ПРЕБИВАВАНЕ В МАКЕДОНИЯ ПРЕЗ ВТОРАТА СВЕТОВНА ВОЙНА (1 юни 1941 — 9 септември 1944 г.)
Проф. Христо Вакарeлски
 

I. Директорство и преподавателска дейност
През месец юни 1941 г. бях на проучване из Южна Добруджа, скоро след като тя бе отстъпена на България. С мене бяха и колежките Райна Д. Кацарова, която имаше за задача да събира материали за народната музика и Мария Велева - за облеклото на населението из този край, а също така и Любен Антонов -фотографът на Етнографския музей. На 21 юни в Силистра научих-ме, че германците са обявили война на Съветския съюз. Като привършихме обиколката на цяла Южна Добруджа, минахме през Варна, за да се приберем с влака до София. В хотела получих те-леграма от дома да се върна по-скоро, защото съм назначен за директор на музея в Скопие и трябва да замина веднага за там. Заповедта била от министъра на просветата - Богдан Филов. И без това ние вече се прибирахме. Това назначение всъщност ме зарадва. Най-после щях да се отърва от неприятния ми директор-археолог, когото Филов намери за сгодно да назначи след смъртта на Ст. Л. Костов. Назначи го, защото му беше приятел и не биваше да не бъде директор, след като Иван Велков беше вече заел директорското място в Археологическия музей. Като се прибрах в София, научих, че за директори на Скопския народен музей - етнографския и археологическия - са били канени един след друг Н. Мавродиев, Г. Герасимов, Васил Миков и други, но всеки се отказвал от това благоволение на Филов, намерил за най-удобно да освободи и Миятев, и себе си от мене, под благо-видния предлог, че ме „удостоява" с директорски пост - за етнография и археология (!), и то без да пита дали аз желая както е питал своите колеги-археолози преди това.
С удоволствие приех тази екстрадиция. Дотегнало ми беше това обкръжение от кариеристи, от квазиопекуни на етнографията:
директор - археолог, министър - археолог, синекурна уредница -жена на министъра. От друга страна българската Македония, за ония времена девствен край на българската култура и българския бит, непристъпна дотогава за българските етнографи, предоставена на фалшификатори-учени да я представят като „Южна Сърбия" и населението й - охридчани, дебърчани, скопяни, струмичани, вардарци, пиянци - като „стари сърби", ме интересуваше силно. Това наука ли беше? Нямаха за тези „учени" никакво значение спонтанните протести на народа в този край, бунтовете и кървавите разп-равии като този на Мара Бунева, масовото бягство на просветени местни жители към България, големият процес срещу скопската младеж и др.
Мечтаех да видя с очите си тази култура, да заживея с то-зи бит, да се ослушам в говора на тия „сърби", за да сравня всичко това с бита, културата и говорите в дотогавашните граници на България. И затова, от една страна като възможности за задо-воляване на една патриотична научна мечта, от друга като протест срещу капризите и егоистичното отношение на един министър, ка-зах на жена му (моята колежка), че се изселвам и с котката си в Скопие и „моля Ви се - казах - кажете на г. Филов да не ме за-кача и да не ме подменя с някой свой приятел, като вили, че там е „Елдорадо" за българската етнография и археология".
И действително, недълго след това, натоварих семейството си с всичката покъщнина, с котката и двата гълъба в кафез и с влака през Ниш се озовах в Скопие. Лесно намерих хубава квар-тира у едно скопско семейство - Жерновски - и работата ми за-почна.
Преди да замина уредих научния персонал на музея. Каза ми се, че там вече работела една местна сътрудничка - българка, Вера Димитриева, назначена с препоръката на мобилизирания асистент на Богдан Филов - Д. П. Димитров, по-сетнешен (през социалистическо време) директор на Археологическия институт в София и редовен член на БАН.
Имайки известни препоръки от страна на нашия нумизмат Тодор Герасимов за младия, току-що завършил уннрерситета Иван Венедиков, дадох доклад до Министерството да бъде наз-начен и той. Доколкото помня, по препоръка на Никола Мавроди-ев, поисках да бъде назначен и археологът, още непознат за ме-не, свършил науките си във Франция - Стамен Михайлов. Без да бъда питан от никого, бе ми изпратена като археоложка също тъй непознатата ми дотогава девойка Милка Сребренова. За секретар-ка и касиер-счетоводителка ми назначиха девойката Мария Пенче-ва, родом от Червен бряг.
За няколко дни персоналът пристигна в Скопие. Там назна-чих за художник в музея Михаил Шойлев от Скопие, завършил живопис в София и бивш жител на София, но по причини от семе-ен характер изселил се преди години в Скопие и се оженил за сръбкиня, която всички наричахме „тетка Ната". Назначих и фотог-раф - Георги Попов, млад момък, българин от Скопие и прис-лужници Теофил Николов от Скопие и Петър... (Петрето) от село
 Блаце (Скопско), още двама други мъже и една жена от Скопие и съпружеската двойка Никола Андреев Мулешков, син «а добрия ни прислужник Андреа Мулешков от софийския музей, и жена му Олга Николова, и двамата от София.
По-късно пред мене се представиха като заклети българи археологът-изкуствовед Димче Коцев от Охрид и Димче Тодоров - скулптор от Скопие. Димче Коцев ми бе необходим за прякото наблюдение, проучване и закрепване на старините в самия Охрид, а Димче Тодоров - за изработване на копия - модели "а етног-рафски и археоложки обекти за музейната експозиция. За етног-рафска работа в София не можах да намеря подготвени лица, пък и никой не дойде да предложи кандидатурата си Преди да замина за Скопие обаче, дойде при мене в София г-ца Вера Кличкова от Скопие, студентка на Вера Димитриева и пожела да бъде назначена като етнограф в музея. Аз вече имах добри све-дения и за Димитриева и за Кличкова от работи, обнародвани от тях през сръбско време в скопски издания. В Министерството оба-че, може би по внушение на Димитър Димитров, не се съгласиха да я назначат: Димитриева била достатъчна. (Тази Кличкова после идваше често на приятелски посещения в музея в Скопие, а след 9 септември 1944 г. македонското министерство я назначи за ди-ректорка на напуснатия от мен музей, където работи и днес
Музеят - етнографският дял - още през сръбско време бе настанен на IV и V етаж в зданието, редом с Народната банка, партерът на което откъм площада беше ресторант, а Н и III ета-жи се заемаха от нашата Търговска камара. (В същите етажи днес се помещава вече Македонският етнографски музей и Институтът за македонски фолклор). Археологическата част се помещаваше в старата част на града, в намиращия се там средновековен "Куршумли хан".
В етнографската част заварих немного накърнената стара наредба, въпреки някои ограбени предмети от напусналите Скопие сръбски уредници, а може би и от някого другиго. Когато отидох там, Вера Димитриева описваше сама наличните материали в нова инвентарна книга, защото старата беше изчезнала.
Първата ни грижа бе да инвентаризираме заварените битови и археологически материали. Това извършиха всички новоназначени научни работници. Погрижихме се и за пренареждане на етног-рафски дял, за да може да служи и за посещение, и просвета на гражданите. През първата година, при подреждането на тази част, посети музея и художникът Асен Василиев, който тогава работеше в Археологическия музей в София. Много му хареса Скопие и Ма-кедония и като практичен работник по възрожденската епоха, по-жела да остане на работа при мен. Подпомогнах това му жела-ние с един доклад до министъра на просветата, тогава вече проф. Борис Йоцов и той беше преместен в Скопския народен музей за постоянно. В преустройството на музея бях решил обща-
 та на двата етажа стена в залата да бъде изписана с картата на България, включително и Македония, като на тая карта картинно да бъдат представени начините на вършитба по различните райони: с волове, с коне около стожер, с дикани, с валяци, с коне държани с ръка, с коне, гонени свободно в заграден харман и ръчно очукване на снопите. Тази задача изпълниха добросъвестно и реалис-тично художниците Шойлев и Василиев. За изпълнението й първо се построи специално дървено скеле. Картата стана един от най-оригиналните експонати на музея. На тавана на галерията бе мон-тиран богато резбован таван от дебърски майстори снет от турска къща в Тетово и със значителни повреди от недоброто складиране в една от килиите на Куршумли хан. Реставрацията извършиха баща и син, майстори-резбари, дебърчани, живущи в Скопие, работили дълги години в софийски и други черкви в Бъл-гария. Бащата се казваше Нестор, а синът - Йордан. Таванът и картата станаха двата акцентни експоната на музея. Останалите -разни стопански оръдия: земеделски, рибарски, скотовъдски, зана-ятчийски и пр. - в долния етаж; витрини с носии от разни краища на Македония - на горния етаж, даваха ценно съдържание и по-казваха художествената култура на българите от Македония. В ня-колко отделни стаи бе поместен складът за закупуваните пред-мети, две стаи бяха за научните сътрудници, една за директорския кабинет и трета за фотографско ателие. Едно помещение на при-земния етаж зад ресторанта служеше за ателие на скулптура, а сътрудникът Димче Коцов оставих да работи и живее в Охрид, гдето беше и семейството му, за да се грижи непосредствен за старините, като идваше през месец или два да докладва за ра-ботата си.
Всички научни сътрудници и другите чиновници и прислуж-ници работеха с ентусиазъм, предано и честно. Само Милка Среб-ренова, по наблюденията ми трудно улавяше нишката на редовна научна и вътрешномузейна работа. На терена не излизаше под предлог, че сама не може да работи или че здравето й не й позволява. По едно време, през втората година, до слуха ми дос-тигнаха някои нередни нейни подвизи, излагащи не само престижа й като личност, но и музея. В началото на третата година бях принуден заради това и заради негодността й като научен работ-ник, да дам доклад до министъра на просветата, проф. Б. Йоцов да я уволни от музея и да я назначи нейде из старите предели учителка или каквото намери за добре. Предложението ми бе уважено и тя беше преместена, заради несъобразно със службата й поведение. (Между другото, в неморалното й държане беше за-месен и архимандрит Стефан Софийски, секретар на Скопския владика Софроний). Трябва да кажа, че особено добре и усърдно работеха и кабинетно, и на терена Иван Венедиков, Стамен Михайлов и Вера Димитриева. Димче Коцов в Охрид - също. Той усърдно закрепваше крепостната стена, продължаваше разкопките око ло св. Климентовата гробница в по-сетнешната джамия над манастира Канео, вън от града. Дори при едно посещения в Охрид, между другите закрепвания на крепостната стена на едно място над църквата „Св. Никола Стари" ми посочи поправка с варова зидария, в която с червени тухли бе иззидан надпис: ПОПРАВЕНО ПО ВРЕМЕТО НА ЦАРЪ БОРИСЪ III 1942 ГОДИНА, с което искаше да ми се похвали колко държи на документалността в работата си. Добре! Но след като ние напуснахме по силата на политическите събития, Димче Коцов стана „Димче Коцо", а когато миналата година потърсих „документа" на поправката, видях само зидария без „документ". Димче Коцо вече беше професор по история на изкуството в Скопския университет. Не можах да го срещна, за да го запитам как стана така, че не се знае откога е поправката на крепостната стена над църквата „Св. Никола Стари".
За чест на Коцов обаче трябва да кажа, че той по своя инициатива положи много голяма грижа за издирването на гроба на св. Климент. Воден от указанието на житието на светеца, писа-но през годините 1070-1084 от охридския архиепископ Теофилакт (когато спомените за св. Климент са били още живи, а може би са били още живи и неговите ученици от второ, дори от първо по-коление, когато е съществувало и житието на св. Климент, писано на български от учениците му), Димче Коцов започна разкопки в съборената Имарет джамия и разкри под основите й основите на Климентовия манастир „Св. Панталеймон". В тях, тъкмо на мястото, казано в житието, се откри гърбът, в който освен дребни кости се намериха и стъкла от две кандила (Сравни за това и до-писката от Ас. Каваев, в. Зора, 12 юни 1943).
Несъмнено, времето от повече от 10 века е успяло да уни-щожи тялото на аскет-учител, който при това не ще да е бил погребан с някакви метални атрибути като корона, жезъл и др. А може да се допусне, че костите са били изхвърлени и някои не-ща, ако е имало такива, са били ограбени при разрушаването на манастира и при построяването на Имарет джамия.
През тези три години етнографски проучвания в Македония бяха извършени от Вера Димитриева в Скопско, Кумановско и Кочанско; от мене - в Охридско, Ресенско, Велешко, Кавадарско, Струмишко, Скопско, Качанишко, Кривопаланско и Кратовско; от Райна Кацарова - в Кумановско. Никой от Народния етнографски музей в София, нито Филова, нито Велева, нито Миятев през тези три години се заинтересуваха от Македония и не надзърна в нея. През това време обаче мнозина археолози, особено Вера Мавроди-ева, често идваха, за да намерят нещо и да го изнесат в София тайно от мене. От етнографите дойде до Скопие само Велева, колкото да поиска материали за една етнографска изложба в Германия, уредена от Миятев и нея самата. Не дадох нищо, под предлог, че в софийския музей има достатъчно материали от то-
  зи край и дори по-хубави от тия, които са в Скопския музей. Да изложат от тях!
Иван Венедиков и Стамен Михайлов правиха разкопки в с. Кучевице (Скопско), по течението на р. Брегалница и в Стоби Кавадарско, правиха някои закрепвания на Куршумли хан в Ско-пие, извършиха някои реставрационни работи в бейския конак в с. Бардовци при Скопие и др. Слабият бюджет, с който музеят разполагаше в ония критични години, не позволяваше по-широко разгръщане на археологическите работи. Към археолозите, работе-щи в Македония, трябва да спомена и Асен Василиев който от името и със средствата на Скопския музей проучва редица черкви и манастири - в Нериз, Велес, Охрид, Прилеп, Кумановско и Кри-вопаланско, пък и другаде, но всички негативи на фрески и икони и всички данни за историята на църковната стенопис отнесе със себе си, скрито от мен. Това стана причина и за нежеланието ми той да продължи да работи в музея и да се върне в София. Из-лизайки със схващането, че всяко нещо тежи на мястото си и че Скопският народен музей трябва да стане един от големите му-зейни центрове в нова България, аз ревниво пазех старините на този край да останат в него и проучванията да останат архив за този музей. Разбира се, случи се така, че изнесените бележки и негативи от Асен Василиев по този начин за щастие бяха спасени от пожара, който унищожи евакуираното имущество на музея в Кочани, където беше скрито от бомбардировките над Скопие. Този пожар бе причинен от отстъпващите германци през време на Оте-чествената война. „За щастие" казвам, макар че материалите и после останаха лично у него.
Имуществото на музея евакуирах в малкото и скрито в ед-на падинка на изток от Щип село Кочани. Всичко бе зазидано в партерния етаж на недостроено училище, на което бяха успели да излеят само първата бетонна плоча. Училището бе предназначено за прогимназия и ми бе препоръчано от учителя Никола Гарвалов. Там евакуирах и персонала на музея - само научните сътрудници:
Венедиков, Михайлов, Димитриева (която вече беше съпруга на Венедиков), художника Шойлев, заедно със семейството му. Заед-но с музейните материали бе и моята лична библиотека, бюрото ми с ръкописи и по-голямата част от покъщнината ми. За успоко-ение пред областния управител д-р Димитър Раев, който не поз-воляваше да се създава паника с евакуиране на държавни учреж-дения, аз му заявих, че канцеларията на музея с прислужниците и аз оставаме в Скопие, макар че музеят е празен. Все пак, аз лич-но (защото бях евакуирал семейството си на П януари 1944 г. в с. Момина клисура, Пазарджишко) се настаних в една от килиите на Куршумли хан, гдето смятах, че е по-сигурно, отколкото квар-тирата ми. Там беше настанено и семейството ми преди това, за-щото заминаващите към Румъния американски бомбардировачи често разтоварваха недоизстреляните си бомби над Скопие. При
 една такава бомбардировка по една случайност не бяхме избити всички, заедно със семействата ни - моето и на тогавашния ди-ректор на Скопската народна библиотека, д-р Георги Шоптраянов, който също се бе настанил в Куршумли хан за по-сигурно. Съ-седната килия, в която се бяхме настанили след сигнала за тре-вога бе унищожена напълно само от една-единствена бомба То-гава се убедихме, че повече от метър дебели каменно-хоросанови стени и тухлено-сводови покриви не бяха никаква твърдина срещу аеропланните бомби и потърсихме спасение в изселване на семействата ни от Скопие.
След евакуирането на семейството ми, аз продължих да се помещавам в килията над главния вход на хана, а канцеларията със секретарката - в други килии. След като бях мобилизиран с рота в Качаник, това жилище ми служеше при отиване по служба в града. Там нощуваха войниците ми, когато ги изпращах по служ-ба в Скопие.
Пред опасността от бомбардировките взех мерки да се де-монтира забележителния със своята резба олтар на църквата „Св. Спас" в Скопие и да бъде съхранен на безопасно място. Влязох във връзка с владиката Софроний и му изложих голямата опасност, ако не сторим това. Той се съгласи с мене и сам пови-ка от София резбаря Кушлев, който под мое наблюдение много внимателно, без ни най-малка повреда го демонтира, опакова от-делните му части също много грижливо и ги пренесохме0 в под-земието - при съкровището на Народната банка - нова модерна и яка постройка. Това стана, разбира се, с разрешението на банко-вия управител. Някои местни патриоти, не знаейки това смятаха, че олтарните резби са изнесени в София и аз бивах често напа-дан от такива скопяни, че съм откраднал олтара. За тяхно успоко-ение ги изпращах до управителя на банката, у когото бе и ключът от съкровището, та, ако желаят, да видят резбите.
Слава богу, че над сградата на банката не падна бомба. Иначе можеха резбите да пострадат, както пролича много по-късно по време на земетресението, когато банката бе разрушена. За щастие преди това олтарът бе възстановен в църквата
Друга участ постигна музейните материали в Кочани, дока-то в изпразненото музейно здание не падна нито куршум, а при земетресението то остана почти единствено здраво.
В Скопие още преди бомбардировките често идваше при мене старшият прислужник Теофил Николов и ми се оплакваше от скулптора Димче Тодоров, че намирал сутрин ателието му (на
 партера зад ресторанта) много мръсно. Между другото   казваше - намирал човешки изпражнения, увити във вестници. В такива случаи повиквах Димчето и му се карах за това, казвах му, че то-ва, което прави е признак на некултурност, на невъзпитание Той -едно малко човече - се оправдаваше, че оставал до късно да работи и тъй като нямало клозет долу, а и стълбището на музея се заключвало, не можел да иде до тоалетната на музея и зато-ва се принуждавал да прибягва до това.
- Е, добре тогава, няма да оставаш до късно и мръсотиите си ще хвърляш във Вардара!
- Ама квартирата ми е много тясна и неудобна, та не ми се прибира в нея - казваше...
- Тогава ще си изнасяш боклука! Как не те е срам прис-лужникът, като отвори сутрин да ти чисти...
А той мълчи. Толкова бе вързан в говора и в ума си, че не можеше да се оправдава по-нататък. Заплаших го, че ако продъл-жава с тия мръсотии, ще му прибирам ключа. И действително го прибрах... Но въпреки това, тези случаи продължаваха. Стана ми ясно, че той има подправен ключ. Заплаших го, че ще последва уволнение. На всичко това - мълчание. По-късно разбрах, че той прибирал там нелегални лица, но тъй като замърсяването преста-на, престанах и аз да му обръщам внимание.
*                   *                   *
При едно посещение на с. Нерези открих, че по тухлите на зидовете отвън на старата черква има множество невзрачни писма, дати и имена. При по-внимателно взиране някои от тях се оказаха от XIV, XV и по-късни векове. Реших да ги разчета и запиша. То-ва бяха имена на посетители в черквата от разни места - лица светски, попове, монаси и други. Такива драскани писма имаше само по два от тухлените пояси - докъдето са могли ла стигнат писачите, застанали прави. Отвреме-навреме, когато бивах свобо-ден, отивах в Нерези и системно разчитах и записвах това, което можех да разчета. Веднъж, когато отидох, срещнах Р двора на черквата двама млади непознати хора, които внимателно се доб-лижиха до мен и се заинтересуваха от това, което правя. Наблю-даваха ме известно време, запитаха ме защо дешифрирам това и си отидоха. Не обърнах внимание накъде. Единият от тях със симпатично лице видях после и в Скопие. Какво бе учудването ми, когато по-късно, след 9 септември 1944 г., срещнах същото лице и в София. Той ме поздрави любезно, оказа се, че е секре-тарят на Георги Димитров, юристът Борис Спасов, когото и сега срещам понякога и се поздравяваме като стари познати и за ко-гото чета понякога из вестниците като един от най-видните предс-тавители на Партията. Другият остана непознат за мен. Не ми бе-ше удобно да запитам при някоя среща Спасов за името му. Едва
 тази година, на 7.Х.1975 г. при една среща със стария ми познат от Варшава, журналистът Загурски, в едно софийско семейство, един беловлас симпатичен мъж, когото не можах да позная, ми се поклони и ми каза, че се познаваме... още от Скопие. Доста се чудих кой може може да бъде. И, когато ми се каза, че сме се виждали и в Нерези при моите зазирания по тухлите на черков-ния зид, се сетих. Сега научих и името му - Атанас Гълъбов -софийски съдия, според скромното му представяне. Той беше вещ познавач на конституцията.
*                   *                   *
При една обиколка по селата по Крива река заедно с Асен Василиев и фотографа Г. Попов през юни 1942 г., слязохме на шосето при с. Псача, което беше нашата цел. Натоварени с рани-ци, пълни с разни битови предмети, събрани за музея, а в моята имаше дори и едно трикрако столче от с. Търново, Кривопаланско, видяхме лека кола, в която се оказаха министърът проф Йоцов и писателят Йордан Бадев. Те ни бяха забелязали и спряха. След кратък разговор, те ни поканиха да се качим и да отидем с тях в Скопие. В колата имаше място и за трима ни. Ние отказахме, за-щото не бяхме завършили заплануваната си обиколка, след което те заминаха, като откараха в музея само столчето и другите съб-рани предмети.
Трябва да кажа, че всички събирани за музея предмети би-ваха плащани на хората и то, ако самите те се съгласяваха да ни ги дадат. Плащахме добре, за да не оставяме лоши впечатления и да не даваме повод за критики. Нека тук спомена, че нямаше случай в многобройните ми обиколки из македонските села да съм срещал неприязнени отношения от страна на народа. Напро-тив, в много села, в разговор със селяни и селянки те спонтанно са изразявали радостта си, че най-сетне са освободени от чужди-те тям „сърболя" и че са у дома си в своята българска държава.
Попадал съм и на неприятни случаи, когато неразбрани прости стражари, напили се в някое село, псуваха населението на „майка македонска" или самите селяни ми се оплакваха от такива местни „блюстители на реда". На всички такива жандари, наруши-тели на националното ни единство, вземах имената и ги съобща-вах на областния управител д-р Димитър Раев. За мое удоволст-вие сам той по телефона или при срещи ми обаждаше, че „тия простаци" или „тия говеда" са наказани или изпращани по домо-вете уволнени.
В ония бурни времена на германска военна окупация, отно-шението на д-р Раев към народа на Македония при всички въз-можни случаи беше силно покровителствено. На това основание аз се съгласих по молба на съпругата му да се явя пред Народ-ния съд през 1945 г. и да бъда негов свидетел. Не зная доколко
 моето свидетелстваме, което се изрази точно в духа на казаното тука, е помогнало, но вероятно и въз основа на други показания и документи, д-р Раев бе оправдан от Софийския народен съд. По силата обаче вероятно на някакво споразумение на новата ни власт, не зная защо, той беше предаден на Македонския револю-ционен съд, който го осъди на смърт и там бе ликвидиран.
*          *          *
Като директор на музея в Скопие, през 1942 г. получих писмо от проф. Ст. Младенов от София, в което ми съобщаваше, че в Скопие се намира един ученик на проф. Макс Фасмер от Берлин - Ото Франк. Намира се там още отпреди няколко години, избягал от хитлеристка Германия, тъй като го преследвали, поради това, че някой от прадедите му бил евреин. Писмото за съжале-ние унищожих по понятни причини. Тук, в Скопие, живял прикрито от германците, като се прехранвал с преподаване на частни уроци по чужди езици. Този Фасмеров ученик бил между другото беле-жит филолог, а в миналото и храбър немски офицер, за което бил награден с два железни кръста като отличил се в боевете при Марна. Сега обаче се криел от хитлеристките власти в Скопие, за да не го открият и декорират с еврейската звезда, както всички евреи в града. Професорът ме молеше да го открия, да се свържа с него и да се погрижа да бъде снабден с лична карта на бъл-гарски гражданин. Разпитах приятели скопяни, особено Георги Шоптраянов и успях да се свържа с него, и да го посвятя в на-мерението си, по повод писмото на проф. Младенов, чието име му бе добре известно. В разговора си с него узнах, че действи-телно някой от неговите прародители бил от еврейско потекло, но че той се чувства германец и че няма никакво съзнание за това, че поне малко е евреин. „Ако - казва - ми окачат еврейската звезда, ще се хвърля във Вардар. Този позор не ще мога да го понеса." Но какво можех да направя аз за спасяването му от мес-тната германска хитлеристка власт? Отидох при д-р Раев и му по-верих писмото и желанието на проф. Младенов. Разказах му и за срещите ми с Франк. Той ми каза, че с готовност ще му издаде лична карта за българско поданство, ако той още не е известен на германските власти в Скопие. От проверките, които направихме с помощта на близки на Георги Шоптраянов и Стоил Стоилов (ди-ректор на Народния театър в Скопие). Успяхме да разберем, че Ото Франк бил вече в списъка на евреите от Скопие. Нищо и не можеше да се направи и от българската власт за него. За съжа-ление, не оставаше друго, освен да се крие, а ние да му помог-нем за това.
Така и стана. Казах му, че не е възможно да му се помог-не официално, но да не се явява денем по улиците, да се крие в квартирата си, като скрива и адреса си.
 По едно време, през есента на 1942 г. се събудихме много рано от някакъв шум на улицата. Погледнах през прозореца и ви-дях, че има блокада от германски войници. Срещу нас имаше ев-рейска къща и войници изкарваха обитателите й: жени, деца, мъ-же, с малко багаж в ръце. Един старец с бяла брада също изли-заше със семейството си. Побиха ме тръпки от гледката. „Нещас-тници, си помислих, кой знае къде ще бъдат масово ликвидира-ни." Блокадата трая до късно следобед. Никой не биваше да се показва на улицата. Помислих си и за Ото Франк. Нещастникът сигурно и той е отвлечен. Къде?... По-късно се разбра, че всички са натъпкани в тютюневите складове край Скопие. Надвечер се от-правих към квартирата на Франк. Знаех я, някакъв номер на улица също с някакъв номер в новия квартал към зоологическата гра-дина. Почуках на вратата. Показа се хазяйката му. Попитах за не-го, а тя ми каза, че е у дома си и е в стаята си, много разтрево-жен. Успокоих се и й казах да му предаде, че приятелите му се радват, че не е намерен.
Няколко месеца след това - може три или повече, се нау-чихме, че евреите (част от които бяха изгинали от болести и глад в тютюневите складове) били откарани неизвестно закъде в товар-ни вагони. Това пак ме разтревожи, защото предната нощ бяха ме събудили по телефона и непознат глас ме попита:
- Вие ли сте директорът на Народния музей?
- Аз съм - казах кой се интересува и защо ме будите по никое време?
- Не е важно, казва, знаете ли где живее Ото Франк?
- Не знам - казвам - защо?
Телефонът се затвори. Сетих се, че той е търсен в послед-ния момент, за да бъде откаран с евреите.
Пак вечерта след това, отидох в квартирата му. Хазяйката му, добра българка и християнка, ми каза, че не е в къщи, но да бъда спокоен, че не е взет от германците.
Веднъж-два пъти се виждахме след това, след което аз, залисам в евакуиране на семейството си, на музея и пр. бях мо-билизиран и не можах да се осведомя какво е станало с този мил и нещастен човек.
След 9 септември, през 1946 г. отиде на гости у родители-те си Вера Венедикова, която бе назначена за уредница при мене в Етнографския музей. Помолих я да разпита някои хора в Скопие знаят ли нещо за Ото Франк и ако случайно е в Скопие да научи адреса му. Когато се върна от там, тя ми каза, че не е успяла да научи нищо.
Не много след това в София дойде фотографът на Скопския музей Георги Попов с една своя фотоизложба. И него помолих да се опита да се добере до сведения за този човек. Няколко месеца след това той пак беше в София и ми каза, че
 някои го видели в първата, след Скопие по посока на Качаник, гара Жостов. И повече нищо.
Отчаях се, че ще мога да се добера до някакви положител-ни данни, докато не се направят по-грижливи проучвания Да бих могъл да отида аз, с удоволствие бих се заел с тази задача. Сам бих изходил целия тамошен край. Бяхме обаче навлезли и неприя-знени отношения с Югославия, та за такова посещение не можеше и да се мисли. Точно по това време при мене се яви другарката Драгова, възрастна жена, преподавателка по немски език и слу-жителка в Академията на науките. Яви се в кабинета ми в Етно-графския институт с музей. Дотогава не я познавах. Запита ме, като съм бил в Скопие на служба и като съм се срещал с Ото Франк и съм се грижил за него (за всичко това тя имала сведе-ния от по-рано), дали не зная сега нещо за неговата съдба. Тя била някога лично позната с него. Знаела го добре като студент-ка също на проф. Макс Фасмер. А сега от някакво общество от Финландия се интересуват за съдбата му в Македония. Според сведенията на това общество из скопските села се скитал някакъв непознат чужденец - беден, окъсан, брадясал, добряк. но ням, който услужвал на селяните с носене на вода и други работи, според силите си. Никой не знаел где се е появил, а той като ням, не могъл да каже нищо за себе си. Срещу услугите те му давали приют и го хранели. И хората от Хелзинки питат Драгова, като негова позната, знае ли нещо за него, та да им съобщи, за да го вземат под свое покровителство.
В краткото си посещение преди две години в Македония (на една сесия по фолклор в Охрид), се задържах за няколко ча-са в Скопие, срещнах се само с Георги Шоптраянов, запитах го по този въпрос, но и той не можа да ми каже нищо положително. Такава беше участта на един заслужил германец, жертва на хитлеризма, чак в Македония...
*         *         *
На 26 май 1942 г. след подреждането на етнографската част на музея, стана и откриването на експозицията. За тази цел поканих министъра на просветата проф. Борис Йоцов, който прис-тигна с малък антураж - Стефан Попвасилев и Йордан Бадев
Експозицията беше похвалена от всички посетители и офи-циални лица от града. Тя правеше много добро впечатление на масовите посетители всеки ден. Таванът, картата, носиите, моде-лите на селски къщи и стопански постройки и другите предмети задържаха вниманието на всеки със своята оригиналност и веща подредба.
 На 20 ноември 1943 г. българското правителство реши да открие български университет в Скопие, на първо време само с историко-филологически факултет. За организатор и ръководител на този университет бе назначен доцентът от Софийския универ-ситет Атанас Илиев - философ. Откриването на университета ста-на много тържествено. Между другите високопоставени лица при-състваха мнозина професори от София, министърът на просветата Б. Йоцов и княз Кирил. Помня „между другото, че на банкета в големия скопски ресторант държа бележито слово най-старият професор Александър Теодоров-Балан като изтъкна историческо-то значение на източните и западните български земи за култура-та, просветата и цивилизацията на българската народност. Тази негова мисъл се състоеше в това, че докато Преслав и Търново са били политическата мощ на българите, Охрид и Солун са ог-нищата на нашия национален дух през вековете. „Запад и изток -дух и сила на българщината в далечните и близките векове, днес е на път тази ос на дух и сила да влезе в движение" - горе-долу това бе смисълът на словото му, което предизвика бурни и мили аплодисменти от присъстващите първенци, между които повечето бяха синове на Македонския край.
Първият професорски кадър на новия университет се състо-еше от : доц. Атанас Илиев - ректор, хабилитирани доценти:
Александър Бурмов, Игнат Пенков, Емил Георгиев, Димитър Крънджалов - всички от София. Само Георги Шоптраянов, доцент от бившия сръбски факултет в Скопие, беше местен. Той произхож-даше от здраво българско семейство от Велес и беше щастлив като мнозина млади интелигенти - брат му Тодор, Димче Чкатров, Димче Гюзелев, Н. Бунев, инженер Коста Хаджиев от Охрид, Жерновски, кметът на Скопие Спиро Китинчев, адвокатът Кирил Дрангов и много, много други, които бяха вече заели важни позиции в администрацията, културата и просветата в родния си край.
Бях поканен от факултетския колектив да подам кандидату-рата си и аз. Дълго мислих за това, защото имах много грижи и работа с музейното дело, което ми беше поверено и бе сложно за мене, тъй като трябваше да се грижа не само за етнографията, но и за археологията. Най-после подадох кандидатурата си с тру-довете „Сватбената песен - нейната служба и значение в сватбе-ния обряд", „Понятия и представи за смъртта на душата - фолк-лорно проучване", „Из веществената култура на българите, ч. 1 "Рала", ч. II - „Вършитбени начини и оръдия", сборниците „Трем на българската епическа песен" и „Сенки из невиделца", изработени заедно с Божан Ангелов, статиите на унгарски за „Палешниците и черяслата", „За систематиката и произхода на сърповете и „Уреди за добиване на масло у българския народ" (и трите обнародвани в органа на Етнографския музей в Будапеща) и други някои по-незначителни статии. Всички, освен сборниците са сравнително-исторически студии без прецеденти в нашата етнографска книжнина.
 Рецензирани бяха от Бурмов, Емил Георгиев и Д. Крънжалов и с пълно единодушие бях избран за редовен доцент.
Редовната работа на университета следваше да започне през 1944 година. Дотогава обаче новите професори правеха оби-колки из македонските градове със съответни на специалността им сказки за просвета на народа - един вид подвижен народен университет. Бяха посетени градовете Велес, Прилеп, Битоля, Ох-рид, Ресен, Струмица, Тетово и др. Аз обаче не се включих в екс-педицията им, заангажиран с музейните си грижи, а при това от месец март бях и мобилизиран.
Най-късно от всички в Скопие пристигна и Васил Маринов, назначен за преподавател в този университет. Представяше се за „доцент" пред хората - преподавател по география, въпреки че за география бе хабилитиран Игнат Пенков. Назначен беше за такъв по желанието на Богдан Филов, тогава министър-председател, за-щото беше кум на Маринов, лично той го беше венчал По този случай и той вземаше участие в обиколките на редовните доценти.
Когато в Скопие пристигна Емил Георгиев, най-напред се яви при мене в музея да ми се представи като ми каза (не помня дали не ми даде и писмо), че му било наредено от Министерст-вото да се яви непременно при мене и да ми бъде в помощ, ко-гато трябва. Дори поиска да му възложа някаква работа, за да може да се отчита пред Министерството. Аз обаче му казах да бъде спокоен, да си гледа работата във връзка с университета, аз нямам работа за него. Писах в Министерството, че се е явил при мене и че ще го използвам в някои случаи за музея Това бе всичката услуга от негова страна.
Работата и с университета напредваше добре, но следваща-та година, поради неблагоприятните военни събития, не се осъ-ществиха редовни занятия, въпреки че имаше много записани сту-денти и от Македония, и от вътрешността на България. Като дой-де лятната ваканция, професори и студенти се разотидоха. Остана в Скопие само ректорът и посрещна Девети септември сам, като капитан на потъващ кораб.
*         *         *
Българска книжнина през трите години 1941-1944 в Скопие почти не можеше да бъде създадена. Присъствието на германски войски навред из Македония, административното и просветно пре-устройство на страната, икономическата стагнация, всичко това допринасяше за бавното начало на научната книжнина. Временните вестничета и листове при влизането на германските, а след тях и на българските войски, излизащи в Скопие и Битоля на местно наречие и на книжовен български език, бяха завършили своето съ-ществуване през лятото на 1941 г.
 Единствено основаните по-късно в. „Целокупна България" в Скопие и сп. „Македония", пак в Скопие, бяха най-солидната пре-са. „Целокупна България" и „Македония" излизаха под редакцията на Никола Коларов. Редактирането им беше много вещо и култур-но. Освен политическите информации, които заемаха доста място, на страниците им намираха място и пространни просветни, истори-чески и други статии от специалисти Някои от университетските представители също обнародваха в тия издания свои статии.
През своето тригодишно пребиваване там и аз обнародвах в „Целокупна България" доста статии с историко-етнографски ха-рактер като: „Веркович и Гологанов" (12.11.43), „Грижи за старините в Македония" (13.VIII.43), „Обичаите срещу Нова година" (31.XII. 1942), „Обичаите „служба" и „слава" (II, 12.ХII.1942), „Мар-ков камък" и „Маркова стъпка" при с. Русаля, Търновско" (20.11.43), „Македонските народни песни и чужденци за тях" (II, 27 и 28.ХI.42), „Борбите на македонеца за свобода в народната пе-сен" (ЗО.V.43), „Българските народни песни на братя Миладинови в III издание" (III 11.V.43), „Първи възродители от П. Динеков" (II, 17.IХ.42) и в сп. „Македония": „Народният бит в „Огледалото" на Кирил Пейчинович" 1 (1942), кн. 2, с. 24-30; „Културното мина-ло на Македония и сръбската наука" (I, 1942, кн. 1, с. 4-8); „Но-сене товар на глава в Македония" 1 (1942), кн. 1, с. 31-34: „Оби-чаите срещу Нова година" и др.
Списание „Македония" излиза две години. Подобно на вест-ника и то беше трибуна за историческа и национална просвета.
Още през 1942 г. бях поел грижа да основа „Годишник на Народния музей в Скопие", в който да се обнародват научни мате-риали, факти из областта на етнографията, археологията и истори-ята - стара и съвременна. Икономическата стагнация, липсата на достатъчно хартия и недостатъчната печатна база в Скопие, твър-де много похабена от сърбите, забавиха осъществяването на това дело. За сътрудници бяха поканени и видни наши учени от София. Този годишник щеше да изнася студии, съобщения и материали от цяла Македония и Моравско. Жалко, че замисленото не можа да се осъществи.
При откриването на Народния музей, министърът -проф. Йоцов пожела да посети с. Теарце, Тетовско и да види гроба на Кирил Пейчинович. С няколко коли, той със своите прид-ружители от София, аз и Христо Савов - окръжен училищен инс-пектор и някои други, отидохме там, посетихме църквата и гроба на Пейчинович. Скромен мраморен кръст със скромен надпис оз-начаваше мястото на починалия български книжовник от ранното Възраждане, писал и обнародвал книги на „прост български език от Долна Мизия", т.е. от Македония.
 *                  *                 *
Още в първите дни на заселването си в Скопие заедно със семейството си, се запознах с един продавач на зеленчук на па-заря, който ставаше в старата част на града (в „турската махала"), зад Куршумли хан. Мъж на средна възраст, около 50-годишен, с висок ръст и явно трудолюбив. Тип, за какъвто народът казва „ачик мъж". Той докарваше всеки пазарен ден хубав, качествен зе-ленчук. Докарваше го с волската си кола - двуколка, типична за Скопско и изобщо за тоя край на Македония. Този човек, от ко-гото редовно си купувах зеленчуци и плодове (пипер, моркови, домати, картофи, салати, ябълки, круши сливи, орехи и пр.), се привърза към мен и често донасяше нарочно за мен първите си произведения от градината. Градините на Нерези бяха ниско под хълма, на който беше разположено селото, в равнината край Вар-дара. Оказа се, че пиперът, който взех най-напред - едър, месест, хубав на глед - и зелен, и червен, беше много лют. Вторият път, когато трябваше да взема от него, му казах, че ще взема от него, ако има „благ пипер", ако не - ще търся по други прода-вачи.
- Нема да найдеш, господине, у нас нема туа благ пипер, све е лют. Побарай у други, ама нема да найдеш!
И така, цяла есен и зима се мъчихме с малко лют скопски пипер. Казах на бай Траян, че в София има много благ пипер и че ще го снабдя за пролетта със семе от такъв. И действително му занесох още през зимата такова семе. И той като практичен и „мераклия" градинар още рано пролетта насял една леха в топлилник с това семе за разсад. После го насадил в градината в отделни лехи, но недалеко от лехите - с традиционния му лютив. Когато излязоха първите чушки, донесе ми ги у дома, за да ми се похвали и да ме задоволи. Оказа се обаче, че пиперът. изра-съл в съседство с лютивия, се е опрашил от последния и плодът му беше пак лют. Смесеното опрашване бе дало своето отраже-ние, бай Траян скоро съобрази това и нася късна леха от благото семе и макар късно през лятото, разсадил пипера на по-далечно от градините място от новия разсад и доби само сладки чушки. В отделна градина, по далеч от общоселските градини, на след-• ната година само той продаваше на пазара „благ пипер. Мнози-на нерезчани-градинари след това започнаха да произвеждат за Скопие такъв пипер, по примера на Траян.
По едно време бай Траян в дните след смъртта на цар Бо-рис не се яви на пазара два пъти подред, пък и аз, останал сам в Скопие, тъй като децата с майка си бяха на гости в родното ми село, не излязох на пазара след това. Близо месец не го видях. Един ден се отвори вратата на кабинета ми в музея и бай Траян подаде главата си и поздрави. На учудването ми, че дълго време не можах да го видя, той седна и ми разказа историята на от-съствието си: с неколцина съселяни ходили в София да се покло-нят на покойния цар. Там останали десетина дена, дори и след погребението на царя, за да се запознаят със София. Разказа ми
 с подробности всичките си впечатления, дори заплака, когато раз-каза за поклонението и за откарването на покойника с влака за Рилския манастир. (Целият този разказ обнародвах в „Целокупна България".) Свидетел на народната любов, проявена спонтанно към покойния цар, на плачовете при откарването му до гара София и при заминаването на влака, бай Траян, обикновен и честен по съзнание българин (за сръбско или за някакво отделно от бъл-гарското национално съзнание и дума не можеше да става при него) беше дълбоко засегнат от това събитие. Това трябва да се каже и за неколцината му другари, с които бе ходил в София, както и за многото други селяни от Македония, които са имали възможност в ония години на ниски доходи да похарчат за влак и да престоят в София по няколко дена, две и повече хиляди то-гавашни лева. Спомням си думите на бай Траян, който бе казал на жена си, в отговор на укора й, че е похарчил толкова пари, следното: „На, рекъл! На ти две иляди лева, да видиш дали ке ви-диш това, що съм видел я. Това, що видох, с пари не се купува, питай парите да видим дали ще ти кажат какво е било!
В Скопие съществуваше голяма секта дервиши. Те ходеха често из старата част на града и можеха да се видят по пазара и старата чаршия. Веднъж с неколцина познати семейно се отпра-вихме към джамията, в която те изпълняваха своята служба. Поз-волиха и да се качим в галерията, дето се качват и жени. Не бях виждал дотогава подобна чудесия. Обрядът им, доколкото си спомням сега (1975 г.) се състоеше в танц, всъщност бавни рит-мични движения. Ритмичността се определяше от силно гласно повторение на думата „алла, алла, алла, алла...", т.е. аллах до безкрайност, до припадък. В това гласно и монотонно повтаряне без прекъсване те изпадаха в екстаз и един по един хапваха и падаха. В такъв случай отвън се явяваха други турци и изнасяха падналия вън от централното помещение, гдето церемонията про-дължаваше още час-два. По-издръжливите не се смущаваха от припадналите и не прекъсваха молитвите си. Хванати за ръце или нехванати, в редица - права или в кръг, обикновено правостоящи, но и наведени напред или седнали, дервишите извършваха неиз-менно ритмични движения наляво и надясно с горната част на тя-лото си. Неизвестно кога и защо, най-старшият произнасяше за нас непонятни думи, навярно също молитвени, които другите по-демаха и повтаряха пак така продължително. Видяхме там и дейс-твително промушване на някои с кама през голата си ръка или през бузата си, без потичане на кръв. Промушеният продължаваше след това да се клати и да повтаря. Камите се поднасяха от ли-це, пак дервиш, влизащо отвън, види се, когато усещаше, че този акт е вече възможен за някого. Жестоко и драматично за нас, наблюдаващите. Някои жени реагираха с отдръпване назад или със затворени очи. Ние изобщо не можахме да издържим до края на службата и напуснахме джамията с дълго коментиране на ви-дяното, сякаш и ние бяхме обхванати от този унес на дервишите.
 Дервишите обикновено бяха възрастни мъже, облечени в дълги като раса дебели до глезените дрехи, с каквито ходеха и из града. Но имаше и от разни възрасти, дори и млади момчета чието участие в обредното танцуване се забелязваше явно от га-лерията, а се чувстваше и по пискливите им гласове в хаотичното на разни тембри повтаряне на молитвените думи.
Особеното военно и напрегнато историческо време не бе разклатило ни най-малко този религиозен екстазен дервишизъм у турците. Сякаш той съществуваше със своята първична сила вън от времето.
В началото на 1944 г., може би през месец февруари, сед-нал до прозореца в килията си над портата на Куршумли хан, ви-дях да влиза в музея един въоръжен до зъби, с бомба в пояса си и с каска възрастен германски войник. Това рядко се случваше. Германските войници нямаха време да посещават музеи, джамии и черкви или каквито и да било забележителности не само в Скопие. Забелязах, че войникът има и малка брада. След минута-две чух да се разговаря в коридора пред вратата ми на бъл-гарски и на сърбохърватски. След малко вратата ми се отвори и влезе прислужникът Теофил:
- Господин директоре, един Ваш познат германец иска да Ви види!
- Нека влезе!
Пред мене се изправи възрастният войник с каска и пълно въоръжение и с добре вчесана малка брадичка. Не можах да го позная кой е той.
- Добър ден! - каза той на български. - Господин директор Христо Вакарелски, каза той със свойствения му дълбок басов глас, нагаждайки правилно думите на български, но с явен сърбохърватски акцент.
- Да, същият! Какво обичате?
- Аз съм проф. Матъл, Йозеф Матъл от Грац! - каза той и обърна по-нататък на сърбохърватски, тук-там и на немски.
Професор Йозеф Матъл познавах от едно негово кратко посещение в София, в нашия Народен етнографски музей, през 1937 година. Тогава, това беше след IV конгрес на славянските географи и етнографи в София. Той беше чул за мене от някои участници в този конгрес, тъй като не присъстваше на него, но беше чел и мои работи, писани в Известията на музея и статията ми в първия сборник „Книга о Балкану", излязъл в Белград през 1936 година. Тогава, помня, проф. М. Арнаудов и Ст. Л. Костов му бяха дали вечеря в локала „Славянска беседа", на която аз не присъствах. Той попитал за мене и те му казали, че може да ме види на следния ден в музея, което и стана.
Не можах да го позная, освен че бяха минали почти или повече от седем години, още повече в тази войнишка екипировка. За мен, че съм директор в Скопие, научил от Васил Семзов, кой-то бил там като военен кореспондент на германците.
 В продължителния разговор от няколко часа, той изказа болката си и неодобрението си от хитлеристката война. Опряха и до мен - изказа той мисълта си - и аз да бъда мобилизиран със сакатата си ръка". (Дясната му ръка беше без пръсти, винаги увита в черна, като чорап ръкавица. Той пишеше с лявата си ръка, а с нея си служеше неловко и когато се хранеше.) Възмущението му беше покъртително, но нямаше какво да се прави. Довечера трябваше да бъде в Прилеп с влака, откъдето заминаваше за Албания. Разбира се, при това предупреждение, което той ми напра-ви, аз нямах възможност и да настоявам да ми остане на гости през нощта. Изобщо той изказа удоволствието си, че в това опас-но време на безлична военщина, поне в Скопие за кратко време ще срещне познат и миролюбив колега. И замина нещастният професор, обременен с ненавистните доспехи към една, както той се изрази, неизвестност.
След войната той дойде на конгреса на славистите през 1963 г., когато ми беше постоянен гост с г-жа Даутвиц и с проф. Креценбахер от Грац, а след това, през 1965 г., аз с Анна му бяхме на гости в Грац.
*                   *                   *
Посещението на царя в Скопие и местното население На 3 октомври 1942 г. се разнесе новината, че царят ще пристигне в Скопие. Интересът у населението към това събитие беше голям. Нашата хазайка каза на жена ми някак си въодуше-вено: „Мари Ано! Царот кел да дойде, их, да мога де го видам нашиот цар каков йе!"
На следния ден площадът беше още от рано ограден от кордон наши войници, стоящи гъсто един до друг. Движението към стария мост, към старата чаршия и към площада бе спряно. Хората обикаляха и минаваха Вардара през дървеното мостче по-горе от каменния мост и през много по-далечния по-долу бето-нен модерен мост. Народът започна да се трупа зад кордона още след очистването на площада. Ние с жена ми и децата заобико-лихме и се качихме в музея, сградата на който вместо с кереми-ден покрив, завършваше с широка тераса. Там се настани целият персонал, чиновниците от Търговската камара и мнозина познати. Към 10 часа се раздаде команда - подготовка за пристигането на височайшия гост и недълго след това по моста мина открита лека кола и още една друга след нея. В първата, до шофьора изправен стоеше царят. Раздаде се спонтанно „ура" от народа зад кордона, което „ура" като че ли нямаше да има край. Във втората кола имаше висши офицери. Когато колите спряха насред площада, царят се опита на няколко пъти да говори и овациите спряха. Тогава той започна с поздравления към скопските граждани и из-каза радостта си, че има възможност да бъде между население-то на този отдалечен български край. Ново „ура" заглуши думите му. Народът зад кордона беше натъпкан така, че яйце нямаше къде да се хвърли, както се казва. Но по едно време първите ре-дици напънаха, натиснаха гъстата редица на кордона, който започ-
 на да се огъва. Офицерите от местната военна част тръгнаха ядосани да възпрат предстоящото скъсване. Царят им махна с ръка да не се грижат за това. Не след много кордонът се скъса не на едно място, войниците бяха повлечени от народната вълна. И този народ - мъже, жени, стари и млади, облечени празнично, с „ура" се струпа от разни страни около колата на царя. И той ся-каш бе изскубнат, като дърво от корена му, и бе понесен на ръ-це по площада от гъстата тълпа с нескончаемо „ура". И така не минути, а повече от половин час... Човекът нито можа, нито бе нужно да доизкаже словото си. Всеки мъж, всяка жена правеше неимоверни усилия да се доближи до него, поне да го докосне с пръсти. Антуражът му остана като вкаменен в колите си. Какво изпитаха в първия момент тия хора не зная, но скоро бяха явно зарадвани и само следяха с очи как височайшият гост на Скопие бе носен като дете прав над главите на народа. От високата тера-са на музея можехме да наблюдаваме отлично това незабравимо народно ликуване. Най-после царят отново се качи на царската ко-ла. Изправи се до шофьора, благодари сърдечно за посрещането, което го развълнувало до сълзи (това вече при затихнали „ура" и глъчка) и съобщи, че иска да обиколи с колата си града и ще продължи за Велес.
Доволен, с ново „ура" народът се разстъпи откъм Военния клуб и колите заминаха край Вардара откъм гимназията и по-на-татък към манастира в Нерези. Народът дълго време не се разне-се, а коментираше, споделяше впечатленията си, радостта си, ня-кои бършеха очите си от появилите се неволно радостни сълзи по тях. Особено радостни и задоволени бяха онези, които бяха успели да се докоснат до царя. Това се чуваше из тълпата, кога-то си пробивахме път с децата за към дома.
Като стигнахме у дома, видяхме на двора хазяите Жарновски да палят огън, за да топлят за нещо вода в един голям черен котел. Хазяйката се затича към нас, срещна жена ми, пре-гърна я и като опиянена повтаряше:
- Господжо Ана, ама колко съм щастна, ама колко съм щастна, го видов и го фатив за дреата царот! За дреата го пипнав! Ама колко съм щастна, не знаеш! Царот, ма, царот.
Не се съмнявам, че посрещането е било не по-малко въл-нуващо, искрено, сърдечно, радостно навред по градовете и села-та, гдето е спирал този невзрачен конвой от две коли с един цар.
И човек се чувстваше действително горд и щастлив като българин при тая гледка. Ех, само да се махнат тези чужди войни-ци, си мислехме.
Така стана царското посрещане от народа - без речи, само с чувства!
*         *         *
Заварената в Народния музей желязна каса бе твърде мал-ка, при това с повредена брава и липсващ ключ. Направих поръчка във фабриката за огнеупорни каси на Бурджев в Плевен. След една-две седмици касата пристигна с влака. Стоварването и докар-
 ването й с камион до музейната сграда погълна усилията на 7-8 души хамали. След тази беда последва по-голяма: как касата да се изкачи на четвъртия етаж. Съществуващият голям асансьор още от напускането на сърбите бе значително повреден, а майстори-поправячи не можеха да се намерят. Оставаше все пак да се прибегне до човешкия труд. Два дена обикалях хамалските групи, които не бяха малко в Скопие. Някои от тях решително не се нае-маха да вдигнат касата на четвъртия етаж - по близо 90 стъпала. Над сто и петдесет килограма беше тежестта. Други искаха майка си и баща си, за да я изнесат, хонорар, колкото цената й. Какво да се прави? Може би специално скеле за макара. И на това бе-ше направена сметка от специалисти-строители. Но стойността на такова скеле, а и хамалите, без които пак не можеше да се мине, пак беше много голяма. Два дена някои от хамалите обикаляха красивата каса. Най-сетне дойде при мен един хамалин от нео-бикновено тежка категория и ми предложи едно възнаграждение, наистина голямо, но все пак силно снижено от дотогавашните калкулации.
- Господин директоре, ке даваш... (толко и толко) лева, я ке я изнесем и ке я турим тука в кабинето ти!
- Как ще я изнесеш, бе? Тя ще те смаже! Как един човек може да я изнесе толкова високо? Тя тежи сто и петдесет кила!
- Ке я изнеса, не лажем те, ама с мене ке са още четири хамали!
Тогавашните хамали в Скопие бяха съоръжени с носачна възглавница, самар й казваха. Нали е циганин, с него може да се проведе и пазарлък. Грош горе, грош доле, най-накрая се съгла-сих на известна сума с предупреждение, че ако я изпуснат и похабят хубавата и широка мраморна стълба и стотинка няма да им дам.
- Па да, господине! А я като кажем, да се знае. че ке го сторим. Господин директоре, я съм работил в Солун на пристани-щето и там никой не можеше да ми се опре!...
Добре. Слязохме долу, аз и целият персонал да гледаме как ще стане това изнасяне. Там чакаха четиримата му другари. Той им каза за колко сме се споразумели и ги подкани да вдиг-нат четиримата касата и да му я сложат на гърба. Някои от тях изказаха неодобрение с пазарлъка, но нали той ще бъде носачът, съгласиха се. И той преви гръб с лице към вратата на стълбище-то, като се разкрачи съответно и опря ръцете си о бедрата си. . Нелесно четиримата други можаха да подхванат отдолу чугунена-та каса и да я сложат внимателно върху самара му, така че из-пъкналият надебелен долен края на самара да не позволява изплъзването надолу. И така наведен, негова милост пое с малки крачки, хвана се с лявата си ръка за якото метално перило, а дясната остана на хълбока му и бавно, внимателно, запристъпя от стъпало на стъпало, като прибираше и двата си крака на стъпа-лото и след това пристъпваше на следващото. Другите четирима крепеха касата от двете страни по двама за ъглите при самара. На всеки десет стъпала той спираше да почине по две-три минути, 8 Другите с усилие малко повдигаха касата. Ние всички вървяхме
 пред него, страхувайки се да бъдем отдире, за да не би ла пад-не човекът и касата да се изтърси и да премаже някого. Колкото по-нагоре отиваше, толкова почивките ставаха по-чести. Едри кап-ки пот падаха по чисто белите стъпала. Към края дишането му започна да става все по-често и шумно. Най-после стъпи на чет-въртия етаж. Въведохме го в стаята на секретарката. Четиримата му другари пак внимателно вдигнаха касата над гърбицата на са-мара му и я положиха на пода. Исполинът циганин седна на поднесения му стол все така учестено дишащ, па извади от джо-ба си един не порядъчно чист пешкир и изтри лъскавото си лице. За почуди на всички нас, той не почива дълго на стола, След ка-то секретарката му заплати уговорената сума, стана и нищо не каза, но другите се заджанкаха да му дам нещо да се почерпи, защото ако и той и те са знаели, че е толкова тежка, и че е тол-кова високо, нямало да се съгласят. Разбира се, че им дадох от себе си нещо да се почерпят.
- Е, хаде сбогом, па кога има нещо друго тежко да носим, нас викай!
*                   *                   *
Скопие беше град с 72 960 души жители през 1941 г. -българи, турци, цигани, евреи и други. Разположен беше от двете страни на Вардар. Източната част повечето с турско и циганско население, западната - с българско и еврейско. Двете части бяха свързани с един седмосводест каменен мост, слабо възвишен към средата, по-нагоре от него имаше широко дървено мостче само за пешаци, а значително по-надолу - нов бетонен мост. Почти накрая на града имаше железен мост, по който минаваше желез-ницата Скопие-Куманово, Враня, Ниш. Южната част на града опи-раше до сравнително висок хълм, наричан Водно планина. До са-мия хълм беше болницата, а настрани от нея - християнските гро-бища. По-височко, в склона на хълма и сега са двете малки сел-ца Горно Водно и Долно Водно, а значително по-далеч от тях, на около 5-6 км. пак в склона на Водно планина - с. Нерези - със средновековната черква-манастир, със знаменита стенопис. Източ-ната част на града беше по-старинна. Разположена беше в по-ши-роко място и граничеше на изток с т. нар. Скопска цръна гора. В западната половина беше и гарата на Скопие, до самия град, построена на железницата Велес-Качаник, Санджака. На тази же-лезница и днес е гара Жостов, именувана от българските власти, след което железницата минава откъм източната страна на Вар-дар и след това по течението на р. Лепенец и Качанишката кли-сура. Заобиколен почти целият от височини, открит само откъм юг, откъм Велес, градът и полето около него имат обикновено по-топъл климат и снегът се задържа значително по-кратко, от-колкото София, например.
Значително старинен град, дори според някои учени център на Византия по времето на Юстиниан I, стратегическа крепост на турците още от завладяването на Сръбското кралство, в Скопие се намират много архитектурни старини, повечето от които се
 поддържат и днес. В източната, „турската" част се намират вели-колепни джамии, чиито сгради, кубета и минарета. ниските жи-лищни сгради и кривите улички в чаршиите, придават на тази част особено хубав ориенталски характер. Тя е приятна за разходки и битови наблюдения. По тия улички са и всички занаятчийски рабо тилнички и дюкянчета с напълно ориенталски романтизъм. Тук е и прочутият и обширен Куршумли хан. Построен през XVI в.. той се състои от две части: стопанска и търговска. Търговската част представлява четвъртита каменна сграда на два етажа. Стените и на двата етажа са дебели по един метър. В сградата се влиза през голяма дървена порта, направена от масивни дялани талпи, дебели към 12-14 см., съответно снабдена с яки брави и желез-ни подпорни лостове отвътре. На дясното крило на тази порта има прорязана малка вратница за влизане на хората. Долният и горният етажи са разделени пак с каменни и тухлени зидове, на почти еднакви по размери килии, 4Х4 или 4Х3,5 м. Прел тия ки-лии има каменен коридор с масивни четвъртити каменни колони, съставени от по два или от по един блок, споени с олово с пок-ривната сводеста каменна и тухлена зидария и с основния дебел каменен парапет. Трябва да се каже, че таваните на килиите и на двата етажа са кубести. Килиите на долния етаж са без прозорци отвън, а тия на горния етаж са с по едно мазгалесто прозорче -по-широко отвътре и по-тясно отвън.
Срещуположно на портата има друга такава, която води за втори двор, също укрепен с дебел еднометров зид, където около четирите му страни е имало навеси за търговските кервани и керванджии, които са минавали през предната част в задната която не е имала друг изход. Във времето, когато аз отидох, този втори двор беше значително разрушен и портата към него не се отва-ряше.
Кубетата на килиите от горния етаж са оформени декора-тивно над покрива с дебела оловна покривка и заедно с коминчетата от всяка килия тия кубета представляват красива гледка от всяка страна. Дворът е с калдаръм от широки каменни плочи, а в дясната му половина има изградено с дялани камъни кръгло басейнче с шадраван. През мое време шадраванът не работеше. За коридора на втория етаж се изкачва по две стръмни каменни стълби, със значително високи стъпала. Стълбите се намират до двете порти на хана. Когато влязох за пръв път в тази старинна сграда, намерих в нея не особено системно наредени по долния коридор множество археоложки паметници с гръцки, римски и турски надписи - стели, надгробни плочи с портретни изображе-ния и др. Никакъв инвентар нямаше за тях, нито номера по тях. Дървените порти бяха оригинални и по тях отвън и отвътре имаше множество съкратени изрази, имена и дати с латински шрифт от XVI, XVII и XVIII в., когато ханът е работел. Някои от тях аз изкопирах или преписах. Пред Куршумли хан е имало в недалечно-то минало дюкянчета, лавки, някои от които, полуразрушени, сто-яха още. Зад тях имаше всякакви други леки постройки, а по-да-леч, на около 50 крачки, запустяла и полуразрушена джамия. Тази грозна и запустяла фасада и част от страничните пространства
 вън от хана по мое нареждане бяха очистени от всички строител-ни материали и разни други боклуци и нечистотии, мястото беше настлано с хубава жизнена пръст и насадено с овощни дръвчета. В края или през лятото на 1944 г. прислужниците вече беряха плодове от тях: сливи, ябълки, мушмули и др. Беше почистен и ханът вътре, доколкото бе възможно и през 1944 г. килиите слу-жеха за, божем, сигурни скривалища от бомбардировките и като жилища за прислугата и за моето и на г-н Шоптраянов семейства, докато в хана падна първата бомба и се оказа колко илюзорна е здравината му по отношение на аеропланните бомби.
Освен почистването на Куршумли хан, устроих в него и ба-ня с вани и душове за редовно къпане на прислужниците. Това се наложи от крайната нечистоплътност главно на мъжете-прислужници от Скопие. Още в първите дни почувствах, че те почти всич-ки, освен Теофил Николов, когато влезеха в кабинета ми, внасяха със себе си нетърпима миризма. Трябваше да отварям прозореца след тях, за да се проветри. Питах ги дали ходят на баня и колко често, на което получавах различни отговори, от които се видя, че почти не знаят що е баня. Тогава ги задължих да ходят на баня всяка събота. Но това не даде резултати. Те пак идваха със своя „аромат". Тогава намислих да направя баня в Куршумли хан, в ко-ято безплатно и под контрол можеха да се къпят. Но за тази цел трябваше да се направи нов водопровод до самия хан, защото шадраванът беше с твърде слаб дебит, освен това не се знаеше връзката му с градската водопроводна мрежа.
Затова повиках майстор-водопроводчик и му разказах какво желая да направя: да вкарам обилна вода в хана, да се вкара на втория етаж, вътре да се сложи в една от килиите вана и един душ. Да се направи огнище за затопляне на вода за ваната. (То-гава още нямаше електрически бойлери). Поисках да отиде в Куршумли хан, да огледа мястото и да ми представи точна смет-ка както за материалите, така и за собственото му възнагражде-ние, като за всичко купувано от пазара (кюнци, тръби, вана, душ, мивки и всичко друго) да взима разписки или фактури от прода-вачите и сметка приблизителна за неговия труд. Като ми предс-тави тази обща сметка, съгласих се. Човекът започна да работи и в течение на месец или малко повече извърши всичко и водата потече обилно на втория етаж, гдето никога от построяването на сградата не бе текла. След изпробването на инсталацията, при плащането му поисках да направи обща сметкоразписка за „поп-равка на стария водопровод на Куршумли хан", в която се вписа-ха стойностите на купените материали според разписките и на труда му. Разписките и документите на купените предмети скъсах пред него и сумата му се изпрати. И така, постройката на баня, каквато не е имало никога и за която не разполагах с никакви пари, минаха за сметка на параграфа за поддържане на старини-те. И едвам след това всички прислужници, дори и техните до-машни, започнаха да се къпят и да не миришат.
На края на годината или по-късно дойде на ревизия самият началник на бюджетноконтролното отделение на Министерството на просветата. При ревизията не се откриха никакви нередности
 или злоупотреби. След това, разхождайки се по стария мост, аз го попитах:
- Господин Събев, настина ли не открихте нищо нередно?
- Да разбира се. Вашата секретарка е била твърде внима-телна и не е допуснала такива.
- Сега пък аз ще Ви кажа, че аз лично допуснах една та-кава нередност!
И му разказах случая с банята в Куршумли хан. На това той ме погледна и ми каза:
- За нас важат основните оправдателни документи за из-вършване на работа в духа на параграфите. Това, което сте нап-равили, не е редно и добре, че не сме знаели. Нямаше да Ви позволим да изразходвате за тази цел тия пари. Но направили сте го в полза на работата. И важното е, че в джоба Ви не е влязла нито стотинка. Дори и да бяхме открили това и да бяхме Ви дали под съд, нямаше да има никакви лоши последствия, освен едно предупреждение за в бъдеще.
*         *         *
Втори паметник в източната част на Скопие е църквата „Св. Спас". Построена на едно малко възвишенийце и вкопана дълбоко в земята. Забележителността й е в необикновено богата-та и художествена резба на олтарната преграда, дело на майсто-ри от Дебър.
Тук беше и църквата „Св. Димитър", почти в началото на старата чаршия, строена през миналия век, в която личаха надг-робни плочи със стари и нови български надписи на видни българи-скопияни.
Четвърти паметник беше голямата черква „Св. Богородица", построена също в източната част на града през 1835 г. с прекра-сен олтар от бял мрамор.
В същата част на града е и Калето, изградено на високия 60-70 м. бряг на Вардара. Днес (1941-1944 г.) там се намира во-енна казарма. Неговото състояние обаче е такова, че се нуждае от сериозно закрепване на стръмния му ескарп откъм Вардара.
Останалите паметници са прекрасни като архитектура джа-мии, които придават своеобразната ориенталска красота на тази част на града. Тези джамии са именно Гази Иса бей джамия, пос-троена през XV в. на мястото на черквата „Св. Георги", с изящно-то си бяло минаре; Султан Мурад джамия, също от средните ве-кове, в която изпълняват своите екстазни обреди привържениците ма дервишкия орден; Ая-паша джамия и др. Тук е и старинната, боядисана в червено, часовникова кула.
Бележит паметник, макар и не в града, а на няколко кило-метра източно от него, е монументалният високо построен римски водопровод от полите на Скопска църна гора за древния Скупи -с многобройни сводове, значително вече разрушен. Този водопро-вод прави величествено впечатление, гледан от много далеч.
Старата чаршия с ниските си занаятчийски златарски, коваш-ки, дърводелски, медникарски работилници, самарджийници. мед-
 никарници, леблебиджийници, шекерджийници, хлебарници и пр., и пр., която започва почти от „Св. Спас" по една тясна калдаръмена улица по посока на Куршумли хан, се разклоняваше на две, съ-бираше се пак и пак... представляваше един средновековен би-сер. Една от мечтите ми като директор на музея беше да я запа-зя напълно такава, като жив паметник за бъдещето, но протекли-те три години съвсем не бяха угодни за това. При напускането ми на Македония, тя си остана такава. През 1979 г. минах оттам, значителна част от нея беше наистина запазена, за щастие земет-ресението не беше я засегнало, но човешкият напредък след зе-метресението бе внесъл своите промени, въпреки старанието и намерението и на музейните ръководители след мене.
Бисер на Скопие от старо време е и каменният мост със седем свода и слабо наклонено към двата края платно. Строен е още през римско време, вероятно при император Юстиниан.
Скопие заварих (въпреки, че е бил център на т.нар. „Южна Сърбия") в неговия старинен, западнал вид. Новото в него бяха об-ществените правителствени сгради в българската му част, с която сърбите са целели да му дадат културна фасада, фасада на благосъстояние: беше построен до моста Народен театър, а на десния бряг на Вардара - офицерски клуб и Народна банка едни срещу други при изхода на моста с огромна конна статуя на краля Александър, пететажното здание за някакви учреждения и за етнографски музей, с локал на партера, красивата ж.п. гара и почти само това. От частните постройки в тази част на града ли-чаха само новите и някои китни, яко оградени жилища на голем-ци и професори-сърби, на портите на които стояха емайлирани плочки с предупреждение: „Пази, зли пас!"
Бронзовият паметник с огромен размер на крал Александър, сръбски „освободител" на Скопие, представляваше краля яхнал на кон. Този освободител, който, като пристигнал (като престолонас-ледник) през Балканската война там и го посрещнало едно моми-че с букет цветя, поел букета от коня и запитал момиченцето: ,Па ща си ти девойко?" и то му отговорило „Бугарка сум", за което той му зашлевил пред стеклото се население плесница. Това се разказваше с възмущение от хората тридесет години след събити-ето. Още тогава всички си казали, „турците оставиха народността, но от сега сърби ще ни правят. Бог да ни е на помощ!' И не слу-чайно думата „Македония" по време на сръбското владичество цели 22 години не съществуваше, а се наричаше „Южна Сърбия". Този паметник, разбира се, бе премахнат, но паметната глупост на бъдещия сръбски монарх се помнеше и се предаваше от уста на уста.
Старини в новата част на Скопие почти не съществуваха, освен една бейска чифлишка кула, останала само с каменната си зидария, но здрава до покрива. Зеещите й врати и мазгали не до-чакаха през трите години на нашето пребиваване там укрепване и привеждане в по-естествен и приличен вид. Тя си остана все съ-щият черен паметник от черно време. Земетресението обаче я бе-ше унищожило.
 Забележителност на западната част на града представлява-ше зданието на гарата, построена през времето на сръбския ре-жим. Не много голяма, двуетажна сграда, но правеше силно впе-чатление с покрития си перон, с пространната си приемна зала, с модерните си художествени стенописи. Пред нея имаше добре оформен площад, от който централна улица извеждаше право на площада при стария мост.
Зад тази градска част до полите на Водно планина в гро-бищата са намираше скромният кръст на полковник Борис Дран-гов. бележит и легендарен български полководец в Първата евро-пейска война, а преди нея и в Балканската и Междусъюзническата война, убит през 1917 г. при завоя на Черна. Скопиянин, той беше една от националните гордости на тамошното население. Новите ръководители на Народна република Македония обаче не се поко-лебаха след 9 септември подло да убият сина му, адвокат, в жи-лището му в София, гдето беше се оттеглил. Убиха го, за да уби-ят един от представителите на българщината.
Освен на многобройните културни дейци и борци за свобо-дата на българския народ от по-далечното и по-близкото минало, Скопие е родно място не само на полковник Борис Дрангов, а и на големи духовни и политически личности, като митрополит Натанаил (роден по-точно в близкото село Кучевище през 1820 г.). Скопие е родно място и на българския дипломат Тодор Павлов, който, като депутат в турския парламент по време на младо-турския режим, издигаше глас в защита на българите от Македо-ния. Най-после Скопие е центърът на многозначителния „скопски процес" на студентите-българи срещу сръбския режим, за да не споменавам участието му в борбите за българската независимост през годините след Освобождението на България.
И Скопие, както и всички градове в Македония, пък и в България, се отличаваше с това, че имаше улични просяци - не-дъгави, слепи, сакати мъже, регистрирани със съответни плочки с номер на гърдите (или и без такива плочки), заседнали на съот-ветни места по по-оживените улици, пазарищата, или край черкви-те, някои свирят с гъдулка, други пеят някоя провлечена мелодия, протягат ръка към минувачите за лепта, сложили паничка до себе си, в която милостиви граждани и гражданки пускаха по някоя па-ра. В Скопие с такива просяци се отличаваше старият каменен мост. Просяците седяха от двете му страни, приспособени за пеше-ходците. Интересно, че и през 1973 г., когато посетих Скопие на път за Охрид, на моста имаше пак просяци. И друга забележител-ност на вече модерния град - крайната нечистота. Край ресторан-ти и магазини, по площада, по булеварда и улиците - множество употребявани хартии и други амбалажи, а пред заключената врата на стълбището на Етнографския музей и Фолклорния институт, която е малко „на заслън", човек се изходил. „Ех, рекох си, няко-га Димче Тодоров вършеше това, или търпеше чужди ... в атели-ето си, сега разни „граждани" в тъмно време ги оставят навън..."
 Велес беше, като всички градове в Македония, крепост на българщината. Достатъчно е да се споменат имена като проф. Димитър Матов (пръв български етнограф) в новооткрития български университет и многобройните му трудове по българска етнография и езикознание, проф. Иван Георгов - един от нашите големи философи и педагози, археолога Андрей Протич и на мно-гобройните борци за свободата на българите в Македония и стро-ители на съвременна България, а преди това, през време на Въз-раждането бележитите имена на Йордан Хаджиконстантинов-Джинот и Райко Жинзифов, както и на Андрей Петкович и др.
Бележити и ценни от историческо и българско значение са и многото архитектурни паметници във Велес, като старият дървен мост, а също така и църквата „Св. Панталеймон" с уникалната си по красота галерия.
Прилеп бе не по-долу от Велес. Той е родно място на То-дор Кусев (по-късно старозагорски владика), Васил Крапчев, Мар-ко К. Цепенков, и много други основатели на българското читали-ще „Надежда", както и плеядата борци за свободата на българите от Македония, като братя Чакревци и др., а в по-ново време, през 22-годишното робуване под Сърбия, от тук са участниците в Скопския студентски процес, където бяха осъдени студентите-прилепчани Димче Чкатров, Харалампи Фукаров и Кирил Кузманов.
Исторически български забележителности са освен недалеч-ните от града старини от времето на Крали Марко, сегашната църква „Св. Благовещение" с бележитата дърворезба на олтаря, часовниковата кула и др.
Интересно е, че в градовете на Македония, гдето има и турско и друго инородно население, то е заселено обособено в други части на градовете, като тия части се наричат „турска мала', „циганска мала", „еврейска мала" и „бугарска мала" (в Ско-пие), „турска мала" и „бугарска мала" (в Охрид), „влашка мало" и „бугарска мало" (Крушево), „българско маало" и „турско маало", разделяни някога от суходолието „Отиня" (според П. Завоев, град Щип, София, 1943, с. 7), „бугарска маала" и „арнаутска маала" в Струга. Никъде няма да се казва „македонска махала" вместо „българска махала". Нещо също твърде важно в това отношение е издаденият през 1835 г. документ от турската власт да се пост-рои в Прилеп „църква за българския православен народ" (на турски „клике булгар ортодокс милети ичун").
Град Щип е родно място на стотици видни български кул-турни просветители и общественици от времето на Възраждането, като например професорите Л. Милетич, Йосиф Ковачев, Алексан-дър Балабанов, учителите Димитър Белаянов, Димитър Павлов Грозданов, Цветко Самарджиев, Александър поп Орушов, Арсений Костенцев и мн. др. или борци за свободата на македонските българи като Тодор Александров, Мише Развигоров и мн. др.
В Щип архитектурна забележителност от ранното турско време представлява каменния мост на р. Брегалница, по-величествен от Скопския на Вардар - с четиринадесет свода; бележита е и църквата „Света Богородица" в близкото до Щип село Ново село.
(Продължава в книжка 2)
 
 

Македонски преглед, бр. 2, 1996 г.
ПРЕБИВАВАНЕ В МАКЕДОНИЯ ПРЕЗ ВТОРАТА СВЕТОВНА ВОЙНА (1 ЮНИ 1941 Г. - 9 СЕПТЕМВРИ 1944 Г.)
проф. Христо Вакарелски
 

II. МОБИЛИЗАЦИЯ И ВРЪЩАНЕ В СОФИЯ
На 20.11.1944 г. бях изненадан в Скопие със съобщение, че ме мобилизират от 1.111. и ме изпращат като ротен командир на част, предназначена за изсичане на 6 000 кубика буков мате-риал в Шар планина, необходим за втора укрепена линия в Маке-дония срещу противниците на Германия. Изпаднах и в учудване и в ужас, още повече, че ми се съобщаваше, че ротата се състои от четири взвода: секачен, превозвачен, дъскорезен и охранителен.
Отидох веднага при майор Кецкаров, мой познат в Щаба на дивизията, от който всъщност излизаха тия мобилизационни наредби и му заявих, че изборът им е много несполучлив, тъй като аз никога не съм се занимавал с горянство и не ще мога да се справя със задачата. В Скопие има множество бивши търговци - българи, които са експлоатирали горите на Шар и са вещи поз-навачи на условията там. Освен това, мобилизираните местни ал-банци и българи, доколкото зная не са били никога редовни вой-ници и не зная как бих могъл да се справя с тях. На това ма-йор Кецкаров ми отговори, че нареждането е отгоре и че всъщ-ност положението не е толкова драматично: хората са селяни, ще могат добре да се справят с работата. При това подчерта, че вед-нага щом се изпълни задачата, ротата ще бъде демобилизирана. Придават ми се и трима други подпоручици за взводни командири
Попанастасов и още един (името му не помня), и двамата доб-ри българи-скопяни, и Пейо Танаков от Ловеч, който ще команду-ва взвода за моторни дъскорезачки. Този взвод е съставен от войници от Ловеч и Ловешко.
Недоволен от това, толкова повече, че имах редовно мо-билизационно назначение за 14-та дивизионна болница в Скопие, отидох и при генерал Бойдев, командир на дивизията. И с него се познавах, макар и официално. И той обаче най-любезно ми заяви, , че няма друг изход и че са се спрели на мен, защото това е най-целесъобразно.
Мястото, което бе определено за лагеруване на така комплектуваната рота, състоянието на времето, настроението на албанското население в полите на Шар и на запад от Качаник, слухът за засиленото партизанско движение в тоя край ме смутиха наистина, още повече, чепреди това бе дошъл до мен слухът, че съм бил в списъка на македонските партизани за ликвидиране, не като заслужил за това, а като един от видните културни предста-вители в Скопие - директор на Народния музей. Но нямаше що да се прави - заповед на военната власт не можех да не из-пълня.
Посетих вече мобилизираните хора в сградите на „Калето" на източния бряг на р. Вардар. Видях ги - преобладаваха бедни и опърпани албанци в двата взвода - секачния и коларопревозния. Охранителният взвод бе съставен от местни български селяни, и те бедни и зле облечени. Всички бяха в собствените си дрехи. Бяха им дадени само по едни ботуши и по една шапка. Някои имаха и по една вехта шинела, а повечето бяха със свои връхни дрехи. Представих им се чрез униформените вече двама подпору-чици - скопяни.
Пожелах да видя материалната част - колите и воловете за превозване на отсечения дървен материал от планината до га-рата на теснолинейката Каменица. Доколкото имах опит и позна-ния от нашия селски бит, бях поразен от извънредно слабия до-битък - крави и волове - и коли, в голямата си част дървени. С мрачни чувства се прибрах у дома. На следния ден отидох при майор Кецкаров и му съобщих своите впечатления и песимистични изводи, че с този човешки и веществен материал няма да може да се изпълни лесно задачата. Толкоз повече, че се настояваше от тяхна страна да се излезе на терена на 1. март. Той сви раме-не и ми даде да разбера, че няма друг изход.
След два или три дена пристигна и дъскорезният взвод със своите моторни гатери от Ловеч. Появи се въпросът за наста-няването на ротата в някое от близките на гарата села - Камени-ца или Дубрава. Изпратих подпоручик Пейо Танаков да отиде в тези села и да уреди настаняването. В деня, в който замина, имаше буря - сняг и дъжд. Той отпътува с влак до гара Качаник и оттам до село Каменица с теснолинейката. Вечерта се върна с отчайващ доклад: населението (албанско) по никой начин не се съгласява да приеме войници по домовете си. Мюсюлманската им религия не позволявала чужди мъже да шетат по дворовете и жилищата им. Той им привеждал разни аргументи, дори насилстве-но се опитал да настани хора, на което селските управници категорически се противопоставили, като казали, че ще се създадат големи неприятности и за населението и за ротата, което няма да бъде в интерес на задачата.
Всичко това ме накара в също такова лошо време да оти-да сам - лично аз да се опитам да уредя някак настаняването и на войниците, и на добитъка. Заповедта беше категорична и аз ка-то командир на ротата единствено отговарях за изпълнението й.
Отидох най-напред в с. Каменица. Отправих се към кметс-твото. Посочиха ми джамията, в която се помещавало то - в една от стаите й. Почуках на вратата и влязох. Заварих вътре 5-6 въз-растни албанци, кръстосали крака върху хасъри от двете страни на огнището до срещуположната на вратата стена. В огнището тлееха няколко пънчета.
- Добър ден!
- Добър ден!
 Те разбраха сигурно за какво идвам - офицер в това ло-шо време. След оплакването ми от лошото и студено време, на което те общо отвърнаха утвърдително, един от тях се обърна с въпрос защо идвам по това време и нямам ли някаква нужда от тях. Аз, без заобикалки, обърнат към всички, им съобщих, че пре-ди два дена може би и при тях е идвал един мой подчинен, за да разучи възможностите за приютяване на една рота войници в селото им с 40 коли и 40 чифта волове, но се върнал отчаян, че това не било желателно от тяхна страна. Ходил и в Дубрава и там го посрещнали със същия отказ. Затова сам съм решил да дойда, за да видя и да се убедя, че това е невъзможно и, ако е така, да се посъветвам с тях, какво може да се направи, за да се изпълни заповедта, която е неотменима и в противен случай ще доведе до неприятности и за войници и за стока и за население-то, пък и за офицерите. „Не може - казах - там, където има та-кова голямо село, като се разберем човешки, да не се намери колай да се изпълни една такава наредба". Казах им, че разби-рам много добре тяхното нежелание по религиозни причини да пуснат чужди мъже по домовете си и че аз с готовност бих из-ползвал някои празни плевни и яхъри или саи, които се намират вън от селото, ако те ми посочат такива, каквито вярвам, че има. Изтъкнах им обстоятелството, че имам 40 чифта волове на техни съотечественици, които не могат да бъдат оставени на открито в такова време, защото ще се разболеят и ще измрат. Кой ще пост-рада от това - пак бедни селяни, стопани на тия волове. Попитах ги няма ли негде саи - заслони - покрити или само завети от дървета и отрупани отвън със слама, в които аз съм съгласен да настаня добитъка, а войниците - в кошарите наблизо.
Като ме изслушаха с внимание, кметът, който бе най-възрастен, нареди да ми направят едно кафе и един от по-младите веднага се залови за това. Трябва да кажа, че още в началото ми поднесоха един висок стол, за да седна. На това мое предложе-ние, което видимо ги някак успокои, те ми казаха, че има зад гаричката такава голяма плевня в съседство с една воденица. В плевнята имало малко слама, колкото за легла на една малка част от войниците. Но и яхърът в нея може да побере воловете. В пристройката към воденицата могат да се поберат четири вола най-много. Друга подобна кошара имало на далечно разстояние в землището на Дубрава, но и тя нямало да отговори на нуждата, а освен това е и много далече.
Тогава ми хрумна да ги помоля да построят до 1 или 5 март високи заслони от дървета и слама, ако имат такава. След кратко съвещание на своя език тези „нотабили" ми отгово-риха, че с готовност ще построят такъв голям заслон, за какъвто и слама ще се събере от цялото село, но дървен материал нямат.
- До гора сме - казват - но такива са строги горските на пункта в селото, че сме принудени да събираме вършини по ре-ката и край селото за огрев. Не ни пускат да надзърнем в гората и ако заловят някого в нея, и глобяват, и бият!
 - Добре - казах аз - това лесно ще се уреди. Кажете ми само за един такъв солиден навес за 40 чифта волове и за зас-лон на стотина войника колко коли такива дървета ще трябват: за сохи - колове, за опорни напречни дървета и дървета за полега-то възправяне, наредени едно до друго.
След непродължително пресмятане, казаха колко коли дърва ще са необходими. Тогава им казах, че аз ще уредя въп-роса с горските за двойно повече дървета, та който докара една кола за заслона, да докара непременно и една кола за себе си, за дома си. Забелязах, че не очакваха от мен това решение. Лица-та им светнаха. Някой каза, че почти от всяка къща ще има да из-лезе по една кола.
Показаха ми где се помещава горският пункт, вън от се-лото, близо до Дубрава и аз отидох там. Заварих старшият горски стражар. Казах му каква е военната наредба, казах му за необхо-димите приготовления за лагера и че този лагер ще бъде постро-ен безплатно от населението на Каменица, за което е необходи-мо да отсекат толкоз и толкоз коли суров буков материал с из-вестни размери в дебелина и дължина. От техния телефон гово-рих с щаба в Скопие за решението ми, те го одобриха и казаха, че ще уведомят главното управление на военното укрепване на Македония, което се намираше в Прилеп.
Тъй като времето продължаваща да е крайно неблагопри-ятно за лагеруване на открито и още повече в планината, поради непрестанния валеж на сняг, и на сняг и дъжд, помолих щаба на дивизията да се съгласи за отлагане заминаването на лагера по-не до 15 март, с надежда, че времето ще се подобри, още пове-че, че в планината към мястото за сечището беше дълбоко засне-жено. Времето обаче се подобри към 11 март и аз изведох рота-та в Каменица, гдето албанците отпреди няколко дена бяха пост-роили заслоните и бяха докарали излишната слама в плевнята за постелка на войнишките легла.
Ротата излезе с всичкия си багаж и кухненски инвентар. На всяка кола имаше привързано по едно бреме със сено за неколкодневна храна на добитъка, докато се достави повече в са-мия лагер с вагон. Сравнително подобреното време позволи да се настаним добре още същия ден, за да можем веднага да се за-ловим за необходимата поправка на обикновения коларски път до сечището, което бе на около 12-13 км от лагера. И действител-но, въоръжени с кирки и лопати, войниците от секачния и коларо-превозния взводове успяха за първия ден да поправят разрушения от есенните и пролетните води път на протежение на няколко ки-лометра, а през следните няколко дена - и останалата част. След това трябваше да се пристъпи към построяване на колиби за се-качния взвод - 40 души, които трябваше да нощуват там, да не се изморяват със слизане и изкачване всеки ден, като бият изли-шен 24-26 километра път. Храната за цял ден щеше да им се из-нася с една от колите рано сутрин в нарочни съдове.
Неочаквано обаче на 19 март времето се развали пак зна-чително. Силен студ и снеговалеж. Войниците се прибраха в лаге-ра. Но за зла чест и храната за добитъка се привърши, а обеща-
 ният вагон не пристигаше. Въпреки тревожното ми оплакване до Скопие, това не се уреждаше. На сравнително открития лагер и без туй слабите селски волове мръзнеха, настръхнаха, потъмняха, а и липсата на храна ми създаде голяма грижа. Наредих няколко души от албанците-войници да отидат в селата Каменица и Дуб-рава да намерят и закупят царевична шума или сено, като им да-дох февруарската си заплата. И действително, как са постъпвали и как са пазарили това, докараха достатъчно фуражни произведе-ния, които можеха да стигнат според тях за седмица, докато вре-мето се отвърне. Казах им за дадените пари да вземат разписки от кметовете пред свидетели-селяни. Заповедта беше изпълнена акуратно във всяко отношение. На следния ден обаче пристигнаха кметът и един друг от общината на с. Каменица и ми предложиха да вземат всичките 40 чифта волове и да ги пазят в домашните си обори, за да ги спасят от студа. Нищо не искаха за това. Дори и за храната, която ще им дадат, докато стоят у тях, пари не искаха... „Добитъкът е - казаха те - на сиромаси хора и жално ще е да измре или да се разболее през тия лоши дни. Закупена-та вече храна няма да остане, все ще послужи на добитъка пос-ле. .."
Погледнах ги с известно учудване, с известно радостно недоумение. Какви хора! Каква човещина! Разбира се, съгласих се и наредих на войниците, на които бяха поверени чифтовете, всеки да отведе чифта си до Каменица и да го предаде на стопанин, определен от кмета и помощника му. И това стана. Когато се върнаха войниците казаха, че определените стопани чакали на ули-цата, поемали чифтовете и не позволявали на войниците да вли-зат в дворовете. Кметът казал, че стопаните сами ще доведат во-ловете, когато се оправи времето и когато аз наредя. Голям товар се смъкна от гърба ми, успокоиха се и двамата мои колеги -подпоручиците.
Третият подпоручик, на гатерния взвод, беше монтирал добре гатерите на съответни площадки и бе ги покрил с мушами, докато стоят без работа. Войниците през това време нощуваха ед-ни в опразнения обор, други - в плевнята, трети, които имаха и някоя завивка - под заслоните около напалени огньове, дърва за които събираха и сечаха из нискостебления шумак на север над широколинейната железница от Качаник за към Косово. Търпяха, не се оплакваха. А ние, и четиримата офицери - в едно преграде-но място на втория етаж на плевнята, което служеше за канце-лария.
Когато времето се оправи отново, съобщих на кмета в Ка-меница, че ще отидат войниците да си вземат воловете, та да обади на стопаните. След обяда, преди да тръгнат войниците, се-ляните вече доведоха добичетата - добре нахранени и почистени. На въпроса ми как да им се отплатя или какво да им заплатя за голямата услуга, кметът ми каза: „Ти, господин подпоручиче, си ни платил и още, ако имате някога нужда от такава помощ, пак ще ни се обадите." Видях у тия хора не само човещина, но че са и приятели на ротата. Може би, защото знаеха вече, че добитъкът
 е на техни сънародници, пък и по-голямата част от войниците бяха албанци.
Такива бяха селяните и от по-високо разположеното село Дубрава, през което минаваше пътя за сечището в Шар. Освен фуража, който бяха събрали, с войниците как са се държали не зная, но към мене се отнасяха крайно приятелски и винаги ме ка-неха на гости, когато ме виждаха да минавам през селото, а това ставаше всеки ден - нагоре и надолу. И аз се отбивах Отвреме-навреме. Черпеха ме с кафе, което приемах и с храна, която не приемах, защото обичах да се храня с войниците.
Когато в първите дни на април времето се подобри значи-телно, пътят до сечището вече беше оправен, лагерът на секачите - завършен и пристъпихме към сечене на маркираните от по-рано, преди да дойдем тук, буки. Разделих взвода на 13 тройки, всяка от които разполагаше с по една жага и три брадви. За голямо съжаление никой от секачния взвод не бе от планинско селище и никога не бяха се занимавали с горянство. Освен това трионите се оказаха много обикновени и слабо режещи. Присъствах повече или по-малко при всяка тройка. Видях, че всички работят крайно несръчно при отсичане на буките, след като аз им нареждах от коя страна да започнат да секат, за да не се закачи дървото за другите при падането. Всички обаче търкаха вяло или енергично, но с часове не можеха да отсекат нито едно дърво. Някои не можеха да забият бичкиите и до средата на дървото, при това след няколкосантиметрово засичане, бичкията все по-тежко може-ше да се провлича, преди да можеше да се действа с ками. Явно се очертаваше трагична перспектива за изпълнение на задачата. По такъв начин нямаше да можем да отсечем и минимално коли-чество за цяла година. На следния ден се обадих по телефона в Прилеп, че работата не върви, главно поради негодни, ненаострени жаги, жаги без „чапраз", освен това мобилизираните хора не уме-ят да извършват тази работа. Отговориха ми, че трябва да се ра-боти с дадените сечива, защото други няма, а също така. че и други хора няма. Длъжен съм бил да бъда по-строг с войниците и всяка седмица да съобщавам за отсичането на минимум от 250 кубически метра букови трупи, за да може в продължение на 6 месеца да паднат 6 000 кубически метра, и че ако това не стане, лично аз ще отговарям. Наистина затегнато положение. Следваха седмици, през които аз бях принуден на отговарям на прекия си началник от Прилеп капитан инж. Овчаров, пловдивча-нин, че не мога да съобщя, че повече от 20-30 кубика през сед-мицата са отсечени, защото при известните им обстоятелства, въпреки всички усилия на войниците, повече не може да се пос-тигне. Следваха пак заплашвания, че провалям работата, но не ми помагаха, за да се постигнат по-големи резултати. И така продължи през целия април. Тревогата ми не остана незабелязана от войниците-албанци, с които аз често споделях мъката си. без да искам съветите им, защото знаех, че те не са в състояние да
 ми помогнат. Те не че не желаеха да секат по-ефективно, те
просто не умееха.
Една вечер в лагера дойдоха двама от войниците албанци от секачния взвод и ми заявиха, че селяните в с. Дубрава са специалисти-горяни, планинари и притежават специални, големи „аме-рикански триони", и умеят да секат такава едра гора. Те двамата и още няколко души от взвода биха могли да се спазарят с та-кива дубравчани да отсекат толкова кубика, колкото се падат на тях а те да бъдат пуснати, освободени да отидат по домовете си... Това ме учуди много... как мога да позволя такова нещо? И без това отсичането на необходимото количество не можеше да се изпълни, при това кой ще ми позволи да сторя това, като аз нямам право да заменям мобилизирани с наети хора. Казах им, че това е невъзможно, но че ще си помисля. На другия ден те пак дойдоха при мен:
- Ние виждаме, че ти много се тревожиш и искаме по то-зи начин поне малко да помогнем!
- Колцина сте вие във взвода, които можете така да се откупите? - попитах аз.
- Ами десетина-дванадесет души.
- А останалите 28-30 души?...
- Е, те ще останат да секат...
- Не може! Нямам право, ще бъда осъден, а може и зас-трелян за това, че освобождавам мобилизирани хора... След известно мислене, като на шега им казах:
- Щом сте толкова богати, за да се откупвате по този на-чин, защо не заплатите отсичането на всичките 6 000 кубика тру-пи, та и другите, сиромасите от взвода да си отидат!
- Е, много ще ни струва, не можем толко пари да дадем! - И си отидоха.
На третия ден дойдоха пак.
- Намерихме му цаката. Говорихме с дубравчани - 21 ду-ши да отсекат за месец и половина всичкия материал. Готови сме да платим!
Погледах ги, погледах ги, пък им казах:
- Знаете ли на какъв огън ме печете? Ако аз направя то-ва, ще бъда застрелян!
- Ние ти казваме, че никой няма да узнае. И в селата си като идем. няма и жените ни да знаят. Ще казваме, че за това време сме в отпуск, да си видим домашната работа. Ние като ка-жем, да знаете албанската дума - беса та бессо.
- Добре, като е така. Доведете ми утре трима такива Дубравчани със своя жага в сечището, за да видя как ще рабо-тят, пък тогава ще решавам!
На следния ден отидох на сечището и заварих там трима Цивилни дубравчани с една дълга към три и повече метра жага с разномерни зъбци в чапраз, т.е. едните извити на ляво, другите -на дясно. Отидохме до една бука. която имаше диаметър около м. Тези хора, като огледаха положението и между другите буки, заеха такова място - двама от тях, които ще работят с триона застанаха така, че като режат, буката да падне между другите
 дървета и да не се закачи с върха си за тях. Третият им другар издяла три-четири яки ками и застана между двамата срещу дънера. Двамата започнаха да движат един към друг триона ниско до земята в хоризонтално положение. Имайки предвид досегашни-те си наблюдения на рязане със служебните малки жаги и усилия-та на войниците, стори ми се, че тази жага се движи без усилие от новите хора. След жагата, която сякаш сама потъваше в дъне-ра, оставаше видимо широк рез, а от двете страни на дънера се сипеха като с шепа стърготини. Когато трионът стигна вече към половината на дънера, третият албанец сложи в прореза две от камите - едната малко към единия му край, другата - към дру-гия и равномерно почна да ги набива със задната част на брад-вата си. Едновременно с търкането на жагата, тия ками все по-лесно и по-лесно се забиваха, докато буката явно започне да се наклонява в противоположната посока. Тогава третият албанец отиде към другата страна и засече буката малко срещу острието на жагата. Другите двама продължаваха да търкат и дървото все повече се наклоняваше. Третият продължаваше да набива камите. Когато камите се забиха с дебелите си краища в реза, буката с трясък се повали в желаната посока, като между отрязаното с жагата и засеченото с брадвата на дънера остана малко отчупено.
Това стана за 30-35 минути. Аз гледах часовника си. След това и тримата взеха брадвите си и окастриха буката от всички клони, до оная част на върха й, до която дебелината й можеше да даде труп в определените от военните власти разме-ри. Размериха общата дължина с държалетата на брадвите си, ко-ито имаха определена дължина от 1,05 м и означиха на кои мес-та може да се нареже на трупи, пак с определената дължина. Двамата бичкиджии нарязаха буката, а третият или сменяше няко-го от тях или доизглаждаше съковете по отрязаните вече трупи. Всичко това зае около два часа и на земята вече лежаха четири трупа с кубатура към 5 метра. Според тримата, ако бъдат седем групи, ще отсекат гора и ще я нарежат на желаните трупи за око-ло два месеца, което значеше, че в края на месец юли може да се привърши със сеченето.
Като излизах от заявлението на майор Кецкаров и на ге-нерал Бойдев, че работата е срочна и че след това ротата ще бъде уволнена, реших да прибегна до наемането на седем групи по трима специалисти-горяни, и да освободя през времето от два месеца секачния взвод. Повиках лицата, които искаха да се отку-пят и им казах:
- Ще си пазарите седем групи, какво ще им плащате, не искам да зная, ще ги доведете тука да им дадете шапките и бо-тушите си, а вие ще си отидете по домовете и ще чакате да ви повикам, когато те свършат сеченето. Но, както ви казах, ако не искате да ме разстрелят - пълна тайна!
Така и стана. Седемте групи от Дубрава, екипирани с вой-нишки шапки и ботуши, се настаниха със своите сечива в колиби-те в местността „Буковик" - участъка на сечището. Другите си
 отидоха през нощта. Нововербуваните 21 човека получаваха хра-ната за 40 души и работеха.
По такъв начин аз започнах да съобщавам на капитан Ов-чаров по телефона всяка седмица за определено количество гото-ви трупи, за да изпрати горски стражари да ги маркират, та да бъдат извозвани. Той отначало се учуди на настаналия обрат, но някак си му обясних, че хората навикнали на работата и се спра-вят вече добре.
Започна и превозването след първото маркиране. Но, нова беда! Непригодните за такъв товар коли се оказаха твърде слаби. Много лесно се чупеха по стръмния планински път. Някои дори се счупиха още при натоварването на по-дебел труп или на два по-тънки, В продължение на две седмици десетина от колите стана-ха напълно негодни. Несръчните колари не бяха в състояние да ги оправят. Съобщих тази нова беда в Прилеп. Отговори ми се: „Виж там, справяй се, както можеш, но гледай гатерите да работят не-прекъснато!" Разбира се, те работеха, но капацитетът им бе твърде малък. Помолих да ми се изпратят поне два камиона. Нямало. Е, тогава... колкото може. Материалът в Буковик все повече остава-ше неизвозен. Най-после, в началото на август маркираната гора бе изсечена и готова за извозване. Горските установиха, че необ-ходимите 6, 000 кубика са приготвени. И те, и аз съобщихме това в Прилеп. Това беше към 10 август. Веднага след това от Прилеп с една джипка пристигнаха капитан Овчаров и полковник Ценов(?) Беше привечер, към 4-5 часа. Аз слизах сам от Буковик, гдето ве-че бяха настанени мобилизираните секачи, които за мое успокое-ние пристигнаха акуратно, като им съобщих по войника Мак-сим Чабрилов по селата им.
Срещнахме се над село Дубрава. Аз, както винаги, бях небрежно облечен, с разкопчана куртка, фуражката в ръка, никакво оръжие по мен.
Спря джипката, от нея слезе капитанът. Аз сложих шапка-та на главата си и му козирувах. Той ми каза, че и полковникът е в колата. Аз се приближих да го поздравя. Той се подаде изпод чергилото и ме запита:
- Вие ли сте ротният?
- Аз съм - му казах.
- Какъв офицер сте Вие, така разпасан? Къде Ви е оръжи-ето? Как може тъй! На какво прилича това!
- Господин полковник, тук другояче не може да се рабо-ти и да се живее. Личното оръжие само ще ни унищожи, а строго-то казармено отношение с войниците ще разстрои съвсем работа-та. Хората в по-голямата си част не са служили като редовни войници и предпочитат да служат под наредбите на офицери-приятели, като знаят само, че офицерите са да командуват, а войни-ците - да слушат.
Този полковник обаче едва ли можа да ме разбере. Видях, че той беше с наочниците на ограничен казармен командир. Друго нещо личеше у капитана, който беше запасен.
Слязохме в лагера Каменица. Наредих в кухнята да приготвят нещо за вечеря, макар и по-рано. Тогава насаме им разка-
 зах положението, в което се намирахме и работехме. Именно местността Буковик беше на един от пътищата на сръбските партизани. Недалече някъде те се срещаха с македонските и ал-банските. Всяка заран, когато посещавах секачите, за да проверявам как отива работата, те ми съобщаваха, че през деня минавали партизани.
- Питаха ли ви какво работите и не ви ли заплашваха не-що? Не се ли заканваха и не забраняваха ли да се работи?
- Не, разпитваха ни това-онова, кои са ни началниците какви са и ние им казвахме, почерпвахме ги с цигари, и те си зад-минаваха. Нищо не ни сторваха и ни казваха да си работим.
Всъщност, какво са говорили аз не можех да знам, но предполагам, че са питали и за мен, ротния им, и за другите офицери. Обстоятелството, че нищо не предприемаха срещу сека-чите и че ги съветвали да си гледат работата, ме успокояваше, че нямат намерение да действат срещу работата изобщо. Всичко то-ва аз вземах върху себе си. Смятах, че само либералните ми от-ношения с войниците и населението, както и моята офицерска обезоръженост са причина за невраждебното им отношение към нас.
Разказах им и това, че стопанинът на кошарата, при която беше лагерът ни - млад мъж, под предлог, че бил преследван от някои свои съселяни, беше получил от нашите власти право да носи оръжие за самоотбрана. Наричаше се Мустафа Баждаров, често ни спохождаше.
- Крия се - казваше -от моите кръвопийци и ги дебна същевременно.
Вярвах на това, като знаех колко силно държат албанците на родовата кръвна вражда. И другите селяни потвърждаваха то-ва. Приемах това, но все пак, при съществуващата политическа об-становка допусках и друго прикрито поведение на Мустафата.
Казах им и друго нещо, че към края на май месец дойде след дълги приключения от България (от родното ми село) жена ми да ме види в Каменица. Аз я изведох до Буковик да види где сечем гората. Тогава обаче се яви циклон и заваля към обяд си-лен сняг, затрупа и шума, и трева, и цветя. На слизане под Дуб-рава, на около 150-200 м вляво от пътя видяхме около десетина души с пушки. Тя се изплаши да не би да са партизани и да не ни направят нещо. Успокоих я да не се бои и да не им обръща внимание, а да си слизаме спокойно. И наистина, те ни изчакаха да минем, останаха на мястото си и ние слязохме надолу, и ми-нахме през селото по посока на лагера ни.
Трета случка. През топлите дни аз спях в една от колите на хлад. Една нощ се събудих от някакви удари наблизо, прилич-ни на рядка пукотевица. Дойде до колата ми един от ротната ох-рана:
- Г-н подпоручик, във воденицата има партизани и стрелят към нас! - ми каза той уплашено.
Попитах охраната на постовете ли е и по какво са познали, че това е стрелба от партизани.
 - Друго не може да бъде - каза той - нема-нема. па се изстреля, чуват се и куршумите. Ние сме залегнали отсам вадата (рекичката, на която бе воденицата) и сме готови също да стре-ляме.
Поослушах се, наистина имаше отвреме на време няколко
такива пукотевици, но свистене на куршуми нямаше. Станах оба-че опасах пистолета си и тихичко в мрака се доближих до залег-налите срещу воденицата войници. Направи ми впечатление, че от няколкото изгърмявания - три-четири наведнъж, не последваха свистения на куршуми. След известна пауза пак няколко изгърмя-вания, но някак не приличаха на пушечни или пистолетни. Полека-полека с едни от охраняващите войници минахме през мостчето на воденицата и се затаихме. След около 15-20 минути чухме пак подобни пукотевици явно от яхърчето на воденицата. Убедих се, че това не е стрелба, а нещо друго, като че ли нещо блъска-ше отвътре на вратата на оборчето. Приближих се и в същото време - пак. Побутнах, вратата се поотвори, но някакво животно като че ли натискаше. Приближи се и войникът. Насилихме вратата и погледнахме. Оказа се, че магарето на воденичаря, вързано зад вратата, легнало и се преметнало по гръб и отвреме навреме се опитва да стане, но не може в тясното яхърче и рита с подко-ваните си крака вратата...
Ето как „храбрите" войници от охраната пред потулвания страх от партизаните бяха изпаднали в паника. Изпаднали в пани-ка, те представиха пред мен тези тропотевици като нападение от партизаните. Воденичарят, като затворил магарето, бе си отишъл у дома и го нямаше да се занимае с извърналото се по гръб ма-гаре.
Тези няколко случая изложих пред двамата си началници, за да разберат, че ние сме в несигурен за работа район и че са-мо голям такт от моя страна можеше да парира някои, неприятности. Казах им и обстоятелството, че двамата подпоручици-скопяни не смееха да излязат вън от лагера и аз ги бях оставил да стоят там, и службите им вън от него следях сам.
Полковникът поомекна. Той почувства, че моите обяснения са правдиви. Нахранихме се. Дойдоха и другите подпоручици. Раз-бира се. те не се оплакаха от нищо и се явиха на трапезата, по-викани от мен, добре стегнати. След нахранването капитан Овча-ров ме повика настрана и ме попита
- Господин Вакарелски (не подпоручик!), ясно е всичко това, което ни разказахте. Не се сърдете на полковника. Аз обаче все още не мога да си обясня как стана това, че повече от месец не можахте да отсечете и малка част от гората, а тук в почти Два месеца цялата гора е изсечена. Как стана това? Бих искал да зная това само за себе си. Зная кой сте, имам доста сведения за Вас от разни места, че сте добър човек, активен и пр., но това не мога да си обясня. Тази промяна в темпа на работата как стана? Бях останал с убеждението, че както вървеше, година нямаше да ви стигне за отсичането на необходимите 6 000 кубика.
Погледнах го упорито в очите и ми се видя много добър и честен човек. Погледнах го и му казах:
 - Г-н капитан, виждате, че работя почти изключително албанци, а те са хора на дадената дума. Обещаят ли нещо из-пълняват го. Ако и Вие ми обещавате честно, че това, което ще Ви кажа, ще остана само у Вас, ще Ви обясня.
- Вярвайте ми!
И аз му разказах накратко своята рискова наредба, знае-йки добре какво последствие може да има за мене, ако научат военните власти. Но от друга страна ясно съзнавах, че съм поел задачата да изпълня сеченето колкото се може по-скоро. Никакви други форми не биваше да попречат на това.
Тогава той с учудване сложи ръката си на рамото ми и ми каза, че наистина съм сложил главата си в торбата с тази постъпка да разпусна войниците от секачния взвод за два месеца и да ги заменя с немобилизирани.
- Но, драги Вакарелски - заключи той - не може ли да направите подобно нещо и с превозвачите?
- Не! - му казах - Щом знаете вече това, аз не мога да го повторя, защото може да стане беля. Моля Ви да изпратите поне един камион, защото при това положение по-голямата част от трупите ще изгният в Буковик. Виждате онази камара изпотро-шени коли, а скоро ще се изпотрошат и останалите. Моля Ви. взе-мете мерки.
Удовлетворени или неудовлетворени, те си заминаха за Прилеп. Не ми обещаха и камион. Няколко дена след това, може би беше през последните десетина дена на юли, пристигна в лаге-ра един камион. Шофьорът беше войник. Представи ми се, че има назначение да превозва трупи от Буковик до Каменица. С този камион и с по-добрите волове и коли превозването вече ставаше по-бързо и аз вярвах, че докъм средата на септември всичко ще се привърши, и ротата ще бъде демобилизирана.
В първите дни на август в лагера пристигнаха генерал Бойдев, окръжният управител Д. Раев и няколко души полицаи и войници, за да видят какво е положението с дърводобива. Вече наредените на фигури избичени материали, и отрупаните трупи за избичване при гатерите ги задоволиха и след размяна на някои мисли по хода на работата, за настроението на войниците и на населението към нас, те се върнаха в Скопие. Стана дума, естест-вено, и за партизаните: явяват ли се по тия места, опитват ли се да ми пречат, какво говори населението за тях и други подобни. На всички въпроси им отговорих успокоително, тай като и аз бях напълно спокоен.
Между това аз вече бях загрижен и обезпокоен от жандармерийската дружина, каквато отскоро бе настанена в Качаник. По този въпрос обаче те не отвориха дума, нито пък аз им се оплаках. Работата се състоеше в следното: Единственият най-грамотен и най-отракан войник в ротата ми беше мобилизиран от не-далечното селище на колонизирани сърби и се казваше Мак-сим Чабрилов. Той се числеше към взвода за охрана. Пишеше добре, макар и не на книжовен български език, та го взех на ра-бота за писар, колкото да води бележки за доставените трупи, за получените провизии и др. Добре сложен физически, спретнат и
 добре облечен в селските си дрехи, с гъстите и неподстригани буйни мустаци, той вдъхваше вяра и можеше да му се възлагат задачи да отива в Скопие и изобщо да ми бъде връзка със слу-жебните места и със селяните. Войниците - местни българи и ал-банци - също се отнасяха с респект към него. Той обикновено пребиваваше в лагера и биваше в помощ на домакина и готвача, пък услугваше и на другите офицери с изпълняване на поръчки, когато го изпращах до Качаник или до Скопие.
Един ден, няколко дена преди идването на генерал Бой-дев и на окръжния управител, в лагера пристигнаха двама войници-жандармеристи. Заявиха ми, че са изпратени от своя командир в Качаник да отведат при него служещия в ротата ми Максим Чабрилов. На въпроса ми защо, отговориха, че не знаят добре за-що, но доколкото разбрали от някои обяснения на началството си, той бил имал връзки с партизаните по тия места. Казах им, че без заповед на моето началство, именно от дивизионното управление в Скопие, не мога да направя това, още повече, че той ми е най-довереното лице, че е моя лична охрана и че той и нощува при мен в стаята ми, като посочих и едно от леглата на другите офи-цери. Казах им още, че този човек е под прякото ми наблюдение непрекъснато от първи март и мога да гарантирам, че той няма сношения с такива „елементи", и че ако за него са получени по-добни сведения в дружината им, те са клевета от някои албанци, които имат изобщо неприязнени отношения към сърбите, колонизи-рани на землищата им.
- Така да кажете на своя капитан: че няма да го дам и че аз отговарям за него. Когато сляза в Качаник, ще посетя щаба ви и ще поговоря с капитана. Не може така-току да разстроя службата си, още повече, че на него именно, аз съм поверил и живота си.
Жандармеристите си отидоха и аз сметнах, че този въп-рос вече е уреден, та затова и не говорих по него после с гене-рала. Все пак всичко това разклати у мене твърдото убеждение, че той няма връзки с партизаните, защото наистина той нощуваше в лагера, но често ходеше да нощува и у дома си, което не беше много далеч. Но дори и да беше така, както казваха жандармеристите. може би аз затова вършех спокойно работата си именно по заслуга на Максим.
Споделих своята сигурност и съмненията си само с под-поручик Танаков, командира на дъскорезния взвод. Той бе на същото мнение, че Максим може да се среща с партизаните, но ка-то добър човек говори с тях в наша защита.
На 12 август (това помня много добре, защото преживях този ден с голямо душевно напрежение) същите двама жандармеристи пристигнаха и ми връчиха писмена заповед от началство-то си да им предам Максим Чабрилов. Казах им, че тази заповед че е важна за мене, че трябва да имам заповед от моето пряко началство, както им казах и по-рано. Те обаче бяха толкова сигурни в изпълнението на заповедта на своя капитан, че бяха дош-ли с файтон, който чакаше на шосето пред нашия лагер. Разгово-рът ставаше пред квартирата ни - плевник, гдето и Максим пома-
 гаше нещо на домакина, видимо спокоен, но като поглеждаше към нас, виждах как пребледняваше. Най-после се съгласих го отведат в Качаник, но казах, че и аз ще отида с тях, и с него Те се съгласиха. Стегнах се и казах на Максим да се стегне и да се качи на файтона без пушката си, с мене и с войниците-жандармеристи, които седнаха на предната седалка, а ние с Максим - на задната. До Качаник - нищо особено. В мълчание стигнахме до щаба на жандармерийската част. Влязохме и четиримата при капитана. Той заповяда войниците-жандармеристи и Максим да из-лязат и почакат пред вратата. В разговора ни капитанът надълго и нашироко ми изложи, че има сигурни сведения, че Максим Чабри-лов е в постоянна връзка с партизаните - сръбски и албански които си правели срещи в гората, гдето ние работим. Тези връзки били още от времето, когато ние сме отишли там. Той не пожела обаче да ми документира отгде има тия сведения и дали поради тия връзки са последвали някакви акции или поражения от страна на партизаните. Това, което бях казал на войниците по-рано, казах и нему и му потвърдих, че аз още по-зорко го следя, и че гаран-тирам лично за неговата дейност. Той беше доста нахален, за да ми каже, че с главата си отговарям, но тъкмо, защото го защита-вам засега го оставя, поради доверието към пагона ми и поради сведенията, които имал и за мене. Повика един от войниците и му заповяда да ни откарат обратно с файтона до Каменица.
По пътя, не знам защо, войниците (разбира се бяха добре въоръжени) на няколко пъти ни попитаха не желаем ли да се „разходим", т.е. да слезем от файтона по някаква естествена нуж-да. Аз бързах да кажа, че нямам подобна потребност, а след мен и Максим. И така стигнахме до лагера, слязохме на шосето там, където файтонът бе спрял и преди и почакахме да обърнат фай-тона и да си заминат, и чак когато се отдалечиха значително, се смъкнахме по пътеката към нашата „плевня".
Влизайки в обиталището ми при другите колеги, Максим се строполи на един от столовете, пребледнял, ни жив - ни ум-рял. Като му попремина малко, каза:
- Фала богу, останао сам жив!
Той беше смъртно изплашен, че жандармеристите искат да го ликвидират. По-късно, без да признава, че има връзки с парти-заните, ме наричаше свой спасител, че на мен дължи живота си и т.н. Аз го успокоявах всякак и дори му предложих, ако пък все още се бои за себе си и за семейството си, че съм готов да му помогна, като предложа да го интернират със семейството му негде из вътрешността на България, гдето ще му намерим и ра-бота, докато се размине това лошо време. Той решително отказа.
- Тука че си седим, па ща е бог рекао!
И остана, и служеше честно и почтено, акуратно и навре-ме изпълняваше поръченията ми. Правеше ми впечатление, че и всички войници видимо се държеха приятелски и почтително към него.
На 20 август пристигна един поручик, софиянец, някакъв чиновник от Министерството на благоустройството със заповед де ме замести, а мене преместиха на постоянното ми мобилизаци-
 онно място в 14-та дивизионна болница. Пристигна той, както по-добава, стегнат и още от първия момент се показа строго дис-циплиниран. Събрах офицерите от ротата и им го представих. Пре-даването на ротните работи и имуществото трая 4-5 дена. През тия дни той ходеше да нощува в Скопие и идваше с ранния влак сутрин. Аз продължавах да ръководя работите до заминаването си. При мене идваха войници по разни случаи и всеки, както мо-жеше и знаеше, така козируваше и поздравяваше. Той до едно време търпеше това, след това почна да строява дошлия войник по-добре да отдава чест, по-стегнато да се явява, по-стройно да се държи. Колкото можеха, те изпълняваха това и същевременно някак си ме поглеждаха под око, като че ли искаха да кажат:
„Какво иска от нас, нестроеваците?" Като си излизаха, той обръ-щаше и на мен внимание многозначително:
- Много сте ги разпуснали, няма никаква дисциплина!
- Г-н поручик - казвам му - моля Ви и Вие да бъдете по снизходителен в това отношение. Тук имате работа с нестрое-ваци, при това повечето са и от чужда народност. Освен това, намираме се в особено тежка обстановка - партизанско свъртали-ще и срещалище. Аз нарочно търпя подобни отношения. Гледам на тях преди всичко като на хора, насила мобилизирани. Отношението на офицера към тях трябва да е приятелско, за да могат да се задържат в частта.
Този поручик, презимето на когото бе неособено, докол-кото си спомням - Георгиев, остана на своето и така се разде-лихме.
Аз заминах непосредствено след това за новото си назна-чение - санитарна рота в 14-та дивизионна болница, с лагер в близкото до Скопие село Драчево. Тогава вече започна изтегляне-то на германските войски откъм Гърция. Времето ставаше все по-критично. Един следобяд аз отидох в Скопие по работа и през старата чаршия се движех към Куршумли хан, гдето след евакуи-рането на музея в Кочани и на семейството ми в Момина клисура Пазарджишко (родното ми село) бе моята Скопска квартира. По едно време (това бе на 1 или 2 септември) зад мене някой из-вика:
- Господин подпоручиче, господин подпоручиче! Тъй се обръщаха към мене албанците в Каменица. Обър-нах се и видях дългия взводен помощник на секачния взвод, ре-довния войник Хасан.
- Чакайте, искам да ти кажа нещо!
- Бързам, Хасане, ела в Куршумли хан и там ще ми кажеш!
По пътя не приказвахме нищо, но ми се видя доста нес-покоен. В Куршумли хан той веднага, със сядането в стаичката, започна:
- Господин подпоручиче, идвам при теб да те попитам да ни кажеш какво да правим.
- Че какво е станало, та аз да ви казвам какво да правите. Имате си командир...
 - Не, господин подпоручиче, нема го поручика. Нас ни нападнаха завчера партизаните и ние се разбегахме, те гонеха да убият поручика, но той едва можа да избега с камиона към Ка-чаник.
- Ами подпоручик Атанасов и подпоручика от гатерния взвод?
- Не знам, господин подпоручиче, с них какво е станало.
- Ами воловете?
- Ние ги взехме и ги откарахме със себе си, кой които волове можа да вземе.
- Ами те не са ваши, те са на други хора.
- Ние ги пазим у домовете си и се чудим сега какво да правим. Мене ме изпратиха другарите да ни дадете съвет какво да правим сега!
- Какво мога да ви посъветвам! Лошо ще си патите. Знае-те колко жестоко се отнасят властите към такива случаи. Те ще сметнат, че вие нарочно сте повикали партизаните и ще дойдат по селата ви, ще ви арестуват или избият, семействата ви ще пострадат, къщите ви ще изгорят. Едничкият съвет, който мога да ви дам е да отидеш ти или и други като теб тук в Скопие, в ди-визията. Тя се помещава в бившето кметство на Скопие и там при майор Кецкаров - добре запиши - и му разкажи тая неприятна история, и го попитай него какво да правите. Каквото ти каже той, това направете! Иначе е лошо за вас!
И човекът стана доста разтревожен и излезе. Какво е ста-нало след това, ходил ли е при Кецкаров, не е ли, не зная. Не узнах и после, въпреки че се срещнах два пъти с един от войни-ците - Максим Чабрилов.
*         *         *
Неочаквано, но не изненадващо, на 8 септември се получи заповед да заминем с болницата за България през Куманово. На минаване през Скопие се отбих в Куршумли хан да се сбогувам с прислужниците си и им дадох две бойни пушки с патрони, като им поръчах да бранят музея от евентуални посегателства в това объркано време. С плач ме изпратиха, незнаейки нито с мен, нито с тях какво ще стане. Освен служителите, в Скопие бяха и скулп-торът Димче Тодоров, уредникът Димче Коцов - но не ги видях. Уредниците Иван Венедиков, Вера Венедикова и Стамен Михайлов бяха евакуирани в Кочани, а художникът Михаил Шойлев живееше далеч от центъра, та и с него не можах да се видя. Изпратих поздрави до тези, които не можех да видя, по старши прислужни-ка Теофил Николов. С голяма мъка напуснах Скопие. Аз бях оти-шъл там с желанието да работя в етнографското дело до края на живота си. Този български край криеше значително много битови древности и очакваше основно проучване, което аз се наемах А направя и да довърша с организирани сътрудници при настъпване на по-мирни времена. Но „какво мишката намислила, котката развалила" - казва народната поговорка. Не беше възможно.
 До Куманово се придвижихме пеша с войниците, покрусе-ни не от някакво поражение, а от политиката. Напускахме бъл-гарска земя с българско население. На два-три километра от Ку-маново бяхме спряни не само нашата част, а и редовните войски, бойни състави. Спрени бяхме от германците. От двете страни на пътя бяха заели позиции, готови за стрелба, германски картечни-ци Група офицери и въоръжени войници нареждаха нашите войни-ци да хвърлят оръжието си на камари встрани от шосето и да за-минават. Особеното тракане на всяка пушка предизвикваше остра болка в душите ни. Сърцето ми сякаш с игли биваше набождано от всяко паднало оръжие: пушка, нож, пистолет и пр. Само на офицерите оставяха пистолетите. Тази мъчителна история продължи до стъмване. Обезоръжените войски не бяха пуснати в Куманово, а обградени като пленници от коридор въоръжени немски войни-ци, трябваше да нощуват на откритото поле. Сън ли бе това? Тря-съкът на хвърленото оръжие продължаваше да звучи в ушите. И всичко това защо? Нали бяхме съюзници! Никакво друго чувство освен безнадежност като пленник и възраждаща се все по-силна злоба и ненавист към ония, които ни откриха преди три, три и по-ловина години вратите към българска Македония.
На сутринта рано свирнаха тръбите за ставане. Кухните на отделните части приготвиха закуска, дадоха и суха храна за целия ден. Какво предстоеше, никой не знаеше. Знаеха само германци-те. Една скрита надежда съществуваше у някои, че могат да се върнат демобилизирани по домовете си. След закуската под строй войските се отправиха към Куманово. Там бяхме спрени на пло-щада под силна германска охрана. Войници като пчели в кошери-ще, граждани и гражданки наизлезли на площада или насядали пред къщите си, пред магазините със спуснати ролетки - наблю-дават тъжната картина. По едно време забелязах, че някои жени се доближаваха страхливо до някой войник или офицер и тихичко го запитваха не иска ли да се отдели от частта си и да се скрие, като предлагаха скривалище и храна. Някои войници също незабе-лязано запитваха близко намиращи се граждани не биха ли ги приели да ги скрият. Аз доста си помислих не е ли по-добре и аз да се отделя от частта си, но някак не можех да разбера какво би се постигнало с това... да оставиш войниците си, в после... По едно време се получи заповед за Дивизионната болница да тръгнем под строй по шосето за Крива паланка и Кюстендил. И тръгнахме. На стотина метра вън от града се разкри жална кар-тина: догдето се виждаше по шосето се мъкнеха обезоръжените ни войскови части, обградени с германци от двете страни - на всеки десетина крачки по войник. Доближих се до ротния ми ко-мандир поручик Михаил Гърдев и му казах, че аз пленник не желая да бъда, защото е явно, че ще копаем позиции за германците
така си мислех. Казах му, че това унижение не мога да прежи-вея, затова ще бягам. Като офицер можех да се движа назад-напред покрай нашите войници, един вид да наглеждам някой да не се отклони. Той ми отговори:
- Прави, каквото намираш за добре, но аз като ротен не смея.
 Поканих войниците, ако някой желае, да тръгне с мене. Никой не посмя. И така, аз можах да се върна покрай войниците до площада в града, който все още гъмжеше от прясно приижда-щи български обезоръжени войски.. Граждани и гражданки все та-ка наблюдаваха, а някои и търсеха да привлекат някого за укри-ване. Потърсих и аз такива. Една жена сама забелязала, че аз се оглеждам. Приближи се до мене и ме запита:
- Господин подпоручик, нещо търсите...
- Гледам дали не мога да се укрия в някоя къща.
- Оди код нас! Дома има още два офицера. Има место и за още...
И без да разговаря повече тръгна за дома си по една улица и аз я следвах отдалече. По разни криви улички я просле-дих до дома й. Влязох. Наистина вътре намерих още двама офи-цери: единият капитан, запомних му -името - Лекарски, а другият с някакво обикновено презиме, вече не го помня. Беше доведен и от друг член на семейството и един войник.
Поздравих и домашните и особените гости. Приканиха ме да седна и да си почина. Домакинята излезе пак „на лов". Не след много време пристигна още един войник.
- Овде сега ке бидите раат! - каза жената, която явно бе крайно задоволена, че е спасила от някакво нещастие петима съ-народници. - Имаме зимник, там нема никой да ви намери и да търсат. Нема да се грижите за ядене. Имаме сичко, ке седите, докато можете да си ойте дома, кога тия пусти германци си отидат.
И действително, четири дена стояхме там, хранеха ни хо-рата, без да дадат да се разбере, че ги обременяваме. Понякога някой от нас обличаше дрехите на някой от домакините (освен бащата имаше и възрастен син) и излизаше по града да разбере какво става. Узнахме, че градът е обсаден с германски патрули, каквито се движеха и по улиците. На четвъртия ден се разнесе по високоговорители, сложени на няколко места из града наредба: в която къща има скрити български войници или офицери, да бъдат предадени на германците, защото ще стане общо претърсване и в който дом се намерят такива, укривателите ще бъдат жестоко на-казани и къщите им ще бъдат изгорени. Ние се разтревожихме и за себе си и за укривателите ни и след кратко съвещание реших-ме сутринта да напуснем дома и да се опитаме да излезем от града. Добрите домакини най-спокойно ни уговаряха, че скривали-щето им е сигурно и да не си отиваме. Решението ни обаче беше категорично. Това беше надвечер.
Решихме да останем и тази нощ и сутринта рано да изп-ратим храбрата домакиня и други от семейството да разузнаят по-добре как е обсадата на града. Останалото е наша работа. Помолихме ги също да ни дадат, макар и скъсани, мъжки дрехи, като им оставим нашите военни. Хората с удоволствие приеха и още вечерта ни дадоха по един панталон и по някаква връхна дреха. Аз намерих за добре да им оставя и пистолета си. някои от другите също постъпиха като мен. На сутринта донесението и беше, че откъм югозапад на града постовете са по-редки и местността позволява да се премине. А това е посоката към Скопие. Оттам по наставление на домакините разбрахме, че може да завие към изток и да се излезе към 7-8 км на шосето за Св. кола - Щип. На десетина километра по това шосе се отбивали теки към изток, по посока на Кратово. И така през силно пре
 чените местности ще излезем южно от Кратово и оттам по посока на върха Султан тепе на Руй планина, ще се спуснем към Кюстендил.
С малко храна в торбичка, в торбата ми и една чанта със завършена монография за родното ми село Момина клисура, тръгнахме един по един на известни интервали от време с уго-ворка да се чакаме на Светониколското шосе. Слава богу, с не малко страх, се измъкнахме из гостоприемното Куманово. Оказа се, че много други през всичките четири дни, особено тази сутрин, също са се измъкнали и са поели.
Поехме по показания път към Кратово. Вървяхме къде групово, къде разпокъсано, според силите си. Вървяхме бавно избирайки и налучквайки пътеките с опасение да не минем през Кратово; защото предполагахме, че и там може да има германци. Успяхме да заобиколим южно от него, като от някои места мо-жехме и да го наблюдаваме. Пътуването ни до върха Султан тепе трая пет дена. Спяхме по шубраците на открито. Времето поз-воляваше това. Храната от Куманово ни се свърши още първия ден. По-нататък - дренки, диви круши, киселици и млечни царевици, които нагъвахме сурови, когато на пътя ни се случваше някоя нивица. На едно място, не помня сега кой ден, попаднахме на македонски партизани. Спряхме под заплахите им с оръжие. След кратък разпит кои сме и какви сме, пожелаха да им дадем ботушите си, скрити под цивилните панталони. Оказаха се доста покъсани и разпрани по подметките и не ги харесаха. Почти новата ми кожена чанта в торбата обаче им хареса. Попитаха ме какви са тия документи в нея - монография за Момина клисура. Обяснението явно не им хареса, може би и не можаха да разберат що им казах, или ако бяха разбрали, малко им важеше, взеха ми чантата, разхвърлиха ръкописа на всички страни и без да ми позволят да си го събера, натириха ме да си продължа пътя. Халал да им е чантата, но мъка ми остана за хубавия труд, който още не мога да възстановя, тъй като в него се съдържаха множество спомени на стари хора преди 1940 г." които вече не са живи.
Както и да е, живи и здрави стигнахме до билото на Султан тепе. Бившата граница между България и Югославия, включваща Македония като „Южна стара Србия" означена с два реда те-лена мрежа, изплетена около циментови колове, беше тук-там ве-че прокъсана и ние можахме да минем лесно. По налучкай през гората път се спуснахме и озовахме в пръснато селище с хубави, паянтови едноетажни и двуетажни къщи - Цръвена ябука. В първата къща, в която се отбихме, за да видим дали можем поне малко да утолим глада си, ни посрещнаха твърде гостолюбиво и със загриженост ни разпитваха как сме дошли до там и какво става по света. Каквото знаехме, разказвахме. Като тръгнахме оттам по пътя за Кюстендил от едно място видяхме, че и наляво от нас, по пътя за Кюстендил се движат наши войскови части - без pед, разпокъсано. Явно беше, че това бяха вече обезоръжените наши войски. Колкото повече се доближавахме до града, толкова често срещахме селяни, които ни разказваха, че градът бил пълен с войска - отечественофронтовска, а към града вече срещахме и патрули - войници с по едно „ОФ" на фуражките. Сляхме се на шосето и с измъчените наши обезоръжени войски.  В града ни отправиха към комендантското управление, където ни посочиха местата, определени за събиране на отделните части мястото, определено за 14-та дивизионна болница, намерих вече върнали се войниците и ротния си командир. Представих му се в новия си „каяфет". Разказахме си патилата По неговия разказ, след раздялата ни, конвоят ги съпровождал към Кpива паланка и вероятно към Деве баир, към бившата българо-югославска граница. Още преди Крива паланка ги пресрещнали от ряди партизани и се завързала престрелка между тях и конвоя В схватката се създала суматоха и нашите войски намерили възможност да се отбият в дясно от пътя. Изтощени и гладни те ус-пели да пристигнат в същия ден. в който пристигнахме и ние
Около две седмици престоях в частта си в познатия ни вид и бях демобилизиран. В началото на октомври се явих в Со-фия в „музея"... Но, никакъв музей нямаше... Изгорял беше до дъно!... Никакъв персонал, всички още бяха по евакуационните си места.
Свързах се с Райна Д. Кацарова, която се беше върнала от Копривщица. Тя ми съобщи адресите и на другите и на секре-тарката - в разни краища на България. Единствен и най-напред пристигна прислужникът Андрея Мулешков.
И така, започна проверката на музейното имущество в склада, което още по мое време, в началото на м. май 1941 г. беше поместено в сутерена на Първа девическа гимназия на ул. „Цар Шишман". Директорът Кръстю Миятев го нямаше никакъв.

ОТНОВО В СОФИЯ
След демобилизирането ми, което стана в Кюстендил на 23.1Х.1944 г., се завърнах в София, гдето заварих полуразрушена-та си къщичка на ул. „Волов" 35 и изгорелия напълно, както вече казах, Народен етнографски музей, служителите на който все още не се бяха върнали от евакуацията. Евакуираните материали в Първа девическа гимназия се оказаха плувнали във вода от раз-рушената водна инсталация и канализация. Какво трябваше да се прави?
При мене дойде и сътрудничката Вера Венедикова от Скопие. Трябваше да се явим в Министерството на просветата и да съобщим за това положение. Министър беше Станчо Чолаков, разбран човек. По негово нареждане се дадоха за временно полз-ване две стаи на IV етаж  в  запазената  сграда  на проф. д-р Ст. Ватев на ул. „Преслав" при Народния музей. Тогава се погрижих да повикам най-напред секретарката със своя музеен багаж от Пирдоп. Тя пристигна незабавно, като докара покрай своите счетоводни книги и инвентарните книги, и една маса с един стол, колкото са й били нужни. Повиках телеграфически и всички останали да се явят на работа. Един по един те сториха това: Райна Д. Кацарова - от Копривщица, Евгения Лепавцова - от Ловеч, Мария Велева - от Сливен. Беше вече налице и престарели-ят фотограф Старицки, назначен още преди 9 септември, на мяс-тото на Жуковски.
Не се завърнаха Йордан Кръчмаров от Разград, и директо-рът Кр. Миятев от Белопопци. Първият симулираше разни болести, за които после не представи никакви документи. Намери за добре да се върне едва след Нова година (1945). А вторият не се яви изобщо в музея, въпреки че през януари се бе прибрал в София