I. СЕЛИЩНИ ИСТОРИИ
ГРАД ДЕВИН
3. Средновековното гробище на Девин
5. Съдбата на Девин след турското завладяване
( Списък на подлежащите на натурален данък джелепкешани (1576 г.) — Къз кюприя, Разкръст — Гробища — Черковни следи — Имена — Светената вода — Адралес / Гергьовден — Надгръбница — Девин, Дьовлен или Девлен? — Как се развивал градът )
1. КЪДЕ Е ТОЗИ ГРАД?
Разположен върху един живописен разлив на река Дамладере, на три и половина километра западно от водослива и́ с реката Въча, градът е заобиколен с венец от планински възвишения, които му придават особено положение и прелест.
На североизток от града плавно се възвисяват Челата, голи ридове, обраснали с храсти, които свършват с една скална „козирка” от варовити чуки. На запад от тези Чела се издига стръмното и канаристо възвишение Гребенец — вратоломни сипеи и спускове, които защищават града от северозападните ветрове. Макар че се наричат Гребенец, тия стърчащи над Девин планински зъбери наподобяват повече великански дарак, в който се разчесват всички облаци, прелитащи над Девин. Закачат ли се на Гребенец мъгли, вековният опит е доказал, че дъждът никога не закъснява, тъй че върхът е и каменният барометър на града, по който се познава не само ще има ли, няма ли да има дъжд, по и докога и колко ще вали. В ясно време Гребенец се откройва хубаво със сиво-сините си канари върху синината на небето и със своята „корона” дава на пейзажа нещо фантастично-приказно... Спуснат ли се мъглите над върха, изчезне ли „короната” в облаците, пейзажът се променя: скалите заприличват на крепостни кули, обсадени от мъгли, сипеите — на застинали потоци, спуснали се към Дамладере, която млати с вълните си в каменните брегове...
Реката се е наричала някога освен Дамладере, Дамдере, Дамледере, Дамудере и Домуздере (от „домуз” — свиня), но на мене ми се струва, че за тая река със скалисти, някъде отвесни брегове няма по-истинско и точно име от Дамладере: стръмнините са вратоломни до припадък: само като ги погледнеш — замайва се главата ти и ти се завива свят.
Преломът на реката съсича от запад към изток планинския масив около Девин и след много водопади, прагове и извивки
245
успява да разтласка върховете и да образува Девинската живописна лъка. На югозапад тя е заградена от гористия масив: на Погорец с неговите второстепенни върхове и чуки, които слизат към реката на широчки, спокойни вълни.
Тези „вълни” образуват „сложни” места, валози и падини, разработени на ниви, каквито са Равенец и Равне, наричана още Въртóграде. Това са местности, заоблени, спокойно разположени, от край до край обрасли в тъмнозелени борови гори, които придават на града чудесен изглед.
В такова обкръжение от зелени и скалисти върхове Девин е абсолютно защитен от студените западни и северозападни ветрове. Единственият вятър, който се чувствува в този град, е мекото дихание на юга, дето носи пролетни тръпки и тихи, планински дъждове. Тоя кротък беломорски полъх стопява снеговете бързо, омекотява климата и го прави много здравословен и приятен. Обстоятелството, че в Девинската котловинна виреят всякакви овошки, та дори лозята, достатъчно говори за средиземноморското влияние в гънките на тази местност.
Градът е разположен по двата бряга на реката — по-голямата му част — върху левия, равния бряг, а по-малката, новата му част — по стръмнината на десния. Тази нова махала все повече се развива и стъпаловидното и́ разположение все повече разкрасява града, още повече че в нея къщите са нови, неотколе застроени.
Градът наброява сега около 5000 души, но бързо се развива и расте. В строеж е модерен завод за преработване на дървесина с гатерни, мебелни, плоскостни и други отделения и 600 души работници, въоръжени с най-модерна техника. Издигат се и жилищни блокове за строителите на новата каскада „Въча”. Съществува проект да се доведат в Девин водите на Боденската минерална баня, за да се обогати той ог горско-промишлен град и в летовищен. Тези перспективи се особено засилват със строежа на каскадата, на която Девин е най-естественото средище и която ще влее нова жизнена струя в неговото развитие. (Данните са от 1965 г.)
246
2. КОГА Е ЗАСЕЛЕН?
Природното разположение на Девинската лъка е предлагало във всички времена отлични условия за нейното заселване.
Първо: Лъката е естествено географско средише на съседните планински местности, обрасли някога с девствени гори и препълнени с всякакъв дивеч. Тук е имало стада от сърни, елени, диви кози, в пещерите намирали убежище пещерни хиени, по планинските пасбища развявали гриви диви коне, а по водопоите дебнели жертвите си кръвожадни лъвове [1]. Не споменаваме за дивите зайци и глигани, за вълците, мечките, дивите котки, язовци, белки и златки, които и сега се срещат в родопските гори. В ония първобитни времена, когато ловът е бил един от главните източници за набавяне на облекло и на храна, дивечът е представлявал първостепенно по-минъчно богатство и първобитните хора следвали най-отблизо неговите естествени находища.
Второ: И в по-сетнешните времена, когато ловът отстъпва в поминъчно отношение на скотовъдството, Девин се оказва щастливо надарен с тучни планински пасбища, които дават възможност за развитие на скотовъдството в главен поминък за този край.
Трето: Естественото плодородие на Девинската лъка дава възможност за развитие и на земеделието.
Четвърто: Изобилна изворна вода, река, препълнена с риба, мек и здравословен планински климат, пълен завет от най-опасните студени ветрове, изобилно слънце току-речи през всичкото време на деня.
Пето: Мястото е било отлично защитено и се е намирало далече от широките и удобни пътища, по които са се движели враговете и нашествениците. Да се проникне до Девинската лъка не е било никак лесно за коренните жители на тоя край, камо ли за враговете им. Поради крайно лошите и стръмни пътища планината във военно отношение е била практически не-
1. В своето повествование за персийското царство бащата на историята, Херодот, споменава, че когато Ксеркс минал с войските си по южните склонове на Родопа през 480 година пр. н. ера, камилският обоз бил нападнат от лъвове. „В тия местности има много лъвове — добавя Херодот във връзка с тая кървава случка — и диви бикове, чиито преголеми рога се продават на гърците. . .”
247
проходима и всичките опити да се проникне в нея с оръжие — съдени на неуспех. Внезапните конни атаки, които били страшилище за полското население, за планината били рисковани И всеки опит да се достигнат „свърталищата” на планинските Жители лесно е бил разкриван и осуетяван.
Ето защо с основание може да се твърди, че Девин е бил заселен още от времената на неолита, когато най-типичното оръдие, с което човекът си е служил, е бил огладеният (обработеният) камък. Това се подкрепя и от факта, че още през 1926 година нашият известен археолог акад. Васил Миков е открил на Гьозтепе, един от върховете в околността на Девин, останки от неолитната епоха „подобни — както пише той — на тези от Имамова дупка”. [1]
При посещението си на Гьозтепе Васил Миков се отбил и през Девин, където видял и описал една находка от по-ново време, от времето на траките. Тази находка е намерена на височината Пóтреба, находяща се на три километра от Девин, и представлява четвъртита каменна подставка, изчукана от пясъчник, висока 70, широка 19 и дебела 16 сантиметра. От едната и́ страна има релефно изображение на гола танцувачка, която държи в двете си ръце по една дълга пръчка. На другите страни тоя камък също има изображения: на едната — спирали, на втората — два концентрични кръга, на третата — няколко успоредни зигзаговидни линии. На същото място, където е намерена подставката — „една могилка, образувала се от разрушението на неголяма кръгла постройка”, е изровен и друг четириръбест камък, но с неясни изображения.
Някои предполагат, че фигурата на подставката е на тъй наречената „играюща дева” и е във връзка с погребалните обичаи на племената, населяващи някога Родопа, а други са на мнение, че фигурата е във връзка с култа към Дионисия, с игрите и танците и празненствата, свързани с тоя култ.
Присъствието на тия каменни находки върху Потреба не е случайно. Там са намирани и други подобни, но са унищожавани или загубвани. Ако свържем всичко това със следите от „неголямата кръгла постройка”, за която споменава В. Миков, то е съвършено ясно, че на тоя връх е имало някога езическо светилище, а следователно и близко селище. Кое би могло да
1. Известия на Археологическия институт при БАН, 1928/29 година.
248
бъде то, освен древното селище Девин в подножието на Пóтреба.
За живота на траките в Девинската околност свидетелствува и старината, която вече споменахме — Гьозтепе. Първият българин, обърнал внимание върху тоя връх и руините върху него, е възрожденският деятел Стефан Захариев, който писа в своето „Описание на Татарпазарджишката кааза”, че Гьозтепе е историческият връх Зилмисос, където се е намирало главното светилище на родопските беси.
Туй светилище според историка Пердризе по време на римското владичество е представлявало величествен храм с кръгла форма и завършвал с купол, отворен към небето, за да се сношава жрецът направо с небесните богове. Римският писател Светоиий твърди, че храмът е бил посетен от Александър Македонски, който му принесъл жертва и пламъкът на жертвата се вдишал толкоз високо, както само при бащата на император Августа.
Посещенията на тези знаменитости говорят достатъчно за значението на родопското светилище, което се описва в древногръцките писмени източници. Именно от тях ние научаваме, че храмът бил построен на един висок родопски връх и посветен на Дпонисия — бога на младостта, растителната сила и виното — и че в негова чест всяка година се състояли особени тържества, съпроводени с танци, игри и гощавки, с изстъпления п разюздани прояви, известни в историята под името „Дионисиеви вакханалии”.
Съобщението на Ст. Захариев събужда сред учените много голям интерес и малко преди Балканската война в Девин пристига английският консул от Цариград заедно със свои сънародници — археолози, които обявили огромна сума за награда за онзи, който покаже на кой връх е светилището на Дионисия. Но се оказало, че простите българи мохамедани не са дори чували името на този бог...
Привлечен от известията за същото светилище, след англичаните идва и руският консул в Цариград, но той заварил едно вече подработено от властите, враждебно население, което не му дало никакви известия. През 1915 година пак англичанин, археологът Хутмор се опитва да разбули тайната на Гьозтепе, но и този опит излиза безуспешен. Дванадесет години по-късно Гьозтепе се посещава от младия тогава учен (сега академик) В. Миков, който пръв ни дава едно научно описание на тоя забележителен връх.
249
„Това е един самотен връх с кръгла форма, обраснал от северната си страна с борови гори и достъпен от всички страни — пише Миков. — На върха се намират следи от голямо градище и селище. На много места, при копане на окопи през Балканската война и при иманярските претърсвания, са намерени основите на градежи, правени от грамадни каменни блокове. Много добре личат останките на крепост, строена с големи каменни блокове без каквато и да е спойка. Също така — основи на постройки, за които нищо положително не може да се каже без предварителни системни разкопки. По повърхността се срещат много глинени фрагменти от съдове, принадлежащи на разни времена. Тук се намират и фрагменти от неолитната и бронзовата епохи, подобни на тези, намерени в Имамова дупка, както и фрагменти от съдове на всички последователни времена.” Своето описание на Гьозтепе Миков завършва със заключението, че не може със сигурност да твърди дали тук е било Дионисиевото светилище, преди да са направени системни археологически разкопки.
Едно е безспорно: Гьозтепе има останки от „неолитната, бронзовата и всичките следващи епохи”, следи от градище, от селище, по всяка вероятност — селище на траките.
Пръв в историята споменава за траките Херодот, като за един от най-многобройните народи след индийския. А специално за траките в Родопа най-много научаваме от Тукидит, който пише в история на Пелопонеската война, че за разлика от безлюдната Рила, в Родопите живее многобройно тракийско население. Пак от същия писател узнаваме, че когато одринският цар Ситалк се готвел за война, той повикал „планинските независими тракийци, меченосци, наричани дий”; те живеели в Родопите и били най-войнствените и независимите в пехотата на одринския цар Ситалк.
Според проф. Иречек от тези меченосци, „дий”, както ги нарича Тукидит, са подбирани жреците за светилището на Дионисия, наричани „беси”, а оттам и наименованието „беси”, както са се наричали траките, живели в поречието на реката Въча. За родопските беси Херодот твърди, че те от никого не са били покорявани... Около първи век от новата ера Рим успява наистина да ги покори, но с такива жертви, че историкът на тая жестока война, римлянинът Мерцелин нарича бесите „най-коравото племе”, което се е срещало някога с римската сила.
250
Едно пряко, макар и филоложко доказателство за съществуването на тракийски Девин е и неговото име, което покойният български езиковед проф. Младенов смята, както ще видим по-нататък, за езикова тракийска старина [1]. Също такава езикова старина е и славянското наименование на девинската местност Капник (от капище, езическо светилище).
Това са оскъдните податки за античната история на Девин. Какво знаем още за траките, живели в Родопа? — Това, че както всички траки, те са били „млекопийци” (а следователно и скотовъдци), отлични ездачи и коневъдци, безстрашни бойци. Че в началото на VI век те изчезват във великия славянски порой, който залива днешна България заедно с Родопите и цялата Южнотракийска низина. Едни твърдят, че под напора на славянските военни дружини траките са се оттеглили на юг в планините на Олимп, други са на мнение, че те са били унищожени, трети — че са се претопили, във всеки случай тяхното име престава да се споменава и Родопа от тракийска планина се превръща в славянска, каквато е и днес.
Съдбата на Девин от неговото славянизиране до нашествието на турците е току-речи напълно неизвестна. Името на града не се споменава в никакви летописи. Едва през 1963 година глри копане за канализация на улица „Родопи” в центъра на града бе открито
3. СРЕДНОВЕКОВНОТО ГРОБИЩЕ НА ДЕВИН
Работниците съвсем случайно се натъкват на каменните гробове, а след това идват на същото място и специалисти от Окръжния музей в Смолян, които продължават разкриването на некропола. Оказва се, че първоначално намерените гробове са само началото на цяла редица гробове, разположени на 3 метра един от друг, с ориентация изток-запад. Лицата на мъртвите са обърнати по християнски обичай на изток, с ръце кръстосани ша гърдите. Всички гробове били направени от каменни плочи, „тикли”, на дълбочина 2,90 метра от повърхността. В женските гробове музейните работници намерили бронзови украшения — разнообразни по своята украса гривни, някои от тях
1. Известия на Географското дружество, год. I, стр. 262—263.
251
гладки, дори въжеобразно навити с плоски краища под формата на незатворено обло кръжило; пръстени, а също така и вифт обеци.
Въжеобразните, с плоски краища гривни са напълно еднакви гривните, намерени в средновековното гробище на село Беден са характерни принадлежности на женската украса през XIV век. Освен бронзовите, намерени са и четири едноцветни, тъмносини стъклени гривни, с кръгло сечение, характерни за женската украса през XI—XII век, а освен това и една голяма, също стъклена гривна с усукани черни и червени нишки, пак от същото време. Въз основа на тоя гробен инвентар музейните работници, извършили разкопката, твърдят, че намереното в центъра на Девин средновековно християнско гробище е от около XII, но не по-късно от XIV век. [1]
Не е безинтересно да се отбележи, че средновековно християнско гробище е разкрито в близост до новата църква, изградена върху руините на старата. Като знаем с каква упорита последователност и приемственост са се предавали крамовите, „светите” места, достоверно може да се твърди, че новата църква на Девин е на мястото на старата, средновековната. И тъй като никога църквата не е била далече от самото селище, то и средновековното селище на Девин трябва да се намирало там, където е и днешното.
И най-сетне, любопитно е да се спомене още една подробност: намереният в некропола гробен инвентар е твърде изпилен, а също така изкусно изработен и изящен, което означава, че в селището е съществувала една заможна класа, една знатна прослойка, може би разполагаща с богатство и с власт.
Кои са били тези хора? С какво са се занимавали, какви събития са преживели? Бъдещи разкопки може би ще хвърлят ювече светлина и върху тези въпроси. Засега за средновековната съдба на селището повече не знаем, като изключим преданията за тревожните и мътни времена на
1. Виж вестник „Устрем” от 26. IX. 1963 г. — „Нови данни за историята на Девин” от М. Хаджииванова, уредник в Окръжния музей — Смолян.
252
4. ТУРСКОТО НАШЕСТВИЕ
Турският напор върху българското царство започва, както е известно, още през 1356 година, когато султан Орхановият син Сюлейман установява своята столица в Одрин и започва да прониква с въоръжените си отряди по течението на Марица към най-важния в онуй време стратегически възел на Южнобългарската половина — Пловдив.
През 1364 година, предводителствувани от Лала Шахин, Сюлеймановите пълчища обсаждат града Пловдив и улеснени от измяната на градското духовенство, успяват да превземат тая великанска твърдина заедно със съседните и́ крепости Кричим Стенимахос, Цепина и достигат дори до Белово.
С тоя врязан по течението на Марица клин турците „отсичат” Родопите от българското царство и този обсеян с много бройни „градища” планински лабиринт е предоставен на собствените си сили и съдба. Турците се боят от него и не го закачат: това би означавало да разпилеят своите сили по стотици кози пътища, около стотици градища, където кръвожадната спахийска конница нито може да проникне, нито да се бие.
Турците пристъпват към завладяването на Родопа едва след победата си над съединените християнски сили при село Чирмен — девет години след завладяването на Пловдив [1].
Тогава Хайредпи паша настъпва през Беломорска Тракия към южна Македония по пътя Димотика—Гюмюрджина—Ксанти, като свива по този начин окончателно обръча около Родопа. В същото време за вътрешността и́ се отправят откъм Пловдив отрядите на Джадит Али паша и Ибрахим паша. Джадич Али — през пролома на река Асеница, към Рупчос, Ибрахим — по пътя Пловдив, през Фердинандово (Първенец) и Тъмръш — към селищата из коритото на Въча.
Достигнал безпрепятствено до Бейбунар над село Тъмръш. Ибрахим паша настъпва към Осиково, Михалково и Лясково, а населението в заплашените селища започва да се оттегля на юг към село Беден, където се е намирала най-силната в тая местност твърдина, средновековната крепост Беаднос, защите на с две стени — една вътрешна — каменна, а около нея вто-
1. В. Дечов — Миналото на Чепеларе, стр. 14 и следващите.
253
ра — дървена, от цели греди. Командуващият беденското градище, безстрашният и юначен Гордю войвода приютил своя арнизон и бежанците във вътрешната крепост, а между нея и външната стена пуснал няколко десетки „бойни” овчарски кучета, приучени за борба с враговете. Завоевателите обсадили претъпканото с бежанци кале, но опитите им да го превземат с пристъп претърпели неуспех. Защитниците юнашки е бранели и не давали ухо нито на молбите, нито на заплахите и увещанията доброволно да се покорят. Тогава турците решили да подпалят външната стена. Набавили катран и борина в голямо изобилие и нощем, когато се стъмнявало, приближавали външната ограда и започвали да мятат върху нея подпалена борина, насмолени дрипи, кълчища и слама. Виждало се, че външната ограда няма да утрае на огнените пристъпи и войводата решил да изостави своето кале и да потърси убежище в някое по-сигурно и защитено място. Една нощ той нарежда да отворят вратите на външната ограда и насъсква върху обсадителите освирепелите кучета. Стреснати от ненадейната кучешка „атака”, подплашените турци се стъписали, разбягали се кой накъдето види, а докато траел тоя смут в редовете им, защитниците на градището се спуснали надолу по реката и под прикритието на нощта успели да се изтеглят към непристъпните чуки между Грохотно, Гьоврен, Балабан и Триград, където се събирали среднородопските сили а последен отпор срещу врага...
На заранта, когато слънцето огряло, върху белите стени на Беденското градище вече се развявал чуждият байрак с полумесеца, а завоевателите се стягали за поход към Девинското или както се нарича днес Каурското кале.
Преди да продължим нашия разказ, ще се отклоним за Сратко, за да опишем днешното състояние на таи стара твърдина, где се намира тя и как е разположена.
Каурското кале край Девин се намира на седем километра шападно от града върху една прошилена чука по левия бряг на река Дамладере. От града до тая чука някога е можело да се отиде по две пътеки — и двете много „накълкàтени” и стръмни; едната по левия, другата по десния бряг на Дамладере. Сега, разбира се, може да се отиде и по новото шосе, което следва по течението на реката. Шосето стига до Азисовата лъка, гдето е било крепостно селище, а оттам една пътека води право към седловината, която свързва планинския склон
254
с върха. Върхът не е много висок. Мерен от реката нагоре, той няма повече от стотина, сто и двайсет метра, но канарите му са тъй стръмни и отсечени, а към реката — и надвесени, че изкачването му е невероятно трудно. Реката се извива около върха откъм юг в полуокръжност и го прави още по-непристъпен. Единственият сносен проход към тая орлова чука е седловината, която я свързва с левия речен бряг, но затова пък откъм тая страна скалата, макар и невисока, е изсечена отвесно, а пътеката за към върха минава пред такива „прелези” и теснини, че лесно би могла да се превърне от пътека в капан.
Горе на върха стърчат единични скали, стърчали са вероятно и тогава, когато там е била твърдината. Откъм източната страна и сега личат в едно протежение от около 50 метра основите на широка един и половина метра крепостна стена, направена от необработен камък с бяла, характерна за късното средновековие хоросанена спойка. Откъм южната страни, най-непристъпната и стръмната, от стената се е запазило съвършено малко, а западната е окончателно разрушена и сами в сипеите проличават глинени фрагменти и хоросанени следи. Личат и основите на крепостната порта, а край нея — разровени от иманярите големи дупки, където се е търсело заровено имане...
Между скалите по върха се забелязват и основите на квадратни сгради — може би на вътрешните кули. Калето ще ди е имало и едно изключително предимство — собствена вода, едно изворче на западния скат, което се намира точно под пътеката за крепостта — непристъпно и непресъхващо.
Със своите вратоломни урви и мощни хоросанени стени, добре снабдено с вода и запаси, Каурското кале наистина ще да е било надеждна твърдина за убежище, отбрана и защита.
От калето отлично се вижда десният, скалистият и стръмен скат на Дамладере, наричан Бабин град. В средата на тая обраснала с храсталак и бор урвеста местност стърчи самотно възвишение, наречено Турското кале. Там никой никога не е намирал остатки от кале, но съществува предание, че двете калета са се били през реката със стрели. Явно е, че думицата „каурско” е потърсила своята естествена поляризация и тъй вместо едно, появили са се в една и съща местност две калета — истинското и срещу него — легендарното.
Що се отнася до старото, истинско име на калето, то според нас е Бабин град. Съвсем е очевидно, че наименованието „ка-
255
урско” е притурено сетне, когато се е пристъпило към изверяването на Девинския край. Фанатизмът е изтрил старото наименование, но то се е запазило в местността. И тъй, според нае Бабин град е твърдината, срещнала се с войската на Ибрахим паша, когато се е отправил той към Девин.
Съпровождан от писъците на зурните и грохота на даулите, турският отряд настъпва по реката. Местните жители, размесени с бежанци от „бастисаната” Долна Въча — се изтеглят по пътеките за към скалистия пролом на Дамладере, където те издигат бойните кули на каменния Бабин град. Кози, овце и говеда — всичко е попъдено по върховете или скрито в пещерите, а стопаните им очакват, въоръжени, зад стените пристъпа на турците. Приготвени са и бакърите с вряща вода и вряща смола. Дотърколени са едри камъни до перваза на стените и с тяхна помощ е отбит навярно първият и следващият пристъпи. Двойните стени на Беден не спасяват градището но тук пред турците се възправят не стени, а стръмни съсипища и скали, отбранявани от самата природа. Един камък, съборен отгоре, завлича десетина, десетина — стотина, и тоя каменен порой всичко преодолява и помита. Три месеца турците тъпчат на поляната пред крепостта, викат, заплашват, уговарят, нападат и въоръжени със стълби се опитват да прескочат вътре, но защитниците упорито ги отбиват и остават глухи за увещанията и заплахите. Тогава обсадителите прилагат една хитрост: събират изоставените кози, а когато се стъмнява — слагат по една свещ на всеки кози рог и подгонват скокливите животни към стените. Забелязали отънената паплач, сънените стражи обявяват тревога, събират се защитниците, стрелят и събарят, събарят и стрелят, докато разпиляват цялото си „джепане”. Забелязват какво са направили, но призори, когато се хвърлят в пристъп не беззащитните кози, а въоръжените войници.
Тогава обсадените решават да напуснат своето кале. Отвалят се вратите, всичко живо се „изсипва” навън и хваща горските пътеки. „Турците утрепали много българе — продължава по-нататък местното предание за превземането на калето, — други фанали живи, други пък избягали, скрили са се в баира и оттам са се молили на Господя: „Помилуй, Господи”. Затова сега се зове оня баир яйнакá: „Милост, Господи”. Оттам българите са отишли в Посестра и са сторили колиби там да живóт. Дéно са фáнали живи българе — са ги по-
256
турчили, та вярата са си дали и са казали, че вярата си даваме, ала думата (езика) си не даваме, затова сигя и ние думаме български. Сас българите в Посéстра нашине са се слагали за роднини и са си ходили на гости — нах братяна и сéстрине, затва и янва място са зове яйнака — Посéстра. Наши стари люде казваха, чи помнят, че имало още живи българе на Посéстра, ала от тогава има ики юз (200) години.” [1]
В книгата за Чепеларе Дечов съобщава друго едно предание за превземането на Кавурското кале. Когато настъпили тежки за неговите защитници минути, хората се разделили на две: едните настоявали да се отбраняват до последния човек, а другите — да се предадат, да спасят живота на децата и жените си. Надвила втората партия и било решено калето да се предаде. Но имало в твърдината две хубави девойки, които предпочели смъртта, вместо да попаднат в турски ръце. Те се покачили на крепостта, завързали плитките си една за друга и се „бъзнали” оттам в буйната река. Реката ги завлякла до Забрал и там във върбалака изхвърлила труповете на мъртвите момичета. Цели четиридесет дни те седели на брега, без никои да посмее да ги погребе, но телата им си оставали корави и бодри, както в първия ден. Това необикновено нещо удивили турците и те заповядали да се погребат мъртвите героини на същото място. И вместо да побият кръстове, засадили две борики върху двата гроба и увековечили с това славната им смърт.
Една добавка към тия две предания се отнася до съществуващата и сега „Гьоргева пътека”, която води от калето по левия речен бряг, нагоре, към скалите на „Забърде”. По тая същата пътека успял да се отскубне някой си щастливец Георги и затуй и до днес носи неговото име.
Във връзка с описаните кървави събития край Девинския Бабин град са и наименованията на местностите Червеният камен, Кървно равнище и Люто кáмене (над Бабин град), където са се разразили последните кървави схватки с ожесточения враг.
След падането на българската твърдина край Дамладере Ибрахимпашовата войска се отправя на юг, към чукарите на
1. Това предание е записано от Д. Каров през 1931 година от един девински българин мохамеданин и публикувано в списание Родопски преглед, год. III, стр. 147—150 в статията „Описание на Дьовлен”.
257
Грохотно, Гьоврен, Балабан и Триград, където ги очаквали за последен отпор последните защитници на българската свобода. Заобикалянето и обсаждането на тия естествено непристъпни места започнало десет дни преди Димитровден и завършило четири дни след тази дата. Четиринадесетият ден бил ознаменуван с последния щурм на укрепените височини. В тази битка паднал мъртъв, някъде под Гьоврен, султанският зет и предводител — Ибрахим паша. Неговата смърт не само не отчаяла, но повече ожесточила войниците му и след една последна кървава атака, към залез слънце, загубилите всякаква надежда българи отстъпили към Дурдаг, Кáурчан и Фатмак, където „предал богу дух” и раненият Гордю Войвода.
След смъртта на тоя юначен мъж пленените българи били събрани от турците при водослива на Мугленската с Триградската река. Мъжете били изпратени в робство, а децата и жените разпратени в опленените и опожарени селища.
Войниците на Ибрахим паша погребали своя предводител до пещерата край село Гьоврен. Край гроба му издигнали дървена джамия и оставили двадесет стари войници да я пазят.
Джамията е първият мохамедански молебствен дом в покорената с огън и желязо долина на Въча.
Ако дори оставим настрана преданията за свещи по козите рогове, за момите, които със свързани плитки намерили смъртта си в реката, и всичките онези легендарни подробности, които могат да внушават някакво съмнение, пак има достатъчно доказателства, че Девин и Девинско са овладени с кръвопролитие. Това са историческите сведения за похода на Ибрахим паша, гробът и джамията на падналия в борбата предводител и подаряването на завладените от него земи на жена му Айше Султание. (Земите се подарявали само за военни заслуги.)
Факт е и обсадата на Бабин град, а и кървавите предания за развръзката на тая обсада, преминали в имена, като Посестра, Кървно равнище, Червеният кáмен, Люти камен, Милост Господи и други подобни на тях — следи от кървавите епизоди на драматичната борба, която слага край на българската независимост за пет и половина века.
Развалините на жилищни сгради и обори в Посестра и съседната и́ местност Круша, намерените в тия местности олтарни зидове и гробове с християнски принадлежности не
258
оставят никакво съмнение, че свързаното с Бабин град прeдание за Посестра не е рожба на фантазията, а историческа дейстителност [1].
5. СЪДБАТА НА ДЕВИН СЛЕД ТУРСКОТО ЗАВЛАДЯВАНЕ
Двете първи столетия на робството са времена на пълен мрак. Единственото, което точно се знае за тия времена по запазени до днес владетелни турски документи, е, че за увековечаване подвизите на загиналия турски пълководец Ибрахим паша султанът подарява завладените от него царски и болярски земи в басейна на реката Въча на жена му — Айше Султание. Преди смъртта си „Султанката Айше” подарява приходите от тези нейни земи в полза на мохамеданските религиозни заведения джамии, медресета, имарети — и по този начин тия земи стават „вакъфирани” (посветени) за вечни времена и такива си остават през цялото време на турското владичество.
Какви са последиците от тая — нека да я наречем — поземлена реформа — ще видим по-нататък, а сега нека да се занимаем с един документ, който се появява в края на второто, началото на третото столетие от завладяването на Родопа, документ, в който за първи път се споменава името на Девин. Това е списък на подлежащите на натурален данък джелепкешани (скотовъдци — притежаващи над 25 овце), съставен през 1576 година. Ето интересуващите ни части от тоя списък:
КААЗА ТАТАР ПАЗАР
Село Фотен (днешно Фотиново, Пазарджишки окръг): Бойко Трендафилов-нов — 25 овце.
Село Настан от махала Лескова (днешното с. Лясково. Смолянски окръг): Стою Вълчо-нов — 25.
Село Девлян (днешния град Девин):
1. Георги Радков от Девин, притежавал имоти в местността Круша, даде подробно описание на разкопаните от него находки от гробен инвентар и олтарни зидове в тая местност, които за съжаление не са запазени.
259
Вълчо Русе-нов — 50
Стоя Михо-нов — 40
Михо Стою-нов — 40
Русе Пею-нов — 30
Всичко: 160 овце
Село Бедан (днешното Беден, Смолянски окръг): Стою Радославов — 50, Станил Георги — 30, Велко Гьорги — 30, Вълчо Димо-нов — 30, Хубчо Братослав-нов — 50, Тургуд, син на Абдулла-нов — 40. Всичко — 260 овце.
(Следват Доркова, Костаиндова, Ракитова, Баня (Чепино), Лъжани, Каминча (днешно Каменица) и Корова — всички с български имена.
КААЗА ФИЛИБЕ, НАХИЯ КОЮНТЕПЕ
Село Чурян (днешното Чурен, Пловдивски окръг): Стою Доброслав-нов — 30, Златин Момчо-нов — 30, друг Златин Грую-нов — 25, Стайко Хубен-нов — 25, Георги Драгия-нов — 40.
Село Черешова (Черешово, Смоляиски окръг): Кушлу Добре — 35, Тодор Михал-нов — 25.
Село Тъмръш: Мустафа, син на Ширемерд — 25, Георги рум — 30, Хюсеин Чубан Абдуллах-нов — 25, Георги Лека-нов — 30, Златил Радослав-нов — 25, Драгуш Чавдарлъ-нов — 25, Тодорчо Добре-нов — 25, Коджа Ширемерд-нов —25.
Село Чуряков дол (днешното Чуреково, Смолянско): Георги Белико-нов — 30.
(Изброяват се още Ряхова (Орехово, Смолянско), Бойкова (Бойково, Пловдивско), Лилково (Лилково, Пловдивско), Забърдо (Забърдо, Смолянско), Чифтище (Сафтъще, Студенец, Смолянско), Брестовиче (днешното Брестовица, Пловдивско и др.), всички с български имена.
Какви заключения могат да се направят от тоя документ?
Първо: Че днешният Девин е съществувал и на 7 юни 1576 година, когато е бил съставен списъкът, се е наричал със същото име — „Девлен”.
Второ: Че по същото време в административно отношение Девин заедно с другите села по левия бряг на реката Въча, а именно — Фотен, Селча, Настан и Беден са били привързани
260
към Татарпазарджишката кааза, което административно деление се е запазило до Руско-турската освободителна война. А Чурен, Черешово, Тъмръш, Чуряков дол, заедно със селата на изток от било Персенк, а именно — Орехово, Забърдо и Сафтъще са попадали в нахия „Коюнтепе”, привързана към Пловдивската — каазата Филибе.
Трето: (то е най-важното за нас). Чисто българските имена на джелпекшаните в Девин, Фотен, Селча, Настан, Беден, Чурен и Черешово, Чуреково и Забърдо говорят съвсем определено, че помохамеданчването на тия селища не е извършено при завладяването на Родопа през 1371/1372 година, нито при Селима I, както се предполагаше доскоро. Двеста години след завладяването на Родопа в Девин не живеят нито Мустафовци, нито Сулювци, а Петковци, Миховци, Стояновци, Вълчовци и Русевци. Докога са се запазили там тия славянски имена и кога е станало тяхното затриване и подменяванс с турски имена? — Най-вероятно сто години след датирането на реквизиционния регистър, т. е. между 1666 година, когато са „потурчени” чепинските българи, и 1671-а, когато султан Мехмед IV, наречен още Ловджият, е посещавал лятната си резиденция в Доспат.
Основания, за да се приеме тази дата, са преди всичко летописците — известният летописен разказ на поп Методия Драгинов за „потурчването” на чепинските българи; летописът за същото събитие, намерен в пазарджишкия манастир „Свети Петър”, и неговият вероятен дубликат, наречен „Бельовската хроника”. Три документа, в които се разказва за едно.
Султан Ахмед (всъщност — Мехмед) воюва против Мора (Пелопонес). Шест паши тръгват от Пловдив през Родопите за полесражението и когато навлизат в планината, един от тях — Мехмед, заплашва българите, че ще ги изколи, ако не се потурчат. В Драгиновата хроника събитието се описва най-подробно, а в другите две — по-конкретно и на едро, но в едно са единодушни и трите: под заплахата на ятагана и глада много родопски села приемат мохамеданството през 1666 година, когато е бил извършен презродопският военен поход на Мехмед Кюпрюлю към Пелопонес, за да участвува в кръвопролитната война с венецианците.
Всъщност тая несполучлива за турците война ги ожесточава и повдига религиозния им фанатизъм. Тя е и причина за
261
тия презродопски походи, за изтощителните реквизиции и пътни повинности, свързани с поддръжката и придвижването на войската, които се стоварват върху населението като „велико” бедствие. Тези тежки времена са премълчани от историята, но са записани в приписки и зловещият им спомен е запазен и до днес...
„И тогава беше време, когато турците воюваха против Крит — пише в една от тия приписки, намерена в някакъв Сборник от Зографският манастир — и голяма нужда бе по цялата земя. . .”
„В тая година (1666 — б. м.) излезе султан Мехмед на Доспат и голяма нужда изпитваха християните от сурсат (натурален данък от зърнени храни по време на поход). Във Филибе кадалък сурсатът беше 205 хиляди кила и много харадж (който) стана по 40 гроша на хане, зарад пътищата. В тази година проклети турци биха се с френците и много роби изкараха от Мора (Гърция) [1].”
Превръщането на Доспат в лятна резиденция на султан Мехмед IV е документирано и в някои от ферманите, които е издавал той, когато се е намирал там. Един от тези фермани, отправен от султана до пловдивския кадия по повод едно оплакване на жител на село Шейтан (днешното Косово, Смолянско) е с дата
„1671 година, 28 юли — 6 август
военен лагер „Деспот яйла”
Друг ферман, пак във връзка с оплакване на косовските жители, е отправен до пазарджишкия наиб и е датиран подобно на първия:
„1671 година, юли 28—27, военен лагер
„Деспот яйла”
В този военен лагер султанът се е установявал не по стратегически, а изключително по „ловни” съображения и със себе си е водел 3000 души свита, в по-голямата си част коняри, кучкари и дворцови ловджии, с които Мехмед е предприемал своите прочути в историята ловни походи.
„Този вид лов, с хайки — отбелязва дворцовият летописец,
1. П. Петров — Асимилаторската политика на турските завоеватели, стр. 134—135.
262
Абди, — принадлежаха към най-големите бедствия за поданиците и често бяха свързани със загуба на хора. Така преди две години за един лов с хайки бяха събрани тридесет хиляди души — населението на петнадесет общини, при което загинаха тридесет души.”
През зимата на 1664 година „във Филипополис отново, както обикновено, била събрана раята на петнадесет общини и всеки път в годишниците на неговото управление бил вписван броят на убития от султана дивеч, но се премълчавали загиналите при тези хайки хора” — възкликва с огорчение историкът на Османската империя Хаммерс и добавя по-нататък, че към тези ловни походи Мехмед IV се е отнасял със същото внимание, както към военен поход, с тая разлика, че ловните походи ставали непрекъснато, ежедневно, „с изключение на петъците, когато султанът присъствуваше на проповедта на дворцовия проповедник Вани и след тая проповед — на военните упражнения на пажовете”. [1]
Като имаме предвид ловните страсти на султана, няма никакво съмнение, че и в Доспат той е ловувал ежедневно, по обичайния за него начин с ловни хайки и в обичайните мащаби — с помощта на 20 000 до 30 000 викачи, речи го — с цялото мъжко население в басейна на реката Въча. Като прибавим към тая ловна ангария невероятната оскъдица, нажежената атмосфера на войната, ще имаме една приблизителна представа за тежките, драматичните — преспокойно можем да добавим — трагическите обстоятелства, при които е извършено „изверяването” на среднородопските, в това число и девинските българи...
А че тия обстоятелства са наистина трагически, т. е. свързани с кланета и проливане на кръв, недвусмислено говорят някои от девинските наименования на местности и свързаните с тях исторически предания. Едно от тези предания, публикувано за първи път от Шишков, се отнася до наименованието Къз кюприя (Момин мост), както някога се е наричал мостът над реката Въча при водослива и́ с Дамладере. Стари българи мохамедани разказвали на Шишков, че 50 моми и млади невести с пеленачета в ръце побягнали тук от съседните села и предпочели да се хвърлят в реката, вместо да се „потурчат”.
1. Хаммерс — История на османската държава, стр. 554.
263
С подобно кърваво предание е свързана и оная местност на Забрал (при водослива на реките), която се нарича Разкръст. По-преди тя се е наричала Кръст, защото на това същото място, където се вливат във Въча Девинската, Настанската и Широколъшката река, на християнския празник Богоявление се събирали жителите на Девин и съседните села, за да мятат кръста в реката. На това същото място турците събрали всички попове и първенци, които не приемали мохамеданската вяра, отсекли им главите и стреснали по тоя начин останалите живи. Жителите в Настан първи „настанали” (съгласили се) да приемат новата вяра и оттам дошло и новото име на изтурченото село — Настан.
И сега в Настан има българи мохамедани по фамилия Баргански, каквато има и в Широка лъка. Това са две фамилии от едно и също родословие, раздвоени при „изтурчването”, като едните побягнали в Широка лъка, а останалите завили на главите си чалми. Българомохамеданските фамилии в Беден: Генчевци, Сливарови, Букови имат свои роднини в пловдивското село Брестовица. Нещо повече: между Букови от Беден и Букови от Брестовица доскоро са се тачили роднинските връзки.
Професор Добруски пръв се е опитал да „датира” тези събития, когато през 80-те години на миналия век е посетил селищата из коритото на Въча. В книжка XXI—XXII на Периодичното списание, където е публикувал впечатленията си от това пътешествие из Родопа, Добруски твърди, че в Михалково е бил заведен и лично се е уверил в съществуването на Каурските гробища, всред които ясно се виждали още запазени християнски кръстове и следите на черковни зидове. В Широка лъка един стар българин мохамеданин казал на Добруски, че първата джамия (старата) била застроена тука преди 160—200 години, т. е. именно около средата на XVII век, когато е станало изверяването и на чепинските българи.
Тази дата се приема и от Иречек. Позовавайки се на установените исторически факти, той определено твърди, че „ислямът се разпространява в Средна Родопа през XVII век, когато Мехмед IV е идвал на лов в Доспат яйласъ и там със своя двор е оставал за дълго време”.
Че разпространяването на исляма не е било случаен фанатичен порив, случаен изблик на жестокост, а едно политически обмислено, системно дело, се вижда и от грижите, които по-
264
лага османската държава за „дауджиите” — пропагандаторите на исляма. В ориенталския отдел на Народната библиотека (фонд 89, арх. ед. 28) се съхранява един берат и протокол от средата на XVII век за зачисляването на заплата от десет акчета дневно „образеца на пътуващите проповедници, шейха Молла Мустафа, син на Нусух. . . докато е жив и докато продължава денем и нощем пропагандата си”.
Същият султански берат е съпроводен с протокол, подписан от Ибрахим, заместник-кадия в Ахъ Челеби, за увере ние, че на Молла Мустафа е изплатена годишната заплата, което е явно доказателство къде е вършил своите проповеднически подвизи шейхът Молла Мустафа през годината 1668, когато е съставен протоколът.
Няма съмнение, че при тези исторически доказателства почналото през 1666 година „турчене” в Чепинското корито не се е ограничило там, а е преминало и в коритото на Въча, а оттам и по на юг, към Ахъчелебийската покрайнина.
„Пресни” останки от християнското минало на Девин се срещат, речи го, на всяка крачка.
Гробища: Каурското гробе на левия речен бряг, два километра западно от града (където са сега оборите на ТКЗС). Под това име е известна тая местност от стари времена, разкопавани са и гробове, но най-новата, последната находка е открита през 1959 година, когато се е подравнявало мястото за строеж на обор. Скелетите били открити пет метра под поройните наноси, заедно с отрошки от кадилници и парчета от глинени „чирепи”.
За Каурското гробе ми разказа и девинският жител Арнаудов. Неговата баба, която умряла през „Стамболийско време” на 110 години (родена е значи през 1810 година), разправяла на внук си, че като млада често минавала покрай Каурското гробе и е виждала неизгнили още кръстове. Неотдавна при ровене там са намерени останките на женски гроб, гривна и две изящно изработени металически обеци.
Каурско гробе имало и на Забрал. Георги Радков е намирал там гробни плочи, парчета от кадилници и кости — възможно е това да са кокалите на „разкръстаните” попове и първенци, за които се говори в местното предание.
Черковни следи: На километър от Каурското гробе край Девин, нагоре по течението на реката се намира мест-
265
ността Селище или още Старо селище. Това е заветно място в подножието на гребенецките скали, обърнато към юг, защитено от реката и съседните гористи стръмнини. Реката е давала риба на неговите жители, карала е водениците им, прала е кожусите им, а планината ги е скривала от ветрове и врагове. Сега от Старо селище са останали само затлачените от реката гробища, за които стана вече дума, и двата християнски параклиса: „Богородичен връх” и „Светигьоргината чука”.
„Богородичен връх” е наподобяваща кучешки зъб варовита канара, на която и сега личат следи от хоросанен зид. В процепа на същата канара през 1934 година едно широколъшко овчарче намерило завито в прогнила кожа сребърно кандило, което занесло на тогавашния поп Головченко и се е съхранявало доскоро в девинската черква. Тая любопитна находка говори, че внезапната разруха, която сполетява черквицата на върха, не ще да е била съвсем отдавна, щом кандилцето е било дотолкова здраво, че с него е кадил и поп Головченко. [1]
Следи от черква има и на Станилово бърдо, а също тъй и в съседната на Девин местност Рáвне, където се намира развалината на обширна сграда, наричана „Вертоград”. Съществува предание, че това е развалина на манастир, съборен, когато минала оттук мохамеданската вихрушка. Манастирът бил много хубав и богат и негови били както нивите, тъй и ливадите на тая хубаво закътана и плодородна местност. Всичко туй било ограбено, опожарено и съборено, та и сега се забелязвало как мравките изнасят изпод земята просени зърна от затрупаните манастирски складове.
Върху руините на стара християнска черква е застроена и новата черква на Девин.
Имена — незаличени дири от християнското минало на Девин са наименованията на местностите: Калугера — по левия бряг на Въча, южно от Забрал, малкото връхче, съседно на Девин — Попа, Попин вир на Дамладере, Попова бача, Клисе кидик, Кръста, Разкръст на Забрал и много други.
Такива имена изобилствуват и в съседните на Девин българомохамедански селища: В Беден — Малката черква,
1. Случката с много повече подробности е разкаазана от 65-годишния девински жител Георги Радков.
266
Голямата черква, Манастиря, Корстница; в Лясково — Попова ливада и Черковище; в Доспат — Попов дол, Черковата; в Брезе — местността Черковина, Света Елена, Тодорово, Павлово и други. В това същото село неотдавна бе открито християнско гробище, разположено на едно пространство от 150/40 метра, където са открити погребаните по християнски начин мъртъвци.
Имена — незаличени от вихъра на „турченето” дири са и наименованията на всичките около Девин местности. От 112 наименования на местности около Девин, публикувани и книжка 8—9 от Известия на Етнографския музей в София през 1929 година, като изключим наименованията на юрушките пасбища, — само четири са турски: Бекирица, Кесимова бърчина, Клисегидик и Панаиргидик.
Ето и най-старите, свързани с поминъка на девинските жители наименования:
Със скотовъдството: Плáдни връх, Крастава бача, Мандрала, Козарките, Кърки́вото козило;
Със земеделието: Прóсището, Пшеничен връх, Ябълково, Орехково, Черешката, Круша, Борово нивище, Лозето.
С лова: Зайчарски камък;
С горите: Храстово, Елюво, Усои, Букачево било, Ракитово, Погорец (Подгорец), Габровица и др.
С добиването на катран: Катранището.
Има местност Рудно, която ни говори за рударство. Има и архаични наименования като Дедетски връх (над Гребенец), който е спомен навярно от някакъв богомилски дедец, намерил убежище в лесистия чукар над Девин.
Има и загадъчни наименования на местности, чието значение се губи някъде в мъгливото ни минало: Дуáна, Ви́сек, Кóмен, Озеп, Мàгюрка, Караджови бърчини, Русински връх, Бабин чучур, Стоянова Присокя, Лилово, Цанково дере, Блещеник, Белец, Балиевата пещера, Гаев зáпор, Ернéзов кàмен, Пендевото, Пеевото, Прокỳпово, Пỳлевица, Петришево, Радин гроб, Тодорково, Тричков сланик, Тилин дол, Баните, Бърдото, Вадата, Езерото, Èлница, Забрал, Калевище, Кьоскево, Кривото, Кокеви къщи, Бъчвище, Малък камен, Минзувáрно, Мъртви́ца, Отвъде, Ойнето, Почивàло, Пилето, Парáта, Пóртата, Преполянки, Патлейно, Пóдлъг, Шарена чешма, Студена вода, Струилица, Сáковица, Сéмак, Устóво, Хýмата и още много, много все чисто български имена.
267
Триста години, откакто променили вярата си, девинските българи мохамедани нищичко не променили в наименованията на своите местности, които продължават и до днес да наричат тъй, както са ги наричали, когато Пеювците, Пендовците, Лиловците и Стояновците са нямали хабер от полумесец и коран.
Те запазват непокътнат и своя роден български език, заедно с някои остарели негови форми, които вече не се срещат в говоримия език из другите краища на страната. Девинските българи мохамедани изговарят „коáща” вместо „къща”, „поàт” вместо път, по законите на старобългарския изговор, „мáгла” вместо „мъгла” и т. н. В неговата архаична старославянска форма се употребява и показателното местоимение „кутро” (кое — который в руски език): „кутрó си дете” (кое си дете) и т. н. В общи с руския език старославянски форми се употребяват и думите „житко” (рядко), „щéне” (малко куче), „кузня” (ковачница) и много други, да не говорим за ония старобългарски думи, които и сега имат предпочитание в говора на девинци: „сгода” вместо удобен случай, „зàпара” (горещина), „дóказаница” (приказка), „пря̀вала” (където пътят преваля някаква височина), „нàгода” (нещо приготвено, било за строеж, било за друго предприятие), „блестỳнка” (вместо светулка), „ведàч” (вместо кобилица), „звá” (зова, викам), „ненáвидя” (мразя), цънкам (свиря на струнен инструмент), а също и архаичната форма на бъдеще време — „отищъ” вместо „ще отида”, употребата на дателен падеж в трите рода и т. н.
Българският език е запазил своите характерни свойства и в друга една насока: в съкращаването на собствените имена в галени, умалителни, както е например — Иван — във Ванчо, Мария — в Мика и т. н. Под влиянието на това свойство на езика, което е общо свойство на славянските езици — подлагали се на умалителните изменения и турските собствени имена у българите момамедани: Сюлейман — в Сулю, Исеин — в Сенко, Хасан — в Санко, Ахмед — в Метко, Себерина — в Бинка, Фреймина — в Минка и т. н., и т. н. Тези умалителни изменения на собствените имена в мохамеданските народи са съвсем непознати и несъществуващи. Срещали се обаче у по-мохамеданчените българи по простата причина, че носителите им са от чист български произход.
Мохамеданството се е препънало не само в имената, в песните и езика, но и в народните
268
обичаи от християнско време, които въпреки тираническата нетърпимост на мохамеданството не са изчезнали, не успели да се заличат. Такъв е случаят със светената вода както мохамеданските жители в Девин наричали водата, почерпена от реката, след като е хвърлен в нея християнският кръст на празника Богоявление (Йорданов ден или Водици)
„Запомних — пише в своите бележки за миналото на града девинският жител Стою Каров [1], — че на Богоявление, когато се хвърляше кръстът в реката, девинските българи мохамедани се надпреварваха да си налеят от същата вода, в която е попаднал кръстът и която те наричаха „светена вода”. С нея те къпеха болни деца, а и недъгавите възрастни, като вярваха в изцелението им. Особено често се употребяваше тая „светена вода” за попръскване на пършави телета и затекли вимета. Наблюдавал съм — продължава по-нататък Каров как българите мохамедани се хвърлят в реката, за да вземат участие в ловенето на кръста, като се смяташе, че хващането на кръста носи изцеление от всякаква болка и дълголетно здраве.”
Същия обичай е запомнил да се „практикува” в Девин и първият християнски българин в този град Методи Лазаров. Той се е заселил там през 1905 година и познава този обп чай от „турското време” на града като една неизменна традиция, старателно скривана от имамите и ходжите. „Понеже нямаше в Девин черква — разказва Методи Лазаров, — аз отивах да се черкувам в Широка лъка. Случваше ми се, когато да отивам на Богоявление, при мене тайно идваха по-стари мъже и жени (мохамедани) и ми напълваха дисагите с празни стомни и шишета, за да им донеса светена вода за здраве и за лек. Сетне пък те си разливаха помежду си от светената вода, та не оставаше нито една къща без нея. Много девинци и настанци взимаха паспорти, минаваха границата и отиваха на Богоявление в Широка лъка и клечеха стотина метра под реката, докато се хвърли кръстът, след това се
1. Тук трябва да се каже, че спомените на Стою Каров, на които по-нататък твърде често ще се позовавам, са твърде ценни за историята на Девин, защото самият той е един от първите заселници в Девин след Балканската война и е наблюдавал живота на девинските българи мохамедани в неговата традиционна форма. Каров беше много любезен да предостави своите спомени, за да ги ползувам в тая книга, за което му изказвам своята гореща благодарност. — Б. а.
269
Натопяваха в нея и наливаха донесените стомни и шишета.”
Друг един християнски празник, надживял помохамеданчването, е Гергьовден или както го наричат в Девин — Адралес, най-редовно тачен до към Балканската война.
В навечерието на празника момите събирали по ливадите цветя и всяка си повивала по една китка. Събирали китките и ги натопявали в едно ведро, което пък оставяли под „тръндафилов храст”. Сутринта на Гергьовден момите се мият и пият до три пъти от водата във ведрото, вадят китките мижешком (слепешката) и „наричат” (гадаят) за всяка мома какъв ще и́ бъде късметът през годината:
Кутрочести́то — бели́то,
ки́ткана да му излезе,
по-много овце да има;
по-много мисéр (царевица) да има;
по-много алтóн (злато) да има;
по-много патàт (картофи) да има. . . и т. н.,
според късмета на момата. След това момите си връзват люлки и се люлеят за здраве. Този „гергьовски” обичай не е дори християнски, а праезическият обред на слънчевото бракосъчетание или още „слънчева женитба”, както се нарича в народните песни. Когато слънцето грабва своята невеста и в златна люлка я издига. [1]
Манчика, жител на Девин, ми разказваше, че е запомнил от „турско”, когато бил момче, как на байрама старите люде играели на нàдгръбница (прескачане или още — прескочи-кобила). Прескачали се деветдесетгодишни брадати старци с чалми, та падали големи смехове, когато някой закачвал с „ногите” си някому чалмата и я събарял на земята. Простодушните българи мохамедани никак и не подозирали, че играят старобългарската военна игра прескочи-кобила, която се е състояла в това да се прескочи кон (летописите за Румяна войвода говорят, че тя прескачала до шест коня). Този, който е можел да прескочи коня, още по-лесно е можел да го възседне — леко и бързо, както се е изисквало в битките, когато повалените ездачи отново е трябвало да докопат кон, за да се бият или да бягат. След установя-
1. Виж „Свадба на слънцето — стар езически, тракийски и славянски обичай” от Ц. Гинчев, списание „Труд”, годишнина II, стр. 108.
270
ване на турското владичество тази военна кавалерийска игра не е можела вече да става на коне и се е трансформирала н прескачане на човека от човек, в тая именно надгръбница която са играли девинските старци на байрама. [1]
Безбройни са битовите, християнско-религиозните рецидиви в живота на девинските жители, фолклорните и езиковио факти, които недвусмислено разкриват националната им самоличност.
Тези факти са напълно достатъчни, за да се убедим в едно: ако мохамеданската религия беше една стрела, прицелена в самото сърце на „потурчените” българи, то — триста години след това ние можем да си дадем сметка, че тая стрела, макар и да е разранила туй сърце, в никакъв случай не го е убила. Защо? Каква беше тая броня, в която рекушира стрелата?
Фактите показват: асимилацията не е успяла, защото българинът се е оказал духовно по-богат от турчина. Освен голата вяра и голата джамия, какво е могъл турчинът да му даде: чалми на мъжете, на жената — фередже! Нищо повече. Език? Българинът си е имал свой, гъвкав, мелодичен и красив. Песни? — Но българинът си е имал свои песни, на душата легнали и по мярката му сътворени, „шити и кроени”. Танци и хорà? — Та турчинът е имал само един кючек, докато българинът е разигравал барем десет-петнадесет хорá, едно от друго по-ритмични. И в начина на обработването на земята, и в своята веществена култура „потурченият” е превъзхождал турчина. Новата религия е нямало какво да му даде — нещо повече, тя е искала и туй богатство да му вземе, като го е заставяла да забрави своите хора, да изостави своите традиции и своя език. Карала го е да не пее своите песни, искала е да оголи, да смачка душата му, за да я замеси с мохамедански квас, но... тази душа се оказала корава и през менгеметата на фанатизма дори — зачувала се каквато е била, богата, българска душа, която продължава да си бъде същата и в песните, и в благословиите, и в клетвите, и в игрите, че и в. . . светената вода.
За да приключим с тая тъжна страница от живота на девинските българи, ще разгледаме и въпроса за местонаходището на Девин. Къде се е намирал градът по време на неговото „изверяване”.
1. Виж. „Българските стари, военни гимнастически игри”, списание „Труд”, годишнина II, стр. 180.
271
Всички, които са се занимавали досега с миналото на Девин, приемат, че по-рано той се е намирал в местността Старо селище (наричана още Селище и Дворище), находяща се на три километра западно от сегашния град по течението на река Дамладере, там, където са и Каурските гробища, и черковните места — „Богородица” и „Светигьоргината чука”. След разрушаването на това селище (едни казват по време на турското нашествие, други — по време на мохамеданченето), хората се пръснали по планинските къшли, а съвременният град е възникнал сетне от каракачанските колиби, застроени на същото място в началото на осемнадесети век. [1]
Разкопките през 1962 година в средата на съвременния град, както вече споменахме, установиха съществуването на християнски гробища, а следователно и на селище от четиринадесети век. Всичко туй изключва версията за „каракачанското начало” на града.
В такъв случай се явява въпросът: две различни селища ли са Старо селище и Девлен на сегашното му място, или се касае за едно и също, което се е местило по време на историческите сътресения?
Като се има предвид, че най-необходимата предпоставка за възникването и съществуването на едно селище е да има то свой географски хинтерланд — мъчно е да приемем, че малката Девинска лъка е можела да бъде разполовена на две мери. Тя, като истинско „съсредоточие” на планини, реки, пасбища и възел на планинските пътища, в никакъв случай не е можело да бъде поделена между две села: две села да имат едни и същи пътища, едни и същи водопои. Географското „единство” в случая с Девинската лъка е изисквало и стопанско и владетелно единство и според нас това единство никога не се е нарушавало. И ако все пак следите на Девин намираме на две места (а някога можем да ги открием и на повече), то е защото селището се е местило ту нагоре, към планината и гората, ту надолу към водослива на реката. Не ще и дума, това местене нагоре и надолу не е ставало доброволно. Само една катастрофа, страшен кървав удар може да надвие гравитацията на родното огнище и да те прави: „бежанец”. Такъв „удар” за Девин е безспорно турското нашествие през
1. Виж. „Бит и култура на средните Родопи” от В. Маринов, публикувано в „Родопска експедиция”, стр. 21—76.
272
1371/1372 година, когато са се развили кървавите боеве около Бабин град. Не е мъчно да си представим ожесточението на турците, а след това и кървавата репресия, на която те подлагат завладените селища. Едни са били избити в борбата, други — посечени за отмъщение, трети — пленени и поробени, а останалите се разбягали из горите, за да се върнат след преминаване на кървавата буря. И заварили не своето хубави и китно село, а неговото пепелище, неговите развалини, препълнени с трупове и кървави следи. Пожарища незагаснали, миризми на прегорели кости и коси... Развалени черкви, за трупани кладенци... Осквернени мъртъвци. Димове и спарен въздух... Спомени попарени.
Тъгата, опасението, свилият се в сърцето страх и суеверието за превъплъщението на непогребаните в таласъми заставят оцелелите да се махнат от оскверненото зловещо пепелище и да задимят на ново място новите си огнища. Това „ново” място е по-нагоре, където планината е по-висока и гората — по-сенчеста и гъста. И най-важно — там спомените и сълзите няма да ги тровят всеки ден и всяка минута. Ниви, градини — всичко си остава, както е било, Девлен — името на селището — също.
Старото селище преживява на новото място около триста години. Хората орали нивите, пасли си овцете, а в неделен ден се събирали в подножието на Богородичен връх, за да изпросят небесното благоволение и милост. И ето, през такън един празничен ден, когато звънтяла черковната кадилница и се чувало попското „Господи, помилуй”, откъм реката долетя в а ужасен и прегракнал вик: „Заградени сме-е! Отидохме-е-е!” [1]
Мигновена тишина, сподирена от смут, от суматоха, вайкане и викове, и хората започват да бягат, но блясъкът на ятаганите ги среща и ги стряскат виковете „Даврамаин” и „Дур!”
Само неколцина щастливци успяват да се измъкнат по стръмнините на Гребенец, а останалите, набъкани в черковния двор като в стръга, със свити устни и изопнати лица слушат думите на турския софта: „Станете правоверни, за да ви налекне халът! Милостивият султан няма да ви закача за викачи и кучкари.
1. Всичките запазени до днес предания говорят, че помохамеданчването се е извършвало с внезапно връхлитане на въоръжени орди в празничен ден. Разделянето на мъжете от жените, посичането на твърдоглавите за всяването на страх и след това — поголовно „разкръстване”.
273
ще ви напълним с жито хамбарите! Станете правоверни и ще ви дадем оръжия, за да се разправите с враговете си, станете мохамедани поклонници, за да заслужите истинския рай!”
Някои се хващат за ножовете и почва сеч. Разбира се, не всички са изклани: сломени от ужаса на гледката, обезкуражени, останалите издигат гласове за милост и в същата минута, докато страхът ги души в своите нокти, започва връзването на чалмите.
А подир това? — Летописът на поп Драгинов ни го съобщава ясно: един юруш върху манастирите и черквите е завършвал церемонията на разкръстването. Тогава е съборен Богородичният параклис и храмчето на Светигьоргината чука, манастирището на Равенец, което се нарича Въртóграде или още Вертоград, и черквиците по съседните бърда. Тогава ще да е станало и новото преместване на селото от Старо селище в подножието на Челата, където е и сега... И е било някога.
Може да възникне такъв въпрос: нали помохамеданчените са вече господари, защо е нужно да изоставят своето село, бащините си дворове и къщи и да се преселват на ново място? — Истината е, че новите поислямчени никога не станали „господари”. В очите на свои и на турци те си останали „дьонмета” (отстъпници). А и те самите, попе в началото, са се чувствували отстъпници и това чувство трябва да е било твърде силно и трагично, та не е било възможно да останат на старото селище, където руините на порутените параклиси и всичко друго ще им е напомняло за „кръста” и трагедията на „разкръстването”. Селищните истории в Родопите са пълни с примери, които ни показват и нещо друго: самите турци добре разбирали силата на старите възпоминания, затова поместването на помохамеданчените селища ставало по тяхно настояване и тяхна заповед, за да няма какво да ги тегли назад. Според нас точно такъв е и случаят с Девин.
Девин, Дьовлен или Девлен? Кое е истинското име на града и от какво произхожда то? — Ето и последният въпрос, с който ще се занимаем, преди да минем към съдбата на града в по-късните времена.
През 1576 година, както вече казахме, градът се нарича Девлян. Три века подир това Ст. Захариев го нарича Девлен с едно може би случайно изменение на „я”-то в „е”, преминало по-нататък в „ьо”, т. е. Дьовлен.
274
В желанието си да сменят това нетурско име, около 1910 година каазалийските власти в Девин преименуват града на Селиме, но фактически новото име не успява да измести старото. През 1936 година по силата на ново недоразумение невежи „кумове” тоя път му дават сладникавото и банално Здравец. Грешката бива овреме поправена, но Дьовлен не ми нава току тъй без рани, а излиза от своето временно заточение с едно невинно видоизменение от Дьовлен на Девин, което се дължи на плиткото му тълкуване — от „дева” (момиче)
Крива за тая коренна заблуда е легендата за удавените в Дамладере и погребани на Забрад легендарни деви, които дали името на един мост (забралския мост), който се нарича. Къскюпрюсю (момин мост), на една джамия „Късджамиси” и най-сетне — на селото „Девино село”. И ето благодарение на това предание се вкоренява и недоразумението за произхода на името „Девин” от „дева”.
Истинският смисъл и произход на името „Девин” е обяснено точно и убедително от видния езиковед професор Младенов [1]. Според него името „Девин” представлява още една „старотракийска успоредица” към имената на големите реки Девня, Двина, Девол и Девица, приток на Морава. Защото името Девня, Девина значи река и неговият индоевропейски корен е в думата (dheu) „река”, което значи още и „тека”, староиндийското „Dhavate”. Тъй че основното значение на Девин е „река”, откъдето са произведени също така Девня, Двина, Девица. Откъм значение, както бележи покойния! проф. Младенов, това име напомня името на италианския град Фуиме, произведено от Флюмен (флумен) река, т. е. град-река. Родено край река и свързано с нея, древното селище приело нейното име и го запазва през всички времена и катаклизми като спомен от тракийските му жители.
Как се развивал градът през неговото дълговековно съществуване? Какъв е неговият облик и неговата численост — сведения за това нямаме никакви. Първото известие в това отношение (второ по ред, в което се споменава името на града) са кратките бележки на Стефан Захариев в неговата книга „Описание на Татарпазарджишката кааза”. Ето ги бележките, които се отнасят за Девин и съседните му селища отляво на Въча:
1. Виж ИГД, кн. 1, стр. 262, статия от проф. Младенов.
275
„Наипли, 100 къщи, 350 жители помаци, кепеджии, земеделци, чорапчие, скотовъдци.
Иланджа (Змиярник), 50 къщи, 170 жителе, бакларе.
Карабулак, 60 къщи, 200 жители.
Девлен (Девно), село при извора на река Чиъя, три и половина часа североизток от Карабулак и 17 часа към юг от града (Пазарджик — б. а.), с 60 къщя, 1 джамия, едно медресе с двайсет ученици и 200 жители помаци, кепеджие, земеделци и катранджие. . .”
Към 1870 година следователно, когато книгата е издадена„ Девин — Девлен (Девно) според Захариев е село с 60 къщя и както по отношение на своята големина, тъй и в поминъчно отношение никак не се различава от съседните му Карабулак (днешното Борино) и Иланджа (Змеино). Единствената разлика от тях са джамията и медресето.
Трябва да се спомене, че данните за числеността на девинските жители и къщи у Захариев не са точни, защото в една по-сетнешна публикация на родопския писател и общественик Христо Попконстантинов за „непредадените” села за Девин научаваме малко по-различни неща, а именно:
„Дьовлен е най-голямото между непредадените села (после ще видим какви са те — б. а.). Населението се занимава с правение аби за кепи, със земеделие, скотовъдство и катранджилък. В това село през 1880 година се срещнаха Серский мютесариф и Пазарджишкий префект за предаването на Румелия четирте непокорни села от Пещерска околия. По повод на това тогавашният кмет биде убит от управляющите непредадените села.
Дьовлен е плащало на турското правителство в 1872 година: 6421 гроша вергия, 17 100 гроша десятък, 14 460 беглик — сичко 40 981 гроша. Има 350 къщя.” [1]
Очевидно е, че ако селото през 1870 година е било „60 къщя”, не може през 1872 година, т. е. само две години подир това да е „най-голямото от непредадените села”, с 40 981 гроша вергия и 350 къщя. Явно е, че Захариев, който бърка дори името на Въча с Чая (Чиъя), или е боравил с много стари данни, или просто е сгрешил. А Попконстантинов черпи своите от официален източник и в тяхната сигурност не може да има никакво съмнение.
1. Виж „Непокорните села в Родопските планини” от Хр. Попконстантинов, 1887, стр. 10—13.
276
И тъй Дьовлен около 1872 година не е с 60, а с 350 къщи. Тази големина, смешна, ако я вземем изолирано, проличава по-добре само в сравнение с големината на съседните непредадени селища: Петвар — 28 къщи, Брезовица — 20 къщи, Кестенджик — 50, Селча — 50, Черешово — 40, Осиково — 50, Чуриково — 80, Михалково — 50, Лясково — 80, Брезе — 100, Беден — 80, Настан — 60, Грохотно — 50, Гьоврен — 50 Мугла — 150 (това е значително), Балабан — 200 (това е много!), Триград — 300 (това е страшно много!) и най-сетне Дьовлен с 350. Ето между тези селища, които през 1888 година се отцепват от Румелия в самостоятелна Помашка република, Девин държи палмата на първенството както по численост, тъй и по своето религиозно значение като седалище на медресе и „каменна джамия”.
Ние по-подробно ще се спрем на бавното икономическо развитие на тези бедни планински селища, но преди това ще спрем вниманието на читателя върху тъй наречените [ -> НЕПРЕДАДЕНИ СЕЛА ]