Миналото на Яврово, Девин, Манастир

Николай Хайтов

I. СЕЛИЩНИ ИСТОРИИ

 

ГРАД ДЕВИН

6. Непредадените села

7. Чертици от живота на град Девин по време на „Помашката република” и последните години от турското владичество

   ( Грабежи и наказания  —  Физиономията на града  —  Девинският вакъф. Хаджийството  —  Поминъкът на девинското население  —  Поминъчната бъхтаница  —  Храната  —  Облеклото  —  Покъщнината  —  Духовната култура  —  Неговите забавления?  —  Сурнене на моми  —  Семейният живот  —  Обществените отношения )

8. Епилог

 

6. НЕПРЕДАДЕНИТЕ СЕЛА

 

До 1878 година за агите и управата Девин е най-спокойното място на света и затова не закачат много-много хората. Жените предат Гюмюш-Гердановата вълна и я превръщат в аби, мъжете ходят с овцете и орат планинските си ниви, катранджиите торят боринявите кютюци, за да напълнят два меха с катран, а в петъчен ден всички се събират в джамията да се поклонят на аллаха.

 

Идеалът на всяка жена е да бъде единствена на своя мъж, идеалът на всеки мъж — да пусне брада. Брадите най-тържествено се освещават и опяват със специалната молитва „дуа” от ходжа, понякога от двама или трима ходжи, след което собственикът на брадата преминава в старейшинското общество на „дуалните”, които теглят броеници пред джамията и мъдруват върху земните и аллаховите „работи”.

 

Но вековният мир и спокойствие излетяват изведнъж от Девин, както подплашената птица излетява от гнездото си, когато откъм Филибето през височините на Бейбунар долитат новините за войната с „москофа”. В началото на 1878 година долитат и самите оръдейни залпове от битката, която

 

 

277

 

ще се нарече последна — битката при село Брестник. След това Сюлейманпашовата войска отстъпва, а казаците я следват по петите чак до Бялото море.

 

Презродопското настъпление на русите се извършва през Тополовския и Асеничния проходи. Въча остава настрана и казаци там не влизат. Пък и какво да правят те в тоя планински „чакмак сокак”, където нито крепост има някаква, нито пък военна сила? Войските имат по-върховна цел: Беломорието — Цариград! И затуй просто не обръщат никакво внимание на сбутаната планинска покрайнина във Въча.

 

Но ето че през март 1879 година англичаните подклаждат Сенклеровия бунт, който вдига на оръжие няколко стотини бабаити, бивши низами и фанатици, които искат да възстановят тържеството на полумесеца в Родопа. В тоя бунт не участвуват българите мохамедани от Въча, но техните аги му съчувствуват и тайно го подкрепят. А когато Сенклеровата авантюра се приключва, те — почерпили кураж, повеждат бой срещу българската чета, която се опитва да дойде в Брезе, и успяват да я отблъснат. Това повдига още повече духа на фанатиците и на агите и когато Берлинският договор слага границата на вододела Места—Въча, тайно вдъхновявани от Цариград, те отказват да останат в Румелия и образуват една самоуправна зона, наречена на подигравка уж „република”, в която влизат всичките села по Въча. Една „република”, която не признава никоя държавна власт, освен, властта на местните аги.

 

Кои са те? — Хасан ага Триградлият е началник на самоуправните села, Хаджи Мустафа от Беден и Мустафа Еюб от Мугла са негови помощници. Началник на жандармерията е Исмаил ага от Тъмръш (братът на известния Ахмед ага), Паржана от Доспат, Мехмед ефенди от Триград, Молла Ахмед. Хаджиасанов от Дьовлен и Амидаа от Лясково са петимата таксилдари (бирници) на тая планинска държава, чийто върховен господар е тъмръшкият Ахмед ага. Той държи в ръцете си и главната военна сила от стотина местни кабадаи и двайсетина „суварета”, плащани от общата хазна. В тая самоуправна зона влизат изброените 21 села с общо 2445 къщи и 4600 лири ежегоден данък (вергия). Седалището е първоначално Триград, след това е Беден, по-сетне е Михалково. Накрая то завинаги се установява в Тъмръш.

 

Румелийските контрольори по добитъка (бегликчиите) се

 

 

278

 

опитват през 1880 година да проникнат в Тъмръш, Брезовица и Петвар, за да преброят добитъка и снопите, но въоръжените слуги на Ахмеда ги посрещат с изтеглени ножове, подплашват ги и контрольорите се връщат бързо-бързо, за да не дойдат вече никога. В Румелийското народно събрание се надига вой, чуват се закани и заплахи, но никой не изпраща в самоуправните села въоръжена сила и те спокойно си съществуват под владичеството на Ахмед ага. Самият Ахмед ага не обръща никакво внимание на заплахите, но затова пък прави следното предложение на румелийския префект: „Назначете ме за рупчоски жандармерийски началник и аз ще ви предам непредадените ви села!” Румелийските управници отхвърлят това политически разумно предложение и непредадените села така си остават — непредадени.

 

През 1880 година румелийските власти правят нов, съгласуван уж с Високата порта опит да си върнат поне четирите селища по левия бряг на Въча — Дьовлен, Наипли, Карабулак и Селча. Във връзка с това те изпращат пазарджишкия префект Найденов да се срещне със серския мютесариф в Дьовлен и с негово съдействие да уредят приемането на тези четири села. Мютесарифът идва в Девин с палача на Батак — Барутанлията Ахмед ага, придружен с 20 конни заптии. С толкова жандарми пристига и Найденов.

 

Срещата в Девин се състои на 29 май и не е никак приятна за префекта, защото местните аги са изпратили тука своите въоръжени хора и тяхното присъствие е превърнало града в истински военен лагер. Преговорите протичат хладно и формално.

 

„При срещата ни — пише Найденов в своя рапорт — мютесарифът ми съобщи, че минавайки през Наипли и Карабулак, всичките селяни му били заявили, че са готови да се подчинят на румелийското правителство и че в случай че и селото Дьовлен се съгласи да признае румелийските управници, той не счита за необходимо да посещава тия села. Отговорих му, че ми е заповядано да посетя всяко едно от тези села и не мога да постъпя по друг начин.

 

На другия ден мютесарифът ме извика пред неколцина първенци от тия села и ми каза: „Тези хора приемат да се подчинят на правителството на Румелия.” Аз ги попитах дали са пълномощници на селяните и дали могат да потвърдят писмено подчинението си. Мютесарифът се съгласи и те под

 

 

279

 

писаха един вид договор, в който се споменават бунтовниците, които заслужават наказание, и между тях фигурират Хаджи Хасан от Триград, Беденли Хаджи Мехмед от Лъджа и Молла Еюб от Мугла. Мютесарифът каза освен това: „Селяните са ви подчинени и на вас не ви остава друго, освен да накажете размирниците и да поддържате мира и спокойствието в Дьовлен, който е изпълнен с въоръжени банди, дошли от околиите, още разбунтувани села, а след това да посетите и Карабулак и Наипли”...

 

След тази дипломатическа игра мютесарифът решава да си замине, но и Найденов, който е разбрал играта, застрашен от Молла-Еюбовите въоръжени банди, побързва да напусне тия диви и опасни предели, за да донесе на своето правителство за неудачно завършилото начинание.

 

След този злополучен опит агите в самоуправната зона продължават несмутимо агалъка си и въпросът постепенно заглъхва по дипломатическите канцеларии. През 1885 година румелийските съзаклятници водят преговори с Ахмед ага, за да остане той неутрален, когато те направят съединението на България, а той им дава думата си и я отстоява, като улеснява по този начин патриотическото дело на „съединистите”.

 

С протокола на великите сили на Съединението на България (5 април 1886 година) непредадените села се отстъпват заедно с Кърджалийска околия на Турция и по този начин самоуправната зона влиза отново — вече и формално — в границите на Турция: Дьовлен, Наипли, Карабулак и Селча като особена нахия към Неврокопскаха кааза, Солунски вилает, а останалите непредадени села като Рупчоска нахия, привързана към Ахъчелебийската кааза.

 

Фактическото положение обаче не се променя, Ахмед ага Тъмръшки остава и занапред почти неограничен владетел на непредадените села в коритото на Въча, та чак до смъртта си през 1896 година.

 

Това са някои от по-съществените „фактически” и дипломатически перипетии около възникването и съществуването на самоуправната зона. Но те само начертават контурите на това историческо събитие, без да показват истинските му причини, които са на първо място икономически. В коритото на Въча по време на Берлинския конгрес има 110 000 глави овце и към 80 000 глави едър домашен добитък — говеда, крави, мулета, коне. В по-голямата си част стадата са притежание на местните,

 

 

280

 

селски аги. Хаджи Реджепови в Триград имат 12 000 овце. В Напили Кабаците (Хасан Гавазов и тримата му братя) при тежават 7000 овце, стотина глави едър добитък, 20 мулета и десет души аргати само за овцете. В Мугла Ахмед Мазното притежава 2000 овце. В Доспат Хаджи Шериф и брат му Адилаа имат по 3000 овце и по стотина глави едър добитък, отделно козите, конете и катърите. В Девин Хаджи Юсуф Банкатев заедно с четиримата си братя владее стадо от 6000 овце, 3000 кози, около двеста говеда, десетина мулета [1].

 

Всяко село е имало своите аги, а те пък своите „кюмета” (големи стада, ферми). В това отношение тъмръшките аги (Ахмед и неговите братя) държели първенството във всичко. Техните овце били наистина безбройни, техните еркичи — най-дебели. Има дори едни „лаф”, че еркичите на тъмръшкия Ахмед ага ходели подковани със сребърни „дюкмета” (големи сребърни монети).

 

Тези стада съществуват благодарение на беломорската зимна паша, а собствениците не дават и „аспра” дори за каквато и да е зимнина. Единствената им грижа след приключването на лятната планинска паша е като дойде „Касум” (Димитровден), да закарат овцете и „суватя” (едрия ялов добитък) в Саръшабанското поле. А като наближи „Адрелес” (Гергьовден) — отново да ги върнат в планината. Не е било нужно за изхранването на овцете нито свитка сено. А и не е било възможно такова огромно число добитък да се изхранва от сеното на малкото планински ливади, което стигало за не повече от 10—15 000 глави овце и 5—6000 глави едър добитък. Презродопската граница по силата на Берлинския договор разсича Родопите на две, затваря пътя към безплатната зимна паша в благословеното Саръшабанско поле и поставя в смъртна опасност основния поминък — овцевъдството.

 

Най-застрашени са „кюметсайбиите” (собствениците на големите стада, агите) и те са, които вземат бунта в свои ръце, т. е. подклаждат непокорството, а някъде, както ще видим по-нататък, принуждават към непокорство икономически зависимите бедни българи мохамедани.

 

Към всичко това се прибавя и един основен фактор: поведението на Ахмед ага в Тъмръш. Това е човекът, който управлява Рупчоската нахия в продължение на половин век и

 

 

1. По спомените на Методи Лазаров Тодев, заселен в Дьовлен през 1905 година.

 

 

281

 

и е завоювал страшен авторитет. Този човек се страхува от репресии заради грабежите на неговите тъмръшки съселяни по време на Априлското въстание и затова единственото му условие, за да предаде самоуправните села, е да бъде назначен за рупчоски жандармерийски началник. И в действителност той единствен е в състояние да превие непреклонните аги и да приведе в подчинение дивия и непристъпен край, но това румелийските управници не оценяват както трябва и пропущат най-благоприятния момент.

 

За обособяването на Девинско в самоуправна зона не е без начение също така и една трета причина — мохамеданският религиозен фанатизъм, който непрестанно действува за разпалването на противохристиянските, т. е. противобългарските настроения сред невежественото българомохамеданско население.

 

Животът в непредадените села за съжаление на бедните затича не тъй, както те очаквали. Вярно е, че данъците са три пъти по-малки от данъците в Румелия, но почувствували изключителното си могъщество, местните аги така успяват да потиснат по-малоимотното и бедно население, че надминават и най-бесните феодални порядки. Сюлейман от Лясково успява за няколко години да „превземе” имотите на своите „синпур-даши” и от 200 декара да ги направи на 750, което е горе-долу половината от всичките селски ниви. В Девин братя Банкатени владеят половината овце на селото и повече от половината кози (6000 овце и 3000 кози). Техни са и прикупените от юруците планински пасища Тилкилий, Баракли, Айванли, Маджарли, които са най-плодородните и най-обширните в цялата мера.

 

Хасан Гавазов от Наипли на малкото семейно тържество — обрязването на сина му, опича деветнайсет чевермета за двете стотици гости, присъствуващи на тая закуска с чевермета, на която прислужват половината от мъжете в Наипли.

 

Агите са, които владеят пасищата, които разпореждат мандрите, които могат да купуват или да не купуват вълната и сиренето на „малсайбиите”, с по стотина овчици. Нещо повече, тия малсайбии покрай другите си даждия, дават и един особен данък — „мусафир” — две на сто от всичкия добитък за посрещане на гости. От този същия, „мусафирския” добитък, споменатият Хасан Гавазов взима гощавката на собствените си гости.

 

По силата на юмручното право, което се въвежда в само-

 

 

282

 

управната зона, търговията се превръща в истински грабеж: добитъкът, вълната, маслото — всичко се купува на безценица, на агите нивите се жънат с ангария, с ангария се косят ливадите. Този грабеж дотолкова дотяга, че селяните от Дьовлен, Карабулак и Наипли тайно решават да преминат към Румелия. Девинският кмет е натоварен да предаде просбата на селяните до пазарджишкия префект и той наистина го прави: изпраща просбата на девинските селяни, но докато мудните румелийски власти умуват как да стане туй „приемане”, Молла Еюб от Мугла — съобразителен и бърз — праща своите главорези да убият кмета. Човекът е не само убит, но и нарязан на парчета, а неколцината подписали са жестоко бити и по този разбойнически начин е сломена появилата се опозиция.

 

Случката е знаменателна по две причини: преди всичко тя ни говори за незагасените национални чувства у девинските българи мохамедани, които се заплащат с кръвта на кмета. Тя е и зародишът на едно социално недоволство и един несполучлив опит на малсайбиите да се изтръгнат от хищническите нокти на агите.

 

 

7. ЧЕРТИЦИ ОТ ЖИВОТА НА ГРАД ДЕВИН ПО ВРЕМЕ НА „ПОМАШКАТА РЕПУБЛИКА” И ПОСЛЕДНИТЕ ГОДИНИ ОТ ТУРСКОТО ВЛАДИЧЕСТВО

 

Грабежи и наказания

 

Започваме с грабежите, защото те са най-характерното нещо за времената на неограничения агалък, когато правото не е почивало на никакъв закон, а изключително на грубата сила. Всеки „деликанлия”, който умеел да плаши и да върти ножа, е придобивал състояние благодарение на яките си мишци. И е нямало кой да го спре, достатъчно е било да не засяга с нищо агата. Той е можел да краде (само да не закача аговите овце), можел е да граби мулета и да ги продава нейде по-далече, да причаква пътници и да ги убива (гробовете на убити са безбройни).

 

 

283

 

Крадците „чевермеджии” през всяко време са били най-многобройните, но във времената на агалъка те стават истинска напаст. Това са обикновено млади, а и стари между тях овчари, настървени на чеверме. Смятало се е за истински разврат да заколват и пекат от собствените брави и затова задоволявали настървението си с чужди, крадени овце.

 

За по-голяма беозпасност брезките чевермеджии например, когато крадат от брезките стада, не ги ядат, а ги закарват на Девинска мера, където ги поемат девинските им побратими. Претърсването в Брезката мера остава без последствие, защото никой там не е пекъл чеверме. След това девинските чевермеджии връщат девински овце на брезките и това крадене, клане и печене на овцете продължава незабелязано и скрито. По-страшни от чевермеджиите са крадците на мулета. Мулето е най-скъпото животно за родопчани, защото не е мислимо да се преживява в планината без неговата помощ. Но мулетата мъчно се отглеждат и се продават скъпо и прескъпо. Едно муле за малкото състояние на сиромаха е цяло състояние. Крадците на мулета са именно тези, които грабят това „състояние” — обикновено по време на нощните паши. Ловкост не се изисква кой знае каква да хванеш едно чуждо муле, да го яхнеш и през тайните пътеки да осъмнеш от северните — на южните склонове на Родопа, в оня див и сиромашки край, който се нарича Кечилъка или още Чеч.

 

Там ятаците поемат мулето, продават го след някой ден в Драма или Серес, а крадецът незабелязано и кротко се завръща у дома си. Разбира се, „окрадените” се оплакват, има и хора, които отлично се досещат кой е „преял” тоя или онзи сиромах, но да се разправяш с крадеца е все едно с голи ръце да се пребориш с вълк. Той може да те гръмне с пушка, когато дремеш на нивата, край огъня. Може да ти подпали снопиите, да ти развали къшлата, да заколи овцете ти, та дори и тебе. И няма да го направи сам, а чрез своите главорези, чеченци, които по тъмно ще дойдат и по тъмно ще си отидат в Чеч.

 

Грабят се и картофи, грабят се моми и снопи, та дори евтината слама нощно време се прекарва от една в чужда къшла, защото не е работата в печалбата, а в мъжеството на грабежа, в сладкото парливо чувство, че си измамил и надвил.

 

Това безначалие ужасява дори халтавата власт на Турция и през 1906 година се вземат бързи мерки за изкореняването на разбойническия произвол.

 

 

284

 

Мерките са прости: един жандармерийски юзбашия със султанско ираде за неограничени пълномощия идва заедно с 40 души конни заптии, един писар и един ковач. Името на юзбашията е Тефик, но това име скоро ще се замени с ново, страшно име Кемикаран (Трошикокали).

 

Кемикаран отива, да речем, в Лясково, събира „иллери чилен” (първите хора) и пита: „Имате ли крадци?” — „Нямаме” — отговарят достолепните аги. „А гробища?” „Имаме” отговарят озадачените аги. „А може ли село без крадци и гробища? — пита Кемикаран. — Или и вие сте ортаци на крадците?”

 

Хъка-та, мъка-та, проговарят агите, показват известния чевермеджии Алтъпармака. Закарват го в Стоманово, завалят го на земята и дървото започва да играе. Бият го, та го насиняват, но Алтъпармака се надува, трае и мълчи. „Подковете го! — изревава Кемикаран, — да видим какво ще каже.”

 

Дотичва ковачът с чука и клинците, дигат босите Алтъпармакови крака, събралите се затаяват дъх и. . . праас — потъва единият клинец в голата пета. От нея захвърчава кръв, а от гърлото на поваления излиза нечовешки рев. На третия клинец той започва да говори и разкрива кражбата на изпоядените овни.

 

След като са присъствували на тоя „изпит”, стомановскитс „иллери чилен” нямат нужда от много покани: предават в същата минута на Кемикаран своите разбойници. От Беден е доведен в Стоманово и някой си Делишабан — човек желязо, който изтърпява всичките побоища и мъки и когато всичките средства били изчерпани, Кемикаран заповядал да се донесе каца с пресол и хвърлил насинения Делишабан на дяволска мъка в нея. Тъй сломили неговата упоритост. Друг един, след като го били, обесили го върху слаб огън надолу с главата. И този именно тъмръшки разбойник разкрил всичките канали за крадене и прекарване на мулета в Чеч.

 

Тъй от село на село, где с трошене на кокали, где с натопяване в пресол или подковаване, Кемикаран разкривал разбойниците и всявал в останалите ужас, след което преминал в Чеч.

 

Любопитен случай от времената на Помашката република представлява и събирането на вергията. Таксилдари (бирници), както вече споменахме, били: Молла Ахмед Хаджиасанов от Девин, Ампдаа от Лясково, Ахмедаа от Карабулак (Бо-

 

 

285

 

рино), Мехмед ефенди от Триград и Паржана от Доспат. В продължение на три години те събирали беглика, товар с бели меджидии. Натоварват ги след това на кон и придружени от няколко въоръжени хора, заминават да ги занесат в Пазарджик. Отсядат в хана, след това се явяват в „укюмата” (управлението), но там чиновниците започват да се чешат по главите, да умуват, докато най-подир отсичат: „Не сте с нас! Няма да ви приемем парите, че да видите как се прави бунт!”

 

Таксилдарите се връщат в хана, натоварват си „багажа” и хайде — обратно в Дьовлен. След еднодневна почивка пак заминават, сега пък за Драма, със същите пари, но там ги посъветвали: „Върнете си парите, те ще ви потрябват!” Връщат се тогава таксилдарите и на Меча поляна, след като се посъветвали — разделят си парите. Тъй довчерашните таксилдари се превръщат в аги.

 

Физиономията на града Девин значително се променя след превръщането му в каазалийско средище и установяването на гарнизон в него — един табор с четири билюка (роти). Всички офицери били външни турци, с изключение на един чауш от рода на Хаджи Кюлюнк от Беден. Обличали се много добре и се разхождали с голям салтанат. Войсковият им началник — бинбашият — се наричал Халил бей, войсковият лекар — Саадедин ефенди. Таборът се помещавал вън от града, където са днешните казарми. Както бинбашият, тъй и неговите офицери, а и каймакаминът Кадир бей презирали местните българи мохамедани, като ги наричали „бунар джаили” бездънни простаци [1].

 

Каймакаминът Кадир бей, изтънчен „стамболлия мъж”, завършил право и дошъл за каймакамин тук по жребий, като водел и жена си. Той приемал често у дома си, в гостната, неколцината бакали — цинцари и гърци, nо не допущал никога девински „джаили” да сквернят неговото жилище. Жена му се явявала пред гостите с открито лице, но от „помаците” се укриела под фередже.

 

В града имало и финансово учреждение и полиция начело с полицейски юзбашия, лесничейство, оглавявано от „орман мей-

 

 

1. Тези и повечето сведения за живота в Дьовлен от тия времена са почерпани от спомените на най-отколешния девински жител Методи лазаров, за което му изказваме нашата гореща благодарност.

 

 

286

 

муру” (лесничей), аптекар — „евзаджия” и най-сетне медресе със своя мюдериз кърджалийския турчин Шериф ефенди.

 

От всички учреждения най-старото и уважавано е медресето на Мюдериз ефенди.

 

Преди да стане Дьовлен каазалийско средище и седалище на нахия, то е религиозно и духовно средище и разсадник на фанатизма. Външният вид на медресето е незначителен — гола стая без никакви чинове, с черги, застлани на пода, където коленичат учениците. Занятията, които се състоят в изучаването на корана, се водят от Мюдериз ефенди, подпомаган от двама Моллаасановци: единият от Беден, а другият от Девин. Преподавателите носят зелени чалми, а учениците — бели. Това са около 40 момчета, дванадесет и петнадесетгодишни които се набират от цялата кааза измежду най-богатите семейства.

 

В медресето единственият език, който се говори, е турския, единствената книга, по която се преподава и чете — коранът, единственото нещо, което се изисква от всеки „посветен”, е да мрази каурите и се жертвува за вярата. В замяна на това, когато свършат учението, те получават зелени чалми и духови и прозвища: имами, ходжи, моезини. Моезини, които могат да достигнат до софти. А софта е нещо много: каймакамът може да окачва на въжето, но да сваля от въжето може да го направи само един софта. Съдът не е светски съд, а съд духовен. Колкото пък до всесилието на моллите и имамите в решаването на делата, е всеизвестно. Те могат да глобяват нарушителите на корана, да налагат запрещения, да надзъртат през всичките ключалки на живота, всичко да отключват и заключват с корана.

 

Девинското медресе се издържа от вакъфа и учението в него е съвсем безплатно. Учат се за сметка на вакъфа, хранят се за сметка на вакъфа, а и сетне, в „духовната” им дейност, вакъфът е тяхната опора...

 

Девинският вакъф — време е да кажем няколко думи и за него, е завладял, както вече споменахме, всички земи с изключение на „бащините”. На практика това означава около 2/3 от земите, в това число най-гъстите гори и пространни пасбища. Ако се съди по владетелните документи, притежавани от девинските жители, вижда се, че на северозапад „бащините” земи на Девин и градската мера достигат до Цървулюво, на североизток до Посестра, на юг — зад Равенец, а на запад ме-

 

 

287

 

рата е заемала току-речи цялото корито на Дамладере. Това са най-рано разработените и най-близки до града места, най-стръмните и днес — най-оголените.

 

Има и една доста точна граница между „бащините” земевладения в Девин и вакъфските — предадени във владение на юруците. Това е границата между българските и турските наименования на местностите. Нанесете тези владения на картата и ще видите, че девинските „бащини и селски земи” се намират като в закопчалка сред мощния пояс пространни вакъфски (юрушки) владения.

 

Девинската селска мера не е могла да „шавне” нито наляво, нито надясно. „Бащините” земи в никакъв случай не са могли да нарастат, защото е нямало къде. С увеличаване на населението обработваемите земи са се увеличавали първоначално за сметка на горите и по този начин околността на Девин, макар и стръмна, отрано още е била обезлесена и каквото е можело — било е разработено. След това? След това в продължение на векове скудното и бездруго планинско земеделие е трябвало да се гуши все в една и съща ризница, да се задушава, да слабее и заедно с това населението все повече да осиромашава.

 

Вакъфският пояс е стягал не само земеделието. Главният поминък, скотовъдството, е било също тъй в пълна зависимост от селската пасбищна мера и понеже тя е била „закована” и заклещена между неприкосновените вакъфски земи, оставала си е винаги в едни и същи граници, макар населението да се е умножавало. Нещо повече — все повече е намалявала за сметка на обработваемите земи. И все повече главният поминък се е „задушавал”, а заедно с това — и хората.

 

Вярно е, че вакъфите отстъпили владението на своите „планини”, продали пашата в техните пасбища, но не на местните жители, а на малоазиатските помади — юруците. Няма нито един случай, когато свещеният вакъф да е продал земя на християнин, нещо повече — няма случай да е продадена земя на българин мохамеданин. Земята е отстъпвана само на юруците и най-добрите планински пасбища в Родопа преминават в техните ръце. Чак в началото на XVIII век, когато юруците напущат планините, техните пасбища минават и във владение на родопските българи.

 

В случая става дума не само за една господарска привилегия — изключителната привилегия на юруците да завладеят

 

 

288

 

родопските пасбища, нито за една колонизационна мярка, защото те никога не са имали намерението да се заселват в Родопа. Става дума за един политически обмислен, постоянен икономически натиск, за едно икономическо потисничество на местното българско население, за едно предумишлено изтощение, което да подготви неговата денационализация. Често появяващите се „гладотии” (гладни години) в Родопите са от най-жестоките, мирновременни бичове, с които се подкарва християнското стадо в стръгата на Мохамеда, а тези гладотии се дължат преди всичко на малкото земя, с която населението разполага, на менгемето на вакъфите. И няма съмнение, че ако заплахата на ятагана не беше съчетана с глада, жертвите на „изверяването” щяха да са далеч по-малко.

 

Ето основната роля на вакъфа около Девин и изобщо на вакъфите. Те, освен че продават планините на юруците, но получават от тях и ежегоден данък „мукада” или „баджак на расъ”, което представлява една огромна ежегодна сума, изразходвана за закрепване и безкръвно разширяване на исляма. Джамии, тюлбета (гробове), медресета, всичко е на издръжка от вакъфа. Той урежда и безплатни „казани”, където всеки може даром да се нахрани, поддържа „одаи́”, където може без пари да се преспи. Вакъфът строи „за хаир” мостове, чешми, но това е благодушната фасада, ореолът на вакъфа, дребните пари за милостиня, а големите — големите пари отиват, за да се вкарват още и още хора в правата вяра, да се стягат менгеметата около стомаха и душата на неверните.

 

Следите от „вакъфско” време около Девин са много. Това с преди всичко следите от юруците. Наименованията Тилкили, Баракли, Маджарли, Айванли и на всички други местности по Лисичевското горско плато са юрушки. Юрушки колибарски селища е имало на Баракли, Айванли — Курдюоловата махала, а също и на Чурал и на Лисичево. Централното им селища било Лисичево и там се е намирала юрушката „Саксан джамия”, джамия, където са се събирали в петъчен ден жителите от всичките летни юрушки колиби. До нея, отляво на шосет Лисичево—Баракли, били юрушките гробища, чиито надгробни камъни бяха натрошени за чакъл при направа на шосето.

 

Летните пасбища по планините, западно от реката Въча, са принадлежали на юруците от 79-ия оджак, който е заемал и посветените земи в Драмското, Серското и Солунското полета,

 

 

289

 

за разлика от 78-я оджак, който е заемал Гюмюрджинско-енидженското поле и планините източно от Въча. Освен на „оджаци” те се броели още на „семселета” (родове), с постоянни жилища в Беломорието и летни обиталища в планините. Юруците били едноженци и се отличавали с кротък нрав и веротърпимост, а с християните се отнасяли добре и ги приютявали по време на беди. Но, разбира се, тая благосклонност никога не стигала дотам, че да им отстъпят своите пасбища и сиромашията за местните никога не свършвала.

 

Юруците от Лисичевското „семселе” обличали жените си в бели тестемели и отглеждали само бели овце. Те са имали колиби и в Забърде — тая същата местност, която се нарича Юрта (в смисъл на дворище). Местностите Селимлии, Алишóво грóбе, Айшóвото грóбе, Юсеин чал, Караасанова бърчина, Алме Юсеин и много други са също такъв спомен от Лисичевското юрушко семселе.

 

Юрушки спомен са и обширните пасбища и пожарища, които те създавали в своите „яйли” (планини). Ето как създавали своите пасбища юруците [1]: През март те изсичали гората, предназначена да бъде преобърната в пасбища. Изсеченото хубаво изсъхвало през лятото, през септември го запалвали, а върху пепелта хвърляли ечемик или лятна ръж. Изкопавали в земята „лочки” и от тях взимали пръст, с която горе-долу покривали семената, за да не ги разкълвават птиците и отвява вятърът. На другата година на същото място израствал ечемик „над човешки бой”, толкова гъст и непроходим, че не можел да се ожъне. От една засята ока семе се раждал 70—80 оки ечемик или ръж. Ожънвали го и го оставяли стърнище, на което пониквала „питомна трева” и тъй постепенно стърнището се превръщало в пасбище.

 

Горите в планината били тогава малко, повечето били пасбища, а гората се намирала по непристъпните „чукарести” места — стари вековни дървета, които служели за самосев. След изселване на юрупитс (последните са си отишли от Лисичево по времето на Хуриета) и след забраняването на гор-

 

 

1. По сведения на Манчика, жител на Девин, който е слушал това предание от баща си. От него произхождат и сведенията за поминъка и бита на девинските жители, влаченето на моми и други обичаи — хаджилък, „надгръбници” и други, които същият беше тъй благосклонен да ми разкаже.

 

 

290

 

ските пожарища, от тези вековни дървета по височините израснали горите върху бившите юрушки пасбища.

 

Има и юруци, на които планината повече харесала и те отседнали там. Има и единични юруци, сватосани с девинските българи мохамедани, които се заселили в Девин (имаме и днес в Девин няколко рода „Юрукови”). Но повечето продали планините си и си заминали. Бедните жители на Девин, разбира се не могли да участвуват в тия разпродажби на пасбища и планини. От това успели само най-богатите да се възползуват... Такива богаташи в Девин, прикупили най-дорбите юрушки планини, са братята Хаджибанкатеви, известни в Девин под името „Хаджийските” трима души фанатици, „дуални” и „темеллии” (местни), които прикупили цялото Айванли. Те притежавали и цялата Стомановска мера, Маджарлиите и заедно с това 6000 овце и 3000 кози.

 

Ето как девинските „хаджии” придобили според Манчика своето богатство: Те били трима: Ахмед, Кадир и още един. Сиромаси. Петимни за хляба... Но веднъж Акъллóвата стара (108-годишна) сънувала пари. Като не можела сама да ги потърси, повикала стария хаджия и при условие да и́ „дадне” малко и на нея — казала му къде са парите. Хаджият разровил най-напред покрай дънера на едно „меше”, та намерил завързан с „драпки” (ченгели) синджира, за който бил „заклопен” казанът с лирите. По синджир, по синджир — набарал казана и изровил парите — седем товара злато.

 

С тия пари купил планините Гащна, Айванли, до Михалковското чак, а след това заминал, та станал и хаджия.

 

Старият хаджия не дал на бабата нейния дял, но затова пък и той хаир не видял. В Стоманово, където е сега селото, надошли „мажире” (бегълци) от „Болгарско” и заработили у хаджиите на изполица. Станали десетина къщи, че и още се наплодили. Тогава взели да не плащат за нивите. Хаджият ги дал в съд, завела се „давó” в Гимижюне, но фукарите я спечелили. Съдът се повторил и тоя път загубили стомановци. Тогава се намерил хитър адвокатин, та ги научил: „Ще вземете, казал им той, да си оградите джамия, макар да е с три дъски, но джамия. Има ли джамия — три колиби да сте — село се чете. И като получите призовките, ще повикате един ходжа от Дьовлен, нека да е от най-простите, но като дойде съдът в селото, той да се покачи на викалото и силно да вика,

 

 

291

 

за да види съдът, че тук има и джамия, и ходжа, демек и село.”

 

Стомановци послушали съвета, тъй направили. . . и взели си правото. Акълловата стара проклела Хаджийските: „Дано пилци да пофъркат по нивите и по домовете ви!” И както рекла, тъй и станало: през войната Хаджийските заминали за Турция, сетне се върнал на Якуба син му да си вземе парите, що бил заровил във фурната, но фурната я поправяли, когато го нямало него, и му взели парите. Та се върнал без пари, след което Хаджийските осиромашели и станали последни фукари.

 

Във връзка с тая история — любопитна както с нравствено-етичния си елемент, така също и с основното в нея схващане, че в Девин голямото богатство може само случайно да се придобие, Манчика ми разказа и как ставало отиването на хаджилък. Били трима, между тях и един от братята Хаджибанкатеви. Те вървели пеш през града и носели на рамо по една торба, пълна с „пинир шекер” и сребърни пари. Цялото село се стекло да ги изпраща, защото отивали на святото място, на Мека. Тъпани биели, пищели зурни, а подир тъпаните и даулите важно-важно пристъпвали бъдещите хаджии. Като минали моста, те започнали да бъркат в торбите и да хвърлят пълни шепи с шекер и с пари за голяма радост на децата (че и на големите), които се боричкали кой повече да вземе. Манчика, осемгодишно момче тогава, си намерил 30 гроша, та си купил нож с кокалена дръжка и цървули.

 

Три месеца пътували хаджиите (пеш) за Мека. Нови три месеца там стояли и се кланяли, а три след туй пътували обратно, за да се върнат в Дьовлен на деветия месец — хаджии, срещнати пак с тъпани и със свирни. И пак раздавали „пинир шекер”, размесен с монети.

 

Хаджийството се смятало за връх на житейското благополучие. Ако станеш хаджия, тогава думата ти вече, когато се решават селските дела, на две не става, не се троши. До тебе се допитват и мюдеризата и каймакамът, ти можеш да мъмриш „деликанлиите” (лудите-млади), да събираш ангария и да не даваш пет пари за нищо. Те, хаджиите, били също тъй и главните носители на фанатизма. Разбира се, не се касае само за чист религиозен фанатизъм, а за фанатична привързаност към установения порядък, който дава безчислени предимства на заможните.

 

Поминъкът на девинското население в тая обста-

 

 

292

 

новка не е бил никак приятен и лек. Главното препитание идвало от овцете и козите. Докато агите притежавали по 1000 2000 и повече овце, фукарите „копартмите” (каквито са били повечето жители на Девин) имали по стотина овчици, които лятно време събирали в общи мандри. Всеки е гледал да купи пет-шест декара в планината и да си направи там „къшла”. Ако не е могъл да прикупи, опожарявал някой декар в някоя гора и след туй с къртене и с оране постепенно е създавал нива, малката нива превръщал в по-голяма, голямата непрекъснато премествал към гората и тъй са се получили голите ония местности около Забърде върху мястото на бившите гори.

 

Макар и малки, и планински, нивите хубаво се наторявали, защото на тях лежали овцете цялото лято, и давали хубав берекет от ръж, ечемик или овес. Някое „кюше” засявали с леща и фасул, някоя вада — с картофи и това е било всичко. Хората прекарвали по-голяма част от живота си по тия „къшли”, пръснати по върховете, закрепили се едвам-едвам по стръмнините, достъпни само за копито. Една нива, една къшла, една криво-ляво струпана с кал и камъни колиба, стотина овце или кози в къшлата, малко изворна водица и — това е всичко.

 

Там колибаринът е сял и вършал и там е изяждал овършатото. Каквото произвеждал, това е и ял. В „касабата” е слизал от байрам на байрам. Овес ако е сял — овес е и ял. Ръж ако е произвеждал — ръж е ял. Житото не отвявал, давал го е на воденица заедно с „грахóла” и с къклицата. Брашното не е отсявал, да не намалява. А и хлябът по-„шупкав” е ставал с отсевките — черен, кисел и клисав, който скърцал в зъбите. Единственото, което купува от пазар, е благословеният „мисирчòк” (царевицата). Колибаринът „мило и драчко” е давал да има у дома си повече „мисирчòк”, защото го е употребявал не само за да подправя и облагородява ръжения хляб, но и за „прѝеда”, за „прѝслада” за „катък”, вместо манджа.

 

От дванайсетте главни ястия на българите мохамедани в Девин, повечето се приготовлявали с царевично брашно: баницата, ошмара, куркмача, колаците. От него си е правил планинецът и рядката „унчорба” (царевична каша като супа), от него приготовлявал и коронното си ядене — качамака — най-любимото, а също обикновената каша „просеник”. Смляната на едро царевица, наречена „трахна”, българинът мохамеданин употребявал като примес в курбана и такъв курбан се е наричал „кешкек”. Слагал е трахна и в зелето, и в тик-

 

 

293

 

веника, и в баницата. Овесеният и ръжен хляб — това е делничното ядене, но яденетата с царевица — това са празници!

 

А неговият „кеф”? Това са чановете, които връзва на овните и еркичите. Те се окачват наесен, когато се „налее” (угои) стоката, и напролет (около Гергьовден), когато стадата се завръщат от своите зимовища в Саръшабанското поле.

 

Но дори и тука, при звънците, в това уж невинно забавление, разслоението на „копартми” (бедни) и на „аги” (богати) е давало своя отпечатък. Един малсайбия на стотина овчици не е могъл да окачи цяла дизия на овните и еркичите [1], а само два или три звънци (според овцете). Хилядното стадо се е ползвало с привилегията на „пълен оркестър”, а още по-големите стада са окачвали по две и три „дизии”. При това аговските чанове се отличавали с по-голяма мелодичност, защото се отливали с примес от сребро, което им придавало по-голяма чистота и звучност. Арнаудов от Девин ми разказваше:

 

„Баща ми бе събрал 20—30 оки сребро от тепеллици и невестински чапрази, та ги бе носил в Неврокоп да ги смесят с тунч и да отлеят чанове. До „бешинджи деве” чановете бяха само сребро. Когато се зададяха арнаудооларовските овце и кози от Цървулюво, целият град излизаше да чуе техните чанове: толкова им беше хубаво и благо цъпкането!”

 

За носенето на чановете нарочно се отглеждали еркичи и четиригодишни овни, наречени „кюсмѝ”, които вървели начело на стадото и разлюлявали разнокалибрените чанове и тюмбелеци, та „снисали планината от техния екот и бобут”.

 

С развитието на овцевъдството в Девин е свързан и друг един поминък — абаджилъкът, чорапчилъкът, кепеджилъкът, който е бил особено развит към средата на миналия век. От архивите на Гюмюшгердан е известно, че през 1837 година в Дьовлен са изработени 746 парчета аби (едно парче 10—15 аршина, а един аршин — 69 см). С тая работа били заети 32 човека. През 1838 година абаджилъкът намалява: изработват се 467 парчета от 24 души, а следващата година тоя занаят съвсем замира: произведени са 62 парчета аби. Очевидно подложените на Гюмюшгердановата експлоатация девинци не намирали особена сметка в приготовлението на аби, защото вед-

 

 

1. Една пълна „дизия” (комплект) отговаря на единадесет чана (звънци), на десет тона по стълбицата на октавата, а именно: „биринджи деве” (първи глас), „екинджи деве” (втори глас) и т. н.

 

 

294

 

нъж те продавали вълната си на безценица, втори път Гюмюшгердановите хора им я връчвали, за да я предат и правят от нея низамски чорапи и аби. Ето защо абаджилъкът минал и заминал, за да си остане населението на старите поминъци — скотовъдството и свързаното с него земеделие. Торенето на нивите ставало така: 500 овце нощуват на нивата на „ачик”, на свъртище, като стъргата периодически се мести. На декар място овцете трябва да „преседят” (лежат) пет вечери. Тогава нивата се смята наторена. През цялото време на „лежането” овчарят трябва да седи прав, за да завръща овцете на определеното място. Сто и петдесет говеда се равняват на 500 овце. Ако нивата се наторява през март, през юли тя се „изугарява” (изорава), а през септември се засява „летно”: ечемик или ръж. Ако се тори през август, преседява през зимата и се изорава пролетта, когато се засява „пролетно”, т. е. ръж, ечемик, овес или компир (картофи).

 

Разбира се, това планинско земеделие е земеделие на дребно: десетина декара се смятат за множко, а 40—50 за голямо имане. Такива по-имотни, с по 40—50 декара, са Кепеллията, Молладем, Хаджи Осман, които не само че произвеждат за себе си, но и продават на пазара в Устово по 50 до 100 кила (едно кило — 4 крини по 15 килограма) или на съселяните си през пролетта, когато ги затисне гладотията. На такова време за една крина жито се залага цяла овца или овен, а „наплащането” (отборчването) става наесен, когато добитъкът се угои и се събира търговската стока „суватя”. Не ще и дума, заложеният добитък се заплаща на половин цена.

 

Освен традиционните култури, девинци сеят и компир (картофи). Тая култура започва да се сее около „руското мурабе” (1878 година) и много плахо си пробива път. Както всяко ново нещо, и тя е посрещната с недоверие, на „нож” от фанатиците, които говорят между населението, че това „джиново семе” е изпратено от москофа, за да се изтрови дин ислямът. И наистина около първото опитване на картофите се случва инцидент. Човекът, който рискувал живота си, за да пробва новото непознато ядене — някой си Бузаковски, започва яденего от „барабонките” на картофа (зелените семенни грудки по стеблата) и понеже те са горчиви, обявил, че пред тоя горчилак — пелинът е най-вкусното нещо на света.

 

Селяните били на път да се съгласят с фанатиците и да пратят по дяволите новото семе, когато един от хаджиите, кой-

 

 

295

 

то е знаел как се ядели картофите, обърнал внимание върху заровените в земята грудки. Пробата се повторила и тоя път Бузаковски обявил, че „пататото” е „по-шекер и от ябълка” [1]. След това картофът, наричан „патато” и „компир”, започва все повече да придобива значение, макар че в първите години опазването на картофения посев е било голяма грижа: „деликанлиите”, овчарите и козарите го изравяли от браздите и пекли от него цели „габрани” (крини). Картофът е минавал по това време за първокласно лакомство, което се „удряло” дори с чевермето.

 

Въпреки навлизането на картофа, царевицата обаче не загубила своето гастрономическо обаяние. Тайната на нейната слава е проста: ръженият хляб ставал кисел и клисав и при тая кислота сладостта на царевицата се усещала като нектар. Тя облагородявала вкуса на хляба, правела го по-трошлив и далеч по-приятен за ядене. Да не говорим за това, че царевицата участвува не само в хляба, но и в манджата. Девинци ходят есенско време на пазар само и само да си докарат царевица. Опитват се да я и сеят, но постната планинска почвица не „прави” царевица, както в полето, а на това отгоре всичко диво я напада и яде: диви прасета, пилета, язовци, обича я и мечката, да не говорим за „деликанлиите”, които по цели нощи дебнат покрай „мисирищата”, за да си накършат от млечните мамули.

 

Бошнакът от Девин разказваше за комшията си, който засадил на „чуфликя” мисир: „Питам го: Къде бря? — На мисира, а чуфли́кя! — Чува го от свинетата и бурсỳите. Кой какво прави — нашият човек е на чуфликя. Декар и половина — чуфлик! Е гá есента, гледам го, нарамил един кош с шикалки. Докато го пазил — пекъл — ял, ял и пекъл и това останало. Толкоз му е на мисиря в балканския чуфлик.”

 

Тези думи важат изобщо и за планинското земеделие, което залъгва стомаха на планинците, но никога не ги засища. Ето

 

 

1. Тая история е съвършено вероятна, като се има предвид, че в село Забърдо, Смолянско, картофите са били пренесени около времето на Руско-турската война и са ги яли сурови, докато при един пожар в съседното село Сафтъще опекли се и няколко картофа и тогава чак хората разбрали колко са по-вкусни печените от суровите картофи.

 

 

296

 

защо те търсят и странични препитания, от които най-старото може би е катранджилъкът. И сега има местности Катранището, Катран чукар и други, които ни говорят за тоя стар поминък на планинците. Катранджиите, според възпоминанията на Манчика, излизали през март. Пасели добитъка и събирали бориняви кютюци (а боринявите кютюци били в изобилие по старите юрушки пасища и пожарища).

 

Кютюците се насичали с брадва, след това още пó наситно — с тесли. Изкопавало се в земята „лочкя” около човешкг бой дълбока, заоблена в дъното и пет разкрача широка. Дъното и́ се трамбовало, измазвало се с кал и се оставяло да изсъхне. Борината се „кладяла” върху засъхналия под, така че да има „аралък” (междини). В такива „лочки” се нареждала 30 товара борина — всеки по сто килограма. Боринявият куп се издигал човешки бой над повърхността на земята. Покривал се със „суше”, мравилници и суха четýна и го запалвали отгоре. Огънят постепенно поемал надолу, а пепелта на повърхността образувала покривка, под която борината тлеела и капел катран. Разтопената смола се събирала в дъното на „лочкята” и оттам по дървен чучур изтичала във ведра. От ведрата я наливали в кози тулуми и се разкарвала из „долните” (полските) села. От 30 товара борина излизал 1500 килограма катран. Най-добрият пазар на катрана бил пловдивският пазар. Там най-лесно катранджиите си продавали катрани и си купували „пироне, сол, царевица и сапун”.

 

Описаният начин за добиване на катран досущ наподобява начина, по който са го добивали траките [1]. Това ни дава основание да мислим, че новозаселените в Родопа славянски племена са го заимствували от тях.

 

Един традицонен за славянското население поминък е пчеларството, което процъфтявало в Девин много добре. Почти всяка къща имала и пчели, тръвни, разбира се, които есенско време издавяли в реката, а медът се прибирал в тулуми, сетне в каци, и го продавали на войската. Молла Исеш имал 150 тръвни, други неколцина — по сто — сто и двадесет, а всичко в Девин, около 1905 година — имало не по-малко от 600—700 първобитни кошера, които давали средно 150 товара мед.

 

 

297

 

Значителни доходи населението вземало от един по-специален отрасъл на скотовъдството — козарството, което се развило в тоя планински край още преди овцевъдството, защото не е изисквало нито ливади, нито зимни пасища, а само листници от дъбова шума и то за двата най-люти месеци през годината, когато козите не могли да излизат на паша. Но тъй като в Девин снегът се рядко задържа, то и проблемът за козята паша не е бил особено тежък. Козата като по-жизнена от овцата не е изисквала такива грижи и току речи всеки е можел да завъди кози. В замяна на това козата е давала много нещо на планинския човек. От козите кожи той приготовлявал тулуми и „пустакий” (кожи за постилане), от козината приготовлявал своите „халища” (козяци), които употребява за завиване, а козето месо — в прясно състояние или превърнато в пастърма — е от най-любимите негови храни, да не говорим за традиционното ядене на планинеца — козето сирене и мляко.

 

Най-сетне, след 1905 година, един нов поминък започва да се ражда в Девин — това са горите.

 

До 1905 година, поради липсата на всякакви пътища, горите нямали никаква стойност и затова били масово опожарявани за пасища. Горската компания на Братя Иванови от София е първото българско търговско предприятие, което през 1907 година започва добив на дървени, строителни материали от девинските иглолистни гори под контрола на девинския „орман меймуру” (лесничей) и неговите горски пазачи.

 

Дърветата не се „маркирали” предварително: търговците изсичали наред всички дървета с диаметър на гръдна височина над 30 сантиметра. Материалите се „маркирали” след изсичането им, а заедно с това се е извършвала и контролата. Търговецът заплащал на държавата „кютюк парасъ” — по един златен чейрек на дънер (1/4 лира), без разлика дали е държавна, или частна гората.

 

Сечта се е извършвала главно през зимата, за да може по снега да се дотърколват отсечените материали до притоците на Въча. А щом започнело пролетното пълноводие, материалите се „сплавяли” по нея чак до Кричим. Извозването на материалите до реките е ставало по специални съоръжения, наричани „мазии” — големи дървени улуци, направени от обли дървета. Построяването на мазиите се е извършвало от

 

 

298

 

италиански майстори и чрез тях се е проникнало до най-затънтените горски пущинаци, каквото е например Катранджи дере. През 1909 година оттам са изсечени 2000 кубика трупи, които били смъкнати до Дамладере, а след това сплавяни по него до реката Въча. За пръв път през 1909 година влезнала търговска брадва в басейна на Широколъшката река. Отсечените материали са сплавяни по Оси дол. Водата в тоя Оси дол била — както и сега — извънредно малко и никои не вярвал, че по нея ще плават петметровите елови трупи. Но дошли майстори по сплавянето от Костур и успели да направят от туй маловодно и стръмно дере — плавателно, като завирявали реката с помощта на дебели греди. Оставяли по „венеца” на тези малки дървени баражи нещо като фуния за преминаване на материалите към следващия вир. И тъй от вир на вир, от стъпало на стъпало, трупите все повече наближавали реката Въча, докато на 182-то стъпало вливали се в нея и се понасяли към Кричим.

 

Тая „каскада” се е смятала навремето за „техническо чудо”, на което са се удивлявали дори доведените от Италия чуждестранни майстори по дърводобива, но то е било надминато при сплавянето на материалите из подперсенския дол Татардере, в едно протежение от 16 километра, през стотици прагове и водопади. По тоя невероятен воден път били „присурнати” към Въча 8000 кубика иглолистни трупи и голямо количество греди.

 

Сплавянето на материалите постепенно се увеличава, докато в навечерието на Балканската война достига значителната цифра 20 000 кубика трупи, 60 000 парчета. Но тая година се случва дъждовна и „набъбналата” река Въча ги завлича с такава стремителност и бързина, че минават транзит не само Кричим, но и Пловдив и голяма част достигат Бялото море, та компанията организирала сетне ловенето на тия „побягнали” трупи чак на остров Тасос (хванати били 500 кубика). Самото сплавяне по реката, като по-специална работа, се е извършвало от тъй наречените „дългъчи” (плувци), които, въоръжени с „канджи” (куки), придружавали водоплавателния керван чак до Кричим.

 

Сплавянето започвало на 1 май и свършвало обикновено около 1 август, когато водите на Въча силно намалявали, т. е. траяло през трите летни месеци. На ден се изминавало по 1 до 2 километра. Понякога ставало задръстване, „каман-

 

 

299

 

тии” и трябвало дългъчите да се завират под водата, за да отпушнат задръстването, при което неведнъж там намирали смъртта си.

 

Работата на тези хора, които изминавали полуголи пътя от Забрал до Кричим, била извънредно рискована и тежка. Нямало никакви пътеки край реката, продоволствието се пренасяло на гръб, хората се запасявали с царевично брашно, пастърма и бито сирене и с тая сухоежбина прекарвали цялото лято.

 

Поминъчната бъхтаница на девинските жители (преспокойно можем да я наречем така, защото там поминъкът е истинска борба) никога не, е могла доволно и сито да завакса планинските гърла. Защо? Една от главните причини е далечният пазар. Главните пазари на юг са гара „Бюке”, Неврокоп и Солун, а на север — Пловдив, „Хилбьо”, Както го наричат девинци (от Филибе.) Ето ги и пътищата към тия пазари: За Пловдив се е минавало през Лясково, изкачвало се е 1700-метровото било на Персенк и по билото се е слизало през Тъмръш и Бейбунар към най-големия тракийски пазар. Два деня път надолу, два — обратно. Качване на 1700 метра, слизане и отново качване по истински кози пътеки, през дерета, „гори и планини”.

 

Има и път за Пещера, през Лисичево, но и той отнема четири дни и стръмнините му не са по-малки, и пътищата не по-безопасни от персенския път. И двата пътя зимно време така се заснежават, че стават съвършено непроходими и замират за месеци.

 

От Девин през Карабулак (Борино), Доспат и Сатовча води път до Неврокоп — три дни за отиване и три — за връщане. Малко по-близко е пътят за гара „Бюке” — през Триград, Кестен, Машергидик и Друм. Оттам може да се продължи до Скеча (Ксанти) или Гюмюрджина (четири конака на отиване и толкоз на връщане).

 

Кирията по тези пътища се извършвала обикновено с влашки коне или с катъри, насъбрани от девинските жители. Един от най-известните керванджибашии бил Асан Онбаши от Балабан (Ягодина), който сновял между Девин и „Бюке” два пъти седмично, за да докарва стока за „мазаджиите” (бакалите) в Девин. Това били солунски стоки, дошли на „Бюке” по железницата, обикновено сол, сапун, пипер, маслини, портокали, тафиди, зехтин, шекер, платове, украшения и др. Керванът

 

 

300 

 

е в известна степен военно предприятие, защото Машергидик е разбойнически проход, където се навъртат най-отбрани главорези, и затова се предводителствува от бивш военен — онбашия.

 

Керваните — и за северния и за южните пазари — обикновено донасят, а много по-малко изнасят. А и какво има да изнасят? Ръж ли? Картофи ли? Или овес? Мляко да изнасят не могат. Сирене? Полските пазари са препълнени със сирене. Остават като търговска стока и маслото, кожите и главно угоеният добитък — „суватя”, но работата е такава, че никой сам не би могъл да продаде десетина кожи или тулум с масло, нито да закара сам в „Бюке” десетината овни които е решил да продаде. Всичко трябва да премине пре ръцете на търговците. А търговци на кожи, на „суват” и на масло в Девин са Атем ефенди, внук на мастития Ахмед от Тъмръш, и Хаджийските. И понеже те са и единствените, купуват както и каквото си искат. Пазарлъци няма. И няма кои да иска, да те моли, трябва ти да се „примолиш” да набута в кюпа твойто масло, да им дадеш и своите овнешки кожи

 

Свързани с религията, българите мохамедани били простодушни, невежи, тромави и в търговията ги няма. Добре се чувствували само в своите кошари и къшли. Всеки досег със света ги стеснявал и плашел. Другите всякъде се разполагат като свои, а те вън от планината били изложени на присмех и заплашени от измами. Отиването на пазар за тези простодушпи хора било цяло преживяване. Езикът им ги правел не свои за турците, чалмата ги чуждяла от своите българи. Застанали на ничия земя, заобиколени от тайно и явно недоверие те просто се „консервирали”.

 

Поминъкът на българина мохамеданин бил оскъден и суров. Такъв бил и неговият бит.

 

Храната му е пословична със своята скромност. Любимото му ядене са леща и фасул, но и тия две манджи често не се правят. Главното ядене е бито сирене (брънза) в кози тулуми, прясното и киселото мляко. Един особен вид кисело мляко се налива в тулуми за през зимата — „браното, зимното мляко”. В по-чорбаджийските къщи освен тулуми с „брънза” — „брано мляко” — има и по малко масълце — в кюпче, в тулумче, а у баш агите — и в каца.

 

Любимо ядене са и сварените „шушулки” от питомни и диви плодове: джанки, диви ябълки и круши. Но те се варят

 

 

301

 

само за „понуда”, когато трябва да се съживяват болни. В Девин имат обичай да правят и особен вид плодова туршия „вóдену”, направена от диви ябълки, круши, киселици, джанки, къпини, малини и червени боровинки, поотделно или заедно, „в хамур”. Плодовете се заливат с вода, ферментират и се получава една приятно-кисела течност, която отдолу се точи и пие, а отгоре непрекъснато се налива, докато престане да се усеща присъствието на плода. Това се нарича и „люто” и е май единственият прясновитаминен източник през зимните месеци.

 

Обичайно ястие е и „лимчената трахна” (булгур), но най-любимото е, както вече споменахме, качамакът. Има дори за качамака дóказница (приказка). Събрали се трима девински бичкиджии и като нямали какво да правят, решили всеки да измисли най-хубавото нещо на света. Първият рекъл: „Най-хубавото и най-благото е каша.” Обадил се вторият: „Ама да е царевичина!”, а третият добавил: „Само че забелена с маслу!”

 

„Забеленият” с препържено масло качамак, с гъсто, „брано мляко” и наръсен с „брънза сирене”, е съблазън, на която никой не може да устои. За такова ядене родопчанинът има и умалителната дума „качамачък”, за него е готов на меджия да отиде, цял ден да връзва снопи или да коси, стига подир това да се гости с качамак.

 

Качамакът се прави понякога и в казани (когато е за много хора, по време на меджия), а сетне се вади от казана на „топки” с лъжица или се реже на „филии”, когато изстине.

 

Прясно месо много рядко се е яло. Смятало се е за разврат и разхищение да заколиш собствен брав и да го ядеш, тъп без нищо да му е на брáва. Хората са ядели месото обикновено на натровени, нахапани от вълци брави или пък разболели се, въртоглави, метиляви и други. Или в още по-особените случаи, когато си откраднеш чужди брав и се скриеш с аркадаши да го опечеш.

 

Девинци употребявали козето месо, което на пазара не се е харчило. И се е употребявало главно като пастърма. Някои от по-заможните са си правили и „сазма” — козя или овнешка в тулуми, като са я разтопявали през зимата и са си топели качамак в разтопената сазма. Това е също ядене луксозно, което не е могъл всеки да си позволява. Употребявало се е още и сушеното месо „какач”, приготовлявано по една средновековна рецепта.

 

 

302

 

Изобилната в Дамладере и Въча пъстърва българите мохамедани не ядели, защото на черепната кост имало „каурски лишан” — нещо наподобяващо кръст. Разбира се, и дивите прасета се намирали вън от теглената в корана религиозна черта на забраненото.

 

Макар че изброихме доста яденета, менюто в действителност е било много оскъдно: мляко — прясно, кисело, кисело и прясно, при това — киселото винаги разредявано с вода „за да е бол”, или пък бито мляко — мътеница, наричана „огурт”, заедно с ръжен хляб — това е било ежедневната обичайната, постоянната храна. И още: зелена коприва, сварена заедно с малко (ама много малко) брашно, „чорба” с царевично брашно и след въвеждането на картофите — варено или печено „патато”.

 

С появяването на картофа угрозата на „черното безхлебие” не е вече толкова страшна, защото хлябът се замества от картофите. При това за тях не е нужно нито масло, нито „забела” нито мурафет да се наготвят: картофи, огън, вода и ето ти манджа. Ако няма вода — в огъня направо — печени! Картофът се превръща в зимовище, в зимната надежда на човека и този, който го е пренесъл в Родопите, е извършил една прометеевска услуга на родопската икономика и кулинария.

 

Що се отнася до напитките: вино в Девин до Балканската война не се е пило, а ракията — тайно са я донасяли от Широка лъка и тайно са я пили турските чиновници в Девин. Обикновените хорица не смеели, а и не били привикнали за „пи́юву” да си хвърлят парите, припечелени с триста зора. Те предпочитали студената вода.

 

Облеклото на девинските жители по нищо не се различава от облеклото на останалите българи мохамедани, които са си запазили в това отношение националната кройка и цвят. Мъжкото облекло се състои от потури, елек и върху него — аба, ушити от небоядисан или домашно боядисан шаяк в „тефтиков” цвят (вапцилката — от орехова шума). На кръста се опасва пъстър, бял или червен вълнен пояс, на главата се слага кюляф от кече. Чалми носели по-възрастните „агалари”, „дуалиите”, а фесовете — само отчасти проникнали в Девин и то през последните години на турското владичество. Чорапите на българите мохамедани са повечето бели, а върху тях те обували прости, говежди цървули, които сами си правели. По-възрастните и заможните обували в

 

 

303

 

празник калеври, еминии. Облеклото на овчарите: сурови цървули, навуща, „патуре” (наричани още „шалваре”), клашник (долама) и шал или кюляф. На пояса — втъкнати „люверища” — черногорски с дълги цеви и закривени дръжки, „барабанлие”, „съчмалие”, „карадалие” и т. н.

 

В женското облекло мохамеданска принадлежност е само фереджето, което сега е почти изхвърлено. Жените в Девин никога не са носили гащи или шалвари. Основната им дреха е една цепната от двете страни антерия, окрайчена с гайтан, от цветна домоткана материя, наподобяваща сукмана. Носят освен това престилки и тестемели.

 

И в домостроенето девинските българи са си запазили славянската традиция. За техните къщи не е важело традиционното разделение на „харемлик”, селямлък и пр. Под покрива е имало една-единствена стая с оджак. Прототип на тая старовремска къща е тъй наречената „дивия”, която е имала един-единствен отвор към тавана, превърнал се по-късно в комин. От този тип са били къщите на девинци преди пожара в 1905 година, когато изгорели повече от 120 къщи.

 

Покъщнината била също тъй оскъдна. До Хуриета (1908 г.) къщите се осветявали с борина. „Наваляхме борна край огнището и ставаше бяло като ден” (Манчика). След Хуриета „кандиля” (газеничето) постепенно измества борината, а газената лампа се въвежда след Балканската война. Столове, маси — нямало. Хората се хранели на софра в дървени, рядко в бакърени паници и „пахарки”, завивали се с халища и се греели на оджака (печките са въведени след Европейската война). Всяка къща имала освен това по един или два бакъра (за пране и готвене), копанки, кошове, ведра, мешинени торби, кълчищени черги и чували.

 

Характерна принадлежност на покъщнината от тия времена са и тулумите, приготовлявани от пърчови кожи. В тия кози мехове зазимявали битото сирене „брънза”, в тях съхранявали: и пренасяли маслото, а също и „браното мляко” и разкарвали за продан катраня, а когато трябвало — пренасяли в тях и вода. Каците се появяват след Балканската война, а до появяването на каците козите мехове били от най-необходимите неща.

 

Много поражения нанесло мохамеданството и в духовната култура на девенските българи мохамедани, без да може обаче да заличи основните и́ български черти.

 

 

304

 

Така е например с видоизменението на „меджията” — старославянската форма за взаимопомощ при строеж на къща, плевня, жътва, коситба или предене на вълна. „Межота” за предене на вълна се е събирала в едната одая — „юнаци”, а в другата — „моми”.

 

Всичко друго се зачувало в неговата оригинална форма: и провикването, и гощавките накрая с варена тиква, царевица или просеник, та и в межарските песни:

 

Юначе лудо и младу,

за кóга лудо лудуваш?

— За тебе луду лудувам,

сбéри ми нишèн, прóводи,

кинà на момá прилéча

на вакло чело алтóнче,

на бя́ла шия — инджи́я,

на тьóнко кръсче кушèче,

на уйгун бойче — фỳстанче,

на бели нóги — джурáпе,

под джурàпене — терли́ци,

под терлици — папỳце.

 

Момите запяват от едната одая, момците отпяват от друтата и така се води оня иносказателен разговор за любовта, който ни разкрива не само любовния копнеж на младите, но и принадлежностите на едновремешното моминско облекло. На „межота” са се разправяли и разни „дóказници” за джинове и вражища, като например тая:

 

„Да знайте какво съм будó видел и прекарал, егá правехме на Метюви саята. Другине са наврáтиха, изпозаспаха, пък я си бех пречукало пърстан, та ме болеше и не заспах. Вперил съм очи́не във небóну и акòлан ми шари на сикéйманасанъ. Гá по едно време — било е посреднощ, чуя да лумкат тóпане, зурни да свирят, да са рỳка и са пỳка, също като на сватба. Пък са не види нищо, само синият плáмен са види от пушкине — ей като твойне шалваре син. Втрепераха се коленáна ми, че викам на другине: „Стáнвайте бел видите джи́нова свадба!” Тогава, ви́ди се, джиновене ма усетиха, че не сам аднó и като стигнаха Азисована лъка — вóрнаха се наназаде и са отнесе барабар с тях рỳкутя и пỳкутя и тъпанене и зурнине. . . Ей сва съм го видел и ви го казувам.

 

 

305

 

Като тая „дóказница” има не една и две, а много и наред с народните песни те съставляват една особена, достойна за разучаване глава от местния фолклор.

 

Що се отнася до народните песни, преспокойно може да се каже, че те са най-високото проявление на българина мохамеданин от духовния кръг на неговото творчество. Това са същите ония песни, които той е пял и в християнско време, с тая разлика, че дето имало „Стоян”, заменил го с Хасан, където е героят Колю — вмъкнали Мехмед или Мустан. Едно „фередже” от имена, под което сукманът си се познава съвършено ясно. Един „кюляф”, който с нищо не променя кройката на българската „долама и гащи”.

 

Ако българинът мохамеданин бил заставян от корана да се раздели със своите хора, от песните си той никога нито за миг не се е разделял — пял ги е на воля по „високине чалове”, на жътва, на харман и на коситба, заедно с аркадаши или сам и в тия песни е издухвал и любовния копнеж, и житейските неволи е изплаквал, радвал се е — кое на любима, кое на берекет, възхищавал се е и тъгувал. Просто: живял е неразделно със своите песни, които внасяли единствената нежна нотка в мрачния му суров живот и единствена сладост в житейските горчилки.

 

Неговите забавления? — Те са смешно оскъдни, както са оскъдни неговите празници. На байрам в града се прави „врътка” дървена, на която се въртят децата. Идват и праматари и продават на сергия свирчици, ножове, мъниста, гривнички и други евтини и прости „кичила и гиздила”, шекерени играчки, захаросани леблебии и „гърчки стафиди”. Момите се събират по къщите и пеят своите жални родопски песни, а мъжете от другата страна на „ряката” или в друга някоя къща — също пеят. Тъпани се бият, свирят с кавали и зурни! Кавали и зурни! Свирала различни, враждебни, да не кажем, които продължават вечния спор между овчия калпак и феса.

 

Върховният изблик на тържеството е женското хоро, когато се наловят жените да играят на редици в една „укротена” стъпка — старата българска „повръщаница”, буйният порив на която е затиснат, омаломощен и укротен до такава степен, че хорото се е превърнало от изблик на човешката жизненост — в едно вяло престъргване на калеврите назад-напред. Мъжете също играят хоро, подобно на касапското, но без люш-

 

 

306

 

кане и подскачане, с една тромава несръчност и наивност, която буди смях. Защото и в туй хоро се чувствуват не крилете на играческото вдъхновение, а прангите на коранските запрещения.

 

Много по-сърдечно и живо е традиционното празненство на „отбив” — един и същ с християнския „предой” (3 юни. Костадиновден). На този ден агнетата се лъчат от майките и дойните овци се събират в мандри. Това е първият мандраджийски ден, когато за първи път се издоява мандраджийско мляко. Тогава се премерва и млякото от овцете и се определя кой, кога и колко мляко ще получи срещу своите овце. Млякото се измерва с „кутел” и резултатите се записват на „четаля” (рабош) — тояга. Тя се носи от сютчия, главния овчар, сегмалджия, който пази и реда за получаване на мля кото. И макар че на една мандра участвуват обикновено 50-60 малсайбии, всеки има своя нарез на „четаля”, който означава не само количеството на млякото и реда на получаването му, а също тъй какво е взел и има да взема. Най-важното качество на тоя дървен регистър е, че никога не бърка и не се изтрива, нито се измива. При това винаги е под ръката на овчаря за насъскване на кучета и разгонване на вълци.

 

Главният сегмалджия има за свои помощници: мандраджия, който се разпорежда с преработването на млякото, чобани доячи и карачери.

 

Отбив се празнува много тържествено: коли се курбан и се вари с булгур — традиционното ядене „кешкек”, а понякога се сварява и качамак (когато хлябът е недостатъчен). Подквасва се и мляко, приготовлява се прясно, яхлия сирене, точат се баници, катми, мекици, баклави, рогатници и други „щървалъци”, а понякога и чеверме. Всичко се изяжда на зелената поляна, а каквото остане, се носи в града и там се раздава „за здраве и берекет”. Яденето е съпроводено с песни и свирни и по своята същност е една езическа апология на берекета, запазила своето първобитно славянско очарование и жизненост.

 

„Касум” (Димитровден) е също тъй от най-тачените празници и също тъй свързан с икономиката, както и отбив. На тоя ден стадата заминават на зимна паша в Саръшабанското поле, овчарите се препазаряват за до Гергьовден и се приключва, тъй да се каже, интензивното стопанско полугодие.

 

С въодушевление и радост преминават и полските меджии.

 

 

307

 

Меджия събират обикновено ония, които имат по-голям „прибор” — жътва, окопаваме на картофи, „мисир” или коситба. Младите обичат тия меджии, защото на тях успяват да се видят моми с юнаци, там си попяват и се гощават с „кешкек”, варена лимчена трахна или качамак. Имало е случаи волове да се колят на такива меджии, оживявани понякога и с любовни произшествия — отвличане или още

 

 

Сурнене на моми

 

Тези пикантни произшествия са в руслото на един обичай, изостанал още от прабългарското време, и за Девин са едно от най-характерните битови неща. „Сурненето” не е изключение, а една от формите на годежа, когато по някакви причини същият годеж не може да се направи по обикновения, нека да го кажем — тихия начин:

 

Какви са тези причини? Обикновено нежеланието на момата да вземе юнака, след като тя го е „лъгала” веднъж, дала му е някакъв знак с глас или с поглед, че не е безразлична към него. В такива случаи юнакът се чувствува оскърбен и в защита на своето „юначество” — отвлича със свои другари момата. Всичко това много хубаво е отразено в песента

 

Мома е юнак рукал

 

Де се е чуло, видéло,

момиче юнак да рỳка (вика).

Садетка Юсен рỳкала

на Черковскана равнишка,

зелен кóмпир да праши,

по-рано да го възрива.

Прашили колко прáшили,

Садетка цви́лна и писна:

 

— Олеле, аго, отидах!

Аго и се търчеше

хем с кол, хем с тюфéк.

Майка и́ с тях търчеше,

хем гола, хем гошóглава

и на юнака думаше:

— Носи я гърдỳк, носи я,

мома имане не става!

 

 

308

 

Разбира се, понякога, и не рядко, юнаците крадат харесаните от тях моми просто заради това, че „полюбовно” никога момите няма да се съгласят да ги вземат. Но те винаги, без изключение, се опитват да докарат работата до „обида”, като твърдят и разгласяват сетне, че момата ги е предизвикала, че ги е „лъгала” и т. н. И понеже мъчно е да се установи дали наистина момата не е „гледала” момъка или пък не го е „рукала”, то нейната кауза е винаги почти загубена от момента, в който юнакът успява да я „фане” (барне), още повече ако той успее с помощта на другарите си да я завлече в гората и озлочести.

 

„Галенето” (любенето) на младите, както се вижда, е било толкова сдържано и строго, че не се позволявало те нормално да се запознаят и харесват. На меджия юнаците и момите са се виждали издалече — едните в единия край на нивата, другите — на противоположния. Флиртът се изчерпва с погледите.

 

Когато момата хареса някой ергепип, тя го поглежда под дюлбена (забрадката), усмихва се (каква дързост), а щастливият юнак пука с пищова. Разбира се, той и момата само си знаят и за погледа, и за усмивката.

 

Колко недоразумения са изградени върху тези погледи, колко пищови са пукали напразно и колко глави са се счупвали, докато любовта на юнака е намирала своето възмездие!

 

Семейният живот на девинските българи мохамедани, а и изобщо на българите мохамедани, не е могъл да се приспособи към ориенталските привички на турчина. Макар да е имал правото на повече от една жена и това с някои по-заможни да се е случвало, обикновеният мъж се е придържал към едноженството. Домохамеданските семейни привички в това отношение са се запазили, въпреки явната привлекателност на многоженството (за мъжката половина).

 

Че българката мохамеданка не се е лесно примирявала с „втора” жена, се вижда и от следната хубава народна песен, в която се говори за една такава драма:

 

Невясто, млада бáтюва,

откак се с тебе събрахме,

всичко ми търна нанапред.

Адно ми търиа наназад:

áнджак си евлéту нèмаме,

 

 

309

 

тебе се чудем и маем

млада ли да те парéсам,

въз тебе ли дручка да зéмна? —

 

Пита мъжът, а невестата му отговаря:

 

Не се въз мене ожéнвай,

нито пък дручка взéмовай,

я имам брáте траи́ца,

и траицана — касáпе,

те кóлят брáве ялови,

та щат и мене заколят,

та ми щеш ви́де бáлнуну. . .

 

Интересен случай има и в спомените на Методи Лазаров: „Веднъж идва при мене една домакиня: „Аман, заман, Методи чорбаджи, ша та молем едно добро да ми направиш, от свине оку да ми дадеш.” За какво ти е, мари? — питам я. Абдурахманът, вика, нашто свине, иска втора жена да доведе, ама я жа направя магия мене да ме гледа с хубавото око, а пък нея — със свинещо.” Попитах я дали може да е окото от диво свине: „Не може, отговори, иска са да е питомно.” И не ме остави тая жена, докато взех око от заклана коза, та и́ го дадох еж за „свинещо”, магия да направи на мъжа си. . .”

 

Обществените отношения, както и семейните, са твърде взискателни и строги. Ако юнакът отивал при момичетата на байрама — спуквали го старците с лобут. Бащите избирали жени за синовете си, „която те намерят за мунасип”. Имотни се женели за имотни, сиромаси — за фукари (по спомените на Манчика). Младите не минавали през чаршията, а я заобикаляли, да не минават път на старите, които клечели край джамията и „укюмата” (градското управление). Там „сакалиите” (брадатите) и „дуалиете” (осветените бради) дърпали своите броеници и редели обществените работи. Кафенета имало две-три, пило се вътре кафе и се пуфкал тютюн, а разговорите се въртели около стоката, мандрите, овцете и кошарите, за чевермеджиите, които там и там опекли „чуверме”, за деликанлиите, отсурнали еди-коя си мома, за крадците, окрали еди-кое си муле. И по-нататък: за втезми на добитък в чужди ниви, за сгазени ливади, за сушата и кишата, за берекета.

 

 

310

 

Там пред „укюмата” ставало пазаряването и препазаряването на овчарите по „Адрелес” и „Касум”, определяли се мандрите и агите се карали и одобрявали.

 

Близо до „укюмата” се намирали и търговските маази, както се наричали бакалниците. От местните жители единствено Хаджийските се занимавали с търговия и имали дюкян. Всички останали били цинцарии гърци, а от тях — най-известен дядо Фрони Яналията, за когото споменава и В. Дечов в своя пътепис „През вакъфските села”:

„Той (дядо Фрони) е първият тюжерин в Рупчосказасъ. Пред дьовленските власти дядо Фроню е на голяма почит. При всичко, че в Дьовленската кааза няма християнско население, обаче дядо Фроню е член на Идаре мезлиши (околийския съвет) и Беллидието (градския съвет). Дядо Фрони, може да се каже, е и консулът в Дьовлен на всички християнски държави на Балканския полуостров. Всеки християнин, бил той българин, грък или румънин, ако има някаква работа във вакъфските села, ще пише или ще намери дяда Фроня. Без него не може да се уреди работата нито на Киселов, който скарва трупи по реката Кричим, нито гърка Лефтерис, който доставя брашно на Дьовленския гарнизон, нито бай Колю от Ситово, който събира овни за тъмръшката войска. Даже английският офицерин, който е натоварен да контролира девинската жандармерия и полиция, събира сведения от тоя 80-годишен почетен консул”...

 

Най-големият „тюжерин” (търговец) бил, разбира се, Атем ефенди, който се занимавал с големи сделки, главно „суватчилък” — купуване, продаване на угоен добитък, кожи и пр.

 

В града имало и четири сладкарници, където се продават баклави (една тава за два гроша). Имало и двама арнаути, които продавали салеп: „отдолу мангал, отдолу — тенжерéто и тóчели от него”. В бакалниците, сдоред Манчика, имало от „пиле мляко”, продавали се и коприни — „рóклата в чаша да я събереш”.

 

Градът не бил какъв да е, а „кючюк Стамбол”, всичко се продавало, но купувачи били повечето стамболлиите-офицери от табора и чиновниците. Местните рядко се „óгрешавали” да влезнат в сладкарница, а коприните тъй си и висели в „мазията” за чудо и за приказ.

 

Каква била сиромашията на местните се вижда от един епизод, който ми разказа Методи Лазаров:

 

 

311

„Веднъж дойде при мене Прангата: „Аман-заман, чорбаджи, молба имам да ти се молем за една голяма работа.” (Той работеше по сплавянето на материалите по Въча). Какъв ти е, Пранга, зорът? — „Сватба имам да правя, чорбаджи, да ми дадеш някоя пара!” — Имах у себе си хиляда лева, но си викам, ето че тоя ме тури на тясно; ще му трябват я три-четири, я пет хиляди. Все пак реших да го попитам: „Колко ти трябват?” — „А че, пет лева, чорбаджи, викам, ще да стигнат — отговаря ми Прангата, — като накупим шекерчък, това, онова и — хайде.”

 

Пет лева за сватба! . . . Дадох му десет, но не ги взе: „Има ли, кай, в джóбата пари, колаят им се лесно намира.”

 

Причината за тая пословична оскъдица е сиромашията. Най-важните ресурси били в ръцете на вакъфите. Това е причината и за бавното, извънредно бавното развитие на града, който към 1908 г. наброява около хилядо и стотина жители и само неколцина пришелци. Такива са Татаровите от Настан, изостанали от Руско-турската война, Бошнаковите, чийто корен е от Босна, Юруковите — от неколцината оседнали в Девин юруци и т. н. Има и фамилия Читакови, която няма нищо „читашко”. Тоя и́ прякор идва от това, че по време на Балканската война от Пещера дошли турци-„читаци”, както наричат в Девин турците, та преседели известно време у „Читакови” и тъй им завещали своето прозвище.

 

Тоя фамилен епизод е твърде показателен: девинци може да са се чувствували мохамедани, но турци — не! Турците за тях си остават „читаци”, с каквото хулно прозвище ги наричат всички българи. Тая дума събира като във фокус и замъгления спомен от християнското минало, и старата зловеща болка, която са им причинили турците.

 

Това е една дума — можем да добавим най-накрая, която сумира крайния резултат от „турченето” в едно отношение и чувство. Тривековното верско и народностно насилие не е могло да преобърне чувството на неприязън в любов! Да заличи племенните дири в тия български души. Току-що завършената равносметка на бита (предмет на втората половина в тая книга) ни показва, че „помакът” е получил от своята нова религия само три неща: страх от корана; чалма — за мъжете; за жените — фередже!

 

 

312

 

Ако е потребно да бъдем изчерпателни, можем да добавим още: тъпан и зурна за байрама, две турски псувни и няколко турски числа.

 

А е загубил сто години от прогреса!

 

И какво е спечелил? — Тристагодишна битка с исляма! Като е запазил българската си народност.

 

 

8. ЕПИЛОГ

 

Балканската война, с която идва освобождението на Девин, за турците не е неочаквано събитие. Още при обявяването на мобилизацията в България турските власти в Девин започват да подготвят своето изтегляне — осъществено няколко дни преди обявяването на самата война. Това показва, че турците са нямали нито сериозно намерение да бранят, нито да задържат Девин. Защо? Та нали тоя „клин” би могъл да промуши Маричината низина в „ребрата” и да заплаши Пловдив? Истината е, че турците не са имали намерение да проливат кръв за една чисто българска земя.

 

Няма да се спираме подробно на събитията, предшествуващи обявяването на войната. Ще споменем само, че по заповед на каймакама всички „външни” българи напущат Дьовленската кааза. Изостаналите 12 души горски работници, банскалии и 12 души пръснати по селата занаятчии биват задържани в полицейското управление. По селата се изпращат офицери да организират „помашко опълчение”. На всеки годен за носене оръжие била дадена по една пушка — мартина, заедно с пет патрона. От раздадените в Селча сто двадесет и шест пушки” когато започнало българското настъпление, пукнала една-единствена, пушката на един слабоумен — стария Джебираа. Още като се обадил топът откъм Фотен, той излязъл на височината над село и се развикал: „Мамка ви ристенска-а-а” — и ба-а-ау-у — с мартината в мъглата [1]. Туй било в Селча първият и последен опълченски изстрел.

 

След обявяването на войната първите боеве започват на тъмръшките височини и тъмръшлии са единствените, които вземат участие във въоръжения отпор. Битката се захваща

 

 

1. Спомени на Иван марков от Селча.

 

 

313

 

по Кадиева Варица от дясната колона на 21 пехотен полк. След едно кръвопролитно сражение, застрашени и в гръб, тъмръшлии отстъпват. Българската войска на 6 октомври е в Михалково, на 7 — в Лясково, а на 8 октомври 1912 година — авангардите на 7-та и 8-та рота от 21 пехотен полк достигат Девин, малко преди да влезе в града челната колона на настъпилия през Фотен и Селча 9-и пехотен полк.

 

Когато българските войници влизат в града, заварват го празен и пуст. Единственото живо същество, което ги посреща, е слабоумният „кузума”. Измъкнал топове с плат от разбитите „маази”, той ги струпва на моста на река Дамладере и причакал там българските войници — обявява разпродажба. Първоначалното недоумение от срещата с тоя „шейретин” преминава в смях и влизането в Девин щеше да е навярно само весело, ако не се случва друго едно произшествие. Работата е в това, че когато войниците влизат в каймакамството и започват да претърсват, те намират в един долап завита в шинел окървавена войнишка глава. Тая зловеща находка попада като искра на сух барут, възпламенява жаждата за отмъщение и градът започва да гори. Само след няколко часа огънят унищожава всички дървени къщи, т. е. целия град, за да останат само седем здрави и читави къщи. И тъй се случва, че не къщите, не хората посрещат свободата, а я среща пепелището на Девин.

 

Да погледнем сега накратко събитието отвътре, през очите на един от бегълците — Манчика:

 

Било петъчен ден. Манчика видял на мегдана събрани старите и ги чул да си говорят: „Ей, алар, ще се бъхтеме с карагяурина, та ако би нещо да стане, ще побием наоколо бели байраци, да си не пати градът!” Манчика и братята му отишли с овцете към Посестра, но когато стигнали там, чуло се „бобут” откъм Бейбупар: „ба-а-ау, ба-а-ау”. И все по-ясен ставал тоя „бобут” и все повече наближавал. По лясковския път се изсипали неочаквано деца и жени, чул се „цирук” и пищене. Хората гонели пред себе си овце и говеда към Дьовлен, бягали и плачели. Манчика, който бил по-малък от брата си, но по-съобразителен, му рекъл: „Е-ей, бабамоолу, не видиш ли какво става, хайде да бягаме!” Подкарали овцете към Дьовлен. Когато стигнали в града, вече нямало жива душа. Таборът отстъпил и заедно с него всичко „извървяло” към „Гимижюне” (Гюмюрджина). Тогава Манчика закарал овцете на Ман-

 

 

314

 

драхала, където била мандрата. Там заварил същата олелия: деца и жени, които „цирикали”, мъкнели си косите, а пък другите им викали: „Мóлчите, че сега ще дойдат карагяурите!”

 

Тръгнал тогава той с овцете към Машергидик, но на прохода ги срещнали български войници. Те извикали на бегълците: „Всеки да се връща, откъдето е дошъл!” И бежанците почнали да се връщат.

 

После се узнало каква е историята на отсечената глава. Това било главата на войник, убит при престрелката около Селча. Синът на Мюфти али я отрязал от убития, увил я шинела му и я занесъл на каймакама в Дьовлен, за да получи „аферим”.

 

Голямата жестокост не била извършена в Девин, а на Машергидик, и не с български войници, а с пленниците българи, задържани при обявяването на военната мобилизация. Една група (дванайсет секачи от Банско) благодарение на Мурат онбаши, който бил арменец-потурнак, се спасила от яростта на турската анадолска войска и стигнала до Драмския затвор, където и дочакала българското настъпление. Другата група за съжаление нямала това щастие. Поверена на тъй наречения Касап Шабан, за да бъде заведена в Драма, групата била спряна на Машергидик и там навързаните в нищо невинни хора били изклани от конвойните.

 

Кървавите събития отшумели на юг, към Бялото море, заедно с оръдейните залпове и пукота на пушките, а девинските руини останали, за да дочакат завърналите се „мажири” (бегълци). Мъжете псували, а жените проклинали военните власти, които ги заставили да си напуснат града, когато те самите искали да побият бели знамена и мирно да посрещнат войските. Но и за тия вайкания било вече късно.

 

По една щастлива случайност имаме и запазена снимка на опожарения Девин, заедно с част от девинските жители, на които се раздават помощи: една дъсчена барака, пощадена ог пожара, от двете и́ страни — куп мъже и куп жени. Като гледа човек тая първа снимка след освобождението на града, не може да повярва, че на туй пепелище, същото, след няколко десетилетия ще се червенеят покривите на петхилядния горскопромишлен и курортен град.

 

Раждането на тоя град не е нито бързо, нито леко. От хората са оцелели една третина. От „стоката” им (овцете и козите) — една десетина. „Мажирите” и турските войски изпояли и завлекли другото. Няма ги стадата, а когато те се появяват,

 

 

315

 

няма ги вече зимните пасища и овцете никога вече няма да достигнат старото число. А няма ли овцете — няма тор и берекетът на планинските ниви фалира. А и новата, българската власт, вместо да полага грижи за тоя пострадал от войната край, взема от него каквото може и изстисква, каквото е артисало. Новите войни разтърсват още повече одрусаното селище, но все пак то живее, развива се и се споменава неговото име, макар и с тъга:

 

„Хубав, чист въздух, бистра вода, голяма река, вкусна пъстърва, 50 солидни постройки, 350 паянтови и дъсчени колиби, много чиновници, от които половината стражари и горски — ето ви картината на град Девин. Той е известен още със своите борови гори, с шумната горска концесия и с Кузума — героя в разказа на Райков „Маршалът и детето”.

 

От 1912 до 1936 година какви други събития са станали? Придошли са нови заселници в града от съседните села и жителите му от 420 през 1912 година нарастват на 1800 през 136 година. Градът е обявен за околийско средище и седалище на гарнизон. Отваря се и българско училище (1913 година) с пръв учител дядо Дончо, а две години подир това — и българско читалище. Най-голямото събитие обаче е прокарването на шосето Кричим—Девин, което изведнъж „отпушва” тоя край, разкозава го от вековечните окови на баирите. И градът, след като се връща в картата на България — влиза и в нейната икономика с несметните богатства на своите иглолистни гори.

 

Най-големите възможности за развитието на Девин се разкриват десетилетие и нещо „подир шосето”, през годините на народната власт, когато започнаха разработването на природните богатства около Девин и гигантските водни строежи на Въча, които тласнаха развитието на тоя изстрадал български край и го превърнаха от „Долина на сиромашията и простотията” в златна планинска долина!

 

От „дива земя” — в земя освободена!

[Previous] [Next]

[Back to Index]