I. СЕЛИЩНИ ИСТОРИИ
ГРАД ДЕВИН
Рядко има град в България без своя гордост и своя стара слава: едни се гордеят с индустрия, други с първите огнища на възраждането, с герои революционери и просветители, родени в тях, трети — с битките, които са водили в името на българската свобода, четвърти... с хубави вина, пети — със суджуци и луканки, докато Девин е град малко известен.
На него просто не му е вървяло: руските освободителни войски, когато идват през 1878 година, заобикалят пролома на Въча и подминават към Бялото море. Берлинският конгрес го включва в границите на автономната Румелия, но местните деребеи и аги го правят средище на самозвана Помашка република. През 1905 година той изгаря. Освобождението си през 1912 година посреща като ново пепелище с оцелели седем къщи. Един град без никакво шосе. Изоставен и забравен — такъв е Девин до неотколе.
Малко са онези, които виждат под засъхналите кървави петна на тоя град неговата мъченическа съдба и зад руините му — град с бъдеще и слава. Един от тях е родопският писател и общественик Васил Дечов:
„Ние и сега чуваме често повтаряните презрителни думи — пише той в една своя брошура от двадесет и девета година. — Та какво интересно има и какво можем да сторим в тоя див, помашки край, където се раждат само къпини и главорези?
Уважаеми четци, Дьовленска околия не е див край и там се раждат не само къпини и главорези. Този чисто български кът е рай-земя, която не лесно може да се опише и представи картинно. Този български кът смело можем да наречем българска Калифорния, макар по пространство да не може да се сравнява с американската. Създателят на природата е вложил в този кът всичкото си изкуство и е бил толкова мъдър и щедър, че е натрупал всичко, каквото е потребно за човешкия духовен и телесен живот. Там в същите недра на Родопа е на-
242
пластено огромно природно богатство, което чака разработване и използуване. И какво ли няма в тая обетована земя?
... високи върхове, поляни, равни и полегати лъки, падини и валози, величествени и дори страховити скали — канари от мрамор, гранит, сиенит, трахит, пясъчник, амфиболит и други рудни пластове и жили — железни, медни, сребро-оловни, ка менновъглищни и други, бистри и топли (минерални) извори с изобилна вода, многоводни реки и долове, някъде с водопади и големи вирове.
А растителност? — обширни и непроходими борови, елови и дъбови, букови и смесени гори, буйни и сочни цветни и безцветни треви дори и на най-високите върхове. Климат: по ви сочините приятно прохладен, в долините умерено топъл и без ветрове и то през всичкото време на годината. Въздух: чист приятен и ободрителен. Дивеч: зайци, сърни, рогачи, диви кози, диви свине, мечки, вълци, лисици, белки, диви котки видри и др. А риба пъстърва и други видове? Тя толкова обилно се въди по реките и пълноводните долове, че надминава всички други речни корита в царството.
Мнозина ще си помислят — продължава Дечов, — че при такова огромно надземно и подземно богатство в Дьовленско местното население просто блаженствува, защото нищо не му липсва. Тъкмо противното е: днес населението в тоя природно пребогат край тъне в мрак и простотия, и сиромашия. Там сред разкошните цветя и гори при бистрите извори и водопади е глухо, пусто и тъжно. Там вместо смях и песни днес се чува само зловещият и отчаян вик: „братя, елате ни вижте!”
И заключава: „Политическата и стопанска история на бившата Помашка република или на сегашната Дьовленска околия е доста интересна и поучителна, та би трябвало да се знае от всички просветени българи, особено от нашите по млади държавници и общественици. . .”
Към думите на най-добрия приятел и познавач на българите мохамедани ние ще прибавим само, че докато девинските природни дарове, за които ни говори той, са вече оценени и отлично разработени, в историческо отношение работите си остават, дето са си били — зад мъглите на преданията и догадките. . . Хулите продължават да тегнат над едно мълчаливо страдание, невежите продължават да смесват насилието със справедливостта, народността — с вярата, а петната кървави да се емятат за позор. . .
243
И няма как да се постави ред в тая бърканица, ако не се повика историческата истина, ако нейното сито не отсее къклицата от зърната, ако не очисти миналото от боклука на заблудите. Векове подред истината е завивана с мрак и заличавана, докато заблудата се е превърнала в истина, а истината е забравена...
Време е тя да се очисти от вековната ръжда, да се покаже, колкото е оцеляла. При това не бива да се лъжем: от заровеното, закопаното много е изгнило... Едно на хилядо може би ще се намери цяло, но затова пък толкоз по-скъпоценно е то и по-грижливо трябва да се пази.