парите били събрани и в понеделника след Сиропустната неделя, 8 март 1837 г., трябвало да заминат за Пловдив Постол Джóкала и още един човек да занесат събраните селски пари на Манук бей. До късно вечерта в неделя селските първенци „хесапи́ли” в метошката одая селските сметки, броили парите. След като съвещанието свършило, Постол прибрал сумата в пояса и си тръгнал за дома. На „пòтончето” той изул калеврите си и влязъл в стаята, където спял с жена си Зоица. Жена му се правела на заспала. Преди Зоица Постол имал друга жена — Гевéза, която умряла през време на чумата. Родителите на Постол имали мерак на Зоица, която била по-хубава от Гевеза. Синът им не ги послушал. Когато Гевéза починала, те отново настояли за Зоица, която още не била женена. Постол, за да угоди на родителите си, склонил да се ожени за нея. Зоица била с неспокойна кръв, дъщеря на някаква копанарка, която един явровец харесал. През време на честите отсъствия на Постол по неговите селски работи при Зоица започнал да идва някакъв си братовчед на Постол — Кали́н (Календарът), който бил ерген. Посещенията зачестили дотолкова, че направили впечатление и на комшиите и те започнали да приказват.

 

Оттогава Калин почнал да идва през нощта, а не денем. Зоица, за да тури край на слуховете, викала при себе си, когато Постол го нямало, някое комшийско момиче за дружинка. „Дружинката” обикновено си заспивала, а Зоица посрещала Калин. Веднъж Зоица повикала момиче, домашните на което го подучили да не заспива. На следния ден вече цяло село знаело, че Калин идвал през нощта у братовчеда си и прека-

 

 

108

 

рал с жена му в хамбара цялата нощ. Междувременно Зоица се почувствувала непразна и решили с Калин да погубят Постол и да го оберат. На Сирни Заговезни вечерта, след като Постол си легнал и заспал, Зоица отишла при хамбара и повикала оттам скрития Калин. Двамата отишли при спящия Постол и Калин замахнал с опакото на една брадва по слепите очи на Постол. Жертвата не мръднала, нито охнала дори. Мъртвеца сложили в един кълчищен „простор”, хванал Калин четирите му краища и го метнал на гръб да го носи вън от село. С него тръгнала и Зоица. Стигнали местността Бỳхлювица, гдето се случило нещо ужасно: изведнъж убитият се размърдал. Той, види се, бил само зашеметен от удара, но не и убит. Калин се уплашил смъртно и го изпуснал. Раненият Постол паднал на земята и ободрен от свежия въздух, привдигнал се. В следната минута убиецът се опомнил и двамата се вкопчили в люта борба на живот и смърт. Зоица се намесила, взела един камък изпод снега и връхлетяла върху мъжа си. С няколко удара по главата тя го повалила на земята и го дотрепали. След това отново го завлекли край Попов кайнак и закопали в една набързо изровена дупка.

 

Сутринта рано дошъл човек, изпратен от чорбаджи Гечо, да вика Постол за Пловдив. Зоица казала, че мъжът и́ не се е връщал от снощи и никакъв го нямало. След малко довтасъл и сам чорбаджи Гечо. Преди да влезе в стаята, той съгледал калéврите на Постол. И нему Зоица отговорила, както и на пратеника. Но Гечо не повярвал. Той потърсил селските пари, събрани за плащане на мерата, но от тях нямало и помен. Братът на Зоица, Янко Лачов, повикал сестра си и и́ поискал да му предаде парите, които обрала от Постол, за да ги скрие. Зоица наистина му ги дала.

 

Дълго време тя и Калин били по турските кауши. Изтезавали ги, но те не признавали вината си, а и свидетели нямало. Най-после, след като изпродали имота за рушвети, отървали се само с боя. Калин не се завърнал в Яврово, а заминал за Анадола. Престъпникът не се побоял да претрепе човека, а се срамувал да гледа хората. Зоица се върнала по-сербез отпреди. Носела в чорапа си един нож като мъж. Сербезликът обаче не помогнал пред брат и́ Янко, който не само че не дал парите, но я и навикал:

 

— Какви пари та са убáрали мари, кỳчкьо. Хá, рини се от двора ми!

 

 

109

 

Въпреки ограбването на част от парите за мерата явровци нямало как да се откажат от сделката, защото били внесли вече капарото и оставали 3000 гроша за довнасяне. Тези пари внесъл чорбаджи Тафко за селска сметка. За да си събере парите, той предложил да намесят в покупката и добралъжени за същите 3000 гроша. Новоселци, като разбрали, че и добралъжени се намесват, поискали и те пай, та макар само за „адет”. Била им отделена местността около Казаков кайнак и за нея новоселци платили 150 гроша.

 

С това било свършено купуването на Кара мандра, ограничена на запад от Коприва дол, на юг от река Луковица. В покупката взели участие девет явровски дома: Пейчинови, Путалови, Тименчови, Хайтови, Дживондови, Балабанови, Назови, Динкови и Янакиви. Някои от тях продали плоските си имоти и тъй внесли по 1000 гроша, та всичко 9000 гроша. Оставалите 3000 гроша внесли добралъжени и новоселци на бея, от когото била купена Кара мандра. Документът за купуването доскоро се съхранявал в общината на Яврово. При един междуселски спор между Новосел и Куклен дошъл в Яврово Георги Гичката от Новосел и поискал документа уж за доказателство пред съда, но след това не го върнал. По-късно предложил да върне документа, но да му бъдат дадени 5 декара от общинската гора Руен. Общинският съвет не се съгласил и документът пропаднал.

 

 

ИМУЩЕСТВЕНИ ОТНОШЕНИЯ

 

Има едно предание, според което султанът подарил на победителя на Пловдив Шахабедин паша толкова земя, колкото може да обиграе с коня си от изгрев до залез. Пашата яхнал коня си в Марково и по римския път през Юлукалан стигнал Зяла черква. Оттам свърнал по билото на Черни връх в източна посока, но някъде в подножието на върха от силното бързане конят на пашата се пукнал и той пеш продължил из прекия път по билото на Баба за Станимака (Асеновград). Всичко в тези граници станало негово.

 

Намерените през 1957 г. стари турски документи в Яврово и Добралък потвърждават тази легенда. Първият от тези документи, дадени в приложения 1—8, произхожда от с. Добралък. Представлява решение на пловдивския кадия от 1822 г.

 

 

110

 

по един спор между жителите на с. Добралък и наследниците на бившия валия на областта Румелия — Дервиш паша, за местностите Кара борун, Баба и Суджак. Наследниците на Дервиш паша — Ибрахим бей и Хасан бей, претендирали, че тези местности „. . . всички до една били техни с отсечен наем яйлаци, за които плащали 30 гроша на вакъфа на обозе почившия победител х. Шахабедин паша, погребан в гр. Пловдив”. Жителите на Добралък твърдели, че тези местности ”. . . са мера и бранища, принадлежащи на селското ни население”, което се и потвърдило (виж приложение 1).

 

От този документ е явно, че добралъшката местност попадала във вакъфа на Шахабедин паша, който се ползувал от правото на паша и водопой в така наречените „яйлаци”, че тези яйлаци управлението на вакъфа давало под наем на видни турци с права на наследяване, че освен яйлаците имало „собствени мери и бранища, принадлежащи на селското население”.

 

В резултат на споменатото съдебно решение пет години по-късно бил издаден султански ферман (виж приложение 2), носещ герба на султан Махмуд. В него се потвърждава решението на пловдивския съдия относно спора между наследниците на Дервиш паша и с. Добралък (наречено в документа Кавърджикли).

 

„. . . Понеже в Дефтер хаканието под казаното село Кавърджикли нямало вписано нищо под името „яйлак” (пасище) и кория, а се доказало, че спорното място е мера от древно време изключително на жителите на с. Кавърджикли. . .”

 

Третият документ (приложение 3) е съдебно решение от 1843 г. за едно спорно пасище между Лилково (Демерджилоково) и Добралък. Най-напред пасището било на „едирненеца Джин Хюсеин”, както се доказало от вакъфските тефтери, в които било записано, че „го владеел самостоятелно, като плащал по десет гроша определен налог”. След смъртта на Джин Хюсеин наследниците му продали това пасище, което се намирало в „землището на царската курия”, „окончателно и честно” на лилковските жители Мехмед Абу Бекиров и Мустафа и Мустан Османови.

 

Тоя документ потвърждава, че правото да се владеят яйлаците срещу „отсечен наем” е могло да се унаследява и продава, както е станало в случая с наследството на Джин Хюсеин.

 

 

111

 

В съдебното решение от 1843 г. се споменават мимоходом селата Яврово и Новосел като принадлежащи на вакъфа на Шахабедин паша, а в друг един документ — „Шериятско решение”, от 1848 г. се споменава и „. . . селото Паная, Конушка нахия, Пловдивски окръг, което е от покритите имоти на покойния гаази Шахабедин паша”, подчинени на царското вакъфско министерство (виж приложение 4). Шахабединовият вакъф още по-определено се очертава в едно спогодително — „илям”, между явровци и добралъжени за пасището Геров яйлак в бившето землище на разселеното село Герово (виж приложение 6).

 

Въпросът за поземлените владения се изяснява още по-добре в един документ за собственост от 15. V. 1833 г. (приложение 7), в който се казва: ”. . . Младен, който бил притежател на гореспоменатите тринадесет парцела ниви и един парцел ливада, находящи се в границите на село Яврово, което спада в Рупчоската нахия, която е придадена към Пловдивската каазá, се поминал и поменатите по-горе ниви минават в наследство на синовете на поменатия покойник — християните Велко и Дамян, като имоти под наем.

 

Същите ниви по този начин се вписват в регистъра на вакъфа на негово превъзходителство (б. м., Шахабедин паша) в задължение на гореспоменатите лица (Велко и Дамян), за владението и притежанието на които се написа настоящият документ (темесюк), който се подпечата от учреждението, което събира вакъфската равностойност (бедел), и се даде на гореспоменатите лица Велко и Дамян.

 

Нужно е да се плаща всяка година на офицера (чиновника) законният десятък за свещения вакъф и докато той се предава (плаща), да не се пречи на владението и притежанието им.”

 

Явно е от цитираните пасажи в споменатия „темесюк”, че и земеделските имоти, собственост на вакъфа, били давани под наем на местните жители — явровци, че наемателите предавали по наследство своите права срещу единственото задължение ежегодно да плащат законния десятък на свещения вакъф.

 

Този документ е любопитен и в още едно отношение — че наименованията на местностите, в които се намират имотите на покойния Младен, маркират отчасти и границите на вакъфа, а именно: на север — местността Лáсово, съседна на Кукленското землище; на юг — местността Бря́за и местно-

 

 

112

 

стите Вáрница, Друм и Равнищá в непосредствената околност на селото. Освен тези споменават се и местности, като Паная (днешното Богородично), Гонỳлне и Неджмайдо в околностите на сегашното село Долни Воден. Това ни разкрива доста интересната подробност, че вакъфът владеел и тясна ивица от равнината и явровци проникнали там именно като негови наематели.

 

Последният турски документ (виж приложение 8) е също „темесюк” от 24 февруари 1870 г., издаден от Министерството на императорските вакъфи на явровския жител Петко Ангелоолу, „. . . и се отнася за една нива приблизително от един дюлюмсъс законен десятък от непокорните имоти на светата благотворителна фондация на негово превъзходителство Гаази Елхадж Шахабедин паша, находища се в местността „Раздол” в с. Яврово, Конушка нахия, Пловдивска кааза, Пловдивски санджак, ограничена от граници. . .” (изброяват се съседните имоти).

 

„Поради което му се взе старият документ и вместо него се издаде настоящият темесюк, който показва, че се позволи на именования да владее гореспоменатата нива както попреди, като заплаща законния десятък всяка година според условията на вакъфите.”

 

Този документ, който е един от 96-те, издадени през същата година по силата на султанския указ за подменяването на старите документи за владение, освен че потвърждава цитирания по-преди, но съдържа и една интересна подробност: докато всички документи от 1852 г. насам (виж приложение 8) споменават Яврово като привързано към Рупчоската нахия, включително и цитираният вече „илям” от 1873 г., в темесюка на Петко Ангелов Яврово е привързано към Конушката нахия — една неотбелязана другаде промяна в административното делене, засягаща селото.

 

Явно е, че Яврово, Герово, Добралък, Лилково, т. е. дарените на Бачковския манастир села, след установяване на турското владичество минали под владението на завоевателя на Пловдив и Тракия — Гаази Елхадж Шахабедин паша (шахаб — блестяща звезда; шахабедин — блестяща звезда на вярата), и по волята на същия след смъртта му от доходите на тези владения се издържали „свещената джамия, която се намира в Пловдив, нейният имарет (благотворителен приют) и медресе (училище)” (виж приложение 8).

 

 

113

 

Както нивите, така и пасищата (яйлаците) в Шахабединовия вакъф били давани под наем: нивите — срещу заплащане а законния десятък, а яйлаците — срещу „отсечен наем” (еднократно определен по споразумение). Нивите били раздавани на местното население, а яйлаците — първоначално на влиятелни юруци скотовъдци, които ги използували за пасища, а после — на всякакви богаташи спекуланти, които ги препродавали на местното население скъпо и прескъпо (населението нараснало, стадата му се намножили, а пасища нямало).

 

 

СПОРОВЕ ЗА МЕРАТА

 

С добралъжени междуселски разпри нямало, защото добралъшката мера е най-голяма от всички и достатъчна за нуждите на населението. Подел се обаче спор с новоселци за гората между местността Кръстивица и местността Казаков кайнак. Повод за тоя спор послужили ония 150 гроша, с които чорбаджи Тафко намесил новоселци в купуването на Кара андра. Спорната гора била хубава, букова. Докато била млада, нямало спор, но като станала за изсичане, явровци я засекли, но новоселци със своите пъдари прогонили явровци.

 

 

2. ПОМИНЪК

 

ЛОВ

 

Явровци при ловуването избягвали откритото преследване на дивеча с оръжие, а почти винаги предпочитали засадите, и най-вече капаните. Употреблението на капаните ще да е имало и своя историческа причина. В обстановката на българското и византийското владичество в Родопите ловът бил владетелско право и селяните едва ли са имали възможността свободно да ходят на лов. Тъкмо затова те били принудени да прилагат безшумните и анонимни методи на ловуване чрез капани. След установяване на турското владичество новите господари, които се показали страстни ловци, още повече ограничили ловуването, но

 

 

114

 

на ловуването с капани не могли да попречат, защото мъчно се поддавало на ограничаване. По тази причина ловът с капани още повече се утвърдил.

 

Особена категория капани са тези за животни, които живеят в скални дупки, каквито са лисицата, язовецът, порът и други. Те представляват един дървен четвъртит улей с дължина, колкото е дължината на животното, и широчина, колкото е главата му. Сковава се от четири дъсчици. Единият край на улея се поставя в дупката на животното така, че да остане единственият му изход. На изхода от горната страна има прорез, на който е закрепен дървен меч, нещо като гилотина, снабдена с допълнителни тежести и тъй закрепена, че когато животното лази, за да излезе, главата му свободно минава навън от прореза, но плещите му непременно закачат една клечка, пада и дървеният меч и заклещва животното точно на врата, като не му дава възможност да излезе нито назад, нито напред.

 

За животни, които живеят по дървесни хралупи, каквито са бялката, златката и други, намира приложение един прост капан, направен от свит обръч и закрепена на него дълбока торба. Обръчът плътно се прилепя до дупката на животното, когато то сигурно е вътре. След това ловецът бие по дървото, докато изплашеното животно изскочи от дупката и влети в торбата.

 

За улавяне на лисици, язовци, диви котки, порове, златки, белки, невестулки, някога дори и за вълци, а най-вече за скалните ястреби се правят тъй наречените „хлопáлки”. Хлопалката представлява дупка в земята с размер на животното, за което е предназначена. Тая дупка плътно се захлупва с каменна плоча. Когато капанът е запрегнат, плочата е подигната от земята и закрепена на три клечки, наречени „напенáчи” — горен, долен и среден напенач, тъй закрепени един за друг, че образуват една стабилна система, която подпира плочата. Вътре в дупката се поставя някаква стръв, според животното. Когато поиска да вземе стръвта, то непременно закача средния напенач, наречен още вилица, и стабилността на системата се разваля, плочата пада и захлупва животното, което ловецът по всяко време може да вземе.

 

За хвърчащи птици от по-малък размер има друг вид капан, наречен „при́нгал”. Той представлява еластичен обръч от дърво или сурова пръчка, свита под форма на полукръг. Двата

 

 

115

 

му свободни края са завързани с една връв — единият край неподвижно, а другият тъй, че когато птицата кацне на една специално сложена клечка, свободният край се отвързва и връвта, наключена като примка, хваща птицата за краката. На прингалите не се поставя стръв, а самите те се поставят край някое изворче, което през зимата се чернее, привлича птиците, които идват да ровят или да пият вода, и те кацат на прингала.

 

Поставянето на капаните е най-деликатната работа в целия лов. Избирането на място за залагането им в последна сметка осигурява успеха. Избирането на мястото изисква от ловеца да познава биологията на преследваното животно, неговите обичайни „вървища” и свъртáлища. Самото устройство на капаните е също така важно. То трябва да бъде деликатно, за да не предизвика подозрение у животното. Стръвта трябва да е подходяща, а най-голямо значение има и сезонът. Капаните се залагат обикновено през зимата, когато няма храна и стръвта е неотразимо привлекателна. Всичко това прави ловът с капани много по-интересен от лова чрез открито преследване на дивеча. Подготвителната дейност на лова с капани иска значителна съобразителност, за да се надхитри животното, иска труд, търпение.

 

 

ОВЦЕВЪДСТВО

 

Главният поминък на явровските селяни в миналото, та и доскоро било овцевъдството. Условия за развитието на овцевъдството в Яврово имало много добри: прохладни летни пасища из горите и топли зимовища в полето. През 1850 г. е. Яврово (с около 30 къщи) имало над 10 000 овце. Като изключим чорбаджийските, които били една трета, падат се на една къща средно около 200 овце. Те представлявали достатъчно богатство за едно селско семейство.

 

Зимуването в полето започвало от есента, преди да паднат първите снегове. Стадата отивали отсам или отвъд Марица по обширни пространства от „кèлмеше”, необработени и пустеещи земи, където през зимата падал малко сняг. Овчарите правели стръги за овцете и колиби за себе си и прекарвали там до Гергьовден, когато всичките овце се изагнювали и по планината имало вече достатъчно паша. Прехранването минавало без

 

 

116

 

особени запаси сено, тъй като полската тревица рано пробождала земята под снега и овчарите я разравяли, за да я скубят овцете. Около февруари започвали да се агнят овцете и тогава настъпвали най-тежките дни за овчарите. Първото доило те подсирвали, изпращали в село сиренето, натоварено на мулета, и го раздавали „за здраве”. Всеки „гостен” с такова сирене давал в замяна по един кривач сол или пък ярмица за овцете.

 

Около Гергьовден стадата се завръщали. Завръщането в родното място винаги било съпроводено с големи радости.

 

На Костадиновден (2 юни) агнетата се разлъчват от майките и заедно с кочовете образуват отделно стадо — „йоз”, а млечните овце — друго стадо („сегмáл”). Сегмалите остават около построените вече мандри. Тогава се извършва и тъй нареченият „прèдой”. Мандрите представляват ниски четириъгълни постройки, обикновено 5x10 м, със стени от камък или от плет. Покрити са с ръженица или цепени дъски. Вътре се настаняват казаните за млякото, бурилките за бъркането му, тезгяхът за приготвяне на сиренето и пр. До мандрата, която обикновено се разполага на някоя нива, се построява „стръга” за овцете, направена от подвижни плетени „леси́”, които се местят по цялата нива за по-добро наторяване. До стръгата на овцете се прави „доялник” — малка стръга с покрив от шума и с изход навън от голямата. В доялника сядат овчарите и доят една по една овцете, които минават през ръцете им и излизат навън.

 

Сутринта на Костадиновден на литургията в черквата присъствуват всички стопани на овце. След литургията те възсядат мулетата и заедно с жените и децата си отиват на мандрата с бъкли е вино, шишета с ракия, баници, рогáтники, вложени в шарени торби. Когато живописното шествие пристигне на мандрата, овчарите са се вече завърнали от паша. Докато жените застилат шарени черги на тревата върху някоя поляна, докато разтоварват донесения багаж, мъжете заколват овен и остават да изтече кръвта му под доялните столчета. Това е курбанът за св. Костадин. Освен жертвоприношението столчетата се ръсят и със светена вода „за здраве и за берекет”. Докато курбанът ври, овчарите сядат в доялника и започват да доят овцете на всеки стопанин отделно. Издоеното мляко се носи на „кехаята”, т. е. първия овчар, който го премерва в стари оки и сипва в един казан. Срещу всяка ока от това мля-

 

 

117

 

ко на стопанина се дават по четири ведра (всяко едно по 12 оки). Сметките се водят на рабош. Когато предоят свърши, курбанът е сварен и чевермето е опечено, на застланите вълнени месали се поставят донесените яденета, насипва се и от Курбана, разкъсва се и чевермето върху прясна букова шума да започва гощавката. Сътрапезниците отпиват от поднасяните им бъклици и бъкли с вино и благославят за берекет и за здраве по хората и стоката, а другите викат: „Амин, от господьовите добрини, сполай му.”

 

На гощавката винаги присъствува кавалджия или гайдаджия. Той услажда със свирнята си пиршеството на овчарите, които се отпускат и запяват. Съседните букаци проехтяват и веселбата затихва чак когато слънцето се наклони на заход. Събраното от предоя мляко се подсирва и раздава на всички присъствуващи, а останалото се занася в село и там се раздава на тия, които нямат овце. На мандрата остават овчарите и стопанинът, чийто ред е да взема млякото.

 

Ако пáшата през годината е добра, стопаните се изреждат по два или повече пъти. Около Илинден (2 август), когато млякото намалява, овцете отново ги лъчат и всеки ги свъртява около своите ниви и егреци да събира останалото мляко, наречено „пóпаша”. Чак на Петковден, когато млякото е вече пресъхнало, докарват овцете в село, смесват ги с кочовете, кърмят ги и ги ръсят с орехи, лешници и пшеница за берекет.

 

Явровските овчари се отличавали със своето майсторство, затова лесно си намирали работа по Добруджа и други места като аргати на големи скотовъдци. На пръв поглед няма никаква „философия” в това да нарамиш овчарската гега и да да подбереш послушните овце пред себе си, но всъщност именно в това подбиране е „тънкостта” на овчарлъка, придобита от вековен пастирски опит.

 

Старият явровски овчар дядо Наско Тафков ми разказваше през 1945 г.

 

— Овчарлъкът е тънка работа. Едно връткане на неỳздавица и току-виж, че пет оки във веддрото по-малко. Трябва овцете да се карат усулèтлен (полека), да им дадеш време да си поемат пътя сами, да ги не сбъркаш, да ги не смотаеш. То е овчица, малко му трябва да го същи́саш.

 

При доенето, като земеш една по една да ги отмяташ от стръгата навънка, да ги оставиш сами да си изберат ятак за лягане, а не да ги нароиш посред нивата, както младите вър-

 

 

118

 

шат, да им е лесно за торенето. Подбираш ли ги тъй, възби́рат млякото. И доенето не е както ти дойде, ами трябва да е все по едно и също време. Алащи́сат ли на един ред, да го не разваляш, оти хич не им е по волята. И овцете като нас старисе галят си да има ред, да си знаят кога какво. И доенето, пък и гá лягат на пладнишка, пак е също. Като ги караш на пладни́шка, видиш ли да тъпат, да не лягат и се назланди́сват, не е сгодна тая пладнишка, карай на друга. Сгодна ли е, помиришат ли я, лягат и почиват, неугодна ли е, ексик е млякото. Два дення щом пладнишката не угодиш, процéпват се брáвите.

 

— Е каква точно трябва да е пладнишката? — попитах стареца.

 

— Не знам. И я не знам. Затова ти викам, че шейсет години ги карам и още не мога да им хвана чалъма. Уж пладнишката е каквато и другата, пък на едната се назланди́сват, а на другата си лягат, катугá все там са киснали. Оти едната им аресува, пък другата не им аресува — тяхна си работа. Ама дето им викат, че били серсем животни, тва да го не вяруваш. От човяка повече познават хлопката и все около нея се въртят. И кавалет познават — завърши той своята лекция по ов-чарлъка.

 

Стари традиции има явровското овчарство не само в „занаята”, но и в „салтаната”.

 

Дядо Наско си припомни как едно време се гиздели овчарите: „Каква рỳба, каква камати́я беше едновремешното рỳхо. Едни надиплени гáще, едни гайтане, обточени по баджáците, едни бя́лишки нáвое и черни върве козиня̀ви, че пояс, че паласки с пỳлове и си́нце... Пък сега какво? С тия кю́нци, дето ги навличат сега, на нищо не мясат млáдисе. . .”

 

Трябва да забележим обаче, че дядо Наско не даде точната картина на овчарската „руба”. Такава, каквато той я описа, била рубата на кехаите, на баш овчарите, а обикновените овчари твърде много се различавали в облеклото. Гайтаните по долами и потури, черните козиняви върви били принадлежност повече на по-имотните, а „перекендéтата” и аргатите си носили бозови потури без гайтан, дълги и възширочки аби-долами́ и по-плитки гугли. По-дълбока и висока гугла, по-къса долама, повече дипли на потурите и повече козиняви върви на навущата, повече паласки и украшения по тях — всичко това били отлики, които твърде точно маркирали границите на овчарската йерархия.

 

 

119

 

Въоръжението на явровските овчари било оскъдно за разлика от среднородопските, а особено от българомохамеданските овчари. Среднородопските овчари християни, макар и в досег с българите мохамедани, не били ограничавани в носенето на оръжие, докато явровци били твърде близо до турците от Куклен и Долни Воден, а те не прощавали такива салтанати. Затова силяхлъци носели само най-юначните, които имали извоювано признание и неписано позволение да носят силяхлъци. „Силя̀хът”, както се казва в Яврово, представлява истински походен арсенал с многобройни поделения между надиплени една върху друга кожи, усукани с ремъци, закопчалки, токи. В този походен арсенал овчарят носел следните принадлежности: пищов, нож голям, нож малък за дране, огниво и кремък, щипка за червясали рани, харбилик за пълнене барут в кремъклията, кутия за смазка — ахламáрник, крушомáрник, мярка за пълнене барут, мешинена кесия за кавала, рог или кратунка за барут, чашка за вода, направена от дърво. Освен това овчарят носел завивка или ямурлук, кремъклия пушка, бакърче за варене мляко, вулия за хляб, чанта за различни неща.

 

Овчарството в Яврово западнало след Освобождението главно заради това, че зимните пасища в полето били разорани, а ливадните площи — недостатъчни за набавяне на зимовище. Изсичането на горите, от друга страна, влошило и пашата. Вместо едновремешната тлъста паша из сенчестите поляни слънцето прегаряло незащитената от заслона на гората тревна растителност, а измиваната от дъждовете почва станала малко продуктивна.

 

 

ЧАНОВЕ

 

Звънците или както в Яврово ги наричат „чáновете”, вероятно са изобретение за намиране на добитъка, когато е на паша в гората. С тяхното усъвършенствуване звънтенето се възприемало от пастирите и като музика. Поради това чановете навлизат дълбоко в бита на явровци.

 

Макар леярството в Пловдив да е било доста развито, явровци си купували чанове не от Пловдив, а от Неврокоп. В този малък град имало прочути леяри на чанове. Имало случаи, когато овчари отивали пеш до Неврокоп, за да си поръчат „ча-

 

 

120

 

нове по мерак”. Нарочни прекупвачи разнасяли натоварени на мулета чанове от село на село, за да ги продават на овчарите.

 

Чановете изливали и продавали на „дизи́я”, т. е. комплект. Една дизия имала девет номера или девет гласа, съответству-ваща на девет последователни тона. Отделните номера са известни главно със своите турски названия: „бринджи́-деве” (първи глас), „екинджи́-деве” (втори глас) и т. н. или накратко „биринджи́й”, „екинджи́”, „юченджи́”, „бешинджи́”, „алтънджи” и т. н. Освен „кабá” (чановете от нормалната дизия) изработвали още тъй наречените „джури́ци” — комплект като първия, само че от по-горна октава.

 

Макар изливани в един калъп, при едно и също съотношение на сплавта, дори и еднаквите номера от чановете не издавали един и същ звук, защото към основния тон се прибавят и т. нар. „обертонове”, които зависят от повърхността на стените, от тяхната грапавина и които придават особения, неповторим тембър на гласа. Като се има предвид, че при отливането на чановете имат влияние и атмосферното налягане, влажността на въздуха и пр., лесно можем да си обясним защо при едни и същи технически условия излизат чанове с „различни гласове”. Изборът на чановете е една твърде важна работа за овчаря. Най-напред става тяхното преглеждане отблизо. Тези с по-червеникав оттенък се смятат за по-недоброкачествени, а „по-русите” са по-добри. Това се проверява и от разстояние. Овчарят кара „чанджията” да ги разлюлява един по един, а той слуша и преценява звука. Ако звукът бързо заглъхва, тоя чан е „тунук” и той го оставя. Ако звукът дълго не заглъхва и се носи на „талази”, такъв чан е добър и заслужава да се купи.

 

Чановете, особено големите номера, били твърде тежки. Най-големият номер тежал 4,5 стари оки. За такива чанове трябвало силни животни. Те никога не се окачват на овца, рядко на овен, а най-често на скопени пръчове — „ерки́чи”, които нарочно се оставяли за тази цел. Известно е, че еркичите стават едри и силни. Между овните има също така силни животни, които спокойно могат да мерят силата си с еркичите, но преимущество имат еркичите с тяхната походка: те вървят с равна, спокойна крачка и гордо вдигната глава. Затова и чановете, които се разлюляват на шията им, дават равномерния тържествен звън на черковна камбана. Напротив, неравномерният и бърз ход на овните разлюлява чановете „на енгън” (уче-

 

 

121

 

стено), като на тревога и цялата спокойна тържественост на музиката губи своята широта, обаяние и красота. Кой от еркичите ще бъде водачът на стадото и ще носи най-големия чан — това зависи не само от овчаря, а от стадото и от изхода на онова съперничество между тях самите, което изтъква начело на стадото най-силния екземпляр. Всеки еркич получава съответния номер от чановете. Към избраните животни, еркичи или овни, овчарят проявява особени грижи за разхубавяване. Всички овни, които се удостояват с носенето на чаноме или тюмбелеци, са алъкли́и. Стрижат ги по особен начин на ивици, а задницата остава съвсем нестригана заедно с опашката. Дългото нестригано руно стига до земята. Овчарят го разчесва и когато овенът тръгне, вълната се люшка насам-натам като шлейф. В това люшкане според естетическата мярка на овчарите има особена хубост и „салтанат”, красота и величественост. Грижите за хубостта на еркичите започват твърде рано, още когато са ярета. Рогцата им се връзват, за да се изправят; по този начин изгледът на еркича става по-внушителен. Своеобразният оркестър на звънците няма да бъде пълен, ако липсва ударният инструмент — тъпанът. В случая един огромен тюмбелéк или „тюмбелéчище”, което се носи от магаре, играе ролята на тъпан.

 

Чановете не се окачват винаги, а само през определено време на годината, свързано с радостни моменти. Един от тези моменти е около Гергьовден — времето за връщане стадата от зимните им пасища. Тогава се смята, че тежката зима е вече зад гърба на овчарите. Студове и сухоежбина, неволи и борба с вълци са вече минали. Овцете са се изагнили и край тях припкат и блеят агънца. Бухнала е зелена шума и тлъста парна в родната планина. Тържествува пролетта, тържествуват овчарите, а няма тържество без музика и песни. Тогава именно овчарите заръчват на своите домашни да им изпратят чановете. И те ги пращат с мулета, на които ще натоварят и багажа на овчарите. Една утрин рано окачват чановете на еркичите и овните и тръгват.

 

Най-напред върви магарето, което носи големия тюмбелек. След него крачи еркичът водач или както го наричат каракачаните — „елчи́ят”, и разлюлява най-големия чан. След него следват още 17 еркича, които носят останалите чанове. След еркичите идват 18 овена, които носят две дизии каба чанове, а след овните се точи стадото. Това е пълен оркестър чанове

 

 

122

 

от две дизии каба и две джурици, един тюмбелек и няколко хлопки — за разнообразие. Към тези трийсет и шест разнокалибрени звънеца се прибавя и лаят на кучетата, провикванията на овчарите и гърмежите на техните пищови. Това е тържественият походен марш на стадата към родните балкани.

 

Тоя състав на „оркестъра”, който описахме, не е бил всекиму по силите, а и всекиму не е било позволено. Сиромасите „малсайбии” със стотина овчици имали в стадото два или три еркича, та и кози вършели понякога работата на еркичите. Когато зимували заедно няколко такива стада, тогава „съглáшали” чановете, т. е. подреждали ги в „дизия”, и ги окачвали. Колкото по-тежък чорбаджия бил стопанинът на овцете и колкото по-многобройно стадото, толкова повече чанове имало в това стадо. В Яврово пълна дизия имали овчарите на чорбаджи Тафко. Дизия чанове и дизия каба чанове едновременно окачвали най-големите овцевъди (каракачаните и юруците), а две дизии и два пъти повторени, както описахме, имал право да слуша само Ахмед ага Тъмръшки. Това било наистина голям салтанат, а такъв салтанат не всеки можел да си позволи.

 

Един чурековски ага, някой си Халил, отгледал два еркича, които нямали равни на себе си в цялата околност — 110 стари оки единият. Стигнало това до ушите на Ахмед ага:

 

— На мóине кехаи им дай пищóле да искат, ама да изкарат стока квóну людèсе — там ги нема — изказал своето недоволство агата и същия ден проводил да повикат Халил. Когато той дошъл на Ахмедовия чифлик под Модъртепе, страшният деребей му предложил да се спазарят за еркичите. Формата на предложението не ще да е била съвсем полюбовна, защото Халил се съгласил, но като се върнал в Чуреково, веднага се „пишманил” от пазарлъка. На два пъти пращал Ахмед ага кехаята да прибере еркичите и заплати сумата, но и двата пъти се връщал празен. Трети път кехаята не отишъл, но не минало и неделя и еркичите на Халил се загубили. Търсили ги Халил и овчарите му, но от еркичите не могли да открият и следа. Малко по-късно Халил научил, че в Ахмедовите билюци докарали два нови „елчие” и решил да ги види въпреки увещанията на своите близки, които познавали добре „табиетите” на Ахмед ага:

 

— Главóна ми да земе — ерки́чесе не давам — отсякъл Халил и отишъл. Видял той наистина, че елчиете са неговите и без повече да се разправя с овчарите, отишъл при Ахмед да

 

 

123

 

си ги поиска. Ахмед го приел благосклонно, изслушал молбата му и го отпратил да си върви с обещанието, че „стигне ли в Чуреково, на другата утрина ще му закарат еркичете”. Но Халил не стигнал до Чуреково. По пътя през Забурия бил убит. Еркичите останали в стадото на Тъмръшлията.

 

Чановете стоят на вратовете на еркичите чак до Костадиновден, когато стадата се лъчат на „сегмал” и „йоз”, а след това ги свалят. Това е времето на мандрите, на деловата залисия и звънците млъкват, за да се обадят чак есента, когато еркичите наедреят и се налеят с лой и стадата отново се събират дойни с недойни. По това време те се навъртат край селото и овчарите не пропускат сгода да „продадат малко чалъм”, та окачват всички чанове, които имат на разположение. Така завръщането вечер е много внушително. Докато заднището на стадото е някъде към Самаржицката келемия, преднището е вече в Мочур. Елчията и другите от неговата свита разлюляват чановете и карат всичко живо да излиза да ги посреща. Дядо Наско Тафков с толкова любов и мъка ми говореше:

 

— Е гá ги налюлехме ония ми ти чáнове, е гá бубóтнеха през Мочур, то беше един шенли́к, една чудесия, каквато нема друга на света. . . Оня ми ти тюмбелек — „зуп”, „зуп”, „зуп”, ония ми ти чанове — „лỳнгур-р-р”, „лỳнгур-р-р”, ония ми ти кучета — „бав”, бав”, пък ние с карадалиете пищоле — „пá-а-ат”, „пá-а-ат”, гората снисахме наоколо от ви́кот и бóбут. И сега чуя ли „алтънджия”, ми се разтрепéрюват дамарете от дрàгосте. . . — завърши дядо Наско с въздишка.

 

Нали почти цялото село били овчари, чановете започнали да звънят и по съвсем други поводи и събития от трудовия селски живот. Почнело ли се вършитба и тръгнат ли кервани мулета да возят жито, настъпва един от тези моменти, когато чановете са най-потребни. Носят ги в случая не еркичите, а мулетата. Когато харманът е вече прибран и житото е отвеяно, когато чувалите са вече натоварени, тогава и чановете са добре дошли, защото сърцето на харманджиите се е вече отпуснало. Друго си е, когато „бубóтнат” чановете още от Кичър и по плетища и огради цъфнат шарени престилки и бели забрадки да погледат кои ли мулета се връщат и кой е с тях. А вечер, когато се стъмни и харманджията подкара мулетата обратно, всред тишината и самотията чановете са хубава „дружинка”. Песента им се лее надалеч и радва душата на заморените хора, влюбени в тая бодра музика.

 

 

124

 

Гроздобер също не минавал без чанове. Да подкараш десетина-двайсет мулета, натоварени с грозде, от полето за Яврово, да минеш през две села и да не окачиш най-големите чанове. . . Та как инак ще накараш туркините да забравят яшмаците и наизлязат с децата заедно да погледат какво е това, дето минава? Как инак ще накараш богородичани да разберат, че с явровци не могат да се ударят? Как ще обадиш на селските деца да срещнат кервана още накрай село, за да ги гостиш с грозде за „хаир”? Пълните чебурки по гроздобер радват окото. Душевното разположение става празнично, а с това идва и охота за музика.

 

Чановете проникнали и в религиозните празненства. На втория ден на Великден, т. е. на второ възкресение, когато попът се качи върху високия камък на двора на черквата, за да обяви оттам своето „Христос возкресе”, в този сюблимен момент ергените изведнъж разлюляват скрити чанове и придават върховна тържественост на съобщението. На Йордановден, когато се хвърля кръстът в коритото на селската чешма и ергените се бухнат да го хващат, и тогава зазвънтяват чанове. Настъпи ли вечерта на Сирница, дойде ли време за прощаване между близки и роднини, децата нарамват чанове и ги разлюляват по селото, за да разбудят заспалите съвести и всички да разберат, че е настъпил голям празник. Дори и следващият ден — „Пéспонеделникът”, не минава без музиката на чановете, само че съзвучието нарочно е нарушено, за да се получи страшен шум, който да прогони лошите духове.

 

Времената на чановете са ония времена, когато овчарството и козарството били в разцвет. По-късно, когато горите намаляват, зимните пасища биват разорани и скотовъдството запада, позаглъхва и тържествената им музика. Живи са и днес само спомените на старите чобани.

 

Много хора са идвали например да искат ония прочути чанове, които има старият Лю́тка в Яврово, но никому той не ги продал. На всички отговаря:

 

— Нека седят на гредата, докато съм жив, а когато умра, да ги правят, каквото искат.

 

— Защо са му на стария? — попитах веднъж зет му, при когото живее Лю́тката.

 

— Знам ли? — дигна рамене той. — Слушам го от време навреме да ги попрàскува с една фасулювица, опитва ли ги, ща ли. . . не знам. Това лято по харман време рекох и него да за-

 

 

125

 

веда, да чỳва барем харманет. Овършахме, прибрахме, товарихме и аз забрах конете да карам жито, пък той остана да спи. Върнах се посред нощ. Наближавам наща нива и ми се чуе, като да поят мóми някакви, изнисат се едни глàсе издалече като изпóдземи, ама глàсе ти казвам. . . не ти е работа! Тикам си. Кои ли са по това време запели? И колкото наближавам, толкова по-ясно се чуе. Кога наближих хармáнет, какво да видя. . . Накачил старът на една пръчка чановете и ги потрънкува с едно кáменче. Чукне голяма, че друга до него, че по-дóлнет, че сетне пак отново, ама през един, също катугá на козите си ги навързал и тамам са се запасли. Чука ги старът и толкова са улисал, че не ма види. Чука ги и. . . плаче, сълзи рони, като че баща му е умрял. Корав човек е! Не го видях да плаче и кога баба умря, ама тоя път ронеше сълзи, кем какви!. . .

 

□ □ □

 

Друг важен поминък, може би по-отдавнашен от овчарството, поради това, че винаги е бил по-лесен от него, е козарството. Козите се отличават от овцете със своята пъргавина, те са по-издръжливи на болести и студове и по-невзискателни към храната. Те се задоволявали с шума и клонки през лятото, „бръстина” през зимата или сухи листници от дъбова шума и затуй изхранването им винаги било по-лесно. Сравнителено по-голямата млечна производителност също така е едно преимущество. От козината селяните си правели завивки и постилки, наричани „хàлища” (козяци).

 

Козевъдството се разраснало в Яврово след западането на овцевъдството, когато зимните пасища на явровци били отнети, а ливадите се оказали недостатъчни за набавяне на тревен фураж. Разрастването на козевъдството причинило закелявяването на горите, а донякъде — тяхното унищожаване.

 

Своя красота и салтанат си имало и козевъдството. Звънците (чанове) стопаните окачвали на еркичите и по-пъргавите кози. Окачването на чановете имало и практическа полза — да показват на козаря всеки момент къде са козите. Гъсталаците били обширни и козарят не виждал козите си. По това, как подрънквали чановете, той безпогрешно познавал дали козите спокойно пасат бръстината, или са подплашени от дивотина

 

 

126

 

или от крадец. Чановете били изковани от звънтящи метали в смес мед и бронз и били разнокалибрени, така че стотина такива звънци, всеки от които си имал своя гама, тембър и мелодия, радвали ухото не само на козарина или собственика на козите, а и на всички, които ги чували. С изгубването на зимните пасища в полето били увеличени козите, но после и те взели да намаляват.

 

Зимните и есенните убежища на козите се наричат в Яврово „саи”. За разлика от къшлите те се правят от суха каменна зидария с еднопосочен покрив от гнайсови плочи. Винаги имат правоъгълна форма и размери най-често 12 на 6 м. От каменния покрив саята е твърде студена, но козите са издръжливи на студа и се чувствуват добре в нея, особено в буря.

 

Интересни в Яврово са наименованията на козите според външните белези: „пърчóрогата” — с рогове като на пръч; „пашáнеста” — черно и бяло на ивици; „ли́са” — на челото с бялка; „сърнеста” — като сърна; „жувездàрка” се наричала първескинята; „шèрица” — яловата, а „чангáл” — на която ярето е умряло; коза, която е втора година яловица, наричат „преводница”; „еркич” е чукан пръч; „копáк” — изскопен пръч (на тях окачват звънците); „чепи́ш” — мъжко яре; „първак” — пръч, който е имал вече една „любовна” година; „кичерли́я” — пръч в силата си, а „батàл” — маломощен пръч, вече за клане.

 

 

ЗЕМЕДЕЛИЕ

 

Земеделието било второстепенен отрасъл в сравнение със скотовъдството и до голяма степен зависимо от него, защото само торенето поддържало планинското плодородие. До началото на XVIII век нивите на явровци били в полето. По-късно се наложило да се опожарят значителни горски площи и да се разкопаят за ниви. В това отношение увлечението или нуждата стигнали дотам, че били разкопани и горите по стръмни и неподходящи за ниви места, които скоро били промити от текущите води и изоставени като „келемии”.

 

В Явровско сеели най-много ръж, овес и ечемик. От варивата — леща, урòв и фасул, а по-късно и картофи. Обработването на почвата ставало с помощта на дървеното рало. Жътвата узрявала в края на юли и началото на август, а харманите продължавали през септември и по-късно. Те били по ни-

 

 

127

 

вите, а когато имало много ниви в една местност, харманите приготвяли на едно място и там всички надокарвали снопите си. Вършитбата явровци извършвали с мулета, които тичали в кръг и мачкали класовете, докато ги надробят на слама. Диканята не им е позната и никога не са я употребявали. Вършитбата повечето явровци извършвали с взаимна помощ, наричана „спряга”. Със спряга те не само вършеели, но и изоравали. Става дума, разбира се, за по-бедните селяни, които имали по един вол, а за малкото ниви, които притежавали, не се рентирала издръжката на чифт волове. В такъв случай те правели спряга и изоравали нивите както на единия, така и на другия.

 

Спря́гата е характерна особеност за бита на явровци и признак за тяхната сиромашия. Тази форма на взаимна помощ е свързвала участвуващите в една трайна дружба. Изпитанията в трудовия живот свързвали хората и те били като роднини.

 

„Харман време” било най-усилното работно време за явровци не само затова, че нивите им са твърде отдалечени от селото, но главно защото едничкият превоз бил с мулета. Да се извозят всичките снопи на един харман, да се овършеят после само с четири чифта копита, да се превози сламата и житото на самар по каменисти и стръмни пътеки до селото — това било, а и сега е една особено трудна задача. Оттам и особеното значение на мулето.

 

„Без муле тука при нас не можеш да пъхнеш” — ще ти каже всеки явровски селянин, ако стане дума за мулето.

 

„Разболее ли се мулето, тут-гиби човя́кът ти са разболява” — казваше баба Юрдана Джонева.

 

В Яврово за болни хора и сега не полагат особени грижи, но муле да се разболее — то е шетня, то е грижа и тичане за лечители. Ако пък умре, положението е трагично. Човек е друго да умре — живял си милият, умрял и се „отбàвил” от земните тегла. И той, пък и близките му се отървали от едно бреме, каквото са болните и старите хора за сиромасите селяни. Но муле да умре, това ще рече стопанинът да остане „без ръце”, все да мисли кога и как ще може да свърже двата края, за да си купи ново муле, и как ще кара без него, когато всяка минута то е потребно и нищо не може да свърши без него. Грижата да се набави муле е трайно бреме за дълги години.

 

Едно оригинално явление в явровското земеделие е тъй наречената „драгаси́я”. На съвременен език това означава „сто-

 

 

128

 

пански ред за дадена година”, който определя подробно и точно ще се засяват ли нивите в дадена местност, или ще се оставят угари. Ако се засяват, дали ще бъде с фасул, леща, или с жито. Този ред е в зависимост от решаването на редица въпроси на скотовъдния отрасъл: къде ще бъдат поставени мандрите през годината, къде ще бъде пашата на стадата, къде — водопоите и прокарите. Както въпросът за „ся́тбата”, така и въпросът за местоположението на мандрите се решават едновременно и във връзка с горските „брáнища” или „сеченàците”. Присъствието на бранища давало такова решение на пашата, а оттам и на посевите, че гарантирало тяхната безопасност и растеж. В решаването на въпроса за драгаси́ята немалка роля играела и примитивната плодосмяна, която отлично била позната на старото земеделие и се изразява в един определен порядък и последователност между отделните земеделски култури, които твърде наподобяват научно установения порядък. За да се решат съгласувано цяла поредица от въпроси на плодосмяната, на пашата и горските бранища, всяка година селяните редели драгаси́ята още от есента на предната година, обсъждали я през зимата и през пролетта започвали работа при начертания вече план.

 

Реденето на драгасията съставлява интересна битова подробност. То е общоселска работа, решавана от първенците. Такива събрания стазали през неделните дни пред черквата и след отпускане на богомолците. Вместо да се разотиват, по-първите и авторитетни хора накляквали пред черковния дувар и подемали разговор за драгасията. Всеки от присъствуващите любопитни да чуят разговора можел да се намеси с предложение или да оспори. Тези събрания понякога били твърде шумни, защото в последните години на робството чорбаджиите се опитвали да редят драгасията тъй, както тям било угодно с оглед да заемат те най-хубавата паша. И до днес драгасията се върши, макар и не така организирано, и нерядко ще чуете някой стопанин да се оправдава: „Не му беше драгасия да го сявам тази година леща, ама като няма къде, изорах го.”

 

Драгасията е остатък от задругата. Този селскостопански порядък, освен че е съчетавал прилично агрономическите изисквания и нуждите на различните отрасли, но и давал възможност за безопасно работене на земята. В една местност по едно и също време поради еднаквите полски работи се събирали всички селяни — да орат или засяват, да жънат или вър

 

 

129

 

шеят, да мандруват или секат горско бранище. Събрани в такова множество, те гарантирали своята безопасност, а най-вече безопасността на жените, които били най-заплашени през време на робството от турците.

 

Сечивата, с които явровци обработвали земята от памтивека, са най-примитивни. И досега явровци орат с обикновено дървено рало дори само затова, че почвите са плитки, каменисти и неудобни за работа с плугове, които орат по-дълбоко и нямат еластичността на ралото при внезапно закачване на корени и други препятствия. Като земеделски сечива с типично употребление трябва да споменем „казми́те”, представляващи нещо средно между обикновените копачи и мотики. Казмите явровци употребявали за „къртене кютюци” при направа на нови ниви. „Къртенето” е съдба за явровските селяни през последните две столетия, когато гладът за работна земя все повече нараствал. Изтикването на явровци от полските имоти с колонизирането на Куклен и Долни Воден било началото на похода срещу горите, унищожени по равните места за ниви и ливади. Докато опожаряването е сравнително лесно (Чанчов Насо изгорил за два часа цяла една девствена гора в Мечи дол), къртенето на кютюците е мъчна и дълготрайна работа. Всеки кютюк трябва да бъде окопан, да му бъдат прерязани всичките корени, за да бъде изваден от земята. Често трябвало за тази цел да се изкопават ями, дълбоки човешки бой, а не един и не два кютюка имало в една нива за къртене. С времето дори легенди възникнали във връзка с тая работа, каквато е легендата за оня змей, който изкъртил Баковата нива в местността Сингел.

 

Други сечива са брадвата, обикновената плоска брадва и косерът. В Яврово се употребяват същите косери, които се употребявали преди седем века от защитниците на Асеновата крепост. Такива косери, намерени през 1954 г. в едно скривалище, сега могат да се видят в Пловдивския археологически музей.

 

При жътва явровци употребявали сърп и паламарка. При вършитба влизали в действие двуроги или трироги вили, обикновени конопени чували за житото и вързопи, направени от върви — наречени „вървилники”, за превоз на слама, плява, сено и др. Това са оръдията на труда, които явровци употребявали в своята земеделска работа.

 

Колкото и мъчно да е планинското земеделие, колкото и уси-

 

 

130

 

лия да е коствало то на явровци, имало си своите радости, различни за всеки сезон и всяка работа. Докато къртенето на кютюци за нова нива се върши есен късно, докато тази работа с мрачна и прилича на изтезание, пролетната оран е истинско тържество. Нищо че воловете са мършави и кокалите им щръкнали. Въпреки всичко радостно е сърцето на орача и с истинска наслада той души гъстия аромат на прясно разорана пръст. Мъжете тържествуват на оран, а жените на жътва. Както мъжете се спрягат, за да изорат и засеят, така и жените се събират да жънат на една, че после на друга. Жътварки не жънат, докато не пропеят. Цели групи се надпяват или пеят и отпяват. Едните подемат, другите отпяват и тези протяжни, тъжни, но чудно хубави песни не затихват цели дни. Радостна е и вършитбата. Цял ден гонят харманджиите мулетата и развъртат над главите им тънки пръчки. Те не обядват дори, а само „закачат” по някой залък, защото дъжд може да дойде и да похаби и сламата, и житото. Докато харманджията гони конете, помагачът му възбира сламата с вила и я „разтърсва”, за да падне зърното. Когато всичко е омачкано и сдробено, отделят сламата, веят житото и пълнят чувалите. Чак тогава харманджиите си позволяват да похапнат „каквото се намерило”, най-често обиварени картофи, печени пиперки с оцет и сирене. Единият след това закарва натоварените с жито мулета, а другият остава при хармана да го пази. Керванът на мулетата (и три мулета могат да станат керван, когато мераклията харманджия им е закачил звънци) тържествено влиза в селото. Късно през нощта той се връща при звънтенето на „чанчетата”.

 

 

ЛОЗАРСТВО

 

Лозарството е един нов поминък за явровци, усвоен от полските жители. Григорий Бакуриани споменава в Устава на Бачковския манастир за дарени лозя на манастира в тоя край, а неговите наставления за хранене на калугерите не забравят след всяко ядене по една паница вино за всеки усърден служител. Стари пътешественици потвърждават, че лозарството било добре развито в Тракийското поле, а един от тях — Пол Люкас, който минал през 1702 г. през Асеновград, не скрива своето удивление от видените в града огромни вместилища за

 

 

131

 

мачкане на грозде и приготвяне на вино (вероятно става дума за „линовете”).

 

Явровските селяни били дарени хора на Бачковския манастир, който имал твърде много лозя и повече от сигурно е, че те ги работили даром. Ние вече споменахме на друго място за старата, съществуваща и доскоро традиция да се работи на манастира през определено време на годината „харам”, т. е. безплатно, спомен от вековната зависимост на явровските селяни от Бачковския манастир.

 

Явровските лозя били първоначално в полето, но когато изтикали явровци от полето, те заправили лозя и в полите на планината по ония наносни почви, които съставляват „яката”. Това са местностите Св. Никола, Лàсово, Кю́нкът, където и днес намираме част от явровските лозя. Не ще и дума, че лозарството по „яката” било по-трудно, отколкото в „карáтопрака”.

 

Направата на едно лозе започва с „обръщане” в дълбочина „два кюрека”, т. е. две лопати. Заедно е това работи и казмата, за да се почистят и извадят всякакви коренаци и камъни. Това се върши от есента, за да улегне и се намокри почвата. Пролетта става засаждането на младото лозе, наричано фитя. Приготвени резници се поставят в предварително направените дупки, откривани с шило. Първите две години фитята се прекопава много често, докато пръчките „подрипнат”. На третата година започва да ражда и се нарича „лозе”. Старите лозя се обработват твърде интензивно. Есента, когато свърши гроздоберът, те се заравят с мотики, за да се предпазят пръчките от измръзване през зимата. След заравянето, ако лозето е под вода и има възможност, то се напоява. Затова се правят тъй наречените „ти́рове”. Думите „ти́рове”, „фитя́”, „дикéл”, т. е. двурога мотика, са гръцки и наумяват кои били първите учители по лозарство на явровските селяни.

 

Напролет рано лозята се режат. Когато се закрепи топлото време, те се отравят с дикел и прекопават. Дикелът е тъй направен, че дълбоко разкопава и не поврежда корените на лозата. След това лозето се копае три или четири пъти с мотики, докато зазрее гроздето, което явровци наричат „гори́да”. В края на септември идва ред на гроздобера.

 

Гроздоберът е от най-радостните трудови събития в живота на явровските селяни. Тогава по вратовете на мулетата, които ще возят грозде, се окачват най-големите чанове, разлюлява-

 

 

132

 

ни пролет от еркичите. Твърде внушителни са тези кервани от десетина и повече мулета с навързани по вратовете „чанища”, които звънтят, та люлеят въздуха. Пренасянето на гроздето от полето до Яврово винаги се извършвало на гърба на тези яки и полезни животни — мулетата, в специални чебурки, наречени „грóздовици”. Докараното в Яврово грозде насипвали в „ликове” — дървени вместилища, направени от дъбови дъски под форма на четириъгълни кутии, често е размерите на обикновени стан. Там гроздето се мачка, докато започне да ферментира и джибрите изплават на повърхността. Тогава виното се източва в бъчви, оставя се да се утаи и отново се „прехвърля” в други бъчви. Може и за трети път да се прехвърли, това зависи от усърдието на винарите, по колкото повече се прехвърля виното, толкова по-бистро става и се подобряват неговите вкусови качества. Явровското вино винаги се е отличавало с отлични вкусови качества и прекрасен букет, защото то ферментира твърде бавно. Докато в Куклен гроздата ферментират за десет деня, в Яврово при хладния му климат и четиридесет деня не са достатъчни. Бавната ферментация позволява едно по-съвършено разпадане на гроздената захар на спирт, При което се запазват ароматът и вкусовите качества на виното.

 

В приготвянето на вино явровци дотолкова се усъвършенствували, че винарството станало професия на мнозина. Като „линджии” и като „ракиджии” мнозина явровци намирали препитание през мъртвия есенен сезон в съседния Асеновград. Прочутите малаги в старата Станимака не са специалитет на станимашките лангери, а на явровските майстори на виното {името „лангера” според Иречек — „Княжество България”, произхожда от „лошо вино”).

 

Тоя месец, когато ферментират вината, се нарича в Яврово „кратун месец”. Преточването е бавна работа, защото виното трябва да изтича съвсем бавно, за да е бистро. По цели дни са принудени винарите да клечат край „гебéка”, в който се събира виното. В такива случаи идва на помощ компания, каквато не е мъчно да се намери. Един започва да гребе от гебека с една кратуна и да кани останалите. Преди да ги покани с вино, той ги кани с мезе. Някоя наскоро заклана тлъста коза дава възможност за печени кози пържоли, а не са рядкост по това време солени паламуди. Най-после ако няма пържоли и паламуди, може да се опекат картофи в пепелта на всяко селско огнище,

 

 

133

 

а и винаги има под ръка сол и хляб. Виното е пивко и понася всякакво мезе. Затова през „кратун месец” имало големи веселби.

 

В Яврово нямало кръчма и бакалница. Първата бакалница открил черковният певец, Никола, грък от Горни Воден. Този грък е първият търговец в Яврово, чието население не се отличава с комерчески наклонности. Докато първата бакалница е открита през 1859 г., първата кръчма закъсняла с цели двадесет години, т. е. чак към 1880 г. До това време явровци, разбира се, си пиели, но пиенето нямало никакво отношение към парата и печалбата. Мъжките компании се правели по избите край гебеците по „кратун месец”, край бъчвите — през зимата и останалото време. На едно изправено буре обикновено туряли някакво мезе — пастърма, сланина или каквото се намерело, въоръжавали се с една кратуна и започвало „комкането”. В тези мъжки веселби нямало напиване както по-късно в кръчмите. Имало мярка във всичко това, нещо сдържано и здраво, прилягащо на улегналия нрав на явровските селяни.

 

 

КЕРВАНДЖИЙСТВО

 

Във връзка с винарството трябва да споменем и за един друг поминък на част от явровското население през втората половина на XIX век — керванджийството. Първоначално се появила потребност да се пласира произведеното вино. Да се продава то в съседните Асеновград и Пловдив нямало сметка, защото на градския пазар имало вина, които стрували по-евтино. Това наложило да се търсят други пазари и явровци ги намерили на първо място далеч навътре в Родопите. Родопските села били винаги бедни, но затова пък там нямало конкуренция. Докато се събирали по двама-трима души с пет-шест мулета да разкарват вино в съседните села Добралък, Хвойна, Павелско и Орехово, винарите минавали за „кираджии”, по когато решили да настъпят още по-навътре в Родопите — станали „керванджии”. По своите комерчески задачи и организация керваните далеч надминавали малобройните кираджийски групи. Дългите разстояния, които трябвало да изминават керваните, опасностите, на които се излагали по пътя, могли да бъдат преодолени само при многобройна защита, затова керваните се състояли от тридесет или четиридесет мулета с около

 

 

134

 

десетина-двадесет мъже керванджии. Освен това хората, които приемали рисковете на един толкова дълъг път, си поставили и по-сериозни задачи: те продавали своето вино и с парите, спечелени по този начин, си купували други стоки, които препродавали в селата при обратния си път. Веднъж навлезли във вътрешността на Родопите, те слезли на „евтин пазар” по беломорските крайбрежни градове. Стоките, които купували от Скеча (Ксанти), били най-често смокини, зехтин, маслини и най-вече солена риба, за която били много петимни планинците.

 

Веднъж усетили сладкото на търговията, керванджиите започнали да се отправят на път дори когато нямало вино за разкарване. Тогава керваните се отправяли през Тракийското поле, прекосявали Средна гора и Стара планина, Дунавската равнина и стигали Дунав. Оттам купували солена риба, натоварвали кошовете и тръгвали по обратния път. „Туна вилает”, както явровци викали на Дунавската земя, не се оказала гостоприемен пазар. За два коша риба да прекосиш два балкана и две полета за няколко гроша чиста печалба, не си заслужавало труда. Отправили се тогава керваните отново с вино към крайбрежните черноморски градове — пак за солена риба и някои други „щървалъци”, които могли да се намерят там. След това в друга посока стигнали чак до Арнаутлука, т. е. към албанските планини. Тези разстояния ни смайват дори и сега — във века на локомотивите и камионите. С месеци трябвало керванджиите да се „тангъркат” с по две бурета оцет на муле в едно време, когато всеки кеседжия могъл да ти заграби няколкото гроша, които си увързал здраво в кърпа. Невероятно почти изглежда за нас едно такова пътешествие, но факт е, че „балъкчиете” са го правили дълги години, докато съобщенията в европейската част на султанското царство се развили, а заедно това и търговията с керваните станала нерентабилна.

 

Керванджилъкът оставил своите спомени за видените по чужди земи чудесии и за „керванджибашиите”, т. е. водачите на керваните. Особено се споменава името на някой си Младен, родоначалника на Младенци. Корав българин бил тоя и всички, които отивали с кервана му, търпели деспотичната му природа, защото нито веднъж не се върнал без тежка печалба. Веднъж Младен водел един керван с мулета, натоварени с вино, закъм Батак. Някъде към днешното село Нова махала, те спрели на почивка край едни ливади. Било пролетно време; из-

 

 

135

 

пусталелите през зимата мулета били гладни, та керванджибашията наредил да ги пуснат в една от съседните ливади. Керванджиите отначало се стъписали, защото ливадите били на жители от село Нова махала (Ени махале). Едвам добичетата се запасли и прогърмял издалеч гласът на местния пъдар. Не след много се задал и самият той, „син-зелен” от яд и кискинлик. Керванджиите си прехапали езиците, но керванджибашията останал спокоен. Той изчакал, докато пъдаринът наближи колкото да се разпознаят, и му викнал приятелски:

 

— Гел бе, кърасъ. . . гел!

 

— Сен му су бе, Лядéн чóрбаджи (ти ли си бе, Младен чорбаджи) — омекнал турчинът изведнъж и подал на керванджибашията приятелски ръка за „добре дошел”.

 

С лявата ръка се здрависали, а с другата Младен подал на пъдарина отрано приготвената бъклица. Той махнал благосклонно с ръка на някои от керванджиите, които от „кумова срама” потеглили добичетата навън от ливадата.

 

— Дà попасáт. . . не ги барайте!

 

Керванджийството оставило следи и в народните песни. В тези песни все по-често срещаме да се говори за „тихата бяла Дуйнава”. Явровските селяни, които „шарели” по всички краища на България, си отворили очите за много неща. Техният кръгозор далеч надминал кръгозора на овчарите и в културно отношение явровци далеч изпреварили своите съседи. С това може да се обясни разцветът на явровското училище и ранните инициативи от по-сетне за кооперация, читалище и др.

 

Когато говорим за керванджийството, трябва да споменем и един от неговите инструменти — мулешкия самар. Удобният самар бил едно от първите условия за спокоен и сигурен път. Устройството на един самар е толкова различно, колкото самарджии има по селата. В изработването на самарите има вече и занаятчийска рутина, която сринала някои характерни особености в изработката, присъщи за отделни краища и райони.

 

Един самар, какъвто се употребява в с. Яврово, се състои от една дъска в предната си част, с провъртяно отвърстие за шията на мулето, и от две кръстосани дървени части отзад. Между предната дъска, която се нарича „каш”, и задната, именувана „ашове”, са вкопчани странични дъсчици — „ребра”, които дават скелета на самара. „Кàшове” е старинна дума, с която явровци обозначават „ръце”, а „áшове” — крака.

 

 

136

 

На задната част отгоре са прикачени две железни куки, наричани „куцàк”, а на предната дъска се намотава „фóртумата”, т. е. въжето. Юларът на мулето се нарича „капистра”, коженият такъм — „палдъм”, конопената покривка на задницата — „капỳля”, а ремъкът, който минава под опашката на мулето — „пóдгъзня”. Попрегът и тук се именува „пóпрег”. В различните села наименованията на различните части на самара не са едни и същи, да не говорим за формата. Формата на един каракачански самар се различава от формата на едни самар, изработен от копаиари. Самарът от Яврово се различава от самарите, които употребяват в Кърджалийско.

 

 

ВЪГЛИЩАРСТВО

 

Въглищарството в поминъчно отношение следвало непосредствено земеделието и скотовъдството в ония времена, когато горите давали възможност за неговото развитие. Въглищарството датира от първите десетилетия на XIX век, когато явровци включили в своята мера значителни дъбови гори. Пловдив става постоянен и добър пазар.

 

Въглищарството се развило, когато започнали ежегодните сечища, от които селяните си насичали дърва за зимата, а останалото прегорявали на въглища. В началото това се налагало, за да се съберат пари за изплащането на току-що закупената мера, а впоследствие по-бедните захванали да намират в това своята прехрана. Старото въглищарство знаело едновременно да пази и горите. „Сеченаците” от същата година се превръщали на горски бранища, които никой не смеел да докосне за паша или нова сеч. При реденето на драгасията пасищата и мандрите така се подреждали, че горските бранища да останат за дълго време спокойни от козите и едрия добитък.

 

Явровското население имало респект към горите. По-друго отношение към гората е усвоено от селяните след освобождението на България. Тогава горите станали привлекателна плячка, превърнали се в прицел на всякакви партизански спекулации и търговски сделки и оттогава е и покварата да се сече немилостиво гората.

 

Старите славяни имали религиозно отношение към горите, от което останали следи. И сега още по някои празници, как-

 

 

137

 

вито са Илинден или празникът Черковане, явровци пробиват дупки със свредел в туловището на едрите дъбове — „берекетници”, по високите планински върхове и в тях слагат „и́псимото”, което не е нищо друго освен даряване на божеството, скрито във всяко едно от тези могъщи дървета. Оброчищата по залесени баирчиики са се запазили. Когато в миналото трябвало да се отсече някакво едро и внушително дърво, запалвали му свещ и му се вричали за какво го отсичат, за да бъде опростено действието.

 

Ето как станало обявяването на боровата гора в Руен за бранище. Двамата пъдари — Хрисак Калинин и Петър Джунгалов, нарамили един сноп ръжаница и един черен бакър и тръгнали да обикалят границите на гората, като на всеки завой се спирали, връзвали „лишан” от ръжаницата, качвал се един от тях на захлупения череп бакър и произнасял заклинанието: „Череп да почернее като този бакър оня, който стане себап да зачерни гората. . .” След такова заклинание рядко се намирали хора да се осмелят да пристъпят границите на бранището. По същия начин запазили старите хора и чудесната дъбова кория Рухатица, която неотколе беше изсечена. Запазена е великолепната гора Усойка, където е водохващането за селото. Това обяснява най-добре как е било възможно заедно с въглищарството да растат буйни и хубави гори, каквито са ни оставили в наследство пашите прадеди.

 

Когато едни въглищар тръгва да пали въглища, въоръжава се с брадва и мотика и се изгубва от селото за два-три деня. Стигнал в гората или „мешелика”, както наричат явровци дъбовата гора, въглищарят избира младиняк и започва да приготвя място за жижницата. Мястото трябва да е по средата на младиняка, за да не се мъчи въглищарят да пренася дърветата, трябва да го „хваща копито”, т. е. да е достъпно за товарен добитък и да е равно или лесно за изравняване. Ако мястото не е равно, с помощта на мотиката то се изравнява, след това се вкопава от периферията на платформата към центъра дотолкова, че в центъра слиза на дълбочина една или две педи под пивото на терена. С това „казàнет” е приготвен. Всъщност с името „казáн” явровци обозначават цялата жижница, докато в Лясково я именуват „тỳрла” или „ямка”, а в съседното село Добралък — „рóпка”. Явровци правят кръгли платформи, а добралъжени ги изкопават продълговати.

 

Веднъж направен „казанет”, въглищарят влиза в младиня-

 

 

138

 

ка и с помощта на брадвата започва да „врáти”. След като наврати достатъчно дървета, той вади косера от пояса и започва да кастри, докато изкастри всичко отсечено. Най-после влачи насечените пръти около жижницата и там ги насича на къси, като за в печка дърва (в Добралък ги насичат на еднометровици). При насичането въглищарят внимава да прави „лéтви” рязове, „за да испи́хува лесно пáрата” от мокрите дърва и бързо да се опича „въглето”. След насичането започва реденето на първия харман от „казанет”, при условие че е вече направено и огнището. Огнището представлява купчина от лесно запалими сухи вейки, откъдето ще се подхване бъдещият огън. За да е достъпно то и след изграждането на жижницата, се поставя едно дърво („дỳшник”) радиално от центъра към периферията и се вади, когато бъде завършен градежът.

 

Изграждането на жижницата започва в кръг. Дърветата се поставят вертикално и малко наведени към центъра едно до друго. Завършен ли е първият харман, върху него се изгражда друг, също така „на околнйк”, само че с по-малка плоскост, друг върху него с още по-малка, докато се образува една купчина, средна по форма между конус и полукълбо. Изградена веднъж, започва завиването на купчината дърва със суха папрат или треволяк, насипан отгоре с ровка пръст или чимове. При това оставят се и „душни́ци”, т. е. дупки, от които огънят ще взема въздух. Душниците се оставят на една, две и повече педи един от друг — в зависимост от големината на жижницата и дали времето е ветровито. Преди да бъде „завита” цялата жижница, се измъква „душникът” и през сторения отвор на една разцепена тояга — „рàзщипка”, се внася подпалена борина, която дава огън на огнището и оттам на цялата жижница. Щом се подеме огънят, „завива” се цялата жижница и степента на горенето се регулира само с помощта на душниците.

 

Степента на овъгляването се познава по дима. Най-напред излиза „черна турма”, след нея — бяла от изобилните водни пари, които суровите дърва пускат, а към края на овъгляването димът избледнява и става синкав. Това е вече белегът, че „въглето е опечено”. Тогава въглищарят обикаля около жижницата и с помощта на една лопата „припитюва” повърхността, при което въглето хрущи и сляга, запушват се зиналите „аралъци” и не се позволява на огъня да усили горенето и прего-

 

 

139

 

ри въглето. Времето за приготвяне на една жижница зависи от количеството на изгорените въглища. Два или три товара въглища могат да се изгорят за денонощие, но за десетина-петнадесет товара е потребна и седмица. През всичкото време на горенето въглищарят се навърта все около жижницата. Там нощува той, ако може да се нарече „нощувка” леката дрямка, която сегиз-тогиз го „преклàва”. За да не се отпусне и заспи дълбоко, което е опасно за жижницата, въглищарят не си създава никакви удобства. Той лежи направо на земята, която го убива, завива се само с едно съдрано чувалче на плещите и студът го държи винаги на „тети́к”.

 

Щом свърши овъгляването, въглищарят разравя жижницата, за да изстине, след като предварително е изгасил с вода огъня, и отива да доведе мулета. Въглето, натоварено в чували, същия ден заминавало за „грат” (разбирай Пловдив). В много градове явровци са ходили, но само един „грат” има за тях и това е Пловдив. Там го продавали те по три аспри оката на занаятчиите, които отоплявали работилниците с мангали.

 

В турско време въглищарите често попадали на някой турчин, който вземал въглето на безценица или съвсем без пари. Затова въглищарите старателно заобикаляли турската махала и се навъртали най-вече около арменците занаятчии, които били най-честни алъш-веришчии. Макар и с такива предпазни мерки да влизали в града, въглищарите не винаги имали късмет да вземат добра пара от въглето, защото по-голяма част  от тях били напълно неграмотни и хитрите търговци (гърци, евреи, българи) често ги мамели в „хесапа”. С течение на времето самите въглищари научили порочните похвати на своите учители по шмекерлък и ги надминали. Въглищарите почнали да се изхитряват, като наливали вода във въглищата, за да бъдат по-тежки, „чупели” кантара при тегленето, сменявали топузите на кантарите, които носели със себе си, застъпвали нарочно оставена сиджимка на дъното на чувала, за да принадят към теглото няколко фалшиви единици, и други подобни. Тези похвати обаче не винаги оставали скрити и нерядко по тесните пловдивски чаршии въглищарите яли бой. Неведнъж въглищарите изоставяли чувалите и напускали в стремително бягство полесражението, подгонени от целия еснаф на „пиацата”.

 

Въглищарството по-късно станало трудна и опасна професия. Въглищарите трябвало да се крият от горския. Преди да

 

 

140 

 

тръгнат за гората, те го „сàкутели накъде му е пỳсулата” и тогава хващали в противоположна посока. За да се прикрият, те цял ден приготвяли „казанет”, а вечерта, когато се стъмвало, запалвали жижницата. До сутринта черната турма минавала, минавала и бялата и започвала синкавата, която мъчно се забелязвала отдалеч.

 

Въглищарството е вече западнало и сега съвсем рядко горят въглища. Има рискове, които „горскът” може да донесе със своето внезапно появяване край жижницата или на засада по пътищата за „грат”.

 

 

ГОРИ

 

В миналото преобладавали иглолистните борови гори, които загръщали северните склонове на Чернатица, а дори и част ог полето (има изкопани борняви пътнища в лозето на Игнат Хайтов в местността Каратопрак.)

 

Оскъдните останки на боровите гори покрай селото, в местността Кичър, по Варовита вода и Ломът, по Мечи дол и Кръстивица са последните останки от девствена борова гораг чието унищожение започнало по средата на XIX в., когато се развихрили ожесточените междуселски спорове главно с кукленци. На мястото на изтребената със сеч и пожари борова гора постепенно се настанил по-жизненият бук, и то под формата на храсталаци. Храсталаци представляват и старите дъбови гори по южните изложения на явровската местност — Свинарник, Петте брата, Св. Иван и Атанас, Св. Петър и др. Те пък са унищожени за въглища.

 

Унищожението на горите край селото се отразило и върху топографията на терена. По времето, когато е строена черквата, т. е. около 1854 г. и по-късно, сегашната местност Равнища била на едно ниво с местността Коноплища. Големият разсед, който сега ги дели, е първата последица от изсичането на горите, защото землените части на явровския терен лежат изцяло върху наклонени към полето архаични скали и с явяването на двата пороя, т. нар. две „ỳсуди”, от двата края на селото започват и разседите. Към 1900 г. станал разседът, вследствие на който местността Голямата каба се откъснала от Коноплища, с която била на едно ниво, и спаднала до нивото на местността Мочур. През пролетта на 1956 г. вследствие на го-

 

 

141

 

лемите дъждове и вече съвсем оголената местност край селото започна вълнообразно движение на терена западно от Калайджиева махала. Това направи необитаеми за известно време домовете в тази махала, която се придвижи надолу. Явиха се цепнатини и обликът на местността съвсем се промени. Това показва, че селото е изложено на постоянна опасност от свличане — едно явление, което идва като последица от изсичането на горите край него.

 

 

ПЕЧАЛБАРСТВО

 

В Яврово към печалбарство прибягвали само в краен случай хора, които искали изведнъж „да втасат” и завъдят повечко стока, или „копаркми́” и „перекендéта”, т. е. безимотни селяни.

 

Честолюбци или престъпници отивали чак към Анадола. Обикновено се захващали като аргати при „джелепите” (търговците на добитък). Печалбарството в Анадолука било тежка работа. След дълги години те успявали да завържат във възел някой и друг грош, но нерядко малария или друга болест ги сваляла на легло, а често умирали и никога вече не виждали родните предели. В такива моменти от живота болните усърдно прибягвали до ходатайството на Божията майка, вричайки се да направят това или онова хаирно дело, като се върнат в селото. Селската чешма според преданието е дело на нашенец ог рода на Джугаланови, който в критически момент обещал да огради чешма за хаир, както и сторил.

 

Тези от печалбарите, които успявали да изтърпят несгодите на климата, маларията, тежестите на работата и живи и здрави да поемат обратния път, не винаги донасяли онова, което припечелвали (такъв е случаят с Петко Хайтата, който след десетгодишна „печала” в Цариградско се върнал и бил обран от разбойници).

 

Печалбари, които отивали в по-близки краища (Карнобатско или в Добруджа), се хващали почти винаги като овчари при някой турчин. Пазарлъците обикновено включвали част от приплода на стадото да бъде за аргатина и по такъв начин след пет-шест или повече годишно аргатуване печалбарят се връщал със стотина или повече „бравкьове” за удивление на съселяните и радост на близките. Имало и такива, които попадали на лоши господари и си отивали ограбени и напразно за-

 

 

142

 

губили няколко години от живота си. Имало печалбари, които правели „аргатлък” и по съседните села или Асеновград (аргати). Аргати ставали млади хора, макар и от средно заможни семейства, за да се „еспедепсат”, да се „отракат”, да знаят „икрама” на парата, а след това да могат със свои пари да завъдят „стока”. Те се главявали главно у богати гърци в Горни Воден и Асеновград, които владеели по много лозя, имали в свои ръце винарските изби и се нуждаели от работна ръка. Трудът на аргатите бил тежък. Те копаели лозята, а наесен и през зимата бъркали линовете и печели ракията. За тях готвели специални „аргатски манджи”. В дома на богатите гърци явровци преживявали много унижения и подигравки от страна на високомерните кокони, които ги заставяли след непосилен труд на полето да им метат дворовете, а дори и домовете. Често пъти се случвали безсъвестни „чорбаджие”, както им викали, ядели „хакà” на аргатите с различни машинации: било като им надписвали стока от аванса, било като им намалявали заплатата по различни поводи.

 

Тоя, който изтърпявал аргатлъка у гърците, научавал и редица полезни неща, например как се приготвят резници за нови лозя, кога се режат, пръскат и копаят лозята. Нито един явровец при своето аргатуване не се погърчил. Явровци никога не приемали превъзходството на гърците, а често ги иронизирали заради слабостта им да носят гръмки имена и титли. Ако чорбаджията се наричал по рождение Манол, с разбогатяването си той ставал „Манолкоолу” (Ганьо ставал „Ганьоолу”). Това „оолу” на края придавало истинска тежест и благородство. Явровските аргати наричали своите чорбаджии „алънкоолу” (от турското „алън”, т. е. лъжа), което значело „лъжлив чорбаджия”; наричали ги още „танкъркоолу” и други подобни. С такъв присмех явровци отмъщавали на тези ренегати като „Ганьоолу”, които „за два пикливи баджака” (за една гъркиня) и за един мангал (за един дюкян) продавали своя български произход.

 

 

143

 

 

ГЮНЛЮКЧИИ

 

В Яврово имало една категория наемници между по-бедните селяни, наричани „гюнлюкчии”, които работели по горноводенските и станимашките чифлици. Имало особено място на станимашкия пазар, определено за тях. Явровци ставали още призори, за да извървят десетте километра до Станимака и да бъдат заранта на тоя пазар, където идвали чорбаджиите да ги „отбират” за работа като същински добитък.

 

Покрай мъжете идвали най-често и жени и особено млади, които тепърва имало да събират „две на едно”. Те носели със себе си и малките непроходили деца или бозайничета, оставяли ги под някоя смокиня и работели наред с другите.

 

Работата била тежка — копан с дикел и мотика, при най-оскъдна храна — таратор или фасул, и обикновено в най-големите горещини. Особено тежко било на жените, които били облечени в дебели кълчищени ризи и вълненици. Те се срамували да се разсъбличат и така копаели, облени в пот. От засуканите поради изпотяването кълчищени ризи месата им почервенявали, та вечер, когато да лягат, ги натривали с бъзлян да спадат отоците. Вечер спели по бадемите (празните съдове за насипване на грозде), често мокри от дъжда, а сутрин много рано чорбаджията ги подбирал на работа.

 

Чорбаджиите, като Костенът Манолкоолу, Петракоолу, въпреки че „били червиви с пари”, всякак изтезавали гюнлюкчиите, за да им изстискат и последната силица. Седели над главите им, не им давали да си отдъхнат. Привечер вместо до залез слънце карали ги да копаят до изгрева на месечината, за да отработели гюнлюка на „ахчийкята” (готвачката). Затова пък към своите жени, коконите, чорбаджиите били много внимателни и не давали „слънце да ги види”. Докато приличало, те седели зад дантелените завески на миндерлъците и бродирали, а привечер излизали на широките заградени дворища. Церемониалът на това излизане бил доста сложен и придружен с големи салтанати. Колкото и млада да била коконата, винаги излизала с помощта най-малко на две от своите слугини, които я подкрепяли под мишниците. Трета една вървяла пред нея с мека бродирана възглавничка, туряла я на „кареклата”, където щяла да седне.

 

Докато гюнлюкчийките се въвонявали на кисело от чесновия лук, потта и влагата и покрай тях не можело да се мине,

 

 

144

 

конопите ухаели на помади и парфюми, заобиколени със свита и ветрила, излишен разкош и ориенталски великолепия.

 

Докато едните преди лягане си правели разтривки със специални помади за освежаване на кожата, другите си натривали възпалените меса с бъзлян и други „растителни специалитети”, за да спаднат отоците и да могат на другия ден отново да развъртат мотиката, та да има коконата атлаз и коприна, ветрила и парфюми, изискани ястиета и рахатлък.

 

 

ДРУГИ ЗАНАЯТИ

 

Други местни занаяти в село нямало развити. Близостта на Пловдив, където често отивали на пазар, е може би причината, дето явровци нямали свои занаятчии. Дори и шивачите не били местни хора. Идвал през зимата в село някои си Калцунчо от „горните села”, да шие вълненици на жените и гащи мъжете. По-късно той обучил на две-натри и свои местни чираци, но нито един от тях не захванал здраво занаята на своя майстор. Дрехите, които Калцунчо ушивал на своите клиенти, траели по десетина и повече години и затова „алъш веришът” му не бил много голям.

 

Елин от чираците на Калцунчо — Васил Тафков, от време на време ушивал по някой вълненик. „Дюзéнет” на бай Васил се състои от една ножица, която още майсторът му подарил, едно „ендезе”, т. е. метър, и един напръстник. Това е всичко. Бай Васил не взема мярка на жените, защото се смята за неприлично да опаше кръста на коя да е жена, макар и с метъра. Позволена е само мярката от петите до шията, т. е общата дължина на дрехата. Колкото се отнася до останалото, т. е. кройката, фасона, украшенията и другите подробности, които „правят” дрехата, то е осветено от една вековна градиция и всичко е известно до най-малката подробност. Достатъчно е само да каже клиентката с колко „бекмета” иска да и́ бъде сукманът. Бай Васил шие също така „късáци” на жените, отговарящи на мъжките долами, шие терлици и „лапчи́ни”, а някога е шил и „кèпета” — дълги женски наметала, които сега вече са изхвърлени от употребление.

 

Васил Тафков шие и мъжки дрехи. Той и на мъжете не взема мярка, а „сече мярата” на око. Мярката в кръста няма значение, когато и без това „връкузунят” ще събере гащите

 

 

145

 

в набор. Изобщо в дрехи с такава кройка, каквато имат мъжките потури, детайлите в меренето са напълно излишни.

 

Дюлгери в Яврово винаги са идвали от горните села. Кацари и бъчвари се намирали или в съседния Асеновград, или в Куклен. Явровци наричат бъчварите „фучаджи́е”. За направа на сечива, клепане на инструменти и пр. явровци прибягвали до слугите на станимашките ковачи и железари, а в село се навъртали цигани колкото за дребни поправки. Нямало и дърводелци, пък и нужда нямало от тях, защото явровската покъщнина в миналото се състояла от няколко предмета само (софра, пресечени кютючета за сядане и други подобни), които самите те са си приготвяли с помощта на брадва. Селските пастири, като говедари и „манзараджии” (козари), се сменявали всяка година и не можем да ги смятаме за занаятчии.

[Previous] [Next]

[Back to Index]