Тази книга не е на някой от официалните автори в Република Македония. Написана е от един млад писател, чиито текстове се посрещат на нож в Скопие, защото разбутват "свещени" табута, недокосвани от никого – както заради страх от държавна санкция, така и заради празнотата, която би зейнала зад тях. Една неиграна в Македония пиеса, "Македонският Фауст ", и няколко есета, взети от сборника "Македонските авгиеви штали" (Скопие, 1995 г.) и от периодичния печат, съставляват съдържанието на книгата. Публицистичните текстове на драматурга Сърбиновски могат да се четат като прелюдия към драмата му; за един режисъор (а и за читателя) те могат да се окажат част от самата драма. Но както и да бъдат приети, текстовете не могат да бъдат четени извън големия проблем, вложен от Сърбиновски в тях – съдбата на културата.

Разсъждавайки за съдбата на културата, в която живее, Сърбиновски (от пет-шест години насам "най-цитираният, най-споменаваният, най-нападаният, най-оспорваният, но и най-четеният публицист в Македония", както пише скопското издание "Дело" от 29 декември 1995 г.) смъртно ранява две свещени табута на официалния македонизъм. Драконовски охранявани от държава, чиновници, номенклатура и учени алхимици, те се оказаха уязвими пред атаката на един млад човек.

Първо табу: официалният македонизъм е безусловна,  наложена от времето, категорична историческа реалност.

Второ табу: заклинанието, че македонският език е "най-старият и едновременно най-младият от всички славянски езици".

В серия отлични есета, пръснати в различни издания и събрани впоследствие в книгата "Македонските авгиеви штали", както и в ред публикации след излизането й, Сърбиновски показва, че официалният македонизъм живее с повече блянове, отколкото дори българската носталгия по Санстефанска България. Официалният македонизъм бленува още със самото си създаване за несъществуването, отстраняването, изпаряването, издухването на България, на българската култура. Само този блян може да обясни защо по българско-македонската граница в Титовата епоха се издигаше зид, по-висок и по-непреодолим от Берлинската стена, защо в епохата на комуникациите всичките ни вековни духовни връзки бяха прекъснати, защо държавна идеология стана антибългаризмът, защо от българската книга и от българските филми се плашат като от огън. Азиатски (немислимо е да се каже европейски), а може би и световен рекорд на културна изолация в лоното на население, живяло повече от 1000 години заедно.

Този блян или по-точно неговата неистовост трябва да обяснят и десетилетната съответна глупост на нашите държавни фарисеи, които, наместо да отворят вратите на България за всичко македонско, включително и за македонските бълнувания, сториха почти същото. Стара истина е, че митовете се раждат в мрак, той е същинската им майка, но баща може да им бъде и глупостта и ние не можем да се отмятаме ако не от бащинството на македонизма, то поне от неволното си съучастие в него. Сам по себе си фактът, че интелектуалци от Скопие, Охрид и цяла Македония, сред тях и най-младият, Сърбиновски, а не интелектуалци от София тръгнаха по жаравата към общността на културата ни, е жестоко показателен.

Второто табу, което осквернява Сърбиновси – за едновременната "древност и младост" на македонския език – е основно разбито в есето "За природата на стандартния македонски език". Срещу схоластичните спорове, в които безпомощно оплетени пошавват софийските политици и йезуитски доволства скопската номенклатура (дори и против собствените си икономически интереси), той предлага българският литературен език да бъде разглеждан като катаревуса (чист, традиционен), а македонският – като димотики (простонароден), два варианта на един и същ език, оня на Кирил и Методий, дошъл през вековете до нас. Рационалността на подобна идея е в това, че като отчита "реалностите", безутешно оплаквани от политици и езиковеди, държи сметка за историчността, от която при такъв поглед отпадат фалшификациите и заклинанията от алхимическите лаборатории на разните Блаже, Гане, Ристе и тем подобни учени, смешни за всеки македонец, съумял да надигне поглед отвъд абракадабрите им.

За да се атакуват свещените крави на една конфронтационна още в зародиша си държавна идеология, несъмнено не са достатъчни само смелост и привързаност към истината – задължителни качества, предполага се, за политиците. При това Младен Сърбиновски не е политик, а писател. Но може би точно това е шансът му – когато политиците живеят с блянове, на писателите не им остава друго, освен да спасяват обществото от илюзиите им. На мисълта и перото на Сърбиновски в последните няколко години принадлежат най-сериозните и най-реалистични тези за смисъла и бъдещето на т. нар. "македонско прашанье". И затова вероятно за компетентния в балканските привидности читател няма да е безинтересно да знае как невъзможното е станало възможно, т.е. как в един държавен механизъм, заклеймяващ противоречието като предателство, се явява, оцелява и дори става най-четен автор, който не се страхува да му се противопостави.

Младежките съмнения на Сърбиновски в официалния македонизъм започват, когато установява, че в нито една престижна западна или руска книга, до която е имал достъп, не са застъпени сходни тези. "В студената олимпийска сараевска зима (1984 г. – С. Я.) като войник в тогавашната ЮНА, с университетски диплом, който повече приличаше на диплом от четиригодишна партийна школа, с добре промит мозък, ненадхвърлящ и неотличаващ се от другите, съвсем подобен на духовно окованите хора от Платоновия мит за пещерата, усетих, че съм вързан и че гледам само напред, "во светлата перспектива". Не е било лъжа, че и една книга може да ти промени живота. Почна се с литература, за да се свърши с история. През оная зима "Името на розата" от Умбертпо Еко бе най-големият световен литературен хит. Съобщенията за незапомнените милионни тиражи ме накараха да не изчакам книгата да поевтинее от инфлацията, а да избързам да си я купя. Ненадеен духовен стрес! Еретиците, богомилите – все българска работа. Особено ме учудваше това, че става дума за едва ли не най-добрия познавач на средновековието. В нашите самоуправни училища учехме съвсем друго. Вероятно тогава за пръв път у мен проскърцаха моите духовни окови..."

Втората книга – продължава Сърбиновски в есето си "Диалектически антикоминтеризъм ", – която набързо след това си купих, бе също така много четената "Националният въпрос в Югославия" от Иво Банац, преведена от английски, превързана с някаква лентичка за получена престижна награда. Авторът – професор в Университета в Бъркли. Какво да кажа за тази книга? [...] По време на учението ми особено показателно бе това, че често пъти, нямайки какво да преподават, моите учители искаха от мен да говоря против българите и техните претенции към Македония. Тогава, като прочетох тази книга, сигурно напълно се свлякоха идеологическите ми пранги. [...] Ясно ми стана, че у нас съществуват две исторически истини: една за пред света, друга за пред нас си."

Така започнал, днес Младен Сърбиновски е автор на разкази, повести за деца, на драми, една от които предлага настоящото издание. Не е играна в Македония и няма шансове пред официалния македонизъм, макар че не може да се нарече пробългарска. Главното, което нейният текст внушава, е идеята за безнадеждното македонско търсене на истината в една националистическа джунгла, в която културата умира. Исторична и документална, това е драма на абсурда, каквато не би могъл да съчини някой парижки Йонеско или Артюр Адамов. Прочитът на пиесата само като лична драма на един добре известен и в Македония, и в България поет (Венко Марковски) всъщност спира до най-външната й повърхност. Подвеждащи са буквалността на героите, пълното им покритие с исторически и още по-точно – с печални исторически персонажи. Повърхностното четене сигурно ще пробуди примитивните страсти, които и бездруго дремят в балканския човек.

Едно по-внимателно проникване в текста обаче както от страна на читател, така и на някой режисъор, би извадило наяве истини, еднакво страшни и отсам Осогово, и оттатък, за хората, живеещи около устието на Сава, и за онези около поречията на Сена, Темза или чуваната от малцина Тежу – няма никакво значение. Има значение, че един млад писател търси общочовешките параметри на един балкански проблем. Младен Сърбиновски не е нито безупречен като драматург, нито неоспоримо физиономичен. Но това, че се залавя за най-старите проблеми, че не се страхува да ги гледа в очите, че проецира балканското в общочовешкото и още повече – общочовешкото в балканското, говори, че съвсем не е провинциален автор. Софийският режисъор, който един ден би се заел с поставянето на пиесата му, няма да рискува в едно като набърква в най-балканския от балканските проблеми, той би отправил чрез авторски текст на Младен едно съвсем не балканско послание към своите зрители. В този смисъл документализмът на пиесата е провокация. Изглежда, нашият шанс никога не е бил там, където постоянно го търсим – да се правим на европейци и шумно да вдигаме становете си към Европа, а да си бъдем европейци в балканските си одежди, без непрекъснато да митираме жестовете на събличането им.

Балканският свят сигурно няма скоро да заприлича на западния, но също толкова сигурно е, че европейските предписания срещу фанатизмите, национализмите, расизмите няма да се окажат по-ефикасни от вековната имунна защита, която нашите култури са изработили в себе си срещу тези вируси съвсем не с балкански произход. Затова този грубичък документален текст в ръцете на компетентен читател би отправил понятно и съвсем не документално послание към отново приканвания да се преселва балканец. "Македонският Фауст" е par excellence Балкански Фауст. Ненаписан в София, искрено трябва да се радваме на написването му в Скопие.

За да разтерзава потъналите ни в делника души с неделнични, високи духовни проблеми.