Миналото на Яврово, Девин, Манастир

Николай Хайтов

I. СЕЛИЩНИ ИСТОРИИ

 

СЕЛО ЯВРОВО, ПЛОВДИВСКО

 

ЧАСТ ПЪРВА — ИСТОРИЧЕСКА

  7. Априлското въстание — „Бузгунлукът”

   ( Одисеята на Отон Иванов  —  Башибозукът в Яврово  —  Грабежи  —  Спасителят )

  8. Освобождение — „руското време”

  9. Русофилският бунт против Стамболов

10. Училища и учители

11. Светилища и черкви

   ( Черковници  —  Фанариотски гнет  —  Превземането на манастира „Св. Врачи” )

12. Съседни на Яврово селища

   ( Герово  —  Добралък  —  Лясково  —  Богородично  —  Куклен  —  Горни Воден )

 

7. АПРИЛСКОТО ВЪСТАНИЕ („Бузгунлукът”)

 

ОДИСЕЯТА НА ОТОН ИВАНОВ

 

Вероятно в Яврово покрай Априлското въстание е идвал Отон Иванов. Иначе не можем да си обясним защо веднага след обявяването на въстанието той побързал да дойде най-напред в Яврово и Лясково, за да ги поведе в помощ на Перущица. Своите апостолски премеждия Отон Иванов записал саморъчно още приживе. [1] От тези записки се вижда, че той бил един от главните дейци в Станимака в борбите с гърците по „сътворението и уреждането на българското училище и читалище”, на които подарил цялата си библиотека.

 

В Асеновград Отон Иванов организирал революционен комитет. Новината за обявяването на бунта го заварила в Пловдив. Същия ден (23 април 1876 г.) той се преоблякъл в комитски дрехи, въоръжил се, взел за пътеводач Райчо хаджи Геор-

 

 

1. Архив на Отон Иванов, Истор. архив, София, стр. 17.

 

 

63

 

гиев от Станимака и заминал да повдигне селата по северния склон на Родопа, в това число и Яврово. Към пенсионната му преписка има прибавени три удостоверения и едно свидетелство, в които е отразен този епизод.

 

Колкото и да е несигурно съдържанието на тези удостоверения за пенсия, явно е, че Отон Иванов наистина се опитал да повдигне населението в Яврово и Лясково и да го поведе към Перущица, но лясковци поставили условие, „ако и съседните явровци се съгласят”, а явровци — ако съседните бойковци се съгласят да въстанат. Това обаче не станало и явровци отказали. Нещо повече, според Григор Аргиров, когато се върнали с Отон да ги убеждават, явровци се опитали да ги хванат и предадат на турците. За честта на явровци има саморъчна бележка в записките на Отон Иванов, която опровергава Григор Аргиров и съвсем определено пояснява, че заплахата за предателство дошла не от селяните изобщо, а от двама първенци — чорбаджи Гечо и Батинко.

 

Разговорът с явровци на 24 април ще да е насърчил разпаления Отон и още същия ден вечерта той заминал за Дедево е надежда, че ще може да ги придума да се присъединят към явровци и заедно да воюват. Заварил Дедево вече дигнато на крак от известния Дели поп Тодор и Григор Аргиров. Въоръжените селяни заели една гориста височина край селото и водели словесна престрелка с една башибозушка чета, която се спускала към Перущица. Башибозушките главатари уговаряли дедевци да си предадат оръжието, като ги заплашвали, че в противен случай ще им подпалят селото. В тази драматична минута на колебание пристигнал Отон и извикал:

 

— Никой да не предава оръжието, а всички да дойдат при мене.

 

Появяването на въоръжения революционер окуражило дедевчани и те започнали да манифестират войнствените си намерения пред башибозуците, които предпочели да си тръгнат. Отон Предложил да им пресекат пътя и ги избият от засада, но дедевчани не се съгласили да изоставят уж беззащитните жени и деца.

 

Дедевци не се съгласили да отидат в Яврово, както Отон се опитал да ги убеди, а предложили явровци да се присъединят към тях. Неуморимият Отон взел със себе си „влиятелния” Григор, както го нарича той, и заминали за Яврово, където пристигнали заранта рано. Едно денонощие не било още изтекла

 

 

64

 

от първото му посещение, а „хавата” в селото се била твърде променила. „Току-що пристигнахме — пише в записките си дядо Отон — и след малко дойдоха при мене двамина от първенците и ми казаха, че вчера са дошли в селото им проводеници от съседното турско село (Куклен) и им предложили да им изпратят пет-шест османлии, както и на лясковци, за да ги пазят от башибозуците, а от своя страна явровци и лясковци да изпратят пет-шест свои хора, за да ги пазят от комити. „На това както ние, така и лясковци — казали чорбаджиите — се съгласихме и днес очакваме турците, та вие е по-добре скоро да си вървите, че ние сме длъжни да ви вържем и предадем. . .”

 

Явно е от всичко това, че в началото на въстанието при смътните слухове за страшната сила на комитите и присъствието на „москофа” турците били доста сплашени и предприели почин за взаимно пазене. Както ще видим по-късно, те самите изоставили тази инициатива, когато разбрали, че са застрашени не те, а раите.

 

Така или иначе чорбаджийският ултиматум свършил работа и двамата бунтовници — Отон и Григор, побързали да напуснат Яврово обратно за Дедево. Някъде в местността Бỳкът на един завой те се натъкнали на башибозушка чета. Двамата комити побързали да се мушнат в гъсталаците край пътя. Григор бил по-чевръст и усърден в бягството, та зарязал Отон и потънал в шумака сам. Оставен на себе си, Отон не можал да се ориентира в силно пресечената и гориста местност, та ударил наслуки, дано попадне на Дедевската гора. След като походил доста, той попаднал на една река.

 

Отон Иванов разказва по-нататък за своите премеждия, арестуване, изпращане на заточение в о-в Кипър и освобождението му по силата на Санстефанския договор.

 

 

БАШИБОЗУКЪТ В ЯВРОВО

 

Обявяването на Априлското въстание и последвалите го събития дошли за явровци неочаквано, както били неочаквани за съседното българомохамеданско и турско население, което отначало се доста постреснало. Заедно с това пристигнали разпоредбите на военните и каазалийски управници за въоръжаването на башибозука и изпращането му в помощ на войската за потушаване на бунта.

 

 

65

 

Справедливо е да се отбележи, че българомохамеданското население в Рупчоса, като изключим фанатизираните огнища, не се отзовало с достатъчно усърдие на прокламацията за въоръжена мобилизация. В Добралък се дигнали трима-четирима бабаити, но кои били те? Това били родствени хора и мекерета на Ходжата от Борово. Към Перущица се спуснала наистина една многобройна башибозушка тълпа, но не бива да забравяме, че в нея нямало нито един от съседните рупчоски села, като изключим Тъмръш, а всички били от село Борово и някои други фанатизирани панти от Лъкавица. Трябва да отбележим, че всички тези бабаити се събирали в башибозушките дружини от желанието за „кáурска яма”, т. е. да грабят. Затова именно, вместо да се отправят за центровете на въстанието, боровци и лъкавци връхлетели на мирните села.

 

Башибозуците, които дошли в Яврово да усмиряват уж въстанието, били най-фанатизираните елементи от Дряново, Лъките и Борово. Христо Попконстантинов пише:

 

„Най-безсъвестните мохамедани, които под водителството на Дели Ахмед Лъкавски бяха извършили всякакви безчеловечия в съвсем мирните рупчовски села — Павелско, Хвойна, Наречен, Лясково, Яврово и Добралък, когато заминавали през казаните селца за театъра на Средногорското и Родопското въстание.” [1]

 

Преди да пристигнат в Яврово, селото било вече предизвестено. Чорбаджиите заедно с по-първите хора решили да ги посрещнат по пътя. По същото време се случил в Яврово и сеизинът на Тъмръшлията — Костадин Кьосето. Чорбаджиите и него повели да им държи страха като агов човек и неприкосновен. Костадин се съгласил и заедно с брата си Стоил се присъединил към депутацията на посрещачите. Когато се задали башибозушките дружини откъм Св. Архангел, сеизинът на агата се разколебал и кривнал под пътя. Предварително смигнал на брата си, за да направи и той същото, но Стоил не видял или не разбрал и продължил по пътя с останалите посрещачи. В същото време Костадин Кьосето хванал преките пътеки за река Луковица, където имал предварително приготвено скривалище.

 

Стоил по едно време бил пъдарин в село Куклен и там бут-

 

 

1. Xр. Попконстантинов, Страшната пролет на 1876 година, изд. 1884 г.

 

 

66

 

нал една кадъна в гьола, защото искала да пренесе грозде в една кошница от чуждо лозе. Този случай станал причина да се махне от Куклен и отиде в с. Козарско, Пещерска околия, където се условил за пъдарин под името „Адил ага”. Пъдарското поприще на Стоил било изпъстрено с побоища и бели за турска сметка, та и славата му се понесла толкова надалеч, че и лъкавските башибозуци знаели за нея. Ето защо когато посрещачите започнали да правят теманета на башибозушките аги, някой от ордата извикал: „Я на Кьосéто брат му, ей!” Това било достатъчно: няколко души в същата минута сграбчили Стоил и го вързали и върху него се изсипали юмруци и тояги.

 

Стоил бил заведен в Дадачовата къща, там където живеел поп Атанас. Като попска къща тя единствено била измазана с бяла пръст вместо с кал и освен „одая” имала и пóтонче (пруст), където се разположили насъбраните в одаята башибозуци. Там бил оставен и Стоил. Ръцете му били отвързани, за да се събуе, защото един дряновец харесал новите му цървули с широки кожени тасми́, що опасвали белите навуща. Стоил останал бос, а вън на двора имало до коляно сняг. Изглежда, че не било само това посегателство върху Стоил. Той дочул (понеже разбирал турски) какво кроят предводителите за него и решил да бяга. Пòтончето било на втория кат на къщата. То било заградено с парапет. Имало само един изход — да скочи от пóтончето на двора, и Стоил избрал този път. Преди да пристъпи към бягство, той бръкнал в джоба на потурите, където имал забутани няколко гроша, извадил ги и ги пръснал по пруста. Гламавите башибозуци се струпали да събират грошовете, а пленникът използувал суматохата и скочил на двора. Сподирен от виковете на башибозуците, търтил да бяга към съседната на селото букова гора Усойка. В нея той прекарал до вечерта, а когато се стъмни́ло, промъкнал се до крайните къщи, качил се на тавана, та избрал захвърлени там стари цървули, обул се и отново изчезнал в букака.

 

 

ГРАБЕЖИ

 

Пристигналите башибозуци в Яврово били авангардът на друга една по-голяма орда, която тепърва се очаквала. Главатарите на авангарда яли до пукване от един казан „капамá (варено месо), а след това легнали да спят, като заръчали на дома-

 

 

67

 

кина да ги събуди, когато се зададат другарите им от главната орда, за да ги срещнат. Наистина рано заранта откъм Св. Архангел забумтели тъпани, тюлюмбази и тюмбелеци и се задала като облак грозна башибозушка тълпа от дрипави, гладни и наежени люде. Влезли башибозуците в селото и се пръснали из него по „конаци”. Част от явровските жени се събрали в Колáчовата къща до параклиса „Св. Кръсти”. Там били и мъжете, но като видели опастността, хукнали от параклиса надолу и се изпокрили в деретата. Хванати били Хрисáк Калинин и Апостол Батинков, известни като по-бабаити, съблечени били голи и насмалко да ги заколят, ако не побягнали.

 

Който и мъж да срещнели башибозуците, събували го в същата минута и му вземали цървулите. Освен това те влизали по къщите и уж си искали чорапи за обуване, ядене и каквото им идвало на ума. Къде искали, къде си вземали направо, но поголовен грабеж не бил обявен от предводителите. И все пак докато башибозуците били в Яврово, населението немалко си изпатило. Дори семейството на чорбаджи Батинко трябвало да се скрие в Рухатица, най-вече за това, че една от снахите на Батинко била прочута хубавица и домашните и́ се опасявали да не я потърсят турците.

 

За жените и момите се опасявали и другите селяни, та станало нужда за по-младите да търсят нарочно скривалище. С тази поверителна задача бил натоварен Баков Постол. Той подбрал хубавиците и ги завел край кукленския манастир „Св. Врачи” и ги скрил в един скалист процеп. Понеже дупката била дълбока като кладенец, той разпасал пояса си и ги спускал една по една. Дал им най-сетне торба хляб и бъкелче с вода и самият се скрил наблизо, за да наблюдава дали някой няма да открие скривалището.

 

В дома на Постол Клишарив се разположил един дрянов-рия, който, след като ял и пил, сдупчил с камата коляното на домакина, за да го сплаши за пари. На тръгване с башибозука за Перущица той оставил на домакина един завързан чувал и заръчал да му го пази, докато се върне да го вземе. След падането на Перущица башибозуците започнали да се връщат, натоварени с плячка. Любопитството загризало Постол и той не се стърпял, та обадил на добралъшкия пъдарин — Садулата, който пазел Яврово, че има оставен у него някакъв чувал. Садулата се досетил каква е работата и рекъл на По-

 

 

68

 

стол, като се върне дряновлията, да му обади. Дряновлията наистина довтасъл и си поискал чувала. Дошъл тогава и Садулата и му заповядал да го разпори, за да види какво е скрил вътре. Оказало се, че там били палдъмите на Постóловите мулета, заграбени под носа на домакина. Възмутеният Садулá взел една капистра и заувивал през врата дряновлията, който побягнал презглава.

 

У Бéгови също имало башибозуци на конак — троица боровци с чалми „като кошници”. В цялата Бегова къща бил останал само Димовски Митко, а жени, старци и деца се скрили в габрите на местността Христив гроб. Митко гощавал неканените гости, пържил им яйща в масло, варил им кафе, бъркал им качамак с масло, накрая им донесъл и пастърма, за да си имат за в път.

 

Щом се мръкнало, башибозуците се оттеглили на горния кат уж да спят и започнали нещо шепнешком да се сговарят. По едно време един от тях повикал Митко и му казал: или на тримата да доведе по една жена, или да им даде по сто гроша. Митко се опитал да им възрази, по най-бабаитинът побарал ятагана и нещастният домакин „втрепéрал баджáците”. Обещал да изпълни желанието на агите и излязъл, за да не се върне. Оставил къщата на произвола и побягнал на Кѝчър, за да гледа оттам кога ще пламне пожарът, тъй като башибозуците постоянно се заканвали, че ще затрият селото. Той си въздъхнал едва на другия ден по обед, когато дошъл пратеникът на Ахмед ага и „полюмбазището” ударило за тръгване.

 

Башибозуците изнудвали и други хора за пари. Петър Калудиски бил пребит, че отказал да намери исканите стотина гроша.

 

През нощта явровци прекарали неспокойно. . На сутринта рано в метоха приготвили точилата и започнали да острят ножовете и касатỳрите, да приготвят дръвници за клане. Докато агите и дребните началства се навъртали около точилата и пореждали за дръвниците и нагорещявапето на перустиите, на които щели уж да пекат попа и даскалите, по-първите аги си правели ракъ-кефи́ на чардака у Гечови. Дели Ахмед, по-запален от ракията, току извръщал кръвясалите си очи към невестите, които принасяли мезелъци за ракията. Дрънкането на касатурите по пътя и свистенето на точилата — всичко това предвещавало, че критическата минута е настъпила. Изпоплашените жени и деца плачели и призовавали Богородица на по-

 

 

69

 

мощ, мъжете обирали паяжините по таваните и зимниците, само чорбаджи Гечо като „мезлишки съветник” и домакин на агите се чувствувал по-спокоен.

 

 

СПАСИТЕЛЯТ

 

Такава била обстановката, когато неочаквано към обед откъм Св. Архангел се задал на кон спасителят. Той доприпкал, плувнал целият в пот, по пътя от Асеновград. В негово лице явровци разпознали Кичели Осман, един от сувариите на Тъмръшлията, който неведнъж го придружавал при посещенията му в селото. Бяла пяна хвъркала от алестия кон на Кичелията, а самият той бил изморен и побелял от умора. Кичели Осман спрял коня на мегдана пред черквата, от седлото накарал тъпанарите да бият сбор и сам започнал да вика:

 

— Чик дишáръ бре, бороолар (излезте, боровци)!

 

Стекли се отвсякъде башибозуците в очакване, че пашата им дава „изин” да колят и грабят раята. Тогава суварията извадил от пазвата книга и започнал да им я чете. Това било писмо да се махнат от мирните села и да вървят накъдето са тръгнали.

 

Башибозуците, които тръгнали за „яма”, не били никак доволни от такъв обрат на работите. За да не станат някакви беди, докато си отидат, суварията наредил на селяните да се съберат всички под негово покровителство в черквата „Св. Богородица”. Отначало хората погледнали с подозрение на това нареждане, но после се успокоили и го изпълнили. Жените били много благодарни на избавителя и току прегръщали коленете му и викали: „Ми́лишишки сулфари́ьо, ти баща, ти господ!”

 

Суварията им отговарял:

 

— Мóлчите, агов, мóлчите. . . Няма ви нищо.

 

Трябвало башибозуците да бъдат нахранени и изпратени. Събрали им от къщите туршия, хляб, пастърма, дали им за армаган колкото имало захаросана леблебия в бакалничката на черковния певец Никола. Всичко натоварили на няколко мулета. За да върнат обратно мулетата, били изпратени три момчета, между които и дядо Наско Тафков, които ми разказваше за това. Момчетата отишли чак до Лилково. Оттам боровци взели лилковски мулета, а явровските били върнати.

 

 

70

 

На връщане от Лилково няколко души башибозуци се явили доброволци да изпратят явровските момчета, за да не пострадали от други. Изпратили ги чак до Баш мандра. Преди да се разделят, те взели, та смъкнали на мулетата капистрите, палдъмите и другите кожени принадлежности, които представлявали ценност. Явровските момчета рекли да протестират, но башибозуците им напомнили да бъдат благодарни, че са ги оставили живи. Едва се скрили от погледа на изпращачите, момчетата, вместо да си вървят по пътя, свърнали настрана в един младиняк, защото се опасявали, че изпращачите ще се опитат да ги застигнат. Така и станало. Едва притихнали в гъсталаците и по пътеката притичали башибозуците, да стигнат момчетата, та да им вземат мулетата.

 

Няколко дни след изпращането на бошибозушката орда дошли и други башибозуци, навярно другият „ръкав” на лъкинската орда, който минал през Павелско, Хвойна, Наречен и Бачково. Срещнали и тях с туршия и хляб, с пастърма и захаросани леблебии и ги отпратили.

 

 

8. ОСВОБОЖДЕНИЕ („руското време”)

 

Явровци почувствували непосредствено Руско-турската война едва когато започнали тридневните боеве при село Брестник между Сюлейманпашовата армия и руските войски. Боевете се развили на 4, 5 и 6 януари 1878 г. Цялото турско население в Тракия очаквало изхода на битката и когато тя била загубена, подир отстъпващите войски и заедно с тях започнало бягството на населението през Родопите за Беломорието. Това бягство посред зима било съсипия както за бежанците, така и за християнските села, през които минавали. Беглеците мъкнели своята покъщнина, натоварена на коне, магарета и волски коли. Носели малки деца, водели стари и недъгави. Започнали грабежи, изстъпления, обири. Една колона бежанци, главно от Куклен, минавала през местността Мечи дол, а няколко семейства — и през Яврово. Твърде жалко ще да е било състоянието им, щом като явровци се смилили над тях до такава степен, че събрали хлябове на една камара при входа

 

 

71

 

на селото, нарязали ги на порязаници и давали по коматче на минаващите, за да се подкрепят. Жените, като съгледали едно босо момченце, набърже му скроили цървулки и го обули за голяма радост на майката. Явровци най-добре проявили своето великодушие и човечност към поробителите.

 

Кротко минавали децата и жените, но не и „манафите” от разгромената армия, които изливали своята злоба над беззащитното население. Това най-добре се вижда от спомените на дядо Стою Веселински.

 

Дядо Стою, момче тогава, бил овчар в местността Кутлàница. Имали на стръгата около 150 овце. Една вечер се прибрали той и баща му в колибата, защото навън било пóпраха и овцете нямало къде да пасат. Тъкмо запалили огън и турили да се сварят картофи за вечеря, на колибата припряно се притропало. Отворили и що да видят: „Черни едни манафища, изпулени и бърнести, като с катран омацани, държаха щикове към полуотворената врата. Бяха десетина души — изпребити от умора, изподрани от хрàстето.” Подсушили си те намокрените навуща на огъня, но макар и гладни, понамръщили се на варените картофи, та накарали бащата на Стою да им вари пилаф. Той им казал, че няма ориз, но те извадили от раниците ориз и му дали. След като хапнали от пилафа, те обадили, че оттука най-много до една неделя ще мине „голяма гюрунтия”. Навярно това са били дезертьори, които предугаждали изхода на Каракачкия бой с руските войски.

 

Манафите предупредили, но овчарите се забавили да вземат мерки и бедата ги заварила. След някой ден тъкмо заклали една яловица и опекли джигера, лавнали навън кучетата. Излязъл Стойко да види кой идва и забелязал една сюрия манафи, че се пързаля откъм Балабаница. Едвам смогнали овчарите да грабнат торбата с хляба и побягнат към дерето, и турците влезли в кошарата. Клали, яли, пели — оставили от 150 овце само тридесетина — най-мършавите, а останалите подбрали със себе си.

 

Един от първите бежанци, който минал през съседното село Лясково, бил известният Тосун бей с осемте си кадъни и четири-пет товара багаж. В две чéбурки беят карал златото, награбено по време на въстанието. Наплашените лясковци не го  и пипнали. Той преспал у Георги Манджуката и заминал. Около Райково го напипал Куциóлу, който го претрепал и му взел чебурките с имането.

 

 

72

 

Много от бежанците били имотни хора, които носели със себе си и пари. Когато започнали обирите и пътят станал несигурен, те заравяли имането по пътя с надежда да се върнат някога и си го вземат. Пари имало закопани на доста места в Явровско, но са намерени досега само на две места: в Мéчи дол от Лàчов Янко и в местността Муси́на от Бракмáта.

 

Още преди напълно да се изтеглят бежанците, в Яврово дошли първите руси-освободители. Това били взвод казаци, посрещнати с небивала радост от населението. Русите оставили един унтерофицер и група войници на гарнизон, събрали повечето млади хора, дали им тояги и започнали да ги обучават военно. Това бил първият военен набор след петвековно робство. Между новобранците били Костадин Дучев. Костадин Димов и др. Костадин Дучев, вече старец, често си припомняше руската команда, развърташе се и викаше „На пле-е-е-чок!” и др. Когато русите си отишли след сключване на мирния договор, те оставили на населението всичкото старо оръжие от кримки и бердани, които имали, и различни бойни припаси. Всичко това било складирано в новото училище и когато то изгоряло, изгорели и припасите, та останали само пушките, които били по домовете на явровци. С оставените от русите пушки явровци по-късно дигнали бунта против Стамболов.

 

Жителите на християнските села, които по-преди пострадали от башибозуците, при бягството на турското население намерили сгода да си върнат грабежа и плъзнали за „яма”, изоставена покъщнина, добитък и други вещи. Явровци и тук се показали несръчни. Вместо да се настанят по изоставените полски имоти, те го ударили на дребно тарашуване по долапите на турските къщи, откъдето изваждали само гърнетата с петмез.

 

 

73

 

 

9. РУСОФИЛСКИЯТ БУНТ ПРОТИВ СТАМБОЛОВ

 

Явровци запазили много скъпи спомени за освободителите-руси. Ето защо през време на дипломатическия конфликт между Стамболов и руския императорски пълномощник за България — Каулбарс, през 1887 г. в Яврово избухнал бунт против Стамболовия режим.

 

Въстанието имало за цел свалянето на Стамболов. [1] То било организирано за родопските села от Д. К. Попов. Главен организатор бил Никола Гатев с пръв помощник Никола Родопски. Тоя „пръв помощник” скоро се превърнал във фактически главатар, още повече че за център на въстанието било определено с. Яврово, което влизало по онова време в Конушката административна околия. Заговорът обхващал всички съседни на Яврово села по северните родопски склонове, като Добралък, Лясково, Горни Воден, Куклен, Ситово, Лилково, Дедево, Брестник и други, чието население по чувства, както и населението на Яврово, било настроено русофилски.

 

За подготовката на въстанието в Яврово бил образуван бунтовен комитет, оглавяван от Никола Родопски, син на известния селски пъдарин Хрисак Калинин. Никола Родопски бил по онова време на около тридесет години. Единият му крак бил малко по-къс, та понакуцвал, но този недостатък не му пречел да бъде пъргав и силен. Той притежавал и буден ум, имал и образование, добито в родното му село при учителя Кузма Шапарданов. Никола бил освен това запален русофил, смел и упорит човек. Тези качества го правели много подходящ за работата, която му била възложена.

 

В бунтовния комитет, оглавяван от Никола Родопски, влизали Динчо Гергиски, Георги Трошапов, Теофил Троша нов, Дамян Джонев и други по-събудени хора. За куриер бил определен Йордан Шарков. Всички селяни били съмишленици на бунта и посветени в заговора. На заговорниците било раздадено оставеното от русите оръжие. В съседните села също били образувани бунтовни комитети. На тях била възложена задачата да организират хората и доставката на оръжието, да държат връзка с центъра и при обявяване на бунта да дигнат населението.

 

 

1. С. Радев. Строители на съвременна България, 1910, т. II, стр. 465.

 

 

74

 

Подготовката била в пълен разгар, но събитията я изпреварили. Преди да бъде добре снабдена с оръжие организацията и потегнати редиците, бунтът избухнал неочаквано при неизяснени и досега обстоятелства. Един ден под впечатлението на настойчиви слухове за предстояща въоръжена руска намеса и станали вълнения против Стамболов явровският комитет изпратил куриера на организацията Йордан Шарков в Пловдив със задача да се информира за положението. Йордан се върнал същата вечер и уведомил комитета, че въстанието трябва незабавно да се обяви. На другия ден бунтовниците тръгнали към Пловдив и Асеновград. Това станало ето как:

 

През нощта след завръщането на куриера от Яврово тръгнали куриери за съседните села, които носели заповед за дигането на бунта. Писмата набелязвали часовете, пътищата, сроковете и други подробности за съсредоточението. Бунтовният план бил твърде прост: от Яврово въстаниците трябвало да тръгнат в две колони — едната към Пловдив през Богородично, Куклен, Брестник и Ахланево, втората през Лясково, Горни Воден и да влезе в Асеновград. Сборно място за всички села западно от Яврово било село Ахланево, а на изток Асеновград. Първата колона трябвало да превземе Пловдив, а втората — Асеновград и Конуш.

 

На другия ден след обявяването на бунта пристигнали рано в Яврово добралъжени, бойки, единни и дружни. Дигнали се и явровци до последния човек, с изключение на чорбаджи Гечо, който, макар и съмишленик на бунта, намерил за по-благоразумно да отиде на воденица. Една колона начело с водача на въстанието — Никола Родопски — тръгнала за Пловдив, а втората се отправила през Лясково за Асеновград. Изпращането било тържествено. Наизлезли жените и децата, закичвали мъжете с пожелания и заръки, имало викове и песни, гърмежи, камбанен звън и въодушевление. Повечето селяни били въоръжени с брадви и коси, с тояги и маждраци, малцина имали огнестрелно оръжие, но всички имали кураж.

 

Асеновградската колона, щом наближила село Лясково, се подредила в строй и започнала да стреля като на сватба. По улиците минала с шумни викове към лясковци да се присъединят към тях. Наистина някои се присъединили, но повечето се изпокрили по зимниците. Всичко това охладило малко сгорещената атмосфера и разочаровало бунтовниците. Голямото разочарование обаче ги чакало тепърва в село Горни Воден.

 

 

75

 

Още като се задали в горния край на селото, явровци започнали да викат и гърмят, като се надявали да увлекат и горноводенските гърци. Виковете им скоро притихнали, защото по запустелите улици не се виждал нито един мъж. Тук-там зад перденцата на синьо боядисаните прозорци надзъртали любопитните гъркини. Станало явно, че и горноводенци не приемат рисковете на бунта. Настъпилото униние завладяло бунтовниците и до Асеновград редиците им значително оредели. „Благоразумните” кръшнали настрани, други „изостанали”. Все пак ядрото достигнало Асеновград с надежда, че там ще завари своите съмишленици от Бачково, Югово и другите села.

 

В Асеновград се виждало, че никой няма хабер за бунта. Касапите спокойно се припичали на слънце пред своите дюкянчета. От сергиите на праматарите долитал обичайният шум. Алъш-веришът не спирал, а на уреченото място от съюзниците горноселци нямало и следа. Докато дружината на селяните минавала през чаршията под слисаните погледи на бакалите, от противоположния край на улицата се дочула конска тропотевица и скоро се показал взвод конни джандарми, Водени лично от околийския началник Кръстев. При вида на извадените стражарски шашки по-малодушните се пръснали по съседните дюкяни, но все пак останала една дружинка, която се ударила с полицейската кавалерия. В подетата ръкопашна схватка се кръстосали саби с криваци, юмруци с нагайки. Десетина минути след това бунтовниците се пръснали и никой не останал на площада. Няколко души били арестувани.

 

Пловдивската колона, водена от Родопски, минала през Богородично, но там заварила селото „пусто и пометено”. Богородичани изменили. Също и кукленци плюли на сторената бунтовна клетва, когато ударил часът за действие. Добралъжени и явровци стигнали определеното за съсредоточаване място в Ахланево (Браниполе), но там заварили само брестничани. Нито новоселци, ни еникьовци, ни ситовци и лилковци се вестили на сборното място. Когато се уверили, че няма кого да чакат, явровци, добралъжени и брестничани решили да настъпят сами. Отправили се през полето за Пловдив, а пред себе си изпратили разузнавачи. Между разузнавачите бил и даскал Димитър от Брестник, който яздел на конче. Той припнал пред своите другари и скоро съзрял да се задава по шосето войска. Пред войниците вървели офицери на коне и държели бинокли. В диг-

 

 

76

 

натия прах краят на войнишката колона не се виждал, но опашката на облака била доста дълга. Даскал Димитър с( върнал, срещнал бунтовниците и започнал да ги убеждава да се върнат. Илюзията, че войската ще остане мирна, се пръснала яко дим. Хората се разколебали и повечето били на ума на даскал Димитър. Никола Калинин се възпротивил и убеждавал другарите си да залегнат и дочакат войската с пушечен огън. След кратка препирня болшинството решило да отстъпят. За по-малко от половин час шосето опустяло и хората се пръснали по лозята и нивите. Същата вечер започнали да се завръщат по селата си. Те капели един по един и на другия и на следващия ден. Идвали си измършавели, отчаяни и уплашени от преследванията, които веднага започнали.

 

Като център на бунта в Яврово дошли 300 души от 10-ти родопски пехотен полк. Дружината имала за цел да усмири бунта и да накаже бунтовниците. Изловени бити всички членове на бунтовния комитет и започнали да ги бият. На Динчо Гергиски ударили двайсет и пет тояги, а на останалите — според участието им в бунта. Първата работа на войската била да арестува водача — Никола Родопски, но той овреме избягал и от Могилския гребен слушал воплите на битите свои съмишленици. Войниците квартирували в училището. Селото ги издържало за храна с телци, говеда и овни за клане. Офицерите се настанили у чорбаджи Гечо, който овреме свърнал колата по други пътища и гощавал офицерите с баници и чевермета, както гощавал някога Ахмед ага.

 

Никола Калинин скоро разбрал, чс войската дълго ще се заседи в Яврово, затова си направил скривалище в местността Мечита, където домашните му донасяли ядене. По-късно, когато войниците си заминали, завърнал се и той в селото, но не спял дома си, а менял от къща в къща. За издайничество не можело да става и дума. Преследването на Никола било възложение на околийския началник Кръстев. Той пращал от време на време стражари да претърсват дома на Хрисак, на все напусто.

 

Веднъж стражарят, който бил изпратен, изненадал Никола и домашните му. Бунтовникът бил вътре, когато чул на двора подозрителен шум и тревожна гълчава. Бързо се огледал и като нямало свободен изход, мушнал се в долапа на стената. Малко след това влязъл в стаята и стражарят и бързо се огледал. Като видял, че няма никого, бързо преминал в съседната

 

 

77

 

стая, допускайки, че Никола може да е там. Никола смятал вече, че опасността е преминала, когато стражарските ботуши отново изтропали и долапът-скривалище се отворил:

 

— Излизан бе, пущ! — подканил полицаят своя арестант, а след това взел да го блъска по стълбата пред себе си да излиза по-бързо. Когато слизали, Хрисаковата кучка се метнала на гърба на стражаря и го захапала за рамото. Никола използувал настъпилото смущение, отскубнал се от полицая и кукнал по дерето. Стражарят бързо се окопитил, свалил пушката и я насочил в очакване беглецът да се покаже на другия край на дерето, но и оня бил опитен и бягал право по дерето. Стражарят и този път се върнал с празни ръце и бил уволнен още на другия ден.

 

Околийският началник Кръстев, като виждал своя неуспех, решил да приложи хитрост и затова изпратил хабер до Никола да се предаде доброволно при тържествено обещание, че нищо няма да му стори. Никола знаел, че това е примка и не се хванал на нея. Нещо повече, той причакал околийския управител на едно място и стрелял върху него. Това озлобило Кръстев и той започнал ожесточено преследване, претърсване на къщите и разтакане на хора за разпити уж. Това додеяло на явровци и взели решение да махнат Никола, за да се отърват от издевателствата на освирепелия околийски началник. Изпратен бил Костадин Примов в Тъмръш при Ахмед ага да пита ще приеме ли на политическо убежище Никола Родопски. Агата се съгласил и веднага след това от черковни пари дали една лира на Никола, за да се приготви за предстоящото изгнание. Никола се отправил за Тъмръш със Стоил Примов.

 

След известно време Хрисак — бащата на Никола, получил писмо от сина си, че отначало агата му възложил да тимари коня, а после го направил писар и „началник на правителствената канцелария” на Помашката република. Хранел се добре, ушил си джепкен долама, наякнал и бил добре.

 

По-късно Никола отишъл в Солун и оттам — в Батум, Русия, откъдето се върнал, когато паднал Стамболов. Бил назначен за началник на Пловдивската митница, но негови политически неприятели го отровили с кафе.

 

 

78

 

 

10. УЧИЛИЩА И УЧИТЕЛИ

 

Дали е имало в Яврово килийно училище преди 1857 г., когато била направена новата черква и пристигнал в селото постоянен свещеник, не знаем. Вероятно е някои по-събудени хора да са пращали децата в килийното училище на манастира „Св. Кирик”.

 

След построяването на черквата и идването на постоянен свещеник в една от метошките стаи се открива и училище. Преподавател в това училище бил свещеникът хаджи Иероним, а по-късно — черковният певец Никола. Споменатите двама учели децата на гръцки. При Йероним се учил Тодор Гечев.

 

Първият учител, който започнал да учи децата на български, бил даскал Димитър Пелтеков. Месторождението му не е известно, пък и самият той като че скривал истинското си родно място. Известно било, че той идва от беломорските острови или самата Света гора, където бил послушник при един гръцки йеромонах. Калугерът се случил развратен човек и той побягнал оттам, като зарязал своето послушничество. Даскал Димитър бил як и неуморим. Като учител в село Малево, Асеновградско, където учителствувал от 1857 до 1865 г., той често бил заставян от немотия да ходи чак в село Куклен, на 50 км от Малево, и оттам да донася на гръб по един чувал кукуруз, за да изхранва дребните си деца. В Яврово Димитър Пелтека дошъл през 1865 г. Той се условил да учи децата срещу парична заплата и правото да събира порязаници по курбаните, които често ставали в Яврово.

 

Даскал Димитър обучавал децата, като набучвал на една пръчка, разцепена на края, хартия с написана буква, прочитал буквата и я показвал на учениците да я гледат и повтарят. След това всеки ученик сам се опитвал да я напише на една дъска, насипана с пясък. Два пъти на ден той проверявал резултатите, постигнати при писане азбуката от по-малките ученици. На по-напредналите даскалът давал да четат молитви от богослужебни книги, написани на черковнославянски. Той говорел български и учениците си учел на български език.

 

След Димитър Пелтеков в Яврово идва друг даскал, наречен Васил или Христо — не се знае точно, от село Извор, Пловдивско, който продължил да учи децата на черковносла-

 

 

79

 

вянско четмо и писмо. По-късно учители станали поп Анастас, Тодор и Атанас Гечеви (ученици на хаджи Йероним) и др.

 

От изброените учители най-образован бил поп Атанас, който разширил учебната програма, като въвел българско четмо, писмо, смятане и българска история. През време на робството явровското училище било от най-развитите, затова много селянчета от „горните села” — Хвойна, Орехово и Широка лъка, идвали да се учат в Яврово.

 

Основател на модерното училище в Яврово е Кузма Христов Шапарданов, който идва в Яврово през 1879 г. от село Българска Блаца, Костурско. Следващата година от идването на Шапарданов се ознаменувала със съграждането на ново двукатно училище. Това било първата нарочна училищна сграда в Асеновградска околия. Новият учител бил твърде млад, образован и енергичен, затова подел работата по апостолски, с ентусиазъм. Преди всичко Шапарданов въвел по-съвременна училищна организация, като разделил учениците на няколко отделения и един клас. Той въвел взаимоучителния метод, при който по-напредналите ученици се занимавали с по-малките. Първите ученици на Шапарданов, като Никола Стефанов, Костадин Стефанов, Никола Хрисакев — Калинин, Илия Иванов и други, станали скоро негови помощници при образоването на по-малките ученици. Шапарданов подобрил също така учебната програма, като преподавал майчин език, природознание, смятане, вероучение, рисуване, пеене и др. Наустницата и псалтирът били изхвърлени. Пясък и клечки не се употребявали вече; те били заменени с плочи и калеми.

 

Шапарданов въвел и друга новост; за пръв път при него момчета и момичетата сядали на един чин. Домакинската работа, почистването на помещенията, паленето на печките и пр. било предоставено на самите ученици, които дежурели подред. На провинилите се той налагал обичайните за времето телесни наказания. Явровското училище скоро придобило известност и в него започнали да идват на учение българчета чак от Смолян, Ардино, Широка лъка, Орехово, Малево, Лилково, Бойково, Куклен и др. Поп Ной Ангелов от с. Орехово, Костадин Сгуровски от с. Малево и други са свършили явровското училище. За всички външни ученици имало организиран пансион в метоха, където се хранели на казан, нощували заедно и били под надзора на Шапарданов.

 

Като се има предвид, че до 1882 г. в Рупчоска околия ня-

 

 

80

 

мало пълно развито класно училище, явно е значението на явровското класно училище, което станало разсадник на просвета в съседната околност.

 

Кузма Шапарданов учптелствувал цели 12 години, уважаван и почитан от селяните и своите ученици. Трудната работа подронила неговото здраве и той починал от туберкулоза сравнително млад. На забравения от всички гроб на този народен учител в Яврово ръката на един от неговите ученици посадила орех, който се издига като величествен и хубав паметник на заслужилия просветен труженик.

 

След Шапарданов се изредили няколко души учители: Иван Мокър от Павелско, известен с това, че се напивал. Падал по улиците и децата го носели в квартирата. Затова му викали „мокър”. Трифон Батинков, местен човек, учителствувал подир него, а също така Марин Николов от с. Булгаркьой, Кешанско (само една година), Атанас Гечев и Васил Савов — и двамата ученици на починалия Кузма Шапарданов. Известни учители били още Васил Кирчев от гр. Тулча, Атанас Ризов от с. Кремена, Неврокопско, Стоил Рачев и др.

 

В 1896 г. новото двукатно училище в Яврово изгоряло. Дежурните ученици запалили печките един следобед, оставили върху тях дърва да съхнат и побягнали на двора да играят. Дърветата се запалили, а оттам — и училището. Гасенето било мъчно, защото в една от училищните стаи имало складирани боеприпаси, които започнали да избухват. Заедно с училището били унищожени много ценни документи за миналото на Яврово и учебното дело.

 

След изгарянето на училищната сграда до изграждането на ново училище през 1906 г. учебните занятия продължили в метоха, но училището не било вече класно, а основно.

 

В 1896 г. идва в Яврово младият учител Васил Ил. Кирчев, родом от Тулча. Той завършил VI клас на Болградската гимназия, т. е. имал твърде висока за времето си образователна подготовка. Две години след неговото идване било завършено , новото училище. Кирчев издействувал отново да се открие I клас. Учителите станали трима: Кирчев, Савов и още един. Яврово отново станало образователно средище. Кирчев обзавежда училището с модерни за времето си пособия: карти, глобуси, картини и илюстрации. Независимо от това въвеждат се съвременни педагогически похвати.

 

До откриване на пълна прогимназия през 1921 г. Кирчев е

 

 

81

 

главен учител. В 1930 г., след 33-годишна учителска дейност, се пенсионира, а 6 години по-късно почина. Учителствуването на Кирчев е хубав пример за народополезна работа на просветното поприще. Освен пряката си учителска работа той имаше единствената домашна библиотека, която се ползуваше от цялото село. Участвувал е във всички обществени начинания. Една от придобивките на Яврово е народното читалище „Пробуда”, основано през 1924 г. Кирчев става душа на учителската драматична трупа при читалището. С това той заслужи признателността на явровските селяни.

 

Наред с Васил Кирчев учителствува непрекъснато 33 години и Васил Ставрев Савов. Той е местен човек, ученик на Шапарданов. В своята учителска работа „старият даскал”, както му казваха, прилагаше похватите на своя учител Шапарданов — „дървения господ” (телесните наказания). Васил Савов е от основателите на кредитната кооперация и дълго време неин ръководител. Починал през 1942 г.

 

След Васил Савов и Васил Кирчев идват учители от по-младото поколение, които продължават работата на старите учители с любов и вещина. Такива са Борис поп Харалампиев, учителствувал около 20 години непрекъснато в с. Яврово, Ламбри Василев Савов — син на „стария даскал”, учителствувал 33 години, и други.

 

 

11. СВЕТИЛИЩА И ЧЕРКВИ

 

Около Аязмото възникнало и първото светилище в Яврово, където са намирани римски императорски медни монети. Непосредствено до Аязмото е намерена през 1854 г. подземна черквица при копане за основи на храма „Богородица”. При тези изкопи работниците се натъкнали на големи мъчнотии. Теренът се оказал сипкав, просмуквал вода и трябвало да се копае по-дълбоко. Тогава един от работниците — Руско, се натъкнал на каменен свод. Постепенно бил разкрит цял един подземен параклис. Постройката била дълга 2,5 м, широка 1,5 м и с височина в най-издигнатата част на свода 1,4 м. Подът на параклисчето бил от каменни плочи. Били открити само три стъпала за слизане. В параклиса била намерена стара икона на Богородица, запазена и до днес, каменна статуетка на лъв

 

 

82

 

с дължина около 40 см и примитивен железен свещник („манал”). Статуетката до 1912 г. била в „новата черква”, но по късно Стефан Партенов — клисарят, я дал на станимашките гърци, а оттам попаднала в Археологическия музей — София. Не се знае къде е занесен железният свещник.

 

Подземният параклис („катакомбата”) бил запазен в състоянието, в което е намерен, като е зазидан в пода на новия храм. Може спокойно да се твърди, че катакомбата е първото християнско светилище в Яврово от епохата на турското владичество. Черквицата се наричала вероятно на името на Богородица (ако се съди по намерената в нея икона). До откриването на катакомбата никой не знаел за нея, но по силата на една отколешна традиция всяка година на това място се празнувала Малка Бугрóдица с курбан.

 

Заради светостта на мястото там бил застроен и новият храм, макар че теренът бил неподходящ.

 

Черквицата е под земята вероятно поради религиозната нетърпимост на турците в първите векове на робството.

 

Катакомбата била изоставена и била застроена старата черква „Св. Димитър”, която могла вече да побира богомолците на разрасналото се село Яврово. Църквата „Св. Димитър” обслужвала населението до 1857 г., когато бил открит новият храм „Св. Богородица”. Въпреки ценността и́ като старина „Св. Димитър” през 1952 г. бе срината за разширяване на училищния двор. Черквата имаше вид на плевня с голяма схлупена стряха. Отвън не личеше дори издатината на олтара. „Св. Димитър” беше с размери 6/4,5 м, с гредоред от почернели от времето греди, над които се виждаше покривът. Изградена беше с каменна зидария. При разрушаването на стените бяха намерени гърнета, вградени с отвора навътре за подобряване на акустиката. Подът беше застлан с обикновени плочи. По средата му имаше поставена мраморна плоча с гръцки надпис — „КЕРКИ 1818 година”.

 

Дали каменната плоча с годината 1818 била поставена при изграждането на черквата, или при някоя от по-късните поправки, не може да се каже с положителност. Поправка на черквата била извършена през 1894 г. Поправена била задната стена на черквата, като е вграден камък от изгорялото през 1894 г. старо училище. През 1935 г. бе подновена северозападната стена. Старите стени на черквата не бяха измазани. Измазан беше само олтарът, преграден от помещението

 

 

83

 

на черквата с дъсчена прогнила ограда. В олтара имаше несръчни и неясни стенописи. Интересна особеност в тази стара постройка беше, че нито една от гредите не беше закована с пирони. Стари хора казваха, че това било нарочно, за да не се кове, когато се прави черквата. Била градена уж нощно време и скритом от турците.

 

В черквата имаше стари икони (запазени сега в новата черква), датирани от 1735, 1752 г. Имаше и други, съвсем похабени, на които не личеше никаква година. Старата черква беше и костница. Под навеса на черквата се пазеше до самото и́ разваляне носилото за покойници.

 

Старци в Яврово твърдяха, че „Св. Димитър” била изградена от преди триста години. Единствените веществени доказателства — мраморната плоча и иконите, не съвпадат с оглед на датуването (иконите са по-стари от плочата). Явно е, че „Св. Димитър” е една от първите черкви в селото. Строена е била в ония времена, когато било още забранено граденето на черкви, за което убедително говори външният вид.

 

Други стари постройки са двата метоха — старият и новият. Старият е построен през 1847 г. Преди съграждането му на негово място имало „мюсефи́р одасъ” (селска гостоприемна стая), където отсядали чужденци и се помещавала селската управа. Новият метох е двукатна напълно запазена постройка и носи белезите на типичната родопска архитектура. Има дълбина 25 м и широчина 10 м с форма на правоъгълник. Има широка „подслона” и „потон” над подслоната, където някога ставали селските хорá.

 

В стария метох се помещавало и килийното училище от 1857 г. Там живеели част от учениците-чуждоселци, свещеникът и някои учители.

 

През 1883 г. през епитропството на Павел Веселински бил построен и новият метох. При копане на основите му била намерена каменна оброчна плочка на Хера, която се намира сега в софийския археологически музей. Архитектурно новият метох прилича на стария.

 

Черквата „Св. Богородица” е един забележителен по своята архитектура паметник, от най-добрите, които родопското строително изкуство ни е оставило. Постройката е захваната през 1853 г. и завършена през 1857 г. Изграждането на храма е свързано със следното предание:

 

Явровци отколе искали да направят нова хубава черква, но

 

 

84

 

все не могло да стане, защото турските власти не давали разрешение. Най-сетне един неочакван случай помогнал за това. На Петковден 1852 г. в селото пристигнал Хасан ага Тъмръшки по своя кърсердарска работа. Той винаги отсядал у Тафко чорбаджи, но тоя ден в двора на чорбаджията били докарани стадата му, а заедно с тях и злите кучета. Агата толкова лакомо ял от сварената „капама”, че получил стомашни болки. За да не безпокои кучетата и домакините през нощта, когато ще ходи навън, агата помолил чорбаджията да му намери друг конак. Тафко го завел у Данчо Ковача. През нощта агата няколко пъти ставал да излиза по двора. При една от тези разходки му се сторило, че на големия орех, който растял на мястото, където е сега храмът, нещо свети. Вгледал се Тъмръшлията и уж видял, че това било кандило. Повикал Данчо Ковача на заранта и го попитал какво свети на ореха. Данчо се учудил и казал, че никой нищо не окачва да свети, но че мястото е „вакъфско” (свято), че оттам извира аязмо и всяка година селяните се събират да колят курбани в чест на Богородица. Суеверният ага се постреснал от това и решил да направи „себап” да си оградят явровци нова черква. Обещал да издействува разрешение за строежа на черквата.

 

Преди да започне строежът, имало спор къде да бъде новата черква; едни искали да е на мястото на старата черква „Св. Димитър”, а други — където е сега, при Аязмото. Надделели вторите и строежът започнал при Аязмото. Поради сипкавата почва трябвало да се дълбаят дълбоки темели, укрепени с камъни. Камъните потъвали, затова приложили друго: набили в земята прегорени дъбови колове, слагали върху тях плочи, а нагоре — зидовете. Така бил захванът строежът под ръководството на уста Герги от с. Косово. От местността Клувията над с. Бачково било докарано „кефекето” (бигор) за изграждането на олтара. Калъплии камъни докарвали от местността Св. Мина. Уста Герги обикалял гората да избира подходящи материали. От местността Петте брата били отсечени ония пет брата, от които са направени черковните колони. Направата на колоните ставала така: пробивали гнайсови плочи и ги панизвали на изправените дъбови стълбове, като ги замазвали с хоросан. В 1857 г. черквата била окончателно завършена и осветена. Сто години оттогава тя устояла на земетресенията, без да пострада. За новата черква купили и камбана, която през Априлското въстание била свалена по заповед на

 

 

85

 

башибозука. Когато казаците дошли в Яврово, те отново я качили. Възрадваният клисар така силно удрял камбаната, че тя се пропукала. По-късно била заменена със сегашната.

 

 

ЧЕРКОВНИЦИ

 

вровци дълго време не искали и не взели гръцки поп в селото — чак до 1857 г. Дали е имало нарочен свещеник в първите черкви (подземната и „Св. Димитър”), не се знае. Знаем, че през 1856 г. в „Св. Димитър” нямало свещеник. Явровци предпочитали да викат от време на време кукленския свещеник поп Теохар, който вършел венчавки и кръщенки, а за всичко друго имал грижата друг „божи пълномощник” — черковният епитроп Драган, син на Кукуди́я. Кукудиевият син бил епитроп много години. На три години той получавал по 150 гроша. Грижел се за паричните дела на черквата, поправки, треби, комка, просфори, нафори и други, а неговата жена изпълнявала длъжността на клисар. В промеждутъците между първа и втора камбана тя седяла на двора и предяла кълчища, после запалвала свещи, биела дървеното клепало на черковната стряха.

 

Епитроп Драган започнал с времето да извършва и черковни треби, като изключим богослужението и венчавките, които вършел поп Теохар. Драган „смивал” кръстовете на болни хора, четял им молитви, заучени от попа, разтварял черковните книги над главите на страдащите и правел водосвети. Бил твърде скромен, толкова, че не рачил да бъде вписано името му на паметната плоча на новия метох.

 

Пръв свещеник в новия храм „Св. Богородица” бил хаджи Йероним, бивш игумен на манастира „Св. Кирик”, а пръв певец — горноводенският грък Никола. Йероним бил едновременно и учител в килийното училище.

 

След Йероним дошъл Христотóдор — гръкоманин от Карлуково (Славейно). Той от малък попаднал в Асеновград, където учил в гръцко училище и се нарекъл Христотодор, човек с „дълго име” и дълъг език, който ломотил само на гръцки. Спомените за него са оскъдни. Той бил заместен от поп Тодор от село Дедево, Пловдивско. Поп Тодор, наречен после „Орман папаз”, оставил най-добри спомени между явровските селяни не толкова със своя „папазлък”, а със своя „комитлък”,

 

 

86

 

за който стана дума. В домашния си живот тоя весел поп бил твърде скромен. Не умеел като своите събратя да събира порязаници и се задоволявал с качамак. Едно черно бакърче постоянно си висело на веригата в оджака. Всяка утрин отчето остъргвал с една касатура изостаналия от вечерта качамак и турял вода за другия. Поп Тодор от Дедево едва не погинал през Априлското въстание от ятаганите на башибозука. Освен свещеничеството той учел и децата по един своеобразен начин: събирал ги дома край огнището, заглаждал пепелта с дъното на черното бакърче и с едно кокоше перо им показвал буквите на славянската азбука и ги учел да четат черковно-славянски. Пръв „пропял” на черковнославянски.

 

След „Орман папаз” дошъл поп Михал, за когото нищо не се помни.

 

Трайни спомени оставил свещеник Атанас от Карлово. Първоначално той дошъл за учител, по-късно селяните харесали кроткия му нрав и решили да го запопят. Така Атанас станал свещеник, а едновременно продължавал да учи и децата. Захари Стоянов ни е оставил една ласкава препоръка за поп Атанас, която ни го представя за твърде начетен за времето си. Цяла една страница отделя той в своите „Записки по българските въстания” за гостуването си при този явровски поп. Между другото Захари Стоянов най-много се учудва на домашната библиотека, която попът имал в един долап, и на това, че той бил абонат и редовно четял вестник „Куриер д’Ориан”, списван на френски език. През всичките си пътувания из България като апостол Захари Стоянов не бил видял подобно нещо.

 

Поп Атанас дошъл в Яврово най-вероятно около 1873 г. Той попувал до 1882 г. и след това се преселил в Брестник.

 

След освобождението на България се изредили доста свещеници, от които най-известен останал поп Харалампи, син на Данко Ковача. Той се учил в манастира „Св. Кирик”. Неговата най-голяма заслуга е основаването на кредитната кооперация през 1908 г. и това, че докато тя укрепне, служил в нея пет години безплатно.

 

 

87

 

 

ФАНАРИОТСКИ ГНЕТ

 

Не бил лек фанариотският духовен гнет. В България гръцките владици идвали с цял рояк гавази, писари, чибукчии, ясакчии и др. [1] Тям и на други приближени гръцките владици раздавали черковните енории по села и градове. Те кореняли българщината и грабели населението. Силно средство за изнудване била тъй наречената „анатема” върху цели села. Едно предание за разселването на съседното на Яврово село Герово говори, че там дошъл владика да обиколи своето паство с многобройна свита. Недоволен от приема на селяните, той анатемосал селото. Ясакчиите донесли черен бакър и главня, която побили на мегдана. Качил се митрополитът на черния бакър, дигнал ръце към небесата и започнал да кълне:

 

— От седемдесет и седем къщи една да не остане в това греховно село!...

 

Толкова страшна била клетвата, че невежественото население не могло да живее под тази угроза и доброволно се разселило по съседните села: Яврово, Добралък и Новосел.

 

Гръцкото духовенство успяло да превземе Бачковския манастир „Св. Богородица” и кукленския „Св. Врачи”. Светиите в Кукленския манастир със славянски имена са замазани. Г. Баласчев [2] пише: „Така например на южната външна стена на храма и досега личи „Св. Архангел Гавраил” (на старобългарски). Следи от старославянско писмо се забелязват и на северната стена отвън. Всичко е зачеркнато и вместо него е писано гръцки.” Превземането на манастирите — съкровищници на старобългарски исторически паметници, било истински погром на българските домашни извори. Във всички училища през първата половина на XIX век и преди това, доколкото ги имало в Асеновград и околията, се предавало само на гръцки. В черквите поповете четели на гръцки. Цели села започнали да се гърчеят, както е случаят с Арбанаси и Богородично. Станимашките, горноводенските, кукленските и пловдивските гъркомани владеели икономически и в търговския живот, и в земеделието, а планинските жители зависели от тях. Тази зависимост немалко допринесла за фанариотските успехи. По отношение на явровци гърците прилагали и други сред-

 

 

1. Ж. Натан, История на българското възраждане, стр. 50.

 

2. Г. Баласчев, с. „Родопски напредък”, кн. 5, 1907.

 

 

88

 

ства за насаждане на гърцизма. Те избирали слугите си предимно от Яврово, Лясково и Богородично. В тесния контакт между слуги и господари се притъпявало българското съзнание и се променял езикът. Освен това те прилагали и икономически натиск. Опитали се например да оспорват мерата на явровци в местността Петте брата. След като формалните им притезания претърпели неуспех, те прибягнали до друга една маневра: намерили един закъсал сиромах, та му закупили ливадата в местността Св. Иван и там оградили параклис. Горноводенските гърци се черкували от време на време в този параклис, после започнали да правят сборове и религиозни тържества с кадилници и хоругви, с биене камбани и шествие. Викали и явровци да присъствуват, а те отначало не се досещали, че това е „троянски кон” в крепостта на българщината. На светиивановите сборове гърците ги тупали по гърбините, черпели ги със станимашка мастика, хващали си аратлици и охотно ставали кумове и кръщелници на явровските деца. Между явровските Пеювци, Шарковци и Шагуновци взели да се появяват Мавродиевци, Христакевци и Теофиловци. Между старите женски имена Докя, Чубра, Мершина, Гарина взели да се явяват Фанко, Хришица, Мариола, Калиопа. Започнали явровци да употребяват вместо явровския поздрав „добър ден” „калимера”. Изобщо гръцкият свети Иван започнал да си върши работата. Но ето че се намерили явровци, които се договедили за тънко направените гръкомански сметки и съзрели опасността. Един от тези върли българи бил селският мухтар по онова време Ставри от рода на Прáкоски (сетне преименувани Печи́нци). Ставри пуснал най-напред хабер на горноводенските гърци, че свети Иван не заслужава такава голяма дунанмá, затова да не ходят вече там. Надменните гръкомани не обърнали внимание на това предупреждение. Тогава Ставри събрал дружина явровци и пръснали светиивановото сборище, а параклиса сринали. Горноводенци дигнали давия пред турските съдилища и Ставри заедно с Костадин Чачевски бил заточен в Мала Азия. Върнали се след години, но Ставри по пътя между Воден и Яврово бил убит и изгорен от воденски гърци. Преди да свършат изгарянето, заръмяло и гърците волю-неволю го зарязали. След някой ден козарите го намерили и убийството на Ставри се разчуло. Погребали го в Яврово с всички почести, а за спомен прикачили на целия му род прозвище „Печи́нци” (от опечен).

 

 

89

 

Гърцизмът се насаждал и чрез жененето на българчета родопчани от чорбаджийски семейства за гъркини. На такива гърците давали титла „челеби”, помагали им в търговията и с течение на времето ги карали да се срамуват от своя български произход. Примерът на чорбаджийските семейства бил заразителен и за останалите. Не случайно синовете на чорбаджи Гечо се женели за гъркини. Гърците не пропускали да завържат всякакви роднински връзки. Те ставали кумове на български семейства и кръщавали с гръцки имена: Хришица, Мариола, Кица и др.

 

Не се знае годината, когато в Яврово бил изпратен един протосингел от Пловдивската митрополия да увещава селяните да се пишат гърци. Гъркът събрал по-първите селяни и започнал да ги увещава. Той казал, че явровци са открай време гърци и не бива да вървят с отцепниците и „афоресниците”. Тези думи на протосингела отворили очите на хората и те скъсали всякакви преговори. Разгневеният протосингел решил да приложи „анатемата”. Взел и той две главни в ръце и ги размахал зловещо и проклел селото да прегори като тях. След това ги запратил димящи още на земята. Богобоязливите явровци се стъписали, но поп Тодор, който присъствувал на тая церемония, се извърнал най-спокойно и напикал главните, та ги угасил и поучил слисаните си енориаши:

 

— На такъв проклет огън — такъв колай!

 

След това ревнал на гъркоманина:

 

— Бягай, стигнах та!

 

Подплашеният протосингел ударил бърз бяг по нанадолнището по Пракускуто да занесе на дядо владика вестта, че доброто време на анатемите безвъзвратно е минало.

 

По предложение на Дели поп явровци решили да се закълнат, че винаги ще си останат българи. Сторили го при една особена церемония, която останала паметна. Събрало се на Великден цялото село. Впрегнали два невпрягани тосỳна в един хомот и един ерген ги подкарал напред, сподирен от празнично облечените селяни. Клепалата тътнели, та се чувало чак до Куклен. Три пъти процесията обиколила селото, три пъти спирала на едно място и всеки от селяните повтарял подир Дели поп клетвата, която изговарял той с гороломния си глас: „Проклет да е, който се отметне... Проклет да е и той, и внуците му до девета рода.” След това пак заечавали клепалата, „заигравали” топузите на камбаната, заплющявали хоругвите,

 

 

90

 

а кадилниците изригвали дим на кълбета. Поп Тодор бил в стихията си: вятърът развявал прошарената му патриаршеска брада, а очите му святкали възторжено. Когато и третия път произнесъл клетвата, той извадил от пояса черногорския пищов — кърмалията, и изгърмял, та подплашил „питомно и диво”. Това било за явровци историческа минута. За пръв път те проявявали макар и по такъв примитивен начин своята национална принадлежност. Съседите започнали да ги наричат „заклетници”, прозвище, с което ги похулвали богородичани, и ги корели, че „мирото” им било от тиква.

 

От съседните на Яврово села най пострадали от гърцизма богородичани, които поменували като „гюнлюкчие” по горно-воденските и станимашки чифлици. Там „кумството” било най-разпространено. По големите летни празници, когато времето било хубаво, гърците идвали в Богородично на гости и излизали на ливадата в местността Св. Илия, където е и едноименният параклис. Там се гощавали, пиели и играели кючек под звуците на десетина латерни. Когато вече идвали на „градус”, те вадели пищовите и започвали да стрелят в дълбовата врата на параклиса, защото св. Илия бил български светец. Традиционната повеля „пред кум вода не се гази” била най-радикално използувана от гърците за техните политически кроежи.

 

Съседното село Добралък проявило похвално „дебелоглавие”. Добралъжени били отдалечени от гърците, икономически независими от тях и твърде самобитни, за да ги хване византийско лустро. Тези „патáтаджие” и „кюмурджи́е”, както ги наричали гърците, винаги подкрепяли явровци.

 

 

ПРЕВЗЕМАНЕТО НА МАНАСТИРА „СВ. ВРАЧИ”

 

На първия ден от „мити́нката” в Асеновград явровци не отишли, защото празнували традиционния празник Черкóване. На втория ден обаче те всички до един отишли, с изключение на четирима души, които заминали „да превземат” кукленския манастир „Св. Врàчи”. Тази група се състояла от свещеник Харалампи Ковачев, Димитър Стоев, Теофил Трошанов и още един. Заедно с тях тръгнали любопитни деца, между които и Георги Тафков.

 

 

91

 

Манастирът се намира над с. Куклен. В трако-римско време на същото място се намирали вероятно светилище и езически храм, защото при случайни разкопки през 1795 г. били намерени там късове от мраморни статуи от по-старата епоха и една бяла мраморна плоча е изображение на Херкулес, който разсичал главите на Лирейската хидра, и Йолай, който с нажежено желязо подгарял същите глави. [1]

 

Манастирът бил навярно разрушен през 1657 г., а след това отново подновен. Там е намерен Песнивецът на цар Александър, един от най-интересните старобългарски ръкописи. Навярно ще да е имало и още такива книги, но заедно със славянските надписи те били унищожени от гърците, когато присвоили манастира.

 

Групата тръгнала да превзема „Св. Врачи”, въоръжена с две бердани и една пъдарска сопа. Преди да наближат манастира, още като се изкачили на връхчето пред него, настъпващите дали два изстрела. Докато да слязат от връхчето към манастира, напреде им се задал алармираният от пукотевицата манастирски пазавантин — мустаклия грък.

 

— Пудапаéниш ре (къде отивате бре)? — попитал той.

 

— Яла, я́ла насам — викнал му Димитър Стоев също на гръцки.

 

На пазавантина тази въоръжена дружина се сторила подозрителна и не посмял да наближи. Явровци успели да му викнат да каже на игумена, че са дошли да им предаде манастира. След това те седнали край чешмата, която е вън от манастирските стени, и очукали на бърза ръка нарисуваните по нея гръцки светии, обути в моралицки цървули.

 

Не след много из манастира се изнизало цяло шествие — най-напред един от старите калугери, който замествал игумена, следван от писарите, пазавантина и другите монаси. Те идвали да предадат ключовете на манастира. По лицата им се четяла уплаха, защото трети ден вече слушали гърмежите на „мити́нката” и не знаели какво става. Явровци приели ключовете, касата, склада, стадата, требите и каквото се намерило, а поп Харалампи се обявил за игумен. Заедно с него останал като въоръжена охрана в манастира и Теофил Трошанов. Другите явровци се върнали.

 

 

1. Г. Баласчев, сп. „Родопски напредък”, кн. 5, 1907.

 

 

92

 

 

12. СЪСЕДНИ НА ЯВРОВО СЕЛИЩА

 

ГЕРОВО

 

Село Герово е съществувало някога; сега от него има само останки от зидове. То се намира на 8 км югозападно от Яврово по левия бряг на река Луковица. Герово е старо село, както и съседните му Яврово и Добралък. В Устава на Бачковския манастир между подарените села фигурира и „Гелова край Тополница”. Професор Йордан Иванов в една своя статия [1] твърди, че Гелова е сегашното Гела, Смолянско. Той вероятно се е подвел от сходството на имената. Не е знаел за някогашното съществуване на Герово край реката Луковица, наричана в миналото неизвестно как. Край Гела, Смолянско, не протича никаква река, нито пък Бачковският манастир е имал там някога свои владения. Изглежда невероятно Яврово и Добралък да са били дарение на Бачковския манастир без село Герово, което се намира между тях. Ето защо ние смятаме, че споменатото в устава на манастира „Гелова” е съседното на Яврово село Герово край Луковица.

 

Преди да бъде разселено Герово, между него и Яврово съществували добросъседски отношения. В едно предание се говори за една явровка — Злата, която залюбила геровския юнак — син на Сафтарàн. Сафтарáн бил толкова имотен и богат, че конят му носел на гърдите си сребърен калтáк (тока). Въпреки богатството на Сафтарански родителите на момата не я давали в Герово, защото майката нямала друга дъщеря. Любовта обаче победила. Първата рожба на Злата — пораснало вече девойче, се разболяло. Преди да умре, отворило очи и в момент на „просветление” казало на майка си: „Кога се върне татко от пазар по долния път и кобилата му стъпи на Белия камък, тя ще се ожреби. Ако е женско жребчето, морѝята ще си иде и ти ще останеш тук, ако е мъжко, морѝята ще мори още, та ти, майко, си иди в Яврово, където ще станеш чорбаджийка. Ако идеш в Добралък, ще се потурчиш.” Като изрекло тези думи, момичето починало. Вечерта

 

 

1. Проф. Й. Иванов, Асенова крепост и Бачковският манастир. Известия на Археологическото д-ство, 1911.

 

 

93

 

наистина мъжът на Злата се върнал по долния път и като стъпила кобилата на Белия камък, ожребила се мъжко жребче. След някой ден Златиният мъж починал от чумата, а тя се върнала у бащини си в Яврово и се оженила отново у Клишареви за най-имотен. Другите жители на Герово се „разнесли”. Едни заминали за Яврово, други в Добралък, а трети заселили ново село — „Новосел”, на 10 км западно от Яврово. Това предание изтъква епидемията като причина за разселването на Герово. Трябва да добавим, че ще се касае за епидемията от 1719 г. Основание за това намираме в документа от 2. V. 1844 г. (приложение 3), където в изброените села, съседни на Добралък (Яврово и Новосел), Герово, което е още по-близко, не се споменава и следователно по това време то не е съществувало. Освен това непосредствено след втората мория явровци купили част от геровската мера (Кара мандра) от някой си Манук бей, което показва, че ще да е минало доста време от разселването до времето на сделката.

 

Семейното предание на рода Гóриви, от друга страна, свидетелствува, че родоначалникът им дошъл от Герово преди 200 години, т. е. горе-долу времената на „първата мория”.

 

За разселването на Герово съществува предание, че две сватби се срещнали в местността Букът (едната геровска, другата от Яврово), сбили се сватовете и се изклали. Законът осъдил геровци да заплатят десет кесии „кръвнина”, което не било по силите им и те се изселили. Друго предание отдава причината за разселването на разбойнически нападения (нападенията на „хайтите”). Споменахме вече за владишката анатема. Известни са следните родове, преселници от Герово в Яврово: Богдàновци, Гóриви, Бèгови, Джугалáнови, Дживóдови, Клишáреви, Колáчови и Гали́нчови, както и Чáчевски. Може би те са донесли в село следната геровска песен, която още се пее:

 

Пустото село Герово,

откак се село засели,

нямаше кавга, крамола.

Гà стана Стойчо джелепин,

та стигна сина двамина,

два сина, два близнака.

Един го викат Иване,

другът го викат Стояне.

 

 

94

 

Иван ми оре с вòлове.

Стоян ми оре с би́воле,

да орат черни угари,

да сеят бяла пченица.

Седнали, та починали,

Иван Стояну говори:

— Ти ореш, байо, с биволи,

я ора, байо, с волове,

пак съм та, байо, надорал

две лехи, байо, повеке.

— Ти галиш, байо, момите,

пак съм та, байо, надгалил

две моми, байо, повеке.

Ти кичиш, байо, баш китки,

я кича, байо, мънинки.

Пак съм та, байо, надкичил,

две китки, байо, повеке.

 

Така си живеели някога геровци: кой кого да „надгали”, „надоре” и „надкичи”, докато се задала черната чума и селото запустяло.

 

Както личи от турския документ в приложение 6, където се говори за яйлака, известен под име „Геров яйлак”, геровската местност била в границите на Шахабединовия вакъф. За част от нея имало спор между Добралък и Яврово, който завършил с полюбовна спогодба, както се вижда от документа с дата 8. IX. 1873 г.

 

 

ДОБРАЛЪК

 

На около 16 км южно от Яврово всред една пресечена планинска местност в едно дере се намира Добралък. Местността край селото и днес е едва проходима за мулета, а колко е била проходима някога — не е мъчно да се досетим.

 

В землището на Добралък някога имало доста надгробни могили, разкопани впоследствие от иманярите. От намерените в тях предмети са оцелели само три фибули, които се намира в сбирката на I прогимназия — Асеновград. Те са интересни, защото са напълно сходни с намерените фибули в могилните гробници по съседните села Павелско, Лъкавица и Хвойна,

 

 

95

 

защото произхождат от един край, в който сребърните и оловните руди били разработени още от траките. [1]

 

Освен фибулите в Добралък е намерен сърповиден железен нож. Дръжката била дървена, натъкната на изострен железен крайник. С такива закривени ножове (сатъри) си служели според свидетелството на гръцките хронисти родопските траки от племето „сатри”. Намерен е и връх на копие. Листът е 45 пъти по-дълъг от цевта. Подобни къси цеви са от латенско време и са познати от Босна и Швейцария. [2]

 

Могилните гробници около Добралък и намерените в селото старини свидетелствуват, че селото било населено още по време на траките.

 

Добралък се споменава и в Устава на Бачковския манастир наред с Яврово като подарен имот под името „Добролонг”. Следователно то е съществувало през XI век. Заселването му със славяни е станало вероятно по едно и също време със заселването на Яврово.

 

За заселването на Добралък съществуват и местни предания, в които се твърди, че при разселването на Герово някой си дядо Добри подбрал воловете и ги пуснал да си изберат „ятак” с намерение там да се засели и той. Животните избрали, „добра лъка” и там дядо Добри основал ново селище.

 

Добралъжени изтърпели много страхове в навечерието на Освобождението. Турски бабаити от Куклен набелязали няколко семейства за избиване. Благодарение на Тодор Топчиев, който бил аргатин в Куклен и знаел за тези пъклени кроежи, хората овреме побягнали в местността Гражданик. Там прекарали с малките деца цяла една зимна седмица. Кукленци ги потърсили, но като не ги намерили, опустошили и изгорили домовете им.

 

Добралъжени имали и защитници между българите мохамедани, каквито били покровителствуваните от Ахмед ага Тъмръшки Мехмед Куледжиев и Хасан Патъра. Прочут михтар в Добралък бил Мехмед Дали Ибраимов, който служил преди това 17 години аскер в султанската армия. Той винаги спорел, че султанът е по-як от „москофа”.

 

Добралъжени взели участие в бунта против Стамболов през

 

 

1. В. Миков, Принос към предисторическата епоха у нас, ИБАИ, 1938, 384.

 

2. Р. Попов, Материали за проучване латенската култура в България, Годиш. Нар. арх. музей, 1921, стр. 152.

 

 

96

 

1887 г., и особено Петър Андонов Пулевски, Гего Стойчев, Тодор Гаваза, Тодор Динков и други десетина души.

 

За отбелязване са традиционните празници в Добралък — Света Берекéтница, която липсва в календара. Тя имала оброчище над селото до една грамада. Добралъжките жени веднъж в годината варели жито. Някога в Добралък ставали и карнавали по подобие на явровския Песпонеделник. Вярвало се, че ако не направят карнавал, през годината ще ги бие град, ще ги нападат разни гадове: мухи, гъсеници и др.

 

Че в Добралък имало помохамеданчване, говори следният факт, разказан от свещеник Христо Димитров: по време на Балканската война в Добралък пристъпили към прекръстването на българите мохамедани. Покръстена била между другите и Селима Бумбарова — родовита възрастна жена, която завела младия тогава свещеник Христо у дома си, отворила бабиния си сандък и показала вълненика на баба си и християнското кандило, скътано за спомен от „българско време”.

 

Българите мохамедани не са имали джамия, а само „мечит”, а християните — 17 параклиса и голяма черква, изградена през 1848 г. По време на строежа в селото имало 24 семейства. Те живеели в сговор с българите мохамедани и си помагали. Имало само няколко по-разхайтени фанатици, които през Априлското въстание взели участие в грабежа. За един от тях — някой си Генджаа, споменава и Захари Стоянов, че го срещнал в Троянския затвор. Други били Реджеб Раков, Асен Балабанов и Мурад Мехмедов — Дьóнда. Тези бабаити се развилнели най-много около „бузгунлука”. Заедно със свои тъмръшки „ахпапи” те крадели християнски мулета и ги продавали. Местните „хайти” били малцина, но най-вече добралъжени страдали от боровските турци, заселени в Добралък. Фанатизираният имам подбуждал правоверните да бият и яздят християните по улиците, да ги унижават и ограбват. Ходжата награбил доста пари от уплашените през „бузгунлука” християни и с ангария заградил „сарае” на два ката.

 

През 1957 г. благодарение усърдието на поп Христо Димитров станаха известни три оригинални турски документа, отнасящи се до владението на добралъжката мера. Единият от тях, тъй нареченият „Добралъжки ферман” (виж приложение 2), съдържа твърде интересната подробност, че по онова време (1827 г.) селото се наричало Кавърджикли. В един от пасажите на фермана се дават ценни сведения, а именно:

 

 

97

 

„Като се отнесохме до вакъфския регистър, съхраняващ се в царската архивница, намери се, че под заглавието, в което било записано вакъфското сиропиталище (имарет) на покойния Шахабедин паша в гр. Пловдив, Пловдивска нахия, паша санджанъ, имало забележено заедно с другите села и село Кавърджикли́ с юрушко население, Казълхисарска нахия от вакъфа на Шахабедин паша, под дохода на който фигурирала правото на добитъци за оране, за угояване, жито смес, ведно с другите данъци всичко 4064 акчета.

 

Като се попита законът по това, от царский ми дворец се отговори, че понеже в Дефтер хаканието под казаното Кавърджикли нямало вписано нищо в графата „яйлак” (пасище и курия), а се доказало, че спорното място е мера от древно време изключително на жителите на село Кавърджикли́, които са ползували тревата и водата му, като са пасли от старо време овцете и другите си добитъци, то съгласно закона се издаде свещената ми заповед тези места за мера да бъдат завладени от населението на казаното село по старому.”

 

Този пасаж ни разкрива, че в Добралък наред с християнското население живеели и юруци от Казълхисарска нахия и за владените от тях вакъфски имоти плащали 4064 акчета. Вероятно е някои добралъжени да са приели исляма именно од натиска на юруците.

 

 

ЛЯСКОВО

 

Най-близкото до Яврово село е Лясково — на 3 км източна Посока, разположено в местността Юрта. В земите, обитавани от траките, главно одрисите, досега са намерени 12 куполни гробници, от които една в Лясково, Асеновградско, за която има откъслечни сведения. [1] Това показва, че Лясково ще да е съществувало през антични времена, но по-късно било затрито и се заселва отново около 1517 г. (според преданието) с бежанци от с. Лясково, Девинско.

 

Около 1498 г. през пролетта 26 семейства, бежанци от българомохамеданското село Лясково, Девинско, напуснали родното си село и се отправили да търсят убежище. Може да се

 

 

1. В. Миков, Произход на куполните гробници, Известия на Археологическия институт при БАН, 1955.

 

 

98

 

предполага, че това бягство е във връзка с изверяването на тамошните българи или по-късно останалите „непотурчени” семейства били прогонени от своите мохамедански събратя заради имотите. Бежанците се отправили в посока североизток по римския път, който води от Персенк за Бяла черква. Когато стигнали Бяла черква, те свърнали надясно по билото Черни връх по посока Добралък. На път за Добралък се установили да нощуват в местността Лювади́ц, харесала им тамошната паша и решили да останат там завинаги. Разтоварили покъщнината, направили колиби и започнали да разкопават за ниви. Не им било съдено обаче да вържат корен на това място, защото добралъжени се възпротивили на това съседство. Започнали да ги гонят, бият и пребиват.

 

Затова лясковци били принудени да напуснат Лювади́ц и тръгнали да търсят ново място за заселване. Когато стигнали в местността Чамурьово, разположена срещу днешното Лясково на десния усойчести бряг на река Луковица, лясковци отново спрели и там останали цели 17 години, но им дотегнало, защото Чамурьово била влажна и студена местност. Освен това нивите на бежанците били повече по отвъдния бряг на реката, която прииждала често и хората не могли по цели седмици да стъпят на имотите си. Това ги заставило отново да се местят. Този път те спрели в местността Юртулỳка, дето намираме и днес село Лясково. Заселването станало с разрешение на Бачковския манастир.

 

Лясковци поминували без свещеник, но по-късно си направили параклис, а за свещеник довели някой си поп Данаил. Той рекъл да извърши религиозен подвиг и заедно с един грък калугер тръгнал да събира по селата волни пожертвования за възстановяването на изгорения през 1657 г. манастир „Свети Кирик” над с. Горни Воден. След като събрали доста парици, калугерът му направил предложение да си разделят събраните средства за „своя душа”. Когато възмутеният лясковски поп отказал, алчният калугер го удушил и присвоил събраните суми.

 

След поп Данаил трайни спомени оставил някой си Караманлията. Изглежда, че бил шарлатанин, защото връзвал муски, врачувал, баел и пр. Държал суеверното население в респект, заставял да го дарува с щедри подаръци. Караманлията бил човек на пловдивския владика — типичен представител на ония мързеливи тунеядци, които владиците пращали по българските общини.

 

 

99

 

Село Лясково се нуждаело от мера и Яврово било принудено да се постесни. Лясковци завладели доста хубави дъбови гори по южните склонове на Чернатица, но започнали безпощадно да ги изсичат за приготвяне на кюмюр и скоро ги опустошили.

 

Между Яврово и Лясково имало спор за междуселската гора Курията. Няколко пъти ставало сбиване. При такъв един побой паднала жертва лясковенката Калина. Това място и досега се нарича Калин гроб [1].

 

 

БОГОРОДИЧНО

 

Село Богородично (старото Паная) се намира на 4 км северно от Яврово всред последните възвишения на Родопите непосредствено до равнината. През 1947 г. учителят в Асеновградската гимназия Антон Ковачев разкопал частично селищната могила в местността Курттепе на 2 км източно от селото. При тази разкопка били намерени разрушени колиби, а в тях и следните предмети: глинен идол на бременна жена в момента на раждането, мотика от еленов рог, длето от кост, два броя костни идоли, глинен бюст на жена и каменна брадвичка за култови цели (предметите се намират сега в Асеновградския народен музей). Находката отнася въпросното селище към

 

 

1. Преданието за заселването на Лясково за пръв път чух от Г. Воденичаров — лясковски жител, милиционер в Асеновградската община, през 1945 г. есента. Като бивш разсилен в Станнмашката гимназия нему се паднало да изнася бракуваните книги от гимназиалната библиотека и по този начин попаднал на няколко страници от книга с неизвестно заглавие, в която се разказвало за Лясково. Воденичаров се заинтересувал от това и преписал запазения текст, но после го загубил, та по памет трябваше да възстановява съдържанието. След това питах стария учител Бандеров дали някой е писал история на Лясково, а той ме информира, че нещо по този въпрос е писано от Петър Бакалов. Търсих подобна книга в библиотеките, но не попаднах на никакви следи. Съдържанието на Воденичаровия разказ предадох, както съм го записал от него през 1945 г., след като по собствен път попаднах на същото предание — вече в Лясково, Девинско. Там престарелият вече дядо на Джинкови ми разказа почти същото без годините, т. е. без датите, които визираше разказът на Воденичаров. Старият Джинков ми посочи дори живи роднини на Кушеви от Лясково. Така че общо върху истинността на преданието едва ли има съмнение, докато „първоизворът” на фиксираните дати остава все още неустановен.

 

 

100

 

предисторическите времена. [1] В Богородично са намерени и плоски костни идоли с орнаментика, характерна за праисторически времена. [2] На 1/2 км в източна посока от селото върху десния бряг на рекичката се намира оброчището на света Марина със следи от старо селище: строшени тухли, керемиди, глинени съдове, монети, зидани канали и пр. На това място е намерена плочка, посветена на тракийския Херос. Лявата вертикална рамка от вратата на параклиса „Св. Марина” е от римски мраморен архитрав със запазен по него ред от перлов наниз. Тези остатки показват, че на това място е съществувало селище още през римско време. [3]

 

Споменатите археологически материали говорят убедително, че Богородично е селище още от праисторическо време, което с прекъсване навярно е просъществувало и през римско време. После то било разрушено вероятно при нашествието на турците, за да се възстанови в началото на XIX век от бежанци, дошли откъм Ивайловградско (според местното предание).

 

Селото се споменава в едно съдебно решение от 4. VIII. 1848 г. (приложение 4) и следователно по това време е вече съществувало.

 

Явровци доскоро имали и сега имат много имоти около Богородично. Жителите му били принудени да аргатуват по чифлиците на богатите горноводенски гърци. Тази икономическа зависимост се отразила твърде много върху нравите и навиците на населението под влияние на горноводенските чифликчни.

 

 

КУКЛЕН

 

Куклен се намира на 7 км в северозападна посока от Яврово върху широко разстлания пороен конус на Кайнаците в подножието на Родопите. Старини в Куклен са намерени доста. В източната част в стената на Шишковата къща е вградена с лицето навън горната част на жертвеник на Зевс с добре запазен релеф на волска глава и нисък релеф на орел. Този от-

 

 

1. П. Детев, Новооткрити праисторически селища в Южна България, Год. Пловд. нар. музеи, 1948, стр. 172.

 

2. Н. Петков, Класификация на плоските костни идоли в Балкано-дунавската област, ГПНМ, 1950, стр. 25—37.

 

3. Д. Цончев, Антични паметници в Южна България, ГМПО, 1954.

 

 

101

 

ломък е изровен при риголване на лозе край селото. Той говори за вероятно светилище на Зевс и Хера от римско време. [1]

 

През 1947 г. Георги Тафков от с. Куклен донесъл в Пловдивския археологически музей една каменна статуя от типа на менхирните, намерена в местността Ючтепе при разкопаването на един гроб. [2]

 

На километър и половина южно от село Куклен в местността Барата всред остатъци от старо селище е намерена оброчна плоча на тракийския Херос. В местността Рупите е намерен също отломък от горната част на оброчна плоча, посветена на Хера, и мраморен висок релеф на сатир. Находките са от първата половина на II век. [3] Куклен е съществувало през отколешни времена, което се потвърждава и от други следи, останали от римско време — бани, постройки, грънци и др.

 

На 6 км право на юг от с. Куклен в планината се намира в явровско землище Голямото кале. Основите на калето са добре запазени и очертават шестоъгълна постройка с неправилна форма, дълга около 50 м и широка 30 м. Запазените зидове са изградени от камък и хоросан, примесен със смляна керемида. Добре са запазени и контрафорсите. В подножието на калето се открива дълбок дол, откъдето извира изобилен извор — „кайнаците”. Срещу голямото кале се издига друга планинска чука — Малкото кале. Там не се забелязват зидове, но личат следи от обработване на канарата за издял-ване стъпала на стари, съществували някога зидове.

 

По склона край Голямото кале минава пътят от Куклен за Букът — Юрукалан — Бяла черква — Персенк — Кара балкан — Беломорието. Тази презродопска магистрала е навярно римски път, от който има запазени калдъръмени участъци около Персенк и местността Мезаргидик. Вероятно е Голямото и Малкото кале да са били във връзка с пазенето на този презродопски път и въобще входа на Родопите.

 

В Куклен било и калето Баница в едноименната местност Баница. Калето било подарено от Бакуриани на Бачковския манастир, както се вижда от текста в глава II на устава:

 

 

1. Л. Ботушарова, Антични паметници в България, Годишник на Пловдивския музей, 1949, стр. 49—56.

 

2. Д. Цончев, Антични паметници в Южна България, Годишник на музеите в Пловдивски окръг, 1954, стр. 281.

 

3. П. Детев. Новооткрити старини, ГПНМ, 1950, стр. 260.

 

 

102

 

„Дадох калето, наречено Баница, ведно с извора, околните села и чифлици с горите по старите им граници.”

 

Историята на село Куклен ще да е била много неспокойна. При нашествия в Тракия селото навярно е било опустошавано неведнъж. Намерени са масови християнски гробове над селото.

 

К. Иречек твърди [1], че изгонените от Пловдив гърци при нашествието на турците се заселили в околните селища Асеновград, Арбанаси, Конуш, Горни Воден, Куклен и др. Освен гърците в Куклен се настанили по-късно и турски колонисти, привлечени от богатата местност, изобилно напоявана и плодородна, ползуваща се както от преимуществата на полето, така и на планината. През 1818 г. селото имало 200 къщи. В своето описание на Пловдивската епархия поп Константин [2] споменава този факт, без да говори нищо за жителите. Разрастването на селото било фатално за явровци, които постепенно били пропъдени от полето, а освен това били заставени да отстояват с ожесточена борба и планинската част на своята мера, на която кукленци посегнали след изсичането на полските гори. Че такива гори имало, говори фактът, че досега многократно са изваждани дъбови и насмолени борови дънери в местността Каратопрак.

 

 

ГОРНИ ВОДЕН

 

Село Горни Воден, Асеновградско, се намира на 7 км източно от Яврово в една гънка от най-северните разклонения на Чернатица непосредствено до Тракийското поле. Това е древно селище, в което са намирани доста старини. В местността Трапезица е намерена надгробна колона от варовик с височина 1,5 м и надпис върху нея: „По щастлива съдба Марк Муций Клавдиан, син на Кардента, постави върху гроба този паметник за себе си приживе.”

 

Надписът е датиран от II или III век от н. е. и както се вижда от презимето — „Карадента”, е на тракиец, който е служил вярно и честно в римските легиони, поради което му

 

 

1. К. Иречек, Княжество България, стр. 372.

 

2. Наръчник за Пловдивската епархия и нейното писание, съчинено от преподобния и многограмотен Константин економ, свещеник пловдивски, 1819 г. (превел — Апостолидис), Известия на Географското дружество, 1935, стр. 187.

 

 

103

 

било дадено римско гражданство и е променил името си. [1] В Горни Воден е намерена и варовита плочка с изображението на тракийски конник в скок надясно. [2] През 1927 г. в съседна на Горни Воден нива са намерени бронзова вативна ръка, бронзов бюст на мъж, бронзово бюстче, статуетка на Амур, на сатир, на Зевс и Венера. Предметите са от римската епоха. [3] В двора на оброчището „Св. Спас”, западно от Горни Воден, е запазен един жертвеник от едрозърнест мрамор с дължина 1,15 м и с надпис, посветен на Асклепия. Вероятно там е имало светилище.

 

Село Воден носи името си от едноименното кале „Водин” — личен имот на византийския пълководец Григорий Бакуриани, подарено през 1084 г. на Бачковския манастир.

 

Калето Водин се споменава и от историка на III кръстоносен поход — Ансберт, който твърди, че след като рицарите превзели Пловдив и там не намерили достатъчно продоволствие, те се отправили към съседните природопски крепости и ти нападнали. Между тях било и калето Водин, откъдето рицарите взели много волове.

 

При отоманското нашествие вероятно е Горни Воден да е бил опустошен. По-сетне тук се заселили гръцки бежанци и образували сегашното село. Гърците се изселиха през 1925 г. (спогодбата „Моллов—Кафандарис”). Заселиха се македонски и тракийски бежанци.

 

На 3 км от с. Горни Воден в равнината неизвестно по кое време е образувано село Долни Воден. Мястото на старата крепост Водин е неизвестно. Останки от стари зидове, тухли, облепени с хоросан, и други дават основание да се мисли, че калето е било между сегашните две села в местността Камарите. Над Горни Воден доскоро се виждаха развалини от изгорения манастир „Св. Параскева”.

 

Поп Константин в „Описание на Пловдивската епархия” пише следното за Воден: „Две села едно до друго на същите поли. Горното е населено с християни, а долното от турци.”

 

Близкото съседство на Яврово с Горни Воден е имало голямо значение. Яврово било подложено на постоянен натиск било при опити да се присвоят части от неговото землище, било за да се натрапят гръцки свещеници, четмо и писмо.

 

 

1. М. Апостолидис, Неиздадени надписи от Пловдив и околността. Год. на Пловдивската библиотека, 1927.

 

2. Ив. Велков, Антични паметници в България, ГНАМ, 1922—25.

 

3. Г. Кацаров, Антични паметници на Тракия, ГНЕМ, 1930.

[Previous] [Next]

[Back to Index]