Марсилският атентат е важно събитие в навечерието на Втората световна война. В него са преплетени дипломатическите и политически сплетни и интереси на големите държави и съществуващите проблеми между страните от Югоизточна Европа.

"Държавите, за които вестниците навремено често писаха, че били отговорни във връзка със станалото в Марсилия, са бивали някога против Югославия, някога с нея, сетне против нея и т. и. Само поробените си останаха иеизменно против Югославия. А Черноземски бе само с поробените и с никого другиго." [61]

През 30-те години хората от Вилхелмщрасе в Берлин, начело с Гъоринг, кокетират с Белград и декларират "слабост към сърбите", забравяйки неизброимите жертви, които тяхната съюзница България даде през Първата световна война и последиците от нея за освобождението на поробената от сърбите Македония.

С подписания на 23 май 1939 г. в Берлин "Стоманен пакт" между Германия и Италия, в името на "нов справедлив ред в света" Хитлер и Мусолини разпределят сферите на действие и влияние: Германия – Западна, Централна и Източна Европа; Италия – Средиземноморието, а след сключването на Тристранния пакт на 27 септември  1940 г., Япония насочва своите действия в Азиатско-Тихоокеанския район.

Подтикната от имперски амбиции, на 7 април 1939 г. Италия установява своето господство над Албания. На 28 октомври 1940 г. тя започва безуспешни военни действия срещу Гърция.

На 4 януари 1941 г. министър-председателят на България проф. Богдан Филов се среща с Хитлер в неговата резиденция в Бердхоф. "Повдигнах и тук въпроса за отношенията ни с Югославия, македонския въпрос и казах какво възбуждение предизвикват слуховете, че Солун ще бъде даден на Сърбия. Фюрерът отговори, че всички въпроси не могат да се решат наведнъж, че трябва да се остави нещо и за поколенията." [62]

Отношенията на България с Югославия и македонския въпрос се обсъждат на среща на Хитлер с българския пълномощен министър в Берлин Първан Драганов. На въпроса на Хитлер как България ще се държи при влизането на Югославия в тристранния пакт, Драганов поставя на първо място проблема с поробена Македония, в която "живеят един и половина милиона българи, те не мохе да бъдат оставени. Третирането на тези българи от страна на Югославия е извънредно лошо... Проблемът за малцинствата гори и трябва също да бъде решен. Половин милион български бежанци от тази област има сега в България, и ако Германия сега се споразумее с Югославия, това иесъмнено ще причини една неприятна реакция; и той се бои, че може да се появи настроение против Германия..." [63]

На 25 март 1941 г. Югославия се присъединява към Тристранния пакт. Два дни по-късно полковник Душан Симович извършва военен преврат, сваля правителството на Цветкович-Мачек, на престола поставя малолетния крал Петър II и отхвърля сключения пакт.

За да помогне на закъсалия си съюзник в Гърция, както и да накаже изневерилата Югославия, Хитлер заповядва на 6 април армията на генерал фон Лист да навлезе в Югославия и Гърция. На 17 април  Югославия обявява своята капитулация. На 10 април Загребското радио разгласява прокламация за образуване на Независима държава Хърватска, съпроводена с песента “Льепа наша Домовино". С неописуема радост населението в Македония посреща прогонването на омразния окупатор. Тяхното освобождение съвпада с великденските празници. Навсякъде хората се поздравяват: “Христос възкресе – и Македония възкресе!" На 19 април по споразумение с Германия започва установяването на българско управление в заетите от германските войски сръбски и гръцки територии, населени предимно с българи.

Установила господството си над Албания, Италия протяга ръка и към част от територията на Западна Македония. Едностранно с декрет тя определя границата между България и Албания, включвайки в нейните предели древните български градове Охрид, Струга, Дебър, Кичево и Тетово, което създава голямо безпокойство сред българското население. Стига се до сблъскване между италиански и български войскови части.

На 21 юли 1941 г. в Рим пристига министър-председателят проф. Филов, придружен от министъра на външните работи Попов, за да отстояват българското историческо, етнографско и географско гледище за окупирания район. "За Тетово Мусолини не допускаше и да се спори. Обаче слушаше с интерес доводите за Охрид и Ресен. Чано се противопостави еиергично и за “Св. Наум", понеже бил албански. Отговорихме, че това важи с още по-голяма степен за България. Албанците са мохамедани, а манастирът е християнски." [64]

За тази среща граф Чано, зетя на Мусолини и министър на външните работи на Италия, е записал в своя дневник: "21 юли 1941 г. Пристигане на българите двама традиционии демократично-парламентарни министри, които бушуващата над Европа буря принуждава да преговарят с диктатори. Дошли са да се молят за известни гранични отстъпки, особено в зоната на Охридското и Преспанското езера... Държах се твърдо, поради формални причини, а не понехе бях тъй убеден." [65]

Имперски аспирации Италия проявява и към хърватската земя. "... В Италия има силна пропаганда в полза на присъединяването на Далмация към нас... изготвили сме две решения: в едното, което включва една дълга ивица територия от Фиуме до Катаро, и едно друго, ограничено в историческата Далмация. Тази последната част би трябвало да бъде анексирана чрез политически договор, който фактически би поставил цяло Хърватско под наш контрол. Становището на германците по всичко това е двусмислено. Когато се срещнахме във Виена, дадоха ни право да действуваме с развързани ръце. Но доколко те са искрени?" [66]

Втората световна война завършва с поражение на Германия и нейните съюзници и с цената на 50 милиона жертви, неизброими човешки страдания и разрушения. Човечеството и този път е излъгано в своята надежда, че най-сетне ще възтържествува правдата. Чърчил и Сталин поделят на едно листче процентно балканските държави на сфери на влияние. Македония отново попада под властта на великосърбизма. Зареждат се десетилетия на издевателства срещу националните и човешки права на българското население в нея.

И така се стига до наши дни, когато отново пламва борбата за държавна независимост на Македония и Хърватско. Вече две години в Босна и Херцеговина продължава най-голямото европейско кръвопролитие след Втората световна война. Говори се за над 200 хиляди убити, от които 15 хиляди деца, за стотици осакатени, за лагери, за 1,8 милиона бежанци и за превърнати в руини села и градове. Съглашателските сили, създателки на  Югославия през 1919 г, не могат да намерят ефикасни мерки срещу самозабравилата се Сърбия. Срамни машинации стават по отношение признаването на независимостта на Македония, с нейното име и приемането й в ООН...

С митическата вяра и стоицизма на първите християни македонските българи водят дълголетна борба и понасят неизброими жертви и страдания срещу турското, а по-късно срещу сръбското мракобесие. В революционната македонска епопея са вписани със златни букви имената и подвигът на солунските атентатори, на Менча Кърничева във Виена, на Мара Бунева в Скопие, на Киро Григоров в Щип, на Иван Момчилов в Белград и на хиляди знайни и незнайни юначни македонски българи. Над тях с ореола на героинния си подвиг и саможертва стои името на ВЛАДО ЧЕРНОЗЕМСКИ, за когото от Черно море до Охрид певци песни пеят:

Какво е чудо,
чудо станало
в града Марселия.
Там са навлезли автономисти
и братя усташи.

Тръгнал ми кралят
со парахода
от града Дубровник
и ми зацепил
по море широко
за града Марселия.

Там го посрещнал
министер Барту
со генералите.
Те се събрали
съюз да правят
против Македония

Народ се сбира
тълпа голема
и викат: "Живио".
А от тълпата
глас се провиква:
“Смърт на тиранина!"

Това ми беше
Владо Черноземски
от Македония.
Той се затича
към автомобила
со пистолет во ръка.

Крал Александър
подло се моли
и на Владо говори:
"Аман бре, Владо,
немой бре, Владо,
мене да ме убиваш".

Владо на краля
гордо отговаря.
"Чуй бре, тиранино,
мене ме изпрати
Ванчо Михайлов
да изпълня присъдата.

Я стани, стани
шумадийско куче,
тебе ке те утепам."
Пистолетът гръмна,
кралят се обърна,
да живее Македония!

Нека се знае,
знае и помни
по цяла Европа,
че македонец
робство не търпи.
Смърт на тираните!

             Народна песен

61. Ив. Михайлов. Спомени. Т. 4, с. 547.

62. Богдан Филов. Дневник. С. 1986, с. 206.

63. Андреас Хилгрубер. Държавници и дипломати при Хитлер - поверителни бележки 1939-1941 г. Франкфурт на Майн, 1969, с. 211.

64. Богдан Филов. Дневник. С. 1986, с. 350.

65. Граф Галецо Чанто. Политически дневник 1939-1943 г. С. 1947, с. 336.

66. Пак там, с. 300-301.