Вече втора година светът е свидетел на една от най-кървавите човешки драми, която се разиграва в бивша  Югославия. Причините за нея водят началото си преди повече от 70 години. През 1919 г., опиянени от победата, пренебрегнали декларацията на президента Уилсън за правото на национално самоопределение, ръководейки се от "политиката на интересите", държавите от Съглашението налагат с Версайската система съкрушителни договори на победените и заплитат още повече възела на териториалните и етнически противоречия. Близо 40 млн. души в Европа остават под чужда власт. Страните от Средна и  Югоизточна Европа са разделени на победителки (Сърбия, Румъния, Гърция и Чехословакия) и победени (Австрия, Унгария и България).

"За Балканът казват – пише видният американски журналист Джон Гънтър, - че е “път към ада", настлан с лоши намерения на Великите сили. Световната война 6ила водена - така бил казал някога гръцкият държавник Венизелос - за да се европеизира Балканът. В резултат, тя повече или по-малко балканизира Европа. Балканският полуостров е пирамида, изпълнена с омразата на народи и с омразата на малцинствата между народите." [1]

С Ньойския диктат Македония остава кървящата рана, за която италианският журналист Итало Сулиоти пише в миланския вестник "Амброзиано" през 1924 г.: "Македонският въпрос, пренебрегнат и забравен от различни дипломатически канцеларии, игнориран от множеството конгреси и конференции, е все още лсиа и по-страшен в неговата правдива простота. Всичките кървави възли на балканската трагедия се събират неизбежно около една единствена ос: Вардар...

Но този македонски въпрос е много по-опасен, отколкото се мисли в Европа. Тези македонци, смели и готови на всичко, които обичат с отчаяна и дива любов тяхното измъчено и опустошено отечество, могат да създадат тежки и нескончаеми грижи на държавните мъже, които си въобразиха, че са ги изличили с един замах на перото.

Понеже трябва да се знае, че македонецът е смел, интелигентен и безстрашен.

Македонските емигранти, които вие срещате в най-добрите хотели в Лондон, Париж и Виена, безупречно облечени, мистериозни, са същите, които един месец по-късно ще ходят с пелерината и навивките на  комитаджиите в Македония и там до някой дънер или някоя скала при Гостивар или Щип, с пълен патрондаш и с пушка на рамо ще гледат втренчено пушека на далечен пожар, пожара на някое село, което сърбите сърбизират.

Европа има една неплатена сметка на тези чети на свободата и смелостта. Нито г-н Лойд Джордж, нито г-н Клемансо са искали и конференцията за мир да си припомнят за тези фактори, малки, но опасни, на една нова формираща се история.

Би било добре, щото новите държавници на Западна Европа да не повтарят старите грешки и да си дадат точна сметка какво представлява огънят на македонското движение, който блещука заплашително посред Балканите. Там един ден, рано или късно, но неизбежно, фатално по причини, които логиката и човешката воля не искат да разберат, ще избухна един ужасен удар между народите; там една невидима ръка ще запали скритата жар, за да хвърли върху ласкателните ръце на тези бъбриви демокрации пламъка на последната война." [2]

След края на Първата световна войне и разпадането на Австро-Унгарската империя на 1 Декември 1918 г. се създава Кралството на сърби, хървати и словенци. Според Дж. Х. Джексън, цитиран от Джон Гънтър, то е “продукт на неестествено свързване на причини". А самият той го нарича “котел от народности". "Клемансо – продължава Гънтър - и неговите реалистични колеги искаха да създадат една буферна държава, която да служи на две цели. Едната – значителна част от старата Австро-Унгария да се откъсне, за да се омаломощят нова Австрия и нова Унгария. Освен това на Италия да се отнемат далматинските брегове, които, както се знае, й бяха обещани чрез таен договор, с който тя беше подкупена да влезе във войната." [3]

Как някогашното шумадийско княжество става доминираща държава на Балканите? С Букурещкия мирен договор, сключен между Русия и Турция на 16 май 1812 г., Сърбия получава автономно управление на своята държава, разположена върху Белградския пашалък от 24 400 кв. км. Още тогава сръбските управници замислят създаването на велика Сърбия, в която да влязат Босна, Херцеговина, Черна гора и значителна част от българските земи. През 1833 г., използувайки затрудненията на Турция, присъединяват към малкото си княжество българските земи западно от р. Тимок. Берлинският конгрес през 1878 г. предоставя на Сърбия Поморавската област. През 1913 г. тя заграбва Вардарска Македония, а Ньойския мирен договор през 1919 г. задоволява великосръбския експанзионизъм със 3ападните покрайнини. По такъв начин от 1833 до 1919 г. територията на Сърбия се увеличава с над 50 000 кв. км. български земи. Във владение на сръбския крал Версайската система предоставя земите, простиращи се от Щирийските Алпи и Италия на северозапад и от унгарската пуста на север до Гевгели на юг.

Управлението на новосформираното държавно образование поемат в свои ръце великосръбските монархически кръгове под ръководството на крал Александър. Провъзгласявайки като официална доктрина теорията за т. н. "Интегрална Югославия", съгласно която сърбите, хърватите и словенците се обявяват за единен триименен народ, за македонските българи, считани за “прави сърби", и черногорците изобщо и дума не става. Белград отрича на тези народи правото на национална самобитност, култура, автономно или национално самоопределение. С конституцията от 1921 г. се узаконява сръбската ръководна роля на държавата.

"Дълги дни и нощи би трябвало да чете читателят трагичните, унизителни, невероятни примери за  сръбските злодеяния в Македония, ако бихме рекли и ако бе възможно да ги изброим едно по едно. Сърбите третираха македонските българи горе-долу така, както бяха третирани негрите от ония господа, които някога по Африка с ласо са ги ловили и продавали през Океана за черна работа. Разликата бе тази, че Белград не искаше да ни праща през Океана, а да ни посърби чрез всички средства, за да станела по-голяма сръбската нация...

Колко много биха могли да разкахат и хървати, и албанци, и черногорци, и босненски мюсюлмани, и румъни и унгарци, и немци за режима, начело на който стоеше крал Александър, член нз династията на Карагеоргиевичите." [4]

Карагеоргиевичата династия бележи кървава бразда през сръбската история. Неин родоначалник е Георги Петрович, наречен от турците Карагеорги, т. е. Черния Георги. Според Яша Проданович той бил крайно агресивен човек, "тиранин, заграбил властта над страната и народа, избил много заслужили хора... от човек, който в убил баща си и обесил своя брат, не може да се очаква никакво добро за страната и народа." [5]

През 1903 г. сръбският престол се заема от Александър Обренович, потомък на съперническа на Карагеоргиевичите династия. Нейни привърженици офицери го убиват заедно със съпругата му и провъзгласяват за крал Петър Карагеоргиеви. Той е женен за княгиня Зорка Черногорска. През 1888 г. в гр. Цетине им се ражда син Александър.

Крал Петър бил свиреп човек и при един нервен пристъп убива жена си. След като загубва разсъдъка си тайната военна организация "Църна рука" го отстранява и в началото на 1914 г. на престола застава принц-регентът Александър вместо по-големия душевно болен брат Георги, когото уединяват в Нишката крепост. Скоро избухва Първата световна война, повод за която става убийството на ерцхерцог Франц Фердинанд и съпругата му в Сараево, извършено от Гаврило Принцип, член на  сръбската тайна военна организация "Църна рука”.

За династията Карагеоргиевичи и нейната издънка крал Алексендър са писали различни автори. Джон Гънтър го характеризира: “Той беше трудолюбив, жесток, способен на силни необясними гневни избухвания.” [6] Трябва да се добави и голям българомразец. По време на Балканските войни 1912-1913 г. крал Александър предвожда сръбската войска  при завладяването на Вардарска Македония и сърбизирането на българското население в нея. След Кумановската битка, начело на войскова част, той навлиза в Скопие, посрещнат от ръководителите на града. Едно десетгодишно девойче на име Веска Зойчева му поднеся букет цветя. На въпроса “Па шта си ти?" (“Каква си?"), детето спокойно отговаря: “Българка”. Вбесен от отговора, сръбският владетел й удря плесница.

Научавайки за този позорен случай, Иван Вазов написва следното стихотворение:

ПА ШТА СИ ТИ?

"Па шта си ти?" - такъв въпрос задава
в твоя дом безочлив чужденец.
"Па шта си ти?" - с такваз псувня смущава
душата ти неканен гост пришлец.

"Па шта си ти?" - туй питане навред –
при Дрин, при Шар, при Вардар, Преспа драга,
о, българино, сърбин ти полага
и чака с начумерен лик ответ.

Но ти пази се, прав ответ не давай.
Кажи се португалец, кюрд, сириец,
лапонец, негър, циганин, индиец, –
но българин се само не признавай.

Че си потомък Самуилов, на Атонски
Пайсий внук; скрий на коя си майка син,
на кой език пей мътни Вардар, сини Дрин,
и езерата, и горите македонски!

Не споменувай неразумно Лозенград,
Люле Бургас, ни Булаир ужасни;
ти би разбудил подозрения опасни,
че на героите техни може би си брат.

Мълчи! А вместо тебе всеки дол, пътека,
дъбрава, езеро, река, рид, планина
ще викат с глас през всички времена:
тук българи са, българи от памти века!

Април, 1913                           Иван Вазов

"От кралския дворец човек трябва да слезе до деянията на безотговорните жандари, детективи, жупани, държавни банди по Македония,  Косово, сетне Хърватско и други области в държавата, за да си представи патилата и униженията, на които е бил изложен народът." [7]

Целта на установената от Белград свирепа диктатура е да наложи срещналата открита и упорито съпротива "сърбизация" чрез нейното коварно превъплъщение “югославизирането". Тази нова великосръбска стратегия пряко засяга българското население във Вардарска Македония и Западните покрайнини.

Тежката участ на българите в Югославия сполетява и хърватите. Заселил се през VI век в северозападната част на Балканския полуостров, името и независимостта на този горд, свободолюбив и културен славянски народ не са могли да бъдат  заличени през вековете. В края на VIII век Хърватско влиза в състава на Франкската държава и населението приема католицизма.  В средата на IХ век хърватите се обединяват и в 925 г. провъзгласяват крaлство. През XII век влиза в уния с Унгария, а след нейния разгром от турците в 1526 г. попада под властта на  Австрия. При  образуването  на  Австро-Унгария през 1867 г. отново влиза в състава на Унгария.

От оня нещастен за Хърватско ден, когато хърватите се съгласяват да свържат съдбата си с "братята шумадиици", те изминават един много дълъг път, докато изпитат всички мирни, демократични средства за разбирателство със сърбите и докато се изчерпи до капка тяхното търпение. През 1921 г. хърватските политически партии се обединяват в един блок, начело на които застава водачът на хърватската селска партия, забележителният общественик и политик Стйепан Радич. Той разгръща активна деиност за федеративно устройство на страната, разобличавайки великосръбската антидемократична политика. Неговият девиз е: “Бог и Хърватско". През 1922 г. Радич изпраща до Световната конференция в Генуа меморандум против сръбската тирания, за което сърбите няма да му простят.

Многолетна е дружбата между хървати и българи. Безброй са проявите на доброжелателство към България и българския народ, изразено  от най-изтъкнатите хърватски синове. В книгата си “Обновена България", публикувана през 1913 г., Радич сочи българския народ за пример на хърватите в тяхната борба за свобода и независимост, характеризирайки го като “може би най-жилавият народ, какъвто историята познава". Като един от главните фактори в това отношение той сочи не толкова "непоносимостта и грозотата на тиранията, под която е живял българският народ, колкото древността на българската държава и културата, с която е съперничела на Византия и се стигнало дотам  българската държава през IХ век да бъде първата велика сила в цяла Средна и Югоизточна Европа." [8]

Сръбските шовинисти не могат да се помирят с факта, че хърватският народ ги превъзхожда в културно отношение, че техният народен водач печели все по-голямо влияние и авторитет далеч зад пределите на страната и те решават да го погубят. На 20 юни 1928 г. в Скупщината сръбският депутат Пуниша Рачич застрелва Радича, неговия племеник и още един хърватски депутат. Чудовищното престъпление се посреща с голямо възмущение. Дни наред протестни демонстрации заливат Хърватско. Знамето на борбата за свободно и независимо Хърватско поема д-р Анте Павелич, оглавявайки хърватската революционна организация “Усташа".

Хърватско и Македония се озовават в един и същ фронт, лице срещу лице с един и същ враг. На 20 април, 1929 г., като гости на Националния комитет на македонската емиграция в София, пристигат пратениците на борческо Хърватско д-р Анте Павелич и Густав Перчец, посрещнати от възторжено множество. Срещите и разговорите протичат под възгласа “На люта рана трябва да се постави лют цяр" [9]. Гостуването завършва с подписването на съвместна декларация, в която между другото се казва: "... от двете страни се констатира, че невъзможният рехим, на които са подложени Хърватско и Македония, им налага еднакво да координират своята легална дейност за извоюваие на човешки и национални права, политическа свобода и пълна държавна независимост на Хърватско и Македоиия". [10] Срещата и приетата декларация вбесяват Белград, извънреден съд осъжда двамата хърватски ръководители на смърт и те минават в нелегалност.

Споразумение за съвместна борба постигат и ръководствата на македонските и хърватски емигрантски организации в Америка. В издадения общ позив се казва: "Откакто Сърбия завладя другите южнославянски земи, върху тях се простря една мрачна тирания на великосръбството. Най-рано започна и най-чудовищна бе тя в Македония. Тук тя надмина султанската кръвожадност. Днес дойде ред и на Хърватско... Пуниша Рачич на 20 юни 1928 г. освети тържествено чрез изстрелите в Скупщината тая белградска, нова за Хърватско политика. Така от тоя момент Македония и Хърватско се почувстваха почти с еднаква участ. Оттам и общият стремех за задружно действие срещу общия враг". [11]

След пребиваването си в София д-р Анте Павелич се среща отново с Иван Михайлов в Женева, където се обсъждат въпроси ва засилване на съвместната борба срещу великосръбския деспотизъм. Павелич настоява крал Александър да бъде наказан със смърт, но отговорът на Ив. Михайлов по този въпрос е сдържан.

През 1930 г. той съдействува на ВМРО да закупи хиляда автоматични пушки от фабрика "Хайнрих Фолмер". От своя страна Организацията изпраща във Виена на разположение на Густав Перчец Стоян Бетувски от с. Неманци, Щипско, като специалист по адски машини. През 1931 г. Кирил Дрангов се озовава в лагера на усташите в Янка Пуста – Унгария. [12]

През 1932 г. Павелич се обръща към Иван Михайлов с молба да му изпрати лице за специална задача. Ето неговият отговор:

"Драги Вълко,
Анте беше помолил чрез Симо да изпратим при него едно наше лице – вероятно му е нужно първо, за да окуражи с него техните хора, а сигурно и за акция. Мисля, че поради моралното си държание и други качества най-подходящ е Владо Шофъора. Пращам осем негови портретчета. Ти се заеми за изкарване на паспорт, по възможност бързо, за него. Останалите портретчета ги запази някъде добре, а може да му дадеш две да си носи за всеки случай. На паспорта постави тая с шапката.

Юли, 1932 г.
Сърдечен поздрав: Радко /Иван Михайлов/

П.П. При случай кажи на Лютов и той да знае, разясни му, че се касае за стари споразумения за акция там, от която ние може да имаме само полза. Аз пиша на Анте (Сердар), че това лице не бива да се  жертвува за по-малък обект от Бедекович, от някой жупан или виден генерал. Ако искат, може да им пратиш още едно лице." [13]

В началото на 1934 г. Централният комитет на ВМРО излиза със следната декларация за политическите събития на Балканския полуостров и по македонски въпрос:

"ДЕКЛАРАЦИЯ НА ВЪТРЕШНАТА МАКЕДОНСКА РЕВОЛЮЦИОННА ОРГАНИЗАЦИЯ

Централният комитет на Вътрешната македонска революционна организация иземайки повод от тълкуванията, които проникнаха в световния печат по повод на последните политически събития на Балканския полуостров и във връзка с македонския въпрос, намира за необходимо да направи до заинтересуваните правителства и общественото мнение в чужбина следната декларация:

Вътрешната македонска революционна организация се създаде в Македония през турския режим и продължава да съществува и до днес като реакция срещу упражняваното робство над македонското население и като израз на желанието на същото население за свободно и самостоятелно развитие на Македония. Идеята за освобождение на Македония и за извоюване на нейната политическа самостоятелност еднакво вдъхновява Вътрешната македонска революционна организация и всички легални македонски организации в Европа и Америка.

Вътрешната македонска революционна организация е дълбоко убедена, че осъществяваието на нейния идеал и освобождението на всички потиснати народи на Балканския полуостров ще донесе окончателното омиротворение в Югоизточна Европа.

Изхождайки от основната задача на Вътрешната македонска революциоина организация, ние бихме посрещнали със симпатии всяка инициатива за сближение между държавите и народите в Балканския полуостров, която цели възтържествуването на свободата и правдата. Но ние сме длъжни да подчертаем, че разрешаването на македонския въпрос, който е въпрос преди всичко на македонското население и на отношение между него и неговите поробители, никога няма да се постигне чрез споразумения между които да са балкански държави, които биха пренебрегнали справедливите искания на това население.

През 1924 г. незабравимият водач на Вътрешната македонска революционна организация Тодор Александров заяви, че македонското население е принудено да прибягва към революционни методи на борба, само поради липсата на елементарни условия за човешко и национално развитие на Македония под сръбска и гръцка власт и че промяиата на съществуващите там условия ще направи безпредметно упражняването на казаните методи.

До този момент сръбското и гръцкото правителства продължават своята насилническа и денационализаторска политика върху македонските българи и върху всички националности в нашето отечество. Със съжаление трябва да се отбележи, че тези правителства са морално насърчени в тираническата им политика от сегашната пасивност на Обществото на народите. Според договорите за мир, македонското население остана под покровителството на Обществото на народите, което трябваше да съблюдава добросъвестното приложение на клаузите за покровителството на малцинствата, осигуряващи минимални културни и национални права на македонското население. Въпреки меморандума на Вътрешната македонска революционна организация, подаден през 1924 г., въпреки многобройните изложения на легалните македонски организации в  Европа и Америка, въпреки постъпките на македонските делегации, отишли в Женева да изложат непоносимото положение в Македония и да искат защита - Обществото на народите остана безучастно пред страданията на македонското население и абдикира от изпълнението на един договорен и хуманен дълг.

Като подчертава още един път декларацията на покойния Тодор Александров, която смята и като своя декларация, Централният комитет на Вътрешната македонска революционна организация заявява още един път пред целия свят, че организацията е принудена да си служи с революционни средства в борбата си за освобождеиие на Македония, само поради жестокия и асимилаторски режим на Белградското и Атинското правителства и поради бездействието на Обществото на народите. Всяка промяна на този режим, която 6и донесла реални гаранции за свободното национално, културно и политическо развитие на македонското население, Организацията ще поздрави със симпатия като начало на мирно и справедливо разрешение на балканските проблеми. В противен случаи, тя ще продължи 6орбата си за освобождение на поробена Македония по единствено възможния път, осветен от историята на всички народи и от естествените права на македонското население.

Македония, януари 1934 г.

Централен комитет на Вътрешната македонска революционна организация:
Иван Михайлов, Владимир Куртев и Георги Настев" [14]

На 9 февруари 1934 г. в Атина, със съдействието на френската дипломация, между Югославия, Гърция, Румъния и Турция, се подписва Балканския пакт – още един обръч около ограбена и обезправена България. Участничките в него взаимно гарантират безопасността и неприкосновеността на своите граници.

"На какво се дължи безпокойствието в четирите полубалкански страни, които създадоха Балканския пакт и търсят преосигуряване на насилствено отнетите от тях чужди земи? Отговорът на този въпрос е само един: новото споразумение е съюз на тъмнината срещу тържествения ход на светлината и истината, които не могат да стоят вечно, потиснати от байонета и варварството...

Балканският пакт донесе и една друга поука специално за нашите свободни братя от България. Доскоро в България имаше и добри българи, които искрено вярваха, че Белград е готов на концесия спрямо Царството, че той ще отстъпи Западните български покрайнини и че единствената пречка за сръбско-българското разбирателство са македонските организации. Сърбоманството в България успя до известна степвн да представи най-доблестните борци за българския род и българското име като пречка за българското държавно спокойствие и благополучие. Сега за всички кора в България блесна истината. В медения месец на сръбско-българското сближение Белград подписа Балканския пакт, заедно с тълкувателния протокол към него, за да засили обръча около България и да се увеличи тормозът над българската нация." [16]

На 17 март 1934 г. в Рим между Италия, Австрия и Унгария се подписва протокол за дружба и икономическо сътрудничество, поставяйки основите на т. нар. "Римски триъгълник". Това довежда до охлаждане на итало-германските отношения, от което се възползва Франция. През април между нея и Италия се подписва търговска спогодба. Проектира се и създаването на Средиземноморски пакт между Франция, Италия и  Югославия. На френската делегация е връчена покана от Мусолини Барту да посети Рим.

От средата на 1932 г. отношенията между Югославия и Италия рязко се влошават, заради покровителството и помощта, която последната оказва на хърватската организация “Усташа". Предприемайки стъпки за подобряване на отношенията си не само с Франция, но и с Югославия, италианските власти закриват усташките лагери в Борготаро и 3адар и намиращите се в тях около 2000 хървати, командвани от Павелич, се преместват в Парма.

В Янка Пуста, на унгарска територия, “Усташа" създава под ръководтвото на Густав Перчец център за обучение на хърватски революционери. В центъра се промъква Елка Погорелец – агент на сръбските тайни служби, която става секретарка и любовница на Перчец. След като добре разучава какво се върши в Янка Пуста, една нощ тя тайно преминава границата и се озовава в Белград. През октомври 1933 г.  публикува в загребския вестник "Новости" поредица материали под интригуващото заглавие “Тайните на емигрантските престъпници".

Дейността  на усташите значително  усложнява отношенията на Югославия с Унгария. По границата между двете страни възникват погранични стълкновения, съпроводени с взаимни нападки и обвинения. От Белград прозвучават призиви за наказателен удар. Това принуждава унгарското правителство през май да се обърне към  Съвета на Обществото на народите в Женева. От своя страна и  Югославия се жалва пред този международен форум, разкривайки с документи и свидетелски показания дейността на лагера в Янка  Пуста. Унгарските  власти са принудени да закрият лагера, като неговите обитатели се преместват в гр. Надканижа.

Дипломатическите контакти и стремеж за активизиране на отношенията между Франция и Италия пораждат известно колебание в югославските ръководители към техния съюзник и покровител - Франция. Този въпрос се обсъжда на заседание на  френското правителство в средата на юни  1934 г. "Следва внимателно да следим за Югославия – записва в своите мемоари Едуард Ерио след това заседание, – която, по мнението на маршал Петен, има тенденция за отдалечеване от нас, и както казва Лиетри, излиза изпод нашето военно влияние." [17]

"Югославия е повече или по-малко в положението на съпруг, който досега и бил верен. Той е здрав момък, оженен за Ла белл Франс, а сега гледа на север към голямото русо германско момиче и обмисля дали развод и повторен брак не би било отлична идея, ако жена му продължава да флиртува с тоя тъмен, безкрупулен, италиански авантюрист. За жалост, брак с две жени едновременно не се допуска." [18]

Отговорно лице за политиката на Германия в Югоизточна Европа е Херман Гъоринг. На 23 и 24 май 1934 т. той извършва "посещение на добра воля" в Белград, където декларира заинтересоваността на Третия райх от "единството на Югославия".

За преодоляване на изолацията на Германия на международната арена нейните ръководители търсят съюзник. Такъв те намират в лицето на Италия. С цел да се изгладят противоречията между двете страни, на 14 юни 1934 г. във Венеция пристига Хитлер, посрещнат на летището от Мусолини в разкошен мундир на главнокомандващ на италианската армия. Знаейки неговата мечта да възроди римската империя, Хитлер се обръща към своя домакин с древноримския възглас "Аве, император!" Срещата продължава два дни, но противоречията по въпроса за бъдещето на Австрия остават нерешени.

Френската дипломация настойчиво търси пътища за създаване на Източен блок и укрепване на Малкото съглашение. След посещението си през април 1934 г. в Прага и Варшава в края на юни Луи Барту се озовава в Румъния и Югославия. Визитата му в Букурещ съвпада с поредната сесия на Постоянния съвет на Малкото съглашение. В Белград той е уверен, че Югославия неотклонно ще следва своя покровител в усилията му за запазване статуквото на Балканите.

От своя страна България се мъчи да излезе от международната си изолация и враждебното обкръжение. Завръщайки се от посещение в някои европейски страни, на 18 септември 1933 г. на Белградската гара цар Борис се среща с крал Александър. Последният връща визитата на своя съсед на 3 октомври в Евксиноград: "Печатът нарече тия срещи исторически. Те бяха само контактни. Единственият техен резултат беше установената връзка и нищо извън нея. Но при царещия в продължение на 20 години сковаващ мраз между двете страни, пресилената усмивка на техните царе проблесна в очите на мнозина като изгряващо слънце." [19]

На 21 септември турският министър-председател Исмет Юнюню и турският министър на външните работи Рюжди бей пристигат в София без да се придвижат нито крачка напред отношенията между двете страни.

На 12 октомври в София, на път за Анкара, спира румънският министър на външните работи Титулеску - един от най-върлите представители на румънския хищнически шовинивъм. На 29 октомври цар Борис се среща с румънския крал Карол на един дунавски параход, а на 10 декември гостува на югославския крал Александър.

На 24 януари 1934 г. цар Борис посещава румънския двор, а на 4 март за четвърти път се среща с крал Александър. На 7 май в София пристига югославският външен министър Йевтич. "Тия необичайни по численост и равностранност дипломатически срещи остават на пръв поглед впечатлението за една активна и плодоносна външна политика. Българският живот не помнеше такова дипломатическо пълноцветие. Последното обаче не завърза. Много срещи, много блясък, много шум, никакъв, абсолютно никакъв плод." [20]
 
[Back to Index] [Next]

1. Джон Гънтър. Европа без маска. С. 1945, с. 439-440.

2. "Нувел Маседониен" - бюлетин ан ВМРО на френски, бр. 27 от 5.IX.1924 г.

3. Джон Гънтър. Европа без маска. С. 1945, с. 473.

4. Иван Михайлов. Спомени. Т. 4. Индианаполис, 1973, с. 509.

5. "Историjа политичких странка и струjа у Србии", с. 44-45.

6. Джон Гънтър. Европа без маска. С. 1945, с. 465.

7. Иван Михайлов. Спомени. Т. 4. с. 518.

8. Коста Църнушанов. Македония в хърватско-българските взаимоотношения през вековете. 1991 г., с. 25.

9. В. "Македония", бр. 757-759 от 20-22 април 1929 г.

10. К. Църнушанов. Македония в хърватско-българските взаимоотношения през вековете. 1991, с. 30.

11. Пак там.

12. ЦДИА, ф. 370, оп. 6, а.е. 411, л. 6-11.

13. Димо Казасов. Бурни години, 1918-1944. С. 1949, с. 533-534.

14. В. "Свобода или смърт", бр. 145, март 1934 г.

15. Димо Казасов. Бурни години, 1918-1944. С. 1949, с. 594.

16. В. "Свобода или смърт", бр. 145, март 1934 г.

17. Едуард Ерио. Из прошлого. Между двумя войнами, 1914-1936 г. М. 1958, с. 532.

18. Джон Гънтър. Европа без маска. с. 481.

19. Димо Казасов. Бурни години. с. 474.

20. Пак там, с. 477.