Македонски Преглед

МАКЕДОНСКИ ЛИТЕРАТУРЕН КРЪЖОК (1938 –1941 г.)

Доц. д-р Петър Галчин

В ранната есен на 1938 г. в София се създава литературна група на млади и начинаещи поети и белетристи, повечето от които родени или произхождащи от родители от Македония. Наричат я Македонски литературен кръжок. Този кръжок е обект на многочислени спекулации в продължение на близо шест десетилетия. Причините са политически, а продължителното им битуване в литературоведското и историческо пространство станаха възможни поради отсъствието на специализирано научно изследване у нас.

С настоящата студия се цели да се покаже противоречивата история на Македонския литературен кръжок - с провокирането на една младежка илюзия, неимоверните терзания тя да бъде осъществена и със смелата, честна и достойна раздяла с тази илюзия, довела до изблик на най-горещ български патриотизъм.
Студията се състои от две части.

В първата част се проследява начинът, по който Македонския литературен кръжок е създаден, за да стане проводник на политиката на БКП сред младата и образована част на македонските бежанци в България. Разкрива се, че декретираната идея за създаването на отделна македонска нация и последиците от масираната пропагандна акция на ВМРО /Об./ на тази нация през 1935-1936 г., в отсъствието на информация за променената политика на Коминтерна по македонския въпрос от втората половина на 1936 г. /която политика довежда до снемането на актуален на лозунга за Независима Македония/ са способствали тази партийна цел да бъде преформулирана в задача за вербуване на македонско съзнание със средствата на литературното творчество. Показано е и, че още първите крачки на кръжока водят членовете му към същински абсурд - да обявят за македонска литература произведения с безспорна българска литературна характеристика, само защото сюжетно отразяват македонската географска област. Изяснява се, че това поражда спор, който сам по себе си очертава началото на края на нелепата приумица.

Във втората част на студията, която ще бъде отпечатана в следващия брой се проследяват изпълнените с драматизъм, с постоянни колебания и с нова поредица от спорове, усилия да се вдъхне живот на абсурдното начинание. Разкрива се как членовете на кръжока, когато осъзнават, че са станали неволни проводници на политика, която има отродителни последици за част от българската нация, а тях самите обрича на литературна и личностна самоизолация, решително се завръщат при българските си корени и се превръщат в пламенни български патриоти и най-активни радетели за националното обединение и културно единение на целокупния български народ.

***
Първа част: ПОЛИТИЧЕСКАТА ПОРЪЧКА

След Първата световна война българският национален проблем на Балканите, сърцевина на който е македонският, се усложнява. Победителите начертават произволни, несъобразени с историята и с етническия състав на населението държавни граници на полуострова. Появява се и нов, заинтересован фактор - Комунистическият интернационал (Коминтернът), зад който стои Съветският съюз (до 1922 г. - Съветска Русия). Неговите класови интереси, теоретически постановки и политика съществено повлияват върху поведението на балканските комунистически партии и на свързаните с тях организации и движения. През февруари 1934 г. Балканският секретариат на Изпълнителния комитет на Коминтерна (ИККИ) за нуждите на “световната революция” въвежда в употреба понятието “македонска нация” [“Македонско дело”, бр. 185, апр. 1934.], която трябва да се включи в нея. С това се открива нова страница по пътя на дебългаризирането на Македония. БКП възприема тази отродителна линия и от началото на 1935 г. започва интензивна пропаганда за измислената етническа общност [В тази пропаганда водеща роля се отрежда на списание /в последствие - в. “Македонски вести” - 1935-1936/.].

Пропагандата на идеята за “македонска нация” по време съвпада с новия политически курс на Коминтерна, формулиран на неговия Седми конгрес през 1935 г. - отказ от противоборство с всички извън комунистическите среди и създаване на общ фронт срещу настъплението на фашизма (Народен фронт). В България той намира израз в усилия за съгласувани действия с ръководствата на нефашистките политически формации и в създаване на низови структури за народнофронтовска работа. За Македония позицията на БКП отначало е изграждане на единна “Македонска” организация за подобна работа, в центъра на която да е ВМРО (Обединена) [БКП в резолюции и решения, т.3, с. 325.]. Когато обаче се разбира, че последната е негодна за такава роля, ръководството на БКП в България се ориентира към пряка собствена работа по създаването на Народния фронт в Пиринския край и сред бежанците от Македония. Дейността на ВМРО(Об) постепенно се стеснява и накрая - преустановява, и без много шум се заменя с дейност на т.нар. акционни комитети [ЦДА, ф. 3Б, оп. 4, а.е. 503, л. 53-54; а.е. 541, л. 6.].

От 1938 г. комунистическото ръководство в България започва още една кампания - усилена пропаганда на марксизма-ленинизма сред своите членове и съмишленици. Инициативата е на Задграничното бюро на БКП. Острието на тази идеологическа пропаганда е трябвало да бъде насочено към младежта [Пак там, а.е. 572.].

Трите направления на комунистическата дейност в България през втората половина на тридесетте години - пропагандата по коминтерновската теза за съществуването на македонска “нация”, стремежът за изграждане на низови структури на Народния фронт и изпълнението на задачата за засилване на марксистко-ленинската подготовка на съидейниците на комунистическата партия, довеждат до решението да се създаде младежка група от интелигенти, която да работи сред македонските бежанци в България. След няколко седмични организационни усилия, в началото на октомври 1938 г. в София се учредява литературна група от млади и начинаещи поети, писатели и журналисти, родени или произхождащи от родители от Пиринска, Вардарска и Егейска Македония. В нея се включват и творци от вътрешни райони на страната на основание на проявен известен интерес към македонската проблематика. Наричат я Македонски литературен кръжок. Функционира до към средата на 1941 г., когато съществуването й става безпредметно - по-голямата част от Македония е в границите на България.

Представата за Македонския литературен кръжок у нас се създава предимно от спомени на и за участници в него непосредствено след Втората световна война по време, когато македонизмът е и партийна и държавна политика, а дейността на БКП и на нейните членове в миналото всячески се героизира. В такава обстановка, в угода на господстващите тогава пропагандни тези, се пишат поредица от “мемоарни” материали за членове на Македонския литературен кръжок, в които те се представят като македонци по рождение и по самосъзнание - смели, честни и жертвоготовни борци за комунистическо бъдеще. Кръжокът се определя като хармонично сдружение на убедени съидейници, обладани от мисълта отначало докрай да служат на македонската национална кауза [Автори на такива материали са Михаил Сматракалев, Васил Александров, Кирил Николов и др. Обобщена, макар и непълна представа за този дух на спомените, може да се получи от сборника за Н. Вапцаров, издаден през 1953 г. /Ср. Никола Вапцаров. Спомени. Писма. Документи, С. 1953/.].

Скопско-белградската пропаганда и литературно-историческа мисъл с удовлетворение подема тези постановки и оценки, ала отива и по-нататък. Дейността на Македонския литературен кръжок се вмества в по-обща схема за формирането на македонска литература и на македонски литературен език, за да се покаже тя като звено от “дългата” верига на духовна еманация на македонския “етнос” [Ср. Вапцаров, Н. Творби, Скопjе, 1979; Ристовски, Бл., Прилог кон македонската литературна историjа, с. 364-377; Тодоровски, Г., Македонскиот литературен кружок в София /1938-1978/, с. 431-432.]. Правят се и опити да се припише на кръжока антибългарска насоченост. Стига се дотам дейността му като цяло и на отделните негови членове да се представя ни повече, ни по-малко, като част от борбите на Югославската комунистическа партия(?!). В едно от писанията срещаме “бисера”, че Коле Неделковски е между първите македонски жертви на югославската народноосвободителна борба (?!) [Н е д е л к о в с к и, К. Избор, Мисла, Скопjе, 1987, с. 97.]. На Антон Попов се вменява получена още през 1938 г. заръка да каже на “сънародниците” от Вардарска Македония да гледат към Белград [П о п о в, Ан. Избрани творби, Скопjе, 1985, с. 214.]; на Никола Вапцаров - тайни от БКП опити да установи връзки с въоръжената съпротива във Вардарска Македония [С о л у н с к и, К. Кузман Йосифовски - Питу /живот, дело, време/, кн. 1, Скопjе, 1973.], а на кръжока като цяло - стремеж идейно и организационно да се свърже с партийни структури в Югославия (?!) [С о л у н с к и, К.Кузман..., кн. 1, с. 7-141; К. Неделковски. Избор, Ск., 1987, с. 128; Н. Вапцаров. Творби Ск. 1979, 442-442.].

Покрай тези (без съмнение измислени политически) идеологеми скопско-белградската историография остава без отговор много същностни въпроси: защо БКП, а не ЮКП създаде Македонския литературен кръжок?; лична позиция или политическа поръчка е македонизмът на участниците в него?; какво е действителното влияние на Македонския литературен кръжок сред бежанците от Македония?; каква в крайна сметка е по характер литературата, която създават участниците в него?; коя е причината за саморазпускането на кръжока през 1941 г., т.е. тъкмо, когато започва въоръжената борба и една “национално-революционна литература”, за каквато с днешна дата се обявява създаваната от кръжочниците, би била най-необходима?; какви са политическите последици от дейността на кръжока? и др. п.

Опитите в България през средата на 60-те години да се прозре истината за Македонския литературен кръжок не водят до убедителен резултат главно защото не е направено нито едно специализирано научно изследване за него. Писаното извън спомените и тогава има съпътстващ характер.

Целта на настоящата статия е да покаже как се ражда една абсурдна идея, до какви терзания довеждат опитите тя да бъде осъществена и как обстоятелствата и вътрешният глас на нейните носители честно и с облекчение я оставят в миналото.

* * *

И така, в разгара на кампанията за засилване на комунистическото влияние сред населението, последвала решенията на Седмия конгрес на Коминтерна, се възлага задачата да се формира литературен кръжок на млади и начинаещи поети и белетристи с поле на дейност - македонските бежанци в България. Този кръжок е трябвало, от една страна да стане школа за комунистическо възпитание на младите литературни творци, а от друга - сам да е проводник на партийно-комунистическото влияние сред македонските бежанци в България [ЦДА, Спомени № 2228-Б; Никола Вапцаров. Спомени за поета и революционера. 70 години от рождението му, С., 1979, с. 644.].

Създаването на отделен литературен кръжок за работа сред бежанците от Македония изхожда от разбирането, че те са специфична група от българското общество - с много жизнени проблеми, но и с нестихваща носталгия по родния край, за която е необходим конкретен подход и чуваеми послания. Смятало се е, че най-дълбоко може да се проникне в душите на тези изстрадали хора и те да се спечелят за комунистическата кауза чрез съпричастие към тежненията им за Македония и чрез въздействащи емоционални произведения за родния край.

Инициативата за създаване на македонски литературен кръжок е на комисията за работа с младежите бежанци при Централния комитет на Работническия младежки съюз (РМС), оглавявана тогава от Иван Масларов [ЦДА, Спомени № 2228-Б; Никола Вапцаров. Спомени..., С., 1979, с. 462, 644.]. За пряк отговорник по изпълнението на задачата е определен сътрудникът към тази комисия Ефтим Георгиев-Ефтич [ЦДА, Спомени 2228-Б; Коле Неделковски, Избор, Мисла, Скопjе, 1987, с. 119. Ефтим Георгиев е дебърчанин. През 1937 г. попада в затвора. След освобождаването му е привлечен за сътрудник към комисията за работа с младежите бежанци от Македония към РМС.]. Той обаче няма литературни интереси, още по-малко - литературни изяви. Затова се е наложило да бъде привлечен и друг. Изборът пада на литературния критик Васил Александров. Последният е бил действително подходящ. Член е на БКП и създаването на Македонския литературен кръжок той е трябвало да приеме като отговорно партийно поръчение. Имал е и известни литературни изяви, а в средите на пишещите млади хора от Македония е смятан за свой човек. При това Васил Александров вече е бил показал съпричастност към политиката на БКП по македонския въпрос. В “Македонски вести”, неформално издание на ВМРО(Об), той отпечатал пространен материал, в който призовава към създаване на “македонска национално-революционна литература”, която да подбужда населението на борба за независима Македония под комунистическо ръководство [Ср. А л е к с а н д р о в, В. Към уясняване предмета и същността на национал-революционната художествена литература, “Македонски вести”, бр. 74, 16 окт. 1936.]. Това съчетание - партийна принадлежност, опит и известен авторитет на литератор, а също така и съпричастност към коминтерновската политика по македонския въпрос, се оказват решаващи за неговия избор.

Ефтим Георгиев и Васил Александров пристъпват към изпълнението на поставената задача през лятото на 1938 г. Двамата очертават кръга от хора, с които е трябвало да се разговаря. В. Александров привлича няколко млади белетристи, измежду които Георги Абаджиев, Антон Великов (Беломорски) и др., които е познавал от сътрудничеството с тях при списването на “Македонски вести”. За Никола Вапцаров се застъпва Иван Масларов като негов земляк [Иван Масларов е от Якоруда. С Н. Вапцаров се запознал във Варна през 1931 г. Тогава Вапцаров е учел в Морското училище последна година, а Масларов бил първа година в морските специални школи.] и познат от Морското училище във Варна, където през 1931 г. Масларов бил свидетел на станалата широко популярна тогава реч на поета при завършването на училището. Има основания да се смята, че Масларов е препоръчал и Антон Попов. С партийно поръчение в кръжока се включват Асен Шудров (Ведров), Георги Деспотов, Паскал Николов и др.

Остава неясно включването в Македонския литературен кръжок на Михаил Сматракалев. Той самият твърди, че идеята и организацията по създаването на този кръжок е негова [С м а т р а к а л е в, М. Македонскиот литературен кружок, Скопjе, 1993, с. 20.]. Че това не е така, личи дори от факта, че учредителната сбирка се е състояла в дома на Асен Шудров, който дотогава Сматракалев не е познавал [Пак там, с. 21.]. Шудров обаче е добре познат на действителните организатори на кръжока - Ефтим Георгиев и Васил Александров. Възможно е другарски срещи с Н. Вапцаров и Антон Попов да са станали мост за привличането на Сматракалев в кръжока. За това значение ще да е имала и тогавашната представа сред кръга от привърженици на “Македонски вести”, че със стихосбирката си “Буря над родината”, отпечатана през 1935 г., Сматракалев поставя началото на “нова македонска национална литература”. Прякото привличане в кръжока на М. Сматракалев от В. Александров или Ефтим Георгиев не изглежда възможно, защото повечето някогашни ръководители на ВМРО(Об), какъвто е бил и Сматракалев, не са се ползвали с особено доверие в партийното ръководство. Причината е съпротивата, която са оказвали срещу решението на вътрешното ръководство на БКП да бъде ликвидирана ВМРО(Об) и политическата и организаторска работа в Пиринския край и сред бежанците от Македония да се поеме непосредствено от партийните организации.

Васил Александров последователно се е срещал и разговарял с повечето от набелязаните лица. Едни са спечелени за участие с аргумента, че това е поставена партийна задача, други - с очакването там да намерят подходяща литературна среда, а трети - заради авторитета на някои вече дали съгласието си литературни дейци [В а п ц а р о в, Н. Спомени. Писма. Документи, С., 1953, с. 174.].

Учредителната сбирка на кръжока се провежда в началото на октомври 1938 г. в София на ул. “Люлин” № 20 в дома, както вече се спомена, на Асен Шудров, с псевдоним Ведров. Присъстват Кирил Николов, Георги Абаджиев, Тодор Янев, Антон Великов (Беломорски), Георги Деспотов, Иван Керезиев, Паскал Николов и още двама-трима, чиито имена участниците в кръжока не си спомнят (очевидно защото били доведени от Ефтим Георгиев, който не е оставил спомени) - общо около 13-14 човека [В а п ц а р о в, Н. Статии, спомени, стихотворения, С., 1947, с. 177; Никола Вапцаров, Спомени за поета и революционера. 70 години от рождението му, С., 1979, с. 462.].

От участниците в учредяването на Македонския литературен кръжок не всички стават и негови членове. Такъв е случаят с Паскал Николов, който е присъствал при създаването му, но скоро след това заминал за Шумен и отпаднал [С м а т р а к а л е в, М. Македонскиот кружок..., с. 117]. По различни причини впоследствие преустановяват участието си също Васил Александров, Георги Деспотов и Асен Ведров. Рядко присъства на заседанията на кръжока и Иван Керезиев. Но пък допълнително се включват Венко Марковски и Коле Неделковски, а подир тях и Митко Зафировски [С м а т р а к а л е в, М. Македонскиот лит. кружок ..., с. 93, 100, 124-125.].

Относително малкият брой на участниците в Македонския литературен кръжок не е според първоначалните планове. Предвиждало се е кръжочниците да станат няколко десетки. Това се вижда от запазен вариант на устав на кръжока, който предвижда начин за обособяване на десетките [БКП, Коминтернът и македонският въпрос /1917-1946/, т. 2, с. 1027.]. Основната причина кръжокът да остане в малочислен състав е фактическата промяна на предварително определените му цели, за която ще стане дума по-нататък.

Интересно е да се види кои са учредителите, а и участниците в Македонския литературен кръжок.

Без изключение те са българи по рождение и с българска родова памет.

Васил Александров е роден в Ботевград. Връзката му с македонските среди идва по линия на жена му - Благородна, която е от Македония [С м а т р а к а л е в, М. Македонскиот лит. кружок..., с. 117.]. От вътрешността на България е и домакинът на учредителната сбирка Асен Шудров (Ведров). Той е от Видин [Пак там, с. 116; Н. Вапцаров, Спомени за поета..., с. 439.]. Не е от Македония също Паскал Николов. Неговото родно място е Шумен [С м а т р а к а л е в, М. Македонскиот лит. кружок..., с. 125.].

Никола Вапцаров е роден и израснал в средата на родолюбиви банскалии. Родителите му не само се самоосъзнават като българи, гордеели са се с българската си принадлежност, но и активно са работили за българщината [В а п ц а р о в, Н. Нови изследвания и материали, С., 1980, с. 631-634.]. Самият Н. Вапцаров, както в годините на обучението си във Варна, така и след това - като машинен техник в Кочериново, машинист в мелницата на братя Бугачеви в София и локомотивен огняр в ЖП депо в столицата, проявява будно българско национално съзнание [Г а л ч и н, П. Документалното наследство, творчеството и животът на Н. Й. Вапцаров - свидетелство за горещото му българско родолюбие, Мак. преглед, 2000 г., кн. 3., с. 5].

Антон Попов е син на известния революционер и учител в Петричко Никола Попов (Даскала). За баща му се знае, че е организиран член на ВМОРО от 1907 г. Участник е в Македоно-Одринското опълчение. Награден е по време на Първата световна война с кръст за храброст. През лятото на 1919 г. основава организация БРСДП(ш.с.), а през есента на същата година съселяните му го избират за кмет на с. Гега. Убит е по политически причини през 1922 г. [Умирам горд с името на народа си. Книга за Антон Попов, С., 1990, с. 8-12.]

Младият Антон Попов върви по пътя на баща си. От 1933 до 1937 г. учителства в с. Гега, Скрът, пак в Гега и така до септември 1937., когато заминава за София [Пак там, с. 17-21.]. За младежкото му българско родолюбие свидетелства запазеният от това време дневник, който той си води. На едно място в него за дата 27 март 1936 г. четем: “... Ако аз мога да бъда съвременен достоен гражданин в обществото на моя народ, аз ще бъда доволен. Желая единствено моите усилия да насоча към там...”.

За датата 4 април 1936 г. пък е отбелязал: “... България, България! С какво нежно чувство те обгръщам аз! Колко желания и стремеж се кръстосват, събират в теб! От детските години на любов и невежество до младенчески идеализъм, България, ти с огнен меч поразяваш моя живот!...” [Пак там, с. 215, 218-219.]

Михаил Сматракалев е дете на бежанци от Беломорието. Роден е в Серес. Баща му, Иван Сматракалев, е бил член на ВМОРО. Два пъти е осъждан на смърт за революционна дейност, пет години е лежал в прочутия затвор Еди куле. Когато гръцки войски завладяват Беломорието, пристига със семейството си в свободна България. Установява се в Пазарджик. Синът му Михаил тогава е твърде млад, но е запомнил за цял живот бежанската трагедия. По-късно детските му спомени възкръсват в затрогващ стих на книжовен български език:

“Няма да забравя този ден -
паника и писъци на хора ...
Как угасна детския ни блен -
свобода да озари простора.” [Ж а р о в, Ан. /Михаил Сматракалев/, Чудна е Македония, С., 1935, стих. “Бежанци”.]

Синове на български бежанци от Македония са също Кирил Николов, Тодор Янев и Георги Абаджиев.
Кирил Николов по потекло е от Крушево. Баща му бил дребен търговец, който подобно на хиляди други, не виждал житейско поприще в условията на сръбската власт и затова се преселва в свободна България. Тук един от синовете му Гошо, се включва в борбите на ВМРО (Ив. Михайлов) и става един от изтъкнатите й дейци [С м а т р а к а л е в, М. Македонскиот лит. кружок..., с. 84-85.].

Георги Абаджиев е от Дойран. Родителите му са бегълци от сръбските власти след Балканските войни. Баща му става работник във фабриката в Курилово. Поотраснал, синът му Георги се изявява като разказвач със симпатии към отрудените българи [Ср. В е л к о в, П. Ангел Йорданов, Георги Абаджиев. Труд и хора /илюстровани репортажи от София, С., 1936.].

Българи по рождение и с българска родова памет са и включилите се по-късно членове на Македонския литературен кръжок.

Венко Марковски е от Велес. От ранните младежки години, както той сам свидетелства, са го вълнували две чувства: едното - патриотично, а другото - поетично. Първото има своите корени в обкръжаващата го среда на родители, роднини, близки и съученици, всички с ясно българско самосъзнание. Преклонението пък към Ботев и неговата революционна поезия запалили поетичния плам у младия поет. Българското му самосъзнание го противопоставя не само на сръбските власти, но и на сръбското преподавателско тяло в гимназията в Скопие, в която учи. От гимназията бил изключен, а се наложило и да бяга в България [ЦДА, Спомени № 3102-Б, с. 2, 7, 60.].

Коле Неделковски (рождено име - Никола Неделков) е велешанин. От рано се включва в съпротивата срещу сръбските власти. Участник е в масовите протести на местното население срещу политиката на насилствена сърбизация, чийто символ през 20-те години на ХХ в. е небезивестният Жика Лазич. Активно работел и по линия на работническите синдикати. Идва в България, за да не попадне в ръцете на сръбската полиция [Н е д е л к о в с к и, К. Избор, Мисла, Скопjе, 1987, с. 113-114.].

Към времето на образуването на Македонския литературен кръжок обаче част от бъдещите му членове вече били подвластни на коминтерновските постановки по македонския въпрос.

Михаил Сматракалев е свързан с тях от 1931 г., когато Симеон Кавракиров го вербувал във ВМРО(об). По негово поръчение организирал Македонска народна студентска група. През 1932 г. бил избран за член на ЦК на Обединената, а в 1934 - за секретар по агитацията и пропагандата. Той е един от организаторите на сп. “Македонски вести”, което си поставя като най-важна задача а пропагандира коминтерновската постановка за съществуването на отделна македонска нация [С м а т р а к а л е в, М. Македонскиот лит. кружок..., с. 82-83.].

Приблизително по това време възприели коминтерновските тези по македонския въпрос още Тодор Янев (който е бил в ръководството на Македонската народна студентска група [Пак там, с. 87.]), Кирил Николов [Пак там, с. 85.], Митко Зафировски (редактор на в. “Македонска земя”, от който излизат шест броя [Пак там, с. 66, 124.]) и Антон Великов-Беломорски (като печатарски работник набирал нелегални издания на ВМРО(Об), например “Нож” [Пак там, с. 21.]). Проводник на коминтерновската политика по македонския въпрос откъм 1936 г. е и Георги Абаджиев. От тогава той сътрудничи на “Македонски вести” [Неговите материали в “Македонски вести” са подписани или със собственото му име, или с псевдонима Гоце Пелинчанец. В един от последните броеве на вестника има съобщение сътрудниците на “Македонски вести” да изпращат материалите си на негово име и адрес. От това следва, че е станал един от редакторите на вестника.].

Доста по-късно съпричастни на коминтерновските постановки по македонския въпрос стават другите членове на Македонския литературен кръжок.

Антон Попов и Иван Керезиев започват македонистката си дейност през 1938 г. [Иван Керезиев прави опит да сътрудничи на “Македонски вести” още през 1936 г., но от материалите му се вижда, че го прави като идеен противник на бившата ВМРО на Ив. Михайлов, а не като привърженик на идеята за македонска нация /Ср. “Македонски вести”, бр. 68, 27 авг. 1936, репортаж “Вечер на село”/.], а Никола Вапцаров - в самия ход на подготовката за учредяване на кръжока [С м а т р а к а л е в, М. Македонскиот лит. кружок..., с. 20.].

Венко Марковски и Коле Неделковски се свързват с македонизма още по-късно - през 1939 г. Коле Неделковски сътрудничи на сп. “Илюстрация Илинден” [Списанието се издава от Илинденската организация в България, която стои на ясни български позиции.], което е показателно, че все още стои далече от коминтерновските тези за Македония. За времето от 1 юни 1938 до юни 1939 г. на страниците на това списание той отпечатва шест стихотворения (”Стоян войвода”, “Радкина неволя”, “Младост попарена”, “Майка”, “Отродени” и “Чичо ми”), в които блика неизмерима любов към родния край и към неговите хора. Стиховете му с написани на скопско-велешкото наречие, но дотогава нито той, нито пък издателите на списанието са виждали в това някаква не българска умисъл. Обратно, смятало се е, че така стиховете му стават по-въздействащи за българските бежанци от Македония.

Венко Марковски нашумява в България като поет през 1938 г. И той - според акад. Ст. Младенов, пише на скопско-велешкото наречие на българския език. Но, както сам разказва, тогава все още оставал индиферентен към споровете дали съществува или не македонска “нация”. Искало му се да покаже, че с еднаква лекота създава поезия както на литературен език, така също на литературен сръбски, на литературен руски, а още повече на родния си диалект [ЦДА, Спомени № 3102-Б, с. 60-61, 57-58.]. Едва през 1939 г., когато твърдо се определя на страната на комунистическата партия, възприема и лозунгите й по македонския въпрос.

Провеждането от бъдещите членове на Македонския литературен кръжок на коминтерновските постановки по македонския въпрос обаче не означава съответно и промяна на народностното самосъзнание за целия този период. До 1933 г. и през част от 1934 г. ВМРО(Об), чрез която БКП провежда своята линия по македонския въпрос - фактически линията на Коминтерна, стои по същество на български позиции [В а с и л е в, В. БКП и македонският въпрос между двете световни войни.В: “Българската народност и нация през вековете”, ч. 2, С., 1988, с. 34.]. В съответствие с това и членовете й в България се идентифицират като македонски българи, които по силата на обстоятелствата виждат сродна съдба и сродни цели и задачи на македонските българи с другите етноси, населяващи Македония. Това е така и за бъдещите членове на Македонския литературен кръжок, тогава дейци на ВМРО(Об), каквито са Михаил Сматракалев, Тодор Янев и Кирил Николов. Дори през 1935 г., когато вече е в сила постановката на Балканския секретариат на Коминтерна и на самия Коминтерн за съчиняване на македонска нация, те продължават да влагат в понятието македонец географски, а не етнически смисъл. Това е видно от стихотворенията на Михаил Сматракалев, отпечатани през 1935 г. във вече споменатата стихосбирка “Чудна е Македония”. Основната тема в тях е болката на бежанците от нерадостната им участ на прокудени от родните им места от гръцките и сръбските власти и надеждата, че само освобождението ще им върне радостта да живеят отново в бащините домове. Прокарана е мисълта, че трябва да разчитат на собствената си борба, а не на държавната намеса на България (която впрочем при тогавашните условия е просто невъзможна). Но самото обстоятелството, че макар хипотетична, тази намеса се свързва единствено с България, е показателно за българското подсъзнание на Сматракалев [По-късно тази стихосбирка е обявена за начало на новата македонска литература, ала единствено заради географския ареал на сюжетите на включените в нея стихотворения.].

След 1935 г. постепенно в понятието “македонец”, “македонско” започва непоследователно да се влага и някакво нерегионално съдържание. Но и сега в представите на мнозина, включително и в тези на бъдещи членове на Македонския литературен кръжок, то не се противопоставя категорично на българин, българско, а се търси плътна взаимовръзка между тях.

В публикациите за Македонския литературен кръжок доминира мнението, че БКП е организирала този кръжок с македонистки цели - да създава македонска национална литература. Това не изглежда правдоподобно. Ако в първите 1-2 години след въвеждането в употреба на понятието “македонска литература”, зад него се вижда бъдеща съветска Македония, откъм втората половина на 1936 г. идеята за политически обединена Македония остава на заден план, и то единствено като теоретична възможност. На дневен ред е изведено друго искане - за извоюване на малцинствени права на македонското население при запазване държавната цялост на балканските държави [Ср. ЦДА, ф. 3-Б, оп. 4, а.е. 572, л. 167, 53, 48-49.]. Тази промяна отразява новата политическа доктрина на Съветския съюз, която след завземането на властта от Хитлер в Германия, се опитва да създаде на Балканите система за колективна отбрана, в която водещо място се отрежда на Югославия. Новата политическа линия по македонския въпрос се възприема изцяло от Задграничното бюро на БКП. Вътрешното ръководство на партията, обаче не застава безрезервно зад нея, защото запазването на политическата цялост на Югославия обезсмисля направената жертва с приемането на постановката за отделна македонска нация. То не би могло в никакъв случай открито да й противодейства, каквото би означавало създаването на един литературен кръжок с водеща задача - борбата за независима Македония, макар и с литературни средства. Коминтернът, Задграничното бюро на БКП и вътрешното ръководство на партията се връщат към лозунга за независима Македония след сключването на пакта за ненападение между СССР и Германия през август 1939 г.

Водещ мотив за учредяването на Македонския литературен кръжок е той да стане проводник на политиката на БКП за създаване на движение сред бежанците от Македония у нас, което да ги свързва с комунистическата партия и с ръководения от нея антифашистки фронт [С м а т р а к а л е в, М. Македонскиот лит. кружок..., с. 62.]. Според тогавашните представи на комунистическото ръководство идеалът за свободна Македония има голяма притегателна сила сред тях и затова на него трябва да се гледа като на средство за привличането им на страната на левите сили. Същевременно на кръжока се възлага задача да извършва комунистическо възпитание на младите литературни творци, а чрез тях и сред широките слоеве на бежанската интелигенция.

Тази подредба на приоритетите показва, че БКП чрез Македонския литературен кръжок си поставя политически, идеологически и организационни, а не македонистки цели. Още при учредяването на кръжока обаче тези приоритети се променят. На преден план излиза идеята за независима Македония, която тогава за комунистическото ръководство не е актуална [В публикациите за Македонският литературен кръжок доминира мнението, че БКП е организирала този кръжок с македонистки цели.]. Част от привържениците на Македонския литературен кръжок афишират създаването на македонска литература, на която се гледа като на средство за внедряване на “македонско национално съзнание”, и от тук - към използване на масата от бежанци от Македония за политическите цели на борбата.

Смяната на приоритетите е лесно обяснима. Членовете на Македонския литературен кръжок са творци и е естествено да смятат, че най-добре могат да служат на партийните задачи със своето перо. Значение има и предишната дейност на някои от тях като активисти на ВМРО(Об). Литературният кръг около “Македонски вести” възприема стихосбирката на Михаил Сматракалев “Чудна е Македония” като начало на “нова македонска литература” и той, силно поласкан от такава преценка, показва видимо желание да продължи в тази посока [Свидетелство за казаното е опитът му още преди това да създаде македонски публицистичен кръжок на основата на някогашните литературни сътрудници на “Македонски вести”.].

Съпричастни на илюзията, че полагат основи на “нова македонска литература” са също Георги Абаджиев и Васил Александров. Те са от групата литературни сътрудници на “Македонски вести”, която през втората половина на 1936 г. се изживява като македонски литературен кръжок [За такъв кръжок за първи път открито с пледира в бр. 72, г. 2 - 1 окт 1936 г. /Статия на Д. Г. Заров - “На работа”./ Може да се търси идейна връзка на фактически неосъществения мак. лит. кръжок от 1936 г. и този от 1938 г., но не и организационна.]. Решаващ фактор за споменатата смяна на приоритетите обаче се оказва силното коминтерновско влияние, което незапознатите с конюнктурните коминтерновски превъплъщения млади поети и белетристи са поели в себе си от неговия пропаганден връх - като идеал за свободна и независима Македония, постижима чрез формирането на македонско съзнание и отделна “македонска нация” [Неинформираността им е следствие на вече споменатото несподеляне на вътрешното ръководство на БКП на отказа от лозунга за независима Македония, по причина на което този отказ , той не го отразява в нито един свой документ, а и не го пропагандира устно.].

Има сведения, че за учредителната сбирка на Македонския литературен кръжок били лансирани различни идеи: Тодор Павлов да изнесе лекция, да се разисква по книгата на Христо Силянов “Освободителните борби на Македония”, да се покани Павел Шатев, който да разкаже за Илинденската епопея и т.н. Като не могли да се споразумеят, Васил Александров и Сматракалев предложили инициативата по изясняването на темата и начина на представянето й да поеме Никола Вапцаров. Така се стига до първата сбирка на кръжока, когато Вапцаров изненадва ако не всички, то поне повечето от присъстващите с писан доклад, озаглавен “Доклад от Никола Иванов Вапцаров върху Македония и задълженията на писателите македонци към нея, които трябва да следват революционните идеи на Гоце Делчев и Даме Груев” [ЦДА, Частно постъпление /Ч.п./ № 55-Б.
В литературата за Македонския литературен кръжок се разказва за поредица от срещи на М. Сматракалев с Н. Вапцаров и А. Попов, които предшествуват учредяването на кръжока. Двамата дотогава не знаели нищо за ВМРО /Об/ и за коминтерновските тези по македонския въпрос. Сматракалев обстойно ги запознал с предишната си политическа дейност, нашироко им преразказал целите и задачите на Обединената и най-важното - от него научили и за коминтерновските постановки по македонския въпрос. Не пропуснал да им сподели и за стария си опит да създаде публицистичен литературен кръжок от бежанци македонци. Изглежда тези срещи и наученото по време на тях е подбудило Вапцаров да прегърне идеята в основата на дейността на Македонския литературен кръжок да залегне създаването на “нова” македонска литература /Ср. Сматракалев, Михаил, Македонскиот лит. кружок ..., с. 20/.].

Докладът на Никола Вапцаров е оставил живи спомени у всички учредители на Македонския литературен кръжок. С право той се възприема от тях като програмен документ в литературна форма. В него без трудности се откриват трите задължителни елемента на всеки политически доклад: състояние на проблема, причините за нерешаването му и предстоящите задачи.

Проблемът е нещастното положение на населението във Вардарска и Егейска Македония и също толкова безрадостната съдба на бежанците от там в България. Левите сили, с които се съпреживява Вапцаров, имат теория за решаването му. Но когато е ставало дума да се свърши нещо практически, са удряли на камък, защото пред тях се е залоствала народната душа на македонеца. Вапцаров вижда две причини за това: “великобългарските илюзии” сред населението от Вардарска и Егейска Македония и формите на работа сред тях, дотогава лишени от емоционалност и достатъчна сила на въздействие. “През последните години” първата от посочените причини, според Вапцаров, е на път да се изживее. “Случи се така, казва той, че в Сръбска и Гръцка Македония великобългарските утопии изстиват и крепне едно поколение, ентусиазирано от лозунга - Свободна и Независима Македония” [ЦДА, Ч.п., № 55-Б, с. 5.]. Втората е от субективен характер. Само единици били тези, които полагали и усилия за създаване на македонска литература [Пак там, с. 8.], в която Вапцаров вижда средство за събуждане на македонската народна душа.

На основата на горните изводи Вапцаров формулира и задачите пред македонското движение - по-добра политическа организация за работа сред “македонците” и придаване организиран характер на усилията да се създаде въздействаща македонска литература [Пак там, с. 9-11.]. Последното той свързва с бъдещата дейност на Македонския литературен кръжок. Иначе и политиците, и литераторите имат пред себе си една и съща цел: формиране (той правилно го нарича “вербуване”) на македонистко съзнание с оглед на успеха на борбата за независима Македония [Пак там.].

Вапцаровият доклад съдържа редица истини, които дават отговор на съществени въпроси, отнасящи се за Македонския литературен кръжок. Първата е дълбокото му убеждение, че населението във Вардарска и Егейска Македония има българско самосъзнание ( и ще го има!), израз на което е надеждата му за национално обединение в една целокупна България (наречена от него “великобългарска утопия”). Втората е, че тече обособителен процес сред част от младото поколение във Вардарска и Егейска Македония, който не е следствие на различия по отношение на българската етнокултура, а плод на политическата конюнктура след войните и на разочарованието му, че България не може да облекчи положението на населението под сръбска и гръцка власт. Третата е, че са претърпели неуспех опитите на свързаните с комунистическата партия организации за работа сред населението от Македония (включително и сред бежанците в България).
От доклада се вижда, че в онзи момент Вапцаров влага не етнически, а политически смисъл в понятието “македонец”. Подразбира се, че и той, подобно на изстрадалото население от Сръбска и Гръцка Македония, вижда в македонското си самосъзнание не някаква историческа етническа даденост, а политическа и “патриотична” целесъобразност.

Докладът на Вапцаров в писания му вариант не е завършен. Последните изречения в него са: “Ние сме македонци. И нашето творчество трябва да бъде в служба на македонската кауза. За мнозина ще бъде трудно...” [ЦДА, Ч.п. 55-Б, с. 16.]. Някаква неизвестна за нас причина е накарала Вапцаров да спре писането на доклада, а след това вероятно вече не е имало време да го довърши. Естествено, това не означава, че той е останал недовършен и в устното му изложение пред учредителите на кръжока. Говори се за изложени пред тях мисли на Вапцаров за Ботев и за други български революционери и творци [Р а д о н о в а, М. Жажда за светлина, ч. 2, С., 1994, с. 97.], а негови близки другари са оставили и текст с коментар на идеята за автономна (или независима Македония) като тактика на борбата (в което е заложена надеждата, че при благоприятни в бъдеще дадености може да се повтори примерът с обединението на Източна Румелия и Княжество България) [Ср. “Литературен форум, бр. 8 (325), 22-28 февр. 1995 г.].

Вапцаров целенасочва Македонския литературен кръжок и в начина му на работа. На една от първите му сбирки той изнася доклад (наричан от участниците в кръжока по-често реферат) по две стихотворения на Ангел Жаров (Михаил Сматракалев) - “Изповед” и “Солун” [ЦДА, Ч.п. 55-Б, “Доклад върху две стихотворения на Ангел Жаров”.]. И двете са стари творби, включени в излязлата през 1935 г. стихосбирка “Чудна е Македония”. Изборът е паднал върху тях, защото са благодатни за целта - да се покаже какво е това “македонска литература”.

“Изповед” Вапцаров обсипва със суперлативи. Нарича го “нова поезия в положителния смисъл на думата”, визирайки в тази оценка идеен замисъл, структура на стиха, образно виждане и др.п. За баланс на възхвалата отбелязва и някои слабости на творбата - някои от образите са бледи, неизразителни (той ги нарича “измъчени”), в част от куплетите съзира декларативност и т.н. [Пак там, с. 2.]

Втората творба - “Солун” е антипод на първата. “Двете стихотворения, отбелязва Вапцаров, имат оригинална тематична спойка помежду си”, но са “като че ли стихотворения от различни автори” [Пак там.].

В заключение Вапцаров гласно разсъждава на тема добра поезия. “Главната задача на образа е, казва той, да бъде ясен - картинен, да засили в нашата представа онова, което иска да каже поета, да обистри темата...” [Пак там, с. 7.].

Критичният анализ, който Никола Вапцаров прави на двете стихотворения на М. Сматракалев, издават високата литературна ерудиция на поета от Банско. Такава е и оценката за него от другите членове на кръжока. Самият Сматракалев е направо удивен. “Тогава разбрахме, спомня си той, че от Вапцаров има какво “да се ограби” [В а п ц а р о в, Н. Спомени. Писма. Документи..., с. 161.].

Но водещ мотив в реферата на Н. Вапцаров са двете стихотворения на М. Сматракалев не са техните художествени достойнства или недостатъци, а това, че те са “македонски”. “Смело може да се каже за онова, което се отнася до тематичната насоченост, споделя той, че Ангел Жаров, (литературен псевдоним на М. Сматракалев - бел. авт.) е на най-прав път от всички ни, защото той единствен от присъстващите има за доминиращ мотив в творчеството си нашата Родина”. Вапцаров споделя, че Ангел Жаров “не е забравил обществения си дълг” [ЦДА, Ч.п. № 55-Б, Доклад върху..., с.2.
Комисията за работа с младежите бежанци от Македония, която фактически партийно ръководи кръжока, и нейният председател, естествено, не са могли да не забележат наложената в него македонистка линия. На заседанията редовно е присъствал Ефтим Георгиев-Ефтич и подробно след това е информирал Иван Масларов както за темите на заседанията на кръжока, така и за позициите на участвалите в дебатите по тях. Няма обаче сведения за отрицателна реакция. Обратно. В спомените си Иван Масларов показва видимо удовлетворение от поведението на кръжочниците, а от това на Вапцаров - и нескрита възхита. (ЦДА, Спомени № 2228-Б; Никола Вапцаров, Спомени за поета и революционера. 70 години от рождението му, с. 645). Очевидно е било преценено, че тази промяна не е в разрез с основния замисъл при създаването на кръжока. Прикритото несъгласие с позицията на Задграничното бюро на БКП, изискваща снемането на лозунга за независима Македония като актуална цел, без съмнение също е повлияло в тази насока.].

По доклада на Вапцаров станали разисквания и така, на практика, бил утвърден дневния ред на сбирките на кръжока - един да изнася доклад (реферат) по едно или друго авторово произведение, а след него да следва обсъждането му с участието на всички присъстващи.

След обсъждането на една-две други работи (по устни доклади [М. Сматракалев твърди, че са били обсъждани разказ и репортаж. Разказът е на Антон Великов (Беломорски), а репортажът “Градът, който умира” - на Антон Попов. (Сматракалев, Михаил, Македонскиот лит. кружок... с. 38). В литературата има и друго мнение, що се отнася до времето на обсъждането в кръжока на репортажа на Антон Попов, а именно, че това е станало към края на септември 1939 г. (ср. Вапцарова, Бойка, Никола Вапцаров. Летопис за живота и творчеството му, С., 1978, с. 257).]), през декември 1938 г. и Сматракалев прави писан литературен анализ - този път на Вапцаровата “Родина”. Подобно на Вапцаров и Сматраклиев вижда в стихотворението като най-голямо негово достойнство, че е “македонско”. “Родина” Вапцаров е написал през 1936 г. В това стихотворение младият поет изплаква болката си от крещящото изоставане на родния му край във времето на световната индустриализация. Но в реферата на Сматракалев Вапцаровата творба, три години след написването й, добива друго смислово измерение - “вярата в светлото бъдеще” и “любовта, синовната любов към майката земя” [ С м а т р а к а л е в, М. Македонскиот лит. кружок ..., “Реферат на М. Сматракалев за стихотворението на Вапцаров “Родина”, с. 39. На същото основание – че сюжетът е от Македония, за “македонски” е обявет и репортажът на Антон Попов ”Градът, който умира”. Този репортаж е отпечатан във в-к “Зора” на 7 и 8 октовври 1937 г.. /Ср. Умирам горд с името на народа си, С. 1990, с. 156-157/, когато бъдещият журналист е все още в родния си край и недвусмислено се определя като български родолюбец. Репортажът му е едно напомняне, че Мелник – този някога процъвтяващ град сега е само руини. Авторът страда, защото Мелник и района му са насилствено откъснати от Беломолието, с което те, не само географски, но и стопански в миналото са били свързани. Очевидно е, че стрелите на перото на младия А. Попов са насочени към тези, които без всякакви етнически и исторически основания са откъснали и предали във владение на Гърция изконна българска територия. Но и за новата интелигенция от членовете на кръжока на ”Градът, който умира”, това сега се превръща в болка на Македония, а не на целокупна България.].

Няколко месеца след поставеното организирано начало на Македонския литературен кръжок се замисля подробен план кой член на кръжока какви и колко литературни творби да създаде, а успоредно с това - мащабна издателска програма. За тази програма научаваме от подготвения през пролетта на 1939 г. проект на устав на Македонския литературен кръжок. В него като една от обществените му дейности е записано издаването на книги, вестници, списания, сборници и др [Устав на Македонския литературен кръжок. /вж. БКП, Коминтернът и Македонския въпрос /1917-1946/, т ІІ, с. 1028.]. От спомени на членове на кръжока пък узнаваме, че е имало идея да бъде подготвен и издаден сборник с биографиите на македонските борци, както и на известни писатели и поети, писали на тема Македония [ С м а т р а к а л е в, М. Македонскиот лит. кружок…с. 127.].

Амбициозната програма остава само в мечтите на кръжочниците.

През 1939 г. в кръжока се появяват и първите по-нови литературни творби. Повечето от тях са плод на поетичния талант на Венко Марковски, който по това време, заедно с Коле Неделковски, се присъединява към дотогвашните десетина кръжочници. Нови стихове създава и представя за обсъждане в кръжока и Никола Вапцаров. Част от тях обединява в стихосбирка, която кръжокът разглежда в края на 1939 г. Сматракалев по същото време създава стихотворенията “Гоце”, “Звезда”, “За гостите от Македония” и др.

Към началото на 1939 г. в практиката на кръжока се въвежда конкурс за написване на литературно произведение по предварително зададена тема. През февруари с.г. определили за такава тема мъката на македонските емигранти в България по родната земя. Конкурсът бил за всички, но се отзовали само Сматракалев и Вапцаров. Вапцаров написал “Земя”, а Сматракалев “В чужбина” [Стихотворението “Земя” се смята за едно от най-македонистките на Н. Вапцаров. В него за пръв и последен път той сякаш се отграничава от България. “Изхвърлянето” в него обаче има своето обяснение. Творбата е написана в отговор на обявен конкурс по същество за най-македонистко стихотворение. В този смисъл Вапцаров е трябвало да надскочи чувствата си, за да отговори на очакванията. Впрочем, има достатъчно основания да се мисли, че и в този случай Вапцаров не престава да мисли за България като за своя родина, а за Македония - като част от нея. Стихотворението, както свидетелстват запознати, е завършвало така: “По Беласица телени мрежи...!” М. Сматракалев обяснява подмяната на този стих с цензурни съображения (Сматракалев, М. Македонскиот лит. кружок..., с. 141). Но какво е тук недопустимото за властта, той не пояснява. А и не би могъл, защото този стих не съдържа нищо, което би могло да смути блюстителите на българската държава. Обратно. По-ясен е в случая Димитър Митрев (тогава близък на членовете на кръжока, който често е присъствал и на техните сбирки). Той си спомня, че замяната на въпросния текст е станала по настояване на членовете на кръжока. Мотивирали се с това, че телените мрежи по Беласица “...били асоциативен термин... от арсенала на тази националистическа интелигенция”, която с този израз символизирала Ньойския договор от 1919 г., разпокъсал безмилостно България. Запазването на стиха, според тях, означавало, че Вапцаров тъжи за телените мрежи, които са между Струмица и Петрич, между Пиринска и Вардарска Македония, че плаче за несбъднала се обединена България. Вапцаров се видял принуден да напише на мястото на “По Беласица телени мрежи...” с “...напоена с кръв, разлюляна от мрежи...”, но винаги, когато лично рецитирал стихотворението, завършвал с текста за телените мрежи по Беласица (Н. Вапцаров, Творби, Ск., 1979, с. 324). Това ще рече, че винаги завършвал със стих за болката по неосъществения национален идеал на българите.].

При това развитие на нещата обществената дейност на кръжока, заради която главно бил създаден, остава в сянката на литературната. Но тя не е игнорирана съвсем. Освен задължение по презумция, тя е необходима на кръжочниците и с оглед на желанието им за публична изява като литературни творци. Известна възможност за такава изява им предоставят честите тогава туристически излети, най-вече на Витоша, където някои от тях рецитират свои стихове, също - включване в различни културни начинания и др.
Публичната дейност на кръжочниците е по-скоро тяхна лична инициатива, отколкото организирана кръжочна дейност. Вапцаров например се включва в говорещия хор “Гоце Делчев”, създаден към Кукушкото братство в София. В него участват към 40 човека с най-различни професии: шивачи, обущари, наемни работници, чиновници. Присъединява се и група студенти от Горна Джумая (Благоевград). Хорът изпълнява стихотворения и къси белетристични творби от едни от най-изявените български поети: Ботев, Яворов, Смирненски и др. (“Елате ни вижте”, “Градушка”, “Арменци”, “Сън сънувах”, “Йохан”, “Борба”, “Моята молитва”, “Балада за три сестри”...) По настояване на Антон Попов и Атанас Романов в репертоара на хора е включено и стихотворението на Вапцаров “Родина, но в преработен вид. Тогава поетът допълва:

... Но днеска ме плиска
ненужно пролятата кръв,
на сън ме души
площадния кървав двубой
на твои герои,
платени със чужди пари…

****
Тежи ми, Родино,
кошмарно жестоко тежи
димящата кръв,
а аз ще те питам -
всичко това
за теб ли бе нужно,
кажи. [Р а д о н о в а, М. Жажда за светлина, ч. 2, С., 1994, с. 100-101.]


С този куплет стихотворението придобива нова насоченост и политическа окраска - оценка по коминтерновски на македонската освободителна борба, а именно, че в нея е имало и “външни” заинтересовани фактори. Индивидуално членове на Македонския литературен кръжок участват също в различни политически прояви, ръководени от БКП. Михаил Сматракалев е активист на македонските акционни комитети, той, Кирил Николов и Тодор Янев подпомагат партийни избраници в парламентарната изборна надпревара и т.н. [С м а т р а к а л е в, М. Македонскиот лит. кружок..., с. 65.]

И литературната, и обществената дейност на Македонския литературен кръжок придобиват най-интензивен характер в месеците на 1938 г. и през 1939 г.

Към края на 1939 и началото на 1940 г. обаче те постепенно избледняват. Налага се да бъдат поддържани с институционални средства и с партийни призиви.

Че в Македонския литературен кръжок еуфорията и хармонията са останали в миналото се вижда от недвусмислания текст в едно от стихотворенията на Вапцаров - “Доклад”. В това стихотворение той пише:

Часът е седем -
да губим време
не струва.
Но гледам -
отсъстват двама.
И знаете мене ми идва
да псувам,
защото нехайството
значи измама,
предателство значи
към нашето дело. [В а п ц а р о в, Н. Избрани творби. С., 1988, с. 101]


От този текст на Вапцаровия “Доклад” се вижда, че интересът и самодисциплината на кръжочниците са станали вече проблематични.

Отделно от това намалява и активността им. От Сматракалев научаваме, че въпреки наличието на разгърнат творчески план, с конкретни задължения в него за всички, нито една творба не са представили за обсъждане Тодор Янев, Асен Шудров (Ведров), Кирил Николов и др. Митко Зафировски пък направил само един творчески опит, но представената от него работа нямала качества на художествен труд [С м а т р а к а л е в, М. Македонскиот лит. кружок ..., с. 125, 129.]. Все по-малко кръжочници участват и в обсъжданията. А реферати не са поднесли нито веднъж Венко Марковски, Митко Зафировски, Тодор Янев, Иван Керезиев [Пак там, с. 129.].

Стеснява се и кръгът на редовно участващите в кръжочната дейност. Васил Александров е напуснал кръжока няколко месеца след учредяването му. Иван Керезиев се занимава с живопис и рядко го посещава. Само от време на време идва на заседанията му Венко Марковски. Асен Шудров (Ведров) се отдал на литературна дейност извън кръжока. На практика Македонският литературен кръжок се свежда до числото на неговото ръководство от партийни деятели - Вапцаров, Сматракалев, Антон Попов и още двама-трима души - общо пет-шест човека [Пак там, с. 49-50.].

По време на официалните си срещи членовете на Македонския литературен кръжок наричат себе си македонци, земята, за която пишат - своя родина, населението й - македонски народ.

По-късната пропаганда, литературната критика и историографията след Втората световна война, в Югославия и у нас натоварват тези понятия с определено етническо съдържание, по-различно от традиционните българин, българско. Внимателният прочит на употребата на тези понятия от кръжочниците и вникването в същността и особеностите на тогавашната обстановка, показват едно и не толкова категорично тяхно смислово значение.

За да се разбере това е необходимо малко отклонение.

Постановката си за отделна македонска нация Балканският секретариат на ИККИ дава в резолюция през февруари 1934 г., но в нея, както и в последвалите я документи на Коминтерна, липсва каквато и да е аргументация, доказваща съществуването й. Това обстоятелство предполага и дори прави наложително търсенето на отговор на такива същностни въпроси като: кои са корените на тази “нация”, откога съществува тя, кои са нейните отличителни белези и др.

В България някои (предимно млади) партийни дейци и пропагандатори се опитваха да представят “македонската нация” като наследница на исторически формирала се етническа общност. Изразител на тяхната позиция става издателят на “Македонски вести” Ангел Динев, който в поредица от материали се сили да покаже връзката на тази “нация” с древните македонци на Александър Велики и с най-старото славянско население на Балканите. От тези материали “научаваме”, че “македонската държава” (наречена от него Славуния?!) е “единствената най-рано обособила се славянска държава”, че солунските братя Кирил и Методий са македонци и че чрез тях християнството и “македонският език” били наложени на другите славяни, преди всичко на българите, че “македонецът” поп Богомил (родом от Богомила, Велешко?!) е създател на “революционното движение против хунския дух на македонските българи и патриарси...” и че тогава македонската литература стигнала “своя разцвет” [Ср. “Македонски вести”, бр. 18 и 19, г. 1, 1935; бр. 43, 44, 45, 55, 70-73, г. 2, 1936. Тези материали по-късно са отпечатани в отделна книга със заглавие “Македонските славяни”. Под “македонски българи” А. Динев разбира малка група българи, дошли в Македония като завоеватели].

Тезата за античните и раннославянските корени на “македонската” нация, за “ранномакедонската” държава и за нейното политическо и културно могъщество тогава, когато образованите хора вече разполагат с научните публикации на стотици чуждестранни и български изследователи изглеждат абсолютно нелепи и абсурдни. Затова на практика тогава никой не я взема сериозно.

Лансира се и друга теза за “македонската” нация. Според авторите й тя била младо етнообразование, следствие на трагичните за Балканите войни от 1912 до 1918 г. В литературата най-рано тя се прокарва от Христо Кабакчиев. В статията “Българската комунистическа партия и националният въпрос на Балканите”, отпечатана на страниците на сп. “Комунистически интернационал”, той прави извод, че горчивият опит от тези войни, както и последвалият ги национален гнет в Македония, са станали причина тукашните хора да се стремят само към едно: “право и възможност сами да определят своята националност и да завоюват своята независимост като самостоятелна “македонска нация” [“Комунистически интернационал”, кн. 13 и 14, 1934 г. Има свидетелства, че дълбоко в себе си най-влиятелните тогава дейци на БКП смятали населението в Македония за българско. На събрание в София пред октомври 1944 г., на което имало и оратори от Вардарска Македония, Владимир Поптомов произнася реч, в която сам си задава въпроса: “Вярно ли беше, че македонският народ е български?!” И сам си отговаря: “Аз бих казал: това е вярно, в много отношения е вярно. Македонският народ и по език, и по племе е много близък до българския народ.”На опит това да се оспори, той добавя: “Тази гражданин, който възразява, аз бих запитал така: ”Ако Санстефанска България, за която русите проляха толкова кръв - кръвта на 200 000 души - беше осъществена, и тя включеше Македония в България тогава въобще е нямало да се говори за македонски народ, защото и по език. . . и по борби и по свое историческо минало е безкрайно близък на българския народ.” /Ср. БКП, Коминтернът и македонският въпрос /1917 - 1946/, т. ІІ, С., 1999 г., с 1113/
И Георги Димитров е бил наясно, че голямата част от населението на Македония е българско. В бележки за разговора си с Димитър Влахов по македонския въпрос и за замислената федерация на южните славяни, проведен на 22 април 1944 г., той е отбелязал:
“Влахов - по мак. въпрос”
“Мак. нация” или мак. население. /к. на Г. Димитров/ - българи, мак /едонци/, славяни, гърци, сърби. “Македонско национално /к. на Г. Димитров/ съзнание”. /Къде и как те се проявяват?/ (Димитров, Г., Дневник (9 март 1933 - 6 февруари 1949. . . С., 1997, с. 420).
Излиза, че нито единият, нито другият смятали, че съществува македонско съзнание и македонска нация. Обратно. Убедени били, че в Македония живее българско население. Въпреки това застанали зад коминтерновската теза, а Хр. Кабакчиев получил задача публично да я подкрепи.].

Трета, своеобразна теза, застъпва Тодор Павлов. Той приема, че част от населението на Македония, по една или друга причина, предпочита да се определя като македонски славяни. Другата е със самосъзнание на българи. При това положение спорът дали съществува или не македонска нация е схоластичен. По-важното е, че и пред едните и пред другите стои една и съща спасителна цел - действително освобождение от национален (сръбски и гръцки), а и от социален гнет чрез създаване на обединена, свободна и независима Македония. Всеки, който участва в тази борба е истински македонец, т.е. македонски патриот [Поезията на Венко Марковски, Критически очерк от Тодор Павлов, 1939, с. 101-106.].

В публичното пространство на България през втората половина на 30-те години получава разпространение също и гледище, че македонската нация е в процес на формиране.

Разбира се, българската общественост, с малки изключения, е дълбоко убедена, че македонска нация въобще не съществува.

Членовете на кръжока изпитват върху себе си влиянието на всички битуващи в публичното пространство на България постановки по македонския въпрос. С приемането да служат на комунистическата кауза те се обвързват с решенията на Коминтерна, ако не истински, то поне декларативно. Но при отсъствието на категорична партийна постановка за генезиса на македонската нация остават силно разколебани по въпроса. Най-близката до тяхното интелектуално равнище и до вътрешната ни духовна нагласа е постановката, производна на тезата на Тодор Павлов, т.е. - на разбирането, че македонската нация е в процес на формиране по политически причини и с политически средства. Това означава, че те се самоосъзнават като българи по род, по родова памет и по етнокултура, но като македонци по политическа целесъобразност. В този смисъл и понятията, които употребяват - родина, народ и т.н., не са еднозначни. В един случай те се препокриват с ареала на цяла България, а в други - с този на Македония, и дори само на родния край.

Решенията на членовете на Македонския литературен кръжок да служат с литературното си творчество на идеала за обединена Македония е достатъчно да се постави начало на кръжочна дейност,но не стига да се продължи тя безпроблемно. В кръжока се пораждат спорове, които са отражение на различията в литературния им кръгозор, на жизнените им позиции, но и на вътрешното им раздвоение между автентичното българско и инструктираното “македонско”.

Единият спор безспорно е по линията “интернационално” - “македонско”. Той е свързан с проблематиката на литературното творчество. Антон Попов, а заедно с него и Михаил Сматракалев смятат, че нищо извън темата за Македония не трябва да занимава (по-точно да отклонява) перото на членовете на Македонския литературен кръжок. Според Антон Попов [П о п о в, А. “От “Буря над родината” до “Чудна е Македония” - в Антон Попов, Отбрани творби, Ск. 1985, с. 101.] след като са приели партийната постановка за независима Македония, членовете на кръжока имат и задължението да използват докрай своя талант единствено и само в пряка литературна служба на този идеал. Всяко отклонение от това той определя като “идеен занес” [Пак там, с. 125.].

Н. Вапцаров в началото на дейността на кръжока както вече беше показано също не е бил чужд на този тематичен аскетизъм. Ала скоро той влиза в сблъсък с творческия си кръгозор. Вапцаров, както личи от цялото му творчество, а и от личния му живот, е скроен много по-широко. Темите за Гражданската война в Испания, световния двубой между фашизма и антифашизма, социалната действителност, човекът с неговия душевен мир и др.п., са само част от въпросите, които го вълнуват. Затова в разрез с ограничения локален “патриотизъм”, наложен от ортодоксалната група сред членовете на Македонския литературен кръжок, написва разностранни по тематиката и съдържанието си поетични съчинения, част от които в последствие обединява в първата си и единствена стихосбирка “Моторни песни”.

Но очевидно Антон Попов е бил недоволен от “идейния занес” на Никола Вапцаров и на другите като него. През пролетта на 1940 г. той пише обширна критическа статия [Статията е “От “Буря над родината” до “Чудна е Македония”. За първи път за тази статия споменава Д. Митрев през 1954 г. (Ср. Митрев, Д. Вапцаров, Есеи и статии, Ск., 1954, с.110 и сл.) Публикувана е обаче едва през 1985 г. (Ср. Антон Попов. Отбрани творби, Ск., 1985) Между публикацията и фотокопието на статията им съществени различия, които навяват съмнение върху автентичността й.] върху творчеството на Ангел Жаров (М. Сматракалев), Коста Рацин, Венко Марковски, Коле Неделковски и Никола Вапцаров, в която отправя открит упрек към членовете на Македонския литературен кръжок и най-вече към Н. Вапцаров, че избягвали македонската проблематика. В началото на статията А. Попов недвусмислено заявява, че трябва “за тези имена да има една единствена тема: Македония” [П о п о в, А. Отбрани творби, Ск., 1985, с. 101.]. После оценява творчеството им през призмата на присъствието или отсъствието в него на тази тема. Най-голяма възхвала прави на поезията на Ангел Жаров, именно защото в нея централна е темата за Македония. “Новото в тази стихосбирка (“Буря над родината”, б.м.) се определя именно от тематиката. Той с най-голяма смелост разработва теми с македонски сюжет... Той е дързък и смел в издигането на лозунги и не се бои, че песните му ще звучат като плакати, като агитки”, заявява А. Попов.

Доста страници в статията си А. Попов посвещава на стихосбирката на Коста Рацин “Бели мугри” по същата причина - защото черпи сюжети от Македония, а и защото пише на “македонски”. От такава позиция преценява и творчеството на Венко Марковски и Коле Неделковски.

Учудващо малко място на страниците на статията си А. Попов отделя на поезията на Н. Вапцаров. Той явно е недоволен от своя другар от Банско, защото преобладаващо пише по теми, които не касаят пряко Македония. Вземайки очевидно за повод именно творчеството на Вапцаров, А. Попов остро заклеймява “интернационализма” на членовете на Македонския литературен кръжок и ги призовава да обърнат поглед към “близкото, родното”. “Беше време, пише той, когато членовете на Македонския литературен кръжок в своя идеен занес не виждаха близо до себе си родината, националните стремления на своя народ за своята земя, за национална свобода, гонейки със замечтани и разискрени от идеализъм очи контурите на картата на света, с нейните меридиани и паралели, с нейните континенти и полушария. Техният идеализъм за родината, за роден край, се сливаше с представите за картата на света, на континентите, които виждаха свободни, и земята - просторно отечество за всички. Това отношение към отечеството, добавя той, без съмнение беше неправилно. Налага се поправка...” [П о п о в, А. Отбрани творби, Ск., 1985, с. 129-130.].

А по-нататък вече и директно “съди” Вапцаров за сюжетните “провинения”, като от стихотворенията му мимоходом споменава “Земя”, а с коментар удостоява само “Родина”, и то с добавката, за която стана дума по-горе:

Сега си ми близка...
по-близка от майка дори...
.........
С този стих, според А. Попов, Вапцаров отбелязва своето връщане към родината. И го напътства: “След “Моторни песни” той трябва да стъпи с крака на земята, да търси песни и вдъхновение там, където в буря илинденски приказки се пеят. Това ще му върне всичките чувства на любов към нея и ще му позволи непосредствено и с чувство такова, каквото е дал в “Родина” да пише за тази чудна земя, за нейния народ. От него много още може да се очаква. Нему не достигат нито чувства, нито виждане. Той има оригинални и смели идеи и богато въображение, владеене на формата, отговорно и дълбоко съзнание към своето творчество. Това са заложби за голям поет” [Пак там, с. 133.].

А. Попов упреква в “малко патриотизъм” и Кочо Рацин. Като пише, че поезията на Рацин е най-социалната ( в сравнение с В. Марковски и К. Неделковски), добавя: “Но това не е всичко за една национална поезия. Такава, каквато е тя сега по теми и съдържание, губи от своята национална физиономия... За Рацин като да не стои народът с неговите епични борби, с неговото минало...” [Пак там, с. 125.]

Но в следващите редове търси оправдание за “малкото патриотизъм” в творчеството на Рацин. “За да бъдем между другото справедливи, отделязва А. Попов, трябва още един път да кажем, че това е може би поради причини, които не зависят от автора” [Пак там.], т.е. заради сръбската цензура (Тази добавка в известна степен оправдава К. Рацин, но липсата й по отношение на творчеството на Вапцаров означава, че за него и извинения няма).

Вапцаров не е единственият, който се вижда тясно в темата за Македония. Асен Ведров сътрудничи на списания и вестници с творби за деца и по социални теми. Георги Абаджиев пише исторически разкази, Васил Александров фактически редактира сп. “Нова литература” (издавано всъщност от Георги Бакалов) [С м а т р а к а л е в, М. Македонскиот лит. кружок..., с. 116, 91, 117.].

Но и самият А. Попов на практика не устоява на изкушението да твори в по-широк тематичен диапазон. В началото на 1940 г. той е приет за сътрудник в следпразничния вестник “Дъга”, където отначало печата информационни съобщения, а от октомври с.г. насетне - множество репортажи, очерци, пътеписи и др. литературни материали. Публикува също в “Кооперативна защита”, “Воля” (Пловдив) и “Литературни новости” (Варна). Предпочитанията му са към социалните теми, но го вълнува също темата за войната, съдбата на българската интелигенция, истинските критерии за култура, патриотизъм и родолюбия и т.н. [Умирам горд с името на народа си. С., 1990, с. 25-27.]

Както се вижда от изложеното до тук, Македонският литературен кръжок е създаден с партийна заръка за масовизирането на комунистическата дейност сред бежанците от Македония в България. Отсъствието на информация за промяната на коминтерновската политика по македонския въпрос, довела до снемането на лозунга за независима Македония, в съчетание с висока доза политически и литературен наивитет, стават причина група млади литератори, сред които е и Никола Вапцаров, да замислят непосилна задача - създаване на художествени произведения, целящи насаждане на македонско съзнание. Чужда на българското общество, включително и на македонските бежанци в България, тази идея свежда кръга на участниците в кръжока до около десетина души. При това още първите негови крачки водят членовете на кръжока към задънена улица като обявяват за македонска литература произведения с явна българска литературна характеристика. Закономерно това довежда до спор за характера и проблематиката на литературното творчество, а тях самите - до сюжетни аскети и литературни самотници. Проблемът всички решават еднозначно - като загърбват клетвените си заявления и разработват общобългарска проблематика. Необходимо е било само още малко време, за да осъзнаят цялата нелепост на младежкото си увлечение.

/Продължава в следващия брой/

[Back]