Миналото на Яврово, Девин, Манастир

Николай Хайтов

I. СЕЛИЩНИ ИСТОРИИ

 

СЕЛО ЯВРОВО, ПЛОВДИВСКО

 

ЧАСТ ПЪРВА — ИСТОРИЧЕСКА

1. Първи сведения за селото

2. Епидемии

3. Нападения на хайтите

4. Развитие на селото

 ( Родове преселници („мажире”)  —  Изселници )

5. Борба с турските произволи

6. Управление на Тъмръшлиите

  ( Хасан ага  —  Ахмед ага  —  Съдилището на Ахмед ага  —  Обиколките на Ахмед ага  —  Една загадка около Ахмед ага )

7. Сеизинът на агата

 

1. ПЪРВИ СВЕДЕНИЯ ЗА СЕЛОТО

 

Първото историческо сведение за село Яврово намираме в Устава на Бачковския манастир, написан през 1084 г. От този средновековен документ узнаваме, че основателят на манастира — грузинският благородник на византийска служба Григорий Бакуриани, го дарил с много имоти, между които фигурира и името на с. Яврово в глава II на устава, където Бакуриани пише:

 

„Подарих и потвърдих крепостта, която се намира в същата Филипополска тема, т. е. селището, наречено Петрич, а именовано от местното население Василикос, с именията, спадащи към него, местността, наречена Янова, където сега построих манастира, местностите Бачково, Добролонг, Добростан, Вурсей, Лалково с така нареченото Аврово. Аз подарих всичките тези местности с гореказаното кале заедно с цялата му околност и определени имущества със старото му землище и с всичките му привилегии и доходи до обсега на крайните му граници. Освен това дадох и съседното на тези местности село, наречено Станимака, заедно с двете калета, които съм издигнал там, а също и именията им, сиреч Липица и местността, наречена Св. Варвара, която е съседна на Преница, заедно със скитовете му Св. Никола, Св. Илия и Горния св. Георги, както и Долния св. Георги, който е близко до селото. И тях също подарих изцяло с всичката им от старо време владеяна околност и землището до определените от мене граници между тях и калето ми Водин. . .” [1]

 

В текста, който цитираме, наред със село Яврово се споменават имената на днешните села Бачково, Добралък, Добростан — Асеновградско, и с. Лилково — Пловдивско. В преписа на манастирския устав от XVIII век Яврово е споменато като „Аврова”. Аналогично са написани имената на другите

 

 

1. Изв. на Института за българска история при БАН, София, 1951, том I, стр. 121.

 

 

19

 

села: „Лáлкова” вместо Лилково, „Бáчкова” вместо Бачково. Според проф. Йордан Иванов имената на тези села в оригинала на устава са били обозначени със славянското си окончание „ово” („Лилково”, „Бачково”, „Яврово” и пр.), но под влиянието на установената турска терминология през XVIII век, гдето славянското окончание „ово” звучи като „ова”, преписвачът е видоизменил въпросното окончание от „ово” на „ова” [1].

 

Важно е да се отбележи, че споменатите села, а именно Бачково, Лилково, Добростан и Добралък, както и Яврово фигурират в текста на манастирския устав не като села, а като ниви, местности. Не изглежда обаче вероятно всички да са били само ниви и ненаселени местности, още повече че те се намирали в непристъпните някога Родопи. Там и да е имала ниви, едва ли са могли да ги обработват други освен местните жители, които навярно са имали постоянни жилища по тези места, най-вероятно под форма на пръснати колиби.

 

Изглежда, че в средновековието понятието „село” се различавало от нашите съвременни понятия, както личи това от споменаването на Станимака. Щом като Станимака (сега Асеновград) с двете си калета, именията и четирите параклиса е назовано като „село”, явно е, че разпилените в гората колиби не могат да бъдат наречени села, а са отбелязани: като ниви или местности.

 

Макар че се говори за „ниви”, с най-голяма вероятност може да се приеме съществуването на село Яврово още през XI век.

 

Кога всъщност е заселено то?

 

Доказателства в това отношение няма. Вероятно това ще да е станало през VI и VII век, когато цяла Тракия, включително и Родопите, били заселени със славяни. Съществуват и указания, които дават основание да се мисли, че и славяните не са били първите жители на Яврово. Един от знаците за предславянска култура е оброчната плоча на богинята Хера, намерена през 1880 г. при копане основите на. новия метох, която се пази и сега в Народния археологически: музей в София. Наличието на този култов предмет в непосредствена близост със селския извор, наречен Аязмото, е в безспорна религиозна връзка. В тая връзка е и наличието на

 

 

1. Асенова крепост и Бачковският манастир (статия от проф. Йордан Иванов), Изв. на Арх. д-во, 1911.

 

 

20

 

подземния параклис, разкопан през 1854 г. до Аязмото, което говори за дълговечна религиозна традиция, по силата на която на това същото място е застроен и новият храм през 1857 г. Намерените около Аязмото култови предмети и монети от късните римски императори са указание за съществуването на селище, най-вероятно тракийско. Топографските особености на местността са благоприятствували за зараждането на селище: сравнително равна местност, защитена от ветрове, с изобилна вода и гъсто залесена околност, пригодна за лов и за пасища на добитъка. Освен това близкото разположение на равнината предлагало и зимни пасища и достатъчно земеделски площи за обработване. Към тези преимущества трябва да добавим и едно от най-важните — силно пресечена планинска местност, която давала сигурно убежище на населението в смутни времена. Тая спасителна близост на горите имала неоценими преимущества за сражения и бягство. Населението могло за няколко часа да се пръсне в гъсталаците и да остави на неприятеля най-много своите сламени колиби.

 

Историята на село Яврово след 1084 г. е забулена в мрак чак до началото на XVIII век. Две-три стари предания, няколко исторически паметника — ето цялото наследство от тази епоха. Първото от тези местни предания говори за някакви си „фрáнцалие”. Това били малки дружини ездачи на едри коне, „заковани в жéлезо”, които карали населението да ги среща със софри на главите, за да могат яздешком да си набождат яденето, като си служели с „нòжища” и „шѝшове”. Вижда се, че тези неканени гости били твърде предпазливи. При нападенията на „фрáнцалиете” населението се криело в Мéча дупка и Караджòв камък, но по-късно взело мерки за своята защита. Изградени били четири каменни кули в четирите краища на селото: на Кѝчър, Дрỳмът, Св. Архáнгел и Бáтив дол. Тези кулички давали възможност за денонощно наблюдение на всички пътища, които водели за селото. Съгледвачите в тях свирели при опасност с особени пищялки. Населението в такива случаи бягало в гората.

 

Дали преданието за „фрáнцалиете” се отнася за кръстоносците от III или IV кръстоносен поход, не може с положителност да се каже. Известно е, че и едните, и другите минали през Пловдивското поле, а първите опустошили природопските крепости. Ансберт определено споменава, че след като бил превзет Пловдив от кръстоносците при третия поход, те завою-

 

 

21

 

вали и калето Водин, от което награбили много волове и друга плячка. Това кале се намирало някога само на 4 км североизточно от Яврово. Не е изключено рицарите, които ограбили Водин, да са изпратили свои разузнавателни разезди и по-навътре в планината, където било сгушено и Яврово. Впечатлението, което направили тези „заковани в жéлезо” мъже, ще да е било толкова силно, че останало да се помни и приказва цели седем века след това.

 

Второто предание определено се отнася за изграждането (или подновяването) на Добралъшкото кале в местността Чатáла, разположено на една скала край река Луковица, 8 км североизточно от с. Яврово. В подножието на този връх минавал някога старият път от Станимака за Юрукалан, който се събирал на това място с римския път Пловдив—Персенк—Бяло море. Преданието разказва, че цялото село било дигнато за изграждането на това кале, включително и жените. Оставили в дом само по една баба, за да люлее малките деца, и на девет къщи само в една имало по едно гърне да ври на огъня. Хората се нареждали от реката нагоре към върха на калето и един другиму си подавали „òтръки-нáръки” едри камъни за градежа.

 

Това предание бе разказано от баба Петра Джòнева, 92-годишна, през 1945 г. Две години по-късно го записах от баба Иордана Джóнева. Интересно е да се отбележи, че разказът бе предаден в една почти песенна форма.

 

Е гà зафанали грáжбата,

на девет мáки една оставяли —

девет ми люлки да люле,

девет бакъра да стѝка.

Редили са възбърдо

и си подавали кáменете

óтръки-нáръки.

 

Кога е най-възможно едно подновяване на Добралъшкото кале? Може би е станало при Иванко (около 1196 г.), назначен от Византия за родопски управител, който започнал усилено да възстановява родопските крепости с намерение да се обяви независим, или по времето на деспот Алекси Слав (1207—1230 г.), или най-сетне — през времето на Иван Асен II, чието име е свързано с възстановяването на някои родопски крепости, каквато е Станимашката (1218—1241 г.). Във всеки случай под-

 

 

22

 

новяването на Добралъшкото кале станало преди завладяването на България от турците, защото след това тези калета в Родопа загубили своето стратегическо значение и възстановяването им от турците е ненужно.

 

Отколешният характер на преданията буди наистина известно недоумение, но факт е, че те съществуват, както съществуват песни в Средна Родопа, които възпяват Момчил юнак в събития, станали през XIV век. Особеното географско положение на селото го запазило от посегателство и чуждо влияние и способствувало за приемствеността между поколенията и опазването на преданията.

 

 

2. ЕПИДЕМИИ

 

Едно предание, което хвърля известна светлина върху развитието на селото, е това за морѝята, както е известна в Яврово чумната епидемия, позната и под името „каранлък”. Колко епидемии е преживяло селото — не се знае точно, но първата, за която се говори, е тази от 1719 г. За нея научаваме от записките на немеца Жирард Корнели Дирш, който участвувал в едно посолство, изпратено до султана в Цариград. В своите пътни бележки той пише, че когато минавали през Тракия, посолството не посмяло да се отбие нито в Пловдив, нито в Станимака, макар че имало това намерение. Те се отказали от намерението си и на 10 юли 1719 г. замръкнали в околностите на Станимака (Асеновград), страхувайки се от епидемията, която върлувала по това време из този край.

 

Докато за мори́ята от 1835 г. се казва, че болните посинявали и умирали, за епидемията от 1719 г. се говори, че „болните пършнували и умирали”, т. е. страдали от диария. Това е едно указание, че мори́ята през 1719 г. била може би холера.

 

Събитие в Яврово, което се отнася до първата мория, е преселването на Гéрово (старо селище, находящо се на 8 км югозападно от Яврово, което вече не съществува). Едно домашно предание на рода Гéргиски споменава, че през време на тази мория заболял Георги — родоначалникът на днешните Гълъбови, който бил изолиран в местността Св. Архангел, за да не зарази останалите. Всеки ден на болния изпращали от къщи храна в едно бакърче по дете. По-късно то заварило стареца мъртъв.

 

 

23

 

Втората морѝя (чумата) взела първите си жертви в Пловдив и след това пламнали от заразата и околните села, в това число и Куклен. По гроздобер чумата се появила и в Яврово, пренесена от пазарджиите, които отивали в града. Заболелите посинявали и умирали, но в редки случаи болестта избивала като изрив под мишниците. Такива болни оздравявали, придобивали имунитет и ставали гробари на умрелите. Наричали ги „гозгунджѝе”. В Яврово имало трима гозгунджѝе.

 

Обхванато от панически страх и следвайки поговорката „Крий се от чумка зад шумка и от сипка зад шипка”, населението се пръснало из гората по семейства и махали, главно накъдето били егреците на стадата им. Тафкови например се криели в Караджов камък, Хайтови — в Рухáтица, Балабанци — в Кади́йца. Други семейства се пръснали по Св. Иван, Св. Атанас, а Гéргиски заедно с Лозáнови и Дрéшкови отишли в местността Вáрницата, където си направили колиби. Тази местност се видяла на бежанците твърде близо до селото и затова още преди да настъпи зимата, се дигнали оттам и заминали за местността Божáница — залесена по онова време с почти девствена борова гора. В Божаница те си направили колиби и останали до Коледа. По едно време продуктите, които имали, се свършили. Решили тогава да изпратят двама души в Пловдив да купят нещо за ядене. Изпратени били Пею и Паци Дрешкови. Те натоварили две мулета с кюмюр и заминали. Напазарували каквото могли и се върнали в Божáница на втория ден вечерта. С пристигането си обаче те заболели и умрели. Майка им — Гроздáница — се запрепяла, а чумата уж взела да и́ вика: „Я вижте, мари, каква хубава лесня е подкарала Гроздáница!”

 

Смъртта на двамата Дрешкови изплашила бежанците и те натоварили мулетата и заминали за друга местност — Суни́човица. Едва разтоварили багажа на новото място, и паднала нова жертва, този път — една жена. Хората пак се дигнали и отишли в местността Ряката, където прекарали до лролетта. Гозгунджи́ете от село идвали да им носят храна в торби, които окачвали на един дъб в местността Св. Атанас. Торбите пренощували, а на другия ден бежанците ги вземали, за да ги върнат по същия начин. В запустялото село останали само гозгунджѝете. Умрелите хора те заравяли, а когато жителите се разбягали в горите — носели им храна.

 

 

24

 

Веднъж гозгунджията Чубра Иванова си опекла две яйца в пепелта на огнището, наточила си и една паница вино и тъкмо се канела да седне и яде, отвън по улицата се задали три жени, три чуми. Уплашената Чубра подпряла вратата с един палешник и набързо се завила в хáлището (завивката), на което стискала с ръце четирите краища. Чумите отворили залостената врата и започнали да дърпат Чубра да стане. Едната викала: „Стани, Чубро, че яйцето се пукна в пепелта!” Чубра обаче не ставала, а още по-силно стискала завивката. Като видяла това, една от чумите казала: „Оставете я, мари, не видите ли, че с кáшовете (ръцете) стиска, пък с áшовете (краката) натиска.” По това време пропял петел и чумите си отишли.

 

Селяните си представлявали чумата като висока кокалеста и разрошена жена, която скитала по улиците и когото срещнела, „устрелявала го с очи”. Всяка жертва издавала нейното зловещо присъствие и затова хората бягали панически от местата, където се появявала смъртта. Инстинктът вярно им показвал единствения път към спасението — разпиляването по горите. Една есен те се завърнали в село. Дали това било следващата от заразата есен, не се знае, но завърналите се намерили тревясали дворове. Ябълките и сливите били окапали по земята, добитъкът подивял, а кучетата виели по „чатарлъците” (кръстопътищата). Тези, които се завръщали, трябвало да останат два деня в една колиба на Друмът, а след това влизали в селото, където пушели само три комина: на Чубра Иванова, на Джоневия поп и Чили́ковият. Осемдесет души не се завърнали. Гробовете им и досега се срещат в явровските местности. Останалите живи се събрали в старата черква „Св. Димитър” и напълнили само половината от нея.

 

Мъката по загубените близки и преживения ужас живите претворили в спомени, приказки и песни като в следващата явровска народна песен:

 

Всичко се пóле прибрало,

Пéтрово пòле остана.

Дали е скъпа година,

или са кесáт аргате?

Нито е скъпа година,

нито са кесàт аргате,

черна се чума зададе,

 

 

25

 

та е морѝла, гасѝла

Пéтролю девет синове

и девет млади снашици

и четиредесет внучета.

Девет орала запустили

и девет нови фурчици

и четиредесет люлчици.

Петър се назад повърна,

та нах дома си отиде,

накладе четри огньове,

та че ми събра и набра

на девет сина оралá,

на девет снахи фỳрчици

и на внучета люлчици,

та че си викна, заплака:

— Гóрите, гиди пущини,

та да ви веке не гледам

и да ми мъка не пада!

 

 

3. НАПАДЕНИЯ НА ХАЙТИТЕ

 

Немалко ужаси преживели явровци от нападенията на „хайтите”, „шкóдрите” или „кърджалиите” — разбойнически орди, които опустошавали България в края на XVIII и началото на XIX век. В местните предания кърджалиите са известни под името „хайти” или „шкòдри”. Възможно е „шкòдрите” да са наричали кърджалийските дружини, съставени предимно от арнаути (от гр. Шкодра — Албания). Вероятно „хайти” населението наричало дружините, съставени от местни хора — грабители, които, както ще видим, нападали Асеновград и околностите.

 

„Шкóдрите” няколко пъти ограбвали съседното село Пáная (сега Богородично), разположено на 4 км северно от Яврово. Изплашеното население, като узнавало за идването на разбойническите дружини, напускало селото, като подбирало със себе си и добитъка, и се скривало в букаците на местността Поля̀ни или дупката в Стáкив камик. В Богородично оставала само една жена, надарена с кураж. Тя дочаквала нападателите в

 

 

26

 

двора си и въоръжена с една сопа, която развъртала не по-зле от мъж, бранела имота от похитителите. Веднъж няколко души „панти” решили да я подмамят. Престорили се, че бягат от нея и я увлекли подире си вън от селото, гдето и я претрепали. Това показва, че освен големите и организирани дружини около беззащитните села се навъртали и малобройни групи разбойници, които използували ужаса, вдъхнат от името им, за да грабят свободно.

 

По времето, когато шкóдрите идвали до Богородично и го нападали, Яврово било нащрек. По пътищата, които водели за селото, били поставени съгледвачи, въоръжени със самострели и криваци, които предупреждавали населението с разлюляване на големи овчарски звънци за приближаващата опасност. Това наистина имало ефект. Веднъж няколко души хайти хванали в местността Лáсово един явровски селянин пазарджия. Те започнали да го разпитват колко е голямо селото, пази ли се, къде се намира и колко е стражата и пр. Селянинът им казал истината, че селото се пази денонощно. Хайтите сметнали, че пленникът им ги лъже, за да ги сплаши, та му вързали ръцете и го подкарали пред себе си, за да проверят сами. Когато се показали откъм Стáкив камик, заблещукали огньове в местността Бáтив дол, а край тях нападателите съзрели силуетите на стражата. Хайтите освободили пленника да си върви, а самите не посмели да отидат по-нататък.

 

Веднъж цяла дружина ездачи разбойници сбутали конете по пътеката през местността Поля̀ни, но и явровци ги дочакали добре. Те престъргали на косъм най-едрите буки встрани от пътя, запримчили го с повит за върховете и се „пущами́ли” в храсталаците край пътеката. Когато хайтите се проточили по пътеката, кряснала сойка (условният знак) и дърветата с трясък започнали да се събарят върху разбойниците, като помитали и коне, и хора. Била страшна олелия от цвилене на коне и трясък. Тези, които се опитали да се измъкнат напред или назад, попаднали под топузите на засадата и само неколцина се отървали. Явровци обрали седлата на конете, маждраците и останалото оръжие на хайтите, дотрепали ранените и ги накамáрили в дерето. Доскоро в Яврово на празника Пéспонеделник (Карнавала) се развъртаха кърджалийските „нóжища” и „пишкалá” — четириръбести, кривнати малко и дълги до половин метър железни остриета, набучени на къси

 

 

27

 

дрянови тояги, трофеи от паметната среща на явровци с хайтите.

 

Спасителна роля при тези нападения изиграла естествената непристъпност на Яврово. Големите дружини не обичали планинските местности. Малките дружини пък се страхували от организираната отбрана и така селото се опазило от разорение. Асеновград бил ограбен през 1818 г., а заедно с него и много съседни села и манастири, според както свидетелствува поп Константин. [1] Дружината, която нападнала Асеновград и околността му, била предвождана от Аджи ага, брат на смолянския войвода и деребей Салих ага. Властта била безсилна .да се справи с тези хайти, които опустошавали целия Рупчос.

 

В летописната книга на с. Малево намерихме следната бележка за хайтите:

 

„...По онова време по нашите места се появили разбойници, известни тук под името „хайти”. Тези разбойници нападали отделни колиби, изгорявали ги и откарвали добитъка. Ако хората от колибите не могли да избягат и се скрият в някоя пещера или скривалища, избивали ги. По този начин били изгорени колибите на Горно селище, Долно селище и Борово. Населението на изгорените селища се прибрало при колибарите от Марѝново село. Тези постоянни опасности накарали селяните да се съберат на едно място и потърсят начин за обща защита. Те не разполагали с оръжие, за да се противопоставят на разбойниците; не оставало друго освен да се съберат всички на едно място, в едно село настрани от пътя на хайтите, притулено в някой дол, където да не се вижда.”

 

По всичко личи, че селяните на село Мáлево турили в изпълнение решението си и наистина се заселили в едно село, разположено на такова скрито място, че може да се намери само с помощта на водач. По същия начин разрешили въпроса за своята защита селяните от съседното на Малево село Орехово, Асеновградско. По време на „хайтите” около сегашното село съществували четири махали: Койлово, Селци, Старо село и Мéшец. Населението от всички тези махали се криело при опасност в „Човешката дупка” — една пещера в подножието на варовита скала над сегашното село Орехово. Нападателите неведнъж се озадачавали къде ли изчезват вне-

 

 

1. Поп Константин, Водач на Пловдивска епархия, ИГД, 1935, стр. 187.

 

 

28

 

запно всички колибари и потъват като вдън земята. Досетили се те, че съществува някакво скривалище и за да го открият, послужили си с хитрост: един от хайтите се присторил на жена и започнал плачешком да вика за помощ. Скрилите се колибари не искали да оставят нещастницата на произвола и се провикнали, за да я ориентират къде са. По такъв начин те издали своето убежище и скоро хайтите се озовали на входа на пещерата. След безуспешни опити да накарат скрилите се да излязат, нападателите струпали на входа хвойнови храсти и мокра слама и запалили огън. Скоро цялата пещера се изпълнила с дим, който задавял нещастниците в. пещерата, и мнозина се принудили да излязат, но били посрещнати от маждраците на хайтите и намерили смъртта си. Останалите се издушили в дупката, където и сега се намират кости от онези печални времена. След тази беда всички останали живи от старите махали се събрали на едно място, където е сегашното село Орехово. Не само Малево и Орехово претърпели такова поселищно прегрупиране. И други родопски села променили своя облик през онова размирно време. Дори и българомохамеданските села не били пощадени, макар че те по-малко били изложени на опасност (около сегашното села Лясково, Девинско, имало няколко махали — Вълкови лявове, Мариново село, Старо село и други, които се събрали в сегашното село Лясково от същите съображения за безопасност). Един от по-старите лясковци ми разказваше през 1947 г., че Синапят бил оня „ербáпин”, който бастисал тяхното село. Той поискал най-напред пирони за строежа на конаците Алъкьой, но те не му дали. Поискал пари — отказали му пак. Тогава той връхлетял с „он киши панти”, но един юначен лясковец — Бáрбата, срещнал нападателите накрай селото, пукнал им с едно „тóпище”, пълно с „кантáрюви топузе”, и ги разгонил.

 

Допреди тези размирни времена селищата били повече пръснати из пущинаците махалици, застроени около пасищата и нивите. Този начин на живот отговарял най-добре на целите на тогавашното примитивно скотовъдство, което се нуждаело от значителни площи. Променящата се първобитна икономика бездруго щяла да съдействува за концентрацията на махалите, но силен тласък в това отношение дали размириците. В две-три десетилетия махалите от Средна Родопа се събрали в села и селищата придобили съвременния си облик.

 

 

29

 

 

4. РАЗВИТИЕ НА СЕЛОТО

 

Кърджалийските нападения и особено епидемиите дали своето отрицателно отражение върху развитието на селото, неговата численост и благоустройство. Сигурни данни в това отношение няма, но приблизително могат да ни ориентират преданията, спомените и единственият турски документ, останал от 1857 г. (виж приложение 8). Според преданието за първата „морíя” Яврово имало само 20 бидéла („бидéл” в превод от турски ще рече нещо като партида на едно лице за зачислените му под наем вакъфски имоти). Около столетие след това — от 1835 до 1837 г., в изкупуването на мерата участвували със свой дял 18 семейства. Като се има предвид, че при покупка на мерата участвувало почти цялото село, с изключение на най-бедните, можем да направим заключение, че от 1719 до 1837 г. селото никак не е нараснало, обстоятелство, което се обяснява с катастрофалната смъртност през време на втората епидемия. И най-сетне през 1857 г., когато по силата на някакво общо нареждане станала поголовна подмяна на документите за недвижима собственост — ниви и ливади, в Яврово има вече 97 бидéла, всеки документиран с отделен документ — крепостен акт. Тези крепостни актове се пазят и сега в народния съвет. Двайсетте години били, разбира се, години на развитие, но въпреки това увеличението на „бидéлите” не идва само от прираста на населението, но и от това, че старата задругарска форма на живот започнала да се разпада, семействата се „роили”, вместо по двайсетина-трийсет души те започнали да се раздробяват и броят им се увеличил.

 

Всичко това ни разкрива още един факт, а именно, че „бидéлите” от 1719, а може би и тези от 1837 г. се покривали с големите селски родове. Ако те са били средно от по 15 души, каквито данни имаме от спомени и предания, средната численост се е движела около 300 души (за периода 1719—1837 г.). През 1857 г. населението било значително повече (около 450 души). През 1905 г. според преброяването Яврово имало 1042 жители.

 

Колкото и да било затънтено селото, все пак в него имало движение на населението, поради което родовете кореняци останали твърде малко. Един от най-старите родове е Тáфковия. Издънки на този род са Чáчови и Батѝнкови.

 

 

30

 

Родоначалникът се наричал Тръндафил — обикновен козар, но неговият син — Георги, се домогнал до търговийка, спечелил пари и накупил добитък. Синът на Георги бил наречен на дяда си — Тръндафил, Дафко или Тафко. Неговите синове са първите селски чорбаджии. Тафко си имал собствен трон в черквата, домът му бил конак на Ахмед ага Тъмръшлията. След смъртта на Тафко чорбаджилъка наследил Гечо, който бил мезлишки съветник, един от „оникилиите” (единадесетте). Той бил и мюлтезимин, т. е. предприемач на десятъка, човек безскрупулен и хитър.

 

Тѝменчови са един род с Харалáмпиеви, Дỳчеви и Узỳнови. Старото им име е Грáгоски. Родоначалникът се наричал Сѝмен. Неговият внук Драган дал начало на рода Тйменчови, а вторият внук — Мавродѝя, станал баща на Харалампиеви. Син на Данчо е първият ковач в селото, а неговият син е първият явровски свещеник — поп Харалампи, известен главно с това, че той основал една от първите кредитни кооперации в Асеновградска околия и пет години подред служил без възнаграждение, докато кооперацията закрепне. Син на Драган е Тименчо, заклан по време на Априлското въстание от башибозуците на Дели Ахмед Лъкавски. Дъщеря на Тименчо е баба Петра Джонева (вече покойница) — жена с изключителна памет. Много от страниците на тази книга се дължат на тази талантлива старица.

 

Родът Хáйтови е един с Младенови. Родоначалникът Чилѝку живял около 1719 г. Според преданието след. първата „мория” между единствените три комина, които пушели в селото, бил и неговият. Той бил лозар, а по-късно „мухтáрин” (кмет). Бил удушен от гръцкия калугер отец Зосим в манастира „Св. Врáчи”. За поколението на Чилѝку ще се каже по-нататък.

 

Родове с по-оскъдна семейна история са Бáкови, Ивáнови, Мàндиви, Дрèшкови, Ди́нкови, Ангелѝеви, Пейчѝнови, Самарджѝцки, Меля̀нчеви, Танỳшеви и др.

 

 

31

 

 

РОДОВЕ ПРЕСЕЛНИЦИ („мажѝре”)

 

Размирните времена на „хайтите” причинили не само разселването на цели махали, но и единично и групово разселване. Една категория пришълци в Яврово са разселените от бившето село Гéрово, тъй наречените Гéровски родове. Според семейното предание на Гóриви това ще да е станало около 1760 г. Тогава дошли освен Гóриви Дживóндови, Чáчевски, Калѝнини, Клишáреви.

 

Родоначалникът на Бóзови дошъл в село по времето на „хайтите” от Арнаутлука. Едната му ръка била посечена от ятаган и оттам името му „Чолак Герги”. Този бежанец се хванал аргатин у Тафкови, оженил се в Яврово и оседнал. Родът Пѝсаноски е от с. Пѝсаница (Смолянско). Неговият основател се опитал да вземе от едно бейско стадо овен за чеверме, но го надушили и трябвало да бяга по-надалеч. Говори се, че родът Рỳнтиви е арнаутски род. Неизвестно защо, селяните не искали да приемат този бежанец в селото и той — по арнаутски упорит, се заселил в местността Поля̀ни, където един му продал ливада. И досега личат основите на застроената от него сая̀ за козите. Името „Рỳнтиви” иде от големите рунтави кучета, които пазели стадото. Родът Калайджѝеви са преселници от Устово, Смолянско. Родоначалник е Слави, по занаят калайджия. Той идвал в Яврово да упражнява занаята, посвикнал със селяните, които му давали добра работа, заселил се накрай селото, където и сега се намира Калайджиевата махала. Родът Калỳдиски произхожда от Сърбия. През някое от многото „мурабета” един турчин заробил сръбчето Калуди. По пътя някъде край Пловдив то успяло да се отвърже и ударило на юг право през полето към гъсталаците на Родопа, където искало да се укрие. През нощта стигнало в местността Лóмът, обраснала с девствена борова гора. Там се навъртало няколко деня, яло яйца от гнездата на пойните птици, но все пак изгладняло дотам, че се престрашило и показало на някои жени копачки. Те го завели в село. Там станал аргатин, оженил се и оседнал. Родът Николови е скорошен. Основателят му — гръкоманинът Никола от Горни Воден, дошъл през 1857 г. за черковен певец в новия храм, но понеже пеел на гръцки, скоро бил сменен и отворил бакалница в Яврово (първата бакал-

 

 

32

 

ница), оженил се и останал. Македонски са неотколешни пришълци от Македония, Вангелови — също, с тази разлика, че родоначалникът им дошъл още през турско време. И досега у Вангелови се намират остатки от „силяха” (оръжието) на прадядото: закривени навън и навътре ятагани с черни и бели кокалени дръжки. Вангелови са един род с Димовски, Стоеви и Дадáчови. Родът Пáнови води началото си от някой си Пано, дошъл от Павелско. Той попаднал в селото поради една любовна история. Пано залюбил една мома от с. Чаушево (Добристан). Видели се по време на ангария у един станимашки турчин. Хрисимата и черновежда чаушовенка му харесала, пък и тя му отвърнала с взаимност, та той едва дочакал да се върнат от ангария и пратил сватовници. Родителите на чаушовенката неочаквано бързо се съгласили. След някое време Пано изпратил сватбари, заминал и самият той с тях. Там заварили момата вече забулена в булчинското було и готова за път. Направили сватбарския обед, както си било обичай, и тръгнали за Павелско. Из пътя яздели един зад друг, но не си продумали — такъв бил обичаят. В Павелско минали под венчило, завършили и гощавката и дошло време да си легнат в зимника (в старите къщи, където имало само по една стая, първите три вечери оставяли младоженците в зимника). Светнала им свекървата, колкото да им покаже къде е постелката, и ги оставила сами. Спали каквото спали, пръв се събудил Пано. Извърнал се той към любимата да и́ се полюбува на видело, протегнал и ръка да я помилва, но трепнал, като че го ухапала змия. . . Това не била неговата хрисима „исписѝя”, а една възстара зъбеста мома, която никога не бил виждал. После станало ясно, че родителите измамили павелския юнак. Възползувани от обичая на прикриването, „пробутали” по-голямата и по-грозна дъщеря. Всичко било ясно, но нищо не можело да се промени, защото младите били вече минали под венчило. Пловдивският владика — фанариотин, искал 200 гроша откуп, за да ги разостави. Клетият Пано един ден забягнал и дошъл в Яврово, където потомците му живеят и досега.

 

В Яврово има пришълци и от по-далеч — от Мала Азия. Такъв е родът При́мови [1], който е родствен с Кръстáнови. Примовци били двама братя, които едва успели да се измъкнат от някакъв „карашмълък” в родния си край, къ-

 

 

1. По сведения на Анастас Примовски.

 

 

33

 

дето се занимавали с рибарство, и дошли в Яврово. По-късно единият от двамата братя заминал за Устово и там останал. Заселеният в Яврово е родоначалник на рода Примовн, Негови потомци са известният „панта” Стоил Примов и брат му Костадин — сеизин на Ахмед ага.

 

Накрая трябва да споменем за друг интересен род — Балабáнци. Неговата история засяга един от най-драматичните моменти в историята на Родопа — изверя̀ването. Затова ще я предадем дословно, както е записана от Ариф Шерифов Хаджиибрахимов, 86-годишен, от с. Зорница, Асеновградско (10 октомври 1956 г.).

 

„Моята баба — Емне Хаджи Адемова — ми го е разправяла: едно време Чукỳркьово (Забърдо) било зад кáмена. Та по онова време дошел в сéлуту един ходжа от Анадола, софта го зовали. То било на ден Великден. Е гá излизали людéсе от чорквана, софтата ги свъртял на халкò (в кръг) и взел да им вáзи (приказва) подрáгому да се потурчат. Харно, ама никой не искал. Тогава софтата взел да ги бахтé, да ги мъчи, да им вади нóжища, а сейменете, дéну го следели, са посỳнали с едни тюфéчища и ги разцири́кали по чорквана. Затова още си му викат на онова място Цирикова чóрква. Тогава едни, като видели, че нема друг колай, станали каил да са потурчат, пък други не станали каил и побегнали. На потурчените софтата им рекъл: „Хáтте сега да преместим сéлусу на друго место, да се махнем оттука, та по-бòрже да забурите стáраса вяра.” И потурчените се изселили оттам и заселили в сегашното село Софтъще. Другите се разбягали. От двамина брате Балабанци едѝнан са потурчил. От него са сегашнине Балабанци от Софтъще, пък дрýган ни щял да са потурчи и побегнал в Явруву, дену и сега внýковене му зоват Балабанци...”

 

Тази старичка родова история на Балабанците, разказана от ходжа Ариф Шерифов, е доста интересен факт за помохамеданчването на българите в Чукуркьово (сега с. Забърдо, Асеновградско), за произхода на село Софтъще (сега кой знае защо преименувано Свежен) и произхода на Балабанците в Яврово. Разказът на Шерифов показва, че изверяването на родопските българи станало в различни времена и понякога било дело на фанатизирани софти.

 

Историята на явровските преселници дава добра характеристика за онези несигурни времена, когато животът и честта на „раите” били в постоянна опасност и само бягството ги спасявало.

 

 

34

 

 

ИЗСЕЛНИЦИ

 

Изселници от Яврово до освобождението на България от отоманското владичество почти нямало, като не смятаме неволните прокỳденици от селото било поради някакво позорно престъпление, или поради гонение от турска страна. Известни са досега два случая на изселване и потурчване. Единият от тях е случаят с Лéпков Георги, а другият — със Ставри Партенов. Споменатите двама заедно с Митко Самаржицки и други явровци били изпратени към Беломорието „мекерé” да помагат на военния обоз през време на Севастополското мурабе. Митко успял да избяга от горния кат на Чокмановското училище, където мекереджиете били оставени да нощуват, затова по-сетне бил прекоросан „Чóкманлият”. Другите заминали. Било пролетно време, имало „маслини като череши”, както разправяли тези, които се завърнали. Един от тях вехнал цяла една година от някаква болест и умрял: „Мене ма изяде — казвал той — семенлѝкът” (някакъв морски вятър, който го продухал, когато гемията плувала по море). Ставри Партенов, който бил хубавец и левент, не искал да се бие с русите, избягал от конвоя и се скрил в двора на един ходжа в едно от пристанищата, където се отбила гемията. Ходжата го заробил. Ставри, който израснал като аргатин на горноводенските гърци, знаел не само да копае лозе, но и да присажда овощни дървета, да вари препечена гроздовица и други „мурафети”, които много допаднали на ходжата и той започнал хубаво да го храни. Пустáлият от „мекерето” Ставри напълнял и се разхубавил, та влязъл в очите на ходжовата дъщеря Емньó. Тя си загубила ума по тоя широкоплещест и прав като борика балканджия. Веднъж-дваж тя му се открила уж случайно, но бледоликото момиче не направило впечатление на Ставри, който не бил забравил червенобузите и „кравени” моми от родното си село. Това още повече наляло масълце в огъня и една вечер Емньó заплакала в майчините скути:

 

— Аннáм, или гявуринът, или ще мра!...

 

Белобрадият вече ходжа една заран повикал Ставри на кьошка, където си пиел кафето.

 

— Айол — обърнал се той към него, — стегни са да та уведéме днеска в нашата вяра, пък до утре може да ни станеш и зет.

 

Така и станало.

 

 

35

 

След време, когато „мекереджиете” се връщали и минали пак оттам, Орхан — това било новото име на Ставри, поискал разрешение да види своите и прати на майка си хабер:

 

— Мáйчому здраве носите — заръчал Орхан. — Кàжите и́, че съм добре; свикнах им и на хадета, и на вярата, само на тоя опустял шербет още не мога да свикна и умирам за зелева чорба.

 

 

5. БОРБА С ТУРСКИТЕ ПРОИЗВОЛИ

 

До заселването на с. Куклен и с. Долни Воден с турски колонисти явровското население владеело значителна ивица от Тракийската равнина в подножието на Родопите. Щом населението на съседните турски села нараснало, започнало изтикването на явровци от полските им имоти. Това започнало в началото на XIX век, продължило до края на отоманското владичество и било съпроводено с остри междуселски разпри, с преследване, побрища и произволи. Когато „сандарди́саните” явровци поизоставили полските имоти в разпореждане на кукленските аги, последните започнали спор за девствената някога иглолистна гора в местността Варовѝта вода. Но спорът за гората не бил решен така лесно, както за полските имоти. Явровци виждали, че в спорното място попадат най-добрите им пасища, сгодни за мандруване, и затова съпротивата, която оказали на турските притезания, била ожесточена и упорита.

 

И сега се помни и предава „историята” на някой си Караджа — аргатин и овчар, един от многото, които пасели стадата си в околностите на Яврово. Сестра му Ека била лична хубавица. Баща и́ имал нива в местността Варовита вода край спорната борова гора. Веднъж, когато Ека копаела фасул на същата нива, пред очите на престарелия и́ баща я отвлякъл Серт Мустафа от Куклен. Вечерта още Караджа научил за отвличането на сестра си. Навел глава и замълчал. Една седмица подир това си пасял овцете и с нищо не издавал своите кроежи. Всички помислили, че и братът се е примирил. Така помислил и агата похитител, който имал свои съгледници в селото. Веднъж по обед се разнесъл из улицата гласът на един борнар: „Ха боринка, хá-а-а-а-а.” Малко след това някой изтропал на аговата порта тъкмо когато Серт Мустафа си до

 

 

36

 

пивал кафето след сития обед. Ратаят по това време бил на лозето и макар и неохотно, агата отишъл сам да отвори портата. Подхванал с лява ръка недогорелия чибук, а с дясната — ножа, забучен на пояса му, и надзърнал през цепката. Един балканджия борнар, дрипав и небръснат, чакал с магарето на тясната улица. Турчинът открехнал вратата. Борнарът приближил и поискал позволение да остави непродадената борина в двора на агата. Преди Мустафа да изругае нахалния балкан-джия, който му развалил рахатлъка, и отново да се залости, оня извадил нож и го бишнал по корема. Караджа след това не се върнал в село. Крил се в дупката при един камък, който носи оттогава неговото юнашко име Караджов камък.

 

Омразата на турците към явровци толкова нараснала, че станало опасно да се минава през Куклен. Тези, които минавали, слизали от катърите още в долния край на селото, туряли гуглите под мишница и пресичали чаршията с покорно наведени глави и очи.

 

Веднъж минал през Куклен яздешком Примо — преселник от Мала Азия. Насядалите пред кафенето аги го забелязали, сбутали се в недоумение, но сметнали, че явровлията е пиян, та не го закачили. Още малко и щял да подмине, но за беля срещнал го известният бабаит Кьор Сали, който заставил гяурина да слезе. Яхнал го след това и го сбутал по пътя за Яврово. Клетникът се подгърбил под угрозата на ятагана, хванал с една ръка оглавника на мулето, а с другата — крака на яздача под коляното и заизпъвал врат по нанагорнището. Подпирал ли се да си поеме дъх, турчинът го сръгвал с петите, за да бърза. Примо издържал до местността Ласово. Най-после турчинът склонил да яхне мулето вместо човека и така да продължи до селото. Преди да влезе обаче, той отново яхнал Примо, въздимил чибука, възсукал мустаките и минал тържествено през чаршията. Явровци изпратили неканения гост на другия ден, качен на едно муле.

 

Друг бабаитин, Дели ага Хайтата (име, останало от кърджалийско време), за да седи мирен, каазалийските големци го назначили нещо като бирник в нахията. Кански писнали селата от тоя разбойник. Той яздел из нахията на един сив аждрехáн и за пари не се спирал пред нищо: затварял, биел и пребивал, навирал се на конак в онези къщи, където имало по-хубави жени, за да го служат с ракия и му седят „диван чапраз”. Най-непокорните Дели ага запирал в една дупка и на-

 

 

37

 

ливал отгоре им вряла вода. С такова „парене” бил застрашен и един от синовете на Чилѝку — Стоян, но когато се опитал да го вкара в „парилника”, дебеловратият и силен Стоян блъснал Дели ага и не рачил да влезе.

 

Хайтата се хванал за пищова, но селяните се намесили и с увещания и молби склонили освирепелия бирник да го не задача, а даждиéто му платили по селски. Разминала се този път разправията, за да избухне случайно една утрин насаме в местността Бухлювица, където Стоян отивал да оре. Напреде му вървели воловете, впрегнати в ярема. Вървял си Чиликовият син спокойно, но ето че на завоя за Дóбралък изведнъж изникнал като „изпóдземи” Хайтата и насмалко да връхлети на волските рога. Ще не ще, трябвало да отбие, да направи път на гяурина. Това предизвикателство вбесило бившия разбойник и той изтеглил ятагана, за да удари Стоян, но в същото време копралята профучала и Делията се свлякъл от седлото. Стоян го дотрепал с един камък, а после го хванал за чизмите и го помъкнал в спушеното с повитáци Бỳхлювско дере. Върнал се след това, та ударил една копраля и на аждрехáна, за да го пропъди, и спокойно продължил пътя си. Вечерта той разпрегнал по-рано, та се върнал да зарови Хайтата, а след това се прибрал у дома все такъв мълчалив и спокоен, какъвто винаги си бил.

 

Два деня след убийството намерили коня на Дели ага в добралъшката местност Марцигáница и добралъжени били осъдени да заплатят 1000 гроша кръвнина за изчезналия султански чиновник. Дълго шетали сувариите, дано намерят изчезналия ездач — Делията, но напразно. И може би никой нямало да узнае нищо, ако самият Стоян не се издал. На един Ивановден при „чакъркефлия” настроение той доверил на жена си, че светил маслото на Хайтата. Жената — като всяка жена — не утраяла и се похвалила на майка си. Майка и́ казала на етърва си, която пък имала женена сестра за един от синовете на чорбаджията, и по такъв начин бабаитлъкът на Стоян се разчул и му прикачили прякора на убития — Хайта. Намерило се обаче едно турско мекере и от него научили и турците. Не минало година и те убили Стоян Хайтата в местността Лом, където орял на изполица метошката нива. Намерили го вечерта захлупен в браздата, застрелян зáугла от съседния гъсталак, както си орял. Натоварили го на едно муле и го закарали в село, където го и погребали не с лопати, а с ръце.

 

 

38

 

Извървели се де що имало сиромаси по селото и всеки пуснал по шепица пръст, та гробът му се извисил два човешки боя. На ореха, който държал сянка над гроба, окачили и два чана, та като ги разлюлее вятърът, да напомня на старо и младо за хаѝрния Стоян Хайтата, който ги отървал от изедника Дели ага.

 

Случката с Чиликовия син не била единствената от този род. Веднъж Бялю от Мелянчовите отишъл да оре в местността Баш игрек, която се намирала в спорна местност между Куклен и Яврово. Орал той до пладнина, а след това разпрегнал воловете и ги пуснал да пасат, а сам задрямал. Когато се събудил, единият от двата му вола липсвал. Бялю се досетил какво може да се е случило, та грабнал копралята и както си бил бос, юрнал се по пътеката, която слизала за Куклен. Потичал доста, докато стигнал Пазлáшки дол. Оттам видял как един ловджия карал добичето пред себе си. Бялю се заврял в един храсталак над пътеката, по която щял да мине турчинът, и зачакал. Скоро турчинът се задал и когато се изравнили, Бялю се метнал на гърба му и крадецът рухнал на земята. Малко по-късно, когато край Бялювата нива минали явровските козарчета, видели впрегнати в ярема един вол и един турчин — същия, който се опитал да открадне добичето.

 

Често пъти кукленските турци нападали овчарите и си отбирали дебели овни за чеверме. Не винаги тези грабежи минавали безнаказано. Веднъж кукленски турци ловджии, след като безуспешно скитали за лов, решили да грабнат от Жожовото стадо един овен за чеверме. Стадото пладнѝсало скупчено под един бук в местността Дебело бърдо. Овчарят се бил заврял някъде под сянка в букака и никакъв не се виждал. Това било добре дошло за турците, които се примъкнали към овцете и нарамили един дебел овен. Преди обаче да се скрият в гъсталака, припукала пушка. Похитителите пуснали овена и търтили да бягат, като изтървали една от пушките. Жожо я прибрал, почакал, докато шумотевицата от бягането стихнала, и се провикнал:

 

„Забурѝхте си тюфéкен бре-е-е-е-е-й!”

 

Никой не му отвърнал. Турците разбрали, че не всички овчари спят по пладнина.

 

Така посрещали някои сърцати мъже турците, но не всички имали този кураж. Читаците обикаляли по цели дни из явров-

 

 

39 

 

ската местност уж за лов, дебнели стадата и жените, биели мъжете. Пазаргатите, които се връщали от Пловдив, се събирали по десетина души, когато минавали през Куклен. Лятно Време жените се изпокривали, за да не ходят ангария. Най-много дотегнало на явровци, когато турците турили око на гората в Божáница. Те започнали да я секат като своя и не шдевали на явровци нито нивите да орат, нито добитъка си да пасат, а мерата и без това била тясна за многобройните итада. Ето защо явровци потърсили защита чрез турските съдилища. Давията се протокала безкрайно, а кукленци през това време сечели бориките. Излизала няколко пъти мезлишка момисия на спорното място, осъдили уж кукленци и дали „тапия” на явровци, но въпреки „тапията” гората си била спорна. Започнало ново разтакане по съдилища, нови рушвети на каймакамина, кадията и пашите. Междувременно явровци решили да застроят мандра в спорната местност, където щели да бъдат стадата на чорбаджи Гечо, мезлишки съветник. Същата година той имал да взема 110 ведра мляко (ведрото — 12 оки).

 

Било на Костадиновден. Майсторите тъкмо били свършили заграждането на мандрата, бурилáта вече били закрепени, всичко приготвено и седнали да пладнуват. Изведнъж овцете се плáхнали, залаяли кучетата и от храстите се сипнали въоръжени турци и гъркомани, които напълнили нивата „чепчевере” (цялата). Явровци се стъписали. Жените се разплакали, овчарите подбрали стоката към Драги́ница, а нападателите се нахвърлили върху мъжете и мандрата, която започнали да рушат. Захвърчали трески от строшени бурила, затъркаляли се о нанадолнището премазани казани. Един „грък” грабнал главня от огъня и я мушнал в сламения покрив, който пламнал. Втурнали се родителите на оставените вътре деца да ги спасяват. Окопитали се и мъжете, докопали кой каквото имал под ръка се захванала борба с помощта на сопи, камъни, с юмруци, тази борба участвували и жените. Калина, майката на селския пъдарин Хрисáк, размахвала сопа пред един кукленски ък — хаджия, и го кълняла: „Не си хаджия, а хайнаджия, дано та чума тръшне!”

 

Малко били мъжете защитници и нападателите взели връх. Не помогнало идването на селския пъдарин — Хрисáк. Той едва успял да се развърти с пъдарската си сопа и бил повален с удар по коляното. Майка му се струпала върху него и го покрила със снагата си. Така го спасила от пребиване.

 

 

40

 

След като прогонили мъжете, турци и „гърци” довършили разрушаването на мандрата и заминали за Куклен. Вечерта след това нападение в метоха се събрали първенците, за да решат кому да се оплачат. Някои подмегнали, че пак трябва да изпратят чорбаджи Гечо в Пловдив при пашата. Това предложение срещнало решителна съпротива у благоразумните. Те разбирали вече, че и цялото село да дадат за рушвети, гората пак ще остане на кукленци, ако някой със сила не ги застави да се махнат. Затова синът на оня Примо, когото яздил Кьор Сали, предложил да поискат закрила от Ахмед ага — Тъмръшлията, чието име внушавало респект и между турците.

 

Предложението на Примовия син Костадин (или още „Кьосе”, защото бил без мустаки) било прието. Решили него да изпратят с тази дипломатическа мисия. Кьосéто не тръгнал за Тъмръш с празни ръце. В пазвата си носел завързани във възел 10 турски лири, а пред себе си карал дванадесет алъклии овена. На самара на мулето висели окачени два бъкела с гроздова ракия първак, каквато агата много обичал. В една нова торба сложили стафиди и дюли за мезе на ракията.

 

Ахмед ага приел подаръците. Десетте лири пуснал в диплите на пояса, на овните се зарадвал повече и ги потупал по гърбовете:

 

— Мáшалах, хубава стока сте си извъдили!

 

После, когато седнал кръстом нóги на чардака, за да опита съдържанието на бъклите, подхванал и приказка за пратеничеството на Костадин:

 

— Зорли́я са явровене май, щом са та проводили при мене — досетил се той за причината на неочакваното посещение.

 

— Махни́, ага! — тръснал Кьосето доламата си и разправил на Тъмръшлията каква давия водили с кукленци, как обигравал мезлишът спорната гора, какви тапии им издавал пашата и. . . какъв лобỳт яли на Гечовата мандра.

 

— Пада ви се! — рекъл Ахмед. — Е гá бех зимъска в Добралък, вие не ма калéсахте на гóсте, ама сега видиш ли как ми дóдохте нáноги — припомнил той едно свое отколешно огорчение от непохватните в дипломацията явровци. Деребеят отпил ракия от филджана, засукал мустаки и добавил:

 

— Пашáна, áйол, аспра не дава за вас, ама ако съм ви я̀ войвода, никой нема да ви побáра. За мóену войводство съм си я̀ и паша, и султан, и коран и никому не давам да ми са бóрка. Ако ма бехте по-рано сайди́сали (почели), нямаше да ви раз-

 

 

41

 

въртат сега тия читаци по мири́яна. Хá сега върви си — завършил той изкъсо аудиенцията. — Носи много здраве на вашенци и им кажи, че я жа дóда къде Голяма Бугрòдица.

 

И наистина Ахмед ага дошъл. Вестта за неговото идване се разнесла по един особен начин. Още по пътя през Кара мандра той „поговорил” с кукленци на такъв език, какъвто те единствено разбирали. Трима кукленски пъдари — трима кабадáи с ачик долами и силяхлъци, пазели спорната местност. Пъдарите идвали срещу Ахмед ага, когото не познавали, надменни и наперени.

 

— Кина трóсите в чỳздаса мирия бря? — попитал ги той и придърпал юздите на аждрехана.

 

Пъдарите не разбирали български език, на който говорел агата, затова подвили вратове, изръмжали нещо по турски и поискали да подминат, но въоръжените сувари́и от свитата на Тъмръшлията рипнали от конете и след кратка борба ги вързали. Проснали ги на земята и ги били с тояги, след като предварително им смъкнали потурите.

 

Пъдарите едвам успели да се довлекат до Куклен и да занесат хабера от Ахмед ага. Тоя хабер станал известен всекиму и кукленските кабадáи повече не се мярнали в спорната местност. Известието, че Тъмръшлията закриля явровци, свършило повече работа от решението на мезлишките комисии, от тапиите, каймакамските и пашовските наредби.

 

При такива обстоятелства Ахмед ага приел под свое владение село Яврово. Случило се нещо, възможно само за Турция от ония времена: цяло едно село, което не влизало в границите на Ахмедовото войводство, се присъединило към него и започнало нему да плаща данъците. И то не кое да е село, а Яврово, което се намирало на три часа път от столнината на валията. Това показва, от една страна, какви били държавните порядки, а от друга, какъв бил авторитетът на Тъмръшлията.

 

Създадените отношения между Яврово и Тъмръш се оказали спасителни за селото, притеснявано от съседните турци. Наистина селяните заплащали тази закрила, но не вече така скъпо както на пловдивските турски големци.

 

42

 

 

6. УПРАВЛЕНИЕ НА ТЪМРЪШЛИИТЕ

 

ХАСАН АГА

 

До 1832 г. Рупчоската нахия, която включвала около 62 села по басейна на Асеница и Въча, била управлявана от Кара Ибрахим Чепеларски. Същата година той бил насила свален заради непокорство на по-високите власти и на негово място бил назначен пдрез 1833 г. Хасан ага Карáходжоолу, роден в село Лясково, Девинско. [1]

 

Управителното седалище на нахията се преместило от Чепеларе в Тъмръш и там останало до освобождението на България от отоманско владичество.

 

Хасан ага управлявал нахията до 1860 г., когато го заместил синът му Ахмед ага. Управлението им се характеризирало с изключително самовластие, което стигало дотам, че Хасан ага събирал за своя сметка данъците и наказвал сам престъпленията. Той бил от онези последни феодали, като Пазвантоглу във Видин, които се противопоставили на разпоредбите на султан Махмуд за рекрутиране войската чрез редовни набори и на гражданските му реформи. Конфликтът на Караходжоолу с централната власт завършил с компромиси и от двете страни. Среднородопският войвода, както по традиция се наричал той и наследниците му, се съгласил да дава военен набор, но във всяко друго отношение запазил пълно самовластие. Една случка от около 1845 г. добре характеризира това самовластие на Хасан ага. По това време дошъл за валия в Пловдив някой си Дели Исмет. Според отколешна традиция изредили се всичките каазалийски и нахийски началства да му се представят и засвидетелствýват своята верноподаност към падишаха. Един само Хасан ага от Тъмръш не се явил. Това най-напред зачудило Дели Исмет, след това го ядосало и той изпратил заповед на Тъмръшлията да се яви в Пловдив. Последният обаче не се покорил. Исмет паша чакал някое време, но любопитството му го принудило отново да повика непокорния войвода, но вече не със заповед, а с любезна покана. Тоя път Хасан ага отго-

 

 

1. Васил Дечов, Миналото на Чепеларе, София, 1928, стр. 193.

 

 

43

 

ворил, че ако пашата иска да го види, да заповяда в Тъмръш, дето ще го срещне, както подобава.

 

Междувременно в тази работа се намесили Гюмюшгердан и други търговски приятели на Тъмръшлията и го склонили да слезе от непристъпните тъмръшки чукари и се представи на пашата колкото за ихтибар. Те му и гарантирали, че нищо лошо няма да му се случи. Хасан ага не строшил хатъра на Гюмюшгердан и наистина дошъл в Пловдив, но не с голи ръце, а придружен от 600 души въоръжени люде на коне, опасани със силяхлъци, накичени с ятагани и пищови — готови да защищават своя страшен господар. Тоя внушителен ескорт нахлул в двора на вали паша край Марица без всякакво предизвестие, а самият Хасан ага се явил пред пашата без доклад.

 

— Добър ден, пáшо, óти ма викаш? — провикнал се той от гатата.

 

— Да те видя — отговорил смутеният Дели Исмет.

 

— Гледай ма! Сега видя ли ма? — отвърнал Хасан ага, врътнал се и си отишъл.

 

Проводил веднага пашата да го върнат, за да го види по-добре, но Хасан ага казал на пратениците: „Кажете пáшому, че мене ме е майка веднъж раждала” — бутнал коня и калдъръмът на Узун чаршия засвяткал под конските копита на тъмръшкия ескадрон.

 

Това предание ми бе разказано от паметливата старица Елена Гечева, дъщеря на известния чорбаджия и Ахмедов дост Чорбаджи Гечо, само че отнасящо се за Ахмед ага. Същото е поместено и от Христо Попконстантинов [1] в книгата му за непредадените села в Рупчоса, само че адресирано за Хасан ага. Това е указание за историческата достоверност на случката между валията и Хасан ага.

 

От тук се вижда, че Хасан ага хранел неизкоренимо недоверие към пловдивския паша и имал твърде сериозни основалия за това. Рупчоският войвода имал не една разправия с по-високите власти заради своята самоуправа и непокорност и добре знаел как гюмюрджинският валия удушил смолянския войвода Салих ага за подобно провинение.

 

За Хасан ага родопският писател Хр. Попконстантинов пише, че когато управлявал Рупчос, наказвал със смърт крадците и

 

 

1. Христо Попконстантинов, Непокорните села в Родопските планини, кн. 1, Търново, 1887.

 

 

44

 

убийците и бил особено немилостив към чапкъните, които погазвали женската чест. [1] За управлението на Тъмръшлиите много ласкаво се отзовава и Васил Дечов в книгата си „Миналото на Чепеларе”. [2] „Бившите чепеларски кметове, свещеници и учители — съвременници — пише той, — казваха, че Тъмръшлиите управлявали нахията по-добре от Кара Ибрахим и че през тяхното (на Тъмръшлиите) управление чепеларските християни били дотолкова сербез, че почти не чувствували вековното турско иго. От Хасан ага и Ахмед ага се плашели само крадците, пантите. Те затваряли и биели, но само провинили се лица, предимно мохамедани, крадци на пчели, овце и други вещи.”

 

За Караходжоолу К. Гълълбов [3] пише: „Наистина Караходжоолу заел немалко земи в Брестовишко и Перущинско, но въпреки хищническия си нрав често се проявявал като защитник на слабите срещу силните, особено срещу злоупотребите на турските чиновници, които сам наказвал.”

 

Че Хасан ага бил благосклонен към християните, говори обстоятелството, че той станал „себап” да се огради новият храм в с. Яврово през 1854 г., като не само че издействувал ферман за това, но през всичкото време, докато траел строежът, го съхранявал от необузданите кукленски фанатици със седем души свои суварии. Черквите в с. Добралък, Хвойна и Малево са изградени също така през негово време и с подкрепата му. Хасан ага като умен човек ще да е знаел отлично своя български произход.

 

 

АХМЕД АГА

 

От 1864 г. воеводството на Хасан ага официално наследил най-възрастният му син Ахмед ага. Той и преди това наред с баща си бил фактически войвода на Рупчос и отрано взел участие заедно с него в преследването на „хайтите” в Родопа. При тези схватки той проявявал толкова хитрост, храброст и жестокост, че надминал баща си. Заобиколен от своите сеизи и суварии, защитен от мъчнопроходимата планина, Ахмед управлявал самовластно като баща си. И той изпращал всяка го-

 

 

1. Хр. Попконстантинов, Непокорните села в Родопските планини, кн. 1, Търново, 1887, стр. 6.

 

2. Васил Дечов, Миналото на Чепеларе, стр. 194.

 

3. К. Гълъбов, Въстанието на героична Перущица, стр. 28.

 

 

45

 

дима военен набор от помаците, но не допуснал мюдюрин в Рупчоска нахия, нито филибелишко заптие в Тъмръш. Той сам събирал данъците и съдел. Обичал често да казва:

 

— За моену войводство я̀ съм и паша, и султан, и коран! Това ще рече, управлявал самолично като баща си с памтивечните неписани наредби и. . . кьорбалтията. Управленческите му похвати личат при случката с лилковския ходжа, който хвърлил око на някоя си хубавица Ли́ка. Ходжата прибягнал до насилие. Причакал Лика в плевник край селото и там я изнасилил. В Лилково до това време мохамеданите и християните живеели в сговор, но след случая с озлочестената Лика лилковци настръхнали. Те веднага отишли в Тъмръш да се оплачат на агата. Още начаса Тъмръшлията изпратил двама души суварии да му доведат престъпника. Когато бил доведен и изправен пред него, Ахмед ага с едва сдържана ярост го запитал защо е посмял да докачи честта на българката.

 

— Че белким кáурките имат чест? — отвърнал ходжата надменно, уповавайки се на своя религиозен авторитет.

 

— Тъй ли бря? Нá тогава — ревнал Ахмед ага и в същия миг праснал ходжата по гърдите с една кьорбалтия (брадва без острилото), която винаги седяла до него. Ходжата паднал в краката на войводата.

 

— Раси́м — викнал Тъмръшлията сърдито.

 

— Буюр, ага! — доприпкал суварията и подвил коляно.

 

— На сузи́ ходжа — тербьó — заповядал Ахмед ага и посочил лежащия възнак ходжа.

 

От конаците на Тъмръшлията изнесли пребития ходжа в една черга, но едва стигнали в селото и той починал.

 

□ □ □

 

Не по-деликатно постъпил Ахмед ага с двама добралъшки мохамедани, синове на Макакоолу и Ходжоолу. Разхайтени от бащиното си големство, което им осигурявало свобода на действие, двамата младежи дръзко нападали пътници и ги обирали, биели, крадели добитък, заплашвали населението и станали страшилище за мирните добралъжени. От поведението на хайдамаците никой не смеел да се оплаче на Тъмръшлията. Синовете на добралъшките първенци се одързостили на една постъпка, необичайна за отношенията между мохамедани и

 

 

46

 

християни. Те започнали да задирят момата Злата от рода на Авджи Тодор. Засрещали момата по пътищата, по чешмата и я уговаряли да се ожени за единия от двамата. Злата престанала да излиза от дома си, но тогава хайдамаците взели да ходят у дома и́ уж на гости и додявали на Златините родители, с прищевки да им се готвят пържени яйца, да ги „служи” момата с ракия и да им стои „диван чапраз”. Работата стигнала дотам, че Авджитодорови решили да потърсят помощ и съвет от явровския чорбаджия Гечо, който имал далечно родство с тях. За тази цел изпратили Златиния брат Костадин да отиде в Яврово. Той заминал и разправил всичко на чорбаджията, а последният препратил Костадин в Тъмръш при агата. Ахмед изслушал Костадин и му рекъл да си върви, без никому нищо да казва. След това повикал своя сеизин — Примовия син Кьосето, който бил вече на служба при него, и му наредил да се заеме той с обуздаването на добралъшките хайдамаци.

 

— То и дъртъс ходжа иска тербьò (лобỳт), дето е дал изи́н на нéгувуно кóпиле да върши саки́ва работи, ама хайде нека тоя път от мене да мине — казал той на Кьосето и му заръчал: — Дóкара ги тува млáдисе копилета, пък аку нищат. . . ти знаеш. . . — наставил агата своя първи помощник.

 

Кьосето, наричан още Лапето, тръгнал веднага за Добралък, но не сам, а взел със себе си и Бичо Байманоолу. Из пътя още те съобразили, че е рисковано да задържат двамата помаци открито в едно българомохамеданско село, затова решили да свършат работата скритом. Когато наближили Добралък, слънцето било на заход. Пратениците на агата дочакали, докато хубаво се стъмнило. Тогава дебнешком се вмъкнали в дома на Авджи Тодор, без никой да ги забележи. На другия ден както никога Злата на два-три пъти отишла за вода, а синовете на Макакоолу и Ходжоолу я пресрещнали и започнали да я задяват. Злата си дала вид, че вече се е решила на избор и ги поканила да дойдат късно вечерта и двамата у тях, за да им каже кого е харесала: „. . . Че ми са е додяло ейсаквò присрящане по сокàцине” — завършила тя.

 

На уреченото време и двамата аретлици се промъкнали в Златини, без някой да ги види. Хубавицата ги посрещнала с „добре дошли” и ги поканила в застланата с козяци одая. Преди да седнат, тя им поискала силяхлъците с оръжието, за да ги прибере навън. „Знам ли да не се сбъхтéте, като ви кажа кóга съм бенди́сала” — мотивирала Злата своята покана.

 

 

47

 

Гостите се поддали на уловката и разпасали силяхлъците. Дали ги на Злата, която ги занесла и скрила в зимника. След това се върнала и започнала да черпи хайдамаците с греяна ракия. Ракията била подсладена с мед, а момата — съблазнителна повече от всякога, затова те час по час надигали тасчето. Тогава долапът се отворил и оттам излезли Лапето и Бичо. След кратка борба те вързали двамата „панти”, запушили им устата и ги повели по пътя за Тъмръш. Когато стигнали Черни връх, пленниците нещо се заопъвали и пратениците на Ахмед ага били принудени да ги заколят и заровят в нареченска мера.

 

Изчезването на синовете на двамата селски първенци през първите няколко деня останало незабелязано, защото и друг път имало случаи да не се завръщат по няколко деня. Но минала седмица, а от тях нямало ни следа, ни хабер. Започнали да ги търсят. Родителите им питали и у Златини, но оттам им отговорили, че нито са ги виждали, нито чували. Досетили се какво е станало с тях и престанали да ги търсят. По-късно нареченските овчари забелязали, че на едно и също място овцете им се подплашват. Поразгънали те храсталаците и забелязали, че се подават два цървула. Закачили ги с гегите и помъкнали: показали се навуща, колене и най-сетне мъртъвците, синовете на Макакоолу и Ходжоолу. За родителите, пък и за всички в Добралък било ясно кой е могъл по онова време да свърши подобна работа, но си мълчали, защото името на Тъмръшлията било страшно.

 

Развръзката на тази драма станала чак през време на Априлското въстание, известно в Яврово като „бузгунлỳк”. Тогава настъпил часът на разплата. Щом се получава в Добралък новината за бунта, от същото село тръгнал за Яврово добралъшкият пъдарин и бабаит Садулата. Последният търсел в Примовата воденица Костадин — Лáпето, а намерил там Костадин Авджитодоров — Златиния брат. Начаса още той го подбрал със себе си и го закарал в Яврово у чорбаджи Гечови, където Садулáта отседнал на конак. Там обаче чорбаджи Гечо се застъпил за кумеца си и с молба и с пари успял да освоободи Костадин, който бил отвързан и пуснат на свобода. Костадин останал да преспи у чорбаджи Гечо, като смятал, че там е в пълна безопасност. Докато още спял, от Добралък пристигнал хабер по нарочен човек от ходжата: непременно да заколят Костадин Авджитородов. Башибозуците го хванали и в местността Прáкускуто призори го заклали. Това било първата

 

 

48

 

християнска жертва в Яврово през време на „бузгунлỳка”.

 

С такава сурова жестокост Ахмед ага успявал да вдъхне ужас у своите единоверци. Ето защо мирно и тихо се срещали и подминавали по едни и същи пътища християни и мохамедани. Докато по други места ставали всякакви золуми, в Рупчос имало ред. Ахмед ага не позволявал да се яви разбойник в нахията безнаказно.

 

 

СЪДИЛИЩЕТО НА АХМЕД АГА

 

Понякога Ахмед ага съдел при особена церемония с оглед на това, въздействието на присъдата да бъде колкото може по-широко и да се предотвратят други престъпления. Такъв бил случаят с пчелите на Иван Тáрлата от село Хвойна, разказан от Пашалиев от село Чепеларе.

 

На Иван откраднали кошер с пчели. После още един, че и трети. Като му взели и третия, доболяло го и отишъл да се оплаче на хвойненския мухтáр:

 

— Чỳвай си ги, да ти ги не крадат! — отговорил мухтарят. Тогава Иван отишъл при имама:

 

— Льóсна работа — отговорил белобрадият имам, — нá ти една пýсулка да занесеш на агата в Тъмръш, той оправя ейсакви́ работи.

 

Стегнал си Тáрлата опинците и привечер пристигнал в Тъмръш и се оплакал на Тъмръшлията. Деребеят го изслушал, но по жалбата му не рекъл нищо, а повикал един от кехаите и заповядал:

 

— Зéмите челяка да го нахраните и да преспи, пък сабáх-кърши ми го доведи да си го óпратам!

 

На заранта той наистина отпратил Иван в Хвойна със заръка до мухтарина да разгласи по съседните села от „Ролката”, че в петък агата ще дойде в Хвойна да съди, та ако има някой да се плаче за нещо, да се яви при него.

 

На уречения ден Ахмед ага наистина дошъл в Хвойна, където го чакал много народ от Павелско, Мáлево, Орехово, Шейтáнкьово (сегашното Косово), не толкоз че имало мнозина да се оплачат, но да чуят как деребеят ще съди. Свъртял агата накрай селото под една върба селяните, застанал и той по средата и високо им обявил:

 

— Ей, комши́е, християне и мохамедáне, има ли някой да са

 

 

49

 

оплаче за нещо крадено, изядено, бахтáто или друго лошо? Я съм дошел мáксус за ейсакви́ работи. Мълчали всички. Обадил се само Иван:

 

— Я имам, áго, окрадени три пчели.

 

— Твóесу бално го знам, Иване. Други ако има, нека се оплачат — отговорил Ахмед ага.

 

Всички мълчали. Агата почакал и отново започнал:

 

— Е гá е тъй, кáжите ми, кòмшулар, кой зьóхте на Ивана Пчéлине? — започнал той следствието.

 

Като не получил никакъв отговор, съдникът още по-силно извикал:

 

— Кáзувайте кой ги украде, да ви не бóхтам врю́т!

 

Пак не се обадил никой.

 

— Я знам кой е укрáл на Ивана пчéлисе — заговорил Ахмед ага, — хé-е-е-й го там оня, дèну му е кацнала пчела на чалмóна — кимнал той и посочил наслуки пред себе си.

 

Всички се разшавали подплашени, а един „шубели́я” помак от Павелско се побарал за чалмата.

 

— Я́ла ти, дéну трòкаш чалмòна, да видим къде тури на Ивана пчéлине! — заповядал му Тъмръшлията.

 

— Медóн е на тавáнен — отговорил разтреперан павелският Помак Метко Исинуски, по прякор Исуту.

 

— Ами кòшовене? -- продължил агата разпита.

 

— Кòшовене са в дерьòна в шумана — признал Исуту.

 

— Расим — повикал Ахмед суварията, който го придружавал, — на сузи́ келеш петдесет тояги на голо! — разпоредил се той, а след това се обърнал към народа:

 

— Гледайте, кóмшулар, да видите мòяса тербьó (лобут) каква е! Ако са падне дрýгош да духáдам тỳва за сáкива работи, та ще и ръки и глáви да трóшам, пък може и челя̀к да óбесе. Гледайте къде ходите и какво сти́пате — наставил той публиката и се обърнал към павелци: — Ей сóе челя̀к — кимнал той към Исуту, комуто малко настрана Расим отпарал кожата — има ли óвце, кòзи, крава или друга стока?

 

— Има, аго — отговорили му павелци.

 

I Тогава агата казал на хвойненския мухтар да проводи пъдарите да докарат кравата на провинилия се и когато я докарали, отново се обърнал към публиката:

 

— Има ли кой да купи сàя крава, та да платим на Ивана пчéлисе? Ти, Иване, какво ще кажеш, колко хми́ е пахòна (цената)? — обърнал се той към Тарлата.

 

 

50

 

— Чи зная ли, аго. . . Квóну ти кажеш — продумал Иван.

 

Тогава Ахмед ага се обърнал към кетипина, който седял до него, и го накарал да направи сметка на трите кошера, като смятали кило восък по четири гроша, а меда — по два. Сметката излязла 120 гроша. От 200-те гроша, които един хвойненец броил за кравата на Исуту, дали 120 на Ивана, а 80 върнали. Щом свършили и това, Тъмръшлията се наканил да си върви. Преди да тръгнат, той се обърнал отново към селяните и се сбогувал:

 

— Хайде, кòмшулар, със здраве! Със здраве, болгаре християне и мохамедáне! Друг път да ма не рýкате (викате) за ейсакви́ работи, òти ако дóда пак, ще има да играе топỳзан. Затва гльòдайте да са сгадате! [1]

 

Тези публични съдилища, които Ахмед ага устройвал за престъпниците, както се вижда от разказа на Пашалиев, били достъпни за много хора, нарочно извикани от съседните села. По този начин само няколко часа след произнасянето на присъдата цялата нахия узнавала за възмездието.

 

 

ОБИКОЛКИТЕ НА АХМЕД АГА

 

Тъмръшлията бил популярен в Яврово, защото го бранел от кукленци и затова често ходел там на гости. Това ставало обикновено по големите християнски празници два-три пъти в годината. Деребеят идвал предимно от Тъмръш през Баш мандра, Бяла черква, Юрукалан, Кара мандра. Когато дружината му наближавала селото, още от Чéрнива чешма агата давал нареждане да пукнат три пушки — условният знак, че е наблизо. Кехаята, пъдаринът или кой да е от по-гласовитите се

 

 

1. На аговия съд в Хвойна присъствували двайсетина представителя от с. Шейтанкьово, между които и Георги Пощата — тогава юноша. При свободна България на същия се паднало да води дело в Чепеларския съд. Закъснял и гостувал вечерта на Ариф Пашалиев. Здравòвали сег както му е ред, и като седнали, домакинът попитал своя гостенин за изхода на делото, т. е. дали са му отсъдили градината.

 

— Отсъдиха ми я — отговорил Пощата и тежко въздъхнал, — ама докато ми я отсъдят, отидоха бỳкадар òвци и кóзи. Ако пък рекат да обжалват делото, опашка няма да ми остане. — И добавил: — Кажи ми ти Ахмедáгово съдилище, а не сегашното адвокатско: и съдът, и апелацията, и касацията — заедно, пък сетне, ако ти стиска, върви да крадеш?

 

 

51

 

качвал на покрива на старата черква „Св. Димитър” и извиквал до три пъти:

 

— Силя̀х са пусна é-е-е-ей, агата иде. Хайдете да го срещаме!

 

Селяните излизали накрай селото, за да го посрещнат с подобаваща тържественост и „салтанат” (блясък). Най-напред яздел на хубав кон самият Ахмед ага. Той бил напет, среден на ръст, облечен в чóхени сини потури, с препасан на кръста сърмен пояс. На широките си плещи носел обточена с гайтан и сърма „ачи́к долама” — джепкен с увиснали ръкави, на главата — особена деребейска шапка, ни фес, ни калпак. Шапката си Тъмръшлията носел кривната над веждите, под които блестял жив и проницателен поглед. Ушите му били богато окосмени и космиците се събирали към края като мустачета — нещо, което му придавало малко зверовит изглед. Ахмед не носел никакво оръжие, но хората му били въоръжени до зъби.

 

До Ахмед ага се пъчел бáшът на сувариите — Дели Сулю, среден на ръст, с дълги подсукани мустаки бабаитин, а покрай него — другите телохранители на агата — отбор юнаци, опасани с алени пояси, огиздени с „гевезени джамадáне” (елеци) и „ачи́к долами”, въоръжени с посребрени „тюфéци” (пушки и пищоле), накичени със сребърни паласки и червени като кръв калемлйци.

 

Ахмед ага слизал от коня, а селяните се изреждали да го здравóват с „добре дошел”. Той отсядал на конак у чорбаджи Тафко, а по-късно, когато Тафко починал, у чорбаджи Гечо. Още на прага на чорбаджийската къща го посрещали домакините, вземали коня, а него въвеждали в приготвената одая, застлана с дебели козяци и наредени край стените възглавки. Освен агата с него влизали и някои от първите му хора, а също и от местните първенци двама-троица. Те, макар да били удостоени с компанията му, не сядали, както се кръстосвал той, а само на едно коляно. Най-близо до вратата били най-леките гости, а по-тежките — до агата. На средата на стаята пред гостите жените постилали шарени месали, а върху тях поставяли сахани и блюда с мезелици за ракията. Докато агата отпивал от гроздовицата, той подхващал и разговора и все подпитвал: какво прави еди-кой си, какво стана оная работа с еди-кого си, как е стоката през тая година и берекетът. Най-много разпитвал за овцете и козите, че и сам бил страстен скотовъдец. На въпросите на агата обикновено отговарял чорбаджията, а останалите от време на време потвърждавали:

 

 

52

 

— Тъй си е, áго, тъй, право е, дето вика чорбаджията!

 

След ракъ-кефи на агата подавали месал. Той го разгъвал върху коленете си и тогава поднасяли яденето — обикновено варено месо, наречено капамá, печено на шиш чеверме (лятно време) или сготвен с пастърма фасул, ако било зиме. След вечеря гостите се разотивали, а агата оставал да спи в една стая с чорбаджията, който му правел поверителния доклад. Пред вратата на същата стая се завивал с ямурлук селският мухтарин, за да бъде на услугите на госта.

 

 

ЕДНА ЗАГАДКА ОКОЛО АХМЕД АГА

 

През 1878 г., когато настъпили руските войски, Ахмед ага заедно с другите тъмръшене избягал в Беломорието. Там престояли през зимата, а напролет се върнали отново. Взел участие в подкладения от Сенклер бунт на българите мохамедани, а след потушаването му помогнал за отцепването на 17 села от Въченското корито в самостоятелна Помашка република, която просъществувала до смъртта на Ахмед ага — 1896 г.

 

Докато имало Помашка република, тъмръшени нанасяли и пакости на съседните християнски села — Лилково, Ситово и други. Някои от тях минавали границата и правели обири на добитък. В такива случаи и ограбените селяни минавали „границата” и отивали в конака на Ахмед ага, комуто се оплаквали. Той винаги се разпореждал за връщане на ограбеното, т. е. постъпвал както и преди. Явровци не преставали да поддържат връзки с тъмръшкия председател вече по навик и традиция и когато някому ставало тясно при развихрените партизански борби, намирал убежище в Тъмръш. Нещо повече, Ахмед ага продължил да идва в Яврово, само че не с предупреждение както преди, а тайно. Тези гостувания били известни на пловдивското жандармерийско управление и Чардафон идвал често в Яврово да устройва засади на агата, за да го хване, но бившият деребей винаги успявал да се измъкне от засадата.

 

Ахмед ага идвал не само в Яврово; той отишъл да присъствува на откриването и освещаването на белочерковския манастир „Св. Павел” през 1883 г. На това сборище на многоброен народ от всички села на Рупчоса, на което присъствували и големци от Пловдив, като руския консул Сорокин, офицери

 

 

53

 

от жандармерията, Захари Стоянов и други, Ахмед ага се явил в униформа на юзбашия и взел участие в празненството, необезпокояван от никого.

 

Любопитно е да чуем какво казва Захари Стоянов за посрещането на Ахмед ага през 1883 г. Той очаквал, види се, да стрелят върху агата, но се случило тъкмо обратното: „О, чудо! — възклицава Захари Стоянов. — Вместо оскърбление и нападение българите селяни, мъже и жени, посрещнаха агата, като че той да бе там господар. Като че не бе бунтовник, а пак техен кърсердарин. Додето си подаваше едната ръка да му я цалуват старци и баби, той бе принуден да подлага и другата. „Добре дошел, Ахмед ага”, „Хошгелдин ага”, „Хелбетя се накани да ни подойдеш” — здравóвали го възрадваните рупци.” [1]

 

Тази популярност на Ахмед ага, която и Захари Стоянов нарича „чудо”, и сега е налице между родопското население. Тя е в противоречие с „палаческата” уж роля на Тъмръшлията при потушаване въстанието в Перущица и затова ще се спрем накратко на този въпрос. Каква е всъщност истината по участието на Ахмед ага в перущенските събития?

 

Авторът на тритомната „История на Априлското въстание”, когото никой не би могъл да обвини в симпатии към Тъмръшлията, пише: „Тъмръшлията станал предводител на своите българи мохамедани при нападението върху Перущица и взел участие при опожаряването и ограбването на същото село. За избиването на перущенското население обаче имат вина не неговите башибозуци, а турците от село Устина.” [2]

 

Ясно и кратко: за избиването на перущенци вина имат не башибозуците на Тъмръшлията, а устинските турци, а и „Тъмръшлията”, ще добавим ние, не е Ахмед ага, а брат му — Адил ага. Това доказва един от най-автентичните автори — очевидецът Георги Натев от Перущица, в своята книга „Защитата на Перущица...” [3]. „Справедливостта го изисква да се каже — пише Натев, — Рашид паша със своята редовна войска превзе Перущица, но я превзе педя по педя, стъпка по стъпка. Тук през тези две нощи (б. м., след предаването) никакви претърсвания и изнасилвания от страна на войската не станаха.

 

 

1. З. Стоянов, Неиздадени произведения, 1943, стр. 54.

 

2. Д. Страшимиров, История на Априлското въстание, т. III.

 

3. Г. Натев, Защитата на Перущица през 1876 г., стр. 71.

 

 

54

 

Вижда се, че Рашид паша много се придържаше ó военната дисциплина и не позволи да се извършат никакви насилия върху беззащитните жени.” Георги Натев изрично споменава в текста, че тъмръшкият башибозук бил през цялото време на обсадата предводителствуван от Адил ага. По същия въпрос ето какво пише един от най-добрите познавачи на среднородопското минало, автор на двутомната книга „Миналото на Чепеларе”:

 

„Ние твърдим — казва Дечов — и можем да докажем, че Ахмед ага лично не е участвувал в потушаването на перущенското въстание и никакви преки и косвени заповеди не е давал да се колят бунтовниците или техните жени и деца. Нещо повече, има доказателства, че Ахмед ага тайно съчувствувал на бунтовниците, и то по много свои лични съображения, а главно за това, че не се спогаждал с пловдивските бейове и управници, особено по войводските си работи. Факт е, че през време на обсадата, боевете и окончателното сломяване на перущенските борци той почивал или вършел друга някаква второ- или третостепенна забитска работа в българския манастир „Св. Петка Мулдавска”, югоизточно от Станимака и далеч от Перущица и Тъмръш. При обсадата и защитата на Перущица — продължава В. Дечов — взел участие по заповед на турската военна власт малоброен помашки отряд под командата на Адил ага, но този отряд не е клал деца, а се бил с бунтовниците по заповед и под главната команда на турския военен паша.

 

Не отричаме истината — завършва В. Дечов, — че мнозина от отряда на Адил ага след потушаването на бунта се впуснали в грабеж на добитък, покъщнини и други вещи, но този порок — плячкаджийството — не е присъщ само на родопските помаци. Всички победители, големи и малки, стават плячкаджии след победата.” [1]

 

Що се отнася до обирите, друг очевидец на въстанието — Спас Гълъбов, отбелязва за устинските българи:

 

„Тези българи бяха толкова съобщени с читаците, щото им помагаха през всичкото време на въстанието. Те им носеха вода на Вълковище, а някои от тях се награбиха с плячка от Перущица.” [2]

 

Къде наистина е бил Ахмед ага по време на битката и какво е вършил той? На този въпрос отговаря в списание „Родопски напредък” Н. Неделев [3]:

 

 

1. В. Д. Смолянски, Родопски писма, стр. 15.

 

2. К. Гълъбов, Въстанието на героична Перущица, 1956, стр. 269.

 

3. Н. Неделев, сп. „Родопски напредък”, кн. 5 от 1907 г.

 

 

55

 

„По времето, когато родопските помаци през въстанието се въоръжили в манастира „Св. Петка” да го ограбят, монасите извикали от едно станимашко село, където пребивавал, тъмръшкия Ахмед ага, който бил кърсердарин, и той пратил да кажат на башибозуците да си отидат. Същите помаци се отправили за Бачково, което силно пострадало. След това тръгнали за Станимака, но тамошните хора събрали много пари, дали ги на предводителите и градът бил спасен.”

 

Присъствието на Ахмед ага в околностите на Станимака се установява и от събитията в Яврово, за които по-нататък ще стане дума. Засега ще кажем само, че благодарение на неговия пратеник Кечели Осман башибозукът бил разгонен в най-критическата минута, когато били вече приготвени дръвниците в метоха.

 

По заповед на Ахмед ага били предотвратени изстъпленията в Широка лъка на някои башибозушки главатари, като Керим паша и Хасан ага Смаиловски. Те тъкмо се готвели да посекат поп Никола Узунски и дошли сувариите на Тъмръшлията, които им казали, че с главите си ще отговарят, ако направят някакво зло на широколъчени. [1]

 

И на последно място за изясняването на въпроса ще цитираме доклада на Йожен Скайлер. [2]

 

„Башибозуците, които се явили пред Перущица, се бяха опитали да влязат в гръцкото село Станимака (1500 гръцки, 300 български и 80 турски къщи). След неуспеха им да влязат в Станимака тези башибозуци отишли в българското село Лясково, което напълно оплячкосали, като убили един човек. При пристигането им в Перущица към тях се присъединили жителите на с. Устина, Тъмръш и други мюсюлмански села.”

 

От този достоверен документ се вижда, че първа пристигнала около Перущица башибозушката дружина, която се опитала да влезе в Станимака, опропастила Лясково и — ще добавим ние — съседното му Яврово. Тая е същата орда на Дели Ахмед Лъкавски, която Ахмед ага прогонил от „Света Петка” и Яврово. Този факт доказва, че при мобилизацията и съсредоточаването на башибозука Ахмед ага не бил в Тъмръш, а в околностите на Станимака.

 

Знаменателно е, че в продължение на 10 деня, от 25 април,

 

 

1. Г. Узунски, сборник „Широка лъка”, стр. 56.

 

2. К. Гълъбов, Въстанието на героична Перущица, стр. 263.

 

 

56

 

когато пристигнал на Вълковище тъмръшкият башибозук, до 4 май, когато съпротивата била сломена, Ахмед ага никакъв не се мярнал около полесражението. Най-елементарната логика ще ни убеди, че ако той беше наистина такъв кръвник, какъвто го наричат, и лаком за плячка и военна слава, нямаше да пропусне добрата сгода да застане начело на тъмръшени, нито да спасява с нарочни свои пратеници християнските села в Рупчоса... от башибозука.

 

И най-после да хвърлим око и на въпроса за тъй наречените „непредадени села”, ония 17 родопски селища около Тъмръш — Осиково, Чурен, Петвар, Чуреково, Михалково, Беден, Брезе, Лясково, Мугла, Триград, Селча и други, които се отцепиха от Източна Румелия и образуваха самостоятелна Помашка република под началството на Ахмед ага.

 

Христо Попконстантинов [1], съвременник на събитията, определя като чисто икономически причините, които са от извънредна важност за населението на Девинската покрайнина: „Помаците скотовъдци виждаха — пише Попконстантинов, — че ще изгубят богатата зимна паша за овцете в „увóна” (Беломорието), че икономически ще пострадат.” Въпросът бил за онези 200 000 глави дребен добитък в Девинска околия, които трябвало да се изхранят зиме при податни възможности на местната фуражна база за не повече от 30 000 глави дребен добитък. [2]

 

Зимните беломорски пасища, които били икономическа основа на примитивното родопско овцевъдство, са и основа на помашкия сепаратизъм в много по-голяма степен, отколкото личното влияние и въжделенията на Ахмед ага Тъмръшки. При това румелийското правителство отхвърлило молбата на Ахмед ага да го назначи за рупчоски кантонен началник, в замяна на което той обещавал да присъедини към Румелия непредадените села, а вместо него назначило пловдивския ефенди Мехмед бей, когото българите мохамедани ненавиждали като „читак”.

 

Ето защо повече по вина на румелийските управници, отколкото по лична вина на Ахмед ага Помашката република станала факт и просъществувала чак до смъртта на Тъмръшлията (1896 г.).

 

 

1. Xр. Попконстантинов, Непокорните села, кн. II.

 

2. В. Дечов, Родопски писма, стр. 4.

 

 

57

 

От това се вижда, че мрачната легенда около Ахмедовото име е повече плод на недоглеждане. Фактът, че тоя българин мохамеданин, родопски управник десетилетия подред, се гледал под око и със султана, и с неговите пловдивски паши — Дели Исмет, Айредин и други, ясно говори, че въпросът заслужава специално изследване.

 

 

7. СЕИЗИНЪТ НА АГАТА

 

Стана вече дума за един сподвижник на агата — Примовия син Костадин (Кьосéто), същия оня, който изиграл ролята на пратеник до Ахмед ага в критическите за явровци минути и участвувал в екзекутирането на добралъшките чапкъни. Костадин още от малък бил даден за аргатче у горноводенския грък Франгя. Гъркът бил страстен ловджия и често водел и Костадин със себе си на лов. Пъргавият аргатин надминал своя майстор в ловджилъка. Затова и славата на Костадин като ловец все повече нараствала. Това никак не допадало на долноводенските турци, които считали лова из Курията за своя господарска привилегия. Те започнали да поглеждат накриво младия аргатин, още повече че Костадин се заглеждал не само в гъркините, но и в къдъните. Това заглеждане за турците било „илю́м” (смърт) и то станало причина аргатлъкът на Костадин да свърши, преди да му е изтекла годината.

 

Веднъж Костадин слизал по пътя през Кемера за Долноводенския кър да товари снопи на чорбаджията. По пътя той срещнал Кючук Осман от Долни Воден, един от най-злонравните турци (известен с прозвището „Касканджи́”). Кючук Осман дотам ревнувал жена си — Атие, — че винаги я водел със себе си. И този път тя вървяла подире му. Костадин не утраял и щом подминали, спрял се и се обърнал да я изгледа по-добре. В тази минута се обърнал и Касканджията, пропсувал Костадин на „Богородица” и се повърнал крачка-две да го сплаши, като смятал навярно, че аргатинът ще побегне. Но дебелоглавият гяурин не мръднал, а го дочакал. Докато Атие да извика „Ва-а-а-а-й”, Касканджията паднал прободен на земята.

 

Като „овършал тоя харман”, както сам разказвал после Костадин за тая злополучна среща, той оставил кадъната да се вайка, мушнал се в повитáците на Си́нгелдереси́ и изчезнал неизвестно къде.

 

 

58

 

Години прекарал изгнаник в Анадолука, където упражнявал овчарлък при един турски бей. Когато сметнал, че историята с Касканджията е вече забравена, върнал се в Яврово все още голобрад, което станало причина да го прекоросат „Кьосéто” (Лáпето). В първите дни на своето завръщане Костадин доловил, че кръвнината с Кючук Осман не е забравена и го дебне опасност. При такива обстоятелства той имал да избира или обратно в Мала Азия, или за Тъмръш, седалището на рупчоския войвода Ахмед ага. Кьосето отишъл при Тъмръшлията и се условил при него за овчар на един от аговите билюци. Запасал на кръста „силя̀х” с оръжие, обрамчил мартинка и започнал своето поприще при Тъмръшлията. Последният скоро оценил способностите на новия овчар и го направил баш овчар — кехая. Костадин имал в подчинение неколцина тъмръшлии, които никак не били доволни от това, че трябвало да го слушат. При честите кавги с тях той се похващал за ятагана. Междувременно трима от завистниците, които Костадин прогонил от овчарлъка, решили да откраднат от билюка на Кьосето най-добрите овни на агата — „елчи́ете”, към които Тъмръшлията имал особена слабост, и по този начин да го изложат на гнева му. За тази цел те отишли най-напред на „ятака”, където нощувал Кьосето, и хубаво огледали къде лежат овцете и овчарят, откъде най-лесно може да се доближат и как да изнесат овните. Стръгата била на една поляна. Встрани минавала пътека за Персенк. До нея под една борика се виждало загаснало огнище и край него личал „ятакът” на Кьосето. След като видели това, те се мушнали в съседния гъсталак и почакали, докато се мръкне.

 

Щом се мръкнало, стадото се върнало на „ятака” и се разискрил буен огън. Чувало се да побляват овцете и да похлопват чановете. По едно време огънят загаснал и хлопките и кучешкият лай затихнали. Това било знак, че овчарят си е легнал. Настъпил часът за нападението. Крадците се промъкнали дебнешком. Овчарските кучета ги познали и помахали опашки. Нападателите съгледали завития презглава овчар и единият от тях се озовал край него с изваден нож. Другите двама се вмъкнали в стръгата и започнали да опипват овните. Избрали най-дебелите и почнали да ги извеждат от стръгата. Разлаяли се кучетата, но дълбоко заспалият овчар не помръднал. Тримата нарамили по един овен и поели пътеката за Персенк. Още един завой и щели да оставят зад гърба си овчарската стръга,

 

 

59

 

но екнал оглушителен гърмеж. В същия миг двама от крадците се струпали на земята, а третият хвърлил овена, пипнал брадвата, която имал на пояса, и се хвърлил към стрелеца. Последният бързо отскочил, та брадвата само закачила коляното му. Костадин Кьосето се метнал върху него и му нанесъл удар с ножа. Захванала се борба на живот и смърт. Двамата противника се запремятали и се мъчели óпипом да докопат падналия през борбата нож и шията на другия. Раненият губел с всяка измината минута сили и скоро се озовал повален възнак и бил удушен. Кьосето го повлякъл настрани от пътеката, струпал върху него и другите убити и ги запалил със суха вършина. Скоро от труповете останала само купчина пепел. Тогава чак Костадин се върнал на „ятака” си и ритнал спящия до огнището овчар. Ямурлукът се смъкнал и открил един. . . боров пън. Победителят седнал на него, за да превърже раната си и почине от тежката борба.

 

Както сам разказвал после и на сина си — Александър Примов (Лáпето), от когото съм записал тази история с Костадин, последният отколе слушал да му се заканват тъмръшлии и взел всички мерки да се предпази. След разправията с крадците той никому нищо не казал.

 

Въпреки всички предпазни мерки Ахмед ага подушил нещичко. Той заръчал на чирака да каже на Кьосето да се яви пред него. Заповедта на агата никак не се харесала на кехаята му, но трябвало да му се представи. Тъмръшлията нехайно уж попитал:

 

— Кьосé бря, ти какво си са вскати́л?

 

— Напрáх са аго, като сякох бръстина на кóзите — опитал се той да отклони разговора в безопасна посока.

 

— Айде олан. . . Я си кажи правото! От мене скрито-свито няма — подсмихнал се агата.

 

От изражението на лицето на Тамръшлията Костадин разбрал, че и да е имало опасност за него, тя се е вече разминала, затова разказал всичко, което се било случило.

 

Трябва да се отбележи, че Ахмед ага имал удивителна способност да подбира хората и да ги използува според техните качества. Той знаел вече за предишните подвизи на Кьосето и се уверил, че призванието на Костадин не е в гегата, а в „силяха”, и решил да го направи свой „сеизин” (пръв телохранител).

 

 

60

 

 

□ □ □

 

Като сеизин Кьосето придружавал агата в обиколките му из нахията, облечен напето в колчаклии потури и джепкен, препасан със силяхлък. Освен това той бил натоварван с всички по-опасни поръчки, които изисквали съобразителност и смелост (случая със Злата от Добралък).

 

По какъв начин използувал Ахмед ага своя сеизин, може да се види от случая със стрямската разбойническа чета. Тя била турска чета, смесена с македонци и католици от Пловдивско. Разбойниците дълго време върлували около село Стряма, Пловдивско, но всички опити да ги хванат оставали ялови. Валията изпратил големи потери по следите на разбойниците, но те нищо не свършили. Тогава един от приближените на пашата го посъветвал да помоли Ахмед ага да се заеме с тази работа:

 

— Капасъзите само от капасъзин се плашат — мотивирал съвета си към пашата, който го послушал.

 

Ахмед ага възложил от своя страна изтреблението на стрямската чета на своя сеизин — Кьосето, който взел за свой помощник Бичо Байманоолу. Взел и няколко души по-безстрашни хора и тръгнал, но не както всички потераджии — с въоръжение и салтанат. Дружината, съставена от шест човека, се отправила на поход като селяни, които търсят работа из полето. Кьосето и хората му работели полска работа и наостряли уши за всички разговори на стремчани, отнасящи се до разбойниците. Веднъж попаднали на вярна следа, която водела към Башиковата воденица в околностите на селото. Там според събраните сведения разбойниците имали свой ятак — самия воденичар. Нататък се отправили един ден Кьосето и Бичо като мливари с една кола, натоварена с оръжието на малката потеря, маскирано с чували. Останалите от групата имали зàръка да следват своите водачи издалече и да се появят само когато ги повикат.

 

Воденицата се оказала затворена, но млнварите доловили миризмата на варено овнешко месо, която идвала отвътре, и зачукали. Воденичарят се разкашлял и отворил, като се правел на току-що станал от сън. Той казал на „мливарите”, че воденицата му не работи и да си отиват. Бичоолу слязъл от колата, незабелязано приближил воденичаря, хванал го изотзад и му извил ръцете и щом опрели острилото на камата до гърло-

 

 

61

 

то му, той признал, че е ятак на разбойниците и разказал, че те идвали късно вечер. Били дванадесет души. Вареното месо във воденицата им било за вечеря. Узнали това, Кьосето и Бичо скроили плана за нападението. Да срещнат разбойниците със засада вън от воденицата по тъмно било рисковано. Решили да ги чакат, докато влязат във воденицата и вътре да ги обсадят. Кьосето извикал останалите си другари и ги разположил на пусия. Воденичаря отвързали и го накарали да влезе и да готви вечерята, като че нищо не се е случило. Условили се, като седнат разбойниците да вечерят, да излезе със стомната уж за вода и това да бъде сигналът за нападение. Воденичарят, за да се отърве жив, склонил да изиграе възложената му роля. Вечерта разбойниците дошли, воденичарят им отворил и те се намъкнали вътре.

 

Най-после вратата скръцнала и се показал воденичарят със стомна в ръце. Повървял малко, а после търтил да бяга и скоро се изгубил в тъмнината. Обсадителите насочили пушките към воденичната врата и зачакали, докато обезпокоените от дългото отсъствие на воденичаря разбойници изпратят един от тях да го потърси. Пропукали пушки и във воденицата настъпила суматоха. Едни се опитали да излязат през покрива, други — през воденичната вада, трети — през вратата, но навсякъде ги посрещали гърмежи. Половината били избити. Останалите на заранта се предали. И те били избити, с изключение на двама — един турчин и един македонец, някой си Петър, нарочно оставени, за да помнят и разнасят славата на Тъмръшлиевите сеизи.

 

Помилваният Петър изкопал парите на дружината, купил имот в едно съседно село на Стряма и там оседнал. Той не обичал много да работи и станал пъдарин. Всяка година за великденските празници изпращал на Кьосето като на кум „кани́ска” по една мисирка в знак на признателност.

 

Главите на разбойниците били събрани в един чувал и изтърсени в конака на валията, който щедро наградил потераджиите на Ахмед ага Тъмръшки.

 

Кьосето често се застоявал в село, където било семейството му. Докато бил там, мохамеданите от съседните села не смеели да минават през Яврово. Един Василювден през селото минали двадесетина „курааскери” [1] от Орехово на път за Плов-

 

 

1. „Курааскери” — мохамедани новобранци, които, преди да влязат в казармите, вилнеели по селата.

 

 

62

 

див. Те нарочно се отбили от прекия си път, за да си погуляят на чужда сметка и да се поперчат в едно християнско село, където никой нямало да им се опре. Отседнали у чорбаджи Гечо, който ги срещнал с каквото се намерило. Тъй като курааскерите не ядели свинско, поднесли им вино с пастърмица за мезе. Като се понапили, станали по-взискателни. По едно време започнали да побутват пастърмицата и заискали да им се опече чеверме. Чорбаджи Гечо бил срещал и по-високи от тези гости, но за пръв път му искали чеверме посред зима. Той изпратил да кажат на Костадин Примов, който си бил по това време в село. Кьосето не закъснял да дойде. Още като се показал на пътната врата в чорбаджийския двор, новобранците го съгледали от прозореца и наскачали като попарени да си вървят. На двора Кьосето ги причаквал и удрял с една цепеница кого къде свърне.

[Previous] [Next]

[Back to Index]